Има нещо гнило в Бландингс

9.

Между сигурните стени на Стаята за прислугата икономът Бийч седеше и гледаше през прозореца свъсеното небе. Гърдите му се повдигаха и спадаха подобно на разбунен океан.

Нажежено, казваше си той, нажежено. Положението ставаше твърде нажежено.

Цялото му същество бе обсебено от неудържим порив да се отърве от тия книжа, чието съхранение се бе превърнало в толкова рискована задача. Гонитбата ставаше прекалено напрегната за един мъж с улегнали навици, обичащ спокойния живот.

Почти всичко на този свят има две страни. Падането от шезлонг например, физически погледнато, е натъртващо преживяване. Но на явните му отрицателни страни следва да се противопостави фактът, че то прави индивида по-чевръст в умствено отношение, като раздрусва главния мозък. Именно на обстоятелството, че тъй неотдавна се бе дръннал о земи с дъното на просторните си панталони, следва да се отдаде бързината, с която Бийч стигна до идея, която според него разрешаваше всичко.

Изходът от задънената улица беше да се предаде ръкописът на господин Роналд. Като личност, най-пряко заинтересована от неговата безопасност, той бе логичният му пазител. Още повече, че господин Роналд беше млад, а колкото повече Бийч вникваше в цялата неприятна ситуация, толкова повече се задълбочаваше убеждението му, че изиграването на Бандите на Парслоу и Тилбъри е работа за млад човек.

Разбира се, предприемането на подобна стъпка трябваше първо да се съгласува с господин Галахад. Ако действаше на своя глава зад гърба му, в разрез с получените инструкции, Достопочтеният можеше да стане също толкова неприятен, колкото всяка Банда. Годините на общуване с най-непоплюващите си жители на Лондон бяха придали на речника му широта, на която мъчно можеше да се издържи. Бийч нямаше намерение да навлича на главата си светкавиците на този закален в клуб „Пеликан“ език. Затова веднага щом се почувства достатъчно възстановен, за да може да се движи, той се впусна в издирване на Достопочтения Галахад и го откри в малката библиотека.

— Мога ли да поговоря с вас, господин Галахад?

— Целият съм в слух, Бийч.

Кратко и ясно икономът сподели своите перипетии. Той предаде епизода в „Гербът на Емсуърт“, последвалото нахлуване в неговата обител на младия Бодкин, предложения подкуп. Достопочтеният слушаше и зад монокъла му тлееше огън.

— Краставото му псе! — извика той накрая. — Монти Бодкин. Човек, към когото винаги съм хранил най-топли чувства. Че аз помня как още като малък, преди да се върне в Итън в края на ваканцията си, веднъж го дръпнах настрана и му казах да си заложи и последното пени на Свирещия Руфус в Сизаревич26.

— Наистина ли, сър?

— След което той ме извести, че благодарение на моя бащински съвет е гушнал единайсет шилинга, без да се броят чепка банани, два ягодови сладоледа и триъгълна марка от нос Добра Надежда, участвайки на сто срещу шестнайсет при своя съученик, който събирал залозите. И ето как ми се отплаща сега! — възнегодува Достопочтеният с изражение, достойно за крал Лир. — Не, няма признателност на този свят.

И той изрази възмущението си посредством широк, пламенен жест. Онзи, с който икономът, с безпогрешния си усет за класова йерархия, изрази своето, бе малко по-стеснен и с няколко градуса по-хладен. Тези пластични изяви сякаш облекчиха и двамата, защото след това разговорът се поднови вече с по-спокоен тон.

— Трябваше да се досетя — промълви Достопочтеният Галахад, — че гадняр като Фарфалака Пайк… Впрочем как се нарича той сега, Бийч?

— Лорд Тилбъри, сър.

— Можех да се досетя, че гадняр като лорд Тилбъри няма да си подвие опашката току-така. Човек не трупа огромно състояние с подвиване на опашки, Бийч.

— Съвсем вярно, господин Галахад.

— Предполагам, че старият Фарфалак не се сблъсква за пръв път с подобни неща. Процедурата му е позната. Първото, което е направил след моя отказ, е било да насъска своите копои. Какво пък, май нямаме друг избор, освен да усилим бдителността, както стори Кларънс със своето прасе.

