Има нещо гнило в Бландингс

2.

Спазмът отшумя. Животът постепенно се завръщаше във вцепенените форми. Би било пресилено да се каже, че лорд Тилбъри бе дошъл на себе си, но поне основните му функции се възобновиха. Макар люта болка да разкъсваше изтерзания лоб, задълженията си бяха задължения. Подобно на болник, посягащ към чашата с липовия чай, той протегна трепереща ръка и улови наново „Весели звънчета“.

И тук би било уместно да го оставим — един добър човек, укрепващ духа си с живителни глътки от извора на благотворната литература. Но не му било писано на този радостен завършек. За сетен път предстоеше да се докаже, че това не бе щастливата сутрин на лорд Тилбъри. Едва се бе захванал да чете, когато очите му изведнъж изскочиха от своите гнезда, силна конвулсия сгърчи за пореден път корпулентното му тяло, а от полуотворената уста се разнесе звучен хрип. Явно подала се измежду страниците змия го бе клъвнала под брадичката.

И това бе странно, тъй като „Весели звънчета“ беше вестник, по правило непредизвикващ разразяване на бурни емоции. Умело редактиран от добре известния автор за младежта преподобния Обри Селик, той неизменно се придържаше към трезвия умерен тон. Редакционната му страница в частност бе образец за безпристрастна сдържаност. И все пак тъкмо тази редакционна страница бе накарала кръвното налягане на лорд Тилбъри да достигне олимпийски висоти.

Мина му през ума, че може би нервното напрежение се е отразило на зрителните му способности. Той премигна и погледна повторно.

Не, всичко си беше точно както и преди.

Лорд Тилбъри направи пауза колкото да издаде звук като отпушен сифон и възобнови четенето.

Лорд Тилбъри бе прочел достатъчно. Нататък имаше още малко чудесен материал за Уили Уотърс от Пондърс Енд и неговия котарак Мигълз, но вместо да му се наслади, той натисна възбудено звънеца.

— „Звънчета!“ — изкрещя хрипливо той. — „Весели звънчета!“ Кой редактира „Весели звънчета“ сега?

— Господин Селик е титулярът, лорд Тилбъри — отвърна неговият секретар, който знаеше всичко и носеше очила с рогови рамки, за да го докаже, — но в момента ползва годишния си отпуск. По време на отсъствието му за вестника отговаря помощник-редакторът господин Бодкин.

— Бодкин!

Гласът на лорд Тилбъри бе тъй гръмък и очите му изпъкваха от орбитите си тъй силно, че секретарят неволно отскочи крачка назад.

— Тоя въздухар! — изрече лорд Тилбъри със странно нисък, дрезгав тон. — Трябваше да се досетя. Трябваше да предвидя, че ще се случи нещо подобно. Предайте на господин Бодкин да се яви при мен незабавно.

Това бе възмездие, чувстваше той. Ето до какво води шляенето по благотворителни вечери и отклоняването от принципи, неизменно следвани цял живот. Една невярна стъпка, един миг на слабост, когато пиявицата-баронет седи отляво до теб на масата, и каква разплата, какъв горчив жребий!

Той се облегна назад в стола си и се зае да почуква по бюрото с нож за хартия. Тъкмо го беше счупил, когато на вратата се почука и на прага цъфна младият му подчинен.

— Добрутро, добрутро, добрутро — изскоропоговори приветливо същият. — Викали сте ме, разбирам?

За въздухар, Монти Бодкин бе рядко лицеприятен. Висок, строен и пъргав, а немалко хора го намираха и за симпатичен. Но не и лорд Тилбъри. Той се бе подразнил от външността на младежа още от пръв поглед, намирайки го за твърде добре облечен, твърде старателно вчесан и твърде приличащ на онова, което си и бе — изтъкнат и уважаван член на клуб „Търтеите“. Собственикът на издателска къща „Мамут“ не можеше да опише с думи своя идеал за начеващ журналист, но въпросното създание най-вероятно щеше да е нещо опърпано, за предпочитане с очила, и в никой случай нямаше да носи супермодни гети. А макар Монти Бодкин да не бе огѐтен в настоящия момент, край него с недвусмислена положителност витаеше гетена аура.

