Храмът на инките

ПЪРВО ЧЕТЕНЕ

В първия ден от деветия месец на лето Господне 1535-то аз станах предател на своята родина.

Причината: помогнах на един човек да избяга от затвора на моите съотечественици.

Той се казваше Ренко Капак и твърдеше, че е княз на инките, по-малък брат на техния върховен владетел Манко Капак, човека, когото те наричаха „сапа инка“.

Князът беше красив мъж, с гладка матова кожа и дълга черна коса. Неговата най-характерна черта обаче бе бенката, разположена точно под лявото му око. Тя приличаше на обърнат наопаки планински връх, неправилен кафяв триъгълник, който изпъкваше на иначе чистото му лице.

За пръв път срещнах Ренко на борда на „Сан Висенте“, кораб затвор, закотвен в средата на река Урубамба на петнадесетина километра от столицата на инките Куско.

„Сан Висенте“ беше най-отвратителният затвор в реките на Нова Испания3 — стар дървен галеон, негоден за презокеанско плаване. Бяха му свалили мачтите и го бяха докарали тук с единствената цел да затварят в него враждебни или опасни индианци.

Както обикновено, въоръжен с моята безценна, подвързана с кожа Библия — ръкописен вариант от триста страници на великата книга, подарена ми от моите родители, когато бях посветен в Светия орден — аз бях дошъл в затвора, за да уча тези езичници на Словото Божие.

И в това си качество на проповедник на нашата Вяра аз се срещнах с младия княз Ренко. За разлика от повечето други на онзи ужасен кораб, мръсни и грозни окаяници, които — благодарение на позорните условия, наложени им от моите съотечественици — повече приличаха на кучета, отколкото на човеци, той говореше изтънчено и образовано. Освен това притежаваше изключителна чувствителност, каквато по-късно не съм виждал у никой човек. Нежен, разбиращ поглед, който проникваше до самото дъно на душата ми.

Ренко бе много интелигентен. Моите съотечественици бяха в Нова Испания едва от три години, а той вече знаеше нашия език. Искаше да разбере моята Вяра и обичаите на народа ми и аз с радост го учех. Във всеки случай скоро се сприятелихме и често го посещавах.

И един ден той ми разказа за своята задача.

Преди да го пленят, обясни ми Ренко, този княз бил натоварен да отиде в Куско и да вземе някакъв идол. Не обикновен идол обаче, а много почитан, може би най-почитаният от тези индианци. Идол, който според тях въплъщавал техния дух.

Ала по време на пътуването си Ренко бил заловен от засада, устроена от губернатора с помощта на чанките — крайно враждебно племе от северните джунгли, покорено против волята му от инките.

Подобно на много други племена от този район, чайките виждали в пристигането на моите съотечественици начин да се избавят от игото на инките. Те незабавно предложили услугите си на губернатора като доносници и водачи, в замяна на което получили мускети и метални мечове, защото племената в Нова Испания не могат да обработват бронз и желязо.

Докато Ренко ми разказваше за своята задача и как е попаднал в ръцете на губернатора, през рамото му видях един индианец от племето чанка, също затворник на „Сан Висенте“.

Името му беше Кастино, грозен, жесток човек. Висок и космат, брадат и мръсен, той бе съвършено различен от младия изтънчен Ренко. Беше отвратително създание, най-страшното човешко същество, което някога съм имал нещастието да видя. През кожата на лявата му буза стърчеше остра бяла кост, характерният белег на чанките.

Когато идвах при младия княз, Кастино винаги хвърляли1 злобни погледи към гърба му.

В деня, в който ми разказа за задачата си да вземе идола, Ренко беше извънредно обезпокоен.

Обектът на пътуването му, каза ми той, бил заключен в подземието на Кориканча, храмът на слънцето в Куско. Ала в този ден князът дочул разговор между двама пазачи на кораба и научил, че столицата на инките неотдавна паднала и испанците я подложили на грабеж.

Аз също бях чул за превземането на Куско. Говореше се, че грабежите там били най-ужасните от цялото завоевание. Изобилстваха слухове за това как испанците се избивали помежду си в жаждата си за планините от злато, които се криели зад градските стени.

Такива разкази ме изпълваха с ужас. Бях пристигнал в Нова Испания едва преди шест месеца с всичките глупави идеали на невръстен послушник. Мечтаех да покръстя всички местни езичници в нашата благородна Католическа вяра, да предвождам колона от войници, високо вдигнал разпятието, представях си как Ще строя високи черкви, които ще предизвикат завистта на Европа. Ала тези идеали бързо бяха сринати в праха от безсмислените прояви на жестокост и алчност от страна на моите съотечественици, на които ежедневно присъствах.

Убийства, грабежи, изнасилвания — това не бяха постъпки на хора, които се бият в името Божие. Това бяха постъпки на злодеи. И наистина, в миговете на най-голямо разочарование, например когато един испански войник обезглави местна жена, за да вземе златната и огърлица, аз се питах дали се боря на праведната страна. И изобщо не се изненадах, че испанските войници са започнали да се избиват един друг.

Трябва да прибавя обаче, че вече бях чувал слухове за свещения идол на Ренко.

Всеки знаеше, че Ернандо Писаро, брат и главен лейтенант на губернатора, е предложил цяло състояние за информация, която да му помогне да открие идола. Фактът, че нито един от инките, абсолютно никой, не издаде местонахождението на идола в замяна на баснословната награда на Ернандо, според мен показваше колко много почитат това свещено изображение. Срам ме е да го кажа, но не вярвам, че при подобни обстоятелства моите съотечественици щяха да постъпят по същия начин.

Ала въпреки всички разкази за плячкосването на Куско, не бях чул някой да е открил скъпоценния идол.

А ако го бяха намерили, вестта щеше да литне по-бързо от вятъра. Защото щастливият войник, който го откриеше, незабавно щеше да бъде посветен в рицарски сан. Губернаторът щеше да го направи маркиз и късметлията щеше да прекара остатъка от живота си в пълен разкош.

И все пак нямаше такива слухове.

Което ме караше да смятам, че испанците в Куско още не са го намерили.

— Помогни ми, брат Алберто — с умоляващ поглед каза Ренко. — Помогни ми да избягам от тази плаваща килия, за да мога да изпълня задачата си. Единствено аз съм способен да спася идола на моя народ. А след като испанците са превзели Куско, вече е само въпрос на време да го открият.

Хм.

Не знаех какво да му отговоря. За нищо на света не можех да сторя такова нещо. Не можех да му помогна да избяга. Щях да стана предател на своята родина. Ако ме хванеха, щяха да ме затворят в този адски плаващ зандан. И затова напуснах кораба, без да кажа нито дума.

Ала щях да се върна. И пак щях да приказвам с Ренко. И той пак щеше да ме помоли за помощ — с пламенен глас и умоляващи очи.

И винаги, щом внимателно се замислех над въпроса, умът ми се завръщаше към две неща: моето крайно разочарование от позорното поведение на хората, които наричах свои съотечественици, и обратно — възхищението ми от стоическия отказ на инките да разкрият тайното местонахождение на своя идол пред лицето на такава непреодолима беда.