Бийч се прокашля.

— Мислех си, господин Галахад, че ако ми разрешите да предам документа на господин Роналд…

— Смяташ ли, че така ще е по-безопасно?

— Значително по-безопасно, сър. Сега, когато господин Пилбийм знае, че той е в мое притежание, аз ежеминутно се опасявам да не би нейна светлост да се обърне към мен с директно искане да й го предам.

— Бийч! Ти се страхуваш от сестра ми Констанс?

— Да, сър.

Достопочтеният размисли.

— Да, разбирам. Ако това стане, за теб няма да е много лесно да й кажеш да върви да се гръмне.

— Не, сър.

— Добре тогава. Предай го на господин Роналд.

— Много ви благодаря, господин Галахад.

Безкрайно облекчен, Бийч позволи на своя взор, досега прикован в лицето на събеседника му, да се зарее по посока на прозореца.

— Изглежда, че бурята най-сетне ще се разрази, сър.

— Да.

Достопочтеният също погледна навън. Беше очевидно, че Природата се кани да се развилнее в цялото си ужасяващо могъщество. На отсрещната страна на долината небето се разцепи от назъбена мълния. Избоботи гръм и по перваза зачукаха едри дъждовни капки.

— Оня глупак ще се измокри като мишка — констатира той.

Бийч проследи показалеца му. На сцената долу се беше появила бързо крачеща фигура. Беседата с Пърси Пилбийм бе оставила Монти във възбудено състояние на духа, изискващо интензивна физическа активност. Докато при един по-предишен случай лорд Тилбъри бе тръгнал да броди заради воденичния камък, тегнещ на сърцето му, то младежът бродеше напосоки, защото същият този камък бе паднал от неговото. Пилбийм бе вселил у него безгранична увереност. Той не знаеше как, нито кога, но твърдо вярваше, че Пилбийм ще успее.

Затова сега отпраши чевръсто към парка, нехаещ за нестабилните атмосферни условия.

— Господин Бодкин, сър.

— Вярно, че е той, влечугото му с влечуго. Ще стане вир-вода.

— Да, сър.

В гласа на иконома се долавяше тихо доволство. Съществуваше дори вероятност, мина му през ума, този млад мъж да бъде ударен от гръм. Той самият нямаше да има нищо против. Що се отнасяше до Бийч, ужасяващото могъщество на природата можеше да стигне до всяка крайност, която му скимнеше. Единственият му кахър бе, че и Пилбийм не е също тъй изложен на яростта на стихиите. Той разглеждаше членовете на Банди изцяло в духа на Стария завет и беше твърд привърженик на суровата разправа с тях.

Рони беше в спалнята си. Когато сърцето се облива в кърви, малко убежища са по-подходящи от спалня в провинциално имение. Тук един мъж може да пуши и да мисли необезпокояван.

Навестилият го няколко минути по-късно Бийч срещна у него пълна отзивчивост относно спогодбата, която идваше да предложи. Рони прие без всякакви възражения попечителството над документа. Вярно, на Бийч му се стори, че би могъл да прояви и малко по-голяма отзивчивост. „Апатичен“ бе думата, която беше на езика на иконома, и той го отдаде на лошото време. Тръгна си с чувства, наподобяващи онези на човека, който се отървал от джина в бутилката — не, не този джин в бутилката, макар че и от него не е зле да се отървава човек, а от онзи, дето създавал на Аладин или Сезам, не помня вече, купища главоболия. А Рони, след като захвърли ръкописа в едно чекмедже, се върна в креслото си и отново се вглъби в мисли по Сю.

Сю…

Не, той в никакъв случай не я винеше. Щом тя обичаше Монти Бодкин, какво пък, явно такива ми ти работи. Не можеш да виниш едно момиче за това, че предпочита един мъж пред друг.

Всички ония неща, които майка му беше наприказвала за нея, че била типична кабаретна танцувачка, навикнала да флиртува с всеки срещнат, бяха, разбира се, просто зловредни глупости. Сю не беше такава. Тя беше най-искреното създание на света. Цялата работа опираше до това, че е била заслепена от високия елегантен Монти и не е могла да се овладее.