— Ха! — рече лорд Тилбъри, измервайки го с очи. Взорът му не вещаеше добро. Цялостният му облик бе на страдащ от зъбобол Наполеон, който търси начин да си го изкара върху някой прост маршал. — Влез — изръмжа той. — И затвори вратата — изсумтя след секунда. — И престани да се хилиш. За какво, по дяволите, си се ухилил така?

Тези слова бяха нагледно доказателство за бездната, зейнала между неговия поглед върху нещата и този на помощник-редактора на „Весели звънчета“. Безспорно имаше нещо, което по твърде забележим начин разполовяваше лицето на Монти Бодкин, но младежът можеше да се закълне, че това е една очарователна, подкупваща усмивка. Той я бе замислил като очарователна и подкупваща и ако не бе допуснал небивала грешка в изчисленията си, тя би следвало да се получи именно такава.

При все това, бидейки отзивчив въздухар, всякога готов да услужи, той си я прибра. Но беше леко озадачен. Струваше му се, че в атмосферата липсва сърдечност и се чудеше на какво да отдаде този факт.

— Чудесен ден — отбеляза, опипвайки почвата.

— По дяволите денят!

— Няма проблеми. Чичо Грегъри да се е обаждал напоследък?

— По дяволите чичо ти Грегъри.

— Няма проблеми.

— И стига с това „Няма проблеми“.

— Няма проблеми — рече смирено Монти.

— Прочети това.

Монти пое подадения му брой на „Звънчетата“.

— Искате да ви го прочета на глас? — запита той с чувството, че това вече е едно по-дружеско отношение.

— Не си прави труда. Вече прегледах въпросния пасаж. Ей тук, където ти соча.

— О, разбира се. Рубриката Чичо Уогли. Няма проблеми.

— Ще престанеш ли накрая с това „Няма проблеми“! Е?

— А?

— Ти си го писал, доколкото разбирам?

— Без съмнение.

— Небеса!

Монти бе окончателно смутен. Той не можеше повече да крие от себе си, че атмосферата е пропита със зложелателство. Медената благост на характера поначало не бе присъща на лорд Тилбъри, но все пак той винаги се бе държал далеч по-обаятелно от сега.

Едно възможно обяснение за вкиснатостта на неговия работодател изникна в съзнанието му.

— Да не би да се тревожите за достоверността на информацията? — попита той. — Защото мога да ви уверя, че е напълно редовна. Получих я направо от извора — от един врял и кипял възрастен джентълмен на име Галахад Трипуд. Братът на лорд Емсуърт. Вие едва ли сте чували за него, но на младини се е славел надлъж и нашир из метрополията, тъй че може абсолютно да му се вярва за всичко, имащо отношение към бутилки с уиски.

Той млъкна слисано, не проумявайки кое бе накарало събеседника му да тресне бюрото по такъв жесток начин.

— Как ти хрумна, окаян дебил такъв — запита лорд Тилбъри малко завалено, тъй като смучеше натъртения си юмрук, — да набуташ подобно нещо във „Весели звънчета“?

— Не ви ли харесва? — направи отчаяна догадка Монти.

— Как според теб ще се почувстват майките, като седнат да четат на децата си тия тъпотии?

Монти бе обезпокоен. Този аспект за пръв път изникваше пред него.

— Намирате, че тонът не е подходящ?

— Пияници… Облози… Уиски… Като нищо си ни изгубил десет хиляди абонамента.

— Виж, това и през ум не ми мина. Да, за Бога, сега вече разбирам какво имате предвид. Злощастен пропуск, тъй да се каже. Би могъл лесно да предизвика униние и тревога сред публиката. Да, да, да, безспорно. О, да, и още как. Е, мога единствено да кажа, че съжалявам.

— Напротив, можеш да сториш още нещо — поправи го лорд Тилбъри. — Можеш да отидеш при касиера за едномесечната си заплата, след което да си вдигнеш чукалата и никога повече да не си показваш носа в тази сграда.

Безпокойството на Монти се усили.

— Но това звучи направо като уволнение. Нали не искате по някакъв начин да намекнете, че ме уволнявате?

Думите изневериха на лорд Тилбъри до крайност. Той метна показалец по посока на вратата. И магичната сила на личността му бе такава, че миг по-късно Монти се озова на прага с месинговата дръжка в ръка. И нейната хладна твърдина сякаш го отърси от транса, в който бе изпаднал. Той се извърна назад, като генерал Къстър пред последния си бой3.

