Храмът на инките

ВТОРО ЧЕТЕНЕ

Ние се носехме в нощта — аз, Ренко и Басарио — пришпорвахме конете си и ги карахме да препускат по-бързо отвсякога. Защото испанците бяха по петите ни — Ернандо И неговите конници, които ни преследваха като псета.

След като излязохме през северната порта на долината на Куско, ние завихме надясно и се насочихме на североизток. Стигнахме до Урубамба, същата река, в която бе закотвен плаващият затвор на Ренко, и я пресякохме недалеч от град Писак.

И така започна нашето пътуване, нашето отчаяно бягство през пустошта.

Няма да те занимавам, скъпи читателю, с всички незначителни подробности на нашето тежко изпитание, защото то продължи много дни и беше изпълнено със събития. Ще спомена само онези от тях, които са важни за моя разказ.

Бяхме се насочили към едно село, наречено Вилкафор, както ми съобщи Ренко. Чичо му бил негов старейшина. Селото се намирало в подножието на голямата планина далеч на север — там, където склоновете се срещали с източните джунгли.

Вилкафор очевидно представляваше цитадела, добре укрепена и защитена, поддържана от знатните инки за кризисни времена. Неговото местонахождение бе грижливо пазена тайна и можеше да се открие, само като се следва поредица от каменни тотеми, разположени на определени разстояния в джунглата — при това, единствено ако човек знаеше как да намери самите тотеми. Ала за да стигнем до джунглата, първо трябваше да прекосим планината.

И така, ние се заизкачвахме по планината — изумителните скални монолити, които господстват над Нова Испания. Не съм в състояние да ви опиша величието на планините в тази страна. Техните стръмни скални склонове и високи остри върхове, целогодишно покрити със сняг, се виждаха от стотици километри, дори от гъстата джунгла в низините.

След няколко дни оставихме конете си, защото предпочитахме да се изкачваме по опасните планински пътеки пеш. После предпазливо поехме по хлъзгавите просеки, изсечени в стръмните стени на планинските клисури. Бавно пресичахме дълги въжени мостове, висящи високо над могъщи планински реки.

И през цялото време чувахме ехото от виковете и стъпките на испанците.

Минахме през няколко индиански села, разположени в прелестните планински долини. Всички те носеха имената на старейшините си — Румак, Сипо и Хуанко.

Местните ни даваха храна, водачи и лами. Щедростта на тези хора бе невероятна. Сякаш всеки селянин знаеше за Ренко и неговата задача и правеше всичко възможно, за да ни помогне. Когато имахме време, князът им показваше черния каменен идол и те безмълвно му се кланяха.

Ала рядко имахме време за това.

Испанците упорито ни преследваха.

След като напуснахме град Окую, разположен в началото на широка долина, едва бяхме успели да прехвърлим хребета на първия хълм, когато чух зад нас гърмежи от едрокалибрен мускет. Обърнах се и погледнах надолу.

Гледката ме изпълни с ужас.

Видях войниците на Ернандо, безкрайна колона от поне сто души, които навлизаха пеш в отсрещния край на долината. От двете им страни яздеха конници, които първи стигнаха до града, стреляйки по невъоръжените инки.

По-късно Ернандо раздели хората си на три групи от по тридесет войници. Докато двете групи почиваха, третата напредваше. И обратно. В резултат капитанът разполагаше с постоянно движещи се, постоянно преследващи ни сили.

И през цялото това време ние с Ренко и Басарио бягахме през скалистата пустош, като се борехме с пълната изнемога.

Бях сигурен, че испанците ще ни хванат. Неизвестно оставаше само кога.

И все пак продължавахме да упорстваме.

В един момент от нашето пътуване — и трябва да отбележа, момент, в който моите съотечественици бяха толкова близо до нас, че чувахме гласовете им да кънтят в каньоните — спряхме в село, наречено Колко, разположено на бреговете на планинската река Паукартамбо.

Именно там започнах да разбирам защо Ренко е взел с нас престъпника Басарио.

Защото в Колко има каменни кариери. А както вече казах, тези индианци са блестящи каменоделци. Всичките им сгради са построени от прецизно издялани камъни, някои високи колкото шестима мъже и тежащи повече от сто тона. Такива камъни идват от огромните кариери в села като Колко.

След като разговаря със старейшината, местните придружиха Ренко до кариерата — гигантска дупка, изкопана в планинския склон. Скоро той се върна с кози мях в ръка. Под кожата изпъкваха острите ръбове на камъни. Князът подаде меха на Басарио и ние отново се метнахме на седлата.

