Има нещо гнило в Бландингс

3.

Около двайсет и четири часа след като Монти Бодкин бе поръчал своя междуградски разговор с Мачингъм, номер 83, някоя по-наблюдателна птица, размахваща криле по своя път и взираща се от птичи поглед в парковете, градините и постройките на замъка Бландингс, би могла да съзре една двойка, която се разхождаше нагоре-надолу по терасата пред парадния вход на този достолепен английски дом.

И ако присвиеше очи и ги заслонеше с ноктесто краче от яркото утринно слънце, тя щеше да забележи също така, че тази двойка се състои от дребен, як млад мъж с наситено розов тен и едно изключително привлекателно момиче, облечено в зелена лятна рокля с дантелена якичка. Роналд Овърбъри Фиш се сбогуваше със своята Сю, преди да отпътува с кола за Маркет Бландингс. Оттам пък щеше да хване влака за Норфък в дванайсет и четирийсет, за да присъства на сватбата на братовчед си Джордж.

Той не очакваше предстоящата раздяла да е дълга, тъй като възнамеряваше да се върне още на другия ден. При все това се чувстваше длъжен да каже на Сю няколко напътствени слова, касаещи нейното поведение през време на отсъствието му.

На първо място, подчертаваше той, тя трябва да използва всяка знайна и незнайна женска уловка, за да заплени вуйчо му Кларънс.

— Добре — съгласи се Сю. Тя бе миниатюрно създание с омагьосваща усмивка и огромни сини очи. Последните сега искряха с разбиране и готовност. Момичето следваше неотлъчно мисълта на своя възлюбен. Лорд Емсуърт, макар и да бе обещал на Рони да му изкашля парите, все още не го беше сторил и винаги съществуваше опасност да промени решението си. Ето защо той несъмнено трябваше да бъде очарован. Още повече, че подобна задача нямаше да е неприятна. За краткото време, откак бе имала удоволствието да се запознае с него, Сю силно се беше привързала към този благ и завеян аристократ.

— Добре.

— Увивай се около него, като бръшлян.

— Добре.

— Всъщност съветвам те още в мига, в който потегля, да отидеш и да започнеш да му дуднеш за прасета.

— Добре.

— Колкото до леля Констанс…

Рони млъкна и смръщи чело. Той смръщваше чело всеки път, когато се сетеше за своята леля, лейди Констанс Кийбъл.

Когато младият Роналд, последната издънка от рода Фиш, единствен син на лейди Джулия Фиш и племенник на Кларънс, девети граф Емсуърт, бе обявил годежа и предстоящата си женитба с девойка от кордебалета на вариете „Регал“, получените отзиви бяха, както има една приказка, нееднозначни. Някои от тях се отличаваха с благосклонност, други ни най-малко.

Бийч, икономът на замъка, който от осемнайсет години хранеше към Рони полубащински чувства и се бе влюбил в Сю от пръв поглед, всесърдечно одобряваше идеята. Същото важеше и за Достопочтения Галахад Трипуд, който през деветдесетте години на отминалия век, още като буйна и видна столична напаст, бе искал да се ожени за майката на Сю. Що се отнася до самия лорд Емсуърт, той бе посрещнал вестта за предстоящото събитие с едно заблеяно „О, а?“, след което мислите му отново бяха свърнали в свинското си русло.

Както често при подобни случаи, нотката на разногласие се разнесе откъм женската страна на рода. Жените рядко са лишени от класови предразсъдъци. Възгледите им върху значимостта на Произхода се различават от тези на поета Бърнс6. Вече видяхме отношението на лейди Джулия към планувания съюз. Неодобрението на сестра й Констанс бе не по-малко изявено. Петното, което се канеше да се плесне върху гордия семеен герб, я изпълваше с дълбока покруса и тя се връзваше на фльонга в усилието си цял свят да не пропусне да види тази скръб. Постигаше го чрез чести и дълбоки въздишки, помежду които държеше устните си здраво стиснати.

Затова, когато сега спомена нейното име, Рони смръщи чело.

