Истинската история за носа на Пинокио

141

Когато Бекстрьом се събуди в големия си апартамент в „Гранд Хотел“, настроението му беше отлично. Той си поръча закуска в стаята и докато поемаше бърканите яйца, колбаса и бекона, стимулира допълнително и без това добрия си апетит с помощта на изпълнени с желание фантазии за глада, който към този момент би трябвало да е налегнал Исак.

След това той се обади на приятелката на Марио, Пита, и я попита дали е възможно да се срещне с нея. Имаше няколко въпроса, които би искал да ѝ зададе, във връзка с една колекция от руско изкуство, за която тя вероятно вече е чела във вестниците.

Пита, изглежда, също беше в най-доброто си настроение. Комисар Бекстрьом бил „мнооого добре дошъл“ и тя можела да се срещне с него още след час в нейното и на Марио ново жилище в Карлберисканален, където тя от известно време беше изцяло заета със заключителните подробностите по оформянето на интериора.

Бекстрьом напъха всичко, което му беше необходимо, в старата чанта на Пиянкинг и поръча такси до наподобяващата дворец къща край Карлберисканален, където неговият стар приятел, строителят, понастоящем предлагаше най-сигурните жилища на избраната група от възрастни граждани, които притежаваха по-голямата част от Швеция и където очевидно Кръстника и Пита бяха сложили ръка на целия най-горен етаж в къщата. „Хамилтон — Грималди“, прочете Бекстрьом на голямата позлатена табела на външната врата. Което на свой ред би трябвало да означава, че Пита беше роднина на суперагента Карл Хамилтон от всички книги на единствения писател в тази страна, който с право можеше да се нарече такъв. Въпреки всички злонамерени слухове, които беше чул в последно време, че той сега започнал да пише гей романи. „Колко вярно можеше да е това? Също толкова вярно, колкото, че папата раздава нафора, сложил на главата си зелената шапка на Ян Ловеца“, помисли си Бекстрьом, поклати глава и натисна звънеца.

Пита беше също така чаровна, както предния път, с матов тен и обсипана с брилянти. След кратка разходка от само петдесет метра, тя и Бекстрьом се разположиха в огромна холна гарнитура с изглед и към двореца, и към канала по-долу. Той постави своя малък касетофон на голямата стъклена маса пред тях и я попита дали има нещо против да запише техния разговор. Понеже в последните години започнал да чувства проблеми с паметта.

Пита разбираше прекрасно какво имаше предвид той. Имаше определени дни, в които минаваше обяд, преди тя да успее да си спомни какво е първото име на Марио.

— Господи, колко вълнуващо — каза Пита, а очите и зъбите ѝ проблеснаха, последвани от пръстените и огърлицата. Най-после истински полицейски разпит, и то с един от нейните най-големи идоли.

— Давай, детектив — каза Пита, запали цигара, качи един върху друг дългите си крака и се облегна във фотьойла си в густавиански стил.

Бекстрьом започна, като ѝ показа снимки на всички икони, на това, което беше останало от ловния сервиз, двата комплекта сребърни прибори за хранене и една стара златна запалка. Единственото нещо, което липсваше, беше снимката на Пинокио с дългия нос, която той възнамеряваше да не показва колкото е възможно по-дълго, като за предпочитане беше да я запази за себе си за вечни времена. Първоначалният въпрос беше зададен. Знаеше ли тя случайно чия собственост бяха картините и останалите предмети, които се виждаха на снимките.

— Да, разбира се — каза Пита. — Всичко е мое. Получих ги от баща ми, Арчи, когато той почина. Той ги получил от майка си, Еба, моята баба, значи, която на свой ред ги получила от рускинята, Мария Павловна, когато тя се разделила с принц Вилхелм.

— Можеш ли да ми разкажеш малко по-подробно за това? — помоли Бекстрьом и се усмихна любезно. „Върви полека-лека“, помисли си той. Не само крале и кралици, принцове и принцеси, но дори и обикновени графове и барони нямаше да бъдат споменавани в тази връзка. Във всеки случай няколко милионери са по-добре от една сюрия напомадени брилянтиноси със смесен южняшки произход.

— Можеш ли да ми разкажеш малко повече за това? — повтори Бекстрьом, понеже Пита внезапно придоби вид на човек, който се беше пренесъл в един по-добър и отдавна изгубен свят.

— Разбира се — отвърна Пита. В това отношение нямаше никакъв проблем с паметта ѝ. По родословното дърво на аристокрацията тя можеше да се разхожда напред-назад дори да я събудеха посред нощ, тъй като беше роднина с, общо взето, всички, които бяха част от него, и се беше срещала с повечето от тези, с които можеше да се говори. Баба ѝ била родена през 1880 година, моминското ѝ име било Левенхаупт, графиня по рождение, а когато навършила двайсет години, сключила брак с два пъти по-възрастния от нея граф Густав Йилберт Хамилтон. Глава на вестготския клон на големия род Хамилтон, голям земевладелец, рицар, ловец, придворен, а също така и личен приятел както на Оскар II, така и на Густав V.

— Дядо ми е бил много красив мъж — заключи Пита. — Той имал типичната Хамилтонова осанка, както обичаме да казваме в семейството. За съжаление, той също така имал и типичния Хамилтонов ум, така че на милата ми баба Еба невинаги ѝ е било много лесно.

— А тя какво е правила? Еба, имам предвид?

— Тя правела, каквото са правели всички — каза Пита, която не можеше да скрие изненадата си от въпроса. — Общувала с всички останали, както правели хората по това време. Тя дошла в двора, когато Густав V наследил трона след Оскар. Била включена в свитата на неговата съпруга, кралица Виктория, въпреки че тя била значително по-млада от останалите придворни дами. Именно тогава се озовала при принц Вилхелм и Мария. Мария Павловна била обаче още по-млада от баба. Освен това Еба вече имала три деца и можела да дава съвети на Мария, когато дойдело време да си има бебе. Баща ми, Арчи, бил най-възрастният впрочем. Той е роден през 1901 година, в това съм напълно сигурна. Тази година е лесна за запомняне.

