Истинската история за носа на Пинокио

147

Бекстрьом започна празнуването си на Мидсомар в службата. Погрижи се да попълни всички протоколи за изземване и останалите документи по такъв начин, че в най-лошия случай да може да се измъкне, като прехвърли вината на нечовешкото си служебно натоварване, в случай че някой му направи забележка относно забавянето на отчета за това, което беше свършил. Докато работеше, ругаеше без прекъсване по адрес на онези негодници, с които се беше озовал в един отбор. Накрая позвъни на Надя, единствената, на която можеше да има доверие, и я помоли да провери дали не е пропуснал нещо. После си отиде вкъщи и направи сериозен опит да се хване за своите стари, твърдо установени практики. Да се върне към обичайния си начин на живот.

Обядът мина точно както обикновено. След това ударите върху него започнаха да се сипят един след друг, забиха нож в гърба му и към края на нощта му се случи нещо, което застраши цялата му представа за света.

Когато след една умерено дълга разходка в приятно темпо застана пред вратата на студиото за физиотерапия на госпожица Петък, той бе посрещнат от съобщение, че дейността е преустановена за момента. Кой го беше оставил и защо, не ставаше ясно, но тъй като Бекстрьом се сещаше за най-малко един подател, с когото не искаше да се среща, той мирно и тихо си тръгна оттам.

Поради липса на по-добра възможност се прибра у дома. Потърси утеха в може би малко повече подкрепителни питиета, преди най-накрая да заспи на собствения си диван. Когато се събуди, беше вече осем вечерта, ситуацията беше критична, не го свърташе на едно място, но както много пъти преди това му дойде блестяща идея и той набра номера на счетоводителката, с която се беше запознал миналия уикенд.

Дори не получи възможността да остави съобщение на гласовата ѝ поща. Номерът беше закрит и сега му оставаше единствено решението, което можеше да намери в собствения си клуб на обожателките в мрежата.

„В най-лошия случай ще трябва да поръчам едно такси и да докарам тук първата възможна“, помисли си Бекстрьом, докато прехвърляше най-новите включвания на собствената си електронна страница.

Имаше едно, което се открояваше сред всички. То бе подписано именно като „Счетоводителката“, която имаше лични впечатления от бекстрьомския голям салам, когото тя, с цел събиране на по-подробна информация за потребителите, както и в духа на колегиалността, с радост би желала да удостои с още един рунд. В чисто размерен смисъл тя нямала никакви особени забележки. Като се изключат обичайните мъжки преувеличения, притежателят на големия салам бил създаден точно както всяко друго магаре. По-точно като малко магаренце, що се отнася до по-ниско разположените части.

Проблемът бил, че имало и други прилики. Което правело избора между мъжа с големия салам и съответния магазин за месни деликатеси ясен. От собствен опит, и ако тя сега била изправена пред избор, би предпочела второто, не на последно място и поради факта, че няма да ѝ се налага да се ангажира с приносителя на продукта. Във връзка с последния женски възглед тя не смяташе да се впуска в подробности по отношение на неговия човешки възглед имаше една малка подробност в един, за съжаление, значително по-обширен контекст.

Един час по-късно Бекстрьом се озова на бара в един от плаващите ресторанти край Нор Меларстранд. Поръча си няколко студени бири, силни питиета и топли сандвичи, че ако падне мъртъв, поне да не е от глад и жажда. За всеки случай си беше сложил и тъмните си очила за разузнаване, за да не привлича ненужно внимание.

Когато след още около два часа напусна заведението, той за малко да не уцели подвижното мостче, а когато стъпи на твърда земя, тя доста се люлееше под краката му. Не успя да хване такси и когато с известна мъка и с крака, които трудно го държаха, бе повървял малко нагоре по улицата, играта сериозно загрубя. По-надолу по улицата изскочи един огромен негър, който му викаше. Беше черен като сажди, голям колкото къща и бърз като газела и беше съвсем очевидно, че се готви да го обере. Когато Бекстрьом се наведе, за да извади на помощ малкия Сиге, единственото, което успя да направи, беше да се изтърси на задните си части на земята.

Там той поседя няколко секунди, докато черният обирджия пристигна, вдигна го, изтупа го, подаде му щипката с банкнотите, която се оказа, че бил забравил на бара, и го попита дали да повика линейка, или може и обикновено такси.

