Истинската история за носа на Пинокио

2

Понеделник, 27 май, една седмица преди онзи понеделник, който щеше да стане най-хубавият ден в живота му, беше като всички останали понеделници, дори мъничко по-лош от обичаен понеделник, и беше започнал по начин, който надхвърляше разбирането дори на такъв проницателен и опитен човек като Еверт Бекстрьом.

Ставаше въпрос буквално за две шантави задачи, които по незнайни причини се бяха озовали на неговото бюро. Първата, един малтретиран див заек, за когото се бе погрижила областната управа в Стокхолм. Втората, един елегантен мъж, свързан с двора, който според анонимен свидетел е бил ударен с арткаталога на известната аукционна къща Сотбис в Лондон. Не стига това, ами произшествието се случило не другаде, а на паркинга пред двореца „Дротнингхолм“, едва на сто метра от стаята, в която Негово Величество кралят на Швеция Карл XVI Густав обикновено се оттегляше за нощта.

Няколко години по-рано криминален комисар Еверт Бекстрьом работеше в полицейския район Вестерурт като началник на отдела, отговарящ за разследването на тежки престъпления, свързани с насилие. Районът не беше лош и ако се намираше в Съединените щати, където обикновените хора имат думата, Бекстрьом, естествено, щеше да бъде избран за шериф. Триста и петдесет квадратни километра суша и водна повърхност между голямото езеро Меларен на запад и залива Салтшьо2 на изток.

Между митниците3 на границата със същинската част на Стокхолм на юг и Северна Иерва, Якобсбери и скалистия архипелаг в Меларен на север.

Сам той обичаше да мисли за района като за неговото собствено графство Бекстрьом с близо триста и петдесет хиляди жители. Най-скъп от всички беше Негово Величество кралят и семейството му, което живееше в кралските дворци в „Дротнингхолм“ и „Хага“4. В добавка дузина милиардери и още няколкостотин други, всеки от които струваше милиони. Тяхната противоположност бяха няколкото десетки хиляди, които нямаха какво да ядат и бяха принудени да преживяват на социални помощи или да просят и да извършват престъпления, за да доживеят до следващия ден. В добавка, разбира се, и всички обикновени хора. Всички онези, които просто си гледаха работата, изкарваха прехраната си и не вдигаха шум около живота, който живееха. Във всеки случай рядко им хрумваше нещо, което рискуваше да попадне на бюрото на Бекстрьом в голямото здание на полицията в Сулна.

За съжаление, обаче не всички, които живееха там, бяха замесени от едно тесто. За една година бяха регистрирани почти шейсет хиляди престъпления в района. Повечето от тях наистина бяха дребни кражби, вандализъм и престъпления, свързани с наркотици, но имаше и няколко хиляди престъпления, свързани с насилие, и ако се погледнеше престъпността във Вестерурт като цяло, тя се простираше върху всички слоеве на обществото. От шепата бандити с бели якички, извършили икономически престъпления за стотици милиони, до хилядите, задигнали всевъзможни неща — от говеждо месо и наденица, до грим, бира и таблетки против главоболие — от хипермаркетите в търговските центрове в района.

Почти всички от тях бяха толкова рутинни, че не затрудняваха кой знае колко Бекстрьом. Той се занимаваше с тежки престъпления. Беше правил това през целия си живот като полицай и смяташе да продължи, докато тази част от живота му приключи. Убийства, малтретиране, изнасилвания и грабежи. Плюс всички останали чудатости, които се вместваха в категориите пиромани и педофили, горещи момичета, хулигани и най-различни откачалници. Случваше се и по някой и друг ексхибиционист и воайор, за които можеше да се предполага, че имат по-сериозни намерения. Подобни случаи имаше предостатъчно. Хиляди сигнали на година, които се озоваваха в Отдела за тежки престъпления. Това бяха случаите, които придаваха съдържание и смисъл на живота му като полицай, а от него тук се искаше най-вече да може да направи разлика между важното и маловажното. В понеделника преди онзи понеделник, който щеше да стане най-хубавият ден в живота му, представянето му по този пункт, за съжаление, не беше на висота.

В отдела за тежки престъпления на Бекстрьом винаги започваха седмицата със сутрешна среща, на която се правеше обобщение на човешкото нещастие, случило се през предходната седмица, подготвяха се за това, което предстоеше през новата, и обсъждаха по някой и друг стар проблем, който беше толкова наболял, че не можеше просто да се затрупа в архивите и да се остави без внимание.

На свое разположение той имаше двайсетина помощници, един от които беше необщителен, но функционираше на пълни обороти, и половин дузина, които поне вършеха, каквото им кажеше. С останалите беше както обикновено и ако не беше твърдата ръка на Бекстрьом и строгият му стил на управление, а не на последно място и способността му да прави разлика между важното и маловажното, суматохата щеше със сигурност да се възцари още от първия ден.

Нова седмица, сутрешна среща, крайно време беше комисар Еверт Бекстрьом да вдигне отново меча на правосъдието, а прецизирането на везните на Темида той на драго сърце делегира на разните там естети и разносвачи на папки в управлението на полицията.

3

— Заповядайте, седнете — каза Бекстрьом, докато се наместваше на обичайното си място откъм тясната страна на дългата конферентна маса. „Мързеливи негодници такива“, отсече наум той, като плъзна очи по своите сътрудници. В понеделник сутрин с празен поглед зад натежали клепачи и значително повече чаши кафе от бележници и химикалки в ръцете. „Какво се е случило с отбора“ — питаше се криминалният комисар Еверт Бекстрьом. — „Къде се дянаха истинските полицаи като мен?“ После даде думата на най-приближения си човек, който, разбира се, беше жена, криминалният инспектор Аника Карлсон, на трийсет и шест. Внушаваща страх фигура, която изглеждаше така, сякаш прекарваше основната част от времето си в тренировъчния салон в сутерена на полицията в Сулна. Разбира се, и в други, по-задушевни подземия, като стана дума за това, но за тези подробности той предпочиташе да не мисли.

Все пак тя имаше едно предимство. Точно на нея никой от останалите не смееше да възразява и затова бързо ги отмяташе по списъка с нещата, случили се през предходната седмица и почивните дни. Изяснени и нет изяснени неща, успехи и пропуски, нови наставления и съвети, задачи и нареждания, чакащи в едва започналата седмица. Също така, разбира се, всичко останало от практически и административен характер, което всеки в отдела се очакваше да вземе присърце.

Всичко мина като танц. Бяха готови за по-малко от час и инспектор Карлсон дори успя да увенчае отчета със съобщението, че убийството отпреди три денонощия е разкрито, признато и предадено на прокуратурата.

Извършителят се оказал необичайно сговорчиво пиянде. В петък вечерта той и съпругата му подхванали кавга коя телевизионна програма да гледат. Тогава той отишъл до кухнята, взел обикновен касапски нож и турил край на спора. След това позвънил на съседа и поискал телефона му, за да извика линейка.

Съседът не бил толкова отзивчив. Извлякъл поука от предишен опит, той отказал да отвори и вместо това набрал номера на полицията. Първият патрул бил на мястото само след десет минути, но когато колегите от управлението влезли в апартамента, лекарската намеса вече не била актуална. Вместо това сложили белезниците на новоизлюпения вдовец и повикали технически екип и следователи, за да се заемат с по-практическата част на полицейската задача.

Още на първия разпит на следната сутрин този, почти съжаляващият признал. Наистина не бил наясно с всички подробности, много неща се били случили вечерта, но той все пак искал да им обясни, че съпругата му вече му липсвала. Тя била определено своенравна, злопаметна и като цяло било невъзможно да се живее с нея — най-вече защото пиела ужасно много — но независимо от всички тези недостатъци той все пак държал да изтъкне, че тя действително му липсвала.

— Благодарим — каза Бекстрьом доволно и най-вероятно точно тогава, в миг на приповдигнато настроение, направи погрешна стъпка. Вместо просто да закрие срещата, да се оттегли в тихия си кабинет и да има достатъчно време да се приготви за обяда, който го очакваше, той кимна любезно на приближената си сътрудничка и зададе напълно погрешния въпрос.

— Е — рече Бекстрьом. — Може да се каже, че сме готови, нали? Имате ли да добавите нещо, преди да се захванем с обичайните достолепни полицейски задължения?

— Имам две неща — каза Аника Карлсон. — Меко казано, странни.

— Слушам — отвърна Бекстрьом и кимна окуражително, макар да беше в пълно неведение за темата.

— Добре — продължи Аника Карлсон и по някаква причина сви широките си рамене. — Първият случай е за един заек. Или поне като за начало, така да се каже.

— Заек — възкликна Бекстрьом. „За какво, по дяволите, говори тази“, зачуди се той.

— Заек, за когото са се погрижили от областната управа, понеже собственикът му го малтретирал — поясни тя.

— Как, по дяволите, се малтретира заек? — запита Бекстрьом. — Да не би извършителят да го е напъхал в микровълновата фурна?

„Не започват ли така кариерата си всички бъдещи серийни убийци, като пекат зайци в микровълновата и въртят котки в сушилнята? Става все по-весело и по-весело“, помисли си той и май не беше единственият на подобно мнение, ако се съдеше по лицата на останалите присъстващи. Изведнъж те видимо се оживиха и заинтригуваха, за разлика от преди, когато обсъждаха човешките жертви на престъпления и различните им страдания.

— Не — каза Аника Карлсон и поклати глава. — Страхувам се, че историята е доста по-тъжна, отколкото изглежда.

4

— Нашият извършител е жена на седемдесет и три. Госпожа Астрид Елисабет Линдерот, родена през 1940 г., обръщение Елисабет — започна Аника Карлсон. — Сама е, няма деца, вдовица от пет години, живее в кооперации под наем във Филмовия град в Сулна. От чисто любопитство я пуснах в компютъра. Финансово обезпечена, между другото, изглежда е наследила солидна пенсия от мъжа си, неосъждана до момента. Нито една черна точица при нас. Сега я докладват за тормоз на животни, плюс още цял куп неща, които изскочиха през изтеклата седмица. Ако питате мен, тъкмо по тази причина тя се е озовала тук при нас, тежките престъпления.

— И какви са тези неща? — запита Бекстрьом.

— Яростна съпротива, посегателство срещу служител, опит за насилие, два случая на неправомерна заплаха.

— Чакайте малко — възрази Бекстрьом. — Струва ми се, казахте, че жената е на седемдесет и три.

— Точно така — потвърди Аника Карлсон. — Тя е просто една възрастна дама, много тъжна история. Само малко търпение, за да я изложа в сбита форма.

— Целият съм в слух — каза Бекстрьом и се намести удобно на стола си.

— Почти месец по-рано областната управа в Стокхолм решила да вземе под грижите си заек, който бил собственост на заподозрения извършител. В основата бил сигнал до полицията, изпратен от съседка по отношение на нея, само четиринайсет дни преди областната управа да вземе решението си. За някаква по-изявена форма на тормоз на животни изглежда не може да се говори. По-скоро за немарливост и недостатъчни грижи. Като например собственичката на заека да отиде на почивка за няколко дни и да забрави да му остави храна, преди да замине. На няколко пъти също така заекът е бил намиран на стълбището, понеже собственичката забравила да затвори вратата на апартамента си и той използвал възможността да се измъкне. В един от тези случаи е бил ухапан от дакел, собственост на друг съсед в сградата.

— По мое мнение стопанката на заека е значително постара, отколкото показват данните в националния регистър — каза Аника Карлсон и по някаква причина направи кръгово движение с десния си показалец нагоре към дясното си слепоочие. — Сигналът е бил изпратен до колегите ни в центъра, до новата група за защита на животните. Изглежда са действали с необичайна бързина, една от причините за което може да е, разбира се, че госпожа Линдерот още през януари тази година е била обект на подобни инициативи. Същият подател на сигнала, същото решение от областната управа, само че тогава е ставало въпрос за златист хамстер.

— Старата дама явно се развива — засмя се Бекстрьом. Облегна се удобно, а настроението му изведнъж се подобри.

— Развива се? Какво имате предвид?

— Ами един заек трябва да е поне двойно по-голям от един златист хамстер — поясни Бекстрьом. — Следващия път може да довлече слон у дома си. Знам ли? Това обаче, което все още не разбирам, е защо се е озовала при нас?

— Тогава да обясня — продължи Аника Карлеон. — Миналия вторник, на 21 май значи, когато двама наши колеги от групата за защита на животните в центъра заедно с двама служители от областната управа е трябвало да изпълнят решението за отнемане на заека от апартамента на госпожа Линдерот, отначало тя е отказала да отвори. След известно убеждаване най-накрая открехнала вратата, макар веригата да е била сложена, едновременно с което пъхнала пистолет през процепа и им казала да се омитат незабавно. Колегите се оттеглили и поискали подкрепление.

— От националните сили за сигурност? — Бекстрьом хвърли заядлив поглед към Аника Карлсон.

— Не, съжалявам, ще ви разочаровам. Изпратихме един от собствените си автомобили от управлението. Един от нашите колеги се оказа познат на госпожа Линдерот, тя и майка му били стари приятелки, така че след минута преговори тя отворила и ги пуснала да влязат. Вярно, била раздразнена, но поне не проявила насилие. Пистолетът се оказал антика от осемнайсети век. Според колегите не е бил зареден и не е стрелял през последните двеста години.

— Е, добре — каза Бекстрьом.

— Това не е всичко — Аника Карлсон поклати глава.

— Как можах да си го помисля — каза Бекстрьом.

— Всичко върви спокойно, докато ветеринарката от областната управа не започва да пъха заека в клетката. Тогава именно госпожа Линдерот се втурва с високо (вдигната кана за чай и заплашва ветеринарката. Обезоръжават я, слагат я на дивана, колегите от центъра и онези двамата от областната управа напускат апартамента заедно със заека. Нашите колеги остават да разговарят с нея. Според доклада за събитието тя е напълно спокойна, когато те си тръгват оттам.

— Радвам се да го чуя — каза Бекстрьом. — Един въпрос. Откъде идват всички тези сигнали?

— От колегите в центъра — отговори Карлсон. — На следващия ден. Те са съставили съобщението от свое име и от името на двамата от областната управа, яростна съпротива, посегателство срещу служител, опит за насилие, неправомерна заплаха. Общо дванайсет различни престъпления, ако вярно съм преброила.

— Липсва нещо — добави Бекстрьом. — Бабичката е заплаха срещу благосъстоянието на нацията. Крайно време е да я сложат зад решетките.

— Чувам какво казвате, разбирам какво имате предвид, нямам проблеми с това. Това, което по-скоро ме притеснява, е сигналът за сериозна неправомерна заплаха, получена миналия четвъртък вечер. Подаден е директно при нас, тук в сградата. Подателят лично е дошъл при нас. Говорил е с един от дежурните колеги.

— Нека позная. Колегите от отдела за зайци и хамстери искали да допълнят нещо, което били забравили?

