Храмът на инките

ВТОРО ДЕЙСТВИЕПонеделник, 4 януари, 15:40

Рейс прелисти страницата и потърси следващата глава, ала нея я нямаше. Изглежда че ръкописът свършваше дотук.

По дяволите, помисли си той.

Уилям погледна през илюминатора на локхийда и видя двигателите, монтирани на боядисаното в зелено крило, видя заснежените върхове на Андите, които сияеха под тях.

После се обърна към Наш, който седеше от отсрещната страна на пътеката и работеше на лаптопа си.

— Това ли е всичко? — попита той.

— Моля? — намръщи се полковникът.

— Ръкописът. Това ли е всичко, с което разполагаме?

— Искате да кажете, че вече сте го превели?

— Аха.

— Открихте ли къде е идолът?

— Ами, горе-долу. — Рейс сведе очи към бележките, които си водеше.

— Какво искате да кажете с това „горе-долу“? — попита Наш.

— Ами, — отвърна Рейс. — Ръкописът свършва, когато стигат до Вилкафор. Очевидно има още, но следващата част липсва. — Той не прибави, че историята го е заинтригувала и няма търпение да разбере какво се е случило по-нататък. — Сигурен ли сте, че няма повече страници?

— Боя се, че няма. Не забравяйте, че това не е оригиналният ръкопис, а недовършеният му препис от друг монах, направен много години след смъртта на Сантяго, Това е всичко, което вторият монах е успял да препише от оригинала.

Наш се намръщи.

— Надявахме се, че в него е посочено точното местонахождение на идола, но щом го няма, трябва да ми кажете някои по-общи неща: откъде да започнем търсенето. Ако знаем това, разполагаме с техниката, за да го намерим. А ми се струва, че сте научили достатъчно, за да ме упътите.

Рейс прочете записките си на Наш, разказа му историята на Ренко Капак и неговото бягство от Куско. Той му обясни, че Ренко е стигнал до целта си — крепост в подножието на Андите, известна като Вилкафор. И накрая отбеляза, че след като знаят един конкретен факт, ръкописът посочва как да стигнат до цитаделата.

— И какъв е този факт? — попита полковникът.

— Ако приемем, че каменните тотеми още са си по местата — отвърна Уилям, — трябва да знаете какво представлява „Слънчевият знак“. В противен случай не можете да разберете кода на тотемите.

Наш намръщено се обърна към Уолтър Чеймбърс, антропологът, специалист по инките, който седеше на няколко седалки от тях.

— Уолтър, чувал ли си за някакъв „Слънчев знак“?

— За Слънчевия знак ли? Ами, да, разбира се.

— И какво представлява?

Чеймбърс сви рамене и се премести при тях.

— Всъщност това е бенка. Нещо като бенката на професор Рейс. — Той кимна с брадичка към очилата на Уилям, за да посочи тъмното триъгълно петно под лявото му око. Рейс потръпна. Още от малък мразеше тази бенка. Смяташе, че прилича на размазано петно от кафе.

— Инките вярвали, че бенките са отличителни белези — започна антропологът. — Знаци от самите богове. Слънчевият знак е особен вид бенка — точно под лявото око. Особен е, защото според инките бил пратен от тяхното най-могъщо божество — бога на слънцето. Смятало се за огромна чест детето ти да носи такъв белег. Слънчевият знак показвал, че това дете е специално, че му е предопределена велика съдба.

— Значи ако е казано да следваме някоя статуя по посока на Слънчевия знак — попита Рейс, — трябва да тръгнем наляво от нея, така ли?

— Да — колебливо отвърна Чеймбърс. — Поне така ми се струва.

— Какво искаш да кажеш? — свъси вежди Наш.

— Ами, разбирате ли, през последните десет години сред антрополозите се водят разгорещени спорове за това дали Слънчевият знак е от лявата или от дясната страна на лицето. Всички релефи и пиктограми на инките го изобразяват под лявото око на хората и животните. Проблемът обаче е, че според испанските текстове като „Relaciyn“ и „Кралските бележки“ Ренко Капак и Тупак Амару имали такива бенки под дясното си око. Така че в това отношение мненията тотално се разминават.

— А ти как смяташ?

— Според мен е отляво, категорично.

— И в такъв случай би трябвало да намерим пътя до цитаделата, нали? — загрижено попита Наш.

— Можеш да се довериш на преценката ми, полковник — уверено отвърна Чеймбърс. — Ако вървим наляво от всяка статуя, ще открием крепостта.

В този момент някъде наблизо прозвуча сигнал.

Звукът идваше от лаптопа на Наш — току-що трябва да се беше получил имейл. Полковникът се върна на мястото си, за да го отвори.

Чеймбърс се обърна към Уилям.

— Тази експедиция е адски вълнуваща, нали?

— Аз не бих използвал точно думата „вълнуваща“. — Рейс просто се радваше, че е превел ръкописа, преди да кацнат в Куско. Ако Наш искаше да навлезе в джунглата по следите на идола, Уилям нямаше желание да участва в тази авантюра.

Той си погледна часовника.

16:35. Ставаше късно.

Наш се върна при него.

— Професоре — рече той, — ако сте съгласен, бих искал да дойдете с нас във Вилкафор.

Нещо в гласа му накара Рейс да се поколебае. Думите му звучаха като заповед, а не като въпрос.

— Струва ми се, обещахте, че ако преведа ръкописа преди да кацнем, дори няма да се наложи да сляза от самолета.

— Казах, че има такава вероятност. Както сигурно си спомняте, също така отбелязах, че ако все пак се наложи да останете, ще ви охранява отделение зелени барети. И сега положението е точно такова.

— Защо?

— Уредих в Куско да ни чакат два хеликоптера. С тях ще минем по пътя на Сантяго по въздух. За съжаление смятах, че ръкописът ще ни даде точното местонахождение на идола. Сега обаче ще имаме нужда от вас по време на пътуването до Вилкафор, в случай че съществуват несъответствия между текста и действителния терен.

Това не се харесваше на Рейс. Смяташе, че е изпълнил своята част от сделката и мисълта за пътуване в амазонската джунгла определено го безпокоеше.

Отгоре на всичко тонът на Наш го изпълваше с още повече опасения. Имаше усещането, че след като вече е на борда на самолета и лети за Куско, правото му на избор е крайно ограничено. Чувстваше се хванат в капан, принуден да отиде някъде, където не искаше. За такова нещо изобщо не бе ставало дума.

— Не може ли просто да остана в Куско? — колебливо попита той. — И оттам да поддържам връзка с вас?

— Не — отсече полковникът. — Категорично не. Защото на връщане няма да минем през Куско. Този самолет и американските войници, които ни чакат там, ще напуснат града, веднага след като отлетим с хеликоптерите. Съжалявам, професоре, но се нуждая от вас. Трябва да ми помогнете да стигна до Вилкафор.

Рейс прехапа устни. За Бога…

— Хм… добре — неохотно отстъпи той.

— Чудесно. — Наш се изправи. — Струва ми се, по-рано споменахте, че имате по-спортни дрехи в сака си, нали.

— Да.

— В такъв случай ви съветвам да се преоблечете. Отиваме в джунглата.

Локхийдът летеше над планината.

Рейс излезе от тоалетната в долния отсек на самолета, вече по бяла тениска, дънки и черни маратонки — дрехите, които си беше взел за обедния бейзболен мач. Носеше и шапка — оръфана синя бейзболна шапка с емблемата на „Ню Йорк Янкис“.

Зелените барети в товарния отсек подготвяха и чистеха оръжието си за предстоящата операция. Един от командосите, червенокос по-възрастен ефрейтор на име Джейк „Бъз“ Кокрън, разпалено говореше, докато почистваше своята М–16.

— Казвам ви, момчета, адски е готина. Страхотно парче е тая Дорийн. Помнете ми думите, тя е най-страхотната курва в цяла Южна Каролина…

В този момент Кокрън забеляза Рейс, който слушаше от вратата на тоалетната, и млъкна.

Всички други зелени барети се обърнаха и Рейс се засрами.

Чувстваше се аутсайдер. Той не бе член на тяхното братство. Мястото му не беше тук.

Уилям видя своя телохранител, високия сержант Ван Люън, и му се усмихна.

— Здрасти.

Ван Люън отговори на усмивката му.

— Как е?

— Добре. Много добре — неубедително отвърна Рейс.

Той мина покрай утихналата група, командоси и стигна до стълбището, което водеше към пътническия отсек.