Бекстрьом прекара по-голямата част от почивните дни в леглото. Опита се да въведе някакъв ред в мислите, които святкаха като плоски мълнии в цепещата го глава, но не постигна кой знае какъв успех. Той дори проведе емпиричен експеримент, за целта на който внесе портрета на свети Теодор в банята, сложи си очилата за разузнаване и угаси светлината, като по този начин искаше да изследва дали изключително белокожият и дебел Теодор ще промени цвета на кожата си от простия факт, че сега наоколо беше тъмно като в рог. Дали неговият нощен помощник в действителност не беше един напълно обикновен швед и дали той не е станал просто жертва на оптическа измама.

Теодор светеше като кандило в тъмнината.

„Нищо не разбирам“, помисли си Бекстрьом, поклати глава и се върна в леглото.

В неделя неговият личен репортер се обади, за да го моли за помощ. Пресотделът на кралския двор бил на бойна нога. Отричали каквато и да е връзка с организираната престъпност с разни руски произведения на изкуството и с един бивш консултант и изкуствовед на хонорар.

Освен това получили подкрепа от изостаналия далеч назад в надпреварата конкурент на вестника им, който внезапно и категорично сменил посоката, работите изведнъж му потръгнали и напълнил целия вестник с обичайните кралски репортажи.

— И така, какво ще правим? — попита репортерът.

— Не питай мен за това — каза Бекстрьом. — Аз не съм журналист, а полицай.

148

В понеделник, когато пристигна в службата, срещу него беше подаден сигнал в полицията. Съобщението беше в пощенската му кутия. То беше от отдела за защита на животните в центъра и гласеше, че е заподозрян в груба жестокост към животно. Според анонимния подател на сигнала Бекстрьом от около два месеца „проявявал небрежно отношение и упражнявал тормоз“ над папагал, чийто собственик бил. По тази причина искаха възможно най-скоро да се свърже с отговорния следовател, временно изпълняващия длъжността криминален комисар, Росита Андершон-Триг, за да уговорят време както за инспектиране на мястото на престъплението, апартамента му на улица „Инедалсгатан“ в Стокхолм, така и за да проведат разпит с него.

„Без съмнение малкият Едвин“, досети се Бекстрьом, който след миналия уикенд беше напълно наясно с мащабите на злото, което го заобикаляше. Забравете, си рече той, позвъни по спешния телефон на Патицата Карлсон и я помоли да се отбие в неговия кабинет.

— Какво искаш да направя? — попита Патицата.

— Позвъни им, поздрави ги от мен, обясни им, че не притежавам никакъв папагал и ги помоли да си заврат сигнала отзад.

— Дадено — каза Патицата. — Това ли е всичко? Не искаш ли да им строша и някой и друг кокал в добавка?

— С удоволствие — съгласи се Бекстрьом.

Патицата едва бе затворила вратата след себе си, когато почука следващият посетител. Беше Йени Рогерсон, която изглеждаше точно както обикновено и искаше да обсъдят последната им задача. „Каква задача“, зачуди се Бекстрьом и посочи към стола си за посетители. Крайно време да предприеме нови действия относно малката Йени, преди тя да изчезне на почивка с всички рискове, които това би могло да означава за една млада жена.

— Признавате ли, че бях права, или да? — попита Йени.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид нашия случай. Ако трябва да кажа мнението си, мисля, че бях права, общо взето, от самото начало. Връзката между възрастната жена Линдерот-Хамилтон и Фон Комер и Ериксон. Кръстника е стоял зад всичко. Говорих с татенцето. Той ме поздрави и ви изпраща много здраве. Какво ще кажете да излезем и да го отпразнуваме? Дискретно, разбира се.

— Нека да си помисля — отвърна Бекстрьом. „Може ли човек в действителност да има повече от десет точки по десетобалната скала за чукане и как да се избегне едно ново нещастие като озоваването в кревата с дъщерята на колегата Рогерсон“, помисли си той.

— Предай му и от мен много поздрави — каза Бекстрьом. — Ще те попитам нещо в съвсем друга връзка, моля те, не се обиждай, но сигурна ли си, че той наистина е твой баща? Вие не си приличате особено — ако мога така да се изразя.

