Истинската история за носа на Пинокио

20

Когато Бекстрьом влезе в преддверието на жилището на последната си жертва на убийство, Аника Карлсон вече го очакваше. Тя му подаде найлоновите калцуни и ръкавици и кимна към голямото стълбище, което водеше към горния етаж.

— На горния етаж — каза тя. — Там, изглежда, се е случило всичко. Намерен е в горния салон. Това е голяма стая, сигурно петдесет-шейсет квадратни метра, която той вероятно е използвал за нещо като комбинация от работен кабинет и всекидневна. Има и голяма тераса.

— Тялото още ли е там? — прекъсна я Бекстрьом.

— Разбира се, предполагах, че ще искаш да го видиш на място. Съдебният ни лекар обаче си замина. Тръгна преди четвърт час. Ниеми и Ернандес са горе, но свършиха със стълбището тук долу, така че можем да се качим.

— И какво каза той? Чичо доктор — поясни Бекстрьом.

— Убийство — отговори Карлсон. — Удар с тъп предмет по главата, което човек не трябва да е лекар, за да разбере. Задната част на главата е смачкана, черепът му е съвсем плосък. С една дума, изглежда ужасно.

Бекстрьом само кимна. После той седна на една табуретка и с известно усилие обу калцуните, преди да стане и да сложи найлоновите ръкавици.

— Нямам търпение — каза Бекстрьом.

— Има още нещо — каза Аника, като снижи глас.

— Слушам — отвърна Бекстрьом. „Какво ли ѝ е хрумнало?“, помисли си той.

— Ериксон има компютър, там горе — продължи Аника и направи знак с глава към горния етаж. — Той е на бюрото му. Докато бях горе преди минути, Ниеми ми каза, че очевидно е бил включен и че кодът за сигурност не е бил активиран.

— Е, и?

— Предложих му да използва възможността да копира твърдия диск, но…

— Какъв е проблемът? — прекъсна я Бекстрьом.

— На него има залепен стикер, принадлежи на адвокатската фирма „Ериксон и Партньори“, така че Ниеми искаше първо да пита прокурора.

— Проклет страхопъзльо — изсумтя Бекстрьом.

— Затова аз го направих — поясни Аника Карлсон и подаде на Бекстрьом един малък червен диктофон.

— И какво каза Ниеми тогава?

— Нищо — отвърна Аника и се усмихна. — Той и Ернандес излязоха за кафе-пауза.

— Умно са постъпили — установи Бекстрьом и пъхна бележката в джоба си. „Най-хубавият ден в живота ми — допълни наум той. — Ден, в който всичко просто си тече и няма нищо, което може да те спре.“

Бекстрьом беше застанал на най-горното стъпало и оглеждаше салона на горния етаж в къщата, която сега беше неговото местопрестъпление. В средата на стаята имаше голямо, старовремско бюро по английски модел от лъскава висококачествена дървесина, с неизвестен на Бекстрьом произход, като плота на масата бе покрит с екокожа. Столът беше в същия стил като бюрото. Кресло от дърво, седалката и облегалката бяха облечени с екокожа в същия нюанс, като тази, която покриваше плота на масата.

На пода между стълбището и бюрото лежеше жертвата на убийството на Бекстрьом. Беше легнал на гръб, успоредно на бюрото, с ръце по протежение на тялото, обут с черни кожени пантофи, свободни сиви панталони и бяла ленена риза с разкопчана яка и запретнати ръкави. Удобно и свободно облечен, даже и преди последната среща в живота си, когато е посрещнал косача, и както се виждаше, описанието на Аника Карлсон беше доста точно. Лицето му беше покрито с кръв. Потекла и избърсана кръв от челото надолу към брадата и врата, малко по бялата риза на гърдите, а смачканата му глава лежеше направо на пода.

— Да, ясно — каза Бекстрьом и кимна на Ниеми, който стоеше от другата страна на бюрото и изглеждаше погълнат от снемането на отпечатъци от един черен мобилен телефон. — Какво мислиш, Петер? Дали е нещастен случай, или обикновено самоубийство?

— Ами — отвърна Петер Ниеми с лека усмивка — не е нужно да се главоболите по този въпрос. Според съдебния лекар, който преди малко беше тук и го погледна, става въпрос за типичния пример от учебниците за смъртоносен удар с класически тъп предмет. В конкретния случай по главата и шията на жертва. Задната частна; главата му е смачкана от най-малко три-четири удара, а освен това вратът му е счупен.

— Оръжие на престъплението?

— Поне тук в къщата не сме намерили нищо, въпреки че има много маши и свещници. Ако питате мен, бих предположил, че е обикновено парче желязо или бейзболна бухалка от по-малките. Нещо кръгло, твърдо и продълговато, достатъчно дебело, за да се държи в ръка, което причинява значителни физически поражения при удар • Брадви, чукове и други инструменти с остри ръбове могат обаче да се изключат.

— Така ли лежеше, когато го намерихте? На гръб, имам предвид? — Бекстрьом кимна към трупа.

— Не. Беше по корем с дясната ръка под гръдния кош. Лявата ръка беше като дъга над главата. Но иначе главата му беше на същото място като сега и тялото беше както сега, успоредно на бюрото. Един от колегите в управлението, който пристигнал тук като първи патрул на мястото, го снимал с мобилния си телефон, докато неговият колега установявал смъртта. Той очевидно е работил като фелдшер на линейка, преди да стане полицай. Когато аз и Ернандес пристигнахме тук един час по-късно, той лежеше, както когато са го намерили. Обърнахме го, когато съдебният лекар беше тук. Тогава намерихме телефона — поясни Ниеми и показа черния мобилен телефон. — Беше под тялото му, но не го държеше в ръка. Явно го е изпуснал, когато е паднал в нокдаун.

— Странно — отбеляза Бекстрьом. „Странно“, повтори наум той.

— За какво мислиш?

— Няма пръски — отвърна Бекстрьом и протегна ръка към лъскавия паркет около трупа, а с поглед посочи белия таван над главата му. — Като се имат предвид ударите, които е получил по главата, трябва да има пръски кръв навсякъде. Истинска експлозия. Целият под тук трябваше да е напръскан с кръв, таванът също, ако питате мен, а виждам само локвичка кръв, където е главата му.

— Не си единственият, който е озадачен от това — съгласи се Ниеми. — И аз, и Ернандес се чудим, откакто дойдохме тук. — Ниеми кимна към облечения си в бяло колега в другия край на стаята, който очевидно бе зает с преместването на един голям диван, опрян до стената.

— Не е ли възможно да са го проснали с бухалката някъде другаде, там да са разбили главата му, а после да са преместиш тялото тук?

— Това беше първото ни предположение — каза Ниеми и кимна. — Проблемът е, че не намерихме друго място тук в къщата, където може да се е случило. Нито пък следи, че някой е местил тялото. Няма следи от влачене, няма накапала кръв по пътя, ако е бил носен, искам да кажа. Друга възможност е, разбира се, някой да е нахлузил торба на главата му, преди да го удари, така че кръвта е останала вътре. И после е взел със себе си торбата, когато си е тръгнал.

— Звучи пресилено — забеляза Бекстрьом.

— Надявам се да разберем — добави Ниеми и вдигна рамене.

— Странно — заключи Бекстрьом.

— За съжаление, това не е единственото странно нещо в този случай — добави Петер Ниеми с иронична усмивка.

— Добре, слушам — Бекстрьом кимна подканящо.

— В тавана е заседнал куршум, точно над бюрото.

Ниеми посочи с пръст белия таван.

— Сериозно — каза Бекстрьом и се наклони напред, за да вижда по-добре.

— Ако се съди по ъгъла, бил е изстрелян право нагоре в тавана. Влязъл е няколко сантиметра в мазилката. Видях го, вижда се, когато светна в отвора, но още не съм го извадил.

— Бинго! Тъкмо намерих куршум номер две — рече Ернандес. — Заседнал е в дивана тук.

Ернандес посочи един отвор в облегалката на дивана, обрамчен от бял пух там, където пълнежът беше излязъл навън.

— По дяволите, това започва да прилича на гангстерска война — каза Бекстрьом развълнувано. — „Става все по-интересно и по-интересно“, помисли си той.

— Да, а най-хубавото оставихме за накрая — изрече Ниеми с невинно изражение.

— Какво е то? Още по-хубаво? — „Не може да бъде“, учуди се Бекстрьом.

— Намерихме още един труп, ей там на терасата — поясни Ниеми и посочи с ръка двойните стъклени врати, които водеха към голямата дървена тераса, с вълните на Меларен на заден план, които блещукаха на слънцето.

— Още един умрял — рече Бекстрьом. — Поднасяте ли ме?

— Не. — Петер Ниеми поклати глава. — Със сигурност е мъртъв.

— И той ли е убит? — Бекстрьом погледна с очакване Ниеми.

— Определено — отвърна Ниеми и кимна.

— Няма ни най-малко съмнение в това — увери го Ернандес. — Само че на този са му прерязали гърлото.

„Съвсем очевидно е, че това е най-хубавият ден в живота ми“, установи Еверт Бекстрьом, когато четвърт час по-късно излезе от жилището на жертвата и се отправи към таксито, което вече го чакаше по-надолу по улицата.

21

Приблизително по същото време, когато комисар Еверт Бекстрьом напусна местопрестъплението на улица „Олстенсгатан“ в Брума и тръгна към полицейския участък в Сулна, за да се подготви за първата среща със следствената си група, главният прокурор Лиса Лам бе потърсена на домашния си телефон от най-висшестоящия си началник, главния прокурор на Стокхолм, който я уведоми, че я определя за водещ досъдебното производство по убийство, извършено преди най-много едно денонощие.

— Жертвата не е случаен човек, така да се каже — обясни главният прокурор и леко се покашля. — Става въпрос за адвокат Тумас Ериксон, който е бил убит в жилището си в Брума по някое време в неделя вечерта или през нощта. Така че жертвата ни е в известна степен позната от средствата за масова информация, което вие вероятно знаете — продължи главният прокурор и се покашля отново.

— Тумас Ериксон, този, когото вечерните вестници наричат любимия адвокат на мюсюлманската мафия? — Лиса Лам не можа да скрие изненадата си.

— Именно, тъкмо той — потвърди главният прокурор. — Както вероятно разбирате, може да се окаже и сложно, и доста неприятно, в зависимост от това къде попадаме в ситуацията. Така че, ако имате и най-малки съмнения, бих искал да кажете още сега. В този случай няма да е зле да назнача някого друг. — Главният прокурор се покашля за трети път.

— Не — отвърна Лиса Лам. — Всъщност с нетърпение го очаквам.

— Отлично — каза главният прокурор. — В случай че възникнат някакви проблеми, искам да се обадите направо на мен. Освен това искам да ме държите в течение относно развитието на нещата.

— Разбира се — съгласи се Лиса Лам.

„Адвокат Тумас Ериксон, дяволите да го вземат“, помисли си тя, когато затвори телефона.

„Полицейски район Вестерурт — разсъждаваше Лиса Лам. — Там има един, когото хем познавам, хем харесвам“. След това тя звънна на стария си познат, комисар Тойвонен, който бе началник на криминалния отдел на полицията във Вестерурт.

— Какво съвпадение — зарадва се Тойвонен. — Тъкмо си мислех за теб. Точно съставих следствената ти група и мога да те зарадвам, че получаваш пълно подкрепление съгласно УРТ-а, нали се сещаш, Указанията на Национална полиция за разследване на тежки престъпления, УРТ, както му казваме тук в участъка, така че моментът е повече от тържествен, макар че беше истински ад по отношение на всички списъци за отпуски, които разносвачите на папки ми тръснаха. Първата среща впрочем е след три часа. В дванайсет часа тук, в Сулна. Направих ти пропуск, на рецепцията е.

— Благодаря, след като съм водещ досъдебното производство, ако мога да си пожелая нещо.

— По тази точка обаче страхувам се, че ще те разочаровам — каза Тойвонен. Този път изкарахме особено тежката артилерия.

— И кой е това?

— Познатият на всички нас Еверт Бекстрьом. Тържествен момент, главният прокурор ще се срещне с човека, мъжа, легендата, макар че аз лично винаги съм бил малко несигурен по отношение на първа част от описанието.

— И какъв е той, тогава?

— Може да си представиш нещо като дим — каза Тойвонен и прозвуча много доволно. — Ако създава неприятности, няма да е зле да кажеш и обещавам да му влея малко разум. Правил съм го и преди, така че нямам никакви проблеми.

„Еверт Бекстрьом, все едно да хванеш направо бика за рогата“, помисли си Лиса Лам. След това тя позвъни на Анна Холт, която бе областен началник, шеф на полицейски район Вестерурт и най-висшестоящ началник на Бекстрьом.

— Очаквах, че ще позвъниш, и вече се досещам за какво искаш да говорим — каза Анна Холт веднага щом Лиса Лам се представи. — И така, предлагам да се срещнем при мен четвърт час, преди да се видиш с Бекстрьом.

— В дванайсет и петнайсет при теб, това за мен е много удобно — каза Лиса Лам.

— Отлично — отвърна Холт. — Благодаря, че се обади впрочем.

След това тя веднага затвори. „Нещата излизат от контрол“, заключи Лиса Лам и поклати глава.

22

— Заповядай, седни, Лиса — покани я Холт и кимна любезно към един от трите стола за посещение, които стояха от другата страна на голямото ѝ бюро.

— Благодаря — каза Лиса Лам и седна.

— Можеш да ме поправиш, ако греша — продължи Холт, като същевременно отвори една от папките, които лежаха върху бюрото, — но останах с впечатлението, че искаш да разговаряш с мен за служителя ми Еверт Бекстрьом, твоят водещ разследването, и ако се питаш как е станал такъв, решението е мое. Бекстрьом работи при мен в продължение на четири години като завеждащ „Тежки престъпления“, а това е отделът ни, който се занимава с убийствата. Нямаше причина да променям това.

— И как вървеше работата? — попита Лиса Лам и се усмихна любезно.

— През годините, в които работи за мен, той беше водещ досъдебното производство при дванайсет разследвания на убийства и разкри единайсет от тях. Последното само преди седмица, така че няма защо да се притесняваш.

— Да, разбрах, че е постигал големи резултати. Това, което ме притеснява, е, че той е имал неуредени въпроси с жертвата на убийството, които евентуално биха могли да се разглеждат като основание за възражение. Нали именно Тумас Ериксон защитаваше Афсан Ибрахим, когато бе обвинен, че заедно с по-големия си брат Фаршад и онзи противен тип, чието име винаги забравям… се опитали да убият Бекстрьом у дома му, в собствения му апартамент…

— Хасан Талиб — вметна Холт. — За Хасан Талиб говориш, братовчед на братята Ибрахим и техен личен наемен убиец, сега, ако се придържаме към формулировката във вечерните вестници.

— Именно — потвърди Лам. — Така се казваше. Ако добре си спомням, това се случи някъде в началото на лятото… преди четири години.

— Вечерта на 29 май — уточни Холт. — Процесът беше през септември същата година и единственият обвинен беше Афсан Ибрахим. Както сигурно знаеш, по-големият му брат Фаршад загина при опита да избяга от „Каролинска“, където беше на лечение от огнестрелна рана, която получил във връзка с опита за убийство на Бекстрьом. Изпуснал се и паднал от шестия етаж право на земята, когато искал да слезе през прозореца с помощта на тайно внесена въжена стълба. Това се случи една седмица след нападението над Бекстрьом, между другото. Същия ден, в който Фаршад се опита да избяга, Хасан Талиб почина на операционната маса от нараняванията по главата си, които получил при нападението си над Бекстрьом. Единственият от компанията, който се измъкна, беше средният брат Афсан, който откарал другите двама до жилището на Бекстрьом на „Кунгсхолмен“. Той не е бил с тях в апартамента, а е заловен в колата, докато чакал пред вратата на Бекстрьом. Това се случва почти по същото време, когато започва стрелбата у Бекстрьом. Както вероятно знаеш, ние ги следяхме и колегите, които участват, влизат в апартамента на Бекстрьом броени минути, след като започва всичко. Талиб лежи в безсъзнание на пода във всекидневната на Бекстрьом. Когато той се опитва да застреля Бекстрьом, последният го удря и Талиб пада толкова лошо, че пръсва черепа си в холната масичка на Бекстрьом. Бекстрьом прострелва Фаршад в подбедрицата, когато той се опитва да намушка Бекстрьом с нож. Имаш всички подробности тук в папката. Включително двете проверки, които отделът за вътрешни разследвания проведе. По което, между другото, Бекстрьом е оневинен… и това без съмнение също го знаеш… по всички точки. Всичко, което е направил, е изцяло според инструкцията.

— Да, чух да се говори за всичко това — потвърди Лиса Лам и бутна обратно папката с документите, които Холт бе поставила пред нея. — Тревожи ме това, което се случи във връзка с процеса. Според Афсан те били в дома на Бекстрьом, за да му дават пари. Не за да го убиват. Бекстрьом е бил подкупван, бил е във ведомостта на братята Ибрахим.

— Обяснение, което районният съд впрочем отхвърли поради липса на достоверност — уточни Холт. — А пари така и не бяха намерени, макар че колегите влетяха вътре в момента на произшествието.

— Да, да — съгласи се Лиса Лам. — Наистина съдът отхвърли историята на Афсан, но в същото време отмени обвинението срещу него за съучастие в опит за убийство. Искам да кажа, че не може да се изключи вероятността Афсан да е вярвал, че е така. Че са били там, за да подкупят Бекстрьом, а не да го убият. Единственото, за което беше осъден, бяха дребни престъпления, получи общо осемнайсет месеца лишаване от свобода. Главно защото имаше в себе си десет грама хероин за пушене, когато са го заловили на улицата. На практика обвинението срещу него беше отхвърлено. Ако го бяха осъдили съгласно искането на прокурора, той рискуваше доживотна присъда.

— Е, да — съгласи се Холт. — Според мнението на районния съд, когато го оневиниха по частта от обвинението за опит за убийство, не може да се твърди без основателно съмнение, че той е бил наясно за истинската цел, а именно да убият Бекстрьом. Но наистина Тумас Ериксон свърши добра работа. По начина, който беше негова запазена марка като защитник на такива като Афсан и неговите другари. Разпитвай и хвърляй кал по жертвата, докато е възможно. Бях в съда и го слушах, ако се чудиш откъде знам.

— Разбрах, че процесът е бил доста шумен. Не съм била там лично, но…

— Аз бях там, както вече казах — прекъсна я Холт, — и Бекстрьом трябваше да понесе много мръсотия съвсем без нужда. Защото получи много от нея. В добавка, той беше подложен и на едно вътрешно разследване, при което впрочем пак беше оневинен по всички точки. Отидох у Бекстрьом само около час след случилото се. От техническия преравяха целия му апартамент и ми е изключително трудно да повярвам, че е имал време да скрие няколко стотици хиляди в брой, както адвокат Ериксон и неговият клиент твърдяха.

— Е, чак толкова запленен от адвокат Тумас Ериксон едва ли би могъл да бъде. — Лиса Лам се усмихна, когато каза това.

— Така е и в това отношение не е единственият в полицията. Ако имаш такова изискване, едва ли изобщо ще можем да съберем нова следствена група. Почти всички колеги, с които говориш, живеят с убеждението, че адвокат Тумас Ериксон е още по-голям негодник от онези, които защитава.

— Не бих могла да го кажа по-добре — заяви Лиса Лам. Отвод — проблемът съвсем накратко.

— Разбира се, това е само едната страна на нещата. Другата страна е, че Бекстрьом ще ти свърши работата. Както вече е убеден, че собствените престъпни дейности на жертвата са довели до убийството, той скоро ще го докаже. Най-малкото, за което трябва да се тревожиш, е, че ще се опита да изкара случая неизяснен. Според разбиранията на Бекстрьом това е гангстерско убийство.

— Което съвсем не прави проблемът по-малък.

— Не — съгласи се Холт. — Но това е лек бриз в сравнение с бурята, която ще се разрази, ако се опиташ да заместиш Бекстрьом с някой друг водещ разследването. Помисли, Лиса — каза Холт. — Бекстрьом е легенда и ако го махнеш, всички ще се нахвърлят върху теб. Да не говорим за обикновените хора. Идолът на целия шведски народ — завърши Холт с лека усмивка.

— Това май не звучи много добре — кимна Лиса Лам. — Знаеш ли? — Лиса Лам се усмихна на Холт.

— Какво?

— Почти очаквам с нетърпение да работя с него. Човекът, мъжът, легендата.

— Успех — каза Холт и се усмихна с половин уста.

23

На първата си среща със следствената група, точно когато часовникът отмери дванайсет удара, криминален комисар Еверт Бекстрьом влезе в голямата заседателна зала, седна откъм тясната страна на масата, поздрави всички с добре дошли и даде думата на Аника Карлсон, която беше неговият помощник-следовател.

— Заповядай, Аника — покани я Бекстрьом, облегна се на стола си, намести се удобно и сключи ръце на стомаха си, като плъзна поглед върху присъстващите. В общи линии същите слабоумни ленивци, както обикновено, въпреки че това трябваше да е най-хубавият ден в живота му — помисли си Бекстрьом. Единствената светлина в мрака, който го обгръщаше, беше неговата малка Йени, която впрочем беше заменила черното си горно боди с червено.

— Благодаря — каза Аника Карлсон и кимна. — Имаме разследване на убийство и следните изходни данни. Жертвата ни е адвокат Тумас Ериксон, на четирийсет и осем години, живеещ сам, без деца, и едва ли е непознат на някого от вас, тук присъстващите. Убит е в жилището си на улица „Олстенсгатан“ 127 в Брума. По всяка вероятност снощи, причината за смъртта се счита, че е удар с твърд тъп предмет по главата, според предварителния преглед от съдебния лекар. Мотивът е неизвестен, но до този момент няма нищо, което да показва, че е възможно да става въпрос за обир или взлом, при който нещо се е объркало. Кой или кои са извършителите остава следователно да разберем. Именно за това сме се събрали тук, ако някой се пита.

Аника Карлсон вдигна поглед от листовете си и кимна на присъстващите.

— Що се отнася до подробностите, Петер ще ви ги опише — каза Аника Карлсон в момента, в който Анна Холт отвори вратата и влезе в стаята, придружена от водещия досъдебното производство, Лиса Лам.

— Няма да ви преча — каза Холт. — Само да ви представя водещия досъдебното производство, казва се Лиса, главен прокурор Лиса Лам, ако трябва да бъдем официални, а аз бързам за следващата задача. Разчитам на вас да оправите нещата.

„Хубаво момиче“, прецени Аника Карлсон. Малка, късо подстригана блондинка, облечена както трябва, с пола, блуза и сако в подхождащи нюанси на бялото и синьото. Най-много четирийсет навършени, ако се съди по външния вид, имаше и весели очи, и според слуховете нямаше нито мъж, нито деца. „Може и да излезе нещо“, помисли си тя.

— Добре дошла, Лиса — поздрави Аника Карлсон, кимна и се усмихна. — Сядай и се чувствай като у дома си — продължи тя и посочи един свободен стол пред другата тясна страна на масата.

— Благодаря — каза Лиса Лам и седна. — Съжалявам, че закъснях. Но не искам да ви преча — продължи тя. Усмихна се и кимна на присъстващите. — Продължете, моля, със…

— Добре — каза Бекстрьом отсечено. — Бъдете добре дошли.

„Десет минути на вятъра, понеже тя не може да си прецени времето“, помисли си Бекстрьом, а Аника Карлсон, войнстващата лесбийка на отдела, беше вече в настъпление. „Лиса Лам трябва да внимава да не падне в ноктите ѝ.“

— Петер Ниеми е началник на техническия отдел тук в Сулна — каза Бекстрьом и посочи с цяла ръка току-що споменатия. — Кажи ни обичайните кога, къде и как.

— Разбира се — отвърна Ниеми. — Въпреки че има много резерви, тъй като са изминали само осем часа, откакто аз и колегата Ернандес работим по случая, ситуацията към момента е следната:

Времето на извършването на престъплението е приблизително десет и петнайсет снощи. Мястото на извършването на престъплението най-вероятно е салонът на втория етаж в къщата на жертвата на улица „Олстенсгатан“. Причината за смъртта, според предварителното заключение на съдебния лекар, са удари с тъп предмет по главата и шията, от които вероятно е изпаднал в безсъзнание мигновено и вследствие на които е умрял в рамките на около минута.

— И защо да вярваме на това? — попита Бекстрьом и потъна още по-дълбоко в стола си.

По няколко причини, според Петер Ниеми, и ако сега се проследят събитията по ред, започвайки от началния момент, ще се види, че има четири основни такива.

Жертвата им, изглежда, е човек, много загрижел за личната си безопасност. В къщата има детектори за движение, камери и аларма срещу взлом, освен това цялостна алармена защита, като всички прозорци и врати са с датчици.

— Ето тук е входът на къщата — поясни Ниеми. Натисна клавиш на компютъра си и показа снимка на външната врата, която се изобрази на големия монитор, разположен на тясната стена на стаята. — Няма следи от проникване и цялостната алармена защита е била включена цялата неделя, до две минути преди девет вечерта, когато някой я изключва, най-вероятно самият Ериксон, ако се питате, изключва алармата на външната врата и пуска вътре един или повече посетители.

— Две минути преди девет — повтори Ниеми. — Тогава му идват гости и това е първият ни отправен момент.

В десет без двайсет „SOS Тревога“ засича разговор, който изхожда от мобилния телефон на жертвата. Повикването е прекъснато след минута, без да се установи контакт с търсеното лице.

— В „SOS Тревога“ не правят нищо по-специално по отношение на това повикване, като обяснението е, че повече от половината приети разговори са грешни включвания, а други двайсет процента са нещо, което наричат тихи повиквания, т.е. човек така и не се свързва с този, на когото звъни. Реагират на тях само когато има основание да се смята, че този, който звъни, се намира в бедствено положение, но по някакви причини не може да говори. В настоящия случай обаче не предприемат нищо. В същото време има много основания да се счита, че именно в този момент Ериксон звъни за помощ, но бива убит, преди да успее да каже нещо. Десет без двайсет, четирийсет и две минути след като е пуснал вътре един, двама или повече посетители — заключи Ниеми.

В шест сутринта, точно осем часа по-късно, съдебният лекар пристигна на местопрестъплението, за да направи предварителен оглед на трупа. Жертвата била с напълно вкочанено лице и врат и с оглед на температурата в къщата, лекарят заключи, че смъртта трябва да е настъпила най-малко шест часа по-рано, някъде преди полунощ в неделя вечерта.

— Когато той пристигнал на мястото, не знаехме за обаждането на Ериксон за помощ, което той е направил в десет без двайсет, така че аз му се обадих един час по-късно и му казах за това — обясни Ниеми. — Той прие времето като напълно възможно. Че това е моментът, в който Ериксон може да е бил убит следователно.

— Десет без двайсет в неделя вечерта — обобщи Бекстрьом. „Ниеми не е съвсем тъп, въпреки че трябва да е най-малко наполовина финландец“, отсъди наум.

— Има ли още нещо? — попита Бекстрьом.

— Да. Изглежда са звънели много пъти същата вечер, в „SOS Тревога“ имам предвид. Между десет и петнайсет и единайсет и пет трима от съседите на Ериксон звънели, за да се оплачат, че кучето му тича по терасата на къщата и лае като лудо. Ериксон имал куче. Ротвайлер, истински звяр, ако някой от вас не знае.

— И какво са направили тогава? — попита Бекстрьом, макар че се досещаше за отговора.

— Нищо не са направили — отговори Ниеми. — „Нямахме автомобили, които да изпратим“, чисто и просто. После, изглежда, нещата са се успокоили до малко след два часа през нощта, защото тогава псето го хващат бесните. Започва да ръмжи и вие и когато съсед номер четири звъни, като хем отказва да се предаде, хем разказва на колегата от централата кой живее в къщата с лаещото куче, тогава, изглежда, сигналът хванал димиш. Изпращат кола, която пристига на място двайсет минути по-късно. Колегите звънят на външната врата, но никой не отговаря, натискат бравата и тъй като не е заключена, влизат вътре и много бързо намират Ериксон в горния салон, както виждате тук — каза Ниеми и показа снимка, на която се виждаше обляната в кръв жертва да лежи по корем пред бюрото си.

— Да, а после нещата се развиват както обикновено. Аз и Ернандес пристигаме на мястото след малко повече от час, в четири и половина сутринта, и това е всичко. Ако някой има въпроси, заповядайте — добави Ниеми, като същевременно махна снимката на жертвата.

— Да, аз имам един — каза криминален инспектор Росита Андершон-Триг, като вдигна ръка. — Мисля всъщност, че това, което разказвате, е много, много странно. Пълна мистерия, ако ме питате.

„На кого ли ще му дойде наум да те пита“, помисли си Бекстрьом.

— Кажете — каза Бекстрьом меко. — Какво имате предвид, Росита?

— Поведението на кучето — отговори Андершон-Триг. — Защо кучето не лае?

— Поправете ме, ако греша — намеси се Бекстрьом, — но ако правилно съм разбирал, то лае бясно половината нощ.

„Вещицата е напълно изкукуригала и е крайно време за сериозен разговор с Холт по повод обещанието да я разкара“, припомни си той.

— Значи, трябва да ви поправя — каза Андершон-Триг остро. — На кучето всъщност не му се чува гласът цели три часа от единайсет до два през нощта, а това не е нормално поведение за ротвайлер, чийто стопанин са убили.

— Знаете ли какво, Росита — намеси се Бекстрьом и се усмихна мило. — Бих искал да проучите много внимателно въпроса с кучето, за да можем да се върнем към него по-късно. Да имаме експерт на разположение ни дава усещане за сигурност.

— Ниеми — продължи Бекстрьом. — Местопрестъплението. Какво знаем за него?

По всяка вероятност е мястото, където тяхната жертва на убийството лежеше. До бюрото си в горния салон.

Имаше наистина някои неясноти, но той смяташе да изчака с тях, докато съдебният лекар не се произнесе.

— И кога можем да получим заключение от него? — попита Аника Карлсон.

— Той обеща да направи аутопсията довечера, така че се надяваме да получим предварителното заключение утре — отговори Ниеми. — За окончателното обаче ще трябва към седмица.

— Ще трябва да го приемем — отвърна Бекстрьом щедро. — Дали можем да изчистим тази част, Петер? Какво знаем за причината за смъртта? И по този пункт имаше някои въпросителни, заради които окончателният отговор бе напълно възможно да се отложи, докато съдебният лекар не се произнесеше.

— Удар с тъп предмет по главата, това мога да кажа сега — отвърна Ниеми. — По всичко личи, че е така.

— Добре — отвърна Бекстрьом. — Ако трябва да обобщим, имаме убийство, извършено приблизително в десет без четвърт снощи, в горния салон в жилището на жертвата, където е бил убит от удар с тъп предмет по главата. Аника, би ли се погрижила тези, които ще обикалят по къщите в района, незабавно да получат информацията, за сведение. Без, естествено, да я изпяват на всеки, с когото говорят.

— Разбира се — отвърна Аника Карлсон. — Ще се погрижа…

— Не забравяй да кажеш да попитат и за кучето, защо е мълчало три часа, ако е мълчало, може да е виело и скимтяло, искам да кажа — прекъсна я Андершон-Триг.

— Разбира се — отвърна Аника Карлсон и въздъхна леко. — Чух какво каза, Росита.

— Чудесно — каза Бекстрьом тактично. — Сега предлагам пет минути почивка, преди ти, Петер, да ни разкажеш за онзи другия труп, който сте открили на терасата. „Дойде ли ти голям залъкът, фашизирана защитничка на животните“, каза си Бекстрьом. Явно, не само на нея, ако се съди по израженията на останалите присъстващи.

24

„Трябва да е нов рекорд за петминутна почивка“, помисли си Бекстрьом, когато той последен седна на мястото си точно след определеното време.

— И така — каза Бекстрьом и се усмихна приветливо. — Крайно време е за жертва номера две, Петер.

— Да — съгласи се Петер Ниеми. — Страхувам се, че гледката няма да е никак приятна.

След това той натисна копчето и на екрана се появи снимката на мъртъв ротвайлер, който лежеше на терасата пред салона на горния етаж, на десет метра от мястото, където господарят му вероятно е бил убит.

— На псето явно са му прерязали гърлото — заключи Ниеми и посочи зейналата рана на гърлото и полукръга от кръв, с която беше изпръскан светлият дървен под на терасата.

— И кога са го направили? — попита Бекстрьом.

— Ако позвъняването на „SOS Тревога“ е вярно определено, значи, трябва да е в два през нощта…

— Четири часа след като господарят му хвърлил топа, странно — заключи Бекстрьом.

— Да — съгласи се Ниеми. — Този случай, изглежда, няма да е от най-лесните. Изпратихме псето във ветеринарномедицинския, ако някой се пита. Освен това открихме остатъци от текстил в устата му. Нишки и едно по-голямо парче от плат, което според мен е от дънки.

— Изглежда е ухапало разбойника по крака — каза Бекстрьом, опря лакти на масата и оформи с пръстите си свод — Има ли още нещо интересно, което да ни споделиш?

Предимно странни неща, според Ниеми. Адвокат, на когото разбиват главата с тъп предмет, кучето му, чието гърлото прерязват повече от четири часа по-късно, и освен това — сякаш всичко дотук не е повече от достатъчно — дадени са поне два изстрела в салона на горния етаж.

Ниеми показа нови снимки, на които се виждаше дупката от куршума в тавана над бюрото и отвора в облегалката на дивана. Завърши с близък план на двата сплескани куршума, поставени върху лист бяла хартия на бюрото на жертвата, за да се получи колкото е възможно по-добро изображение.

— Ето и куршумите — заключи Ниеми. — Смятам, че са от едно и също оръжие. Във всеки случай са един калибър, 22, а са и от един вид. Обикновени оловни куршуми. Не намерихме гилзи, което говори за револвер, и вероятно жертвата е стреляла, понеже открихме следи от барут по дясната му ръка и по долната част на ръкава на ризата му. Впрочем той има лиценз за един револвер калибър 22. Да се използва при лов на животно в бърлогата му или за убиване на диво животно, хванато в капан. Имаше лицензи за шест различни ловни оръжия. Две спортни карабини, три ловджийски пушки и току-що споменатия револвер. Има шкаф за оръжие долу в мазето, но тъй като е заключен, този въпрос ще изчака.

— Но ние не намерихме револвер — каза Бекстрьом.

— Не още — отвърна Ниеми и поклати глава. — Едва започнахме претърсването и май ще се занимаваме с това цялата седмица. Огромна е бараката, в която е живеел. Първият етаж е почти двеста и петдесет квадратни метра, вторият е сто и петдесет квадрата плюс една тераса от сто. Най-долу в мазето има голям гараж, освен това фитнес зала, сауна, билярдна стая, изба, перално помещение и склад. Що се отнася до търсенето на вещи, в самото начало сме.

Никакъв тъп предмет и никакъв револвер. Затова пък са намерени куп други неща, според Ниеми. В най-горното чекмедже на бюрото има дебел кафяв плик, който се оказа, че съдържа деветстотин шейсет и две хиляди шведски крони в банкноти по хиляда, разделени на пачки по десет, с ластиче около всяка пачка. Върху бюрото имаше старомодна и доста използвана шарена носна кърпа с петна от кръв и сополи. Имаше и наполовина пълна кристална гарафа с уиски и почти празна чаша, само малко на дъното. За по-точното значение на тези находки Ниеми още не е могъл да мисли. Затова пък има нещо друго, което привлече вниманието му.

— Има още една чаша — заяви Ниеми и показа още една снимка. — Намира се на холната масичка в ъгъла, там, където е попаднал куршумът в облегалката на дивана. Ако начертаете права линия между чашата и гарафата на бюрото и куршума в облегалката на дивана… чашата на холната масичка се пада на същата линия… само че около метър по-нататък… пред дупката от куршума в облегалката на дивана… и ако приемем, че този, който пие от чашата, е седнал, което е обичайно при такива дейности… значи е имало голям риск той или тя да бъдат улучени в горната част на тялото или в главата… което обаче явно не е станало, ако се съди по следите…

— Човекът на дивана вече не е седял там — предположи Аника Карлсон. — Той или тя вече са се били махнали оттам.

— Не, почти сигурен съм, че той… или тя… са седели на дивана, но не са били улучени. Причината да мисля така са следите, които установихме на ето тази възглавница — поясни Ниеми и показа нова снимка, близък план на една възглавница за диван.

— Забележете по-тъмното петно на възглавницата, приблизително там, където би следвало да се намират задните части на седящия на дивана — продължи Ниеми и показа снимка на възглавницата.

— Който е седял там, се е насрал, когато са засвистели куршумите край ушите му — заключи Бекстрьом. „Ето какво се случва с бандита“, допълни наум той. Насира се, когато един адвокат педал започне да стреля по него. Той лично би извадил малкия Сиге и би уредил сметката с двоен шведски откуп.

— Следи както от изпражнения, така и от урина — съгласи се Ниеми и кимна утвърдително. — Не за първи път се случва такова нещо, ако ме питате. — Ниеми се усмихна любезно и махна снимката от стената.

— Някакви въпроси? — попита той.

— Да оставим това за по-късно, когато ще знаем малко повече — прекъсна го Бекстрьом, за да предотврати маса ненужно бръщолевене.

— Аника, ако правилно съм разбрал, има по-належащи въпроси, с които да се заемем — продължи той и по някаква причина погледна към техния прокурор и водещ досъдебното производство, Лиса Лам.

— Претърсването на жилището на Ериксон не е никакъв проблем — заяви Лиса Лам и поклати глава. — Нито пък компютъра му, като се има предвид, че се намираше в жилището му и беше включен. Остава адвокатската фирма, където може да е по-сложно, както вероятно разбирате. За момента реших да запечатам стаята на Ериксон. След два часа ще се срещна с партньорите му, за да обсъдим как да процедираме при евентуални допълнителни мерки.

„По дяволите“, отсече наум Бекстрьом.

— Някой да има други въпроси? — попита Бекстрьом и въздъхна леко.

После всичко се разви както винаги става, въпроси, разсъждения и обичайното бърборене, докато му писна, вдигна дясната си ръка и сложи точка на първото заседание на настоящата си следствена група.

— Достатъчно говорихме — отсече Бекстрьом. — На работа. Погрижете се да хванете негодниците, които са го извършили. Ще си бъбрим, когато ги вкараме в пандиза.

25

„Трябва да хапна — рече си Бекстрьом. — Обилен обяд, порядъчно питие и една голяма и много студена бира. След това ще ми трябва спокойствие, за да мога да мисля.“ И тъй като часът вече минаваше два и половина следобед и кръвната му захар в момента се намираше на нивото на ръчно шитите му италиански обувки, беше крайно време.

Най-близкият му човек, Аника Карлсон, седеше зад бюрото си в тяхната съвещателна зала и потвърждаваше доказания си капацитет за едновременно извършване на няколко дейности, като ядеше салата от пластмасова кутия, пишеше на компютъра си и същевременно кимаше на Бекстрьом.

— Водещият разследването мисли да излезе за обяд — заключи тя и се усмихна.

— Мислех да се поразходя — отговори Бекстрьом. — Да хапна и да помисля на спокойствие.

— Мислеше да се поразходиш? Сега вече наистина се притесних. Да не би да се разболяваш?

— Не — отвърна Бекстрьом и поклати глава. — Просто имам нужда от спокойствие, за да помисля.

„Първият истински летен ден“, установи Бекстрьом, когато излезе на улицата, но преди да напусне полицейския участък, се върна в кабинета, за да вземе слънчевите си очила. Личните му очила за разузнаване, които обикновено изваждаше с идването на лятото веднага щом слънчевите лъчи освободяха достатъчно женска кожа, която да си струваше неудобството. Очилата му за разузнаване със стоманена рамка, чиито черни огледални стъкла не позволяваха да бъде объркан с обикновените бройкаджии, които плъзваха по това време на годината и точеха лиги върху лекьосаните си тениски, докато търсеха материал за болните си фантазии.

Не и Еверт Бекстрьом. В жълт ленен костюм и тъмни слънчеви очила, извън всяко подозрение за низки подбуди, той вървеше необезпокояван по улицата надолу от участъка. Мина напряко през търговския център в Сулна, после сви покрай стадиона в Росунда и половин час по-късно влезе в една от любимите си кръчми във Филмовия град.

По пътя имаше доста за гледане, така че дори не се сети за последното си разследване. „Всяко нещо с времето си“, помисли си Бекстрьом. Той определено беше и небрежно-елегантен, и самоуверен и изтънчен, известен от криминалните програми по телевизията, със собствен клуб от почитатели в мрежата, а освен това и отговорът на тайните мечти на всяка жена. Но всичко това, което се явяваше негово наследство в живота, беше само едната страна на личността му. Той беше и наблюдател, който стоеше високо над дребните човешки боричкания, на които по-елементарното му обкръжение изглежда посвещаваше основната част от живота си. „Всяко нещо с времето си, а ти си и малко нещо философ, Бекстрьом“, повтори си той, когато седна на обичайната си маса, докато съдържателят го обграждаше с обичайното внимание и незабавно постави една достатъчно голяма и много студена бира пред него.

— Добре дошъл, Бекстрьом — поздрави той. — Какво ще каже господин комисарят за един голям бифтек на скара със сос „Беарнез“ и пържени картофи с коричка? Без салата.

— Звучи великолепно — отвърна Бекстрьом. — Заедно с обичайната малка чаша вода с достатъчно голяма, пълна с вода гарафа до нея.

— Разбира се, непременно — съгласи се съдържателят и кимна разбиращо.

После той започна да се храни необезпокояван, докато животът не се завърна в него. Тогава отново се почувства както обикновено. Към края на заседанието, докато служителите му досадно дърдореха по повод всички идеи и предложения относно разследването, които се бяха родили в главите им, той почувства лека умора, както и силна нужда от усамотяване и размишление. Много приличаше на обичайното усещане, появяващо се след като големият салам беше получил своето и той желаеше само да го оставят на мира, а не някоя неукротима, непозната млада дама, лежаща до него в голямото му легло от „Хестенс“, да започне да се катери отгоре му.

„Животът се връща“, помисли си Бекстрьом, вдигна чашката и я пресуши до капка.

По време на кафето собственикът на заведението дойде и седна на масата. Той беше запален поддръжник на АИК, какъвто ставаше и Бекстрьом веднага щом влезете в кръчмата, и новината явно бързо се беше разнесла. Полицейската легенда на Сулна разследваше убийството на един от заклетите врагове на клуба.

— Знаеш, че негодникът беше в управлението на „Юргорден“, нали? Ако говорим за мотив за престъплението.

— Зная — отвърна Бекстрьом. — Зная, направо звучи като основание за освобождаване от наказание за този, който го е направил, ако питаш мен.