Когато се заизкачва обаче, чу Кокрън да измърморва нещо зад гърба му.

Знаеше, че това не е предназначено за неговите уши ала все пак го чу.

„Скапан педераст“ — бяха думите на ефрейтора.

Докато вървеше по пътеката между седалките, по аудиоуредбата се разнесе глас.

— Започваме спускане. Кацане в Куско след двайсет минути.

По пътя за мястото си Рейс мина покрай Уолтър Чеймбърс. Дребният очилат учен държеше бележките на Уилям наред с друг лист хартия. Това беше карта, марки рана с флумастер.

Чеймбърс вдигна очи и го погледна.

— А, професоре — каза той. — Тъкмо теб търсех. Става въпрос за едно уточнение. Тези села тук, Паксу, Тупра и Роя — посочи към записките на Рейс антропологът. — Те са в правилен ред, нали? Искам да кажа в реда, в който е минал през тях Ренко.

— Записал съм ги така, както се появяват в ръкописа.

— Добре, ясно.

— Хей, Уолтър. — Рейс седна до него. — Искам да те попитам нещо.

— Да?

— В ръкописа Ренко споменава за същество, наречено „тити“ или „рапа“. За какво точно става дума?

— А, рапа — кимна Чеймбърс. — Хмм, да, да. Всъщност не е в моята област, но знам нещичко за това.

— И?

— Подобно на много други южноамерикански култури, инките са проявявали необикновена почит към големите котки. Правели им статуи, понякога ги изсичали на огромни барелефи по планинските скали. Хм, даже самият Куско е бил построен във формата на пума.

Тази почит към големите котки обаче е доста странно явление, тъй като е известно, че в Южна Америка няма много такива. Единствените местни котки са ягуарът, пантерата и пумата, които не са от най-едрите представители на това семейство. Изобщо не могат да се сравняват с тигъра, който е най-големият им роднина.

Чеймбърс се размърда на седалката си.

— Рапа обаче е съвсем друг въпрос. Той е нещо като южноамерикански вариант на снежния човек или чудовището от Лох Нес. Легендарно създание, огромна черна котка.

И също като с Йети и Неси, на всеки няколко години някой съобщава, че го е видял — фермерите в Бразилия се оплакват, че нещо осакатявало добитъка им, туристи в Перу твърдят, че виждали нощем големи котки, местни жители били откривани жестоко убити в колумбийските низини. Но няма нито едно доказателство. Съществуват една-две снимки, обаче не са достоверни — просто мъгляви нефокусирани фотографии, които могат да показват всичко — от обикновена стара пантера до очилата мечка.

— Значи е мит — рече Рейс. — Мит за гигантска котка.

— Не отхвърляй толкова бързо митовете за гигантски котки, професоре — отвърна Чеймбърс. — Те са много разпространени по света. В Индия. Южна Африка. Сибир. Може би ще се изненадаш, ако ти кажа, че най-непоколебимо вярват в митовете за гигантски котки в Англия.

— В Англия ли?

— Звярът от Ексмур, звярът от Бан. Гигантски котки, които нощем изпълзяват от блатата. Никога не ги хващат. Никога не ги снимат. Но често откриват отпечатъците от стъпките им в калта. Божичко, ако твърденията са верни, има вероятност Баскервилското куче всъщност да е било гигантска котка.

Рейс се засмя, остави Чеймбърс да си върши работата и се върна на мястото си. Тъкмо се бе настанил обаче, когато усети, че някой сяда до него. Беше Лорън.

— А, шапката, която ти носи късмет — погледна към: оръфаната синя шапка на „Ню Йорк Янкис“ тя. — Не знам дали някога съм ти го казвала, но винаги съм мразила тая проклета шапка.

Казвала си ми го — отвърна Рейс.

— И въпреки това още я носиш.

— Харесва ми.

Погледът на Лорън се плъзна по тениската, дънките и маратонките му. Уилям забеляза, че тя носи дебела риза в цвят каки с навити нагоре ръкави, панталони в същия цвят и здрави наглед туристически обувки.

— Добре си се екипирал — каза Лорън, преди той да, успее да изрече същите думи.

— Какво да ти отговоря? Когато днес тръгвах за работа, не очаквах да замина за джунглата.

Тя отметна глава назад и се засмя. Със същия онзи смях, който Рейс си спомняше от едно време. Абсолютно театрален и с крайно съмнителна искреност.

— Забравила съм, че си толкова кисел.

Рейс леко се усмихна и наведе глава.

— Как я караш, Уил? — внимателно попита Лорън.

— Добре — излъга той. — Ами ти? Явно се справяш чудесно. Искам да кажа, божичко, УСВП…

— Животът е хубав. Животът е прекрасен. Виж, Уил… И това беше всичко. — Преходът. Лорън винаги знаеше как да премине към деловите въпроси. — … Просто исках да си поговорим, преди да кацнем. Да ти кажа, че не желая случилото се помежду ни да ни пречи на работата. Никога не съм мислила да те наранявам…

— Не си ме наранила — навярно малко прекалено бързо я прекъсна Рейс. Той заби поглед във връзките на маратонките си. — Е, поне раната не беше чак толкова тежка, че да не заздравее бързо.

Което не бе съвсем вярно.

Беше минало много време, докато забрави Лорън О’Конър.

Връзката им бе от класически тип: типичното американско студентско разминаване. Рейс беше умен, ала нямаше пари. Лорън бе блестяща и семейството й тънеше в богатства. Уилям постъпи в университета с половин спортна стипендия. Срещу участието му в бейзболния отбор те му плащаха половината от следването. Събираше другата част, като работеше вечер на бара в местния нощен клуб. Родителите на Лорън предварително бяха платили цялото й следване.

Ходиха заедно две години. Спортистът с прилични, но не и изключителни оценки по езици и високата красива специализантка по физика, която изпъкваше във всичко.

На Рейс му харесваше. Откриваше у Лорън всичко, за което беше мечтал — интелигентна, общителна, иронично забавна. На купоните на бейзболния отбор тя сияеше като слънце в облачен ден. И когато му се усмихваше, той се разтапяше.

Бе влюбен в нея.

И тогава Лорън спечели едногодишна стипендия за Масачузетския технологичен институт. Тя замина. Той я чакаше. Връзката им се превърна в класическа телефонна любов. Рейс живееше само за ежеседмичния им разговор.

После тя се върна.

Той я чакаше на летището. Носеше пръстен в джоба си. Хиляди пъти беше упражнявал речта си — как ще падне на едно коляно точно в подходящия момент и ще й предложи.

Ала когато излезе през портала, Лорън вече носеше диамантен пръстен на безименния си пръст.

— Съжалявам, Уил — тогава му каза тя. — Хм… срещнах друг човек.

Рейс дори не успя да извади пръстена от джоба си.

Прекара остатъка от следването си заровен в книгите, категорично сам и невъобразимо нещастен.

Завърши четвърти в курса по древни езици и за своя огромна изненада получи предложение да чете лекции в Нюйоркския университет. Тъй като не искаше да прави нищо друго, освен може би да си пререже вените, той прие.

И сега, сега беше скромен професор и работеше в стар кабинет в Ню Йорк, докато тя бе специалистка по теоретична физика и работеше в най-модерния и уважаван институт за военни проучвания в Съединените щати. Хммм.

Никога не беше очаквал отново да я види. Нито пък, помисли си той, бе искал. Но когато сутринта Франк Наш спомена името й, нещо у него прещрака. Любопитстваше да разбере какво е постигнала.

Е, вече всичко му бе ясно — тя беше успяла много повече от него.

Рейс запремигва с клепачи и се откъсна от унеса си.

Върна се в настоящето и откри, че се е втренчил във венчалната й халка.

„Господи, я се стегни“ — помисли си той.

— Франк каза, че си свършил добра работа по ръкописа — рече Лорън.

Уилям се изкашля и прочисти гърлото и ума си.

— Доколкото е по силите ми. Искам да кажа, хм, това не е теоретична физика, но… е, това ми е професията.

— Трябва да се гордееш със себе си — отвърна тя. И му се усмихна. — Радвам се да те видя, Уил.

Рейс положи всички усилия да отговори на усмивката й.

Лорън се изправи и се озърна наоколо.

Трябва да се връщам. Изглежда че скоро ще кацнем.

Когато транспортният самолет тежко се приземи на прашната частна писта в края на долината на Куско, вече беше късен следобед.

Групата се прехвърли на военния камион, докаран в товарния отсек на локхийда. Той се спусна по задната рампа и незабавно потегли на север по зле павиран път към река Урубамба.