— Не — Аника Карлсон поклати глава. — Подателят е съседката на госпожа Линдерот. Тя живее в същия блок, само че на четвъртия етаж. Госпожа Линдерот живее най-горе, на седмия етаж. Това впрочем е същата съседка, която докладва Линдерот за небрежно отношение към животните, и за заека, и за хамстера, за сведение. Освен това се е оплакала на управата на жилищната асоциация, но това е друга история.

— А коя е тя?

— Живее сама. Четирийсет и пет годишна. Работи на половин работен ден, секретарка в компютърна фирма в Шиста. Няма данни при нас. Повечето от времето си, изглежда, посвещава на дейности с идеална цел. Наред с други неща е и говорител на организацията „Осмели се да защитиш най-малките ни приятели“. Това явно е някоя по-радикална фракция на „Приятели на животните“. Впрочем била е в управлението по-рано.

— Кой да предположи! Тя има ли си име?

— Фриденсдал, Фрида Фриденсдал, Фриденсдал със „с“, долината на спокойствието, ако може така да се каже. Името е променено, иначе по кръщелно е Анна Фредрика Валгрен, за сведение.

— Ама по дяволите — извика Бекстрьом, който усещаше как кръвното му се вдига. — По дяволите, та вие сама го чувате, Аника. Фрида Фриденсдал със „с“ и „Осмели се да защитиш най-малките“. Та тя вижда призраци. Какво значи „защити най-малките“? Срамните въшки и хлебарките ли ще защитава?

— Чувам ви, разбирам мисълта ви. Тъкмо за това говорих с нея. Още миналия петък, в службата ѝ, понеже отказа да дойде до участъка, за сведение. Според казаното от нея, вече не смее да живее в дома си. Каза, че се бои за живота си и затова се преместила при приятелка. Но как се казва приятелката и къде живее, не иска да каже. Заявява, че не смее. И не вярва, че полицията може да я защити. Нито нея, нито приятелката ѝ. Последната впрочем е била женена за полицай, който хем я биел, хем я насилвал.

— Кой би го допуснал — подсмръкна Бекстрьом.

— Що се отнася до първото, според мен не си измисля. Освен обичайните преувеличения, с които такива като вас и мен сме свикнали. Наистина е уплашена. Страхува се за живота си, а що се отнася до заплахата, за която разказва, не звучи никак добре. Сериозна неправомерна заплаха, без никакво съмнение.

— Значи, така мислите — отвърна Бекстрьом. — Но какво е станало? — „Изгарям от любопитство“, помисли си той. Можеха да говорят каквото си искат за колегата Карлсон, но тя лесно не се плашеше.

— Ще стигна и до това, но голямата загадка е всъщност другаде.

— Къде?

— Напълно невъзможно е да се свърже това, което тя разказва, за отправената ѝ заплаха, с възрастната госпожа Линдерот. Изглежда много деликатна възрастна дама. Числото едва ли е съвсем точно, но според Фриденсдал тя е сто процента сигурна, че зад заплахата срещу нея стои възрастната госпожа Линдерот.

— Добре — каза Бекстрьом. — Слушам.

5

В четвъртък следобед Фрида Фриденсдал тръгнала от работното си място в Шиста непосредствено преди пет следобед, слязла в гаража, седнала в колата и се отправила директно към „Сулна Центрум“, за да напазарува за почивните дни. След като приключила, се прибрала в апартамента си във Филмовия град, за да хапне, да погледа телевизия и после да си легне.

— По нейните думи, прибрала се вкъщи около шест и четвърт. Сготвила, хапнала, говорила с приятелка по телефона. Гледала новините по телевизията и в този момент се звъннало на вратата ѝ. Според нея тогава тъкмо минавало седем и половина.

— Заключила е вратата след себе си, нали? — попита Бекстрьом, който вече се досещаше какво ще последва.

— Да, била е заключена. Преди да отвори, надникнала през шпионката, тъй като не очаквала посещение и чисто и просто била предпазлива при отварянето на непознати. Пред вратата стоял мъж в някакво работно облекло, синьо яке, с голям букет цветя в ръка. Тя си помислила, че е куриер на цветя. И тогава отворила.

„Как никога не си вземат поука“, помисли си Бекстрьом.

— После явно всичко се развило доста бързо. Той влязъл направо в апартамента. Поставил цветята на масичката в преддверието. Погледнал я, сложил пръст на устните си, сякаш ѝ правел знак да мълчи, но не казвал нищо. После посочил дивана във всекидневната. Тя влязла и седнала. Описва усещането като внезапна пълна празнота отвътре, била просто смъртно изплашена. Не смеела дори да извика. Не ѝ достигал въздух, бояла се и да го погледне. Напълно блокирала, горката.

— И какво е било посланието?

— Отначало той не казвал нищо. Само стоял и когато най-после отворил уста, говорел много тихо, звучал любезно, с почти убеждаващ тон, ако мога така да се изразя. Телевизорът бил включен, така че ѝ било малко трудно да чува какво казва той. Ставало въпрос за три неща. Първо, той и тя никога не са се срещали. Второ, никога повече да не говори за Елисабет или ако все пак я попитат, да говори само добро и най-вече за любовта на Елисабет към животните и колко добре се грижи за тях. Трето, че той веднага си тръгва. Тя да не става до четвърт час, след като чуе вратата, и да не гъква пред никого за случващото се в момента.

— Елисабет? Госпожа Линдерот ли нарича Елисабет? Тя съвсем сигурна ли е в това?

— Напълно — инспектор Аника Карлсон кимна енергично.

— Той казал ли е още нещо? — „Това не звучи никак добре“, помисли си Бекстрьом.

— Да, за жалост. Веднага след като привършил с въведението, което току-що описах, извадил автоматичен нож или кинжал. По описанието на ищцата ножът сякаш внезапно се появил в ръката му. Рязко движение и ето го с нож в дясната ръка. Предполагам, че е автоматичен нож или кинжал, това е. Тя казва също, че носел черни ръкавици. Впрочем чак тогава забелязала, че той е с ръкавици, и вече нямала никакво съмнение, че възнамерява да я убие или поне да я изнасили.

— Но той не го прави.

— Не, вместо това се усмихва. Поглежда я и казва, че ако не следва добрите му съвети, ще напъха цяла менажерия в оная ѝ работа, като същевременно вдига ножа. Предвид действието и думите му, посланието е ясно. След това си тръгва. На излизане си взема цветята. Затваря, изчезва като дим. Няма свидетели. Никой нищо не е видял, нито пък е чул.

— Сигурно ли е, че не си измисля?

— Да, само да я бяхте чули и видели. На мен ми беше достатъчно, за да ме убеди.

— И после?

— Седяла на дивана и се тресяла, докато се съвземе дотолкова, че да може да позвъни на приятелка, същата, с която говорила в седем часа. Когато се обадила, часът според мобилния ѝ бил осем и двайсет и една вечерта. Приятелката дошла, взела я и те пристигнали при нас, за да подадат сигнала. Сигналът е приет в девет и петнайсет вечерта.

— А приятелката? Разговаряхте ли с нея?

— Не, ищцата отказва да каже името ѝ. Приятелката присъстваше на разпита като свидетел и придружител и тогава си каза името, Лисбет Юхансон, като остави и ЕГН, и мобилен номер, но за съжаление, не бяха верни. Това е тази приятелка, бившата жена на полицая, който я биел и насилвал. Аз, разбира се, попитах ищцата защо тя или и двете постъпват по този начин. По думите ѝ, защото нито една от тях не вярва на полицията.

— Ами описание? Можа ли да даде някакво описание? — „И да отказват да кажат как се казват и къде живеят, ние пак трябва да им осигурим скапаната защита. Лесбийки“, помисли си той.

— Да, дори много добро. За жалост, съвпада с това на мнозина от бранша. Извършителят е носел тъмни панталони и синя канадка с качулка от найлоноподобен материал. Без стикери или надписи по канадката, за това е напълно сигурна. Черни ръкавици, но с какво е бил обут, не може да каже точно. Доколкото си спомня, обикновени спортни обувки, маратонки. Бели маратонки, казва. Той бил приблизително метър и деветдесет висок. Здраво телосложение, трениран, изглеждал силен. Слабо, тясно лице, изразителни черти, късо подстригана черна коса, тъмни, дълбоки очи, изразителен, леко извит нос, подчертана брадичка, тридневна брада, говорел идеално шведски без акцент, не миришел нито на тютюн, нито на пот или одеколон за след бръснене. Някъде между тридесет и четиридесетгодишен.

Аника Карлсон подчертаваше с химикалка бележките си, докато говореше.

— Ами това е всичко. Мисля да избера някои снимки, които да погледне. Ако се съгласи да я разпитаме отново. Веднага щом приключим със срещата, ще получите сигнала и разпита с нея в електронната си поща.

— Отлично — каза Бекстрьом и вдигна за всеки случай ръка, за да предотврати въпроси и други подобни брътвежи. — Ако се заемете с нея, аз ще погледна какво са ни пробутали колегите от центъра. Остава онова там, второто. Казахте, че имате два случая. За какво се отнася вторият? — „По-добре да приключим и с него“, помисли си той.

— Разбира се — каза Аника Карлсон и по някаква причина присви устни. — Само че мисля, че е по-добре Йени да ни го представи. Именно тя се занимаваше с него.

„Йени“, рече си Бекстрьом. Йени Рогерсон, последната и най-младата му сътрудничка, която той лично беше наел. Йени с дългата руса коса, ослепителната си усмивка и пищното дълбоко деколте. Йени, която за момента бе единственият изход от лудницата, където той бе принуден да прекарва дните си. Йени, която беше наслада за очите му, балсам за душата му, което даваше крила на въображението му и му даряваше възможността да избяга в друг, по-добър свят, дори в един понеделник като този.

6

— Благодаря, Аника — каза Йени Рогерсон и се наведе над купчината с листове, която лежеше на масата пред нея.

— Слушам — каза Бекстрьом кратко. „Аз съм този, който дава думата тук“, помисли си той.

— Благодаря, шефе — каза Рогерсон.

— Ами да започна със сигнала, той пристигна в понеделник, 20 май следобед — продължи Йени. — Подаден е на рецепцията, тук в сградата, но кой го е подал, не е много ясно, понеже било малко претъпкано с хора, които чакали за паспорти и куп други неща. Сигналът е анонимен. Под формата на писмо е, което е оставено в полицията тук в Сулна, а текстът най-горе на писмото гласи, цитирам: До Криминалния отдел на полицейския участък в Сулна. Под него, като подзаглавие, цитирам отново: Сигнал за посегателство на паркинга пред двореца „Дротнингхолм“, неделя, 19 май, непосредствено след единайсет часа вечерта. Край на цитата. Въпросното събитие трябва да е станало вечерта, преди да получим сигнала. Ами това е, което може да се каже по въпроса.

Изпълняващата длъжността криминален инспектор Йени Рогерсон кимна, за да потвърди току-що казаното.

— Какво пише в сигнала? — попита Бекстрьом.

— Дълъг разказ, близо две страници, на които подателят описва случилото се. Разпечатано е на компютъра, прегледна разпечатка, добри формулировки, няма правописни грешки, макар и малко неструктурирано може би, и текстът завършва с думите на подателя, където тя казва, че иска да остане анонимна, но по чест и съвест заявява, че разказаното е истина.

— Тя? Откъде знаете? Че е жена, имам предвид? — попита Бекстрьом. „Мили боже, какви къдрици има“, помисли си той и за по-сигурно качи левия си крак върху десния, в случай че големият салам се раздвижи. А и това черно горно боди, което плътно пристягаше всичко.

— Така го схващам. Мисля, че това доста ясно се чете между редовете, така да се каже. Между другото, споменава случайно и починалия си съпруг. Възрастна, образована жена, вдовица, впрочем живее съвсем близо до двореца. Съвсем сигурна съм в това и ако вие искате, мога да дам още примери — каза Йени Рогерсон и се усмихна на Бекстрьом с всичките си бели зъби.

— Разкажете ни какво се е случило — каза Бекстрьом. „Боже мой“, стресна се той, тъй като големият салам определено бе усетил какво се задава и очевидно се опитваше да превърне старателно изгладените му панталони в цирково шапито.

— Според подалата сигнала, тя била на обичайната си вечерна разходка с кучето си. Вървяла в югоизточна посока през онази част от парка, която се намира непосредствено до оградата на двореца, и когато приближила паркинга, чула раздразнени мъжки гласове да спорят. Двама мъже стояли в северната част на паркинга, съвсем близо до тенискортовете и се карали. Единият от тях бил много ядосан, крещял и ругаел другия.

— Слушам — каза Бекстрьом, като за по-сигурно придърпа напред стола и се притисна до таблата на масата, за да бъде големият салам на сигурно място под нея.

— До тях имало и паркиран автомобил, но каква марка е бил, тя не знае. Само това, че бил черен и изглеждал скъп, „Мерцедес“ или „БМВ“, нещо такова. Общо взето хора почти не се виждали и нямало други коли. Когато ги чула, тя се спряла и ако правилно съм разбрала, се притаила зад оградата на тенискортовете на около трийсет метра от двамата мъже. За да не я видят, значи.

— Добре, добре — каза Бекстрьом, който усещаше все по-силна необходимост да мисли за нещо различно от дълбокото дефиле между гърдите на Йени Рогерсон. Още повече че сега се бе обърнала право към него и разстоянието между тях се беше скъсило до краен предел.

— Поправете ме, ако греша — продължи Бекстрьом. — Двама мъже, които се карат, като единият е много агресивен и крещи и ругае другия. В добавка, нашата свидетелка приближава с кучето си и се скрива за оградата, за да не я видят.

— Само че на практика тя е сама, свидетелката ни — отвърна Рогерсон. — Защото кучето ѝ е умряло. Умряло още предишната есен. Било е кралски пудел, между другото. И се казвало Сикан. Защото тя и това описва в сигнала си.

— Момент — намеси се Бекстрьом. — Чакайте малко. Искате да кажете, че бабичката се мотаела из парка около двореца „Дротнингхолм“ посред нощ, влачейки мъртво псе със себе си?

— Разбирам какво си мислите — отвърна Рогерсон и пусна за всеки случай още една усмивка. — Ако правилно съм схванала, през всичките години, докато кучето е било живо, а Сикан е станал на петнайсет, преди да умре, правела вечерната си разходка с него. Винаги по същия маршрут. От къщата си тръгвала на юг, после на югоизток, минавала край паркинга пред Дротнингхолмския театър и обратно. Разходката се превърнала в нещо като обичай за нея и, естествено, продължила и след смъртта на Сикан. Но вече я правела сама, разбира се.

— Все още не разбирам. Сикан той ли е? Мъжко куче ли е?

— Да, наистина звучи сладко. — Йени Рогерсон се усмихна широко с белите си зъби и пълните си, червени устни. — Това е галено име, както…

— Аха, ясно — каза Бекстрьом. — Сега може ли да…

— Извинете, че ви прекъсвам, но дали ще е прекалено, ако поискам да разбера какво всъщност се е случило? — попита с леден глас Аника Карлсон, а острият ѝ поглед по неясни причини се впи в напълно незаслужилия това Бекстрьом.