След това той взе такси обратно до работа, спря по пътя и си купи още таблетки за гърло, за да предотврати лошите слухове, и едва се бе отпуснал в стола си и качил уморените си крака на бюрото, когато на вратата се почука. Неговата малка Йени, екипирана с миниатюрно червено горно боди и много широка усмивка, която приканваше към разговор на четири очи.

— Дали имате пет минути, шефе?

— Разбира се, заповядай, сядай, Йени — покани я Бекстрьом и направи жест към стола за посетители.

„Животът се върна“, повтори си той и само след секунда размишление реши да сложи очилата си отново.

26

— С какво мога да ти помогна, Йени? — попита Бекстрьом, като за по-сигурно качи десния си крак върху левия, в случай че големият салам се раздвижи.

— Имам идея, която реших да споделя с вас — отвърна Йени. Усмихна се отново, наведе се напред и протегна един лист хартия.

— А, добре — каза Бекстрьом. Пое го и зачете. Три реда ръкописен текст, заоблен и красив момичешки почерк, точно както той се бе надявал по отношение на малките подробности и ето че големият салам вече се оживи.

— Четете, шефе, четете. — Йени посочи листа и кимна с нетърпение.

— Неделя, 19 май. Барон ударен с тръжен каталог. Вторник, 21 май. Заек поставен под грижи поради немарливо отношение към него. Неделя, 2 юни. Адвокат бива убит — прочете Бекстрьом на висок глас и с нарастваща изненада. „Какво, по дяволите, е това тук?“, зачуди се той.

— И вие ли мислите като мен? — попита Йени и се наклони още мъничко напред. Изглеждаше развълнувана, а гърдите ѝ се повдигаха.

— Не съм съвсем сигурен — отвърна Бекстрьом и поклати глава. — Разкажи ми, слушам.

— Тази идея ми дойде по време на заседанието. Ей така, внезапно, запитах се горе-долу колко чести са подобните случаи? После се сетих за трите златни правила, които важат при провеждането на разследване на убийство… първо, да се приеме ситуацията… второ, да не се усложнява ненужно… и трето… и точно тогава ми просветна на заседанието… да не се приема случайността.

— Аха — отвърна Бекстрьом. — Моля за извинение, но аз…

— Мисълта ми е колко често има три такива случая само за една седмица? В един и същ полицейски район, при това? Искам да кажа, че да е чиста случайност, е статистически невъзможно, като се отчете колко са необичайни. Всеки един от тях. Всъщност влязох в мрежата и проверих. Знаете ли, шефе, откога не е убиван адвокат в страната?

— Не — отвърна Бекстрьом. — За съжаление, не се случва всеки ден, ако питаш мен, но…

— Повече от петдесет години, откакто се е случило предишния път. Станало е в Норланд впрочем във връзка с процес в районния съд. Една от страните застреляла адвоката на противната страна. Точно адвокатите трябва да са сред най-редките жертви на убийства тук в Швеция… и да вземем случая със заека, когото са поставили под грижи… никога не съм чувала за подобен случай през целия ми живот… и после удрянето с тръжния каталог.

— Слушам — отвърна Бекстрьом. „За какво, по дяволите, говори тя?“, запита се наум.

— Вие сте разследвали насилствени престъпления през целия си живот, шефе — каза Йени. — Колко пъти сте имали случай, при който барон е ударен с тръжен каталог? Пред двореца, където живее кралят, при това.

— Никога — подчертано изрече Бекстрьом и поклати глава. — Ако питате мен, това е първият път в историята на шведската криминалистика, когато нещо подобно се случва.

— Именно — каза Йени. — Точно това беше мисълта ми.

— Чух какво каза, Йени, но все още не схващам…

— Не може да е случайно — прекъсна го Йени и го погледна сериозно.

— Не е случайно?

— Не — поклати глава Йени. — Не може да е случайно. Трябва да има връзка между тези три събития. Това е единствената възможност според мен. Първото води към второто, което води към третото. И открием ли тази връзка, разрешили сме всичко. Кой е убил Ериксон и всичко останало в това отношение, и за заека, и за тръжния каталог.

— Така ли мислиш? — запита Бекстрьом. — Така ли мислиш — повтори той, тъй като мислите му бяха вече тръгнали в друга посока. „Каквото и да говорим за Рогерсон — помисли си Бекстрьом, — той определено е способен полицаи, който няма нужда да мисли с циците си и който не може да е баща на тази малка следователка. Не и с неговия външен вид и с нейната глава, а освен това какъв късмет, че Рогерсон няма цици.“

— Знаех, че ще схванете точно мисълта ми. Именно за това си рекох, най-добре да отида направо при шефа и не шах нито дума на останалите.

— Много разумно от твоя страна — каза Бекстрьом. — Много разумно — повтори той за по-сигурно. — Нека само да проверя дали съм те разбрал правилно.

— Искате ли да запиша? — попита Йени, протегна се напред и взе обратно листа, който му беше дала.

— Разбира се — каза Бекстрьом. — Ако правилно съм те разбрал, като начало имаме неизвестен извършител, който натупва някакъв благороден задник с тръжен каталог, което на свой ред води до това, че два дни по-късно поставят под грижи заек, взет от възрастна дама с известни проблеми с паметта, ако мога така да се изразя, което води до това, че един или повече неизвестни извършители едва четиринайсет дни по-късно убиват адвокат Ериксон.

— Да, горе-долу така. Зная, че звучи невероятно странно, но съм сто процента сигурна, че трябва да има връзка. Става въпрос да не приемаме случайността.

— Интересно — каза Бекстрьом. — Заслужава си да се поразровим. — „Малката Йени трябва да е феноменална за таковане — помисли си той. — Ама при тая глава на малката Йени, госпожица Петък е направо Нобелова лауреатка, като при това е и отличничка по отношение на правенето на двугърбия звяр.“

— Знаех, че ще схванете точно какво…

— Естествено, разбира се — каза Бекстрьом в желанието си да я възпре. — Знаеш ли, Йени…

— Слушам, шефе.

— Ще докладваш само на мен. Нито дума за това на никого от останалите.

— Благодаря, шефе — отвърна Йени. — Обещавам, че няма да ви разочаровам.

— Чудесно — каза Бекстрьом и се усмихна любезно. „Така няма да ми се наложи да науча, че Патицата Карлсон7 те е завлякла на рецепцията, за да приемаш пристигащата поща“, помисли си той.

27

Обикалянето от врата на врата в района започна още в седем сутринта. То продължи през целия ден, но най-резултатно беше сутринта и вечерта, нещо нормално, в случай че работата ти е да чукаш по вратите в жилищните райони. Сутринта и вечерта беше най-добре. Когато живеещите там не бяха на работните си места и децата им не бяха на училище, което човек дори не беше нужно да е полицай, за да съобрази.

Районът, в който адвокат Тумас Ериксон живееше, предлагаше още едно голямо предимство за всеки сериозен, обикалящ по къщите полицай. По-голямата част от съседите на жертвата бяха собственици на кучета, което означаваше, че прекарват значително повече време на открито от гражданите без кучета и освен това ходеха по такива места и в такова време, които често представляваха интерес при разследването на престъпления. Особено когато ставаше дума за такова престъпление, извършено срещу съседа им, адвокат Тумас Ериксон.

„Район с толкова много собственици на кучета е истинска златна мина при обикалянето по къщите“, помисли си инспектор Ян Стигсон, на трийсет и две, син на производител на мляко от Даларна, който все още мислеше по млекарски, макар да бяха минали повече от десет години, откакто бе дошъл в Стокхолм, за да стане полицай.

Той работеше с Бекстрьом от четири години и през това време бе отговарял за няколко подобни инициативи.

И така, сега той и неговият служител пак се заемаха с това. Лично той заедно с четирима по-млади колеги, които бяха командировани от управлението в района, обикаляха от къща на къща, от врата на врата и когато той звънна на втората си врата, дойде първият успех, макар да не беше минало осем и половина сутринта. „И с времето имаха късмет, първият истински летен ден, направо идеален за задачата“, помисли си Стигсон.

Отвори му приятна жена на средна възраст, зад нея стоеше черен лабрадор и махаше с опашка. Тя живееше в къщата заедно със съпруга си от двайсет години. Децата бяха излетели от гнездото отдавна. Съпругът ѝ беше отишъл в Испания, за да играе голф, и от няколко дни тя бе поела отговорността да извежда кучето за „вечерното пишкане“. Обикновено съпругът ѝ се грижеше за тази разходка, докато нейното задължение беше сутрешната.

— Ние сме с напълно различен денонощен ритъм, мъжът ми и аз — обясни тя. — Аз съм жизнена сутрин и си лягам най-често в десет, а мъжът ми обратно. Той може да будува половината нощ и не е годен за разговори сутрин. Но заповядайте, влезте, да говорим на спокойствие. Мечо и аз вече направихме сутрешната си обиколка и сега мислех всъщност да пийна чаша кафе. Вие, господин инспектор, пиете кафе, нали?

— Благодаря, с удоволствие — прие Стигсон. „Мила жена — помисли си той. — А изглежда и будна, тъй като очевидно е прочела званието му, когато ѝ показа легитимацията си.“

След това той прекара в кухнята ѝ почти час, а тя му разказа за наблюденията си от предходната вечер, докато е разхождала лабрадора си Мечо. Обикновено използвала един и същ маршрут. Първо тръгвала нагоре по улицата, минавала няколко преки, после обикновено правела десен завой и се прибирала у дома. Най-просто казано, обикаляла най-близките улици, обясни тя и показа с пръст на картата, която Стигсон носеше със себе си.

— Разходка от най-много два километра, но ако си в компанията на този приятел, обикновено отнема почти час. Има много за мирисане и мнозина за поздравяване, другите кучета и техните стопани и стопанки — поясни свидетелката и се усмихна на Стигсон.

— Дали бихте могли да ми дадете някои имена и още по-добре, часовото време, ако си спомняте. Както сигурно разбирате, опитваме се да намерим всеки, който се е подвизавал в района снощи. Каквото кажете, остава, естествено, между нас.

Нямаше никакъв проблем. Тя срещнала същите съседи и собственици на кучета, както обикновено. Даде му и половин дузина имена и обясни, че всичко било както обикновено. Нищо необичайно и определено не е имало загадъчни лица, на които да се е натъкнала. Фактически срещнала само един човек, когото не познавала отпреди нито по име, нито по външен вид. Когато подминала къщата на Ериксон, на сто метра по-надолу по улицата, тя видяла човек, който стоял от другата страна на улицата и натоварил два големи кашона в багажника на една кола. Приблизително когато поставяла ключа във вратата си, чула колата да запалва и да потегля.

— Трябва да е била същата кола — каза тя. — В това съм съвсем сигурна.

— Помните ли колко беше часът? — „Там е седял“, помисли си Стигсон.

— Помня, че излязох от къщи към девет без десет, приблизително казвам. Понеже бях гледала телевизия, а програмата, която гледах, беше от онези, риалити шоу, както им казват, и свърши в девет без петнайсет. После направих обичайната обиколка, да речем било е около девет и половина. Спомням си, всеки случай, че когато пуснах вечерните новини по ТВ4, тъкмо бяха започнали. Те започват в десет, но преди това подсуших лапите на Мечо, налях вода в купичката му и поприбрах малко в кухнята.

— Онзи човек, който е товарел кашони в колата, дали можете да го опишете? — „Сега взе да става горещо“, рече си наум Стигсон.

— Не — поклати глава тя, като изведнъж стана сериозна. — Чух по новините в осем тази сутрин какво е станало, така че разбирам какво имате предвид. Когато минах покрай него, той се беше навел в багажника, така че не можах да видя лицето му. Но от малкото, което видях, изглеждаше съвсем нормален. Ами като повечето живеещи наоколо. На средна възраст, добре облечен, мисля, със сако или евентуално хубаво яке, синьо или черно, и тъмни панталони, може би само…

— Какво? — попита Стигсон и се усмихна подканящо.

— Останах с впечатлението, че е силен, добре сложен, изглеждаше някак си трениран. Видях как вдигна кашона и го сложи в багажника. Не че знаех какво има в него, нито пък колко тежи, но беше един от онези кашони за местене на покъщнина, от по-големия модел, и не изглеждаше да представлява проблем… да го вкара вътре, ако мога да кажа така.

— Имате ли представа колко висок беше?

— Определено над средния ръст. Бих казала по-скоро един и деветдесет, отколкото един и осемдесет. Беше голям мъж. Съпругът ми е доста висок, един и осемдесет и шест, макар че още упорства да казва, че е един и осемдесет и девет. Наистина беше толкова, когато се запознахме, но той забравя, че това беше преди близо четирийсет години.

— Казахте на средна възраст — продължи Стигсон, който не мислеше да се предава. — Четирийсет и пет, петдесет, шейсет…

— Със сигурност не е шейсет — отговори свидетелката му и категорично поклати глава. — Петдесет или по-скоро най-много петдесет. Имаше нещо в начина, по който се движеше. Лекота, непринуденост, това, което възрастта ти отнема, независимо колко тренираш в салона, а той беше и в добра форма, както казах.

— Нещо друго, което да ви е направило впечатление?

— Колата. Беше сребрист „Мерцедес“, от по-големите, нисък, спортен модел, не комби. Определено не беше кола, с която някой взломаджия ще обикаля наоколо.

— Сребрист „Мерцедес“. Сигурна ли сте в това?

— Да, напълно. Защото с мъжа ми имаме „Мерцедеси“. Моят е малък, а неговият е по-голям, за да има място за стиковете за голф, но този беше значително по-голям отколкото на съпруга ми, и без съмнение по-скъп от двата наши.

— Не забелязахте ли и нещо друго по автомобила? Регистрационния номер? Да е имало някакви стикери или знаци по него?

— Не. За регистрационния номер дори не помислих. Стикери или знаци също не видях. Не беше някаква особена кола, че да се замисля за това. Макар че сега разбирам защо питате. Но това, което се случи, е ужасно. Последното, за което човек би си помислил в този район. Дори не сме имали толкова много кражби с взлом тук. Най-лошото, което ни се е случвало с мъжа ми, е, че ни откраднаха лодката. Имаме място за лодка в яхтклуба, който е в съседство с къщата на Ериксон, но това трябва да е било преди десет години.

— Надявам се, че са ви я върнали.

— А, да, беше много по-просто, отколкото очаквахме. Оказа се, че е най-малкият ни син и неговите другари, които са я взели без разрешение и заседнали, а той не смеел да каже на мама и татко. Най-накрая, разбира се, изплю камъчето.

— Но оттогава е послушен, нали? — каза Стигсон и се усмихна.

— Сега е женен, има две деца и работи като юрист в „Шведска частна банка“, така че искрено се надяваме — отвърна майката и се усмихна.

Десет минути по-късно Стигсон благодари за гостоприемството, като подаде визитната си картичка. Ако тя се сетеше за още нещо, да заповяда и да се обади. Голямо или малко, важно или маловажно, независимо какво е, просто да се обади, а той, лично, винаги беше буден.

„Почти в целта, без малко, ама почти в целта означава, че целта не е улучена“, мислеше си той, когато излезе на улицата и пое към следващата къща от списъка си.

28

В понеделник следобед, приблизително по същото време, когато Йени Рогерсон излагаше теориите си пред все по-слисания Еверт Бекстрьом, Лиса Лам и Аника Карлсон се срещнаха с колегата на Тумас Ериксон от адвокатската фирма „Ериксон и Партньори“ на улица „Карлавеген“ в Стокхолм.

Преди да отпътуват натам, Лиса Лам влезе в електронната страница на фирмата, за да се подготви за това, което я очакваше. Срещата определено нямаше да е от лесните задачи. В най-лошия случай щеше да се превърне в юридическо мятане на ножове, а при подобно положение тя трябваше възможно по-скоро да опознае опонента си.

Адвокатската фирма „Ериксон и Партньори“ беше основана петнайсет години по-рано от Тумас Ериксон. Тя беше специализирана по наказателноправни въпроси и семейно право и допреди по-малко от едно денонощие там работеха шестнайсет души; петима партньори с равни права, като всички те бяха адвокати, освен това петима стажант-адвокати, един икономист, който отговаряше за счетоводството, лични въпроси и други административни дейности, две жени помощник-адвокати и три секретарки. Според броя на персонала и предлаганите услуги бяха далеч от великаните в бранша, но в същото време бяха значително по-големи, отколкото Лиса Лам си представяше. От няколкото пъти, когато срещна Тумас Ериксон в съда, бе останала с впечатлението, че той е типичен вълк единак, а не основател и най-възрастният съсобственик на компания от този размер.

„Кажи ми кои са приятелите ти и ще ти кажа кой си, а като се вземе предвид славата на Ериксон, четирима адвокати и петима стажант-адвокати са солидна бройка“, отсъди наум Лиса Лам и поклати глава, докато изключваше компютъра си.

Аника Карлсон, изглежда, също беше наясно какви трудности ги очакваха и още преди да потеглят от гаража на полицията, тя зададе въпроса.

— Да направиш посещение на адвокатска фирма хич не е лесно — каза Аника Карлсон, като това беше по-скоро констатация, отколкото въпрос.

— Наистина никак не е лесно — съгласи се Лиса Лам, а гласът ѝ потрепера повече, отколкото тя очакваше.

— Кажи ми кратката версия. А също и най-лесната — каза Аника Карлсон и се усмихна.

— Добре. Първо, сложността идва най-вече от дейността, с която се занимават адвокатите. Става въпрос за ненарушаване интереса на клиента, а правилата за пазене на тайна, които се прилагат, са значително по-обхватни от нормалното. Ако рекат да се запънат, то… — Лиса Лам вдигна рамене.

— Давай второто!

— Второ, Тумас Ериксон е жертва на престъпление, а не заподозрян за извършване на престъпление, и освен това… трето… бил е убит в жилището си, а не в службата. Като събереш всичко това заедно, работата става дебела — каза Лиса Лам и въздъхна.

— Забравяш обаче най-важното — добави Аника Карлсон.

— Какво е то? — попита Лиса Лам, макар вече да знаеше отговора.

— Ериксон беше гангстер — отвърна Аника Карлсон без заобикалки, като същевременно раздвижи широките си рамене. — Мислех си за колегите му. Що за хора биха работили с гангстер? Други гангстери.

— И аз мислих за това. То също ме притеснява.

— Мен обаче не — рече Аника Карлсон и тръсна глава. — Ако започнат да ни въртят номера, смятам да извия ръцете им.

— Благодаря, и аз така смятам, макар че лично аз мислех да започна от другия край — отвърна Лиса Лам.

— Няма защо — каза Аника Карлсон. — Кажи ми, ако промениш мнението си.

„Ние с теб определено ще дойдем на един акъл“, помисли си тя.

29

Надя Хьогбери беше на петдесет две. Допреди двайсет години тя се казваше Надежда Иванова, родена в едно селце на двайсетина километра от големия град Ленинград, който сега се наричаше Санкт Петербург. Надежда беше талантливо момиче и председателят на местния партиен окръг, братовчед на баща ѝ, се погрижи тя да бъде записана в подходящите училища, за да може в бъдеще да служи на голямата съветска република по възможно най-добрия начин.

Надежда също не го разочарова. На двайсет и шест годишна възраст тя защити докторат по приложна математика в Ленинградския университет. Изкарваше най-високите оценки и, общо взето, незабавно беше назначена като анализатор на риска в органа за управление на ядрената енергия в региона. Само три години преди „освобождението от комунистическото робство“, както нейният стар наставник, бившият партиен председател, съвсем скоро щеше да назовава случилото се в края на осемдесетте години.

Той беше и човекът, който я посъветва да предприеме следващата стъпка. Ако тя не искаше да приеме предложението му и да започне работа в частния земеделски концерн, който той понастоящем ръководеше, а предпочита да продължи с предишната си дейност, то логичната стъпка за жена с нейните умения е да потърси успеха извън новата Русия, докато старият ѝ работодател осъзнае очевидното и се адаптира към условията, които сега са в сила във всяка функционираща икономика, независимо за кой сектор става дума. Висококвалифициран специалист като нея, ядрен физик и доктор по математика, трябва да печели много повече от обикновен лекар, учител или полицай.

Много скоро щеше също така да се окаже, че това не е единственото, което работодателят ѝ не е схванал. Първият път, когато тя помоли за разрешение да напусне родината си, беше през лятото на 1991, две години след „освобождението“. Тогава работеше в ядрена електроцентрала в Литва, намираща се само на няколко километра от Балтийско море. Тя така и не получи отговор на молбата си. Вместо това една седмица по-късно бе повикана от шефа си, който ѝ съобщи, че я местят в друга атомна електроцентрала, намираща се на хиляда километра на север, точно до Мурманск. Неколцина безмълвни мъже ѝ помогнаха да събере багажа си. Закараха я на новото работно място и не мръднаха и на сантиметър от нея по време на двата дни, които отне пътуването.

Две години по-късно тя се отказа да иска разрешение. С помощта на „нови вътрешни контакти“ тя мина през границата и влезе във Финландия. Бе посрещната от „нови външни контакти“ и още на другата сутрин, през есента на 1993 година, се събуди в къща на село, някъде в Швеция.

Никога преди Надя не беше получавала такива грижи и първите шест седмици тя се посвети основно на разговори с домакините си. Разговор, при който те поставяха въпросите, а тя отговаряше, и се отделяше време най-вече за по-непринудени диалози. Една година по-късно тя вече говореше шведски гладко, получи шведско гражданство, собствено жилище в Стокхолм, нова работа и работодател, който с приятелска усмивка ѝ обясни, че може да последва наказателна отговорност, ако дори само намекне на някого къде работи.

Две години по-късно се разделиха по живо, по здраво. Независимо от краткото прослужено време, Надя получи както щедро обезщетение, така и ново назначение. През последните петнайсет години тя работи в различни отдели на Стокхолмската полиция. От четири години беше при Еверт Бекстрьом като цивилен анализатор в Отдела за тежки престъпления на полицията във Вестерурт. Освен това от дълго време беше най-близкият сътрудник на Бекстрьом, единствената, на която той се доверяваше безусловно, макар че по-скоро би отхапал езика си, отколкото да си го признае.

Хьогбери обаче беше вече история. Тя се запозна с него в мрежата, но се разведе още след година, понеже веднага си бе проличало, че той е твърде много руснак за На̀диния вкус. Достатъчно ѝ бе да запази фамилията, която той ѝ даде, а всичко, което ѝ предстоеше, беше въпрос между нея и новата ѝ родина. Един такъв въпрос беше допускането на Бекстрьом в сърцето ѝ заради всичките му слабости. Което пък беше нейната слабост, въпреки че тя по-скоро щеше да отхапе езика си, нежели да го признае, макар и само пред себе си.

Ето че бе дошло време за ново разследване на убийство, което поставяше рамките на живота, който живееше, а ролята ѝ в тази връзка бе зададена отдавна. Надя отговаряше за вътрешното разследване и най-горе в списъка ѝ за деня стоеше задачата да картографира личността на жертвата, да го направи възможно по-скоро и ако може незабавно да разбере с какво се е занимавал през последното денонощие от живота си, преди да срещне своя убиец.

Първо тя разпредели различните части на задачата на четиримата си служители. След това лично се зае с компютъра на жертвата и намиращото се в него. За да спази процедурата, тя провери дали съдържанието на твърдия диск съвпада със сваленото на преносимата памет, която Бекстрьом ѝ беше дал. След това прибра паметта в шкафа на Бекстрьом, за който само той и тя имаха ключове. „За всеки случай“, каза си тя, защото преди се е случвало прокурорите да се обърнат, щом работите тръгнат зле.

Първото откритие, което направи, беше, че компютърът, независимо от стикера върху него, не принадлежи на адвокатска фирма „Ериксон и Партньори“, а на една компания с по-мъглявото име „Управление АД Олстенен“, което се оказа собственост на адвокат Тумас Ериксон и се занимаваше с управление на капитали от различно естество. Собственият капитал възлизаше на малко под седем милиона, годишният оборот, който се състоеше предимно в търговия с ценни книжа, на почти десет, а единственият съществен актив беше къщата на улица „Олстенсгатан“ 127, собственост на компанията и отдадена под наем за жилище и работен офис на адвокат Тумас Ериксон срещу сума, равняваща се в крони на тази, която данъчната служба прие последния път, когато се опитаха да я повишат.

„Пазарната стойност от двайсет и пет милиона, заем от петнайсет, собствен капитал от седем на компанията, която притежаваше къща, месечен наем от трийсет хиляди и до момента нищо, за което дори да повдигнеш вежди“, пресметна Надя и премина към бързо сканиране на съхраняващото се на твърдия диск.

Една по-малка част от него, изглежда, бяха различни бележки, хем неясни, хем трудни за разтълкуване, които Надя, като се имаше предвид характера ѝ, естествено, възнамеряваше да разбере какво означават. Почти всичко останало беше значително по-просто по отношение на съдържанието.

„Мъже“, помисли си Надя, въздъхна и поклати глава. Единствената утеха беше, че това, което току-що откри, би трябвало да зарадва началника ѝ, Еверт Бекстрьом. После тя изключи компютъра на жертвата и включи собствения си, за да се заеме със следваща точка от дългия списък с нещата, които тя и колегите ѝ би трябвало да научат за живота, воден от Тумас Ериксон.

30

Петък, 31 май, два дни преди убийството на адвоката Тумас Ериксон, Йени Рогерсон направи това, което началникът ѝ Еверт Бекстрьом бе заръчал да направи, и приключи дванайсет дни по-рано разследването на така наречения малтретиран барон Ханс Улрик фон Комер на паркинга пред двореца „Дротнингхолм“.

След това тя пъхна всички документи в плик — решението на Бекстрьом за прекратяване на случая, собственото ѝ разследване на случая, анонимния сигнал в оригинал и изцапания с кръв тръжен каталог — за по-нататъшно придвижване към дирекцията на полицията в Кунгсхолмен и отдела за защита на личността в Шведската служба за сигурност. Към всички „за сведение“ в съответствие с инструкциите, които към момента бяха в сила за полицията във Вестерурт, и в понеделник сутринта, на 3 юни, дебелият плик лежеше на бюрото на криминалния комисар Дан Андершон, в купчината с новопристигналата поща.

Дан Андершон беше на четирийсет и пет години, женен за три години по-млада жена и работеше като цивилен следовател в областната криминална полиция в Стокхолм. Те имаха три деца, всичките момчета на училищна възраст, и цялото семейство Андершон живееше в къща на островите в Меларен, на двайсетина километра от Стокхолм. Преобладаващото мнозинство от съседите им работеха като полицаи, учители, в спасителната служба или здравеопазването и ако трябва да бъде описан в онзи шаблонен социологически смисъл, Дан Андершон беше типичен полицай на средна възраст, на така наречения среден началнически пост, работещ в Стокхолм.

В професионално отношение, това, което вълнуваше неговите началници и което те оценяваха, а и което другарите му в работата отбелязваха с повече или по-малко смесени чувства, той бе известен като лоялен, мълчалив, работлив и способен. Но най-вече мълчалив.

Дан Андершон работеше като полицай от почти двайсет и пет години, през цялото време в Стокхолм, а от осем години беше началник на онази група от отдела за защита на личността в Шведската служба за сигурност, която се занимаваше с анализиране на картината на заплахата. Отделът, който имаше задължение да защитава кралското семейство, правителството и всички останали високопоставени лица със съпоставим ранг, които в зависимост от различни обстоятелства поне временно можеха да имат нужда от услугите му. На разговорен език, а също така и в сградата, където той работеше, въпросният отдел беше известен като „телохранителите“, въпреки че от по-голямата част от работещите там не се очакваше да успеят да стрелят първи, нито пък в най-лошия случай да препречат със собственото си тяло куршума, предназначен за обекта на стрелбата.

В понеделник, 3 юни, Дан Андершон влезе в кабинета си едва след обяд и след една сутрин, преминала в срещи. Щом забеляза дебелия плик, който полицията от Вестерурт беше изпратила за сведение, веднага си помисли да помоли секретарката да се погрижи за всичко, без да си прави труда да преценява колко спешно беше.

Но тъй като той беше именно той, а не някой друг, направи точно обратното. С иронична усмивка забеляза резолюцията на колегата Бекстрьом, прочете анонимния сигнал, въздъхна за първи път, разлисти тръжния каталог, без дори да помисли да си сложи гумени ръкавици, и накрая прочете доклада от разследването по случая от криминален инспектор Йени Рогерсон. По време на четенето на всичко споменато той въздъхна повече от един път.

„Йени Рогерсон — предположи Дан Андершон. — Най-вероятно някое от онези глуповати деца на бедствието Ян Рогерсон, които упорстват на всяка цена да стават полицаи като татко, а точно това в случая, изглежда, работи при Еверт Бекстрьом.“ Дъщеря на същия Ян Рогерсон от Националната следствена служба, който, когото и да попитате в бранша, твърди, че е единственият приятел на Еверт Бекстрьом в организация, в която работят поне двайсет хиляди полицаи. „Доста странно съвпадение“, помисли си Дан Андершон и въздъхна за последен път, преди да започне да пълни служебната си чанта с всички документи, необходими му за следващото заседание.

Седмиците преди националния празник означаваха напрегната работа за комисар Андершон и най-близките му колеги. На шведския национален празник, 6 юни, всичките високопоставени особи от кралския двор и правителството, обект на тяхната защита, бяха ангажирани в различни публични изяви, а самият ден беше критичен според разбиранията и опита, който управляваше работата им. Отлична възможност за засилване на всички проявления на чувства, свързани с Швеция и онези, които живееха там. Ден с висока символна стойност, независимо от посоката, в която поемат чувствата.

— Уведомете ме, ако мога да ви помогна с нещо — каза секретарката му, когато той излизаше, за да отиде в кабинета си.

— Колегите от Сулна са изпратили плик с документи относно някой си барон Фон Комер, когото отупали пред двореца „Дротнингхолм“ преди четиринайсет дни. Той, изглежда, има някаква неясна връзка с двора, така че най-добре да направим обичайните справки за него. Пликът е в купчината върху бюрото ми — каза Дан Андершон, кимна и се усмихна.

— Ще се заема незабавно — обеща секретарката му.

— Не е чак толкова спешно — поясни Дан Андершон. — Изглежда са предимно безсмислици — добави той.

Само седмица по-късно той щеше да се пита дали не е трябвало да каже нещо съвсем различно и какви се оказаха последствията от случилото се след това.

31

Лиса Лам започна срещата в адвокатската фирма „Ериксон и Партньори“ точно по начина, по който каза на Аника Карлсон, че ще го направи.

Започна с мили думи и изрази съпричастието си към чисто личното нещастие, което ги беше сполетяло. След това премина към деликатно убеждаване и загатване на онези практически проблеми, които събитие от този вид, за съжаление, създаваше. Проблеми, които тя се надяваше, че ще могат да се разрешат в разбирателство и възможно най-кратък срок, без ненужно затормозяване на работата като цяло.

Пет минути по-късно нещата се развиха точно както тя се опасяваше, че ще стане. Отначало дискусията постепенно се разгорещяваше покрай различните правни шикалкавения, които много скоро наистина преминаха към хвърляне на ножове. В конкретния случай се касаеше за четири различни неща и по изключение положението беше такова, че в адвокатската фирма „Ериксон и Партньори“ бяха точно на обратното мнение в сравнение с това, което прокурорът застъпваше.

Четири неща. Компютърът и мобилният телефон, намерени в жилището на Ериксон, бяха собственост на адвокатската фирма и следователно не биха могли да бъдат обект на мерките, които прокурорът очевидно възнамеряваше да предприеме. Естествено, същото се отнасяше и до претърсването на стаята на Ериксон, относно което прокурорът беше взел решение. Да не говорим за останалите помещения на адвокатската фирма, в случай че на прокурора му скимнеше да разшири района на своите и полицейските разследвания.

— Това не би трябвало да е толкова трудно за разбиране — уточни елегантно костюмираният ѝ опонент. — Няма никакви предпоставки нито за изземване, нито за претърсване в настоящия случай. Може да направим справка с наказателнопроцесуалния кодекс. Глава двайсет и седем и двайсет и осем, най-вече двайсет и осем, тъй като няма и помен от особените причини, изискващи се в конкретната ситуация. В действителност говорим за адвокатска фирма, а не за някакво си наркоманско свърталище. В случай че прокурорът не е наясно с това — добави той с язвителна усмивка, като оправи добре оформения път в косата си, леко приглаждайки я с лявата ръка.

Този, който взе думата веднага щом Лиса Лам млъкна, беше адвокат Петер Даниелсон, десет години по-млад от Тумас Ериксон, първият негов партньор, до скоро вторият човек във фирмата, а понастоящем — ако се съдеше по езика на тялото, думите му и одобрителните кимания на колегите му — този, който бе поел командването след него.

Лиса Лам го познаваше от по-рано. Само през последните две години се бяха срещали в съда няколко пъти. Освен това тя добре знаеше, че той работеше упорито, за да се сдобие със същата слава като предишния си началник, и че в това отношение изглежда се справяше добре, като се имат предвид лицата, които обикновено представляваше.

— Да разгледаме нещата по ред, че май не споделям мнението ви — заяви Лиса Лам.

— Точно както аз и колегите ми се опасявахме — отвърна адвокат Даниелсон.

— Ако ми позволите само да довърша — прекъсна го Лиса Лам, запрелиства книжата си и изведнъж заприлича досущ на татковата умница, каквато баща ѝ, членът на Висшия съдебен съвет, винаги се бе опитвал да я направи.

— По отношение на компютъра, намерен на местопрестъплението, нещата са ясни — отсече Лиса Лам. — Той е лична собственост на Ериксон. Независимо от стикера върху него. Той го е използвал непосредствено преди да бъде убит и що се отнася до съдържанието му, струва ми се няма нищо общо с дейността, която развивате тук в кантората. Останах с впечатлението, че е от изключително личен характер, за ваше сведение.

— Дали не бихте могли да се изразите малко по-ясно?

— Не — каза Лиса Лам и поклати глава. — Нито мога, нито искам. Що се отнася до мобилния телефон, работите стоят по същия начин. Нищо че абонаментът е на името на фирмата. Разговорите, които той е провел, са от изключителна важност за нашето разследване.

— А не трябва ли да знаем какво е основанието за тази преценка?

— Ще трябва да обжалвате решението ми — отвърна Лиса Лам и вдигна рамене.

— Вече се подготвя — каза адвокатът и понечи да стане.

— Още не съм свършила — каза Лиса Лам. — И така, решението ми по отношение на изземването на компютъра и мобилния телефон на Ериксон остава. Що се отнася до претърсването на къщата и стаята му, мисля да почакам, в чисто практически смисъл, докато съдът се произнесе. Ограничаването на достъпа междувременно, естествено, е в сила и предполагам, ще предявите евентуалните си възражения незабавно.

— Не се безпокойте за това — каза адвокатът и стана от мястото си.

— По въпроса за евентуалното претърсване тук, в кантората, ще се върна на него, ако дойде на дневен ред. Имаш ли нещо да добавиш, Аника? — попита Лиса Лам и погледна Аника Карлсон, която не беше казала дума до момента.

— Да — каза Аника Карлсон и измери с поглед насядалите около масата. — Естествено, задължени сме да разпитаме всички вас, които работите тук.

Отсеченото ѝ кимване накрая не остави никакво съмнение за намеренията ѝ, а тя лично вече беше избрала къде да нанесе удара. В стаята имаше девет души от петнайсетте, които към момента работеха във фирмата. Един беше в болнични, а останалите пет бяха или в съда, или бяха заети с други задачи извън кантората.

Една от присъстващите изглеждаше доста по-нажалена от останалите. Освен това беше най-младата и най-красивата от тях. „Значи, тебе чукаше“, помисли си Аника Карлсон.

32

След разговора с Йени, Бекстрьом реши първо да наобиколи служителите си и да провери положението, но тъй като обядът и фактът, че беше принуден да стане посред нощ, започваха да му се отразяват, му се прииска да иде да си легне в леглото от „Хестенс“, а на път за там беше крайно време да посети местопрестъплението отново и да свърши нещо.

Първо той взе служебната си чанта, която беше наследил от стария си началник на отдела за тежки престъпления в Стокхолм, комисар Филкинг, който беше нещо като легенда в бранша. От него се страхуваха, обичаха го и сред служителите си бе известен като неповторимия комисар Пиянкинг. Това беше наистина забележителна чанта, изработена от кафява кожа, и според едно класическо предание от щаба на полицията, с нея Пиянкинг лично доставил дванайсет литра бренди във връзка с една внезапна проверка в незаконен клуб за алкохол в Стария град. Имаше голяма вместимост и беше добре да му е под ръка, в случай че се натъкнеше на нещо интересно. След това той пъхна вътре лаптопа си и разни други книжа, свързани с новата му задача, в случай че някой от всичките му любопитни колеги започнеше да се чуди защо я мъкнеше.

На излизане от кабинета си той се спря до вратата на стаята, в която по-голямата част от неговите служители говореха по телефона, четяха документи или чукаха по компютрите си, плесна с ръце, за да привлече вниманието им и отправи към всички въпроса. Появило ли се е нещо, което да изисква незабавната му намеса? Ако се съдеше по поклащането на главите и мънкането, отговорът беше не.

— Добре — каза Бекстрьом. — Ами постарайте се да го промените. Аз лично отивам на местопрестъплението, за да хвърля нов поглед на спокойствие. И така, до утре сутринта.

— В такъв случай мога да ви закарам — каза Фелисия Петершон, която щеше да смени Стигсон и да поеме вечерната смяна по обикалянето по къщите.

33

Неделя вечер в началото на юни, времето — нищо особено, нямаше кой знае колко работа и затова малко преди полунощ Ара Дости възнамеряваше да приключи нощната си смяна и да си иде вкъщи в Шиста, за да поспи. Това беше точно преди да получи поръчка за шофиране до Нюшьопинг, сто километра на юг от Стокхолм, и когато се върна, часът вече минаваше един и половина през нощта.

„Ще направя последна обиколка около кръчмите в центъра“, реши Ара и когато минаваше край Стюреплан, един клиент, стоящ на улицата, му махна и помоли да го закара у дома, на булевард „Алвиксвеген“ в Брума. Хубав клиент, очевидно пиян по онзи шведски начин, по който твърде много момци се напиваха, но без да започват да бръщолевят празни приказки или да задават обичайните въпроси за това как той се чувстваше в новата си родина и откъде всъщност беше.

Какво се очакваше да им отговори? Беше роден в бежански лагер в Смоланд, беше прекарал целия си живот в Швеция и никога не беше стъпвал в родината на своите родители, Иран. Но сега такива въпроси нямаше, общо взето, клиентът беше добър, остави приличен бакшиш, а според касовата бележка от таксиметровия му апарат часът беше два и десет през нощта, на „Алвиксвеген“ в Брума.

Ара Дости направи обратен завой пред къщата, където остави клиента си, и когато стигна кръстовището на улица „Олстенсгатан“, за да завие наляво и да поеме по най-краткия път към леглото, което го очакваше в апартамента му в Шиста, работите за малко да свършат зле, понеже той разпозна голямата къща до водата и мислите му изведнъж поеха в друга посока.

Дотам беше возил клиент само преди половин година. Друг момък, който също се прибираше от кръчмата и освен това беше толкова пиян, че заспа на задната седалка по пътя. Веднага щом Ара спря, момъкът дойде на себе си, извлече се на улицата, измъкна порядъчна пачка банкноти от джоба на панталоните си и му подаде хилядарка. Когато Ара се опита да обясни, че няма да му върне, онзи само поклати глава и каза, че са точно.

Ара запротестира, че са твърде много, тъй като сметката беше само за няколкостотин, но клиентът му явно не го беше грижа. Той само махна пренебрежително с ръка и след като с известни усилия се добра до портичката пред входа на къщата, се обърна с широка усмивка.

— Не благодари на мен — каза клиентът му. — Можеш да благодариш на сънародниците си от Иран — и чак когато каза това, последното, Ара се сети, че и преди го беше виждал, когато го откара до Стокхолмския районен съд. Прочутият адвокат, когото бе гледал по телевизията и за когото бе чел във вестниците.

За него си помисли Ара, когато зави по „Олстенсгатан“, в същия миг, в който нещата за малко да свършат зле. Човекът, който му бе дал почти хилядарка бакшиш, явно предполагаше, че той е от Иран, без дори да зададе въпроса.

От мрака между два паркирани автомобила един друг мъж изскочи на улицата и Ара трябваше да настъпи спирачката, за да не го прегази. Един съвсем друг мъж, който му хвърли бърз и остър поглед, преди да се отправи към една кола, която стоеше паркирана срещу посоката на движението от другата страна на улицата. Той куцаше силно с десния крак и въпреки тъмнината Ара го видя достатъчно добре, за да се откаже от всяко намерение да спре и да му каже нещо или дори само да му покаже пръст в огледалото за обратно виждане.

Когато Ара отиде на смяна в два часа в понеделник следобед, на 3 юни, той прочете съобщението от таксиметровата централа „Такси Стокхолм“, че полицията в Сулна, във връзка с убийство на улица „Олстенсгатан“ 127, искаше да се свърже с всички шофьори, които в неделя и през нощта срещу понеделник са правили курсове в района около „Алвиксвеген“ — „Олстенсгатан“ или са забелязали нещо, което може да представлява интерес за разследването на полицията.

„Убийство — помисли си Ара. — Дано не е онзи с хилядарката, онзи, адвокатът.“ После извади мобилния си телефон и набра номера на полицията за подаване на сигнали.

34

Въпреки надеждите на Ара убитият беше тъкмо клиентът с хилядарката. Той го разбра още докато слушаше новините на път за участъка в Сулна, където очевидно искаха да проведат разпит с него.

„Питам се каква ли е наградата. Щом убитият е някой, който дава хилядарка бакшиш ей така, както онзи адвокат направи, трябва наградата за този, който помага на полицията да намери убиеца му, да е голяма, много голяма“, мислеше си Ара.

Криминален инспектор Ларш Алм беше на шейсет и четири години и девет месеца и имаше очаквания за едно спокойно лято. След три месеца той щеше да излезе в пенсия. През това време мислеше да вземе отпуската си и всички компенсации, които беше кътал, за да може през този последен месец, който му оставаше, да разчисти на спокойствие бюрото си.

Вместо това стана тъкмо обратното и в най-лошия случай имаше значителен риск да виси поне половината лято над разследването на убийството на адвокат, за когото на него и на всичките му колеги много малко им пукаше. Да си вземе болнични също не беше разумно заради значителната пробойна в плика със заплатата му, която подобно начинание оставяше.