Рейс седеше в дъното на камиона до своя телохранител сержант Ван Люън.

Другите членове на експедицията — тримата служители от УСВП, Наш, Лорън и физикът с ястребовото лице Коупланд, антропологът Чеймбърс и археоложката Габи Лопес, поразително млада латиноамериканка — също имаха лични телохранители.

По някое време камионът се изкачи на ниско възвишение и Рейс видя под тях цялата долина на Куско.

Отляво върху покрит със зелена трева хълм, бяха развалините на Саксайхуаман, могъщата крепост, за която се споменаваше в ръкописа. Нейните три реда гигантски стени все още се забелязваха, ала времето ги беше лишило от някогашната им величественост. Внушителната преди четиристотин години цитадела, достойна за царски очи, сега представляваше жалки руини, интересни само за туристите.

Надясно Рейс видя море от покриви — съвременният град Куско. Древната крепостна стена отдавна я нямаше. Зад града се издигаха голите южни планини на Перу — кафяви и сурови, също толкова пусти, колкото бяха величествени заснежените върхове на Андите.

След десет минути камионът стигна до Урубамба, където го чакаше тридесетина годишен мъж в бял ленен костюм и кремава панамена шапка. Казваше се Нейтън Себастиън и беше лейтенант от сухопътните сили на САЩ.

Край дългия Т-образен кей в реката лениво се поклащаха два военни хеликоптера.

Те бяха Бел Текстрън UH–1N — „Хюи“. Само че тези машини бяха малко модифицирани. На мястото на колесниците им бяха монтирани ски за кацане във вода. Под жабешкия нос на единия Рейс видя сложни наглед електронни уреди.

Военният камион спря близо до кея и всички слязоха.

Лейтенант Себастиън се приближи до Наш.

— Хеликоптерите са готови, господин полковник, точно както поискахте.

— Браво, лейтенант. Ами нашите конкуренти?

— Преди десет минути беше направено сателитно сканиране. В момента Романо и хората му летят над Колумбия на път за Куско.

— Господи, вече са над Колумбия — прехапа устни Наш.

— Настигат ни.

— Вероятно ще пристигнат в Куско след три часа, господин полковник.

Наш си погледна часовника. Беше точно 17:00.

— Тогава нямаме много време. Хайде да натоварим хеликоптерите и да потегляме.

Докато Наш говореше, зелените барети вече слагаха шест големи куфара в хюитата. Когато свършиха, дванадесетчленната група се раздели на две и се качи на вертолетите.

Те се издигнаха над реката и оставиха Нейтън Себастиън да стои на кея, хванал с ръка глупавата си шапка.

Двете хюита се носеха над заснежените върхове.

Рейс седеше в дъното на втория хеликоптер и с възхита гледаше величествените планински клисури, над които летяха.

— Смятам, че ни остават около два часа дневна светлина — разнесе се в слушалките гласът на Наш. — Искам максимално да ги използваме. Трябва да намерим първия тотем. Уолтър? Габи?

Чеймбърс и Габи Лопес пътуваха с полковника в първия хеликоптер. Двете хюита летяха над планината към трите крайречни села, споменати в Ръкописа на Сантяго: Паксу, Тупра и Роя.

Според ръкописа щяха да открият първия тотем близо до последното селище, Роя. Антропологът Чеймбърс и археоложката Лопес трябваше да установят точното местонахождение на съвременното село.

И така, помисли си Рейс, пътуването, отнело на Ренко Капак и Алберто Сантяго единадесет дни, сега щеше, да продължи петдесет минути. След като близо час се носиха над острите върхове на Андите, изведнъж планината остана зад тях и Уилям видя обширна зелена равнина, която се простираше до хоризонта. Началото на огромната низина на Амазонка.

Продължиха на североизток ниско над джунглата. Витлата на двата хеликоптера разкъсваха смълчания следобеден въздух.

Минаха над няколко реки, дълги кафяви ленти, кои то се извиваха през гъстата гора. От време на време виждаха по бреговете останки от древни села, някои с каменни руини в средата на площадите, други просто обрасли с бурени.

Накрая Рейс зърна бледо електрическо сияние на смрачаващия се хоризонт.

— Златната мина „Мадре Де Диос“ — поясни Лорън и се наведе към него, за да погледне навън. — Една от най-големите открити мини в света, както и една от най-усамотените. В този район няма други следи от цивилизация. Мината представлява просто огромна конична яма. Чух, че миналата година била изоставена. Сигурно пак са я откри…

В този момент по радиостанцията се разнесоха възбудени гласове. Чеймбърс и Лопес разпалено говореха за селото точно под двете хюита.

Следващия глас, който чу Рейс, принадлежеше на Франк Наш. Полковникът нареждаше на хеликоптерите да кацнат.

Хюитата се приземиха на пуста поляна край речния бряг и перките им накараха високата трева да полегне. Наш, Чеймбърс и Лопес слязоха от хеликоптера.

В центъра на поляната се издигаха покрити с мъх каменни блокове. След като няколко минути ги разглеждаха и сравняваха с бележниците си, антропологът и археоложката стигнаха до заключението, че това почти със сигурност е древната Роя.

Рейс и останалите от групата също слязоха от вертолетите и се пръснаха в джунглата. Десет минути по-късно Лорън намери първия каменен тотем — на около петстотин метра на североизток от селището.

Уилям благоговейно стоеше пред гигантската каменна статуя.

В действителност тя изглеждаше много по-страшна, отколкото си я представяше.

Беше висока около два и седемдесет, цялата вандалски покрита с кръстове и християнски символи, надраскани по камъка от богобоязливите конквистадори преди четиристотин години.

Ала Рейс никога не бе виждал нещо, подобно на каменното изображение на рапа. Фигурата вдъхваше ужас.

От нея капеше вода. И този пласт влага, който я покриваше, имаше изключително странен ефект — каменната статуя наистина изглеждаше жива.

Застанал пред древната скулптура, той мъчително преглътна.

— Господи.

След като откриха първия тотем, те бързо се върнаха в хеликоптерите и излетяха.

Водеше групата на Наш. Хюитата се носеха ниско над джунглата в посоката, в която сочеше опашката на рапа.

Рейс чу в слушалката си гласа на полковника:

— … включи магнитомера. Когато засечем втория тотем, ще минем на прожектори…

— Ясно…

Уилям се намръщи. Искаше да попита някого какво е магнитомер, но не му се щеше да изглежда още по-невеж пред Лорън.

— Археолозите използват такива уреди, за да откриват останки под земята — сухо му се усмихна тя.

По дяволите, помисли си Рейс.

— Освен това масово се използват за търсене на нефт и уранова руда — прибави тя.

— Как действат?

— Цезиевият магнитомер като нашия показва всички промени в магнитното поле на Земята — промени, предизвикани от обекти, които спират потока на полето. Археолозите в Мексико от години си служат с магнитомери, за да откриват заровени руини на ацтеките. Ние ще го използваме, за да намерим следващия тотем.

— Но тотемите са на повърхността — отбеляза Рейс. — Магнитомерът не засича ли също дърветата и животните?

— Това действително може да е проблем, но не и тук — отвърна Лорън. — Наш е настроил уреда така, че да регистрира само обекти с определена плътност. Плътността на дърветата е само няколко хиляди мегабара, а тази на животните е още по-ниска. Камъкът обаче е около пет пъти по-плътен от най-дебелите дървета в джунглата…

— Засякохме нещо — внезапно я прекъсна гласът на полковника. — Точно пред нас. Ефрейтор, прожекторът!

И се започна.

През следващия час, докато слънчевата светлина отслабваше и сенките на планините ставаха все по-дълги и студени, Рейс слушаше разговорите на Наш, Чеймбърс и Лопес, които откриваха тотем след тотем. Когато магнитомерът засечеше каменна статуя, те снишаваха хеликоптера си и я осветяваха с ослепително белия си прожектор. После, в зависимост от поредността на тотема, се отправяха или по посока на опашката на рапа, или наляво, според Слънчевия знак.

Двете хюита летяха на север край гигантското стъпаловидно плато, което разделяше планината от джунглата.

Точно на свечеряване Рейс отново чу гласа на Наш.

— Добре, приближаваме се до платото. Виждам голям водопад…

Уилям се изправи от мястото си и отиде да погледне през предното стъкло на вертолета. Хюито на Наш се издигаше над величествен водопад, който се спускаше в края на платото.

