Храмът на инките

ЧЕТВЪРТО ЧЕТЕНЕ

Ренко дълго гледа Лена.

— До изгрев слънце — повтори той.

Навън все още цареше мрак, ала след няколко часа щеше да настъпи утро.

— Да.

На слабата светлина на огъня можех да прочета мислите по лицето на княза — неговата задача да спаси идола се сблъскваше с желанието му да помогне на жителите на Вилкафор в този момент на ужасна нужда.

Ренко се озърна наоколо.

— Басарио — рязко каза той.

Обърнах се и видях престъпника, седнал по турски на пода в един от тъмните ъгли, както обикновено с гръб към стаята.

— Да, о, мъдри княже — без да вдига поглед, отвърна той.

— Докъде стигна?

— Почти свършвам.

Ренко се запъти към него. Последвах го.

Басарио се обърна и аз забелязах до него идола, който трябваше да пазим. Престъпникът подаде нещо на Ренко.

Когато го видях, не можах да повярвам.

Премигнах два пъти с клепачи и пак погледнах, за да се уверя, че не ми играят някакъв номер.

Но не.

Нищо подобно.

Защото в ръцете на Басарио, пред очите ми, беше точно копие на идола.

Разбира се, още от самото начало Ренко беше планирал всичко.

Спомних си краткия ни престой в село Колко, където имаше каменни кариери. Бях видял княза да взима чувал, пълен с камъни. И се бях учудил защо си губим времето за такова нещо.

Ала сега разбирах.

Ренко бе взел камъни от вида, който най-много приличаше на идола.

После ги беше дал на престъпника Басарио и му бе поръчал да издяла копие, с което искаше да измами Ернандо.

Блестящ план.

Освен това разбрах какво е правил Басарио по време на нашето пътуване, когато се оттегляше край лагера ни и се привеждаше над малкия си огън.

Беше дялал имитацията.

И трябва да призная, че тя наистина бе великолепна. Разтворените челюсти на котката, острите като нож зъби, изваяни от лъскав черен камък с лилави жилки.

Можех само да гледам фалшивия идол и да се питам какво престъпление е извършил Басарио.

— Колко още ти остава? — попита Басарио князът. Докато Ренко говореше, забелязах, че челюстите на звяра не са довършени.

— Малко — отвърна престъпникът. — До разсъмване ще свърша.

— Имаш половината от това време. — Ренко се обърна и погледна към оцелелите, които се бяха събрали зад него.

Това не го обнадежди много.

Пред него стояха старият, немощен Вилкафор и седем воини, имали щастието да са в цитаделата по време на нападението на рапите. Освен тях — неколцина уплашени наглед старци, жени и деца.

— Ренко — прошепнах аз, — какво ще правим?

Моят храбър спътник замислено прехапа устни. После каза следното:

— Ще сложим край на всички тези страдания. Веднъж завинаги.

С тези думи, докато Басарио трескаво довършваше копието на идола, Ренко започна да организира оцелелите жители на Вилкафор.

Чуйте ме — когато се събраха в тесен кръг около него, рече той, — златоядците ще са тук до изгрев слънце. Според мен имаме по-малко от два часа да се подготвим за пристигането им.

Жените, децата и старците ще влязат в кенко под ръководството на сестра ми и ще се отдалечат колкото може повече от селото.

Воините — князът се обърна към седмината мъже, — ще дойдат с мен при онзи храм, за който говори Вилкафор. Ако рапите излязат от сградата, просто ще трябва да ги върнем вътре. Ще ги примамим в храма с песента на мокрия идол и после ще ги затворим. Хайде, вървете да си вземете оръжието.

Воините бързо се пръснаха.

— Лена — каза Ренко.

— Да, братко? — Красивата му сестра се приближи до него и ми се усмихна с блеснали очи.

— Трябва ми най-големият мехур, който можеш да намериш. И го напълни с дъждовна вода.

— Веднага. — Тя бързо се отдалечи.

— Ами Ернандо? — попитах Ренко аз. — Ами ако пристигне, докато ние връщаме рапите в леговището им?

И Ренко ми отговори:

— Ако наистина ни преследва със следотърсачи чанки, както каза сестра ми, още щом пристигне тук, той ще разбере накъде сме отишли. Повярвай ми, добри ми Алберто, тъкмо на това разчитам. Защото когато ме открие, Ернандо ще намери и идола… и аз ще му го дам.

— Ернандо е студен, груб човек, Ренко — казах аз, — злобен и безпощаден. Не можеш да очакваш доблест от него. Щом му дадеш идола, той ще те убие.

— Знам.

— Но тогава защо…

— Приятелю мой, кое е по-добро? — тихо рече князът. Лицето му беше мило, гласът му — спокоен. — Да остана жив и Ернандо да вземе идола на моя народ ли? Или да умра и той да получи някакво безполезно негово копие?

Той ми се усмихна.

— Аз лично предпочитам да остана жив, но се боя, че тук е заложено много повече от моя живот.

Цитаделата закипя, жителите на Вилкафор се подготвяха за предстоящото.

Самият Ренко за кратко отиде да инструктира по-подробно воините. Аз се възползвах от ситуацията и се приближих до Басарио, за да погледам как работи върху копието на идола. Честно казано — Бог да ми прости за това — имах друг мотив да приказвам с него.

— Басарио — колебливо прошепнах аз, — Лена има ли… има ли съпруг?

Той дяволито се ухили.

— Хей, монахо, стари негоднико… — с цял глас рече престъпникът.

Тихо го помолих да не говори толкова високо. Както можеше да се очаква от такъв мошеник, Басарио страшно се развесели.

— Преди имаше мъж — накрая отвърна той. — Но бракът им свърши преди много луни, още преди пристигането на златоядците. Съпругът й се казваше Хуарка, многообещаващ млад воин, и бракът им — доколкото може да е един уреден брак — се смяташе за много сполучлив. Ала малцина знаеха, че Хуарка изпада в пристъпи на ярост. След раждането на сина им той започнал жестоко да бие Лена. Казват, че търпяла, за да защити Мани от бащиния му гняв. Явно успяла. Хуарка нито веднъж не посегнал на момчето.

— Защо не го е напуснала? — попитах аз. — В края на краищата, тя е княгиня на вашия народ…

— Хуарка заплашвал да убие момчето, ако Лена разкрие нещо.

Мили Боже, помислих си аз.

— И какво станало после?

— Всичко излезе наяве съвсем случайно. Един ден Ренко неочаквано се отбил при Лена и я заварил свита в ъгъла, притиснала сина си към гърдите. От очите й се стичали сълзи и лицето й било окървавено и насинено.

Хуарка незабавно беше арестуван и осъден на смърт. Мисля, че са го хвърлили в яма с два гладни ягуара. — Басарио поклати глава. — Монахо, мъжът, който бие жена си, е най-долен страхливец. Според мен Хуарка си е получил заслуженото.

Оставих Басарио да работи и се оттеглих в един от ъглите на цитаделата, за да се приготвя за предстоящата задача.

Скоро Ренко дойде при мен. Все още носеше испанските дрехи, които преди много седмици беше откраднал от затвора — кафяв кожен елек, бели панталони и високи до коленете кожени ботуши. Веднъж ми бе казал, че това облекло много му помогнало по време на тежкото ни пътуване през джунглата.

Той нарами колчана си и закопча колана на пояса си.

— Ренко? — обърнах се към него аз.

— Да?

— Защо Басарио беше в затвора?

— А, Басарио… — тъжно въздъхна князът.

Зачаках го да ми обясни.

— Ако щеш вярвай, някога Басарио беше княз — отвърна Ренко. — Дълбоко уважаван млад княз. Баща му беше императорски каменоделец, блестящ строител и ваятел, най-почитаният инженер в империята. Скоро и Басарио наследи качествата му в занаята. На шестнайсетгодишна възраст той беше надминал баща си, въпреки че баща му беше човекът, който строеше цитадели за сапа инка!

Но Басарио беше безразсъден. Чудесен спортист, несравним стрелец с лък, ала като мнозина като него, склонен да пие, да играе комар и да се забавлява с хубавите девойки от по-бедните квартали на Куско. За негово съжаление обаче, в хазарта нямаше такъв успех като с жените. Натрупа огромен дълг и след като вече не можеше да го изплати, мошениците, на които беше Длъжник, решиха да използват дарбата му.

— Как?

— Като правеше копия на прочути статуи и безценни съкровища. От смарагд или злато, от сребро или от нефрит — Басарио можеше да фалшифицира дори най-сложното произведение.

Щом направеше копие на известен идол, неговите другари влизаха с взлом в дома на собственика на оригинала и го подменяха с фалшификата.

Това продължи близо година и престъпниците печелеха огромни богатства. Докато един ден бяха хванати в дома на братовчеда на сапа инка.

Скоро се разкри и ролята на Басарио. Пратиха го в Затвора и цялото му семейство беше опозорено. Баща му беше свален от поста императорски каменоделец и лишен от всичките си титли. Моят брат, сапа инка, заповяда семейството му да бъде прогонено от дома си в императорския квартал в един от бордеите на Куско.

Мълчаливо слушах разказа му.

— Аз смятах, че наказанието е прекалено сурово и го казах на брат си — продължи Ренко, — но той искаше Басарио да послужи за пример на всички и не взе под внимание молбите ми.

Князът хвърли поглед към Басарио, който работеше в ъгъла на цитаделата.

— Някога той беше благороден младеж. Имаше си пороци, да, но въпреки това беше благороден. Затова когато ме натовариха със задачата да спася идола от Кориканча, аз си спомних за дарбата му. Защото щом престъпниците от Куско можеха да използват способностите му за собствените си цели, същото можех да направя и аз, за да спася Духа на народа.

След известно време Басарио довърши копието на идола и заедно с оригинала го донесе на Ренко.

Князът постави двете скулптури пред себе си. Аз ги погледнах над рамото му. И наистина, майсторството на Басарио беше такова, че не можех да различа истинската от фалшивата.

Той отново се оттегли в ъгъла си и започна да си събира багажа — меча, колчана и лъка си.

— Къде си мислиш, че отиваш? — попита Ренко.

— Тръгвам си — просто отвърна Басарио.

— Но аз имам нужда от помощта ти — рече князът. — Според Вилкафор камъкът на входа на храма бил толкова тежък, че се наложило да го бутат десет души. Ако искам да го върна на място, и аз ще се нуждая от толкова хора.

— Мисля, че направих повече, отколкото се изискваше от мен, знатни княже — каза Басарио. — Избягах от Куско, прекосих планината, бродих из опасни гори. И през цялото време дялах фалшификата. Не, аз изпълних своята част от сделката и си тръгвам.

— Нямаш ли дълг към своя народ?

— Моят народ ме хвърли в затвора, Ренко — рязко отвърна Басарио. — После наказа семейството ми заради моето престъпление — осъди го да живее в най-мръсния, най-долния квартал на Куско. Сестра ми беше тормозена, родителите ми — бити и ограбвани. Крадците дори строшиха пръстите на баща ми, за да не може повече да обработва камък. Трябваше да проси — да проси, за да храни семейството си. Не възразявам срещу моето наказание ни най-малко, но нямам никакъв дълг към обществото, което наказа семейството ми за моето престъпление.

— Съжалявам — промълви Ренко. — Не знаех за всичко това. Но моля те, Басарио, идолът, Духът на народа…

— Това си е твоя задача, Ренко. Не моя. Направих достатъчно за теб, повече от достатъчно. Мисля, че заслужих свободата си. Следвай собствената си съдба и ме остави е моята.

С тези остри думи Басарио нарами лъка си, вмъкна се в подземния тунел и изчезна в мрака.

Ренко не се опита да го спре. Просто го проследи с поглед, изпълнен със скръб.

Вече всички бяхме готови за срещата с рапите. Оставаше само още нещо.

Взех малкия мехур с маймунска урина, който по-рано ми беше дал беззъбият старец, и го отворих.

Внезапно ме лъхна ужасяваща смрад. Потръпнах и се отчаях от перспективата да намажа тялото си със зловонната течност.

Ала въпреки това го направих. О, колко отвратително миришеше! Нищо чудно, че рапите не можеха да я понасят.

Ренко се подсмихна на смущението ми. После взе от ръцете ми мехура, последва примера ми и го предаде на другите воини, които щяха да дойдат в планината.

Когато бяхме готови, Лена се върна с много по-голям животински мехур, навярно от лама, също пълен с течност.

— Дъждовната вода, която поиска — каза на Ренко тя.

— Чудесно — отвърна князът и го взе, — значи сме готови да тръгваме.

Ренко изля малко дъждовна вода от мехура върху истинския идол.

Той мигновено запя мелодичната си песен.

Вътрешността на цитаделата пустееше. Лена вече беше пратила жените, децата и старците от селото в лабиринта — пътуване, което щеше да ги отведе при водопада край платото. Самата тя бе останала в крепостта, готова да затвори вратата след нас.

— Добре — каза Ренко и кимна на двамата воини, които стояха до плочата. — Хайде.

В този момент инките избутаха големия камък настрани.

Рапите бяха там!

Очакваха ни.

Събрани в широк кръг непосредствено пред каменния вход на цитаделата.

Преброих дванадесет — дванадесет гигантски черни котки с демонични жълти очи, високи остри уши и могъщи мускулести хълбоци.

Князът вдигна пеещия идол пред себе си и рапите впиха поглед в него като хипнотизирани.

После камъкът внезапно замлъкна. Котките излязоха от транса си и тихо заръмжаха.

Ренко бързо поля идола с вода, песента му се възобнови и зверовете отново потънаха в унес.

Въздъхнах.

После, понесъл идола в ръце и следван от седмината воини и мен, Ренко излезе в студената нощ.

Дъждът най-после бе спрял и облаците малко се бяха разкъсали, разкривайки звездното нощно небе и сияйна пълна луна.

Вдигнали пламтящи факли над главите си, ние пресякохме селото и продължихме по тясна пътека, която минаваше край реката.

Рапите бяха навсякъде около нас, движеха се с бавни, решителни стъпки и не откъсваха очи от пеещия идол в ръцете на Ренко.

Умирах от страх. Нещо повече, трябва да призная, че никога през живота си не съм бил по-ужасен.

Защото бях заобиколен от глутница огромни, опасни създания — създания, абсолютно лишени от милост, създания, които убиваха без колебание.

Бяха невероятно големи! Под мъждукащата светлина на факлите мускулите на хълбоците и бедрата им хвърляха оранжеви отблясъци. Дишаха шумно — дълбоко гърлено пръхтене като на кон.

Докато вървяхме по крайречната пътека, аз се озърнах назад и видях Лена да стои в края на селото с факел в ръка и да гледа след нас.

Скоро обаче тя изчезна — навярно решила, предположих аз, да се върне в цитаделата и да изпълни задачата си. Ние продължихме пътуването си към загадъчния храм.

Бяхме деветима, князът, аз и седмината воини, отвсякъде заобиколени от рапите.

Стигнахме до склона на платото и видяхме тесен проход в скалата. Един от инките каза на Ренко, че храмът бил в другия край на тази цепнатина.

Ренко отново поля идола с вода. Той високо запя и пронизителният му звук разцепи нощния въздух. После влезе в прохода и котките тръгнаха по петите му — като деца, следващи своя учител.

Докато се провирахме през тясната цепнатина, един от воините глупаво се опита да прониже най-близката до него котка с копието си. Ала тъкмо се канеше да забие острието му в хълбока на звяра, когато рапата се завъртя към него, свирепо изръмжа и го спря насред движението. Чудовището просто се обърна и продължи след пеещия идол.

Воинът се спогледа с един от другарите си. Котките може и да бяха изпаднали в транс, но това не означаваше, че са напълно беззащитни.

Излязохме от скалния проход и стигнахме в широк кръгъл кратер. Както беше казал старейшината Вилкафор, в средата му се извисяваше невероятен пръст от камък.

В скалата от лявата ни страна имаше пътека — пътеката, която Вилкафор беше наредил на строителите си да изсекат. Тя се извиваше по вътрешната страна на цилиндричния кратер и обикаляше около каменния пръст.

Ренко бавно се заизкачва по нея с идола в ръце. Котките го последваха. Ние с воините тръгнахме след тях.

След известно време доближихме въжен мост, който висеше над кратера и свързваше пътеката с каменния пръст в центъра.

Погледнах към каменната кула от отсрещния край на бездната.

На върха й, заобиколена от ниско изсечени храсти, имаше величествена стъпаловидна пирамида като онези в земите на ацтеките. Отгоре й се издигаше квадратно светилище.

Ренко пръв пресече моста. Рапите го последваха една по една. После минаха воините, накрая — аз.

Когато се озовах на отсрещната страна, аз се изкачих по широко каменно стълбище и излязох на обширна площадка. В края й се намираше порталът на храма.

Широк и мрачен, квадратен и заплашителен, той зееше отворен, сякаш предизвикваше всеки да влезе.

С мокрия идол в ръце, Ренко приближи входа.

— Воини — твърдо каза той, — застанете до камъка.

Седмината воини и вашият покорен слуга забързахме към плочата отстрани на зейналия портал.

Ренко се появи на прага и отново намокри камъка, за да го накара да продължи мелодичната си песен.

Котките стояха пред него и хипнотизирано гледаха идола.

Ренко влезе в храма.

Те го последваха.

Князът пристъпи още по-навътре и първата рапа се вмъкна след него.

Още една крачка.

Втора котка, после трета и четвърта.

Ренко изля целия остатък от водата върху камъка и с последен тържествен поглед към най-скъпоценното притежание на неговия народ го хвърли в тъмните дълбини на храма.

Котките се спуснаха след идола.

— Бързо, плочата! — извика Ренко и изскочи навън. — Затворете портала!

Ние едновременно напрегнахме мишци.

Камъкът глухо затътна.

Ренко застана до мен и също започна да бута плочата. Камъкът бавно се плъзгаше напред. Още малко… Още съвсем малко…

Ренко — изведнъж се разнесе някакъв глас.

Женски глас.

Двамата с княза едновременно се обърнахме.

И видяхме Лена в края на площадката.

— Лена, какво правиш тук? — попита Ренко. — Нали ти казах да…

В този момент някой грубо я блъсна на земята. Внезапно видях на каменните стъпала зад нея едрата фигура на мъж и кръвта ми се вледени.

Това беше Ернандо Писаро.

От гъсталака зад Лена се изсипаха двадесетина конквистадори, разгърнаха се на площадката и насочиха мускетите си към нас. Факлите им осветяваха всичко наоколо.

Придружаваха ги трима тъмнокожи местни, от бузите на които стърчаха дълги парчета кокал. Чанки. Следотърсачите, с чиято помощ Ернандо ни бе проследил до Вилкафор.

И накрая се появи друг тъмнокож мъж, най-зловещ от всички. По-висок от другите, по-едър, с дълга сплъстена черна коса, която се спускаше до раменете му. От лявата му буза също стърчеше парче кокал.

Това бе Кастино. Жестокият чанка от същия затвор, в който беше лежал Ренко, онзи, който бе чул князът да казва, че идолът е в Кориканча.

Конквистадорите и чанките образуваха широк кръг около нас.

И тогава забелязах колко мръсни изглеждат всички. Целите бяха покрити с кал. И изтощени до смърт.

По това разбрах, че са последните оцелели от стоте души на Ернандо. По време на похода им през планината и джунглата другарите им бяха измрели. От болести, глад или просто от изнемога.

Това беше всичко, останало от войската му. Двадесет души.

Ернандо пристъпи напред и грубо изправи Лена на крака. Повлече я със себе си, приближи се до храма, изправи се пред Ренко и надменно го погледна. Капитанът бе цяла глава по-висок от него и два пъти по-широк в раменете. Той силно блъсна Лена в ръцете на княза.

Боязливо се озърнах към портала.

Пролуката между камъка и входа бе достатъчно голяма за котките.

Лошо.

Ако идолът изсъхнеше и престанеше да пее, рапите щяха да излязат от транса и…

— Най-после се срещаме — каза на испански Ернандо. — Прекалено дълго бягаш от мен, млади княже. Ще умреш бавно.

Ренко не отговори.

— А ти, монахо — обърна се към мен капитанът. — Ти си предател на страната си и на своя Бог. Затова ще умреш още по-бавно.

Опитах се да скрия страха си.

Ернандо отново погледна Ренко.

— Идолът. Дай ми го.

Князът дори не мигна. Просто бавно бръкна в торбата на пояса си и извади фалшивия идол.

Очите на Ернандо блеснаха. От устата му едва не потече слюнка.

— Дай ми го.

Ренко пристъпи напред.

— На колене.

Въпреки унижението, младият ми спътник коленичи и поднесе идола на Ернандо.

Капитанът го взе с алчно изражение на лицето и впери очи в толкова дълго търсената си плячка.

След малко вдигна поглед и се обърна към един от хората си.

— Сержант.

— Да? — отвърна най-близкият до него войник.

— Убийте ги.

Ръцете ми бяха завързани с дълго въже. Тези на Ренко също.

Двама испански войници откъснаха Лена от брат й и я отведоха с отвратителни намеци за това какво ще направят с нея, след като ние с Ренко умрем, намеци, които не смея да повтарям тук.

Накараха ни да коленичим пред голям правоъгълен камък в средата на площадката — камък, който приличаше на нисък олтар.

Испанският сержант застана до мен с извадена сабя.

— Ти, чанка — каза Ернандо и подхвърли един меч на Кастино. Откакто бе дошъл на площадката, злият индианец гледаше Ренко с чиста омраза. — Можеш да очистиш княза.

— С удоволствие — отвърна на испански Кастино, хвана меча и бързо се приближи до олтарната плоча.

— Първо им отрежи ръцете — замислено заповяда капитанът. — Искам да ги чуя да крещят, преди да умрат.