„На всичко отгоре и онзи дебел, кръгъл идиот, Бекстрьом“, помисли си Алм кой знае защо, докато прелистваше листовете, получени от по-младия си колега, който беше приел сигнала. Вероятно някой от онези таксиметрови шофьори чужденци, които звъняха на телефона им за подаване на сигнали и даване на сведения и които според Аника Карлсон бяха толкова важни, че беше наложително незабавно да извикат подалия ги в участъка и да проведат специален разпит с него. „Не може да се отрече и че е точен, копелето.“ Алм въздъхна и вдигна слушалката на звънящия си телефон.

— Алм — каза Алм.

— Имаш посетител, който чака долу на рецепцията — каза гласът от другата страна. — Можеш ли да слезеш и да го вземеш?

„Имам ли избор, по дяволите“, рече си Алм и въздъхна за втори път.

„Никакво кафе, никаква вода и никакви празни приказки, че тогава може да стоим тук половината нощ“, помисли си Алм пет минути по-късно, когато той и неговият свидетел седнаха, всеки от своята страна на бюрото.

— Може ли да видя свидетелството ви за правоуправление и онази лента от автомобилния компютър, която колегата ми помоли да донесете? — каза Алм, докато отваряше компютъра си. „Какво лято, по дяволите.“

— Заповядайте — каза Ара. — Вземете една визита картичка, в случай че се наложи да ми се обадите. „Отегчен тип“, отсъди наум той.

— Откъде сте, Ара? — попита Алм, като погледна визитката.

— От Гношьо — отговори Ара Дости. — Намира се в Смоланд. Но от петнайсет години живея в Стокхолм. Написах домашния си адрес на картичката — допълни Ара и кимна към листчетата, които току-що беше дал на Алм.

— Нямах предвид това — каза Алм. — Имах предвид откъде сте поначало, така да се каже — поясни той.

— От Швеция — отвърна Ара, като се престори на изненадан. — Смоланд е в Швеция. Мислех, че знаете това. Роден съм и съм израснал в Смоланд. Ходих на даскало там, а когато станах на осемнайсет, се преместихме, аз, татко, майка, двамата ми по-големи братя, по-малкото братче и двете ми по-големи сестри в Стокхолм. Всичко осем човека, истинско преселение на народите — поясни Ара Дости и се усмихна любезно на Алм.

— Добре, разбрах ви — отвърна Алм и въздъхна. — Ако може със свои думи да разкажете за наблюденията, които сте направили в два часа снощи, след като сте оставили онзи клиент на „Алвиксвеген“ в Брума. — „Още един от тези, които идват тук, за да си играят игрички с нас, полицаите“, помисли си той.

Ара се справи с разказването на цялата история за по-малко от пет минути. Как оставил клиента си пред къщата, в която живеел, в два часа и десет минути. Направил обратен завой и на кръстовището с „Олстенсгатан“, приблизително една минута по-късно, за малко да прегази човек, който изскочил направо на улицата, непосредствено пред къщата, където онзи адвокат е бил убит. За това време той също така бе успял да му направи прилично описание и да опише колата, в която се качил.

— Беше на моята възраст — каза Ара. — Може би някоя и друга година по-голям, около трийсет и пет. Само че доста по-висок от мен. Един и деветдесет, някъде. Сини дънки, тъмно яке, гологлав. Куцаше с десния крак, доколкото успях да видя. Във всеки случай се хвана за дясното бедро с дясната ръка, когато за малко да попадне върху радиатора ми. Беше ръбат тип, за сведение. Много ръбат.

— Ръбат?

— Такъв, с когото не спираш, за да се разправяш — поясни Ара.

— Дали случайно не го познавате? — попита Алм. — От по-рано, имам предвид?

— Неее. Защо да го познавам?

— Нали карате такси. Имигрант ли беше, или швед? Трябва да сте видели още нещо.

— Не — каза Ара. — Изглеждаше като всички в днешно време. Имам обаче предложение. Ако може да ми покажете от онези снимки, които ченгетата по телевизията показват на такива като мен, че да видя дали няма да разпозная някого. Какво ще кажете?

— Колата, в която той се качи, можете ли да я опишете? — „Тук аз съм този, който задава въпросите“, помисли Алм.

— Сребрист „Мерцедес“, спортен модел… нисък, широк, скъп, от последните модели…

— И сте съвсем сигурен в това?

— Да. Сто процента. Нали карам такси, както току-що казахте.

— Не успяхте ли да забележите регистрационния номер? В огледалото за обратно виждане, искам да кажа.

— Не.

— Все нещо трябва да сте видели. Успели сте да забележите доста други неща.

— Този, който седеше в колата, включи дългите светлини отзад веднага щом минах край него.

— Значи са били двама. Вече е имало човек в колата, така ли?

— Добре — каза Ара Доста. — Ще направим така. Разказвам го още веднъж. Този, когото едва не прегазвам, се качва на тротоара, когато аз си продължавам. Другият, седящият в колата, която е паркирана на погрешната страна на улицата, включва дългите светлини отзаде ми веднага щом минавам покрай него. Нямам никаква представа как изглеждаше. Отидох си направо у дома и се строполих на леглото, за сведение. Вие какво щяхте да направите?

— Аха — каза Алм. — Значи, няма какво друго да кажете?

— Не, какво да кажа?

— Тогава обявявам разпита за приключен — каза Алм и погледна часовника си. — Преди да се разделим, трябва да ви уведомя за така нареченото споразумение за неразкриване на информация. То означава, че не бива да разказвате на никого за това, което току-що ми разказахте. Ако нарушите тази забрана, извършвате престъпление. Искате ли да питате нещо?

— Снимките. Кога ще гледаме снимките?

— Това ще го направим друг път — каза Алм. — Отнема известно време да се изберат, както сам разбирате. Аз или някой от колегите ми ще се свърже с вас, когато дойде време за това. Нещо друго?

— Има ли възнаграждение?

— Не — отвърна Алм и поклати изненадано глава. — За какво да има? Достатъчна награда е, че можете да ни помогнете да разрешим едно тежко престъпление. Освен това е и граждански дълг да се явите и да дадете показания. Отнася се за всички нас. Дори за такива като мен и колегите ми, за сведение.

— На мен вече ми отне два часа. В действителност съм на работа. Явих се в работно време. В добавка и телефонния разговор, и пътуването до тук, за да си говорим с вас. На вас ви плащат, за да седите тук. Аз обаче не получавам нищо.

— Естествено, че сме благодарни — каза Алм. Кимна, усмихна се и се изправи. „Запуших ти устата“, помисли си той.

— Имам само още един въпрос — каза Ара.

— Да?

— Как се става полицай? Как се взема изпитът? Трябва да е страшно труден.

Алм се задоволи само с кимване. „Много внимавай, момче“, рече си наум той.

Алм изпрати Ара Доста до рецепцията. Ако не за друго, то поне да е сигурен, че Ара е напуснал сградата.

— Ще ви се обадим за снимките — каза Алм, когато се разделяха. Ара не каза нещо. Само вдигна рамене и изхвърча на улицата.

„Забравих нещо — помисли си криминален инспектор Алм, когато се качи в асансьора, за да се прибере в стаята си. — Зарежи, ще се нареди от само себе си.“

Алм прекара остатъка от работния си ден да резюмира на спокойствие разпита с Ара Доста. После помоли една по-млада колежка от вътрешното следствие да избере, въз основа на даденото от Доста описание, няколко хубави снимки на бандита, които някой да му покаже.

— Вижте дали можете да съпоставите описанието, което той даде, с известни бандити, които имат или ползват сребрист „Мерцедес“ — предложи той.

— Нещо друго? — попита по-младата му колежка. „Чудя се защо ли всички тук в службата те наричат Дървена глава“, помисли си тя.

— Дайте му да подпише споразумение за неразкриване на информация — добави Алм, който петнайсет минута по-рано се бе сетил какво беше забравил.

Веднага щом Ара седна в колата, той звънна на един свой приятел, който също караше такси. Той беше кюрд, казваше се Кемал и имаше почти същата история като него самия. Добро момче, бял човек, ако използваме израза на средностатистическия швед. Около два месеца по-рано Кемал бе станал свидетел на обир на автомобил за транспортиране на ценности. Направил хубави снимки с мобилния си телефон. Обадил се направо на големия вечерен вестник, дали му двайсет хиляди за усилията и разказал на всички, които могат да слушат, че ченгетата са последните, към които трябва да се обръщаш, ако си се озовал в това положение.

„Колко глупав може да е човек“, помисли си Ара, имайки предвид себе си.

35

За да не се губи време, разпитът на колегите на Ериксон започна в кантората на фирмата. Предложението беше на адвокат Даниелсон, а Лиса Лам нямаше възражения. Аника Карлсон беше позвънила на четирима водещи разпити от полицейския участък в Сулна, а Даниелсон осигури една малка заседателна зала и три свободни кабинета, където да се помещават.

Веднага щом колегите пристигнаха, Аника Карлсон ги дръпна настрана и им изложи тактиката. Всички в кантората щяха да бъдат разпитани информативно и за предпочитане поотделно. Като начало, за начина, по който са се озовали в адвокатската фирма, и за отношенията им с адвокат Ериксон — както лични, така и служебни, — и с какво са се занимавали в деня на убийството на Ериксон. Последният им контакт с жертвата, разбира се, и за какво са говориш. Чак след това идваше ред на недоволни клиенти, опоненти и всички други, които по професионални или други причини може да са имали претенции към жертвата на убийството. Освен това тя искаше те да бъдат разпитани в определен ред.

— Започнете със съсобствениците и стажант-адвокатите, а останалите, накрая. Най-напред искам да разпитате Даниелсон — каза Аника Карлсон. — Изглежда, че той е новият петел на торището. Не е необходимо да сте прекалено любезни и е за предпочитане да сте двама, когато го разпитвате. С останалите трябва да се оправите на четири очи и би било добре да свършите с всички, преди да си отидете от тук. С тези, които в момента не са там, както и с възможните допълнителни въпроси, ще се наложи да се занимаем по-късно, колкото може по-скоро. Нещо неясно?

Изрази се съгласие с одобрително мънкане и кимане и никой нямаше въпроси. Три часа по-късно бяха готови и Аника Карлсон получи първия доклад за ситуацията по телефона от криминалния инспектор Юхан Ек.

— Разпечатките ще получиш най-късно утре сутрин — започна Ек, — а накратко нещата стоят по следния начин. Ако можеш да ме изслушаш…

— Слушам — каза Аника Карлсон.

— Ериксон, струва ми се, е бил свястно момче — заключи Ек. — Нито една лоша дума за този човек. Всички в службата му скърбят дълбоко, а една от техните така наречени помощник-адвокати, това е секретарка с допълнително юридическо образование, ако правилно съм усетил, изглежда малко прекалено нажалена за моя непретенциозен вкус.

— Исабела Нурен — уточни Аника Карлсон. — Предполагам, че тя е свалила бившия си шеф. Или най-малкото е имала тази амбиция.

— Изглежда си разсъждавала като мен. Е, поне всичко сочи към това. Какво ще правим с нея тогава? Понеже този въпрос не го зададох.

— Да я оставим ден-два да узрее, преди да я извикаме на малко по-прочувствен разговор. Мисля дори да се включа като съчувстваща посестрима.

— Именно — съгласи се Ек.

— Има ли нещо друго?

Нищо повече от очакваното, според Ек. Всички имаха алиби за целия уикенд. Последният разговарял с жертвата беше адвокат Даниелсон, който му се обадил в дванайсет часа в неделя, за да обсъдят различни задачи за идната седмица, като всички твърдят, че нямат нищо общо с кончината на Ериксон. Което, разбира се, е добре дошло за него, понеже за тях също е в сила адвокатската тайна.

— Гледай ти — каза Аника Карлсон.

— А и според същия източник убийството на Ериксон е посегателство към цялата ни правна общност, което евентуално може да обясни защо и клиентите на Ериксон, и техните опоненти са били толкова доволни от него. С едно изключение, което, общо взето, измъкнахме с ченгел от несловоохотливия адвокат.

— И кой беше той?

— Фредрик Окаре, рождено име Окерстрьом. Бивш председател на АА8 в Сулна. Понастоящем почетен председател на същото сдружение на мотоциклетни ентусиасти на средна възраст. Обича да седи изправен на седлото със свободно развяващи се коси, тъй като е получил медицинско свидетелство, че има проблем с пърхота и не бива да носи каска — завърши Ек, който беше полицаи с око както за личностните, така и за поетическите отличителни черти на своите противници.

— Зная кого имаш предвид — каза Аника Карлсон. — Значи, Фредрик Окаре е изразил неудовлетворение. Дори не знаех, че Ериксон го е имал като клиент. Не вярвах, че поема мотоциклетните бандити.

— По-точно опонентите — каза Ек. — Ериксон е бил адвокат на ищеца, на семейство Ибрахим, когато Окаре и двамина от другарите му били обвинени за убийството на най-младия брат Ибрахим, Насир Ибрахим. Както може би знаете, отначало те са били трима братя. Фаршад, най-големият, загина, когато се опита да избяга през прозореца на болничната си стая в „Каролинска“, където беше на лечение, след като колегата Бекстрьом го простреля в крака, средният брат Афсан е жив и здрав и изглежда е наследил Фаршад. А най-малкият, Насир, бе убит по същото време, при банков обир, който се объркал. Минаха няколко години от тогава. Мога да ти пратя по електронната поща досъдебното производство и съдебното решение, ако искаш.

— Вече го имам — каза Аника Карлсон. — Спомням си и делото. Окаре и другарите му бяха оправдани, нали? Веднага и по всички точки, ако си спомням добре.

— Да, точно така беше, въпреки че Ериксон работеше по-здраво от прокурора, за да скалъпи обвинение. Във всеки случай Окаре не изглежда да е бил приятел на Ериксон. Известно време след процеса той изпратил картичка на Ериксон до адвокатската фирма, в която пишело, че сега, когато справедливостта е възтържествувала, остава Ериксон да дойде в клуба им в Сулна, да поиска извинение от него и приятелите му и да си продължи по пътя.

— Направил ли го е?

— Не — отговори Ек. — Според Даниелсон обадил се на Окаре и го нахокал подобаващо. Заплаха във връзка със съдебен процес, незаконна заплаха и тем подобни.

— Мм-хм — каза Аника Карлсон. „Трябва да взема делото и да прочета съдебното решение.“

Обаче не стана така, защото само пет минути по-късно тя имаше да мисли за други, значително по-належащи задачи, макар че беше крайно време да се прибере и да се наспи.

36

Ернандес отвори вратата на къщата на улица „Олстенсгатан“, когато Бекстрьом позвъни.

— Добре дошъл, шефе — поздрави Ернандес. — Надя тъкмо се обади и каза, че ще дойдеш да провериш дали няма нещо, което те очаква на местопрестъплението.

— Къде е Ниеми? — попита Бекстрьом.

— Отиде си да поспи — отговори Ернандес и се усмихна. — Възрастта започва да иска своето си.

— Мисля да огледам горе — каза Бекстрьом и кимна към стълбите, водещи до салона на горния етаж.

— Готово е — отвърна Ернандес. — Свършихме там. Сега ровим в мазето. Аз и двама колеги от техническия отдел на областната криминална служба, които бяхме принудени да извикаме. Това е огромна барака, така че май ще останем тук цяла седмица, ако искаме да свършим работата както трябва. Само викнете, ако можем да ви помогнем с нещо.

„Така и ще стане“, помисли си Бекстрьом и се задоволи само да кимне в отговор.

Голямото петно кръв пред бюрото още стоеше. Ясно очертано, с почти кръгла форма с диаметър приблизително трийсет сантиметра, на това място на пода, където е била главата на жертвата, и когато коленичи, за да погледне по-отблизо, успя дори да различи отпечатъка от носа и челото на Ериксон в съсирената кръв.

„Но няма пръски, нито капчица дори — размишляваше Бекстрьом, — въпреки че Ериксон трябва да е паднал по лице на пода, преди извършителят да е разбил задната част на главата му. Това не може да е така, нещо тук не е наред“, заключи той, когато отново се изправи.

Горният етаж в къщата на Ериксон изглежда е бил неговата лична територия. Големият салон изпълняваше ролята едновременно на кабинет и всекидневна. Едно бюро в средата, две холни гарнитури във всеки ъгъл на стаята, закрепени за стената библиотеки и разни други дреболии, които заслужаваха по-добра съдба от тази да останат в къщата на убит гангстерски адвокат. Само да не бяха всички снимки, които Ниеми и Ернандес, за съжаление, бяха направили, преди Бекстрьом да пристигне на мястото.

Наляво от салона беше спалнята на адвоката, един дрешник със солидни размери и баня, която беше по-голяма от всекидневната на Бекстрьом в уютната му бърлога на „Дунгсхолмен“. Надясно имаше комбинирана стая за телевизия и музика, нещо като гостна с още една баня и самостоятелна тоалетна. Добре поддържана, чиста, съвършена, бели стени, блестящ паркет, мрамор и мозайка, а колко струваше всичко това, той не смееше дори да си помисли.

„Няма справедливост в света“, каза си Бекстрьом и въздъхна дълбоко, тъй като се сети за себе си, и единственото му утешение в тази връзка беше убедеността му, че криминалният задник на адвоката сега се пече на Божията скара някъде дълбоко под мястото, което някога беше неговото земно обиталище.

В салона на горния етаж имаше и барче на колела, от по-големия модел с най-малко сто бутилки. Уиски, джин, водка, коняк и всякакви други питиета като ликьори, десертни вина и газирана вода, които би следвало да се избягват, освен ако не си жена, гей или, както в случая на Ериксон, адвокат. „Предимно стандартни продукти“, помисли си Бекстрьом. Единственото нещо, което изглеждаше достатъчно интересно за ценител като него, беше едно сандъче от тъмно дърво с блестяща метална облицовка и релефно изображение на черен двуглав орел върху капака. Достатъчно голямо, за да побере еднолитрова бутилка малцово уиски от най-добрата марка. Бекстрьом претегли на ръка сандъчето, преди да отвори капака, но вместо полираната кристална бутилка, която се надяваше да намери, вътре имаше само една емайлирана фигурка на момченце с островърха червена шапка, жълто яке и зелени панталонки, малко по-голямо от старовремска четвъртинка от „Систембулагет“9, на вид досущ като елф.

За по-сигурно той го извади от сандъчето и го разклати внимателно, надявайки се да чуе добре познатия плискащ се звук. От своя богат опит той знаеше, че така наречените изтънчени хора имаха навика да съхраняват концентратите в най-причудливи предмети, като книги със стара кожена подвързия, далекогледи и дори бастуни. Той самият си беше взел един такъв бастун по време на едно претърсване преди близо трийсет години, когато постъпи в отдела за престъпления с насилие, и сега той стоеше в поставката му за чадъри у дома на „Кунгсхолмен“. Скъп спомен от доброто старо време, когато беше млад полицай.

Този път обаче нямаше късмет в търсенето. Емайлираният елф не издаде никакъв плискащ се звук, въпреки че Бекстрьом го клати и обръща. На дъното на сандъчето намери ръкописна бележка: „Емайлирана музикална кутийка във формата на момченце. Вероятно германско производство, ранно деветнайсето столетие. Стойност около 3000 шведски крони“.

„Какво ли прави една стара музикална кутийка сред всичкия този алкохол? — запита се Бекстрьом, поклати изненадано глава и постави обратно черното сандъче. — Сигурно е обичал да слуша музика, докато кърка? Странен тип“, помисли си Бекстрьом, понеже той лично обичаше да пие в усамотение и най-добре при пълна тишина.

След това се обади за такси и докато стоеше в салона на първия етаж, реши да се отърве от чантата си, за да избегне злонамерени слухове и обичайното злословене. С кой акъл бе решил да я мъкне със себе си на място, където двама маниаци на контролирането като Ниеми и Ернандес с тяхната пристрастеност към снимането, елиминираха всяка възможност за по-нататъшна лична инициатива. Най-просто би било да каже на чилийското танго кавалерче да мине край службата и да я остави в стаята му.

„Тъжна история“, помисли си Бекстрьом и се спря пред машата холна масичка, която стоеше току пред входната врата. На масичката имаше китайска урна, която би изглеждала чудесно и на неговата собствена холна масичка, и със сигурност би потънала в голямата му чанта. В най-лошия случай заедно с целия букет с клюмнали лалета, които работещата на черно чистачка на Ериксон без съмнение беше пъхнала там предната седмица. „Какво, по дяволите, става с отбора?“, зачуди се Бекстрьом, хвърли бегъл поглед към чантата, която бе стиснал под лявата си мишница, като същевременно вдигна внимателно китайската ваза и внезапно осъзна, че нещо не беше както трябва. Тогава я остави отново на масата, извади цветята и ето го, лежеше там, като мъртва платика на дъното на урната.

„Кьорава работа“, отсъди наум комисар Бекстрьом, понеже в този момент го лишиха от една китайска урна, която иначе много лесно би занесъл у дома по-късно, когато всичко се уталожи.

37

Само един час, след като говори с приятеля си, Ара се срещна с репортера, който беше дал на приятеля му двайсет хиляди за няколко нескопосани снимки от обикновен обир на автомобил за транспортиране на ценности. Те се срещнаха в града, намериха се на тиха странична улица в Сьодер10 с помощта на мобилните си телефони и седнаха в колата на репортера, за да обсъдят най-важното.

— Според вашия приятел имате хубави неща за това как адвокат Ериксон си е отишъл — започна новият познат на Ара.

— Въпрос на възнаграждение — отвърна Ара и вдигна рамене, вече поумнял от опита си по-рано през деня.

— Ами тогава няма да има проблеми — каза репортерът и се усмихна. — Разказвайте.

— Добре — започна Ара. — Почти сигурен съм, че видях онзи, който го е направил. Не когато се е случило, но непосредствено след това, когато напускаше местопрестъплението. Освен това видях колата, с която той и аверът му се изнесоха.

— Познаваше ли го? За този, когото видя, питам?

— Както вече казах, не искам да навлизам в подробности. Въпрос на възнаграждение. Това, което мога да ви дам, е следното. Първо, мога да докажа, че бях там. Можете да получите копие от касовата бележка от таксито с времето, адресите и всичко. Второ, мога да посоча извършителя само ако видя хубава негова снимка. Не беше никой, когото познавам, лично, искам да кажа. Трето, мога да ви посоча колата, с която той и аверът му се ометоха. Не регистрационния номер, него не можах да видя, но едва ли ще е голяма философия да се разпознае точно тази каруца. Не беше някое обикновено „Волво“, ако това си мислите.

— Чакайте малко — възрази репортерът. — Ченгето вече ви е разпитало. Значи, трябва да сте изгледали цял куп снимки.

— Не — отвърна Ара и вдигна рамене.

— Извинете, но това звучи зверски странно. Трябва да са ви показали куп снимки.

— Не — каза Ара. — Този, с когото говорих, беше страшно отегчен полицай и каза, че пак ще ме повика. Само ми дайте хубава снимка. — Ара отново вдигна рамене.

— Добре, добре — съгласи се репортерът. — Казвате, че можете да ми покажете колата, с която те са си отишли, и ако видите, вярната снимка, можете да разпознаете извършителя.

— Да. — Ара кимна. — Въпрос на възнаграждение, както казах.

— Но как можете да сте така сигурен, че този, когото сте видели, е извършителят?

— Ако бяхте го видели, нямаше да питате — отвърна Ара. — Ако искате подробности, въпросът е на възнаграждение, както…

— Пет бона — прекъсна го репортерът.

— Моля? — отвърна Ара.

— Пет бона, ще получите пет хиляди на ръка, ако разкажете какво се е случило, дойдете да погледате снимките, които имам, и ми кажете за колата. Освен това не е необходимо да се тревожите, тъй като ще ви водим като анонимен информатор.

— Пет хиляди? Забравете — каза Ара и поклати глава.

За повече не можаха да се споразумеят. Когато се разделиха, репортерът обеща да се обади веднага щом говори с шефа си и при условие че Ара не говори с някого друг. После се разделиха с ръкостискане и споразумение за скорошно ново обаждане. „Не беше добър денят, въпреки че започна обещаващо“, помисли си Ара, когато седна зад волана и написа „Свободна кола“ на компютъра си.

Не беше добър денят, а продължението му май се очертаваше още по-лошо. Още по време на първия си курс след срещата с журналиста, на мобилния му телефон се позвъни и въпреки че го търсеха от скрит номер и имаше клиент в колата, той прие разговора. Беше млада полицайка, която очевидно бе поела случая след Алм. Звучеше любезно, искаше само да му покаже малко снимки и най-лесно би било той да се яви в полицията в Сулна възможно по-скоро, а най-добре незабавно. Ара обясни, че няма време. Бил принуден да работи, ако не иска да умре от глад. Ако искаха да го обезщетят за загубеното му работно време, той, разбира се, би могъл да намине. В противен случай не би било зле да му се обадят утре, когато ще е свободен цялата сутрин. Най-лесно би било да вземат със себе си всички свои снимки и да дойдат у дома му, за да му спестят ходенето в полицията. После той завърши разговора, като изключи телефона.

Те очевидно не се бяха отказали. Когато го включи отново след два часа, на гласовата му поща имаше две съобщения. Първото от същата полицайка, с която вече бе разговарял. Толкова любезна, колкото и първия път. Второто от неин колега, който звучеше значително по-сурово и искаше да го види незабавно за заключителен разпит с показване на снимки. Ара въздъхна дълбоко и реши, че е крайно време да сложи нещо в стомаха и да премисли ситуацията на спокойствие. Затова отиде до обичайното му място за хапване. Поръча си един кебап, диетично безалкохолно и чаша ментов чай, за да хапва, докато размишляваше.

„Здраво момиче“, помисли си Ара точно когато оголваше първия залък от кебапа си. Не беше я виждал преди. Тя просто се появи на вратата, внезапно. Разкрачена, с широки рамене, отпуснала ръце по начина, по който ги държат някои мъже. Късо подстригана тъмна коса, мокасини, дънки и кожено яке, измерваше с поглед седящите в стаята.

„Здраво момиче“, повтори си Ара, като единственият проблем беше, че тя имаше същия израз в очите, като онзи, когото едва не прегази предишната нощ. И че очите ѝ се спряха точно на него.

Двайсет минути по-късно той седеше в една от стаите на полицейския участък в Сулна. Таксито му остана пред заведението в града, а преди да седне на задната седалка на полицейската кола, която го откара, двама полицаи го обискираха и изпразниха джобовете му. После същата жена, която стоеше на вратата, го хвана за ръката и му кимна.

— Добре, Ара — каза Аника Карлсон. — Прокурорът реши, че ще бъдеш отведен за разпит без предизвестие, защото ти явно въртиш номера на мен и колегите ми. Така че сега правилата са следните. Никакво бръщолевене на глупости, никакви маймунджилъци, очаква се единствено да бъдеш любезен и услужлив и ако помогнеш на мен и колегите ми, обещавам да ти помогна и аз.

— Разбрах — каза Ара и кимна. „Имам ли избор“, рече си наум той.

38

Обикалянето по домовете беше надхвърлило очакванията, дори в район като този тук. Когато Фелисия Петершон пое смяната след колегата си Ян Стигсон, те първо седнаха в дежурния автомобил, паркиран пред къщата на жертвата, и направиха кратък преглед.

— Как мина? — попита Фелисия Петершон.

— Като по вода — отвърна Стигсон. — Всичко мина изключително гладко.

Първо, бяха намерили почти всички, които живеят в района. Работата беше започнала в седем сутринта. Бяха почукали на близо сто къщи около жилището на жертвата и когато Фелисия пое смяната десет часа по-късно, оставаха по-малко от половин дузина съседи в списъка, който Стигсон даде на Петершон.

Второ, бяха разговаряли с всичките четирима съседи, които бяха звънили на „SOS Тревога“ вечерта и през нощта по повод на лаещото куче. Както с тримата, които бяха звъниш между девет и четвърт и единайсет и пет вечерта и били пренасочени към дежурния по смущаването на реда, тъй като полицията имала други по-важни неща за вършене, така и с четвъртия подател на сигнал, който се обадил непосредствено след два през нощта, което най-накрая довело до пристигането на радиопатрул на мястото след малко повече от десет минути по-късно.

— Там не мина много гладко — каза Стигсон и се усмихна с половин уста. — Надя ми се обади и ми каза за онзи таксиджия, който очевидно без малко да прегази един от нашите извършители, броени минути преди първият патрул да пристигне на мястото. А в добавка и онова там с горкото куче, на което очевидно са прерязали гърлото.

— Човек не може все да има късмет — съгласи се Фелисия. — Има ли още нещо по този въпрос?

— Да, по въпроса с псето — каза Стигсон. — Между десет и единайсет то лае, общо взето, през цялото време. После мълчи почти три часа, преди да започне отново да лае неистово в рамките на пет минути, след което някой очевидно му прерязва гърлото. Това е цялостната картина, която получихме от тези, с които говорихме. Кучето да мълчи три часа. Малко странно, ако питате мен.

— Нещо друго?

Вероятно още две неща, според Стигсон. Разговаряш са с още един свидетел, още един собственик на куче, който има за споделяне интересни наблюдения. Да не говорим, че в същото време усложниш предишната картина, която вече били съставили. Около девет и половина вечерта техният свидетел и кучето му се разхождали покрай къщата на адвоката и видели човек, който седял на стъпалата пред къщата на Ериксон, а външната врата била широко отворена.

— Възрастен мъж с бяла коса седял на стъпалата пред къщата и според свидетеля отначало той мислел да го пита дали може да му помогне с нещо. Но тъй като не изглеждало да има нещо нередно с него, той не го попитал. Според свидетеля той решил, че седящият там човек е излязъл да глътне малко свеж въздух.

— Възрастен мъж с бяла коса?

— Да, да, точно така — каза Стигсон и кимна утвърдително. — В този момент свидетелят явно се разбързал, трябвало спешно да се прибере, за да пишка, което разказа извън протокола и поверително, така да се каже, така че не спрял, за да разгледа много внимателно. Възрастен мъж с бяла коса, строен, добре облечен, със светъл летен костюм. Поне според него така било. Обаче той не забелязал онзи младият, тренираният талант, когото свидетелката ни забелязала, когато товарел кашоните в сребристия „Мерцедес“.

— Възрастен мъж с бяла коса? И колко възрастен е бил? Шейсет? Седемдесет? Осемдесет? Сто?

— Между седемдесет и осемдесет, ако вярваме на свидетеля — каза Стигсон с гримаса. — Тук попадаме, като съпоставим данните. Приблизително седемдесет и пет години, така че определено е възрастен мъж. Самият свидетел е малко над шейсет, което предполага, че би трябвало да може да направи сносна преценка на възрастта на човека, когото е видял.

„Седемдесет и пет годишен, седи на стъпалата, вратата широко отворена — помисли си Фелисия Петершон. — Едва ли звучи като някой, който е сплескал черепа на адвокат Ериксон. Вероятно като някой присъствал на нещо ужасно.“

— Колата — каза Фелисия. — Сребристият „Мерцедес“.

Нали двама свидетели говорят за него. И онази жена, и таксиметровият шофьор. Видял ли е свидетелят това…

— Той не е виждал нито кола, нито бели кашони — прекъсна я Стигсон и поклати глава. Че не е забелязал никакъв „Мерцедес“ с такъв цвят, може би не е толкова изненадващо предвид тези, които живеят тук и всичките им мерцедеси, беемвета и лексъс, и… каквото си поискаш… Никак не е изненадващо.

— Разбирам — каза Фелисия. — „Кола, която не се отличава сред останалите.“

— Да оставим колата засега, но има някои други неща, за които също си мисля — каза Фелисия, докато гледаше бележките си за по-сигурно.

— Мисля, че разбирам — каза Стигсон и се усмихна. — Давай! Слушам.

— Онзи сигнал за помощ от телефона на Ериксон е подаден в десет без двайсет, а този час е съвсем сигурен, понеже е записан в регистъра на „SOS Тревога“…

— Докато свидетелите ми говорят за времето между девет и половина и малко преди десет — прекъсна я Стигсон, на когото бе дошла същата мисъл сутринта, когато говори с първата свидетелка. Имам няколко обяснения за този проблем.

— Аз също — съгласи се Фелисия, — но най-вероятното все пак е, че Ериксон се е опитал да позвъни на „SOS Тревога“, когато е започнало да става напечено, и тогава го убиват, след което извършителите напускат мястото…

— И вземат със себе си разни джунджурии, които напъхват в два бели кашона, което обаче означава, че нашата свидетелка е сгрешила часа с има-няма петнайсет минути. Не е било девет и половина, а около десет без четвърт, когато тя е направила наблюденията си, и това, между другото, не е първият път, в който някой греши времето с четвърт час. Освен това има и друга възможност.

— Като например?

— Единият от тях излиза от къщата и взема със себе си плячката, докато другият остава и убива с удар Ериксон. Или първо изнасят плячката, а после се връщат в къщата и виждат сметката на адвоката.

— А възрастният мъж, който седи на стълбите, тогава? Къде е той в схемата?

— Не — каза Стигсон и се ухили. — Той не е много ясен, така че, надявам се, Бекстрьом да ни го разгадае.

— Има ли още нещо, което трябва да знам? — продължи Фелисия.

— Ериксон не изглежда да е бил идеалният съсед, да си го кажем направо. Наистина не помня досега да съм слушал хората да говорят толкова много гадости за някого, който току-що е бил убит. Не и като неговите съседи, във всеки случай. Шумни празненства в средата на седмицата, чудати посетители, които се появяват по всяко време на денонощието, паркират от двете страни на улицата и затръшват вратите на колите си. Самият Ериксон не изглежда да е бил особено обаятелен. В добавка и псето му, което очевидно е било ужасът на квартала.

— Макар че едва ли е основателна причина да разбият черепа му.

— Не, не може да е — каза Стигсон. — Но ако някой от тях въпреки това го е направил, това е нещо, което едва ли ще ни разкаже.

39

Аника Карлсон беше решила лично да покаже снимките на Ара Дости, въпреки че това не беше нейна работа и че беше работила четиринайсет часа подред, когато дойде време за това. Първо тя отиде до тоалетната, наплиска лицето си със студена вода, поразкърши се, за да се отърве от усещането, което имаше от дългите часове седене зад бюрото, и пое дълбоко дъх няколко пъти, преди да вземе лаптопа си с близо двеста снимки, които Надя ѝ беше качила.

„Без маймунджилъци и без бръщолевене на глупости, че лично аз ще те тикна в пандиза“, закани се тя, когато отвори вратата на стаята за разпити, където седеше Ара и я чакаше.

— Много мило от твоя страна да се явиш, Ара — каза Аника Карлсон. — Обещавам да направя всичко възможно това да не отнеме повече време от необходимото и освен това ще се погрижа да получиш обезщетение за загубеното си работно време. Освен това, ако ми покажеш верния човек, обещавам да уредя малко възнаграждение, като благодарност за помощта.

— Разбрах — каза Ара и кимна. „Здраво момиче“, пак си помисли той. Само да не бяха тези черни очи, които го пронизваха.

После заедно започнаха да разглеждат снимките. Снимките на сто осемдесет и петте различни лица, които се намираха в регистъра на полицията. Три от тях бяха, за всеки случай, на един и същи човек, Фредрик Окаре, който е заплашвал адвокат Ериксон, и бяха направени с промеждутък от няколко години в различна връзка. Имаше още трийсетина снимки в профил и анфас на другарите на Окаре от „Hells Angels“11, неговите познати от бизнеса или криминални другари най-общо.

Даже Афсан Ибрахим и кръга около него, който беше общоизвестен сред пандизчиите като „Ибрахимовото братство“ — The Brotherhood of the lbrahims12, бяха привлекли интереса на следователите. Ериксон беше наистина представител и довереник на семейство Ибрахим от няколко години, но това би могло да се промени достатъчно бързо. Това го знаеше всеки полицай, достоен за името си.

Оставаха малко повече от сто бандити, които, общо взето, отговаряха на описанието на Ара Дости и на това, което свидетелката на Ян Стигсон, съседката, беше дала на полицията, и които, съдейки по предишните им деяния, можеше да се приеме, че отговарят на чисто практическите действия, извършени, когато Ериксон е бил убит.

Разглеждането на снимките отне близо три часа и Ара Доста разпозна двайсетина човека от тези, които видя. Първият от тях беше един от сподвижниците на семейство Ибрахим, връстник на Ара.

— Я гледай! — възкликна Ара и посочи снимката, която Аника тъкмо бе показала на компютъра си. — Че това там е Омар. Бяхме заедно в гимназията в Гношьо. Изключително способно момче. Дошъл е тук от Мароко. Той беше председател на ученическия съвет. Най-добрият в учението. Как е попаднал в папката ви?

— Нямам си представа — отвърна Аника и поклати глава. „Тук аз съм тази, която задава въпросите“, отсече наум Аника.

— Мистерия — промърмори Ара, който изглеждаше неподправено изненадан. — Всичко, което знам, е, че той дойде във Висшето техническо училище тук в Стокхолм. На мен и приятелите каза, че ще става химик.

— Но не е този, когото щеше без малко да сгазиш с таксито? — „Химик? Може би, преди да започне да бърка в грешните колби“, помисли си Аника Карлсон.

— Не — каза Ара. — Щях да загрея, ако беше той. Омар беше способно момче. Ние бяхме приятели на живот и смърт в гимназията.

— Вярвам ти — каза Аника и се усмихна, въпреки че снимките на тези лица, които показваше, не се бяха озовали в компютъра ѝ случайно. „Приятели на живот и смърт. Представа си нямаш колко си прав.“

Още почти двайсет разпозна Ара, като в повечето случаи знаеше и имената им. Повече училищни другари нямаше, само такива, които беше возил в таксито си, или други, които имаха същата работа и той ги знаеше. Друга, които той беше срещнал из града и в кръчмите около площад „Стюреплан“ и този, когото си спомняше най-добре, беше Фредрик Окаре, когото впрочем разпозна във всичките три версии.

— Това тук е, разбира се, онзи Фредрик Окаре. Президентът на АА. Не е особено забавно с него. Искам да кажа, ако започнеш да бърбориш. Въпреки че с мен никога не се е държал зле. Винаги дава добър бакшиш.

— И кога го видя?

— Возил съм го няколко пъти. Най-често до ресторанта. Тези момчета ходят често в „Рейсен“ в Стария град. Твърди се, че обикновено там провеждат конференциите си, когато се срещат с АА-момчета от други страни. После обичат да ходят да кльопат в онова американско грил-капанче в Сьодер, където сервират онези гигантски бифтеци. Веднъж го возих до тяхното клубно заведение в Сулна. Онова, което е до летището в Брума.

— Но той никога не е попадал в близост до радиатора ти, нали?

— Тогава нямаше да седя тук — каза Ара с вълнение. — Този човек трябва да е смъртно опасен, когато се разяри. Два метра и сто и петдесет кила. Трябва да е на повече от петдесет години също така, но определено не е някой, с когото да се разправяш.

Един час по-късно бяха готови и Ара трябваше да подпише онова споразумение за неразкриване на информация, което нейният по-възрастен, значително по-отегчен колега очевидно беше забравил. После трябваше да подпише получаването на петстотин крони, които тя взе от касата за възнаграждения, и на изпроводяк му даде съвет по пътя.

— Трябва да си наясно с едно нещо, Ара — каза Аника Карлсон. — Не искам да те плаша ненужно, но тези, които са убили Ериксон, не са никак мили хора. Затова е важно да не разказваш това, което току-що ми разказа, на никого друг. На никого в семейството, на никакви приятели на работа и определено никакви журналисти. Ясно ли е?

— Ясно — съгласи се Ара. — Проверих го в Гугъл този Ериксон. Изглежда е бил истински консилиери, ако се вярва на писаното в мрежата.

— Вземи картичката ми — каза Аника Карлсон и извади една визитка. — Ако се случи нещо, звъниш на мобилния ми независимо от времето и ще ти помогна. Ако се случи нещо спешно, звъниш на нашата централа за спешни случаи. Получаваш личен директен номер. Това е номерът, който съм написала на картичката си. Споразумяхме ли се?

— Сто процента — каза Ара. — Разбира се. Имате думата ми.

— Ще се чуем утре — каза Аника Карлсон. „Тогава, опасявам се, ще трябва може би да гледаш още снимки.“

— Същото обезщетение — каза Ара и се усмихна. „Сега започва да прилича на човек“, помисли си той. Въпреки че му беше дала само пет стотака, а не бон.

— Обещавам да направя всичко по силите си. Какво ще правиш сега? Ще работиш ли? Или ще се прибереш да спиш?

— Ще се прибера да спя. Беше напрегнат ден.

— Добре — каза Аника. — Тогава обади ми се веднага, щом станеш утре сутринта.

— Обещавам — каза Ара.

40

Веднага щом Ара седна в колата, за да се прибере у дома си в Шиста, той включи телефона си. В гласовата поща имаше три разговора по същата тема от оня журналист, с когото се бе срещнал само няколко часа по-рано. Той очевидно беше говорил с шефа си и искаше да даде на Ара нова оферта за описанието на мъжа и колата, която беше видял, при условие че погледне и няколко снимки, които неговият вестник беше направил. Десет хиляди крони за безпокойството и също така оставаше анонимен. Ако искаше да направи пълна крачка и да се яви на интервю с име и снимка, вестникът можеше да помисли за съвсем друго обезщетение. Най-малко двойно, а ако освен това може и да покаже човека, когото без малко да прегази с таксито си, биха могли да помислят отново да го удвоят.

„Какво, по дяволите, правя? Петдесет бона на ръка“, представи си Ара. Два месеца в Тайланд или Дубай, докато ченгетата свършат работата си и се погрижат да успокоят нещата, така че той да може да се завърне у дома.

Когато влезе в малкия си апартамент в Шиста, реши да си направи чаша чай, преди да си легне, за да преспи с въпроса. Имаше нещо у тази полицайка, днешната, което го беше впечатлило. Тя изглеждаше като онзи тип хора, които знаят какво говорят и освен това отстояваше думите си. Петдесет хиляди в сравнение с петстотин — помисли си Ара и се усмихна иронично. После вдигна каната за кипване на вода и в същия миг, в който наливаше врящата вода в голямата си чаена чаша, някой позвъни на вратата му.

„По дяволите, какво става?“, зачуди се Ара. После пъхна ръка в джоба си, извади визитната картичка на Аника Карлсон и набра ръкописния номер на телефона си, преди тихо, на пръсти, да иде до входната врата и да погледне госта си през шпионката.

Новият му познат от най-големия вечерен вестник изглежда беше човек, който не се отказваше, без значение какви отговори му даваха. Накрая го пусна в апартамента си, преди съседите да започнат да се питат защо го търсят посред нощ и да му даде да разбере, че не иска да има повече контакти нито с него, нито с неговия вестник. Не и за пет или десет хиляди, във всеки случай.

Това обаче не му се удаде толкова лесно, въпреки че каза за листа със споразумението за неразкриване на информация, което беше подписал.