— Размислете!

Лорд Тилбъри се зае да преглежда своите вестници.

— Това няма да се понрави на чичо Грегъри — добави укорително Монти.

Лорд Тилбъри потръпна за миг, сякаш някой го бе ръгнал с шило, но запази мъжествено мълчание.

— Да, никак няма да му допадне. — На Монти не му се искаше да прибягва до груб натиск, но обстоятелствата го принуждаваха. — Той си изкълчи глезените от търчане напред-назад да ми търси работа, а вие ето какви ги вършите накрая. О, не, не се заблуждавайте, чичо Грегъри направо ще се разлюти.

— Вън! — изсъска лорд Тилбъри.

Монти поглади дръжката на вратата, слагайки мислите си в ред. Той имаше да каже още нещо, което според него щеше доста да поразмекне сърцето на събеседника му, но не знаеше откъде да го подхване.

— Още ли си тук? — не вярваше на очите си лорд Тилбъри.

— Да, тук съм — увери го Монти. — Всъщност има нещо, върху което бих искал да спра вашето внимание. Вие не сте запознат, но поради дълбоко лични причини аз съм особено заинтересован да запазя работата си във „Весели звънчета“ в течение на една година. Положението е крайно заплетено. Ако говорим по същество, става дума за облог. Да познавате едно момиче на име Гъртруд Бътъруик? Както и да е, това е дълга история и сега няма да ви занимавам с нея. Но ви уверявам, че положението действително е крайно заплетено и ако не остана на служба при вас поне до средата на идния юни, животът ми ще бъде сринат из основи, а всичките ми надежди и мечти — разбити. Е, какво ще кажете? Не сте ли склонен, вниквайки зряло в проблема, да отложите необмислената си постъпка дотогава? Ако храните някакви съмнения по повод отношението ми към работата, забравете ги. Готов съм да блъскам като роб. Идвам в офиса първи, тръгвам си последен и през цялото време — всеотдаен, самоотвержен труд без поглеждане към часовника и скръстване на ръце през…

— ВЪН! — изкрещя лорд Тилбъри.

Настъпи тишина.

— Значи няма да промените решението си?

— Не.

— И нищо не може да ви трогне?

— Не.

Монти Бодкин изпъна рамене.

— Е, няма проблеми — заключи сухо той. — Сега поне картите са на масата. Сега поне се видя кой колко струва. Щом заемате такава позиция, явно нищо не може да се направи. След като сте лишен от състрадание, отзивчивост и всякакви човешки чувства, единственото, което ми остава, е да се омитам. Само две неща ще ви кажа, лорд Тилбъри. Първото е, че съсипахте един млад живот. Второто е „много ви здраве“.

Той напусна стаята сковано и с достойнство, като аристократ от епохата на френската революция, пристъпващ към гилотината. Секретарят на лорд Тилбъри се отлепи от външната страна на вратата тъкмо навреме, за да избегне сериозна черепна травма.

С едномесечна заплата в джоба, печал на сърцето и душа, преизпълнена от оня неудържим копнеж за едно на крак, който обзема младите мъже в подобни мигове, Монти Бодкин стоеше в нерешителност на прага на Тилбъри Хаус. И Съдбата, която го държеше под око, бе принудена спешно да си размърда мозъка.

„Дали да взема — мислеше си Съдбата — да пратя този страдалец да накваси гърло в «Старата лоза» зад ъгъла? Или да го кача в едно такси и да го откарам в «Търтеите», където срещата със стария му приятел Хюго Кармъди ще доведе до мигновени резултати?“

Не бе леко за една средностатистическа съдба да направи избор като този. От него, избора, зависеше твърде много. Това щеше да се отрази върху участта на Роналд Фиш и Сю Браун, неговата годеница; на Кларънс, девети граф Емсуърт, и на Императрицата на Бландингс, неговата свиня рекордьорка; на лорд Тилбъри, основател и собственик на издателска къща „Мамут“; на баронета сър Грегъри Парслоу-Парслоу от Мачингъм Хол; и на онова противно ситно човече Пилбийм, бивш редактор на „Светски пиперки“, а понастоящем притежател на частното бюро за разследвания „Аргус“.

