Истинската история за носа на Пинокио

128

Първото нещо, което Бекстрьом направи през новата работна седмица, беше да говори с Надя.

— Какво знаем за компанията, която е собственик на онзи „Мерджан“, за който получихме сведения? — попита Бекстрьом.

Според Надя вече знаели доста неща. Акционерното дружество „Йенко“ било основано през януари 1975 година, почти точно половин година, преди филмът „Кръстникът 2“ да се появи в шведските киносалони. Оттогава се занимавали основно с внос и продажба на италиански хранителни стоки и деликатеси; маслиново масло, макаронени изделия, вина, колбаси, шунка, сирена. Това било както добре управлявано, така и доходоносно предприятие.

Търговия на едро в хранителния сектор, централен офис и склад близо до Малмьо, десетина служители, като за четиридесетгодишния период, през който са развивали дейността, никога не са били на червено по отношение на счетоводството, нито пък са имали някакви проблеми с властите. Плащали са данъците си и осигуровките навреме и всички разрешителни, от които са имали нужда, изглежда са били наред. През последните години оборотът се е движел около двайсет милиона на година.

— В това всъщност няма нищо необичайно, но исторически погледнато, изкарвали са по някой и друг милион на година — обобщи Надя.

— За какво им е било нужно да купуват коли на лизинг тогава? — попита Бекстрьом.

Според Надя това била една историческа отживелица от по-ранната и по-разнообразна дейност на компанията. По онова време те също така се занимавали с финансиране за ресторанти в институционален мащаб, кетъринг, организиране на празненства и други подобни. В някакъв момент закупили някакво по-малко предприятие, което се занимавало с обслужване на лимузини. Тези разновидности на дейността били закривани постепенно и единственото, което останало от дейността с наемането на автомобили, бил въпросният „Мерцедес“.

— На четири години е, струвал малко над един милион без ДДС, когато е бил закупен. Стойността към момента вероятно е около половин милион — заключи Надя.

— На мен това ми звучи като обикновено пране на пари — възрази Бекстрьом.

Тази мисъл беше споходила и Надя, макар тя никак да не беше сигурна, че нещата стояха така.

— Простото обяснение май е, че те все пак наистина се занимават с това, което казват. Работили са го в продължение на дълги години и нито полицията, нито данъчните власти, както се вижда, не са реагирали.

— Кой е собственик на компанията? — попита Бекстрьом.

— Една истинска барутлия жена, както изглежда — отговори Надя с лека усмивка. — Казва се Андреа Андолини, на деветдесет две години. Тя живее в Малмьо от петдесет години и също от толкова време е шведски гражданин. През целия си живот е работила в ресторантския бранш, като най-вероятно е пристигнала тук с първата миграционна вълна на работна ръка през шейсетте години. Никога не се е омъжвала, няма деца и все още председателства управлението на компанията.

— Да, изглежда са жилави тези пекари на пици — въздъхна Бекстрьом.

— Сега вероятно се питаш каква е роднинската ѝ връзка с Кръстника — продължи Надя. — Аз също гледам по някой и друг филм от време на време всъщност — уточни Надя, като забеляза изненадата на Бекстрьом.

— Да, каква е роднинската им връзка? — попита Бекстрьом. „Сече ѝ пипето на рускинята, като бръснач“, помисли си той.

— Имаше нещо в името на фирмата, което привлече вниманието ми. Останалото свалих от мрежата. Андреа Андолини е леля на Кръстника. Само че не на Вито Корлеоне, роден Андолини, а на нашия собствен местен кръстник тук в Сулна, Марио Грималди. Който впрочем е родом от Неапол, а не от Сицилия.

— Кой да предположи — каза Бекстрьом.

— Да, разбира се. Наистина е доста странно как стоят нещата — съгласи се Надя.

— Извади няколко хубави снимки на Грималди и да проведем ново допитване до съседите на Ериксон. Нали имаше един свидетел, който видял някакъв възрастен кучи син с побелели коси, който седял на стълбите, водещи към къщата на Ериксон? По същото време, когато Ериксон е умрял.

— Вече се работи по въпроса — каза Надя. — Фелисия ще разговаря със свидетеля днес следобед.

129

Една следствена група със силно редуциран състав, която не изглеждаше кой знае колко дееспособна, дори и като се вземе под внимание, че беше понеделник и че техните двама съдебни лекари по всяка вероятност ги бяха лишили от един убиец и очакващата го доживотна присъда, като вместо това им бяха оставили в най-добрия случай един най-обикновен извършител на насилствено престъпление и присъда от около две години лишаване от свобода.

— Наистина е радостно за такъв стар полицай като мен да бъде посрещнат с толкова голям ентусиазъм — отбеляза Бекстрьом и хвърли мрачен поглед на присъстващите.

— Ами да, като се вземе предвид това, което ни казаха нашите съдебни лекари, и случилото се там в Нюшьопинг с Окаре и Гарсия Гомес и нашия собствен свидетел, май не е толкова учудващо — каза Аника Карлсон.

— Говори за себе си — прекъсна я Бекстрьом. — Аз лично не оставям нищо свършено наполовина. Искам да пипна този неизвестен извършител, който е налагал Ериксон, докато сърцето му е сдало багажа. Това е първото.

— Записано е — каза Аника Карлсон.

— Не ме прекъсвай. Освен това искам да пипна и неговия неизвестен съучастник, който е осрал дивана на Ериксон, и ако той случайно го е направил просто за да ни се подиграе, то следва да му се предяви подозрение за нанасяне на щета. Това е второто. Достатъчно ясно ли се изразих?

— Напълно ясно — каза Аника Карлсон. — Има ли нещо друго, което бихме могли да направим за шефа?

— Разберете какво всъщност е станало онази вечер в къщата на Ериксон. Как може една обикновена караница за няколко картини да завърши с всеобща гангстерска война? Това беше третото.

— Разбира се, шефе — каза Аника. — Нещо друго?

— Всички финансови подробности и всички документи, които ще бъдат написани, аз на драго сърце прехвърлям на теб — каза Бекстрьом. — Погрижи се да изпратиш всичко, което имаме за Окаре, Гарсия Гомес и Афсан Ибрахим на колегите в Сьодерманланд. Не забравяй да ги попиташ дали не са склонни да поемат също така и онази заплаха. Срещу Даниелсон и момичето, което работи в неговата кантора.

— По този въпрос вече се работи — каза Аника Карлсон.

— Добре — отвърна Бекстрьом. — Времето за утрешното съвещание ще бъде уточнено по-късно през деня.

Очаквам тогава всички да са тук, така че най-после да можем да приключим тази тъжна история. Просто правете каквото ви казвам. От това по-лесно, здраве му кажи. Толкова ли е трудно за схващане?

130

„Малката Фелисия изглежда щастлива“, помисли си Бекстрьом, когато той излезе от срещата и я видя да му се усмихва и да му маха.

— В моя кабинет — каза Бекстрьом и посочи с цяла ръка.

Техният свидетел го посочил почти веднага, след като тя започнала да му показва снимките. Направил го без ни най-малко колебание и очевидно можел да се закълне относно своето наблюдение, въпреки че възрастният човек, когото той видял да седи на външните стъпала и да държи беловласата си глава с ръце, не приличал ни най-малко на обикновен убиец.

— Но май и той не е човекът, ако правилно съм схванала нещата — каза Фелисия.

— Не, обаче има още нещо — каза Бекстрьом. — Една услуга, за която мислех да те помоля. Нека засега това да си остане само между нас. Искам да говориш с това лице — каза Бекстрьом.

Надраска името му, адреса и мобилния му номер на една празна страница от черния си бележник, откъсна я и я подаде на Фелисия.

— Попитай го дали мога да го поканя на обяд — каза Бекстрьом. — В онзи ресторант във Филмовия град, където той и съмишлениците му обикновено пият бира, когато АИК имат мач.

— Алпийската хижа?

— Точно така — каза Бекстрьом. — Ако се питаш защо аз самият не му позвъня и не го попитам лично, то е, защото има известен риск да ми тресне слушалката. Така че иди до дома му, убеди го в моите мирни намерения, погрижи се да получи бира и още нещо наистина силно веднага щом пристигне. Искам го в добро настроение, нали разбираш. След това ми звънни и аз ще пристигна до десет минути.

— Шефът смята, че това е вторият, когото трябва да хванем ли? — попита Фелисия и вдигна бележката, която беше получила.

— Гледаш ли коледния парад на патока Доналд на Бъдни вечер?