Нашите палачи кимнаха и други двама конквистадори дръпнаха въжетата ни така, че да протегнем ръце върху широкия олтар. Китките ни бяха голи, дланите ни бяха готови да бъдат отделени от телата ни.

— Алберто — тихо каза Ренко.

— Да.

— Приятелю мой, преди да умрем, искам да знаеш, че за мен беше чест и радост да те познавам. Онова, което направи за народа ми, ще се помни поколения наред. Благодаря ти.

— Мой храбри приятелю — отвърнах аз, — ако трябваше пак да изживея живота си, пак щях да постъпя така. За това аз ти благодаря. Дано Господ те приеме в рая.

— И теб — рече Ренко. — И теб.

— Господа — каза на палачите Ернандо. — Отрежете им ръцете.

Сержантът и чанката едновременно вдигнаха лъскавите си мечове високо над главите си.

— Чакайте! — внезапно извика някой.

В този момент един от другите конквистадори се втурна към олтара. Изглеждаше по-възрастен от другарите си — жилава стара лисица. Той отиде право при Ренко.

Беше забелязал смарагда, който висеше на шията на моя спътник.

Старият войник бързо свали контената каишка и алчно се усмихна на княза.

— Благодаря ти, дивако — каза той, провеси смарагда на собствения си врат и се върна на мястото си до портала на храма.

Палачите се обърнаха към Ернандо за знак.

Ала странно, капитанът вече не ги гледаше.

Всъщност дори не гледаше към нас с Ренко.

Ернандо зяпаше с отворена уста към входа на храма.

Обърнах се да проследя погледа му.

— О, Господи… — ахнах аз.

Една от рапите стоеше на портала и любопитно наблюдаваше събралите се хора.

Въпреки широко разкрачените й могъщи предни лапи и мускулестите й хълбоци, в този момент тя изглеждаше странно комична, главно защото държеше нещо в уста.

Идолът.

Истинският идол.

Преди толкова ужасяваща и зловеща, сега огромната черна котка приличаше на добродушно куче, което връщаше хвърлената пръчка на собственика си. Рапата просто тъпо стискаше идола в зъбите си, сякаш търсеше някого, който пак да го намокри и да го накара да пее.

Ернандо не откъсваше очи от котката — или по-точно от идола в могъщите й челюсти. Той внезапно погледна към копието в собствените си ръце, после към нас с Ренко и изражението му се промени.

Беше разбрал.

Беше разбрал, че сме го измамили.

Лицето му почервеня.

— Убийте ги! — изрева на палачите Ернандо. — Веднага ги убийте!

Точно в този момент едновременно се случиха безброй неща.

Палачите ни отново вдигнаха мечовете си, прицелиха се в шиите ни и замахнаха, когато изведнъж над главата ми се разнесе остро изсвистяване.

След миг в носа на моя палач се заби стрела. От лицето му бликна кръв и той се строполи на земята.

Видяла тълпата от хора на площадката и усетила мириса на вкусно човешко месо, рапата на портала незабавно пусна идола от устата си и свирепо се нахвърли на най-близкия испанец, само секунда преди от храма да изскочат още единадесет котки — една след друга, една след друга — и да нападнат конквистадорите.

Кастино видя другия палач да пада, улучен със стрела, и за миг се поколеба. Имаше неразбиращо изражение на лицето.

Знаех какво си мисли.

„Кой е изстрелял стрелата? И откъде?“

Той очевидно реши, че ще получи отговор на въпросите си след като убие Ренко.

Бързо вдигна за трети път меча си, силно замахна…

… ала в ефеса му се удари нова стрела и изби оръжието от ръката му.

Отнякъде над нас изсвистя трета стрела, улучи въжето, с което бяха завързани китките на княза, преряза го и го освободи.

Ренко светкавично скочи на крака, докато Кастино насочи към него огромния си юмрук. Моят спътник бързо дръпна конквистадора, който го беше държал прикован за олтара, между себе си и връхлитащия удар. Кокалчетата на Кастино се забиха право в лицето на испанеца, пробиха черепа му и го убиха за миг!

В този момент друг войник насочи мускета си към Ренко и стреля. Князът се обърна, скри се зад убития конквистадор като зад щит и на гърдите на мъртвия разцъфтя червена дупка.

В това време испанецът, който държеше ръцете ми върху олтара, извади меча си и зловещо ме погледна.

Ала преди да осъзная какво става, от центъра на лицето му изскочи връх на стрела и той се строполи по очи върху камъка пред мен.

Втренчих се в мрака зад него в търсене на източника на стрелите.

И го видях.

Видях фигурата на мъж, застанал на ръба на кратера.

Силуетът му се очертаваше на фона на лунната светлина, приклекнал на едно коляно с опънат лък в ръце.

Басарио!

Радостно извиках и се заех да се освободя от въжето.

В това време около мен се водеше жестока битка. Площадката пред храма се беше превърнала в бойно поле — ужасно, кърваво бойно поле.

Рапите вече бяха убили петима конквистадори и сега нападаха още четирима испанци и техните трима индиански следотърсачи.

Седмината воини на инките бяха избегнали котките с помощта на маймунската урина, с която бяха намазани телата им, и се биеха с останалите от моите сънародници. Някои от тях паднаха, улучени от мускети, други атакуваха противниците си с камъни и всякакви други оръжия, до които успееха да се доберат. Въпреки всички убийства, които бях видял по време на пътуванията си из Нова Испания, никога не бях присъствал на такова невъобразимо кръвопролитие.

До мен кръстосваха мечове Ренко и Кастино. Чайката, поне с две глави по-висок от моя храбър спътник, стискаше оръжието си с две ръце и нанасяше на княза мощни удари.

Ала Ренко се защитаваше майсторски — с една ръка, точно както го бях учил — и танцуваше в калта като класически испански фехтовач, поддържайки равновесие, докато отстъпваше към гъсталака.

Когато най-после успях да освободя лявата си китка от въжето и се изправих, разбрах колко добър ученик е бил Ренко. Стана ми ясно, че отдавна е надминал учителя си.

Той владееше меча съвършено и парираше всеки удар на Кастино.

Стоманените оръжия на двамата мъже звънтяха и хвърляха искри.

Кастино замахваше, Ренко парираше. Кастино нападаше, Ренко танцуваше.

После Кастино нанесе дяволски удар, толкова мощен и бърз, че щеше да отсече главата на всеки обикновен човек.

Ала не и на Ренко.

Рефлексите му бяха невероятни. Той се приведе, скочи напред върху една ниска скала, хвърли се във въздуха, за да компенсира разликата в ръста, острието му изсвистя и преди да разбера какво става, видях мечът му да се забива хоризонтално в дънера зад тила на Кастино.

Чанката просто застина на мястото си със зяпнала уста и широко отворени очи. Миг по-късно оръжието се изплъзна от пръстите му.

После цялото му тяло просто се свлече под грозната му глава.

Ренко го беше обезглавил!

Едва не изръкоплясках.

По-точно щях да изръкопляскам, ако нямах по-важна работа.

Обърнах се да огледам бойното поле около себе си.

По цялата площадка се водеха отделни битки — ала единствените очевидни победители изглежда бяха рапите.

И тогава видях идола.

Истинският идол.

Той лежеше на прага на портала, точно там, където по-рано го бе пуснала котката.

С все още завързаното за дясната ми китка въже, дълго около две крачки, аз грабнах от земята меч и факел и се втурнах към храма сред звън на остриета и викове на умиращи конквистадори.

Стигнах до портала, паднах на земята до идола и го хванах…

… точно когато един от испанските войници се блъсна в мен изотзад и двамата полетяхме в мрачния тунел!

Затъркаляхме се по широки каменни стъпала в купчина от ръце, крака, идол и факел.

Стигнахме до края на стълбището. Намирахме се в тъмен каменен проход.

Моят противник пръв се изправи и застана пред малка ниша в стената. Аз все още бях проснат по задник на пода с идола в скута ми.

Докато испанецът стоеше пред мен, видях смарагда да виси на шията му и веднага го познах. Това беше жилавият възрастен войник, който по-рано бе взел безценния камък на Ренко.

Старата лисица изтегли меча си и го вдигна високо. Аз бях напълно беззащитен.

В този момент с ужасяващо могъщ рев нещо много голямо скочи над главата ми изотзад и с невероятна скорост се блъсна в конквистадора.

Рапа.

Котката се стовари отгоре му с такава сила, че той полетя назад в нишата. Главата му се удари в стената и просто избухна, спука се като яйце и от дупката на тила му изригнаха отвратителни пръски кръв и мозък.

Жилавият стар войник се строполи в нишата, ала бе мъртъв, още преди да падне на пода.

Котката започна да го разкъсва, размахвайки опашка насам-натам.

Възползвах се от възможността, грабнах идола и се затичах нагоре по стълбището.

Изскочих навън и благодарих на Господ, че отново съм избегнал смъртта.

Но радостта ми не продължи много. Едва бях излязъл от портала, когато чух някъде иззад себе си остро изщракване, последвано от дрезгав вик:

— Монахо!

Обърнах се.

И видях Ернандо Писаро, който стоеше пред мен с пистолет в ръка и го насочваше право към гърдите ми.

После, преди да успея да направя каквото и да било, от дулото блъвна огън и се разнесе мощен гърмеж. Усетих, че чудовищна сила ме блъска в гърдите и ме отхвърля назад.

Строполих се на земята, след което виждах само облаци — мрачни буреносни облаци, които се носеха по звездното нощно небе. И тогава за свой ужас осъзнах, че съм застрелян.

Лежах по гръб с мъчително стиснати зъби и гледах към облачното небе. Люта болка изгаряше гърдите ми.

Ернандо се наведе над мен и взе идола от ръцете ми. После дяволито ме плесна през лицето.

— Умирай бавно, монахо. — И изчезна.

Лежах на каменните стъпала пред храма в очакване на края, в очакване болката да стане непоносима.

Ала поради някаква непонятна ми причина, вместо да ме напускат, силите ми се възвръщаха.

Парещата болка отслабна. Аз седнах и докоснах мястото, където куршумът бе пробил дупка в плаща ми.

Пръстите ми напипаха нещо.

Нещо меко, дебело и квадратно. Извадих го навън.

Това бе моята Библия.

Моята ръкописна, подвързана с кожа Библия.

В средата й имаше кръгла дупка като от червей. На дъното й видях мътносиво оловно топче.

Куршумът на Ернандо.

Моята Библия беше спряла неговия куршум!

Хвала на Словото Божие.

Скочих на крака, озърнах се за меча си, не го открих наоколо и погледнах към площадката.

В отсрещния й край Ренко се биеше с два меча срещу двама размахващи саби конквистадори.

Недалеч от мен двама от воините му се сражаваха с двама испанци — те изглежда бяха последните оцелели на скалната кула.

И тогава зърнах Ернандо, който с идола в ръце изчезваше в гъсталака от дясната ми страна.

Очите ми се разшириха.

Бягаше към въжения мост.

Ако успееше да го прекоси, със сигурност щеше да го спусне и да ни остави на кулата сами с рапите.

Втурнах се след него, като заобиколих една от котките, която лежеше на земята и разкъсваше трупа на мъртъв конквистадор.

С разтуптяно сърце запрескачах по две стъпала наведнъж. Когато излязох иззад завоя на стълбището, видях капитана на десетина крачки пред мен. Тъкмо тръгваше по въжения мост.

Ернандо беше едър и мускулест. Аз бях по-дребен, по-пъргав и по-бърз. Настигнах го и тъй като нямаше какво друго да сторя, аз се хвърлих отгоре му.

Тежко се стоварих върху гърба му. Двамата се строполихме на тънките дъски високо над дъното на кратера.

Те се строшиха като вейки и за мой ужас ние пропаднахме през тях в бездната…

Ала падането ни не продължи дълго.

Спряхме разтърсени. В последния момент Ернандо бе успял да се хване за свободния край на въжето, все още завързано за дясната ми китка. Сега то беше преметнато през една самотна дъска на моста и ние с капитана висяхме от двете й страни!

Аз обаче бях под Ернандо и главата ми бе на равнището на коленете му.

Държеше идола в лявата си длан, а с дясната стискаше въжето ми. Той протегна лявата си ръка нагоре и отчаяно се опита да достигне оцелелите дъски на моста.

Когато намереше опора, осъзнах аз, капитанът просто щеше да ме остави да падна. Колкото и да беше малка в сравнение с неговата, засега тежестта ми бе единственото, което го държеше над бездната.

Трябваше да сторя нещо. При това бързо.

— Защо го правиш, монахо?! — изрева Ернандо. — Защо те е грижа за този идол? Аз съм готов да убивам заради него!

Докато викаше, забелязах, че едно от тънките въжета виси от моста над нас — едно от въжетата, които преди бяха поддържали парапета.

Само да можех…

— Готов си да убиваш заради него, а, Ернандо? — опитах се да отвлека вниманието му аз, докато се мъчех да отвържа въжето от дясната си китка — въжето, което ме свързваше с него. — Това изобщо не ме интересува!

— Нима? — извика той. Сега бе само въпрос на време да разберем кой пръв ще постигне целта си.

— Не! — отвърнах аз и в този момент успях да освободя китката си.

— Защо, монахо?

— Защото, Ернандо, аз съм готов да умра за него.

С тези думи протегнах ръка към въжето, висящо от моста над мен, хванах го и в същия миг пуснах другото, за което се държеше капитанът.

Реакцията беше незабавна.

Ернандо падна. Право надолу.

Прелетя покрай мен и като последна обида аз се пресегнах и дръпнах идола от ръцете му.

— Неееее! — докато се носеше към дъното, извика той.

Увиснал високо над бездната, аз се държах с една ръка за въжето на моста, в другата стисках идола и гледах как ужасеното лице на Ернандо се смалява и накрая изчезва в мрачната пропаст. Скоро можех да чуя само вика му.

След няколко секунди той утихна. В същото време се разнесе далечен плясък.

Малко по-късно се върнах на площадката.

Гледката, която ме посрещна, сякаш идваше от самия ад.

Под мъждукащата светлина на факлите видях котките, надвесени над труповете на убитите конквистадори. Навсякъде бяха пръснати остри сребърни шлемове, които хвърляха мътни отблясъци.

После забелязах Ренко, Лена и тримата воини до портала с мечове и мускети в ръце — единствените оцелели от касапницата, главно благодарение на бойните им умения и маймунската урина, която покриваше телата им. Изглежда търсеха нещо. Несъмнено идола.

— Ренко! — извиках аз. — Лена!

И в същия миг съжалих.

Смутена от вика ми, една от рапите, легнала на земята пред мен, незабавно вдигна очи.

Огромният звяр се изправи и ми се озъби.

Последва я втора котка.

После трета и четвърта.

Глутницата образува широк кръг около мен. Животните държаха главите си ниско наведени, ушите им бяха прилепени назад.

Ренко се обърна и видя затруднението ми. Но беше прекалено далеч, за да ми помогне.

Зачудих се защо маймунската урина, с която се бях намазал, вече не отблъсква котките. Сигурно миризмата се бе разнесла по време на търкалянето ми в храма с жилавия стар конквистадор или когато бях паднал на земята, повален от изстрела на Ернандо.

Така или иначе, помислих си аз, това беше краят.

Тялото на първата рапа се напрегна и тя се приготви за скок. И тогава…

… върху главата ми падна първата капка вода. След нея втора, трета…

И после, като дар от самия Бог, небесата се разтвориха и дъждът се изсипа върху земята.

О, как заваля! Истински порой, огромни количества вода, изливащи се с невероятна сила върху скалната кула, върху главата ми, върху идола.

И в този момент, слава Богу, идолът запя.

Песента му мигновено укроти зверовете.

Те просто впериха очи в мокрия камък в ръцете ми, наклонили глави настрани в отговор на мелодичното му вибриране.

Заслонили факлите си от дъжда, Ренко, Лена и тримата воини се приближиха и заобиколиха глутницата хипнотизирани рапи.

Забелязах, че Ренко носи фалшивия идол на Басарио.

— Благодаря ти, Алберто — каза той и пое пеещия камък от ръцете ми. — Мисля, че вече мога да го взема.

Лена ми се усмихна. Прелестната й матова кожа сияеше под дъжда.

— Значи си победил едрия златоядец, за да спасиш нашия идол — рече тя. — Има ли нещо, на което да не си способен, мой дребни храбрецо?

С тези думи Лена внезапно се наведе към мен и нежно ме целуна. Сърцето ми едва не изскочи от гърдите когато устните й се докоснаха до моите. Коленете ми омекнаха. Едва не паднах, толкова възхитително беше усещането.

В това време обаче някъде иззад мен се разнесе глас.

— Хей, монахо, мислех, че това не е позволено за хора като теб.

Обърнах се и видях Басарио, застанал на каменните стъпала, преметнал лъка си през рамо, и широко усмихнат.

— Запазваме си правото на изключения — отвърнах аз.

Той се засмя.

Ренко се извърна към него.

— Благодаря ти, че ни помогна, Басарио. Твоите стрели ни спасиха живота. Какво те накара да дойдеш отново?

Басарио сви рамене.

— Когато излязох от тунела до водопада, видях златоядците да се приближават от отсрещния бряг на реката. И реших, че ако по някакво чудо останете живи, хората ще пеят песни за вас. Прищя ми се в тези песни да се разказва и за мен. Да ме запомнят с нещо повече от това, че съм опозорил името на семейството си и в същото време да възстановя честта на това име.

— Е, ти успя — рече Ренко. — Наистина успя. Сега обаче те моля за още една услуга.

Докато говореше, князът — с факел в едната си ръка и с двата идола в другата — се отдалечи от нас и се насочи към портала. По пътя вдигна захвърления по време на битката мехур от лама и го напълни с дъждовна вода.

Котките незабавно го последваха — или по-точно, последваха пеещия идол в ръцете му.

— Когато вляза в храма — в движение каза Ренко, — бутнете камъка зад мен.

Погледнах тримата воини.

— Какво ще правиш? — попитах аз.

— Ще се погрижа никой да не вземе този идол — отвърна моят храбър спътник. — С негова помощ ще примамя рапите в храма. И когато всички влязат вътре, искам да затворите портала.

— Но…

— Довери ми се, Алберто — спокойно ме прекъсна той, докато бавно крачеше към входа, следван от глутницата котки. — Ние пак ще се видим, обещавам ти.

С тези думи Ренко стигна до портала. Сякаш без да забелязват проливния дъжд, рапите се събраха около него.

Ние с Лена, Басарио и тримата воини се запътихме към каменната плоча.

Князът за последен път ме погледна и тъжно се усмихна.

— Пази се, приятелю мой — каза той.

После изчезна, потъна в мрачния тунел.

Една по една, котките го последваха.

Когато и последната се скри вътре, Басарио извика:

— Хайде, бутайте!

Ние с всички сили натиснахме огромната плоча.

Тя глухо затътна по каменния под. За щастие не трябваше да бутаме много — две-три крачки — иначе само шестимата може би нямаше да успеем.

Ала Басарио и воините бяха силни. Ние с Лена също им помагахме и камъкът бавно започна да затваря квадратния портал.

И през цялото време песента на идола в храма все повече се отдалечаваше.

После плочата легна върху входа и окончателно заглуши идола. Обзе ме огромна тъга, защото в този момент разбрах, че никога повече няма да видя своя добър приятел Ренко.

Преди да напусна онази ужасна скална кула, аз направих още нещо.

Взех камата на един от убитите конквистадори и издълбах няколко думи върху плочата на портала. Написах предупреждение за всички онези, които можеха да поискат отново да отворят храма:

Не влизай в никакъв случай. Вътре дебне смърт.

От тези събития изтекоха много години.

Сега съм старец, залинял и немощен, седя на бюрото в един манастир и пиша на светлината на свещ. Навън се простират покрити със сняг планини. Пиренеите.

След като Ренко влезе в храма с двата идола и рапите, ние с Басарио и Лена се върнахме във Вилкафор.

Скоро вестта за делата ни се разнесе из цялата империя — за смъртта на Ернандо и за идола, скрит в тайнствен храм и пазен от глутница свирепи рапи.

Естествено, испанското колониално правителство разпространи измислена версия за гибелта на брата на губернатора, Ернандо. Според тях той доблестно загинал от ръцете на неизвестно местно племе, докато храбро плавал по някаква непозната река в джунглата. Ех, ако моите сънародници знаеха истината!

Научих също, че инките наистина пеели песни за нашите приключения — и да, в тях се споменавало името на Басарио. Тези балади продължавали да се пеят, дори след като испанците превзели земите им.

Златоядците, казвали те, можели да завладеят родината им, да горят домовете им, да измъчват и избиват народа им.

Ала не можели да им отнемат духа.

До ден днешен не знам какво е направил Ренко в храма с двата идола.

Мога само да предполагам, че в своята мъдрост е предвидил слуховете, които щяха да се разпространят след нашата победа над Ернандо. Също като Солон той е знаел, че хората ще продължат да търсят идола.

Навярно е поставил копието близо до входа на храма, така че ако някой отмести плочата на портала, първо да се натъкне на фалшификата.

Но това са само предположения.

Никога повече не го видях.

От своя страна аз вече не можех да живея в ужаса, който представляваше Нова Испания. Реших да се върна в Европа.

И затова след като се сбогувах с красивата Лена и благородния Басарио, с помощта на няколко водачи инки прекосих планините на вицекралството и се насочих на север.

Вървях ли вървях през джунгли, планини и пустини, докато накрая стигнах до земята на ацтеките — империята, която само преди няколко години Кортес беше завладял в името на Испания.

Там с подкупи успях да се кача на един търговски кораб, натоварен със заграбено злато, който заминаваше за Европа.

