Храмът на инките

ТРЕТО ДЕЙСТВИЕПонеделник, 4 януари, 21:10

В стената до него се забиха нови куршуми и Рейс бързо се отдръпна назад.

После внезапно някъде над главата му отекна нова стрелба. Някъде съвсем наблизо.

Той отвори очи, погледна нагоре и се озова точно под прожектора на един от хеликоптерите. Уилям стисна клепачи и от ослепителния лъч пред него заплуваха бели петна.

Рейс заслони очи с ръка и зрението му постепенно се възвърна. И тогава осъзна, че някой се е изправил над проснатото му тяло и стреля към източника на светлина.

Ван Люън. Неговият телохранител.

Защитаваше го с автоматичната си пушка.

В този момент един от хеликоптерите изрева — от витлата му се носеше мощен грохот, прожекторът му играеше по върха на кулата — и обсипа калната земя пред сержанта с куршуми от страничните си картечници. Невероятният им екот заглуши тракането на автоматичните оръжия.

В слушалката на Рейс се носеха отчаяни викове:

— … Не виждам къде…

— … прекалено са много!

Изведнъж прозвуча гласът на Наш:

— Ван Люън! Не стреляй! Не стреляй!

РАЙОНЪТ НА ВИЛКАФОР

Миг по-късно сержантът преустанови стрелбата и в последвалата злокобна неподвижност под бялата светлина на двата хеликоптера, които кръжаха над върха, Рейс видя, че групата им е обградена от поне двадесет души — всички облечени в черно и въоръжени с автомати.

Двата хеликоптера се появиха над площадката пред храма и го осветиха с мощните си прожектори. Те бяха АН–64 „Апачи“ американско производство — стройни, зловещи нападателни машини.

Тъмните фигури бавно започнаха да се приближават откъм дърветата по краищата на скалния връх.

Всички бяха въоръжени до зъби. Някои носеха компактни германски автомати МР–5, други — свръхмодерни щайер AUG.

Рейс се изненада от себе си, изненада се от познанията си за различните видове оръжие.

За това всъщност бе виновен Марти.

Освен че работеше в УСВП и беше най-досадният почитател на Елвис Пресли на света (номерата на кредитните му карти и всичките му компютърни пароли бяха едни и същи — 53310761, военният сериен номер на Краля), брат му бе и жива оръжейна енциклопедия.

До последната им среща преди девет години, винаги когато влизаха в спортен магазин, Марти посочваше на по-малкия си брат всеки модел, марка и производител на стоките в отдела за оръжие. Странното беше, че благодарение на постоянните обяснения на Марти, сега Рейс неочаквано откри, че и той е в състояние да ги разпознава.

Уилям запремигва с клепачи, върна се в настоящето и погледна фалангата от командоси.

Всички бяха с мастиленочерни бойни униформи, колани, ръкавици и кубинки.

Ала най-поразителни бяха лицата им. Войниците носеха порцеланови хокейни маски — еднообразни, черни безлични маски, които скриваха всичко друго, освен очите им. Това им придаваше студен, нечовешки вид — почти като на роботи.

В този момент един от тях бързо се приближи до Ван Люън и взе пушката и другите му оръжия.

После се наведе към Рейс и се усмихна под страшната си черна маска.

— Добър вечер — каза той и грубо го изправи на крака.

Дъждът продължаваше да вали.

Наш, Коупланд и Лорън стояха до портала с ръце на тила. С тях бяха разоръжените зелени барети.

Уолтър Чеймбърс зяпаше с ококорени очи заобикалящите ги маскирани командоси. Габи Лопес просто ги наблюдаваше студено.

Ван Люън и Рейс бяха натирени при другите.

Уилям плахо гледаше облечените в черно войници. И преди бе виждал такива маски. Южноамериканските полицаи от групите за борба с масови безредици ги използваха по време на особено бурни демонстрации, за да предпазват лицата си от камъни и други хвърлени предмети.

Той преброи общо двадесетина командоси.

В мрака зад техния кръг обаче стоеше друга група мъже и жени. Те не носеха униформи и маски. Бяха в цивилни спортни дрехи, подобни на тези на Лорън.

Учени, помисли си Рейс. Немски учени, дошли да търсят тириевия идол.

Той хвърли поглед към портала, към големия камък, който запушваше входа. От всичките му страни стърчаха жици — експлозивите С–2.

Един от командосите пристъпи напред и вдигна ръка, за да свали черната си хокейна маска.

Рейс се напрегна в очакване да види суровото студено лице на Хайнрих Анистазе, бившият агент на ЩАЗИ, предвождал немските убийци в манастира.

Войникът свали маската си.

Уилям се намръщи. Не го познаваше.

Това не беше Анистазе.

А едър, по-възрастен мъж с кръгло набръчкано лице и гъсти сиви мустаци.

Рейс не бе сигурен дали да се чувства облекчен или ужасен.

Без да каже нито дума, командирът на немците грубо блъсна Уилям и приклекна пред портала.

Той разгледа жиците и изсумтя. После се изправи и отиде при Франк Наш.

Надменният му поглед преценяващо се плъзна по бившия полковник.

След това рязко се обърна и излая заповед на войниците си:

— Feldwebel Dietrich, bringen Sie sie in das Dorf und sperren Sie sie ein! Hauptmann von Dirksen, bereiten Sie alles vor, um den Tempel zu offnen.

Рейс мислено преведе думите: „Сержант Дитрих, отведете ги в селото и ги заключете. Капитан фон Дирксен, пригответе се да отворите храма“.

Водени от немския сержант на име Дитрих и придружавани от шестима маскирани командоси, десетимата американци пресякоха въжения мост и заслизаха по пътеката.

Когато стигнаха долу, минаха през тясната цепнатина в платото. След двадесетина минути отново бяха в селото.