Това не бил първият път, когато Йени чувала тези подозрения. Първия път тя била само на десет години. Именно баща ѝ внезапно отказал да плаща издръжката въз основа на същия аргумент. Тогава нейната майка, Гун, го съдила, принудила го да даде кръвна проба и доказала бащинството чрез анализ на ДНК.

— Какъв беше резултатът? — попита Бекстрьом, който отказваше да се прости с надеждата за един по-добър свят, въпреки че вече знаеше отговора.

Ни най-малко съмнение. Вероятността да бил някой друг освен него, била точно нула процента.

— Макар че разбирам какво имате предвид — каза Йени. — Сега какво ще кажете да идем да хапнем? Преди да потегля на моята ваканция в края на седмицата.

— Би ми било приятно — каза Бекстрьом. — За съжаление обаче, трябва да поработя извънредно. Малко е натоварено точно сега.

„В най-лошия случай може да направим нов ДНК тест. Нали технологията постоянно се развива.“

Следобед му позвъниха от втория по големина вечерен вестник и го попитаха дали биха могли да получат едно интервю от него. Според това, което те научили по заобиколни пътища, Бекстрьом бил стигнал до дъното на всички тези фалшиви обвинения, насочени срещу краля.

— Значи, сте дошли точно при когото трябва — каза Бекстрьом. „Крайно време е за смяна на лагера.“

Вечерта Йегура се обади на Бекстрьом в дома му, звучеше почти екзалтиран и просъска нещо неразбираемо от рода на „кръгът се е затворил“. Самият той бил в Санкт Петербург, където тъкмо завършил най-бързата сделка в историята на изкуството. Относно подробностите той предпочитал да говорят на четири очи.

— Какво искаш да кажеш? — попита Бекстрьом. „Кръгът е затворен — помисли си той. — Какъв кръг?“

— Новото татенце на всички руснаци след последния цар, Николай II — повтори Иегура. — Нали разбираш какво имам предвид?

— Разбира се — отвърна Бекстрьом, който си нямаше никакво понятие.

— Какво ще кажеш за един обяд утре? Да похапнем, да отпразнуваме победата, да изясним подробностите.

— Звучи добре — каза Бекстрьом. „Само да не го оберат преди това“, помисли си той, след като затвори слушалката.

149

Във вторник Бекстрьом оглави класациите във втория по големина вечерен вестник в страната. В едно ексклузивно интервю на четири страници „най-известният детектив, разследващ убийства“, в подробности разясни по-конкретните обстоятелства около измамите с произведенията на изкуството, в които бил замесен „вече починал известен адвокат“. Кралят нямаше никаква връзка тук, нито пък някой от неговите роднини. Въпросните произведения на изкуството принадлежали по наследство на една възрастна шведска пенсионерка и тъй като тя искала да остане анонимна, Бекстрьом, разбира се, бил възпрепятстван да каже коя е тя.

В края на интервюто Бекстрьом се впускаше в принципни размишления по отношение на условията, при които съществуваше и се прилагаше свободата на печата в една демократична страна като Швеция.

Лично за него свободата на пресата била свята, а защитата на информатора представлявала нейният фундамент. В същото време той съжаляваше, разбира се, че почиващи върху неверни данни статии биха могли да нанесат вреда на отделни лица, и като стар приятел на шведската монархия отбеляза с тъга в сърцето, че за съжаление, сега това сполетяло дори краля на Швеция, Карл XVI Густав.

Докато читателите на вестници в страната попиваха мъдрите Бекстрьомови думи, той самият обядваше с Йегура, който му разказваше за сделката, извършена от него в Санкт Петербург предния ден с представителя на един много високопоставен руски клиент, който за момента искаше да остане анонимен.

Що се отнася до икономическата част, след продължителни преговори, най-накрая постигнали съгласие за сумата от двеста и петдесет милиона шведски крони. Веднага щом Йегура оправел практическата част, щял, естествено, да се погрижи Бекстрьом да получи двайсет и петте милиона, за които той и Йегура си стиснали ръцете. За да не се налага да понася лишения междувременно, му уредил малка сума в брой от един милион шведски крони. В случай че Бекстрьом се чуди защо кафявият плик, който се намирал пред него на масата, е значително по-дебел, отколкото обикновено.

