Истинската история за носа на Пинокио

90

Бекстрьом започна понеделнишната среща със следствената група с кратка лекция. Вече беше крайно време нещо да се случи. Всички в залата най-вероятно знаеха, че шансът да приключи успешно разследването на едно убийство намаляваше драстично веднага след като изтече първата седмица след убийството и ако той беше пресметнал вярно, тя бе изтекла предната вечер. Всичко, което той беше получил досега, бяха различни неясни следи. Все още никакъв сребрист „Мерцедес“ не беше намерен, един свидетел внезапно беше изчезнал, двама заподозрени, които очевидно бяха направили същото, а в добавка и един протокол от аутопсия, който все още не можеше да бъде добавен към разследването им.

— Кажете ми малко добри новини — изрече Бекстрьом и впери поглед в своите служители.

— Ами аз ще ти кажа една — обади се Петер Ниеми и запрелиства документите си.

Само преди четвърт час от Националната лаборатория по криминалистика му бяха позвънили, за да му кажат, че имат още информация относно ДНК следата под формата на мазка от кръв, която е била намерена на вратата, водеща към балкона на Ериксон. Тя дала съвпадение в ДНК регистъра с Анхел Гарсия Гомес.

— В ДНК-то на Гарсия Гомес открили елементи от друга ДНК, която била от куче — съобщи Ниеми. — Ротвайлерът на Ериксон. По-хубаво от това, здраве му кажи. Той наистина има алиби за онзи момент, когато се предполага, че Ериксон е бил убит, но що се отнася до това, което се случва по-късно същата вечер, аз мисля, че именно той е убил псето и е сплескал черепа на стопанина му.

— Благодаря за това — каза Бекстрьом.

— Що се отнася до нашия сребрист „Мерцедес“, към настоящия момент остават към петдесет превозни средства — докладва Надя Хьогбери. — За съжаление, ще ни трябват още няколко дни.

— Добре — каза Бекстрьом. — Има ли още нещо?

— Свидетелят Дости ще бъде довеждан на разпит без предварително известие — каза Лиза Лам. — Само да го намерим и го довеждаме. Що се отнася до нашите двамата заподозрени, Гарсия Гомес и Окаре, те са задочно арестувани. След това, което Петер току-що каза, възнамерявам да поискам да бъдат поставени под арест. Освен ако не искаме да ги обявяваме за международно издирване, имам предвид.

— Добре, значи ще направим така — каза Бекстрьом. — Преди да залезе слънцето, искам и двамата да са в пандиза, тук в участъка.

„Добра реплика“, помисли си той. Преди да залезе слънцето и преди той самият да продължи своя лов през нощта. Към следващия град, където бандитите смятаха, че владеят положението.

— По този въпрос няма никакво разногласие между нас — каза Лиса Лам и любезно се усмихна на Бекстрьом. — Що се отнася до обещания протокол от аутопсията, разговарях с нашия съдебен лекар, преди да дойда на това съвещание.

— И какво каза той? — попита Аника Карлсон. — Ще стане ли за Коледа?

— Най-късно до средата на тази седмица според това, което ми каза преди един час. Той чака мнението на колегата си. За момента ще трябва да се задоволим с предварителното му мнение. Ако питате мен, мисля, че има нещо, което сериозно притеснява и него, и колегата му.

— Какво, по дяволите, се мотаят? — попита Аника Карлсон, която не можеше да скрие раздразнението си.

— Заплели са се като патета в кълчища — отвърна Бекстрьом и красноречиво сви рамене. — Ако има някой, който иска да каже още нещо, моля. Аз лично нямам какво да добавя.

— Ако искаш да направиш омлет, трябва да счупиш няколко яйца — продължи той. — Крайно време е да счупим малко яйца и ще помоля Надя да обясни какво имам предвид. Но първо да направим малка почивка — завърши Бекстрьом и се изправи.

91

След обичайното просрочване на полицейската кратка почивка, най-закоравелият пушач се вмъкна в залата след шестнайсет минути с виновна усмивка на лицето си. Бекстрьом ѝ хвърли строг поглед и почука с показалец по часовника си, за да направи посланието още по-ясно.