— Колкото до леля Констанс…

Тъкмо да добави, че ако в негово отсъствие леля му Констанс случайно вземе да си вири носа и да сумти пренебрежително в лицето на неговата възлюбена, то последната следва без колебание да я ритне в глезена, когато от къщата изникна млад мъж с навита на букли коса, шарещи маслинени очички и противни мустачета. Той за секунда остана в нерешителност на прага, срещна погледа на Рони, усмихна се плахо и отново се скри. Рони продължи да се взира напрегнато в мястото, където бе стоял.

— Проклета гнида! — изръмжа той, поскърцвайки със зъби. Видът на П. Фрубишър Пилбийм не пропускаше да събуди звяра, дремещ в Роналд Фиш. — Сто на сто теб търсеше!

Сю потръпне неспокойно.

— О, едва ли. През последните дни надали сме разменили и две думи.

— Да не ти е досаждал пак с нещо?

— О, не.

— И какво изобщо прави тук, по дяволите? Мислех, че вече си е тръгнал.

— Навярно лорд Емсуърт го е помолил да поостане. Но защо му обръщаш внимание?

— Ами нали ти изпращаше цветя!

— Знам, но…

— Беше те проследил до ресторанта онази вечер.

— Да, така е. Но нали не се опитваш да кажеш, че все още се притесняваш заради него?

— Кой, аз? — изуми се Рони. — Само това оставаше.

Отвърна малко прегракнало, защото беше смутен. За един чувствителен младеж винаги е смущаващо да се усети, че се държи като поголовен глупак. Той прекрасно знаеше, че между Сю и този полип Пилбийм няма и никога не е имало абсолютно нищо. И все пак самото му присъствие в околността го караше да настръхва и да присвива уши със сподавено ръмжене.

Разбира се, целият проблем бе в това, че той страдаше от жесток комплекс за малоценност по отношение на Сю. Беше му трудно да повярва, че такова момиче действително би могло да обикне един тъй дребен и розов екземпляр като него. Живееше в постоянен страх, че тя в най-скоро време ще си даде сметка колко е грешила, като си е мислела, че изпитва чувства към него, и ще хукне да се влюби в другиго. Не в Пилбийм, естествено, но ако някой висок и строен се мернеше наоколо…

Сю не се отказваше от темата. Тя искаше този въпрос да се изчисти веднъж и завинаги. Единственият облак на небосклона на щастието й бе склонността на нейния Рони към онази люта ревност, за която Хюго Кармъди тъй разпалено бе предупредил приятеля си Монти Бодкин. Съществуването на ревност между двама души, тъй близки и сигурни в обичта си, винаги й бе изглеждала глупава и непонятна. Тя притежаваше откритото и безхитростно съзнание на дете.

— Обещаваш ли, че никога повече няма да се тревожиш заради него?

— Трижди.

— Нито заради когото и да било друг?

— Категорично да. С тези неща е напълно приключено. — Той замълча мрачно. — Само дето… Само дето съм толкова дяволски дребен!

— Ти си висок точно колкото трябва.

— И розов.

— Моят любим цвят. Ти си едно безценно розово херувимче и аз те обичам.

— Наистина?

— Разбира се.

— Ами ако един ден си промениш мнението?

— Рони, ти си магаре.

— Знам, но пак питам: ами ако един ден решиш друго?

— Много по-вероятно е ти самият да промениш решението си.

— Какво!

— Представи си, че майка ти успее да те разубеди, когато пристигне?

— Не се чуваш!

— И дума не може да става, че би ме одобрила.

— Разбира се, че ще те одобри.

— Лейди Констанс подчертано не разтваря обятия, за да ме приеме.

Рони нададе прочувствен вопъл.

— Леля ми Констанс! Тъкмо се мъчех да се сетя за какво говорехме, когато плужекът Пилбийм замърси хоризонта. Слушай! Ако леля Констанс се опита да ти пробутва разни аристократични номера, докато ме няма, насини й и двете очи. Нито за миг недей да търпиш разни свити устни и взиране през лорнет.

— Ами ако майка ти посегне към лорнета си?