Човек постоянно чете за тия неща в романите. Момичето се сгодява за някого, като за момента си мисли, че той е тъкмо това, което е предписал докторът. Но после среща друг и изневиделица разбира, че сбъркала. Без съмнение при онова нейно пътуване до Лондон тя случайно се е запознала с Монти на Пикадили или някъде другаде и просветлението се е стоварило отгоре й като мълния.

Естествено, той от самото начало беше очаквал това. Дори й го беше казал сам — в смисъл, че няма нищо по-нормално от това страхотно момиче като нея, което практически няма равно на себе си, тъй да се каже, рано или късно да попадне на някой, способен да измести от ума й един розовобуз расъл-недорасъл смотаняк, който, ако не се брои допускането му до боксовия отбор на Кеймбридж в категория „перо“, не бе сторил нищо, с което да оправдае своето съществуване.

Да, в крайна сметка всичко се свеждаше до това, заключи Рони. Той стана и отиде до прозореца. От известно време насам някъде в подсъзнанието му се мъдреше смътното усещане, че навън става нещо нередно.

Сега съзря пред себе си един променен свят. Бурята беше в разгара си. По стъклото шибаха талази от вода. Трещеше гръм, святкаха мълнии. Това бе един съскащ, виещ, ревящ, кошмарен свят. Свят, които идеално пасваше на собствените му неистови чувства.

Сю!

Предният ден на покрива. Когато откри шапката и разбра, че двамата с Монти са прекарали там заедно целия следобед. Той се ласкаеше от мисълта, че не й бе позволил да забележи нищо по вида му — да, добрата стара маска вършеше работа, — но имаше един миг, преди да се овладее, когато бе разбрал как точно се чувстват ония симпатяги, за които четем по вестниците как изпадали в амок и убивали по двама наведнъж.

Да, разсъдъкът му може и да твърдеше, че е напълно нормално Сю да се влюби в Монти Бодкин, но нищо нямаше да го накара да се разподскача от радост по тази причина.

Бурята като че ли започваше да сдава багажа. Грохотът се беше изтърколил някъде в далечината. Мълниите проблясваха, но вече без оня хъс. Дори дъждът не си даваше много зор. Онова, което доскоро бе същинска Ниагара, сега едва надхвърляше обикновен ръмеж. И внезапно върху прогизналите камъни на терасата проблесна, хилав и воднист, лъч светлина.

Той обаче укрепна. По небето се разстла синева. Над долината се появи дъга. Рони отвори прозореца и вълна от прохладен ароматен въздух нахлу в стаята.

Рони се показа навън, вдиша дълбоко и изведнъж си даде сметка, че тежката угнетеност от последните два дни го е напуснала. Гръмотевичната буря бе извършила обичайното си вълшебство. Той се чувстваше като човек, оздравял от треска. Целият свят сякаш за миг се бе пречистил от унинието.

Долу в храсталаците пееха птички и малко остана Рони да запее сам.

И защо, по дяволите, питаше се той, бе вдигнал толкова пара за абсолютно нищо? Ето, сега всичко беше ясно като на длан. Тази негова налудничава идея, че Сю е влюбена в Монти, се е дължала чисто и просто на скапаното време. Разбира се, подозренията му бяха напълно безпочвени. Онзи техен обяд можеше лесно да се обясни. Също както и вчерашната им среща на покрива. Всичко можеше да се обясни лесно в този най-прекрасен от всички възможни светове.

И едва стигнал до това заключение, той зърна на алеята под себе си движеща се купчина кални дрехи. Това беше Монти Бодкин, завърнал се от своите митарства. Рони се наведе още малко от прозореца, преливащ от млякото на човешка доброта, както е казал поетът.

— Привет — подвикна той.

Монти вдигна глава.

— Здрасти.

— Намокрил си се.

— Да.

— Майко мила, ама яко си се намокрил! — поясни Рони. Той изпитваше болка от мисълта, че този славен нов свят може да съдържа негов събрат, докаран до такова окаяно състояние. — Най добре иди да се преоблечеш.

— Да.

