Има нещо гнило в Бландингс

4.

Охладен от кедровата сянка, освежен от кехлибареното съдържание на чашата, в която кубчетата лед звънтяха тъй мелодично, щом я повдигнеше до устните си, Достопочтеният Галахад бе достигнал близко до нирвана блаженство, когато се появи лорд Емсуърт. Другаде из земите на замъка Бландингс може и да бушуваха бури, но тук, на полянката край него, цареше мир — съвършеният, безметежен мир, който на този свят навестява единствено онези, които с нищо не са го заслужили.

В своята петдесет и седма година Достопочтеният Галахад Трипуд бе спретнат дребен джентълмен, върху чиято посребрена, но още далеч не плешива глава, бремето на един пропилян със системна и педантична последователност живот ни най-малко не се усещаше. Елегантният костюм стоеше наперено върху жилестата му фигура, монокъл с черна рамка проблясваше още по-наперено в едното му око. Всичко в този мускетар на деветдесетте години бе наперено. Неразгадаема мистерия за всички, които го познаваха, бе откъде-накъде мъж, угаждал си тъй напористо през целия си живот, ще се радва на несъкрушимо здраве в неговия залез. Прежълтелите му връстници, обръщали навремето осветения от газени фенери Лондон надолу с главата в неговата компания и обречени сега на жалко съществуване на препечени сухари, минерална вода и санаториуми с кални бани, преживяваха особено болезнено този факт. Човек с неговото минало, считаха те, бе редно да довършва дните си в инвалидна количка, вместо да пърха жизнерадостно нагоре-надолу, да се джафка с оберкелнерите както на младини и да разгръща менюто за напитки с нетрепваща ръка.

Същинско накокошинено петле бе този мъж, истински боец от Старата гвардия, който умира, но не се предава. Седнал под стария кедър, той имаше вид, сякаш се готви да отскочи до някой танцувален салон от времето, когато танцувалните салони са били танцувални салони и откъдето в тихото утро щяха да са нужни трима келнери, двама биячи от заведението и един полицай, за да го изхвърлят на тротоара.

В един свят, тъй преизпълнен с красиви неща, където според него всички трябваше да са щастливи като принцове, Достопочтеният Галахад бе шокиран от покрусения вид на своя брат.

— За Бога, Кларънс! Приличаш на опечалена тения. Случило ли се е нещо?

Лорд Емсуърт за миг изхърхори, останал без дъх. Сетне думите дойдоха.

— Галахад, с нас е свършено!

— Какво?

— Парслоу ми нанесе удар!

— Удар? Нима те напердаши?

— Не, не, не. Искам да кажа че всичко стана точно така, както ти ме предупреди. Той се оказа твърде изврътлив и хитроумен за нас. Усукал се около Кони и я убедил да вземе племенника му за мой секретар.

Достопочтеният свали монокъла си и се зае замислено да го бърше. Сега вече вникна в дилемата на своя събеседник.

— Тя ми го докладва само преди минута. Досещаш ли се какво означава това? Той е твърдо решен да провали Императрицата и сега си е наумил да внедри свой агент в самото сърце на дома ни. О, всичко ми е до болка ясно — извиси треперлив тенор лорд Емсуърт. — След като се провали с Бакстър, идва ред на ново коварство с помощта на тоя Бодкин.

— Бодкин? Това да не е младият Монти Бодкин?

— Същият. Какво ще правим, Галахад?

Той зачака, отпуснал безпомощно ръце. Нищо неподозиращият Монти би се задръстил до крайност, ако разбереше отнякъде, че в този момент бъдещият му работодател си го представя като лукава плъхоподобна личност с шарещи очички, жител на подземния и подмолен свят, готов при първа възможност да се промъкне в кочините на невинни прасета и да заложи осколочни гранати в копаните им с помия.

Достопочтеният върна монокъла на мястото му.