Ала тук всичко се бе променило.

Два големи халогенни прожектора силно осветяваха главната улица. Двата хеликоптера „Апачи“, които бяха видели на върха на кулата, сега бяха кацнали в средата на улицата. Край реката стояха десетина немски войници.

Рейс проследи погледите им и видя очуканите хюита до брега. В сравнение с лъскавите „Апачи“, те изглеждаха стари и тромави.

Очите на немците обаче бяха насочени към нещо друго.

Нещо, което се поклащаше върху водната повърхност, полузабулено от безспирно леещия се дъжд.

Хидроплан.

Само че не бе обикновен хидроплан. Крилете му трябва да бяха широки поне шестдесет метра. А корпусът му беше невероятно огромен, много по-голям от транспортния самолет, докарал американската група в Перу. Под гигантските му криле имаше четири турбореактивни двигатели.

Това бе Ан–111 „Албатрос“, най-големият хидроплан на света.

Самолетът бавно се въртеше върху речната повърхност и се насочваше към брега.

Когато се приближи до калната почва, от задната му страна се спусна товарна рампа.

От вътрешността му се появиха две машини — осемколесен бронетранспортьор, който приличаше на танк с гуми, и брониран джип.

Колите спряха по средата на главната улица. Американците бяха отведени при тях. Рейс видя други двама немски командоси, които бутаха пред себе си Текс Райкарт и Дъги Кенеди.

— Господа — обърна се на немски към войниците Дитрих, — вкарайте войниците и военните служители в БТР-а, а цивилните — в джипа и ги заключете ги вътре.

Наш, Коупланд и зелените барети бяха натикани в големия БТР, а Рейс, Лорън, Лопес и Чеймбърс — затворени в джипа.

Един от немските командоси вдигна предния капак и се надвеси над двигателя. Той натисна някакъв ключ под радиатора и вратите и прозорците с изщракване се заключиха.

Подвижен затвор, помисли си Рейс.

Страхотно.

Междувременно на върха на скалната кула кипеше оживена дейност.

Всички немските войници бяха от Fallschirmjager, парашутисти от групата за бързо действие на германската армия, и действаха бързо и ефикасно.

Техният командир, генерал Гюнтер С. Колб, мъжът със сивите мустаци, който студено беше изгледал Франк Наш, им лаеше заповеди на немски:

— Бързо! Бързо! Бързо! Хайде! Нямаме много време!

Докато хората му тичаха във всички посоки, Колб проучваше района наоколо.

Експлозивите С–2 на входа бяха извадени и заменени с въжета, групата за влизане бе готова и пред портала беше монтирана дигитална камера, която щеше да документира отварянето на храма.

Колб доволно кимна.

Бяха готови.

Дъждът глухо трополеше по покрива на джипа.

Рейс унило седеше зад волана. До него бе Уолтър Чеймбърс. Лорън и Габи Лопес стояха отзад.

Уилям виждаше през предното стъкло, че немците в селото са се събрали около телевизионен монитор и напрегнато гледат нещо.

Той се намръщи.

После забеляза, че на таблото на джипа също има малък екран — на мястото на радиото в обикновените коли. Рейс се зачуди дали двигателят, който войникът беше изключил, е свързан с електрическата система. И натисна бутона на миниатюрния телевизор, за да провери.

На екрана бавно се появи образ.

Немците в храма, които се бяха струпали около портала. По тонколоните се чуваха гласовете им:

— Ich kann nicht glauben, dass sie Sprengstoff verwenden wollten. Es konnte das gesammte Gebaude zum Einsturz gebracht haben. Machen Sie die Seile fest…

— Какво казват? — попита Лорън.

— Махат експлозивите, които поставихте около камъка — отвърна Рейс. — Смятат, че взривът ще разруши цялата сграда. Вместо това ще използват въжета.

Разнесе се женски глас, който бързо говореше на немски.

Рейс им преведе думите:

— Опитайте се да се свържете с щаба. Кажете им, че сме пристигнали в храма и че сме се пленили американски войници. Очакваме заповеди…

После жената каза още нещо.

— … Was ist mit dem anderen amerikanischen Team? Wo sind die jetzt?6

Какво ставаше, по дяволите, помисли си Рейс.

„Das andere amerikanische Team?“7 Отначало реши, че не я е чул правилно.

Но беше сигурен, че не е така.

Само че това просто нямаше…

Рейс не преведе изречението на другите.

Немците на екрана опасваха с въжета камъка на портала.

— Alles klar, macht Euch fertig…

— Добре, пригответе се.

Войниците опънаха въжетата.

— Zieht an!

— Дърпайте!

Въжетата се опънаха и камъкът бавно се задвижи, издавайки силен стържещ звук.

Осем командоси теглеха въжетата и повдигаха плочата от мястото, на което бе лежала в продължение на четиристотин години.

Зад нея се разкри мрачен тунел.

Гюнтер Колб пристъпи напред и се втренчи в тъмната вътрешност на храма.

Видя широко каменно стълбище, което се спускаше надолу към огромната подземна сграда.

— Добре — каза на немски той. — Групата за влизане. Ваш ред е.

В джипа Рейс се обърна към Лорън.

— Влизат.

Петима командоси в пълно снаряжение се приближиха до входа.

Водени от жилест млад капитан на име Курт фон Дирксен, те спряха при Колб.

— Не усложнявайте нещата — каза на Дирксен генералът. — Намерете идола и веднага се връщайте…

В този момент във въздуха наоколо ненадейно се разнесе пронизително свистене.

Нещо дълго и остро се заби в мъха на стената точно до главата на Колб!

Той смаяно го погледна.

Беше стрела.

От тонколоните на миниатюрния телевизор заехтяха викове. Събралите се около храма немски войници бяха обсипани с дъжд от стрели.