— Случило ли се е нещо специално през 1901? — попита Бекстрьом. — В семейството, имам предвид.

— Не — отговори Пита. — Защо да се е случило?

— Каза, че тази година е лесна за запомняне. Затова попитах.

— Винаги ми е било лесно с тези години, които се намират в началото — обясни Пита. — Като 1901, която е съвсем в началото. Ако ме попиташ кога почина татко Арчи обаче, за това нямам никаква представа. Знам, че трябва да е беше някъде през седемдесетте години, но кога точно, не помня. Тази година не е в началото, ако господин комисарят разбира какво искам да кажа.

— Разбирам — каза Бекстрьом, на когото до този момент беше станало ясно, че и Пита беше благословена с типичния Хамилтонов ум.

— Разбрах, че твоята баба Еба и Мария Павловна са станали много добри приятелки — продължи Бекстрьом, който не искаше да заседне в задънената улица на Хамилтонови.

— Защо мислиш така? — попита Пита.

— Като се имат предвид всички подаръци, които тя е получила от Мария, когато Мария се завърнала в Русия — поясни Бекстрьом и посочи към снимките на масата пред тях.

Не било чак толкова чудно, според Пита. Това били предимно дреболии и Мария ги подарила по простата причина, че не можела да ги мъкне със себе си обратно в Русия. За чак толкова горещо приятелство между Еба и Мария Павловна едва ли някога е можело да става въпрос.

Нито семейство Хамилтон, нито Левенхауптар обичали чак толкова руснаците. По напълно човешката причина, че те, общо взето, се били срещали с тях във връзка с различни сражения през един период от три столетия и най-вероятно хиляди от нейните роднини били загубили живота си по време тези мъжки срещи.

Не изглежда да са завързали някакви по-близки лични връзки. Наистина в началото, когато Мария пристигнала в Швеция, те се състезавали да се пързалят със сребърен поднос надолу по стълбите в голямата зала в Оукхил, но след като баба Еба я била три пъти подред, Мария изгубила интерес към нея и я заменила с една от своите камериерки, която била толкова плашлива, че обикновено се спускала заднешком и закривала очите си, когато потегляла.

Бабата на Пита била изключително умела ездачка, забележителна както в скачането, така и в дресурата, а освен това се грижела и за здравето си. Еба нито пушела, нито пиела, докато Мария пушела като съдрана печка и пиела като всички членове от мъжки пол на династията Романови.

— Да вземем тази запалка например — каза Пита. — Почти съм сигурна, че тя я е дала на баба, за да я дразни, понеже знаела, че не пуши.

— А онзи големият сервиз? — настоя Бекстрьом.

О, за него обяснението било още по-просто, защото нейната баба го получила от принц Вилхелм, а не от Мария. Сред всички семейни документи имало и едно писмо за дарение, което потвърждавало този факт. Принц Вилхелм бил много деликатен и чувствителен млад мъж. Няколко години по-млад от нейната собствена баба Еба. Разводът с Мария дълбоко го наранил. Да се храни от сервиза, който бившата му съпруга му подарила на сватбата, било немислимо за него.

— Не можел и залък да сложи в уста, горкият — въздъхна Пита. — Така че го дал на Еба, която той харесвал значително повече, отколкото смеел да си признае. Ето така сервизът се озовал в порцелановата стая у дома във Вестерьотланд. Чинията, от която се хранят, никога не е била от голямо значение за Хамилтонови.

„Време е да обърнем посоката“, помисли си Бекстрьом и смени темата, като заговори за адвокат Ериксон. Как се е случило така, че тя му е възложила да продаде нейната колекция от произведения на изкуството? С оглед на всички неприятности, които се случили по-късно.

Ако Пита трябвало да прехвърли вината на друг, това най-вероятно би бил нейният баща или дядо ѝ. Хамилтонови винаги са били бойци, което в техния случай означавало да стрелят с оръдия, пушки, пистолети, да се бият с мечове, саби и рапири. Когато опирало до битки за документи и пари обаче нещата стояли коренно различно. Тази борба изисквала съвсем друг вид войници, не такива като тях.

— Дядо Густав бил много внимателен в това отношение. Просто трябвало да се повика някой еврейски адвокат веднага щом станело въпрос за документи и пари, а в семейството ние винаги сме се ползвали от услугите на адвокатската фирма „Голдман“. Отначало старият Алберт, а след това и синът му Йоаким. Изключителни хора. Само един евреин да имаш на своя страна и опонентът ти е безвъзвратно загубен. Затова се обърнах към адвокат Тумас Ериксон и го помолих да продаде нещата вместо мен. Аз нали се местех. От голяма къща в малък апартамент с пет стаи и кухня. За тях нямаше място дори на тавана. Така че помолих Тумас да ги продаде вместо мен.

— Значи Тумас Ериксон е евреин? — Типично, помисли си Бекстрьом.

— Не, разбира се, че не — отвърна Пита. — Де да беше.

Според слухове, които се носели в семейство Хамилтон, Тумас Ериксон бил незаконен син на адвокат Йоаким Годцман. Което обяснява защо Ериксон е започнал работата си като млад, новоизлюпен адвокат именно в адвокатската фирма „Голдман“ и когато той после, след смъртта на Годцман, променил името на фирмата, това се схванало като израз на още един от всичките бунтове срещу бащата.

— За съжаление, положението беше значително по-лошо — заключи Пита. — Малкият Ериксон нямаше нищо еврейско в себе си. Иначе аз никога не бих се озовала в тази плачевна ситуация.

Ериксон бил най-обикновен шведски шмекер и крадец, освен това Марио го бил намерил. Онзи слух, че адвокат Голдман бил негов баща, сигурно е нещо, което той сам е измислил.

— Но едва ли е необходимо да казвам на господин комисаря това — каза Пита. — Че човек трябва да бъде много внимателен с такива като Ериксон. Всички тези Андершон, Ериксон, Свенсон, Першон и останалите от този род. Ние от семейство Хамилтон винаги сме се били с открито лице.