— Получих сведения от един от моите информатори сега, през почивните дни, във връзка с които помолих Надя да ми помогне. Ако имаме късмет, това евентуално ще ни даде мотива за убийството на Ериксон. Спомняте ли си случая, онзи барон Фон Комер, който изял пердаха пред театъра в „Дротнингхолм“? Анонимният сигнал, който беше оставен на рецепцията. Йени го беше приела преди две седмици. Самото произшествие е станало в неделя, на 19 май вечерта.

— Онзи, който отрече да е ставал обект на посегателство? — попита Аника Карлсон и намръщено погледна по-младата си колежка, Йени Рогерсон.

— Точно така — потвърди Бекстрьом. — Същият, който беше подал сигнала, отново се обади преди почивните дни и съобщи, че този, който е натупал барона, е Ериксон. Анонимният подател на сигнала е видял снимките на Ериксон, които бяха публикувани във вестниците след убийството му. За подробностите можете да се обърнете към Йени.

— А той защо отрича? Че са го натупали, искам да кажа — попита Стигсон.

— Ще стигна до това — каза Бекстрьом. — Според моя информатор, става въпрос за мошеничество във връзка със сделки с произведения на изкуството.

Ериксон бил натоварен от клиент да продаде определен брой картини и се възползвал от услугите на Фон — Комер, който трябвало да се занимае с практическата част. Баронът се опитал да преметне Ериксон, който открил какви ги е свършил последният. Натупал го и си взел обратно картините и парите, с които бил измамен. Деветстотин шейсет и две хиляди шведски крони според моя информатор, което без съмнение е любопитно съвпадение, като се имат предвид банкнотите, които открихме в бюрото на Ериксон. А също така и съдържанието на онези кашони за пренасяне на багаж, които Ериксон внася в къщата си преди почивните дни, когато го убиват, и които извършителите изнасят няколко дни по-късно.

— Искаш да кажеш, че Фон Комер си взема обратно картините? — попита Лиса Лам и кимна оживено. — И е взел със себе си Окаре и още някой негов приятел, за да не му се налага да яде още пердах. Но Гарсия Гомес се появява на сцената чак когато те се връщат за повторно посещение на местопрестъплението. Понеже са забравили нещо, когато били там първия път.

— Като предположение не е съвсем несъстоятелно — каза Бекстрьом.

— Чакайте малко — възрази Алм от другия край на дългата маса. — Защо са оставили парите? Един милион, би трябвало и тях да вземат.

— Ами елементарното обяснение е, че са ги забравили в цялата тази суматоха, когато Ериксон започва да стреля като откачен накъдето свари, а после бива убит. — „Налапа ли го сега?“, помисли си той. — Освен това, псето започва да лае като лудо. Изстрели, викове и крясъци и ако някой ни се обади, а ние вземем, че се появим по изключение, това също не е съвсем за пренебрегване.

— Ето един отговор на твоя въпрос — продължи Бекстрьом и хвърли на Алм лош поглед, — при подобни ситуации на хората им се случва да забравят какво ли не.

— Разбирам, Бекстрьом — отвърна Алм. — Но на мен лично ми е наистина много трудно да повярвам, че човек като барона може да има нещо общо с такива като Фредрик Окаре и Анхел Гарсия Гомес. Определено ми е много трудно да го повярвам.

— И по-лоши неща са се случвали! Аз дори не подозирах, че познаваш Фон Комер — каза Бекстрьом и хвърли на Алм остър поглед.

— Какво ще кажеш ти, Надя? — прекъсна го Патицата Карлсон. „Като деца са“, помисли си тя.

— Съгласна съм с Бекстрьом и причините за това основно са три — каза Надя Хьогбери.

Три причини според Надя. Първо, хипотезата обясняваше една криптирана бележка, която Ериксон беше направил в компютъра си седмица, преди да бъде убит.

— Според това, което Ериксон е написал на своя компютър, Фон Тъпер… така той нарича фон Комер… прави си малка шега, значи… се опитал да го изпързаля с близо един милион крони. Точният цитат гласи, цитирам, Фон Тъпер явно се е опитал да ме изпързаля с близо едно милионче, край на цитата, та това е първата причина.

— А каква е втората? — попита Лиса Лам.