— Монти Бодкин? — каза, освежавайки се с нова глътка от чашата. — Даа, помня го добре. Свястно момче. Ни най-малко не принадлежи към онези, които биха погодили мръсен номер на състезателно животно. Дай ми малко време, Кларънс. Това трябва да се обмисли.

Той се вглъби в разсъждения.

— Не — рече накрая, — можеш напълно да изключиш младия Бодкин като вражески елемент.

— Какво?

— Забрави за опасенията си — настоя Галахад. — Парслоу изобщо не смята да действа чрез него.

— Но, Галахад…

— Не. Чуй ми думата. Нима не виждаш, че това е твърде директно, прекалено явно, съвсем не в обичайния стил на подлеца Парслоу? Мисли логично. Той би трябвало да знае, че ние начаса ще заподозрем всеки негов племенник. Защо тогава ще си прави труда да ни го праща на тепсия? Да ти кажа ли отговора, Кларънс?

— Кажи ми го — едва намери сили да промълви лорд Емсуърт, преглъщайки като риба на сухо.

Тъй като главата на семейството стърчеше в изправено положение, а самият той се излягаше в шезлонг, Галахад нямаше как да потупа многозначително брат си по рамото. Затова го ръгна многозначително в кокалестия крак.

— Защото — рече той — Парслоу иска ние да го заподозрем.

— Иска да го заподозрем?

— Да, иска — потвърди Достопочтеният. — Надява се, че като вкара Монти Бодкин тук, ще ни накара да го наблюдаваме, да следим всяка негова стъпка, да не сваляме очи от него, тъй че, когато същинският съучастник влезе в играта, погледите ни да са насочени другаде.

— Мили Боже! — възкликна лорд Емсуърт, ужасен.

— О, всичко е наред — успокои го Галахад. — Уловката е хитра, но и ние не сме вчерашни, за да й се вържем. Предупреден, значи въоръжен. — Той отново ръгна многозначително кълката на брат си. — Искаш ли да ти кажа какво ще се случи, Кларънс?

— Кажи ми — промълви лорд Емсуърт.

— Кроежите на Парслоу за мен са отворена книга. Ден или два след пристигането на младия Монти в близост до кочината на Императрицата ще се вести тайнствен непознат. Той ще се промъкне там, защото Парслоу — сигурен, че цялото ни внимание е приковано в младия Монти — ще си въобразява, че брегът е чист.

— Мили Боже!

— И брегът наистина ще бъде чист, но само на пръв поглед. Ние ще се погрижим за това. Отсега нататък, Кларънс, не бива да се шляеш край Императрицата открито. Трябва да се притаиш на заден план. И да инструктираш Пърбрайт също да се таи на заден план. Така ще заблудим оня тип, че бдителността е отслабена, и ще успеем да го заловим на местопрестъплението.

Във взора на лорд Емсуърт, отправен към неговия брат, се долавяше благоговението на ученик, коленичил в нозете на своя пророк. Той винаги бе знаел, че като източник на практически съвети, свързани с тъмната страна на живота, Достопочтеният е класа сам по себе си. Според него това бе резултат на средата, в която Галахад се бе формирал като характер. Членството в стария клуб „Пеликан“ може и да не издигаше човека по социалната стълбица, но образователните му достойнства бяха неоспорими. Дори и да притъпяваше чувството за морал, то положително изостряше интелекта.

— Ти сне от плещите ми непосилен товар, Галахад — рече той признателно. — Сигурен съм, че си напълно прав. Според мен единствената грешка, която правиш, е като се уповаваш в безобидността на младия Монти. Моето мнение е, че непременно трябва да го държим под око.

— Дръж го тогава, ако това ще те направи по-щастлив.

— Ще го държа — отвърна решително лорд Емсуърт. — А междувременно не ще пропусна да инструктирам Пърбрайт.

— Кажи му да се спотайва.

— Именно.

— Някаква груба маскировка под формата на дърво или кош с картофени обелки би била от полза.

Лорд Емсуърт премисли.