„Марио Кръстника Грималди си е намерил майстора“, отбеляза си Бекстрьом, като се задоволи само с кимване.

— Да — каза Пита. — Тъкмо се сетих за нещо — повтори тя и посочи право нагоре с дългия си, украсен с маникюр показалец. — Картината с дебелия гръцки свещеник, онази, която помогна на Марио да разкрие мошеника Ериксон, нея получих всъщност от татко Арчи. Той я придобил на търг за предмети на изкуството в „Кристис“ в Лондон. Живял там около две години към края на войната. Работил като морски аташе в шведското посолство.

— Разкажи ми — каза Бекстрьом, отпусна се назад и сключи дебелите си длани върху кръглия си корем. „Още една плочка от пъзела идва на мястото си.“

142

Бащата на Пита, граф Арчибалд Хамилтон, бил роден през 1901 година, което било много удобно, защото било лесно за запомняне. Както всички преди него и той израснал в семейното имение във Вестерьотланд. След това завършил средното си образование в „Лундсбери“ през 1920 година и продължил следването си във Военноморското училище, където получил образование като офицер в шведския флот. Като толкова много Хамилтоновци преди него. Не всички, но достатъчно много.

В началото на Втората световна война той бил назначен за командващ на флотилия торпедоносци, която била разположена в Гьотеборг, и съвсем скоро бил въвлечен надълбоко в нелегалната контрабанда със сачмени лагери от Шведската фабрика за лагери в Гьотеборг за Англия. В тази връзка едва ли биха могли да изберат някого, който да е по-подходящ за тази дейност от бащата на Пита.

Семейство Хамилтон били на страната на англичаните. Това произтичало от тяхната история и те имали както своите корени, така и роднини и близки приятели в Англия от хиляда години. Дядо Густав бил в управлението на Шведската фабрика за лагери и с оглед на тези стоки, които синът му щял да пренася, типичният хамилтоновски ум не бил утежняващо обстоятелство, а предпоставка за спечелване на предимство. Нощни рейдове с максимална скорост през бурните, ледени води на Северно море, с угасени светлини, за да избягват германските крайцери, разрушители и подводници, които се опитвали да ги потопят по пътя дотам и да попречат на англичаните да се снабдят с шведските сачмени лагери, които движели военната им мощ.

— Кой каквото ще да мисли за моя татко, но пъзльо той никога не е бил. Арчи беше смелчага и ако моята майка Анна не се беше противопоставила категорично, той без съмнение щеше да остане на командния си мостик през цялата война — каза Пита, с ясно доловима гордост в гласа.

— Твоята майка обаче искала друго — каза Бекстрьом.

— Ами ние бяхме три деца — каза Пита. — Аз бях най-малката, когато всичко започна. Преди да свърши войната, бяхме станали шест. Нали татко си беше у дома доста често, нямаше как да е другояче.

— Спомена, че баща ти е работил в посолството ни в Лондон — каза Бекстрьом. — Как се е озовал там?

Дядото на Пита бил този, който уредил работата. Той всъщност бил не само граф, но и генерал в Щаба на отбраната в Стокхолм. Първо той се погрижил неговият зет да бъде повишен във флотски капитан и да слезе от мостика на торпедоносеца, за който се бил залепил. За да поддържа настроението му на сравнително добро равнище, той уредил да го назначат на секретния служебен пост като военноморски аташе в посолството в Лондон със специалната отговорност за превоза на шведски лагери. Достатъчно близо до войната, която давала някакъв смисъл на живота на зет му, а същевременно достатъчно далеч, за да го пази жив и да не остави собствената му дъщеря вдовица и майка на половин дузина сирачета без баща. Такова било положението, според Пита, а що се отнасяло до покупката на картината с дебелия свещеник и останалите неща, те нямали нищо общо помежду си.

Причината графът и флотският капитан Арчи Хамилтон да купи Верешчагиновата картина на свети Теодор на търга в Лондон била, че свети Теодор страшно много приличал на църковния пастир у дома, на село, във Вестерьотланд, където се намирало семейното имение.

Графът и флотски капитан имал проблеми с местния църковен пастир, който бил лицемерен и показно набожен, според татко Арчи. Не можел да го изгони, което всъщност било почти необходимо, след като онзи искал да разполага църквите и гробищните си паркове насред земите на Хамилтонови. Затова сто лири стерлинги били напълно приемлива цена за един граф Хамилтон, който искал да се пошегува с един божи служител на неговия петдесети рожден ден.

На църковния пастир не му било толкова забавно. Той незабавно върнал подаръка на този, който му го изпратил, заедно с едно раздразнително писмо, в което призовал бащата на Пита незабавно да свика църковния съвет, за да го разследват. В случай че го подозирал в кражба от колекта за събиране на волни пожертвувания.

— А той правил ли го е, да свива пари от колекта? — попита Бекстрьом.

— Напълно съм убедена в това — подсмръкна Пита. — Нали го правят всички такива като него. Сто лири стерлинги наистина не бяха кой знае какво. Картината той си получи обратно, а писмото на църковния пастир обичаше да ни чете на глас, когато беше в настроение. Това беше една от любимите истории на татко.

— Замислих се за нещо съвсем друго — каза Бекстрьом, комуто внезапно беше дошла една мисъл. — Баща ти преживял ли е бомбардировки, докато е бил Лондон?

— Определено — каза Пита. — Като всички, които са живели там. Но това е нещо, което едва ли би разказвал на своите деца.

— Предположих, че именно тогава ловният сервиз е отишъл на кино — каза Бекстрьом, за когото още една плочка от пъзела отиде на мястото си.

Тъжните останки от това, което някога е било ловен сервиз за морска употреба от 148 части от императорската фабрика за порцелан в Санкт Петербург и който в първоначалния си вид би струвал повече от десет милиона.

— Хитлер може да бъде обвиняван за много неща — каза Пита и поклати глава, — но що се отнася до сервиза, той в действителност е напълно невинен. Опасявам се, че работата е много по-лоша. Ако комисарят иска да открие злосторника, мисля, че трябва да започне с брат ми Иан.