— Was zum Teufel!8

— Duckt Euch! Duckt Euch!9

— Какво става? — Лорън се наведе напред.

Удивен, Рейс се обърна към нея.

— Изглежда, че ги нападат.

Оглушителен грохот на автоматичен огън отново обгърна върха на кулата.

Всички немски командоси стояха около отворения портал на храма с лице навън и се целеха в източника на смъртоносните стрели — ръба на огромния кратер.

Гюнтер Колб се взираше в мрака под прикритието на стените на входа и търсеше врага.

И го видя.

Видя тъмни фигури, скупчени в края на кратера.

Бяха петдесетина — слаби мъже, които изстрелваха примитивни дървени стрели срещу немските войници.

„Какво е това, по дяволите?“ — помисли си генералът.

Рейс смаяно слушаше гласовете, които се носеха от тонколоните на телевизора.

— Първа група! Какво става при вас?

— Атакуват ни! Повтарям, атакуват ни!

— Кой?

— Приличат на индианци! Повтарям. Индианци. Туземци. Обстрелват ни от горния край на кратера! Но като че ли вече ги отблъскваме… Чакайте. Не, чакайте малко. Те се връщат. Връщат се.

След миг тракането на автоматите утихна и настъпи тишина.

Нищо.

Пълно мълчание.

Немците на екрана предпазливо се озъртаха, оръжията им димяха.

Рейс и Чеймбърс се спогледаха.

— Местно племе в района — каза Уилям.

Гюнтер Колб издаваше заповеди.

— Хорген! Отведи хората горе и обкръжи ръба на кратера! — Той се обърна към фон Дирксен. — Добре, капитане. Можете да влезете в храма.

Петимата от групата на младия капитан се събраха пред отворения портал.

Той зееше пред тях, мрачен и заплашителен.

Капитан фон Дирксен предпазливо пристъпи с автомат в ръка и застана на прага пред широкото каменно стълбище, което водеше във вътрешността на храма.

— Виждам каменни стъпала — каза по ларингофона си той. — Слизам…

— … по стълбището — разнесе се по тонколоните в джипа гласът на фон Дирксен.

Рейс напрегнато се взираше в петимата командоси, които един по един изчезнаха под нивото на пода. После не се виждаше нищо друго, освен пустият каменен портал.

— Докладвайте, капитане — нареди по микрофона Колб, когато младият немски капитан стигна до края на стълбището.

Фон Дирксен стоеше в тесен каменен тунел, който завиваше надясно и стръмно се спускаше по спирала в мрака на храма. В стените имаше малки ниши.

— Стигнахме до края на стълбището — отвърна той. — Виждам заоблен тунел. Продължавам по него.

Групата предпазливо заслиза по прохода. Лъчите на фенерчетата им играеха по влажните стени. Някъде отдолу се чуваше звук от капеща вода.

Група, тук Първи — каза фон Дирксен. — Обадете се.

Останалите бързо отговориха:

— Тук Втори.

— Трети.

— Четвърти.

— Пети.

Немските войници продължиха навътре в тунела.

Рейс и другите мълчаливо се взираха в екрана и слушаха приглушените гласове на немците. Уилям превеждаше.

— … тук е адски влажно, навсякъде има вода…

— … бъдете нащрек. Внимавайте къде стъпвате… В този момент от тонколоните се разнесе силно пращене.

— Какво е това? — сепнато попита фон Дирксен — Група, обадете се.

— Тук Втори.

— Трети.

— Четвърти.

И после нищо.

Рейс чакаше да се обади последният войник. Ала тонколоните мълчаха.

Фон Дирксен се обърна.

— Фридрих — прошепна той и закрачи назад покрай другите.

Спускаха се по стръмния тунел и наоколо им цареше мрак, нарушаван само от светлината на фенерчетата.

Зад себе си виждаха бледосинкава лунна светлина, която сочеше пътя към повърхността.

Капитанът впери поглед нагоре.

— Фридрих! — отново прошепна в мрака той. — Фридрих! Къде си?

Фон Дирксен чу някъде зад себе си свистене.

Когато се обърна, видя само двама от хората си. Третият го нямаше.

Той тъкмо се канеше да каже нещо по микрофона си, но внезапно зърна необикновено голяма сянка да се плъзга покрай завоя на тунела и онемя.

Тя се очертаваше на фона на лунната светлина зад нея.

И изглеждаше ужасяващо.

Меките синкави лъчи на луната лъщяха по мускулести черни хълбоци. Фенерчето на фон Дирксен осветяваше дълги остри зъби.

Немският капитан просто зяпаше смаяно създанието.

То бе огромно.

Изведнъж към него се присъедини второ, също такова същество.

Трябва да се бяха крили в нишите, помисли си фон Дирксен.

Бяха ги изчакали да минат покрай тях, за да им отрежат пътя за бягство.

И тогава първото чудовище скочи. Капитанът нямаше никакъв шанс. То се движеше невероятно бързо за толкова голям звяр и след миг зиналата му паст изпълни полезрението на фон Дирксен. Немецът успя само да извика.

От тонколоните се носеха викове и крясъци.

Рейс и другите ужасено гледаха екрана.

Писъците на последните трима от групата на фон Дирксен разцепваха въздуха в храма. Чу се автоматична стрелба, ала тя заглъхна след секунди и отново се възцари тишина.

Безкрайна тишина.

Уилям не откъсваше очи от екрана, който показваше отворения портал.

— Фон Дирксен, Фридрих, Нилсон. Докладвайте.

Отговор не последва.

Рейс хвърли поглед към Лорън.

И изведнъж от тонколоните изкънтя нов глас.

Задъхан и уплашен.

— Господин генерал! Тук Нилсон! Повтарям, тук Нилсон! Господи… Бог да ни е на помощ. Бягайте оттук, господин генерал! Бягайте оттук докато още мо…

Тряс!