След няколко месеца пристигнах в Барселона и оттам дойдох в този манастир високо в Пиренеите — място, отдалечено от света на краля и неговите кръвожадни конквистадори. Тук остарях. И досега всяка нощ сънувам приключенията си в Нова Испания и ми се иска да можех да прекарам поне само още един ден с моя добър приятел Ренко.

Рейс прелисти страницата.

Това беше. Това беше краят на ръкописа.

Той вдигна поглед. През предното стъкло на малкия хидроплан видя острите върхове на Андите, които се извисяваха пред него.

Скоро щяха да стигнат във Вилкафор.

С тъжна въздишка Уилям се замисли за току-що прочетената история. Замисли се за смелостта на Алберто Сантяго, за саможертвата на Ренко и за приятелството, което се бе родило помежду им. Замисли се и за двата идола в храма.

Тук нещо не беше наред.

Нещо в края на ръкописа — толкова внезапен, толкова неочакван. И си спомни какво бе видял предишния ден, докато Лорън беше търсила местонахождението на истинския тириев идол с помощта на скенера за ядрен резонанс. Имаше нещо странно в резултата от теста.

Мисълта за експедицията на Лорън и Франк Наш повдигна цял куп въпроси в главата му.

Как така полковникът не беше от УСВП. Как така всъщност командваше армейско подразделение, опитващо да вземе идола преди групата от флота, която разработваше законната Супернова. И как така бе успял да измами Рейс да участва в тази операция.

Той разтърси глава.

Трябваше да измисли начин да се справи с Наш, когато се върнеше във Вилкафор. Дали открито да го попита или да запази мълчание, без да му показва какво знае?

Така или иначе, скоро трябваше да реши, защото хидропланът леко се наклони и носът му се наведе надолу.

Започваха да се спускат.

Връщаха се във Вилкафор.

Специален агент Джон-Пол Демонако внимателно обикаляше залата и разглеждаше местопрестъплението.

След като капитан Еърънсън бе отишъл да даде зелена светлина на нападенията срещу предполагаемите щабове на Борците за свобода, другият следовател от флота, капитан-лейтенант Мичъл, беше помолил Демонако да проучи обстановката. Може би щеше да забележи нещо, което те бяха пропуснали.

— Еърънсън греши, нали? — попита Мичъл.

— Какво искате да кажете? — рече Демонако, докато разглеждаше помещението. Никога не бе виждал толкова модерна лаборатория.

— Не са го извършили Борците за свобода — поясни капитанът.

— Не… не, не са.

— Тогава кой?

Агентът се замисли.

Когато накрая проговори обаче, той не отвърна на въпроса.

— Разкажете ми повече за устройството, което е разработвал флотът. За тази Супернова.

Мичъл дълбоко си пое дъх.

— Ще ви кажа каквото знам. Суперновата е четвърто поколение термоядрено оръжие. Вместо да разцепва атомите на земни радиоактивни елементи като уран и плутоний, тя предизвиква мегаексплозия, като разцепва субкритична маса от извънземния елемент тирий.

Взривът е толкова мощен, че ще разруши близо една трета от земната маса. Просто казано, Суперновата е първото създадено от човека оръжие, способно да унищожи нашата планета.

— Този елемент, тирий, казвате, че е извънземен — рече Демонако. — Щом не е от Земята, откъде е тогава?

— От паднали астероиди. Парчета скали, оцелели от преминаването през земната атмосфера. Но доколкото ни е известно, никой не е откривал радиоактивен тирий.

— Мисля, че някой го е намерил — каза Демонако. — И ми се струва, че знам точно кой.

— Вижте, капитан-лейтенант — поясни специалният агент, — през последните шест месеца в моя отдел в Бюрото се получават сведения за война между Борците за свобода от Оклахома и друга терористична организация, която се нарича Тексаска републиканска армия.

— Тексаската републиканска армия — това не са ли ония, които одраха двамата рейнджъри от горската служба в Монтана?

— Те са главните заподозрени — отвърна Демонако. — Съобщихме на медиите, че рейнджърите са се натъкнали на ония селяни, докато са извършвали незаконен лов, но всъщност смятаме, че се касае за нещо по-сериозно. Според нас те са открили таен тренировъчен лагер на тексасците.

— Тренировъчен лагер ли?

— Аха. Тексасците са много по-голяма група от Борците за свобода и са много по-добри бойци — всъщност всичките им членове са бивши военни.

Освен това са изключително добре организирани за терористична група и повече приличат на елитна бойна част, отколкото на ловен клуб.

Те имат строго установена йерархия и за всеки, който я наруши, се предвиждат тежки наказания. Тази система вероятно е наложена под влияние на техния командир Ърл Битикър, бивш тюлен, дисциплинарно уволнен през осемдесет и шеста за сексуален тормоз върху една лейтенантка. След като му наредила да направи нещо, което не му харесвало, той я изнасилил — и вагинално, и орално.

Мичъл потръпна.

— Явно е бил един от най-добрите тюлени — абсолютно безмилостна машина за убиване. Но подобно на мнозина от хората като него, на Битикър му липсвали някои цивилизовани качества. През осемдесет и трета, три години преди изнасилването, той бил освидетелстван като психопат, но флотът въпреки това го оставил на служба. Докато агресивността му била насочена срещу нашите врагове, според тях психическите му проблеми нямали значение. Страхотна логика.

След уволнението Битикър бил осъден на осем години в „Левънуърт“20. Излязъл през деветдесет и четвърта и с още двама дисциплинарно уволнени бивши военни, с които се запознал в затвора, основал Тексаската републиканска армия.

Тексасците постоянно тренират — продължи Демонако. — В пустинята, в скалистите райони на Тексас и Монтана и понякога в орегонските планини. Смятат, че когато настъпи моментът да обявят война на американското правителство и Обединените нации, трябва да са готови да се бият при всякакви условия.

Най-лошото е, че имат пари. След като правителството провали една петролна сделка на тексаския петролен магнат Станфърд Кол, той остави на Битикър и тексасците някъде към четирийсет и два милиона долара и бележка, в която пишеше: „Накарайте ги да съжаляват“. Нищо чудно, че Битикър и неговите бандити често са забелязвани на черните пазари за оръжие в Средния Изток и Африка. По дяволите, миналата година купиха осем хеликоптера „Блак Хоук“ от австралийската армия.

— Господи — ахна Мичъл.

— И все пак — каза Демонако, — това не им пречи от време на време да крадат тежка техника. Макар че не можем да го докажем, ние смятаме, че тексасците са откраднали танк „Ейбрамс“ М–1А1 от…

— Откраднали са танк? — сякаш не можеше да повярва на ушите си, повтори капитанът.

— … от ремаркето на камиона, който го е карал от завода на „Крайслър“ в Детройт за командването на танковите войски в Уорън, Мичиган.

— Защо подозирате тях? — попита Мичъл.

— Защото преди две години тексасците купиха стар товарен Ан–22 от Иран. Това е адски голям самолет, руският еквивалент на нашите най-мощни транспортни самолети С–5 „Галакси“ и С–17 „Глоубмастър“. Ако ви трябва обикновен товарен самолет, ще купите по-малък Ан–12 или С–130 „Хъркюлиз“, но не и Ан–22. Ан–22 ще ви трябва, ако искате да превозите нещо голямо. Нещо много голямо. Нещо като шейсет и седемтонен танк.

Демонако замълча за миг и поклати глава.

— Но в момента това е най-малката ни тревога.

— Защо?

— Защото напоследък се носят обезпокоителни слухове за тексасците. Изглежда че са намерили сродна душа в японската секта Аюм Шинрикьо, групата, която през деветдесет и пета пусна зарин в токийското метро. След този случай хора от сектата дойдоха в Америка и влязоха в някои от нашите парамилитаристични организации. Имаме основания да смятаме, че неколцина души от Аюм Шинрикьо са се присъединили към тексасците.

— Какво означава това за нас? — попита Мичъл.

— Означава, че се натъкваме на много сериозен проблем.

— Защо?

— Защото Аюм Шинрикьо е апокалиптична секта. Единствената й цел, всъщност единствената причина за съществуването й е да предизвика края на света. Знаете ли, че в началото на деветдесет и четвърта сектата успя да превземе отдалечена китайска ракетна площадка? Едва не изстреляха трийсет тактически ядрени ракети срещу Съединените щати, за да поставят началото на световна термоядрена война.

— Нямах представа — отвърна Мичъл.

— Вижте, капитан-лейтенант, в Америка никога не е имало истинска апокалиптична секта. Създадени са агресивни антиправителствени групи, групи, които се обявяват против Обединените нации, против аборта, против евреите или негрите. Но никога не сме имали организация, чиято единствена цел е да предизвика масово унищожение.

Ако Ърл Битикър и тексасците са решили да възприемат апокалиптичната философия, ние сме изправени пред сериозен проблем. Защото те са една от най-опасните парамилитаристични организации.

— Добре, но какво общо има това с нашия случай? — попита Мичъл.

— Групата, която е извършила нападението, е отлично обучена. Тактиката й е типична за спецчасти като тюлените и това ни насочва към организация като Тексаската републиканска армия, а не към Борците за свобода.

— Ясно.

— Но нападателите са ни оставили куршум с волфрамово ядро — за да ни заблудят. В случай че наистина са го извършили тексасците, не смятате ли, че е логично да подхвърлят улики срещу враговете си — Борците за свобода?

— Да…

— Най-много обаче ме плаши целта им. Защото ако тексасците наистина са възприели апокалиптичната философия, тази ваша Супернова е точно онова, което им трябва.

— Другият въпрос е как са проникнали вътре — продължи Демонако. — Имали са свой човек, който е знаел кодовете и им е дал електронните карти. Разполагате ли със списък на всички участници в проекта?

Мичъл извади от джоба на гърдите си компютърна разпечатка и му я подаде.

— Това са всички участници в проекта „Супернова“ от флота и УСВИ.

Демонако погледна листа.

— Проверихме всички — каза Мичъл. — Чисти са, даже Хенри Нортън, с чиято карта и кодове са влезли.

— Къде е бил в нощта на нападението? — попита Демонако.

— В арлингтънската морга — просто отвърна капитанът. — Докладът на патолозите потвърждава, че в пет и трийсет и шест в сутринта на атаката, точно петнайсет минути преди крадците да влязат в сградата, Хенри Нортън и жена му Сара са били открити застреляни в дома сив Арлингтън.

— Пет и трийсет и шест — повтори специалният агент. — Дошли са тук, веднага след като са ги убили. Знаели са, че името му ще вдигне тревога в моргата.

Както бе известно на Демонако и Мичъл, при въвеждането на имената на високопоставени държавни служители в болнични компютри се отваряше съобщение, което инструктираше лекаря да се свърже със съответната държавна инстанция.

— Нортън имал ли е някакви връзки с парамилитаристични групи? — попита специалният агент.

— Не. Цял живот е работил във флота. Специалист по технически поддържащи системи — компютри, комуникационни системи, навигационна електроника. Има блестящо досие. По дяволите, направо може да служи за пример. Не би могъл да предаде родината си.

— Ами другите?

— Нищо. Никой от тях няма връзки с парамилитаристични организации. Преди да постъпи в проекта, всеки участник беше подложен на щателна проверка. Чисти са. Нито един от тях дори не е познавал членове на парамилитаристични групи.

— Е, явно не е така — отвърна Демонако. — Проверете кой най-често е работил с Нортън, кой може всеки ден да го е наблюдавал да въвежда кода си. Аз ще се обадя на моите хора и ще видя какво са правили напоследък Ърл Битикър и тексасците.

Хидропланът кацна сред гейзери от пръски недалеч от водопада, който се спускаше от платото.

Беше нощ и заради рапите в селото Рейс и другите бяха решили да влязат във Вилкафор през подземния тунел.

След като Дъги спря самолета под надвисналите клони на дърветата на речния бряг, четиримата слязоха на сушата. Оставиха Ули в кабината, упоен с метадон, който бяха намерили в самолетната аптечка.

Преди да се отправят към пътеката зад водопада обаче, Рейс ги накара да направят нещо необичайно.

Като използваха два сандъка от хидроплана и хранителните дажби, които носеха със себе си Ван Люън и Дъги, те заложиха няколко примитивни капана — капани, предназначени за маймуните, които подскачаха по дърветата.

Скоро хванаха два разярени примата — те надаваха пронизителни крясъци, докато сержантът и Кенеди ги носеха по пътеката зад водопада към зейналия каменен отвор на лабиринта.

След десет минути Рейс влезе в цитаделата на Вилкафор.

Наш, Коупланд, Габи Лопес и Йохан Краус се бяха събрали в ъгъла на крепостта около Лорън, която се опитваше да установи радиовръзка с Ван Люън или Дъги.

Когато видяха Уилям да излиза от отвора на пода с фалшивия идол в ръце, те едновременно се обърнаха.

След него се появиха Рене, Ван Люън и Кенеди. Четиримата бяха покрити от глава до пети с кал и мръсотия. По лицето на Рейс имаше засъхнали капки от кръвта на Хайнрих Анистазе.

Наш незабавно забеляза идола.

— Взели сте го! — възкликна той, втурна се към него и грабна камъка от ръцете му.

И с възхищение започна да го разглежда.

Рейс просто студено го наблюдаваше и в този момент реши да не му казва какво знае за него. Щеше да почака и да види какво ще направи полковникът. Все още имаха шанс да вземат идола, може би дори с помощта на самия Уил, ала той щеше да се погрижи да не го получи Наш.

— Прекрасен е.

— Това е копие — безизразно рече Рейс.

— Какво?

— Това е копие. Не е направено от тирий. Ако пак включите скенера си за ядрен резонанс, ще разберете, че в района има източник на тирий. Обаче не е тук.

— Но… как?

— По време на бягството си от Куско, Ренко Капак взел престъпника Басарио, за да направи точно копие на Духа на народа. Ренко имал намерение да се предаде на Ернандо и да му връча фалшивия идол. Знаел, че испанецът ще го убие, но също бил наясно, че ако получи идола, Ернандо няма да заподозре, че е фалшификат.

Случило се така обаче, че Ренко и Алберто Сантяго убили Ернандо и хората му и инката, така се казва в ръкописа, скрил и двата идола в храма.

Наш обърна камъка и за пръв път видя липсващото цилиндрично парче от основата му. Той вдигна поглед към Рейс.

— Значи истинският идол все още е някъде в храма, така ли?

— Така казва Сантяго в ръкописа.

— Но?…

— Но аз не му вярвам.

— Не му вярвате ли? Защо?

— Скенерът ви работи ли? — обърна се Рейс към Лорън.

— Да.

— Включи го и ще ви покажа какво имам пред вид.

Всички се качиха на покрива на цитаделата, където Лорън започна да настройва скенера за ядрен резонанс.

В това време Уилям погледна към селото. Цареше мрак и все още продължаваше да ръми. Зад една от по-малките сгради се очертаваше силуетът на огромна котка.

Скоро скенерът беше готов. Лорън го включи и сребърната пръчка върху пулта започна бавно да се върти.

След половин минута се разнесе остро пиукане и пръчката спря. Тя обаче не сочеше към идола в ръцете на Наш, а нагоре към планината.

— Сигналът е силен — каза Лорън. — Много високочестотен резонанс.

Какви са координатите? — попита Рейс.

— Посока двеста и седемдесет градуса. Вертикален ъгъл двайсет и девет градуса петдесет и осем минути. Разстояние седемстотин деветдесет и три метра. Точно като миналия път, ако си спомням вярно.

— Вярно си спомняш. Тогава решихме, че източникът е в храма, нали?

— Да…

Уилям втренчено я погледна. Чудеше се дали Лорън участва в измамата на Наш. Сигурно.

А спомняш ли си защо решихме, че е в храма?

Тя се намръщи.

— Ами, качихме се в кратера и видяхме храма. После решихме, че местоположението му съответства на траекторията, която ни даваше скенерът. Следователно идолът беше там.

— Точно така — потвърди Рейс. — И това ни беше грешката.

Всички се върнаха в цитаделата.

Уилям донесе химикалка и лист хартия от БТР-а, който все още бе на входа на крепостта.

— Коупланд — обърна се към високия мрачен учен той. — Смяташ ли, че сред цялата тая техника, дето я имате тук, можеш да ми намериш обикновен калкулатор?

Коупланд потършува в един от контейнерите, извади калкулатор и му го подаде.

— Добре — рече Рейс и позволи на другите да се съберат около него.

После начерта нещо на листа.

— Това е страничен изглед на Вилкафор и платото каза той. — Нали така?

— Да — отвърна Лорън.

Уилям прокара още няколко линии:

— Данните от скенера: разстояние седемстотин деветдесет и три метра до идола. Наклон двайсет и девет градуса петдесет и осем минути — но за по-просто ще го закръгля на тридесет. Въпросът е, че когато се качихме на кратера и видяхме храма, ние веднага решихме, че радиоактивният източник трябва да е вътре. Нали така?

— Да… — потвърди Наш.

— Е, сбъркали сме — каза Рейс. — Спомняте ли си, когато се изкачвахме по спиралната пътека около скалната кула и Лорън ни водеше с дигиталния си компас?

— Смътно — отвърна полковникът.

— Е, аз пък не съм забравил. Щом стигнахме на равнището на кулата и застанахме в края на въжения мост, Лорън каза, че сме изминали точно шестстотин тридесет и два метра по права линия от селото.

Той прибави нова линия към скицата и промени надписа над хипотенузата — най-дългата линия в триъгълника — на „х м“.

— Някой помни ли часовете по тригонометрия в училище? — попита Уилям. Всички физици-теоретици около него стеснително свиха рамене. — Естествено, това не е ядрена физика — рече Рейс, — но въпреки това служи за нещо.

— А, разбирам… — внезапно се обади застаналият най-отзад Дъги. Очевидно другите не схващаха.

— Като използваме обикновена тригонометрия — продължи Рейс, — ако знаем един от ъглите на правоъгълен триъгълник и дължината на една от страните му, можем да определим дължината на другите две страни с помощта на синуси, косинуси и тангенси.

Какво беше правилото? Синусът на един ъгъл е равен на дължината на страната, противоположна на ъгъла, разделена на хипотенузата. Косинусът е равен на дължината на страната, съседна на ъгъла, разделена на хипотенузата.

В нашия пример тук, за да намерим „х“ — разстоянието от нас до храма — ще използваме косинус от трийсет градуса.

Рейс написа:

cos30°=632/x

— Следователно — каза той:

x=632/cos30°

Уилям натисна няколко клавиша на калкулатора.

— Според този калкулатор, косинус от тридесет градуса е нула цяло осемстотин шейсет и шест. Следователно „X“ е равно на шестстотин трийсет и две делено на нула цяло осемстотин шейсет и шест. И това прави… седемстотин двайсет и девет.

Той поправи скицата. Лорън удивено го наблюдаваше. Рене просто го гледаше със сияещо лице.

— Някой забелязва ли някакъв проблем тук? — попита Рейс.

Всички мълчаха.

Той за последен път поправи скицата си и я завърши е енергичен „X“.

— Сгрешили сме — каза Уилям. — Решихме, че храмът е на седемстотин деветдесет и три метра от селото и че следователно идолът е вътре. Предположението беше логично, но грешно. Истинският идол изобщо не е в храма. А някъде на платото.

— Но къде? — попита Наш.

— Предполагам, че е в селото на местното племе, направило въжения мост — същото племе, което нападна нашите немски приятели, преди да успеят да отворят портала на храма.

— Ами ръкописът? — каза полковникът. — Нали Сантяго пишел, че и двата идола са в храма?

— В ръкописа не се казва всичко — отвърна Рейс. — Мисля, че Алберто Сантяго просто не е искал никой да разбере къде е идолът.

Той повдигна листа със скицата.

— Ето къде се намира идолът. Според вашия скенер и обикновената математика.

Наш замислено прехапа устни.

— Добре — накрая каза той. — Да вървим да го вземем.

Двете маймуни, хванати край реката, с радост — или може би с гняв — ги снабдиха с обилно количество урина. Приматите бяха облели с нея найлоновите торбички, с които Уилям бе покрил дъното на сандъците.

Маймунската урина смърдеше. Острата й отвратителна миризма на амоняк изпълни вътрешността на цитаделата. Нищо чудно, че рапите не можеха да я понасят, помисли си Рейс, докато заедно с другите се мажеше с топлата зловонна течност.

Когато свършиха, Ван Люън раздаде оръжията. Тъй като бяха единствените зелени барети — Бъз Кокрън все още се намираше на върха на скалната кула — двамата с Дъги взеха нацистките G–11. Наш, Рейс и Рене получиха пушки М–16 с изстрелващи се куки.

Уилям, който все още носеше черната нацистка бронирана жилетка и синята си бейзболна шапка, закачи куката на колана си.

Командосите дадоха на Коупланд и Лорън полуавтоматични пистолети „Зиг-Зауър“ Р228. Краус и Лопес останаха невъоръжени.

Когато всички се приготвиха, Ван Люън се качи в БТР-а, вмъкна се в задната част на бронираната машина и отвори люка.

Първо се появи дулото на автомата му.

После сержантът предпазливо надникна навън и огледа района. Очите му незабавно се разшириха.

Големият осемколесен бронетранспортьор беше обграден от рапи.

Опашките им се свиваха и разпускаха зад огромните им тела. Жълтите им очи се впиваха в него, безмилостни и: студени.

Ван Люън преброи дванадесет звяра, които просто стояха на улицата и го гледаха.

После внезапно най-близката котка изсумтя — усетила урината — и заотстъпва назад.

Една след друга рапите се отдалечиха от БТР-а и образуваха широк кръг около него.

Насочил оръжието си напред, сержантът излезе навън. Другите го последваха, включително Рейс.

Също като останалите той се движеше бавно, предпазливо, не откъсваше очи от котките и държеше показалеца си на спусъка.