— Това са само празни приказки, които си дрънкат дежурно — поясни гостът му и вдигна незаинтересовано рамене. — В най-лошия случаи може да платите някоя и друга надница като глоба, но в такъв случай обещавам, че ние от вестника ще ви я платим. Освен това ще ви уредим адвокат, ако започнат да се заяждат с вас.

— Разбрах — каза Ара. — Съжалявам, но не проявявам интерес.

— Добре — каза репортерът. — Ще направим така. Оставате си анонимен, напълно анонимен, тъй като аз лично никога не бих си помислил да накисна някого от информаторите ми. Разказвате ми за оня, когото сте видели, и колата му. Получавате десет хиляди направо на ръка. Още сега. Видях, че има банкомат съвсем наблизо.

— Не проявявам интерес — повтори Ара.

— Ако ли пък го разпознаете на снимките, които нося със себе си, обещавам да ви дам петдесет хиляди за безпокойството и пак може да си останете анонимен. Ще отнеме най-много пет минути, обещавам. Обещавам още, че няма да ви притеснявам повече.

— Добре — отвърна Ара. „Петдесет хиляди“, помисли си той.

Репортерът от най-големия вечерен вестник носеше в себе си двайсетина снимки с половин дузина различни лица и всички изглежда бяха направени във връзка с различни репортажи. Шест човека в сравнение с почти двестата, които му беше показала полицайката. Той ги разстла пред Ара на кухненската маса, така че да може да ги вижда едновременно. Нужен му беше само един бърз поглед, за да разпознае мъжа, когото за малко да сгази преди по-малко от едно денонощие.

Той беше погледнал право в камерата. Същият поглед, който беше хвърлил на Ара на улицата пред къщата, в която адвокатът е бил убит. Сега той го гледаше отново, за втори път в един и същи ден, а в очите му имаше нещо, което накара Ара мигновено да осъзнае за какво го предупреждаваше Аника Карлсон.

— Не — каза Ара и поклати глава. — Съжалявам, но не е никой от тях. Не е никой от тези тук, във всеки случай.

— Добре — каза репортерът и го потупа по рамото. — Ще държим връзка. И се обадете веднага, ако промените мнението си.

След това той най-после си тръгна и го остави на мира.

41

От местопрестъплението Бекстрьом отиде направо в кварталния си ресторант, за да си поръча заслужена вечеря, и веднага щом влезе вътре, бе посрещнат от любимата си финландска сервитьорка, която тъкмо се беше върнала от почивка в Тайланд. Бекстрьом седна на бара, за да разучи на спокойствие менюто, докато разквасваше гърлото си със студена бира. В заведението имаше само няколко посетители и нито един познат, което беше идеално за него, когато имаше нужда да разпусне, а освен това искаше да размени няколко думи с финландката. Едрогърдеста блондинка, която той познаваше от няколко години и която освен това обикновено чистеше апартамента му, срещу което после получаваше подобаващ рунд в леглото му от „Хестенс“. „Вероятно затова е толкова добре запазена, макар че трябва да е минала четирийсетте“, помисли си Бекстрьом.

— Е, как беше в Тайланд? — попита Бекстрьом и пое порядъчна глътка бира.

Било невероятно прекрасно, според запитаната. На третия ден скъпият ѝ съпруг задрямал на слънцето, получил слънчево изгаряне и се озовал в болницата в Банкок. Останал там цяла седмица, докато тя се отморявала на спокойствие.

После тя и съпругът ѝ се завърнали у дома, а що се отнася до цената на болничния престой, тя била покрита от застраховката, така че и тази тревога ѝ била спестена.

— Какъв късмет, че не е умрял — каза Бекстрьом съчувствено.

— Не се безпокойте — отвърна финландката и се усмихна. — На истински мъж като вас няма да се наложи да поеме грижите за една вдовица. Какво ще поръчате, впрочем?

След известно размишляване Бекстрьом реши да си поръча лека вечеря, защото щеше да става рано, и така и стана. Наденица от Смоланд, червено цвекло и задушени картофи с магданоз. Две големи бири и два силни шнапса, за да подсигури доброто храносмилане. После завърши с чаша кафе и един малък коняк, плати и си тръгна.

— Звъннете, когато искате да почистя. Трябва да се е събрало доста, докато бях на почивка — каза финландката, усмихна се и кимна многозначително към чатала на Бекстрьом и му даде прегръдка на прощаване.

„Луда са по теб и стават все повече и повече“, зарадва се Бекстрьом, когато излезе на улицата.

„Най-сетне у дома“, каза си Бекстрьом и пет минути по-късно вече беше успял да облече японския си копринен халат, да си направи освежаваща водка с тоник, да се отпусне на големия черен кожен диван пред телевизора и да качи краката си на старинната китайска масичка, като огледа одобрително стаята.

„Добре живееш“, заключи той доволно и единственото, което в действителност го дразнеше, беше позлатената клетка за птици, поставена на една маса пред прозореца. Крайно време е да продам тоя боклук — помисли си той, понеже този, който живееше вътре, беше в болницата за животни от почти три седмици, където се очакваше да умре. Нежален и нечакан от никого, най-малко от Бекстрьом. За разлика от Егон, любимата му златна рибка, която почина преди близо десет години в резултат на немарливото отношение на колегата му Ян Рогерсон, докато Бекстрьом разследваше убийство в Южна Швеция.

Бекстрьом обаче никога не бе имал насекомо пръчка. Беше преднамерена лъжа, която изрече пред шантавата си колежка, криминалният инспектор Росита Андершон-Триг, с цел да я обърка още повече и възможно по-скоро да сложи край на поначало безсмислената дискусия.

Една златна рибка на име Егон и един папагал, когото бе кръстил Исак, това беше всичко, а що се отнася до приказките за всички онези кучета и котки от детството, те също бяха пълна измишльотина. Неговата слабоумна майка наистина имаше цял куп саксийни растения, на които тя ежедневно посвещаваше грижите си, поливаше ги, бършеше прахта от листата им и не спираше да им говори, но друг живот около него нямаше, докато растеше. Лудата му майка, която общуваше със саксийните си растения. Баща му, силно алкохолизираният офицер от полицията, при когото нещата бяха още по-прости, понеже той дълбоко ненавиждаше както хората, така и растенията и животните и никога не бе имал проблем с избора между литровата бутилка и единородния им син, Еверт.

Детството съвсем накратко. Щастливо детство, понеже беше свършило отдавна, а сам човек е силен чак когато порасте дотолкова, че да може да се защитава — разсъждаваше Бекстрьом философски, докато кимаше замислено. Егон обаче още му липсваше, въпреки че бяха минали десет години, откакто си беше отишъл. Егон — помисли си той и вдигна чашата си в тиха наздравица за заминалите приятели.

Бекстрьом беше получил Егон заедно с аквариума като подарък от една жена, която беше забърсал в мрежата. Беше отговорил на съобщение за запознанство и това, което го беше накарало да се реши, беше отчасти представянето на подателя на съобщението, но най-вече подписът ѝ, „Най-добре сроден“.

До едно време работите вървяха отлично. Описанието ѝ за себе си като освободена и отворена жена не беше изцяло подвеждащо. Не беше такова в самото начало наистина, но след две седмици изведнъж стана ясно, че тя е досущ като всички останали бъбриви жени, дефилирали в живота му. Така че той ѝ даде зелена светлина, но не и на Егон. Той остана и не след дълго Бекстрьом започна да се привързва към него.

Когато той най-после се прибираше от работа след дълъг и изморителен работен ден, сядаше на дивана, посръбваше от заслужения си вечерен грог и усещаше как покоят се разливаше в тялото му, докато гледаше Егон да плува напред-назад и нагоре-надолу в своя малък свят и сякаш пет пари не даваше за злото и коварството, които дебнеха току зад ъгъла на блока, в който той и Бекстрьом живееха.

Егон беше подаръкът на живота му и единственият му приятел в същия този живот — мислите си Бекстрьом и допълни почти празната си чаша. Исак обаче беше най-обикновен оперен хулиган с криле и крив клюн. Резултат на една много несполучлива, импулсивна покупка, която той направи преди няколко месеца, случайно минавайки край магазин за домашни любимци на път за работа. На витрината имаше папагал, приятно оцветен в синьо и жълто13, което много допадна на кандидат-стопанина му по очевидните идеологически причини, и когато Бекстрьом се спря, за да го погледне по-отблизо, той накриви глава и му каза нещо, което Бекстрьом, за съжаление, не можеше да чуе.

„Трябва да е от онези, които могат да говорят“, каза си Бекстрьом. След това влезе в магазина, обясни специалните си желания на продавача, в замяна получи обичайните гаранции и петнайсет минути по-късно всичко беше приключило. Бекстрьом стана собственик на папагал, клетката получи като подарък, а неприятностите, в които скоро щеше да се озове, още не бяха започнали. „Да се надяваме, че негодникът скоро ще си отлети“, помисли си Бекстрьом доволно и пусна телевизора, за да гледа късните новини по ТВ4.

След десет минути го изключи, разтърси уморената си глава и се видя принуден да си налее един гигантски грог, за да не загуби съвсем вярата си в човечеството. Всичко, за което говореха, беше бруталното убийство на известния адвокат Тумас Ериксон.

Очевидно той липсваше и за него жалееше, общо взето, цялото човечество. Бяха дори интервюирали една невероятно кльощава и глупава дама, която, ако се съди по табелата на прозореца, беше председател на адвокатската колегия. Не само че беше загубила близък приятел и изключително компетентен колега. Убийството на Ериксон било също така посегателство към цялото правно общество, а заплахата и насилието срещу адвокатите били голям и нарастващ с бързи темпове проблем, който изискваше незабавни действия от страна на законодателя.

„Какво, по дяволите, става със старата Швеция“, запита се Бекстрьом. В ден на радост като този трябва всеки честен човек да празнува. След това той се изправи с известно усилие, отиде в банята, изми зъбите си, облече новоизгладената си копринена пижама и си легна.

И точно когато се унасяше в сън, истината му просветна изведнъж, разгада загадката със странното петно от кръв и видя какво се беше случило, когато все още неизвестният му извършител е избил с удар живота от адвокат Тумас Ериксон. „Логичен край за негодник като Ериксон“, отсъди Бекстрьом. Малко общо с некролога му и достоен завършек на най-хубавия ден в живота му. Той нямаше обаче ни най-малка представа, че най-хубавото тепърва предстоеше.

42

На Ара Доста не се наложи да звъни на Аника Карлсон веднага щом стане във вторник сутринта. Тя го събуди.

— Скачай бързо, Ара — викна Аника Карлсон. — Имам нови снимки, които трябва да видиш.

Един час по-късно той седеше в полицейския участък в Сулна. Аника Карлсон му беше пъхнала още пет стотачки от касата за възнаграждения и му заръча да бъде добро момче. След това го остави на друг полицай.

— Това е моят колега, Юхан Ек — обясни Аника. — Той е извадил още някои снимки, които решихме да ти покажем.

„Чудат тип“, помисли си Ара. Той лично никога не беше виждал полицай, който изглеждаше и се държеше по този начин. Нисичък и пълен, с очила с дебели рогови рамки, мили очи и неслизаща от лицето му мила усмивка. Меки, предразполагащи жестове, когато с помощта на тялото си се опитваше да подсили казаното.

— Удоволствие е да се запознаем, Ара — каза Ек и протегна пухкавата си ръчица. Ръкостискането беше меко и премерено силно, знак на доверие и единствено добри намерения.

— Сядай, разполагай се — продължи той и направи знак с лявата си ръка, като същевременно издърпа стола с дясната и го постави пред екрана на компютъра.

„Трябва да е от онези, цивилните“, предположи Ара. Не приличаше ни най-малко на всички останали ченгета, които той беше срещал и когато петнайсет минути по-късно за втори път в рамките на осем часа видя човека, когото без малко да прегази, нямаше никакъв проблем да поклати отново глава и да продължи нататък, към следващата снимка.

„Не и за още пет стотачки. Не и ако трябва да свидетелствам срещу него, а той е такъв, какъвто изглежда, че е.“

Два часа по-късно бяха готови и въпреки че Ара трябваше да изгледа още около сто снимки и да клати глава на всичките, този, който ги показваше, изглеждаше доволен, независимо от всичко.

— Съжалявам — каза Ара. — Съжалявам, но не е никой от тях. Никой, при когото да ми светне лампичката, ако разбирате какво имам предвид.

— Разбирам, Ара, разбирам напълно — каза Ек и кимна. — Значи, би го разпознал само ако пак го зърнеш.

— Да — каза Ара и кимна. — В това съм напълно… почти сигурен.

— Да, напълно възможно е да нямаме негови снимки — съгласи се Ек, като се наведе напред и го потупа приятелски по ръката. — Случват се такива неща, да знаеш. Даже доста често. Само да знаеше колко често се случват.

„Само да не беше толкова любезен“, помисли си Ара и се задоволи с кимване. Вероятно затова, поради гузната си съвест, той попита следното:

— Не може ли да се направи един от онези портрети по описание тогава? Такива, каквито показват по „Издирва се“.

— Радвам се, че го казваш, Ара — каза Ек. — Точно това мислех да ти предложа. Ще седнем на спокойствие, ти и аз, и ще му направим един портрет по описание.

— Да — съгласи се Ара. — На разположение съм. Проблемът е само, че започвам работа след половин час. Но утре сутринта става. Тогава съм свободен.

— Отлично, идеално — каза Юхан Ек и придоби толкова доволен вид, сякаш току-що беше ударил някаква голяма печалба от тотото. Значи, ще се чуем по телефона утре сутринта.

43

Във вторник в дванайсет часа следствената група проведе втората си среща. Бекстрьом поздрави всички с добре дошли и веднага след като шумоленето от прелистването на страници и скърцането на столовете утихна, той даде думата на Петер Ниеми.

Ниеми започна със съобщението, че писмената експертиза от съдебния лекар, за съжаление, щеше да отнеме още един ден. По време на аутопсията той открил различни неясноти, които изисквали нови изследвания и обмисляне. Нищо драматично все пак, което би му дало основание да промени първоначалното си твърдение, че адвокат Ериксон е починал вследствие на удар с тежък, тъп предмет по главата и шията.

— По този въпрос мога единствено да добавя, че получихме отговор на кръвната проба — заключи Ниеми. Жертвата на убийството явно е бил подпийнал. Не толкова, че да е бил пиян като талпа, когато е починал, но във всеки случай малко повече от развеселен, тъй като е имал малко над един промил алкохол в кръвта.

— Гледай ти — рече Бекстрьом и поклати загрижело глава. — А какво е положението с псето му? И то ли е било фиркано?

Що се отнася до кучето на жертвата на убийството, там всичко било напълно ясно. Че това е кучето на Ериксон, беше извън всякакво съмнение. От малкия компютърен чип под козината на кучето бездруго ставаше ясно какво е името му.

— То очевидно се казва Джастис по някаква причина, правосъдие на английски — каза Ниеми с иронична усмивка. Мъжки ротвайлер, на шест години. Получих протокола от ветеринарномедицинската още сутринта. Разрез по цялото гърло, покрай горния край на каишката, която е била на него. Разрезът е минал през сънната артерия, псето се е обезкървило за по-малко от една минута и тъй като по всичко личи, че нашият извършител е стоял разкрачен върху гърба на кучето и го е държал за каишката, когато е направил разреза, дълбочината на раната показва, че той е десняк. Прокарал е ножа отляво надясно през гърлото, ако може така да се каже, но преди да го направи, изглежда е ударил кучето по гърба. Няколко пъти, и то много силно. Множество фрактури на прешлените и освен това тазовата кост е счупена. Според ветеринаря, направил аутопсията, това трябва да е обездвижило задните му крака. Което вероятно обяснява как е успял да го яхне, за да пререже гърлото му. Кучето не е никак малко. Тежало е малко над петдесет килограма.

— Ужасно е да се причини нещо такова на невинно животно — намеси се изпълнената с негодувание Росита Андершон-Триг. — Що за звяр е човекът, способен да направи нещо такова? Как може да няма и дума за това във входящите ни съобщения. Та това е тежко малтретиране на животни.

— Да, това е безобразие — съгласи се Бекстрьом. — Имаш ли някаква представа за ножа, Петер? — продължи той, за да я накара да млъкне възможно по-скоро. „Трябва да говоря с Холт, за да се отърва от нея, вещицата е напълно луда“, напомни си той.

— Труден въпрос — отвърна Ниеми и поклати глава. — Съдейки по повърхността на разреза, е остър, много остър. Освен това по мое мнение е с две остриета, малко над три сантиметра широк и с дължина на острието около десет сантиметра.

— Защо мислиш така? — запита Аника Карлсон с изненада. — Как можеш да разбереш това от разреза? Мисля, че каза просто един разрез отляво надясно.

— Карах допълнителни курсове — каза Ниеми и се подсмихна. — Не от разреза се разбира, щом питаш. Защото е избърсал ножа в козината на псето. От дясната страна по продължение на рамото, от долу нагоре, от колянната става по крака на кучето и в посока към гърба, така че вероятно кучето е вече мъртво в тази поза и лежи на лявата си страна. Точно както го намерихме, между другото. Ако се съди от следите кръв по козината, значи, ножът има острие с дължина около десет сантиметра и ширина малко над три сантиметра. Що се отнася до двойното острие, ако се чудиш, съди се по това, че е отрязал косми и от двете страни, когато е изтрил ножа в козината.

— Гледай ти — извика Бекстрьом. — Гледай ти — повтори той. „Този човек определено не е някой обикновен финландски мухльо“, заключи Бекстрьом. „Вероятно е осиновен. Как така финландците осиновяват шведски деца?“

— Може да е бил автоматичен нож или кинжал — предположи Аника Карлсон. — Бандитите ги обичат и освен това често са двуостри.

— Нее, не ми се вярва — каза Ниеми, поклати глава и се почеса по брадата замислено. — Мисля все пак, че острието е малко широко, за да е такъв нож. Двуостър, къс и широк нож. Не прилича на типичен кинжал или автоматичен нож. Освен това не изглежда да се е порязал, докато го е използвал, което според мен означава, че е снабдено с предпазител или най-малкото с голяма и сигурна дръжка.

— А оръжието? — попита Бекстрьом. — Какво мислиш за него? — „Какво значение има дали е автоматичен нож, или кинжал — помисли си той. — Къде ли съм го чувал? Все тая, няма значение.“

— Дълго, обло и твърдо. Вероятно същото, което е строшило главата на жертвата.

„Кой да предположи“, рече си Бекстрьом и кимна.

— Има ли още нещо? — попита той.

Имало е множество следи, които са били установени на мястото и са изпратени в Националната лаборатория по криминалистика за обичайните анализи. Различни следи от обувки, отпечатъци от ръце, пръстови отпечатъци, косми, текстилни остатъци, всичко останало, което винаги се намира веднага щом някой бъде убит вкъщи. Като цяло, дават надежда, макар впоследствие рядко се оказваше, че са имали нещо общо с престъплението.

Освен това имаше три следи, които обещават повече.

Една стара шарена носна кърпа със следи от кръв и сополи, една синя възглавница за диван, която, ако се съди по миризмата, съдържа и изпражнения, и урина, а най-добрата от всички е следата от кръв, намерена на вратата към терасата.

— Намира се точно на ръба от външната страна на вратата — обясни Ниеми. Мазка от кръв, не много, но беше напълно достатъчно за тампона, така че можем да се надяваме на ДНК. Оставена е на малко повече от десет сантиметра под дръжката и тъй като случайно прочетох разпита на онзи шофьор на такси, си мисля, че може да е оставена от някого, който е бил ухапан по десния крак, панталоните му са се разкъсали и е бил ухапан по бедрото, ако се съди по петното. Намира се на около един метър върху касата на вратата.

— Изглежда говориш за нашия извършител — каза Аника Карлсон и това беше по-скоро констатация, отколкото въпрос.

— Идентифицират ли го, сме готови — каза Стигсон, комуто беше трудно да скрие радостта си, защото ще може да замине на почивка за уикенда, преди Тойвонен да реши нещо друго.

— Да не бързаме толкова — каза Ниеми. — Ще си покаже. Ернандес я изпрати в Линшьопинг тази сутрин и поискахме приоритет за точно тази проба. Надяваме се, че няма да отнеме повече от няколко дни, преди да получим отговор.

— Това всичко ли е? — попита Бекстрьом и се облегна на стола с невинно изражение.

— Ами може би трябва да спомена още нещо — отвърна Ниеми, усмихна се и кимна. — Искам да изкажа благодарности от мое име и от името на колегата Ернандес на нашия скъп водещ разследването, който снощи, когато отново посети местопрестъплението, намери револвера, който липсваше. Беше във ваза с цветя, поставена на масата в долния салон, и единственото, което можем да кажем в наша защита, е, че щяхме да го намерим, когато стигнехме до там. Освен това този, който го е сложил там, е поставил отново цветята във вазата, поради което не можахме да го открием веднага.

— Няма защо, няма защо — отвърна Бекстрьом и се ухили, като видя одобрителните кимания и изненадата по лицата около масата.

— От регистрационния номер се разбира, че това е револверът на Ериксон, този, за който е имал лиценз. В барабана има шест патрона. Два са изстреляни и калибърът отговаря на куршумите, които намерихме в тавана и дивана в горния салон. Позволих си лично да направя съпоставка, преди да ги изпратим в Националната лаборатория по криминалистика. Куршумът, заседнал в облегалката на дивана, е в много добро състояние и по мое скромно мнение той без съмнение е изстрелян от оръжието на Ериксон.

— Отлично — каза Бекстрьом. — Сега ще направим пет минути почивка, а след това е крайно време да се заемем с най-важното.

44

Независимо от възможността да се разтъпчат, повечето от следствената група предпочетоха да останат в стаята, а само на неколцина от най-върлите пушачи бяха необходими повече от отпуснатите пет минути. Бекстрьом беше от тях преди време и знаеше за какво става въпрос. Всички подушваха миризмата на извършителя и трябваше да се бърза. Да не приема, че съвпаденията са случайни — това го знаеше всеки детектив, достоен за името си, — а точно в този случай двама независими свидетели по различно време бяха видели сребрист „Мерцедес“ в непосредствена близост до местопрестъплението.

— Добре — каза Бекстрьом. — Поправете ме, ако греша, но първият ни свидетел, съседката, е видяла въпросния автомобил в девет и половина вечерта, което почти съвпада с времето на кончината на Ериксон. Нейните сведения се потвърждават в известна степен от другия съсед, който видял белокосия джентълмен да седи на стъпалата пред къщата с широко отворената врата приблизително по същото време. Дори той да не е забелязал никакъв сребрист „Мерцедес“, бели кашони или млад, трениран помощник, моето тълкувание на ситуацията е, че нашият извършител е на път да излезе от там. Правилно ли съм разбрал?

Бекстрьом кимна въпросително към Стигсон, който му кимна в отговор.

— Да. Освен това не бива да забравяме обстоятелството, че описанието на тренираната фигура от свидетелката и шофьора на такси е много възможно да визира едно и също лице — уточни Стигсон. — Онзи старият чичо с бялата коса, за мен и той е в играта, макар само един свидетел да го е видял. Искам да кажа… кой би си помислил, че един възрастен човек с бяла коса може да излиза от място, на което е извършено убийство?

— Някой сигурно го е направил — каза Бекстрьом и вдигна рамене. — Обикновено така става. Да се върнем към таксиметровия шофьор, който се е обадил. Какво знаем за него? Имаме ли нещо ново?

— Аника го разпита вчера, а аз тази сутрин — каза инспектор Юхан Ек, докато прелистваше бележките си.

— Добре, и какво смятате за него?

— Времето е вярно посочено, като се има предвид, че е записано и на фиша от таксито. Почти два и единайсет през нощта, по-точно от това едва ли може да се иска. Тогава той за малко не прегазва онзи, който пресича улицата непосредствено пред Ериксоновата къща. Съгласен съм със Стигсон, впрочем. С голяма вероятност може да става въпрос за онзи, тренирания, когото нашата свидетелка вижда в девет и половина вечерта.

— Снимки, той гледа ли снимки? — попита Бекстрьом и по някаква причина хвърли поглед на Алм, който, кой знае защо, бе избрал да се настани колкото е възможно по-далеч от своя водещ разследването.

— Почти триста до момента — отвърна Ек. — Не разпозна никого обаче.

— И не прикрива никого? — попита Бекстрьом.

— Не мисля — заяви Юхан Ек и поклати глава. — Изглежда свестен човек, досието му е съвсем чисто. По-скоро оставам с впечатлението, че просто иска да помогне.

— Тогава ще има възможност да го направи — продължи Бекстрьом. — Дайте му още снимки. Рано или късно ще се получи. В такъв случай бих искал да…

— Има нещо, за което си мислех — прекъсна го Росита Андершон-Триг, като размаха за по-сигурно бележника си.

„Боже мой“, въздъхна Бекстрьом.

— Слушам — каза той.

Росита Андершон-Триг беше мислила за горкия ротвайлер, който е бил умъртвен по най-зверски начин, и ако трябвало да бъде честна, тя, за съжаление, изглежда била единствената в цялата следствена група, която се е замислила за него. Това е вероятно и обяснението защо нито един от техните свидетели не е разпознал този, когото търсят, въпреки че до този момент са им показали триста снимки. Този, когото търсят, е необичайно садистичен мъчител на животните и това определено не е първото му престъпление. Освен това положението е толкова лошо, че независимо на какви зверства се подлагат животните, наказанията са незначителни, следователно е голяма вероятността да няма снимки в полицейския регистър на този, когото търсят.

— Разбрах ви — отвърна Бекстрьом. — Какво да правим тогава?

— Смятам, че е крайно време да се свържем с колегите от „Защита на животните“. Те са си създали собствен регистър само на мъчители на животни и смятам, че там можем да го открием.

— Отлично — каза Бекстрьом. — Блестящо — добави той за по-сигурно, имайки предвид с кого разговаря. — Значи, ти го направи това, Росита. Помоли ги да изберат всички снимки, които имат на такива, способни да прережат гърлото на куче. Би било отлично, ако можете да получите и психологическия му профил. Говорете с групата за психологически профили на престъпници в Националната следствена служба. Те без съмнение ще могат да ви помогнат. Този, изглежда, е необичайно жесток тип.

— Всъщност вече започнах…

— Отлично, прекрасно — прекъсна я Бекстрьом. — Приемете това като специална задача. Оставете всичко останало и ми се обадете незабавно, направо на мен, веднага щом научите нещо.

„Най-после се отървах от вещицата“, добави наум той.

— Иначе бих искал да дадем приоритет на този „Мерцедес“ — продължи Бекстрьом. — Освен това искам самоличността на лицата, които нашите свидетели са видели. Надя, ще трябва да намериш снимки на колата, а Ек ще се погрижи да установим самоличността на онези, които можем да свържем с нея. След това искам да повторим обикалянето по къщите, като показваме снимки на колата на Ериксоновите съседи. Няма какво да губим, тъй като задачата изглежда вече се е появила в мрежата. Да се постараем да я свършим както трябва. Трябва да намерим тая таратайка.

Не беше толкова просто според Надя, която вече бе започнала да работи по задачата с помощта на регистъра, с който разполагаше. В радиус от сто километра от местопрестъплението — което означаваше необходимото време за шофиране, в случай че са забравили нещо по време на първото си посещение и трябва да се върнат четири часа по-късно.

— Имаше три милиона души и около два милиона автомобила, от които почти тридесет хиляди бяха от марката „Мерцедес“.

По тази причина тя трябваше да направи някои ограничения, въведе общи критерии при търсенето в регистъра на превозните средства и по този начин намали бройката на възможните автомобили.

— Сребрист на цвят, купе от по-скъпите видове, модел от последните пет години — обобщи Надя. — Общо това са около четиристотин превозни средства в рамките на нашия радиус. Малко над половината от тях са коли под наем, автомобили на лизинг и служебни автомобили. Едва половината са собственост на частни лица. Шест от тях са регистрирани на собственици, живеещи в рамките на километър от жилището на нашата жертва.

— Добре — отвърна Бекстрьом. — Провери всички сигурни преки пътища, които можеш. Кажи, ако имаш нужда от още хора.

— Вече се работи — каза Надя. — Аника и аз говорихме по въпроса.

— Добре — каза Бекстрьом. — Засега толкова, да идем да свършим малко работа и ще се видим утре по същото време, на същото място. Освен това има нещо, над което искам да помислите. И да ми дадете добър отговор, до утре.

Бекстрьом направи кратка пауза, като се престори, че гледа в документите си.

— Адвокат Ериксон е убит в десет без четвърт вечерта. Обяснете на един прост полицай като мен как става така, че извършителят се връща четири часа по-късно, за да пререже гърлото на кучето му и да строши черепа на някого, който е мъртъв от няколко часа? Какво ги е вбесило толкова, че са били склонни да поемат този риск?

„Голям им дойде май залъкът“, помисли си Бекстрьом. Единствените, които не бяха заприличали на къщичка за птици в лицето, бяха Петер Ниеми и колегата му Чико Ернандес. Никой не казваше нищо, само кимаха в знак на съгласие.

45

Търсенето на сребристия „Мерцедес“ Надя остави на служителите си. След като пристигнаха подкрепленията, те станаха общо петима и всички бяха снабдени с подробни инструкции. „Съвсем рутинна работа“, отбеляза наум Надя и ако възникнеше проблем, трябваше да попитат нея. Самата тя трябваше да се заеме с нещо друго. Въпроси, на които не можеше да се отговори с помощта на обикновен наръчник с инструкции и определен брой натискания на клавиши пред компютъра, въпроси, отнасящи се до това с какво се е занимавала жертвата на убийството през последното денонощие от живота си. Въпроси, изискващи обмисляне от по-абстрактен характер. При тях беше важно да се внимава с вероятностите, които трябваше да се отчетат при вземането на решението.

Ако се съдеше по данните от алармената система в дома на Ериксон, той се бе събудил преди девет и половина часа сутринта. Защото след това я беше изключил и отворил входната врата, за да я активира отново само минута по-късно. „Вероятно е пуснал кучето в градината и взел сутрешния си вестник от пощенската кутия“, разсъждаваше Надя и отбеляза изводите си върху времевата скала, която бе заредила в компютъра си.

„След това той вероятно е прочел вестника и е закусил“, продължи с мислите си тя, тъй като чак в единайсет без двайсет алармата е изключена отново и входната врата е отворена, след което алармата е активирана само след минута. „Тогава той отново пуска кучето вътре“, помисли си Надя. Кучето тича из градината, докато той закусва и чете вестника си.

Ако се съди по остатъците в мивката му, той е започнал деня с бекон и яйца, хляб, кафе и „Фернет Бранка“, докато е четял „Свенска Дагбладет“, и очевидно също е правил неуспешни опити да реши неделното трудно судоку. „Май хич не го е бивало в математиката“, рече си Надя, поклати глава със съжаление и набра телефонния дневник на Ериксон на компютъра си. Стационарният му телефон е бил тих през целия ден, докато на мобилния му е имало три входящи и две изходящи повиквания.

Първият разговор е бил кратък, само две минути, и този, който е позвънил, го е направил от предплатена карта с неизвестен притежател. Повикването е прието в дванайсет и тринайсет минути и е прекъснато в дванайсет и петнайсет. Кой е бил той или тя, оставаше да се разбере, но за нея това изглеждаше като типичен разговор, с който звънящият иска да потвърди нещо, за което той или тя и Ериксон вече са говорили, заключи Надя и направи специално означение на времевата скала.

Със следващото обаждане беше по-просто. То идваше от мобилен телефон, принадлежащ на неговия колега, адвокат Петер Даниелсон. Часът е бил един и половина следобед и очевидно са имали доста за обсъждане, тъй като разговорът е продължил малко над половин час и е завършен в два и седем минути.

Надя отвори първия разпит с адвокат Даниелсон на компютъра си и намери личното му твърдение, че е позвънил на Ериксон около дванайсет през деня. Тогава тя въздъхна и направи още един коментар върху списъка си с неясноти и противоречия, които за по-сигурно бе принудена да проверява още веднъж, въпреки че от опит знаеше, че в девет от десет случая се касаеше за една от онези човешки грешки, които нямаха нищо общо със случая. „Паметта ни е измамлив спътник“, помисли си Надя и се върна към своя телефон списък.

Последното входящо повикване за деня беше от адвокатската фирма „Ериксон и Партньори“, а часът според оператора беше три и двайсет минути следобед. Разговорът е продължил девет минути и по всичко личеше, че не му се е обадил отново Даниелсон, тъй като повикването от неговия мобилен телефон, приключил половин час по-рано, е бил изпратен от телемачта в близост до вилата на Даниелсон на остров Родмансьо, до Нортелйе, докато кантората на адвокатската фирма е в Йостермалм, в Стокхолм.

„Говорил е с някого друг от службата“, помисли си Надя и вече имаше ясно предположение кой може да е бил той. Три минути след този разговор Тумас Ериксон прави първото изходящо повикване от мобилния си телефон. То е към друг мобилен телефон, принадлежащ на млада жена, която работи като секретарка с юридическо образование в адвокатската фирма, и ако се съди по позицията на приемащия мобилен телефон, най-вероятно тя първо му е позвънила от кантората. И три минути по-късно той ѝ е позвънил на мобилния. „Вероятно по простата причина, че те са интимни“, предположи Надя, която беше добре запозната с точно определения модел, по който обикновено протичаха такива разговори.

Исабела Нурен, на двайсет и четири години, служител на адвокатската фирма от три години, установи Надя, докато набираше телефонния ѝ номер на компютъра си и незабавно намери разпита, който колегата Юхан Ек и беше провел късно следобед в понеделник, само преди едно денонощие. Според самата Нурен последният ѝ разговор с Ериксон трябва да е бил около обяд в петъка преди убийството. Тогава той надникнал в стаята ѝ и я помолил да извади една подложка на процес в апелативния съд, който щял да започне следващата седмица. Съвсем рутинна процедура, нищо специално, и според Нурен краткият им разговор завършил с това, че си пожелали приятни почивни дни.

„Не е станало така обаче“, реши Надя и добави още един ред в списъка си с информация, която изискваше допълнително проверяване.

Оставаше последният разговор. Този към „SOS Тревога“ в десет и двайсет вечерта, при който позвънилият така и не казал дума, преди разговорът да бъде приключен. Тогава е умрял. Той става от леглото непосредствено преди девет и половина сутринта и бива убит дванайсет часа по-късно. Следващото, което оставаше да се разбере, беше какво е правил между единайсет без двайсет предобед, когато е пуснал вътре кучето си, и дванайсет и тринайсет минути, когато е приел първото входящо повикване.

„Първо е нахранил кучето. После вероятно си е взел вана“, помисли си тя, понеже предполагаше, че той е от онзи тип хора, които предпочитат ваната пред душа, най-вече в неделя сутрин, когато е можел да разполага с времето си, и тъкмо това е сторил. Точно половин час във ваната, не повече, защото е пуснал компютъра си и се е вписал в него в единайсет и петнайсет и изглежда е прекарал пред него, общо взето, цялата останала част от деня до девет вечерта, когато е пуснал вътре гостите си.

С кратки прекъсвания, за да пусне пак кучето навън — данните от алармената система и външната врата, която се отваря и затваря в шест и петнайсет и седем без петнайсет — и още едно хранене, което той вероятно е направил, докато е седял пред компютъра си. Трохи от хляб на бюрото, една чинийка с няколко маслинови костилки, изрезка от кашкавал, няколко колелца салам и една празна бирена бутилка. Девет часа пред компютъра. През цялото време е в мрежата, а сайтовете, които беше посетил, идваха в повече дори на обръгнала жена като нея.

46

Във вторник инспектор Ян Стигсон и колегите му продължиха обикалянето по къщите и показваха снимки на сребристия „Мерцедес“ на живеещите в района. Това не доведе до нищо особено. Затова пък вечерта намериха още един свидетел, който предостави информация за белите кашони, които съседката на Ериксон беше забелязала.

Имаше още един съсед, който в четвъртък или петък вечерта, два или три дни преди убийството, видял как адвокат Ериксон разтоварва два бели кашона от задната седалка на черното си „Ауди“ и ги внася в къщата си. Той явно не беше сигурен в кой ден е станало това, или в четвъртък, или в петък, но в същото време беше сигурен, че не може да е било друг ден през седмица, в която Ериксон е бил убит. През първата половина на седмицата той е бил извън града по работа и се е върнал в Стокхолм късно в сряда вечерта, и в подкрепа на това беше така любезен да покаже календара си с планираните задачи на един от колегите на Стигсон.

Същото било положението в края на седмицата. Рано в събота сутрин той отпътувал за вилата си във Вермдьо, за да играе голф и да се види с добри приятели, и се върнал чак в понеделник сутрин, когато отишъл направо в службата си в центъра на Стокхолм.

Следователно остава да е било или четвъртък, или петък вечерта, тъй като той тръгвал към службата си още в седем сутринта, „за да избегне най-голямото задръстване и доста преди някой като Ериксон да се е съвзел след изстъпленията от предната вечер“, а се връщал в най-добрия случай в шест, за да вечеря с жена си.

Колегата на Стигсон му благодари за помощта и освен това на излизане свидетелят съсед отново подхвана темата.

— Казва се, че човек не бива да говори лошо за току-що починал…

— Да, така е — отвърна колегата на Стигсон и кимна окуражително, понеже усети, че се задава откровение.

— Самият аз съм по-старомоден — започна свидетелят — и може би затова изповядвам схващането, че всеки трябва да бъде съден според това, което е извършил приживе. Ако се вярва на вестниците, Ериксон е бил обикновен гангстер. Да, с изключение на последния ден, откакто го убиха. Трудно може да се повярва, че това е същият човек, за когото пишат вестниците.

— Е, и?

— Как става така, ако е бил толкова голям негодник, от такава величина, искам да кажа, не го побира главата ми. Всичко написано във вестниците не е вярно, всъщност, освен едно — какъв беше Ериксон в малката величина, ако може така да се каже, а аз това мога да го твърдя, понеже ми беше съсед от много години.

— И какъв беше?

— Невероятен малък негодник, който си нямаше еша — отвърна Ериксоновия съсед и кимна утвърдително.

— Дали не бихте могли да ми дадете някои примери? Някои конкретни примери…

— Не — каза съседът и поклати категорично глава. — Точно по тази точка, страхувам се, че ще трябва да ви разочаровам. Не се занимавам със сплетни. Просто ще трябва да приемете думите ми на доверие.

47

След срещата във вторник Петер Ниеми дойде при Бекстрьом, кимна към стола пред бюрото му и попита дали може да седне.

— Разбира се — отвърна Бекстрьом и също кимна. „Подай пръст на мизерника и ще захапе ръката ти“, помисли си той.

— Напълно съм съгласен с теб, Бекстрьом — започна Ниеми. — Няма и помен от пръски кръв, а с оглед на пораженията по главата му, би трябвало да имаме пръски на няколко метра. Единственото обяснение е, че той е бил мъртъв от няколко часа, когато нашият извършител му се нахвърля за втори път. Съсирената кръв не пръска, както е известно. Факт, който имам намерение да изясни възможно най-скоро на скъпите ни колеги с малък образователен мейл.

— Затова ли се обади на чичо доктор тази сутрин? — попита Бекстрьом и се подсмихна. „Дори един финландец заслужава втори шанс.“

— Отчасти — отвърна Ниеми — по този въпрос бяхме единодушни, докторът и аз, ако това питаш.

— Отчасти?

— Петното от кръв, в което той лежеше по лице, предполага обилно кръвотечение от носа и устата. Това ме безпокоеше, защото означава, че му е нанесен доста силен фронтален удар, докато все още е бил жив. Простото обяснение е, че това е бил ударът, който го е умъртвил.

— Разбирам — отвърна Бекстрьом. — И аз мисля като теб. И така, какъв е проблемът? Съдебномедицинският проблем, имам предвид?

— Значителни наранявания, възникнали преди и след смъртта. Смазвания и пукнатини, които очевидно преминават една в друга, и накратко, беше му необходимо време, за да определи по-точно кои наранявания в кой момент са възникнали.

— Проклети академици — възкликна Бекстрьом. — Толкова ли е трудно да схванеш, че някой е мъртъв, защото са строшили черепа му. По дяволите, всички подробности.

— Всеки според способностите и разума си — отвърна Ниеми. — Ако питате мен, затова вероятно още не е намерил причина да промени първоначалното си становище: че Ериксон е починал в резултат на смъртоносен удар по главата и шията.

— Радвам се да го чуя. Понякога трябва да сме благодарни и за малките неща — изсумтя Бекстрьом.

48

Във вторник следобед районният съд в Стокхолм уважи искането на прокурора да бъде извършено претърсване в кантората на адвокатската фирма „Ериксон и Партньори“ на булевард „Карлавеген“ в Стокхолм. От страна на адвокатската фирма след кратко обсъждане решиха да не обжалват решението. „Дано най-после се отървем от вас“, както адвокат Даниелсон обобщи своята собствена и тази на колегите си гледна точка, когато разговаря с Лиса Лам по телефона. И така, в четири часа следобед двама следователи и едно техническо лице започнаха прегледа на работния кабинет на жертвата в присъствието на един представител на адвокатската фирма. Всичко се вършеше според искането на прокурора и решението на окръжния съд.

В компютъра на адвокат Ериксон, в шкафовете му, чекмеджетата и етажерките с книги полицията откри няколкостотин хиляди страници документи, деветдесет и девет процента от съдържанието на които можеше да се намерят без много усилия и по други начини, без да е необходимо да се прави претърсване на кантората на жертвата; полицейски дознания, присъди, други съдебни решения и протоколи, които по същество се обхващаха от правилото за публичността. Картината, която работният кабинет на жертвата даваше за личността му, беше проста и недвусмислена. Усилено работещ адвокат по наказателни дела, който изглежда посвещаваше цялото си време на работата си и само на работата си.

Освен това, общо взето, нищо. Календарният му график, който показваше часовете на посещенията му в полицията във връзка с присъствията му на разпити с клиенти, които той представляваше, посещенията в ареста и времето, прекарано в съда. Изглежда, предназначението му беше да служи най-вече като основа за определяне на хонорарите му. Случайни обеди и вечери също бяха отбелязани, но те не бяха толкова много, а и липсваха по-точни данни относно мястото, където са се състояли и с кого са били споделени.

Претърсването беше извършено под ръководството на криминален инспектор Блад, който сред колегите си се славеше като много опитен в ровенето сред бумагите и този път той отново защити репутацията си. Още в осем часа вечерта Блад се обади на Надя Хьогбери и докладва предварителните резултати от собствените си действия, както и от действията на колегите му.

— Почти всичко е работни документи — обобщи Блад.

— Аха, ясно — отвърна Надя. Какво ли друго би могла да очаква.

— Компютърът му — каза Надя. — Нали се уверихте, че никой не го е пипал, след като той е свършил да работи миналия петък?