Ловният сервиз бил съхраняван в четири големи дървени сандъка, които били маркирани с герба на династията Романови. Веднага след като напуснали принц Вилхелм и Оукхил, се озовали в едно от сутеренните складови помещения в имението във Вестерьотланд и там останали опаковани чак докато избухнал пожарът.

Братът на Пита си бил у дома за великденската ваканция от „Лундсбери“. Бил взел назаем домашен казан за варене на ракия от един от мъжете в обора и инсталирал самата дестилационна в мазето на къщата, в която те живеели. Във връзка с производството на тази ракия, която имал намерение да отнесе със себе си, когато се върне в училището, за съжаление, избухнал малък пожар, при който повечето от 148-те части били загубени.

Татко Арчи приел всичко хладнокръвно. Нали и къщата, и избата му били оцелели, а той лично предпочитал да се храни от собствения семеен порцелан. Останките от сервиза се озовали в стаята за игра на децата, където взел участие в много детски празненства. Самата Пита къпела куклите си в един от супниците, а братята ѝ на няколко пъти организирали състезание по трошене на порцелан.

Във връзка с инвентаризирането на имуществото след татко Арчи, събрали това, което било останало, и го опаковали в един от първоначалните четири сандъка. Братът на Пита го оставил на нея. Той не го искал. Считал, че носи лош късмет, баща му му липсвал, сервизът чисто и просто събуждал чувството му на вина.

143

— Тъжна история — каза Пита и сви рамене. — Разбрах от Марио, че някакъв руски новобогаташ го купил. Да му е честит. Тук в Швеция той нямаше работа, в случай че господин комисарят се пита какво е моето мнение. Впрочем господин комисарят иска ли нещо за пиене? Виждам, че вече сме изпуснали обяда, а лично аз бих пийнала чаша шампанско.

— Да, не бих отказал — съгласи се Бекстрьом, който много внимаваше да поддържа добрите отношения с Пита дори ако цената за това беше една чаша газирано вино в десет часа преди обяд.

„Тя трябва да е обърнала часовника наобратно“, предположи той.

Поради липса на прислужници, Марио бе обещал лично да се погрижи за тази подробност веднага след като те приключат с нанасянето, нейните гости трябваше да се задоволят с Пита в ролята на домашна прислужница. След четвърт час тя се върна с поднос, върху който имаше голям охладител за вино с няколко бутилки и чаши от различни модели.

Бекстрьом скочи, за да ѝ помогне да ги донесе, но Пита само поклати глава. В нейния дом това не беше работа на гостите.

— Взех и уиски и водка за комисаря — каза Пита. — Аз лично мисля да пийна чаша шампанско, но това едва ли е нещо, което господин комисарят пие.

— Случва се понякога — излъга Бекстрьом, — но ако мога да избирам, с удоволствие ще предпочета една малка водка.

— Звучи разумно — каза Пита. — Моят татко пиеше уиски, но това беше така, защото толкова обичаше корабите. Има вкус на прясно намазана с катран лодка. С храната той обичаше да пие шнапс.

Пита сервира и на двамата, без да се скъпи, когато наливаше чашата на Бекстрьом. Един истински мъж трябва да получи порядъчно питие, според баща ѝ, а тя самата никога не бе имала никаква причина да променя това.

— И така — каза Пита, — има ли нещо друго, с което мога да помогна на господин комисаря?

— Ами да, има нещо, което ме озадачава — отвърна Бекстрьом. — В онзи списък, който гледах, имаше отбелязана някаква музикална кутия. Помниш ли, да е имало нещо такова?

— Парите — каза Пита, чиито мисли, изглежда, бяха поели в друга посока. — Освен парите, с които онзи мошеник Ериксон, който се опита да застреля Марио, очевидно ме е ощетил. Марио обеща да уреди тази работа. Веднага щом се появи някакъв такъв практически проблем, моля Марио да го оправи.

„Мога да се представя“, помисли си Бекстрьом.

— Що се отнася до парите, не мисля, че трябва да се притесняваш. Според моите колеги, с които работим по този случай, Ериксон, изглежда, те е измамил с малко над един милион шведски крони.

— Достатъчно много са — каза Пита и си наля още шампанско. — Един милион. Не е за вярване!

— Не бива да се притесняваш за парите — каза Бекстрьом. — Ще ги имаш веднага щом пресметнем колко трябва да получиш.

— Е, аз имам, така че мога да се справям — каза Пита. — Но, разбира се, ако не друго, мога да ги дам на някого, който се нуждае повече от тях.

„Като например малкия Марио“, добави Бекстрьом.

— Какво друго имаше? — попита Пита, която все още, изглежда, се намираше някъде другаде.

— А, да, попитах за онази музикална кутия — припомни ѝ Бекстрьом. — Спомняш ли си нещо такова? Според списъка, който гледах, не изглежда да има съществена стойност, но както вероятно разбираш, ние трябва да въведем ред в нашите документи.

— Музикална кутия, музикална кутия, музикална кутия — изрече Пита, която на втората си чаша шампанско очевидно бе започнала да мисли на глас. Честно казано, тя не си спомняше за никаква музикална кутия. От друга страна имаше слаб спомен за някакво малко емайлирано джудженце с червена шапка на главата. То определено било твърде тежко, за да украсява с него елхата, но може да е било една от онези фигурки за украса, които се вадят на Коледа.

— Обаче не е било музикална кутия? — попита Бекстрьом.

— Баща ми разказваше една история за някаква музикална кутия — каза Пита. — Получил я от майка си, когато бил малко момче. Според мен той имаше няколко музикални кутии, като се замисля. Мисля, че подари няколко от тях, докато беше в Лондон по време на войната.

— Не знаеш ли как се казва? Този, на когото я е дал?

— Име, име, име — каза Пита и тръсна обезкуражено глава. — Колко удобно би било, ако всички имаха еднакви имена. Мисля си, че беше онзи политик. Онзи, който беше началник на всички. Ниският, дебел мъж, който през цялото време пушеше пура. Онзи, който се казва като нашите тоалетни.

