Има нещо гнило в Бландингс

15.

Докато тези събития се развиваха в замъка Бландингс, в трапезарията на „Гербът на Емсуърт“ седеше един млад мъж и нагъваше калкан. Това бе второто блюдо от закъснялата вечеря, която той поглъщаше под укорителния взор на едър, блед, пъпчив келнер, който се беше надявал да свали престилката си още преди половин час.

Първото, което всеки би забелязал още с влизането си в помещението, като се изключи всепроникващият мирис на студено говеждо, бира, туршия, зеле, бульон, варени картофи и много отлежало сирене, който характеризира трапезарията на всяка уважаваща себе си английска странноприемница, бе извънредното униние на този млад мъж. Той сякаш бе погледнал на живота като цяло и бе видял неговата празнота. И всъщност това си беше самата истина. Монти Бодкин — защото така се наричаха тези тленни останки от някога славен младеж — стържеше самото дъно. За щастие, качеството на калкана в един провинциален хотел е такова, че човек не забелязва голяма разлика, когато той се превръща на пепел в устата му, което в случая правеше калканът на Монти.

Докато наближаваше „Гербът на Емсуърт“, за да призове лорд Тилбъри да постъпи като мъж и англичанин, младежът не чувстваше зад лопатките си крилете на оптимизма. Той си даваше сметка, че всички залози са против него. И все пак въпреки отрезвяващите нашепвания на разума таеше в гръдта си нещо като крехка, болнава надежда. Пет минути след пристигането му обаче собственикът на „Мамут“ стъпка тази надежда в прахта, след като я попари с вряла вода.

Когато Монти апелира към разбиране, изхождайки от факта, че ако не е пристигнал триумфално с ръкописа под мишница, то това не е по негова вина, лорд Тилбъри остана хладен и мълчалив. Когато продължи, изтъквайки, че Пилбийм може да е взел документа единствено от негово, Монти Бодкиново име, лорд Тилбъри нададе изразително, остро, презрително сумтене. А когато малко по-късно в хода на беседата Монти нарече бившия си работодател тлъст подъл шопар, последният се обърна, скръсти ръце зад гърба си и се отдалечи без коментар.

Ето защо Монти вечеряше мрачно, с натежало от скръб сърце. В трапезарията цареше тишина, нарушавана единствено от дишането на келнера, който щеше да стори добре, ако отидеше да му извадят сливиците.

Макар да не беше черноглед по природа, Монти Бодкин не можеше да скрие от себе си, че бъдещето не прелива от розови краски. Освен ако старшият съдружник на „Бътъруик, Манделбаум и Прайс“ не омекнеше — шанс едно към сто — или Гъртруд Бътъруик не зарежеше своите закостенели еснафски предразсъдъци и не се опълчеше срещу баща си — да речем, приблизително девет към седемнайсет, — той щеше да гледа тъй бленуваното си семейно щастие само през крив макарон. Това бе нелека мисъл за един мъж и напълно достатъчна, за да превърне в пепел и най-изисканата порция калкан, сготвяна някога под слънцето, да не говорим за доста отблъскващия бъркоч, с който главният готвач на „Гербът на Емсуърт“ го бе удостоил.

Калканът бе последван от овнешко печено, което на свой ред също се превърна в пепел заедно с картофите и брюкселското зеле, които го придружаваха. Пудингът, по технически причини, бездруго си беше пепел. Монти го погледна, сетне захвърли салфетката си с байроновски жест и като отклони вялото предложение на келнера за чаша портвайн и парче стилтънско сирене, се свлече по стълбите към градината.

Докато крачеше из мократа трева, той откри, че в съзнанието му покълват мисли за мъст. Като правило той бе благ и добродушен младеж, но постъпки като тези на Пърси Пилбийм и лорд Тилбъри просто си плачеха за отплата. И той се почувства дваж по-нещастен, когато след десетина минути установи, че не го огрява абсолютно никаква идея по въпроса. Налагаше се неохотно да признае, че с него или без него, двамата злодеи явно ще си процъфтяват и в бъдеще като два стръка татул.