Наистина, никога не бях виждал такава безрезервна всеотдайност. Завиждах на вярата им. Бях чувал, че Ернандо подлага на мъчения цели села в маниакалното си търсене на идола, бях слушал за извършените от него жестокости. Питах се как бих постъпил, ако избиваха собствения ми народ. При такива обстоятелства щях ли да разкрия къде е Йерусалим?

Да, накрая признах аз и бях двойно засрамен.

И така, въпреки волята си, въпреки моята Вяра и верността ми към моята родина, аз реших да помогна на Ренко.

Напуснах кораба и се върнах по-късно същата нощ, като водех със себе си един млад прислужник, инка на име Тупак, точно както ме беше инструктирал Ренко. Двамата носехме наметала с качулки заради студа и държахме ръцете си скрити в ръкавите.

Отидохме в лагера на пазачите. Тъй като по това време повечето ни сили участваха в плячкосването на Куско, в палатковото селище на брега бе останала съвсем малка група войници. Всъщност само един нощен страж — дебел и мръсен главорез от Мадрид със смърдящ на алкохол дъх и черни нокти — охраняваше моста към затвора.

След като подозрително изгледа Тупак — не беше необичайно млади индианци да прислужват на монаси като мен — стражът шумно се оригна и ни нареди да запишем имената си в книгата за посещения.

Подчиних се. Когато свърших, двамата се качихме на тесния дъсчен мост, водещ към вратата, пробита в корпуса на закотвения по средата на реката кораб.

Току-що бяхме минали покрай мръсния нощен пазач обаче, когато младият Тупак рязко се извъртя, сграбчи го изотзад, изви главата му и за миг му строши врата. Тялото на войника се свлече на стола. Тази ужасна постъпка ме накара да потръпна, но странно — не изпитвах никакво състрадание към него. Вече бях взел решение, бях прехвърлил своята вярност към врага и нямаше връщане назад.

Моят млад спътник бързо взе оръжието на пазача, неговия pistallo — или „пистолет“, както го наричаха някои от съотечествениците ми — и накрая връзката с ключове. След това Тупак завърза камък за крака на убития и хвърли трупа му в реката.

Под бледосинкавата лунна светлина двамата пресякохме клатещия се мост и се качихме на кораба.

Щом влязохме в затвора, вторият пазач скочи на крака, ала Тупак го изпревари и стреля с пистолета в движение. Гърмежът в затвореното пространство беше оглушителен. Затворниците се събудиха от ненадейния ужасяващ екот.

Когато се приближихме до килията му, Ренко вече бе на крака.

Ключът плавно влезе в ключалката и вратата се отвори е лекота. Пленниците наоколо викаха, тропаха по решетките и умоляваха да ги освободим. Очите ми шареха във всички посоки и насред цялата тази врява зърнах гледка, която ме вледени до мозъка на костите ми.

Видях онзи чанка, Кастино. Той стоеше в килията си, стоеше абсолютно неподвижно и втренчено ме наблюдаваше.

Ренко бързо отиде при трупа на убития пазач, взе оръжията му и ми ги подаде.

— Хайде — каза той и думите му ме откъснаха от хипнотизиращия поглед на Кастино. Както беше само по затворнически дрипи, князът бързо съблече мъртвеца и припряно нахлузи кожените му дрехи.

После отново се изправи и отключи още няколко килии. Забелязах, че освобождава само воините инки, а не затворниците от покорените племена като чанките.

После Ренко внезапно се втурна през вратата с пушка в ръка, без да обръща внимание на крясъците на другите пленници и ми извика да го последвам.

Върнахме се по моста с групата бягащи затворници. По това време обаче другите бяха чули глъчката на кораба. На брега се появиха четирима испански конници, стреляха по нас с мускетите си и изстрелите отекнаха като гръмотевици в нощта.

Ренко отвърна на огъня. Боравеше с пушката като опитен испански пехотинец и свали един от испанците от коня му. Другите инки ни изпревариха и се справиха с още двама.

Последният конник пришпори жребеца си към мен. За миг видях, че ме гледа — европеец, помагащ на тези езичници. Зърнах гняв в очите му и той насочи мускета си към гърдите ми.

Тъй като нямаше на какво друго да разчитам, бързо вдигнах пистолета си и стрелях. Оръжието изгърмя и можех да се закълна в самата Света Библия, че откатът едва не ми изкълчи ръката. Конникът пред мен полетя назад и се строполи от седлото.

Стоях там зашеметен, стиснал пистолета в длан, вперил поглед в трупа на земята. Полагах всички усилия да се убедя, че не съм сторил зло. Той щеше да ме убие…

— Братко! — внезапно извика Ренко.

Светкавично се обърнах. Той беше яхнал жребеца на един от испанците.

— Хайде! — каза князът. — Вземи коня му! Трябва да отидем в Куско!

Куско се издига в началото на дълга планинска долини, разположена в посока север-юг. Градът се намира между две успоредни реки, Хуатанай и Тулумайо, които играят ролята на крепостни ровове.

Върху хълма на север се извисява най-характерната особеност в долината на Куско. Това е каменната крепост Саксайхуаман, която гледа над града като бог.

Саксайхуаман е сграда, каквато никога не съм виждал по света. Нищо в Испания, дори в цяла Европа, не може да се сравнява с нея по големина и царствено присъствие.

Тази страховита цитадела има приблизително пирамидална форма и се състои от три реда гигантски стени, всяка висока най-малко сто педи4, изградени от огромни стотонни блокове.

Тези инки нямат хоросан, ала предостатъчно компенсират липсата му с изключителното си майсторство в каменоделството и зидарството. Вместо да спояват камъните, те строят всичките си крепости, храмове и дворци, като дялат гигантски блокове с правилна форма и ги редят плътно един до друг. Пролуките са толкова тесни, че човек не може да пъхне помежду им дори острие на нож.

Тук трябва да кажа, че обсадата на Куско е една от най-странните в историята на съвременното военно дело.

Странността й произтича от следния факт. Нашествениците, моите съотечественици, испанците, бяха зад градските стени, а жителите на града, инките, бяха извън тях.

С други думи, инките обсаждаха собствения си град.

Това положение беше резултат от дълга и сложна поредица от събития. През 1533 година моите испански съотечественици необезпокоявано влязоха в Куско и отначало се държаха дружески с инките. Едва когато започнаха да осъзнават действителните размери на богатствата в града, те се отказаха от опитите си да се преструват на цивилизовани.

Моите сънародници плячкосваха Куско с безподобна ярост. Местните мъже бяха поробвани. Местните жени бяха изнасилвани. Претопяваха цели каруци злато, поради което инките започнаха да ни наричат „златоядци“. Очевидно смятаха, че неутолимата жажда за злато се дължи на потребността ни да го ядем.

През 1535 година сапа инка, братът на Ренко, Манко Капак, който дотогава се примиряваше със злодействата на моите сънародници, избяга от столицата в планината и събра огромна армия, за да си върне Куско.

Войската на инките, сто хиляди силни мъже, ала въоръжени само с пръчки, тояги и стрели, се спусна към столицата и за един ден превзе Саксайхуаман — гигантската каменна крепост над града. Испанците се скриха зад градските стени.

Така започна обсадата.

Щеше да продължи три месеца.

Нищо на този свят не можеше да ме подготви за гледката, която видях при влизането си през колосалната каменна порта в северния край на долината на Куско.