— Хм! — рече Съдбата и потропа нервно с пръсти. — О, я стига! Да бъдат „Търтеите“.

И стана тъй, че двайсетина минути по-късно Монти се озова в пушалнята на клуба редом с младия господин Кармъди, зает да отпива коктейл „Диханието на гущера“ и да споделя историята на разбитата си кариера.

— Изхвърлен като гуреливо коте! — заключи той с горчив смях. — Натирен по най-безогледен начин! Какво да се прави, явно такъв е Животът.

Хюго Кармъди не бе коравосърдечен, но като справедлив млад мъж не можеше да не отбележи за себе си, че лорд Тилбъри е постъпил по единствения разумен начин. Очевидно, мислеше си Хюго, цялата тайна на успеха при положение, че ръководиш някакъв бизнес и Монти Бодкин работи за теб, се състоеше в това да се отървеш от него при първия сгоден случай.

— Неприятно, не ще и дума — рече той. — Но от друга страна, за какво ти е притрябвало да работиш? Та ти си червив от пари.

Монти призна, че не е ощетен откъм това съществено земно благо, но изтъкна, че не е там въпросът.

— Парите в случая не играят роля. Важното беше да удържа службата. Положението е крайно заплетено. Ако искаш, мога да ти го опиша най-подробно.

— Не, благодаря.

— Твоя воля. Още по едно? Келнер, още две от същото.

— Във всеки случай — подхвана Хюго в похвален стремеж да освети положителната страна на нещата, — ако не те бяха изритали сега, все рано или късно щяха да го направят. Каква изгода би могло да има от теб едно издателство като „Мамут“, освен да те използва като преспапие? Нещо повече, мога да се обзаложа, че с тая бутилка от уиски си сгафил отвсякъде.

Монти бе в значителна степен паднал духом след неотдавнашните събития, но не можеше да подмине подобна забележка.

— Аз пък се обзалагам, че не съм — изрече разпалено той. — Получил съм информацията лично, при това от крайно авторитетен източник. Старият Гали Трипуд, братът на лорд Емсуърт. Имението на чичо ми Грегъри в Шропшир е само на три-четири мили от Бландингс и като момче ходех там като у дома си. Един ден старият Гали ме дръпна настрана…

Хюго бе заинтригуван.

— Чичо ти Грегъри? Това да не е сър Грегъри Парслоу?

— Същият.

— Тъй, тъй. Пък аз дори не подозирах, че си негов племенник.

— Защо, познаваш ли го?

— Разбира се, че го познавам. Нали прекарах цялото лято в Бландингс.

— Наистина? Но да, разбира се, сега се сещам. Двамата с Рони Фиш сте стари дружки. На гости ли му беше?

— Не, секретарствах на стария Емсуърт. Лека, блага работа. Но взех, че я зарязах.

— Че секретарят му не беше ли очилатият Бакстър?

— Много си изостанал, драги. Бакстър е напуснал още миналия век.

Монти въздъхна като младеж, принуден да осъзнае как лети времето.

— Да — съгласи се той. — Малко съм поизгубил връзка с Бландингс. Трябва да има три години, откакто за последен път бях там. Напоследък започнахме да летуваме в Южна Франция и все става така, че не успявам да прескоча. Как я карат там? Лорд Емсуърт все същият ли си е?

— Какъв е бил по времето, когато си върлувал из ония места?

— Ами благ, разсеян, отнесен стар чешит. Не приказваше за нищо друго освен за рози и тикви.

— Значи и сега е, кажи-речи, същият, само дето приказва не за тикви, а за прасета.

— Прасета?

— Императрицата на Бландингс, неговата любимка, е спечелила сребърния медал в клас „Угоени свине“ на миналогодишната селскостопанска изложба в Шропшир и има всички шансове тази година да повтори успеха. Това придава на разговорите на Негова светлост определено свинска окраска.

— Как е старият Гали?

— Кукуряк, както винаги.

— А Бийч?

— Икономства, та пушек се вдига.

— Тъй, тъй, тъй — продума Монти умилено. — Добрите стари места явно не са се променили много, откакто… Мили Боже! — възкликна внезапно той, като разля остатъка от коктейла по панталона си и дори не му обърна внимание във вихъра на обзелите го чувства. Бе осенен от наелектризираща идея.