— Да — отвърна Блад. — Можеш да бъдеш спокойна. Нищо не е махано, добавяно или променяно. Вероятно защото са разбрали какво се е случило чак когато се появихме в кантората му и запечатахме стаята му. Единственото от по-личен характер, което открихме, са три неща. Първото е неговият календарен график. Второто са две папки, в които изглежда е събирал всички писма, в които подателят го е заплашвал или най-общо е изразил неодобрението си. Оставам с впечатлението, че той е водил точен отчет в това отношение.

— Получавал ли е заплахи за живота си? — запита Надя. „Като се има предвид къщата, в която е живял. С всички аларми, камери и детектори за движение, които са били без значение в критичната ситуация, тъй като той лично ги е изключил, защото е вярвал на тези, които само след малко са щели да отнемат живота му“, помисли си тя.

— Единайсет — ако съм преброил вярно, — в които подателите му обещават най-различни варианти на насилствена смърт. Но пък не са чак толкова вълнуващи. Изглежда са от онзи тип хора, които лепят марката наобратно и завършват всяко изречение с няколко удивителни.

— А третото? — попита Надя. — Какво е то?

— Той, изглежда, е имал някои лични дела наред с всички наказателни — поясни Блад. — Други документи, които е събрал в специална папка. Не са толкова много, но във всеки случай има няколкостотин страници. Тук-таме са доста трудни за разтълкуване, така че и тази папка мисля да взема със себе си.

— Добре — каза Надя. — Обади се, ако откриеш нещо, за което си струва да ме събудиш. Има ли още нещо?

— Ограничаването на достъпа до стаята му — каза Блад. — Неговият колега, Даниелсон, ме следва по петите като невестулка през цялото време и по тази причина, между другото, ми се ще да го почерпим с още един ден. Нашият прокурор изглежда е на същото мнение.

— Само това липсва — каза Надя с онова чувство, което можеше да дойде само от човек, израснал в стария Съветски съюз. — Поздрави го от мен и му кажи, че това може доста да се проточи, ако не се държи прилично и не прави каквото казваме.

49

Росита Андершон-Триг започна следобеда си, като се свърза с колегите си от отдела за защита на животните в центъра, за да им поиска снимки на известни мъчители на животни, които може да не присъстват в общия регистър на полицията. Задача, която се оказа не толкова лесна, както скоро щеше да стане ясно.

Чак на петото позвъняване успя да се свърже с една цивилна служителка, която отговаряше за офиса на отдела, и единствената, която беше там в момента. Останалите служители се вихреха навън, на терен. Във вторник проведоха отдавна планирана изненадваща операция срещу един нехаен фермер, отглеждащ кокошки край Нюнесхамн, и в най-добрия случай се очакваше да приключат късно вечерта. В сряда положението, за съжаление, беше същото, тъй като се предвиждаше да направят домашно посещение на един свиневъд в Римбу, който според няколко сигнала очевадно застрашавал живота и здравето на онези животни, които трябвало да бъдат изпратени в кланицата чак когато наближи Коледа. В четвъртък беше националният празник, следователно оцветен с червено ден, а в петък всички решили да си вземат компенсация, за да намалят планината от дни за компенсация, които натрупали преди това през пролетта.

— Така че предлагам да се обадите в понеделник — заключи офис помощничката.

— Добре, но проблемът е, че имам разследване на убийство — възрази Росита Андершон-Триг. „Май трябваше най-напред да им разкажа за горкото куче на Ериксон“, помисли си тя.

— Това да не е онзи адвокат? Чието напълно невинно куче убили, въпреки че целта им е била стопанинът му — попита служителката, която очевидно беше по-добре осведомена, отколкото би могло да се очаква да бъде.

— Да, точно той — потвърди Росита Андершон-Триг разчувствано. — Ужасна история, затова си помислих, че ако някой може да ми помогне, то това сте вие. Дали не бихте могли да помолите началника си да…

— Съжалявам — прекъснал офис помощничката. — Напълно разбирам вашите чувства, но тук в „Защита на животните“ разследваме хиляди убийства на година, така че просто сме принудени да ги движим подред. Но обадете се в понеделник, моля.

„Какво да правя сега“, запита се Росита Андершон-Триг, когато затвори телефона. Отначало почувства известно обезсърчение, но после реши да последва съвета на Еверт Бекстрьом и да опита да издейства психологически профил на техния неизвестен убиец на кучета. Така че тя отново вдигна слушалката и набра групата по изготвяне на профили на извършители към Националната следствена служба.

Това беше значително по-просто, както скоро щеше да се разбере. Още при първото повикване бе прехвърлена към обща гласова поща, която я информира, че всичките шест служители на групата за профили на извършители към Националната следствена служба са на курс през цялата седмица и ще се върнат чак в понеделник, на десети юни.

„Крайно време е да си ходя у дома“, реши Росита Андершон-Триг. Освен това трябваше да купи храна за птичките и нов воден филтър за аквариума си.

50

В четири часа във вторник следобед Аника Карлсон реши да се прибера вкъщи и да се наспи. Шест часа сън за денонощие и половина, останалите трийсет часа тя бе посветила на разследването на убийството на адвокат Ериксон. Беше крайно време да зареди батериите и резервния агрегат за следващия ден. Стига да не беше минала Надя да ѝ покаже разпита с Исабела Нурен и резултатите от нейните лични проверки на телефонните разговори.

— Всъщност тя може чисто и просто да е забравила при всеобщата възбуда, която се възцарява в службата ѝ, когато научават какво се е случило с Ериксон — каза Надя и сви рамене. — Но както изглежда сега, тя е тази, с която той е говорил за последно по мобилния си телефон.

Кой звъни на „SOS Тревога“ ние всъщност не знаем. Този, който звъни, така и не казва нищо.

— Съгласна съм с теб — каза Аника Карлсон и кимна.

— Мисля си, че е възможно да са го направим заедно — каза Надя Хьогбери.

— В такъв случай ставаме две — заключи Аника Карлсон. — Най-добре да я извикаме и да я разпитаме незабавно.

Исабела Нурен изглежда не беше на същото мнение. Тя звучеше спокойно и хладнокръвно и онези чувства на скръб и загуба, на които беше дала израз предния ден, не се долавяха, поне не и от това, което имаше да каже по телефона.

Първо, тя имаше много работа в службата, извънредно много точно в момента, като се има предвид случилото се, и не виждаше как може да излезе от там по-рано от няколко часа. Освен това трябваше да хапне и да поспи, така че, с една дума, предпочиташе да се срещнат на следващия ден. Аника Карлсон беше решила да бъде търпелива, изрази съпричастността си, като същевременно подчерта колко важно беше да се действа сега, времето беше критичният фактор в момента. Възможно най-скоро да се изясни за убийството на шефа ѝ.

— Но аз вече говорих с вас — възрази Исабела Нурен. — С един от вашите колеги. Ек, мисля, че се казваше. Юхан Ек.

— Знам — отвърна Аника. — Но оттогава постъпи нова информация, която се налага да разгледам с вас.

— Да не би да съм заподозряна? Нали не се опитвате да кажете това?

— Не, определено не — увери я Аника. — Искам да ви попитам за сведения и съм на мнение, че те ще ни бъдат от полза. За нас двете — добави тя. — Какво ще кажете за осем часа? След четири часа при мен, в полицията, тук в Сулна. Ще можете ли? Знам, че е късно, но мога да уредя да ви докарат, ако искате.

— Добре — каза Исабела Нурен. — Предпочитам обаче да съм с моята кола.

— Добре — каза Аника. — Обадете се на рецепцията, когато пристигнете, за да сляза и да ви взема.

Веднага след като приключи разговора, Аника изключи компютъра си, излезе бързо от офиса, отиде си вкъщи, започна да се съблича веднага щом влезе в антрето и пет минути по-късно спеше дълбоко. В осем без пет беше на рецепцията на полицейския участък в Сулна. Три часа сън, изкъпана, с чисти дрехи, нов човек, а Исабела Нурен вече я чакаше. Една друга Исабела, различна от онази, която беше видяла предишния ден. Хладнокръвна, сдържана, добре облечена, изразът в очите ѝ беше съвсем друг. Нямаше и следа от вчерашните сълзи. Сега имаше само лека усмивка и бдителен поглед.

„Вече се е сетила за какво искам да говоря с нея“, помисли си Аника Карлсон.

— Прочетох разпита, който моят колега е провел с вас, но за да спазя формата, все пак ще започна от там — каза Аника Карлсон.

— Имате предвид как се озовах във фирмата? — попита Исабела Нурен.

— Именно, накратко — каза Аника, усмихна се и кимна.

— Тогава ще ви разкажа — каза Исабела и също се усмихна. — Следвах икономика, когато бях на осемнайсет. Работих една година като детегледачка в Англия при добри приятели на родителите ми и когато се върнах, първо изкарах едногодишно обучение за секретарка, а след това продължих да уча за помощник-адвокат. В добавка карах и курсове по икономика в университета. Преди три години започнах работа при Тумас, беше много лесно. Отговорих на една обява, с която търсеха квалифициран помощник за кантората. Това е всичко.

— Някакви планове за бъдещето? — попита Аника и се усмихна. „Вече е по-малко бдителна“, отбеляза си тя.

— Кандидатствах право в университета миналата есен. Ако не ме приемат, мисля да остана да работя в кантората. Въпреки това, което стана.

Аника само кимна. После протегна ръка и изключи малкия джобен диктофон.

— Мисля да го изключа тук — каза Аника и се усмихна. — Понеже това, което искам да ви питам сега, предпочитам да остане в това помещение.

— Мисля, че се досещам какво е — каза Исабела Нурен. — Искате да знаете колко време сме били заедно с моя шеф?

— Да, и тъй като не вярвам да имате каквото и да било общо с това, то също ще остане в тази стая — каза Аника и кимна. „Ако Бекстрьом и останалите те чуеха, вероятно щяха да изгубят ума и дума“, помисли си тя.

— Добре, тогава — каза Исабела и също кимна.

После започна да разказва.

Исабела Нурен харесала Тумас Ериксон от първия ден, в който го видяла. Той бил деен човек, забавен, жизнен, със силно присъствие и много неподправено съпричастен към хората и делата, с които се заемал. Освен това бил отличен юрист, много компетентен и винаги добре подготвен.

— Тумас изобщо не приличаше на адвоката гангстер, за когото пишеха вестниците. Не беше никак трудно да се влюбя в него, въпреки че беше два пъти по-голям от мен.

— Първият път — каза Аника и кимна.

— Когато бяхме заедно ли, питате?

— Да.

Първият път бил след една година. В службата гледали да не се набиват на очи и били напълно дискретни, макар че емоционалният заряд, който и двамата — със сигурност — носели, се проявявал веднага щом останели насаме, и който съществувал от самото начало. Първият път било само вкусване, според Исабела.

— Бях извадила една подложка за процес в Апелативния съд. Бях на работа в кантората само от два месеца. Имаше един сложен случай по отношение на доказателствата, беше за убийство, районният съд беше осъдил клиента на доживотен затвор. Тогава той смени адвоката, наел Тумас, който обжалва, и го оправдаха. Седях в стаята си и четях куп документи, когато Тумас влетя, размахвайки съдебното решение, което току-що бяхме получили. Беше щастлив като малко момче на Бъдни вечер, което е получило най-страхотната компютърна игра от Дядо Коледа. Първо получих силна прегръдка и целувка право по устата. После ме задържа на една ръка разстояние, докато ме милваше по главата и ме наричаше доброто момиче на татко. В такива моменти беше наистина неподражаем. Възрастен мъж и малко момче в същото време.

„Не звучи съвсем като Бекстрьом — помисли си Аника. — Ни най-малка прилика.“

— Напълно те разбирам — каза Аника. — Но първият път, истинският първи път. Кога беше?

— Истинският първи път — повтори Исабела и докосна с показалец крайчеца на окото си. — Беше година по-късно. Отидох с Тумас на съдебен процес в Малмьо. За да му помагам да носи всичките папки, а и той обичаше да има компания. Въпреки че най-вече и двамата усещахме, че започвахме да се привличаме. Усещаше се във въздуха, ако мога така да се изразя.

Делото минало добре. Вечеряли заедно в един отличен ресторант. Пийнали си добре, дори може би малко повече, но не чак толкова, че да забравят за какво си мислят през цялото време, прибрали се в хотела и седнали на бара за последна чаша вино преди лягане.

— Всъщност аз поех инициативата — каза Исабела с леко кимване. — Погледнах го просто, с едва доловим въпрос, това беше. Той на момента стана и се качихме в стаята. Моята стая, ако се чудите.

— И какво стана след това? — попита Аника Карлсон. „Какво общо има това с основната работа?“, запита се тя в мига, в който зададе въпроса.

— Най-добрият ми първи път, поне за мен — каза Исабела Нурен. — Въпреки че аз бях на двайсет и две, а Тумас на четирийсет и шест.

— И после? Какво стана после?

Не било голямата страст на живота. Не била и очаквала и го знаела още от самото начало. Нямало нищо общо с обичайна връзка. Това била тайна връзка и тя била убедена, че никой от нейните колеги в службата не се е досещал, нито е имал макар и бегла представа за това. Нито тя, нито той чувствали необходимост да променят нещата. Период от живота им, който щял да продължи толкова дълго, колкото е било възможно да живеят по този начин. Докогато и двамата имали желание. И нито ден повече. През изминалите две години двамата се виждани двайсетина пъти по същата причина, като първия път и капо често става, се срещали все по-рядко. За последно били заедно два месеца, преди да бъде убит.

— Беше красиво и малко тъжно — поясни Исабела. — Никога не се карахме и накрая беше по-скоро гушкане, отколкото… отколкото онова там, другото. Винаги ни беше хубаво заедно. Включително и когато тайно излизахме на ресторант и цял час отиваше, докато измислим местенце, където никой нямаше да ни види. Страшно много хора го познаваха.

„Красиво и малко тъжно“, помисли си Аника и впрочем беше крайно време да дойде на себе си.

— Говорили сте с него миналата неделя следобед — каза Аника. — В неделя следобед му звъните от работата и разговаряте с него. Часът е три без двайсет минути и разговорът продължава девет минути. Може ли да разкажете за какво ставаше въпрос?

— Да, ставаше въпрос за работа. Подготвях едно дело, по което му помагах. Щеше да се гледа в съда в четвъртък. Сега обаче няма да се гледа. Исках да ми помогне за някои неща. Най-вече технически подробности от правен характер. Нищо повече. Веднага след като затворих телефона, той ме набра на мобилния ми и каза, че съм голяма сухарка. Той се надявал, че му звъня, за да предложа среща. Първата среща за лятото.

— И какво му отговорихте?

— Че вече имах среща. Което беше самата истина, тъй като щях да вечерям със стар приятел от училището. Приятелка, макар че това не го уточних.

— Как го прие той?

— Той не беше от ревнивите — отвърна Исабела. — Тумас изобщо не беше ревнив, а аз сигурно не бях единствената, с която се срещаше. Той каза, че ми прощава, понеже той самият имал среща вечерта.

— Да е звучал притеснен или нещо подобно? Преди тази вечерна среща, имам предвид.

— Ни най-малко — каза Исабела и категорично поклати глава. — Звучеше точно както обикновено. Най-много да е звучал като след няколко чаши вино на обяд. Ако трябва да кажа нещо за него, то е, че си попийваше. По време на работа никога не е бил пиян, но обичаше да си пийне бутилка вино, когато си почиваше. Или две бутилки дори, ако му се пиеше.

— За срещата, която е щял да има. Не каза ли с кого ще се среща?

— Не. — Исабела поклати категорично глава. — А и аз не попитах.

— И не е изглеждал притеснен?

— Не. — И отново същото категорично поклащане на главата. Звучал точно както обикновено.

„Красиво и мъничко тъжно, а той звучал точно както обикновено“, повтори си наум Аника Карлсон. После тя включи диктофона отново и продължи да задава въпросите, които следваха естествено от контекста. Дали тя е знаела за някакви заплахи срещу него. Как той е гледал на това.

— Някои от клиентите му действително бяха доста страховити — потвърди Исабела. — Оправяше се с тях идеално, ако питате какво мисля. Говорили сме за това и той ми даваше съвети по въпроса. Неща, които беше добре да знам, когато стана адвокат. Че трябваше да върша работата си добре, че само клиентът имаше значение и да ги уважавам, без да премахвам дистанцията помежду ни. Никога да не обещавам нещо, което не е юридически възможно. Куп такива неща.

— Това работеше ли?

— Да, мисля, че всички, които представляваше, го уважаваха.

— А останалите? А ответните страни, всички роднини на жертвата на престъплението, когато той защитаваше извършителя?

— Имаше много неща — каза Изабела. — И мейли, и обаждания, и обикновена поща. Някои от тях бяха доста забавни. Много пъти е чел на глас извадки от тях по време на почивката за кафе в службата. Но да го е било страх? Не, по-скоро се забавляваше. Тумас беше уважаван и беше безстрашен. Никакъв страх, право да си кажа. Това ли мислите? Че някой от тези хора го е убил?

— Вие какво мислите? — отвърна на въпроса с въпрос Аника.

— Да — каза Исабела. — Кой друг би го направил?

Половин час по-късно бяха готови. Аника Карлсон изпрати Исабела до изхода. Даде ѝ визитната си картичка и ѝ каза да се обади, ако се сети за още нещо, ако се случи нещо или ако просто иска да си поговорят.

— Благодаря — каза Исабела. — Изглеждате кораво момиче.

— Корава с коравите и обратно — отвърна Аника, усмихна се широко и я потупа по рамото. — Пази се, Исабела. Звънни ми, ако има нещо. Ако се сетиш за нещо, което си забравила да споменеш, или ако има нещо, за което искаш да питаш.

„Красиво и мъничко тъжно, ни най-малко ревнив и кой друг би го направил“, мислеше си тя, когато се върна в стаята си.

51

Убийството на адвокат Тумас Ериксон оглавяваше новините във всички медии от едно денонощие насам. В понеделник, след първата среща на следствената група Ана Холт се опита да успокои страстите, като излезе с кратко съобщение в пресата, което даваше отговор на пет въпроса. Че полицията във Вестерурт е започнала разследване на убийство, че главният прокурор Лиса Лам беше определена за водещ досъдебното производство, а комисар Еверт Бекстрьом за водещ разследването. Освен това телефонен номер и един електронен адрес, на които широката детективска общност можеше да се обажда и да оставя информация, която би могла да е от помощ на полицията в нейната работа. Във вторник следобед, в петнайсет часа, след втората среща на следствената група се предвиждаше и свикване на пресконференция в полицейския участък в Сулна.

„Все едно да се опитваш да спреш цунами, като вдигнеш двете си ръце“, помисли си Холт, когато най-накрая изключи непрестанно звънящия си телефон.

Пет минути след като Бекстрьом пристигна на работата във вторник сутрин, неговият началник, полицейският комисар Анна Холт неочаквано почука на вратата му и помоли за кратка среща.

— Разбира се — каза Бекстрьом и кимна към стола си. „Имаш предател в отдела си“, допълни наум Бекстрьом, който бе добре запознат с факта, че трябваха най-малко три минути, за да се премине между техните стаи.

— Пресконференцията — изрече Холт подчертано още преди да седне. — Има ли нещо, което трябва да знам? За ситуацията по разследването, питам.

— Само това, че с удоволствие бих се въздържал от участие в полза на някого, който се нуждае от това повече — каза Бекстрьом. — Какво мислите за Патицата? Тя е много дипломатична.

— Разумно — съгласи се Холг. — Мислех да помоля Лиса, Аника и нашата говорителка пред пресата да се погрижат за практическата страна. Не знам само ти дали искаш нещо да се свърши?

— Не — каза Бекстрьом с искрено учудване. — За онези лешояди. Какво би могло да бъде?

— Все си същият, Бекстрьом. — Холт се усмихна и му кимна. — Непоклатима канара в несигурно време. Да разбирам ли, че предстои скорошно залавяне?

— Да — потвърди Бекстрьом. — Не виждам причина за промени, но засега най-добре това да си остане между нас.

Бекстрьом кимна замислено като сложи ръце в скута си и вдигна поглед към лампата на тавана. „Още една — помисли си той. — С този екземпляр положението беше толкова лошо, че човек можеше да преброи ребрата ѝ без помощта на пръстите си.“

— Адвокат Ериксон избегна земното правосъдие, но божието го стигна — уточни Бекстрьом. — За един обикновен божи служител като мен остава само да уреди светските подробности — добави той и въздъхна дълбоко.

— Очаквам го с нетърпение — каза Холт и се изправи. „В най-добрия случай той е просто луд.“

Въпреки благочестивите надежди на Бекстрьом, пресконференцията на полицията взе лош обрат почти веднага. Бяха наели най-голямата конферентна зала в полицейския участък, но въпреки това тя бе претъпкана с журналисти, когато отговарящата за информационните въпроси от полицията във Вестерурт, водещата досъдебното производство Лиса Лам и помощник-водещата разследването Аника Карлсон влязоха в залата. Въздухът вече бе натежал от незададените въпроси, на които трите жени се очакваше да отговорят веднага щом заемат местата си зад дългата маса, намираща се в тясната част на помещението.

Говорителката започна, като приветства всички с добре дошли, обясни, че тя и колегите ѝ очакват с нетърпение въпросите, следвайки определения ред, и след това даде думата на водещата досъдебното производство, главен прокурор Лиса Лам. Лиса Лам благодари и започна отчета си с думите, че за съжаление няма много какво да каже.

Разследването се намираше все още в първия, начален етап. Полицията работеше усилено и непредубедено, бяха установени множество следи на местопрестъплението, които са изпратени до Националната лаборатория по криминалистика в Линшьопинг за анализ. Според нейната оценка предпоставките изглеждаха добри. Рубрицирането на досието беше променено от „подозрение за убийство“ на „убийство“ в съответствие с предварителната експертиза на съдебния лекар. Повече подробности тя не можеше да даде. Не и в момента, поради обичайните технически изисквания на разследването. После тя кимна към говорителката, която взе думата и даде възможност за въпроси.

Аника Карлсон не каза и дума през цялото време. Тя седеше наведена напред, тежко положила лакти на масата и подпряла с ръце брадичката си, докато наблюдаваше събраните представители на третата власт с присвити очи, без мускулче да трепва на лицето ѝ. Вероятно тъкмо затова към нея бе зададен първият въпрос от репортера на най-големия новинарски телевизионен канал.

Имаше различна и противоречива информация за това как Ериксон е бил убит. Че той е бил прострелян, намушкан с нож, удушен, пребит до смърт или жертва на няколко от изброените възможности. Какви бяха нейните коментари относно това?

— Смъртта на Ериксон е причинена от външен фактор и повече от това не мога да кажа — отговори Аника Карлсон и хвърли гневен поглед към този, който беше задал въпроса.

— Кога е починал? — искаше да знае някой от публиката, като начало на това медийно боричкане, което, както всички разбраха, вече беше започнало.

— Когато първият патрул пристигнал на мястото около два и петнайсет през нощта в понеделник, той бил намерен мъртъв в дома си. Бил е убил в периода от неделя следобед и онзи момент, когато са го открили мъртъв — уточни Аника Карлсон. По-точно време от това тя не можеше да им даде. Поне не сега.

— Следваше ли полицията конкретна следа? — попита един от общо тримата журналисти, които бяха от най-големия вечерен вестник.

— Не — каза Аника Карлсон. — Работим екстензивно и непредубедено.

— В мрежата се появиха слухове, че става въпрос за гангстерско убийство. Става въпрос за човек, станал известен като адвокат на някои от най-големите организирани престъпници. Най-разумно обяснение би могло да бъде, че опонентите на клиентите му са го убили, нали?

— Без коментар — каза Аника и поклати глава.

— Кажете все пак — настоя репортерът, — тъй като има признаци, сочещи, че в основата е уреждане на сметки сред организираната престъпност. Според източници от полицията, които вече бяха цитирани както в основните медии, така и в мрежата, става въпрос за няколко извършители, които са пристигнали на местопрестъплението със сребрист „Мерцедес“, и адвокат, който според източниците в полицията е бил прострелян няколко пъти с пистолет или автоматично оръжие. Класически знаци за този тип убийства.

— Какъв е вашият коментар за това? — завърши той.

— Никакъв — отвърна Аника Карлсон. — Не се занимавам със спекулации. Разследвам убийство.

Така измина още четвърт час на тема гангстерско убийство, като на Лиса Лам се наложи да поеме, а Аника Карлсон се облегна назад и започна да изучава с хладен поглед присъстващите. Адвокат убит от гангстери, които са били съперници на неговите клиенти? Или може би от някого от собствените си клиенти, който се е почувствал измамен от него? Или от някого, станал жертва на някой от неговите силно криминализирани клиенти? Или от роднина на някоя от тези жертви? „Никакви коментари“, повтаряше Лиса Лам, а за кой ли път го казваше, беше отдавна забравила, когато всичко най-после свърши.

„Идиоти“, помисли си Аника Карлсон, стана енергично и напусна залата първа от всички събрали се.

52

След втората среща на следствената група Бекстрьом временно предостави кормилото на Аника Карлсон. Беше принуден да отиде на една отдавна уговорена среща в управлението на полицията, но в случай на критична ситуация винаги можеше да бъде намерен на мобилния си телефон, а още от утре щеше да е на разположение, както обикновено.

— Тогава до утре — каза Аника Карлсон, кимна и се усмихна. „Питам се дали сам си вярва“, мина ѝ през ума, когато Бекстрьом изчезна през вратата.

Следобедът на Бекстрьом се разви изцяло според плана. Първо той взе такси до града и посети един дискретен ресторант на „Кунгсхолмен“. Ресторантът се намираше само на няколко преки от голямото управление на полицията до парка „Крунубери“, но все пак на безопасно разстояние, тъй като цените от менюто бяха направени за една друга публика, различна от тази, която фигурираше във ведомостта за заплати на полицията. Там той хапна добре и изчака в компанията на едно кафе с коняк, докато неговата финландска сервитьорка му се обади веднага щом бъде готова да почисти апартамента му на улица „Инедалсгатан“.

Понеже Бекстрьом беше щедър работодател, той беше оставил цели петнайсет минути между обяда и следобедната дрямка, така че тя да може да получи подобаващо възнаграждение за тежката работа, преди да отиде на обичайното си работно място в кварталния ресторант, за да се трепе за насъщния за себе си и за непрокопсания си алкохолизиран финландски съпруг. Веднъж озовали се в широкото му легло от „Хестенс“, бяха му нужни само пет минути, преди Бялото торнадо от Финландия да направи мост и да изкрещи в същия миг, в който големият салам изстреля заряда си.

— Войне, войне14, Бекстрьом — каза финландката с блещукащи влажни очи и изпусна дълбока въздишка, докато той самият се задоволи с изгрухтяване и отсечено кимване, да не би в главицата ѝ да се зародят някакви идеи и да остане да лежи до него, да се гуши и да лиже лицето му.

„Най-после сами“, каза си Бекстрьом, когато пет минути по-късно чу как личната му отговорничка по чистотата тихо затвори външната врата след себе си. Освен това с десет минути повече за подсилващата дрямка, от която толкова силно се нуждаеше. После се намести удобно, провери напъна няколко пъти, преди с гръмовен залп да освободи налягането, образувало се от вкусните сарми със сметанов сос и сладкото от червени боровинки, които бе поел на обяд. „Луди са по теб кукличките“, заключи Бекстрьом и минута по-късно вече спеше дълбоко.

Когато се събуди три часа по-късно, той се чувстваше отлично, както и му се полагаше, и до края на деня оставаше само да следва внимателно установените си процедури. Първо освежаващ душ, след това обратно на седлото и като се има предвид, че часът беше вече седем вечерта, следваше късна вечеря в личното му квартално заведение, преди може би да посвети часа преди лягане на размисъл върху настоящия случай, въпреки че, строго погледнато, ставаше въпрос единствено за това, че някой е сплескал черепа на адвокат, от когото му се гадеше и който твърде често бе вгорчавал живота му.

„Ще се нареди от само себе си“, помисли си Бекстрьом, тъй като понастоящем нещата бяха така наредени, че дните в живота му вървяха един след друг, без да му се налага да прави каквито и да е планове. Не само дните, впрочем. Общо взето всичко, с което се заемеше от известно време, изглежда вървеше като по мед и масло. С изключение на някои практически административни задължения, разбира се, които той свърши веднага щом излезе от под душа, наметна халата си и си приготви разхладителен летен грог от три части водка, една част сок от грейпфрут и значително количество натрошен лед.

Първо той направи инспекция на почистването на финландката, за да види дали има забележки, които да предяви, когато му се наложи да потърси нещо за хапване по-късно вечерта. „Никакъв кусур няма тази жена“, установи Бекстрьом пет минути по-късно. Цялата му уютна бърлога блестеше, списъкът за пазаруване беше изпълнен, и хладилникът, и килерът бяха заредени със старите, любими продукти и различни деликатеси. Включително и специално поръчаната тоалетна хартия, която той намери в мрежата — свръхдебела, свръхмека и с отпечатани върху нея портрети на известни шведски политици, — беше на мястото си.

„Балансът на разходите ѝ също изглежда е наред — помисли си Бекстрьом след бързо сравняване на касовите бележки с парите в старовремския буркан от стъкло, където се помещаваше касата му за домакински разходи. — Не бива да се забравя, че тя всъщност е финландка, така че вероятно е прекалено глупава, за да се опита да отмъкне нещо.“

Най-накрая, но не и по значение. Тя дори беше почистила голямата позлатена клетка за птици, където Исак, да се надяваме, никога повече нямаше да се върне и крайно време беше да я обяви за продажба в мрежата и веднъж завинаги да се отърве от спомена за малкия хулиган. А всичко бе започнало толкова обещаващо, че той реши, че си е намерил нов другар за цял живот, който да му стане толкова скъп, колкото малкият Егон, обичната му златна рибка, беше някога за него.

Речено, сторено — Бекстрьом седна на компютъра и качи последното жилище на Исак на страницата с обявите. То беше стояло на прозореца във всекидневната му твърде дълго, прилично на обрамчен с решетки мене текел15 и всеки път, когато го погледнеше, си спомняше за едно от най-травмиращите преживявания в живота си. Далеч по-лошо от онзи път, когато бе въвлечен в борбата на живот и смърт с двама от най-големите негодници в историята на шведската криминалистика.

„Най-после ще разкарам проклетата клетка“, помисли си Бекстрьом и за всеки случай залиса безплатното предложение в папката с обявления за продажби, преди да изключи компютъра, и потъна в мрачни мисли. Въпреки че всичко започна обещаващо — помисли си той и отпи голяма глътка от чашата си.

По време на първоначалното обучение Исак изглеждаше дори по-схватлив, отколкото го уверяваше продавачът в магазина за домашни любимци. Освен това имаше много добри гласови данни, крякащ и в същото време хриптящ звук, който режеше като с нож тишината и дори глухите щяха да чуят посланието. Само за седмица Исак се научи да казва както Бекстрьом, така и Суперченге и веднъж усвоил тази част, идваше време за сериозната работа.

Тъй като Бекстрьом беше човек със значителни педагогически качества, абсолютно необходими, за да може да функционира като началник в полицията, той тръгна от лесното и започна с най-простите думи като гей и лесби, преди да дойде време за решителната стъпка към следващите като мека китка и кофти кучка, анален акробат и войнстваща лесбийка. За съжаление, тъкмо в тази част дойде провалът. Оказа се, че Исак разбира повечето неща наопаки. Кулминацията на тази идиотщина, за съжаление, дойде, когато Аника Карлсон неочаквано се появи у Бекстрьом без каквото и да е предупреждение. Ей така, изведнъж застана пред вратата му и позвъни на звънеца и понеже той реши, че се касае за спешна работа по служба, прояви неблагоразумието да отвори вратата.

— Изненада, изненада, Бекстрьом — каза Аника Карлсон и се усмихна с присвити очи на негостоприемния си домакин. — Какво ще кажеш да обърнем по някоя и друга бира ние с тебе?

Бекстрьом само кимна, тъй като не му дойде наум да се опита да бутне вратата и в най-лошия случай да се озове в спешното отделение, без да прояви мъничко доброта и да пусне нещичко на тези, които още хранеха надежда за живот.

— Радвам се да те видя, Аника — изрече Бекстрьом с насилена усмивка. „Какъв избор имам, по дяволите“, добави наум, когато я пусна вътре.

Бекстрьом отиде в кухнята, за да вземе чаши, няколко бутилки студена чешка бира и един литър от руската си водка, за всеки случай. Когато се върна във всекидневната, Патицата вече беше пъхнала ръка в клетката, за да почеше Исак по брадичката.

„Може и да имам късмет, все пак“, помисли си Бекстрьом, понеже за малко да откъснат показалеца му, когато опита същото. Този път обаче не стана така. Исак реши да гука доволно и да наведе глава настрани.

— Боже, колко е сладък! — възкликна Патицата. — Как се казва?

— Исак — отвърна Бекстрьом, без да тръгне да пояснява защо, понеже беше очевидно за тези, които имаха очи да виждат.

— Боже, какво сладко име. Как го избра?

— Кръстих го на стар приятел, бяхме в едно училище, когато бях момче — излъга Бекстрьом. „Патицата май не е само тъпа. Трябва и сляпа да е.“

— Да не е от онези, които могат да говорят? — попита Аника Карлсон, като се намести до него на дивана, съвсем близо, протегна загарялата си дясна ръка и разигра всичките си мускули, докато той ѝ наливаше чаша бира.

— Да, да, говори непрекъснато, каквото му дойде наум — потвърди Бекстрьом, като опита колкото е възможно по-незабележимо да се примъкне към края на дивана. „Питам се дали ще се обиди, ако седна на фотьойла“, помисли си той.

— Кажи му да каже нещо, тогава — каза Аника с настоятелен глас.

— Добре — съгласи се Бекстрьом. — Умно пиле, умно пиле — повтори той, защото продавачът изрично бе наблегнал на това колко е важно за един добре обучен папагал да му се подадат насочващи думи, за да каже подходящите думи на подходящото място, а не просто да си бърбори ей така.

След „умно пиле, умно пиле“, последвано от „Бекстрьом“, се очакваше Исак да отговори с „Бекстрьом Суперченге“ и през изминалата седмица той откликваше вярно всеки път. Не и този път, обаче. Сякаш изведнъж това беше престанало да функционира.

Исак само наклони главата си настрани и започна да бели обвивката на фъстъчето, което явно бе намерил сред другите остатъци на пода на клетката.

— Той изглежда е от мълчаливите. Интересува се предимно от кльопачката. Какъвто господарят, такъв и папагалът — заключи Аника Карлсон и отпи голяма глътка бира, като същевременно хвана коляното на Бекстрьом със свободната си лява ръка и го загледа с очи, още по-присвити от момента, в който той я пусна в жилището си, което до този момент беше неговата крепост.

„Какво, по дяволите, става? Толкова ли е трудно да каже «Бекстрьом Суперченге» — зачуди се Бекстрьом и в същия миг Исак най-после се разприказва.

— Бекстрьом гей, Бекстрьом гей — изкряска Исак, а Патицата хвърли на Бекстрьом поглед, чието послание бе повече от ясно.

— Оппа — каза Патицата, остави чашата с бира на масичката и яхна бедрото на Бекстрьом, а докато правеше това, измъкваше черния си пуловер над главата си.

— Малкият кривоноско лъже — запротестира Бекстрьом, макар че беше прекалено късно, тъй като Патицата се беше впуснала да къса копчетата на скъпата му ленена риза.

— Сега имаш възможността да докажеш противното — заключи Патица Карлсон, като същевременно смени захвата и издърпа колана от панталоните му.

«Трябваше да опитам да блъсна вратата, докато тя стоеше там», помисли си Бекстрьом, седейки на същия диван месец по-късно и все още чувствайки необходимостта да се подкрепи с няколко големи глътки, за да не го надвият образите от паметта му и да го съборят на земята. — Отвратителна жена, хем престъпница, хем луда, няма никакви задръжки и сега, след като всичко беше минало, като се има предвид какво се случи после, един месец в интензивното отделение си беше чиста почивка.“

„Сексуално насилие от най-тежък вид“, спомняше си Бекстрьом, докато стоеше в банята и миеше зъбите си един месец и няколко часа по-късно. Грозно престъпление, което все още изискваше допълнителни питиета за подкрепа, колчем се сетеше за него, и явно дълго време още щеше да е нужно, преди да се затвори тази рана. Освен това положително е било предварително планирано, защото бяха налице доста знаци за това. Белезниците например за какво ѝ бяха необходими, когато дойде, и ако имаше някаква справедливост в този свят, сега тя трябваше да дели килията с бившия директор на Полицейската академия в затвора в Нортелйе, в отдела за особено тежки сексуални престъпления. „Толкова ли трудно беше да се чука като нормалните хора“, въздишаше Бекстрьом, когато след тежък ден заемаше позиция, за да посрещне Сънчо и най-после да може да си върне малко от онова възвишено спокойствие, което обикновено цареше вътре в него.

53

Просто да седи пред компютъра и да клати глава на всички снимки, които полицаят му показва, съвсем не беше трудно, но в сряда сутринта положението на Ара Доста стана сериозно. Предиобеда той прекара три часа заедно със симпатичния криминален инспектор Ек, за да създадат портрет по описание на човека, когото полицията търсеше, и задачата така го погълна, че той забрави предпазливостта си и необходимостта да не се набива на очи и вместо това реши да се доближи максимално до образа в паметта си.

Когато Ара ходеше на училище в Смоланд, предметите, свързани с изкуството, бяха любимите му, той беше най-добър в класа по рисуване и когато завърши гимназия и се премести в Стокхолм дори замисляше да кандидатства в Художествената академия и сериозно да се заеме с изкуството. Вместо това той се озовава в компютърна фирма и една куриерска служба като помощник на непълно работно време и десет години по-късно все още се препитаваше по този начин. Работа на непълно работно време и временни дейности, а от пет години работеше и допълнително като шофьор на такси. Всеки следващ ден се сливаше с предишния, така минаваха месеци и години, а плановете си за изкуство отдавна беше изоставил. С изключение на тази сутрин, когато се озова в ръцете на един съвсем обикновен полицай, който впрочем беше ненадминат виртуоз в създаването на портрети по описание.

Те седяха там един до друг пред екрана на компютъра и отначало Ек, с помощта на описанието на Ара, с молив и обикновен лист хартия състави груба скица на лицето, което Ара беше видял. След това той включи компютъра и заедно те си помагаха, докато наместят всички детайли. Формата на лицето, ушите, носа, очите и устата. Разстоянието между отделните части на лицето, обърнаха внимание на всичко, от косата и челото до брадичката, подбрадието и шията. Когато свършиха, около два часа по-късно, портретът по описание приличаше досущ на снимката, на която беше поклатил отрицателно глава предния ден.

— Да, това е той — каза Ара. „Чудя се как един художник може да избере да стане полицай“, помисли си той.

— Ако вземем една скала от едно до десет, където десет е пълна прилика, колко точки би дал на тази снимка? — попита Ек.

— Десет — отвърна без колебание Ара. — Това си е направо снимка за паспорт.

— Десет — повтори Ек. Усмивката му беше също толкова приятелска, но може би не толкова убедена.

— Добре, де — каза Ара. — Да кажем девет, за по-сигурно. Беше жесток тип, не изглеждаше мил. Не е толкова лесно да се улови този израз, може би. Но пък едва ли изглежда по този начин през цялото време.

— Не, да се надяваме, че не — подсмихна се Ек. — Доколкото си спомням, каза, че ти се е сторил висок. Приблизително един и деветдесет, струва ми се, каза? Ти самият си почти един и седемдесет, ако не се лъжа — добави Ек.

— Да — отвърна Ара, като не можа да прикрие изненадата си. — Откъде знаете?

— Аз съм един и седемдесет и пет — поясни Ек и се усмихна отново. — Освен това те проверих в нашия паспортен регистър, ако трябва да бъда честен.

— Да, останах с впечатлението, че е много по-висок от мен — потвърди Ара.

След това Ек се извини, помоли за петнайсет минути от времето на Ара, докато направи ново търсене в регистъра с описанията. Когато се върна след четиринайсет минути, той носеше със себе си няколко снимки на същия човек, на които Ара беше поклатил отрицателно глава. Не само редовните полицейски снимки, но и такива, които трябва да са били направени, когато са го следили. Когато слиза от автомобил, минава през врата, включително няколко снимки, докато тренира в една спортна зала.

— Да — потвърди Ара. — Почти сигурно е, че е той. Мисля, че го разпознавам. Дали не съм го пропуснал, докато седяхме тук вчера? — „Какво, по дяволите, правя?“ — помисли си той. Ако ченгето реши да го покажат по „Издирва се“ довечера, няма да види и стотинка от онзи журналист.

— Случват се такива неща — отвърна Ек и го потупа по рамото. — От мен да го знаеш, постоянно се случва. Понякога, чисто и просто, на паметта ѝ трябва малко време — добави той, понеже и през ум не му минаваше да загатне подозренията за действителното състояние на нещата.

— Доколко си сигурен? — продължи той. — Ако използваме същата скала от едно до десет, където десет означава, че си напълно сигурен — продължи Ек.

— Не знам — каза Ара и сви рамене в израз на съмнение. — Седем, може би. А може и шест.

— Седем или може би шест — повтори Ек. — Макар че на портрета, който направихме, би дал девет или може би дори десет.

— Да — отвърна Ара. — Разбирам какво имате предвид, но проблемът е, че много от тях изглеждат еднакво, ако мога така да се изразя. Изведнъж става много по-трудно, когато трябва да посочиш един от тях. Този, между другото, изглежда доста страховит. Един въпрос. Кой е той?

— Това, за съжаление, не мога да кажа — отговори Ек. — Но иначе съм напълно съгласен с теб. Не е никак мил, затова е много важно това, което си говорим, да си остане тук, в тази сграда — продължи той и кимна. За първи път без ни най-малко загатване на усмивка.

— Спокойно — отвърна Ара, въпреки че внезапно усети в себе си чувство, което беше много различно от спокойствието.

— Ако има някаква причина за безпокойство, позвъни на номера, който моята колежка ти е дала — каза Ек и го погледна сериозно. — Обещай ми.

— Разбрах — каза Ара и се усмихна. — Няма да се набивам на очи, обещавам.

„Какви ги вършиш?“, запита се Ара Дости, когато си тръгна от полицейския участък четвърт час по-късно. През последните три дни той, общо взето, работи на пълно работно време за полицията, получи две по петстотин крони като благодарност за помощта, а в добавка и един опасен за живота луд, който не би се поколебал и за една секунда да го убие, ако му се отдадеше случай. „Крайно време е да се омитам от тук“, помисли си той. В Дубай или Тайланд или на някое друго място, където да остане на спокойствие, докато нещата се върнат към нормалното си състояние.

