Храмът на инките

СЕДМО ДЕЙСТВИЕСряда, 6 януари, 17:30

Хидропланът кацна в реката до Вилкафор малко преди залез слънце на 6 януари 1999 г.

След като отново се намазаха с маймунска урина, Рейс и Рене се запътиха към второто село. Оставиха Дъги и Габи в самолета, защото антроположката трябваше да се погрижи за многобройните рани на младия командос.

Докато минаваха през Вилкафор, уморени и изтощени. Рейс видя, че по улицата няма трупове.

Въпреки че само преди няколко часа тук бяха убити десетина учени от флота и УСВП — наред с Марти, Лорън, Наш и Ван Люън — от тях нямаше и следа.

Той тъжно погледна пустата улица. Нямаше представа къде са изчезнали труповете.

Двамата с Рене влязоха в селото, точно когато в подножието на Андите вече се спускаше мрак.

Вождът на племето Роа и антропологът Мигел Морос Маркес ги посрещнаха до рова.

— Мисля, че това е ваше — каза Рейс и протегна идола напред.

Роа се усмихна.

— Ти наистина си Избраникът — отвърна той. — Моят народ някой ден ще пее песни за теб. Благодаря ти, благодаря ти, че ни върна нашия Дух.

Уилям сведе глава. Изобщо не се смяташе за Избраник. Просто беше сторил каквото смяташе за редно.

— Обещай ми само едно нещо — каза на вожда той. — Обещай ми, че когато си тръгна, ще напуснете това село и ще изчезнете в джунглата. И други ще дойдат да търсят идола, сигурен съм. Отнесете го колкото може по-далеч оттук, където никога няма да го намерят.

Роа кимна.

— Ще го направим, Избранико. Ще го направим.

Рейс все още не му бе дал идола.

С твое позволение — рече той, — трябва да направя още нещо и за тази цел имам нужда от идола.

Индианското племе се събра на пътеката, заобикаляща скалната кула.

Вече беше нощ и всички бяха обилно намазани с маймунска урина.

Тъй като не можели да се върнат в леговището си в храма, каза Маркес, рапите прекарали деня в сумрака на дъното на кратера.

Рейс погледна над пропастта, където преди бе въженият мост.

Той все още висеше до стената на кулата, на същото място, на което преди двадесет и четири часа го бяха оставили нацистите.

Пратиха един от най-ловките катерачи на Роа — намазан с двойно по-голямо количество маймунска урина — на дъното на кратера, откъдето индианецът умело се покатери по почти вертикалната скала.

Скоро стигна до дългото въже, увиснало от долната част на моста, и го завърза за друго, което туземците държаха на пътеката. Те изтеглиха моста и бързо го закачиха за подпорите.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — попита Рене, докато Уилям гледаше към върха на кулата.

— Има още един изход от храма — отвърна той. — Ренко го е открил. И аз ще го намеря.

После, с идола в една ръка, факел в другата и кожена чанта, прехвърлена през рамо, Рейс пресече въжения мост.

Последваха го десет от най-силните воини на Роа, които също носеха запалени факли.

Стигнаха на площадката. Уилям извади от чантата си мехур с вода и намокри тириевия идол.

Камъкът незабавно завибрира. Чист, хипнотизиращ звук разцепи нощта като нож.

След минути се появи първата рапа.

После втора и трета.

Огромните черни котки се събраха в широк кръг около Рейс.

Той преброи дванадесет.

Отново намокри идола, който с подновена сила нададе равния си хармоничен тон.

Уилям заотстъпва назад и влезе в храма.

Десет стъпала надолу и потъна в пълен мрак.

Рапите — големи черни и заплашителни — го последваха вътре и препречиха пътя на сноповете синкава лунна светлина.

Когато всички котки бяха в храма, десетимата индиански воини започнаха да бутат плочата, както ги бе инструктирал Рейс.

Масивният камък остро изскърца.

Уилям наблюдаваше движението му от храма. Постепенно лунната светлина окончателно беше заменена от сянката на огромната плоча.

Порталът бе затворен. И Уилям Рейс беше в храма, сам с глутницата свирепи рапи.

Мрак.

Пълен мрак, освен мъждукащия оранжев пламък на факела.

Стените на тунела лъщяха от влага. Някъде дълбоко от храма се чуваше монотонно капене на вода.

Беше ужасяващо, ала странно — Рейс не изпитваше страх. След всичко, което бе преживял, вече просто не можеше да се страхува.

Дванадесетте рапи — въплъщение на злото под светлината на факела — хипнотизирано гледаха вибриращия идол в ръцете му.

Вдигнал факела високо над главата си, той тръгна по спираловидния тунел. Проходът се спускаше надолу и завиваше надясно. В стените му бяха изсечени малки ниши.