— Да, извинете, стана малко объркано — съгласи се Йени Рогерсон, която никак не изглеждаше да се е смутила. — Накратко, имаме мъж, извършителят, който е много раздразнен, крещи и ругае другия мъж, т.е. потърпевшия, като същевременно замахва с нещо, което държи и което свидетелката ни оприличава на дебело парче от тръба. После той пристъпва напред и удря другия право в лицето, така че последният пада, а след това започва да рита жертвата, която пълзи на четири крака по паркинга, докато извършителят го рита и удря с въпросното парче от тръба. След това той очевидно се опитва да я пъхне между краката на жертвата си, като същевременно го изригва здраво в задните части за финал. После си тръгва, сяда в колата си и потегля. С форсиран старт. Веднага щом жертвата му се изправя отново на краката, тичешком се е махнала от мястото.

— Тя видяла ли е регистрационния номер на автомобила? — Аника Карлсон продължаваше с деловия тон.

— Не. Не е имала време да го види. Макар че е почти сигурна, че последната цифра може да е била девятка, а би казала, че и предпоследната е девятка. И така, две деветки на края и колата е била голяма и черна и е изглеждала скъпа. В това е съвсем сигурна.

— А онова парче от тръба? Оръжието. Разбирам, че е останала на паркинга.

— Да, точно така. — Рогерсон кимна доволно. — Не е за вярване, но се оказа, че не е парче от тръба.

— Не е парче от тръба? — Аника Карлсон не звучеше толкова доволно.

— Не, било е каталог, който нападателят навил на руло и затова ѝ заприличал на парче от тръба. Той е от известна английска аукционна къща. Световноизвестна е впрочем. Фирма за изящно изкуство. Погледнах я в Гугъл, нарича се Сотбис и се намира в Лондон. Те продават скъпи картини, мебели, килими и антики, а този каталог съдържа снимки на много вещи, разпродадени на търг в Лондон в началото на май. Само четиринайсет дни преди нашият извършител да го използва, за да наложи жертвата си с него. Всъщност ето го — каза Йени и показа един прозрачен найлонов джоб с каталог със зелени корици и надпис „Сотбис“ на корицата. — Анонимната подателка на сигнала ни е изпратила и него. Намерила го е на паркинга и разбрала, че това трябва да е видяла. Каталогът и сигналът бяха поставени в един от онези дебели пликове, които могат да се купят в пощата. Освен това по него има петна от кръв, по каталога. И пръски, и размазани петна кръв. По всяка вероятност кръвта е на жертвата, ако се съди по разказа на свидетелката ни.

— Откъде знаете, че е кръв? — Аника Карлсон очевидно отказваше да се предаде. „Не хранят много топли чувства към тази посестрима“, прецени Бекстрьом.

— Помолих колегата Ернандес, който работи в техническия, за тест. Петната дават положителна проба за кръв. Впрочем той изпрати един тампон до Националната лаборатория по криминалистика за ДНК проба.

— Смятате, че може да се наложи да се снемат отпечатъци от жертвата? — каза Бекстрьом. „За какво ни е всичко това? Цялата история е ясна като бял ден — разсъждаваше той. — Една мека китка натупва друга мека китка. Типична гей разпра, по всяка вероятност са се счепкали за цената на някой античен дилдо, принадлежал на трета мека китка. На кой нормален човек ще му дойде наум да размахва тръжен каталог?“

— Не, не е такъв — отговори Рогерсон. — Това именно е особеното на този сигнал. Защото подателката разпознала жертвата. Той е неин съсед. Тя го познава от много години, така че е напълно сигурна. Казва, между другото, че живеят само на няколко преки един от друг. Проверих го в компютъра. Няма никакви провинения. Изглежда е наистина деликатен човек. Приятел на краля, може би.

— Никога не се знае.

— Разказвайте — каза Бекстрьом. Приятелят му, големият салам, изглежда се беше укротил. „Може да е от мъртвото псе“, помисли си той. Или онези двамата, аналните акробати, чисто и просто са го извадиш от концентрация.

— Той се казва Ханс Улрик фон Комер, барон, с благородно потекло, шейсет и три годишен. Женен с две големи деца, две дъщери, и двете са омъжени. Живее в къща под наем. Намира се само на няколкостотин метра от двореца и очевидно е собственост на канцеларията на ковчежника. Освен това изглежда е свързан с двора. Той е нещо като познавач на изкуството, доктор по история на изкуството, и навярно помага на двора да се грижи за колекциите си от изкуство и антики. Освен това има собствена фирма, която се занимава с изкуство, извършва оценяване, помага на хората да купуват и продават произведения на изкуството и други подобни.

— Той подал ли е сигнал? — попита Бекстрьом, макар вече да знаеше отговора. „Женен с две дъщери и защо да тревожи ненужно женичката? Как не“, прецени Бекстрьом.

— Не, това именно е странното — каза Рогерсон. — Не намерих никакъв сигнал от него. Затова му позвъних и му казах, че сме получили анонимен сигнал за посегателство срещу него, и попитах какво би казал по въпроса. Той категорично отрече. Твърдеше, че дори не е бил тук, когато е станало. Всъщност тонът му издаваше силно раздразнение.

— Виж ти, виж ти — възкликна Бекстрьом и погледна демонстративно часовника си. — Добре, добре — продължи той. — Ако питате мен, това е типичен случай за отхвърляне. Маркирайте сигнала с „Не е престъпление“, за да не утежняваме статистиката ненужно. Ще сложа чавка на тая глупост. И така, приключваме прегледа. Ако има нещо, което тежи някому на сърцето, аз съм в кабинета си до обяд. После, за съжаление, трябва да отида на среща в областната криминална служба, така че ще трябва да се оправяте без мен.

7

Зад затворената врата, в убежището на личния му кабинет, първата му работа беше да натисне бутона „Не безпокойте“. След това пое три пъти дълбоко дъх, отключи най-горното чекмедже на бюрото си, извади служебната си бутилка и отпи солидна глътка, а после добави и две таблетки за гърло веднага щом добрата руска водка се уталожи в стомахчето. Чак тогава започна да прави равносметка на предиобеда.

Нещо, започнало с това, че едно бабе забравило да нахрани заека си, се беше разраснало до една дузина сигнали за тежки престъпления, извършителят на които явно беше старица, която се връщаше в детството си, и всичко, което оставаше да се направи сега, беше те да се отпишат, без да се намали процентът на разкриваемостта в отдела му.

За съжаление, също така не беше много ясно как същото това бабе се беше добрало до един наистина неприятен тип, когото той ни най-малко не смяташе да пренебрегва по същия начин, както бяха направили смахнатите му колеги от отдела за зайци и хамстери в центъра. „Как, за бога, бе възможно такава като нея да познава такъв като него“, питаше се Бекстрьом. Никак не се връзваше, а нямаше и собствени деца. „Какво още имаме“, рече си той, въздъхна дълбоко и за всеки случай гаврътна още една глътчица, макар обикновено да избягваше подобни дребни своеволия преди дванайсет на обяд. Две меки китки от малко по-изтънчен вид бяха упражнили женски бой пред двореца на Негово Величество.

Неизвестният извършител очевидно бе използвал арт каталог, а жертвата му, придворният кавал, отричаше да знае каквото и да било по случая. „С какво, по дяволите, е по-лоша една бейзболна бухалка или най-обикновена брадва“, разсъждаваше Бекстрьом и въздъхна в мига, в който на вратата се почука, въпреки червената светлина. „Има само един в сградата, който пет пари не дава за нея“, помисли си той. Разтреби бюрото и заключи чекмеджето секунда, преди Аника Карлсон да влезе в кабинета.

— Чувствай се като у дома си, Аника — покани я Бекстрьом, без да вдига поглед от бумагите, които се преструваше, че чете.

— Благодаря — отвърна Аника Карлсон и постави един доста дебел найлонов джоб със сигнали на бюрото му. Вече беше седнала.

— Събраните съчинения за страданията на полицаите от „Защита на животните“ — поясни тя. — Които обеща да разпечаташ.

— Най-вече заради себе си — каза Бекстрьом.

— Тогава да ти обясня някои неща — каза Аника Карлсон и се облегна на стола.

Аника Карлсон беше разговаряла с колегите си от управлението в Сулна, които бяха убедили госпожа Линдерот най-накрая да отвори на двамата колеги от „Защита на животните“ и на двете колежки от областната управа и да ги пусне в апартамента си. Те също така ѝ разказали за най-близката съседка на госпожа Линдерот, която била много ядосана от правната злоупотреба, извършена по нейно мнение срещу госпожа Линдерот.

— Според разказа на колегата Акселсон, чиято майка е стара приятелка на госпожа Линдерот, никой от колегите от „Защита на животните“, нито пък онези двете джофри от областната управа не са носели униформи или други отличителни знаци, по които да се разбира кои са. Според съседката на госпожа Линдерот те първо позвънили на звънеца ѝ, после задумкали по вратата и единият от тях започнал да ѝ вика през пощенската кутия да отвори. След малко тя очевидно открехнала вратата, макар и със сложена верига, и провряла стария пистолет, при което явно на колегите им запарило под петите и с подвити опашки се притаили на стълбището.

— А тя, Линдеротката, има ли шпионка на вратата? — „Трябва да е от водката“, помисли си Бекстрьом.

Аника Карлсон изведнъж придоби доволен вид.

— Браво, Бекстрьом — каза тя. — Отново си ти самият. Не, за жалост, няма, тъй като поискала да я запушат. Изглежда сякаш има, но не може да се гледа през нея, така че нямало как да види легитимациите им, а и посещението не е обявено предварително.

— А съседката до колко е сигурна?

— Тя живее на същия етаж. Вратата ѝ е точно срещу тази на госпожа Линдерот и има изправна шпионка, за сведение, така че веднага щом се започнала шумотевицата, тя залепила око на шпионката. В някакъв момент тя, изглежда, дори успяла да ги запише с мобилния си телефон. Записът не е кой знае какво, но звукът е добър. Тя ми го пусна на телефона, голям зор са видели колегите. Във всеки случай тя изобщо не е схванала за какво става въпрос. Казва, че мислела да позвъни на спешния телефон. Решила, че това са обирджии на възрастни хора, които се опитвали да проникнат в апартамента на съседката ѝ. Две жени и двама мъже, а тя съвсем неотдавна била прочела статия във „Вести от Сулна“, че точно такива често действали в група от мъже и жени.

— Ти лично говори ли с нея? Със съседката?

— Естествено, що за въпрос, по дяволите? Обадих ѝ се по телефона, при положение че това не е по-лошо, отколкото да я доведа тук.

„Ето че отново звучи както обикновено — помисли си Бекстрьом. — Открита, позитивна, нито следа от агресия.“

— Интересна работа — каза Бекстрьом. „Не се вълнувай“, каза си той.

— Много интересна. Значи, ще оправиш тази бъркотия. — Колежката Карлсон посочи купчината от съобщения и рязко се изправи. — Впрочем още нещо, от съвсем друго естество. Тази последната придобивка на отдела, малката Рогерсон, май не е много в час, независимо че е дъщеря на най-добрия ти приятел.

— Какво искаш да кажеш? — „Не се вълнувай“, повтори си той.

— Та млякото около устата ѝ още не е изсъхнало. Още е дете, Бекстрьом. Въпреки огромните бомби, по които ти и останалите колеги в отдела точите лиги през цялото време. — Аника Карлсон описа с ръце полукръгове на височината на гърдите си, за да покаже какво има предвид.

— Това ли е най-важното? — Бекстрьом сви рамене. — Доста по-неприятно е да пресъхнеш на друго място, отколкото около устата — обясни той с невинно изражение. „Попадение“, помисли си той.

— Какво имаш предвид? Какво друго място?

— Ами в устата например. Представи си, бърбориш си разни глупости и изведнъж устата ти съвсем пресъхва. Няма да е никак забавно — поясни Бекстрьом. — Ти какво помисли, че ще кажа? — „Голям ѝ дойде май залъкът на войнстващата лесбийка“, каза си Бекстрьом, докато дискретно постави ръка до алармения бутон под писалището. За всеки случай.

— Много внимавай, Бекстрьом — изрече Аника Карлсон, като го погледна през силно присвитите си очи и го посочи с цяла ръка.

— Благодаря — отвърна Бекстрьом. — И на мен ми беше приятно. Приятен ден, Аника. Винаги е удоволствие.

„Луди са по теб, помисли си той веднага щом тя излезе с маршова стъпка и затръшна вратата след себе си. — Дори и такива като колежката Карлсон, макар да се състезава както в свободен клас, така и в смесени двойки.“

Точно след минута на вратата се почука отново, този път по-дискретно. Тъкмо преди да успее да вземе ключа и пак да отключи чекмеджето на бюрото си.

— Влез — изрева Бекстрьом, тъй като, логично, съдейки по звука, не би могла да бъде Аника Карлсон, взела спонтанното решение за повторно посещение.

„Още по-лошо“, помисли си той, като видя кой влиза. Криминален инспектор Росита Андершон-Триг, навършени петдесет години, от които нито една не минала, без да остави следа, будеща представа за проливен дъжд, и какъв късмет, че вече бе успял да вземе телефона в ръка.

— Моля да ме извините, Росита — каза Бекстрьом и направи възпиращ жест с ръка. — Ще го обсъдим утре. Тъкмо получих важно повикване — продължи той и благодари, като закри телефона с ръка.

— Утре? Може ли утре сутрин? Много е важно. — Колежката Андершон-Триг му хвърли поглед хем подозрителен, хем подканящ.

— Разбира се, разбира се. — Бекстрьом махна отново с ръка, малко по-настойчиво този път, като същевременно подчертано постави телефона до ухото си.

„Трябва да сложа резе на тая глупава врата“, рече си той веднага щом тя излезе.

Поради липса на по-добро средство, той светна червената лампа отново и за по-сигурно взе стола за посетители, като го допря до вратата, така че облегалката да подпира дръжката. После се върна на бюрото, седна и отключи чекмеджето.

„Следващият ще трябва да е наистина брутален“, каза си той. А как само валеше навън. Неутешимият и непреставащ дъжд в началото на лятото се стичаше на вади по прозореца на кабинета му, който беше неговият затвор. Що за живот живеем ние, хората, помисли си и въздъхна дълбоко.

8

В понеделник вечерта, на 27 май, Бекстрьом изнесе лекция на пенсионери в Сулна за това как най-добре да се защитават срещу все по-разрастващата се престъпност. Колегите му в полицейското управление се изненадаха, когато в крайна сметка научиха за събитието, защото Бекстрьом избягваше всякакви подобни ангажименти и освен това беше общоизвестно, че по едни и същи обективни причини недолюбваше както пенсионерите, така и малките деца. Те бяха кресливи, ненадеждни и като цяло неразбираеми, а същевременно изискваха твърде много внимание от усърдно работещите и напълно нормални хора. Освен това миришеха лошо. И пенсионерите, и малките деца бяха просто ненужен разход. Това беше ясно на всички мислещи хора и най-вече на самия Бекстрьом. Точно този път обаче той бе направил изключение.