При тези обстоятелства му оставаше едно-единствено средство да изцели ранения си дух, а именно да влезе вътре и да напише дълго любящо писмо на Гъртруд, в което да я призове да последва повелята на сърцето си и да избяга с него накъдето й видят очите, в Гретна Грийн34 например. С тази мисъл в ума той се упъти към стаята за писане, където се надяваше да се посвети на заниманието в самота.

Стаята за писане в „Гербът на Емсуърт“, както и в повечето английски провинциални хотели, беше тясно, спарено, потискащо помещение, зле осветено и силно нуждаещо се от нови тапети. Но не жалките му размери, нито задухът, полумракът или занемареността на стените отблъснаха Монти, щом влезе. Онова, което накара стомаха му да се свие, бе фигурата на лорд Тилбъри, чучнат в едно от двете разнебитени кресла.

Лорд Тилбъри пушеше превъзходна пура и до този миг бе пребивавал в състояние на кротко блаженство. Разговорът с Монти Бодкин преди вечеря бе освободил съзнанието му от тегнещата над него зловеща загадка. Преди Монти да го информира какво точно се е случило, той се терзаеше от съмнението дали гласът, чут от него в слушалката, е бил гласът на Пилбийм или само на онази алкохолна напитка, с която Пилбийм явно бе злоупотребил. С други думи, действително ли ръкописът се намираше у него? Или изявленията му в този смисъл бяха просто пиянски хвалби на един частен следовател, изследвал твърде дълго избите на лорд Емсуърт? Казаното от Монти ясно показваше, че първата и по-задоволителна версия е вярна, тъй че сега лорд Тилбъри очакваше детектива в разположение на духа, напълно хармониращо с една отлична пура.

Нахълтването на младежа, когото се надяваше, че е видял за последен път, наруши безметежното му спокойствие.

— Нямам какво повече да ти кажа — отбеляза кисело той. — Съобщих ти решението си и не виждам полза от по-нататъшни дебати.

Монти повдигна хладно вежди.

— Нямам ни най-малкото желание да разговарям с вас, добри ми човече — произнесе той с високомерие. — Дойдох тук да пиша писмо.

— Тогава върви и го пиши другаде. Очаквам посетител.

Първото хрумване на Монти бе да игнорира досадника и да си свърши работата, без да го удостои повече с поглед. Но след като отиде до писалището и откри, че в него няма листа, няма перодръжки, няма нито един плик, а в мастилницата се мъдри само около половин пръст странно, катраноподобно вещество, промени на бърза ръка решението си.

За миг се поколеба дали да не вземе едно от списанията, които се търкаляха по масата, и да седне в другото кресло, разваляйки вечерта на противния дебелак, но тъй като тези списания се оказаха миналогодишни броеве на „Хотелиерски вести“ и „Седмичник на гостилничаря“, заряза и тази идея. С кратък презрителен поглед и многозначително изсумтяване той напусна стаята и отново се отправи към потъналата в мрак градина.

И едва бе слязъл до реката, изпушил две цигари, хвърлил пръчка по един воден плъх и друга по някакво изшумоляване в храстите, когато цялата значимост на заключителната забележка на лорд Тилбъри отведнъж озари съзнанието му.

Щом лорд Тилбъри очакваше посетител, този посетител очевидно трябваше да е Пилбийм. А щом Пилбийм идваше в „Гербът на Емсуърт“, то също толкова очевидно ръкописът трябваше да е у него.

Е, много добре, и докъде стигаше човек по логиката на тези разсъждения? Стигаше, прозря Монти, право до замайващото заключение, че всеки момент двете хиени щяха да се озоват заедно в онази стаичка с ръкописа помежду им, предлагайки по този начин рядък шанс на всеки предприемчив мъж, който би си направил труда да нахлуе вътре и да действа малко по-твърдо.