— О, от нея не бива да очакваш подобно нещо.

— Защо, да не би да няма лорнет?

— Мама е чудесна.

— Значи няма нищо общо с лейди Констанс?

— Е, мъничко, ако се замисли човек. Но казвам ти, двете са напълно различни. Леля Констанс е изкопаемо от времето на Елизабет7, докато мама е свежа душа.

— Все едно, тя ще се опита да те разубеди.

— Няма.

— Ще го направи, ще видиш. „Но наистина, Рони, момчето ми! Това безразсъдно увлечение. Просто невероятно!“ Още отсега я чувам.

— Мама не би могла да говори по този начин, та ако ще и пари да й даваш. Пак ти повтарям, тя е върхът.

— Няма да ме хареса.

— Ще те хареса, и още как. Не бъди толкова… как беше оная дума, да я вземат мътните?

Сю хапеше долната си устна със своите снежнобели зъби. Сините й очи бяха замъглени.

— Иска ми се да не беше заминавал, Рони.

— Само за един ден.

— Наистина ли трябва да ходиш?

— Боя се, че да. Не мога да зарежа току-така бедния стар Джордж. Той разчита на мен. Освен това искам да наблюдавам техниката му на пътеката пред олтара. Да набирам опит, тъй да се каже, та когато ние с теб…

— Ако изобщо някога го направим.

— Престани най-сетне с тези приказки — примоли се Рони.

— Съжалявам. Но наистина не ми се остава сама. Страх ме е. Всичко тук е толкова огромно и старо. Кара ме да се чувствам като пършиво кутре, попаднало в катедрала.

Рони се обърна и изгледа оценяващо дома на момчешките си дни.

— Права си, съборетината си я бива — рече той, плъзвайки взор към назъбените бойници и обратно надолу по гранитните стени. — Не бях обръщал внимание, но сега, като ми казваш, си давам сметка, че съм виждал и по-маломерни постройки. Но в нея няма нищо, което да уплаши човека.

— Напротив, има — ако човек е роден и отрасъл в обикновена къща в предградията. Струва ми се, че всеки миг духовете на твоите прадеди ще наизскачат от стените, ще вземат да ме сочат с пръст и да викат: „Какво търсиш тук, нещастно плъхче такова?“

— Тежко им и горко, ако ги спипам в такъв момент — изрепчи се разгорещено Рони. — Хайде, не бъди толкова… каква беше думата, за Бога? Сигурен съм, че почва с „д“. Не бива да се чувстваш така. Та ти влезе тук като живителен полъх. Вуйчо Кларънс те харесва. Вуйчо Гали те харесва. Всички те харесват, като не броим леля Констанс. А кой дава пукната пара за мнението на някаква си леля Констанс?

— Непрестанно се тревожа и какво ще каже майка ти.

— Аз пък непрестанно ти повтарям, че…

— Да, да. Но имам едно особено чувство. Нали знаеш, човек понякога предусеща нещата. Като вещиците в „Макбет“. Беда, беда. Тъмна жена идва по водите…

— Мама е руса.

— Това не оправя положението. Прокобата си е прокоба.

— Не разбирам откъде ти хрумват тия дивотии. Засега всичко върви като по масло.

— Тъкмо там е работата. Много хубаво не е на хубаво. Цялото това неземно блаженство сякаш предвещава, че всички ония ужасни неща, които рушат щастието, само се спотайват в очакване на своя час. Не могат да сторят нищо, преди да дойде Мартин!

— А?

— Сетих се за нещо, което едно от момичетата си пускаше на грамофона в съблекалнята преди последната програма, в която участвах. Разказваше се за някакъв негър, който влиза в обитавана от духове къща и изведнъж около него започват да прииждат демонични котки, все по-големи и по-ужасни, и всяка с влизането си пита другите: „Е, ще го започваме ли?“, а те поклащат глави и отговарят: „Не още. Не можем да сторим нищо, преди да дойде Мартин.“ Е, аз просто не мога да се освободя от чувството, че Мартин скоро ще е тук.

Рони най-сетне бе открил търсената дума.