Не знаех какво има вътре, но когато нощем спирахме да Почиваме, Басарио се уединяваше в края на бивака ни и там запалваше втори огън. Той сядаше по турски на земята и правеше нещо, обърнат с гръб към нас с Ренко.

На единадесетия ден от това ужасно пътуване най-после слязохме от планината и пред нас се разкри величествена гледка, каквато никога не бях виждал.

Това беше джунглата, плътен зелен килим, който стигаше до далечния хоризонт. Нарушаваха го единствено платата — обширните, плоски образувания, които бележеха постепенния преход от планинските чукари към зелената речна низина и приличаха на стъпала — и широките кафяви ивици на могъщите реки, които се виеха през гъстата джунгла.

И така, ние навлязохме в джунглата.

С други думи в самия ад.

Дни наред пътувахме във вечния сумрак. Тук бе влажно и, Господи, много опасно. От дърветата висяха отвратително тлъсти змии, в краката ни се щураха гризачи, а една нощ — бях сигурен в това — видях замъгления силует на пантера, сянка, едва открояваща се на фона на мрака, която безшумно пълзеше по един недалечен клон.

И после, разбира се, идваха реките, в които се спотайваше най-голямата опасност.

Алигаторите.

Дори само техните зъбати триъгълни глави бяха достатъчни, за да смразят кръвта на човек, а телата им, черни, тежки и покрити с броня, бяха дълги най-малко шест крачки. Очите им постоянно ни наблюдаваха — немигащи, противни очи на влечуги.

Плавахме по реките с тръстикови канута, които ни подариха в крайречните села Паксу, Тупра и Роя — лодки, изглеждащи смешно малки в сравнение с гигантските влечуги във водата около нас — после се спускахме по стръмните скали на платата с помощта на опитни индиански водачи.

Вечер на светлината на огъня Ренко ме учеше на своя език — кечуа. В замяна аз му предавах тънкостите на фехтовката с двете лъскави испански саби, които бяхме откраднали от Куско.

Докато двамата с Ренко тренирахме, ако не се уединяваше в някой ъгъл на бивака ни, Басарио често се упражняваше с лъка си. Тогава разбрах, че очевидно преди да го хвърлят в затвора (не знаех за какво престъпление), той е бил един от най-добрите стрелци в империята на инките. Една вечер Басарио подхвърли някакъв плод високо във въздуха и миг по-късно го прониза със стрела, толкова голямо беше майсторството му.

След време обаче ни стана ясно, че пресеченият терен на джунглата малко е забавил нашите преследвачи. Звуците от мечовете на Ернандо и неговите хора, които след нас сечаха клоните в гората, постепенно все повече заглъхваха. Дори в един момент реших, че капитанът се е отказал да ни гони.

Но не. Всеки ден ни настигаха куриери от селата, през които бяхме минали, и ни съобщаваха за плячкосването на родните им места. Ернандо и неговите войници все още бяха по петите ни.

И ние продължавахме напред.

Един ден, скоро след като бяхме напуснали село Роя, докато вървях начело на малката ни група, аз отместих настрани тежък клон и се озовах точно пред озъбено, напомнящо котка създание.

С вик политнах назад и се проснах в калта.

В следващия момент чух Басарио тихо да се смее.

Вдигнах поглед и видях, че съм се уплашил от голям каменен тотем. Озъбената котка беше просто каменна статуя. Ала по камъка се стичаше вода и неподготвеният пътник оставаше с впечатлението за живо същество.

Когато се вгледах по-внимателно обаче, забелязах, че изобразеният звяр прилича на идола, причина за нашето безумно пътуване. Това бе някакъв вид ягуар с дълги кучешки зъби, надаващ рев към непредпазливия пътник, който случайно се натъкнеше на него.

Оттогава неведнъж съм се чудил на страстта на инките към големите котки.

Те почитат тези зверове, смятат ги за божества. Всъщност воините, които проявяват котешка координираност на движенията, са най-уважаваните в тяхната войска. Смята се за огромно майсторство да успееш да се приземиш на крака и незабавно да се хвърлиш в боя. Инките казват, че такъв воин притежавал „джинга“.

Вечерта преди толкова срамно да се уплаша от каменния тотем, Ренко ми беше разказал, че най-страшното създание в тяхната митология е голяма черна котка, известна като „тити“ на агмара или „рапа“ на кечуа. Това животно било черно като нощта и високо почти колкото човек, макар и застанало на четири лапи. И убивало с невероятна свирепост. Всъщност, каза ми Ренко, този див звяр убивал просто за удоволствие.