— В нещо сухо.

Монти кимна, пръскайки вода като шадраван. Сетне отметна от очите си шепата водорасли, които му служеха за коса, и заджвака към вратата.

Приблизително две минути по-късно Рони, който още не можеше да си намери място от състрадание, се досети, че на горния рафт в тоалетката си има шишенце с отлично средство за разтривки.

Когато човек веднъж се оттласне от дъното на черна депресия, никога не се знае колко надалеч ще стигне в обратната посока. В нормално състояние Рони вероятно би изхвърлил от ума си прогизналостта на Монти веднага щом другият се скриеше от очите му. Но сега, подвластен на това странно чувство за всеобхватно човеколюбие, той реши, че няколкото кратки слова, с които бе изразил своята съпричастност, са били крайно недостатъчни. Той искаше да стори нещо дейно, нещо конструктивно, с което да спомогне за предотвратяване на жестоката настинка, на която този мокър като сюнгер мъж почти неминуемо се бе обрекъл. И тогава, както вече казахме, той си спомни за шишенцето.

Това бе „Златният балсам на Ригс“ в голямата (от седем и половина шилинга) опаковка, за който той знаеше, и то не само от рекламите, които го заявяваха съвсем открито, а и от личен опит, че предава незабавна и разпускаща топлина по цялото тяло, предотвратявайки катар, простуда, ревматизъм, ишиас, схващане на ставите и лумбаго, като в добавка поражда едно възхитително усещане за бодрост посредством тонизиране и съживяване на мускулните тъкани. А ако някой някога се бе нуждаел от незабавна разпускаща топлина и тонизиране, то това беше Монти.

Като грабна шишенцето, той се завтече по коридора към своята спасителна мисия. Откри Монти в стаята му, съблечен до кръста и търкащ се усърдно с груба хавлиена кърпа.

— Такова — каза той, — не знам дали знаеш за това средство. Защо не вземеш да го опиташ? Предава незабавна разпускаща топлина.

Монти, увил рамене с пешкира, взе с интерес шишенцето и го поразклати неуверено. Тази загриженост го трогна.

— Адски мило от твоя страна.

— Няма нищо.

— Сигурен ли си, че не е за коне?

— За коне ли?

— Някои от тия мехлеми ги правят за тях. Натъркаш се хубавичко, а после като погледнеш пак упътването, виждаш „Само за коне“ или нещо подобно. После половин час се гърчиш като топнат в сярна киселина.

— А, не. Мехлемът си е наред. Аз самият го използвам.

— Е, тогава мечка страх, мен не страх! — рече Монти, облекчен.

Той отля в дланта си малко от течността и разкърши гърди. И докато го правеше, Рони Фиш нададе кратък, дрезгав вопъл.

Монти го изгледа удивено. Неговият благодетел бе добил подчертано ален оттенък и го гледаше по нехристиянски начин.

— А? — попита той в недоумение.

Рони не отговори веднага. Той изглеждаше зает да преглъща някакъв твърд, ръбест предмет.

— Гърдите ти — произнесе най-сетне със странен глух глас.

— А?

Итън и Кеймбридж се притекоха на помощ на Рони. Външно невъзмутим, той преглътна отново, махна някаква прашинка от левия си ръкав и прочисти гърло.

— На гърдите ти има нещо. — Той млъкна за секунда, колкото да преглътне повторно. — Прилича на „Сю“. — Замълча отново. — „Сю“ — додаде небрежно, — със сърце, прободено от стрела.

Твърдият ръбест предмет сякаш се прехвърли в гърлото на Монти. Настъпи кратка тишина, докато той се мъчеше да се освободи от него.

Идеше му да се ритне отзад. Чудна работа, прехвръкна печална мисъл в ума му, как ако човек гледа нещо ден след ден в течение на две години, то престава да оставя отпечатък върху неговата ретина или каквото беше там. Това заградено със сърце „Сю“, тази преливаща в розово и ясно-синьо дан към една отдавна изчезнала любов, която в изблик на романтичен плам той бе заръчал да татуират върху кожата му в ранните дни на техния годеж, ако се съдеше по вниманието, което й бе обръщал през последните осемнайсет месеца, спокойно можеше и да не съществува.