— Винаги — каза Фелисия и се усмихна. — Откакто съм тук, в Швеция.

— Значи, познаваш Чип и Дейл. Онези две катерички, сещаш се. Които обичат да правят номера на Мики Маус, докато той украсява елхата.

— Да, а също така и на неговото куче, Плуто — каза Фелисия, която не можеше да скрие радостта си.

— Можеш ли да си представиш Чип без Дейл?

— Не — каза Фелисия и поклати глава.

— И аз не мога — каза Бекстрьом.

131

Веднага след като Фелисия си тръгна, Лиса Лам позвъни на мобилния му телефон и попита дали могат да се видят и да разговарят. Тя молеше за поне петнайсет минути от драгоценното му време.

— Мислех, че си останала тук — каза Бекстрьом. — Тук в сградата, искам да кажа.

— Да, тук съм — потвърди Лиса Лам. — Исках само първо да проверя, за да не се появя в неподходящ момент.

— В кабинета си съм. Заповядай, няма проблеми — увери я Бекстрьом.

„Нашата прокурорка не прилича особено на колежката Карлсон“, помисли си Бекстрьом и поклати глава.

От малкото, което Бекстрьом беше казал по време на съвещанието им, Лиса Лам остана с твърдото впечатление, че нещата отиват към приключване. Че вероятно скоро ще настъпи времето да разчисти бюрото си и да продължи напред в живота. Предвид собствената ѝ роля в тази връзка, тя, естествено, би се радвала, ако Бекстрьом можеше да задоволи любопитството ѝ. Това беше първата причина тя да иска да се срещне с него.

Втората причина, поради която беше нужно да разменят няколко думи, ѝ беше по-ясна. С оглед на задачата на Бекстрьом, тя искаше колкото е възможно по-скоро да го информира за последните юридически обрати в техния общ случай.

Като начало Бекстрьом помоли да бъде извинен. Той определено не се е опитвал да прикрие информация от своя водещ досъдебното производство. Тъкмо напротив, той възнамерявал да я информира веднага след съвещанието им. Веднага след като изпълни най-неотложните ангажименти, което той сега вече бил направил.

— Достатъчно е само да отвориш някой вестник, за да разбереш какво имам предвид — каза Бекстрьом и я погледна сериозно. — От това разследване изтича като през сито — добави той.

— Искрено се надявам, че не съм аз тази, от която се притесняваш — каза Лиса Лам.

— Ни най-малко — отвърна Бекстрьом и поклати кръглата си глава. — Други са тези, от които се притеснявам. Имаме трийсет души в следствената група и поне още трийсет тук в сградата, които имат най-малкото прилична представа за това, с което се занимаваме. За съжаление, има и неколцина, които не притежават достатъчно разум да държат устата си затворена. В такъв случай какво можем да направим по въпроса? Ти и аз, искам да кажа. Нищичко — обобщи Бекстрьом, който имаше червено под очите и очевидно не успяваше да прикрие раздразнението си.

Лиса Лам беше напълно съгласна с Бекстрьом. Тъжна история. Особено при разследване като това, което беше толкова чувствително по отношение на медиите. Но какво да се прави, такава беше създалата се ситуация, с която те двамата бяха принудени да се примирят.

— Чувам какво казваш — отвърна Бекстрьом. — Моят проблем е, че е достатъчен макар и само един бъбрив колега, за да разбие на пух и прах едно иначе движещо се като по часовник разследване.

— Деликатно положение — каза Лиса Лам и кимна в знак на съгласие. — Кой ще започне, ти или аз?

— Ти започнѝ — каза Бекстрьом.

Лиса Лам имаше намерение да освободи Фон Комер от пандиза още този следобед. Измамата в големи размери беше потвърдена във всяко отношение, което всъщност беше от значение, като оставаше да се уточнят само подробностите. Като например кой беше клиентът, дал поръчката на Ериксон и който в действителност е засегнатият.

Бекстрьом нямаше никакви възражения.

И двамата, Афсан Ибрахим и Омар бен Кадер, се бяха обадили чрез своите адвокати. До тяхно знание беше доведено, че очевидно са издирвани заради това, че срещу тях е повдигнато обвинение за неправомерна заплаха. Нещо, което те и двамата, разбира се, отрекоха, и най-добре беше полицията да предложи време, в което да се явят в полицейския участък в Сулна, за да разговарят по въпроса.

— Аз вече говорих с Левин и той обеща да поеме и тази работа. За да не ги притеснява ненужно, той би искал неговият следовател да проведе разпита с тях тук в Сулна.

— Звучи разумно — каза Бекстрьом. — Никога няма да можеш да изработиш някакво обвинение срещу тях по тази точка.

Лиса Лам беше съгласна с него и по този въпрос. Адвокат Даниелсон вече се беше обадил, за да обясни, че не възнамерява да подава никакъв сигнал относно това, което се беше разиграло в кантората му. Не можеше да става въпрос за никаква неправомерна заплаха. Евентуално мъничко по-оживена дискусия, но както той, така и прокурорът много добре знаеха, че тези неща не бяха в областта на шведското наказателно правосъдие.

— А момичето, което работи там? — попита Бекстрьом. — Тази, на която бяха направили домашно посещение. Ако питаш мен, мисля си, че тя е имала нещо общо с Ериксон.

— Работеше — уточни Лиса Лам. — Тя очевидно е напуснала в същия ден, в който беше тук за разпит. След това, както изглежда, тя се е запиляла в чужбина на дълга ваканция. Не е ясно накъде е поела. По въпроса за отношенията ѝ с бившия ѝ началник и аз съм на същото мнение като теб.

Бекстрьом само леко въздъхна и кимна. „Къде ли съм го чувал преди?“, запита се той.

— Имаше ли още нещо, което той искаше да ни разкаже?

— Две неща — отвърна Лиса Лам. — Първо, че „Ериксон и Партньори“ вече не възнамеряват да представляват Афсан Ибрахим и неговите другари. На второ място, че той самият се е отказал от задължението на управител на имота след Ериксон. Ако питаш мен, има най-вероятно някаква определена връзка с дейностите, които Ериксон и Афсан са въртели.

— Какво мога да направя за теб, в такъв случай? — попита Бекстрьом.

— Сега вече не можеш да се измъкнеш, Бекстрьом — каза Лиса Лам и се намести удобно на неговия стол за посетители.

— В такъв случай аз също имам две неща да ти съобщя — каза Бекстрьом. — По отношение на тези двамата, които търсим, почти съм сигурен, че съм ги намерил. Като се има предвид всичко, което са оставили след себе си, не би трябвало да е никак трудно да разберем дали съм прав, или греша.

— Разбирам, че си напълно сигурен.

— Е, напълно сигурен никога не можеш да бъдеш — отвърна Бекстрьом с добре премерено повдигане на раменете. — Случвало се е да греша.

— И колко често се случва това?

— Не помня, честно да си кажа. Това беше толкова отдавна, че вече съм забравил. Искам да се заредиш с търпение за няколко часа. Понеже има някои неща, които трябва да проверя.

— Вълнението е неее… поносимо — каза Лиса Лам.

— Страхувам се, че това така наречено убийство започва да се превръща в една доста тъжна история, и тъкмо по този въпрос силно се нуждая от твоята правна експертиза. Моля да ме извиниш, но мисля да приема случая като хипотетичен.

— Давай направо — каза Лиса Лам. „Господи, колко е вълнуващо“, помисли си тя.

— Точно преди девет вечерта на вратата на Ериксоновата къща се звъни — започна Бекстрьом, като в същото време потъна по-дълбоко в стола си. — Това е среща, която е определена предварително, при която посетителите на Ериксон са хвърлили прах в очите му… така че, когато им отваря и ги пуска вътре, той по никакъв начин не е подушил ни най-малка опасност…

— Какво смяташ за това? — попита Бекстрьом четвърт час по-късно, когато сложи точка на своя хипотетичен случай. — Конкретен въпрос. В какво се състои самото престъпление?

— Няма такова — каза Лиса Лам и поклати глава. — При условие, че е станало както го описваш, това не е наказуемо. С Ериксон, от друга страна, положението е съвсем различно, но тъй като той е мъртъв, значи…

— Точно това беше моето подозрение — каза Бекстрьом и в същия миг мобилният му телефон звънна.

— Бекстрьом — отговори Бекстрьом, тъй като той вече се беше досетил кой му се обаждаше.

— Фелисия — каза Фелисия, която звучеше също толкова радостно, колкото един час по-рано. — Ние сме на мястото.