Прозвуча като някакъв сблъсък.

Като нещо голямо, стоварило се върху мъжа на име Нилсон.

Разнесе се шум от боричкане, последвано от смразяващ крясък. И друг, безкрайно по-ужасен звук.

Рев, зловещ рев, мощен и гърлен, като на лъв.

Само че по-дълбок, по-свиреп.

Рейс отново погледна телевизора и се вцепени.

Видя го да изплува от мрака на портала.

От входа на храма се появи гигантско черно създание. Стомахът на Уилям се сви.

Защото в този момент разбра, че въпреки цялата си модерна техника, въпреки всичките си оръжия и егоистични желания да открият нов, фантастичен източник на енергия, хората на тази скална кула са нарушили един далеч по-прост закон на човешката еволюция.

Някои врати просто трябва да останат затворени.

Гюнтер Колб и другите десетина немци на върха на кулата просто благоговейно зяпаха звяра, застанал на портала.

Той бе великолепен.

Беше висок метър и половина, макар и застанал на четири лапи. Абсолютно черен, мастиленочерен от главата до опашката.

Приличаше на някакъв вид ягуар.

Гигантски черен ягуар.

Жълтите очи на огромната котка блестяха под лунната светлина и с косматите си гневни вежди, мускулести хълбоци и остри като ками зъби тя наистина приличаше на самия дявол.

И тогава меката синкава светлина, която огряваше входа на храма, се замени с бял проблясък на светкавица и в последвалия оглушителен грохот на гръмотевица грамадният звяр изрева.

Ревът му спокойно можеше да е сигнал.

Защото в този момент, точно в този момент, от мрака на храма изскочиха още десетина черни котки и се нахвърлиха върху немците.

Въпреки че бяха въоръжени с автомати, командосите нямаха никакъв шанс.

Котките бяха прекалено бързи. Прекалено гъвкави. Прекалено силни. Те нападнаха смаяните войници и учени с поразителна свирепост.

Неколцина войници успяха да стрелят и едно от чудовищата се стовари на земята, като се разтърсваше в силни гърчове.

Ала това не промени нищо. Другите котки дори не забелязваха куршумите, които свистяха наоколо им, и след секунди впиваха зъби в гърлата на стрелците и ги задушаваха в мощните си челюсти.

Ужасяващи викове разцепиха нощта.

Генерал Гюнтер Колб бягаше.

Мокри папратови листа шибаха лицето му, докато се спускаше по каменното стълбище, което водеше към висящия мост.

Ако успееше да мине по моста, мислеше си той, и го отвържеше от подпорите от отсрещната страна, котките щяха да останат на скалната кула.

Колб тичаше по влажните каменни плочи. Ушите му пищяха. Нещо голямо трополеше след него. Още малко…

Там!

Той го видя.

Въженият мост!

Видя дори неколцина от хората си, които бягаха по него от кървавия ужас на върха.

Генералът прескочи последните няколко стъпала и стъпи на перваза.

Беше успял!

И тогава върху гърба му се стовари огромна тежест и Колб се строполи по очи.

Силно се удари в студената влажна повърхност на перваза и отчаяно задращи с ръце в опит да се изправи, когато изведнъж гигантска черна лапа блъсна китката му и я прикова към земята.

Колб ужасено погледна нагоре.

Една от котките.

И бе стъпила отгоре му!

Дяволският черен звяр напрегнато се взираше в него и любопитно разглеждаше това странно дребно създание, което толкова глупаво се беше опитало да му избяга.

Генералът плахо впери поглед в зловещите жълти очи. В този момент главата на грамадното животно със смразяващ рев се наведе към него. Колб стисна клепачи и зачака края.

В селото цареше тишина.

Дванадесетте немски командоси край монитора просто смаяно се споглеждаха.

Другарите им на върха на кулата бягаха във всички посоки. От време на време някой от тях откриваше огън, само за да бъде нападнат миг по-късно от огромна котешка фигура.

— Хаселдорф, Крайгер — рязко каза сержант Дитрих. — Вдигнете западния мост. — Двама от войниците незабавно напуснаха кръга.

Дитрих се обърна към младия радист.

— Успя ли да се свържеш с някого горе?

— Опитвам, но никой не отговаря — отвърна радистът.

— Продължавай.

Рейс наблюдаваше Дитрих и командосите през мокрите прозорци на джипа, когато ненадейно чу вик. Той светкавично се обърна.

И видя един от немците от кулата, който тичаше откъм крайречната пътека.

Войникът бясно размахваше ръце и крещеше:

— Schnell, zum Flugzeug! Schnell, zum Flugzeug! Sie kommen!

„Бързо на самолета! Бързо на самолета! Те идват!“ Ослепителна светкавица освети пътеката зад него и Рейс зърна нещо, което подскачаше по петите му.

— Господи…

Гигантска котка — също като онази, която само преди минути беше излязла от храма.

Ала образът на малкия екран в джипа не можеше да се сравнява с истинския лик на звяра.

Той бе абсолютно ужасяващ.

Тичаше с ниско наведена глава и острите му уши бяха прилепнали назад. Могъщите му мускулести хълбоци го тласкаха към бягащата му плячка.

Движеше се с възхитителна котешка грация — онова поразително съчетание от равновесие, сила и бързина, типично за котките по целия свят.

Немският командос полагаше всички усилия, но нямаше шанс да се спаси. Той се опита да промени посоката си, да се скрие зад дърветата край пътеката. Ала котката беше прекалено гъвкава. Приличаше на бягащ леопард — копираше съвършено движенията на жертвата, завиваше наляво, отклоняваше се надясно, държеше ниско центъра на тежестта си и нито за миг не губеше равновесие.

Тя настигна нещастния немец, скочи отгоре му и… В този момент светкавицата угасна и пътеката потъна в пълен мрак.