Това наистина бе странно усещане. Хората, въоръжени с огнестрелно оръжие, котките — с естествената си агресивност. Въпреки автоматите, пушките и пистолетите, Рейс беше сигурен, че рапите спокойно могат да ги победят, ако посмеят да изстрелят дори само един куршум.

Ала котките не ги нападнаха.

Сякаш хората бяха защитени от някаква невидима стена — стена, до която зверовете отказваха да се приближат. Те просто следваха Рейс и спътниците му на безопасно разстояние.

„Господи, колко са огромни!“ — помисли си Уилям, докато вървяха към крайречната пътека.

Предишния път ги бе видял през прозорците на джипа, но сега, сега, когато бяха навсякъде около него и нямаше нито прозорци, нито врати, те му се струваха двойно по-големи. Чуваше дишането им. Беше точно както го описваше Алберто Сантяго — дълбоко гърлено пръхтене като на кон. Дишане на невероятно силно животно.

— Защо просто не ги застреляме? — прошепна Коупланд.

— Аз не бих го направил — отвърна Ван Люън. — В момента отвращението им от маймунската урина е по-силно от желанието им да ни убият. Ако открием огън по тях, най-вероятно ще надделее инстинктът им за самосъхранение.

Минаха по крайречната пътека и влязоха в скалната цепнатина. Рапите продължаваха да ги следват от разстояние.

Стигнаха до дъното на кратера и видяха плиткото езеро, скалната кула и невероятно високия водопад, който се изливаше в югозападния край на каньона.

За пръв път не валеше и кръглата луна къпеше всичко в някаква тайнствена синкава светлина.

Водени от Ван Люън, те се заизкачваха по спиралата.

Рапите вървяха след тях. С черните си глави и високи остри уши, те приличаха на дяволи, излизащи от самия ад, готови да повлекат със себе си Рейс и спътниците му в земните глъбини, ако някой от тях направи дори само една грешна стъпка. Ала отблъсквани от миризмата на маймунската урина, те се движеха на разстояние.

Накрая групата стигна до двете подпори, които някога бяха носили въжения мост.

Самият мост беше прилепнал към стената на кулата от отсрещната страна на бездната — точно там където го бяха оставили нацистите.

Рейс погледна към върха на кулата. Нямаше и следа от Бъз Кокрън.

Ван Люън ги поведе още по-нагоре към ръба на кратера.

Трябваше да минат зад тесния водопад, след което да се изкатерят по стръмната пътека.

Уилям погледна на запад. Пред него се извисяваха величествените върхове на Андите, тъмни триъгълни силуети, очертани на фона на нощното небе. Наляво тежеше малката река, която подхранваше водопада.

Тясна разкаляна пътека потъваше в гъсталаците край реката.

Но вниманието му привлякоха два дървени кола, забити в пръстта от двете страни на пътеката.

И на коловете бяха набучени черепи.

По гърба на Рейс полазиха тръпки, когато насочи монтираното под цевта на пушката си фенерче към единия от черепите.

Изглеждаше ужасно — ефект, подсилен от кръвта и — парчетата разлагаща се плът, които висяха от него. Освен това имаше странна форма — определено не беше човешки. Черепите бяха издължени, с остри кучешки зъби, — обърнати нагоре триъгълни ноздри и големи очни кухини.

Рейс мъчително преглътна.

Това бяха котешки черепи.

Черепи на рапа.

— Примитивен знак „Влизането забранено“ — загледан в тях, каза Краус.

— Аз не смятам, че са сложени заради хората — възрази Габи Лопес. — Те са залети с маймунска урина. Предназначени са да отблъскват котките.

Ван Люън мина покрай черепите и навлезе в гъсталака. Като си светеха с фенерчетата, Уилям и другите го последваха.

След тридесетина метра сержантът и Рейс видяха широк ров, много приличащ на онзи около Вилкафор.

Този обаче не бе пресъхнал, а беше пълен с вода, която стигаше на около пет метра под ръба му. И вътре плуваше семейство огромни каймани.

— Страхотно — каза Рейс. — Пак каймани.

— Може би друг защитен механизъм? — предположи Рене.

— Кайманите са единствените животни в този район, които евентуално биха могли да победят рапите — отвърна Краус. — Примитивните племена нямат пушки и алармени системи, затова търсят други методи да държат враговете си на разстояние.

Зад рова Рейс видя ниски храсти и няколко сламени колиби, сгушени под високи дървета.

Село.

Храсталаците между рова и селото придаваха на колибите странен, почти тайнствен вид. Няколко факли, закрепени на високи колове, обливаха района с оранжева светлина. Иначе наоколо не се забелязваше жива душа.

Изпращя съчка.

Рейс се обърна и видя глутницата рапи, застанали на калната пътека на десетина метра зад тях. Някак си бяха успели да минат покрай смърдящите на маймунска урина черепи и сега стояха на известно разстояние — наблюдаваха и чакаха.

На отсрещния бряг на рова имаше тесен дървен мост. Също както при моста на скалната кула, за единия му край беше завързано въже, което минаваше над рова и бе увито на кол, забит в земята недалеч от Уилям.

Ван Люън и Дъги изтеглиха моста над рова и когато групата пресече оттатък, отново го върнаха в предишното положение, за да не могат рапите да ги последват.

Те прекосиха храсталаците и излязоха на широко открито пространство, нещо като селски площад.

В северния му край имаше бамбукова клетка, четирите ъгли на която бяха дебели дървесни дънери. В стената на рова зад нея беше изкопана голяма яма, широка около десет и дълбока пет метра. Врата от кръстосани бамбукови пръти отделяше ямата от самия ров.

Вниманието им обаче привлече нещо точно в средата на площада.

Нещо като светилище, издълбано в гигантски дънер.

В многобройните му ниши Рейс видя гледка, която го порази — златна корона с инкрустирани сапфири, сребърни и златни статуи на инки, различни каменни идоли и един огромен рубин, не по-малък от човешки юмрук.

Дори в полумрака светилището сияеше, съкровищата му блестяха на лунната светлина. От околните дървета гъсти листа го обграждаха като завеси в театър.

В сърцевината на дървото беше издълбана най-голямата ниша. Покриваше я малка завеса. Това очевидно представляваше центърът на целия олтар.

Наш се насочи право натам. Рейс знаеше какво си мисли полковникът. Той рязко дръпна завесата.

И го видя. Уилям ахна.

Това бе идолът.

Истинският идол.

Духът на народа.

Странно, първото, което го порази, бе мисълта, че Басарио е направил блестящо копие. Ала колкото и усилия да беше положил, той не бе успял да възпроизведе атмосферата, която заобикаляше оригинала.

Свирепата глава на звяра всяваше ужас. Лъскавината на черния тириев камък с пълзящите по повърхността му лилави жилки предизвикваше почуда. Целият идол вдъхваше благоговение.

Хипнотизиран, Наш протегна ръце да го вземе. И точно в този момент до главата му се появи остър, каменен връх на стрела.

Лъка държеше разгневен наглед туземец, изскочил от гъсталака вдясно от светилището.

Ван Люън тъкмо понечи да вдигне автомата си, когато гората наоколо оживя и от нея излязоха не по-малко от петдесет индианци.

Почти всички бяха въоръжени с лъкове и стрели и се целеха в Рейс и неговите спътници.

Ван Люън все още държеше автомата си готов за стрелба. Но не и Дъги. Младият войник се беше вцепенил на няколко метра от него.

Представляваха странна картина. Сержантът, въоръжен с автомат, с който можеше за миг да убие двадесет души, изправен срещу петдесетина туземци с лъкове и стрели.

Бяха прекалено много, помисли си Рейс. Даже Ван Люън да успееше да изстреля няколко откоса, това нямаше да е достатъчно. Местните щяха да избият всички им.

— Ван Люън — каза той. — Недей…

— Сержант Ван Люън — обади се откъм олтара Наш. — Остави оръжието.

Едрият командос се подчини. Туземците мигновено се приближиха и взеха автоматите и пистолетите на американците.

Напред пристъпи възрастен мъж с дълга сива брада и набръчкана матова кожа. Той не носеше лък. Изглежда бе вождът на това племе.

До него застана друг човек и в момента, в който го видя, Рейс смаяно запремигва с клепачи.

Той не беше местен, а латиноамериканец. Имаше силно загоряла от слънцето кожа и по облекло не се различаваше от индианците. Ала дори щедрите количества ритуална боя по лицето и гърдите му не можеха да скрият чертите на градския човек.

Докато гледаше Наш — застанал пред светилището като хванат на местопрестъплението крадец — вождът изръмжа няколко думи на родния си език.

Латиноамериканецът напрегнато го изслуша и после го посъветва нещо.

— Хмм — изсумтя вождът.

Рейс стоеше до Рене. Двамата бяха заобиколени от петима индианци с лъкове в ръце.

В този момент един от туземците пристъпи напред и любопитно докосна Уилям по бузата, сякаш проверяваше дали бялата му кожа е истинска.

Рейс рязко се отдръпна назад.

Индианецът нададе удивено възклицание, което накара всички да се обърнат към тях. Той припряно отиде при вожда, като викаше:

— Румая! Румая!

Следван от съветника си, вождът веднага се приближи до Рейс, застана пред него и студено го погледна, а индианецът, който го бе докоснал по лицето, посочи към лявото му око и повтори:

— Румая. Румая.

Вождът хвана Уилям за брадичката и я завъртя надясно.

Рейс не оказа съпротива.

Възрастният туземец мълчаливо впери поглед в триъгълната бенка под лявото му око. После облиза показалец и започна да я търка, като че ли искаше да провери дали не е нарисувана.

— Румая… — ахна той.

Вождът се обърна към латиноамериканеца и каза нещо на кечуа. Съветникът тихо и почтително му отговори. Старецът поклати глава и подчертано посочи към квадратната яма, изкопана в стената на рова.

Той се врътна на пети и извика някаква заповед на хората си.

Индианците бързо наблъскаха всички освен Рейс в бамбуковата клетка между дърветата.

После забутаха Уилям към ямата до рова.

Латиноамериканецът закрачи до него.

— Здравейте — каза на английски със силен акцент той и с това изненада Рейс.

— Здрасти. Хм, бихте ли ми обяснили какво става тук?

— Тези хора са преки потомци на инките. Те видяха, че имате Слънчевия знак — бенката под лявото ви око. И си мислят, че е възможно да сте техният завърнал се спасител, когото наричат Избраника. Но за да се уверят, първо ще ви подложат на изпитание.

— И какво точно ще е изпитанието?

— Ще ви вкарат в ямата, ще отворят вратата, която я отделя от рова, и ще пуснат вътре един от кайманите. После ще чакат да видят кой ще оцелее — вие или кайманът. Разбирате ли, според тяхното пророчество…

— Знам — прекъсна го Рейс. — Чел съм го. Според пророчеството Избраникът ще носи Слънчевия знак, ще може да се бие с големи гущери и ще спаси техния дух.

Мъжът подозрително го погледна.

— Антрополог ли сте?

— Лингвист. Чел съм Ръкописа на Сантяго.

Латиноамериканецът се намръщи.

— Духа на народа ли сте дошли да търсите?

— Не аз. Те — отвърна Рейс и кимна към Наш и другите в бамбуковата клетка.

— Но защо? Той не струва нищо за белите…

— Издялан е от метеорит — поясни Уилям. — И те са открили, че този метеорит е от много особен вид скала.

— О — рече мъжът.

— А вие кой сте? — попита Рейс.

— А, да, извинете ме, съвсем забравих да се представя. — Човекът поизправи гръб. — Аз съм доктор Мигел Морос Маркес. Антрополог от Перуанския университет. От девет години живея при това племе.

След минута блъснаха Рейс по тясна стръмна пътека, която се спускаше надолу.

От двете й страни се издигаха високи пръстени стени. Тя свършваше при малка дървена врата, която водеше към ямата. Двама индианци я вдигнаха и Уилям колебливо влезе в дупката, граничеща с гъмжащия от каймани ров.

Ямата имаше приблизително квадратна форма и беше много голяма — стотина квадратни метра. Външната й стена представляваше огромна врата от кръстосани бамбукови стволове. През нея се виждаха мътните вълни в рова.

На дъното й имаше застояла черна вода, която стигаше до коленете на Рейс. Поне на мястото, на което стоеше в момента. Нямаше откъде да знае колко е дълбоко в другите краища на дупката.

„Е, това е нещо ново, Уил. По дяволите, какво си направил, че да попаднеш в това положение?“

Неколцина индианци, застанали на ръба на ямата, повдигнаха малка вратичка в бамбуковата стена — врата във вратата.

Последва тишина.

Туземците се събраха наоколо и зачакаха появата на един от кайманите.

Рейс пребърка джобовете си за някакво оръжие, което да може да използва. Все още носеше дънките си, тениската и бронираната жилетка, която му бе дал в мината Ули, и разбира се, очилата и бейзболната си шапка.

Ала нямаше никакво оръжие — освен закачената на колана му кука.

Той я свали. За нея беше завързано въже и в момента челюстите й бяха затворени.

Уилям се замисли. Навярно с нейна помощ можеше да се измъкне от ямата…

И тогава през отвора в бамбуковата стена се плъзна нещо много голямо.

Рейс се вцепени.

Макар че три четвърти от тялото му трябва да бе под водата, животното изглеждаше гигантско.

Над повърхността бяха ноздрите, очите и заобления брониран гръб. Дългата опашка лениво се мяташе насам-натам и бавно го тласкаше напред.

Огромен кайман.

Дълъг поне пет и половина метра.

Когато влечугото изцяло влезе в ямата, индианците затвориха бамбуковата врата.

Сега бяха само Рейс и кайманът.

Един срещу друг.

Мили боже…

Като газеше във водата, Рейс заотстъпва странично съм ъгъла на квадратната яма.

Кайманът не помръдваше.

Огромното създание сякаш изобщо не забелязваше присъствието му.

Сърцето на Уилям бясно се разтуптя.

Кайманът внезапно се раздвижи.

Ала не се хвърли напред. Не нападна Рейс. Просто бавно и зловещо потъна под мътната повърхност.

Очите на Уил мигновено се разшириха.

Мамка му.

Влечугото бе изчезнало под водата! Не можеше да го види. Всъщност на слабата синкава лунна светлина и мъждукащите оранжеви отблясъци на индианските факли той не различаваше нищо друго, освен вълничките по повърхността.

Тишина.

Вълничките се плискаха в стените на ямата.

Цялото му тяло се напрегна в очакване да се появи кайманът. Рейс стисна куката в ръка като тояга.

Водната повърхност беше абсолютно неподвижна.

Пълна тишина.

Обзе го тотален ужас.

Мамка му, мамка му, мамка му.

Чудеше се колко време кайманът ще стои под…

Атаката дойде отляво, тъкмо когато Рейс гледаше надясно.

С мощен рев звярът изригна от водата до него с широко зинала паст и двутонното му тяло се претърколи във въздуха.

Уилям мигновено го видя и инстинктивно се метна настрани. Кайманът се стрелна покрай него и отново потъна в тинята.

Рейс се изправи, обърна се и пак отскочи, когато звярът щракна с челюсти точно пред лицето му.

Целият бе покрит с кал, ала това нямаше значение. Той застана до стената на ямата и видя, че кайманът се носи към него.

Уилям приклекна под водата. Чудовището прелетя над главата му и се заби с нос в калната стена.

Рейс се появи на повърхността под одобрителните викове на индианците. Той направи няколко крачки надясно и потъна до кръста в тинята. После започна да размотава въжето на куката.

Вдигна поглед нагоре към ръба.

Около пет метра. Не беше много високо.

Уилям се озърна наоколо, за да разбере къде е кайманът.

И не го откри.

Бе изчезнал.

Сигурно пак беше потънал под водата… Той плахо се вгледа в мътните вълнички.

О, мамка му…

Внезапно усети как нещо с огромна скорост се блъска в крака му и в глезена го прониза изгаряща болка. В следващия момент чудовищна сила го повлече надолу.

Рейс потъна, отвори очи и видя, че левият му крак е в устата на каймана!

Ала звярът не бе успял да го захапе и…

Без да губи нито миг, Уилям рязко издърпа крака си и изплува на повърхността. Гигантското влечуго изскочи от водата след него. Въжето на куката попадна между зъбите му и светкавично беше прерязано на две. Рейс изгуби равновесие, тежко се стовари по гръб в по-плитката част на ямата.

Той бързо се обърна. Зиналата паст на каймана изпълни полезрението му. Тъй като не му оставаше да направи нищо друго, Уилям пъхна куката — заедно с цялата си дясна ръка — в широко отворените челюсти на чудовището!

И натисна освобождаващия бутон на дръжката й.

В този миг, в наносекундата, преди острите като бръсначи зъби на каймана да се забият в десния му бицепс, стоманените челюсти на куката рязко са разтвориха.

Главата на влечугото просто избухна.

Две от челюстите изскочиха от очните му кухини и в този отвратителен момент очите на звяра изхвърчаха от главата му.

Другите две с лекота разкъсаха по-меката плът и кожа от долната страна на главата му.

Стоманените остриета, които стърчаха от очите на каймана, трябва да бяха пробили мозъка му, убивайки гигантското животно за миг. И сега Рейс седеше на дъното на ямата с ръка в устата на пет и половинметровото чудовище, чиито зъби бяха само на милиметри от кожата му.

Струпалите се около ямата индианци смаяно мълчаха.

После бавно започнаха да ръкопляскат.

Рейс излезе от ямата под възхитените погледи на туземците. Те го потупваха по гърба и му се усмихваха, разкривайки кривите си жълти зъби.

Незабавно отвориха клетката, в която бяха хвърлили Наш и другите, и след няколко минути спътниците му се присъединиха към Рейс.

Ван Люън се приближи към него, като клатеше глава.

— Какво направихте, по дяволите? От клетката не се виждаше нищо?

— Просто убих един голям гущер — отвърна Уилям.

Антропологът Маркес дойде при тях и се усмихна на Рейс.

— Браво, господине! Браво! Как казахте, че ви е името?

— Уилям Рейс.

— Радвайте се, господин Рейс. Току-що станахте бог.

Клетъчният телефон на Джон-Пол Демонако иззвъня.

Двамата със следователя от флота Мичъл още бяха в сградата на УСВП във Вирджиния. В момента капитанът също разговаряше по телефона.

— Казваш, че се получил от Битикър… — рече специалният агент. Внезапно лицето му стана пепеляво. — Обади се в балтиморската полиция и ги накарай веднага да пратят там групата за обезвреждане на бомби. Идвам веднага.

Когато затвори, Мичъл се приближи до него.

— Беше Еърънсън — каза морският офицер. — Атакували са щабовете на Борците за свобода. Не са открили нищо. Абсолютно нищо.

— Няма значение. — Демонако се запъти към вратата.

— Какво става? — забърза след него Мичъл.

— Току-що ми се обади един от моите хора в Балтимор. От жилището на един от тексаските ни информатори. Казва, че попаднал на нещо голямо.

Час и половина по-късно Демонако и Мичъл пристигнаха в стар порутен склад в промишления квартал на Балтимор.

Отпред бяха спрели три патрулни коли, два необозначени бежови буика на ФБР и голям син бус с надпис „ГРУПА ЗА ОБЕЗВРЕЖДАНЕ НА БОМБИ“.

Двамата влязоха в склада и се качиха по стълбището.

— Тази сграда е собственост на Уилбър Франсис Джеймс, повече известен като Обира — каза Демонако. — Бил е военен радист, но го уволнили дисциплинарно за кражба на служебна техника — честотни скенери, пушки М–16. Сега е дребен мошеник и играе ролята на свръзка между тексасците и някои криминални елементи, които ги снабдяват с оръжие и информация. Преди два месеца го заловихме с три крадени флакона нервнопаралитичен газ, но решихме да не повдигаме обвинение срещу него, ако стане наш информатор. Досега спазва обещанието си.

Стигнаха до малък апартамент на горния етаж на склада, охраняван от двама балтиморски полицаи. Жилището беше отвратително, с мухлясал дъсчен под и окъсани тапети на стените.

Посрещнаха ги млад чернокож агент на име Хансън и шефът на групата за обезвреждане на бомби в балтиморското полицейско управление — дребен набит мъж, който се представи като Баркър.

Самият Обир седеше със скръстени ръце в ъгъла на стаята и предизвикателно пушеше цигара. Той бе нисък, брадясал човек със сплетена на плитчици кестенява коса и мръсна хавайска риза. На краката си носеше сандали — с чорапи.

— Какво открихте? — попита младия агент Демонако.

— Когато пристигнахме, не намерихме нищо — като хвърли презрителен поглед към Обира, отвърна Хансън. — Но след като претърсихме, попаднахме на това.

Той подаде на шефа си неразпечатан пакет, голям колкото малка книга, увит в кафява хартия. И също обикновен наглед бял плик, който беше отворен.

— Бяха скрити зад фалшива плоскост на стената — поясни Хансън.

Демонако се обърна към Обира.

— Находчиво — каза той. — С възрастта започваш да нахитряваш, Обир.

— Оди се пери.

— Рентген? — обърна се към Баркър специалният агент.

— Чисто е — отвърна шефът на групата за обезвреждане на бомби. — Изглежда, че вътре има компактдиск или нещо подобно.

Обира изсумтя.

— Не знаех, че в тая страна е престъпление човек да си купи компактдиск. Ама сигурно е, ако съдя по тъпотиите, дето ги слушаш ти, Демонако.

— Какво, не ти харесва „Разбитото сърце“ ли? — попита го той. После погледна към белия плик и извади отвътре лист хартия. На него пишеше:

Следваше списък от десетина имена и адреси, свързани с телевизионни мрежи или канали: Си Ен Ен, Ей Би Си, Ен Би Си, Си Би Ес, ФОКС.