Беше нощ, ала спокойно можеше да е ден. Навсякъде пламтяха огньове — и зад градските стени, и извън тях. Приличаше на самия ад.

Долината пред мен бе покрита с невиждано море от хора, които прииждаха от цитаделата на хълма над града. Сто хиляди инки викаха, крещяха, размахваха факли и оръжие. Бяха обсадили града. Зад крепостните стени бушуваха пожари, опустошаващи каменните сгради.

Ренко яздеше пред мен и се насочваше право към кипящите вълни, които се разтваряха пред него също като Червено море пред Мойсей.

И в този момент от инките се надигна оглушителен рев, радостен вик, пламенен и триумфален, от който космите на тила ми настръхнаха.

Сякаш мигновено бяха познали Ренко, въпреки че носеше испански дрехи. Сякаш всеки един от тях знаеше каква е задачата му и бе готов на всичко, за да му помогне да я изпълни.

Двамата с княза вихрено препускахме сред огромната войска, която ни правеше път с ликуващи възгласи.

Скочихме от конете в подножието на могъщата крепост Саксайхуаман. Докато крачехме сред редиците на инките, видях многобройни колове, на които бяха набучени окървавени глави на испански войници. На някои бяха набити цели трупове на пленени испанци. Главите и стъпалата им бяха отсечени. Ускорих ход, за да не изостана от моя приятел Ренко.

После тълпата пред нас ненадейно се раздели и аз се озовах пред един от входовете на гигантската каменна крепост. Там стоеше индианец, облечен във великолепни одежди. Той носеше ослепителен червен плащ, златна огърлица и възхитителна корона с инкрустирани скъпоценни камъни. Заобикаляше го свита от поне двадесет воини и прислужници.

Това беше Манко. Сапа инка.

Манко прегърна Ренко и двамата размениха няколко думи на кечуа, езикът на инките. По-късно Ренко ми ги преведе по следния начин:

— Братко — каза сапа инка. — Тревожехме се къде си. Чухме, че си пленен или още по-страшно, че си убит. А ти си единственият, който има право да влезе в подземието и да спаси…

— Да, братко, знам — отвърна Ренко. — Виж, нямаме време. Трябва още сега да вляза в града. Речният вход използван ли е вече?

— Не, не го използвахме, както ни каза, за да не разкрием съществуването му на златоядците.

— Добре. — Ренко се поколеба, преди да продължи. — Имам още един въпрос.

— Да?

— Басарио. Той в града ли е?

— Басарио ли? — намръщи се Манко. — Ами… не знам…

— Беше ли в града, когато го превзеха?

— Да.

— Къде?

— Ами, в селския затвор — отвърна сапа инка. — Където е от цяла година. Където му е мястото. Защо? За какво ти е злодей като Басарио?

Не се безпокой за това, братко. Защото ако не открия идола, няма да има никакво значение.

В този момент някъде зад нас се разнесе глъчка и двамата с Ренко се обърнахме.

Гледката изпълни сърцето ми с невъобразим ужас: колона от испански войници, не по-малко от триста на брой, блестящи в кованите си сребърни брони и характерни заострени шлемове, прииждаха в долината от северната порта и стреляха с мускетите си. Конете им бяха покрити с тежки сребърни плочки и испанските конници прорязваха широк път сред редиците на индианските воини.

Докато конквистадорите сечаха и тъпчеха инките, видях двамина, които познавах. Първият беше капитанът, Ернандо Писаро, брат на губернатора и извънредно жесток човек. Неговите характерни черни мустаци и неподдържана къдрава брада се забелязваха чак от мястото, на което стоях, на около четиристотин крачки от него.

Вторият конник бе личност, която не можех да гледам без страх. Сведох очи и после отново ги вдигнах. Ала най-ужасните ми опасения се потвърдиха.

Това беше Кастино.

Жестокият чанка, затворникът от „Сан Висенте“. Само че сега яздеше с неоковани ръце до Ернандо.

И тогава внезапно разбрах.

Кастино трябва да бе подслушвал разговорите ми с Ренко…

И водеше Ернандо към подземието на Кориканча.

Князът също се беше досетил. Той се обърна към брат си.

— Трябва да вървя. Веднага.

— Бързай, братко — отвърна Манко.

Ренко кимна на сапа инка и ми каза на испански:

— Хайде, трябва да побързаме.

Оставихме владетеля на инките и тръгнахме покрай южната градска стена, която беше най-далеч от Саксайхуаман. В това време видях, че Ернандо и неговите конници влизат през северната порта.

— Къде отиваме? — докато минавахме през разгневената тълпа, попитах аз.

— При долната река — само рече спътникът ми.

След известно време стигнахме реката, която течеше успоредно на южната градска стена. Погледнах нагоре и видях на укрепленията испански войници, въоръжени с мускети и мечове, очертани на фона на оранжевата светлина на огньовете, които горяха зад тях.

Ренко решително крачеше към брега и за моя огромна изненада навлезе във водата, както си беше облечен.

— Почакай! — извиках аз. — Къде отиваш?

— Там долу — посочи към реката той.

— Но аз… не мога. Не мога да дойда с теб.

Князът здраво ме хвана за ръка.

— Приятелю Алберто, от душа ти благодаря за онова, което направи. Признателен съм ти, че рискува, за да ми помогнеш да изпълня задачата си. Но сега трябва да бързам, ако искам да успея. Ела с мен, Алберто. Остани с мен. Изпълни задачата заедно с мен. Погледни онези хора. Докато си с мен, ти си герой за тях. Но ако останеш сам, ще си просто поредният златоядец, който трябва да бъде убит. Аз трябва да вървя, не мога да те пазя. Ако останеш тук, няма да съм в състояние да ти помогна. Ела с мен, Алберто. Рискувай, за да останеш жив.

Погледнах войните зад мен. Макар и със своите примитивни тояги, те изглеждаха разярени и опасни. Недалеч зърнах кол с набучена глава на испански войник, широко зяпнал в трагикомична прозявка.

— Май че ще дойда с теб — реших аз, обърнах се и нагазих до кръста.

— Добре тогава. Дълбоко си поеми дъх и ме последвай.

С тези думи Ренко изчезна под водата. Поклатих глава и въпреки волята си, се потопих под повърхността.

Тишина.

Бойните песни и виковете на инките внезапно заглъхнаха.

Заплувах след Ренко към кръгла каменна тръба, вградена в подводната част на крепостната стена.

Беше ми трудно да се промъквам по този подводен цилиндричен тунел. И това като че ли продължи цяла вечност. Ала тъкмо когато ми се струваше, че дробовете ми ще се пръснат, видях края на тясната тръба и вълничките на повърхността и забързах нагоре.

Изплувах в нещо като подземен канал, осветен от факли, закачени на стените. Бях до кръста във вода. Отвсякъде ме заобикаляха влажни каменни стени. В мрака изчезваха квадратни каменни тунели. Миришеше на човешки изпражнения.

Ренко вече се отдалечаваше от мен към едно разклонение в тунелите. Аз припряно го последвах.

И ние продължихме през проходите. Наляво, после надясно, наляво и пак надясно по подземния лабиринт. Ренко нито веднъж не се обърка или усъмни — просто уверено и решително завиваше по всеки следващ тунел.