Месец по-рано бе му позвънил един от неговите многобройни познати извън полицейските среди. Този представител на външните контакти беше строител и едър собственик на имоти в общината и Бекстрьом бе имал възможността да му помогне преди време за куп различни проблеми, с взаимна изгода и разбира се, при пълна дискретност.

— Възнамерявах да те поканя на вечеря, Бекстрьом — започна неговият познат, когато му позвъни. — Имам малко предложение, което, смятам, ще те заинтригува.

— Звучи чудесно — каза Бекстрьом, който се бе заел да въвежда ред в личната ликвидност, и само няколко дни = по-късно те се срещнаха в задното помещение на един добър ресторант в центъра, за да хапнат и пийнат и да обсъдят някои неща.

Строителят се нуждаеше от помощ за последния си проект, насочен именно към пенсионерите. Жилищна асоциация със стотина изключителни апартамента, с морско разположение по протежение на канала Карлсбери, напълно защитена жизнена среда, която да ги предпазва от престъпления. Ония, които щяха да живеят там, не бяха какви да е пенсионери. Най-точно можеше да се опишат като много заможни възрастни граждани, които разпределяха времето си между ветроходство и голф, дегустация на вина, посещения на концерти, презморски пътешествия и дълги обеди в селата на Тоскана, обградени от деца и внуци.

Въпреки това Бекстрьом се колебаеше, тъй като описанието не съвпадаше със собствената му представа за твърде голямата група от твърде старите и понастоящем изчерпани граждани, които само бяха в тежест на порядъчните хора. Какво значи много заможни възрастни граждани? В книгата, според която той живееше, се говореше само за куп сакати и сенилни старци с клатещи се ченета, проходилки и слухови апаратчета, обвити от слаб, но безпогрешно доловим аромат на урина. Те непрестанно хленчеха за повече пари и още една операция за подмяна на бедрената става, краткосрочната им памет беше като разпадаща се ограда и обикновено забравяха портфейла си у дома. Само някой сляп и слабоумен обирджия би набелязал такава жертва.

— Ако само подозираше колко грешиш този път, Бекстрьом — заяви познатият му, като същевременно наля още една силна руска водка в чашата му.

— Слушам — Бекстрьом кимна и преполови питието си.

Нямали нищо общо с обикновените пенсионери, повтори домакинът му. Ония, за които той говореше, бяха стотината граждани над шейсет години, контролиращи повече от половината активи в страната и които посвещаваха значителна част от будното си съществуване да се притесняват, че могат да станат обект на престъпление. Насилие, обир, кражба или просто някой да одраска боята на мерцедеса им, така че след забележителния си принос срещу престъпността и изявите си по медиите, Бекстрьом стоеше на челно място в списъка им с хора, които могат да им дадат умни съвети по тези въпроси.

— Ето къде се появяваш ти, Бекстрьом — констатира познатият му и демонстративно вдигна чашата си с осемнайсетгодишно малцово уиски. — Нямаш представа колко си популярен. Работата се свежда до това да ги поуплашиш, а после да ги успокоиш, като подчертаеш важността на сигурното жилище. Аз отговарям тъкмо за тази част, сигурното жилище. Ще се погрижа да имаш текст, към който да можеш да се придържаш. Обещавам и те уверявам, Бекстрьом, че ако някой се опита да влезе с взлом в подобна къща, значи е самоубиец.

— Чувам какво казваш — отвърна Бекстрьом. — Чувам какво казваш — повтори той за всеки случай.

Имаше обаче още една пречка и тя не беше незначителна. Според правилата на Бекстрьом за дейност от този род той не би могъл да получи заплащане и тъй като посвещаваше почти всичките си будни часове на полицейската работа, се налагаше да им отдели от личното си време. Единственото, което работодателят обикновено предлагаше, ако човек се нагърби с подобни ангажименти, беше някой и друг час отпуск за компенсация. Къде би могъл да вмести такъв ангажимент в натоварения си график?

— По дяволите, Бекстрьом — изрече познатият и примигна. — Целта ми не е да те притеснявам. Действаме както винаги, ти и аз, а що се отнася до чисто практическата страна, изобщо не се притеснявай. Става въпрос за кратко изложение от четвърт час, двайсет минути, което смятам нашата прессекция да ти напише, и след това още четвърт час за въпроси. Какво мислиш за това?

— Значи, договаряме се така — продължи строителят. — Каня те на една хубава вечеря след края на събитието.

После вдигнаха чашите за наздравица по случай начинанието и месец по-късно беше време за действие.

9

Срещата се състоя в главната канцелария на строителната фирма, която бе в съседство с националния стадион в Сулна, а сладкият и в същото време наситен аромат на пари го посрещна още щом влезе в голямото, облицовано с мрамор фоайе. Публиката от стотина души също отговаряше на описанието, направено от възложителя на задачата. Жените носеха кашмирени пуловери, перлени огърлици и пъстри френски копринени шалове, докато мъжете им бяха със сини сака, цветни панталони и обувки с кожени пискюилчета. Всички се целуваха по бузите, чуруликаха и говореха носово и вече крадешком попийваха шампанско. Белите престилки, които сервираха огромната блок маса отзад, ясно даваха да се разбере, че ще следва продължение, при което нямаше да липсват нито опашки от омари или хайвер, нито пастет от гъши черен дроб, веднага щом Бекстрьом направи посланието си, след като им даде да зърнат истината и светлината и преди всичко да схванат значението на защитеното жилище и да се подпишат на списъците за нови жилища, които вече бяха планирани.

„Нищо общо с обикновените пенсионери“, помисли си Бекстрьом. Всъщност само двама разваляха картината. Две местни легенди, а и небезизвестни в полицейския участък, където работеше. Също така и стари познати, които попаднаха в периферията на разследването на убийство, по което беше работил преди няколко години, Марио Кръстника Грималди и стария му оръженосец Роле Столис Столхамар.

Същият Марио Кръстника Грималди, който според клюките в участъка щеше да притежава половината община, макар да имаше печалната слава на неплащащ данъци и в продължение на две десетилетия оглавяваше списъка на службата за икономически престъпления. Опитите обаче бяха безплодни, понеже при Кръстника Грималди положението беше такова, че през дългия си живот не беше глобяван дори за неправилно паркиране и отдавна бяха престанали да се интересуват от него, тъй като, според няколко медицински свидетелства, страдаше от болестта на Алцхаймер и медицинската наука черно на бяло удостоверяваше, че е невъзможно да бъде разпитван. В същото време, предвид несъществуващите му активи, беше напълно неясно какво правеше тук.

Недоброто здраве и липсващите средства обаче, изглежда, не се бяха отразили на външния му вид. Със слънчев тен, изискан като всеки мафиотски бос в черния си костюм и бялата ленена риза и без никакви пискюли по лъскавите си черни обувки.

— Вас ви познавам — каза Кръстника и заби украсения си с маникюр показалец в гърдите на лектора. — Чакайте, не казвайте нищо — продължи Кръстника с усмивка, която разкри зъби, бели като мивката в апартамента на Бекстрьом, като размахваше пръста си пред него. — Сетих се! Бек, комисар Бек, точно така. Комисар Еверт Бек. Знаех си. Гледам предаването ви по телевизията.

„Много внимавай, плямпало такова“, каза си наум Бекстрьом и му хвърли леден поглед.

— Радвам се да ви видя тук, Бек — продължи Кръстника. — Има ли надежда да станем съседи, вие и аз? Май имаше един едностаен на долното ниво на разумна цена, ако вие…

— Бекстрьом е тук, за да направи презентация — прекъсна го Роле Столхамар, който беше стар следовател от криминалния отдел в Стокхолм. Неколкократен шведски шампион по бокс в тежка категория, известен с физическата си сила, изпитана лично от хилядите хулигани, които той собственоръчно беше хвърлил в затвора по време на четиридесетгодишната си служба като полицай. Роле Столис Столхамар беше мъж, който се беше прочул и в двата лагера.

Сега той беше пенсионер от няколко години. Роден и израснал в Сулна, другар от детинство на Марио Грималди, който беше пристигнал в Швеция с родителите си с първата вълна от имигрирането на работна ръка през петдесетте години и оттогава беше негов постоянен спътник. Освен това той бе чест гост на пистата в Сулвала и понеже според слуховете бил жълт като восък, единственото вероятно обяснение за появяването му тук било, че най-добрият му приятел възнамерявал най-после да направи решителната крачка и да го назначи на служба. Независимо от дънките си, бархетната риза на карета и коженото яке, което го отличаваше от останалата част от публиката.

— Изглеждаш бодър, Роле — каза Бекстрьом и се усмихна приветливо. — Да не си спрял пиенето?

— По-бодър съм от всякога — потвърди легендата, като стрелна Бекстрьом с поглед, а очите му се свиха като амбразури. — Благодаря за въпроса, да не би да ти се иска да изиграем три рунда, та затова ме подкачаш? Обещавам да съкратя мъченията.

„Изключително неразумно, смъртно опасно“, помисли си Бекстрьом и се задоволи само да кимне замислено, защото и през ум не му минаваше да остави наподобяващите чукове юмруци на Роле да застанат между него и кафявия плик, очакващ го зад ъгъла.

Време беше. Пиарът на компанията и водещ събитието представи лектора, публиката го приветства с аплодисменти, които бяха дълги и радушни, но без да преминават границата към простоватото въодушевление.

Бекстрьом беше изпълнил задачата си до последната буква. Поуплаши ги, като им разказа смесица от ужасии, извлечена от богатия му личен опит от фронтовата линия на полицията. След това ги успокои, като продължи да черпи от същия източник, и изложи възгледите си за това как трябва да изглежда ефективната борба с престъпността. В заключение подчерта необходимостта видните граждани, които разполагаха с необходимите ресурси и много от които се намираха тъкмо сред тази публика, да се защитят от престъпността. Във връзка с последното той искаше, между другото, да наблегне на важността от обезопасено жилище.

— Човек не бива да прави компромиси с хулиганите — завърши Бекстрьом и ги удостои с пълна усмивка а ла Клинт Истууд. — Ако подадеш на хулигана пръст, той ще захапе ръка ти като нищо — завърши той, а заключителните ръкопляскания, изразяващи задоволството от посланието му, клоняха към простоватото въодушевление.

Накрая публиката зададе въпроси, с които Бекстрьом се справи блестящо, и на излизане бе удостоен с ръкостискания, потупвания по гърба и топли думи. Дори и старите му познати, Кръстника Грималди и Роле Столис, дадоха положителна оценка. Впрочем Марио имаше женска компания, която щеше да бъде почетена и от големия салам само ако се беше появила трийсет години по-рано. Впечатляваща блондинка, десет сантиметра по-висока от Марио, значително по-млада от кавалера си, ако се съди по вида ѝ, но по всичко останало приличаше на посестримите си, дружащи с мъжете над шейсет, които очевидно притежаваха Швеция.

— Мога ли да ти представя любимата си, Мартин — каза Марио и грейна с двата реда зъби. — Ти си един от големите любимци на Пита. Обича да те гледа по телевизията.

— Комисарят не е ли мислил да влезе в политиката? — попита Пита и помаха с дясната си, почерняла от слънцето ръка, натежала от диаманти с размера на лешници.

— Не — отвърна Бекстрьом. — Графикът ми е запълнен с настоящата ми работа.

„По-зле не би могло да бъде — помисли си той и погледна усмихващия се измамник любовчия, който се перчеше до нея. — Значи Пита ще поръчва музиката. Да му се не види, трябва да кажа на колегите от шегаджийския отдел.“

— Много жалко — заключи Пита. — Сигурна съм, че от вас би излязъл отличен министър на правосъдието. Боговете са ми свидетели, че в тези времена майка Свеа се нуждае от всяка помощ, която можем да ѝ предложим. Обещайте все пак да помислите по въпроса — добави тя и го потупа по рамото.

— Обещавам — каза Бекстрьом. „Още една — додаде наум. — Нямат край.“

— Ти определено си човек за политика, Бекстрьом — потвърди Роле Столхамар и му намигна, като погали носа си с десния показалец. — Достатъчно е човек да те слуша две минути, за да разбере, че си истински самороден талант. Само свирни и ще се завлека до урната. Във всеки случай имаш един глас от мен. Пита също ще се включи. Което прави два, ако вярно съм пресметнал.

„Човекът трябва да е пълен психопат, а на кого му се иска да си бърбори с такъв“, помисли си Бекстрьом. Той се задоволи само да кимне на Марио и Роле, а за завършек леко целуна вече протегнатата и доста хладна дясна ръка на Пита. На излизане той отклони още една покана от пиара на конференцията към очакващата го шведска маса. Той имал важни задължения, които изискваха присъствието му в участъка в Сулна, и когато излезе на улицата, голямата черна лимузина вече го чакаше.

— Добре дошъл, господин комисар — поздрави го шофьорът и му задържа задната врата.

— Успяхме, Бекстрьом — потвърди домакинът му веднага щом той и Бекстрьом седнаха на същата сервирана маса, където бяха седели месец по-рано. — Тъкмо говорих с един от моите служители и той беше във възторг. Нямаше как и да е другояче — добави той и вдигна приветствена наздравица.

— Благодаря — каза Бекстрьом и вдигна чашата си, като същевременно взе дебелия кафяв плик, дискретно пъхнат под чинията му, и го премести на сигурно съхранение във вътрешния джоб на сакото си.

— Впрочем има нещо, за което се питах — добави Бекстрьом, тъй като си спомни за Марио и Роле.

— Целият съм в слух — отвърна домакинът му.

— Натъкнах се на стар познат, Марио Грималди, който явно е потенциален купувач на твоите защитени жилища.

— Кръстника — отвърна домакинът и кимна с лека усмивка. — Напълно разбирам какво имаш предвид и ако погледнеш в компютъра в службата си, той със сигурност ще ти каже, че сега е без пукната пара и напълно изкуфял.

— Кажи-речи — каза Бекстрьом. — А как е в действителност?

— Точно обратното — поясни домакинът на Бекстрьом и завъртя чашата си. — Освен това правил ми е някоя и друга услуга през годините. От онези, които не можеш да откажеш.

— Марио беше в компанията на един бивш мой колега на име Роле Столхамар, когото той винаги влачи със себе си. Какво знаеш за него?

— Никога не съм чувал името му — отвърна домакинът. — Бивш полицай, казваш? С Марио нещата стоят така, че той познава абсолютно всички, сред които със сигурност са и много от твоите колеги.

— Все същото — каза Бекстрьом и вдигна рамене. „Върви сега разбери кои може да са тези колеги“, помисли си той.

Когато няколко часа по-късно Бекстрьом си легна, той отвори кафявия плик и преброи съдържанието му. „Кой, по дяволите, може да си позволи да бъде министър на правосъдието“, помисли си той, поклати глава и пъхна плика под възглавницата си. После заспа, спа дълбоко и непробудно, докато не се събуди от дъжда, който барабанеше по перваза на прозореца на спалнята му.