Мигът изискваше да се съобразява бързо.

— Това не е „Сю“ — обясни той, — а „С. Ю.“ — Сара Юджийн.

— Какво?

— Сара Юджийн — повтори твърдо Монти. — Едно момиче, за което навремето бях сгоден. То почина. Пневмония. Много тъжна история. Да не говорим сега за това.

Настъпи дълга пауза. Рони се придвижи към вратата. Чувствата му бяха твърде дълбоки, за да ги изрази с думи, но той все пак съумя да промълви:

— Е, аз да си вървя.

Вратата се затвори след него.

Сю бе наблюдавала бурята от широкото канапе пред прозореца на библиотеката.

Чувствата й бяха смесени. Самото зрелище й бе приятно, защото тя обичаше гръмотевичните бури. Единственото, което й разваляше удоволствието, бе мисълта, че Монти е някъде там, навън. Тя го бе видяла да прекосява терасата в югозападно направление тъкмо преди стихията да се разрази. „Бедното агънце, мислеше си тя, щеше да се измокри до кости.“

Ето защо първото нещо, което стори, когато дъждът спря и онова море от синева започна да се разстила по небосклона, бе да излезе на балкона и да огледа, подобно на сестра Ана27, хоризонта, за да види дали той не се носи отнякъде. По този начин тя стана свидетел на неговото завръщане и на краткия обмен на реплики между него и Рони.

— Привет.

— Здрасти.

— Намокрил си се.

— Да.

— Майко мила, ама яко си се намокрил! Най добре иди да се преоблечеш.

— Да.

— В нещо сухо.

Строго погледнато, диалогът може би не беше от най-изящните. Човек го чете и вижда, че нещо в него определено куца. Но и най-изящните слова, излезли изпод перото на велик драматург, не биха могли повече да развълнуват Сю. Докато ги слушаше, сякаш огромно бреме се смъкна от сърцето й.

Начинът, по който Рони говореше, бе онова, което впечатляваше и изпълваше с трепет. Топлият съпричастен тон. Ведрата задушевност. От два дни насам сякаш някакъв посърнал зомби бе заел неговото място; а ето че сега по свежата приветлива нотка в гласа му личеше, че старият Рони се е върнал отново на трона си.

Тя стоеше на балкона, поглъщайки жадно уханния въздух. Промяната, настъпила след тази животворна буря, бе просто поразителна. Шропшир, който вчера представляваше толкова потискаща гледка, сега бе земен рай. Езерото блестеше. Реката сияеше. Малките горички от бял бор бяха върнали целия си дружелюбен чар. Из парка с предишното разюздано безгрижие сновяха зайци, а докъдето стигаха очите, преживяха доволни крави.

Тя излезе от стаята, тананикайки си тихо. По-късно щеше да потърси Монти и да се осведоми за неговото здраве, но засега първата й грижа бе да открие Рони.

В подножието на стълбите вниманието й бе привлечено от почукването на билярдни топки. Най-вероятно Гали, увлечен в самотна партия. Той може би щеше да й каже къде да намери Рони. По време на споменатия разговор с Монти гласът му сякаш идваше от някой от прозорците на същия етаж.

Тя отвори вратата и Рони, надвесен над масата, вдигна поглед към нея.

За Рони онази татуировка бе решила всичко. В един кратък миг тя беше помела целия светъл оптимизъм, породен при стихването на бурята. С прекършен дух и несигурни нозе той слезе пипнешком надолу по стълбите. Отворената врата на билярдната зала сякаш му предлагаше временно средство да разсее мислите си и като влезе вътре, той се залови да отработва мрачни карамболи. Стара истина е, че дори когато един мъж е с прекършен дух, малко опресняване на рикошетите покрай ръба никога не вреди. Всъщност дори е от полза, защото след като момичето, което той обича, обича друг, то през следващите петдесет години има всички изгледи животът му да бъде безрадостна пустош и той би следвало да потърси утеха в своите амбиции. Една от големите амбиции на Рони бе някой хубав ден да вкара две топки с един удар.