След това той набра номера на репортера от големия вечерен вестник. Предложи да се срещнат незабавно на същото място в града, където се видяха за първи път два дни по-рано. Освен това му каза да вземе със себе си снимките, които му показа при неочакваното посещение в дома му.

— Знам кой е той — каза Ара. — Съвсем сигурен съм в това.

— Страхотно — каза репортерът. — Дайте ми само петнайсет минути, идвам веднага.

— Още нещо — каза Ара. — Искам петдесет хиляди. Не подлежи на преговори. Освен това ги искам наведнъж, в брой, по петстотин.

— В такъв случай ще ми трябват най-малко два часа — възрази репортерът. — Какво ще кажете за нормален банков чек. Той е също толкова анонимен, колкото и парите в брой. Освен това ще ми е нужно време, за да проверя историята ви. Посочвате го и получавате половината от парите. Аз проверявам и виждам дали е вярно и тогава получавате останалата половина, веднага щом е готово.

— В брой — повтори Ара. — Два часа е добре. Това с половините също е добре, но ми трябват в брой.

— Обещавам — каза репортерът.

За по-дълги курсове, докато чакаше, и дума не можеше да става. Не и сега, когато имаше да спазва уговорка. Вместо това той се отписа от компютъра и отиде да хапне в обичайното заведение. Безпокойството започна да се настанява в тялото му и той закара колата до мястото на предишната им среща на същата тиха улица в Сьодер половин час преди уговореното време за срещата. Остана да седи в колата, докато мислите се блъскаха в главата му. Никоя от тях не беше особено привлекателна и по едно време той дори обмисляше да се махне от там и да зареже всичко.

„Съвземи се — каза си Ара. — След ден или два ще си от другата страна на земното кълбо, ще седиш на плажа и ще бройкаш мацки. Най-добре Тайланд.“ Повече мацки, по-добри плажове. Затова пък по-слаб контрол за такива като него, които биха искали единствено да ги оставят на мира, докато всичко утихне и той отново може да заживее както обикновено.

54

В сряда, 5 юни, дванайсет часа на обяд, следствената група проведе третото си заседание и Бекстрьом усети, че нещата около него започват да се нареждат. Крайно време впрочем, така че той най-после да може да намали нечовешкото си работно натоварване и да се върне към по-нормално състояние.

Обикалянето по домовете беше вече затворена глава. То беше минало по-добре от обикновено и резултатът беше едно заподозряно превозно средство и двама или евентуално трима души, за които имаше основателни причини да се предполага, че имат нещо общо с убийството. Проследима информация, която даваше добри изгледи за намирането както на колата, така и на лицата, които се издирваха.

Приемането на сигнали изглежда също работеше добре и първоначалната река от сведения сега бе сведена до по-нормалното и по-приемливо ручейче, което успяха да отсеят в движение, без да се налага да прехвърлят хора от по-належащи дейности. Що се отнася до тъкмо тази жертва на убийство, работата по систематизирането, сортирането и регистрирането на пристигащите сведения също беше значително по-лесна от обикновено. Огромното мнозинство от сигналите бяха за тесните връзки на адвокат Ериксон с организираната престъпност и вече бяха получени имената на стотина различни извършители, общото между които, според два пъти повече информатори, беше, че са видели сметката на Ериксон. Общо взето, беше както обикновено. Добри съвети за това колко е важно да се вземе под внимание и едното и другото, а в добавка и откачените съвети от обичайните прорицателки и ясновидци. Бяха напред с голяма част от работата по разследването, независимо дали ставаше въпрос за описанието на жертвата и непосредственото ѝ обкръжение, рутинно наблюдение на обичайните бандити, или проверяване на трафика на мобилните телефони около времето на престъплението. Нещо друго обаче изглежда се проточваше. Техният съдебен лекар се обадил отново и съобщил, че се нуждае от още няколко дни, за да получи допълнителното мнение на негов колега, който се считаше за един от водещите в света в областта на по-сложните наранявания, причинени от удар с тъп предмет. Утешителното в случая беше, че той не виждаше причини „към настоящия момент да променям моята предварителна диагноза“.

В Националната лаборатория по криминалистика всичко беше както обикновено. Бяха изпратени почти сто различни улики за анализ. Отговорите от изследванията щяха да дойдат най-късно в рамките на един месец, а първите сведения за това, което се считаше за най-спешно — в началото на следващата седмица. Претърсването в жилището на жертвата също се беше проточило и според Ниеми, на него и помощниците му щеше да им е необходимо време поне до края на седмицата, преди да предадат сцената на престъплението на Ериксоновия колега, адвокат Даниелсон, който съгласно завещанието на Ериксон трябваше да се погрижи за имуществото на починалия.

Независимо от всичко Бекстрьом беше доволен. „Нещата се развиват добре“, мислеше си той и в действителност всичко, от което се нуждаеше, беше достатъчно храна, напитки и почивка, така че онази внезапна и решаваща проницателност да бъде налице.

— Добре — каза Бекстрьом и запрелиства демонстративно дебелата купчина листове, която лежеше пред него. — Какво става със сребристия „Мерджан“, Надя?

Според Надя ставаше това, което се очакваше. След две денонощия тя и нейните служители успяха да намалят наполовина първоначалния брой от почти четиристотин възможни превозни средства, макар да напредваха много внимателно.

— Дори при най-малкото съмнение данните остават непроменени до момента, в който разполагаме с време да направим по-обхватни проверки. Досега извършвахме само грубо отсяване, така че ако може да ни дадете още една седмица — каза Надя. — Макар че, ако имаме късмет, може да сме готови и след няколко часа — добави тя и размаха ръце в красноречив жест.

— Добре — каза Бекстрьом, който не възнамеряваше да се задълбочава в подробности, най-малко когато се отнасяше до работата на Надя.

— Как върви работата с онова лице, което нашият таксиметров шофьор за малко да премаже? — продължи той и кимна към колегата Ек.

— Направихме с него портрет по описание — отвърна Ек. — Ако се питате защо не сте го видели досега, то е, защото съществува известно съмнение. Нашият свидетел го оценява на шест или седем по обичайната десетстепенна скала и той прилича в много голяма степен на един от онези, които шофьорът видя на снимките за разпознаване. За съжаление, тъкмо от това произтича проблемът.

— Как така? Какъв проблем?

„Мразя проблемите“, помисли си Бекстрьом.

— Ами този, който прилича най-много на портрета по описание, може да се окаже, че не е той — поясни Ек. — Защото той има алиби за времето на престъплението. Изхождайки от нашия портрет по описание, съм убеден, че сведенията се отнасят най-вече за него, въпреки че той има алиби за часа, когато Ериксон е убит. А този час ние го знаем с голяма степен на сигурност, ако съм схванал правилно нещата.

— Алиби — изсумтя Бекстрьом. — Че те винаги имат алиби. Говорихте ли с него?

— Не, всъщност не — отвърна Ек, като прозвуча почти ужасено. — Разговарях с криминално-разузнавателната служба, съвсем поверително, естествено, и с нашите колеги в Стокхолм, които работят с онзи проект „Нова“, където се опитват да следят най-лошите. Очевидно от областната криминална служба следят него и неговите приятели от известно време.

— Значи, те са тези, които му дават алиби, колегите от областната криминална служба?

— Двама от тях — каза Ек и се усмихна меко. — А в добавка и още няколко хиляди. Може да не са от най-обикновените граждани, но най-малко още няколко хиляди.

— Още няколко хиляди? Да не е участвал в някоя културна програма, която се излъчва директно по телевизията?

— По-скоро обратното — отвърна Ек със същата мека усмивка. — Не, гала-вечерта на бойните изкуства в „Глобен“. В десет е излязъл на ринга и в следващите десет минути е бил изцяло зает да пребива с ритници опонента си. След като е бил възнаграден подобаващо с овации, той се завърнал в съблекалнята да превържат раните му, а тогава часът е почти десет и половина. Точно по тази причина смятам, че трябва да изчакаме с представянето на портрета по описание.

— Разбрах какво каза — въздъхна Бекстрьом. — Някой има ли да каже нещо, с което ние, останалите, трябва да се заемем задължително и незабавно?

— Отлично — каза Бекстрьом, на когото му бе необходим само един бърз поглед към присъстващите, за да преброи достатъчно поклащания на глави. — Добре, а някой има ли задоволителен отговор на моя въпрос отпреди? — продължи той. — Как става така, че някой или някои убиват адвокат Ериксон приблизително в десет без четвърт вечерта, а след малко повече от четири часа по-късно някой или някои отново издевателстват над трупа и прерязват гърлото на кучето му?

„Значително повече поклащания на глави този път“, помисли си Бекстрьом.

— Добре — продължи той. — В такъв случай предлагам да импровизираме. Разкажете ми какво се случва в онази вечер, в която на адвокат Ериксон се налага да уреди сметките си на земята. Какво е станало според теб, Петер? — попита Бекстрьом и посочи Ниеми с цел да изпревари реда на колегите Алм, Андершон-Триг и останалите умствено увредени, които влизаха в следствената му група.

— Да импровизирам свободно за това какво се е случило — повтори Петер Ниеми и се усмихна едва забележимо. — Това звучи като приятна музика за такъв като мен.

— Е, слушам — каза Бекстрьом насърчително. — Разкажи ни.

— В девет часа вечерта му идват на гости най-малко двама, които той познава отпреди. Посещението е уговорено предварително, като се има предвид времето и мястото на срещата, затова предполагам, че посетителите са важни за жертвата. Не вярвам Ериксон да е от тези, които пускат когото и да е в къщата си в неделя вечер. Това са хора, на които той вярва и които са важни за него.

— Напълно съм съгласен с теб, Петер — намеси се Бекстрьом, като си представяше вкусния обяд, който го очакваше, и можеше да си позволи да послуша един финландец като Ниеми за изостряне на апетита.

— После нещо се обърква. След около половин час нещата напълно излизат от контрол. Не вярвам това деяние да е планирано от по-рано, макар, разбира се, да ме притеснява фактът, че не сме намерили нашия тъп предмет. Логическата връзка се къса. Ериксон се опитва да позвъни на „SOS Тревога“, изважда револвера си и произвежда най-малко един изстрел срещу един от гостите си, този, който седи на дивана на няколко метра от него. Изстрелът в тавана, предполагам, е направен, когато гост номер две му отнема оръжието, а също така в това време му е нанесен и смъртоносният удар. По-точната последователност между позвъняването за помощ, стрелбата и удара с тъпия предмет, който му е нанесен, бих искал засега да я оставя неуточнена, но тук въпросът е за няколко минути около десет без петнайсет вечерта. Нали позвъняването до „SOS Тревога“ е получено в десет без двайсет.

— Има една пречка тук — възрази Аника Карлсон. — На първо място свидетелката ни, която вижда тренирания атлет да товари кашони в багажника на сребристия „Мерцедес“, а после и свидетелят, който вижда възрастния човек да седи на стъпалата пред къщата на Ериксон. Техните наблюдения са извършени четвърт час по-рано. Около девет и половина вечерта. Това всъщност ме смущава.

— И мен ме смущава — каза Ниеми. — Разбирам напълно какво имаш предвид. Първо кавгата, Ериксон е ударен смъртоносно, после си вдигат чукалата и напускат местопрестъплението. Това е естественият ход на нещата, така да се каже.

— Най-простото обяснение е, естествено, че нашите свидетели са объркали часа — предположи Стигсон. — Постоянно се случва. Кажат ли, че е девет и половина, напълно възможно е да става въпрос за десет без петнайсет. Кавгата се разгорещява, когато гостите на Ериксон трябва да си приберат багажериите и да си тръгнат. Тогава започват да се карат, Ериксон вади един револвер и се опитва да повика помощ, но вместо това е ударен смъртоносно, а извършителите вземат със себе си джунджуриите, за които са дошли, и се омитат от там. Изглежда съвсем ясно, нали?

— Във всеки случай звучи логично — каза Ниеми и кимна. — Някой от посетителите му да е останал в къщата, докато единият или двамата от тях се махат, изглежда, разбира се, хем рисковано, хем пресилено. И точно в това време, непосредствено преди десет, кучето на Ериксон започва да вилнее за първи път и трябва да е продължило доста време според това, което свидетелите ни казват. Не намираме и никакви следи, които да говорят, че някой се е подвизавал в къщата до два часа през нощта. Няма признаци, че някой се е нуждаел от време да тършува из къщата, и защо да оставя почти един милион в брой на мястото на престъплението, когато е достатъчно да издърпа няколко чекмеджета, за да намери плика, в който са парите.

— И кучето на Ериксон, което стои и лае вън на терасата — съгласи се Фелисия Петершон. — Какво е положението с изстрелите впрочем? — добавя тя. — Не би ли могъл някой, който минава край къщата, да ги чуе?

— Не — отвърна Петер Ниеми. — Това ние с Ернандес го проверихме, като стреляхме пробно. Става въпрос за калибър 22, който не стреля особено шумно. Точно работният кабинет на Ериксон на горния етаж няма прозорец към улицата, така че звукът не достига дотам.

— Но как така? Тогава става напълно непонятно — каза Аника Карлсон. — Защо ще поемат риска да се върнат на мястото на престъплението четири часа по-късно? Освен това да се нахвърлят на някого, който вече е мъртъв и да прережат гърлото на куче, същото псе, което в този момент вие на терасата. За мен това си е чисто самоубийство.

— Може да са забравили нещо — предположи Ернандес. — Нещо, което е било толкова важно, че да си е струвало риска да се върнат. Когато и при втория опит не го намират, тогава този или тези, за които говорим, откачат и се нахвърлят на псето и неговия мъртъв господар. Какво мислите за това?

Няколко нерешителни поклащания на главата, откъслечно мънкане, а в добавка и една вдигната ръка от Росита Андершон-Триг.

— Да, Росита — каза Бекстрьом. — Имате думата.

— Според мен не бива да се хващаме чак толкова за разликата във времето — каза Андершон-Триг. — При най-изявените мъчители на животни е така, те могат да бъдат много ирационални, могат да са движени от импулси и мотивировката им да е съвсем различна от тази на нормалните индивиди. Ако питате мен, Бекстрьом, може да е станало така, че нашият извършител поначало е имал за цел кучето на Ериксон, но в резултат на последвалата суматоха, след като Ериксон умира, той не успява да свърши работата си. Принуден е да напусне мястото, изчаква някъде наблизо и когато всичко се успокоява, той се връща, за да извърши това, което поначало и през цялото време е възнамерявал да направи. А именно да издевателства над невинното животно.

„Вещицата трябва да е от световна величина, нищо че е позната само в рамките на шведската полиция — помисли си Бекстрьом. — Дори Алм не би могъл да измъдри нещо подобно.“

— Интересно — каза Бекстрьом и кимна. — Ще трябва просто да продължим да мислим. Мислете екстензивно и непредубедено, ако мога така да се изразя. И така, ще се видим утре, по същото време и на същото място.

„Андершон-Триг определено умее да изостря апетита. Крайно време е за един хубав обяд и подсилваща дрямка“, рече си той.

55

Репортерът от големия вечерен вестник беше човек на точността. Той пристигна на минутата, паркира пред таксито на Ара, седна на седалката за клиенти до него и започна преговорите, като извади една пачка от банкнота по петстотин крони.

— Ето кинтите — каза репортерът и показа парите на Ара, а след това пъхна обратно тестето с банкнотите във вътрешния си джоб. — Снимките от предишния път, които гледахме, са у мен — продължи той и подаде на Ара един найлонов джоб със снимки.

— Добре — отвърна Ара. Пое ги и ги запрехвърля бързо, докато намери най-голямата снимка на човека, който беше видял. — Това е човекът — каза Ара и постави показалеца си на челото му.

— Колко, горе-долу, си сигурен, че е той?

— Сто процента — каза Ара. — Това е той. Можете да бъдете напълно спокоен.

— Има нещо, което не разбирам — възрази репортерът. — Защо не го изплю предишния път, когато се видяхме?

— Ситуацията не беше подходяща за сделка — каза Ара и поклати глава. — Неподходящото време на неподходящото място, а и нямахте и кинти да ми покажете. Не ми се искаше, чисто и просто. Погледни мъжа, когото сте снимали, и ще разбереш какво имам предвид.

— Значи, не си говорил с друг междувременно? — попита репортерът.

— Не — отвърна Ара. — Първо исках да ви дам още една възможност. Освен това не е моят начин на действие.

— Все пак трябва да си говорил с ченгето — упорстваше репортерът. — Така каза, когато се видяхме предишния път, доколкото си спомням. В такъв случай, логично, трябва да сте гледали снимки на този мъж.

— Да — отвърна Ара. — Видях няколко негови снимки. Срещах се с шерифа четири пъти, ако това питате. Почти се бях преселил в полицейския участък в Сулна. Разпознах ли го? Отговор не. Защо не го направих ли? Нямаше кинти — каза Ара и се ухили. — А и нямам особено желание да свидетелствам — както току-що казах. От друга страна, помогнах им да направят портрет по описание.

— Напълно ви разбирам — съгласи се репортерът и също се ухили. — Само още един въпрос. Портретът по описание — колко сполучлив стана?

— Горе-долу — отвърна Ара и сви рамене. — Вашата снимка е значително по-добра и няма съмнение, че това е мъжът, когото видях.

— Добре звучи — каза репортерът. — Половината сега, така се разбрахме — продължи репортерът и подаде тестето с банкноти.

— И аз имам въпрос — каза Ара, пъхна парите в джоба, без да ги брои, и кимна към мъжа на снимката. — Кой е този? Трябва ли да напускам страната, или не?

— Определено е добре да не се набивате на очи — потвърди репортерът — и предлагам да не говорите с никого освен с мен. Ако просто спазвате това, можете да бъдете спокоен.

— Кой е той? — повтори Ара и отново кимна към снимката на мъжа, когото беше разпознал. — Няма ли някакво име?

— Това е един много откачен кучи син — отвърна репортерът и вдигна рамене. — А как се казва е все едно в настоящия момент. Ако държите устата си затворена, не вдигате шум и разговаряте само с мен, няма опасност. Той няма да има и най-бегла представа как сме се добрали до името му.

След това те се разделиха с обещание от репортера да се обади веднага щом направи проверките, които човек винаги трябва да извърши в работата си, преди нещата да се появят във вестника. Ара посвети останалата част от следобеда на шофиране на таксито си, преди да предаде колата на колегата си, който щеше да поеме вечерната смяна. После взе метрото към дома в Шиста, напазарува малко храна по пътя и направи бърза разходка до къщата, където живееше.

„Сега е важно да не се набивам на очи“, помисли си Ара, а най-малко се набиваше на очи в апартамента, в който живееше, защото беше го наел от друг наемател и дори не беше записан там. След това той се наведе и въведе кода за отваряне на вратата и в същия момент някой приближи зад него и го потупа по рамото.

„По дяволите“, стресна се Ара и се завъртя с торбата с покупките, която държеше на височината на гърдите си, за да я използва за защита поради липса на нещо по-добро.

— Ара, Ара Доста, колко много време мина — каза човекът, който се появи ненадейно и му изкара акъла, въпреки че цялото му лице сияеше и Ара незабавно го позна.

— Омар — каза Ара, който не можеше да скрие изненадата и облекчението си. — Изкара ми акъла, човече.

— Отдавна не сме се виждали — каза Омар. Лицето му грейна от усмивка и го стисна в здравата си прегръдка. — Дали минаха десет години оттогава? Дори повече, като се замисля.

— Цяла вечност — съгласи се Ара, въпреки че беше видял снимката на стария си училищен другар само преди два дни в полицейския участък в Сулна.

56

След срещата и обичайния обяд Бекстрьом се върна в службата, затвори вратата след себе си и се опита да измисли основателен повод да си отиде у дома и да направи жадувалата и силно необходима следобедна дрямка. Чувстваше се изгубил свежестта си, почти без настроение, липсваха му идеи, коремът му беше подут и когато се опита да оправи последната подробност, положението му взе още по-неприятен обрат. В опита си да облекчи налягането със силен трясък, той попадна в една колкото коварна, толкова и мокра клопка. За зла участ този ден си беше облякъл ленения костюм с цвят слонова кост, на който бедата веднага си пролича.

Първо барикадира вратата с помощта на стола за посетители, спусна венецианските щори, след което събу панталоните си, за да може да направи по-точна оценка на величината на нещастието, което го беше сполетяло. „Не е добре, никак не е добре“, прецени Бекстрьом, щом като видя тъмните ивици върху светлия ленен плат на границата между майсторски ушитите му крачоли. Да се опита да се промъкне до тоалетната по такъв екип беше немислимо.

Тъй като в стаята си нямаше нито вода, нито хартиени кърпи, бе принуден да пожертва солидно количество от хубавата си руска водка и копринената кърпа, която беше пъхнал в джоба си, когато излезе от къщи сутринта. За щастие, имаше и шишенце мъжки парфюм в богатото на принадлежности чекмедже на бюрото си, с чиято помощ успя да прикрие мириса, който този коварен убиец беше му завещал.

Десет минути по-късно той успя да обуе панталоните си и да отвори прозореца, за да се проветри, докато извика такси по телефона и провери дали всичко изглежда наред, преди да излезе от кабинета. „Ако човек се озове в критична ситуация, не бива да се втурва на сляпо“, разсъждаваше Бекстрьом, докато дискретно и странично преминаваше през голямата съвещателна зала, където беше по-голямата част от неговата следствена група, и тъй като държеше мобилния си телефон на ухото си, достатъчно беше само да се усмихне любезно и да кимне на служителите си, покрай които мина на излизане.

В таксито на път към къщи той се опита да възвърне вътрешното си спокойствие, докато шофьорът му — който, съдейки по цвета на кожата и степента на познаването на района, беше пристигнал от Могадишу в същия ден — се опитваше да намери пътя към „Кунгсхолмен“ и улица „Инедалсгатан“, където живееше Бекстрьом, и когато затвори вратата след себе си, часът беше вече четири следобед.

Вече в безопасност, той най-накрая можеше да се заеме със ситуацията, в която го бяха поставили неблагоприятните обстоятелства. Първо свали от себе си всички дрехи и ги хвърли в коша за пране, после си взе душ и облече халата си, след това си наля солидно количество „Фернет Бранка“, за да оправи стомаха си, и чак тогава седна пред компютъра, за да види дали не е получил някое сносно предложение за последното жилище на Исак.

Естествено, не беше. „Как би могъл да го получи в ден като днешния“, помисли си Бекстрьом и хвърли изпълнен с омраза поглед към позлатената клетка, която стоеше пред прозореца и заемаше място съвсем без нужда, понеже този, който някога живееше в нея, беше най-вероятно на път към гробището за животни. Въпреки че той и Исак бяха прекараш заедно само шест седмици, от края на март до началото на май, той беше голямо разочарование в живота на Бекстрьом. Много голямо разочарование дори ако се опитаме да го изразим по възможно най-мекия начин.

Исак се оказа не само в голяма степен необучаем, но и посерко от почти неизмерима величина. Той ядеше непрестанно, като кон, и сереше като слон през цялото време, докато ядеше. После приключваше всяко хранене, като разпръскваше останалите семена, ядки, фъстъчени люспи, различни птичи сладости, както и собствените си изпражнения около себе си. По-голямата част падаха на пода извън клетката му и дори финландската чистачка и любимата сервитьорка на Бекстрьом, неговото Бяло торнадо, се оплакваше от Исак и предложи на Бекстрьом да се отърве от изчадието.

— Имаш ли някакви предложения? — попита Бекстрьом, защото самият той мислеше в същото направление и дори беше обмислял да го пусне в тоалетната, въпреки че Исак беше доволно голям за такава процедура и съществуваше значителен риск да заседне в сифона. В най-лошия случай можеше да се закачи с опасната си за живота крива човка и да предизвика наводнение в сградата, където живееше Бекстрьом.

Финландката предложил услугите си да извие врата на Исак със собствените си ръце, но Бекстрьом се поколеба и отклони предложението ѝ, като вместо това посети магазина за животни, за да проведе сериозен разговор с измамливия продавач, който му беше пробутал това бедствие. Дори предложи на магазинера да му продаде обратно Исак на значително по-ниска цена. Без успех обаче, понеже точно в момента беше слаб сезон за търговията с папагали втора ръка.

— Обикновено е така до лятото — поясни продавача и вдигна съчувствено рамене. — Когато хората тръгнат на почивка с децата си, обикновено има известен подем, дори при продажбата на екземпляри втора ръка от рода паракит — поясни той.

„До лятото — помисли си Бекстрьом и поклати глава. До лятото най-вероятно ще съм умрял.“ Исак всъщност беше не само посерко, но и кресльо и само след седмица вече смущаваше здравия нощен сън на Бекстрьом, макар той да правеше точно каквото неговият експерт по папагалите го беше посъветвал. Да угаси в стаята и да покрие клетката с голямо одеяло, така че и малкият Исакчо да разбере, че сега е нощ, крайно време да посрещне пернатото съответствие на Сънчо и най-вече да държи човката си затворена, докато стане сутрин и дойде време да се махне одеялото преди началото на новия ден.

Така че Исак да не буди Бекстрьом, когато си иска и особено в часа преди зазоряване със своето хем дрезгаво, хем хриптящо крякане, което режеше като с нож ухото, раздираше нощната тишина и собствения му душевен мир. „Какво, по дяволите, да направя“, чудеше се Бекстрьом, който към края на съжителството им прекарваше по-голямата част от будното си съществуване в обмисляне на най-подходящия начин, по който да се отърве от своя малък мъчител.

Просто да го продаде в квартала за една крона беше, разбира се, изключено след онова, което се случи, когато Патица Карлсон направи посещение в дома му и едва не извади душата на Бекстрьом и на големия му салам. Не само посерко и кресльо, но и необикновено коварен клеветник. Без съмнение отлична храна злите езици. В мига, в който Исак отвори човка при новия си стопанин или стопанка, ще стане безпощадно ясно кой е бил предишният му наставник. Бекстрьом се обливаше в студена пот само при мисълта за плъзването на слуха, какъвто би бил резултатът от попадането на Исак при нов собственик. Същото би станало и ако го заведеше при ветеринаря за умъртвяване с всичките останали стопани и стопанки, които седят в чакалнята и слушат последните думи на Исак.

Да извади стария си приятел Сиге и просто да пръсне черепа му, също беше немислимо. Не и в дома му, като се има предвид какво стана предишния път, когато барутният дим се разнесе из апартамента му. Още по-лошо да направи както финландката предложи и просто да удуши изчадието. „Направо опасно за живота“, помисли си Бекстрьом, комуто за малко не отхапа пръста, когато той опита да му провре фъстък и да го погали под брадичката през първия ден от тяхното запознанство.

Бекстрьом беше потънал в тежки размишления и беше разсъждавал по въпроса цяла седмица, когато съседът му, малкият Едвин, разреши проблема вместо него. Въпреки че беше само на десет години и приличаше на очиларка.

57

След освежителната следобедна дрямка Бекстрьом бе събрал нови сили и използва възможността да вечеря с личния си репортер от големия вечерен вестник. Вече беше минало повече от едно денонощие, откакто полицията бе дала пресконференция, и сега беше крайно време той да се информира лично за състоянието на осведомеността на третата власт.

Те се срещнаха в обичайния ресторант в „Йостермалм“, където дори национална знаменитост като Бекстрьом можеше да седи необезпокояван, и веднага щом удариха по едно питие преди вечеря, домакинът на Бекстрьом премина направо към същественото.

— Как е? — попита той, като вдигна уискито си с лед. — Намерихте ли онзи сребрист „Мерджан“?

— Моите служители работят по въпроса — отговори Бекстрьом, преполови руската си водка, след което изплакна устата си с няколко глътки студена чешка бира.

— А свидетелят ви? — продължи репортерът. — Какво става с него? Посочи ли човека, чиито снимки му показахте?

— Не зная за кого говориш — отвърна Бекстрьом. — Показвахме снимки за сума народ. — „Тоя трябва да е говорил с онзи таксиджия“, досети се той.

— Имам предвид свидетеля, който е видял извършителя да влиза в онзи „Мерджан“, когато е излязъл от къщата на Ериксон в Брума — поясни репортерът.

— Все още не разбирам за кого говориш — упорстваше Бекстрьом. — Имаме няколко свидетели, които са видели колата и този, който е заминал с нея.

„Кажи по-добре с кого си говорил. Така може би ще мога да ти помогна. Голям му дойде май залъкът“, помисли си Бекстрьом.

Неговият домакин само измънка нещо замислено и повика с жест сервитьора, за да поръча.

— С какво да те почерпя? — попита той. — Аз самият си мислех за това пълнено пролетно пиле. Какво ще кажеш за него?

— Не бих искал да ти се меся — отвърна Бекстрьом и сви рамене. — Аз лично бих искал леко солени говежди гърди с кореноплодни зеленчуци, чешка бира и една голяма водка — продължи той и кимна към сервитьора.

Следващия час те посветиха на хапване, пийване и приказки за разни неща и чак при кафето и коняка се върнаха към съществения въпрос, за който всъщност се бяха срещнали.

— Какво ще кажеш да разменим малко ябълки срещу круши? Става дума за бившия адвокат Ериксон, естествено — предложи репортерът.

— Ти започни — каза Бекстрьом. — Дай ми оферта.

— Имам името на твоя извършител, този, който се е качил в сребристия „Мерджан“. В два сутринта, точно след като е излязъл от жилището на Ериксон. Какво ще ми дадеш в замяна?

„Определено нашето шофьорче на такси — помисли си Бекстрьом. — Което е избрало всичките пари пред всичките му малоумни колеги.“

— Ще ти дам един добър съвет — отвърна Бекстрьом. — Твоят информатор ти е дал грешния човек. Така че, ако не искаш да хвърлиш нахалост куп пари по съдилища и подобни идиотщини, мисля, че не бива да пускаш тази новина.

— Защо мислиш така? — попита репортерът. — Сигурно искаш да кажеш, че сме на грешна следа. От къде може да си толкова сигурен?

— Защото не е той — каза Бекстрьом, който имаше своите основателни подозрения кого таксиметровият шофьор е избрал да не посочи, след като видя портрета по описание, който инспектор Ек бе изготвил с помощта на същия този таксиметров шофьор.

— От къде може да си толкова сигурен? — настояваше репортерът. — Ти дори не знаеш дали говорим за един и същи човек.

— Аз лично говоря за Анхел Гарсия Гомес — каза Бекстрьом и сви рамене. — Но наистина, ако имаш друго предложение, готов съм да направя бартер с теб.

„Ако съдя по изражението му, няма“, додаде наум Бекстрьом.

— А от къде си толкова сигурен, че не е той?

— Защото той има алиби за часа на престъплението и по изключение обстоятелствата са такива, че тези, който му го осигуряват не са приятелчетата му от онова сдружение на мотоциклетистите на средна възраст.

— Вие сте го проучвали — каза репортерът и това беше по-скоро констатация, отколкото въпрос.

— По тази точка не мога да коментирам, както със сигурност разбираш. Той има алиби. Точка.

— Човек никога не може да бъде напълно щастлив — каза домакинът му и въздъхна.

Един час по-късно, след още един коняк и заключителния вечерен грог в чест на настъпващото лято, Бекстрьом и домакинът му се разделиха по живо, по здраво. Въпреки че сделки не бяха извършени.

— Трябва да ти благодаря, Бекстрьом, голямо благодаря за информацията и още по-голямо за предупреждението — каза репортерът, въпреки че той не получи нито една ябълка от голямата бекстрьомска фруктиера, а само един добронамерен съвет, който Бекстрьом му даде, за да не се забърка в неща, които всъщност не бяха работа на такива като него.

— Какво мога да направя за теб?

— Обичайното — каза Бекстрьом и сви рамене. „Капка по капка“, помисли си той.

58

След срещата си със своя личен контакт от третата власт, Бекстрьом се прибра направо в къщи и си легна. Дори не си наля последна чаша вино преди лягане. Направо си легна в широкото легло от „Дестенс“, сключи ръце върху корема си и зачака Сънчо с мисълта за малкия Едвин, който му помогна да се отърве от своя мъчител Исак.

Едвин беше малък и слабичък. Тънък като конец за зъби и дори по-късичък от този, който самият Бекстрьом използваше, когато всяка сутрин и вечер почистваше истинските бижута, с които, съобразно нарастващото му благосъстояние, сега бе заменил първоначалното чене. Малкият Едвин имаше кръгли очила с дебели рогови рамки, с лещи, дебели колкото дъна на бутилки, и говореше като книга с мънички букви. Едно малко книжно плъхче с очила, което се премести да живее в блока преди няколко години със своите мама и татко, и единственото хубаво нещо от цялата работа беше, че той бе благовъзпитан, имаше онова старовремско възпитание, и за щастие, беше единственото дете в блока, където той и Бекстрьом живееха.

Освен това Едвин беше много полезен, когато ставаше въпрос за дребни задачи като купуването на вестници, газирана вода и различни продоволствия от бакалина в деликатесния магазин в „Галерията“ на улица „Санкт Ерик“. Нямаше значение, че трябваше да минат още няколко години, преди Бекстрьом да може да го изпраща до „Систембулагет“ за изпълнение на по-тежките поръчения. Но не мина много време и Бекстрьом вече се бе привързал към него. Не беше тайна, че в прочувствените мигове обичаше да мисли за малкия Едвин със същата топлота, с която все още обгръщаше тъй рано отишлия си приятел Егон.

Еверт, Егон, а сега и малкият Едвин — така мислеше Бекстрьом за себе си и за скъпите на сърцето му, понеже за един християнин като него беше нормално да мисли по този начин.

Това, че Едвин се казваше Едвин, беше в същото време някаква загадка, защото майка му се казваше Душанка, а баща му Слободан, и двамата имигранти от Югославия. Независимо от произхода им и от това, че не са имали късмета да се родят шведи, никой от тях нямаше някакви особени недостатъци. Родителите на Едвин държаха една игрална зала на Оденплан и баща му Слободан не много време след запознанството им вече помагаше на Бекстрьом да коригира цвета на с мъка придобитите допълнителни доходи с помощта на различни талони за спечелени суми и доходни игри в мрежата на тайнствени чуждестранни сайтове за покер. Накратко казано, той беше мълчалив и съзидателен сътрудник, подпомагащ разширяването на икономическата мрежа на Бекстрьом.

И все пак. Имаше, естествено, и някои проблеми, най-вече в началото на дружбата между него и Едвин. В началото например Едвин отдаваше чест на Бекстрьом всеки път, когато го мернеше, докато Бекстрьом не му каза да престане с тези щуротии. Така правели само полумаймуните на служба в полицията и някои низши млекопитаещи, които се бяха устремили натам. Етикетът сред детективите беше друг, а що се отнася до малкия Едвин, достатъчно беше да се обръща към Бекстрьом с неговото служебно звание и да го нарича комисар. Така и стана и преломният момент в техните отношения дойде, когато малкият Едвин му подсказа добра идея как хем дискретно, хем ефективно да види сметката на Исак.

Рано през един пролетен ден, след като Исак вече бе започнал да показва истинското си лице, Бекстрьом и Едвин се возеха в асансьора към етажа, на който живееха, и Едвин му разказа как от известно време станал и член на едно дружество, наречено „Биолози на открито“. От първия ден той бил също така избран в управителното тяло на секцията, която се занимавала основно с изучаването на различните птици, които се срещали в страната.

— „Биолози на открито“ — каза Бекстрьом. „Какво му е лошото на малко порно в мрежата? Но момчето е едва на десет години“, помисли си той.

— Което, без да искам, ме накара да се замисля за папагала на господин комисаря — поясни Едвин.

— Е и какво измисли, кажи де? — заинтересува се Бекстрьом.

— Трябва да внимавате да не излети през прозореца — каза очиларката. — В случай че му бъде разрешено да лети из апартамента, имам предвид.

— Защо да не излети? — попита Бекстрьом. „Изобщо не е лоша идеята впрочем“, мина му през ума. „Само да отвори прозореца, да изкара навън изчадието и да се надява на внезапна студена вълна през нощта.“

— Другите птици, които са навън, на двора, със сигурност ще го нападнат — каза очиларката. — Тогава може да стане наистина лошо.

— Наистина лошо? Какво имаш предвид?

— Ами има и свраки, и врани, и чайки по двора. Освен това куп грабливи птици, в действителност. Нищо че живеем насред града. Видях един ястреб врабчар, който грабна една сврака онзи ден, въпреки че в действителност тя е твърде голяма плячка за такъв малък ястреб.

„Гледай ти — учуди се Бекстрьом и само кимна. — Гледай ти“, повтори си той.

Още на следващата сутрин първите топли пролетни слънчеви лъчи се промъкнаха в апартамента на Бекстрьом, а по-ясен знак от този едва ли нашият Господ би могъл да му даде. Преди да тръгне за работа, Бекстрьом отвори клетката на Исак, широко отвори вратата към балкона, за по-сигурно зареди голямо количество фъстъци на масата на балкона и с големи очаквания се завърна у дома след обичайния продължителен обяд.

Веднага щом пристъпи през входната врата, всичките му надежди рухнаха. Исак се беше завърнал в клетката си, успял бе да осере всичко живо по пътя си и сега го поздравяваше с обичайния си писък, крякащ, хриптящ и в същото време толкова висок, почти дискантов, че пронизваше до мозъка на костите своя и без това вече много изстрадал собственик.

Сякаш всичко дотук не е повече от достатъчно, но бе също така оставил ясни следи от опустошенията, нанесени из двора по време на отсъствието на Бекстрьом. Две мъртви свраки с кървави петна по гърдите от явно много остра крива човка, а също така и една два пъти по-голяма врана, която явно беше отървала кожата, но сега се клатушкаше на един крак и половина и влачеше едното си крило по асфалта. Освен това той получи анонимно писмо, в което един съсед с остри думи го призоваваше да държи по-изкъсо домашните си животни. Според писмоподателя, като за начало, Исак явно е устроил зрелищно клане сред обичайните посетители на птичата хранилка, която жилищната асоциация беше разрешила да се постави на двора.

„Какво, по дяволите, стана с обещания ястреб — помисли си Бекстрьом. — Но срам за този, който се отказва.“ В продължение на цяла седмица Бекстрьом повтаря процедурата, хвърляше бързо нарастващата купчина от анонимни писма в кофата за боклук, а освен това усъвършенства тактиката си, като издебваше Исак, докато излети от апартамента, след което се втурваше и бързо затваряше вратата на балкона, така че да възпрепятства евентуалното му завръщане през деня.

През първите дни системата функционираше без кой знае какъв успех. Веднага след като се стъмваше, Исак обикновено се връщаше на прозореца на спалнята на Бекстрьом, издаваше обичайните си грозни звуци и дори се опитваше да пробие дупка в стъклото с кривата си човка. Обикновено тогава, посред нощ, Бекстрьом се предаваше, отваряше вратата на балкона и го пускаше в тъжното подобие на апартамент, който някога беше неговият дом.

Така продължи известно време. Ден след ден, до седмия ден, когато най-накрая молитвите му бяха чути, а Бекстрьом, потънал в дълбоки размисли, заспа. От четиринайсет дни той беше — най-вероятно, ако нашият Господ беше чул молитвите му — отново свободен човек и когато точно преди полунощ, в деня преди шведския национален празник, бе възвърнал спокойствието си, знаеше, че като се събуди, го очаква един по-добър ден, защото неговият мъчител Исак не споделяше вече жилището му.

59

Приблизително по същото време, когато Бекстрьом седна в ресторанта заедно с личния си репортер, Ара и Омар също решиха да отпразнуват неочакваната си среща, като си поръчат хубава вечеря в един ливански ресторант, намиращ се в Галерията в Шиста. Омар поръча изискани ястия и напитки, докато Ара отпусна душата си и заразказва за проблемите, които го сполетяха през последните дни. Много приятна вечер, посветена на среща след дълга раздяла. Толкова приятна, че Ара забрави да попита Омар как така полицията има негова снимка, която впрочем решиха да покажат на стария му училищен другар във връзка с помощта, която той им оказваше при разследването на много тежко престъпление.

— Неприятна история — каза Омар и поклати съчувствено глава. — Разбирам притеснението ти. Затова ли щеше да изскочиш от гащите си, когато се появих зад теб, преди да минеш през входната врата?

— Затова ами, за какво друго? — отвърна Ара.

— В такъв случай си срещнал верния човек — каза Омар и го потупа успокояващо по рамото. — Онзи, когото си разпознал, дали можеш да го опишеш?

— Да — каза Ара и кимна. — Той не е човек, когото можеш да забравиш.

— Добре — каза Омар и извади един малък черен бележник от джоба на якето си. — Онзи журналист случайно да е казал как му е името?

— Не — каза Ара и поклати глава. — Не каза името му, само да се пазя и да не се набивам на очи. Мислех да замина някъде. В Тайланд или Дубай — продължи Ара. — Докато всичко се уталожи, ми е мисълта.

— Разумно — съгласи се Омар. — Но мисля, че като начало трябва да разберем кой е той.

Иначе, да замине в чужбина, докато нещата се уталожат, било отлична идея, според Омар. Той я подкрепял без резерви, но преди Ара да напусне страната, имало други практически въпроси, които трябвало да бъдат решени. Освен това и някои проблеми, които той обеща да реши вместо него.

— Можеш да бъдеш напълно спокоен — каза Омар и го потупа още веднъж по рамото. — Обещавам да уредя нещата вместо теб. Преди да заминеш, защото имаш нужда от почивка. Не защото се налага да бягаш. Бягането не решава проблемите.

— Казваш, че ще уредиш нещата вместо мен? Мислех, че учеше за строителен инженер?

„Питам се какво ли учат в действителност във Висшето техническо училище“, помисли си Ара.

— Можеш да бъдеш напълно спокоен — повтори Омар и се усмихна. — Знанието е сила, нали знаеш?

Ара само кимна. „Знанието е сила — повтори си Ара. — Затова ли ченгетата имат снимката ти в папките си?“

60

Бекстрьом прекара по-голямата част от националния празник в собственото си легло в дома си в „Кунгсхолмен“. Като първа задача за сутринта той изпрати електронно писмо до най-близкия си човек, Патицата Карлсон, и я уведоми, че тя трябва да поеме провеждането на днешната среща със следствената група и че причините за това са три.

Първо, беше му необходимо да се откъсне от всичко и да се усамоти, за да може да премисли на спокойствие тяхната обща задача. Задача, която впрочем, на второ място, се приближаваше към скорошното си разрешаване, само трябваше да се подредят подробностите и нещата да се вършат в правилната последователност. Към това той смяташе да се върне по време на срещата в петък. Трето и последно, като това той разчиташе да си остане между него и най-близкия му служител, беше прихванал, за съжаление, „някаква гадост в стомаха“ и тъй като никак не му се искаше да рискува здравето на служителите си, беше най-разумно да си остане у дома. Ако се случеше нещо от значение по време на съвещанието, той, разбира се, предлагаше Патицата незабавно да му се обади.