— Ще се видим след четвърт час — каза Бекстрьом.

— Сега моля главният прокурор да ме извини — каза Бекстрьом и се изправи. — Обещавам да звънна след около два часа.

— Време е да хванем бика за рогата — каза Лиса Лам и думите ѝ прозвучаха по-скоро като твърдение, отколкото като въпрос.

— Да — отвърна Бекстрьом. „Представа си нямаш колко си права“, допълни наум той.

„Забележителен мъж, много забележителен мъж“, помисли си Лиса Лам, като гледаше след Бекстрьом, който бързо излезе навън.

„Доста добре изглежда, всъщност“, помисли си Бекстрьом, когато излезе на улицата и се качи в очакващото го такси.

132

Фелисия го посрещна на вратата. Съобщи му, че неговият събеседник седи и го чака във вътрешната стая в компанията на едно много силно уиски до него.

— Как е той?

— Изглежда доволен. Когато му казах за какво става въпрос, отначало той доста се изненада. Но след това нямаше никакви проблеми. Трябва обаче да обядва, все пак.

— Смяташ ли, че той знае защо искам да го видя?

— Да — отговори Фелисия и кимна. — Той каза дори, че очаквал с нетърпение да разкаже на шефа как в действителност стоят нещата. Беше изненадан, че толкова дълго време е минало, преди шефът да му се обади.

— Нещо друго?

— Много е готин — отбеляза Фелисия и вдигна нагоре очи. — Изобщо не е толкова трудно да загрееш защо е легенда. Ако беше петдесет години по-млад, аз самата щях да се покатеря през прозореца в неговата спалня. Искали шефът да остана тук впрочем?

— Стой наблизо — каза Бекстрьом. „Бразилки — помисли си той. — Само това се върти в малките им главички.“

— Комисар Еверт Бекстрьом — изрече Роле Столхамар. — Малката Фелисия ми каза, че си искал да ме поканиш на обяд. Да не би да си получил просветление?

— Има нещо, за което трябва да си поговорим, ти и аз — каза Бекстрьом. „А това, другото, не ти влиза в работата“, отсече наум той.

— О, да, това го разбрах, макар да мина страшно много време, преди да се обадиш.

— Какво би искал да обядваш? — попита Бекстрьом в желанието си да смени темата.

— Пържола с лук — каза Роле. — Що се отнася до питието, мисля да продължа с това, с което започнах.

— Бифтек с лук, звучи добре — съгласи се Бекстрьом и кимна към съдържателя на заведението, който тъкмо беше влязъл. — За мен обичайното питие.

— Още нещо — продължи Роле Столхамар. — Преди да започнем да кльопаме, искам да кажа. Ако случайно нещата са стигнали дотам, да си помислиш, че аз съм пречукал Ериксон, можеш да забравиш за този малък обяд.

— Не — отвърна Бекстрьом. — Причината да седим тук е, защото си мисля, че е точно обратното. Реших, че трябва да получиш възможността да разкажеш какво е станало, така че да мога да го отметна.

— Радвам се да го чуя — каза Роле, който изглеждаше така, сякаш наистина се радваше. — Въпреки че ако питаш мен, това е една проклетата мистерия — добави той и поклати глава.

— Слушам — каза Бекстрьом и вдигна чашата, която тъкмо му бяха донесли.

— Когато си взехме довиждане с адвокат Ериксон, на него му нямаше нищо кой знае какво. Наистина той беснееше и крещеше и беше съвсем обезумял, малко кръв течеше от носа му, но, разбира се, от такова нещо не се умира. Особено ако човек е закоравял гангстерски адвокат като него. Определено не беше нещо, от което се умира.

„Този път очевидно точно това е станало“, съгласи се Бекстрьом и кимна.

— Слушам — каза той.

133

Тъжна история, пълна мистерия, според Роле Столхамар и с оглед на това, което се беше случило, той съжаляваше, че се е замесил в нея още от самото начало. Без никакво значение, че ставаше въпрос за най-добрия му приятел и че всъщност ставаше въпрос за това, около което се въртеше целият живот, когато той наистина имаше значение.

— Въпросът дали е правилно, или погрешно, можеш напълно да го зарежеш, когато става въпрос за най-добрия ти приятел — обясни Роле Столхамар.

В този конкретен случай очевидно един адвокат — „един обикновен гангстер, един голям задник“ — се опитал да измами неговия най-добър приятел с колекция от произведения на изкуството, която струвала много, и когато на Марио все пак му станала ясна тази работа, решил незабавно да си я прибере обратно. За помощ във връзка с практическото изпълнение на задачата той се свързал с един стар познат, който ръководел охранителна фирма, която наред с останалите дейности, изпълнявала и подобни задачи. Фредрик Окаре и „Окаре Секюрити“, до чиито услуги Марио бил прибягвал много пъти преди това, когато ставало въпрос за подобни поръчки.

— Именно Марио ми каза, че се е свързал с Окаре и неговите другари, и когато чух всичко това, просто поклатих глава. Първо беше опасно за живота да ги влачи човек до дома на Ериксон, а че Ериксон ще пусне вътре Марио, ако той му се появи с такива като Окаре и Гарсия Гомес, това просто може да го забрави. Той би вдигнал подвижния мост и би се обадил на своите приятели, талибаните, след което господин комисарят ще има куп работа за вършене. Заклевам се, че казвам истината — каза Роле и се подкрепи с две солидни глътки.

— Значи, тогава ти предложи себе си вместо тях — предположи Бекстрьом.

— Точно така — потвърди Роле. — Ти какво щеше да направиш?

— Ако е приятел, естествено, се отзоваваш — излъга Бекстрьом. „Ако си достатъчно глупав“, помисли си той.

— Да, макар че точно този път не се получи толкова добре — въздъхна Роле.

— Един въпрос от любопитство — каза Бекстрьом. — Как стана така, че Ериксон се съгласи да се срещне с Марио?

— Ами не е чак толкова чудно — отвърна Роле, който не можеше да скрие изненада си. — Когато Марио ти се обади и поиска да се видите, се виждате. Няма как да е по-просто от това. Марио не е човек, на когото можеш да кажеш не. От друга страна обаче, съм сигурен, че не е казал нищо на Ериксон за какво всъщност става въпрос. Според мен пробутал му е някаква версия, че ще говорят за различни неща. Малко покупко-продажби, ала-бала, сещаш се — обясни Роле Столхамар и махна с огромната си дясна ръка.

Роле Столхамар пристигнал в дома на Марио Грималди в осем и половина вечерта. Тъй като Марио нямал шофьорска книжка, Роле карал колата. Малко преди девет часа те позвънили на вратата на Ериксон, той им отворил и ги поздравил с добре дошли. Абсолютно никакви проблеми. Те седнали в работния кабинет на Ериксон на горния етаж, а картините, които в действителност дошли да приберат, стояли, между другото, подредени до една от стените на стаята, в която се намирали.

— Ако се питаш защо той беше извадил мацаниците, мисля, че беше напълно случайно. Той нямаше ни най-малка представа, че именно за тях беше дошъл Марио.

— И какво се случи след това?

— Ериксон почерпи Марио с уиски. Той самият удари едно, а ако питаш мен, мисля, че се беше наквасил здравата още преди да дойдем ние. Не беше чак пиян като талпа, но определено беше вкарал доста от това-онова, такова беше положението. Аз лично отказах. Нали карах колата. Та така — каза Роле, въздъхна дълбоко и повдигна няколко пъти широките си рамене. — Първите пет минути нямаше никакви проблеми. Беше по-скоро жизнерадостен и сърдечен, ако питаш мен, малко общи приказки за това-онова, а после Ериксон изведнъж се отприщи. Веднага щом загря защо сме му дошли на гости.

— Как разбра той това?

— Марио извади пълномощното, което Ериксон беше получил. Обясни му, че то се прекратява незабавно и че сме дошли да си вземем картините.

— Ериксон как прие всичко това?

— Той напълно откачи, започна да реве и беснее. Марио обаче беше спокоен, както обикновено. Обясни му просто, че така стоят нещата. Нищо повече по този въпрос.

— А ти самият?

— Аз започнах да събирам картините в два кашона, които стояха в ъгъла. От онези, обикновените кашони за пренасяне на багаж. Нямах намерение да участвам в цялото това крякане. Изобщо не беше моя работа. Аз трябваше да закарам Марио до там и да го върна до дома му. И да изнеса джунджуриите. Това беше всичко. Ериксон изглежда беше полудял напълно. Да противоречи на Марио? Тогава по-добре да съкратиш мъките си и сам да прережеш гърлото си.