— Тоалетни?

— Да, WC имам предвид.

— Уинстън Чърчил?

— Точно той. Така се казваше. Впрочем ние сме роднини. Сестрата на баба ми по майчина линия е женена за негов братовчед. Такива като нас винаги имат роднинска връзка помежду си.

— Значи, твоят баща е подарил музикална кутия на Уинстън Чърчил? — „Трябва да е била друга музикална кутия“, помисли си Бекстрьом.

— Да, а май Чърчил я върна на татко. Точно както онзи кисел църковен пастир. Моля господин комисарят да ме извини, но не помня. Знам, че татко се е срещал с Чърчил много пъти, докато живееше в Англия. Предимно на празненства от частен характер, разбира се. Знам, че той пишеше за това в своите дневници. После, имаше един английски историк, който написа книга за Чърчил, където той пише и за баща ми. Напомни ми, преди да си тръгнеш, да ти я извадя. Видях я в някакъв кашон в библиотеката — каза Пита. — Трябва да беше наскоро, мисля.

— Много мило — каза Бекстрьом.

Половин час по-късно, след като Пита изпи трета чаша шампанско и допълни чашата на Бекстрьом, той си тръгна. Със себе си носеше общо четири дневника, които нейният баща беше написал. Обикновени дебели тетрадки с черни корици, подвързани с восъчен плат. Освен това и една книга за Уинстън Чърчил, написана от английски историк. Срещата била приятна, заключи Пита. Веднага щом тя и Марио въведат малко ред в жилището си, комисар Бек, разбира се, бил добре дошъл отново. Точно сега дните били много напрегнати, много неща имало за вършене. Но скоро щяло да е по-добре. Когато мебелите дойдат по местата си и Марио назначи някого да се грижи за практическите въпроси.

Самата тя щяла да си вземе домашно животно, така че да си има другар, когато Марио отсъства. Може би куче. Пита винаги е обичала животните. Имала е много животни, откакто била малко момиче. На двора у дома във Вестерьоталанд, където тя израснала, имало много повече животни, отколкото хора. Коне и крави, свине и кокошки, котки и кучета… Да, и всякакви други животни. От онези, малките животинчета например.

Бекстрьом напълно разбираше какво има предвид тя. Той самият бил много голям приятел на животните. От дълги години бил особено привързан към папагалите. Той в действителност имал няколко в момента, а по-добра компания човек едва ли можел да си пожелае. От онези, с които можеш да си говориш, поясни Бекстрьом. „Струва си да се опита“, помисли си той.

Пита никога не била имала папагал. Разбира се, имала както канарчета, така и малки папагалчета. Но никога папагал, който да може да говори. Най-близкото до папагал, което е имала, била една питомна врана, която получила от братята си, но тя само грачела и не след дълго починала.

— Папагал, който може да говори, това трябва да е фантастично — каза Пита, а видът ѝ показваше, че наистина мисли, каквото казва.

„Това ще се уреди“, реши Бекстрьом, когато седна в таксито към полицейския участък в Сулна.

144

Веднага след като Бекстрьом пристигна в службата, той разговаря с Надя, която имаше новини за разказване. Интересни новини за Марио Грималди и новата му жена, графиня Астрид Елисабет Хамилтон, родена през 1940 година, обръщение Елисабет, в семейството и близките ѝ приятели я наричали с галеното име Пита, родена е графиня, което не е без значение в тази връзка, но всичко това определено беше известно на Бекстрьом.

— Какво е това, което не знам, тогава?

Това, което той обаче не знаеше, беше, че тя вече фигурираше в документите на полицията в Сулна под името Астрид Елисабет Линдерот. Линдерот, по името на предишния си съпруг, който починал преди пет години. Един високо уважаван човек, който по време на своя професионално активен живот бил лекар и професор по вътрешни болести в института „Каролинска“.

— Почакай за момент — каза Бекстрьом и вдигна ръката си във възпиращ жест. — Астрид Линдерот? Това не беше ли онази дърта вещица, срещу която подадоха сигнал за лошо отношение към животно?

Абсолютно същата, според Надя. Преди месец Астрид Елисабет Линдерот приела обратно моминското си име Хамилтон, когато тя и Марио Грималди подали заявление за разследване на пречки за встъпване в брак, защото искали да се оженят, и до момента нямало никакви проблеми, нито със смяната на името, нито с титлата, нито с предстоящия брак.

— Те най-вероятно ще се венчаят утре, в навечерието на Мидсомар33. В шведското посолство в Рим.

— Аха, ясно — каза Бекстрьом. „Как бихме могли да знаем за това?“, запита се той.

— Това обяснява много неща. Като например домашното посещение, което Гарсия Гомес направил на нейната съседка Фриденсдал, която я докладвала за лошо отношение към животно.

— И какво ще правим сега? — попита Бекстрьом. „Онзи мил млад мъж, който помогнал на Марио да окачи завесите в кухнята си, въпреки че според Пита той бил толкова практичен“, помисли си той.

Нищо, според Надя. Всички сигнали били отписани. Гарсия Гомес бил мъртъв. С Грималди не можело да се говори. Бъдещата му съпруга определено не знаела нищо за помощта, която ѝ е била оказана. Но със сигурност било интересно. Можеше да отметне още една въпросителна в собствената си глава.

„Надя не е коя да е — помисли си Бекстрьом. — Някой трябва да разговаря с нея за тези златни зъби. Да ги замени с обикновени порцеланови коронки. Ако не за друго, то заради риска от обир. Та това е все едно да се разхождаш с пачка банкноти в устата, а тъй като на него самия му беше дошла блестяща идея, беше крайно време да свърши нещо полезно. Желязото се кове, докато е горещо, а това, че трябва да ходи в Рим и да се жени утре, тя без съмнение вече е забравила.“ Той опакова нещата, които му бяха необходими, в старата си кожена чанта, повика едно такси по телефона и си тръгна от полицейския участък в Сулна с известна припряност.