Макар от самото му пристигане в „Търтеите“ да наблюдаваме Монти Бодкин спокоен, отпуснат, разговарящ непринудено за това и онова, той нито за миг не бе забравил, че току-що е изгубил службата си и че поради крайната заплетеност на положението е жизненоважно в най-кратък срок да си набави нова. И ето че сега бе озарен от ярка светлина.

Мозъци като на Монти Бодкин може невинаги да работят с шеметна бързина, но и те са подложени на същите подсъзнателни процеси, както и онези на по-големите умове. Още в мига, в който Хюго спомена секретарската си длъжност при лорд Емсуърт, у него възникна мъглявото усещане, че в тази информация е закодирано голямо и важно послание, стига само да успее да го разшифрова. Оттогава дълбините на неговия разсъдък атакуваха упорито проблема и сега, добрали се най-сетне до решението, го препращаха нагоре към главната квартира.

Той потръпна от възбуда.

— Една секунда — рече. — Дай да си изясним нещата. Казваш, че си бил секретар на лорд Емсуърт?

— Да.

— И той те уволни?

— Не ме уволни — отвърна Хюго с оправдано раздразнение. — Сам си подадох оставката. Ако толкова искаш да знаеш, аз съм сгоден за неговата племенница и само след половин час заминавам с нея за Уърстършир, за да я представя на главата на клана.

Монти бе твърде погълнат от мозъчна дейност, за да поднесе своите поздравления.

— Кога напусна?

— Оня ден.

— Има ли уговорен кандидат за мястото?

— Поне аз не знам да има.

— Хюго — възкликна жарко Монти, — аз ще се цаня на тази работа. Още сега отивам и се обаждам на чичо Грегъри да ме вреди незабавно.

Хюго го погледна със съчувствие. Болезнено бе да тъкмо той да сложи прът в колелата на бляновете на своя приятел, но чувстваше, че бедният момък трябва да узнае бодливата истина.

— Не бих разчитал прекомерно на ходатайството на сър Грегъри пред стария Емсуърт — рече той. — Както вече отбелязах, ти не си напълно в крак с най-новата история на Бландингс. Отношенията между замъка и Мачингъм Хол понастоящем са съществено обтегнати. Неотдавна чичо ти Грегъри сви мръсен номер на лорд Емсуърт, като му подмами свинаря.

— О, заради подобна дреболия…

— Добре, какво ще кажеш тогава за това: лорд Емсуърт е твърдо убеден, че твоят чичо замисля нещо мерзко спрямо Императрицата на Бландингс.

— Какво! Откъде-накъде?

— О, него ако питаш, всички улики са налице. Чичо ти притежава свиня на име Гордостта на Мачингъм и ако Императрицата не стоеше на пътя й, тя най-вероятно щеше да отнесе сребърния медал на изложбата. Тъй че, когато преди няколко дни откраднаха Императрицата…

— Откраднали са я! Кой я открадна?

— Рони.

Главата на Монти, поначало немного стабилна, започваше да се върти.

— Кой Рони? Да нямаш предвид Рони Фиш?

— Точно него имам предвид. Историята е сложна. Рони е сгоден за едно момиче и не може да се ожени за него, ако вуйчо му не изкиха парите.

— Той попечител ли му е?

— Да.

— Попечителите са кофти народ — изрече дълбокомислено познавачът на проблема Монти. — И аз имах един, преди да стана на двайсет и пет, и ти казвам, понякога ми трябваха седмици къртовски труд, за да му изкрънкам дори една десетачка.

— Та за да се подмаже на стария Емсуърт, Рони му отмъкна свинята.

За сетен път Монти се озова в плен на онова плаващо усещане. Той не смогваше да проумее чутото.

— Ама чакай, как…

— Много просто. Идеята му беше да задигне животното, да го скрие някъде за ден-два и после да се престори че го е открил, като по този начин предизвика сълзи на признателност у стареца. Тогава лиричките сами щяха да потекат в ръцете му. Замисълът действително си го биваше, но се провали. Никой замисъл на Рони не е успявал досега.

— Какво се случи?