— Кръгът е затворен — заключи Йегура като примигна и вдигна чашата си.

Новият потребител, новото татенце на всички руснаци, дори нямал намерение да скрие малкия Пинокио в собствения си таен банков сейф. Наесен и Пинокио, и той щели да се покажат пред почитателите на изкуството от целия свят на специална изложба в Ермитажа в Санкт Петербург. Там също и Бекстрьом можело да бъде поканен като почетен гост.

— Имаш ли някакви въпроси? — попита Йегура, понеже Бекстрьом беше мълчал, общо взето, през цялото време.

— Не — отвърна Бекстрьом и поклати кръглата си глава. — Какви въпроси?

150

Докато Бекстрьом обядваше заедно със стария си познат Йегура, Лиса Матей четеше броя за деня на втория по големина вестник в страната и изведнъж усети как е на път да загуби контрол над себе си. „Този човек просто си няма еша“, помисли си Лиса Матей, изправи се рязко, взе със себе си вестника и се втурна направо в кабинета на най-висшестоящия си началник.

— Заповядай, седни, Лиса — каза генералният директор и се усмихна любезно. — Ако се питаш дали съм прочел днешния вестник, отговорът е „да“.

— Какво ще правим?

— Нищо — отвърна генералният директор и поклати глава. — Нека не подценяваме комисар Бекстрьом. Ако питаш мен, съвсем неофициално, мисля си дори, че човекът има известен талант за смешник. Като на онази снимка в днешния вестник, на която той стои на моста към Льовьон, с двореца „Дротнингхолм“ на заден план, и прави знак „стоп“ с ръка на тези, които гледат. Като старовремски пътен полицай, който възнамерява да не пусне жива душа през моста.

— Да, видях я — потвърди Лиса Матей. — Нямаше как да я пропусна, ако мога така се изразя.

— Или може би като един днешен Свети Дюва34, който защитава трона — заключи генералният директор и се изкиска доволно. — Освен това има още едно нещо, което трябва да знаеш. Само за твое сведение, за момента.

— Слушам — каза Лиса Матей.

Преди няколко часа техният контакт в Москва се обадил, за да им съобщи, че тръгнали слухове, че руският президент Владимир Путин предвиждал по-късно през лятото да връчи медала „Пушкин“ на комисар Еверт Бекстрьом.

— Медала „Пушкин“?

— Медалът „Пушкин“ е най-високото отличие, което Русия може да даде на чуждестранен гражданин.

— На Бекстрьом? Но защо?

— Медалът „Пушкин“ се връчва на лица, които имат изключителен принос в областта на изкуството, културата и хуманитарните науки. Става въпрос само за постижения, които имат решаващо значение за Русия и нейния народ. Досега той е връчван само няколко пъти, а това ще е първият път, в който чуждестранен гражданин ще го получи. Освен това сега за първи път президентът лично ще го връчи. От Владимир Путин за Еверт Бекстрьом. А защо, ще трябва май да помислим.

— От Владимир Путин за Еверт Бекстрьом?

— Да.

„Или обратното“, помисли си Лиса Матей и само кимна.

151

Когато Бекстрьом в сряда сутринта отвори вратата на апартамента си, за да отиде на работа, забеляза, че някой беше закачил една найлонова торбичка на дръжката на вратата му. Бяла найлонова торбичка без надписи, а в нея имаше бяла кутия за обувки, като на нея отново не пишеше нищо. Ако тя съдържаше бомба, която се задействаше от обикновен лост, Бекстрьом щеше да е вече мъртвец.

Сега обаче той остави любопитството му да надделее, претегли внимателно торбата с ръка, преди да я внесе в апартамента си. Постави я на масичката в антрето и повдигна капака. В кутията лежеше малкият Исак. Почиваше в мир, легнал по гръб, с език изплезен настрани от кривата му човка. Около врата му имаше плътно увита стоманена жица, а на гърдите му беше поставена красиво написана на ръка бележка.

„Parlava troppo“, прочетете Бекстрьом.

Бекстрьом пъхна торбичката, кутията и Исак в същата чанта, в която беше съхранявал най-различни деликатни вещи през годините. Помоли Надя да дойде в неговия кабинет. Показа ѝ съдържанието на кутията и я попита дали би могла да му помогне да разтълкува посланието, написано на бележката.