— Сега поемаме по реката…

Мракът се сгъстяваше и скоро Рейс видя червените задни светлини на първия хеликоптер, който зави и се понесе над широката черна лента под тях. Лъчът на прожектора му играеше по вълничките. Вече се насочваха на запад към планината, която се извисяваше над джунглата.

Изведнъж хюито на Наш рязко зави надясно над обрасъл с гъста гора завой на реката.

— Чакайте! — каза полковникът.

Рейс впери очи напред. Другият хеликоптер спря във въздуха над речния бряг.

— Чакайте… виждам поляна. Като че ли са обрасли с трева и мъх, но… Да, ето ги. Добре, виждам ги. Различавам развалините на голяма пирамидална сграда… Прилича на цитаделата. Готови за кацане.

Точно в момента, в който хюитата на Наш се приземяваха във Вилкафор, три военни самолета пристигаха на летището в Куско.

Два изтребителя F–14 ескортираха гигантски товарен С–17 „Глоубмастър“. Те спряха в края на пистата, където ги очакваха три хеликоптера CH–53Е „Сюпър Сталиън“, кацнали само преди минути. Хеликоптерите представляваха внушителна гледка — големи и здрави, те бяха най-бързите и най-мощните тежки вертолети в света. Прекачването стана със светкавична скорост. Три тъмни човешки фигури незабавно изскочиха от глоубмастъра и се затичаха по асфалта към хеликоптерите. Единият — чернокож, по-дребен от спътниците си, с очила със златни рамки — носеше под мишница нещо, което приличаше на голяма, подвързана с кожа книга.

Тримата се качиха на борда на един от вертолетите, които веднага се издигнаха във въздуха и полетяха на север.

Ала не останаха незабелязани.

Отдалечен на известно разстояние от летището, с мощен бинокъл ги наблюдаваше човек, облечен в бял ленен костюм с кремава панамена шапка.

Лейтенант Нейтън Себастиън.

Двете хюита на Франк Наш леко кацнаха в реката край развалините на Вилкафор под проливен субтропичен дъжд.

Пилотите приближиха хеликоптерите до брега, така че ските им да стъпят върху меката кал.

Зелените барети първи скочиха на земята, насочили напред автоматичните си пушки. Цивилните членове на експедицията ги последваха. Рейс слезе последен и се изправи на речния бряг — невъоръжен — вперил благоговеен поглед в руините на цитаделата.

Селището се състоеше от обрасла с трева главна улица, която минаваше на стотина метра от реката, От двете й страни се издигаха каменни колиби без покриви, полускрити от бурени и мъх. Цялото село тънеше в растителност — сякаш джунглата бе оживяла и го беше погълнала.

В отсамния край на улицата бяха реката и развалините от стар дървен кей. В отсрещния — надвиснали над селището като дух-закрилник — се издигаха останките от огромната пирамидална крепост.

Всъщност цитаделата не бе по-голяма от двуетажна къща. Но беше построена от най-яките наглед камъни, които Рейс бе виждал — абсолютно същият градеж, който се описваше в ръкописа. Гигантски квадратни блокове, издялани от индианските каменоделци и наредени плътно един до друг. Нямаше нужда от хоросан.

Крепостта бе е двойна кръгла стена. По-високото равните беше с по-малък диаметър, вписано в по-ниското.

Цитаделата обаче изглеждаше порутена. Някога заплашителните каменни стени бяха осеяни със зелени лиани и мрежа от раздвояващи се пукнатини. Горното равните се намираше в ужасно състояние. Долното бе почти непокътнато, ала цялото обрасло в бурени. Голяма каменна плоча бе поставена под странен ъгъл на главния вход на сградата.

Селището беше защитено с голям пресъхнал крепостен ров в подковообразна форма, който го заобикаляше от всички страни, освен откъм реката. Две високи каменни диги не позволяваха на водата да го залее.

Трябва да бе четири и половина метра широк и също толкова дълбок. На дъното му растяха гъсти трънаци. Два стари моста от дървени трупи минаваха над него от двете страни на селото. Също като всичко останало, те бяха полускрити от напредващата джунгла. По трупите висяха дълги зелени лиани.

Рейс стоеше неподвижно в края на улицата и дъждът се стичаше по козирката на шапката му.

Чувстваше се така, сякаш навлизаше в друг свят.

Древен свят.

Опасен свят.

— Не стой дълго край водата — посъветва го Лорън, която минаваше край него.

Той се обърна, без да разбира. Лорън включи фенерчето си и го насочи към реката.

Рейс мигновено ги видя. Те блестяха под лъча на фенерчето.

Очи.

Не по-малко от петдесет чифта очи, които се издигаха над мастиленочерната вода и го наблюдаваха.

Той бързо се насочи към Лорън.

— Алигатори?

— Не — отговори му Уолтър Чеймбърс, който се приближи до тях. — Melanosuchus niger. Черни каймани. Най-големите крокодили на континента. Някои твърдят, че или най-големи в целия свят. По-едри са от алигаторите и биологически повече приличат на крокодили. Всъщност черният кайман е близък роднина на Crocodylus porosus, гигантският австралийски соленоводен крокодил.

— Колко са дълги? — попита Рейс. Виждаше само зловещото съзвездие от очи пред себе си. Нямаше представа колко, са дълги тези влечуги.

— Около седем метра — весело отвърна антропологът.

— Седем метра! А колко тежат?

— Около хиляда килограма.

Хиляда килограма, помисли си Уилям.

Страхотно.

Кайманите в тъмната река започнаха да се издигат на повърхността и той видя бронираните им крокодилски гърбове, заострените плочки на опашките им.

Приличаха на черни хълмове, които просто плаваха във водата. Огромни хълмове.

— Няма да излязат, нали?

— Възможно е — каза Чеймбърс. — Но сигурно няма. Повечето крокодили предпочитат да изненадват жертвите си на самия бряг под прикритието на водата. И макар че са нощни ловци, черните каймани рядко се отдалечават от водата поради простата причина, че нощем е прекалено студено. Подобно на всички влечуги, те трябва да следят телесната си температура.

Рейс се отдръпна от брега.

— Черни каймани — измърмори той. — Чудесно.

Скръстил ръце на гърдите си, Франк Наш стоеше сам в края на главната улица на Вилкафор. И напрегнато се взираше в порутеното селище пред себе си.

До него се приближи Трой Коупланд.

— Обади се Себастиън. Романо току-що е кацнал в Куско с глоубмастър, ескортиран от два F–14. После се прехвърлил на хеликоптери и се е отправил насам.

— Какви хеликоптери?

— „Сюпър Сталиън“. Три.

— Господи — въздъхна Наш. — Един СН–53Е „Сюпър Сталиън“ можеше да носи до петдесет и пет войници с пълно бойно снаряжение. А вертолетите бяха три. Значи Романо идваше с огромна огнева мощ.

Колко време продължи полетът ни от Куско? — бързо попита полковникът.

Около два часа и четирийсет минути.

Наш си погледна часовника.

19:45.

— Техните хеликоптери са по-мощни — каза той. — Ако следват вярно тотемите, ще пристигнат по-бързо. Трябва да се задействаме. Имаме около два часа.

Зелените барети започнаха да разтоварват големите куфари от хюитата. Оставиха ги на главната улица.

Наш, Лорън и Коупланд незабавно ги отвориха. Вътре имаше различна свръхмодерна техника — лаптопи „Хексиъм“, инфрачервени бинокли и някакви много футуристични наглед стоманени кутии.

Двамата учени, Чеймбърс и Лопес, нетърпеливо проучваха цитаделата и околните сгради.

Облякъл зелено военно яке заради дъжда, Рейс отиде да помогне на командосите при разтоварването на хеликоптерите.

На брега откри Бъз Кокрън, който разговаряше с най-младия член на групата, ефрейтор на име Дъглас Кенеди. Сержант Ван Люън и командирът на баретите капитан Скот не се виждаха наоколо.

— Искам да кажа, честно, Дъги, тя е тъкмо за тебе — казваше Кокрън.

— Мисля, че той трябва да я покани — обади се един от другите командоси.

— Страхотна идея — отвърна Бъз и се обърна към Кенеди.

— Млъквайте, момчета — със силен южняшки акцент рече Дъг.

— Не, сериозно, Дъгс, защо не я поканиш?

— Казах да млъквате — повтори Кенеди и свали един тежък контейнер от хеликоптера.