— Ериксон отказал да слуша?

— Шегуваш ли се? Проклетият адвокат тотално изтрещя. Когато Марио поиска той да напише името си на пълномощното и да потвърди, че вече е освободен от задължения, той в миг извади един револвер от бюрото и започна да го размахва. Разкрещя ни се да се махаме от там.

— Ти какво направи тогава?

Старите рефлекси на Роле Столхамар се събудили. Същите онези рефлекси, които го бяха направили легенда както в националната полиция на страната, така и във всички противникови лагери. Веднага щом Ериксон започнал да размахва револвера си, Роле пуснал кашона с картините, който тъкмо мислел да смъкне на партерния етаж, отишъл направо при Ериксон и високо и ясно му заявил, че трябва да пусне оръжието си.

— И знаеш ли какво направи кучият син тогава? — попита Роле. — Когато пристъпих към него и му казах да остави пищова, бавно и спокойно.

— Не.

— Тогава той ме посочва и вдига лявата си ръка като някакъв проклет знак стоп, докато вдига револвера над главата си и ми изкрещява: „Стой. Стой или ще стрелям с истински патрони“.

— Стой или ще стрелям с истински патрони?

— Стой или ще стрелям с истински патрони — повтори Роле и поклати глава. — За какъв се мислеше той, по дяволите? За почетната стража на кралския дворец ли?

— Ти какво направи тогава?

Легендата Столис се оставил на рефлексите си. Хвърлил се върху адвоката. Сграбчил дясната му ръка и се опитал да я извие, за да измъкне оръжието от нея. Ериксон произвел изстрел право нагоре, в тавана. Роле го зашлевил по лицето. С отворена длан, право по носа. Ериксон отказвал да се предаде. Произвел още един изстрел.

— Тогава действително малко се вбесих, така че му вкарах няколко здрави десни крошета в ченето, извих китката му и измъкнах пищова от ръката му. После го пъхнах в джоба на сакото си. След това го сложих да седне на онзи стол пред бюрото и му обясних правилата.

— И какви бяха правилата?

— Че трябва да е внимателен и тих, ако не иска да му строша някой кокал — поясни Роле.

— Той последва ли съвета ти? — „Странно, че и Ериксон не се е насрал“, помисли си Бекстрьом.

— Да, макар че сега, като се замисля, много е възможно да съм му го припомнил, докато той седеше там.

— Да си му го припомнил?

— Извих носа на копелето. Наздраве впрочем — каза Роле и вдигна чашата си с бира.

— Значи, това е всичко, което се е случило?

— В най-общи линии, доколкото си спомням. Има ли някакви проблеми?

„Колкото щеш — помисли си Бекстрьом. — Наред с другото има доста голяма вероятност да влезеш в пандиза, заради всичко, което току-що каза, а аз не искам да те пращам там. Поне не и този път.“

— Какво ще кажеш да похапнем? — попита Бекстрьом.

— Дадено — съгласи се Роле. — И още по една бира и две солидни силни питиета към обяда.

134

Бифтек с лук и пържени картофи, още една голяма бира и една малка водка, големият глад беше утолен, а за него беше крайно време да приведе историята на Роле Столхамар в по-приемлив порядък, тъй като тя най-вероятно беше напълно истинна, а това никак не беше добре.

Бекстрьом проследи нещата подред и се напъна да извлече педагогическото послание. В най-широкия смисъл на думата той беше склонен да повярва на версията на Роле за това, което се е случило. Оставаше да се изяснят някои второстепенни подробности, по отношение на които той се страхуваше, че Роле съвсем беше объркал нещата. Без съмнение, разбира се, касае се за ситуация на напрежение и хаос и тъй нататък.

— Какво искаш да кажеш? — попита Роле и го погледна така, както правят искрените хора, когато не разбират какво говорят другите.

Имаше някои неща, които не съвпадаха с това, което Ниеми и неговите колеги, а също така и съдебният лекар, бяха заявили. Нито пък с разсъжденията на самия Бекстрьом относно случилото се. В действителност по всичко личеше, че Ериксон внезапно е извадил оръжие, насочил го е към Марио, който седял на дивана, и чисто и просто се опитал да пръсне черепа му. Че всъщност именно така е започнало всичко. Като гръм от ясно небе, така да се каже.

И тогава Роле, с риск за собствения си живот, се опитал да обезоръжи Ериксон, а той, докато се борели за оръжието му, случайно произвел още един изстрел нагоре, към тавана, преди Роле най-после да успее да го обезоръжи. Във връзка с това Роле нанесъл така нареченият разсейващ удар с отворена ръка, който улучил Ериксон по носа и бузата, преди най-накрая да измъкне оръжието от ръката му. А онова другото, че после Роле извил носа на Ериксон, изобщо не го вярвал. Според съдебния лекар няма нищо, което да свидетелства за този тип физическо насилие.

— Разбирам какво искаш да кажеш — каза Роле, кимна и придоби дълбоко замислен вид.

— Да, не е никак трудно да обърнеш подробностите наопаки — поясни Бекстрьом.

— Като се замисля, май стана точно както ти казваш — изрече Столис, като в същото време видимо се оживи и вдигна чашата си за наздравица. — Като се връщам в мислите си назад към онзи момент, всъщност съм напълно сигурен, че точно така стана. Наздраве, Бекстрьом.

— Наздраве, Роле.

„Най-накрая“, помисли си Бекстрьом.

Когато дойде време за кафето и коняка, Бекстрьом и Роле Столхамар стигнаха до края на тази тъжна история. Освен това те изясниха някои практически подробности. Какво се беше случило, след като Роле обезоръжил Ериксон и те си тръгнали от мястото?

Нищо особено, според Роле. Първо, той помогнал на Марио да слезе надолу по стълбите и да излезе навън от къщата. Оставил го да седи на стъпалата отвън. Марио не се чувствал добре. Повтарял като насън, че един куршум профучал точно през перчема му. За съжаление, той се бил напикал и насрал след всичко, което се случило. Роле се върнал на горния етаж и взел със себе си двата кашона с картините, които дошли да си приберат.

— На Ериксон му нямаше кой знае какво, ако това е въпросът ти. Наистина течеше му кръв от носа, затова му дадох носната си кърпичка, да се избърше, и когато го попитах дали всичко е наред, той ми се разкрещя. Да съм вървял по дяволите.

— А ти какво направи тогава?

— Излязох — каза Роле. — Какво друго да направя? Точно когато излязох на стълбите навън, се сетих, че револверът на копелето е в джоба на сакото ми. Затова се върнах в антрето и го пуснах в някаква стара ваза с цветя. Да го върна на Ериксон и дума не можеше да става, както вероятно разбираш.

— И после?

Първо помогнал на Марио да иде до колата. Сложил го на задната седалка, преди да качи кашоните в багажника. След това си тръгнали от там. Отишли в дома на Марио. Той му помогнал да се качи до апартамента си, а после качил и двата кашона с картините.

Уверил се, че Марио се чувства по-добре. След това го оставил и си тръгнал пеша към къщи.

— Колко беше часът, когато потеглихте от къщата на Ериксон?

— Минаваше девет и половина — отговори Роле. — Ако се питаш защо помня часа, то е защото исках да гледам едно предаване за стари световни шампиони по бокс от времето, когато аз самият се занимавах с това, а то започваше в единайсет. Много неща се бяха случиш, ако може така да се каже, затова исках да видя дали няма да го изпусна. Затова погледнах часовника си, когато си тръгнахме от Ериксон.

— В колко часа се прибра у дома?

— В десет и половина. После принесох това-онова за хапване пред дивана, докато стане време да включа светещата кутия.

— Има ли нещо, което може да сме забравили? — попита Бекстрьом.

— Може би още един малък коняк, преди да потеглим към участъка и да попълним всички документи.

— Моето предложение обаче е да свършим тази работа утре — каза Бекстрьом. — Мисля Патицата да се заеме с практическите неща по разпита. Освен това мисля, че и прокурорът ще иска да размени няколко думи с теб. Искам също така да поговориш с Марио. Обясни му, че трябва да го разпитаме. Като се има предвид, че сте най-добри приятели, не би трябвало да има никакви проблеми.

— Няма да има абсолютно никакви проблеми — увери го Роле, който в същото време не можеше да скрие изненадата си.

— Има нещо, което ме озадачава — продължи Бекстрьом.

— Карай направо, Бекстрьом.