— Депресирана. Знаех си, че започва с „д“. Престани с тази твоя депресираност!

Сю се отърси подобно на кученце, излязло от водата. Сетне улови ръката на Рони и я стисна леко.

— Сигурно имаш право.

— Ами разбира се, на какво прилича това!

— Може би нещата все пак ще се уредят.

— Ще се уредят, и то чудесно. Мама ще си изгуби ума по теб. Просто няма да може да се владее. В името на всичко…

На прага на лиричното отстъпление Рони млъкна рязко. Автомобилът на замъка току-що се бе подал иззад ъгъла с шофьора Вул на волана.

— Не знаех, че е станало толкова късно — промърмори недоволно младежът.

Колата спря до тях и той изгледа неприязнено Вул. Не че не одобряваше шофьора, когото познаваше от ранните си момчешки години и с когото бе изиграл не една партия селски крикет. Просто има моменти, когато всеки мъж би желал да е ненаблюдаван и един от тях е, когато се кани да каже сбогом на своята годеница.

Но в жилите на Рони течеше неразредена кръв. Загърбвайки шофьорското око, в което проблясваше немалка доза дяволитост, той притисна своята любима към гръдта си и аленеещ като презрял тропически плод, я целуна с цялата знойна страст на един Фиш. Приключил с това, се качи в колата, подаде се през прозореца, помаха с ръка, продължи с махането и не спря да маха, докато Сю не се скри от очите му. Сетне се облегна назад и впери поглед право пред себе си, като дишаше шумно през носа.

Сю от своя страна остана да се взира подир колата, докато тя не се изгуби зад растящите покрай алеята рододендрони, след което замислено се упъти назад към терасата.

Августовското слънце сега пламтеше с цялата си необуздана мощ. В тревата сънно цвърчаха насекоми, а жуженето на пчелите в лавандуловите лехи се съюзяваше със слънцето, пораждайки дълбока леност. С лек копнеж Сю хвърли поглед покрай храстите към моравата, където, излегнат в шезлонга под сенчестия кедър, Достопочтеният Галахад Трипуд бавно отпиваше от чаша уиски със сода и се наслаждаваше на кротката прохлада. До него имаше още един празен шезлонг и Сю знаеше, че го пази за нея.

Но дългът си беше дълг, независимо как припичаше небесното светило и колко приспивно бръмчаха насекомите. Рони й бе заръчал да се яви при лорд Емсуърт и да му говори за прасета до пълно прегракване и тази задача трябваше да бъде изпълнена.

Тя се спусна по широкото каменно стълбище и като обърна лице на запад, насочи стъпките си към покоите, отредени на забележителния филиз от благородния Бъркширски сой — Императрицата на Бландингс.

Будоарът на Императрицата бе разположен насред тучна поляна, изпъстрена с лютичета и маргаритки, от двете страни на която вливащият се в езерото ручей описваше сребрист полумесец. Лорд Емсуърт по свой неизменен навик се бе запилял насам веднага след закуска и сега, в дванайсет и половина, все още стоеше провесен върху оградата на кочината в компанията на своя свинар Пърбрайт, а в благия му поглед искреше блясъкът на свята всеотдайност.

От време на време той чувствено душеше въздуха. Надлъж и шир из просторното имение този въздух бе изпълнен от безбройните ухания на пищно възцарилото се лято, но не и тук. В съществен радиус от щаб-квартирата на Императрицата нямаха шанс да просъществуват никакви аромати. Това великолепно животно излъчваше на талази мирис колкото приковаващ, толкова и характерен. И привлекателен, стига да гледате на нещата през очите на лорд Емсуърт и да дишате през неговия нос.