— Не съм убеден, че Пърбрайт ще успее да се маскира като дърво.

— Глупости. За какво му плащаш?

Лорд Емсуърт се колебаеше. Само Бог, чувстваше той, би могъл да сътвори дърво, а Пърбрайт, макар и пън в много отношения, не ставаше и за дърво.

— Е, добре тогава — примири се Галахад. — Кажи му поне да се спотайва.

— О, за спотайване ще се спотайва.

— Отсега нататък…

Достопочтеният внезапно замлъкна и посочи с ръка някакъв обект зад гърба на своя събеседник. Последният се обърна да погледне.

— А — продума лордът доволно, — ето го и онова чудесно девойче Смит.

Сю се бе появила на края на моравата и лорд Емсуърт й отправи завеяна усмивка.

— Между другото, Галахад — запита той, — балерина и танцьорка от вариете едно и също ли е?

— Категорично не. Това се две напълно различни неща.

— Така си и мислех — рече лорд Емсуърт. — Кони е магаре и половина.

Той затътри нозе към къщата, а Сю прекоси ливадата, за да се присъедини към Достопочтения Галахад.

Авторът на „Спомените“ я огледа обичливо през монокъла си. Удивително, мина му през ума, колко силна бе приликата с майка й. Той я забелязваше все повече с всеки изминал ден. Походката на Доли, маниерът на Доли да килва брадичка настрани, когато се усмихва… За миг годините сякаш се стопиха и Достопочтеният Галахад Трипуд долови как един полъх от друг свят се разнася като шепот из градината.

Сю застана до него, като го гледаше отвисоко. Сетне положи майчински пръст на темето му и се зае на усуква около него кичур посребрена коса.

— Такива ми ти работи, Гали.

— Такива ми ти работи, Сю.

— Добре си се устроил тук.

— Вярно, хич не ми е зле.

— Няма да е задълго. След минутка ще удари гонгът за обяд.

Достопочтеният въздъхна. Все нещо ще се намери да ти развали удоволствието.

— Какво проклятие са тия трапези! — предложи той. — Хайде да не ходим.

— О, ще отида, и още как. Та аз умирам от глад.

— Чисто въображение.

— Да не би да искаш да кажеш, че не си гладен, Гали?

— Разбира се, че не съм. На практика никой здрав човек не се нуждае от храна. Ако хората се придържаха единствено към пиене, лекарите щяха да останат без работа. Мога да ти приведа нагледен пример, за да се убедиш. Старият Фреди Потс през деветдесет и осма.

— Старият Фреди Потс през деветдесет и осма година казваш, господин Кожа и Кости?

— Старият Фреди Потс през деветдесет и осма — повтори Галахад твърдо. — Той живееше почти изключително на шотландско уиски и през деветдесет и осма година този благоразумен навик го спаси от изключително неприятно отравяне с таралеж.

— Отравяне с какво?

— С таралеж. Драмата се разиграла в Южна Франция. Фреди отишъл да погостува на брат си Юстас в неговата вила в Грас9. Въпросният брат бил пълен въздържател и като следствие от това — страстен чревоугодник.

— И все пак не разбирам защо ще яде таралежи.

— Не е искал да яде таралежи. Нищо не е било по-чуждо на намеренията му. Но на втория ден от визитата на Фреди той дал на готвача си двайсет франка и го пратил на пазара да купи пиле за вечеря. Тръгнал готвачът, но както си вървял, случайно намерил край пътя умрял таралеж. Ако трябва да бъдем точни, животното лежало там от няколко дни, но той го забелязал едва сега. И тъй, усещайки, че това е случаят, при който в джобчето му капват двайсет франка…

— Бих предпочела да не ми разказваш подобни истории точно преди обяд.