— Нямах никаква представа, че Марио се интересува от изкуство — каза Бекстрьом.

— Нито пък аз — добави Роле. — Марио си е най-обикновен, свестен и напълно нормален човек. Обича яденето, пиенето и жените, всичко, както си му е редът. Бокс, коне, футбол и хокей. Но като повдигаш този въпрос, и на мен ми е чудно. Изкуство? Че кой нормален човек се занимава с такива глупости? Само вещици и гейове.

— Но той очевидно има цяла колекция от руско изкуство — настоя Бекстрьом. — Откъде го е взел?

— Купил го е, предполагам — отвърна Роле и вдигна рамене. — Марио търгува с всичко, каквото ти дойде наум. Най-добре е да го попиташ лично.

— Останал съм с впечатлението, че не е никак лесно да говориш с него. Според разни медицински свидетелства, които аз лично и много други колеги са виждали, той страда от болестта на Алцхаймер.

— Кой би го допуснал — каза Роле Столхамар с иронична усмивка. — Ако питаш мен, нещата са много по-прости. Марио говори само с тези, с които той иска да говори, и когато говори с тях, говори само за нещата, за които той иска да говори. Проблемът не е, че Марио е глупав. Марио е по-хитър от всички останали в тази страна, взети заедно. Проблемът не е в него, а в останалите. Нали разбираш какво имам предвид.

— Напълно — каза Бекстрьом. — Иначе какъв е той? Като човек.

— Марио и аз се познаваме от времето, когато бяхме ей толкова малки — каза Роле Столхамар и отмери няколко дециметра между десния палец и показалеца си. — Марио е приятел на своите приятели и враг на своите врагове. Тъй като той и аз винаги сме били най-добри другари от времето, когато бяхме малчугани, никога не съм имал проблеми в това отношение.

— А враговете му?

— Ще го кажа така — започна Роле Столхамар. — Ако има човек на тази земя, с когото трябва да избягваш да се заяждаш, това е Марио Грималди. Това, че му се случи да се напикае, когато Ериксон опита да среше на път косата му със своя револвер, не бива да те заблуждава. Може да се случи и на най-добрия. Особено възрастен човек като Марио. Случвало се е и с мен, дори.

— Случвало се е и с теб?

— Преди четирийсет години. Аз и моят колега трябваше да приберем един психичноболен пациент, който беше избягал от Лонгбру. Беше жена, отишла си направо вкъщи, при майка си, която ни се обади и помоли да я приберем. Малко, кльощаво момиче, на двайсет най-много, изглеждаше по-малка, не говореше, просто стоеше и ме гледаше с големите си сини очи. Точно в такива ситуации човек става склонен да прояви немарливост. Когато изваждах легитимацията си и се готвех да ѝ обясня кой съм, тя заби един касапски нож право в стомаха ми. Ако беше минал на около два сантиметра надясно, щеше да среже аортата ми.

— Значи, тогава се насра, така ли?

— Да — каза Роле Столхамар. — Само че дали стана, когато тя ме наръга, или после, когато лежах в линейката, не помня.

— Наздраве — каза Бекстрьом. „Какво, по дяволите, да кажа?“, запита се той.

След още някой и друг коняк за довиждане, Бекстрьом поръча такси и се погрижи събеседникът му да пристигне у дома си в добро състояние. Роле Столхамар дори го стисна в меча прегръдка, преди да се разделят. Освен това му даде съвет относно неговото по-нататъшно разследване.

— Има нещо, за което си мислех — каза Роле.

— Слушам.

— Да питам Марио за интереса му към изкуството, май няма да е много добре. Да отговаря на въпроси не е точно в негов стил.

— Какво предлагаш, тогава?

— Моят съвет е да говориш с Пита.

— Пита?

— Да, Пита, знаеш я. Голямата любов на Марио. Всъщност вече сте се виждали. Това беше, когато изнесе онази лекция в строителната фирма. Преди няколко седмици. Висока, симпатична дона. Страшно забавна при това, макар да е деликатна жена. Говори се, била нещо като графиня.

— А да, сега си спомних — каза Бекстрьом. „Беше отрупана с диаманти, големи колкото лешник“, помисли си той.

— Ще ти дам номера ѝ — каза Роле. — Поговори с Пита. Тя държи Марио изкъсо. Храни го от ръката си. Сам той е влюбен в нея до уши.

„Един кръстник, влюбен до уши, една графиня, която храни от ръката си един стар мърморко, тази страна вече е отишла по дяволите“, размишляваше Бекстрьом, докато седеше в таксито на път към дома си.

135

Когато се прибра, Бекстрьом най-напред се залови с практическите подробности. Позвъни на Патицата Карлсон и ѝ разказа всичко, което тя трябваше да знае, и след това ѝ даде наставления за утрешния ден. Да проведат сериозни разпити на Роле Столхамар и Марио Грималди. Да се погрижи да им вземат ДНК проби, да проверят джипиеса на въпросния „Мерцедес“. Разговаря също със съдебния лекар и Ниеми, да съпостави разказите им. Увери се, че Лиса Лам няма да се съпротивлява, а ще закрие делото колкото е възможно по-скоро.

— Тъжна история, като се има предвид какво се случи с нашия свидетел — каза Аника Карлсон.

— Чувам какво казваш — отвърна Бекстрьом. — Какво можем да направим по този въпрос?

— Нищо — отвърна Аника Карлсон. — Как ще процедираме на утрешното съвещание?

— Сервирай боклуците — каза Бекстрьом. — За тортата ще трябва да почакат, докато попълнят всички документи. Предай им поздрави от мен.

— А ти каква причина измиеш, за да отсъстваш?

— Компенсация — отвърна Бекстрьом. „Освен това, имам по-важни неща, с които трябва да се заема“, добави наум той.

Бекстрьом посвети вечерта и половината нощ на мрачни размишления. Да предположим най-лошото, а именно, че Марио Грималди е този, който притежава цялата колекция от произведения на изкуството. Дори още по-лошо. Че той и семейството му са я притежаваш през цялото време, понеже един или няколко мафиоти от предишното поколение на семейство Грималди са нахлули с взлом в дома на принц Вилхелм и Мария Павловна, в тяхната, прилична на палат вила в Юргорден, и са взели със себе си всичко, което можеш да носят. „Твърде много плямпала има в тази история“, помисли си Бекстрьом, докато си наливаше отново грог.

Той лично беше възложил надеждите си на Негово Величество, краля на Швеция, или най-малкото на някого от всички останали принцове и принцеси, които го заобикаляха. Включително и онзи културист от Окелбу би бил истински божи дар в сравнение с Марио Кръстника Грималди, а самият той се появява прекалено късно във веригата от собствениците, за да може да повлияе на цената в положителна посока.

Като стар познавач на изкуството, от времето, когато работеше в „Загубени вещи“ в полицията, той знаеше по-добре от мнозина какво значение имаше провансът за стойността. Какво биха получиш наследниците на онзи стар рибар за неговите чехли от тюленова кожа на някой битпазар, където те щяха да се озоват, ако онзи режисьор не беше пъхнал в тях посинелите си от студ крака? В най-добрия случай кинта от председателя на сдружението на фетишистите на крака, помисли си Бекстрьом и обзет от тези мрачни миеш, той най-после заспа.

136

Във вторник сутринта в осем часа криминалните инспектори Аника Карлсон и Юхан Ек проведоха разпит с бившия криминален инспектор Роланд Столхамар относно посещението му в дома на адвокат Тумас Ериксон, вечерта на 2 юни. Разпитът беше проведен информативно, като в контролната стая, която се намираше от другата страна на стената, седяха главният прокурор Лиса Лам, криминалният комисар Петер Ниеми и съдебният лекар, доцент Свен Улуф Лидбери, и наблюдаваха разпита.

Той приключи в рамките на малко повече от час, без някой от водещите разпита да може да хвърли и най-малка сянка на съмнение върху това, което му се наложи да разкаже. Той дори имаше напълно разумно обяснение на заключителния въпрос, който му зададоха. Как е станало така, че не се е свързал с полицията веднага след като е научил какво се е случило? Най-вече като се има предвид неговото лично минало като полицай.

— Нямаше му нищо, когато Марио и аз си тръгнахме от там — обясни Роле Столхамар. — И тъй като повдигнахте въпроса, аз все още не разбирам от какво може да е умрял.

— Все пак мисля, че е малко странно — възрази Аника Карлсон. — Че не дойде тук да разкажеш какво се е случило — искам да кажа.