— Ами станаха най-различни непредвидени неща, но в крайна сметка добичето бе открито в една каравана, принадлежаща на Бакстър. Казах ти, че историята е заплетена4 — завърши състрадателно Хюго, забелязвайки напрегнатия израз на лицето на своя приятел.

Монти бе изцяло съгласен, но поне по една точка му се струваше, че съзира пълна яснота.

— Значи старият Емсуърт трябва да е разбрал, че чичо ми не е откраднал. След като са я намерили в караваната на…

— Нищо подобно. Той мисли, че Бакстър работи за чичо ти. Така че, както вече ти казах в началото, ако вземем нещата в тяхната цялост, на твое място не бих разчитал твърде много на влиянието на сър Грегъри в замъка Бландингс.

Монти подъвка замислено устна.

— И все пак, нищо не ми пречи да опитам.

— Естествено, от опит глава не боли. Казвам просто, че не е сто процента сигурно лорд Емсуърт да те наеме единствено заради черните очи на сър Грегъри. — Хюго погледна часовника на стената. — Е, аз трябва да бягам, ако не искам да изпусна влака.

Монти го придружи до стъпалата отвън, където Хюго махна на едно такси.

— Току-виж, пък ми провървяло — промълви умислено Монти.

— О, разбира се. Нищо чудно.

— Може вече да са сключили, как му викаха… примирие.

— Поне когато тръгвах оттам, нямаше никакви признаци. Но аз наистина закъснявам — каза Хюго, качвайки се в таксито. — А, между другото — рече той, като подаде глава през прозореца, — щях да забравя. Ако отидеш в Бландингс, там ще откриеш второто най-красиво момиче на света. Съветвам те да стоиш по-далеч от него.

— А?

— Говоря ти за годеницата на Рони. Те и двамата са в замъка и ако проявиш неблагоразумие голям интерес към нея, не е изключено той да налети да те души с голи ръце. Лично аз — продължи Хюго — гледам на ревността като на пълна глупост. Щом има… какво му се викаше, трябва да има и еди-какво си. Съвършена любов и също толкова безупречно доверие. Но Рони принадлежи по-скоро към Отеловата школа. Зеленоокото чудовище5 и прочие. Веднъж например потроши цял ресторант, защото си помисли, че е заварил Сю да вечеря с един тип на име Пилбийм. Такъв е той, Рони — човек на силни страсти и изострена чувствителност.

— Как тъй си е помислил, че я е заварил?

— Ами тя всъщност вечеряше с мен. Безукорния Хюго. Но Рони не знаеше. Видял Сю да разговаря с оня Пйлбийм — между другото, той също е в замъка…

— Сю? — попита Монти.

— Тя се казва Сю. Сю Браун.

— Какво!

— Сю Браун.

— Не може да бъде. Нали нямаш предвид Сю Браун, която играеше във вариете „Регал“?

— Същата. Изглежда, я познаваш.

— Да я познавам? Разбира се, че я познавам. Познавам я, и още как. Не сме се виждали сигурно от една-две години, но навремето… Милата Сю! Добрата стара Сю! Едно от най-прелестните създания на света. Човек не среща всеки ден такъв сладкиш. Защо…

Хюго поклати осъдително глава.

— Тъкмо това е линията, която не бива да следваш. Именно този е тонът, за който те предупреждавах. Изглежда, трябва само да се радваме, че шансовете ти да се озовеш в замъка Бландингс са тъй слаби. Би ме ужасило да прочета в сутрешния си вестник, че са открили подпухналия ти посинял труп да се носи по водите на езерото.

Известно време след като таксито се скри зад ъгъла, Монти продължи да стои на стъпалата в тих унес. Неочакваната вест, че Сю Браун се намира в замъка Бландингс, във всички случаи превръщаше секретарското място там в една още по-примамлива цел. Щеше да е великолепно да бъдат пак заедно след дългата раздяла.

Колкото до оная свинска история, той нямаше да позволи подобни дивотии да го обезкуражат. Надали и половината от историята бе истина. Чудесно момче беше Хюго Кармъди, дума да няма, но открай време си умираше да прави от мухата слон.

Преизпълнен с оптимизъм, Монти Бодкин се упъти по коридора към телефонната кабина.

— Искам междуградски разговор — каза той. — Мачингъм, номер 83.