Безгранична увереност преизпълни Монти Бодкин. Той почувства, че би могъл да се справи с десет Тилбъривци и дванайсет Пилбийма. Трябваше само да изчака сгодния миг и тогава да нахлуе и да сграбчи ръкописа. Интересно дали после, когато вече го държеше в ръце и го разклащаше пред носа на лорд Тилбъри, последният нямаше да заеме малко по-различна позиция? Да прибегне към по-различен тон? Да прояви желание да преразгледа въпроса, подхождайки от един нов ъгъл? Отговорът определено лежеше в сферата на положителното.

Но преди всичко малко разузнаване. Монти помнеше, че прозорецът на стаичката бе леко открехнат. Безкрайно предпазливо той доближи на пръсти през тревата и едва бе достигнал своята цел, когато един глас произнесе отвътре:

— Скрил си го? Но сигурен ли си, че е в безопасност?

Монти се прислони до стената, затаил дъх. Той се чувстваше като собственик на саморъчно направено радио в Париж, който, без да иска, е уловил Сан Франциско.

Пилбиймът, който бе заел мотоциклета на Вул, за да стигне с него до „Гербът на Емсуърт“, и сега седеше срещу лорд Тилбъри в стаята за писане на тази странноприемница, бе един Пилбийм много различен от веселия телефонджия отпреди вечеря. Телефониралият Пилбийм бе мъж, отпуснал юздите на буйната жизнерадост, знаейки от сигурен източник, че морето му е до колене. Пилбиймът от стаята за писане бе трескав и изнурен комарджия, залагащ всичко на едно сетно завъртане на рулетката.

След онази болезнена сцена в салона на детектива му бяха нужни десетина минути, за да осъзнае, че макар и всичко да изглеждаше загубено, все пак му бе останал още един-едничък шанс да спаси положението. Ако се покажеше достатъчно ловък търгаш, за да пробута ръкописа на лорд Тилбъри един вид на зелено, като се въздържи да спомене, че въпросният документ — освен в силно трансформирано състояние във вътрешностите на Императрицата — вече изобщо не съществува, всичко щеше да бъде наред.

Наистина, от страна на другия не бе изключена известна хладина при следващата им среща — Пилбийм знаеше, че лорд Тилбъри е от ония мъже, които лесно се докачат, откривайки, че са платили хиляда лири за нищо, — но детективът от малък бе свикнал на хладно отношение от страна на околните и можеше да го понесе.

И тъй, той бе тук, готов за последния си ход.

— Скрил си го? — произнесе лорд Тилбъри, след като от кратката встъпителна реч на госта стана ясно, че не е дошъл да достави стоката лично. — Но сигурен ли си, че е в пълна безопасност?

— О, абсолютно.

— Но защо не го донесе?

— Твърде рисковано е. Не знаете какво става в онази къща. Жив ще те разкъсат, ако надушат, че е у теб. Като започнем от лейди Констанс, Гали Трипуд, Рони Фиш… всеки само дебне да го докопа. Както казах на Монти Бодкин днес следобед, да държиш този ръкопис е все едно да си герой от детективски роман, обсаден в тайната бърлога на Деветимата.

Тихо ахване на потрес се изтръгна от възмутените устни на Монти. Това, чувстваше младежът, бе тъкмо онази малка капка, която прелива чашата. Той таеше скромна гордост за своя каламбур с бърлогата на Деветимата. И ето че този мерзък детектив, ненаситил се да краде неговите ръкописи, сега посягаше и на остроумията му. Подобно нещо действително можеше да бръкне в здравето на човека.

— Ясно — каза лорд Тилбъри. — Да, разбирам какво имаш предвид. Но при положение, че си го скрил в спалнята си…

— Не съм.

— А къде тогава?

Съдбовният миг бе настъпил. Пилбийм събра кураж да се пребори с него.

— Хм — рече той. — Мисля, че ще е най-добре, преди да ви кажа, да уредим деловата страна на въпроса. Ако чековата ви книжка е подръка…

— Но, драги Пилбийм, да не би да очакваш от мен да ти платя преди…

— Абсолютно — прекъсна го детективът и затаи дъх. Жетоните му бяха на масата, колелото бе започнало да се върти.