Първо мина покрай офиса на Йегура и остави книгите, които беше получил от Пита, на секретарката му. Също така я помоли да му предаде, че разследването напредва и провенансът вече е изяснен. Цената оставала непроменена от това, че се е наложило да заменят три поколения Бернадот с две графини и един граф от семейство Хамилтон.

След това той си отиде у дома, по пътя позвъни на Пита и я попита дали е удобно да се отбие и да ѝ остави един подарък. Пита смяташе, че това звучи невероятно приятно. В действителност тя очакваше с нетърпение да се види с господин комисаря.

Исак не изглеждаше толкова въодушевен. Той през цялото време гледаше намръщено от клетката си, когато Бекстрьом го сложи на задната седалка на таксито, за да го откара на новата му стопанка.

— Господи, колко е сладък! — възкликна Пита и плесна с ръце от възхищение. — И какви красиви цветове. Господин комисарят сигурен ли е, че иска да го подари?

Тъй като Бекстрьом имал няколко папагала, нямало никакъв проблем. Точно този екземпляр принадлежал обаче към най-талантливите, що се отнася до говорните умения.

— Как се казва? — попита Пита.

— Исак — отговори Бекстрьом. — Макар че няма да се обиди, ако му викаш другояче.

Според Пита не можело да става въпрос за смяна на името. Напротив, според нея то било много сполучливо. Веднага се виждало защо Исак се нарича Исак. Освен това той приличал досущ на стария адвокат Голдман.

На Исак трябваше да му се признае, че относно поведението му нямаше никакви забележки. В критичния момент, когато тя пъхна ръка, за да го погали под брадичката, той само наклони глава настрани и загука доволно. Когато му подадоха фъстък, той отвори възпитано човка, както би се очаквало от такъв, като него. „Поклон и благодарност“, изрече Исак, поклати главата и изгука към новата си стопанка.

— Това е просто невероятно — каза Пита, а очите ѝ блестяха наравно с всичките ѝ диаманти. — Наистина ли не мога да направя нищо за господин комисаря?

— Моля, не е нужно — каза Бекстрьом. „Може би онази музикална кутия, която вече си забравила“, помисли си той.

След това Бекстрьом си тръгна, преди Исак отново да стане такъв, какъвто си беше обикновено. Наслади се на дълъг обяд, полегна за следобедна дрямка и се събуди чак когато Йегура му позвъни. Първо той благодари на Бекстрьом, че му е помогнал да чуе плясъка на крилата на историята на изкуството. Освен това искал да го види колкото е възможно по-скоро. На вечеря в осем часа в ресторанта на Операта. В частния ресторант, тъй като било крайно време да обсъдят въпроси от решаващо значение за западната история.

145

Вечерта Бекстрьом и Йегура вечеряха в частния ресторант на Операта. Скромна вечеря, тъй като беше средата на седмицата. Бекстрьом се задоволи с няколко пържени вкусотии като предястие и замени телешкия шол с гарнирани със сливи свински карета, докато Йегура отиде дори още по-далеч, зае почти аскетска поза и се задоволи със салата и морски език на скара.

Вечер, посветена на работата, което, между другото, се подчертаваше от факта, че и двамата носеха чанти със себе си. Чантата на Бекстрьом беше значително по-дебела от тази на Йегура, което беше практично и добре, като се има предвид, че съдържаше всичко, за което в действителност ставаше въпрос.

След уводната наздравица Йегура премина към възхваляване на Бекстрьом за неговите постижения. Веднага след като неговият секретар му се обадил и го осведомил за посещението на Бекстрьом, Йегура изоставил всичко друго, с което се занимавал. С бясна скорост потеглил към офиса и посветил останалата част от деня на изучаването на дневниците на граф Арчи Хамилтон от времето, когато той бил на тайна мисия в шведското посолство в Лондон.

— Това е направо невероятна история — въздъхна Иегура. — Вярвам, че дори ти не си чувал нещо подобно, Бекстрьом.

„Имам ли някакъв избор?“, помисли се Бекстрьом и просто кимна.

Граф Хамилтон прекарал малко повече от година в Лондон, от пролетта на 1944 година до лятото на 1945, като през това време той се срещал с Уинстън Чърчил около шест пъти. Срещите, както винаги, били поверителни, макар това, за което предимно разговаряли, да се отнасяло за войната и по-специално за доставките на сачмените лагери от Швеция. По време на всички техните срещи Чърчил внимателно се осведомявал как вървят тайните операции, за които Хамилтон бил отговорен.

Хамилтон и Чърчил били от едно и също благородно потекло. Между техните семейства имало роднинска връзка, която била създавана в продължение на три столетия. В личен план имало силно взаимно уважение. Обща ценностна система, роднинство, лично уважение, всичко, което в действителност имало значение за такива като тях.

Хамилтон боготворял Чърчил за това, което той бил и което вършел. Такова било уважението, което по-младият мъж изпитвал към двайсет години по-възрастния от него. То се намирало някъде в граничната зона между почитта към един по-голям брат и един млад баща. За Чърчил нещата били по-прости. Той харесвал Арчи Хамилтон, понеже последният бил смелчага, неизменният избор на всеки мостик веднага щом станело време да се действа решително. Със сигурност също така, понеже му напомнял за неговата собствена младост и за онзи път, когато трийсет години по-рано бил назначен за Първи морски лорд, първото голямо политическо назначение в неговия живот и това, което той винаги щял да цени най-много.

В края на декември 1944 година, няколко дни преди Коледа, те се срещнали на вечеря в двореца „Бленхайм“ край Оксфорд. Към края на вечерта Чърчил, Хамилтон и още неколцина от гостите се измъкнали от останалата част от компанията, за да завършат вечерта с разговор за неща, които не били предназначени за ушите на други хора, освен за техните собствени, да изпушат по цигара и да пийнат по една последна чаша преди лягане.