И изведнъж спря и погледна нагоре към каменния таван.

Аз застанах зад него. Не забелязвах никаква разлика между този тунел и другите, по които бяхме дошли.

И тогава кой знае защо князът се гмурна в зловонната вода. След няколко секунди отново изплува. В ръката си носеше камък, голям колкото човешки юмрук. Той излезе от канала, застана разкрачен на тесния страничен перваз и удари няколко пъти с камъка по долния край на една от каменните плочи, които образуваха тавана.

Чук-чук. Чук.

Ренко изчака малко, после повтори.

Чук-чук. Чук.

Това беше някакъв код. Той отстъпи назад във водата и двамата мълчаливо се загледахме във влажния каменен таван в очакване да се случи нещо.

Не се случваше нищо.

Продължихме да чакаме. Забелязах малък символ, изсечен в ъгъла на каменната плоча, по която бе почукал князът. Той представляваше кръг с вписано двойно „V“.

И тогава внезапно от отсрещната страна се разнесе приглушен тропот. Някой отговаряше на Ренко.

Той облекчено въздъхна, отново се изправи на перваза и почука с камъка. Този път кодът беше друг.

След няколко секунди голяма квадратна част от тавана със силно скърцане се плъзна настрани и разкри мрачно, напомнящо на пещера пространство.

Ренко незабавно излезе от водата и изчезна в отвора. Аз го последвах.

Озовах се в прекрасно помещение, огромна сводеста зала, пълна с великолепни златни изображения. Четирите й стени бяха от масивни каменни блокове, широки три метра и може би също толкова дебели. Не забелязах врата, освен един по-малък камък, висок само около метър и осемдесет, вграден в една от яките стени.

Това бе подземието на Кориканча.

Един-единствен запален факел осветяваше гигантската зала. Държеше го едър индиански воин. Други трима стояха зад него и втренчено ме гледаха.

В подземието обаче имаше още един човек. Възрастна жена, която обръщаше внимание само на Ренко.

Беше красива, със сива коса и набръчкана кожа. Предполагам, че на млади години трябва да е била поразителна хубавица. Носеше прости дрехи — бяла памучна роба и златна коронка с инкрустирани смарагди. И трябва да кажа, че в тези бели одежди приличаше на ангел, като жрица на някаква…

Бам!

Ненадейният екот ме накара да се обърна. Ренко също се обърна.

Бам!

Като че ли идваше от отсрещната страна. Някой блъскаше по каменната врата.

Вледених се от ужас.

Испанците.

Ернандо.

Опитваха се да влязат.

Жрицата каза нещо на Ренко — на кечуа. Той бързо й отговори, после посочи към мен.

Бам! Бам!

Старицата припряно се обърна към каменния пиедестал зад нея. Върху него се издигаше нещо, покрито с лилава тъкан, напомняща на коприна.

Жрицата го взе, без да сваля покривалото, и въпреки настойчивото блъскане по стените, тържествено го подаде на Ренко. Все още не виждах какво се крие под плата. Имаше големината и формата на човешка глава.

Князът почтително го пое.

Бам! Бам!

Защо се движеше толкова бавно, чудех се аз и очите ми шареха по разтърсващите се каменни стени около нас.

Когато взе тайнствения предмет, Ренко внимателно свали покривалото.

И тогава го видях.

И за миг не можех да направя нищо друго, освен да го зяпна.

Това беше най-красивият и в същото време най-страшният идол, който бях зървал.

Съвършено черен, издялан от изключително необикновен вид камък с квадратна форма. Ръбовете му бяха остри, обработката — груба. От сърцевината на скалата бе изваян свиреп ягуар с широко разтворена паст. Сякаш обезумял от ярост, звярът беше успял да отскубне главата си от самия камък.

Вертикално по муцуната на ягуара се спускаха тънки, лъскаво лилави жилки и придаваха на изображението още по-страховит вид, ако това изобщо бе възможно.

Ренко отново покри идола. В този момент старата жрица пристъпи напред и постави нещо на шията на княза — тънка кожена каишка с ослепителен зелен смарагд, не по-малък от човешко ухо. Младежът прие дара с тържествен поклон и бързо се обърна към мен.

— Трябва да вървим — каза той.

После пъхна идола под мишница и се запъти към отвора на пода. Последвах го. Четиримата яки воини повдигнаха голямата каменна плоча, за да затворят изхода. Старата жрица остана неподвижна.

Ренко се вмъкна в канала и аз се спуснах след него. И тогава забелязах нещо извънредно странно.

В подземието цареше тишина.

Ударите отвън бяха престанали.

И когато се замислих над това, с ужас осъзнах, че блъскането е спряло доста отдавна.

В този момент входът към подземието избухна навътре.

Около краищата на каменната врата проблесна бял пламък. Миг по-късно цялата плоча се пръсна на хиляди парчета и засипа подземната зала с камъни, големи колкото юмрук.

Не можех да си го обясня. Толкова голям камък не можеше да се разбие така с таран…

После димът и прахът се разнесоха и на мястото, където допреди секунди стоеше вратата, видях черното дуло на топ.

Ушите ми забучаха.

Бяха взривили входа на подземието с топ!

— Хайде! — извика от канала под мен Ренко.

Скочих в дупката точно в момента, в който първите испански войници влетяха през облаците прах, като стреляха с мускетите си във всички посоки.

И докато изчезвах през отвора на пода, последното нещо, което зърнах, беше капитанът. Ернандо Писаро влизаше в залата с пистолет в ръка. Очите му бяха безумни и той въртеше глава насам-натам в търсене на идола, за който толкова отдавна копнееше.

В този сетен ужасяващ миг видях, че Ернандо се обръща към мен и ме поглежда право в очите.

Отчаяно газех в мрачните канали и полагах всички усилия да не изоставам от Ренко. Виковете на испанците отекваха в яките каменни стени на тунелите, по ъглите зад нас се проточваха дълги зловещи сенки.

Князът просто напредваше в мръсната вода, стиснал идола под мишница.

Двамата завивахме ту наляво, ту надясно през каменния лабиринт — обратно към речния изход, към свободата.

След известно време обаче забелязах, че се движим в грешна посока.

Ренко не се насочваше към реката.

— Къде отиваме? — извиках му аз.

— Просто ме следвай! — отвърна младежът.

Завих зад поредния ъгъл, точно когато факелът над главата ми беше избит от стойката си от изстрел на мускет. Обърнах се и видях шестима конквистадори с блестящи от светлината на факлите шлемове.

— Настигат ни! — извиках аз.

— Тогава тичай по-бързо!

Отново отекнаха мускети и почти ме оглушиха. Куршумите се забиха във влажните каменни стени наоколо.

В този момент Ренко скочи на страничния перваз и натисна с рамо една от каменните плочи на тавана — плоча, в чийто ъгъл бе изсечен същият загадъчен символ като преди, кръгът с вписано двойно „V“. Приближих се до него и му помогнах да отмести камъка нагоре. В отвора видях звездното нощно небе.

Ренко пръв се измъкна навън и аз незабавно го последвах. Озовахме се на някаква тясна улица, настлана с паваж. От двете ни страни се издигаха яки сиви стени.

Припряно понечих да избутам каменната плоча на мястото й, когато от дупката излетя куршум и едва не откъсна пръстите ми.