10

Фелисия Петершон беше на двайсет и осем години. Тя беше работила като полицай в продължение на пет години и още щеше да работи в патрулната полиция, ако не беше скъсала връзка при един вътрешен хокеен мач няколко месеца по-рано. Неприятна история, както се оказа, тъй като вече не можеше да работи на открито като патрулиращ полицай. Вместо това се озова на рецепцията в полицейския участък и беше седяла там малко над месец, когато Бекстрьом изведнъж я забеляза. Освен това беше един петъчен предиобед и настроението му беше великолепно, понеже отиваше в Кунгсхолмен на важна среща с обяд.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита Бекстрьом с изненада и седмица по-късно Фелисия бе прехвърлена в неговия личен отдел за тежки престъпления.

Бекстрьом имаше слабост към Фелисия, а не трябваше, като се имаше предвид произхода ѝ и злите езици, които стояха зад репутацията му в професията. Защото Фелисия беше родена в Бразилия. Дете от сиропиталище в Сао Пауло и едва на годинка беше осиновена от шведска двойка, като и двамата работели в полицията и живеели на островите в Меларен, недалеч от Стокхолм.

Преди няколко години, докато караше първия си стаж в криминалния отдел в Сулна, се наложи да помага на Бекстрьом в разследването на двойно убийство и спечели симпатиите му, тъй като, за разлика от всичките си глуповати колеги, хем схващаше какво има предвид, хем изпълняваше точно указанията му. И всичко това въпреки убеждението на Бекстрьом, че истинският полицай е и истински мъж, а истинската жена има предимство в значително по-нежните дейности, а в какво по-конкретно се състояха те, той има благоразумието да запази за себе си. След срещата в понеделник прекият началник на Фелисия, Аника Карлсон, реши да проведе заедно с Фелисия нов разпит на Фрида Фриденсдал, за да види дали тя ще може да посочи мъжа, който е влязъл в апартамента ѝ и я е заплашил.

Поради тази причина Фелисия Петершон посвети останалата част от деня на избиране на възможните извършители с помощта на описанието на потърпевшия. Не много конструктивна задача и когато свърши, беше свалила в компютъра си над сто снимки на мъже от района на Стокхолм, които според полицейския регистър бяха способни да извършат, каквото търсеният бе направил на пострадалата.

Междувременно Аника Карлсон беше разговаряла с Фрида Фриденсдал, която нямаше никаква охота за това, но след порядъчна доза увещаване най-после се беше съгласила.

На следващата сутрин в девет, при условие че ще се проведе в нейния офис и да не е повече от половин час.

11

— Какво мислиш за това? — попита Фелисия, когато седнаха в служебната кола във вторник сутринта.

— Чувства се зле — отвърна Аника Карлсон. — Много зле, така че ни остава само да се надяваме на най-доброто. Приеми ситуацията, нали знаеш — каза тя, кимна към по-младата си колежка, усмихна се и я бутна леко.

— Дали ще можеш да наблюдаваш как реагира, когато ѝ показвам снимките — предложи Фелисия.

— Точно това си мислех да направя — каза Аника. Ако имаш късмет, го виждаш в очите им, преди да започнат да — клатят глава, помисли си тя. Четвърт час по-късно бяха на работното място на Фрида Фриденсдал и Аника Карлсон, която беше идвала и по-рано, отбеляза, че рецепционистката сега имаше компания, охранител от „Секуритас“, който им кимна с усмивка, когато влязоха.

— Ние сме от полицията — каза Аника Карлсон и показва легитимацията си. — Имаме среща с Фрида.

— Тя ви очаква — рецепционистката кимна и се усмихна. — Коридорът вляво, третата врата — продължи тя и посочи пътя. — Има кафе и вода, ако желаете.

— Благодаря — каза Аника.

Никой не желаеше нито кафе, нито вода. Най-малко пък жертвата на престъплението. Тя само поклати глава, когато Аника ѝ ги предложи.

— Не, искам само да свършим това тук и после да ме оставите на спокойствие — каза тя.

— Добре, тогава — отвърна Аника и я потупа леко по ръката. — Ще свършим работата — добави тя.

После седнаха на масата за срещи. Фелисия пред преносимия си компютър, жертвата на престъплението до нея, толкова близо, че чуваше дишането ѝ и долавяше страха, който се излъчваше от тялото ѝ. Аника Карлсон отстрани на масата, така че да може да наблюдава както проявата на страх в очите на Фрида, така и снимката, която тя гледаше.

„Как да те опиша?“, запита се Фелисия, когато отвори екрана на компютъра и го включи. На средна възраст, слаба, неотличаваща се на външен вид и облекло. Но не и в този момент. Не и в този момент, когато пред себе си виждаше само една жена, която още малко и щеше рухне.

— Добре — каза Фелисия. — Да започваме. Опитайте се да гледате колкото може по-внимателно. Не се притеснявайте и ако искате да продължа нататък, просто поклатете глава. Ако разпознавате лицето или искате да погледнете по-отблизо, може да кажете.

— Добре — каза Фрида, като същевременно притисна кокалчетата на лявата си ръка към устата си.

Първите снимки бяха посрещнати с бързи поклащания на главата, но колкото повече снимки показваше Фелисия, толкова по-трудно ставаше за пострадалата да ги гледа.

„Как, по дяволите, ще се справи със сто и двайсет“, помисли си Аника Карлсон и в същия миг го съзря в очите ѝ. Освен това тя го потвърди.

— Това е той — изкрещя Фрида и закри лице с ръцете си. — Боже мой, махнете го. Махнете го, казвам ви — изкрещя тя, изправи се, обърна гръб на компютъра и избухна в плач така, че гърбът и раменете ѝ се разтресоха.

„Номер 25 — рече си Аника Карлсон, и понеже беше тя, а не някой друг, не ѝ беше необходима помощта на компютъра на Фелисия, за да разпознае човека на снимката. — Анхел Гарсия Гомес, и ако това беше лотария, той беше най-гадната печалба, която можеше да се падне.“

Фелисия също го разпозна. Не защото го беше виждала на живо, а във връзка с това, което беше правила предния ден и благодарение на отличната си памет. Анхел Гарсия Гомес, помисли си тя. Дете имигрант с чилийска майка, пристигнала като политически бежанец в началото на седемдесетте, и неизвестен баща, на трийсет и пет, известен сред своите, при които прекарваше живота си, като Ел Локо, Лудия.

„Чудя се защо се нарича така“, беше си помислила, когато го качи в компютъра, но кой знае защо информация за това не можеше да се намери в регистрите им. Освен това той изглеждаше добре, дори се беше подсмихнал срещу камерата на полицията, когато са го снимали. В сравнение с останалата компания той дори не беше особено обременен с престъпления в чисто формален смисъл. Почти всички подозрения, повдигнати срещу него, бяха отхвърлени.

Отне им половин час, солидно количество хартиени носни кърпички, сестринско докосване и успокоителни думи, за да върнат що-годе спокойствието на потърпевшата. Веднага щом успяха с тази задача, те разбраха, че разследването им току-що е приключило.

Фрида Фриденсдал пое дълбоко дъх няколко пъти. После се обърна към Аника Карлсон, погледна я право в очите и кимна, за да подчертае думите си.

— Искам си обратно сигнала — каза тя. — Не искам да имам нищо общо с това повече. Искам спокойствие.

— Няма защо да се страхувате — успокои я Аника Карлсон. Клекна пред нея, хвана ръцете ѝ, като ги притисна между своите. Точно както правят малките деца.

— Майната ви. Оставете ме на мира. Не мисля да се занимавам с това и секунда повече. Разговарях с адвокат. Той каза, че не можете да ме принудите да сътруднича.

После пак започна да плаче. Сломена, тя хлипаше и клатеше главата, както правят взелите твърдо решение.

12

Приблизително по същото време, в което колегите му Карлсон и Петершон се опитаха да вдъхнат нови сили на пострадалата, Бекстрьом пристигна в кабинета си след осемчасов възстановителен сън и питателна закуска. Дори и шофьорът на таксито, което го докара, се беше държал прилично. Не пророни и дума по време на пътуването. Чак когато спряха пред полицейския участък, Бекстрьом започна да рови в джобовете си, за да плати.

— Вие сте комисар Бекстрьом, нали? Вие бяхте този, който се справи с онези ирански проклетници, или греша?

— А вие кой сте? — запита Бекстрьом. Ако се съди по акцента и вида, почти типичен арабин, предположи той. И ако се готвеше за някоя щуротия, нямаше да е лошо да помирише малкия Сиге.

— От Ирак съм, така че моля господин комисаря да приеме пътуването като комплимент — отвърна шофьорът, усмихна се широко, поздрави Бекстрьом със свит юмрук и потегли.

„Вторниците са във всеки случай по-добри от понеделниците“, помисли си Бекстрьом, когато седна зад бюрото си, като остави червената лампа да свети, и взе чаша прясно сварено кафе в ръка. Освен това имаше една задача за вършене, даже беше крайно време, ако не искаше да изложи на риск обяда, който вече очакваше с нетърпение.

Той набра номера на началник-отдела за защита на животните. Комисар Луве Линдстрьом. Ако се съди по първото име и длъжността5, точно както всички останали стари вещици, без оглед на пола, които уронваха и престижа на професията, и свещената ѝ мисия.

— Бекстрьом — започна Бекстрьом, понеже така следваше да се представи, след като беше най-известният и уважаван полицай в страната.

— Радвам се да ви чуя — отвърна Линдстрьом. Наистина се радваше, съдейки по тона. — Разбирам защо звъните. С какво можем да ви помогнем? Ужасна е тази история, с която се забъркаха колегите ми от „Защита на животните“.

— Аха — каза Бекстрьом. — Въпросът е по-скоро какво аз мога да направя за вас.

— Какво искате да кажете?

— Ще бъда кратък — каза Бекстрьом. „Вече не се радва толкова“, помисли си той.

Първо описа извършителя. Възрастна, живееща сама жена, объркана старица, която вече беше с единия крак в гроба, а после премина към описанието на действието, което двамата колеги на Линдстром и техните двама приятели от областната управа бяха извършили.

— Четирима млади хора, които не са и на половината на нейната възраст, крещят и думкат по врата ѝ. Никой не носи униформа, всички са цивилни, и никой дори не опитва да покаже обикновена полицейска легитимация. Май не е толкова чудно, че ги е взела за банда обирджии на възрастни хора, които искат да проникнат в апартамента ѝ. Именно така тя схваща случващото се.

— Момент, моля, почакайте. Разбира се, че са показали легитимация. Колегите са се представили като полицаи. Няма никакво съмнение в това.

— Така ли — контрира Бекстрьом. — Откъде може да знаете?

— Може ли да изчакате секунда — помоли очевидно притеснената Линдстрьом.

— Разбира се — съгласи се Бекстрьом. „Става все по-добре и по-добре“, додаде наум.

— Простете за забавянето — извини се Линдстрьом пет минути по-късно. — Разговарях с двамата колеги, които са присъствали, и двамата потвърждават, че са показали легитимациите си. Така че, ако госпожа Линдерот твърди нещо друго, страхувам се, че лъже.

— Гледай ти — отвърна Бекстрьом. — Разкажете ми какво са направили? Когато са се легитимирали, имам предвид. Според колегата Бористрьом, Тумас Бористрьом, той задържал легитимацията си пред шпионката на вратата ѝ, като ясно обяснил, че са от полицията, и казал за какво идват. Другият колега, който също работа при нас, Будстрьом, Клаес Будстрьом, потвърждава, че станало точно така.

— През шпионката на вратата? Бористрьом показал легитимацията си през шпионката на вратата на госпожа Линдерот? Колегата Будстрьом потвърждава, че е било така?

— Да, както знаете, тези неща са стандартни във всички новопостроени блокове. Сградата, в която живее, е само на няколко години.

— В такъв случай, страхувам се, че имате проблем — продължи Бекстрьом.

— Проблем? Какво имате предвид?

— Всъщност госпожа Линдерот няма шпионка на вратата. Най-малкото, не функционира. Всички останали в блока явно имат, но не и тя. Когато от жилищната асоциация поставяли, тя отказала и понеже не искали да изпълнят молбата ѝ и да я махнат, тя настояла да я запушат, за да не може да се надзърта в апартамента ѝ. Както казах, започва да става малко особена, като повечето възрастни хора.

— Гледай ти. А вие бил ли сте там? На мястото, имам предвид.

— Да, за съжаление, е така — констатира Бекстрьом, без да се впуска в подробности. — Освен това имаме и свидетел. Свидетелката, която живее на същия етаж, е видяла цялата, така наречена акция и по някаква причина дава абсолютно същото описание, като възрастната Линдерот.

— Думи срещу думи, значи. Това всъщност казвате. Противопоставяте думи на други думи.

— Съжалявам — каза Бекстрьом. — Този път не е толкова просто. Без да визирам възможно разследване срещу колегите ви за провинение по служба, трябва да кажа, че този път е доста по-зле. Много зле всъщност, ако разбирате какво искам да кажа. Споменах ли впрочем, че звъня от мобилния си? Не са лоши тези машинки, имат и камера и микрофон с диктофон, ако схващате какво имам предвид. — „Дойде ли ти голям залъкът, глупачка такава“, помисли си той.

— Да, чувам ви, но…

— Имам две предложения — прекъсна я Бекстрьом. — „Преди да загазите порядъчно“, добави наум.

— Да, чувам, разбирам какво казвате.

— Най-лесно би било да извикам тук колегите ви и онези, другите двама, и да ги изслушаме.

— Все пак, предполагам, няма да е необходимо?

— Да се надяваме, че няма. Понеже мислех да отпиша всички, и ако не ви е много ясно, имам предвид всички. Колегите ви, двамата от областната управа, нашата свидетелка и дори старата Линдерот.

„Как веднага се огъва“, каза си Бекстрьом, щом приключи разговора, и в същия миг пъхна ръка в джоба си, за да извади ключа, да отвори чекмедженцето на писалището си и да си налее няколко напълно заслужени капки, когато на вратата се почука. Биваше си го почукването, прозвуча почти като удар с юмрук, и добре че не беше успял да сложи резето, че тогава без съмнение вратата щеше да влети в стаята.

— Моля, заповядай, Аника — покани я Бекстрьом и посочи стола за посетители.

— Гадост — викна Аника, като размахваше ръце. — Гадост, гадост, гадост.

— Разказвай — подкани я Бекстрьом, макар да се беше вече досетил за случилото се с ищцата Фрида Фриденсдал и сигнала ѝ, който беше сигурна присъда за неправомерна заплаха, ако тя събереше сили да застане пред районния съд.

13

— Ищцата ни е вън от играта — въздъхна Аника Карлсон и вдигна обезсърчено рамене. — Макар че преди да си вдигне чукалата, го посочи. Чак след това каза, че се отказва.

— И кой е той? — попита Бекстрьом.

— Анхел Гарсия Гомес.

„Опа — рече си Бекстрьом, — онзи глупак. Не беше за вярване, че е свързан по някакъв начин със старата госпожа Линдерот, Елисабет, както той я наричаше.“

— Сигурна ли е?

— Без съмнение, трябваше да видиш как реагира, когато видя снимката му. Щеше да ѝ повярваш без колебание.

„Анхел Гарсия Гомес — помисли си Бекстрьом. — Определено не бихте го поканили на чай в къщи.“

— А сега иска да си ходи ли?