Чърчил бил в лошо настроение, граничещо с униние. Офанзивата в Ардените, която съюзниците били предприели няколко дни по-рано, била в задънена улица. Германците били съсредоточили силите си за отпор и това, което се случвало в момента, ни най-малко не приличало на разходката към победата, която неговите генерали му били обещали. Не че се страхувал за окончателния изход, но с всеки изгубен ден се стеснявало и неговото пространство за преговори на конференцията в Ялта, където той след около два месеца щял да се срещне с двамата си съюзници, президента на САЩ Франклин Д. Рузвелт и руския ръководител Йосиф Сталин, а първата точка от програмата щяла да бъде преначертаването на картата на Европа и установяването на онези политически условия, които щели да са в сила в бъдещата Европа.

Проблемът на Чърчил бил не американският президент, а неговият руски съюзник Йосиф Сталин, и по този въпрос всички в компанията били покъртително единодушни. По отношение на руснаците нещата били много прости. На тях не можело да им се има доверие. По всяка вероятност именно тогава на граф Арчи Хамилтон дошла идеята как хем да разведри Уинстън, хем да го подготви за бъдещата му среща със Сталин, човек от един друг свят, различен от техния. Човек, на когото не можело да се има доверие.

Поне така Хамилтон описва предисторията в собствения си дневник, където той разказва още как непосредствено след Нова година изпраща адютанта си до главната квартира на Чърчил, за да му занесе в дар една музикална кутия, придружена с поздравление към високопоставения получател на подаръка. Както и напомняне за условия, които влизат в сила веднага щом човек започне да общува с някого, който не е като тях. В добавка и надеждата, че Сталин има същия нос като Пинокио.

Една седмица по-късно Хамилтон получил подаръка си обратно заедно с едно приятелско и лично писмо, в което Чърчил благодарил за подаръка и за предупредителните думи, като същевременно обяснявал защо все пак не може да го приеме. Музикалната кутия на Фаберже, за съжаление, имала история, която правела това невъзможно.

Дневниците на Хамилтон, неговото собствено ръкописно копие на писмото, което той написал на Уинстън, и отговорът на Чърчил до Хамилтон. В оригинал, напечатан на машина върху личната хартия за писма на министър-председателя, подписан от Чърчил и поставен в същия плик от канцеларията на министър-председателя, в който се е намирал, когато Хамилтон го е отворил. Сега всичко беше в един и същи плик с герба на Хамилтон. Пъхнато в книгата, която Пита Хамилтон беше дала на Еверт Бекстрьом с надеждата, че той може би ще успее да намери в нея нещо, което тя самата не е успяла да прочете. Със сигурност баща ѝ, графът, ги е сложил там. Човек, който се грижел повече за пушките си, отколкото за своите документи.

— Това е просто невероятно — каза Йегура, като вдигна книгата, която Пита беше дала на Бекстрьом. — Колко е лесно да намериш това, което търсиш, след като знаеш къде да търсиш.

— Така е — съгласи се Бекстрьом, който беше работил като полицай през целия си живот.

— Предполагам, че скъпият ми брат не е имал време да прочете книгата?

— Не — отвърна Бекстрьом. — Имах доста други неща за вършене.

— Тогава ще ти я разкажа — каза Йегура. — Просто невероятна е.

„Имам ли избор“, помисли си Бекстрьом и даде сигнал на оберкелнера, че иска да допълни чашата му.

Авторът на книгата беше един много известен английски историк, Робърт Еймъс, по-късно лорд Еймъс, който завърши дните си като професор по история в Бейлиъл Колидж в Оксфорд. По време на Втората световна война Еймъс бил включен в щаба на Чърчил и към края на войната в определени случаи изпълнявал задълженията на личен секретар на министър-председателя. Двайсет години след края на войната той издал книга за стария си началник под заглавие „Уинстън Чърчил, политически мислител, оратор и стратег“ (Издателство Оксфорд Юнивърсити Прес, 1965 година), в която той поставя ударението върху често пренебрегваната способност на Чърчил за стратегическо мислене в контекста на политиката. Без съмнение — и с право — един от най-известните оратори в световната история, но също така и един много добросъвестен и ловък политик, дори и по отношение на това какви подаръци може да приема от хората в близкото му обкръжение.

Примерът, който авторът привежда, е една музикална кутия, получена от шведски граф и морски офицер. Един мъж, който с опасност за своя собствен живот направил на Англия и англичаните големи услуги през може би най-трудното време в дългата история на империята. Освен това бил далечен роднина и личен приятел, който в никакъв случай не можел да бъде подозиран, че има скрити замисли. Въпреки това било е невъзможно да бъде приет подаръкът. Поради неговия произход и история, поради посланието, което носи от дарителя за получателя в мига, в който бъде приет. Поради онези политически условия, които към момента били в сила между Чърчил и Сталин. Накратко, добър пример тъкмо за Чърчиловата способност за политическо и стратегическо мислене.

— Направо от източника — заключи Иегура. — Лорд Еймъс присъствал на онази вечеря в „Бленхайм“ Именно той написва черновата на писмото на Чърчил, с което последният благодари и отказва подаръка, като те двамата дори посвещават цял час на разговор по темата, въпреки че, общо взето, всеки час от денонощието им е зает с планиране на конференцията в Ялта.

— Значи, той изпратил обратно музикалната кутия?

„Колко глупав може да бъде човек.“

— Да, така направил — потвърди Иегура. — За голям късмет на бъдещите поколения и особено на моя брат, който с острия си ум най-накрая успя да хвърли светлина върху тази част от нашата история. Това, което в действителност остава сега, е да се намери самата музикалната кутия — каза Йегура, като в същото време, кой знае защо, погледна крадешком голямата чанта, която стоеше надавана до Бекстрьом.

— В такъв случай вече можеш да си отдъхнеш — каза Бекстрьом. Откопча чантата си, извади тъмното дървено сандъче и го постави на масата помежду им.

146

Останалата част от вечерта бе посветена на икономически преговори и съвсем скоро те достигнаха момента, в който бяха забравени храната и напитките, както и добрата атмосфера между страните.

Йегура сложи чифт бели памучни ръкавици, преди внимателно, с помощта на голямо увеличително стъкло и една допълнителна лампа за четене, която техният оберкелнер им донесе, да започне да изследва Пинокио. Щом свърши с това, той въздъхна дълбоко, точно като търговец на произведения на изкуството, който тъкмо беше получил божественото избавление.