— Остави. Хайде, насам — каза князът и ме задърпа след себе си.

Докато тичахме по кривите улички на Куско, следвани по петите от войниците на Ернандо, стените от двете ни страни се сляха в сива мъгла. От време на време зървахме испански отряди, които се насочваха към укрепленията.

Видяхме също — срам ме е да го кажа — колове като онези извън градските стени. Те се издигаха на всички площади, ред след ред, и отгоре им бяха набучени ужасно обезобразени трупове на пленени индиански воини. Ръцете, главите и гениталиите им бяха отсечени.

От един от труповете висеше индиански лък. Ренко го взе наред с колчана, който лежеше на земята до кола, после пак се затича по лабиринта от улички. Аз просто го следвах и не смеех да го изпускам от очи.

След време обаче той рязко зави и влезе в някаква сграда, ниска, изключително яка каменна постройка. Всъщност толкова яка, че приличаше на крепост.

Минахме през няколко външни помещения, преди да се спуснем по каменно стълбище и да стигнем до много просторна подземна зала.

Тя беше разделена на две нива — широк долен етаж и горна площадка, нещо като балкон, който опасваше залата.

Ала вниманието ми привлече долният етаж.

В пода имаше стотина дупки — ями, над които бяха прехвърлени тесни каменни мостове. С ужас осъзнах какво представляват.

Намирахме се в затвор на инките.

Тук отново си спомних, че туземците все още не са открили металургията и затова нямаха решетки. Техният аналог на килиите бяха ями.

Погледнах нагоре към балкона. Той представляваше тясна пътека, по която патрулираха тъмничарите.

Ренко не губи нито миг. Князът изтича по един от каменните мостове и се вгледа в дупките под него. Окаяните, умиращи от глад затворници, зарязани в ямите преди седмица, когато беше започнала обсадата, нададоха немощни викове и стонове.

Той се приближи до един от кладенците. Последвах го на моста и ето какво видях в мръсната дупка.

Самата яма имаше отвесни пръстени стени и трябва да бе дълбока най-малко пет крачки. Бягството беше невъзможно. На дъното седеше среден на ръст мъж, целият мръсен и смърдящ. Макар и мършав, той не изглеждаше отчаян, нито викаше като другите клети създания в този зандан. Просто седеше, облегнал гръб на стената и имаше нехаен, отпуснат вид. От неговото самообладание, от онова небрежно спокойствие на престъпниците по целия свят, ме побиха тръпки. Зачудих се какво иска от такъв човек Ренко.

— Басарио — каза князът.

Престъпникът се усмихна.

— И това ако не е добрият княз Ренко…

— Трябва ми помощта ти — направо започна младият ми спътник.

Това като че ли се стори смешно на затворника.

— Не мога да си представя за какво са му притрябвали на добрия княз моите умения — засмя се той. Какво има, Ренко? Да не си решил да започнеш живот на престъпник, след като царството ти е в развалини?

Ренко се озърна назад към входа на подземната зала, за да види дали не са се появили испанци. Споделях неговата тревога. Прекалено дълго бяхме останали в този затвор.

— Ще ти го кажа само веднъж, Басарио — твърдо отвърна князът. — Ако решиш да ми помогнеш, ще те измъкна оттук. Ако не се съгласиш, ще те оставя да умреш в тази яма.

— Интересен избор — отбеляза престъпникът.

— Е?

Басарио се изправи.

— Измъкни ме от дупката.

Ренко веднага отиде да донесе дървената стълба, облегната на отсрещната стена.

Аз от своя страна се безпокоях заради Ернандо и неговите войници. Можеха да се появят всеки момент, а князът се пазареше с някакъв затворник! Бързо се запътих към вратата, през която бяхме влезли. Когато стигнах, надникнах навън…

… и видях мрачната демонична фигура на Ернандо Писаро. Слизаше по стълбището право към мен!

Тази гледка накара кръвта ми да се смрази — безумните кафяви очи, засуканите черни мустаци, рошавата черна брада, небръсната седмици наред.

Втурнах се обратно вътре.

— Ренко!

Той тъкмо бе спуснал стълбата в ямата на Басарио, когато се обърна и видя първия испански войник да влиза в залата след мен.

Князът светкавично вдигна лъка и опъна тетивата чак до ухото си. Аз се наведох. Стрелата прелетя през залата и се заби точно в челото на войника. Испанецът изгуби равновесие и тежко се строполи на пода.

Затичах се по мрежата от каменни мостове над зловонните затворнически ями.

В помещението влязоха още конквистадори, които стреляха с мускетите си. Ернандо беше с тях.

Басарио вече бе изпълзял от дупката си и сега двамата с Ренко бягаха към отсрещния край на залата.

— Алберто! Насам! — извика князът и посочи широка каменна врата в дъното на зандана.

Погледнах натам и видях масивен квадратен каменен блок, закачен на подобен на скрипец механизъм над изхода. Две яки въжета го държаха точно над вратата, опънати с каменни тежести. Така застаналите на издигнатия балкон тъмничари лесно можеха да го вдигат и спускат.

Затичах се натам.

В този момент усетих, че върху гърба ми се стоварва ужасна тежест и полетях напред. Тежко се проснах на един от тесните каменни мостове и за своя изненада открих, че един испански войник ме е блъснал изотзад!

Той приклекна до мен, измъкна кинжала си и се канеше да ме прониже с него, когато внезапно в гърдите му се заби стрела. Тя го удари с такава сила, че изби заострения стоманен шлем от главата му и го запрати назад в ямата под нас!

Погледнах надолу. Четирима мръсни затворници едновременно се нахвърлиха отгоре му. Изгубих от очи нещастния испанец, ала след миг чух вик, изпълнен с ужас. Изгладнелите пленници в ямата го ядяха жив.

Вдигнах поглед тъкмо навреме, за да видя, че Ренко се навежда към мен.

— Хайде! — каза той, хвана ме за ръка и ме задърпа.

Изправих се и зърнах Басарио до отсрещния изход.

Наоколо гърмяха мускети и куршумите хвърляха яркооранжеви искри, когато рикошираха от каменния мост под нас.

В този момент случаен изстрел преряза едно от въжетата, които държаха квадратния блок.

Камъкът започна да се спуска надолу.

Басарио ужасено вдигна очи нагоре, после отново погледна Ренко.

— Не — ахна князът.

Вратата — на четиридесет крачки от нас, единственият изход от подземния зандан — се затваряше!

Прецених разстоянието и изчислих скоростта, с която камъкът се спускаше над квадратния отвор.

Нямаше шанс да успеем.

Изходът бе прекалено далеч, каменният блок се спускаше прекалено бързо. След секунди щяхме да сме затворени в подземието, хванати в капан и оставени на милостта на моите кръвожадни съотечественици, които точно в този момент тичаха по мрежата от мостове зад нас и стреляха с мускетите си.

Вече нищо не можеше да ни спаси.

Ренко очевидно не смяташе така.

Въпреки приближаващите войници, младият княз бързо се озърна наоколо и забеляза островръхия шлем на испанеца, който беше паднал в ямата под мен.

Той се хвърли към него, вдигна го и го хвърли странично към бързо затварящата се врата.

Въртейки се около оста си, шлемът се плъзна по мръсния под. Острият му връх хвърляше сребристи отблясъци под светлината на факлите.