— Отряза ни най-безцеремонно и за по-сигурно след малко звънна на адвоката си и поиска досъдебното производство незабавно да бъде прекратено.

— Аха — каза Бекстрьом. — Всъщност не той го решава.

— Какво ще правим?

— Ще разберем каква връзка може да има между нашето бабе и тип като Гарсия Гомес.

— Ами аз поне не намерих такава — въздъхна Аника Карлсон. — Няма никаква логика.

— Е да, но тъкмо в това е чарът на работата ни — заключи Бекстрьом философски.

— Най-лесно би било да попитаме нея, госпожа Линдерот.

— За нищо на света — отсече Бекстрьом и тръсна глава. — Първо ще го разберем ние, все пак. После можем, евентуално, да говорим с нея. Говори ли с колегата Акселсон? Неговата ли майка познаваше старицата?

— Да, тъкмо говорих с него. Нямаше ни най-малка представа. Също като теб и мен.

— Чудно — каза Бекстрьом. „Да ме вземат мътните, ако разбирам нещо.“

— Добре. Как върви работата с онези сигнали, между другото? — попита Аника Карлсон и кимна към найлоновия джоб на бюрото на Бекстрьом.

— Разпечатани и оправени — отвърна Бекстрьом. — Просто обикновено недоразумение. Случва се. Ти какво очакваше?

— Невинаги си зъл, Бекстрьом — забеляза Аника Карлсон, подсмихна се и стана.

„Луди са по теб — помисли си Бекстрьом, когато тя излезе. — Крайно време за обяд“ — заключи той. Само да ги нямаше всички тези идиоти, които чукаха на вратата му.

— Влез — изрева Бекстрьом.

14

Въпреки подсилващия обяд, макар да беше предотвратил заплахата от обезводняване и да беше върнал кръвната захар в нормата, Бекстрьом се чувстваше толкова обезсърчен, че дори нямаше сили да се откопчи от работата и да си иде у дома за няколко часа живителен сън.

„Що за живот водим ние, хората“ — помисли си той, когато се върна в кабинета си при всички търсещи помощ и съвет колеги, които постоянно висяха на вратата му. Дори и подземният свят изглежда беше изгубил устрема си и беше спрял да подпомага превантивната дейност срещу престъпността, като периодично прочистваше кръга от съмишлениците си. Вече близо половин година, откакто не бе имал истински вълнуващо убийство и какво получаваше в замяна? Една шантава старица, която забравила да нахрани заека си, и един най-обикновен обратен, който се опитал да убие друг себеподобен с арткаталог. Освен това валеше вече трети ден, а той явно бе забравил да изключи телефона си, защото някой му позвъни.

— Бекстрьом — отговори Бекстрьом. „Старата Швеция не върви към добро“ — помисли си той.

— Здравейте, шефе, надявам се, че не ви безпокоя — каза Фелисия Петершон. — Имате ли пет минути?

— Разбира се — отвърна Бекстрьом. — Особено ако донесеш едно двойно лате. — „Същия цвят като теб“ — додаде наум.

— Йес, бос. Веднага се качвам — каза Фелисия.

„Как изобщо имаше енергия да звучи по този начин — зачуди се той. — Все пак беше от Бразилия и вероятно го носеше в кръвта си.“

В действителност Фелисия не искаше нищо кой знае какво. Във всеки случай нищо свързано с работата. Най-вече искаше да му благодари.

— Говорих с Аника — поясни Фелисия. Разбрах, че сте отхвърлили сигналите срещу горката госпожа Линдерот.

— Дреболия, дреболия — отвърна Бекстрьом. „Доста прилична е, всъщност“, помисли си той. Макар че е твърде загоряла за неговия вкус.

— Тъжната история с госпожа Линдерот ми напомни за собствения ми възрастен дядо. И той много обича животните, макар да не е с ясен разсъдък през цялото време.

— Имате ли пет минути?

— Разбира се — отвърна Бекстрьом. „Какво ли е направил старият дявол? Сигурно случайно е накиснал палето си в каната — запита се наум. — Или е опитал да се избърше с него отзад.“ Забавните варианти бяха много и Бекстрьом веднага се поободри.

Преди няколко години дядото на Фелисия бил настанен в дом за възрастни хора на Островите в Меларен. Тя го посещавала два пъти на седмица, но през изминалата година той, за съжаление, ставал все по-потиснат.

— Определено не му е лесно — въздъхна Бекстрьом. „Изненада, изненада.“

— Но от два месеца е съвсем друг човек. Весел и жизнерадостен. Точно какъвто си беше преди. Сега дори си спомня името ми, когато се срещаме.

— Чудесно — удиви се Бекстрьом. — На какво се дължи промяната? — „Какво, по дяволите, да кажа“, рече си той.

— Стана нов човек, откакто доведоха институционалното куче в дома, където живее.

— Институционалното куче? — „Какви ги приказва тя“, недоумяваше той и в същия миг съзря пред себе си голям санбернар, който махаше приятелски с опашка и носеше огромна бъчва коняк на врата си.

Преди два месеца персоналът в дома закупил куче на старите хора, настанени там. Едно доста голямо куче с мека козина, което тичаше из отделението, а тези, които бяха там, го галеха и чешеха по брадата.

— Толкова е прекрасно — каза Фелисия Петершон. — Докато бях там миналата неделя, той скочи в дядовото легло и легна, а милият ми дядо също легна до него и започна да гали кожухчето му. Трябваше да го видите. Беше щастлив като малко дете. Беше толкова прекрасно.

„Мили боже! Да не би да иска да ме усмърти преждевременно?“, запита се Бекстрьом. Когато този ден дойде, той възнамеряваше лично да реши въпроса с един последен разговор с малкия Сиге. Нямаше да търси помощ от някакво псе, което сипеше косми по копринената му пижама и лигавеше лицето му, докато той стоеше пред дверите на смъртта, без да може да се защити.

— Звучи толкова прекрасно — съгласи се Бекстрьом. „Какво, по дяволите, да кажа“, помисли си той.

— Затова се сетих за възрастната госпожа Линдерот — каза Фелисия. — Когато я пуснахме в компютъра, видяхме, че се води на отчет в клиника за пациенти с деменция и че има симптоми на начален алцхаймер. Тя е тук, в Сулна, и очевидно е частна, но там май нямат никакви домашни любимци. Защото позвъних и проверих. Тогава си помислих пак да позвъня и да им предложа да купят няколко животинчета. Куче, може би, или котка, чифт зайци определено също биха свършили работа. Заради госпожа Линдерот и останалите възрастни хора там, ми е мисълта. Освен това няма да е нужно да носи лична отговорност за тях.

„Какво, по дяволите, става — не схващаше Бекстрьом. — Мислех, че работя в полицейски участък. Или съм сбъркал и съм попаднал на преглед във ветеринарната служба. Кокошчицата явно съвсем е превъртяла“.

— Знаеш ли, Фелисия? — поде Бекстрьом. Усмихна се приветливо и за по-сигурно погледна часовника си. — Идеята е чудесна. Определено.

— Благодаря, шефе — каза Фелисия. — Благодаря, знаех си, че ще ме разберете.

Веднага щом тя затвори вратата след себе си, Бекстрьом скочи от бюрото, метна палтото на гърба си и изхвърча навън. Явно в точната секунда, тъй като Росита Андершон-Триг се беше вече запътила към кабинета му.

— Бекстрьом, трябва да говоря с вас! Нали ми обещахте?

— Утре — каза Бекстрьом. — Ще трябва да го отложим за утре — повтори той. Поклати глава и направи умолителен жест с ръка.

Щом излезе на улицата, успя да хване свободно такси, което тъкмо потегляше.

— Накъде сте? — попита шофьорът и натисна таксиметъра.

— После ще уточним, просто да се махнем оттук — каза Бекстрьом и поклати подканящо глава. „Какво става със старата Швеция? — помисли си той. — Накъде отиваме?“

15

В сряда, 29 май, комисар Еверт Бекстрьом имаше възможността да бъде извън кабинета си почти през целия ден. Това на свой ред беше плод на внимателното планиране, защото предната вечер с помощта на мобилния си телефон натрака съобщението „работя вкъщи“ до единайсет сутринта, последвано от „конференция в управлението на полицията“, която започваше в един следобед. Иначе трябваше да иде и да кисне в кабинета, а сега имаше цялото време на света да си поспи по-дълго сутринта, после да обядва и да си полегне след това. Но ако не беше Росита Андершон-Триг, която явно го беше чакала цяла сутрин и кажи-речи се намъкна веднага щом той отвори вратата на кабинета си.

И ето я сега, седнала на стола за посетители. С влажни очи, кльощава, тъжна и безцветна.

— Слушам, Росита — каза Бекстрьом и кимна подканящо. — Явно е важно това, което ви тежи на сърцето.

Криминален инспектор Росита Андершон-Триг беше дошла, за да изрази недоволството си от начина, по който Бекстрьом ръководеше работата в отдела, и за по-сигурно си носеше лист с бележки в подкрепа на това, което мислеше да каже.

Първо, тя никак не харесвала снизходителното отношение към колегите от Отдела за защита на животните и техните важни задачи, израз на което Бекстрьом дал на оперативката в понеделник. В тази връзка тя искала още да изрази личното си мнение. Полицията посвещавала твърде много внимание на хората и така наречените им проблеми, което на свой ред рефлектирало върху всички невинни животни, и те, взети като цяло или поотделно, били постоянно подложени на непонятни страдания.

— Слушам, слушам — каза Бекстрьом. — Продължавайте, продължавайте. — Бекстрьом ѝ кимна окуражаващо. Усмихна се дружески и махна подканящо с дясната си ръка. „Ще трябва да приложа бекстрьомската объркваща стратегия, лесна работа“, помисли си той.

В началото Росита Андершон-Триг не можа да скрие изненадата си, но после пое дълбоко дъх и подхвана ново изречение. На второ място…

Мерките, които колегите от „Защита на животните“ са предприели въз основа на решението на областната управа, по нейното компетентно мнение са напълно основателни. Госпожа Линдерот е явно неподходяща за стопанин на животно. За разлика от началника си, тя отделила време за материалите, послужиш като основание за решението на областната управа, и прочела внимателно всичките шест сигнала, които свидетелката Фрида Фриденсдал подала до полицията през изминалата година. Между другото, и онази ужасяваща история, когато заекът за малко да бъде разкъсан от дакел, живеещ в блока, ако не била решителната намеса на господарката му, която предотвратила трагедията.

— Да, чувам ви — каза Бекстрьом и поклати тъжно глава. — Просто ужасно. Ужасно.

— Да, точно така, макар че не разбирам наистина…

— Трябва да знаете, че напълно споделям вашето разбиране — прекъсна я Бекстрьом и кимна подчертано.

— Значи, искате да кажете, че дакелът на Фриденсдал за малко щял да убие зайчето.

— Не, всъщност не искам да кажа това. Фриденсдал Няма дакел. Тъкмо затова тя напуснала „Приятели на животните“. В знак на протест срещу почти патологичния им интерес към котките, кучетата, конете и всички останали четириноги животни с козина, които съществуват само за да задоволяват чудатите нужди на господарите и господарките им. Това е причината тя и някои от другите членове да основат „Осмели се да защитиш най-малките ни приятели“.

— Радвам се да го чуя — каза Бекстрьом с дълбока въздишка на облекчение. — Радвам се да го чуя. Бях си помислил, че дакелът е на Фриденсдал.

— Не разбирам…

— Напълно споделям отношението ѝ, както вероятно разбирате — каза Бекстрьом. — Като малък израснах с кучета и котки и веднага щом се преместих, си взех мои, но животните, които заобичах, бяха други.

— Какви например? — Росита Андершон-Триг впери подозрителен поглед в него.

— Всякакви — отвърна Бекстрьом и махна с ръка. — Имал съм най-различни през годините. Имах златна рибка на име Егон например. Беше истински малък разбойник. Плуваше като дявол. В момента имам папагал, казва се Исак. В почивните дни не спираме да си говорим двамата. Дааа, много приятелчета си имах през годините. Имам още насекомо пръчка.

— Насекомо пръчка?

— Да, забележителни същества са. Кръстих го Тресчица. Какво ще кажете?

— Тресчица?

— Да — потвърди Бекстрьом. — Тресчица. Знаете ли? Напълно съм убеден, че той разбира какво казвам, когато говоря с него. Изглежда сякаш слуша, когато го наричам Тресчица. Обичам да го поставям на масата, когато закусвам сутрин. Той живее в една такава стъклена кутийка, сещате се. Така че трима живеем в апартамента, Исак. Тресчица и аз.

Отначало тя седя, без да продума почти минута. После започна да маха озадачено с ръце пред лицето си. Прочисти гърлото си няколко пъти, сякаш да си поеме дъх, преди да заговори отново.

— Чувам ви, Бекстрьом. Не вярвам да ме лъжете право в очите. Просто не се връзва с това, което казахте онзи ден на срещата.

— Какво искате да кажете? — попита Бекстрьом с невинно изражение.

— Ами ако не ме лъже паметта, казахте, че подалата сигналите, Фрида Фриденсдал, вижда призраци. Сега, на оперативката в понеделник.

— Не, разбрали сте ме погрешно — възрази Бекстрьом с раздразнение. — Съвършено погрешно съм схванал името на организацията ѝ. „Осмели се да защитиш най-малките ни приятели.“ Помислих, че е изоставила идеята за животните и вместо това ще защитава разни там нехранимайковци. И че затова е напуснала „Приятели на животните“. Независимо от онова лигавене с кучетата и котките.

— За какво говорите? Какви нехранимайковци?

— Ами за онези малки дяволчета, които само пръскат със спрей в метрото и късат краката на щурчетата. Разбирате ли какво имам предвид?

Беше съвсем очевидно, че въпросът беше болезнен за нея. Лицето ѝ заприлича на къщичка за птици и ако той беше продължил още малко, може би щеше да стане свидетел на чудо. За първи път в историята на човечеството очите на някого щяха да изхвръкнат от черепа му от чиста изненада.

— Знаете ли — добави Бекстрьом и вдигна дясната си ръка в почти повелителен жест, за да я възпре, преди да се е окопитила. — Нали познавате Кайса? Нашият полицейски началник. Кайса с плъха?

— Да, в една и съща организация сме, „Полицайки за животните“.

— Разбира се. Аз съм голям почитател на Кайса. Дори бих казал, че когато тя създаде новия ни отдел за защита на животните, това беше най-важната реформа в историята на шведската полиция.

— О, така ли мислите? По този въпрос сме на едно мнение.

— Разбира се. И освен това областният ни полицейски началник има интерес, който наистина споделям. Както и вие.

Определено знаете за голямата ѝ любов към плъховете?

Росита Андершон-Триг само кимна.

— Точно като мен — добави Бекстрьом, облегна се на стола си и вдигна ръце, сякаш искаше да прегърне целия свят.