— Ако от това ти се отще да се храниш, толкоз по-добре. Така кръвообращението се подобрява, а по страните избива свежа руменина. Та както ти разправях, готвачът, който си падал пестелив и можел да стъкми апетитна вечеря и от собствената си баба, стига да го оставели да я гарнира с някой от специалните му сосове, прибавил двайсетте франка към спестяванията си и поднесъл таралежа на Фреди и Юстас в задушен вид. Обърни внимание на последствията. Точно в два и трийсет сутринта Юстас, въздържателят, станал жълт-зелен, взел да стене като призрака на леля му, от който бил избягал чак в Южна Франция, и продължил да го прави до края на седмицата, когато най-сетне го обявили вън от опасност. Фреди, от друга страна, благодарение на здравословно спиртосания си организъм, усвоил ястието прекрасно и още на другата сутрин бил кукуряк.

— Никога не съм чувала по-отблъскваща история.

— По-поучителна, искаш да кажеш. Ако зависеше от мен, щях да накарам да я изпишат със златни букви над прага на всяко училище и колеж в кралството, като предупреждение към подрастващите. Но както и да е, скъпа, мога ли да знам къде се губиш цяла сутрин? Очаквах да те видя по-рано.

— Основно разговарях с моето безценно агънце Рони. Той замина към гарата преди около половин час.

— А, да, нали се канеше да ходи на сватбата на Джордж Фиш. Бих могъл да ти разкажа чудесна история за бащата на Джордж, стария епископ.

— Ако е като тази за стария Фреди Потс, по-добре да не я чувам. Та след това отидох да търся лорд Емсуърт, защото обещах на Рони да му говоря за прасета, но като видях, че и лейди Констанс е с него, заобиколих отдалеч. А после тръгнах за насам и ви открих заедно. Стори ми се, че обсъждахте доста оживено някаква тема.

Достопочтеният Галахад се изкиска.

— На Кларънс съвсем са му се разтреперили мартинките, горкото момче. Заради оная негова свиня. Сега му е щукнало, че Парслоу замисля да й погоди номер или да я отвлече.

Сю се озърна предпазливо наоколо.

— Предполагам, знаеш кой я открадна първия път, нали, Гали?

— Бакстър, кой друг. Животното беше открито в неговата каравана.

— Рони го направи.

— Какво! — Това бе ново за Галахад. — Онзи млад Фиш?

Сю опъна енергично кичура коса.

— Забранявам ти да го наричаш „онзи млад Фиш“10.

— Съжалявам. Но защо, за Бога, му е притрябвало да я краде?

— След това щеше да се престори, че я е открил, и да я върне. Така щеше да спечели признателността на лорд Емсуърт, нали разбираш?

— Не ми казвай, че тая дървена глава е имала достатъчно пипе, за да роди подобен план! — възкликна Галахад, сразен.

— Няма да търпя да наричаш моя мил Рони „дървена глава“. Той е много умен. При все това трябва да призная, че според собствените му думи е заимствал идеята от теб.

— От мен?

— Твърди, че ти си му разказал как веднъж си крал свиня.

— Това е вярно — призна Достопочтеният. — Двамата с Пъфи Бенгър задигнахме свинята на стария Уивънхоу в нощта на бала в Хамър Ийстън през деветдесет и пета. Пъхнахме я в спалнята на Плъг Башъм. Така и не разбрах как е протекла срещата между нея и Плъг. Дано са намерили общ език. Помня обаче, че самият Уивънхоу буквално се пукаше по шевовете от яд. В това отношение беше същински Кларънс. Боготвореше своето добиче.

— Какво кара лорд Емсуърт да мисли, че сър Грегъри крои шапка на Императрицата?

— Както разбирам, Кони е склонила да наеме неговия племенник за секретар на Кларънс и той подозира, че става дума за задкулисен заговор. Същото подозирам и аз. Но вътрешно съм убеден, както и казах на Кларънс, че в случая Парслоу използва младия Монти Бодкин единствено за параван.

— Монти Бодкин!

— Това е племенникът. И доколкото си го спомням, младеж като него никога не би…

— О, Гали! — проплака Сю.