— Браво, брат Алберто — рече князът, докато лежах в калта и зяпах тотема. — Ти откри първия от тотемите, които ще ни отведат във Вилкафор.

— Как ще ни отведат там? — попитах аз и се изправих.

Ренко отвърна:

— Има един код, известен само на най-висшите благородници на инките…

— Но ако ти го разкрие, ще трябва да те убие — грубо захилен се обади Басарио.

Князът снизходително му се усмихна.

— Вярно е — каза той. — Но в случай че умра, някой трябва да изпълни задачата ми. И за тази цел трябва да знае кода на тотемите. — Ренко се обърна към мен. — Надявам се, че си готов да приемеш тази отговорност, Алберто.

— Аз ли? — мъчително преглътнах.

— Да, ти. Алберто, виждам у теб качествата на герой, макар че ти не го усещаш. Ти си много по-честен и смел от средния човек. Не бих се поколебал да поверя съдбата ни моя народ в твоите ръце, в случай че ме сполети най-страшното. Ако си съгласен, разбира се.

Аз сведох глава и кимнах.

— Добре — зарадва се Ренко. — Ти, от друга страна — кисело се усмихна на Басарио той, — би ме накарал сериозно да се съмнявам. Остави ни сами.

Когато престъпникът се отдалечи, князът се наведе към мен и посочи към каменното изображение.

— Кодът е прост: следвай опашката на рапа.

— Следвай опашката на рапа… — повторих аз и се вгледах в тотема. Естествено, от задната му част стърчеше тънка опашка, която сочеше на север.

— Но — внезапно повдигна показалец Ренко, — не всеки тотем трябва да се разбира по този начин. Това правило е известно само на най-висшите благородници. Всъщност аз го научих от върховната жрица на Кориканча, едва когато отидохме да вземем идола.

— Какво е това правило? — попитах аз.

— Всеки втори тотем е за заблуда. В тези случаи следвай тотема в посоката на Слънчевия знак.

— На Слънчевия знак ли?

— Белег, който прилича на този тук — отвърна Ренко и посочи малката триъгълна бенка под лявото си око, тъмнокафявото петно, което приличаше на обърната наопаки планина. — При всеки втори тотем не трябва да се ръководим опашката на рапа, а от посоката на Слънчевия знак.

— А какво ще стане, ако последваме опашката на рапа? След като не открият други тотеми, накрая враговете ни няма ли да разберат, че се движат в грешната посока?

Ренко се усмихна.

— О, не, Алберто. Даже да тръгне в грешната посока, човек ще намери други тотеми. Но те само ще отведат измамения пътник още по-надалеч от цитаделата.

И така, ние последвахме тотемите през джунглата.

Те бяха на различни разстояния един от друг, някои само на няколкостотин крачки от предишния, други — на няколко километра, така че трябваше да внимаваме. Често ни помагаха реките, защото понякога тотемите се намираха на брега.

Пътувахме на север и пресякохме обширната низина на джунглата. Стигнахме до друго плато, което водеше към планината.

То се простираше от север на юг, чак докъдето ни стигаше погледът — гигантско плато, покрито с буйна растителност, стъпало, създадено от Господ Бог наш, за да му помогне да пристъпи от джунглата в подножието на планината. По цялата си дължина то бе осеяно с водопади. Пред нас се разкриваше наистина величествена гледка.

Покатерихме се по стръмния му и скалист източен склон, като мъкнехме с нас тръстиковите канута и веслата. Тогава намерихме последния тотем и той ни упъти срещу течението на реката към гигантската покрита със сняг планина, която се извисяваше над джунглата.

Отново заплавахме под проливния следобеден дъжд. Скоро обаче той сиря и се вдигна мъгла, която придаде на джунглата зловещ вид. Светът странно се смълча и горските звуци кой знае защо стихнаха.

Не пееха птици. Из храсталаците не шумоляха гризачи.

Обзе ме страх.

Тук нещо не беше наред.

Ренко и Басарио също трябва да го бяха усетили, защото загребаха по-бавно. Те безшумно потапяха веслата си в гладката водна повърхност, сякаш не смееха да нарушат неестествената тишина.

Реката направи завой и после изведнъж видяхме на брега град, сгушен в полите на огромната планина. Сред няколко колиби гордо се издигаше внушителна каменна сграда и цялото селище бе заобиколено от широк крепостен ров.

Цитаделата Вилкафор.

Ала никой от нас не се интересуваше от голямата цитадела. Нито пък обръщахме внимание на разрушеното селище около нея, от което все още се вдигаше пушек.

Не. Ние виждахме единствено труповете, десетките трупове, които лежаха по главната улица на града.