Втората причина са изчисленията, които Ериксон е направил на същата страница. Те показват разликата между плащането в лири стерлинги и плащането в крони при продажбата на онази картина, за която става въпрос. Окончателната сума е деветстотин шейсет и две хиляди шведски крони след обичайните удръжки за комисиона И ДДС.

— Вчера следобед, след като говорихме с теб, шефе, позвъних на един стар познат при колегите в Лондон, който се занимава с измами с предмети на изкуството — каза Надя. — Той разговаря със своята връзка в Сотбис още снощи и тази сутрин ми прати по електронната поща едно копие с отчета за разплащането в английски лири, който тръжната фирма е изпратила на Фон Комер. Той, от своя страна, го манипулирал и променил лирите стерлинги на шведски крони, което довело до разлика от деветстотин шейсет и две хиляди шведски крони.

— Този отчет в шведски крони, който Фон Комер е трябвало да даде на Ериксон…

— Него го намерих още вчера — прекъсна го Надя и кимна на Лиса Лам. — Той беше в една от папките, които взехме със себе си от офиса на Ериксон.

— Разбрахте ли вече кой е клиентът на Ериксон? — попита Лиса Лам.

— Не — отговори Надя. — Най-лесно ще е май да проведем нов разпит с неговия съдружник, адвокат Даниелсон. Ако Ериксон е получил поръчка, в адвокатската кантора трябва да има пълномощно. А най-вероятно и разни сметки, също така. Сметки за такси от кантората, най-малкото.

— Добре — каза Лиса Лам. — Ще разпитаме отново Даниелсон по този въпрос. А също така и останалите от кантората, които може да знаят нещо по въпроса.

— Записано е — каза Аника Карлсон и кимна. „Тия гадове заслужават да ги натовариш с колкото могат да носят, че и отгоре“, помисли си тя.

— И аз мисля като Бекстрьом, що се отнася до съдържанието на онези бели кашони за пренасяне на багаж — продължи Надя. — Става въпрос за общо единайсет изображения на икони от първоначалните петнайсет, а размерите на картините получих благодарение на шефа. Което означава, че са били необходими поне два кашона, така че да могат да се вдигат и носят. Това е третата причина, поради която мисля като Бекстрьом. Общата стойност на тези картини във всеки случай е приблизително три милиона. Напълно вероятен мотив — завърши Надя, като същевременно, кой знае защо, кимна на Алм.

„Няма много недостатъци тази рускиня — помисли си Бекстрьом. — А и с водката е добра. Като се абстрахираме от това, че изглежда ужасно. Единственото, което ѝ липсва, е чене от неръждаема стомана. Може би трябва да ѝ подаря следващия път, когато има юбилей.“

— Интересно — каза Лиса Лам, която изглеждаше така, сякаш знаеше какво говори. — От това, което вече ни разказа, излиза, че има достатъчно основания да се смята, че Фон Комер е виновен за поне един опит за измама в големи размери. Във всеки случай съществуват достатъчно основания за подозрение.

— Трябва да говорим с неговата банка — заяви Надя. — Да се опитаме да разберем дали е прибирал един милион в брой в последно време. Освен това бих искала да конфискуваме компютъра му, така че да можем да проверим дали той е манипулирал някакво извлечение от сметка и всичко останало, което може да му е дошло наум. Кой знае? Ако имаме късмет, може да държи картините у дома си, заврени някъде долу в мазето. Такава неща са се случвали преди.

— Споделям твоето мнение — съгласи се Лиса Лам. — Откъде искаш да започнем?

— Започваме от банката — каза Бекстрьом. — И то незабавно. После отиваме и прибираме Фон Комер утре сутринта, като същевременно правим оглед на къщата и всичко, каквото е необходимо. Вземаме компютъра му и всичко, което ни интересува, както Надя току-що каза. С подозрението в убийство можем да изчакаме, докато го доведем тук и той ни обясни всички останали неща.

— Прието — каза Лиса Лам, която изглеждаше явно доволна.

— Точно така — каза Бекстрьом. — Ако човек иска да си разбърка един омлет, трябва да счупи някое и друго яйце.