Рейс мина покрай нишата, която беше видял при предишното си влизане в храма и съзря скелета с пробития череп. Вече знаеше, че той принадлежи на жилавия стар конквистадор, който бе откраднал смарагда на Ренко.

Когато стигна до края на тунела, той видя дълъг прав коридор. Мястото, където фон Дирксен и хората му бяха срещнали страшния си край.

Рапите безшумно и зловещо го следваха.

В дъното на правия коридор Рейс видя голяма дупка в пода. С приблизително квадратна форма и най-малко четири и половина метра широчина, тя заемаше целия тунел.

И от нея се носеше отвратителна смрад.

Уилям потръпна.

От отсрещната й страна не се виждаше нищо друго освен стена — плътна каменна стена. А дъното на самата дупка тънеше в мастиленочерен мрак.

После обаче забеляза вдлъбнатини, изсечени в дясната й стена — нещо като стълба, по която човек можеше да слезе в отвора.

След като отново намокри идола, Рейс захапа пламтящия факел и бавно започна да се спуска в зловонната дупка.

Рапите тръгнаха след него, но без да използват вдлъбнатините. Те просто пълзяха с острите си здрави нокти по каменните стени.

След петнадесетина метра краката му отново стъпиха върху здрава земя.

Тук вонята бе още по-силна. Миришеше на разлагаща се плът.

Рейс отново стисна в ръка факела и се извърна от стената, по която току-що бе слязъл.

Гледката го накара да ахне.

Намираше се в огромна зала, гигантска пещера, издълбана в недрата на скалната кула.

Истинска каменна катедрала.

Високият й сводест таван се издигаше поне на петнадесет метра височина и изчезваше в мрака. Поддържаха го две изсечени от скалата колони.

Най-поразителни обаче бяха стените на катедралата.

Те бяха покрити с примитивни релефи — пиктограми, подобни на онези, които украсяваха портала на храма.

Имаше изображения на рапи и хора, на рапи, разкъсващи хора. Докато умираха, някои от хората продължаваха да стискат в ръцете си плячка.

Безкрайна алчност, дори в мига на смъртта.

Между релефите бяха изсечени ниши с формата на котешки глави.

Покриваха ги дебели паяжини — като сиви завеси, спуснати над челюстите на рапите.

Рейс се приближи до една от тях и разкъса паяжината.

Очите му се разшириха.

В зиналата паст на звяра беше изваян малък подиум, върху който се издигаше лъскава златна статуя, представляваща дебел мъж с огромен еректирал пенис.

— Мили Боже… — ахна той.

После се огледа наоколо. По стените трябваше да има четиридесетина такива ниши. И ако във всички се намираха подобни статуи, това съкровище струваше…

Съкровището на Солон.

Уилям отново отправи поглед към нишата пред него — към зловещо озъбената котешка глава.

Сякаш създателят на този храм предизвикваше алчния авантюрист да бръкне в устата на звяра и да вземе съкровището.

Ала Рейс не искаше никакво съкровище.

Искаше да се прибере у дома.

Той отстъпи назад от страховитата ниша и като държеше факела високо над главата си, се върна в центъра на гигантската катедрала.

И тогава видя източника на зловонието, което изпълваше въздуха.

— О, Господи!

Беше в отсрещния край на залата.

Камара от трупове — висока, отвратителна камара от трупове.

Човешки трупове.

Трябва да бяха най-малко сто и всички се намираха в различни фази на разложение. По стените наоколо лъщеше кръв в такива огромни количества, че сякаш някой ги беше боядисал в червено.

Едни трупове бяха голи, други — все още частично облечени. Едни бяха без глави, други — без крайници, трети — с разполовени тела.

За свой ужас Рейс разпозна някои от тях.

Капитан Скот… Чъки Уилсън… Текс Райкарт… немският генерал Колб. Видя дори трупа на Бъз Кокрън.

Липсваше цялата долна половина от тялото му.

По-странно обаче беше, че сред мъртъвците имаше и много тъмнокожи.

Индианци.

После внезапно забеляза малка дупка в стената зад ужасната камара.

Тя бе приблизително кръгла, с диаметър около седемдесет сантиметра — колкото раменете на широкоплещест мъж.

Уилям незабавно си спомни камъка с подобна форма на пътеката зад храма — странен кръгъл камък сред квадратни плочи, камък, който сякаш затваряше цилиндрична дупка.

О, не, помисли си той.

Това не беше дупка…

А шахта.

Шахта, която започваше на повърхността и свършваше тук, в огромната подземна катедрала.

И в този момент въпросът как рапите са оцелели в продължение на цели четиристотин години в храма най-после получи отговор.