— Ако изключите касетофона, мога да го направя — отвърна Роле. — В противен случай, ще си остане така. Защото става въпрос не за мен, а за Марио.

— Добре — каза Аника, понеже високоговорителят към контролната стая все още беше включен, а и тя, и колегата Ек имаха уши, които бяха достатъчни, за да могат да свидетелстват за това, което той казва.

— Той се опита да пръсне черепа на Марио — каза Роле Столхамар. — Марио е възрастен човек. Той можеше да умре на място. Попитах го още на следващия ден дали все пак не трябва да подадем сигнал срещу Ериксон, но понеже той ми каза да зарежа тази работа, нещата останаха така.

— Защо ти каза той така?

— Толкова ли е трудно да се разбере? — попита Роле Столхамар. — Той се насра. Умираше от срам. Всичко останало можеше да понесе.

— Разбирам какво имаш предвид — каза Аника Карлсон.

— Добре — каза Роле Столхамар. — И ако чуя само една дума за това, което току-що ти казах, обещавам да срина полицейския участък в Сулна със собствените си ръце.

— Най-вероятно няма да се наложи — каза Аника и се усмихна. — Искам само да ти благодаря, че се отзова, а това, последното, което каза, си остава в тази стая.

— Какво мислите за всичко това? — попита Лиса Дам четвърт час по-късно.

— Нямам абсолютно никакви възражения — заяви съдебният лекар. — Разказът на Столхамар се покрива в много голяма степен с резултатите от съдебномедицинската експертиза.

— И аз мисля като теб — обади се Петер Ниеми. — Освен това този път по изключение нещата се подреждат толкова добре, че можем да съпоставим фактите от неговия разказ с резултатите от техническата експертиза. Не очаквам никакви изненади по тази точка.

— Няма никакви проблеми от моя страна — съгласи се Аника Карлсон, докато колегата ѝ Юхан Ек се задоволи само с утвърдително кимване.

— Е, добре тогава — каза Лиса Лам. — Предвид обстоятелствата, заключавам, че физическите действия, които Столхамар е употребил срещу адвоката, са в рамките на параграфите за действие в критична ситуация и при самозащита. Доста по-умерени от допустимите впрочем. Няма никаква пречка да приключа с това тук. Всичко, от което имам нужда сега, са отговорите от Националната лаборатория по криминалистика, ДНК пробата от онази носна кърпа и възглавницата на дивана.

— Трябва да ги получим още утре, слушайте и немейте — каза Петер Ниеми. — Като се има предвид натискът от медиите. Ще ги откараме веднага щом разпитаме Грималди и му вземем проба.

— Тогава да кажа да върнат шарената носна кърпа на Столхамар — каза Лиса Лам. — Хубаво е, когато мога да отменя конфискуване понякога.

— Ами ако Ериксон не беше умрял? — попита Аника Карлсон. — Какво би направила тогава?

— Тогава най-вероятно щеше да се наложи да го обвиня в опит за убийство или като алтернатива, непредумишлено убийство — отговори Лиса Лам.

Три часа по-късно Карлсон и Ек приключиха следващия разпит с необичайно словоохотливия Марио Грималди, който дори си беше довел адвокат. Разпитът отне трийсет и пет минути и всички, които го слушаха, си направиха същите заключения, както след разпита с Роланд Столхамар, въпреки че той отказа да даде отговор на въпроса кой притежава картините, които беше отишъл, за да прибере.

Според Марио той го беше направил от името на един много скъп приятел. Преди да им даде името на своя приятел, искаше първо да получи одобрението му. Тъй като носеше също така пълномощното, което Ериксон получил, когато бил натоварен със задачата да ги продаде, той би трябвало да е разбрал, че Марио е бил там в пълното си право. Неговият адвокат може също да удостовери този факт. Именно той беше написал незабавното прекратяване на пълномощното на Ериксон и се беше погрижил то да бъде заверено. Причината за прекратяването беше, че Ериксон се опитал да измами възложителя си. Икономическите искания към адвокатската фирма на Ериксон и неговия имот смятали да предявят по-късно.

Марио Грималди бе започнал разказа си с думите, че е възрастен човек. Това, което се случило онази вечер в дома на адвоката, било най-лошото, което той е преживявал през целия си живот. Въпреки всичките ужаси, на които е станал свидетел в своята родина Италия в края на Втората световна война. По това време, когато бил само едно малко момче.

— Изведнъж той сякаш откачи — каза Марио. — Измъкна един пистолет и го насочи право в лицето ми, както си седях. Куршумът изсвистя край главата ми и ако старият ми приятел Роле не беше се хвърлил върху него и не беше го обезоръжил, днес нямаше да седя тук.

— Някой трябва да е взел назаем колата ти по-късно през нощта — каза Юхан Ек, като последен въпрос на разпита. — Това става ясно именно от джипиеса на колата. Какъв е твоят коментар към това?

Без коментар. Той самият спрял да кара кола преди двайсет години, а свидетелството си за правоуправление върнал преди повече от десет години. Напълно доброволно и веднага след като неговият лекар го посъветвал да стори това. От друга страна, се е случвало хора, които той познава, да вземат назаем колата от него. Включително едно хубаво чилийско момче, което работело като дърводелец и неотдавна му помогнало да постави нови завеси в кухнята си. Трябва на него да е дал ключовете за колата си тогава. Резервните си ключове, значи. Тъй като бил почти сигурен, че имал един комплект у дома, в апартамента си.

— Казва се Анхел — уточни Марио. Както в шведската дума „Ангел“ — обясни той. Какво е било презимето му, той действително не помнел, но то било едно от онези обичайни презимена, които испаноговорящите имат. Майка му впрочем работила за него преди много години, когато той държал ресторант, който се намирал в Сулна. Тя била много мила жена, на която можело да се разчита. Наскоро Роле му казал, че тя била починала отдавна.

— Всички ние ще поемем по този път — заключи Кръстника и тъжно въздъхна.

Следобеда проведоха разпити и с Омар бен Кадер и Афсан Ибрахим, които пристигнаха, придружени от адвокатите си.

Омар бен Кадер излезе от полицейския участък след малко повече от половин час като свободен човек. Той беше неизменно любезен през цялото време, като между другото, изрази изненадата си от това, че искаха да говорят с него. Че той, във връзка със своите задължения като икономически съветник на Афсан Ибрахим, го беше придружил на срещата с адвокат Петер Даниелсон в адвокатската фирма „Ериксон и Партньори“, не беше, разбира се, никаква тайна. Това би трябвало да е видно от регистъра на посетителите на адвокатската фирма и ако те от небрежност са пропуснали да забележат това, той можеше лично да го потвърди. Именно той беше уговорил часа за срещата с Даниелсон. Относно конкретната причина за срещата, той не възнамеряваше да се впуска в подробности. Преди да си тръгне, остави визитната си картичка и каза, че полицаите, естествено, са добре дошли да му се обадят, в случай че имало още нещо, което биха искаш да изяснят.

„Одрал е кожата на баща си“, помисли си Ян Левин, който седеше в контролната стая и го гледаше.

Неговият работодател Афсан Ибрахим остана в стаята за разпит малко повече от час. Причината той да посети Исабела Нурен била, понеже Тумас Ериксон му заръчал да говори с нея, ако нещо се случи с него самия. Според това, което Ериксон му казал, той и Нурен имали връзка от около две години и затова тя би могла да му помогне с неща, за които неговите колеги в кантората не знаели нищо.

В конкретния случай ставало въпрос за това дали може да му помогне да намери онези пари, които Ериксон бил заел от една кипърска банка и от която той лично получил искане да възстанови сумата. Посещението било много кратко, най-много десет минути, по време на което абсолютно нищо от непристоен характер се било случило. И ако Нурен твърдяла нещо друго, той, естествено, бил готов да дойде на съвместен разпит с нея.

Що се отнасяло до въпросите за двама от неговите служители, Али Ибрахим и Али Исса, ситуацията била такава, че той не можел да направи кой знае какво. Ибрахим бил принуден да отпътува към дома в Иран, тъй като баща му внезапно се разболял. Когато разговарял с него по телефона предишния ден, Ибрахим му казал, че по негова преценка щяло да му се наложи да остана най-малко един месец, за да се грижи за майка си и останалите от семейството.

Али Исса и неговата приятелка заминали в чужбина на почивка преди малко повече от седмица. Една както много необходима, така и заслужена почивка, понеже Али Исса работил усилено цялата зима и пролет, за да отвори ресторант в Сьодер, който е собственост на компанията на Афсан. Ако той се обадел, Афсан, разбира се, щял да му предаде, че полицаите искат да разговарят с него.