Каменният блок продължаваше да се спуска, като стържеше по ръбовете на вратата.

Един метър.

Половин метър.

Тридесет сантиметра.

В този миг шлемът стигна до прага, вклини се между пода и камъка и го спря! Сега тънката плоча висеше на тридесет сантиметра над пода, опряна в острия стоманен ръб!

Смаяно погледнах Ренко.

— Как го направи? — попитах аз.

— Няма значение — отвърна князът. — Да вървим!

Едновременно се затичахме по моста и пресякохме откритото пространство до изхода, където ни чакаш§ Басарио. Разсеяно се зачудих защо престъпникът просто не е избягал, докато Ренко ме спасяваше. Може би смяташе, че с княза има по-голям шанс да оцелее. Или пък имаше друга причина…

Навсякъде в залата кънтяха изстрели от мускети. В същото време Ренко легна по гръб и се измъкна с краката напред през тясната пролука под каменната плоча. Аз го последвах, макар и не толкова грациозно. Тромаво се заизвивах навън. Озовах се в тунел с каменни стени.

Още не се бях изправил, когато младият ми спътник изрита шлема изпод каменния блок и плочата с грохот затвори изхода.

Въздъхнах.

Бяхме в безопасност. Засега.

— Хайде, трябва да побързаме — каза Ренко. — Време е да се сбогуваме с този окаян град.

Отново по лабиринта от улички. Тичахме с всички сили.

Водеше Ренко, следван от Басарио. Аз бях последен. По някое време се натъкнахме на купчина испански оръжия. Престъпникът си избра лък и колчан със стрели, князът взе груба кожена чанта, в която прибра идола, и меч. Аз от своя страна грабнах дълга лъскава сабя. Защото, макар и смирен монах, вашият покорен слуга произхожда от род, дал едни от най-добите фехтувачи в цяла Европа.

— Насам — каза Ренко и се затича нагоре по каменно стълбище.

Излязохме на покрива. Князът запрескача ниските междинни стени и празните пространства между сградите.

Двамата с Басарио го следвахме, докато накрая Ренко падна на земята. Гърдите му тежко се надигаха и спускаха.

Той погледна над стеничката, зад която се бе скрил. Аз направих същото. И ето какво видях.

Голям павиран площад, на който се бяха събрали около двадесет и пет испански войници. Имаше и много коне.

Някои от тях бяха свободни, други — впрегнати в каруци и фургони.

От отсрещната страна на площада се издигаше висока дървена порта, вградена във външната крепостна стена. Тя обаче не беше направена от инките, а представляваше грозна добавка, приспособена към каменния вход след завладяването на града от моите съотечественици.

Точно пред нея имаше талига с два коня, обърната към вътрешността на града. Върху нея бе качен голям топ, насочен в срещуположната посока.

По-близо до нас, точно под сградата, на чийто покрив се намирахме, стояха тридесетина окаяни индиански пленници. През стоманените окови на китките им минаваше дълго черно въже.

— Какво ще правим сега? — тревожно попитах Ренко.

— Ще напуснем Куско.

— Как?

— Оттам — посочи към дървената порта той.

— Ами каналът? — Това ми се струваше най-очевидният път за бягство.

— Крадците никога не използват два пъти един и същи вход — отвърна Басарио. — Поне докато не го разкрият. Нали така, княже?

Точно така — потвърди Ренко.

Обърнах се към престъпника Басарио. Всъщност той беше доста красив мъж, въпреки мръсния си вид. Очите му блестяха и той широко се усмихваше — усмивка на човек, доволен, че участва в приключение. Не можех да кажа, че споделям радостта му.

Ренко свали колчана от рамото си и отдели онези стрели, чиито върхове бяха увити в плат.

— Добре — каза той, огледа се наоколо и видя запален факел на една недалечна стена. — Отлично.

— Какво ще правиш? — попитах аз.

Князът сякаш не ме чу. Погледът му бе отправен към три безстопанствени коня в отсрещния край на площада.

— Ренко — настойчиво казах аз, — какво си намислил?

В този момент той се обърна към мен и на устните му плъзна крива усмивка.

Излязох на площада, скръстил ръце под мокрото си монашеско наметало, с ниско спусната над очите качулка.

Докато пресичах откритото пространство, нито веднъж не вдигнах глава и бързо отстъпвах настрани, когато покрай мен минаваха групи войници, за да не привлека нечие внимание.

Според Ренко съотечествениците ми на площада още не знаеха, че един преминал на вражеската страна испански монах помага на индианските бегълци. Стига да не забележеха подгизналите ми дрехи, може би щях да успея да се добера до трите безстопанствени коня и да ги отведа на близка уличка, където щяха да ме чакат князът и Басарио.

Ала първо се налагаше да освободя пътя до портата, което означаваше да преместя талигата с топа. Тази задача щеше да е по-трудна. Трябваше „неволно“ да подплаша двата коня. За тази цел носех в ръкава си една от острите стрели на Ренко, готов — да ми прости Бог — да ръгна едно от бедните създания, докато минавам покрай тях.

Бавно пресякох площада, като внимавах да не срещна нечий поглед.

Както и в другите части на града, навсякъде по площада имаше колове с набучени глави. Кръвта им още не бе засъхнала и се стичаше по земята. Изпълваше ме ужасен страх — такава щеше да е и моята участ, ако не успеех скоро да избягам от Куско.

Наближих портата и талигата пред нея. Видях конете и здраво стиснах стрелата в ръкава си. Още две крачки и…

— Хей! Ти! — някъде иззад мен се разнесе груб глас.

Замръзнах. Но не се озърнах.

Пред мен се появи едър войник с голямо шкембе и пресече пътя ми към двата коня.

— Какво правиш тук? — строго попита той.

— Съжалявам, ужасно съжалявам… — запелтечих аз. Бях хванат в капан в града и…

— Връщай се в квартирата си. Тук е опасно. В града има индианци. Според нас търсят идола на капитана.

Не можех да повярвам. Бях толкова близо до целта си, а сега трябваше да се върна! Неохотно понечих да си тръгна, когато внезапно на рамото ми се стовари тежка ръка.

— Я почакай, монахо… — започна войникът, ала замълча, усетил, че наметалото ми е мокро. — По дяволите…

В този момент силно свистене разсече въздуха край мен и в носа на испанеца се заби стрела. Шурна струя кръв, която оплиска цялото ми лице.

Войникът се строполи като камък. Другите на площада го видяха и се заоглеждаха наоколо в търсене на врага.

Изведнъж отново се разнесе свистене и този път от един от мрачните покриви полетя пламтяща стрела, която улучи дървената порта.

Испанците с викове откриха огън по скрития стрелец.

Аз обаче гледах в съвсем друга посока.

Гледах топа върху талигата или по-точно фитила, който стърчеше от задната му част.

Фитилът гореше.

Пламтящата стрела — тогава не го знаех, но сега разбирам, че я е изстрелял Басарио — бе толкова точно насочена, че беше запалила фитила на топа!

Не чаках да видя какво ще се случи. Просто с всички сили се втурнах към трите безстопанствени коня. Тъкмо бях стигнал до тях и топът изгърмя.

Никога през живота си не бях чувал такъв грохот. Чудовищен тътен, който разтърси земята под краката ми.