Разбира се, че можеше. „Parlava troppo“ беше установен израз сред неаполитанската мафия.

— Италиански — каза Надя. — На шведски това означавало приблизително, че той е говорил прекалено много.

Бекстрьом беше получил съобщение от някого, който най-вероятно знаеше с какво се занимава той. Ако се погледнеше всичко откъм положителната страна, не Бекстрьом лежеше там. Това беше само едно приятелско настойчиво напомняне, че занапред от него се очаква да държи устата си затворена.

— Искаш ли да подадем сигнал? — попита Надя.

— Не — отвърна Бекстрьом и поклати глава. — Искам да се отървеш от тялото.

— Значи си дошъл точно при когото трябва — каза Надя.

— Какво искаш да кажеш? — попита Бекстрьом.

— Нали съм рускиня — поясни Надя и се усмихна. — Мисля да го направя по руския начин. След пет минути няма да има нито умрял папагал, нито картонена кутия, нито найлонова торбичка, а този разговор между нас никога не се е състоял.

— Благодаря — отвърна Бекстрьом.

— При едно условие — добави Надя.

— Слушам — отвърна Бекстрьом.

— Non parlerai troppo.

— Обещавам — каза Бекстрьом.

Бекстрьом прекара останалата част от деня зад здраво залостената си врата.

Както обяда си, така и вечерята изяде заедно с малкия Сиге, докато се опитваше да въведе някакъв ред в новата икономическа ситуация, в която обстоятелствата го бяха поставили. За всеки случай той взе листове и писалка, за да направи списък на всички практически проблеми, които изпълваха ежедневието на един мултимилионер. Новото му предприятие, за което Йегура обеща да му помогне, предложението на Слободан за съсобственичество в една много доходоносна игрална зала, а може би дори и нови зъби за Надя.

Бекстрьом дълго седя над списък, който ставаше все по-дълъг и по-дълъг, и прекъсна работата си чак когато Патицата Карлсон му позвъни.

— В къщи ли си? — попита Патицата. — Има една работа, за която трябва да поговорим.

— Не, на път съм към кварталния си ресторант, за да вечерям — излъга Бекстрьом, който все още се събуждаше нощем облян в студена пот, след като беше сънувал кошмари във връзка с последното гостуване на Патицата в дома му.

— Тогава ще се видим там — каза Патицата и тъй като тя незабавно приключи разговора, беше твърде късно за допълнителни опити за измъкване.

На Бекстрьом се наложи, общо взето, да натъпче храната в себе си и когато Патицата се появи един час по-късно, той се отърва, като я почерпи само с една голяма бира.

— Какво стана със сигнала от заешкия отдел? — попита Бекстрьом.

— Оправен е — каза Патицата. — Сигналът е вече отписан.

— Как го уреди?

— Обясних им, че си се отървал от изчадието. Освен това им казах няколко думи на излизане, така че не вярвам да се случи отново.

— Благодаря за това — каза Бекстрьом. — Обади се, ако мога да направя нещо за теб.

— Да — отвърна Патицата и кимна. — Всъщност точно за това дойдох.

— Говори — подкани я Бекстрьом, облегна се на стола и отпи малка глътка от коняка, който току-що му бяха донесли.

Патицата Карлсон щяла да се мести. Тя не се чувствала добре в малкия си, тесен апартамент от две стаи в Берисхамра и преди няколко дни получила предложение от свой познат, чието семейство тъкмо се увеличило, да купи неговия и на приятелката му два пъти по-голям апартамент във Филмовия град в Сулна. На висок етаж, собствен балкон, в състояние като нов, на пешеходно разстояние от работата и само три милиона като първоначална вноска.

— Не разбирам много добре — каза Бекстрьом. — Това какво общо има с мен?

„Три милиона“, помисли си той.

— Мисля да взема назаем парите от теб — каза Патицата.

— Така ли мислиш? — изрече Бекстрьом. — Един въпрос от любопитство. Каква очакваш да е лихвата?

— Нула процента — отвърна Патицата Карлсон и му се усмихна любезно.

— Нула процента — повтори Бекстрьом. — Защо да го правя?

— Чувал ли си истинската история за носа на Пинокио? — отвърна Патицата Карлсон.