Дъглас Кенеди бе на двадесет и три, строен и по момчешки красив, със сериозни зелени очи и бръсната глава. Прякорът му „Дъги“ идваше от открития, честен характер на главния герой от стария телевизионен сериал „Доктор Дъги Хаузър“ — твърдяха, че Кенеди имал много общи черти с него. Това малко „тромаво“ име загатваше за невинност и го правеше още по-подходящо. Дъглас бе особено срамежлив и се чувстваше изключително неловко, когато общуваше с жените.

— Какво става? — попита Рейс, когато се приближи до тях.

Кокрън го изгледа от глава до пети, после се извърна и рече:

— А, преди малко сварихме Дъги да зяпа оная хубава млада археоложка и просто приятелски се майтапим.

Рейс хвърли поглед към Габи Лопес, която стоеше при цитаделата с Уолтър Чеймбърс.

Тя наистина беше красавица. Имаше тъмна коса, прекрасен латиноамерикански тен и дребно, заоблено тяло. На двадесет и седем години, както бе чул Уилям, Лопес беше най-младата доцентка във Факултета по археология в Принстън. Една изключително интелигентна млада жена.

Той мислено сви рамене. Дъги Кенеди можеше и да е много по-зле.

Кокрън добродушно шляпна младия ефрейтор по тила и изплю тютюна, който дъвчеше.

— Не се бой, синко. Ще те направим човек. Искам да кажа, я виж младия Чъки. — Той посочи към следващия по възраст войник, едър двадесет и три годишен ефрейтор с лице като месечина на име Чарлз Уилсън. — Ами че Чъки едва миналата седмица стана пълноправен член на Клуба на осемдесетте.

— Какъв е тоя „Клуб на осемдесетте“? — озадачи се Дъги.

— Страхотен е, ето какъв — отвърна Кокрън и облиза устните си. — Нали така, Чъки?

— Естествено, Бъз.

— Супер, приятел — ухили се опитният командос.

— Супер — усмихнато рече Чъки.

Докато двамата се смееха, Рейс внимателно погледна Кокрън. Мислеше си за думите му в самолета.

Ефрейтор Бъз Кокрън изглеждаше четиридесетина годишен. Косата и веждите му бяха рижи. Имаше набръчкано лице и груба небръсната брадичка. И той беше едър с широки гърди и яки ръце.

Дори само външният му вид изпълваше Рейс с неприязън.

У него просто изпъкваше нещо злобно, нещо от не особено интелигентния училищен побойник, който само заради ръста си тормозеше другите деца. От онези мъжаги, които постъпваха в армията, защото там имаше почва за хора като тях. Нищо чудно, че на четиридесет още бе ефрейтор.

— Абе, Дъги — неочаквано попита Кокрън, — какво ще кажеш да отида при оная готина дребна археоложка и да й обясня, че тук е един тъп млад войник, който иска да я покани на бургер и на кино…

— Не! — искрено уплашен, възкликна Кенеди.

Останалите зелени барети избухнаха в смях.

Дъги се изчерви.

— И не ми викай „тъп“ — измърмори той. — Не съм тъп.

В този момент Ван Люън и Скот се върнаха от другия хеликоптер. Войниците мигновено спряха да се смеят.

Рейс видя, че Ван Люън поглежда Дъги и после другите — както голям брат се мръщи на мъчителите на малкото си братче. Имаше впечатлението, че именно присъствието на сержанта, а не на капитана, ги е накарало да млъкнат.

— Как напредвате? — обърна се към Кокрън Скот.

— Няма никакви проблеми, господин капитан.

— Тогава си вземете нещата и отидете в селото. Готвят се да започват.

Рейс и войниците влязоха в селището. Дъждът продължаваше да се лее като из ведро.

Докато вървеше по калната улица, Уилям видя, че Лорън и Трой Коупланд стоят при най-големия от куфарите.

Той беше черен, висок поне метър и половина, и Коупланд разгъваше страничните му плоскости, превръщайки го в преносима работна маса.

Слабият учен отвори капака. Вътре имаше висок до кръста пулт с копчета, клавиатура и компютърен екран. Междувременно Лорън монтираше върху пулта сребрист пръчковиден предмет, който приличаше на микрофон.

— Готов ли си? — попита тя.

— Да — отвърна Коупланд.

Лорън натисна едно от копчетата отстрани на куфара и по пулта замигаха зелени и червени лампички. Другият физик от УСВП веднага се зае да пише на изолираната срещу всякакъв климат клавиатура.

— Това е скенер за ядрен резонанс — преди Рейс да успее да попита, каза Лорън. — С негова помощ можем да установим местонахождението на всякаква ядрена материя в района, като измерваме резонанса във въздуха.

— С други думи?

Тя въздъхна.

Всяко радиоактивно вещество, независимо дали е уран, плутоний или тирий, реагира с кислорода на молекулярно равнище. Радиоактивните елементи карат въздуха около тях да вибрира или да резонира. Този уред засича резонанса във въздуха и ни насочва към веществото.

След няколко секунди Коупланд престана да пише и] се обърна към Наш.

— Скенерът е готов.

— Действай — каза полковникът.

Коупланд натисна един от клавишите и сребърната пръчка върху уреда бавно се завъртя.

Рейс се огледа наоколо и забеляза, че Лопес и Чеймбърс са се върнали. Сега двамата напрегнато се взираха в скенера. Той се озърна към останалите от групата. Всички наблюдаваха уреда.

И тогава внезапно се сети.

От това зависеше всичко.

Ако скенерът не засечеше идола някъде в непосредствена близост, просто си бяха изгубили времето с идването си тук…

Пръчката престана да се върти.

— Открихме нещо — без да откъсва очи от компютърния екран, каза Лорън.

Наш бе затаил дъх и сега шумно въздъхна.

— Къде?

— Един момент… — Тя написа нещо на клавиатурата.

Пръчката сочеше срещу течението на реката — към, планините, към мястото, където джунглата се срещаше със стръмния склон на недалечното скално плато.

— Сигналът е слаб, защото ъгълът не е прав — каза Лорън. — Но засичам нещо. Ще се опитам да настроя вектора…

Тя продължи да чука на клавишите и пръчката бавно се наклони нагоре. Тя застана под ъгъл от тридесет градуса, когато очите на Лорън проблеснаха.

— Имаме силен сигнал. Резонанс с много висока честота. На двеста и седемдесет градуса на север. Вертикалният ъгъл е двайсет и девет градуса петдесет и осем минути. Разстояние… седемстотин деветдесет и три метра.

Тя погледна към мрачния планински склон, който се издигаше над дърветата на запад. Приличаше на някакво плато, брулено от проливния дъжд.

— Някъде там е — рече Лорън. — Някъде горе в планината.

Наш се обърна към Скот.

— Свържи се по радиостанцията с Панама. Съобщи им, че предварителната група е установила наличието на радиоактивната материя. Но също им кажи, че според разузнавателните ни данни в момента вражеските сили се придвижват насам. Колкото може по-скоро да пратят хора да ни измъкнат.

Полковникът погледна останалите членове на експедицията.

— Добре, приятели, да вървим да търсим идола.

Всички започнаха да се приготвят.

Зелените барети прегледаха пушките си. Учените от УСВП взеха компаси и различна компютърна техника.

Рейс видя, че Лорън и Трой Коупланд влизат в един от хеликоптерите, навярно за да вземат някакъв уред. Той забърза след тях да им помогне — и междувременно да попита Лорън какво е искал да каже Наш с това, че вражеските сили са на път за Вилкафор.

— Хей… — когато стигна до вратата, започна той.

Двамата се прегръщаха и целуваха като тинейджъри.

Неочакваната поява на Рейс ги накара мигновено да се отдръпнат един от друг. Лорън се изчерви. Коупланд се намръщи.

— Аз… ужасно съжалявам — измърмори Уилям. — Не исках да…

— Няма нищо — каза Лорън, като оправяше косата си. — Просто моментът е адски вълнуващ.

Рейс кимна, обърна се и закрачи обратно към селото.

Очевидно.

Ала докато се връщаше при другите, пред очите му продължаваше да е Лорън, прокарала пръсти през косата на Коупланд. Ясно беше видял венчалната й халка.

Коупланд, от друга страна, не носеше такава.

Групата тръгна по почти заличена кална пътека, която минаваше успоредно на реката. Насочваха се към скалното плато. Наоколо се разнасяха звуците на нощната джунгла. Морето от листа се вълнуваше под тежестта на силния дъжд.