Между Императрицата на Бландингс и тези две човешки същества, бдящи над нейния комфорт, съществуваше остър физически контраст. Лорд Емсуърт бе висок, кокалест и мършав, а Пърбрайт висок, кокалест и още по-мършав. Императрицата, от друга страна, на лунна светлина безпроблемно можеше да мине за закотвен цепелин, надут и готов за пробния си полет. Модерните увлечения по диети и лечебен глад не бяха намерили отклик у нея. Тя обичаше да се храни редовно и по много и през живота си не бе направила нито едно упражнение за отслабване. И сега, докато я гледаше как нагъва миш-маш от трици, жълъди, картофи, ленено семе и суроватка, деветият граф Емсуърт усети как сърцето му подрипва по същия начин, както е правело сърцето на поета Уърдсуърт всеки път при вида на небесна дъга.

— Каква гледка, Пърбрайт! — рече благоговейно той.

— Ъхъ, милорд.

— Няма начин да не спечели. Ще не ще, медалът й е в кърпа вързан.

— Аха, милорд.

— Освен ако… Не бива да позволим да ни я задигнат отново, Пърбрайт.

— Ъхъм, милорд.

Лорд Емсуърт поправи замислено пенснето си. Екстатичният свински блясък във взора му бе помръкнал. Над лицето му надвисна сянка на загриженост. Беше се сетил за оня пакостен баронет сър Грегъри Парслоу.

Похищението на Императрицата и последвалото й откриване в караваната на бившия му секретар Бакстър отпърво бе озадачило лорда до крайност. Откъде-накъде Бакстър, макар и несъмнен ексцентрик, ще кръстосва Шропшир и ще се отдава на свинекрадство? За лорда това бе загадка без отговор.

Но един зрял размисъл бе довел до разковничето на проблема. Очевидно злонамереникът бе само пионка, платена от сър Грегъри и действаща изцяло по негови указания. И онова, което напоследък не му даваше покой, бе убеждението, че опасността далеч не е отминала. Той предусещаше, че макар и изигран веднъж, баронетът се готви за нов удар. До селскостопанската изложба оставаха цели две седмици — предостатъчно време за коварния му ум да измъти нов пъклен замисъл. Казано накратко, всеки миг можеше да се очаква наглецът да се прокрадне насам с маска на лице и отровна игла в ръка, решен с цената на всичко да угроби фаворитката.

Очите му обходиха ливадата. Мястото бе уединено, наблизо липсваше човешко жилище. Една свиня, нападната тук от баронети, можеше да се съдере да вика, без никой да я чуе.

— Мислиш ли, че е безопасно да я държим тук, Пърбрайт? — запита тревожно той. — Може би трябва да я преместим в новата кочина до зеленчуковата градина. Така ще е съвсем близо до твоето жилище.

Какъв отговор щеше да даде вицепрезидентът по свинските въпроси на това предложение — „Ъхъ“, „Аха“ или „Ъхъм“, — тъй и няма да се узнае. Защото в този миг се появи фигура, при вида на която той докосна шапката си с ръка и почтително се смота на заден план.

Лорд Емсуърт, чието пенсне междувременно бе паднало, си го намести отново и се вгледа благо като овца, надничаща над плет.

— А, Кони, скъпа.

При други обстоятелства внезапното нахлуване на сестра му лейди Констанс Кийбъл, тъкмо когато бе провесил длъгнестото си тяло върху перилата на Светата обител на Императрицата, щеше да предизвика у него вълнение и смут. Тя имаше противния навик да се пръква от нищото и да го порицава, задето губел в свински занимания време, което би било по-добре да посвети на кореспонденция, свързана с делата на имението. Но през последните два дни, откакто младият Кармъди бе напуснал, той нямаше секретар, а от един мъж не може да се очаква да се грижи за своята кореспонденция без секретар. Съвестта му следователно бе чиста и той заговори без онази защитна раздразнителност на притиснат до стената гризач, която понякога демонстрираше в подобни случаи.

— А, Кони, скъпа, тъкмо навреме да ми дадеш един съвет. Тъкмо казвах на Пърбрайт…

Лейди Констанс не изчака да чуе по какъв повод ще съветва брат си. В своите отношения с главата на семейството тя открай време имаше склонност да прибягва към похвати, напомнящи тези на особено сприхава гувернантка спрямо рядко дебелоглаво и вироглаво дете.

— Не ме интересува какво си казвал на Пърбрайт. Знаеш ли колко е часът?