— Здравей — поздрави учтиво той, като се изправи и взе кия в положение „при нозе“. Итън и Кеймбридж стояха неотстъпно до него, готови да му се притекат в нелекото изпитание.

Сю не долови надвисналата във въздуха беда. За нея този мъж бе все същият херувим, когото бе чула да бъбри тъй щастливо през прозореца.

— О, Рони — каза тя, — как можеш да се затвориш тук в такава вечер? Навън е истинска прелест.

— Нима? — рече Итън.

— Направо възхитително.

— Така ли? — осведоми се Кеймбридж.

Нещо сякаш боцна сърцето на Сю. Очите й се разшириха. Зашеметяваща мисъл започваше да добива очертания. Нима изворът на онова доброжелателство, което бе видяла да блика като фонтан над Монти Бодкин, щеше да се окаже пресъхнал за нея?

Но тя продължи да упорства.

— Защо не отидем някъде с колата?

— Не ми се шофира, благодаря.

— Тогава да излезем с лодка на езерото.

— Аз ще пропусна, благодаря.

— Кортът може би вече е достатъчно сух за партия тенис.

— Твърде се съмнявам.

— Добре, тогава ела просто да се разходим.

— За Бога, няма ли най-сетне да ме оставиш на мира! — извика Рони.

Те се спогледаха. Очите на Рони бяха трескави и злощастни. Но те не се видяха трескави и злощастни на Сю. Тя прочете в тях единствено неприязън — свъсената потисната неприязън на мъж, впримчен от момиче, към което е спрял да изпитва всякакви чувства, тъй че дори разговорът с него е истинско терзание за нервите му. Тя си пое дълбоко дъх и отиде до прозореца.

— Съжалявам — рече дрезгаво Рони. — Не биваше да казвам това.

— Радвам се, че го направи — отвърна Сю. — Най-добре е хората да бъдат наясно с тези неща.

Показалецът й описваше малки кръгчета по стъклото. Над стаята се спусна тежко мълчание.

— Май ще е най-добре да зарежем всичко — предложи Сю.

— Както кажеш — съгласи се Рони.

— Добре тогава.

Тя се упъти към вратата. Той избърза напред да я отвори. Учтив до сетния си дъх.

Междувременно горе в своята спалня, разтривайки гръд със „Златния балсам на Ригс“, Монти внезапно бе обхванат от учудващо приповдигнато настроение.

— Та-ра-ри-ри-рам, пам-ПАМ — пееше той звънко като дрозд.

Току-що го беше осенила велика идея.

Разбира се, всичко тръгна от мехлема. Докато седеше на леглото си, наслаждавайки се на незабавната разпускаща топлина и възхитителното усещане за бодрост, сякаш и самият му мозък, наравно с мускулните тъкани, се тонизира и съживи. Това малко шишенце, осъзна чак сега той, представляваше нещо много повече от стотина грама мазило с мирис на умрели лебеди — то бе един символ. Ако Рони си правеше труда да му носи шишенца с мехлеми, това можеше да означава единствено, че помежду им всичко е наред, че онази странна хладина вече я няма, че неговият скъп стар приятел отново е негов скъп стар приятел. А когато даден човек ти е скъп стар приятел, то редно е да се очаква, че само ще се радва на възможността да ти окаже една добра услуга.

Добрата услуга, която Монти очакваше сега Рони му окаже, се състоеше в това да отиде при Бийч и да използва своето влияние, за да убеди инатливия иконом да снесе ръкописа.

Той ни най-малко не бе изгубил своята вяра в Пилбийм. Без съмнение, стига да му се дадеше малко време да упражни тънкото си изкуство, детективът щеше да се справи великолепно. Но защо да се минава през всички тези перипетии, вместо възелът да се разсече с един замах — просто и без много шум? Още повече, че трябваше да се вземе под внимание и заплащането за услугата. Тия детективи вероятно скубеха солено, а всяко спестено пени е спечелено пени.

Системното претърсване на стаите го доведе там, където последният от рода Фиш продължаваше да отработва своите карамболи. И той се завтече към него с цялата щастлива увереност на дете, влязло в кабинета на своя богат и любящ вуйчо.