Вече беше тъмно и лъчите на фенерчетата им играеха по гората. Тук-там през мрачните буреносни облаци над тях се процеждаха странни снопове яркосиня лунна светлина, която се отразяваше в реката край тях. От време на време в далечината проблесваха ослепителни светкавици. Наближаваше буря.

Лорън и Коупланд крачеха първи. Тя държеше пред себе си дигитален компас. Притиснал пушката към гърдите си, до нея вървеше Бъз Кокрън.

Наш, Чеймбърс, Лопес и Рейс плътно ги следваха.

Най-отзад бяха Скот, Ван Люън и още един войник, якият ефрейтор Чъки Уилсън.

Последните двама командоси, Дъги Кенеди и ефрейтор Джордж „Текс“ Райкарт, бяха останали да пазят в селото.

Защо армията още отначало не прати достатъчно войници? — попита полковника Рейс. — Щом този идол е толкова важен, защо разчитат само на предварителната група?

Наш сви рамене.

— Някои на върха смятаха, че операцията е изключително несигурна — да търсим идол от тирий, като се водим по указанията на един четиристотингодишен ръкопис. Затова не ни дадоха пълно бойно подразделение. Но след като вече знаем, че идолът е тук, ще получим подкрепление. Извинете ме, моля.

С тези думи полковникът избърза напред и настигна Лорън и Коупланд.

Рейс остана сам. Все повече се чувстваше излишен — непознат, който няма работа тук.

Докато крачеше по пътеката, той държеше под око повърхността на реката и забеляза, че някои каймани плуват успоредно с тях.

След известно време Лорън и Коупланд стигнаха до подножието на скалното плато — гигантска стена от влажна скала, която се разпростираше далеч на север и на юг. Уилям предполагаше, че са се отдалечили на около шестстотин метра от селото.

От скалите на отсрещния бряг се изливаше водопад.

На отсамния в масивната скала се врязваше тясна цепнатина.

Тя бе широка едва около два и половина метра, но много висока — невероятно висока, поне сто метра. Стените й бяха абсолютно вертикални. От нея изтичаше плитко до глезените поточе и се вливаше в малък вир, който на свой ред беше свързан с реката.

Това беше естествен проход. Резултат, предполагаше Рейс, на слабо земетресение в миналото, леко изместило в посока изток-запад скалния склон, иначе минаващ в посока север-юг.

Лорън, Коупланд и Наш влязоха във вирчето на входа на цепнатината.

Уилям се обърна и видя, че кайманите в реката вече не преследват групата им. Те бяха спрели на петдесетина метра от тях и заплашително чакаха в по-дълбоките речни води.

„Това ме устройва“ — помисли си той.

После внезапно спря и се обърна.

„Нещо тук не е наред.“

И не само поведението на кайманите. Нещо в целия район около прохода…

И тогава Рейс разбра.

Звуците на джунглата бяха заглъхнали.

Освен трополенето на дъждовните капки по листата, цареше пълна тишина. Нито свирене на цикади, нито птичи песни, нито шумолене на клони.

Нищо.

Сякаш се бяха озовали в район, в който горските шумове просто стихваха. Район, в който животните се страхуваха да навлизат.

Лорън, Коупланд и Наш като че ли не забелязваха тишината. Просто осветяваха вътрешността на прохода с фенерчета и надничаха в него.

— Като че ли стига чак до другата страна — каза Коупланд.

Лорън се обърна към полковника.

— И е в правилната посока.

— Да вървим — рече Наш.

Десетчленната група газеше до глезен във водата на тесния скален проход. Бяха в колона по един, водени от Бъз Кокрън. Монтираното на цевта на пушката му малко фенерче осветяваше пътя пред тях.

Тунелът бе почти прав с малък зиг-заг в средата и продължаваше шестдесетина метра.

Докато вървеше след другите, Рейс вдигна поглед нагоре. Скалите от двете страни се издигаха високо в небето. Бяха невероятно високи за толкова тясна цепнатина. По лицето му се сипеше лек дъжд.

Внезапно проходът свърши и Уилям се озова на открито.

Гледката го накара да затаи дъх.

Намираше се на дъното на широк цилиндричен кратер с диаметър поне сто метра.

Пред него лунната светлина играеше по сребриста водна повърхност. Цепнатината, през която бяха минали, изглежда беше единственият вход към това място. В отсрещната част на кратера имаше водопад, висок цели сто и двадесет метра, който се изливаше в плиткото езеро.

Ала вниманието на всички бе приковано от онова, което се виждаше в средата на кратера.

В самия му център от водата се издигаше огромно скално образувание.

Гигантска естествена скална кула, широка около двадесет и пет и висока най-малко сто и двадесет метра — колкото средно висок небостъргач — която се извисяваше над огряното от луната езеро. На фона на лекия нощен дъжд масивният черен монолит изглеждаше невъобразимо величествен.

И десетимата членове на експедицията бяха вперили смаяни погледи в кулата.

— Мили Боже… — ахна Бъз Кокрън.

Лорън показа на Наш дигиталния си компас.

— Тук сме точно на шестстотин метра от селото. Ако вземем пред вид по-голямата височина, според мен определено е възможно нашият идол да е на върха на скалната кула.

— Хей — отляво се обади Коупланд.

Всички се обърнаха към него. Високият слаб учен стоеше пред пътека, изсечена в облата външна стена на кратера.

Пътеката стръмно се издигаше по спирала нагоре и опасваше вътрешната страна на цилиндъра. Тя обикаляше около скалната кула, ала от нея я разделяше празно пространство с широчина поне тридесет метра.

Лорън и Наш нагазиха във водата на дъното на кратера и се заизкачваха по пътеката.

Останалите ги последваха.

Тук не валеше толкова силно и разкъсаните облаци над кратера пропускаха снопове синкава лунна светлина.

Те вървяха по тясната пътека, всички благоговейно загледани в царствената скала пред тях.

Самите размери на кулата бяха невероятни. Тя бе огромна. Ала имаше странна форма: малко по-широка на върха, отколкото в основата. Цялото образувание постепенно се стесняваше към езерото на дъното на кратера.

Докато се изкачваха, Рейс постепенно започна да различава върха на кулата. Той беше заоблен като купол и изцяло потънал в гъста зеленина. Несмущавани от шеметната бездна под тях, от краищата му висяха възлести мокри клони.

Вече наближаваха върха на кратера, когато стигнаха до мост — или по-скоро останки от него, който свързваше пътеката със скалната кула.

Той бе точно под горния край на скалата, недалеч от водопада в западната част на кратера. От двете страни на бездната имаше два плоски каменни перваза, раздалечени на тридесет метра един от друг. Върху всеки от тях се издигаха по две каменни подпори, навярно основите, на които някога беше висял въжен мост.

Подпорите откъм страната на Рейс бяха целите на дупки, ала изглеждаха невероятно яки. И древни. Невероятно древни. Уилям не се съмняваше, че са останали от времената на инките.

И тогава видя самия въжен мост.

Той висеше от двете подпори от отсрещната страна на бездната, плътно прилепен към стената на кулата. За долния му край обаче бе завързано дълго жълто въже, което описваше широка дъга над празното пространство и стигаше до една от подпорите до пътеката.

Уолтър Чеймбърс внимателно го разгледа.

— Въже, оплетено от суха трева. Типична за инките плетка. Известно е, че населението на цял един град е можело да направи въжен мост за три дни. Жените късали трева и плетели тънки въжета. Мъжете ги сплитали на по-дебели снопове, точно като тези.

— Но такъв въжен мост не може да е оцелял в продължение на четиристотин години — отбеляза Рейс.

— Не… Не, не може — съгласи се антропологът.

— Което значи, че някой друг е направил този мост — заключи Лорън. — При това наскоро.

— Но защо е тази сложна система? — Рейс посочи към въжето. — Защо са завързали моста и са го спуснали от другата страна?

— Не знам — отвърна Чеймбърс. — Аз щях да постъпя така, ако не исках нещо да избяга от върха на кулата…

Наш се обърна към Лорън.

— Какво мислиш?

Тя се втренчи в кулата, отчасти забулена от лекия дъжд.

— Достатъчно е висока, за да отговаря на ъгъла на скенера. — Лорън погледна дигиталния си компас. — Тук сме на шестстотин трийсет и два метра по права линия от селото. Като отчетем наклона, смятам, че има голяма вероятност идолът да е там.

Ван Люън и Кокрън изтеглиха въжения мост и закачиха краищата му на двете каменни подпори. Сега той свързваше кулата с пътеката.

Дъждът продължаваше да вали.

— Сержант — каза капитан Скот. — Обезопасяващо въже.