Лорд Емсуърт, както обикновено, не знаеше. Отвъд една смътна представа, че щом стане твърде тъмно, за да вижда Императрицата от около метър и половина, значи наближава време за вечеря, той не държеше строга сметка на часовете.

— Вече е почти един, а в един и половина чакаме гости за обяд.

Негова светлост предъвка информацията.

— Обяд? О, а, да. Да, как иначе? Естествено, обяд. Да, обяд. Сигурно ще речеш, че трябва да се прибера и да си измия ръцете?

— И лицето. Цялото е оплескано с кал. И да смениш тези дрехи. И обувките. И да си сложиш чиста яка. Наистина, Кларънс, човек трябва да търчи подир теб като след същинско бебе. Не мога да проумея какво те кара да си губиш времето, като зяпаш разни гнусни свине.

Лорд Емсуърт я последва през ливадата, но лицето му — където всъщност почти нямаше кал, може би само две-три едва забележими пръски — бе свъсено и метежно. Това не бе първият случай, при който сестра му се изказваше по неблагопристоен начин за онази, която бе за него венец на своята класа и пол. Гнусни свине, Боже мой! Той се замисли мрачно над удивителната неспособност на непосредственото си обкръжение да проумее значимостта на Императрицата в схемата на нещата. Как пък един от тях не притежаваше интелигентността да прозре нейната истинска стойност.

Вярно, имаше едно щастливо изключение. Онова момиче, как му беше името, дето щеше да се омъжва за племенника му Роналд, винаги бе проявявало ласкав интерес към сребърната медалистка.

— Чудесно девойче — издума той в този ред на мисли.

— За какво говориш, Кларънс? — запита лейди Констанс уморено. — Кой е чудесно девойче?

— Онова момиче на Роналд. Все му забравям името. Смит ли беше?

— Браун — опроверга го сухо лейди Констанс.

— Тъй де, Браун. Чудесно девойче.

— Е, вероятно и ти си имаш право на мнение — допусна лейди Констанс.

Известно време двамата вървяха, потънали в мълчание.

— Като се отвори дума за госпожица Браун — подхвана лейди Констанс, изговаряйки по навик името през стиснати зъби и с доста вцепенен поглед, — пропуснах да ти спомена, че тази сутрин получих писмо от Джулия.

— Нима? — възкликна лорд Емсуърт, отделяйки на въпроса около две петдесет и седми от вниманието си. — И коя — осведоми се учтиво той — е Джулия?

Лейди Констанс положи мъжествени усилия да не го цапардоса въпреки удобната близост, в която се намираше. Noblesse oblige8.

— Джулия! — изрече тя с лек фалцет. — Доколкото знам, в семейството ни има само една Джулия.

— О, Джулия? — запита лорд Емсуърт, просветлен. — И какво казва Джулия? Тя не беше ли в Биариц? — добави след неистов напън на паметта. — Надявам се, че си прекарва добре.

— Тя е в Лондон.

— Така ли?

— И утре пътува за насам с влака от два и четирийсет и пет.

Разсеяната неангажираност на лорд Емсуърт се стопи мигом като лански сняг. Сестра му Джулия не бе жена, чиито гостувания се радваха на буен възторг от негова страна.

— Но защо? — запита той с жаловита нотка в гласа.

— Защото това е единственият удобен следобеден влак и пристига тук навреме за вечеря.

— Мисълта ми е защо трябва да идва.

Би било пресилено да се твърди, че лейди Констанс изпръхтя. Жени с нейния произход не пръхтят. Но все пак тя положително изсумтя.

— Ти наистина ме изумяваш, Кларънс! Нима ти се вижда толкова необяснимо, че една майка, чийто единствен син е обявил намерението си да се жени за балерина, желае да се срещне с нея?

Лорд Емсуърт обмисли чутото.

— Доколкото разбрах, тя не е балерина, а танцьорка във вариете.

— То е едно и също.

— Не съм убеден — каза лорд Емсуърт придирчиво. — Ще трябва да питам Галахад. — Изведнъж му хрумна неподозирана идея. — Но ти май не харесваш госпожица Смит?