От дулото изригна облак дим и голямата дървена порта се строши като вейка. Когато въздухът се проясни, в долната й половина зееше триметрова дупка.

Впрегнатите в талигата коне се подплашиха, изправиха се на задните си крака и препуснаха по улиците на Куско, откривайки пътя към свободата.

Трите коня, които трябваше да хвана, също се изправиха на задни крака и единият успя да избяга, но другите два бързо се успокоиха, докато аз здраво ги държах за юздите.

Испанските войници продължаваха да стрелят насляпо по околните покриви. Вперих поглед в мрака. Ренко и Басарио не се виждаха никъде…

— Монахо! — ненадейно извика някой зад мен.

Обърнах се и видях Басарио да се приближава тичешком с лъка си в ръка.

— Направи всичко възможно да объркаш нещата, а? — усмихнато рече той и се метна върху седлото на един от моите коне. — А само трябваше да подплашиш ония животни.

— Къде е Ренко? — попитах аз.

— Идва.

В този момент над площада отекнаха остри, гневни викове и аз светкавично се обърнах. Окованите индиански пленници едновременно се бяха хвърлили срещу испанците. Инките бяха свободни и дългото черно въже вече не ги държеше завързани един за друг!

После внезапно чух предсмъртен писък и видях Ренко, застанал на един от покривите над паднал конквистадор. Князът припряно взимаше пистолета му, докато шестима други испанци тичаха нагоре по стълбището отстрани на сградата.

Ренко погледна надолу към мен.

— Алберто! Басарио! — извика той. — Към портата! Тръгвайте към портата!

— Ами ти? — попитах аз.

— Идвам след вас! — И князът се наведе, за да се скрие от куршумите на мускетите. — Тръгвайте! Бързо!

Скочих върху седлото на втория кон.

— Хайде! — каза Басарио и пришпори своя.

Аз го последвах и насочих животното към портата.

После се обърнах на седлото и видях удивителна гледка.

Видях стрела — остра стрела, не пламтяща — която летеше над площада. Зад нея като змия се виеше дълго въже, черно въже — въжето, с което допреди малко бяха завързани индианските пленници!

Стрелата изсвири над главата ми и с пронизителен звук се заби в горната половина на дървената порта. В следващия миг въжето се опъна.

И тогава зърнах Ренко в другия му край — широко разкрачен на един от покривите, прехвърлил през дясното си рамо кожената чанта. Той преметна през въжето кожения колан на испанския си панталон и го стисна с една ръка. После скочи от покрива и се залюля, не, плъзна се по въжето над целия площад.

Неколцина испански войници откриха огън по него, ала младият княз извади пистолета от пояса си със свободната си ръка и стреля по тях, продължавайки с невероятна скорост да се носи във въздуха!

Пришпорих кобилата и препуснах под въжето на Ренко, точно когато той стигна до вратата. Младежът пусна колана и плавно скочи върху задницата на коня.

Пред нас Басарио мина като опитен ездач през портата. Обсипвани с дъжд от куршуми, двамата с Ренко го последвахме.

Озовахме се в студената нощ навън и пресякохме масивната каменна плоча, която играеше ролята на мост над северния ров на града. Първото нещо, което чух, бе триумфалният рев на индианските воини в долината пред нас.

— Как върви? — внезапно попита някой.

Рейс вдигна очи от ръкописа и за миг изгуби ориентация. Той погледна през малкия илюминатор от дясната си страна и видя море от покрити със сняг планини и безкрайни ясни сини простори.

После поклати глава. Толкова бе потънал в историята, че беше забравил къде се намира.

Пред него стоеше Трой Коупланд, един от хората на Наш от УСВП, ядреният физик с ястребово лице.

— Е, как върви? — повтори Коупланд и кимна към листовете в скута му. — Открихте ли къде е идолът?

— Ами, открих идола — отвърна Рейс и прелисти остатъка от ръкописа. — Струва ми се, че скоро ще науча къде са го занесли.

Добре. — Коупланд се обърна. — Дръжте ни в течение.

— Хей — спря го Уилям. — Може ли да ви попитам нещо?

— Естествено.

— За какво се използва тирий двеста шейсет и едно?

Физикът се намръщи.

— Мисля, че имам право да знам — настоя Рейс.

Коупланд бавно кимна.

— Да… да, предполагам, че сте прав. — Той си пое дъх. — Както, струва ми се, вече са ви казали, тирий двеста шейсет и едно не е земен химически елемент. Той идва от една бинарна звездна система, наречена Плеяди, която не е много далеч от нашата.

Сигурно се досещате, че върху планетите в бинарните звездни системи оказват въздействие всевъзможни сили. Заради двойните слънца, фотосинтезата е удвоена, гравитационните ефекти, както и съпротивлението на гравитацията, са огромни. Ето защо елементите на тези планети обикновено са по-тежки и по-плътни, отколкото тези на Земята. Тирий двеста шейсет и едно е точно такъв елемент.

За пръв път е открит във вкаменен вид в стените на един метеоритен кратер в Аризона през хиляда деветстотин седемдесет и втора. И въпреки че е бил инертен в продължение на милиони години, неговият потенциал направо разтърси физическата общност.

— Защо?

— Ами, разбирате Ли, на молекулярно равнище тирият поразително прилича на земните елементи уран и плутоний. Но тежи много повече от тях. И е по-плътен от нашите два най-мощни ядрени елемента, взети заедно. Което значи, че е безкрайно по-мощен.

Рейс започваше да изпитва страх. Докъде щеше да стигне с тези обяснения Коупланд?

— Но както казах, на Земята тирият се среща единствено във вкаменен вид. От седемдесет и втора насам са открити само още две проби, но те са най-малко на четирийсет милиона години. А това ги прави безполезни, защото вкамененият тирий е инертен, химически мъртъв.

През последните двайсет и седем години всички очакваме откриването на „жив“ тирий, образец, който все още е активен на молекулярно равнище. И сега смятаме, че сме го намерили в метеорит, който преди петстотин години е паднал в перуанските джунгли.

— И какво прави тирият? — попита Рейс.

— Много неща — отвърна Коупланд. — Адски много. Потенциалът му като енергиен източник е астрономически. Според най-предпазливите преценки един внимателно построен тириев реактор ще произвежда електрическа енергия със скорост шестстотин пъти по-голяма от тази на всички ядрени електроцентрали в Съединените щати, взети заедно.

Но има още нещо. За разлика от нашите земни ядрени елементи, когато се използва в ядрен реактор, тирият се разпада със стопроцентова ефикасност. С други думи, от него не остават странични радиоактивни продукти. Но това той се различава от всички други енергийни източници на Земята. Урановите отпадъци трябва да се изхвърлят в специални хранилища. По дяволите, даже от бензина се получава въглероден моноксид. Но тирият е чист. Той е съвършен източник на енергия. Толкова е чист, че според нашите предположения от него ще се излъчва съвсем незначителна пасивна радиация.

Рейс вдигна ръка.

— Добре, добре. Всичко това звучи страхотно, но доколкото ми е известно, УСВП не се занимаваше с електроцентрали. Какво друго прави тирият?

Коупланд се усмихна. Бяха го хванали натясно.