— Е, Ян. Какво разбра от това посещение? — попита Лиса Лам.

— Надявам се, че моите колеги заснеха малко движещи се кадри с Афсан и Омар — каза Левин и се усмихна любезно. — Като цяло, беше това, което очаквах.

— Мисля да оттегля жалбата за неправомерна заплаха срещу тях, освен ако не настояваш да я придвижа по-нататък.

— Звучи разумно — съгласи се Ян Левин.

— А как върви там долу, в Нюшьопинг? Има ли нещо за разказване?

— Не върви добре — каза Левин. — В момента се надяваме най-близките участници да използват свободата си да измислят още глупости. Което не ме кара да се чувствам много удобно.

— Няма ситуация, която може да е по вкуса ни — обобщи Лиса Лам.

— Горе-долу е така — потвърди Левин и вдигна рамене.

137

Докато неговите колеги се бяха посветили на провеждането на разпити, Бекстрьом имаше по-важни неща за вършене. В конкретния случай това беше една извънредна среща с Йегура в неговия офис в Стария град, където обсъдиха значението на провенанса за цената на продукта.

— С какво мога да помогна на скъпия ми брат? — попита Йегура, също толкова учтив и внимателен, както винаги.

— Има нещо, което ме озадачава. Колко голямо е значението на прованса в този случай? Говоря за онази музикална кутия, значи.

— Какво значение има провенансът точно в този случай — започна Йегура, като положи усилия само да изговори на глас всичките четири срички в думата, вместо да ги изпише на носа на Бекстрьом.

— Да, провенансът — повтори Бекстрьом. „Не го ли обясних това? Защо гейовете са винаги толкова непоносимо надменни — помисли си Бекстрьом. — Най-вече гейовете, разбиращи от изкуство.“

— Какво искаш да кажеш? — попита Йегура, като сключи пръстите си във формата на свод и опря лакти на много скъпото си бюро в стил рококо.

Бекстрьом искаше да поразсъждават заедно с Йегура. Наистина въпросът бил чисто хипотетичен, но в същото време, до известна степен се основавал на неговите безплодни до момента издирвания. Да предположим, че кралят или някой негов близък член на династията Бернадот никога не е притежавал въпросната музикална кутия. Че в най-лошия случай положението е такова, че Грималди е бил този, който е притежавал въпросната колекция от произведения на изкуството, и че той освен това е стигнал до такова предположение, което не допускало по-подробно разследване. Ако Бекстрьом правилно е разбрал нещата, това би означавало истинска катастрофа за стойността на музикалната кутия с Пинокио и неговия нос.

— Мислех си за онова, което ми разказа, за онзи режисьор и неговите пантофи — каза Бекстрьом. — Ако правилно съм разбрал нещата, това означава истински срив на цената.

За Иегура нямало проблеми да вземе под внимание капо въпроса му, така и общите разсъждения. — Разбира се, че има голямо значение, ако се заменят три поколения от една кралска династия с Марио Грималди и неговите предци. Особено ако са се сдобили с предмета по престъпен начин.

— Катастрофа може би е силна думата — поясни Йегура, с добре премерено вдигане на раменете. — В най-лошия случай може би намаление наполовина. Разбира се, че може да е по-трудно да се намери купувач. Много институции и музеи, естествено, биха станали предпазливи.

— Толкова ли е лошо положението? — каза Бекстрьом с вид на човек, на когото току-що са откраднали половината състояние.

— Да, не е катастрофа, но, разбира се, не е и хубаво.

— А сега нещо съвсем различно — каза Бекстрьом. — Онази картина с дебелия монах. Дали не бих могъл да я взема назаем у дома?

„Става въпрос да се спаси това, което може да бъде спасено“, помисли си той.

— Разбира се — каза Йегура. — Ще се засегнеш ли, ако те попитам защо?

— Всъщност мисля да я купя от теб. Исках просто първо да проверя дали ще стои добре над дивана ми.

— Разбира се, разбира се — съгласи се Йегура, който не можеше да скрие изненадата си. — Ще кажа на секретаря си да я донесе. Тя не е тук в момента.

Бекстрьом и свети Теодор отпътуваха направо за дома на Бекстрьом, където той обядва, докато гледаше втренчено дебелия гръцки прелат, който стоеше на мивката на няколко метра от него. Кафяв боб с печено месо и две допълнителни подкрепителни питиета, от които той така силно се нуждаеше поради принудителното си общуване с крадливи свещеници и италиански готвачи на макарони, които насираха диваните на хората и не се колебаеха да оберат един усърдно работещ полицай като него.

След крайно необходимата му следобедна почивка той се събуди от позвъняване на вратата и когато облече халата си и се приготви да отвори, разбра, че му беше нанесен тежък удар, и домашният уют, който той ценеше по-високо от всичко останало, в този миг беше загубен.

138

Беше майката на Едвин, Душанка, която му идваше на гости. Тя също така носеше със себе си Исак и ако се съдеше по размера на кафеза, в който беше сложен, той се намираше в папагалското съответствие на най-обикновено изолационно помещение. Общо взето, Исак изглеждаше „омърлушен“, както неговият заместник-стопанин беше описал Исаковото състояние на Бекстрьом при предишното си посещение.

Душанка щеше да бъде кратка. Въпреки протестите на Едвин, тя бе дошла да върне Исак на истинския му собственик. Те не бяха подходяща компания един за друг и в деня на приключването на учебната година, за съжаление, посрамиха както себе си, така и родителите на Едвин, Слободан и Душанка.

— Влез и седни — покани я Бекстрьом и посочи с подканящ жест към големия кожен диван във всекидневната. — С какво да те почерпя? — продължи той щедро, посочи препълнения античен шкаф, където понастоящем съхраняваше основната част от своите по-скъпи силни напитки.

С оглед на това, което след малко щеше да разкаже, Душанка би изпила един ром с кока-кола с много лед и лимоново резенче отгоре. Бекстрьом изтича в кухнята, изпълни желанието ѝ, като за по-сигурно се въоръжи с една голяма чешка бира и една водка по руска мярка.

— Слушам — каза Бекстрьом и изкриви кръглото си лице в добродушна и съчувствена гримаса.

По време на тържеството за края на учебната година вчера Едвин и неговите съученици имали задача да изнесат представление, като разкажат за интересите си и любимите си занимания, и тъй като Едвин посещава частно училище с „идеална цел, за особено надарени деца“, на всяко дете се падали по трима родители и най-малко един учител на всеки шест от малките ученици. Класната стая била претъпкана и очакванията били достигнали връхната си точка, когато дошло време за заключителната част от програмата, в която Едвин щял да покаже на публиката как се учи папагал да говори.

Едвин излязъл без напрежение. Накарал Исак да каже „Здрасти“ на публиката, обяснил, че той е „Добър папагал“, заявил, че „Плъховете са отбора“, накратко предизвиквал смях и събирал аплодисментите чак до дългоочаквания финал, когато Едвин обявил, че в действителност е възможно да се научи един папагал да казва изречения с до девет срички, а може би и повече, ако човек наистина положи усилия.

След това той помолил за тишина, щракнал с малките си пръсти и погледнал с очакване своя синьо-жълт приятел.

Исак реагирал незабавно, като изкряскал високо репликата си, а по отношение на посланието нямало никакво съмнение до какво се отнасяло то.

— Беше ужасно — въздъхна Душанка, като се прекръсти и се подкрепи с няколко солидни глътки ром и кока-кола.

— Какво каза той? — попита Бекстрьом. Девет срички? Какво означаваше това?

— Смокчето влиза в хралупата — отвърна Душанка с глух глас.

— Да, не е било много подходящо — заключи Бекстрьом и преполови водката си. „Това момче може да стигне далеч. Девет срички“, помисли си той с прикрито възхищение. Не бяха обичайните пет, с които той самият се промъкваше и скрит в нощния мрак, изкрещяваше след учителката си по християнство, докато тя се прибираше сама по пътя между началното училище и енорийското жилище.

— Какво стана след това? — попита Бекстрьом със сериозно изражение.

„Определено може да стигне далеч“, повтори си той.

Всички деца били много радостни. Те скачали и се смееш гръмогласно и много неща в тяхното поведение говорели, че това би могло да е дори предварително планирано безчинство. На техните родители, учители и на училищното ръководство не им било толкова забавно и веднага след като изпратили Исак в съседната класна стая, отново въдвориш ред сред децата, изпели задължителната песничка на Ида от голямата писателка Астрид Линдгрен и им раздали бележниците. Директорът завършил, като повикал всички родители, учителите и училищното ръководство на извънредна среща в края на седмицата.