„Какво ли може да се случи“ — помисли си Бекстрьом, поклати глава и си наля солидна доза „Фернет“ от бутилката, която стоеше върху нощното му шкафче, и още веднъж да прехвърли изпълнени с приятно усещане картинни спомени от последното денонощие, преди пътищата му с Исак да се разделят. Най-вероятно завинаги, както по всичко личеше.

В деня преди Исак да го напусне, Бекстрьом най-накрая реши какво да направи и когато си тръгна от полицейския участък към къщи, спря по пътя в „Сулна Центрум“ и купи едно голямо руло найлон и един дълъг гумен маркуч, който беше достатъчно дълъг, за да стигне от крана на газовия котлон в кухнята чак до клетката на Исак.

Веднъж прибрал се у дома, той първо се подкрепи със силна водка, преди да се заеме с практическото изпълнение, но още щом започна да увива клетката, в която беше Исак, целият проект отиде по дяволите. С помощта на острата си човка Исак разкъсваше найлона със същата скорост, с която Бекстрьом го увиваше, а за свързване на газта и дума не можеше да става, тъй като Исак очевидно възнамеряваше да вземе и Бекстрьом със себе си на това последно пътуване.

Накрая Бекстрьом се предаде. Седна на дивана с третата силна водка, като му оставаше само да хвърля зли погледи на Исак, докато обмисляше други възможности.

„Ако не става с газ, може би ще стане с ток“, помисли си Бекстрьом, който беше надарен с практичен ум, и единственият проблем на това решение беше, че му липсваха необходимите професионални умения за привеждането в действие на самото изпълнение. Което означава, че ще е нужен съучастник в лицето на нает електротехник, което, естествено, е изключено. „Колко трудно се оказва да убиеш папагал“, заключи той и въздъхна дълбоко.

На Исак изглежда вече не му пукаше. Той се бе заел да разкъсва шушулката на още един фъстък и поради липса на по-добра идея, Бекстрьом най-накрая отвори вратата на балкона и го пусна на двора. След като преспа с проблема, той слезе до кварталната си кръчма и вечеря обилно, като продължаваше да размишлява по въпроса. Там той остана няколко часа, потънал в мрачни мисли и недостиг на идеи, и когато най-накрая се завърна у дома, навън се беше вече смрачило.

Веднага щом затвори входната врата след себе си, тръгна на пръсти през тъмния апартамент и внимателно погледна към прозореца на балкона, където Исак се очакваше да седи по това време на перваза на прозореца и настойчиво да чука по стъклото, за да бъде пуснат вътре.

Този път обаче го нямаше. Докъдето поглед стигаше, никакъв Исак не се виждаше и Бекстрьом в миг почувства как надеждата му се завръща. „Може би е налетял на бухал“, предположи Бекстрьом, понеже Едвин преди седмица го осведоми, че Исак не беше в безопасност даже в най-тъмния час на нощта. Насред големия бетонен град, в който живееше Бекстрьом, имаше и бухали, а те ловуваха през нощта. С безшумен размах на крилете и смъртоносна точност, независимо дали около тях беше тъмно като в рог.

Когато Бекстрьом най-после заспа, добро му настроение се беше възвърнало. Най-накрая някой там горе в безкрайната синева трябва да е откликнал на молитвите му, а при първите проблясъци на новия ден мечтите му се разбиха на пух и прах. Ако се съдеше по звука, Исак се намираше от другата страна на транспаранта и защитния прозорец и точеше клюна си о стъклото.

„Сега ще умреш, обеснико“, помисли си Бекстрьом и измъкна Сиге, когото държеше под дюшека на леглото, дръпна петлето и зареди патрон в отвора на цевта, а след това с известно усилие се измъкна от леглото и запристъпва на пръсти към прозореца, за да освободи транспаранта да се навие нагоре и да получи видимост за стрелба към малкия мародер. Когато се протегна, за да хване шнурчето на транспаранта, чу страхотно избумтяване в стъклото, от което целият прозорец се разтресе.

„Какво, по дяволите, става?“, учуди се Бекстрьом. Освободи транспаранта да се навие, бутна прозореца и погледна надолу към асфалтирания вътрешен двор.

Долу на двора лежеше Исак. Очевидно беше срещнал нов приятел, от малко по-твърдо тесто, отколкото обичайните черно-бели другари. Едно двойно по-голямо създание на кафяви петна и с още по-крива човка от тази на Исак в този момент пробиваше дупка в гърдите му. За капак на цялата тази бъркотия, в която ненадейно се оказа, май без да иска, пипна спусъка на малкия Сиге.

„По дяволите“, изруга наум Бекстрьом. Затвори прозореца и спусна транспаранта. Празната гилза очевидно бе паднала на пода в спалнята му, което беше поне едно хубаво нещо, помисли си Бекстрьом, комуто и през ум не минаваше да хукне на двора посред нощ, за да я търси. Вместо това той се промъкна в антрето, застана до вратата и се заслуша. Всичко изглеждаше спокойно и той се върна на пръсти в спалнята, леко отмести транспаранта и надзърна навън. Исак още лежеше долу. По гръб, навирил крака, а извършителят на кафяви петна явно беше офейкал от полето на действието.

„Най-накрая — отдъхна си Бекстрьом. — Изчадието трябва да е пукнало.“ И той се върна в мекото си легло от „Хестенс“.

Чак след около два часа се събуди, понеже някой явно беше залепил палеца си на звънеца на вратата му.

„Едвин“, рече си Бекстрьом, когато погледна през шпионката. Изглеждаше тъжен. Точно както подобаваше на малко десетгодишно момче, преди да съобщи за смъртта на Исак на най-близкия му роднина.

— Да не се е случило нещо? — попита Бекстрьом.

— Да не кажете, че не съм ви предупредил, господин комисар — изрече Едвин и наведе тъжно глава. — Ястребът го нападна, точно както ви казах преди седмица.

— Исак мъртъв ли е? — попита Бекстрьом и се хвана за главата.

— За щастие, не — отвърна Едвин. — Дори смятам, че има шанс да се оправи. Трябва да се надяваме на най-доброто, господин комисар.

„Какво, по дяволите, говори това змийче?“, помисли си Бекстрьом. „Да се надяваме, че ще се оправи?“

Около час по-рано, когато малкият Едвин слязъл на двора, за да изкара още по-малкия си планински велосипед и да отиде на училище, намерил Исак да лежи в безсъзнание на земята. Отначало го помислил за мъртъв, но след като открил, че все още диша, и чул как малкото птиче сърчице тиктака и тупка, го увил в якето си. Втурнал се към апартамента, в който живее, след което той и милата му майка се метнали в едно такси и отишли във ветеринарната болница.

— Не искахме да ви тревожим без нужда — обясни Едвин.

— И какво казаха там? За ветеринарните лекари говоря — поясни Бекстрьом.

— Нека не се отчайваме, господин комисар — каза Едвин и потупа за по-убедително Бекстрьом по ръката. — Докато е жив, има надежда.

Докато беше жив, имаше надежда, а ако се съдеше по първите сметки, които пристигнаха, Исак определено се опитваше да му играе номера до последно. Скоро ще станат четиринайсет дни в папагалското интензивно, докато обикновените хора мрат като мухи през цялото време. „Какво става с тая наша Швеция“, помисли си той и поклати умърлушено глава.

61

Когато съвещанието на следствената група в четвъртък започна, Аника Карлсон съобщи, че тя временно е поела ръководството от началника им, но че Бекстрьом се очаква да се върне още на другия ден. Причините за отсъствието на Бекстрьом тя реши да не коментира, с цел да спечели време, и даде думата на Надя.

— Как върви работата с нашия „Мерцедес“, Надя?

— Бавно, но вървим напред — каза Надя. — Остана да проверим още сто возила. Не вярвам да сме го загубили по пътя.

— Кога смяташ, че ще бъдем готови с тези, които остават?

— Трудно е да се каже — отвърна Надя и поклати глава. — Ще ни трябва поне още седмица. Освен това страхувам се, че приближаваме момента, в който ще се наложи да говорим с някои от собствениците, преди да ги изключим. Но полека-лека върви.

— Добре — заключи Аника Карлсон. — Има ли още нещо, което да ни споделиш?

Имало едно нещо според Надя Хьогбери, която реши да се възползва от възможността в отсъствието на Бекстрьом да разкаже какво са намерили с нейните помощници в компютъра на жертвата на убийството. Най-малкото за да спечели време и с оглед на онзи упорит слух в полицейските среди, че Бекстрьом е този, който е вкарал така наречената сексуална следа в разследването на убийството на Палме и все още се твърдеше, че живее с твърдото убеждение, че там именно може да се открие истината за убийството на министър-председателя.

— В деня, в който е убит, Ериксон изглежда е посветил повече от девет часа на разглеждане на порно в мрежата — каза Надя. — Сайтовете, които е посетил, са малко особени дори в сравнение с останалите от този род. Много порнография с насилие, секс с животни, секс с джуджета и куп други странности, за които човек трудно би се осмелил да пита чичо Уле.

— Чичо Уле? Кой е той? — намеси се криминален инспектор Ян Стигсон, който следеше само спортните канали в краткото време, когато гледаше телевизия.

— Това е онзи психолог, който води нещо като програма за съвети по сексуални въпроси по Канал 5 — отговори Надя. — Казва се Уле. Онзи, който изглежда като леля Малена, само че по-дебел — поясни тя.

— Аха, ясно — каза Стигсон. — Такава, значи, била работата.

— Може би трябва да опиташ, Ян — каза Аника и се подсмихна. — Да гледаш чичо Уле и да чуеш някои и друг съвет, искам да кажа. Какво ще кажеш, Надя? Имаме ли нова насока в разследването? Или и той е като повечето други мъже?

— Ами — каза Надя — в неговия конкретен случай може да е точно обратното. Че го е правил по служба, така да се каже. Поне ако вярваме на неговия колега, адвокат Даниелсон. Между другото, колегата Блад го разпита по този въпрос. Ще получите извлечение от разпита по електронната поща по-късно днес.

— Ериксон е разглеждал порно по служба? Разказвай, преди да съм умряла от любопитство — подкани я Аника Карлсон.

Според адвокат Даниелсон колегата му Тумас Ериксон се е заел с нов клиент само няколко дни преди да бъде убит. Клиентът е бил известен бизнесмен и предприемач, който бил обвинен, че е тормозил бившата си и два пъти по-млада приятелка, като е проникнал в компютъра ѝ и е изпратил на нейно име големи количества порнография, която изтеглил от мрежата.

— Компютърът ѝ, личната ѝ страница, нейният фейсбук, с една дума всичко — обобщи Надя и поклати глава. — В същото време по нищо не личи, че неговият представител, адвокат Ериксон, е споделял интересите на клиента си. Изглежда, сякаш е отмятал по списъка, който се намира в досъдебното производство на неговия клиент. Прегледахме твърдия му диск и по него няма следи от разглеждане на порно преди това. Освен това не е оборудван с програма, която автоматично да чисти подобни посещения в мрежата. Ако питате мен, считам, че можем да забравим този въпрос. Всичко изглежда е свързано с работата. Колкото и странно да звучи.

— А нещо друго намери ли? — попита Аника.

— Различни, нелесни за разтълкуване бележки, най-вероятно с икономическо съдържание — каза Надя. — В добавка и следи на твърдия диск от други подобни материали, които той вероятно е изтрил по-рано след кратък период от време. Ериксон изглежда е бил предпазлив в това отношение, но аз обещавам да се върна към въпроса веднага щом открия нещо, за което си струва да се разкаже. В същото време не мисля, че можем да се надяваме на твърде много. Адвокат Ериксон е бил от онези хора, които разчитат на собствената си глава, когато става въпрос за пазене на тайна. „Точно като теб и онова там с майчиното мляко“, допълни наум тя.

След това дойде ред на Петер Ниеми, но и той нямаше кой знае какво ново да предложи, що се отнасяше до техническата част на разследването. Той беше разчитал да приключи с претърсването на жилището на жертвата в началото на идната седмица и че повечето от отговорите от Националната лаборатория по криминалистика, що се отнася до ДНК следите, влакната и пръстовите отпечатъци, намерени на мястото, ще започнат да пристигат приблизително по същото време. Не беше намерено и никакво оръжие на убийството. Нещо, което впрочем го безпокоеше.

— Когато ставаше дума за класическия стар тъп предмет, обикновено почти винаги го намирахме на местопрестъплението, което в девет от десет случая е или жилището на пострадалото лице, или това на извършителя. Почти винаги непланирани престъпления и когато стане напечено, човек просто грабва нещо, което е под ръка. Чук, ръжен, тръба, тиган, свещник. Всичко, което е достатъчно твърдо, става за вземане и удряне някого по главата.

— Обаче не и този път — заключи Аника Карлсон.

— Обаче не и този път — съгласи се Петер Ниеми. — Което ме притеснява. Този път съм почти сигурен, че извършителят вече е бил решил да нарита Ериксон, когато той се появи, и то здраво да го нарита. Оръжието е носил със себе си и ако трябва да отгатна, мисля, че е било от дърво, нещо като бейзболна бухалка или най-обикновена тояга. По-скоро е било от дърво, струва ми се, отколкото от метал, като се съди по вида на счупванията на главата.

— Само че когато той пристига там, Ериксон е вече мъртъв — каза Фелисия Петершон.

— Точно така — каза Ниеми. — Той е бил мъртъв от няколко часа, по този въпрос не може да има ни най-малко съмнение. Извършителят трябва веднага да е забелязал това, но независимо от всичко този човек го удря и разтрошава черепа му на парчета, и това е моментът, който сериозно ме смущава.

— Какво искаш да кажеш? — попита Аника.

— Защо би го направил, след като знае, че вече го е убил няколко часа по-рано? До това време би трябвало вече да се е успокоил? Защо изобщо се е върнал?

— За да търси нещо, което не е намерил първия път. Защото е открил, че Ериксон го е измамил — предложи Аника. — Бил е толкова бесен, че се е нахвърлил дори на труп.

— Напълно възможно — съгласи се Петер Ниеми и разпери ръце в красноречив жест. — И не е дори наполовина толкова изсмукано от пръстите, колкото онова, което се е загнездило в ума ми и което не се връзва изобщо с нищо.

— Обясни ни за него — подкани го Аника Карлсон и се усмихна. „Петер е добър“, помисли си тя.

— Той си няма и понятие, че някой друг вече е убил адвокат Ериксон, когато пристига, за да му хвърли солиден пердах. Но въпреки това е толкова бесен, че си го изкарва на трупа.

— Съгласна съм с теб — каза Аника Карлсон и се усмихна още по-широко.

— Това звучи много, много изсмукано от пръстите. Почти толкова, колкото ако жертвата сложеше списък за чакане на опашка в антрето за всички, които са решим да му дойдат на гости в една обикновена неделна вечер, за да изтупат прахта от дрехите му.

— Да, така е — призна Ниеми и се подсмихна. — Звучи много изсмукано от пръстите.

— Ще се разбере — каза Аника и вдигна рамене. — Едва ли имаш да добавиш нещо друго поучително?

— Всъщност имам. Балистичната експертиза вече е готова — каза Ниеми. — Двата куршума, които открихме, са изстреляни от личното оръжие на Ериксон. Но ние така и предполагахме през цялото време.

— Значи, не можеш да ни зарадваш с някакъв прелом в разследването — заключи Аника Карлсон.

— Не. Няма никакъв преломен момент — потвърди Ниеми и поклати глава. — Само усещането за още по-голямо объркване. Макар че и аз мисля като теб. В един момент всичко ще се разреши.

— Някой друг да има нещо? — Аника Карлсон плъзна поглед по присъстващите в залата, но съдейки по поклащанията на главите им в синхрон, крайно време беше да се сложи точка.

— Добре — каза Аника Карлсон и се изправи. — Нова среща утре, петък, в десет часа, а тогава ще присъства и нашият многообичан началник, както сам обеща.

Веднага щом Аника Карлсон се върна на бюрото си, тя се обади на Бекстрьом по мобилния телефон, за да му представи обещания доклад за това как е преминало съвещанието на следствената група.

— Движи се полека, но нямам кой знае какво за разказване — каза Аника Карлсон.

— Естествено, как би могло да има — отвърна Бекстрьом.

— Вече ни липсваш — продължи Аника. — Как е коремчето? Не искаш ли да намина с малко пилешка супа и минерална вода?

— Много мило от твоя страна, Аника, но в отговор на въпроса ти ще кажа не. Не искам пилешка супа. Нито пък минерална вода.

— Неприятно ми е да го чуя — каза Аника. — Обещай да теглиш една жица, ако промениш мнението си.

Бекстрьом не даде никакви обещания в тази посока. Вместо това той просто приключи разговора, като натисна копчето на мобилния си телефон.

„Отвратителна жена“, помисли си Бекстрьом и поклати глава. Като предпазна мярка той отиде до антрето да провери дали е сложил синджира за сигурност на вратата. „Как ли една невзрачна верижка може да спре такава като Патицата Карлсон?“, запита се той и потръпна.

62

След разговора с Патица Карлсон Бекстрьом реши, че може би е по-безопасно да се махне от апартамента, докато не доведе ключар, който да подсили защитата на дома, който все пак трябваше да бъде неговата крепост.

Затова след късната, но солидна закуска той реши да се поразходи из града. Ярко слънце, синьо небе, двайсет градуса на сянка, точно каквото един истински швед имаше право да иска от ден като днешния. Бекстрьом се разходи покрай Северен Меларстранд, преди да се спре в едно стратегически разположено на открито заведение, където незабавно поръча освежаваща водка с тоник и остана там два часа, докато под закрилата на очилата си за разузнаване наблюдаваше всички преминаващи момичета и отбелязваше в главата си онези, на които си струваше да обърне внимание преди утрешната среща с Госпожица Петък.

„Ти си щастливец, Бекстрьом — помисли си той. — Хем си изтънчен, хем малко небрежно-елегантен. Всички жени са като луди по теб и стават все повече и повече.“ Големият салам е в отлична форма преди утрешния ден, а адвокат Ериксон най-после си получи заслуженото. Освен това, беше крайно време да се прибере у дома, за да си направи следобедната почивка преди разните вечерни задачи. След бърз поглед към часовника си той довърши своята четвърта водка с тоник и помоли момичето, което сервираше, да му поръча такси. В отговор, естествено, получи ослепителна усмивка.

Вечерта, когато седна пред компютъра си, за да обърне внимание на все по-нарастващата тълпа от клуба на почитателите му в мрежата, телефонът му иззвъня. Не както обикновено мобилният, а другият, който той използваше единствено за да се свързва със своите външни контакти, и точно това повикване идваше от безспорно най-полезния му, неговия стар познат и оръженосец Густав Густавсон Хенинг. Успешен търговец на произведения на изкуството, познат от телевизионните програми за старинни вещи, а в кръга от близки и приятели наричан просто Йегура.

Йегура започна разговора, като изказа съжаление, че не се бил обаждал от известно време. Бил в чужбина за няколко седмици по различни делови въпроси и едва предишната вечер се завърнал в обичното си отечество и неговата царствена столица.

— Националният празник — уточни Йегура с апломб. — Всеки истински швед трябва да го празнува в Швеция. Всяка друга възможност е немислима. Това е задължително. Аз лично го прекарах у делови приятел, който има вила на архипелага. Херинга и шнапс и Еверт Тоб и Юси Бьорлинг на любимия грамофон с фуния. Той дори е запазил стария си външен нужник, в случай че на някого се наложи.

— Националният празник трябва да се празнува в Швеция. Това е задължение за всеки истински швед — повтори Йегура.

„Очевидно е задължение и за някой и друг циганин“, помисли си Бекстрьом, който лично и преди много години помогна на Йегура да изличи и последните следи от своя ромски произход и буйните си младежки години, когато Юха Валентин Андершон Сниг имаше лично досие в стокхолмския криминален архив.

— С какво мога да ти помогна? — попита Бекстрьом, който беше в най-доброто си настроение, въпреки че съдържанието в кафявия плик, който неговият приятел строителят му даде, беше значително изтъняло само за няколко дни.

— Като за начало мисля да ти съобщя, че имам честта да те поканя на хубава вечеря — каза Йегура. — Още утре вечер, ако имаш време. Освен това имам едно малко делово предложение, което ми се иска да ти представя.

— Звучи отлично — отвърна Бекстрьом, който вече виждаше един старовремски Йегура плик пред себе си. С дебелина, за каквато скъперникът строител не би и могъл да мечтае. — Какво мога да правя за теб? — попита Бекстрьом.

— По изключение си мисля, че може да е взаимно. Че ще можем да си помогнем един на друг — каза Йегура. — Но предлагам да оставим тази подробност за утре. Какво ще кажеш за сутерена на Операта утре вечер в осем?

— Звучи добре — каза Бекстрьом. „Как така ще си помагаме един на друг?“, запита се той веднага след като разговорът приключи. По какъв начин би могъл Йегура да му помогне на него?

63

За разлика от Бекстрьом, Дан Андершон прекара националния празник в кабинета си в управлението на Службата за сигурност в голямата сграда на полицията на „Кунгсхолмен“. Той беше седял там от ранна утрин, да преценява общо около трийсетте обекта за защита, които бяха негова отговорност през този ден, като на челно място в списъка стоеше, както обикновено, кралят, кралицата, принцесата престолонаследничка и още четирима членове на кралското семейство.

Както толкова често преди, изглежда обаче се безпокоеше ненужно. С напредването на деня той отмяташе обект след обект по списъка, а по отношение на кралската двойка нещата стояха така, че можеше да сложи отметката още в два следобед. Тогава те си тръгнаха от националното празненство в Скансен16 и отидоха на късен обеден прием в относително безопасния Стокхолмски дворец.

В пет часа следобед всичко беше, общо взето, приключило. Нищо особено не се беше случило, а той самият реши да се прибира вкъщи, да си направи една тренировка, да влезе в сауната и да приключи деня с лека вечеря с любимата си съпруга. Не стана обаче по този начин. Вместо това той седя още два часа в службата във връзка с отговора, който поиска от разузнавателния отдел по съвет на Йени Рогерсон относно барон Ханс Улрик фон Комер, който явно е отнесъл пердах от неизвестен извършител на паркинга пред двореца „Дротнингхолм“, преди седемнайсет дни.

Мъка, помисли си Дан Андершон, въпреки че той почти никога не мислеше по този начин. След това изпрати едно електронно писмо до най-висшестоящия си началник, Лиса Матей, в което искаше среща с нея още на следващия ден.

Отговорът дойде по мобилния му телефон само пет минути по-късно, когато влизаше в асансьора на път към гаража, откъдето щеше да се качи в колата си и да потегли към дома си на островите в Меларен. „1400. Поздрав ЛМ“. „Повече от това не е и нужно да се каже“, помисли си Дан Андершон, докато потвърждаваше, че е получил съобщението ѝ. Не и ако човек беше като Лиса Матей, постоянно на работа, без значение къде точно се намираше.

64

Когато Ара и Омар се разделиха късно в сряда вечер, Омар го изпрати до дома му в апартамента и като си тръгна оттам, го прегърна и му заръча да не се набива на очи. Омар също така му даде и един номер на мобилен телефон, на който можеше да му се обади, ако нещо се случи. Освен това предложи да се видят още на следващата сутрин, докато той самият урежда някои практически подробности вместо стария си приятел.

— Какво ще кажеш за това? — попита Омар. — Да мина да те взема утре сутрин към осем и да закусим заедно?

— Добре — каза Ара. — Утре съм свободен, така че става.

Преди да заспи, Ара включи телефона си и прослуша новите съобщения, които беше получил по-рано вечерта. Всичките три обаждания бяха от репортера от вестника, чийто тон ставаше все по-недружелюбен всеки следващ път, когато Ара не отговаряше.

Първото повикване беше дошло точно преди единайсет вечерта. Той искаше Ара да му се обади незабавно, защото „възникнал проблем във връзка с последния ни разговор“ и колкото по-скоро го решат, толкова по-добре ще е и за него, и за Ара.

Когато беше оставил първото си съобщение, той изглеждаше по-притеснен, отколкото ядосан, но половин час по-късно, когато беше позвънил за втори път, звучеше хем доста сърдито, хем подпийнал малко повече. Досущ как всички шведи, които подсилват чувства си, като ги полива със спиртни напитки, без значение дали бяха щастливи тъжни или ядосани. Имаше „кофти момент“ в сведенията, които Ара му беше дал, и по-специално с оглед на кинтите получени от Ара, беше необходимо да говорят незабавно като той лично беше на разположение цялата нощ.

Третото обаждане беше дошло непосредствено след полунощ и посланието, оставено от репортера, беше пределно ясно.

— Добре, Ара. Не знам какво, по дяволите, си си на умил, но ако се опитваш да преметнеш мен и вестника трябва да си наясно с едно нещо. Ако си мислиш, че ще получиш още мангизи от нас, просто забравѝ. Избий си го от главата, човече. Това вече е история, освен ако не можеш да дадеш някакво страхотно обяснение. А ако не можеш, си искаме обратно двайсет и петте, които вече получи. В противен случай става много неприятно, да знаеш. Така че за твое собствено добро, Ара, обади ми се веднага щом чуеш това.

„Как ще се опитвам да преметна вестника?“, недоумяваше Ара и за всеки случай отново изключи телефона си. Въпреки това лежа буден няколко часа, преди да заспи лежеше и се въртеше в леглото, като се вслушваше най-малкия шум от стълбището и антрето на апартамента си. Когато най-накрая заспа, започна да сънува кошмар и посред нощ просто седна в леглото, облян в пот и съвършено буден, защото му се беше сторило, че някой се опитва да разбие входната му врата. Тогава той се промъкна в кухнята, въоръжи се с най-големия кухненски нож, който успя да намери, а после отиде на пръсти до вратата и надникна през шпионката.

На стълбището беше тихо и нямаше никого. Въпреки това той стоя така няколко минути, като се ослушваше и гледаше през шпионката за по-сигурно, а преди отново да си легне, провери резето и веригата на вратата още веднъж. Въпреки че имаше мобилните номера на ченгето, на големия вечерен вестник и на стария си най-добър приятел от училище, на които можеше да се обади веднага щом усети и най-малкото безпокойство. „Стига, човече, ставаш параноичен“, помисли си Ара, като имаше предвид себе си и най-после заспа.

Малко след осем сутринта Омар се появи. Той изглеждаше в чудесно настроение и носеше както закуска, така и половин дузина снимки, които разстла на кухненската маса пред тях.

— Погледни ги тези двамата — каза Омар и се усмихна. — Да разпознаваш някого от тях?

„Знанието определено беше сила“, помисли си Ара и кимна, понеже веднага бе разпознал и двамата мъже на снимките. Единият за малко да прегази няколко дни по-рано, а другият го знаеше, понеже го беше возил в таксито си няколко пъти. „Знанието определено е сила, а с Омар нещата стояха така, че той винаги беше този, който знаеше най-много и най-добре“, повтори си Ара наум.

— Разпознаваш ли някого от тях? — повтори Омар.

— Този тук — каза Ара и вдигна снимката на мъжа с присвитите очи. — Той е този, който за малко да украси радиатора ми. Кой е той? Как се казва?

— Едно шантаво чилийско копеле. Дошъл тук с майка си, когато бил малко момче. Анхел Гарсия Гомес, пълен перко. Наричат го Лудия, Ел Локо на испански, между приятелите е известен така. Той е важен човек в АА.

— Изглежда готин — въздъхна Ара.

— А този тук? — каза Омар и посочи снимката на другия човек, която лежеше на кухненската маса между тях.

— Този го знам, тъй като се е возил в таксито ми — каза Ара. — Фредрик Окаре.

— Бившият председател на АА в Сулна. Най-добрият приятел на Гарсия Гомес. Те са като сиамски близнаци. Работят само един с друг. Ако питаш мен, много е вероятно той да е карал „Мерджана“, който си видял. И той да е светнал фаровете зад теб, когато си се изнасял оттам.

„Става все по-добре и по-добре“, помисли си Ара и кимна.

— Горе главата, Ара — каза Омар и го потупа по рамото. — Това ще го уреди Омар. Приятелите на Омар няма от какво да се страхуват. Най-малко пък този, който беше най-добрият другар на Омар, когато бяхме двама малки сополанковци и ходехме заедно на даскало в Смоланд.

— Какво ще правим? — попита Ара. „Правим, уточни той. Не правя. Какво ще правим?“

— Вече съм го уредил вместо теб. Като начало съм ти уредил нова квартира. Там ще се подвизаваш, докато стане време да се махнеш от това място. Вземи си най-необходимото и ще те откарам. Второ, ще се обадиш в службата и ще кажеш, че си болен за известно време. Ако ти трябва бележка от лекар, ще ти я уредя.

— Какво да правя с онзи журналист? Той звъни и досажда през цялото време.

— Парите, които ти е дал, разбира се, ще задържиш. Ти си му дал информация и ако той не го схваща, проблемът е негов, не твой. Така че забрави за него засега — каза Омар, пъхна ръка в джоба си и му подаде един нов мобилен телефон. — Ново телефонче, нов живот и нищо, за което да се притесняваш. Разбрахме ли се?

„Какъв избор имам“, помисли си Ара и кимна.

65

Тъй като беше петък, Бекстрьом реши да премести съвещанието на следствената група в десет часа сутринта, но въпреки че дойде на работа половин час преди срещата, за да събере мислите си преди началото, още неуспял да седне зад бюрото си и на вратата му се почука. Йени Рогерсон, с повдигащи се гърди, червени рози на бузите и горно боди в същия цвят, дори още по-развълнувана от първата им среща четири дни по-рано.

— Разполагай се, Йени — каза Бекстрьом. — С какво мога да ти помогна? — „Ако започне да диша малко по-дълбоко или просто се наведе още мъничко, най-вероятно ще изскочат“, помисли си той.

— Сигурна съм, че имаме пробив в разследването, шефе — заяви Йени, наклони се напред и оправи линията на бодито си, като същевременно постави тънък пластмасов джоб с документи на бюрото му. — Събрах материалите тази сутрин, да имате подложка, в случай че решите да го разгледате на срещата с останалите. Много е хубаво, за да е истина — добави тя.

— По-добре ти ми разкажи, Йени — каза Бекстрьом, удостои я с полуусмивка а ла Клинт Истууд, облегна се и качи краката си на масата. За по-сигурно ги кръстоса.

— Нашата свидетелка се обади отново.

— Коя от всички? — попита Бекстрьом. „Трябва да са станали към сто досега, от които, да се надяваме, ще има двама-трима, които няма да се окажат чисти митомани.“

— Нашата анонимна свидетелка. Онази от „Дротнингхолм“, която видяла как удрят барона с тръжния каталог. Тя е изпратила ново писмо, което пристигна тук тази сутрин. Разпознала извършителя, когато видяла снимките му във вестника. И е сто процента сигурна.

— Кой е той? — попита Бекстрьом, макар вече да се досещаше за отговора.

— Адвокат Тумас Ериксон. Нашата жертва на убийството — отвърна Йени Рогерсон. — Освен това, проверих автомобилите, които той притежава. Тя спомена за някакви деветки в края. Вярно е, така че и това е сто процента — каза Йени и почука с показалеца си по пластмасовия джоб с документите, които му беше донесла.

— Деветките в края? — „За какво, по дяволите, говори тя“, недоумяваше той.

— Регистрационната табела на колата на извършителя — поясни Йени. — Както най-вероятно си спомняте, когато нашата анонимна свидетелка се обади за първи път, тя не си спомняше регистрационния номер на автомобила, но беше в голяма степен сигурна, че имало една или две деветки в края.

— Значи си проверила притежаваните от Ериксон автомобили? — попита Бекстрьом.

— Точно така, шефе — каза Йени Рогерсон, усмихна се и взе листовете, които му беше донесла. — Тези данни ги получихме още в миналия понеделник. Неговите автомобили стояха в гаража в къщата, където той беше убит. Ериксон изглежда е разполагал с две превозни средства. Един зелен английски джип, „Рейндж Роувър“, чийто собственик е самият той, и едно черно „Ауди“ А8, което се води на адвокатската му фирма, а неговият регистрационен номер е XPW 299. Признавате ли, че бях права, или да?

— Мисля, че си права — каза Бекстрьом. — Въпреки че ми е много трудно да повярвам, че онзи гей антиквар е убил Ериксон. — „Възможно е той да е бил този, който е седял на дивана и се е насрал“, помисли си той.

— Да — съгласи се Йени и кимна ентусиазирано. — Този момент смущава и мен. Наистина не сме се срещали, говорихме само по телефона, но не ми изглежда читав. Звучеше ми по-скоро като самонадеян тип, от онези с вирнатите носове. Затова си помислих, че може да сме разсъждавали грешно в тази връзка. Ако искате, мога да разкажа как разсъждавах, когато открих връзката между Ериксон и този Фон Комер.

— Да, щом искаш — каза Бекстрьом. „Кои ние и каква връзка?“, запита се наум той.

— Първо, естествено, си помислих, че онази старица със зайците, Астрид Елисабет Линдерот, стои зад всичко. Това беше, когато ми стана ясно за връзката между убийството на Ериксон и че той е бил този, който очевидно се е нахвърлил на нашия барон на паркинга, но после се сетих, че тя също така е и жертва, нали ѝ взеха заека, искам да кажа…

— Чакай малко — прекъсна я Бекстрьом. — Що се отнася до заека, нали онази откачалка Фриденсдал се беше погрижила да ѝ го вземат. Да не искаш да кажеш, че Фриденсдал стои зад всичко? — „Става все по-добре и по-добре.“

— Не — каза Йени и поклати нетърпеливо глава. — И Фриденсдал не би могла да бъде. Освен това тя беше заплашена от онзи ужасен тип, срещу когото не посмя да свидетелства. Трябва да има някой друг, някой неизвестен извършител, когото не сме надушили и който стои зад убийството на Ериксон, нападението на паркинга, който е направил така, че да вземат заека от бедната възрастна жена и освен това е заплашил приятелката на животните Фриденсдал, която подаде сигнал срещу нея. Намерим ли това лице, убедена съм, че всички парченца ще си дойдат на място.

Бекстрьом само кимна. „Първо имаме две меки китки, които се бият на паркинга, после една смахната бабичка, чийто заек е поставен под грижи заради една обикновена откачалка, която на свой ред получава заплаха от истински бандит, накрая един адвокат, който първо е убит, а после получава още една порция бой, след като вече е мъртъв. Зад всичко това очевидно стои един и същ извършител, а с тази своя глава малката Йени трябва да е единствената в света с единайсет точки по десетобалната скала за чукане“, разсъждаваше той.

— Какво мислите, шефе? Какво да правим от тук нататък, искам да кажа? — попита Йени.

— Мисля да направим следното — отговори Бекстрьом и свали крака от бюрото си, преди големият салам да започне да се протяга не на шега. — За момента, това, което ми разказа, да си остане само между нас. Нито думичка на никого от останалите.

— Звучи добре — съгласи се Йени.

— Отлично, значи се договорихме — каза Бекстрьом. „Така няма да ми се наложи да гледам как Патицата те влачи за ухото“, помисли си той.

— Само още един въпрос, шефе — каза Йени.

— Слушам — отвърна Бекстрьом.

— Как стои въпросът със Службата за сигурност? Нали трябва да бъдат уведомени за това? Според онази инструкция ние сме задължени да го направим, искам да кажа.

— Разбира се — каза Бекстрьом и кимна отсечено. — Разбира се, че трябва да уведомим Службата за сигурност. Само това липсва. Най-лесно би било ако им изпратиш събраното от теб незабавно. — „Тогава на плюшените пантофки ще им дойде голям залъкът за през уикенда. Те могат без съмнение да въздигнат в благороднически ранг този гей антиквар до един нов Хайби17“, добави си наум той.

— Моят меморандум е, разбира се, вече готов, така че не е никакъв проблем — заяви Йени, кимна и размаха листовете, които държеше в ръка. — Веднага ще го направя.

— Добре, така да бъде — съгласи се Бекстрьом. — Но сега те моля да ме извиниш. Трябва да подготвя някои неща преди заседанието. — „Единайсет точки са малко — помисли си Бекстрьом, след като тя затвори вратата след себе си. — Йени определено заслужава дванайсетица, с тази своя глава трябва да е единствена и неповторима.“

66

Дан Андершон беше прецизен човек. Когато предния ден помоли за среща Лиса Матей, той също така ѝ изпрати по електронната поща кратко изложение. Тъй като беше и стегнат в изказа си, и с око за същественото, бяха му необходими не повече от две страници, за да предостави на началника си всичко, което тя трябваше да знае. Нямаше приоритетни задачи за сигурност, единствено за нейна информация, а и за всеки случай, ако ненадейно се случи неочакван и неприятен обрат.

Като начало той ѝ даде кратко описание на лицето, за което ставаше въпрос. Един шейсет и три годишен барон и познавач на изкуството с докторат по история на изкуството. Женен от трийсет години за една и съща жена, баща на две големи дъщери, като и двете са женени, и което беше същностното в цялата работа, не беше от кръга на най-близките приятели на кралската двойка, въпреки че ги познаваше лично и се е срещал няколко пъти с тях неофициално. От двайсет години той и съпругата му държаха под наем вила, намираща се на няколкостотин метра от двореца „Дротнингхолм“ и част от имотите на канцеларията на ковчежника, а причината да попаднат в тази изключителна група от наематели е аристократичният произход на съпругата му.

Независимо от титлата си, Ханс Улрик фон Комер не притежаваше нито къщи, нито земи, което е представлявало грижа за бъдещия му тъст, когато се появил и поискал ръката на най-малката му дъщеря. След известно колебание обаче тъстът му, графът, склонил. Той имал четири дъщери и един син, който щял да наследи голямото наследствено имение, което семейството притежавало и управлявало от повече от триста години, и за него това било най-същественото, около което се въртял животът. Около продължаването на рода, около най-големия син, който щял да се погрижи за това, и около земята, която те някога получили в наследство.

Така било в продължение на повече от триста години и така щяло най-вероятно да бъде, дори през идните години, въпреки обезпокоителните знаци на настоящето. Десет години по-рано тъстът на Фон Комер починал на почтената възраст от деветдесет години, но тъй като синът му е живеел според семейните повели и обичаите на предците, той бил в добро разположение на духа, когато завършил земния си път. Най-голямото му дете, единственият му син, бил другар от детинство и много близък приятел на негово величество краля. Достатъчно близък приятел, за да може да измоли малка услуга под формата на жилище, намиращо се в непосредствена близост до двореца „Дротнингхолм“ за най-малката си сестра и зет си, които били по-малко облагодетелствани от него.

След описанието на този, за когото в действителност ставаше въпрос, Дан Андершон премина към двете събития, които най-малкото го безпокояха дотолкова, че той счете за необходимо да разкаже за тях на най-висшестоящия си началник. Първото беше инцидентът на паркинга пред Дворцовия театър в неделя вечерта на деветнайсети май, за което полицията в Сулна уведоми Шведската служба за сигурност. Описанието на самата случка Дан Андершон побра на петнайсет реда и въпреки че той споделяше възгледа на колежката Рогерсон относно барона, който, независимо че не си признаваше, че е бил подложен или на груба саморазправа, или на известно физическо насилие, не би безпокоил Лиса Матей с тази информация. Това, което натежа в полза на подобно решение, беше едно друго наблюдение, което техният собствен разузнавателен отдел му съобщи във връзка с молбата за лично наблюдение на Фон Комер.

В петък, 31 май, кралят и кралицата дадоха прием в двореца „Дротнингхолм“ за петдесет гости, по-голямата част от които бяха техни лични приятели, и въпреки че това не беше някакво грандиозно празненство, сред гостите имаше достатъчно важни особи, за да се изисква присъствието и на осем различни охранители на мястото същата вечер. Освен това определено беше по-весело, отколкото от Службата за сигурност можеха да очакват. Купонът се проточи до след полунощ и към десет часа вечерта дежурните в отдела за охранители получиха позволение да заменят двама от телохранителите, които бяха на работа от сутринта, а освен това щяха да застъпят наново на смяна рано на следната сутрин.

По причини, които не ставаха ясни от доклада на разузнаването, получен от Дан Андершон, двамата колеги, които били освободени, за да се приберат по домовете си и да се наспят, избрали все пак да завършат вечерта с кратка обиколка на района около двореца. „Вероятно с цел да проверят ситуацията, докато все още били наоколо“, помисли си Дан Андершон, който оценяваше подобни малки инициативи.

Когато преминавали край къщата, в която живеел барон Фон Комер, те забелязали нещо, което ги накарало още същата вечер да изготвят доклад за произшествието.

Барон Фон Комер е имал посещение от двама мъже, с които такъв като него не би следвало да другарува. Баронът и двамата му посетители стояли в градината пред полуотворената външна врата на къщата и преди да се разделят, той се ръкувал с двамата, макар че снимките, направени от телохранителите, даваха усещането, че гостите, а не Фон Комер, са проявили инициативата първи да протегнат ръка при сбогуването.

Единият от двамата телохранители, които били наскоро назначени, беше криминален инспектор на трийсет и една години. Тя се казваше Сандра Ковач и през тези десет години работа като полицай беше работила най-вече като детектив. Когато завърши Полицейската академия, беше назначена веднага в Шведската служба за сигурност и няколко години по-късно тя заедно с началника си се прехвърлиха в Националната следствена служба, в тамошното детективско звено. Там тя работеше в една група, чиято задача беше да следи прецизно стотина от най-отявлените организирани престъпници в страната.

Сред колегите си Сандра Ковач имаше много добра репутация. Тя притежаваше всички качества, които характеризират първокласния детектив. Беше създала много добри контакти, беше се сдобила със славата на сериозен и отговорен човек и мигновено разпозна двамата посетители на Фон Комер.

— По дяволите. Приближи и спри автомобила, така че да мога да направя няколко хубави снимки — каза Ковач и се протегна за фотоапарата, който лежеше пред нея на пода пред седалката до шофьора.

— Не знаех, че работиш допълнително за „Чуто и видяно“ — въздъхна по-възрастният ѝ колега, който копнееше за дома си и собственото си легло от твърде много часове. Но тъй като Ковач беше именно Ковач, той, естествено, постъпи както тя поиска. Свърна на едно свободно място за паркиране, изгаси светлините и зае дискретна позиция стотина метра по-надолу по улицата.

— Онзи със синьото сако е барон Улрик фон Комер — каза колегата ѝ. — Ако не ми вярваш, погледни в произволно избран брой от онова вестниче, за което ти споменах. Говори се, че той е един от най-изтъкнатите кльопачи гратисчии в тази страна. Той се мъдри ухилен на кажи-речи всяка страница, в момента, в който се изкара малко безплатна храна и пиене.