— А?

— Монти Бодкин пристига тук? — Очите на Сю бяха разширени в безсилна тревога. — О, Гали, каква ужасна каша!

Ах, знаех си, че нещо ще се случи. Тъкмо казвах на Рони, че от няколко дни имам предчувствие.

— Мило дете, какво става с теб? Какво лошо има в това, че младият Бодкин ще дойде тук?

— Та аз бях сгодена за него! — отвърна Сю.

Достопочтеният Галахад остана с впечатлението, че напредващата възраст и относително спокойният ритъм на живот напоследък са притъпили едновремешната му остра като бръснач схватливост. Лицето на Сю бе пребледняло като восък, красивите й очи бяха забулени от тревога и смут, а той все тъй не успяваше да вдене за какво става въпрос.

— Така ли? — запита. — И кога беше това?

— Преди две години… Две и половина… Три… Вече не помня. Във всеки случай, преди да срещна Рони. Но има ли значение? Казвам ти, че бях сгодена за него.

Галахад продължаваше да пребивава в мъгла.

— И какво от това? За какво е всичкото това вълнение? Защо мисълта, че ще го видиш отново, трябва да те разстройва? Или ще кажеш, болезнени асоциации? Неловкост? Нежелание да пробуждаш разкъсващи спомени в душата на младежа?

— Разбира се, че не. Нищо подобно. Проблемът е в Рони. Той е толкова ревнив. Ти поне го познаваш.

Достопочтеният започваше да стопля.

— И не може да стори нищо, миличкият — продължи Сю. — Просто не зависи от него. Измъчва се и от най-дребните неща. Представяш ли си какво ще стане, когато Монти се появи? Какъвто е бъбрив, ще вземе да прелива от топли чувства, да пуска мехури и да плещи за доброто старо време. „Спомняш ли си, Сю…“ „Сладката ми Сю, нали не си забравила…“ Майко мила, бедният Рони ще издивее.

Достопочтеният кимна.

— Разбирам какво имаш предвид. Носталгичният мотив действително е смущаващ.

— Ами представи си само, че колкото и да се мъчи да го прикрива, Рони ме ревнува дори от Пилбийм!

Галахад кимна повторно. Едно сериозно кимване. Той напълно осъзнаваше, че мъж, способен на подобни чувства спрямо собственика на бюро за разследвания „Аргус“, не е мъжът, на когото може с лека ръка да се представят бивши годеници с външността на Монти Бодкин.

— Трябва да отделим на въпроса малко по-задълбочено внимание — рече замислено той. — Какво ще кажеш да приемеш твърда линия и да посъветваш Рони да си подвива опашката и да спре да се прави на глупак в случай, че вземе да вдига пара?

— Но ти нищо не разбираш — простена Сю. — Той изобщо няма да вдига пара. Рони не е такъв. Той просто ще се напуши, ще стане хладен и учтив и ще се самоизтезава с оная кошмарна дървена физиономия, на която са го научили в Итън11 и Кеймбридж. Тогава не бих могла да сторя нищо, за да го върна в нормално състояние.

Достопочтеният бе осенен от внезапна идея.

— Слушай, ти наистина ли си сигурна, че обичаш тоя млад Фиш?

— Бих искала да престанеш…

— Извинявай, забравих. И все пак, сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна. И преди съм ти казвала, че за мен не съществува друг на света освен него. Вероятно се питаш как е станало тъй, че съм се сгодила за Монти? Сега, като погледна назад, и аз самата не знам. Той беше голям сладур, пък и когато си на седемнайсет, се чувстваш толкова поласкана, че някой иска да се ожени за теб. И просто не си в състояние да му откажеш. Всичко продължи само две-три седмици и, естествено, в крайна сметка не излезе нищо. Но Рони веднага ще си въобрази, че това е бил един от най-големите романи в историята на човечеството. Ще провеси нос, ще се поболее от съмнения дали все още не чезна по Монти и всичко ще пропадне. Той е същинско дете, щом опре до тези неща.