— Браун.

— Ти май не харесваш госпожица Браун?

— Точно така.

— И не искаш тя да се омъжи за Роналд?

— Струва ми се, че достатъчно ясно и нееднократно съм изразила мнението си по този въпрос. Намирам цялата идея за възмутителна. Не че съм някакъв сноб…

— Как да не си — рече Лорд Емсуърт, умело напипвайки слабото място в разсъжденията й.

Лейди Констанс се наежи.

— Ако минава за снобско да предпочиташ племенникът ти да се ожени за момиче от своята си класа…

— Галахад щеше да се ожени за майка й преди трийсет години, ако не го бяха натоварили на парахода за Южна Африка.

— Галахад винаги е бил — и е — способен на всичко.

— Още си я спомням, като че беше вчера — продължи унесено лорд Емсуърт. — Доли Хендърсън. Галахад ме заведе веднъж в „Тиволи“ и тя пееше там. Една такава дребничка, с розово трико и най-чудесната усмивка на света. Караше те да мислиш за пролетни утрини. Помня как цялата галерия пригласяше на припева. Мили Боже, как беше онази мелодия? Там-там тамти-там… Или не, тра-ла ли-ли-ли пам-па пам?

— Няма значение каква е била мелодията — отсече кажи-речи грубо лейди Констанс. За нея един автор на спомени в семейството бе напълно достатъчен. — Още повече, че сега не говорим за майката на момичето. Единственото, което мога да кажа за майката на госпожица Браун, е, че бих желала тя никога да не е имала дъщеря.

— Е, аз пък я харесвам — отсече лорд Емсуърт непоклатимо. — Много мило, симпатично, възпитано създание и при това с изключителен усет към свинете. Едва вчера казвах същото и на младия Пилбийм.

— Пилбийм! — просъска лейди Констанс.

Тя произнесе името с много чувство, защото то й бе напомнило за една друга болка. От дни насам безуспешно се мъчеше да се добере до дъното на мистерията Пилбийм. Присъствието на този млад мъж в замъка за нея бе почти свръхестествено. В паметта й липсваше какъвто и да било спомен за неговото пристигане. Той сякаш се бе материализирал от небитието. А бидейки традиционна домакиня с присъщата на една традиционна домакиня любов към реда, тя изпитваше ужас от откритието, че посетители с кошмарни мустачки, със сигурност непоканени от нея, ненадейно са започнали да се просмукват в къщата като газ от спукана тръба.

— Кое е това отвратително човече? — попита тя.

— Той е частен следовател.

— Какъв?

— Частен следовател. Разследва частно. — В гласа на лорд Емсуърт се долавяше оттенък на тиха гордост. Той беше на шейсет години и за пръв път в живота си се оказваше в романтичната роля на човек, ползващ услугите на частни ченгета. — Собственик е на детективска агенция Не-помня-как-й-беше-името. Аха, сетих се. „Аргус“. Точно така, частно бюро за разследвания „Аргус“.

Лейди Констанс си пое шумно въздух.

— Танцувайки… Детективи… Няма да се учудя, ако накрая поканиш и професионален комарджия.

Лорд Емсуърт отвърна, че не познава професионални комарджии.

— И ще ми бъде ли позволено да запитам какво прави един частен детектив като гост в замъка Бландингс?

— Повиках го тук да разследва онази тайна с изчезването на Императрицата.

— Виж, Кларънс, твоята идиотска свиня си е пак в кочината вече от няколко дни. Поради каква причина тогава този човек продължава да стои тук?

— Ами идеята е на Галахад. Според него би било разумно да остане поне докато отмине селскостопанската изложба. За да е подръка в случай, че Парслоу се опита да свие още някой от своите мерзки номера.

— Кларънс!