— Обичам плъховете, откакто се помня — продължи той. — Плъховете и мишките. Големите плъхове, малките плъхове, японските голи плъхове, едни такива без козина, със сигурност ги знаете. Да не говорим за мишките, горските мишки, полските мишки, танцуващите мишки, както и обикновените къщни мишки, разбира се. — Бекстрьом свали ръце и се усмихна широко на посетителката си. „Даже и бръснатите плъхове — помисли си Бекстрьом.“ — Но не бихте отказали и „небесната вкусотия“ или пък някой друг деликатес, за който нито ти, нито приятелката ти Кайса си нямате ни най-малка представа — добави той.

— Та такива ми ти работи — продължи Бекстрьом, като наблягаше на всяка сричка, сключи ръце на коленете си и кимна почтително.

— А сега, така и така сте тук, има нещо, което ме занимава от доста време всъщност. Както сигурно знаете, планира се създаването на една позиция полицай по защита на животните тук във Вестерурт. Той също така ще държи връзка, ще работи съвместно с колегите от отдела в центъра. И знаете ли какво, Росита. Смятам, че вие сте идеалният човек за тази работа.

— Радвам се, че го казвате, Бекстрьом. Всъщност мислех да кандидатствам за тази позиция.

— Тогава ще говоря с нашия областен началник, първо това ще направя. Обещавам, имайте ми доверие.

— Благодаря, Бекстрьом. Благодаря. Дължа ви извинение. Явно съм ви разбрала съвсем погрешно…

— Забравете, забравете — каза Бекстрьом. — Анна Холт може да си има особености, но че ме слуша, го знам със сигурност. Неотдавна ми сподели, че мисли да си вземе котка. Нейният мъж работи в отдел „Убийства“ на Националната служба „Полиция“, така че тя през повечето време е сама. Имала нужда от някаква компания чисто и просто.

— И какъв съвет ѝ дадохте?

— Да не го прави, разбира се. Та вие сама разбирате. Какво мислят котките за плъховете и мишките?

— Благодаря, Бекстрьом, искрено и сърдечно благодаря. — Росита Андершон-Триг кимна и го погледна с блеснали очи.

Веднага щом най-голямата откачалка в отдела му излезе, той набра номера на най-висшестоящия си началник Анна Холт и я помоли за среща, незабавно.

— За какво става въпрос? — запита Анна Холт.

— Не е за по телефона — отвърна Бекстрьом. — Единствено мога да кажа, че въпросът е от решаващо значение за доброто функциониране на отдела ми.

— Добре, тогава. Ще се видим след пет минути. Имаш десет минути.

— Отнася се до онази позиция за полицай по защита на животните тук във Вестерурт — обясни Бекстрьом веднага щом стъпи в кабинета на областния началник Анна Холт. Не искаше да пилее време, обядът го очакваше.

— И на мен ми е мъка — заяви Анна Холт и изглежда казваше истината. — И аз никак не съм очарована, но работата е там, че решението вече е било взето на областно ниво, от най-висшето ръководство на полицията, и независимо какво аз и ти…

— Какво мислиш за колегата Андершон-Триг? — прекъсна я Бекстрьом.

— Значи, можеш да се лишиш от нея — констатира Холт с лека усмивка.

— Да — потвърди Бекстрьом.

— Тогава така ще направим — заяви Анна Холт. — В действителност и аз си мислех същото. И ти имаш своите светли страни, Бекстрьом.

16

В четвъртък, на 30 май най-после спря да вали. Можеше дори да се види бледото слънце в началото на лятото, което плахо надничаше зад облачните воали там горе, в безкрайната синева. Там имало и цял град, това бе научил Бекстрьом в неделното училище, когато беше малко момче. Само че, естествено, той не можел да се види. Бил твърде високо. Още госпожата в неделното училище му беше разказала това.

Денят очевидно започваше злокобно — той едва беше успял да седне зад бюрото си, когато телефонът му звънна, но веднага щом чу кой е, ситуацията се промени към по-добро. Определено към по-добро и това вероятно бе знак, че и тази ужасна седмица отиваше към своя край. Беше последното попълнение, инспектор Йени Рогерсон, която молеше шефа си за помощ във връзка с разследването на предполагаемия побой на паркинга пред двореца „Дротнингхолм“.

— Усещам, че имам нужда от добър съвет — каза Йени Рогерсон. — Така че, ако можете да отделите пет минути, ще бъда много благодарна — заключи тя.

— Разбира се, Йени — отвърна Бекстрьом. — Вратата ми винаги е отворена за теб, нали знаеш. — „И не само вратата“, рече си той, докато поставяше слушалката и същевременно провери дали не е забравил да закопчае панталона си.

Месец по-рано Бекстрьом бе получил обаждане от стария си съперник и колега, криминален инспектор Ян Рогерсон от Комисията по убийствата на Националната следствена служба, който всъщност звънеше заради дъщеря си. Рогерсон беше чул, че има свободно място в отдела за тежки престъпления на Бекстрьом.

— Къде работи тя сега? — попита Бекстрьом в желанието си да отклони въпроса, тъй като нямаше никакво намерение да назначава някое от Рогерсоновите отрочета. Със сигурност имаше половин дузина от съответния брой слабоумни майки, и според слуховете поне половината бяха станали полицаи. Не само че не бяха много умни, но и изглеждаха ужасно. „Що се отнася до външния им вид, вероятно бяха одрали кожата на баща си“, предположи Бекстрьом.

— Сега е в „Превенция на престъпността“ Сьодермалм — отговори Рогерсон. — Сред онези фъфльовци в новоизгладени униформи и съвсем ѝ писна от пенсионерите и сополанковците, с които трябва да се занимава по цял ден.

— Страхувам се, че може да има проблеми — отвърна Бекстрьом. — Знаеш как е, когато трябва да се назначи някой. Не е като преди, когато просто…

— Ама по дяволите, Бекстрьом — прекъсна го Рогерсон. — Говориш с мен. С Роге, най-добрият ти приятел, единственият ти приятел, ако трябва да сме точни, единственият ти приятел от Полицейската академия, която изкарахме заедно.

— Да, да, разбирам те — отвърна Бекстрьом. „Е, най-добри ми приятелю? Един истински мъж, както той самият се определяше, как следваше да се отнася с приятелите? Особено в този свят, в който живееше, където човек за човека беше вълк“, запита се той.

— Е? — каза Рогерсон.

— Добре, обещавам да поговоря с нея — отвърна Бекстрьом. „Как никога не се отказват тези досадници“, помисли си той.

— Просто го уреди — продължи Рогерсон. И след това той просто затвори.

Седмица по-късно той я видя за първи път. Тя дойде при него, прекрачи прага на кабинета му, огря цялата стая с усмивката си, протегна ръка и изрече името си.

— Йени Рогерсон — представи се Йени. — Радвам се най-после да се запозная с най-добрия приятел на баща ми.

— Заповядай, седни, Йени — покани я Бекстрьом и посочи стола за посетители. „Не е възможно да си роднина на онзи грозен сатир — учуди се Бекстрьом. — Трябва да е скрита камера, някой се подиграва с мен“, предположи той.

Сега тя отново седеше там, полата ѝ повдигната до половината на бедрата, леко приведена, с водопада от руси коси, червените устни, белите зъби и дълбокото дефиле насред тежката гръд. Цялата тази прелест на ръка разстояние и всичко, което трябваше да направи, беше просто да се наведе и да я сграбчи, мина му през ума.

— Какво мога да правя за теб, Йени? — попита Бекстрьом. Облегна се на стола си и я удостои с усмивката си а ла Клинт Истууд. „Наполовина а ла Клинт Истууд, така че да не се хвърли в шпагат веднага“, рече си наум той.

Йени бе дошла за съвет относно задачата си, свързана с побоя пред двореца „Дротнингхолм“. Разследване, което, за съжаление, изглежда беше забуксувало. Анонимен подател на сигнала, жертва, която категорично отрича целия инцидент, а в деня преди да разговаря с Националната лаборатория по криминалистика, разбрала, че ще отнеме месец, преди да получи ДНК анализа.

— Какво да правя сега — попита Йени и въздъхна обезсърчена. — Няма дори свидетел, който да иска да говори с мен.

— Зарежи тая досада — посъветва я Бекстрьом. „Направи нещо съществено с живота си“, допълни наум той.

— Точно това си мислех и аз — съгласи се Йени. Освен това мислех да препратя цялото разследване на Службата за сигурност, за сведение.

— На Службата за сигурност ли? — Бекстрьом не можа да скрие изненадата си. — Че защо?

— Ами с оглед на онези специални инструкции, отнасящи се до нас тук във Вестерурт. Че Службата за сигурност искат копие за сведение относно случващото се в района, което може да има връзка с двора, краля или семейството му. Става въпрос за обичайните съображения за сигурност. И „Дротнингхолм“, и „Хага“ се намират в нашия район и ако съм прочела внимателно инструкциите, Службата за сигурност иска информация за всички дела, които имат географска или друга връзка с държавния глава и семейството му. Искат да знаят дори само някой да свие велосипед около двореца „Дротнингхолм“.

— Да, едва ли могат да се надяват на нещо по-добро — промълви Бекстрьом и въздъхна тежко. „Проклети мамини синчета“, отсече той. Кралят поне беше мъж на място. Нищо лошо не можеше да се каже за него. Логично заключение, като се съди по всичко, което той беше чел във вестниците през изминалата година.

— Добре — каза Йени и се усмихна отново. — Радвам се, че вие и аз сме съгласни. Че сме на едно мнение, искам да кажа.

„Само ако знаеше“, помисли си Бекстрьом.

— Има ли още нещо, с което мога да ти помогна? — попита Бекстрьом и кимна подчертано и мъжествено.

— Имам един въпрос, по-скоро от любопитство. Ако обещаете, че ще си остане между нас?

— Слушам — отвърна Бекстрьом. Наведе се напред, опря лакти на бюрото и сключи пръстите си като свод.

— Мислех си за Аника, колежката Аника Карлсон — каза Йени Рогерсон, като също се наведе и снижи глас. — Не че е… малко така, ако може така да се каже. — Йени обясни, като махна с лявата си ръка.

— Опитвала ли е да те задява? — попита Бекстрьом. „Войнстващата лесбийка лети ниско“, помисли си той.

— Така си мисля — каза Йени и се усмихна. — Не че се обиждам, но аз самата съм всъщност нормална, много нормална.

— Радвам се да го чуя — каза Бекстрьом и се усмихна. Пълна усмивка а ла Клинт Истууд този път, защото беше съвсем очевидно, че скоро ще дойде време да извади големия салам.

17

Чак в петък чу камбанения звън на свободата, отначало слаб, но с напредването на деня ставаше все по-силен и както обикновено, в този ден той бе на конференция. Да не спира да се развива професионално, беше от решаващо значение, ако човек иска да е осведомен и адекватен полицай, служител на обществото, достоен за това име, и той не пропускаше случай да подчертае тази естествена необходимост пред своите служители.

Дори в организацията, към която принадлежеше, бяха наясно, че това е главината на колелото на борбата с престъпността. Тъкмо конференциите и останалите форми на вътрешно обучение бяха безспорно най-бързо развиващата се дейност в полицията. Жаждата за знания в професията изглеждаше неутолима и самият Бекстрьом беше пример за околните.

Една от причините за това беше неговата придирчивост при избора на курсовете и конференциите, които да посети. Далеч нелесна задача, тъй като разнообразието беше почти безкрайно и включваше най-различни дисциплини и сфери на познание. Самият той предпочиташе петъчните конференции, провеждани извън ежедневното полицейско обкръжение, което можеше да е ограничаващо както за речта, така и за мисълта. Най-добре беше, ако до мястото се стигаше пеш от жилището му на „Кунгсхолмен“.

Също така нито да започват твърде рано, нито да свършват прекалено късно през деня, тъй като това можеше да се отрази зле както на приготовленията му за предстоящото придобиване на умения, така и на потребността след това, в усамотение, да може да осмисли процеса, част от който е бил до преди малко. Особено важно беше още накрая всички участници да имат достатъчно време да разговарят и да дискутират разискваното по-рано през деня. Работа в малки групи и особено когато всеки участник имаше да реши и представи редица писмени задачи, беше от друга страна нещо неприятно, което сериозно би могло да ограничи творчеството на участниците по различни начини.

По отношение на тези важни аспекти днешната конференция изглеждаше особено обещаваща. Голяма конферентна зала в центъра, недалеч от жилището му — времето в началото на лятото беше слънчево, — начало с кафе и среща в девет сутринта и накрая обща дискусия, като всичко се предвиждаше да приключи до три следобед, така че пристигащите от по-далеч участници да не се притесняват, че няма да могат да се приберат при семействата си преди полунощ.

Дори и темата на деня беше интересна — за истината, лъжата и езика на тялото, — тъй като беше насочена към следователите в полицията и особено към тези, които работят като водещи разпитите при разследване на тежки престъпления.

„Приляга ми идеално“, установи Бекстрьом доволно, когато още в девет и четвърт влезе във фоайето на голямата конферентна зала, за да започне усвояването на нови умения с чаша силно кафе и два кроасана.

Встъпителната лекция бе изнесена от един професор по съдебна психология, който се явяваше и организатор на цялата конференция, а освен това беше написал дисертация на същата тема.

Професорът започна изложението си, като премина направо към същината на собствената си дисертация. А именно, че когато става въпрос за разграничаването на истината от лъжата, езикът на тялото казва значително повече от чисто вербалното послание, което разследваното лице дава. След това, с помощта на компютъра си, пауърпойнт, различни таблици, снимки, кратки видео клипове и неспирен поток от думи лекторът им в продължение на един час обясняваше нагледно какво е имал предвид.

Хората, които напълно избягват зрителния контакт и предпочитат да гледат коленете си, бяха следователно също толкова подозрителни, колкото онези, които гледат водещия разпита право в очите и започваха отговора на всеки въпрос с кимване и любезна усмивка, и това без значение дали седяха като вкаменени, или се опитваха да протрият седалката и облегалката на стола.

„Кафяви палави очи и две крачета, които се движат като барабанени пръчки по пода, никога не са за изхвърляне“, помисли си Бекстрьом и се намести удобно на стола си.

След тези встъпителни думи професорът съвсем се отприщи, от разследвани лица с нормални лицеви потрепвания и спазми до такива, които бяха съвсем кататонични, а основната част от времето той посвети на знаците и жестовете на тялото, които се вместваха някъде по средата. Хората се покашляха и тананикаха, подръпваха ушите си, пипаха носовете си, търкаха челата си или се чешеха по главите.

Когато се стигна до езика на тялото, който разкрива човека и злите му намерения, дори и напълно парализиран не би издържал едно научно изследване под ръководството на професора. Лекото трепване на клепача бе достатъчно за основателно подозрение, а разширената зеница разбиваше на пух и прах всякакво доверие.

Имаше също така интересни връзки между вербалните послания на подследствените и езика на тялото им. Лицата, които започваха всичко, което искаха да кажат, с „честно казано“, „право да си кажа“, „с ръка на сърцето“ и „между нас да си остане“, като същевременно подръпваха ушите си и търкаха носа си с показалец, се причисляваха към най-изпечените лъжци. В света, в който живееше и действаше професорът, „комбинаторното поведение“ беше равносилно на пълно признание.