Демонако разгледа пакета. Чудеше се какво ли може да иска да съобщи Ърл Битикър на всички големи телевизии в страната.

Той разкъса опаковката.

И видя лъскав сребрист компактдиск.

Видеокомпакт диск.

Специалният агент се обърна.

— Какво е това, Обир?

— Сборен албум на Били Рей Сайръс. Точно за теб, скапаняко.

— Хей, Демонако — каза Мичъл и кимна към видеото до телевизора на Джеймс. Наблизо имаше черен компютър IBM. Трите устройства изглеждаха абсолютно не на място в иначе занемарения апартамент.

Агентът пъхна компактдиска във видеото и натисна „PLAY“.

На телевизионния екран незабавно се появи лицето на Ърл Битикър.

Грозно лице, зло, осеяно с белези и излъчващо омраза. Битикър имаше кухо изражение, остра руса коса и студени сиви очи, които не изразяваха нищо друго, освен ярост. Зад терориста се виждаше Суперновата.

— Жители на света — започна той. — Казвам се Ърл Битикър. Аз съм Антихристът.

Ако гледате това обръщение, значи скоро ще умрете. Точно в дванайсет по обяд източно стандартно време всички ще загинете от оръжие, създадено със собствените ви данъци. И това оръжие след няколко часа ще прати целия този долен свят там, където му е мястото.

Нямам нищо против вас, жители на света. Мразя земята, която обитавате, земя, която не заслужава повече да съществува. Тя е болно псе и трябва да бъде унищожена.

Що се отнася до световните правителства — вие сте виновни за това положение. Комунисти, капиталисти и фашисти, всички се тъпчехте, докато хората, които управлявахте, умираха от глад. Вие забогатявахте, докато те обедняваха, вие живеехте в палати, докато те живееха в гета.

За нашата природа е естествено един човек да желае да властва над друг. Това желание се проявява под много маски, в най-различни форми — от фирмената политика до етническите чистки — и е типично за всички нас, от най-нископоставения надзирател до президента на Съединените щати. Но характерът на това желание остава един и същ. Власт и управление. Това е ракът на този свят и сега този рак трябва да бъде изрязан.

Обръщам се към телевизионните мрежи, които са получили посланието ми. Свържете се с флота или Управлението за съвременни военни проучвания към министерството на отбраната и ги попитайте какво е станало с тяхната Супернова. Попитайте ги за нейното съществуване и предназначение. Попитайте ги за седемнайсетте души от охраната, които преди два дни бяха убити, когато хората ми нападнаха сградата на УСВП във Вирджиния. Убеден съм, че никой не ви е съобщил за този инцидент, защото такива са днешните правителства. След като свършите всичко това, попитайте своето правителство дали случайно не търси онова нещо там — той посочи към устройството зад себе си.

Битикър впери леден поглед в камерата.

— Жители на света, аз нямам никакви претенции към вас. Не искам откуп. Не искам да освободите политически затворници. Вие не сте в състояние да ми попречите да взривя това устройство. Вече не. По никакъв начин не можете да го предотвратите. Точно в дванайсет по обяд всички заедно ще отидем в ада.

Екранът потъмня.

Последва дълго мълчание, докато присъстващите обмисляха думите на Битикър. Даже Обира беше ужасен.

— Мама му стара… — ахна той.

— Много хитро — каза Демонако. — Той посочи само часа, в който устройството ще избухне. Дванайсет по обяд. Сега само трябва да открие тирия и да се свърже с Обира.

Той се обърна към Мичъл.

— Мисля, че току-що намерихте Суперновата, капитан-лейтенант. — После каза на Обира: — Да смятам ли, че още не ти се е обадил?

— Ти как мислиш, тъпако?

— Какво знаеш за всичко това, Обир? — вече с друг тон попита Демонако.

— Каквото винаги съм знаел, бе пич. Нищо.

— Ако веднага не ми кажеш, ще наредя да повдигнат обвинения за съучастничество в убийството на седемнайсет души от охраната на федерална…

— Хей, пич, не ме ли слушаш, бе? Дошъл е краят на света. Какво значение има вече съучастничеството?

— Предполагам, че всичко зависи от това кой според теб ще спечели състезанието, ние или Битикър.

— Битикър — спокойно отвърна Обира.

— Тогава изглежда, че ще прекараш последните няколко часа на тази земя в затвора. — Демонако кимна на двамата полицаи на вратата. — Отведете тоя пор.

Ченгетата го хванаха за ръцете.

— А, чакай малко… — спря ги Джеймс.

— Съжалявам, Обир.

— Добре де, слушай, пич, слушай! Нямам нищо общо с никакви убийства. Аз съм обикновен посредник. Само представлявам Битикър. Като адвокат. Което напоследък хич не беше лесно, щото съвсем се чална.

— Как се е чалнал? — Демонако даде знак на полицаите да го пуснат.

— Ами така. Ти от луната ли падаш? Първо прие цял куп жълти при тексасците. Японци, бе пич. Скапани японци. Трябва да ги скиваш тия копеленца. Шибани камикадзета, пич. От някаква смотана секта в Япония. Искат да унищожат света и всякакви такива глупости. Обаче Ърл реши, че му харесват и ги прие в движението. Ама после — мамка му — после направи най-странното. Обедини се със скапаните Борци за свобода.

— Какво?

— За да използва техническите им познания. Ако питаш мен, пич, тия Борци за свобода са шайка педерасти, ама си разбират от техниката. Искам да кажа, мама му стара, обръщения към света на видеокомпакт дискове. Да не мислиш, че сам съм си купил това видео?

— Тексасците са се обединили с Борците за свобода… — повтори Демонако. — Мамка му.

Обира продължи да се пени.

— Всичко е заради японците, казвам ти. Откакто се появиха тук, тия кретени все повтарят на Ърл, че ако иска да прецака света, ще му трябва някаква сериозна техника. Не автомати и такива неща, ами бомби. Ядрени бомби. И после, когато научиха за оная Супернова, ами…

Но Демонако вече не го слушаше.

— Той се обърна към Мичъл.

— Тексасците са се слели с Борците за свобода. Ето защо шефът ви Еърънсън не е намерил никого в свърталищата им. Господи, нищо чудно, че са използвали волфрамови куршуми. Спечелили са време, като са ви насочили към терористична група, която вече не съществува. Тексасците и Борците за свобода не са водили война за територия. А са се сливали…

— Какво искате да кажете? — попита Мичъл.

— Че са се обединили три от най-опасните терористични групи на света. Едната е блестящо организирана бойна част, втората е може би най-добре развитата в техническо отношение парамилитаристична група в Америка, а третата е апокалиптична секта от Япония.

И като ги съберем заедно — завърши Демонако, — се изправяме пред адски сериозен проблем. Защото това са хората, които са откраднали вашата Супернова и ако се съди по записа, който току-що видяхме, в момента се опитват да намерят тирий.

В сумрака преди разсъмване в подножието на планината се готвеше пир.

След като победи каймана, Рейс любезно отклони проявите на възхищение на индианците и помоли да го оставят да си почине. Спа дълбоко — Господи, имаше нужда от това, не беше мигвал от близо тридесет и шест часа — и се събуди точно преди зазоряване.

Подносът, който поставиха пред него, бе достоен за цар. Върху големи зелени листа туземците бяха наредили храни от джунглата. Личинки, плодове, царевица. Дори парчета сурово месо от кайман. Ръмеше, ала като че ли никой не обръщаше внимание.

Рейс и спътниците му седяха в широк кръг пред селското светилище и се хранеха под зоркия поглед на истинския идол.

Макар че им бяха върнали оръжието, туземците все още се отнасяха към тях с известна подозрителност. Въоръжени с лъкове и стрели, десетина индиански воини зловещо стояха наоколо и бдително наблюдаваха Наш и хората му — както бяха правили през цялата нощ.

Рейс седеше до вожда на племето и антрополога Мигел Морос Маркес.

— Вождът Роа иска да изрази огромната си благодарност за това, че идвате при нас — преведе думите на стария индианец Маркес.

Уилям се усмихна.

— За една нощ се превърнахме от крадци в почетни гости.

— Ако кайманът ви беше изял — отвърна Маркес, — вашите приятели щяха да бъдат хвърлени на рапите. Сега те се греят на вашата слава.

— Те не са ми приятели — възрази Рейс.

Габи Лопес седеше от другата страна на дребния антрополог, развълнувана от присъствието на една жива легенда. В края на краищата, както беше казала на Рейс още през първия им ден в Перу, преди девет години Маркес отишъл в джунглата да проучва примитивните амазонски племена и не се завърнал.

— Доктор Маркес — рече Габи, — моля ви, разкажете ни за това племе. Трябва да сте имали тук невероятни преживявания.

Той се усмихна.

— Така е. Тези индианци наистина са забележителни хора, едно от последните изолирани племена в цяла Южна Америка. Макар да твърдят, че от векове живеят в това село, подобно на повечето други местни обитатели, те са помади. Често цялото село просто се вдига и се премества другаде — в търсене на храна или по-топъл климат — за шест месеца или дори година. Казват, че имали връзка с този район, връзка с храма в кратера и котешките божества, които живеят в него.

— Как така Духът на народа се е озовал при тях? — прекъсна го Рейс.

— Моля, не ви разбрах?

— Според Ръкописа на Сантяго, Ренко Капак примамил рапите в храма с помощта на идола. После се затворил вътре с тях. Дали по някое време тези индианци не са влезли в храма, за да вземат идола?

Маркес преведе думите му на вожда Роа. Старецът поклати глава и бързо отвърна нещо на кечуа.

— Вождът Роа казва, че княз Ренко бил много умен и храбър мъж, както може да се очаква от Избраника. Вождът също казва, че хората от неговото племе с гордост се смятат за негови преки потомци.

— Негови преки потомци — повтори Рейс. — Но това значи, че Ренко е излязъл от храма…

— Ами, да — загадъчно потвърди Маркес, превеждайки думите на вожда.

— Но как? Как е успял да избяга?

В този момент Роа заповяда нещо на един от своите воини и той тичешком изчезна в най-близката колиба. Скоро се върна с малък предмет в ръце.

Когато индианецът се приближи, Рейс видя, че носи тънък бележник. Кожената му подвързия изглеждаше много стара, ала страниците бяха добре запазени.

Вождът отново заговори и Маркес преведе:

— Господин Рейс, Роа казва, че отговорът на вашия въпрос се крие в начина, по който е построен самият храм. След прочутата битка на Ренко и Алберто с Ернандо Писаро, да, князът наистина отишъл в храма — с идола. Но успял да излезе от него — пак с идола. Цялата история за случилото се се съдържа в този бележник.

Рейс погледна книжлето в ръцете на вожда. Копнееше да разбере какво пише вътре.

Роа му подаде бележника.

— Вождът ви го поднася като подарък — каза Маркес. — В края на краищата вие сте първият човек от четиристотин години, който идва в селото и може да го прочете.

Уилям веднага го разтвори и видя пет-шест кремави страници, покрити с почерка на Алберто Сантяго.

Той благоговейно го прелисти.

Това беше истинският край на историята на Сантяго.

— Имам един въпрос — неочаквано се обади Йохан Краус. Той се наведе напред от мястото си в кръга. — Как рапите са успели да оцелеят толкова време в храма?

След като поговори с вожда, Маркес отвърна:

— Роа казва, че ще намерите отговора на този въпрос в бележника.

— Но… — започна Краус.

Индианецът рязко го прекъсна.

— Роа казва, че ще намерите отговора на въпроса си в бележника — твърдо повтори Маркес. Въпреки гостоприемството си към Рейс, вождът очевидно не изпитваше особено топли чувства към спътниците му.

Дъждът започна да се усилва. След няколко минути Уилям чу тътена на далечна гръмотевица. Дъги и Ван Люън също се обърнаха.

— Наближава буря — каза Рейс.

Кенеди поклати глава и погледна към небето. Тътенът се усилваше.

— Не — отвърна той и вдигна автомата си от земята.

— Какво искаш да кажеш?

— Това не е буря, професор Рейс.

— Тогава какво е?

В този момент, още преди Дъги да успее да му отговори, в небето се появи огромен хеликоптер „Сюпър Сталиън“.

Следваше го втори, който се спусна ниско над селото и вятърът от перките му разтърси околните дървета.

Рейс, Дъги и Ван Люън скочиха, а всички индианци посегнаха към лъковете си.

Ревът на двата хеликоптера над селцето бе оглушителен. Внезапно от вертолетите бяха хвърлени по осем въжета и след миг по тях започнаха да се спускат шестнадесет мъже в пълна бойна униформа, стиснали оръжия в ръце — шестнадесет зловещи сенки на фона на утринното небе.

Те обсипаха селото с град от куршуми.

Хората се втурнаха във всички посоки. Индианците се скриха в гъсталаците около колибите. Ван Люън и Дъги откриха огън с автоматите си.

Кенеди бе улучен на две места в левия крак, а немският зоолог Краус се гърчеше от болки, докато цялото му тяло — лицето, ръцете, гърдите — се превръщаше в еднообразна маса от разкъсана кървава плът, надупчена с безброй куршуми.

Двата хеликоптера бяха на пет-шест метра над селото и сееха смърт с картечниците си. Когато се изправяше, Уилям забеляза думата, написана на корпусите им: „ВМФ“.

Това бяха хората на Романо.

Най-после бяха пристигнали.

И тогава, докато се опитваше да се скрие от двата заплашителни вертолета, на Рейс му хрумна странна мисъл.

Не трябваше ли Романо да има три хеликоптера „Сюпър Сталиън“?

Наоколо му засвириха куршуми. През дърветата Рейс видя, че Франк Наш тичешком се отдалечава от светилището и потъва в гъсталака, следван от Лорън и Коупланд.

Погледна към светилището. Идолът все още беше там.

Но дали бе истинският?

Докато по земята наоколо избухваха дупки от куршуми, Уилям се втурна към огромния дървесен дънер, извади идола от нишата и го обърна наопаки.

От основата му липсваше цилиндрично парче.

Това беше копието.

— Не… — ахна Рейс.

Хеликоптерите обсипваха селото с огън. Перките им вдигаха вятър, силен като торнадо.

Той се затича след Наш и другите двама.

— Къде отиваш? — извика зад него Рене.

— Наш взе идола! — отвърна Рейс. — Истинския…

В този момент един от големите вертолети избухна във въздуха. Разнесе се оглушителна експлозия.

Мощният хеликоптер падна като в някакъв ужасен забавен кадър точно върху увисналите на въжетата хора.

Войниците — тюлени от флота — първи достигнаха земята, незабавно последвани от горящия корпус, който с ужасен грохот се стовари отгоре им.

Над Уилям бързо се разпръскваше хоризонтална димна следа.

Димната следа от ракета въздух-въздух. Рейс я проследи до източника й.

И видя друг хеликоптер!

Само че този не беше транспортен като двата „Сюпър Сталиън“, а двуместен боен вертолет, малък, с призматична кабина и закрито опашно витло. Приличаше на хищна механична богомолка.

Макар че Рейс не го знаеше, това бе АН–66 „Команчи“ американски боен хеликоптер последно поколение.

Въздушното подкрепление на Наш.

Най-после беше пристигнало.

В утринното небе се появи още един „Команчи“ и откри огън по втория „Сюпър Сталиън“ с двуцевната си картечница „Гатлинг“.

Оцелелият хеликоптер на флота му отвърна със собствената си картечница, прикривайки все още висящите под него осем тюлена.

Краката на първия тюлен докоснаха земята и точно в този момент в челото му се заби стрела.

Останалите седем войници продължиха да се спускат по въжетата. Индианците убиха още двама. Другите скочиха в калта и се пръснаха във всички посоки.

Хеликоптерът им обаче беше в беда. Той се завъртя странично с нос към двата „Команчи“, които го обстрелваха.

Внезапно от него се стрелна ракета „Сайдуиндър“, описа съвършено хоризонтална димна следа, с огромна скорост се заби в кабината на един от „Команчите“ и го взриви.

Ала това само окончателно го обрече на гибел. Защото имаше още един „Команчи“. Той бързо се обърна и изстреля ракета „Хелфайър“ срещу противника си.

След мигове ракетата улучи тежкия хеликоптер отстрани. Стените му се разбиха и по земята се посипаха горящи останки. Корпусът му се стовари сред дърветата край селото.

Мокри папратови клони шибаха лицето на Рейс, докато двамата с Рене тичаха през гъстите храсти на юг от селския площад по следите на Франк Наш.

Минаха покрай Ван Люън. Сержантът стоеше зад една от колибите и стреляше с немския си автомат по трима от петимата тюлени, оцелели при спускането си от втория „Сюпър Сталиън“.

Стреляше ниско — опитваше се да ранява, не да убива. В края на краищата, те бяха негови сънародници и след като по-рано в хидроплана беше чул за Франк Наш и опитите на армията да нанесе удар под пояса на флота, верността му бе разколебана. Не искаше да убива хора като самия него — обикновени войници, които изпълняваха заповеди — освен ако наистина не се налага.

Тримата тюлени бяха залегнали зад дърветата край светилището и когато се използваха координирано, техните МР–5 достойно съперничеха на неговия G–11. Внезапно стрелбата им спря — бяха ги нападнали група индианци, въоръжени с брадви, стрели и тояги.

Ван Люън потръпна.

— Къде отивате? — извика той, когато видя Рейс и Рене.

— Преследваме Наш! Той открадна истинския идол!

Какво?…

Ала те вече изчезваха сред дърветата. Ван Люън пое след тях.

Габи Лопес също тичаше. Само че от това зависеше животът й.

Още щом се бяха появили хеликоптерите на флота, тя се бе скрила зад най-близките дървета. Но беше тръгнала в грешната посока. Всички останали се бяха отправили на юг, а дребната антроположка тичаше през високите до гърдите й храсти към североизточния край на селото и отчаяно се опитваше да избягва куршумите, които се забиваха в клоните около главата й.

Двамата оцелели тюлени бяха някъде зад нея и я преследваха.

Докато тичаше, Габи се озърна назад и точно в този момент земята под краката й внезапно изчезна.

След секунда падна във вода.

Във въздуха полетяха кални пръски. Видя, че е в рова, който заобикаляше селото! Габи бързо скочи и установи, че тук водата е едва до глезените й.

И тогава си спомни: кайманите.

Лопес безпомощно се огледа. Ровът имаше приблизително кръгла форма. Отвесните му стени се издигаха на цели три метра над нея.

Наоколо заплющяха куршуми и Габи инстинктивно се хвърли напред.

После чу други изстрели, този път различни, от G–11, и след миг настъпи тишина. Тя все още лежеше по корем в плитката вода. След няколко секунди предпазливо повдигна глава.

И се озова пред усмихнатата муцуна на кайман.

Габи се вцепени.

Той просто стоеше в тинята пред нея, гледаше я и бавно размахваше опашка.

Гигантското влечуго нададе рев и свирепо раззина челюсти…

Нещо се стовари отгоре му. Тя не знаеше какво е. Приличаше на някакво животно и заедно с огромното влечуго се търкаляше в мътната вода пред нея.

Когато разбра, Габи зяпна.

Това беше човек. Човек в бойна униформа. Бе скочил от ръба на рова точно в момента, в който кайманът се готвеше да я изяде.

И тогава видя кой е човекът.

Дъги.

Дъги и кайманът се бореха, търкаляха се в тинята, сумтяха и пъшкаха. Влечугото бясно се гърчеше, докато раненият командос отчаяно стискаше челюстите му и се опитваше да ги задържи затворени — както бе виждал да правят борците с алигатори.

Автоматът все още беше у него, ала пълнителят му бе празен. Колкото и да не му се беше искало, с последните няколко куршума трябваше да убие двамата тюлени, които стреляха по Габи. После видя как кайманът се появява пред нея и направи единственото, което му хрумна — хвърли се отгоре му.

В този момент влечугото най-после успя да освободи челюстите си, разтвори ги и понечи да захапе главата му. Дъги завъртя автомата си и без изобщо да се замисля, го вклини в зейналата паст!

Кайманът изненадано изсумтя.

Челюстите му бяха широко разтворени като преден капак на автомобил. И чудовището не можеше да ги затвори!

Дъги бързо извади войнишкия си нож.

Кайманът глупаво стоеше пред него.

Кенеди се опита да го заобиколи, за да може да забие ножа си в черепа му, ала влечугото светкавично се завъртя, блъсна го и го събори в калната вода.

После стъпи върху краката му с късите си предни крайници и долната част на тялото на Дъги потъна в тинята.

Когато усети тежестта му отгоре си, младият командос нададе вик. Кайманът бавно пристъпи още върху раненото му ляво бедро. Кенеди изрева от болка.

Разтворената паст на чудовището зееше на по-малко от метър пред лицето му.

Мамка му, помисли си Дъги. Той бръкна дълбоко в устата на влечугото и пъхна ножа си вертикално зад автомата. Дръжката му лежеше върху езика на каймана, а острието опираше в небцето му.

— Изяж това — каза Кенеди, замахна настрани и изби немското оръжие навън.

Реакцията бе мигновена.

Могъщите челюсти на животното се затвориха и ножът на Дъги се заби в мозъка му.

Окървавеното острие изскочи от главата му и тялото на каймана безжизнено се отпусна.

Младият командос го погледна за миг, зашеметен от онова, което току-що беше направил. Грамадното влечуго продължаваше да лежи върху долната половина на тялото му, от време на време сумтеше и изпускаше от дробовете си големи количества въздух, от който вече не се нуждаеше.

— Леле… — ахна Дъги.

После поклати глава, измъкна се изпод туловището и изпълзя при Габи, която все още лежеше в тинята и смаяно го наблюдаваше.

— Хайде — протегна й ръка той. — Да се махаме оттук.

Пъхнал идола под мишница, Франк Наш тичаше.