— Отначало мислехме, че Едвин ще бъде изключен — въздъхна Душанка, — но тогава Слободан говори с директора, който го увери, че Едвин ще може да се върне наесен. С изпитателен срок, във всеки случай. Директорът смята, че може да са му останали подобни букви в главата.

„Как така ще го изключват? Ама че превзети фасони — възмути се Бекстрьом. — Ако работата е такава, няма да е зле да се включа с малко пари от музикалната кутия и да изпратя момчето в интерната «Лундсбери», така че да има възможността да се чувства като всяко нормално момче на неговата възраст.“

— Аха, ясно — каза Бекстрьом. — Какво ще правим сега?

Разрешаването на този проблем Душанка предоставяше на драго сърце на Исаковия собственик. За Едвин и родителите му обаче той беше изпята песен. Бекстрьом използва случая да предложи просто да извият врата на Исак. Слободан също беше мислил в тази посока, но тъй като Едвин никога не би простил на родителите си, ако направят нещо подобно, те бяха решили да оставят и тази подробност на собственика на Исак.

„Какво, по дяволите, да правя сега“, чудеше се Бекстрьом, щом Душанка си тръгна след още един ром с кола.

Бекстрьом прекара около два часа пред компютъра си в напразно дирене на дискретен и квалифициран унищожител на папагали. Исак явно усещаше сериозността на мига и държеше човката си затворена през цялото време.

После Бекстрьом го върна обратно в обичайната му клетка. Облече си чисти дрехи и излезе да се поразходи до любимия си квартален ресторант, за да сложи нещо в стомаха си и да може на спокойствие да обмисли критичната ситуация, в която без съмнение се беше озовал. Когато се завърна точно преди да удари дванайсет, всичко беше все още спокойно. Той се събуди чак в четири часа сутринта, понеже Исак очевидно беше възвърнал предишния си аз.

139

В десет часа в сряда сутринта проведоха последната среща във връзка с полицейското разследване във Вестерурт на убийството на адвокат Тумас Ериксон. Водещата досъдебното производство, главният прокурор Лиса Лам, почерпи с кафе и торта и благодари на своята следствена група за добре свършената работа. Това, което на пръв поглед без съмнение изглеждаше като необичайно брутално убийство, след по-внимателно проучване се оказа, че е ненаказуемо използване на сила в много по-малка степен от допустимото, съгласно наказателно-правните разпоредби за действие в критична ситуация и при самозащита.

Ако имаше някой, който можеше да бъде обвиняван във връзка с инцидента, това беше самият убит, адвокатът Тумас Ериксон. В случай че той беше преживял инцидента, Лиса Лам не би се поколебала да го обвини в опит за убийство, или като алтернатива в непредумишлено убийство, но тъй като Ериксон е починал, въпросът вече не бил актуален.

След консултации както с прекия си началник, главния прокурор на Стокхолм, така и с началника на полицията във Вестерурт, Анна Холт, Лиса Лам реши още на следващата сутрин да закрие разследването със заключението „Не е престъпление“, което беше най-силното основание за закриване, с което тя разполагаше. С оглед на големия интерес от медиите за масова информация, тя също така реши да даде пресконференция и да направи решението публично достояние.

Това, което оставаше в чисто юридически смисъл, бяха по-скоро подробности на фона на по-обширния контекст. Подаденият от Исабела Нурен сигнал срещу Афсан Ибрахим, Али Ибрахим и Али Исса за неправомерна заплаха, алтернативно правна злоупотреба, тя също избра да отпише като „Непотвърдено престъпление“.

Подозренията, повдигнати за различните финансови нередности, извършени от бившия адвокат Тумас Ериксон и барон Ханс Улрик фон Комер, бяха прехвърлени на Националното бюро за икономически престъпления. Що се отнася до разследването на тройното убийство на Фредрик Окерстрьом, Анхел Гарсия Гомес и Ара Доста, то бе поето от полицията и прокуратурата в Сьодерманланд. Оставаха подозренията срещу Ханс Улрик фон Комер за посегателство срещу служител, чието разследване сега се водеше от по-млад неин колега.

Самата тя възнамеряваше да продължи напред в живота, обогатила се с интересна опитност, а това, което мислеше да направи най-напред, беше да си вземе отпуск. От радостните изражения по лицата на седящите около масата тя също така разбра, че не е единствената, която ще започне лятото по този начин. На последно място, но определено не и по значение, тя също така искаше да отправи специални и големи благодарности към най-близкия си служител за образцовия начин, по който беше провел тяхното разследване.

— Криминалният комисар Еверт Бекстрьом, Мъжът, Митът, Човекът — каза Лиса Лам и се усмихна широко на този, към когото се беше обърнала.

Бекстрьом, от своя страна, не приличаше на себе си. Той сякаш почти отсъстваше духом, което не изглеждаше неучтиво, но беше повече от необичайно. Той благодари на прокурора, на всички свои колеги, каза, че това е било напрегнато разследване включително и за него, и поради причини от личен характер, в които не искаше да се впуска, той установил, че съществуват значително по-лоши неща, от които човек може да бъде сполетян, и когато след това той се извини, че има важна среща и бърза, неколцина от колегите му не на шега се обезпокоиха за него.

Исак, от друга страна, си беше точно както винаги и когато положението стана от лошо по-лошо, Бекстрьом сериозно обмисли възможността да изостави собственото си жилище, да се премести в някой удобен хотел с добро разположение, а изчадието чисто и просто да бъде оставено бавно да умре от глад. Когато той достигна до този момент в мислите си, Исак внезапно замлъкна. Напълно безмълвен, той просто седеше на своята пръчка и втренчено гледаше Бекстрьом. И независимо от всичко, което беше вършил допреди това, тази пълна тишина беше почти непоносима.

На всичко отгоре неговият личен репортер позвъни и започна да дрънка. Той вече беше чул слуховете, че разследването на убийството на адвокат Ериксон изведнъж щяло да бъде прекратено. В кралския двор също бяха станали толкова наперени, че човек би си помислил, че става въпрос за спечелването на втората битка при Полтава. На главния редактор определено му парело под краката. Той крачел напред-назад по коридорите като неспокоен дух, като непрекъснато искал да знае какво всъщност се случва.

— Така че какво ще правим, Бекстрьом? — попита личният му репортер.

— Този въпрос не го задавай на мен, по дяволите — отговори Бекстрьом. — Да не би аз да издавам твоето вестниче?

Трябваше да му се признае, че той си нямаше понятие, че точно такова беше положението и в най-големия вестник в страната от седмица насам.

— Все пак можеш да ми дадеш някой добър съвет поне — умоляваше го личният му репортер.

— Добре — каза Бекстрьом, който най-накрая взе решение. — Ще се видим в бара на „Гранд Хотел“ в шест часа. Носи си листове и писалка.

След това той опакова една чанта с най-необходимото, остави Исак на съдбата му и напусна това място, за да започне друг, по-добър живот.

140

В четвъртък преди обед в полицейския участък в Сулна се провеждаше пресконференция. Главният прокурор Лиса Лам я откри, като съобщи, че предварителното разследване на убийството на адвокат Тумас Ериксон беше вече приключено. След това тя даде повече или по-малко изчерпателно описание на това, което всъщност се беше случило. Адвокат Тумас Ериксон е починал в резултат на съчетанието от това, че той лично е упражнил насилие с едно напълно правомерно действие при самозащита, както и поради слабото си сърце.

Също така това събиране било напълно ненужно, тъй като всичко, което се казва на пресконференцията, вече можело да се прочете в най-големия вечерен вестник в страната. Още преди пресконференцията да започне, човек действително можеше да прочете в броя за деня от големия вечерен вестник както съобщеното от Лиса Лам един час по-късно, така и едно значително по-драматично и богато на подробности изявление, което неимоверно много приличаше на разказаното от Роле и Марио по време на разпита, проведен от полицията две денонощия по-рано.

Заглавието гласеше: „ОТЧАЯН ГАНГСТЕРСКИ АДВОКАТ СЕ ОПИТАЛ ДА ОБЕРЕ И УБИЕ ПЕНСИОНЕР“. Най-големият вестник в страната отново още веднъж измете пода с всички свои конкуренти, а това, че легендата Бекстрьом се открои със своето отсъствие на самата пресконференция, беше събитие, което изглеждаше предварително обмислено.