Мрак.

Тишина.

И Рейс чу вик.

После нова светкавица освети речния бряг и когато видя сцената пред себе си, Рейс усети, че кръвта му се вледенява.

Гигантската черна котка беше възседнала тялото на командоса, навела масивната си глава над шията му. Тя рязко повдигна челюсти и с отвратителен разкъсващ звук изтръгна гръкляна на клетника.

При следващата ослепителна светкавица звярът триумфално изрева.

В продължение на цяла минута никой в джипа не каза нищо.

Накрая Уолтър Чеймбърс наруши мълчанието.

— Ние също не сме в безопасност.

И имаше право. Защото в този момент, в този страшен момент, от гъсталака край речния бряг изскочиха останалите черни котки и нападнаха всички хора наоколо.

Зверовете атакуваха от всички страни и напълно изненадаха Дитрих и хората му, глупаво събрани край монитора в средата на селото.

Котките изпълниха главната улица като прилепи, излитащи от ада, нахвърляха се върху войниците, събаряха ги на земята, преди те да успеят да реагират, и впиваха зъби в гърлата им.

Рейс не беше сигурен колко са тези чудовища. Отначало преброи десет, после дванадесет… петнадесет…

Господи.

Внезапно чу изстрели и се обърна. Двамата командоси, които Дитрих бе пратил да вдигнат западния мост, Хаселдорф и Крайгер, отчаяно стреляха по връхлитащите зверове.

Успяха да повалят две от страховитите котки, преди Другите просто да скочат отгоре им и да ги разкъсат.

Едно от животните стъпи върху гърба на Хаселдорф и изтръгна гръбначния му стълб. Друго захапа гърлото на Крайгер и му строши врата с отвратително хрущене.

В селото цареше хаос. Немците тичаха във всички посоки — към двата хеликоптера, към колибите, към реката — в отчаян опит да избягат от разярените котки.

— Качвайте се на хеликоптерите! — извика някой. — Качвайте се на…

Изрева двигател и Рейс се обърна. Витлата на вертолетите бавно се завъртяха.

Войниците се втурнаха към хеликоптерите, но те бяха прекалено малки — имаше място само за пилот и стрелец.

Първият „Апачи“ се издигна във въздуха, тъкмо когато един ужасен командос скочи на ската му и отвори вратата. Ала преди да успее да се покатери вътре, една от котките се хвърли след него, изблъска го и се вмъкна в кабината, размахвайки дългата си опашка.

След миг от прозорците плисна кръв и увисналият на три метра над земята хеликоптер сякаш полудя.

Той рязко се наклони надясно към другия „Апачи“ и шестцевната картечница под носа му внезапно обсипа селото с автоматичен огън.

Навсякъде полетяха трасиращи куршуми.

Предното стъкло на джипа се покри с паяжина от пукнатини.

Рейс инстинктивно се наведе. В този момент обаче видя, че от задната част на един от хюитата, завързан на речния бряг, избухват оранжеви искри от рикошети.

И тогава от ракетния отсек на обезумелия немски хеликоптер като фойерверки в небето се стрелнаха две ракети „Хелфайър“.

Едната улучи близка каменна колиба и я взриви, докато другата просто полетя по главната улица на Вилкафор, насочи се право към огромния хидроплан Ан–111 и изчезна през спуснатата товарна рампа.

Следващата секунда не се случи нищо.

И после гигантската машина избухна. Експлозията беше чудовищна. Стените на хидроплана се пръснаха. Той рязко се наклони наляво и започна да потъва в реката, като бавно се отдалечаваше по течението.

Междувременно хеликоптерът, който всяваше целия този хаос, продължаваше да се приближава към своя близнак. Вторият „Апачи“ отчаяно се опитваше да избяга, ала бе прекалено късно. Перките на първия се блъснаха в бързо въртящото се витло на втория и въздухът се изпълни с пронизително металическо стържене.

Перките на първия „Апачи“ кой знае как пробиха горивните резервоари на втория и двата хеликоптера бяха обгърнати от огромно оранжево огнено кълбо, което се понесе по главната улица на Вилкафор.

Рейс извърна очи от ужасната сцена и погледна Уолтър Чеймбърс, който седеше до него.

— Господи, Уолтър, видя ли това?

Антропологът не му отговори.

Рейс се намръщи.

— Уолтър? Какво…

Мъррр.

Уилям се вцепени.

После по-внимателно се вгледа в лицето на Чеймбърс. Очите на дребния учен бяха разширени и той като че ли беше затаил дъх.

И освен това се взираше в нещо над рамото на Рейс.

Уилям бавно, съвсем бавно се обърна.

До прозореца стоеше една от котките.

Точно до прозореца!

Черната й глава бе огромна и закриваше целия прозорец. Гигантското същество просто гледаше Рейс с тесните си жълти очи.

И пак измърка. Гърлено, вибриращо ръмжене.

Мъррр.

Уилям видя издигащите се и спадащи гърди, видя дългите бели кучешки зъби, които стърчаха над долната устна на звяра. Изведнъж животното изсумтя и едва не накара Рейс да припадне от ужас. В следващия момент целият джип под него се разтърси.

Той се обърна.

Друга котка току-що беше скочила върху предния капак!

Тя стоеше с широко разкрачени предни лапи, разярените й жълти очи се взираха в Рейс и Чеймбърс и сякаш проникваха в самата им душа.

Уилям докосна ларингофона си.

— Хм, Ван Люън. Там ли си?

Никакъв отговор.

Черната котка на капака бавно и зловещо пристъпи напред. Ноктите й дращеха по стоманата. В същото време звярът от лявата страна на джипа побутна вратата с нос, сякаш за да провери здравината й.

Рейс отново почука по микрофона си.

— Ван Люън!