Лорън и Коупланд го следваха с пистолети в ръце.

Сред хаоса по време на въздушната атака тримата бързо бяха минали на отсрещния бряг.

— Тук Наш! Тук Наш! — в движение извика по ларингофона си полковникът. — Хеликоптер, отговори!

Той видя оцелелия „Команчи“ над димящите останки от селото. Зад него имаше още един вертолет, по-голям от другия. „Влак Хоук“ II, третият хеликоптер на сухопътните сили.

— Полковник Наш… капитан Ханк Томпсън… чувам ви — разнесе се в слушалката му глас, придружен от пращене. — Съжалявам… ни отне толкова време… изгубихме сигнала ви… нощна електрическа буря…

— Томпсън, обектът е у нас. Повтарям, обектът е у нас. В момента съм на петдесетина метра източно от селото и се движа на изток към кратера. Веднага елате да ни приберете.

— Невъзможно, господин полковник… тук няма къде да кацнем… прекалено… дървета.

— Тогава ни вземете от другото село — извика Наш, — онова с цитаделата. Точно на изток. Прелетете над кратера и погледнете надолу. Няма как да не го видите. Там има достатъчно място да кацнете.

— Ясно, господин полковник… ще се видим там.

Двата оцелели хеликоптера незабавно прелетяха над Наш и се отдалечиха към Вилкафор.

Минута по-късно тримата стигнаха до кратера и се спуснаха по пътеката.

Рейс, Рене и Ван Люън тичаха през гъсталака — след Наш и идола.

Рапите не се виждаха.

Призори трябва да се бяха върнали в дълбините на кратера, помисли си Уилям. Надяваше се маймунската урина по тялото му да не се е изпарила съвсем.

Стигнаха пътеката.

В това време Наш, Лорън и Коупланд приближиха цепнатината и се втурнаха вътре. Краката им шляпаха във водата. Те изобщо не забелязаха тъмните котешки глави, които лениво се надигнаха от плиткото езеро.

Тримата излязоха на крайречната пътека, обгърната в рядка утринна мъгла, но не спряха да се насладят на гледката. Просто продължиха напред към Вилкафор, към грохота на хеликоптерите.

След още две минути вече бяха до рова откъм западната страна на селото.

Там спряха.

Заковаха се на място.

Пред тях с ръце на тила стояха десетина мъже и жени. Всички бяха неподвижни и не обръщаха внимание на рева на хеликоптерите.

Двама от тях бяха тюлени, но нямаха оръжие. Другите носеха сини флотски униформи или обикновени цивилни дрехи — учените от УСВП.

И тогава Наш забеляза хеликоптера.

Самотен „Сюпър Сталиън“.

Третият вертолет на флота.

Беше спрял в центъра на селото.

А от въздуха двата хеликоптера на сухопътните сили — „Команчи“ и „Блак Хоук“ II — бяха насочили картечници и ракетохвъргачки право към безпомощните хора на земята.

Две минути по-късно се появиха Рейс, Рене и Ван Люън.

Когато стигнаха на главната улица, двата вертолета на армията бяха кацнали и Наш се перчеше като пуяк пред хората от флота с лъскавия идол в едната ръка и сребърен „Зиг-Зауър“ в другата.

Екипажите на хеликоптерите, общо шест души — двама от „Команчи“ и четирима от „Блак Хоук“ — бяха обърнали автоматичните си пушки към групата от флота и УСВП.

— А, професор Рейс, колко любезно от ваша страна да се присъедините към нас — каза полковникът, когато Уилям и спътниците му излязоха на главната улица на Вилкафор и погледнаха към странната смесица от военни и цивилни, застанали с ръце на тила.

Рейс не отговори. Очите му се плъзнаха наоколо в търсене на някого.

Мислеше си, че щом това е групата на Романо, участниците в законния проект „Супернова“, може би…

Той се вцепени.

Откри го.

Цивилен, облечен в обикновени туристически дрехи и обувки. Въпреки че не се бяха виждали от близо десет години, Рейс веднага позна тъмните вежди и прегърбените рамене.

Брат му.

— Марти… — ахна той.

— Професор Рейс… — каза Наш.

Уилям не му обърна внимание и се приближи до брат си. Те застанаха един срещу друг. Не се прегърнаха. Двама братя, ала съвсем различни хора.

Докато Рейс беше покрит с кал и смърдеше на маймунска урина, дрехите на Марти бяха съвсем чисти. Той гледаше с разширени очи Уилям — мръсните му дънки, дрипавата шапка — сякаш е извънземен.

Марти бе по-нисък и по-набит от Рейс. Изражението на Уилям винаги беше открито и спокойно, а лицето на брат му — вечно навъсено.

— Уил… — каза Марти.

— Съжалявам, Марти. Не знаех. Измамиха ме да дойда с тях. Казаха, че били от УСВП, че те познавали и…

Рейс внезапно замълча, забелязал още един човек, когото познаваше.

Той се намръщи.

Ед Девъру.

Девъру беше нисък, очилат четиридесет и една годишен чернокож мъж, един от най-уважаваните професори по древни езици в Харвард. Някои твърдяха, че е най-добрият специалист по латински в света. Той стоеше безмълвно в редицата на пленниците от флота и УСВП с голяма книга с кожена подвързия под мишница. Рейс предположи, че това е копието от ръкописа на хората от флота.

И тогава си спомни, че преди два дни в кабинета си е препоръчал на Наш да вземе Девъру, защото е много по-добър експерт по средновековен латински от него.

Но сега… сега знаеше защо полковникът е избрал него вместо Девъру.

Защото харвардският професор вече беше зает. От законната група на УСВП.

— Това няма да ти се размине, Наш — каза един от пленниците. Той бе абсолютно плешив и се държеше като началник — д-р Джулиъс Романо.

— Защо? — попита полковникът.

— Комисията по въоръжените сили ще научи всичко — отвърна Романо. — Суперновата е проект на флота. Ти нямаш работа тук.

— Суперновата престана да е проект на флота в момента, в който преди два дни беше открадната от УСВП — заяви Наш. — Което значи, че сега армията е единственият вид въоръжени сили в Съединените щати, притежаващ Супернова.

— Копе… — извика Романо.

Ала не успя да довърши. Главата му се пръсна като домат и във всички посоки полетяха пръски кръв. Секунди по-късно тялото му се строполи на земята — отпуснато, безжизнено, мъртво.

Рейс се извърна тъкмо навреме, за да види Наш, протегнал напред пистолета си. Полковникът се приближи до следващия в редицата и насочи „Зиг-Зауъра“ към главата му.

Бам!

Разнесе се изстрел и мъжът падна.

— Какво правите?! — извика Уилям.

— Господин полковник! — възкликна Ван Люън и понечи да вдигне автомата си.

Ала едва бе помръднал, когато до неговата глава се появи друг сребърен „Зиг-Зауър“. Държеше го Трой Коупланд.

— Хвърли оръжието, сержант — заповяда той.

Ван Люън стисна зъби, пусна автомата и яростно изгледа Коупланд.

Лорън и Рене бяха покрити по същия начин.

Напълно объркан, Рейс се обърна към Марти, но брат му просто стоеше в края на редицата и стоически гледаше напред. Само клепачите му трепваха при всеки следващ изстрел.

— Това е чисто убийство, господин полковник — каза Ван Люън.

Наш застана до следващия от флота и насочи пистолета си.

Бам!

— Не — отвърна той. — Това е само естествен подбор. Оцеляват най-жизнеспособните.

Полковникът стигна до Ед Девъру.

Дребният харвардски професор се разтрепера. Очите му бяха разширени от ужас, цялото му тяло се тресеше от страх. Наш доближи дулото на „Зиг-Зауъра“ до слепоочието му.

— Нееее! — извика Девъру.

Бам!

Викът секна и ученият се свлече на земята.

Рейс не можеше да повярва. Американец убиваше американци. Това бе кошмар.

И тогава забеляза подвързаната с кожа книга, която беше държал Девъру. Тя лежеше в калта, разтворена на страница с красиви средновековни миниатюри.

Ръкописът на Сантяго.

Или по-точно, поправи се Рейс, недовършеното копие на ръкописа, направено от друг монах през 1599 г., тридесет години след смъртта на Алберто Сантяго.

— Какво правите, полковник? — попита той.

— Просто се освобождавам от конкуренцията, професор Рейс.

Наш бавно вървеше пред редицата от мъже и жени и спокойно ги застрелваше от упор. Очите му бяха студени, лишени от всякакви чувства, докато клинично екзекутираше враговете си — негови сънародници.

Когато насочваше пистолета си към главите им, някои от пленниците започваха да се молят. Един-двама от цивилните се разплакаха. Безсилен да спре убийствата, Рейс видя сълзи в очите на Рене.

Скоро остана само последният от редицата.

Марти.

Полковникът се изправи пред него. Уилям се чувстваше абсолютно безпомощен, неспособен да помогне на брат си.

Странно, Наш отпусна „Зиг-Зауъра“. Той се обърна към Рейс и без да откъсва очи от него, попита:

— Лорън, би ли ми донесла лаптопа от БТР-а?

Рейс объркано се намръщи.

Лорън бързо се запъти към все още паркирания пред цитаделата бронетранспортьор. Върна се след минута е лаптопа, който полковникът беше използвал в началото на операцията. Тя му го подаде, а Наш го протегна на Рейс.

— Включете го.

Уилям се подчини.

— Кликнете върху „ВЪТРЕШНА МРЕЖА НА СУХОПЪТНИТЕ СИЛИ НА САЩ“.

Появи се надпис:

Екранът се промени и Рейс видя списък от имейл съобщения.

— Там трябва да има съобщение с вашето име. Потърсете „Рейс“ — нареди полковникът.

Уилям написа името си и натисна бутона „ТЪРСЕНЕ“. Чудеше се какво цели Наш.

Копютърът сигнализира:

Дългият списък от имейли се съкрати на два.

— Отворете имейла с вашето име.

Рейс кликна върху второто съобщение:

— Просто исках да знаете, че отдавна трябваше да сте мъртъв, професор Рейс — каза Наш.

Кръвта на Уилям се смрази.

Това беше смъртна присъда — неговата смъртна присъда. Заповед от генерал, началник отдел „Специални проекти“, за неговото убийство.

Господи.

Опита се да запази самообладание.

Погледна часа и датата.

16:35, 4 януари.

Следобедът на същия ден, в който бяха напуснали Ню Йорк.

Значи съобщението трябва да е било получено, докато бяха летели за Перу.

Полетът до Перу.

Божичко, струваше му се преди години.

Внезапно си спомни, че по време на полета лаптопът на Наш бе сигнализирал за пристигане на имейл. Спомняше си го ясно — беше точно след като бе прочел недовършеното копие на ръкописа.

И тогава разбра.

Ето защо полковникът го беше довел във Вилкафор — макар да му бе обещал, че ако преведе ръкописа преди да кацнат в Куско, изобщо няма да се наложи да слезе от самолета. Ала въпреки това го беше накарал да дойде с тях. И защо?

Защото Наш не можеше да остави нито един свидетел.

Тъй като това бе секретна операция — операция на армията, която се опитваше да провали операция на флота — полковникът не можеше да рискува с живи свидетели.

— Щях да ви убия преди два дни — каза Наш, — след като отворим храма. Но после се появиха немците от БКА и объркаха плановете ми. Кой можеше да предположи какво ще намерят вътре. А после, после получихме целия ръкопис и бях щастлив, че не съм ви убил.

— Адски се радвам, че сте били щастлив — безизразно рече Рейс.

В това време, по-скоро от любопитство, отколкото поради друга причина, Рейс кликна върху другото съобщение с тема „ОПЕРАЦИЯ СУПЕРНОВА“.

То се появи на екрана.

Странно обаче, вече го беше виждал в началото на операцията, още преди да напуснат Ню Йорк.

Той намръщено препрочете първата част.

„Колкото може по-бързо да се установи връзка с Рейс.

Участието му е важно за успеха на операцията.“

Когато преди два дни бе видял съобщението, Рейс не му беше обърнал голямо внимание. Просто бе решил, че става въпрос за него — Уилям Рейс.

Ами ако всъщност се споменаваше за друг, с когото армията трябваше да влезе във връзка? Някой друг Рейс.

В такъв случай трябваше да се свържат с…

Марти.

Той ужасено вдигна поглед от компютъра. В този момент брат му пристъпи напред и се ръкува с Франк Наш.

— Как си, Марти? — приятелски попита полковникът.

— Добре съм, Франк. Радвам се, че най-после ви настигнах.

Мислите на Рейс запрепускаха.

Погледът му се плъзна от Наш и Марти към труповете на главната улица, после към…

… копието на ръкописа, паднало в калта до тялото на Ед Девъру.

И изведнъж всичко си застана на мястото.

Уилям видя калиграфски изписаните страници, поразителните средновековни миниатюри. Те бяха идентични с копието, което беше превел на Наш по време на полета до Перу.

О, не…

— Марти, нали не си…

— Съжалявам, че трябваше да се забъркаш в тая каша, Уил — каза брат му.

— Трябваше някак да си осигурим копие на ръкописа — рече Наш. — Господи, когато нападнаха френския манастир и откраднаха оригинала, ония нацисти поставиха началото на такова преследване, каквото не можете да си представите. Изведнъж всички, които имаха Супернова, получиха възможност да се доберат до радиоактивен тирий. Такъв шанс не се пропуска. После, когато засякохме съобщение на УСВП, че има втори ръкопис, просто уредихме някой от Управлението да ни го преснима — Марти.

„Но как? — помисли си Рейс. — Марти работи в УСВП, не в армията. Каква е връзката му с Наш и отдел «Специални проекти» на сухопътните сили?“

В този момент Лорън се приближи до брат му и леко го целуна по бузата.

„Какво става, по дяволите?“

После забеляза пръстена на лявата ръка на Марти.

Венчална халка.

Не…

И тогава чу гласа на Лорън в главата си: „Първият ми брак се провали. Но наскоро пак се омъжих. И е страхотно“.

— Виждам, че си се запознал с жена ми, Уил — каза Марти и пристъпи напред, хванал Лорън за ръка. — Не съм ти казвал, че се ожених, нали?

— Марти…

— Спомняш ли си, когато бяхме тинейджъри, Уил? Теб всички те обичаха, а аз винаги си стоях вкъщи сам. Чудакът с гъстите вежди и прегърбените рамене, който в събота вечер киснеше пред компютъра, докато ти излизаше с всички момичета. Но не успя да получиш едно от тях, нали, Уил?

Рейс мълчеше.

— И изглежда, че сега това момиче е мое — каза брат му.

Уилям беше смаян. Нима Марти можеше да е толкова ожесточен, че да се ожени за Лорън, само за да му натрие носа?

Не. Невъзможно.

Това уравнение изключваше Лорън. Тя нямаше да се омъжи за човек, когото не харесва. С други думи, нямаше да се омъжи за човек, който не бе полезен за кариерата й.

Спомни си още нещо. Как Лорън и Трой Коупланд се целуваха като хлапета в хеликоптера.

Лорън имаше връзка Коупланд.

— Марти — бързо каза Рейс. — Виж, тя ще ти изневери…

— Млъквай, Уил.

— Но, Марти…

— Казах да млъкнеш!

Уилям замълча. След малко тихо попита:

— Колко ти плати армията, за да продадеш УСВП, Марти?

— Не ми дадоха много — отвърна брат му. — Жена ми просто ме помоли да й направя услуга. А нейният шеф, полковник Наш, ми предложи ръководен пост в проекта „Супернова“ на сухопътните сили. Уил, аз съм инженер-проектант. Разработвам компютърни системи, които контролират такива устройства. Но в УСВП това ме прави никой. През целия си живот, Уил, през целия си живот, съм искал малко признание. Вкъщи, в училище, на работа. Признание на способностите ми. Сега най-после ще го получа.

— Марти, моля те, изслушай ме. Преди два дни видях Лорън с…

— Остави, Уил. Представлението свърши. Наистина съжалявам, че трябваше да стане така, но нищо не мога да направя. Сбогом.

Франк Наш застана пред Рейс и насочи към главата му дулото на пистолета си.

— За мен беше удоволствие, професоре, наистина — каза той и понечи да натисне спусъка.

— Не — внезапно се обади Ван Люън и пристъпи напред — между Рейс и „Зиг-Зауъра“ на Наш. — Господин полковник, не мога да позволя да го направите.

— Разкарай се оттук, сержант.

— Не, господин полковник. Няма.

— Разкарай се, мамицата ти!

Ван Люън се изпъна пред дулото на пистолета.

— Имам ясна заповед, господин полковник. От вас самия. На всяка цена да защитавам професор Рейс.

— Отменям заповедта, сержант.

— Не. Ако искате да убиете професор Рейс, първо трябва да убиете мен.

Наш прехапа устни за миг.

После с шокираща ненадейност „Зиг-Зауър“-ът в ръката му изгърмя и главата на Ван Люън се пръсна, опръсквайки Рейс с кръв.

Тялото на командоса се строполи на земята като кукла с отрязани конци. Уилям погледна надолу.

Високият любезен сержант беше пожертвал живота си за него. И сега, сега бе мъртъв. На Рейс му призля.

— Копеле — каза на Наш той.

Полковникът отново се прицели в лицето му.

— Тази операция е по-важна от живота на един човек, професор Рейс. По-важна от неговия живот, от моя и определено по-важна от вашия.

С тези думи Наш натисна спусъка.

Рейс видя нещо кафяво да прелита пред лицето му, още преди да чуе изсвистяването.

После, точно когато Наш натискаше спусъка, в предмишницата му се заби примитивна дървена стрела.

Дясната му ръка отскочи настрани и куршумът улучи земята наляво от Уилям. Полковникът изрева от болка и изпусна оръжието си. В този момент изсвистяха още двадесетина стрели и убиха двама от войниците.

Разнесе се вледеняващ боен вик, който разцепи утринния въздух като нож.

Рейс се обърна и зяпна.

Видя как всички индианци от другото село — всички възрастни, поне петдесет — изскачат от дърветата на запад от Вилкафор. Те тичаха, надавайки диви крясъци, и с яростни изражения размахваха всевъзможни оръжия — лъкове, стрели, брадви, тояги.

Атаката на туземците беше ужасяваща. Гневът им почти се усещаше във въздуха. Франк Наш бе откраднал техния идол и те си го искаха.

Изведнъж някъде близо до Рейс отекнаха изстрели на М–16.

Двама души от екипажите на хеликоптерите бяха открили огън по индианците. Първите четирима от тях почти незабавно бяха улучени и се строполиха по очи в калта.

Ала другите продължаваха да се приближават.

Наш — с пронизалата дясната му предмишница стрела, от върха на която висеше парче кървава плът — светкавично се обърна и следван от хората си, се затича към двата хеликоптера.

Рейс изобщо не бе помръднал. Просто стоеше в средата на улицата, прикован на място, хипнотизиран от гледката на нападащите туземци.

После внезапно някой силно го разтърси за рамото.

Рене.

— Хайде, професоре! — извика тя и го задърпа към празния „Сюпър Сталиън“ в отсрещния край на селото.

Военните стигнаха до вертолетите.

Наш, Лорън, Марти и Коупланд скочиха в задния отсек на големия „Блак Хоук“ II. Двамата членове на екипажа заеха местата на пилота и ко-пилота.

Перките незабавно се завъртяха.

Полковникът погледна навън и видя, че Рейс и Рене тичат към другия хеликоптер.

Взривете онзи вертолет! — извика той на ко-пилота, седнал до монтираната от задната страна миникартечница „Вълкън“.

Когато хеликоптерът бавно започна да се издига, ко-пилотът натисна спусъка и от дулото на картечницата блъвна огън.

Куршумите обсипаха бронираните стени на транспортния вертолет и пробиха хиляди дупки, големи колкото човешки юмрук.

И тогава, точно когато Рейс и Рене се приближаваха до него, корпусът на големия хеликоптер избухна в огнено кълбо.

Те се хвърлиха на земята миг преди във всички посоки да полетят парчета нажежен до бяло метал, две от които улучиха рамото на Рене. При допира им плътта й зацвъртя и тя изкрещя от болка.

— Убийте ги! — извика Наш и посочи към Рейс и ранената Рене.

Хеликоптерът вече бе на около пет метра над земята и бързо се издигаше. Ко-пилотът завъртя картечницата и се прицели в Рейс.

Бум!

Главата на войника рязко отскочи назад, улучена точно между очите.

Полковникът изненадано се обърна и потърси източника на изстрела.

И го видя.

Дъги.

Приклекнал на едно коляно до рова и насочил автоматична пушка точно към вертолета!

В този момент Кенеди отново стреля и куршумът рикошира от стоманения покрив над главата на Наш.

— Да се махаме оттук! — извика на пилота полковникът.

Рейс носеше Рене към БТР-а.

Индианците стояха под двата издигащи се хеликоптера, надаваха разярени викове, размахваха тоягите си и напразно стреляха с лъкове по летящите стоманени чудовища.

Уилям отвори малкия кръгъл люк на бронетранспортьора и помогна на Рене да се вмъкне вътре.

Тъкмо се канеше да я последва, когато видя Дъги и Габи да бързат по главната улица към него, като бясно размахваха ръце. Габи придържаше накуцващия Дъги.

Двамата стигнаха до БТР-а и задъхано се облегнаха на стената му.

— Какво става тук, по дяволите? — попита Кенеди. Рейс видя окървавения му ляв крак с импровизирана шина. — Когато дойдохме, видяхме, че полковникът застреля Лио в главата! — Лицето на младия командос бе разкривено от гняв и безпомощно объркване.

— Полковникът имаше по-важни планове — горчиво отвърна Уилям. — Планове, в които ние не участвахме.

— Какво ще правим?

Рейс замислено прехапа устни.