Ван Люън незабавно извади от раницата си странен наглед предмет — лъскава сребриста кука с намотано черно найлоново въже.

Високият сержант бързо монтира дръжката на куката в гранатомета М–203 от долната страна на автоматичната му пушка. После се прицели и стреля.

Разнесе се хидравлично съскане и куката описа изящна дъга над бездната. Острите й сребристи челюсти се разтвориха в движение. Черното въже се размотаваше след нея.

Тя улучи върха на скалната кула и се заби в основата на едно дебело дърво. Ван Люън опъна въжето над моста и завърза края му за една от каменните подпори.

Докато пресичате моста, се дръжте с една ръка за обезопасяващото въже — каза Скот. — Ако мостът се скъса, то ще ви спаси.

Ван Люън забеляза, че Рейс е пребледнял.

— Всичко ще бъде наред. Само се дръжте за въжето и няма да има проблеми.

Един по един най-напред минаха зелените барети.

Тесният въжен мост се люлееше под тежестта им, но издържа. Останалите ги последваха под постоянния субтропичен дъжд.

Рейс пресече бездната последен и толкова силно стискаше найлоновото въже, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Движеше се по-бавно от другите. Когато стъпи на перваза от отсрещната страна, те вече се бяха отдалечили. Пред себе си Уилям видя мокро каменно стълбище, което водеше към гъсталака. Той побърза да настигне групата.

От двете му страни шумоляха влажни зелени листа и шибаха лицето му. След около половинминутно изкачване Рейс стигна до малка площадка.

Всички други вече бяха там и стояха неподвижно. В първия момент той не разбра какво ги е накарало да спрат, ала после забеляза, че са насочили фенерчетата си нагоре и наляво.

Погледът му проследи лъчите.

— Мили Боже! — ахна Рейс.

Върху най-високото място на скалната кула, цялата в кал и мъх, отвсякъде обгърната от бурени, лъщяща под неспирния дъжд, се издигаше каменна сграда.

Тя тънеше в сянка, но беше ясно, че съзнателно е била построена да излъчва заплашителност и могъщество. Сграда, която нямаше друга цел, освен да вдъхва страх и благоговение.

Това бе храм.

Рейс впери поглед в мрачния каменен храм и мъчително преглътна.

Изглеждаше зловещ.

Студен, жесток и зловещ.

Самата постройка не бе голяма. Всъщност имаше само един етаж. Ала той знаеше, че външността лъже.

Предполагаше, че онова, което вижда, е само покривът на храма, върхът на айсберга. Защото руините, които се разкриваха пред очите им, свършваха прекалено внезапно. Просто потъваха в калта под краката им.

По-голямата част от зданието навярно се криеше под влажната пръст, натрупвана в продължение на четиристотин години.

Но и стърчащите на повърхността останки бяха достатъчно ужасяващи.

Храмът имаше приблизително пирамидална форма. Две широки каменни стъпала водеха нагоре към малка кубична постройка, не по-голяма от среден гараж. Уилям не се сещаше какво представлява тя. Може би някакво светилище, свещено помещение, подобно на онези върху пирамидите на ацтеките и майте.

По стените й имаше страховити пиктограми — озъбени чудовища с котешки глави и дълги като коси нокти, умиращи хора, надаващи мъчителни викове. Камъните бяха напукани от изминалите столетия. Безкрайният субтропичен дъжд се стичаше на ручейчета по релефите и съживяваше героите на ужасните сцени — той предизвикваше същия ефект като течащата вода по каменния тотем.

В центъра на светилището обаче се намираше най-интригуващото в цялата сграда. Някакъв вход. Квадратен портал.

Ала този портал беше затворен. По някое време в далечното минало някой го бе запушил с огромен камък. Рейс предположи, че е трябвало поне десет души да го избутат до входа.

— Определено датират отпреди инките — като разглеждаше релефите, отбеляза Чеймбърс.

— Да, категорично — съгласи се Лопес.

— Откъде знаете? — попита Наш.

— Пиктограмите са разположени прекалено близо една до друга — отвърна антропологът.

— И са прекалено детайлни — прибави Лопес.

Полковникът се обърна към Скот.

— Свържете се с Райкарт в селото.

— Слушам. — Капитанът отстъпи от кръга и извади портативна радиостанция от раницата си.

Лопес и Чеймбърс продължаваха да обсъждат.

— Какво мислиш? — попита археоложката. — Чачапоя?

Възможно е — отвърна той. — А може да е и моче5. Виж котешките изображения.

Габи Лопес скептично наклони глава.

— В такъв случай този храм е на близо хиляда години.

— Ами пътеката около кратера и стълбището на кулата? — попита Чеймбърс.

— Да… да, знам. Много странно.

— Радвам се, че сте заинтригувани — прекъсна ги Наш, — но за какво говорите, по дяволите?

— Ами, изглежда че тук има някакво противоречие, полковник — отвърна антропологът.

— Какво искаш да кажеш?

Разбираш ли, пътеката около кратера и стълбището към този храм несъмнено са дело на инките. Те са строили всевъзможни пътища из Андите и методите им са добре документирани. Тези два примера носят всички особености на строителството на инките.

— С други думи?

— С други думи, пътеката и стълбището датират приблизително отпреди четиристотин години. Този храм от друга страна, е бил построен много по-рано.

— И какво от това? — раздразнено попита Наш.

— Ами, това е противоречието — рече Чеймбърс. — Защо инките са прокарали пътека до храм, който не са построили те?

— И не забравяй въжения мост — прибави Лопес.

— Точно така — съгласи се антропологът. — Точно така.

— Дребният учен плахо погледна нагоре към ръба на кратера. — Предлагам да побързаме.

— Защо? — попита Наш.

— Защото, полковник, съществува голяма вероятност в този район да живее местно племе, което няма много да се зарадва, че сме нахлули в неговото светилище.

— Откъде знаеш, че тук има местни?

— Защото те са направили въжения мост — отвърна Чеймбърс.

— Както по-рано отбеляза професор Рейс — поясни той, — въжените мостове са много нетрайни. Ако е въже, сплетено от трева, ще се разпадне, да речем, за няколко години. Мостът, по който преди малко минахме, не може да е съществувал преди четири века. Изграден е наскоро от някой, който познава строителните методи на инките — по всяка вероятност примитивно племе, предавало това познание от поколение на поколение.

Наш високо изпъшка.

— Примитивно племе — безизразно повтори Рейс. — Тук. Сега ли?

— Това не е чак толкова невероятно — отвърна Габи Лопес. — В долината на Амазонка постоянно се откриват неизвестни племена. През осемдесет и седма братята Вилас Боас установиха контакт с изчезналото племе Крин Акроте в бразилската джунгла. По дяволите, бразилското правителство даже редовно праща изследователи, за да търсят племена, живеещи като през каменната епоха.

Както можете да се досетите обаче, много от тези примитивни туземци са крайно враждебно настроени към европейците. Не е изолиран случай изследователите да се връщат у дома на парчета. Някои, като известния перуански антрополог доктор Мигел Морос Маркес, изобщо не се завръщат…

— Хей! — внезапно каза застаналата до портала Лорън.

Всички се обърнаха към нея.

— Тук е написано нещо — рече тя.

Рейс и другите се приближиха. Лорън почисти пръстта от камъка, който запушваше входа, и Уилям видя надписа.

Появи се буквата „N“.

— Какво е това, по дяволите?… — възкликна Наш.

Постепенно се образуваха думи.

„No entrare…“

Рейс знаеше тези думи.

На испански „No entrare“ означаваше „Не влизай“.

Лорън почисти целия надпис, изсечен в средата на камъка. Той гласеше:

Уилям мислено го преведе. И мъчително преглътна.

— Какво пише? — попита Наш.

Рейс се обърна към него, помълча малко и накрая отвърна:

— „Не влизай в никакъв случай. Вътре те очаква смърт“.

— Какво значи „AS“? — попита Лорън.

— Предполагам, че е съкращение от Алберто Сантяго.

Дъги Кенеди нервно подритваше камъните в краката си. Вече беше тъмно, дъждът продължаваше да вали и той бе ядосан, че са го оставили в селото. Ужасно му се искаше да е горе в планината с другите.

— Какво има, Дъгс? — попита длъгнестият ефрейтор Джордж „Текс“ Райкарт, който стоеше край рова от източната страна на селището. Той произхождаше от Остин и беше типичен каубой — откъдето идваше и прякорът му. — Липсва ти действието, а?