— Професор Рейс, през последните десет години Службата по тактическа техника в УСВП разработва ново оръжие, оръжие, което се различава от всички други, създавани досега. Това устройство носи кодовото име „Супернова“.

Едва физикът бе произнесъл тази дума, когато нещо в главата на Рейс прещрака. Спомни си разговора между Коупланд и Наш. Те бяха споменали за нападение на Феърфакс Драйв и за кражба на устройство, наречено Супернова.

— Какво точно е тази Супернова?

— С две думи — отвърна физикът, — Супернова е най-мощното оръжие в историята на човечеството. Ние го наричаме „планетоубиец“.

— Какво?

— Планетоубиец. Ядрено устройство, толкова мощно, че може да унищожи близо една трета от масата на Земята. Ако липсва една трета от масата й, орбитата на Земята около слънцето ще се промени. Нашата планета бързо ще се отдалечи от слънцето. Само за минути земната повърхност или поне онова, което е оцеляло от нея, ще стане прекалено студена, за да поддържа човешки живот. Супернова, професор Рейс, е първото създадено от човека устройство, способно да унищожи живота — такъв, какъвто го познаваме. Оттук и името му, име на експлодираща звезда.

Рейс мъчително преглътна. Чувстваше се слаб.

Милиони въпроси прииждаха в главата му.

Например защо са създали такова устройство? Поради каква причина са построили оръжие, способно да убие всичко на планетата, включително собствените си създатели? И защо го е направила точно неговата страна?

— Въпросът, професор Рейс, е, че Супернова е прототип, празен корпус — продължи Коупланд. — Това устройство, устройството, което снощи е било откраднато от УСВП, е безполезно. Поради простата причина, че за да действа, Супернова се нуждае от още нещо. От тирий.

„О, Господи…“ — помисли си Рейс.

— В това отношение — каза ядреният физик, — Супернова не се различава много от неутронната бомба. Тя действа на принципа на делене на тириевия атом. Две конвенционални термоядрени бойни глави разделят субкритична маса тирий и предизвикват мега експлозия.

— Добре, чакайте малко — прекъсна го Уилям. — Вие сте изобретили оръжие, способно да унищожи планетата, действащо с елемент, който все още не притежавате, така ли?

— Точно така.

— Но защо? Защо Америка създава оръжие, което може да прави всичко това?

Коупланд кимна.

— Този въпрос винаги е бил най-тежкият. Искам да кажа…

— Има две причини — внезапно иззад Рейс се разнесе по-плътен глас.

Беше Франк Наш.

Той кимна към ръкописа в скута на Уилям.

— Успяхте ли да откриете къде е идолът?

— Не още.

— Тогава бързо ще ви обясня, за да можете да продължите работата си. На първо място, това, което ще ви кажа, е абсолютна тайна. Знаят я само шестнайсет души в страната и петима от тях са на този самолет. Ако споменете за нея пред някого след края на операцията, ще прекарате следващите седемдесет и пет години в затвора. Разбирате ли ме, професор Рейс?

— Аха.

— Добре. Две неща оправдават създаването на Супернова. Първата причина е следната. Преди осемнайсетина месеца беше установено, че финансирани от държавата немски учени тайно са започнали да работят по Супернова. Нашата реакция беше проста: щом те щяха да притежават такова оръжие, ние също нямаше да останем по-назад.

— Страхотна логика — подметна Рейс.

— Това е абсолютно същата логика, с която Опенхаймер е оправдал създаването на атомната бомба.

— Божичко, вие висите на гърба на колоси, господин полковник — сухо отвърна Рейс. — Ами втората причина?

— Професоре — каза Наш, — някога чували ли сте за човек на име Дитрих фон Холтиц?

— Не.

— Генерал Дитрих фон Холтиц е командвал германските сили в Париж по време на отстъплението от Франция през август четирийсет и четвърта. След като станало ясно, че Съюзниците ще превземат френската столица. Хитлер пратил на Холтиц заповед, преди да напусне Париж да постави хиляди запалителни устройства из целия град… и после да го взриви.

За негова чест, фон Холтиц не се подчинил на заповедта. Той не искал да остане в историята като човека, унищожил Париж. Но в случая е важна логиката, на която се основава заповедта на Хитлер. Щом той не можел да владее Париж, никой друг нямало да го притежава.

— Какво искате да кажете? — предпазливо попита Рейс.

— Професоре, Супернова е крачка напред в развитието на строго секретен стратегически план, който се осъществява вече петдесет години в американската външна политика. Планът „Холтиц“. Известно ли ви е, че през цялата Студена война флотът на Съединените щати имаше заповед в определени стратегически точки по света постоянно да бъдат разположени определен брой подводници с ядрени балистични ракети? Знаете ли каква беше целта на тези подводници?

— Каква?

— Капитаните им имаха съвсем проста заповед. В случай че Съветският съюз победи Съединените щати в неочакван или непредвиден сблъсък, те трябваше да обсипят с град от ядрени ракети не само съветски обекти, но и всички големи градове в Европа и Америка.

— Какво!

— Планът „Холтиц“, професор Рейс. Щом ние не можем да ги владеем, няма да ги притежава никой друг.

— Но това е в глобален мащаб… — смаяно промълви Уилям.

— Точно така. Вие сте абсолютно прав. И това е причината за създаването на Супернова. Съединените щати са най-силната държава на тази земя. Ако някой се опита да промени положението, ние ще го информираме, че имаме Супернова. Ако предприемат по-нататъшни стъпки и последва конфликт, в който Съединените щати бъдат победени или още по-зле, парализирани, ние ще взривим устройството.

Стомахът на Рейс се сви.

Дали всичко това беше истина? Дали ставаше въпрос за политика? Щом не можеше да контролира света, Америка щеше да го унищожи?

— Как сте могли да създадете такова нещо?

— Ами ако Китай реши да обяви война на Съединените щати, професор Рейс? Ами ако китайците спечелят? Искате ли в Америка да се установи китайски режим?

— Но вие предпочитате да умрете, така ли?

— Да.

— И да отнесете със себе си останалата част от света — прибави Рейс. — Вие трябва да сте най-ужасните губещи на земята.

— Даже да е така — промени тона си Наш, — в този случай действа законът за непреднамерените последствия. Новината за създаването на устройство, способно да унищожи планетата, изкара на повърхността други заинтересовани страни, страни, за които такова оръжие ще е силен коз за постигането на собствените им цели.

— Какви страни?

— Някои терористични групи. Хора, които ще държат света за заложник, ако се докопат до работеща Супернова.

— Ясно — рече Рейс. — И сега вашата Супернова е открадната, навярно от терористи.

— Точно така.

— Вие сте отворили кутията на Пандора, нали, доктор Наш?

— Да. Да, боя се, че имате право. И тъкмо затова трябва да намерим идола преди всички останали.

С тези думи Наш и Коупланд отново оставиха Рейс сам е ръкописа.

Той се опита да събере мислите си. В главата му цареше хаос. Супернова. Глобално унищожение. Терористични групи. Не можеше да се съсредоточи.

Уилям се отърси от това състояние, насили се да се концентрира и откри докъде е стигнал — мястото, в което Ренко и Алберто Сантяго току-що бяха избягали от обсадения Куско.

Рейс дълбоко си пое дъх, намести очилата си и за втори път потъна в света на инките.