Монти Бодкин не умееше да чете чужди мисли. Той не забеляза никаква промяна в държането на своя приятел в края на неотдавнашния им разговор. Несъмнено, имаше един миг на неловкост, когато се отвори дума за онази татуировка, но той беше убеден, че светкавичната му съобразителност е замазала положението напълно удачно, приспивайки в зародиш всяко възможно подозрение.

— Такова, Рони, старче — каза той слънчево, — дали не би могъл да ми отделиш една минутка от ценното си време?

Рони остави внимателно кия. Колкото и да се бе примирил вече с факта, че Сю предпочита този мъж пред него, той долови у себе си ярко обособен копнеж да го халоса по главата с дебелия край. Нажежени до бяло шишове пронизваха душата му и той не можеше да потисне докрай някои варварски мисли спрямо виновника за лютата си орис.

— Е? — рече той.

Монти долови във фразата известна хладна нотка, не съвсем в духа на добрите стари балсамени дни, но след едно мимолетно убождане на безпокойство продължи:

— Кажи ми, старче, как са отношенията ви с Бийч?

— С Бийч? В какъв смисъл?

— Ами в смисъл дали е изпълнен с полагащата се феодална вярност към теб? Би ли показал склонност, с други думи, да се напъне, за да угоди на младия господар?

Рони се вторачи неприветливо в щастливия съперник. Той имаше доброто желание да бъде вежлив с мъжа, съсипал неговия живот, но по-скоро би пукнал, отколкото да прекара вечерта, слушайки го как плещи врели-некипели.

— Какви ги дрънкаш? — попита кисело. — Давай по същество.

— Вече стигам и до него.

— Гледай да стигнеш по-живо.

— Ще гледам, ще гледам. Ето значи сърцевината или ядката на проблема. Бийч има нещо, което ми е адски нужно, обаче отказва да ми го даде. Затова си помислих, че може би, ако ти отидеш при него и се направиш малко така на феодал… ако упражниш влиянието си, тъй да се каже, и си разиграеш коня, в общи линии… той би могъл да прояви известна… как беше тая дума… на езика ми е, започваше с П… податливост.

Рони смръщи отегчено чело.

— Слушай, защо не говориш като хората?

— Добре де, ако трябва да бъда лаконичен, Бийч е стиснал оная книга на стария Гали и за нищо на света не ще да ми я даде.

— А на теб защо ти е?

Както и в разговора си с лорд Тилбъри край бараката за инструменти, Монти реши, че най-добрата политика сега е мъжка откровеност.

— Ти знаеш всичко за тази книга, нали?

— Да.

— Известно ти е, че Гали се отказва да я публикува?

— Да.

— И че е подписал договор за нея с издателство „Мамут“?

— Не, това не знаех.

— Е, вече знаеш. А сега оттеглянето му кара бедния стар татко Тилбъри, шеф на същата, да се пука откъм гърба от яд. Естествено, за да не си помислиш нещо, татенцето Тилбъри има върху книгата печатни права, серийни права, американски права и всички други съществуващи права, включително и за скандинавските страни, а ти можеш да си представиш какви мангизи падат от един литературен труд, в който синята кръв на отечеството е направена на мат и маскара. Бих казал, че взето едно на друго, той е изправен пред загуба от порядъка на двайсет чисти хилядарки, ако Гали упорства в нежеланието си да издава. Прочее, старче, ако сумираме нещата, тоя Тилбъри дотолкова е заритал за своя ръкопис, че недвусмислено ми заяви: ако успея да му го задигна, ще ме вземе отново на служба в издателството, откъдето, вярвам, знаеш, неотдавна бях изритан.

— Мислех, че си подал оставка.

Монти се усмихна тъжно.

— Това може да е историята, която се носи из клубовете — рече той, — но голата истина е, че бях изхвърлен като гуреливо коте. Възникнаха известни технически противоречия, които не биха те заинтересували и в които сега няма да навлизам. Достатъчно е да кажа, че поради несходство във вижданията относно тематиката на рубриката „Чичо Уогли съветва своите пиленца“ аз бях освободен от длъжност. Е, сега вече целият сценарий ти е ясен. Нещата са пределно прости. Помогнеш ли ми да се докопам до тоя ръкопис и да го предам на голямото началство, аз се връщам на работа в Тилбъри Хаус.