— Нито драскотина — въздъхна Йегура.

— По този въпрос можеш да бъдеш напълно спокоен — увери го Бекстрьом. — Работи, освен това.

— Откъде знаеш? — попита Йегура и го погледна с ококорени очи.

— Пуснах го да свири — каза Бекстрьом. — Вярно, звучеше изключително ужасно, но носът излизаше и се прибираше и свиреше през цялото време.

Йегура пъхна обратно Пинокио в сандъчето му. Поръча една голяма ленена кърпа и внимателно уви кутията в нея. После постави пакета на масата.

— Дай ми оферта — каза Бекстрьом.

Предвид обстоятелствата, не на последно място факта, че неговият скъп приятел тъкмо е направил решителен принос към историята на изкуството, той възнамерявал за първи път в дългия си живот като търговец на произведения на изкуството да наруши един свой принцип, който и в най-смелите си представи не си бил помислял с пръст да пипне дори.

— Склонен съм да разделя комисионата си с теб без колебание. Наполовина.

— За какви пари говорим?

„Забрави“, помисли си Бекстрьом. С оглед на документацията, с която разполагаха понастоящем, като се вземе предвид напълно установения провенанс, без да се пренебрегва Уинстън Чърчил, сега ставаше въпрос за пазарна цена от порядъка на четвърт милиард шведски крони и комисиона, в най-добрия случай, в рамките на петдесет милиона крони. По двайсет и пет милиона на човек.

— В такъв случай имам по-добро предложение — каза Бекстрьом.

— Слушам те — отвърна Йегура.

Пита Хамилтон си нямала представа нито от музикална кутия, нито какви пари е държала в ръцете си. Краткосрочната ѝ памет била като на много малко дете, а що се отнася до умствените ѝ способности като цяло, имаше съмнения дали познава часа дори.

Най-просто би било Йегура да намери някой от всички онези колекционери на произведения на изкуството, който би решил направо да купи Пинокио, да го занесе в собствения си банков трезор и там цял живот да седи и да си го гледа във възвишено усамотение. Дори може отстъпка да му направи, ако толкова иска. После успешно да си разделят двеста милиона, от които Йегура можел да задържи цели двайсет процента, докато Бекстрьом ще се задоволи с останалите осемдесет. С оглед на техните съответни усилия, напълно справедлива подялба.

Не съвсем неочаквано, Йегура имаше друго виждане по въпроса. Проблемите, свързани с такава сделка, бяха напълно сходни с опита да се продадат рисунките от тавана на Сикстинската капела чрез публикуването на съобщение във форума. Освен това подобно действие би издало умствени способности като тези на Пита Хамилтон.

— Че защо? — попита Бекстрьом.

— Утре тя ще се жени за стария ми познат Марио Грималди. Той самият ми се обади вчера и ми каза за предстоящата им сватба. Каза ми още, че тя е голямата му любов, и тъй като Марио никога не лъже, нещата стоят точно така.

— Знам, че ще се женят — каза Бекстрьом и вдигна рамене. „Да се надяваме, че малкият Исак ще се погрижи да се озоват в лудницата след някоя и друга седмица“, помисли си той.

— Това, което не знаеш обаче, е, че именно той ме помоли да уредя нещата така, че ти да му намериш музикалната кутия. Това стана още в понеделник, на 3 юни, когато ти започна разследването си на убийството. Той и Столхамар очевидно са я пропуснали, когато били там, за да вземат останалите неща. В най-добрия случай агентите, претърсващи мястото на престъплението, щяха да я намерят. Ако не успееха, аз трябваше да говоря с теб и да се погрижа ти да ни я намериш. Целта беше да не пропадне някъде във връзка с прехвърлянето на имота на Ериксон.

— Чувам какво казваш — отвърна Бекстрьом. — В такъв случай няма да е зле да потърся някого друг, който може да ми помогне.

Ако Бекстрьом предпочетеше да постъпи по този начин, Иегура би съжалявал дълбоко за това негово решение. Причината за това не била, че той обещал на Марио да му се обади след срещата с Бекстрьом и да му разкаже как е минала тя. Нямало никакво значение дали той сега ще реши да го покрие, въпрос било само на време Марио да разбере как в действителност стоят нещата. В този миг освен това Йегура също би подписал собствената си смъртна присъда, в съвсем буквален смисъл, но тъй като той самият се чувствал отлично при начина на живот, който водел, не виждал никакви причини да не се придържа към истината.

— Че той ще подаде сигнал в полицията срещу теб, за това не бива изобщо да се притесняваш — каза Иегура.

— Ясно — отвърна Бекстрьом. — Ако правилно схващам нещата, ти ми казваш, че той ще ме убие.

— Да, точно така — потвърди Йегура. — Но и това не е главното, за което трябва да се притесняваш.

— А кое е то?

— Начинът, по който ще го направи — поясни Йегура. — Тази подробност мисля да ти я спестя. Марио Грималди не е смешникът, когото ти и всичките ти колеги сте избрали да виждате. Той и братята му са членове на неаполитанската мафия и ако има някой, който държи техните сицилиански другари будни нощем, това са хората като Марио.

— Според теб какво трябва да направя в такъв случай?

— Преди да се разделим, ще ти дам разписка, че съм получил музикална кутия, изработена от Карл Фаберже, изобразяваща Пинокио, която по поръчка на полицията трябва да установя дали е идентична с онази музикална кутия, намираща се в списъка с произведения на изкуството, които бившият адвокат Тумас Ериксон е получил със задачата да продаде от името на графиня Елисабет Хамилтон. Напълно убеден съм, че ще успееш да оправиш своите собствени книжа своевременно. Преди да се разделим и да взема със себе си музикалната кутия, предлагам да си стиснем ръцете по случай сделката. Вероятно много скоро ще получиш двайсет и пет милиона шведски крони за твоя принос. Освен това обещавам да ти помогна с практическите подробности, така че да не се налага да безпокоим данъчните власти и работодателя ти с тези неща.