— Виждам ви, професоре — разнесе се в слушалката му гласът на сержанта. — Виждам ви.

Уилям се озърна и видя БТР-а съвсем близо на главната улица.

И точно в този момент черната котка на предния капак строши напуканото стъкло на колата!

Гигантската лява лапа на звяра спря само на пет сантиметра от козирката на шапката на Рейс.

— Ван Люън!

— Добре! Добре! Бързо! Погледнете под таблото! — каза сержантът. — До педала за газта. Потърсете черен гумен бутон.

Рейс се наведе.

И го откри.

— За какво е?

— Просто го натиснете!

Уилям натисна копчето и двигателят на джипа изрева.

Вече не бяха безпомощно приковани тук! Рейс не знаеше как е станала тази магия и не го интересуваше, стига моторът да не спираше.

Той бързо се изправи изпод волана и се озова право пред широко разтворената паст на черната котка!

Чудовището му изръмжа — диво, яростно. Беше толкова близо, че горещият му зловонен дъх обливаше лицето на Рейс. Голямата котка се извиваше и се опитваше ла се промъкне през дупката, която бе пробила в стъклото, за да се добере до човешката плът в колата.

Уилям прилепи гръб до облегалката, колкото може по-надалеч от страховитите зъби на животното. Той се обърна наляво и видя ужасните челюсти на другата котка, които се приближаваха към него с поразяваща скорост!

Второто чудовище се блъсна в прозореца и джипът се разтърси под тежестта му. По стъклото бързо плъзнаха пукнатини.

Ала двигателят продължаваше да работи и нищо друго нямаше значение. Откъснат от вцепенението си, Рейс светкавично хвана скоростния лост, превключи на някаква предавка — не знаеше коя — и настъпи газта до дупка.

Джипът се стрелна назад по калната главна улица на Вилкафор.

Господи! Беше попаднал на задната!

Докато големият джип бясно подскачаше по неравната повърхност, котката на капака сякаш не забелязваше движението. Демоничният звяр просто изви глава от стъклото и пъхна вътре лапа в опит да достигне Рейс.

Той от своя страна се притискаше колкото може по-назад на седалката и не вдигаше крак от педала.

Колата попадна в дупка, подскочи във въздуха и отново се стовари на земята. Котката все още бе на капака и продължаваше да протяга нокти към Рейс, докато бронираният джип неовладяемо летеше назад по мократа улица.

— Уил! Внимавай! — извика Лорън.

— Какво има?

— Зад нас!

Ала Рейс не гледаше назад.

Следеше адското изчадие, което се мъчеше да го изкорми.

Уил! Спри! Ще паднем в реката!

Той се сепна.

В реката ли?

Уилям хвърли поглед към огледалото и зърна черната вода зад тях, зърна един от американските хеликоптери в плитчината точно на техния път!

Рейс завъртя волана, ала нямаше смисъл. В опитите си да се избави от котката, отдавна беше изгубил управлението на джипа.

Той удари спирачки, но колелата просто престанаха да се въртят и се плъзнаха по калта. И преди да осъзнае какво става, колата изхвърча от брега.

Джипът описа висока изящна дъга във въздуха и тежко се заби със задната си част в стъклената кабина на хюито. Котката се изплъзна от предния капак и със силен плясък падна във водата.

След секунди кайманите бяха отгоре й.

Като надаваше отчаян рев, звярът се мъчеше да се съпротивлява, докато накрая те надделяха и го замъкнаха на дъното.

Край брега остана странен хибрид между джип и хеликоптер, който се носеше полупотънал в реката на пет-шест метра от брега.

Цялата предна част на кабината на хюито беше разбита и бронираната кола смешно стърчеше от нея. Витлото и опашката на вертолета обаче не бяха засегнати от сблъсъка. Двете перки се издигаха високо — неподвижни, ала невредими.

Рейс полагаше всички усилия да запази самообладание.

Мазна зеленикава вода плискаше в стъклото отляво и през пукнатините се процеждаха капки. Самият прозорец приличаше на един от онези аквариуми, в които се вижда и над, и под повърхността.

Само че този аквариум сякаш беше от самия ад.

Уилям видя коремите на не по-малко от пет огромни каймана, които плуваха право към него, размахвайки опашки зад себе си.

И не бе само това. През голямата дупка на предното стъкло шуртеше силна струя вода, лееше се върху дънките му и образуваше дълбока локва в краката му.

Уолтър Чеймбърс учестено дишаше.

— Господи, Боже мой! О, божичко!

Габи Лопес имаше кървава рана над лявото око. Навярно си беше ударила главата при сблъсъка с хеликоптера.

— Трябва да се махнем оттук! — извика Лорън.

— Мислиш ли? — попита Рейс. В същия момент през дупката пред него се плъзна голяма сребриста риба с остри зъби и падна в скута му.

Някъде отляво се разнесе силен удар. Джипът рязко се наклони настрани и Уилям едва не изхвърча от седалката.

Той се обърна и видя до левия прозорец огромното тяло на черен кайман, който свирепо го гледаше през напуканото стъкло!

— О, не! — изпъшка Рейс.

Гигантското влечуго се отдръпна назад.

— О, не…

— Какво става? Какво става? — уплашено попита Уолтър Чеймбърс.

— Кайманът ще се блъсне в нас! — извика Рейс и припряно започна да се прехвърля на задната седалка. — Бързо, Уолтър! Бързо!

Антропологът незабавно последва примера му и в същия момент кайманът се стрелна напред. След миг предният ляв прозорец избухна навътре и стъклата полетяха във всички посоки.

Дъждът от остри парченца светкавично беше последван от люспестото тяло на влечугото, което се вмъкна през дупката в предната част на джипа заедно с нахлулата вътре вода.

Кайманът изпълни цялото пространство. Рейс изтегли краката си на задната седалка само секунда преди зъбатите челюсти да се затворят.