— Зарежи го него — каза Ковач, веднага щом щракна първите снимки. — За другите двама ти говоря.

— И кои са те? — попита колегата ѝ. — Нямам си и най-малка представа, ако мен питаш, но ако се съди по външността им, никак не изглежда да са от живеещите в района. Нито пък някои от така наречените приятели на краля, независимо от всичкия бълвоч във вестника.

— „АА“ — каза Ковач. — Лаурел и Харди на мотоциклет. Онзи огромният с черното кожено яке, с конската опашка се казва Фредрик Окаре, а другият, който е наполовина колкото него и тежи само деветдесет килограма, е най-добрият му приятел. Той се нарича Анхел Гарсия Гомес. По-известен като Лудия, Ел Локо. Това е галено име, за сведение.

— Разбирам какво имаш предвид — каза колегата ѝ и кимна. — В такъв случай имам само още една молба.

— Която е? — каза Ковач, завъртя телеобектива и щракна последните снимки, преди да остави фотоапарата на пода.

— Ти да напишеш рапорта. Тъй като аз лично си отивам и направо си лягам.

— Добре — каза Ковач и взе мобилния си телефон. — Започвам да пиша още сега, докато ти не сваляш поглед от тях, за да видиш накъде ще поемат.

— Прочетох в мрежата, че „АА“ се готвят за някаква голяма конференция в Сконе сега, в края на седмицата. Така че най-вероятно натам…

— Не смятам така — прекъсна го Сандра Ковач. — Смятам, че просто ще минат по моста и ще се приберат в клубчето си до летище Брума.

— Права беше — потвърди колегата на Ковач, когато петнайсет минути по-късно Окаре и Гарсия Гомес отключиха портата на високата, увенчана с бодлива тел ограда около клубното им заведение в Улвсунда и се скриха от погледите на колежката Ковач и нейния фотоапарат.

— Да, имах право и снимките станаха хубави освен това — изрече Сандра Ковач, която неслучайно беше получила славата си.

„Личните познанства на барон Фон Комер дават следователно основания за известни притеснения“, заключи комисар Дан Андершон в края на меморандума, който изпрати по електронната поща на най-висшестоящия си началник. В подкрепа на това мнение той прикачи още снимките, които колежката Ковач беше направила, както и доклада за произшествието, подаден от нея същата вечер, в която тя направи снимките.

Предиобеда на следващия ден — четири часа преди комисар Дан Андершон да се види с директор Лиса Матейот полицията в Сулна се обадиха отново и Дан Андершон се видя принуден да отложи обяда си, тъй като общата информация, която той възнамеряваше да предостави на своя началник, току-що се бе променила в приоритетна секретна задача, която на свой ред изискваше една по-подробна основа.

„Става все по-лошо и по-лошо“, реши Дан Андершон и въздъхна, макар да знаеше, че почти винаги се притесняваше без нужда.

67

Петъчната среща със следствената група Бекстрьом започна както обикновено. Същият език на тялото, същите мисли, същите думи. Настани се откъм тясната страна на дългата маса, намести се удобно, наведе се напред, сложи лакти на масата, а с длани подпря брадата си, измери с поглед останалите седящи около масата. След като всички влязоха, картината се изясни.

В деня след националния празник редиците на служителите бяха значително оредели, а причините, които те бяха посочили, изглежда, както обикновено, се въртяха около желанието да получат допълнителен ден и да удължат празниците си, които започваха от сряда и свършваха чак в понеделник. „Банда мързеливи непрокопсаници и една цяла работна седмица на вятъра“, помисли си Бекстрьом, но тъй като Алм и Андершон-Триг бяха в групата на отсъстващите, той реши да не повдига въпроса.

— Добре — каза Бекстрьом. — Нещо ново да се е случило?

— Да, всъщност да — каза Петер Ниеми. — Имаме отговор от Националната лаборатория по криминалистика, слушайте и зяпайте. Дойде преди час. Отнася се до ДНК пробата от кръвта, която установихме на вратата на балкона.

— Гарсия Гомес — каза Бекстрьом, който добре помнеше портрета по описание.

— Именно той — потвърди Ниеми. — Съвпадение с Анхел Гарсия Гомес и вероятността да е някой друг този път можем да изключим напълно, тъй като тя е по-ниска от едно на цялото население на земята. Което едва ли е някаква голяма изненада, като се има предвид нашият портрет по описание и това, което свидетелят, таксиметровият шофьор, ни разказа за накуцващия човек.

— Добре — каза Бекстрьом. — В такъв случай искам няколко добри идеи за това как кръвта му се е озовала на вратата на терасата на Ериксон.

— Аз самият вярвам на следния сценарий — каза Ниеми. — Гарсия Гомес и шофьорът му, който можем да се досетим, че е някой от неговите интересуващи се от мотоциклети приятели, и ако питате мен, залагам парите си на Фредрик Окаре, но както и да е… Гарсия Гомес и този, който го вози, се появяват у Ериксон към два часа през нощта. Поне Гарсия Гомес влиза в къщата. Входната врата не е заключена и Ериксон е вече мъртъв. Гарсия Гомес е бесен. Защо, не знам. Каквато и да е причината, той разбива черепа на трупа. Кучето, което е на тераса, започва да лае бясно и Гарсия Гомес излиза, за да го накара да млъкне. Счупва гръбнака му със същото оръжие, което е използвал върху Ериксон, и приключва, като прерязва гърлото на псето. Във връзка с това той бива ухапан по бедрото. Напуска къщата, общо взето, незабавно. Няма следи от тършуване.

— Остават някои пречки — заяви Бекстрьом, облегна се на стола и сключи пръстите си във формата на свод. — Подскажете ми възраженията, с които той би могъл да излезе.

— Кръвта му е останала там от предишно посещение при Ериксон — предложи Фелисия Петершон. — Което, разбира се, е лъжа, но не може да се приведе доказателство, което да е извън всякакво съмнение, тъй като нашата ДНК проба няма времеви маркер.

— Наистина няма — съгласи се Аника Карлсон. — Може и още по-лошо да е, например, че ние сме заложили неговата ДНК на местопрестъплението. Чувала съм и по-лоши неща от такива като него.

— Е, да, разбира се — каза Бекстрьом и сви рамене. — Но големият проблем все пак е, че Гарсия Гомес… най-вероятно… има алиби за часа на престъплението. Раните, които той е възможно да има по тялото, когато ни се удаде възможност да ги видим, може, разбира се, да са възникнали във връзка с онова състезание, в което е участвал, докато някой друг се е вихрил при горката ни жертва.

— Само че там не могат да се хапят, все пак — възрази Стигсон, който почти не пропускаше телевизионните състезания по бойни изкуства. — В бойните спортове, имам предвид. Да предположим, че имаме този късмет зъбите на псето да съвпадат със следите от раната на бедрото на Гарсия Гомес…

— Независимо от това алибито му пак остава — прекъсна го Бекстрьом. — Освен това Гарсия Гомес, ако все пак признае, че е бил в къщата на Ериксон, просто се е защитавал срещу едно побесняло куче, което ненадейно му е налетяло. Какво като е грубо изстъпление срещу животно? В случая това не е достатъчно. Дайте ми нещо по-добро — продължи той и впери поглед в Стигсон.

— Ако искате, мога да го задържа и да ви го доведа — каза Лиса Лам и кимна любезно към Бекстрьом. — Ако не друго, поне ще има възможността лично да предяви тези възражения, които току-що чух. И аз съм ги чувала всякакви от този род.

„Много добре — помисли си Бекстрьом. — Никак не беше глупава, като се има предвид, че това беше първото нещо, което казваше по време на срещите им.“

— Ще бъда благодарен за това — каза Бекстрьом. — Ако може за ден или два, ще е най-добре. Бих искал да ми е на разположение малко повече, преди да го тикнем в пандиза.

— Ще се уреди — каза Надя.

— В някои ситуации е важно да не се бърза — каза Бекстрьом и изпусна въздишка. — Такъв като Гарсия Гомес няма да ни избяга. Да извадим всичко, което имаме за него, че когато го вкараме в пандиза, да има за какво да говорим. Впрочем той има ли сребрист „Мерджан“?

— Нет — отговори Надя и се усмихна. — Това означава „не“ на руски, ако някой се чуди. Вече проверихме. Нито той, нито неговият добър приятел Фредрик Окаре. Това го проверихме още когато съпоставяхме нашия първи списък с възможните извършители със списъка на възможните автомобили. Както вероятно си спомняте, Окаре бе включен в разследването още когато разговаряхме с колегите на Ериксон, а за всеки случай проверихме всички от неговото обкръжение, които бяха включени в регистрите на криминално-разузнавателната служба, така че Анхел Гарсия Гомес беше включен по тази причина. Що се отнася до превозните средства, остават ни едва около сто, които вече проверяваме ръчно. Освен това започнахме да преглеждаме икономическото състояние на Ериксон. Колегата Блад се занимава с този въпрос.

— Нещо друго има ли? — попита Бекстрьом.

— Върви полека-лека — отговори Аника Карлсон. — И ако питате мен, почти сигурна съм, че този Фредрик Окаре и Гарсия Гомес знаят как стоят нещата по този въпрос. Въпреки така нареченото алиби на Гарсия Гомес.

— Още една причина да изнамерим нещо, с което да можем да го халосаме — каза Бекстрьом, вече нямаше търпение да си ходи. Нямаше търпение да се отдаде на обичайните си петъчни дейности, копнееше за един възвръщащ силите обяд, жадуваше за госпожица Петък, за сладката следобедна дрямка и после за хубавата вечеря с Йегура. „Един достоен край на седмица, изпълнена с усилена работата в полицията, или чисто и просто един по-добър свят“, помисли си той.

— Как ще действаме в почивните дни? — попита Патицата Карлсон.

— Какво искаш да кажеш? — попита Бекстрьом. — Аз, лично, мислех да поработя. — „Да ти приседне, дано.“

— С нашите срещи, имам предвид.

— Следващото заседание е в понеделник — каза Бекстрьом. — Ако нещо се случи, няма проблем да се чуем по телефона и да променим нещата.

— В понеделник в девет? — попита Аника. — Какво ще кажеш?

— Разбира се — каза Бекстрьом и сви рамене. — Е, няма да ви спирам, ако решите да станете посред нощ. Има обаче нещо, което искам да свършим незабавно. Става въпрос за онзи свидетел, нашия таксиметров шофьор. Докарайте го, организирайте разпознаване по снимки и се погрижете да посочи този Гарсия Гомес.

— Какво те кара да мислиш, той ще го направи? — попита Аника Карлсон. — Ние вече четири пъти говорихме с него.

— Погрижете се да промени мнението си, тогава — каза Бекстрьом. — Не би трябвало да бъде толкова трудно, предвид портрета по описание, който ни даде. Ясно е, че е бил Гарсия Гомес този, когото е видял. Просто не смее да го посочи. Там го стяга чепикът.

— Има ли нещо друго, с което мога да бъда полезна? — попита Лиса Лам.

— Позвъни на онзи съдебен лекар и го попитай с какво се занимава — каза Бекстрьом.

— Всъщност вече го направих — отговори Лиса Лам. — Той и колегата му още се мъчат с този въпрос. Неговото предварителното заключение все още е в сила, засега поне. Ериксон е починал в резултат от чужда намеса вследствие на удар с тъп предмет по главата и шията. Тъй като картината на нараняванията е сложна и някои от раните са възникнали няколко часа след настъпването на смъртта, той е поискал второ становище от колега. Това е накратко всичко и той ни увери, че ще получим окончателно заключение след почивните дни. Следователно няма нищо ново по този въпрос.

— Добре, тогава — каза Бекстрьом и плъзна поглед по присъстващите. — Какво чакате? На работа. — „Мързеливи непрокопсаници, такива“, добави наум той.

68

Докато Бекстрьом провеждаше срещата със следствената си група, Дан Андершон беше изцяло зает със своята. Първо той сби прекалено словоизлиятелния доклад на Йени Рогерсон до половин страница съществена информация. После потъна в размисли, докато сравняваше портрета по описание на вероятния извършител със снимките, които колежката Ковач беше направила. Макар той самият да не беше почитател на портретите по описание, явната прилика го порази, позвъни на мобилния телефон на Ковач и попита дали има възможност да намине. Ако може, веднага.

— На път съм към управлението. Аз и колегата ми трябва да сменим автомобила, така че мога да съм при вас след около половин час — каза Ковач.

Междувременно, докато чакаше служителя си, той позвъни на Йени Рогерсон, за да разбере дали не се е появило нещо ново през последната среща на следствената група.

— Получихме отговор от Националната лаборатория по криминалистика тази сутрин — каза Рогерсон. — Отнася се до кръвната ДНК проба от вратата на терасата на Ериксон, оставена от лице, за което има данни при нас. Казва се Анхел Гарсия Гомес и неговата ДНК във всеки случай го свързва с жилището на Ериксон. Изпращам ви това, което имаме за него. Ще го получите до час.

— Много любезно от ваша страна — каза Дан Андершон. — Очаквам с нетърпение да го прочета.

— Е, има ги и обичайните усложнения.

— Слушам — каза Дан Андершон.

Петнайсет минути по-късно той беше приключил разговора с Рогерсон и в мига, в който започна да записва това, което тя му беше казала, Ковач почука на вратата му. Две минути по-късно тя излезе, а всичко, което трябваше да свърши там, беше да хвърли един бърз поглед на портрета по описание, който Дан Андершон ѝ показа.

— Без съмнение е Гарсия Гомес — потвърди Сандра Ковач. — Какво не е наред?

— Обичайното — отвърна Дан Андершон и вдигна рамене.

— Е, добре — каза Ковач. — Обикновено нещата се оправят.

— Да се надяваме — каза Дан Андершон и се усмихна. — Благодаря, че дойде да погледнеш.

— Няма защо — каза Ковач. — Впрочем приятни почивни дни.

Резюмето на последния меморандум на Дан Андершон съдържаше четири точки и той се надяваше да се види с Матей, преди да изскочи нещо ново, заради което да се наложи да го преписва още веднъж.

В неделята на 19 май адвокат Тумас Ериксон извършил саморазправа, или алтернативно извършил физическо насилие над барон Улрик фон Комер. Дванайсет дни по-късно, около дванайсет часа в петък вечерта на 31 май, Ханс Улрик се срещнал с Гарсия Гомес и Окаре в дома си, в близост до двореца „Дротнингхолм“. След още две денонощия Ериксон е убит в дома си в Брума. Гарсия Гомес е свързан с местопрестъплението във времеви момент, който е само няколко часа след извършването на престъплението. Отчасти чрез свидетел, отчасти чрез ДНК. Това, че прокурорът реши да изчака с решението за задържане, зависеше от обичайните технически причини и въпросът, който естествено произтичаше за Дан Андершон, изискваше решение или най-малкото отговор, който се намираше над неговите отговорности. След това той изпрати меморандума си по електронната поща и помоли за още петнайсет минути от нейното ценно време. Отговорът дойде една минута, след като той го беше изпратил — „Вече може да дойдеш. С поздрав, ЛМ.“ — и пет минути по-късно той седеше на стола за посетители пред голямото бюро на Матей.

69

Веднага след като заседанието им приключи, Бекстрьом се скри в кабинета си. Часът вече наближаваше дванайсет и беше крайно време той да приключи с последното задължение, преди да напусне полицейския участък и да се влее в по-цивилизования живот.

Първо той размести купчините хартия на бюрото си. След това разстла последната купчина върху разчистеното място пред стола, на който седеше. Бекстрьом кимна доволно, когато приключи с това. „Дори и някой петоколонник, когото управата на полицията със сигурност е внедрила в близкото му обкръжение, би трябвало да заключи, че на това бюро седи един много зает човек“, помисли си Бекстрьом и в този миг чу характерното почукване на вратата си, което можеше да означава само едно.

— Заповядай, седни, Аника — покани я Бекстрьом, като се преструваше, че чете документите си, макар че тя междувременно вече се беше настанила на стола за посетители.

— С какво мога да ти помогна? — добави той, бутна листовете настрана и ѝ кимна любезно.

— Нашият свидетел, таксиджията — каза Аника Карлсон.

— Е, какво става с него? — попита Бекстрьом.

— Търсим го вече два дни. Ни вест, ни кост от него, въпреки че той обещал на Ек да се яви за нов разпит. Имам лоши предчувствия, много лоши предчувствия имам — обобщи Аника Карлсон.

— Карай подред — предложи Бекстрьом.

От два дни колегата Ек, а също така и други от групата за разпити правили опити да се свържат с Ара Дости. Трябва да са му звънили над десет пъти и да са оставяли също толкова съобщения на телефона му без никакъв резултат; Тогава позвънили на работното му място, откъдето им казали, че той си взел болнични още същия ден, но че в същото време ги уверил, че ще се обади след почивните дни, ако се почувства малко по-добре. Според това, което казал на работодателя си, имал силна простуда и с оглед на собственото си здраве и това на клиентите решил да остане у дома няколко дни.

— Какъв е проблемът? — попита Бекстрьом и вдигна рамене. — Жив е във всеки случай, нали? Най-малкото вчера е бил жив. „Освен това може и да е вярно, предвид всички идиоти около него, които кашлят и подсмърчат и застрашават здравето му“, помисли си той.

— Ами проблемът е, че имам усещането, че се е омел — каза Аника Карлсон и втренчи поглед в него.

— Или просто е изключил телефона си — възрази Бекстрьом.

— Помолих Стигсон и неговия колега да го потърсят в жилището му в Шиста — каза Аника Карлсон. — Те ходили там снощи и според тях апартаментът бил празен. Същото нещо и когато отишли там тази сутрин. Няма и помен от Ара Дости. Тихо и тъмно е в апартамента, където той живее.

— Което не пречи да лежи у дома при мамичка или при момичето си, докато се лекува — упорстваше Бекстрьом.

— Не ми се вярва — отвърна Аника Карлсон. — С мамичката му вече разговаряхме, не ѝ се е обаждал от близо месец. Дори не попита дали има причина да се безпокои. А приятелка не е известно да има. От друга страна, Стигсон е говорил с един от неговите съседи, който казва, че го е видял вчера сутринта. Тогава той се качил в някаква кола заедно с мъж на неговата възраст, когото съседът не познавал. След това отпътували оттам, като нашият таксиметров шофьор носел две чанти, които хвърлил в багажника на колата. Не изглеждал много болен. Поне не според съседа. Нямаме номера на автомобила, с който той се е изнесъл.

— Едно възможно обяснение е, че той е разговарял с някой вестник, получил известен брой хилядарки като благодарност за безпокойството, купил е някоя оферта в последната минута и е отпътувал към топлите страни, докато тук всичко се уталожи — предположи Бекстрьом.

Което впрочем обяснява защо неговият личен криминален репортер очевидно знаеше, че Анхел Гарсия Гомес е бил забелязан на местопрестъплението — изясни си Бекстрьом. Докато в същото време не изглеждаше той да знае особено много неща.

— Това не го вярвам — отвърна Аника Карлсон. — Убийството на Ериксон оглавява новините вече цяла седмица и ако някой друг от тези драскачи на сензации знаеше за Гарсия Гомес, щеше веднага да го изтипоса на първа страница.

— Възможно е — каза Бекстрьом. — Напълно е възможно. А може още да не са имали време за това. Да проверят сведенията, имам предвид. Или са проверили и са открили като нас, че има алиби. Че Гарсия Гомес е участвал в състезанието по бойни изкуства в неделя вечерта. И ентусиазмът им се е охладил.

— Разбирам, Бекстрьом — каза Аника Карлсон. — Проблемът ми обаче е, че може да има и друга възможност, която не е толкова весела.

— И каква е тя?

— Лично разговарях и с „Такси Стокхолм“, и със собственика, за когото работи Ара. С „Такси Стокхолм“ говорих вчера. Говорих с обичайната ни връзка и тя ми каза, че още преди няколко дни, което означава, че трябва да е било миналия вторник, им е позвънил наш колега, който поискал името на таксиджията, който карал определено такси в нощта срещу понеделник. По някаква причина въпросното превозното средство е имало същия регистрационен номер като на автомобила, който нашият свидетел е карал.

— И какво казала тя тогава? — попита Бекстрьом. „Не е добре“, помисли си той.

— Тя го пренасочила към компанията, която притежава превозното средство — каза Аника Карлсон. — Току-що говорих с тях. На тях им позвънили в сряда сутринта.

— И какво казаха те?

— Същото, с тази разлика, че дали на така наречения ни колега и името, и адреса на нашия свидетел.

— А този колега, той има ли си име? — попита Бекстрьом.

— Не — отвърна Аника Карлсон. — Поне никой не си спомня. Нашият контакт от „Такси Стокхолм“ е съвсем сигурна, че той не е казал името си. Като цяло, звучал е като нас според нея.

— Добре — каза Бекстрьом. — Едва ли е станало така, че сме започнали да се надпреварваме и някой от нашите така наречени колеги е направил въпросното запитване. В първоначалната обща суматоха, която настана, след като те получиха благословената новина за внезапната кончина на адвокат Ериксон.

— Не — отвърна Аника Карлсон. — Питах всички. Всички просто клатят глава. Впрочем защо ли му е нужно на някого да го прави. Та нали свидетелят сам дойде при нас, и то още в понеделник следобед. Което означава, че има някой друг, който го търси, и точно този път ми се струва, че това не е някой обикновен журналист, който е тръгнал да разследва и се е представил за полицай. Този път ми се струва, че положението е доста по-сериозно.

— Гарсия Гомес, Окаре? — предположи Бекстрьом.

— Именно — каза Аника. — Мисля, че най-вероятно са те. Ако този, който е седял в „Мерджана“, когато нашият свидетел за малко да прегази Гарсия Гомес, е пуснал фаровете зад него, той със сигурност е успял да запише регистрационния номер на таксито му. Или пък табелката с номера на покрива, ако не друго. Тя без съмнение е светела, тъй като е бил свободна кола и е можел да поеме нов курс.

— Разбира се — каза Бекстрьом. „Никак не е добре, никак“, повтори си наум той. Що се отнасяше до него самия, той скоро щеше да се натъпче обилно като за начало, а след това да прекара почивните дни както обикновено. Веднага след като тази войнстваща лесбийка го остави, за да може да се измъкне.

— И така, какво ще правим? — попита Аника Карлсон.

— Ще направим обичайното — каза Бекстрьом. — Ще говорим с прокурора, така че да можем да приберем свидетеля. Открийте го бързо, хванете хубостника, и то незабавно. Ще бъде доведен на разпит без предварително изпращане на призовка и колкото по-скоро, толкова по-добре. Кажете на детективите да проверят адресите му и освен това да не изпускат от поглед нашите двама заподозрени и техните приятели. Така че да не го сполети нещо по-лошо от настинка. А стане ли напечено, няма да е зле да задържим и двамата — и Окаре, и Гарсия Гомес.

— Точно каквото мислех да предложа — сподели Аника Карлсон и изведнъж придоби значително по-весел вид.

— Сега обаче моля да ме извиниш, трябва да тичам на среща в управлението на полицията — каза Бекстрьом, като същевременно за по-убедително погледна часовника си и обезпокоено поклати кръглата си глава.

70

„Чудя се какво ли е да живееш с нея“, помисли си криминален комисар Дан Андершон, а тази, за която си го помисли, седеше само на около два метра от него, от другата страна на голямото си бюро. Лиса Матей не беше някоя, след която той или другите мъже биха се извърнали, ако тя преминеше край тях на улицата, но от там, където сега седеше, тя изглеждаше по-забележителна от всички останали жени, които той беше срещал.

Бледа блондинка, слаба, с тренирано тяло, облечена добре до най-малката подробност и в онази неопределима възраст между трийсетте и четирийсетте години. Със сини очи, в които се четеше приятелска заинтересованост, даже и любопитство, а присъствието ѝ беше такова, сякаш влизаше в главата ти в мига, в който те погледне, а дали би те допуснала в своята при един също толкова кратък поглед, решението беше изцяло нейно.

— Благодаря за сведенията, които ми даде — каза Лиса Матей. — Прочетох това, което си написал, с голям интерес. Най-вече последната версия.

„Което очевидно си направила през двете минути, необходими ми, за да дойда от моята стая до твоята“, помисли си Дан Андершон, но тъй като това беше не някоя друга, а именно тя, той се задоволи само с кимване.

— С почти всяко престъпление положението е такова, че те са маргинални дейности в човешки и морален смисъл. Нарушаваме правилата или разтягаме границите им, с цел да извлечем различни ползи, а в най-простия случай става въпрос за пари, секс или власт. Макар че в твоя случай, Дан, струва ми се, е по-сложно — заключи Лиса Матей и му се усмихна. — Струва ми се, че си дошъл тук, за да облекчиш личната си божа. Независимо че мотивите ти са и благородни, и човешки.

— Моля да ме извиниш, но не разбирам добре — каза Дан Андершон. „Какви ги говори“, недоумяваше той.

— Ако започнем от обективните факти, става въпрос за вероятна връзка между Фон Комер и две лица, за които има доста сериозни основания да се предполага, че е възможно да са замесени в убийството на известен адвокат. От така нареченото алиби на Гарсия Гомес реших за момента да се абстрахирам. Нито той, нито онзи Фредрик Окерстрьом са мили и сърдечни хора и рискът от нови престъпления вероятно преценяваш, както и аз, като значителен. Конкретно това, което в действителност те тревожи, е, че колегите в Сулна не знаят за връзката между Фон Комер и другите двама, и тъй като по душа и сърце си почтен полицай от старите времена, иска ти се хем да им помогнеш да се справят с убийството, хем да избегнеш създаването на допълнителни неприятности. Затова искаш и аз да одобря свързването с полицията в Сулна, за да им разкажем какво знаем, така че напълно те разбирам как разсъждаваш. Това е човешко, мило и коректно в професионален смисъл. Проблемът, за съжаление, е друг. Да оставим настрана това, че ние нарушаваме нашите инструкции, ако им разкажем това, което знаем. Проблемът е съвсем друг, всъщност.

— Че ние на този етап не знаем със сигурност дали Фон Комер е замесен в убийството на Ериксон — каза Дан Андершон. — По този въпрос съм напълно съгласен с теб.

— Прибави и факта, че убийството на адвоката в действителност не лежи на нашето бюро. Но нека оставим това настрана и да погледнем разходите, разтегнем границите на нашите собствени правила и разкажем на колегите в Сулна за връзката на Фон Комер с Окаре и Гарсия Гомес, а впоследствие се окаже, че сме сгрешили — каза Матей със същата приятелска усмивка.

— Да, рискът от изтичането на информация към медиите, в този случай имам предвид, е значително по-голям от обикновено — каза Дан Андершон.

— Като се има предвид фактът, че Еверт Бекстрьом е водещ разследването, ще минат най-много няколко часа, преди да прочетем във вечерните вестници, че полицията е заловила, отварям кавички, най-добрият приятел на краля, затварям кавичките, поради това, че той, отварям кавички, е убил най-известният гангстерски адвокат, затварям кавичките. Или пък да вземем по-мекия вариант в нашия собствен орган „Свенска Дагбладет“. „Близък приятел на краля заподозрян за участие в убийството на известен адвокат“ — каза Лиса Матей, като маркира кавичките с показалеца и средния пръст на лявата и дясната си ръка.

— Което би било най-лошият сценарий, разбирам отлично какво имаш предвид — съгласи се Дан Андершон. „Малко зловещо за моя вкус, въпреки усмивката и благото изражение — помисли си Дан Андершон. — Как да излъжеш такава като Лиса Матей, която вече е вътре в главата ти?“

— За съжаление, това е едва вторият най-лош сценарий — каза Матей и поклати глава. — Да речем, че имаш право и Фон Комер е замесен в убийството на Ериксон и ние им помогнем да го разберат, най-вероятно ще трябва да уведомим нашите политически работодатели, че е крайно време да започнат да мислят за промяна на Конституцията и за премахването на монархията. С оглед на нашата обществена функция, може би няма да имаме голям успех.

— Не — съгласи се Дан Андершон. — Не противоречиш на този, който е насочил нож срещу теб. — А иначе изглежда толкова мила, каза си той.

— И така, какво ще правим, Дан? — попита Матей и го загледа с любопитство.

— Ако питаш мен, бих предложил да постъпим, както правим обикновено — каза Дан Андершон. „Това определено ѝ хареса, очите ѝ почти заблестяха“, допълни наум той.

— Значи сме на едно мнение двамата с теб — заключи Лиса Матей. — Ще постъпим, както правим обикновено, и за твое сведение, лично за твое сведение, ще кажа, че вече съм се заела с чисто практичната страна на нещата.

71

След петъчното заседание на следствената група криминалните инспектори Ян Стигсон и Фелисия Петершон сложиха ухо на релсите и разговаряха с местните таланти в района. Всички информатори бяха трогателно единодушни. Според слуховете в селото „Ангелите на Ада“ от Сулна са се погрижили адвокат Тумас Ериксон да уреди сметките си на земята. Споменаха се отново стари прегрешения и общо взето, като се има предвид кой е пострадалият, не е станало кой знае какво. Различни варианти на същото послание, но никой не е имал съществена информация за предоставяне и единствената полза от цялата работа бяха спестените служебни пари за сведения.

— Това са Окаре и аверите му. Така казват всички, които знаят нещо…

— Че момчетата от АА стоят зад това… Окаре и онзи лудият чилиец, който се занимава с борбите с кучета в Ринкан…

— Богдан и Янко са били тези, които са очистили Ериксон. Макар че Окаре е поставил задачата…

— Стари гадости от обира на автомобила за транспортиране на ценности в Брума преди няколко години. Това е работа на „АА“. Чух, че Грислунд е шофирал автомобила им и че те са взели със себе си и единия, и другия, когато са се махнали от там…

— Кой е държал инструмента, не знам, но определено е джаджа на Окаре. Той се издъни с Ериксон преди няколко години…

И така нататък, и така нататък…

— Ако това беше обикновено гласуване сред бандити, би било ясно — въздъхна Стигсон, след като току-що беше избутал петия за деня доносник от задната седалка на колата им.

— Какво ще правим сега? — попита Фелисия. — Спираме за днес, или?

— Имам нужда да ида до системния18 — каза Стигсон.

— Добре — каза Фелисия и се усмихна. — Тогава аз ще ида до службата и ще напиша доклада ни, тъй като не пия.

— Да, звучи справедливо — съгласи се Стигсон. „Печена е тази Фелисия“, помисли си той.

Четвърт час по-късно Стигсон стоеше на опашката в Систембулагет в „Сулна Центрум“. Никакво разточителство, шест кутии бира и четвъртинка уиски, но тъй като имаше нещо, което трябваше да се отпразнува, поне толкова беше нужно. Ако, от друга страна, в света имаше справедливост, той и жената, с която живееше, трябваше сега да седят в самолета на път към Испания, за отдавна плануваната ваканция. Ако нямаше „ако“ и техният все още неизвестен извършител не беше убил адвокат Ериксон. Рано сутринта жената, с която живееше, отлетя с една приятелка. Освен това прекараха вчерашната вечер в препирни помежду си. Всяка нова изречена дума водеше след себе си друга и нито една от тях не оправяше нещата.

„По дяволите всички“, ядосваше се Стигсон, като тези „всички“ бяха по реда на номерата следните: Ериксон, който би могъл да избере по-подходящо време за скоропостижната си кончина, Тойвонен, който състави списъка със следствената група, и собственият му началник, онзи дебеланко Бекстрьом, един, общо взето, невъзможен персонаж, който вероятно вече седеше в ресторанта от часове и си хапваше сладко, докато той самият и всички останали скъсваха задниците си от работа.

— Как е, момче? Изглеждаш малко унил — каза някой, който стоеше зад гърба му, като постави голямата си ръка на рамото на Стигсон.

Зад него на опашката стоеше Роле Столхамар. Бивш колега, легенда както сред полицаите, така и сред бандитите.

— Столис — изрече Стигсон. — Какво става? Впрочем драго ми е да те видя.

„Навършени седемдесет, два метра висок, сто и двайсет килограма мускули и кости, гарвановочерни коси. Макар че косата трябва да я е боядисвал“, помисли си Стигсон.

— Петъчно посещение на системния — поясни Роле Столхамар и вдигна широките си рамене. Това е мястото, където можеш да видиш полицаите днес, и тези, които са се пенсионирали, и тези като теб. Които се щурате напред-назад, сякаш имате мравки в гащите. Как вървят нещата с Ериксон, между другото?

— Ако нямаш друга работа, можем да поговорим на по бира — предложи Стигсон. „Ако има някой, който е дочул нещо, това трябва да е Роле“, предложи той.

Десет минути по-късно те седяха в китайския ресторант в „Сулна Центрум“. Общо взето, същата бира както в местната кръчма, залепена до Систембулагет, с тази разлика, че по това време на деня тук нямаше хора, което опредеш избора, при положение че разговорът щеше да е поверителен.

— Спомням си последното си разследване на убийство, преди да ме демобилизират и да сдам значката и пищова — каза Роле, като гаврътна една голяма бира и едно малко уиски веднага щом се настани на масата. — Беше едно гей убийство, в Сьодер. Трябва да са минали повече от десет години оттогава. Тъжна история беше. — Столхамар се заклати, като се усмихна с половин уста. Кимна и вдигна чашата си.

— Наздраве — каза Стигсон, който, разбира се, също беше поел едно уиски. — Не се изясни какво беше станало.

— Така и не разрешихме случая — каза Роле Столхамар. Въздъхна и поля уискито с няколко големи глътки бира. — А и как, по дяволите, бихме могли, когато водещ разследването ни беше онзи дебеланко Еверт Бекстрьом.

— Да, обаче тук в Сулна му потръгна. Много му потръгна, даже — каза Стигсон. — Май не се е провалял на разследване на убийство, откакто дойде тук. „Той все пак ми е началник“, прецени той.

— Да, да, така е. Спомням си, когато той ме тикна в пандиза, понеже си науми, че съм убил Кале Даниелсон, най-добрия ми приятел. Този човек просто си няма еша.

— Да, но накрая случаят се разреши. Всъщност именно Бекстрьом го разреши — каза Стигсон.

— Да, всъщност така беше, да. Това, което искам да кажа, е само, че човек трябва да внимава, когато назначава такъв като Еверт Бекстрьом за разследване на гей убийства. Нали знаеш какво мисли той за гейовете? А и за Ериксон, в това число. Поправи ме, ако греша, но май случаят беше точно такъв, че Ериксон защитаваше онзи ездач на камили Афсан Ибрахим, когато той беше обвинен за опита за убийство на Бекстрьом. И онези приказки, които се чуха на процеса, че Еверт е трябвало да получи подкуп от по-големия брат на Афсан, Фаршад. А Бекстрьом съвсем не е човекът, който ще забрави подобно нещо. Какво стана с онзи стар параграф за отвода?

— Ти лично какво мислиш? Кой видя сметката на Ериксон? — попитан Стигсон, който чувстваше силна нужда да смени темата.

— Ако говориш с нашите местни бандити, те са изненадващо единодушни по въпроса — каза Роле Столхамар, като вдигна празната си чаша с усмивка и я показа на сервитьорката. — Ако питаш мен, мисля, че това са пълни глупости.

— Какво искаш да кажеш?

— Че Фредрик и Анхел са го направили — поясни Роле Столхамар. — Впрочем ти знаеш много добре, както и аз, че Гарсия Гомес се биеше в „Глобен“19 по времето, когато Ериксон е бил убит.

— Значи го знаеш. Любопитно. Откъде разбра? — попита Стигсон.

— Ако си бил полицай, оставаш си такъв за цял живот — каза Столхамар с красноречиво повдигане на раменете си. — Кой от твоите колеги ми го каза обаче, забравих — добави той, като вдигна чашата, която току-що беше получил. — Да му се не види, от толкова много говорене ми пресъхна гърлото.

— Наздраве — каза Стигсон. „Ако си бил полицай, оставаш си такъв за цял живот и по-вярно не би могло да бъде“ — повтори си той.

— Не — каза Роле Столхамар натъртено, веднага щом остави чашата на масата. — Ако те интересува какво мисля, ето това мисля, че може да забравиш както Окаре, така и Гарсия Гомес и всичките им останали приятели. Не защото им липса доброто желание да светят маслото на Ериксон. Не това искам да кажа.

— А какво искаш да кажеш?

— За нищо на света не биха отишли да го убият в къщата, където живееше. Забрави — каза Роле и кимна. — Та това е същинска крепост. Камери и аларми навсякъде. Окаре не е толкова тъп. Ако искаше да свети маслото на Ериксон, щеше да свърши тази работа преди много години.

— Във всеки случай, доколкото ни е известно, Окаре няма алиби за времето на убийството — каза Стигсон. „Какъв късмет, че Бекстрьом не те чува“, помисли си той.

— Ако не е бил на галавечерта да гледа Гарсия Гомес, значи си е бил вкъщи при момичето си — каза Роле и вдигна рамене. — Голяма слабост са му жените, на добрия стар Окаре. Толкова голяма слабост са му те, колкото и той на тях.

— Според областната криминална служба това вече е проверено. Не е посетил нито една от всичките си дами, според това, което те твърдят, поне не и тази вечер — възрази Стигсон.

— От къде, по дяволите, могат да знаят — изсумтя Роле. — Аз пък чух, че си е намерил нова. Една датчанка, с която се запознал чрез датските си братя. По-добро от това, здраве му кажи.

— И как се казва тя? Новата му дама? Датчанката?

— Никаква идея — каза Роле и поклати глава. — Нали знаеш, Ян. Един истински мъж не говори за тези неща. Човек никога не говори за жените, с които има нещо общо.

— Добре. Да я оставим. Кой тогава е бил? Който го е направил — попита Стигсон.

— Грешен въпрос — каза Роле. — Кой не го е направил? Кой не би имал причина да утрепе този негодник Ериксон? Трябва да ги има в изобилие. Съседи, стари гаджета, бивши приятели, клиенти, жертви на престъпления, а в добавка и няколкостотин бандити, с които се е сблъсквал по различни поводи.

Ериксон беше гангстер. Само че гангстер с диплома по право.

— Искаш ли още нещо, Роле? — попита Стигсон в желанието си да смени темата, като кимна към празната халба на Столхамар.

— Достатъчно — каза Роле и поклати глава. — Крайно време е да се надигам. Освен това, ще хапваме заедно със стар приятел. А ти искаш ли нещо впрочем? Едно за из път, към къщи. Ако си на път към къщи, разбира се.

— Не — каза Стигсон. — Бирата е достатъчна. Мисля да платя.

— Забрави — каза Роле. — Заведението черпи — поясни той и кимна към сервитьорката им, която се усмихна и кимна в отговор.

— Заведението черпи? За какво?

— Бях тук онзи ден след мача на стадиона. „Плъховете“ биха Синьо-белите. За съжаление, неколцина колита20 бяха сбъркали пътя към дома, към Гьоте21, и правеха номера на персонала, когато влязох за една малка бира преди лягане.

— Такава, значи, била работата — каза Стигсон и кимна на легендата от другата страна на масата. „А трябва да е минал седемдесетте, все пак“, помисли си той.

— Така че се озоваха по задници на земята — поясни Роле. — Собственикът ми даде по бира на бандит. Предложението важи през цялата седмица. Аз не съм като Бекстрьом, ако това си мислиш. Никакви такива подкупи и ченгеджийски отстъпки. От друга страна обаче, не ми пречи да приема заплащане за добре свършената работа.

— В такъв случай благодаря — каза Стигсон. „Не, определено не приличаш на него — помисли си Стигсон. А че са открили кръвта на Гарсия Гомес на балконската врата на Ериксон, също някой вероятно му е казал. Ако си бил полицай, оставаш си такъв за цял живот.“

72

Най-после петък!

За начало един дълъг обяд в едно от неговите любими заведения. Тапас ресторанта на улица „Флеминггатан“, който беше много удобен, тъй като се намираше само на няколко преки от следващото място в програмата.

Бекстрьом си поръча богат избор от разнообразни деликатеси — шунка, колбаси, кюфтенца, морски дарове, сирена, малки омлети и различни пържени вкусотии, които после поля с испанска бира и няколко силни питиета, въпреки че собственикът на заведението, когото той познаваше добре от предишни посещения, се опита да му пробута чаша сухо шери.

— Не пия такова — каза Бекстрьом и поклати кръглата си глава. — Нос радост бих приел да ме почерпиш с още една водка.

— Господин комисарят непременно трябва да опита сухото шери — каза съдържателят и тъжно поклати глава. — Сред моите сънародници това е традиция, когато ядем нашите тапас.

— Значи, затова е толкова голяма разликата между лъжливите и истинските испанци — каза Бекстрьом и се усмихна любезно. „Клетникът изглежда като оклюмало андалуско куче след дъжд и защо, по дяволите, не прилага обичая си там, откъдето идва? В противен случай, няма да е зле да си отиде отново у дома.“

След като се нахрани, слънцето се показа отново и Бекстрьом излезе на въздух, изпи кафето си с испанско бренди, сложи черните си очила за разузнаване, за да изостри апетита си, преди предстоящото посещение при госпожица Петък.

До там той отиде пеша, а когато легна на широката, облицована с кожа масажна кушетка, промени обичайната си програма и я извърши в обратен ред. „Вероятно е от силно подправената храна и всички пикантни сосове“, реши Бекстрьом, когато той избра да започне с ездата на салама и да завърши с отпускащото въздействие на масажа ѝ върху мускулите и ставите му. Към края на ездата малката Петък започна да мърмори несвързано със затворени очи, а когато настъпи моментът, тя показа бялото на очите си и просто изкрещя. Всичко това на полски, което за един истински швед като него си беше чисто бръщолевене.

„В действителност тя трябва да ми плаща, като се имат предвид всички звуци, които трябва да изтърпявам“, помисли си Бекстрьом, докато пъхаше обратно щипката с банкнотите в джоба си и излизаше на улицата, за да се върне у дома си и да изпълни третата точка от натоварената си програма.

След тричасова дрямка той се събуди. Свеж като репичка и с мисъл, ясна като кристал. След това той посвети цял час на вземането на душ, мазането с ароматни помади, а накрая много грижливо се облече.

После провери крайния резултат в огледалото в антрето си, кимна одобрително на това, което видя, повика такси по телефона, наля си едно за из път — този път не си взе таблетки за смучене — и се отправи към ресторанта, където щеше да вечеря със стария си познат Йегура. Щом часовникът удари осем, той влезе във фоайето на сутерена на Операта, без съмнение най-изисканият ресторант в Швеция. „Никакво разточителство — каза си Бекстрьом. — Ще бъде една обикновена вечеря от три блюда.“ А всичките му ограничени и банкрутирали колеги сега седяха пред телевизорите си, в компанията на намусените си вещици, слабоумните си деца, кутии от пица, царевични пръчици и изветряла бира.