Рейс си спомни думите на Мигел Маркес: „Ако кайманът ви беше изял, вашите приятели щяха да бъдат хвърлени на рапите“.

„Хвърлени на рапите.“

Той с разширени очи се втренчи в кръглата дупка.

Това беше жертвен кладенец.

Кладенец, в който индианците от селото хвърляха жертвоприношения.

Човешки жертвоприношения.

Те хвърляха тук собствените си братя.

Ата въпросът навярно не се изчерпва с това, си каза Рейс, докато гледаше към многобройните тъмнокожи тела.

Местните сигурно хвърляха тук и своите мъртви — и мъртвите си врагове — за да умилостивят рапите.

А в особено гладни времена, предположи той, зверовете може би се изяждаха едни други.

И тогава забеляза, че на каменния под зад труповете лежат още пет рапи — до квадратен отвор в пода.

Те гледаха право към него, хипнотизирани от монотонното вибриране на мокрия идол.

Пред тях имаше десетина много по-малки котки — малки рапи — големи колкото тигърчета. Те също бяха вперили очи в Рейс. Сякаш бяха прекъснали играта си, веднага щом бяха чули звука на тириевия камък.

„Господи — помисли си Уилям, — тук долу е истински развъдник на рапи.“

Хайде, Уил, свършвай вече.

Добре.

Той извади нещо от преметнатата през рамото му кожена чанта.

Фалшивият идол.

Рейс остави копието на пода до голямата квадратна дупка — така, че всеки, който влезе в храма, веднага да го види.

Не беше сигурен, но предполагаше, че тъкмо това е направил и Ренко преди четиристотин години.

„Добре каза си той, — време е да се измъквам оттук.“

Уилям погледна към по-тесния отвор до петте женски и техните малки и реши, че най-добрата възможност — освен да се покатери по жертвения кладенец с надеждата, че някой ще му отвори камъка горе — е просто да се спусне надолу.

С истинския идол в ръце той предпазливо заобиколи женските рапи.

И впери очи в дупката.

Тя бе широка около метър и осемдесет и потъваше право надолу. Във вертикалните й стени също бяха изсечени вдлъбнатини.

Какво пък, каза си Рейс.

Отново с факела между зъбите си и прибрал вибриращия идол в кожената си чанта, той се спусна в тясната шахта.

След около минута изгуби от поглед отвора над себе си.

Две от рапите го последваха на известно разстояние, увиснали с главите надолу, и го зяпаха със студените си жълти очи.

Ала не го нападнаха.

Рейс продължаваше да се спуска. Струваше му се, че е изминал километри, но всъщност бяха само петдесетина метра.

Накрая краката му докоснаха здрава земя.

Уилям извади факела от устата си, вдигна го във въздуха и видя, че се намира в малка пещера.

Но на дъното й имаше вода.

Беше нещо като басейн — малък басейн, от трите страни ограден със скала. От четвъртата се издигаше равен земен участък, на който стоеше той.

Рейс се приближи до водата и се наведе да я докосне, сякаш за да се увери, че е истинска. Двете рапи бавно изпълзяха от шахтата зад него.

Уилям потопи ръка във водата.

И внезапно усети нещо.

Не предмет, нищо подобно, а някакво едва доловимо движение на самата вода.

Той се намръщи. Водата течеше.

Рейс отново погледна басейна и забеляза малки вълнички, бавно движещи се отдясно наляво.

И в този момент разбра къде се намира.

В самата основа на скалната кула до плиткото езеро на дъното на кратера. И водата някак си се вливаше и изтичаше от тази пещера.

Идолът продължаваше да вибрира в чантата му.

Двете рапи напрегнато наблюдаваха Уилям.

С увереност, за каквато нямаше никакви основания, той хвърли пламтящия факел, нагази в мастиленочерната вода — с чантата, дрехите и всичко останало — и се спусна под повърхността.

Тридесет секунди по-късно Рейс изплува от дългия подводен тунел на повърхността на плиткото езеро.

Той си пое въздух и облекчено въздъхна.

Отново бе навън.

След като излезе от вътрешността на скалната кула, Рейс се върна в индианското село. Ала преди това се отби на върха на кулата. Воините, които бяха затворили портала на храма, не бяха там и той застана сам пред зловещата каменна сграда.

После вдигна един остър камък от земята, приближи се до плочата и надраска под думите на Алберто Сантяго:

Когато стигна в селото, Рене го чакаше до рова заедно с Мигел Маркес и Роа.

Рейс подаде идола на вожда.

— Рапите отново са в храма — каза той. — Време е да се приберем у дома.

— Моят народ ти благодари за всичко, което направи за нас, Избранико — отвърна индианецът. — Защо на света няма повече като теб?

Уилям скромно наведе глава и в този момент усети, че Рене стиска дланта му.