Уолтър Чеймбърс нямаше този късмет. Той не успя да се отдръпне навреме. Чудовището силно се блъсна в краката му и ги прикова към предната дясна врата.

Антропологът изкрещя. Кайманът се извиваше и сумтеше, мъчеше се да го захапе.

От задната седалка Рейс виждаше само грамадния брониран гръб и дългата опашка, която яростно се размахваше насам-натам.

После неочаквано — и толкова бързо, че Уилям ужасено ахна гигантският кайман измъкна Чеймбърс през прозореца, през който бе влязъл.

— Неееее! — извика нещастният учен, докато изчезваше под повърхността на реката.

Рейс и Лорън се спогледаха.

— Какво ще правим сега? — извика тя.

„Откъде да знам, по дяволите?“ — помисли си Уилям, докато се озърташе наоколо.

Предната част на колата бързо се пълнеше с вода. Джипът се накланяше наляво и постепенно потъваше в реката.

— Трябва да се измъкнем оттук, преди да се удавим! — каза той. Бързо! Отвори прозореца! Мисля, че вече не сме заключени!

Водата започна да прелива отзад и Лорън отвори прозореца си. Дясната половина на колата бе по-нависоко и отвън нахлу само студен нощен въздух.

После през предния ляв прозорец внезапно се плъзна втори кайман и се стовари във водата, събрала се в предната половина на джипа.

— Бягай! — извика Рейс. — Качи се на покрива!

Лорън го послуша. Тя светкавично се измъкна навън и се покатери върху колата. Замаяната археоложка я последва. Лорън я дърпаше отгоре, а Уилям я буташе отзад.

Кайманът се гърчеше и сумтеше в търсене на плячката си.

Водата заливаше предната седалка. Отзад вече стигаше до кръста.

В този момент в задния ляв прозорец се блъсна друго влечуго и джипът се разтърси. Рейс се обърна и видя, че лявата половина на колата е потънала под речната повърхност!

Габи Лопес почти се беше измъкнала през десния прозорец. Вътре оставаше само Уилям.

Докато отчаяно й помагаше да излезе обаче, чу ужасяващо металическо скърцане.

Целият джип рязко се наклони надясно.

Отначало си помисли, че просто ги е блъснал друг кайман. Но не. Не, този път колата се бе обърнала странично. И се движеше. Движеше се…

По течението.

Господи, помисли си той.

Речното течение ги отнасяше!

— Сигурно сънувам — изпъшка Рейс.

В този момент усети ново, по-познато разтърсване. Един от кайманите пак се беше блъснал в левия прозорец.

— Хайде, Габи! — изкрещя Уилям.

Кайманът в предната част на джипа вече очевидно бе разбрал къде са жертвите му и тромаво се заизмъква назад, за да може да се прехвърли на задната седалка.

— Габи!

— Още малко… — разнесе се приглушеният отговор на археоложката.

— Побързай!

Изведнъж краката й изчезнаха и Лорън извика:

— Тя е при мен, Уил!

Рейс се хвърли към прозореца, провря главата си навън и видя, че двете жени стоят на покрива над него.

Те бързо се наведоха, хванаха го за ръце и го изтеглиха при себе си — по-малко от секунда преди кайманът да се промъкне отзад и да затвори челюсти само на милиметри от краката на Уилям.

Наш, Коупланд и шестимата американски войници седяха оковани в белезници в напълно безопасния БТР и наблюдаваха кошмара навън, когато плъзгащата се странична врата ненадейно се отвори и вътре нахлуха вятърът и дъждът.

Двама мокри до кости немци се вмъкнаха в машината и изведнъж в БТР-а отново настъпи тишина.

Наш и другите просто ги гледаха.

Мъж и жена.

И двамата подгизнали, и двамата покрити от глава до пети в кал. Носеха цивилни дрехи, дънки и бели тениски, но на хълбоците им висяха черни кобури от изкуствена кожа с компактни пистолети Глок–18.

Мъжът беше едър, силен наглед и широкоплещест, жената — дребна, но атлетична, с къса изрусена коса.

Без да губи време, немецът отиде при американците и започна да отключва белезниците им.

— Вече не сте пленници — каза на английски той. — Сега всички сме в едно и също положение. Хайде, трябва да спасим колкото можем повече от другите.

Рейс, Лорън и Лопес стояха на покрива на джипа, докато течението бавно отнасяше заклещената в хеликоптера кола.

В този момент Уилям видя паянтовия дървен кей на десетина метра от тях. Като че ли щяха да минат точно край него.

Това беше единственият им шанс.

Джипът и хюито отново се наклониха и още повече потънаха във водата. Покривът бе на тридесетина сантиметра над повърхността, хеликоптерът — малко по-високо. Ала с всеки изминат метър потъваха с по няколко сантиметра.

Опасността беше реална.

Съвсем реална.

Още един метър.

Кайманите започнаха да се приближават.

Осем метра преди кея водата заля покрива на джипа под краката им. Тримата се прехвърлиха върху хюито.

Пет метра.

Бързо потъваха.

Рейс погледна към брега.

Сега селото пустееше. Тук-там по главната улица се плъзгаха котешки сенки. Нямаше и следа от хора.

И тогава забеляза, че бронетранспортьорът е изчезнал.

Осемколесната подобна на танк машина с Наш, Коупланд и зелените барети не се виждаше никъде.

Ван Люън! — каза по микрофона си Рейс. — Къде сте?

— Тук съм, професоре.

— Къде?

— Двама немци отвориха БТР-а и ни свалиха белезниците. В момента обикаляме селото и прибираме всички оцелели.

— Защо междувременно не се отбиете до кея? След трийсетина секунди?

Ясно, професоре. Идваме.

До кея оставаха три метра и водата вече напълно покриваше покрива на джипа.