— Нищо ми няма — отвърна Дъги. — Просто предпочитам да съм в оная планина и да откривам онова, за което сме дошли, вместо да вися в туй скапано село.

Райкард скришом се подсмихна. Дъги бе добро хлапе. Малко смотано, ама иначе хитро.

Текс обаче не знаеше, че зад провинциалния южняшки акцент на Кенеди се крие изключителна интелигентност.

Предварителните изпити във Форт Бенинг бяха показали, че Дъги има коефициент за интелигентност 161 — нещо много странно, защото едва беше завършил гимназия.

Скоро се установи, че през ученическите години на Дъглас Кенеди в Литъл Рок, Арканзас, кроткият му богобоязлив баща, по професия счетоводител, всяка вечер го е биел до безсъзнание с кожен камшик.

Счетоводителят също бе отказвал да му купува учебници и почти всяка нощ беше затварял момчето в тъмен килер с размери метър на метър и двадесет — наказание за много сериозни провинения, например за това, че прекалено силно е затръшнало вратата или е прегорило пържолата на баща си. Дъги никога не бе успявал да си пише домашните и завърши гимназия, благодарение единствено на невероятната си способност да запомня всичко казано от учителите.

Той постъпи в армията в деня, в който приключи с училището, и никога нямаше да се завърне у дома. Училищните администратори бяха виждали у него просто поредното плахо хлапе, едва додрапало до последния клас, ала един стар сержант от наборната комисия откри у Дъги решителен и блестящ ум.

Кенеди все още бе срамежлив, ала благодарение на интелигентността си, силната си воля и подкрепата, която получаваше в армията, скоро стана страхотен войник. Прехвърлиха го в десантните войски, получи отличие за точна стрелба. Последваха зелените барети и Форт Браг.

Абе май ме сърбят ръцете за истинско действие — призна Дъги, докато се приближаваше до Райкарт, който поставяше сензор AC–7V „Ийгъл Ай“ до източния ров.

— Не храни прекалено големи надежди — отвърна Текс и включи термосканиращата система на активиращия се от движение сензор. — Тая операция едва ли ще е много вълнуваща…

В този момент от сензора се разнесе сигнал.

Дъги и Райкарт светкавично се спогледаха.

После и двамата се обърнаха към гъстата джунгла.

Там нямаше нищо.

Само гъсталак от преплетени папрати. Някъде наблизо запя птица.

Дъги насочи напред пушката си, предпазливо пресече моста към източния бряг на рова и се насочи към подозрителния участък от гората.

Стигна до края на джунглата, включи фенерчето…

… и я видя.

Видя лъскавото петнисто тяло на огромна змия, която лениво пълзеше по възлестите клони на амазонско дърво.

Беше толкова грамадна, помисли си той, че трябва да бе активирала сензора за движение.

— Какво има? — приближи се до него Райкарт.

— Нищо — отвърна Дъги. — Просто една зми…

Кенеди рязко се извърна към змията.

Тя не може да е активирала сензора. Беше студенокръвна, а той регистрираше телесна топлина…

Дъги вдигна оръжието си и насочи лъча на фенерчето към гората.

И се вцепени.

Във влажните храсталаци пред него имаше човек.

Мъжът лежеше по корем на няма и десет метра от него и го гледаше през черна хокейна маска. Маскировката му бе толкова добра, че едва се различаваше от тъмния листак наоколо.

Ала Дъги не обърна никакво внимание на маскировката му.

Очите му бяха вперени в дулото на автомата МР–5 с монтиран заглушител, насочено право към лицето му.

Маскираният мъж бавно вдигна показалец към устните си. В този момент Кенеди забеляза още един, облечен по същия начин, скрит в храстите до първия, после трети, четвърти и пети.

Джунглата гъмжеше от черни призраци.

Мама му стара… — ахна Райкарт, когато видя командосите, и незабавно посегна към пушката си. Ала поредица високи изщраквания от сваляне на двадесетина предпазителя в мрака го накара да се откаже.

Дъги стисна клепачи.

В гъсталаците пред тях се криеха най-малко двадесет души.

Той тъжно поклати глава.

С Райкарт току-що бяха изгубили селото.

— „Вътре те очаква смърт“. — Наш намръщено гледате камъка, който запушваше входа на храма.

Рейс стоеше до него и се взираше в изображенията по каменните стени — ужасяващи сцени на чудовищни котки и умиращи хора.

— Всъщност точният превод е малко по-различен — каза той и се обърна. — „Asomar“ може да се преведе и като „дебне“. „Вътре дебне смърт“.

— И го е написал Сантяго, така ли? — попита полковникът.

— Така изглежда.

В този момент капитан Скот се върна при Наш.

Имаме проблем, господин полковник. Не мога да се свържа с Райкарт.

Наш просто продължаваше да гледа портала.

Смущения от планините?

Сигналът е силен. Райкарт не отговаря. Нещо се е случило.

Полковникът отново свъси вежди.

— Те са тук… — въздъхна той.

— Романо ли? — попита Скот.

По дяволите. Как са стигнали толкова бързо?

— Какво ще правим?

— Ако са в селото, вече знаят къде сме. — Наш бързо се обърна към капитана. — Свържи се с базата в Панама. Кажи им, че трябва да преминем към План Б и да се оттеглим в планината. Да инструктират пилотите на втората група да се насочат по портативните ни предаватели. Действай. Трябва да побързаме.

Лорън, Коупланд и две зелени барети припряно започнаха да прикрепват взрив С–2 към камъка на портала.

Състав–2 е вид пластичен експлозив, използван от археолозите по целия свят за взривяване на препятствия, без да унищожава самите древни постройки.

Докато другите си вършеха работата, Наш реши да проучи района зад храма, в случай че има и друг вход. Рейс нямаше какво друго да прави и отиде с него.

Двамата заобиколиха ниската кубична сграда по равна каменна пътека, която опасваше светилището като балкон без парапет.

Отзад видяха стръмен пръстен перваз, който се спускаше до самия ръб на скалната кула.

Застанал на върха му, Рейс погледна надолу към наредените плътно един до друг правоъгълни блокове, които образуваха пътеката.

Сред тях се открояваше един изключително странен наглед камък.

Кръгъл камък.

Наш също го видя и двамата се наведоха да го разгледат по-отблизо.

Диаметърът му беше около седемдесет сантиметра, приблизително колкото раменете на широкоплещест мъж, и като че ли бе поставен в цилиндричен отвор, изсечен в квадратните блокове наоколо.

— Чудя се за какво са го използвали — рече Наш.

— Кой е Романо? — попита Рейс и свари полковника абсолютно неподготвен.

По-рано Наш му беше разказал за групата немски командоси, убили монасите от йезуитския манастир в Пиренеите, и му бе показал на снимка техния командир, човек на име Хайнрих Анистазе.

Ала полковникът не беше споменал нито дума за Романо. Кой бе той и какво правеше в селото? И по-важно, защо бягаха от него?

Наш остро го изгледа и изражението му стана мрачно.

— Професоре, моля ви…

— Кой е Романо?

— Извинете ме — каза Наш, грубо мина покрай него и се запъти обратно към предната страна на храма.

Рейс само поклати глава и го последва от разстояние. Когато излезе отпред, той седна на широките каменни стъпала.

Чувстваше се страшно уморен. Вече минаваше девет и след близо дванадесетчасовото пътуване беше капнал от изнемога.

Уилям се излегна върху камъка и плътно се уви в якето си. Изведнъж го обзе непреодолимо изтощение. Той отпусна глава и затвори очи.

В този момент обаче чу някакъв шум.

Особен шум. Силно стържене, бързо и настойчиво, почти нетърпеливо, но странно приглушено. Сякаш идваше изпод каменните стъпала под главата му.

Рейс се намръщи.

Сякаш нокти драскаха по камък.

Той незабавно се поизправи и хвърли поглед към Наш и другите.

Понечи да им каже за шума, ала не успя да го стори, защото в този миг, точно в този миг, два напомнящи на ястреби хеликоптера с ревящи витла и бълващи огън картечници изплуваха от дъждовната пелена над скалната кула и осветиха върха й с мощните лъчи на прожекторите си.

Навсякъде около Рейс започна оглушителна автоматична стрелба и в каменната стена на сантиметри над главата му се появи редица дупки от куршуми.

Той се хвърли зад ъгъла на храма и надзърна навън тъкмо в мига, когато от дърветата в края на площадката се появи малка армия от тъмни фигури, черни призраци в нощта, които бързо напредваха и стреляха в движение.