— Как се чувстваш, храбрецо? — попита тя.

— Май че трябва пак да са ме ударили по главата — отвърна Рейс. — Как иначе да си обясня всички тия геройства? Сигурно у мен се обажда адреналинът.

Рене поклати глава и го погледна в очите.

— Не. Не е адреналин.

Тя го целуна и силно притисна устните си към неговите. Когато най-после се отдръпна назад, Рене се усмихна.

— Хайде, храбрецо. Да си вървим у дома.

Рейс и Рене напуснаха селото, сподирени от ликуващите викове на индианците.

Когато изчезнаха в кратера и се запътиха към Вилкафор, някъде зад тях се разнесе приглушен крясък.

Идваше от бамбуковата клетка, завързана за четирите дървета.

В клетката, измъчван от раните в корема и двете си отсечени ръце, се търкаляше Франк Наш.

Туземците не го бяха убили на главната улица на Вилкафор. Бяха отсекли крадливите му ръце и го бяха довели тук за по-подходящо наказание.

След час започна поседнатата индианска процесия до храма на Солон. Труповете бяха положени върху церемониални носилки.

Наш се гърчеше върху една от тях, а на другите лежаха телата на Ван Люън, Марти, Лорън, Романо и участниците в проекта на флота и УСВП. Мъртва или жива, всякаква човешка плът щеше да умилостиви котешките божества.

Цялото село се събра зад храма и тихо запя, докато двама силни воини вдигнаха цилиндричния камък от дупката на пътеката и отвориха жертвения кладенец.

Първо бяха хвърлени мъртвите — Ван Люън, Марти.

Лорън и хората от флота.

Индианците довлякоха Франк Наш до отвора последен. Той бе видял какво правят с другите тела и очите му се изпълниха с ужас, когато осъзна, че същото очаква и него.

Докато жреците завързваха краката му. Наш надаваше отчаяни крясъци и бясно се гърчеше. Воините го отнесоха при дупката.

Те вкараха краката му в отвора и Франк Наш за последен път видя небето.

Индианците го пуснаха в кладенеца.

Викът на Наш не заглъхна чак до долу.

Цилиндричният камък беше върнат на мястото си и туземците напуснаха върха на кулата. Нямаше да се завърнат никога повече. Щом се прибраха в селото, те започнаха да се приготвят за дългото пътуване — пътуване, което щеше да ги отведе в дълбините на джунглата, за да не може никой да ги открие.

Хидропланът летеше над Андите. Пътуваше за Лима. За дома.

Дъги седеше в пилотската кабина — целият в бинтове, но жив. Рейс, Рене, Габи и Ули бяха отзад.

След около час Габи Лопес отиде при него.

— Здрасти.

— Здрасти. — Дъги нервно преглътна. Все още смяташе, че Габи е много красива и той не отговаря на класата й. Докато го бе бинтовала, младият войник през цялото време не беше откъсвал поглед от нея.

— Благодаря, че ми помогна с оня кайман в рова.

— А — изчерви се той. — За нищо.

— Въпреки това ти благодаря.

— Няма проблем.

Последва неловко мълчание.

— Мислех си — смутено рече Габи, — ако не… нали разбираш, ако не ходиш с някое момиче, може би ще се съгласиш да ми дойдеш на гости. Ще приготвя вечеря.

Сърцето на Дъги бързо се разтуптя. На лицето му се изписа широка усмивка.

— Страхотно — отвърна той.

На три метра зад тях в пътническия отсек на хидроплана Рене спеше, сгушена на рамото на Рейс.

Уилям от своя страна разговаряше с Джон-Пол Демонако по клетъчния телефон на Ърл Битикър — с помощта на бутона за повторно набиране. Той набързо разказа на агента всичко, което се беше случило във Вилкафор.

От БКА до нацистите, флота и армията, и накрая — тексасците.

— Чакайте малко — рече Демонако. — Имате ли някакъв военен опит?

— Абсолютно никакъв.

— Господи. Какъв сте тогава, някакъв анонимен герой?

— Нещо такова.

След като поговориха още малко, Демонако му даде телефонния номер и адреса на американското посолство в Лима и името на представителя на ФБР. Бюрото, каза той, щяло да се погрижи за завръщането им в Щатите.

Рейс затвори и се загледа през прозореца в планините под тях. Козирката на опърпаната му бейзболна шапка опираше стъклото, пръстите на дясната му ръка си играеха със смарагда на шията му.

След малко той запремигва с клепачи и извади нещо от джоба си.

Тънкият, подвързан с кожа бележник, който сутринта му бе дал Маркес.

Уилям го прелисти. Имаше само няколко страници. Ала почеркът беше познат.

Той разтвори бележника на първата страница и започна да чете.