Макар че стояха върху хеликоптера, щеше да им се наложи да стъпят върху колата, за да скочат на кея.

— Хайде, миличка, не потъвай — каза Уилям.

Два метра.

Покривът на джипа беше на петнадесет сантиметра под водата.

Един метър.

Тридесет сантиметра под повърхността.

Лорън прегърна през раменете замаяната Габи.

— Добре, слушайте — рече тя. — Първи сме ние с Габи. Уил, ти ни последвай. Съгласен?

— Съгласен.

Плаващият хибрид се приближи до кея.

В този момент двете жени скочиха от хеликоптера върху потопения покрив на колата и потънаха до коленете.

Две крачки и Лорън избута археоложката върху кея.

После се покатери и тя. Успя да изтегли краката си, само мигове преди два огромни каймана да се понесат във водата след нея, свирепо раззинали челюсти.

— Хайде, Уил! — извика тя.

Рейс се приготви да скочи върху покрива на джипа. Трябва да представляваше невероятна гледка — по дънки, тениска и бейзболна шапка, изправен върху полупотопен боен хеликоптер насред гъмжаща от каймани южноамериканска река.

„Как се озовах тук, по дяволите?“ — помисли си той.

После хюито и джипът рязко се наклониха и потънаха още по-надълбоко.

Уилям изгуби равновесие и едва не падна. Когато вдигна поглед, установи, че положението сериозно се е влошило.

Покривът на колата вече беше най-малко на метър под водата.

Даже да успееше да скочи отгоре му, кайманите щяха да го разкъсат, преди да се добере до кея.

Покривът на хеликоптера също бе на повече от два сантиметра под повърхността.

Рейс отчаяно се озърна наоколо. Над водата стърчаха само перките.

Той хвърли поглед към брега. БТР-ът тъкмо спираше до кея. Плъзгащата се странична врата на бронираната машина се отвори и вътре видя Ван Люън и Скот. Лорън понесе Габи натам.

— Хайде, Уил! — извика през рамо Лорън. — Скачай!

Хюито пак се наклони и маратонките на Рейс потънаха под водата.

Уилям погледна към перките.

Може би щеше да успее…

Не.

Бе прекалено тежък и те щяха да се огънат под него.

Той пак се обърна към сушата. Три големи каймана плуваха между него и стария дървен кей.

Може би…

Рейс се пресегна и се хвана за една от десетметровите перки. После с всички сили я натисна и я завъртя около оста й.

Потъналият хеликоптер продължаваше бавно да се носи по течението.

Перката се завъртя и краят й стигна почти до кея като тесен мост, свързващ хюито с брега.

Вертолетът пак се разтърси и потъна с още пет сантиметра. В този момент от водата до Уилям изригна гигантско черно тяло и той инстинктивно се разкрачи колкото може повече. Кайманът се стрелна между краката му, болезнено ожули вътрешната страна на прасците му и се стовари в реката от другата страна на хюито.

„Последен шанс! — мислено извика Рейс. — Побързай!“

Той още веднъж погледна към широката четвърт метър перка, увиснала на тридесет сантиметра над водата.

„Давай!“

И Рейс скочи.

Три крачки и видя кея на шест метра пред себе си. Кеят, спасението…

… по средата на пътя усети, че перката се огъва под него, спуска се към водата и…

… се опира върху гърбовете на трите каймана между хеликоптера и кея!

Рейс се затича по тесния мост, закрепен върху люспестите туловища!

Стигна до края на перката и се хвърли напред, полетя във въздуха и се блъсна с гърди в ръба на кея.

„Изтегли си краката от водата!“ — помисли си той, когато усети, че маратонките му потъват в мастиленочерната течност под него.

Мигновено сви крака нагоре и се претърколи по дървения кей.

Уилям задъхано преглътна. Не можеше да повярва.

Беше ус…

— Професор Рейс! Побързайте! — извика в ухото му металическият глас на Ван Люън.

Той вдигна очи и видя отворената врата на БТР-а.

В следващия момент обаче вниманието му привлече някакво движение над бронираната машина и Уилям зърна една от грамадните черни котки, която прескачаше БТР-а със зинала паст и оголени зъби.

Звярът се стовари върху кея само на метър и половина от Рейс. И се закова на място, ниско приклекнал, с прилепнали назад уши, отворена уста, напрегнати за последен скок мускули…

И тогава паянтовият кей хлътна под него.

Без скърцане. Без предупреждение.

Гнилото дърво се разпадна и голямото черно животно със смаяно ръмжене полетя във водата.

— Беше крайно време да извадя малко късмет — измърмори Рейс.

Кайманите не губиха нито миг.

Две тъмни грамади се понесоха към котката и скоро реката наоколо закипя.

Уилям използва възможността, прескочи дупката в кея и се затича към БТР-а.

Когато влезе вътре и Ван Люън затвори тежката стоманена врата. Рейс се озърна назад към брега.

Гледката го изуми.

Котката, същата черна котка, която само преди секунди се канеше да го разкъса, бавно се измъкваше от реката. От ноктите й капеше кръв, от зъбите й висяха парчета месо, от лъскавите й хълбоци се стичаше вода.

Гърдите й тежко се надигаха. Изглеждаше напълно изтощена от току-що завършилата битка.

Ала беше жива.

Бе победила.

Беше оцеляла при сблъсъка с двата гигантски каймана!

Останал без сили, Рейс се свлече на пода, опря глава на студената метална стена и затвори очи.

В този момент обаче чу шум.

Сумтене и ръмжене на котки някъде наблизо.

Лапите им цапаха в локвите. Костите на убитите немски командоси хрущяха. Някой нададе предсмъртен вик.

Уилям се унасяше, но преди да заспи, през главата му мина една последна ужасяваща мисъл.

„Как ще се измъкна жив оттук, по дяволите?“