На Монти му се стори, че лорд Тилбъри също е затаил дъх, тъй като последва продължителна тишина. Когато накрая той все пак заговори, гласът му бе на мъж, който е бил уязвен в най-светлите си чувства.

— Наистина, Пилбийм! Мисля, че би могъл да ми имаш доверие.

— „Вяра никому“ е девизът на фамилията Пилбийм — отвърна детективът, вече възвърнал стария си телефонен стил.

— Но откъде да съм сигурен…

— Просто вие трябва да ми имате доверие, това е — заяви щастливо Пилбийм. — Разбира се — продължи той, — ако този начин за водене на бизнес не ви допада, какво пък, ще развалим сделката. Всеки си тръгва по живо, по здраво. Аз се връщам обратно в замъка и уреждам нещата със сър Грегъри Парслоу и лейди Констанс. Те искат ръкописа точно толкова, колкото и вие, макар, естествено, техните мотиви да са доста различни от вашите. Тяхната цел е да го унищожат. Началната оферта на Парслоу беше петстотин лири, но няма да ми е трудно да го убедя да качи, да речем, до…

— Петстотин лири са страшно много пари — каза лорд Тилбъри, сякаш му вадеха зъб.

— При всяко положение са по-малко от хиляда — отвърна Пилбийм като безгрижен зъболекар. — А вие се съгласихте на тази сума по телефона.

— Да, но тогава предполагах, че ще донесеш…

— Ваша воля, Тилбъри, ваша воля — пропя детективът и по тихото изщракване, което последва думите му, Монти заключи, че той прави онова, което ни препоръчват да правим винаги, щом искаме да изглеждаме безгрижни — да палим цигара. — Добре! — чу се след секунда. — Вие взехте най-мъдрото решение. Да се изплати на предявителя, ако не ви затруднява.

Настъпи — пауза. Тежкото пъхтене, което долиташе през прозореца, можеше да бъде само на стиснат мъж, зает с писане на чек за хиляда лири. Това е характерно дишане, което няма как да се сбърка, макар и в известни отношения силно да наподобява агонията на недоклан шопар.

— Ето!

— Благодаря.

— А сега…

— Добре, слушайте — предложи Пилбийм. — Нещата стоят така. Аз не се осмелих да държа документа в къщата, поради което го укрих внимателно в една необитаема кочина край зеленчуковата градина. Момент. Ако ми услужите с писалката си, ще ви нарисувам скица. Ето това е стената на градината. Вървите все покрай нея и вляво, в едно заградено място, ще видите въпросната кочина. Веднага ще я познаете, тя е единствената постройка наоколо. Влизате вътре и под сламата, ето тук, където слагам кръстче, лежи ръкописът. Ясно ли е?

— Напълно.

— Смятате ли, че ще го намерите без затруднения?

— Нищо по-лесно.

— Добре. А сега още нещо. Просто дреболия, но все пак не е зле да бъдете подготвен. Казах ви, че кочината е необитаема, и когато оставях вътре ръкописа, така си и беше. Но после взеха, че преместиха там оная свиня на лорд Емсуърт, Императрицата на Бландингс.

— Какво?

— Предупреждавам ви, за да не се стреснете, като влезете вътре.

Моментният пристъп на праведен гняв, обзел лорд Тилбъри при получаването на тази информация, го напусна. Колкото и странно да бе, на негово място дойде едно отчетливо чувство на облекчение. По някакъв любопитен начин чутото премахна от ума му онова съмнение, което витаеше там. То придаде на разказа на Пилбийм усещане за реалност и правдивост.

— Всичко е наред — каза той с цялата бодрост, която можеше да се очаква от мъж с неговите възгледи толкова скоро след раздялата с чек за хиляда лири. — Това няма да предизвика усложнения.

— Мислите ли, че ще се справите с животното?

— Разбира се. Не ме е страх от свине. Свинете ме обичат.

При тези думи Монти усети как една цяла порода животни, която винаги бе уважавал и ценил, пада стремглаво в неговите очи. Никое свястно животно, смяташе той, не би могло да обича лорд Тилбъри.