— За какъв дявол ти е да се връщаш там?

— Нямам друг избор. Трябва на всяка цена да работя нещо.

— Бих очаквал и тук да се чувстваш достатъчно добре.

— Да, но виждаш ли, оттук предстои всеки момент да ми бият шута.

— Лошо.

— Лошо я — съгласи се Монти. — Но ще се оправи, ако успееш да навиеш Бийч да ми даде този ръкопис. Това ще ми осигури дългосрочен договор при стария Тилбъри, а тогава вече ще мога да се оженя за момичето, което обичам.

Силна конвулсия разтърси Рони Фиш. Това, прецени той, вече беше удар под кръста. Хубав номер, няма що, да отмъкнеш момичето на човека и после да дойдеш да го питаш дали случайно не би ти помогнал да се ожениш за нея. Той очакваше от другия малко повече такт.

— Ще се жениш значи? — попита, след като успя да овладее чувствата си.

— Категорично. Всичко е вече уредено.

— И коя е тя? — поинтересува се саркастично Рони. — Сара Юджийн?

— А? О! — сепна се Монти. Той за секунда беше забравил. — Не, горката мъртва Сара. О, не, не, не. Тя е мъртва. Туберкулоза. Много тъжно.

— Нали каза, че било пневмония?

— Не, туберкулоза.

— Разбирам.

— Това момиче е ново. Казва се Гъртруд Бътъруик.

За зла врага тук се съчетаха две печални обстоятелства. Първо, че преди да произнесе съкровеното име, Монти неволно направи кратка благоговейна пауза, и второ, че обектът на неговите мечти притежаваше име, което, следва да признаем, не звучеше твърде убедително. В определени настроения един пристрастно настроен мъж просто не вярва, че името Гъртруд Бътъруик съществува. За Рони, от чието изострено внимание онова секундно колебание не бе убягнало, то бе просто измишльотина на мъжа пред него, комуто все пак не бе стигнала наглостта да заяви на годеника на Сю, за какъвто все още го смяташе, че иска неговата помощ, за да му я отнеме.

— Гъртруд Бътъруик, а?

— Точно така.

— Обичаш ли я?

— За Бога, старче!

— И тя също е луда по теб, предполагам?

— О, би ме последвала до края на света.

Рони изведнъж почувства тъпа апатия. В крайна сметка, каза си той, това нямаше никакво значение. Вече нищо нямаше значение.

Всеки на моменти се изкушава да направи широк жест. Това изкушение току-що бе обхванало с непреодолима сила Рони Фиш. Думите на другия окончателно бяха потвърдили подозренията му, че от последната им среща насам той по един или друг начин е изгубил всичките си пари. Защо иначе разни служби в Тилбъри Хаус щяха да бъдат от такова значение за него?

Ако не хванеше тази работа в Тилбъри Хаус, Монти нямаше да може да се ожени за Сю. А ако той, Рони Фиш, не му помогнеше, онзи нямаше да успее да я хване.

Рони бе обладан от духа на Сидни Картън28 — с тази разлика, че Сидни, ако помним добре, е бил напълно щастлив от развоя на събитията, докато той самият гореше от праведна злост.

Монти му беше отнел Сю. Сю бе отишла при Монти, без да й трепне окото. Е, добре тогава. Чудесно, дявол да го вземе. Той пък щеше да им покаже, че не дава пукната пара. Щеше да им даде да разберат колко струва един Фиш.

— Слушай — каза, — няма защо да се тревожиш за Бийч. Ръкописът не е у него.

— Напротив, у него е. С очите си го видях как чете…

— Той го даде на мен — обясни Рони, като взе кия и се прицели внимателно в бялата топка. — Ще го намериш в скрина в моята стая. Щом толкова ти трябва, иди си го вземи.

Монти зина. Никой израилтянин, попаднал във внезапен порой от манна насред пустинята, не би могъл да изпита по-дълбока смесица от почуда и признателност.

— Мой безценни приятелю! — започна прочувствено той. Рони не отговори. Той упражняваше карамболи.