— А според теб можем да сме напълно сигурни, че Монти ще се изпусне, така ли?

— Сто на сто, каквото е дрънкало.

— Даа, такъв си го спомням и аз. Има образи, на които винаги можеш да разчиташ, че ще кажат точно каквото не трябва. Подсеща ме за един мой познат от младини на име Багшот. Боко Багшот, тъй му викахме. Отишъл веднъж с момиче на ресторант и тъкмо привършвали с вечерята, когато някакъв възрастен господин нахлул в салона и взел да тресе юмрук пред лицето на Боко. Тогава нашият герой се изправил с галантен жест и рекъл: „Не бива да храните опасения, сър. Аз съм почтен мъж. Обещавам да се оженя за вашата дъщеря.“ — „Дъщеря? — отвърнал старецът, запенвайки се леко край устата. — По дяволите, та това е жена ми.“ Подозирам, че на Боко му се е наложило да бъде крайно тактичен, за да се измъкне от положението.

Той се умълча, зазяпан вглъбено през монокъла си в един паяк, който изпълняваше циркови номера върху надвисналата наблизо клонка.

— Но нашият случай, естествено, е елементарен.

— Елементарен!

— Не създава никакви затруднения, стига човек да му посвети за миг цялото си внимание. Рони се връща от онази сватба чак утре вечер, и то късно. Следователно ти трябва, още щом пукне зората, да отскочиш до Лондон и да разясниш на младия Монти как стоят нещата. Кажи му, че когато дойде тук, трябва да се държи с теб като с напълно непозната. Бъди категорична. Спомени му за печалния недостатък на Рони. Набий му добре в чайника, че цялото ти щастие зависи от това да се преструва, че никога по-рано не те е виждал, и мисля, че няма да имаш никакви главоболия. Не бих нарекъл Монти Бодкин особено схватлив, но вярвам, че ще се справи с една такава задача, особено ако му разясниш пределно ясно какво се иска от него.

Сю си пое дълбоко дъх.

— Гали, миличък, ти си невероятен.

— Е, опитен може би — редактира я скромно Достопочтеният.

— Но дали ще може да се осъществи? Имам предвид влаковете…

— Няма проблеми. Този в осем и петдесет от Маркет Бландингс те стоварва в Лондон около обяд. Докъм два и половина приключваш с инструктажа на Бодкин. За насам има влак в два и четирийсет и пет, който пристига тук малко преди седем. Хващаш таксито от гарата, слизаш по средата на алеята, за да не те видят, и извървяваш останалото разстояние пеш. Прибираш се в стаята си и разполагаш с още цял час да се преоблечеш за вечеря, като никой дори не подозира къде си била. Всъщност нещата се уреждат дори още по-добре — сега се сещам за думите на Кони, че за утре се организира прием, тъй че няма да ти се наложи да се появиш долу преди девет.

— Ами обядът? Няма ли да се учудят къде съм, ако не се мярна за обяд?

— Кони ще обядва навън, а не вярвам да се опасяваш, че Кларънс би забелязал отсъствието ти. Не, единственият уязвим пункт е дали ще успееш да откриеш Монти. Знаеш ли му адреса?

— Той положително ще бъде в „Търтеите“.

— Тогава всичко е наред. Не мога да си обясня защо изобщо се тревожиш от такива неща, когато имаш зад гърба си мен. Но жалко, наистина, за младия Рони. Тази негова невменяема склонност да те ревнува. Би трябвало досега да е разбрал, че го обичаш, макар един Господ да знае защо.

— Аз знам защо.

— Аз пък не. Момчето е тъпо магаре.

— Не е тъпо магаре!

— Скъпо дете — заяви Достопочтеният с нетърпящ възражение тон, — ако един мъж, който не е наясно, че може да ти вярва, не е тъпо магаре, то тогава какво магаре е той?