— Е, щом е така, чудесно — обади се Пилбийм. — На ваше място бих тръгнал веднага. Пеш ли ще отидете?

— Да.

— Ще ви е нужен фенер.

— Ще мога да заема от съдържателя на странноприемницата.

— Добре. Тогава всичко е тип-топ.

До ушите на Монти стигна звукът от отваряне и затваряне на врата. Лорд Тилбъри явно бе излязъл по своите среднощни дела. За миг младежът остана с впечатлението, че Пилбийм също е напуснал стаята, но след кратка тишина отвътре долетя приглушена ругатня и като надникна през прозореца, той видя, че детективът се е надвесил над писалището. Възгласът навярно бе породен от откритието, че там няма нито хартия, нито пликове, нито писалка, а само нещо, което един мечтател би могъл да опише като половин пръст мастило.

Работата беше там, че Пърси Пилбийм вярваше в незабавното действие. Той смяташе без нито миг отлагане да изпрати чека в своята банка.

За целта натисна звънеца.

— Искам мастило — чу го да казва Монти, — а също писалка, хартия и плик.

Преди да установи липсата на канцеларски пособия, детективът бе оставил своя чек върху писалището. Сега го взе оттам и го заоглежда с любов.

Имаше за какво да се поздрави. Свършеното тази вечер, чувстваше Пилбийм, бе много, много по-добро от всичко, което бе вършил някога през живота си. Той се чудеше колцина мъже биха могли да обърнат отчайващото поражение в подобна бляскава победа. Ръката му се вдигна към противните мустачки и ги подръпна самодоволно.

И в същия миг една друга ръка се протегна хищно над рамото му. Чекът бе изтръгнат измежду пръстите му. Той се обърна и съзря пред себе си Монти Бодкин.

— Не! — изкрещя втрещеният детектив.

Монти не отвърна. Делата говорят по-високо от думите. С каменен взор той скъса чека на две, после на четири, на осем, на шестнайсет и на трийсет и две. Накрая, като видя, че не ще успее да докара цифрата до шейсет и четири, пристъпи към камината и със същото сурово изражение пусна късчетата през решетката като дъжд от конфети.

След оня първи изтерзан писък Пилбийм вече не промълви нищо. Той стоеше и съзерцаваше трагедията като хипнотизиран. Струваше му се, че напоследък прекарва по-голямата част от живота си в гледане на това как хората късат чекове, издадени на негово име. За един кратък миг войнственият дух на рода Пилбийм го подтикна да се хвърли връз този мъж със зъби и нокти, но сетне поривът се спаружи. Пилбиймовци може и да бяха храбри, но никой не би ги нарекъл безразсъдни. Монти беше с около двайсет сантиметра по-висок, с около десет килограма по-тежък, а и гледаше мръсно.

Така че Пилбийм се примири с повелята на Съдбата. Мълчаливо изгледа как Монти излиза от стаята. Вратата се затвори. Пърси Пилбийм остана сам със своите мисли.

Монти се упъти към фоайето на „Гербът на Емсуърт“. То беше празно, но не след дълго лорд Тилбъри се появи, стегнат и екипиран за дългия поход. Монти го изгледа саркастично. Той възнамеряваше много скоро да пъхне една хубава пръчка динамит под този лорд.

— Излизаме, а? — попита.

— Да, отивам да се поразходя.

— На добър час! — благослови го Монти.

Той проследи издателя с поглед. Скоро му предстоеше да го проследи не само духом, а и телом, но това можеше да почака. Той знаеше, че дори да даде на този трътлест мъж няколко минути преднина, пак ще стигне до мястото на срещата преди него. А междувременно го чакаше зловещо дело.

Той отиде до телефона и позвъни в замъка.

— Искам да говоря с лорд Емсуърт — изграчи с дрезгав, преправен глас, като гласа на страдаща от катар крастава жаба.

— Ще ви свържа с негова светлост — отвърна по-мелодичният тембър на Бийч.

— На всяка цена — рече Монти, слизайки с още една октава. — Въпросът не търпи отлагане.