„Още малко и ще повярвам на приказките ти“, помисли си Бекстрьом. Понеже самият лектор правеше впечатление на много съмнителен субект. Дребна дрипава фигура със смачкани дънки и неугледно сако, чието основно действие беше да мести дебелите си очила между носа и челото си, когато не дърпаше ушите си и не търкаше с показалец носа си.

„Този малък глупак ни предложи само брътвежи и мънкане — заключи наум Бекстрьом. — Ако седеше на разпит пред мен, първо щях да натрия плювалника ти със сапун, преди да те хвърля в затвора.“

После направиха пет минути почивка, за да се разтъпчат преди заключителното време за въпроси, и когато слушателите се завърнаха след обичайните двайсет минути, отново се възцари пълна тишина.

— Имате ли въпроси? — попита лекторът за трети път, като шареше с очи из публиката, преди да подхване ново изречение.

— От списъка с присъстващите се вижда, че имам удоволствието сред слушателите да са някои от най-опитните водещи разпити в страната. Забелязах, че комисар Еверт Бекстрьом е тук. — Професорът кимна любезно към Бекстрьом, който седеше най-отзад в залата.

„Кои ли са останалите? — запита се Бекстрьом, като също само кимна в отговор. — Какво, по дяволите, става с обяда?“ Въпрос, който впрочем изглежда занимаваше не само него, ако се съдеше по израженията на колегите.

— Би било интересно да споделите вашия опит, от бойното поле, така да се каже, що се отнася до езика на тялото като средство за разграничаване на истината от лъжата.

— Уви, не е толкова просто — отвърна Бекстрьом и кимна подчертано. — Значи, по този въпрос сме на едно мнение. Макар че някои неща човек научава с годините. Неща, които показват кога лъжат, имам предвид. — Бекстрьом кимна отново. Още по-подчертано този път, за да наблегне на току-що казаното.

— Някакви съвети? Ще ни споделите ли опита си, господин комисар?

— Да, лично аз разчитам на един знак, който работи безотказно. Стопроцентово доказателство, че лъжат.

— Извънредно интересно — каза професорът и поглед, на жадно Бекстрьом. — Не бихме ли могли да…

— Разбира се — прекъсна го Бекстрьом, като направи с ръка жест, призоваващ към внимание. — При условие обаче, че си остане между събралите се тук.

Професорът кимна нетърпеливо и ако се съдеше по мълчанието в залата, не само той беше нетърпелив.

— Носът — продължи Бекстрьом и за всеки случай посочи собствения си нос с цел да избегне недоразумения. — Носът им започва да расте, когато лъжат.

— Носът? Като на Пинокио? На Пинокио носът започва да расте, когато лъже.

— Именно — отвърна Бекстрьом, като наблегна на думата. — Неоспоримо е. Единственият ни сигурен знак, ако питате мен. И вие сте мислили за това, нали?

— Моля да ме извините, но…

— За носа им, че расте, когато лъжат — прекъсна го Бекстрьом. — Със собствените си очи съм го виждал, много пъти. Спомням си конкретен разпит, той беше убил обичната си съпруга и като последно сбогом я закопал в старо торище. Искал да спести разходите по погребението. Във всеки случай лъжеше толкова ужасно, че си помислих, спомням си, какъв късмет има, че не е настинал, понеже щеше да му трябва чаршаф, за да си издуха носа.

— Подигравате ми се, Бекстрьом — отвърна професорът с огорчено изражение. — Поднасяте ме, нали?

— Не разбирам как можете да го допуснете — отговори Бекстрьом и поклати глава. — Погледнете носа ми, ако не ми вярвате. Не е пораснал и милиметър, откакто отговорих на въпроса ви.

„Голям му дойде май залъкът на лапнишарана лектор“, помисли си Бекстрьом, когато излезе на улицата и пое курс към дългоочаквания обяд.

„Пинокио, ето, значи, как се казваше той, онова гейче от приказките, чийто нос пораства, щом излъже. В такъв случай Питър Пан трябва да е другият лапнишаран. Онзи, с крилата на гърба си“.

18

Следобеда той прекара по обичайния начин. Първо обилен обяд, после среща с полската си масажистка, госпожица Петък, на която бе попаднал по чиста случайност няколко месеца по-рано. Сградата, където тя провеждаше скромната си дейност, се намираше в квартала, в който живее и той, и след като на два пъти в една и съща седмица забеляза червенокосата бомба, която отключваше вратата и влизаше вътре, бързо схвана как стоят нещата.

Бекстрьом беше предпазлив генерал и очевидно беше направил необходимите проверки. Тъй като маса празноглави политици с помощта на разни там джофри, я в панталони, я в поли, бяха обявили извън закона единствената истинска любов, налична в този окаян свят и тези тежки времена, онази, за която най-пряко замесените вземаха и даваха своето от самото начало в свежи пари, той разговаря със стар колега от отдела за проституция в полицията в центъра. В професионалните кръгове той беше известен като Пеле Снуск и определено беше верният човек, с когото да говори Бекстрьом, за да е сигурен, че бъдещата му масажистка не фигурира в техния регистър на проститутките. Или че помещението ѝ не е в някой списък с подозрителни адреси и обичайни свърталища под наблюдение.

Пеле Снуск му беше дал зелена светлина. Нямаше никаква забележка в книжата му, а ако се появеше нещо, което да говори за обратното, той обещаваше да се обади незабавно. Бекстрьом му благодари за любезността и обичайната бутилка с малцово уиски беше вече на път.

Чак тогава той позвъни и записа час за лично посещение. Болки в раменете и ставите, които очевидно могат да споходят и началник като него, за съжаление, запълнен график и затова непосредствено преди да затвори в петък следобед, ако е възможно? Чуруликащ глас в другия край на телефонната линия и отличен резултат — директор Бекман се записа като последния клиент за деня.

Госпожица Петък се казваше в действителност Людмила, с формата на пясъчен часовник и червенокоса по рождение, за което на Бекстрьом бяха нужни само три посещения да го установи. В нейния случай определено ставаше въпрос за любов от пръв поглед, макар че тя положи всички усилия да го скрие.

По време на първото си посещение Бекстрьом, само с кърпа за ръце около бедрата си, започна лечението, като легна по корем, докато милата Людмила разхлабваше схванатите му мускули и стави. Тя месеше, натискаше и дърпаше, докато вдървеността от мускулите и ставите му се стече направо в големия салам и Бекстрьом се принуди да лежи известно време като ъгломер, преди да се обърне и да махне палатката от кръста си.

— А, охо — възкликна Людмила с ококорени очи, щом видя резултата върху предната страна от един обикновен масаж върху задната.

— Ами — каза Бекстрьом и я удостои с полуусмивка а ла Клинт Истууд — може да поработите и там.

„Любов от пръв поглед“, помисли си Бекстрьом, когато обу панталоните си след края на процедурата. Въпреки че всичко бе започнало с обикновен ръчен труд, който в случая изискваше двете ръце, изпълнението беше много компетентно.

Следващата седмица личната му госпожица Петък започна с една прегръдка и целувка по бузата веднага щом той прекрачи прага, за да завърши с първокласно изсмукване, което Бекстрьом възмезди с лихва още на следния петък. Първо той ѝ предложи „небесната вкусотия“, установи, че тя беше и естествено червенокоса, и истинска жена, а след това я остави да завърши със скоростна езда върху големия салам.

„Истинско младежко влюбване“, каза си Бекстрьом, докато за трети път от три седмици си обуваше панталоните в същата стая. Личната му госпожица Петък от няколко месеца насам винаги по този начин завършваше всяка седмица, посветена на работа в служба на правосъдието.

19

Безспорно това беше седмица, изпълнена с тежка работа, но вече бе дошла съботата, време за един обикновен воин като Бекстрьом да пъхне меча на правосъдието в ножницата и да се наслади на напълно заслужената си почивка. Беше също крайно време да разучи как стоят нещата с произхода на малката Йени, за да може по този начин да избегне нежелани изненади от кръвосмесителен характер. Ако ѝ позволеше да възседне големия салам, възнамеряваше все пак навреме да си гарантира, че нейният така наречен баща, криминален инспектор Ян Рогерсон, няма да се появи в близкото му обкръжение, макар и представляван от дъщеря си.

Достатъчно беше само да си го помисли, за да започнат да се появяват ужасяващи картини в съзнанието му. Независимо че часът беше само единайсет сутринта, той беше принуден да ги прогони с помощта на един малък спешен оросител, преди да събере достатъчно сили, да позвъни на Рогерсон и да предложи среща със закуска.

— Аз черпя първата бира, а ти можеш да поемеш втората — добави Бекстрьом щедро, така че печално известният консуматор на безплатна храна, Рогерсон, да не таи други идеи в главичката си.

Рогерсон счете, че идеята е чудесна, и дори предложи да идат в неговия квартален ресторант в Сьодер. Държаха го двама сърби, Марко и Янко. Сервираха отлично месо на скара, поддържаха разумни цени на всичко и тъй като знаеха с какво се занимава Рогерсон, той и гостите му можеха да разчитат на някоя и друга бира, която не се появяваше в сметката.

— Добри момчета са — обясни Рогерсон. — Поръчаш ли шейсет грама, можеш да разчиташ на осемдесет. Да го кажем без увъртане, куп привлекателни жени, които обикновено висят на бара, а от онези обичайни култургейове да не ти пука. Ако се случи да се появи някой по погрешка, Янко обикновено го изхвърля директно.

И така, те седяха там от половин час. Бяха вече на втората безплатна бира и порядъчно силно питие за всеки от тях, понеже главният сервитьор бе направил наглед невъзможното; веднага щом разбра, че легендарният Еверт Бекстрьом беше този, който оказва чест нему и на малкото му заведение.

— Наздраве, Бекстрьом — каза Рогерсон. — Как се справя дъщеря ми, малката Йени?

— Добре — отвърна Бекстрьом. — Вярвам, че може да стане наистина добра, в дългосрочен план — добави той поклащайки се. „Но не както си го представяш“, помисли си той.

— Одрала е кожата на баща си — каза Рогерсон с гордост. — Одрала е кожата на баща си — повтори той, вдигна чашата си и отпи две големи глътки.

— Да, макар да не си приличате толкова много. — „Този грозник да вземе да се погледне в огледалото“, додаде наум Бекстрьом.

— Главата ѝ е същата като моята. — Рогерсон почука дясното си слепоочие с показалец, за да онагледи думите си. — Това момиче е като теб и мен, Бекстрьом. Истинска полицайка е малката ми Йени. Нали знаеш, че тя прие моето име, когато кандидатстваше в Полицейската академия?

— Спомням си смътно, че беше казал нещо такова, да, — кимна Бекстрьом.

— На външен вид, ако се чудиш, прилича на майка си. Като две капки вода са. Гун се казва майката, добро момиче, работи като фризьорка в Йоншьопинг. Тя е оттам. Четирийсет и пет лазарника, но никой не ѝ ги дава, като я види. Изглежда като на трийсет, най-много. Вярно, не е гений, но определено е едно от най-добрите чукания, които съм имал през целия си живот. Ами така стоят нещата с мадамите, които не са много силни в главата. Компенсират, когато се озоват в кревата, ако може така да се изразя. Още е страхотна, знаеш ли, случайно минавах през Йоншьопинг преди няколко месеца и тогава направихме едно малко повторение. — Рогерсон кимна със задоволство, изглежда по-скоро на себе си.

— Гледай ти — отвърна Бекстрьом. „Става все по-интересно. Това дори може да свърши с един хубав двоен сандвич“, помисли си той.

— А как се запозна с нея? За майката на Йени питам.

— Случайно минавах оттам — отвърна Рогерсон и се ухили. — Беше през осемдесетте, по същото време, когато все още неизвестният нам извършител свали табелата, на която пишеше „Палме“. Бях командирован от „Наркотиците“ в Стокхолм в „Убийства“ в Националната служба „Полиция“, на които страшно не им достигаха хора, както разбираш. И така, появи се убийство в Йоншьопинг. Управител на бензиностанция, който беше намушкан с нож. Този грабеж беше в задънена улица и тогава полицаите се заинтересували от едно старо гадже на Гун. Тя бе малко дива по онова време, тази хубавица. Май не е толкова чудно при нейния външен вид.

— Е, той ли беше? Гаджето? — „«Малко дива» звучи добре“, помисли си той. „Разбира се, напълно възможно беше някой ползвател на социални помощи с бели зъби да е напомпил малката Гун и да е оставил Рогерсон да опере пешкира.“

— Не — отвърна Рогерсон и поклати глава. — Беше един друг талант от града. И не беше от познатите на Гун. Отне ни само седмица да изясним нещата. Така че трябваше бързо да се действа с Гун, както разбираш. Тъкмо навършила осемнайсет — каза Рогерсон и въздъхна. — Ех, че времена бяха, Бекстрьом. Макар че никога не е ставало дума да се бракуваме. Бях се уредил в Стокхолм. И с работа, и с годеничка. И едно дете, което тогава беше на две години, и още едно на път.

„Кой да предположи“, помисли си Бекстрьом и се задоволи само с кимване.

— Но поддържахме връзка през всичките тези години. И Йени и аз, а също и Гун. Никога нищо не им е липсвало. На Гун добре ѝ се развиха нещата. Има два собствени салона за красота. Печели повече от теб и мен, взета заедно.

„Е, говори за себе си.“

— Наздраве за Йени — предложи Рогерсон и вдигна чашата си. — И за майка ѝ.

— Наздраве — отвърна Бекстрьом. „Изглежда наистина обещаващо. Майка и дъщеря. Определено може да се получи славен двоен сандвич.“

След това те изоставиха темата и се насладиха на една наистина хубава вечеря, преди да се преместят на бара и да оставят вечерта да се развие по онзи приятен начин, както става между истински полицаи. Беше толкова приятно, че подробностите бяха обвити в мъгла, но когато Бекстрьом се свести, лежеше във всеки случай в собственото си легло от „Хестенс“6, у дома.

Беше прекарал в леглото почти целия ден, преди да се съвземе дотолкова, че да може да иде до любимата си квартална кръчма и да си поръча ранна неделна вечеря.

Цял неделен ден прекаран вкъщи. Когато се прибра, седна на тайния си компютър, чийто адрес в никакъв случай не можеше да бъде проследен, и се погрижи за своя онлайн фен клуб от името на „Червената шапчица“ и „Любопитната блондинка“, а общото между тях беше, че очевидно са имали личен опит както с големия салам, така и с „небесната вкусотия“. „Ще им приседне на останалите женски“, помисли си Бекстрьом, когато изключи компютъра, след като беше оставил Червената шапчица поверително да им разкаже с какви ресурси разполагаше техният идол.

Когато си легна, нощта беше още млада. Няколко чаши малцово уиски за подсилване, за да може да посрещне настъпващия понеделник, и след това заспа. Спа като праведник цели пет часа, преди телефонът да го събуди за новия ден. За понеделника, 3 юни, който щеше да стане най-хубавият ден в живота му.

Времето на чудесата все още не беше отминало.