— Хайде — каза той. — Влизайте вътре. Още не сме свършили.

Двата хеликоптера — „Команчи“ и „Блак Хоук“ II — се издигаха в небето над главната улица на Вилкафор.

Наш погледна през страничната врата към тълпата от разгневени индианци под него, които викаха, крещяха и размахваха юмруци. Той презрително се засмя и вдигна очи към предния прозорец.

Вече бяха над дърветата.

И усмивката му се стопи.

Бяха осем — хеликоптери „Блак Хоук“ I, подобни на неговия, но по-стари — модел, от който армията се беше отказала преди години. Всички бяха черни, без никакви обозначителни знаци. Те заплашително се движеха в широк петстотинметров кръг около селото — като глутница гладни чакали, чакащи битката да завърши, за да съберат останките.

Пред късото крило на един от необозначените „Блак Хоук“ I ненадейно се появи валмо дим, последвано от ракета.

Ракетата се стрелна към първия хеликоптер на Наш, „Команчи“, и се заби в кабината му. Той незабавно избухна и тежко се стовари върху една от каменните колиби на главната улица.

Рейс и другите бяха в цитаделата и тъкмо се канеха да се спуснат в подземния тунел, когато чуха експлозията.

Те бързо се върнаха в БТР-а, През тесните му прозорци видяха овъгления корпус на хеликоптера, паднал странично върху една от малките сгради във Вилкафор.

А също и втория вертолет на Наш, застанал неподвижно над селото.

Големият „Блак Хоук“ II беше напълно обкръжен от зловещите черни хеликоптери.

Внезапно два от тях се откъснаха от формированието и полетяха към Вилкафор.

Откриха огън по индианците на земята и те се пръснаха, втурнаха се към мостовете и потънаха в околните гъсталаци.

Разнесе се усилен от високоговорител глас. Мъжки глас, който говореше на английски.

— Армейски хеликоптер, вие сте под прицела на ракетите ни. Незабавно се приземете. Повтарям, незабавно се приземете и се пригответе да предадете идола. Ако не се подчините, ще ви взривим и после ще го вземем от останките.

Наш и Марти се спогледаха.

Лорън и Коупланд също.

— Не лъжат за ракетите, господин полковник — обърна се към Наш пилотът.

— Приземете се — нареди Наш.

Ескортиран от двата необозначени черни „Блак Хоук“ I, хеликоптерът на Наш бавно се спусна на земята.

Трите машини кацнаха едновременно. В момента, в който колелата на военния вертолет докоснаха калта, отново закънтя гласът по високоговорителя:

— Сега излезте навън с вдигнати ръце.

Наш, Лорън, Коупланд, Марти и пилотът се подчиниха.

Рейс и другите смаяно наблюдаваха от БТР-а сцената, която се развиваше на главната улица.

Уилям не можеше да повярва. Беше като в една от онези басни, в които голямата риба изяжда по-малката, само за да бъде изядена от още по-голяма.

Изглежда, че Франк Наш се бе сблъскал с по-голяма риба.

— Кои са тези, по дяволите? — попита Дъги.

— Предполагам — като притискаше към окървавеното си рамо парче марля, отвърна Рене, — че са онези, които преди два дни нападнаха УСВП. И откраднаха Суперновата на флота.

На хиляди километри оттам специален агент Джон-Пол Демонако и капитан-лейтенант Том Мичъл седяха в мръсната балтиморска квартира на Уилбър Джеймс и чакаха телефонът да иззвъни. Чакаха Битикър да се обади и да инструктира Обира да прати видео диска с обръщението му на всички телевизионни мрежи. Естествено, към телефона бе включено проследяващо устройство на ФБР.

На вратата се почука.

Мичъл отвори и на прага застанаха двама агенти от контратерористичния отдел на Демонако, късо подстригани мъж и жена на по тридесетина години.

— Какво открихте? — попита шефът им.

— Направихме проверка на Хенри Нортън — отвърна жената. — Човекът, с чиито електронни карти и кодове са влезли терористите. Потвърди се, че не е имал връзки с парамилитаристични организации.

— Тогава някой, с когото е работил. Който може да го е виждал да въвежда кодовете си и да ги е предал на някого.

— Явно най-тясно е работил с някой си Мартин Рейс. Мартин Ерик Рейс. Един от участниците в проекта на УСВП, проектантът на запалителната система.

— Само че проверихме и него — обади се партньорът й.

— Чист е. Няма връзки с парамилитаристични групи, даже няма досие за контакти с екстремисти. Освен това е женен за високопоставена специалистка в армията, Лорън О’Конър. Тя има чин майор, но е без боен опит. Рейс и О’Конър са се оженили в края на деветдесет и седма. Нямат деца. Поне външно бракът им е нормален. Но…

— Какво „но“?

— Но точно преди три седмици наши хора я забелязали да напуска един мотел в Гейнсвил с този човек. — Агентът подаде на Демонако черно-бяла снимка на мъж. — Казва се Трой Коупланд. Също майор от отдел „Специални проекти“ на армията. Изглежда, че от един месец госпожа О’Конър има любовна връзка с него.

— И?… — попита Демонако.

— От година Коупланд е бил под периодично наблюдение поради подозрение, че предава армейски кодове на някои парамилитаристични групи, една от които е Тексаската републиканска армия.

— Но тъй като връзката му с О’Конър е едва от месец — прибави жената, — УСВП вероятно не е взело съответните мерки.

Демонако въздъхна.

— А армията и флотът не са в много добри отношения. Години наред си дърпат килима изпод краката. — Той се о бърна. — Капитан Мичъл?

— Да.

— Армията има ли Супернова?

— Не би трябвало.

— Отговорете на въпроса ми.

— Според нас те разработват Супернова, да.

— В такъв случай възможно ли е тази О’Конър да поучава от мъжа си секретни кодове на УСВП и да ги предава на любовника си Коупланд, без да знае, че той е обвързан с тексасците?

— Ние смятаме така — потвърди младият агент.

— По дяволите!

Франк Наш слезе от хеликоптера с Духа на народа в ръце. Лорън, Марти, Коупланд и пилотът го последваха.

Перките на двата необозначени „Блак Хоук“ I, които бяха кацнали от двете страни на военния вертолет, продължаваха да се въртят.

— Отдалечете се от хеликоптера! — изкънтя гласът по високоговорителя.

Наш и другите се подчиниха.

Миг по-късно от небето с невероятна скорост се понесе ракета, която се заби в кабината му и го взриви на парчета.

Наш потръпна.

Последва тишина, нарушавана единствено от рева на — ЕЖ вата необозначени вертолета.

След около минута от по-близкия „Блак Хоук“ I слезе мъж.

Той бе в пълна бойна униформа и стискаше в лявата си ръка странен наглед полуавтоматичен пистолет.

Черното оръжие беше голямо, определено по-голямо от прочутия „Дезърт Ийгъл“ IMI, най-големият полуавтоматичен пистолет, пускан в серийно производство.

Наш веднага го позна.

Това изобщо не бе полуавтоматичен пистолет. А рядко срещан и изключително скъп „Калико“, единственият истински автоматичен пистолет в света. Просто натискаш спусъка и можеш да изпразниш целия пълнител, също като М–16.

Мъжът пристъпи към полковника, докато другите в хеликоптера държаха военните под прицел.

Непознатият протегна ръка.

— Идола, моля.

Наш бързо го измери с поглед. Беше на средна възраст, но слаб, сух, с мускулести, жилави ръце. Имаше кухо, осеяно с белези лице и оредяващ рус перчем, който се спускаше до очите му — сини очи, излъчващи омраза.

Полковникът не помръдна.

Мъжът спокойно вдигна пистолета си и пръсна черепа на пилота с къс откос.

— Идола, моля — повтори той.

Наш неохотно му подаде идола.

— Благодаря, полковник.

— Кой сте вие? — попита Наш.

Мъжът леко наклони глава настрани. После ъгълчето на устата му бавно се повдигна в лукава усмивка.

— Казвам се Ърл Битикър.

— И кой е този Ърл Битикър, по дяволите? — изсумтя Наш.

Непознатият пак се усмихна.

— Аз съм човекът, който ще унищожи света.

Рейс, Рене, Габи и Дъги надничаха през прозорците на бронетранспортьора и наблюдаваха драмата, която се развиваше навън.

— Как са стигнали дотук? — попита Рене. — Не може да има друго копие на ръкописа.

— Няма — отвърна Рейс. — Но ми се струва, че знам как са дошли.

Той се огледа наоколо в търсене на нещо. След няколко секунди го откри. Лаптопът на групата от БКА. Уилям го включи и отвори познат списък, написан на немски.

Бяха го видели предишния ден преди пристигането на нацистите — списъкът с всички комуникационни сигнали, получени от перуанската група на БКА.

Рейс незабавно намери реда, който търсеше. Вторият:

— Дъги — попита той, — ти вчера спомена нещо за такъв сигнал. Какво точно представлява?

— Стандартен насочващ сигнал. Вчера пратих такъв ла въздушното ни подкрепление, за да знаят откъде да ги вземат.

Рене посочи към екрана.

— Но този сигнал е отпреди два дни — в осем без десет вечерта на четвърти януари. Много преди пристигането на нашата група.

— Точно така — отвърна Рейс. — И обърнете внимание на часа.

— Защо? — попита Кенеди.

— Защото точно в осем без петнайсет първата вечер Лорън направи сканирането за ядрен резонанс и потвърди, че в непосредствена близост има тирий. Сигналът е излъчен пет минути по-късно. А ние какво правехме в това време?

— Разтоварвахме хеликоптерите — сви рамене Дъги. — И приготвяхме снаряжението си.

— Точно така — каза Рейс. — Чудесна възможност някой да прати сигнал, докато никой не го наблюдава, сигнал, който да съобщи на приятелите му за наличието на тирий.

— Но кой е той? — попита Габи.

Уилям кимна към прозореца.

— Мисля, че скоро ще разберем.

Ърл Битикър извади от кобура си втори пистолет „Калико“ и го подхвърли на Трой Коупланд.

— Здрасти, Трой — каза той.

— Много любезно от твоя страна да дойдеш при нас — отвърна Коупланд и зареди голямото оръжие.

Лорън пребледня.

— Трой? — смаяно рече тя.

Коупланд се усмихна — жестоко й гадно.

— Трябва да внимаваш с кого се ебеш, Лорън, щото може просто да те преебат. Макар да предполагам, че рядко те преебават.

Лицето й помръкна.

— Лорън? — ахна застаналият до нея Марти.

Коупланд се изсмя.

— Марти, Марти. Дребничкият загубеняк Марти, който продаде УСВП, за да си спечели малко уважение — трябва да внимаваш на кого предаваш информация, приятел. Но пък ти изобщо не подозираше, че жена ти се чука с друг.

Рейс напрегнато наблюдаваше сцената навън.

Той чу думите на Коупланд.

— А и на нея й харесваше — каза ядреният физик. — Всъщност не се сещам за много неща, които да са ми харесали повече от това да слушам виковете на жена ти, докато получава оргазъм.

Лицето на Марти почервеня — и от гняв, и от унижение.

— Ще те убия — изръмжа той.

— Няма такава вероятност — отвърна Коупланд, натисна спусъка на пистолета си и изстреля откос в корема на Марти.

Когато чу гърмежите, Рейс рязко подскочи.

Куршумите разкъсаха ризата на брат му и стомахът му се превърна в еднообразна червена каша. Тялото му тежко се строполи на земята.

— Марти… — ахна Рейс.

Коупланд насочи оръжието си към Лорън. Битикър се прицели във Франк Наш.

— Как му викаше на това, Франк? — попита физикът. — Закон за непреднамерените последствия — терористични групи се сдобиват със Супернова. Признай си, ти смяташе това оръжие само за блъф, оръжие, което притежаваш, но никога не би имал смелостта да използваш. Може би е трябвало да го погледнеш под друг ъгъл: щом нямаш намерение да го използваш, не го създавай.

Коупланд и Битикър стреляха едновременно.

Наш и Лорън паднаха в калта. Улучена право в сърцето, Лорън умря мигновено. Наш обаче беше ранен в корема и закрещя от болка.

Битикър и Коупланд бързо отидоха при един от необозначените черни хеликоптери и се качиха на борда.

Двата големи „Блак Хоук“ I незабавно се издигнаха в небето. Когато дърветата останаха под тях, те рязко завиха и полетяха на юг.

Веднага щом хеликоптерите на тексасците се скриха от погледа му, Рейс отвори задния люк на БТР-а, изскочи навън и се затича по главната улица. Той застана на колене до брат си.

Марти безсилно се мъчеше да върне вътрешностите си обратно в корема. От устата му се стичаше кръв и когато се вгледа в очите му, Уилям видя само страх и шок.

— О, Уил… Уил… — с треперещи устни промълви Марти. Той стисна ръката му с окървавените си пръсти.

— Защо, Марти? Защо го направи?

— Уил… — напрегна сетните си сили брат му. — Запалителните…

Рейс го приповдигна.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Много съжалявам… запалителната… система… моля те, спри… ги.

Очите му се изцъклиха и тялото му се отпусна в ръцете на Уилям.

В този момент Рейс чу зад себе си тих къркорещ звук.

Той се обърна и видя Франк Наш, проснат по гръб на няколко метра от него. Коремът на полковника също беше разкъсан. Той кашляше кръв и се давеше.

После Рейс внезапно зърна движение.

Първият любопитен индианец бавно се появи от дърветата.

— Професоре — извика от бронетранспортьора Дъги, — хм, струва ми се, че е по-добре да се махаме оттук.

Другите туземци излязоха от гората. Те все още носеха примитивните си оръжия и изглеждаха ужасно разгневени.

Рейс внимателно положи тялото на Марти на земята. Той се изправи и закрачи обратно към БТР-а.

Местните изобщо не му обърнаха внимание.

Очите им бяха приковани към един-единствен човек, Наш, проснат насред улицата, давещ се в собствената си кръв.

После с дивашки пронизителен крясък те се втурнаха напред и му се нахвърлиха като ято пирани. Рейс изгуби от очи полковника, който изчезна сред тълпата от тъмнокожи индианци, размахващи тояги и брадви. В този момент се разнесе смразяващ вик — вик на ужас, който можеше да идва само от един човек.

Франк Наш.

Уилям затвори задния люк на БТР-а и погледна към трите лица пред себе си.

— Добре — каза той. — Изглежда, че пак ще се наложи да започнем отначало. Трябва да спрем ония копелета, преди да са заредили тирия в Суперновата.

— Но как? — попита Дъги.

— Първо ще разберем къде го отнасят.

Напрягайки до крайност изтощените си тела, Рейс и спътниците му тичаха по тесните тунели в лабиринта.

Нямаха почти никакво оръжие — само два „Зиг-Зауъра“ и един МР–5, който Дъги бе намерил във второто индианско село. Кенеди и Рейс носеха бронирани жилетки. И толкова.

Ала знаеха къде отиват и нищо друго нямаше значение.

Насочваха се към водопада.

А на речния бряг ги очакваше хидропланът.

След десетина минути тичане излязоха от лабиринта. Още четири — и стигнаха до самолета под надвисналите клони на крайречните дървета. Ули, с радост откри Рейс, все още спеше вътре.

Четири минути по-късно малкият хидроплан се понесе по кафявата повърхност на широката река. Той бързо набра скорост, грациозно се издигна и полетя в небето.

Дъги рязко зави и се насочи на юг, накъдето бяха изчезнали тексаските хеликоптери.

Скоро Кенеди ги забеляза — осем черни точки на хоризонта. Завиваха надясно — на югозапад над планината.

— Движат се към Куско — каза той.

— Следвай ги — отвърна Рейс.

Един час по-късно осемте вертолета „Блак Хоук“ I кацнаха на частно летище извън Куско.

На пистата ги очакваше величествен тежкотоварен Ан–22.

С четирите си мощни двигателя и широка товарна рампа, Ан–22 отдавна беше най-надеждният транспортен самолет за танкове на бившия Съветски съюз. Както и ценна експортна стока, редовно продавана на страни, които не можеха да си позволят — или на които не се позволяваше да купят — американски транспортни самолети.

След края на Студената война и краха на руската икономика обаче много Ан–22 се бяха озовали на черния пазар. Докато кинозвездите и професионалните играчи на голф си купуваха „Лиър Джет“ за тридесет милиона долара, парамилитаристичните организации можеха да се сдобият с Ан–22 втора ръка за малко повече от дванадесет милиона.

Ърл Битикър и Трой Коупланд скочиха от хеликоптера и закрачиха към задната товарна рампа на големия самолет.

Когато стигнаха, Битикър погледна към огромния товарен отсек и видя своята гордост и радост.

Боен танк М–1А1 „Ейбрамс“.

Изглеждаше ужасяващо. Въплъщение на жестока, неустоима сила. Черната му съставна броня лъщеше, чудовищно широките му вериги неподвижно лежаха върху пода.

Битикър плъзна очи към внушителния трапецовиден купол. Той решително гледаше напред към носа на самолета и дългото му сто и пет милиметрово оръдие сочеше нагоре под ъгъл от тридесет градуса.

Изпълни го студено задоволство. Танкът бе съвършеното скривалище за откраднатата Супернова.

Той подаде идола на един техник от Борците за свобода и дребният мъж забързано се качи в самолета.

— Господа — обръщайки се към хората в другите хеликоптери, каза по радиостанцията Битикър, — благодаря ви за вярната служба. Оттук нататък поемаме ние. Ще се видим в другия живот.

После прекъсна връзката, извади клетъчния си телефон и набра номера на Уилбър Джеймс.

Телефонът в квартирата на Обира иззвъня. Дигиталното проследяващо устройство на ФБР засвети като коледна елха.

Демонако си сложи слушалки и кимна на Джеймс.

Обира вдигна слушалката.

— Ало?

— Обир, тук е Битикър. Взехме тирия. Веднага прати обръщението.

— Ясно, Ърл.

Битикър затвори и, следван от Коупланд, се качи по рампата в товарния отсек на самолета.

Беше 11:13.

— Господи! Вече излитат! — възкликна Дъги и посочи надолу към стария Ан–22, който тъкмо се издигаше от пистата.

— Вижте само колко е голям! — рече Рене.

— Мисля, че току-що разбрахме къде държат Суперновата — каза Рейс.

Транспортният самолет летеше в небето и широките му криле блестяха на слънцето.

В гробната тишина, която цареше в танка, двама техници внимателно изрязваха с лазер цилиндрично парченце от основата на тириевия идол.

Зад тях беше Суперновата, която заемаше почти цялото пространство в големия танк. Същата Супернова, която допреди два дни се бе намирала в сградата на УСВП.

След като отрязаха парчето, с помощта на два суперкомпютъра IBM, те го подложиха на алфавълнова аугментация, пречистване на инертните газове и протонно обогатяване и го превърнаха в субкритична маса.

— Кога ще свършите? — внезапно попита някакъв глас над тях.

Двамата мъже вдигнаха глави и видяха Ърл Битикър, който ги гледаше от кръглия горен люк на танка.

— След петнайсет минути — отвърна единият от тях.

Битикър си погледна часовника.

11:28.

— Повикайте ме веднага щом сте готови — нареди той.

— Дъги — загледан в огромния Ан–22 над тях, попита Рейс, — как се отварят товарните рампи на тия големи самолети?

Кенеди се намръщи.

— Ами, има два начина. Или натискаш бутон на пулта в товарния отсек, или използваш външен пулт.

— Какво е външен пулт?

— Просто няколко бутона, скрити под външната облицовка на самолета. Обикновено са отляво на рампата.

— Трябва ли ти код или нещо друго, за да отвориш панела?

— Не, защо? Искам да кажа, никой не отваря отвън товарната рампа във въздуха, нали?

Той се обърна към Рейс. И очите му изведнъж се разшириха.

— Не го мислите сериозно.

— Трябва да вземем идола, преди да заредят Суперновата — отвърна Уилям. — Съвсем елементарно е.

— Но как?

— Просто се доближи зад самолета. Движи се точно под него, за да не те видят.

— Какво ще правите?

Рейс погледна назад към малката група в хидроплана: Дъги, прострелян в крака и рамото, Рене, ранена в рамото, Габи, все още в шок от неотдавнашните им премеждия, Ули, който изобщо не влизаше в сметката.

Той се засмя.

— Какво ще правя ли? Ще спася света.

С тези думи Рейс се изправи и взе единствения им автомат, флотския МР–5.

— Добре, доближи се до тях.

Двата самолета се носеха в ясното предиобедно небе.

Транспортният Ан–22 летеше на около три хиляди метра над земята със скорост двеста възела.

Макар че хората на борда му не го знаеха, зад него бързо се приближаваше много по-малък самолет — хидропланът.

Корпусът му започна да се разтърсва, когато достигна максималната си скорост двеста и двадесет възела. Дъги здраво стискаше щурвала и се опитваше да възстанови стабилността му.

Положението бе лошо. Максималната височина на „Груман“ JRF–5 беше шест хиляди четиристотин и деветдесет метра. Ако другият самолет продължеше да се издига, скоро щеше да излезе извън обсега им.

Малкият хидроплан постепенно настигаше гигантския си събрат. Сякаш танцуваха някакъв странен въздушен балет — врабче, което гонеше албатрос. Хидропланът мъчително бавно се приближи и полетя точно зад опашната част на големия самолет.

И тогава предният люк на хидроплана ненадейно се отвори и навън се появи мъничка човешка фигура.

Когато подаде глава през люка, внезапно го блъсна страхотен вятър.

Ако Рейс не носеше бронирана жилетка, вихърът със сигурност щеше да смаже гърдите му.

На около четири и половина метра от себе си видя полегатата задна част на транспортния самолет.

Господи, наистина беше огромен…

После забеляза земята.