— И лично аз смятам — продължи лорд Емсуърт непоклатимо, — че е напълно прав. Вярно, че Бакстър беше този, който ми открадна свинята, а ти несъмнено ще кажеш, че той е всеизвестен психопат и не е отговорен за постъпките си. Но Галахад подозира — а също и аз, — че не неговата лудост е първопричината, подтикнала го към този варварски акт. Ние и двамата сме на мнение, че зад целия комплот се крие Парслоу. При това Галахад смята — и аз изцяло го подкрепям, — че е само въпрос на време кога той ще предприеме повторно покушение. Затова колкото повече хора бдят над сигурността на Императрицата, толкова по-добре. Особено ако притежават тренирани умове като на Пилбийм и са навикнали да работят с престъпници.

— Кларънс, ти си се побъркал!

— Ще имаш да вземаш — отвърна разпалено лорд Емсуърт. — Аз познавам Парслоу. И Галахад го познава. Би трябвало да прочетеш някои от историите за него, които е описал в книгата си — напълно документирани, както сам ме увери, показващи що за човек е бил Парслоу по времето, когато двамата са се движели из Лондон. Даваш ли си сметка, че през 1894-та Парслоу е натъпкал кучето на Галахад Таузър с лучен бифтек точно преди голямото състезание по лов на плъхове, за да може собственият му териер Банджо да спечели? С една дума, човек, който не се е спирал пред нищо, за до постигне своите цели. Същият си е и до днес. Не е мръднал нито на йота. Виж само как подмами бившия ми свинар Джордж Сирил Ненагледния, без дори да му мигне окото. Способен ли си да извършиш това, значи си способен на всичко.

Лейди Констанс нанесе истеричен ритник на туфа трева. Тя би предпочела да ритне собствения си брат, но произходът си за кой ли път си каза тежката дума.

— Държиш се като пълен кретен по отношение на сър Грегъри — извиси глас тя. — Вземи, че се засрами! А също и Галахад, ако той изобщо е в състояние да се засрами от нещо. Вие сте досущ като две малоумни деца. До гуша ми дойде от тая идиотска кавга. Ако има едно непоносимо нещо в провинцията, то е да си в лоши отношения със съседите си.

— Хич не ме е грижа в колко лоши отношения съм с Парслоу.

— Мен пък ме е грижа. И тъкмо затова толкова се зарадвах, че мога да му направя услуга, когато днес позвъни във връзка с племенника си.

— Ъ?

— Приветствах възможността да му докажа, че в замъка Бландингс е останала поне една нормална личност.

— Племенник? Какъв племенник?

— Младият Монтегю Бодкин. Би трябвало да го помниш. Като момче идваше тук, кажи-речи, през ден.

— Бодкин? Бодкин? Бодкин?

— О, за Бога, Кларънс, престани да повтаряш „Бодкин“ като повреден папагал. В случай че си го забравил, както забравяш всичко, това няма абсолютно никакво значение. Въпросът е, че сър Грегъри ме помоли под формата на лична услуга да наема момчето за твой секретар…

Лорд Емсуърт бе блага натура, но и неговото търпение си имаше граници.

— Е, това е вече наглост! Да пукна дано! Тоя човек ми краде свинаря, плете заговори да ми отмъкне прасето и на всичкото отгоре има очи…

— … и аз му отговорих, че за мен ще бъде удоволствие.

— Какво!

— Отговорих му, че за мен ще бъде удоволствие.

— Нали не искаш да кажеш, че си приела?

— Разбира се. Всичко е уредено.

— Допуснала си племенник на Парслоу да шета на воля из имението, когато до селскостопанската изложба остават само две седмици?

— Той пристига утре с влака в два и четирийсет и пет.

И тъй като вече бе хвърлила своята бомба и се бе насладила на експлозията, а и понеже бе достигнала парадния вход и не изпитваше желание да слуша напразни пелтечещи протести, тя влезе величествено в къщата, оставяйки лорд Емсуърт да стърчи като поразена от гръм статуя на шадраван.

Той стоя така в продължение на близо минута. Сетне повелителната нужда да сподели траурната вест с по-хладен и проницателен ум от своя собствен го върна към движение и живот. С посърнал лик той се понесе на дългите си разтреперани нозе към моравата, където брат му Галахад отмаряше в своя шезлонг с чаша уиски и сода в ръка.