„Лелеее… мамка му!“

Бяха невероятно високо — адски високо. Отдолу се носеха хълмове и поля, следвани от безкрайната джунгла на изток.

„Не си мисли за падането! — извика някакъв глас в главата му. — Мисли за работата!“ Ясно.

Добре. Трябваше да го направи бързо, преди да остане без въздух, преди двата самолета да се издигнат на височина, на която съчетанието от рядка атмосфера и леден вятър щеше да го убие.

Той махна на Дъги през предното стъкло и му даде знак да се приближи още.

Два и половина метра.

Ърл Битикър и Трой Коупланд седяха в пилотската кабина на самолета, без да имат представа какво става във въздуха зад тях.

Изведнъж монтираният на стената до Битикър телефон иззвъня.

— Да — каза терористът.

— Заредихме тирия в устройството — съобщи техникът, който ръководеше подготвянето на Суперновата.

— Добре, идвам.

Хидропланът бе на по-малко от метър от транспортния самолет — и на четири хиляди и петстотин метра над земята. И продължаваше да се издига.

Цялата горна половина на тялото на Рейс вече беше извън предния люк. Той видя пред себе си все още плътно затворената товарна рампа. Съществуването й издаваха само четири тънки линии, които очертаваха квадрат.

После забеляза малък панел отляво на рампата.

Уилям махна на Дъги да приближи хидроплана още повече.

Битикър слезе от горното ниво на самолета и погледна към товарния отсек от тесния метален външен коридор. Оръдието на огромния танк сочеше право към него.

Часът бе 11:48. Видеозаписът трябва да е бил показан по телевизията преди повече от половин час. В света навярно цареше паника. Настъпваше Денят на страшния съд.

Той се спусна по вертикалната стълба, стъпи върху купола на танка и се вмъкна вътре.

И веднага видя Суперновата — видя двете термоядрени бойни глави, разположени вертикално една над друга като пясъчен часовник, видя цилиндричното парченце тирий, поставено във вакуумна камера помежду им.

Битикър доволно кимна.

— Включете брояча — нареди той.

Слушам — отвърна един от техниците и се приближи до лаптопа пред устройството.

— Настройте го на дванайсет минути — рече Битикър. — Така че да взриви Суперновата точно в дванайсет по обяд.

Техникът бързо затрака на клавиатурата и след секунди се появи съобщение:

Мъжът натисна „ENTER“ и броячът се включи. В това време Битикър извади клетъчния си телефон и отново набра номера на Джеймс.

Дигиталното проследяващо устройство в апартамента на Обира пак се задейства.

Джеймс вдигна слушалката.

— Ало?

— Излъчиха ли обръщението?

— Да, Ърл — вперил поглед в очите на Джон-Пол Демонако, излъга Обира.

— Има ли паника по улиците?

— Не можеш да си представиш какво е.

Хидропланът се приближи на малко повече от половин метър до транспортния самолет.

Рейс се държеше с едната ръка за люка и протягаше другата към панела отляво на товарната рампа.

Все още бе прекалено далеч. Дъги още повече доближи хидроплана…

… и Уилям най-после успя да отвори панела.

Видя два бутона, червен и зелен, и без изобщо да се замисля натисна зеления.

Рампата зловещо затътна и започна да се спуска точно върху носа на хидроплана!

Дъги светкавично зави и едва не събори Рейс от предния люк! Но Уилям здраво се държеше и остана до кръста навън, докато Кенеди сръчно насочваше хидроплана зад зейналата товарна рампа.

Двата самолета продължаваха да се носят в синхрон на пет хиляди и петстотин метра в перуанското небе — само че сега товарната рампа на огромния Ан–22 беше спусната.

Точно в момента, в който рампата се отвори докрай, мъничката фигурка на Уилям Рейс се измъкна от люка, въпреки невероятната височина, и скочи от носа на хидроплана върху рампата!

Той падна по очи и запълзя нагоре. Зад него имаше само пет хиляди и петстотин метра открито небе.

„Странно къде те отвежда животът…“

Най-после видя пред себе си огромния товарен отсек.

Видя големия танк в средата, видя как брулещият вятър подхваща всичко, което не е завинтено за пода, видя премигващите червени лампи и чу истеричния вой на сирена, която несъмнено предупреждаваше всички на борда, че рампата е отворена.

Ърл Битикър вече знаеше.

Първо чу свистенето на вятъра, нахлул в товарния отсек. Секунда по-късно го последва пронизителният вой на алармите.

Все още допрял клетъчния телефон до ухото си, Битикър се извърна.

— Какво е това, мамка му? — възкликна той и бързо се заизкачва по стълбичката в купола.

Вече на крака, Рейс свали автомата от рамото си и се промъкна странично между танка и стената на товарния отсек.

Изведнъж от купола на танка вляво от него се появи мъжка глава.

Уилям се обърна и насочи оръжието натам.

— Не мърдай! — извика той.

Мъжът се вцепени.

Когато разбра кой е това, очите на Рейс се разшириха.

Това беше човекът, откраднал идола от Франк Наш във Вилкафор, водачът на терористите.

Мамка му.

Странно, мъжът държеше телефон в ръка, клетъчен телефон.

— Слез оттам! — каза Рейс.

Отначало Битикър не помръдна, просто продължи да го гледа смаяно — този очилат мъж с дънки, мръсна тениска, оръфана бейзболна шапка и черна бронирана жилетка, който му заповядваше под прицела на автомат МР–5.

Битикър погледна към спуснатата рампа и видя малкия хидроплан, който отчаяно, ала напразно се опитваше да не изостава от транспортния самолет.

Той бавно слезе от купола на танка и застана пред Рейс.

— Дай ми тоя проклет мобифон — нареди Уилям и грабна клетъчния телефон от ръката на терориста. — Между другото, с кого разговаряш?

Без да откъсва очи от Битикър, Рейс доближи телефона до ухото си.

— Кой е там? — попита той.

— Кой съм аз ли? — отговори му неприятен глас. — Ами ти кой си бе?

— Казвам се Уилям Рейс. Аз съм американски гражданин, дошъл в Перу, за да помогне на бойна част на сухопътните сили на Съединените щати да вземе образец от тирий, който да зареди в Супернова.

В слушалката се разнесе шум.

— Господин Рейс — внезапно се разнесе друг глас. — Аз съм специален агент Демонако от ФБР. Разследвам кражбата на Супернова от сграда на министерството на отбраната…

— Не можеш да я спреш — с провлачен тексаски акцент каза Битикър. — Не можеш да я спреш.

— Защо? — попита Рейс.

— Защото даже аз не знам как се изключва броячът — отвърна тексасецът. — Погрижих се хората ми да знаят само как се включва. Така никой не може да я спре.

— Никой ли не знае изключващия код?

— Никой — каза Битикър. — Освен, може би, някой скапан принстънски учен от УСВП, но това вече няма да ни помогне, нали?

Рейс гневно прехапа устни.

Сирените продължаваха да вият. Всеки момент щяха да се появат други тексасци… Изстрели.

Високи и внезапни.

Куршумите обсипаха пода наоколо и вдигнаха искри.

Рейс се хвърли настрани, претърколи се, пъхна клетъчния телефон в задния си джоб и погледна нагоре. Във външния коридор над товарния отсек стояха Трой Коупланд и още двама тексасци и стреляха по него с пистолети „Калико“.

Битикър се възползва от възможността и се скри зад предния ъгъл на танка.

Уилям опря гръб на масивните колела. Беше в безопасност — поне засега.

Дишаше тежко, чуваше бесните удари на сърцето си.

„Какво ще правиш сега, Уил?“

И изведнъж някой го повика по име.

— Вие ли сте, професор Рейс? — Коупланд. — Господи, упорито копеле.

— По-добре, отколкото да съм пълен задник — измърмори под нос Рейс, подаде се иззад танка и изстреля къс откос по Коупланд и другите двама терористи. Куршумите се забиха далече от тях.

По дяволите, помисли си той. Какво щеше да прави сега? Нямаше ясен план.

„Суперновата — отново се разнесе гласът в главата му.

Изключи брояча! Ето какво трябва да направиш.“

В края на краищата, каза си Рейс, вече бе успял да изключи една Супернова.

С тази мисъл той се изправи и натисна спусъка на автомата си, обсипвайки с огън външния коридор, докато се катереше по танка. Уилям скочи в отворения люк на купола и се озова във вътрешността на огромния стоманен звяр.

Посрещнаха го смаяните лица на двамата техници от Борците за свобода.

— Навън! Веднага! — извика той и насочи автомата си към главите им.

Терористите бързо се изкачиха по стълбичката, измъкнаха се навън и затръшнаха люка. Рейс го заключи и изведнъж се озова съвсем сам в командния център на танка.

Сам със Суперновата.

Изпитваше ужасно, но вече познато усещане.

Той си спомни за клетъчния телефон в джоба си и бързо го извади.

— Още ли сте там? — попита Рейс.

Джон-Пол Демонако се хвърли към микрофона.

— Тук съм, господин Рейс.

— Как казахте, че ви е името?

Един от другите агенти съобщи:

— Получаваме информация за източника на обаждането. По дяволите… Някъде в Перу… и на шест хиляди метра над земята.

— Казвам се Демонако — повтори специалният агент.

— Джон-Пол Демонако. Слушайте ме внимателно, господин Рейс. Където и да сте, трябва да се махнете оттам. Хората с вас са много опасни.

А стига бе, Шерлок.

— Хм… Боя се, че това не е възможно.

Докато говореше, Рейс забеляза брояча на Суперновата.

00:02:01

00:02:00

00:01:59

— Това е някаква шега — каза той. — Просто не е честно.

— ИЗЛЕЗТЕ ОТ ТАНКА, ПРОФЕСОР РЕЙС! — изкънтя по високоговорителите в товарния отсек чудовищно силен глас. Гласът на Коупланд.

Уилям долепи око до мерника и видя високия мършав физик във външния коридор. Вятърът продължаваше да вилнее в товарния отсек. Рампата все още бе спусната.

Той се огледа наоколо.

Суперновата заемаше цялата централна част на командния център. Над себе си видя люка на купола. Пред него беше контролният пулт на сто и пет милиметровото оръдие, а отдолу, полувградена в пода, бе седалката на водача.

Тук имаше нещо извънредно странно. Седалката стигаше до самия покрив.

И тогава се сети.

При управлението на такъв танк главата на водача се показва през малкия люк над седалката.

По гърба го полазиха тръпки.

Имаше и преден люк!

Уилям се хвърли напред и погледна над седалката, за да провери предположението си. Там наистина имаше люк. И в момента бе отворен.

И точно над него стоеше Ърл Битикър, насочил пистолета си право към главата на Рейс.

— Кой каза, че си ти, по дяволите?

— Уилям Рейс — вперил очи нагоре в него, отвърна Рейс. Мислите му препускаха в търсене на изход от положението.

„Чакай малко, имаше една възможност…“

— Аз съм професор по древни езици в Нюйоркския университет — бързо прибави той, за да накара Битикър да продължи да говори.

— Професор ли? — презрително изсумтя терористът. — Божичко.

Уилям предполагаше, че от мястото си Битикър не вижда ръцете му, които бяха скрити под люка и в момента опипваха контролното табло.

— Кажи ми, учена главо, какво си мислиш, че ще постигнеш с идването си тук?

— Мислех, че мога да изключа Суперновата. Нали разбираш, да спася света.

„По дяволите, трябваше да е някъде тук долу…“

— Сериозно ли смяташ, че можеш да изключиш бомбата?

„Ето го.“

Рейс се вгледа в ледените очи на Битикър.

— Докато ми остава дори само една секунда, ще се опитвам да изключа бомбата.

— Нима?

— Да. — „Защото веднъж успях.“

В този момент той силно натисна с палец гумения бутон под контролното табло на танка. Гумения бутон, който имаха всички бойни машини, произведени в Америка.

Мощният двигател „Авко-Лайкоминг“ незабавно изрева и ехото отекна в огромния товарен отсек.

Битикър изгуби равновесие и се олюля. Застанал във външния коридор, Трой Коупланд изненадано вдигна очи.

Рейс потърси наоколо нещо, с което да…

„А, да. Страхотно.“

Откри кормилен лост със спусък, на който бе написано „ОРЪДИЕ“.

Той го хвана и натисна спусъка, като се молеше оръдието да е заредено.

Оказа се заредено.

Може би през целия си живот Рейс не беше чувал по-силен звук от грохота на сто и пет милиметровото оръдие в товарния отсек на самолета.

Разтърси се целият Ан–22.

Снарядът полетя във въздуха като астероид. По пътя си той отнесе главата на Трой Коупланд — чисто и бързо — и обезглавеният труп остана прав цяла секунда.

Ала снарядът не спря.

Той се стрелна като ракета през стоманената стена зад Коупланд, профуча през пътническия отсек, проби пилотската кабина, прониза гърдите на пилота и излетя през предното стъкло.

Останал без управление, самолетът рязко зави и започна да пада с нос надолу.

Светът в товарния отсек полудя. Рейс видя щетите, които беше нанесъл, видя къде отива самолетът.

„Докато ми остава дори само една секунда, ще се опитвам да изключа бомбата.“

Битикър все още стоеше върху танка с пистолет в ръка, ала изстрелът на оръдието окончателно бе нарушил равновесието му.

Уилям запревключва скоростите и откри онази, която му трябваше.

После настъпи газта докрай.

Танкът незабавно реагира. Веригите му се раздвижиха и огромният стоманен звяр полетя като спортен автомобил. Проблемът беше, че потегли назад — по товарната рампа. Той изхвърча от ръба и започна да пада към земята.

Танкът падаше.

Бързо.

Страшно бързо.

Всъщност тъкмо веригите му се бяха отделили от рампата, когато самолетът избухна в гигантско огнено кълбо.

Танкът падаше с невероятна скорост. Беше толкова голям, толкова тежък, че цепеше въздуха като наковалня, летяща шестдесет и седемтонна наковалня.

Рейс лежеше до Суперновата в командния център. Сега тя бе паднала хоризонтално, здраво вклинена между тавана и пода.

Той видя брояча на екрана на лаптопа:

00:00:21

00:00:20

00:00:19

Деветнадесет секунди.

След горе-долу толкова време танкът щеше да се разбие на земята от височина около шест хиляди метра.

Мамка му.

Или Суперновата щеше да избухне и Рейс щеше да загине заедно с целия свят, или щеше да я изключи и да умре сам, когато след седемнадесет секунди танкът стигнеше до земната повърхност.

С други думи, можеше да пожертва живота си, за да спаси света.

Пак.

По дяволите, помисли си той. Как можеше за два дни да му се случи едно и също нещо?

Уилям погледна компютърния екран:

Шестнадесет секунди…

Рейс отчаяно се взираше в брояча, който неумолимо отчиташе изтеклото време.

После внезапно с периферното си зрение забеляза движение. Той рязко се обърна — и видя Ърл Битикър да се вмъква през предния люк с пистолет в ръка!

Мамка му!

00:00:15

„Остави го!

Просто мисли!

Да мисля ли? Господи, как може човек да мисли в танк, който пада към земята със сто и петдесет километра в час, докато през люка се вмъква въоръжен терорист?“

00:00:14

Рейс се опита да проясни ума си.

Добре, предишния път бе знаел, че Вебер е въвел изключващия код. Ала сега нямаше абсолютно никаква представа, главно защото не знаеше кой е проектирал запалителната система.

00:00:13

„Запалителната система…“

Тона бяха последните думи на Марти, изречени докато лежеше в ръцете на Рейс.

00:00:12

Танкът достигна максимална скорост и започна да издава пронизителен звук като от падаща бомба.

Битикър вече се бе проврял до кръста. Той видя Уилям и стреля по него.

Рейс се хвърли настрани, скри се зад Суперновата и извади мобифона от джоба си, докато в стоманената стена до него рикошираха куршуми.

— Демонако! — извика той.

— Какво става, професоре?

— Бързо! Кажете ми кой е проектирал запалителната система на Суперновата на флота?

На близо пет хиляди километра оттам Джон-Пол Демонако грабна оставения наблизо лист хартия. Списъкът на участниците в проект „Супернова“.

Очите му се спряха на седмото име:

— Някой си Рейс. Мартин Рейс! — изрече в слушалката специалният агент.

Марти, помисли си Рейс.

00:00:11

Марти беше проектирал запалителната система. Ето какво се бе опитвал да му каже, преди да умре.

Следователно брат му беше измислил изключващия код.

00:00:10

Осемцифрен код.

Битикър вече бе в танка.

Какъв код можеше да е използвал Марти?

00:00:09

Гигантският „Ейбрамс“ М–1А1 падаше с триста километра в секунда.

Терористът го видя и отново вдигна пистолета си.

Какъв код винаги използваше Марти?

00:00:08

Рожден ден? Важна дата?

Не. Не и Марти.

Ако нещо изискваше цифров код, кредитна карта или номер на социална осигуровка, той неизменно се спираше на едни и същи цифри.

Военният сериен номер на Елвис Пресли.

00:00:07

Битикър се прицели в Рейс.

Господи, какъв ли беше той?

Почти си го спомняше…

00:00:06

Уилям се наведе зад Суперновата — Битикър нямаше да посмее да стреля по нея — и се озова пред компютъра на устройството.

Господи, какъв бе номерът?

533…

„Мисли, Уил! Мисли!“

00:00:05

5331…

… 07…

… 61…

53310761!

Това беше!

Рейс бясно започна да трака на клавишите, написа „53310761“, после натисна „ENTER“.

Компютърът сигнализира.

Но Рейс не си направи труда да остане и да погледне екрана.

Той бързо отскочи назад от Битикър — защитен от вече изключената Супернова — и се заизкачва по стълбичката към горния люк.

Не знаеше защо го прави. Просто му бе хрумнала нелогичната мисъл, че ако е извън танка, когато достигне земята, може би има по-голям шанс да оцелее.

Вече трябваше да са съвсем близо.

Докато се катереше по хоризонталната стълба, Рейс се натъкна на идола — вече с дупка в основата — и го грабна.

Стигна до люка и го отвори. Мигновено го връхлетя ураганен вятър и го ослепи.

Вкопчил се в изправения вертикално покрив на танка, той незабавно изрита с крак люка и го затвори. В този момент отвътре се разнесоха изстрели.

Рейс погледна надолу…

… и видя зелената джунгла, която с безумна скорост се приближаваше към него.

Две секунди до падането.

Това беше краят.

Една секунда.

Земята се носеше към него.

И в последния миг преди танкът да се разбие, Уилям Рейс затвори очи и се помоли.

После се случи.

Сблъсък.

Сблъсъкът бе зашеметяващ.

Сякаш целият свят се разтърси, когато шестдесет и седемтонният танк се удари в земята. Той избухна и пламтящите му останки полетяха във всички посоки.

Ърл Битикър беше вътре. В наносекундата преди огромният корпус да се пръсне, стоманените стени се огънаха към него и хиляди назъбени парчета метал се забиха в тялото му от всички страни. Когато умря, Битикър крещеше.

Уилям Рейс, от друга страна, бе далеч от танка.

В секундата преди танкът да се разбие — когато беше на около двадесет и пет метра от земята — Рейс изпита изключително странно усещане.

Бе чул вибриращ звук, който идваше някъде отблизо, съвсем отблизо, после ненадейно усети, че невероятна сила го дръпва нагоре в небето.

Ала това дръпване не беше грубо, а плавно, сякаш някакво невидимо въже за бънджи го свързва с небесата.

И когато танкът заедно с Битикър се разби в земята и избухна, Рейс висеше на десетина метра над него.

Той погледна през рамо и видя какво се е случило.

Видя две струи бял газ, които свистяха от долната страна на А-образното устройство, монтирано на гърба на необикновената му бронирана жилетка. Макар че Уилям не го знаеше, жилетката, която му беше дал У ли, всъщност представляваше свръхмодерен реактивен носител J–7, създаден от УСВП в сътрудничество със сухопътните сили на САЩ и 82-ра военновъздушна дивизия.

За разлика от парашутите МС1-ГВ, които в момента бяха на въоръжение в армията и позволяваха на войниците да бъдат над врага в продължение на няколко минути преди да се приземят, с реактивния носител човек можеше да падне от височина двадесет и пет метра и рязко да спре точно над земята, след което плавно да кацне — почти като птица.

Също като парашутите обаче всички реактивни носители бяха снабдени със специални релета, които се задействаха от височината и включваха устройствата, ако човек не успее да го направи. Както се бе случило с Рейс.

Той не можеше да знае, че на 25 декември 1997 г., освен хлорните изотопни експлозиви, щурмоваците бяха откраднали от камиона на УСВП и шестнадесет реактивни носителя J–7.

Реактивният носител бавно и плавно спусна Рейс на земята.

Той въздъхна и се отпусна, докато потъваше в гъсталаците на джунглата.

След секунди краката му докоснаха пръстта и Уилям просто се свлече на колене.

Огледа се наоколо и разсеяно се зачуди как ще се измъкне оттук.

После реши, че това вече няма значение. Току-що беше обезвредил Супернова, падайки от височина шест хиляди метра в шестдесет и седемтонен танк.

Не, нямаше абсолютно никакво значение.

Внезапно решението на проблема му се появи само във формата на малък хидроплан, който се спусна над дърветата над него. Пилотът радостно махаше от прозореца.

Дъги.

Великолепно.

Тридесет минути по-късно Рейс летеше на борда на хидроплана заедно с другите високо над перуанската джунгла.

Той облегна глава на прозореца и разсеяно погледна надолу. Бе уморен до смърт.

— Знаете ли какво си мисля, професоре? — попита Дъги. — Мисля си, че е крайно време да се махнем от тая проклета страна. Какво ще кажете?

Рейс се обърна към него.

— Не, Дъги. Преди да си тръгнем, трябва да свършим още нещо.