„Трябва да се обадя на моя репортер, за да направи малко хубави снимки от домашното посещение, за предпочитане с двореца «Дротнингхолм» на заден план. Това определено е шестцифрова новина“, помисли си той. Най-добрият приятел на краля…

92

„Остава да се реши един практически проблем — мислеше си Бекстрьом в момента, в който влезе в своята стая и затвори врата след себе си. — Онзи придворен кавал да не вземе да се разбъбри за Пинокио и неговия дълъг нос. Най-простото решение би било аз лично да проведа разпита с него и да говорим за всичко друго, но не и за това. И да го накарам да се насере от страх. Така ще трябва да стане“, помисли си Бекстрьом и в същия миг на вратата му се почука.

— Какво мога да направя за вас, Росита? — попита Бекстрьом. „Не е добре. Почти зловеща“, рече си Бекстрьом. Тя обикновено изглеждаше като проливен дъжд, но сега му се струваше малко възбудена. За съжаление, по хубавия начин.

— Въпросът е по-скоро какво аз мога да направя за вас — отвърна Росита Андершон-Триг, усмихна се и размаха портрета по описание на Гарсия Гомес.

— Нека да позная — каза Бекстрьом, потъна в стола си и сключи ръце на стомаха си. — Прекарали сте сутринта в показване на портрета по описание на Анхел Гарсия Гомес на другарите си от отдела за хамстери и зайци в центъра.

— Да — каза Росита Андершон-Триг. — От къде знаете…

— Защото от досието му се вижда, че е заподозрян за организиране на така наречените борби с кучета, та си мисля, че това ви е привлякло вниманието.

— А, добре тогава. Значи, разбирате защо исках да говоря с нашите колеги от „Защита на животните“.

— Проблемът е, че можеше да зарежете всичко това — каза Бекстрьом и се усмихна приветливо. — Тази подробност всъщност я изяснихме съвсем сами още миналата седмица. По време на отсъствието ви, ако трябва да бъда по-конкретен.

— Бях си взела компенсация — засегна се Андершон-Триг. — Затова отсъствах.

— Пет пари не давам — отвърна Бекстрьом. — Освен това предполагам, че ще се погрижите полицейският отдел „приятели на животните“ да държи лапите си надалеч от моето разследване на убийството.

— Чисто формално няма никакви пречки те да започнат свое собствено разследване с оглед на грубото посегателство на животно, в което има основание да бъде заподозрян Гарсия Гомес — запротестира Андершон-Триг.

— Глупости — каза Бекстрьом. — Само да смеят да си го помислят и ще се погрижа да изпратя и тях, и вас на едно хубаво обезпаразитяване.

— Сега определено ще про…

— Още не съм свършил — прекъсна я Бекстрьом и вдигна ръка. — Онази работа, като полицай по животните, можете да я забравите, ако не правите каквото ви казвам. Вместо нея има три възможности, от които ще можете да избирате. И то без много разтакаване, защото иначе сам ще уредя тази подробност.

— Как така три възможности? Какви са те? — попита Росита Андершон-Триг.

— Или да помагате на момчетата долу в гаража да мият служебните ни коли, или да започнете работа в „Загубени вещи“ в Кунгсхолмен. Или в служба „Паркинги и гаражи“ във Вестерберга. Избирайте сама — каза Бекстрьом, броейки на пръсти до три.

„Очевидно предпочита да изчака с това решение“, помисли си Бекстрьом, защото Росита Андершон-Триг само се завъртя на пета, излезе от стаята и затръшна вратата след себе си. Вероятно се беше сблъскала с посетител номер две, ако се съди по следващото почукване.

— Влизай — изрева Бекстрьом. „Край нямат“, помисли си той.

93

Веднага щом понеделнишното съвещание на следствената група свърши, Аника Карлсон се срещна с комисар Тойвонен, началник на криминалния отдел във Вестерурт, който беше също така прекият началник на Бекстрьом.

— Заповядай, седни, Аника — покани я Тойвонен. — Разказвай. Какво е измислил онзи дебеланко този път?

Освен че се държал както обикновено, не изглежда да е измислил нищо кой знае какво, според Аника Карлсон. Даже нещата стояха така, че той, по някакъв мистериозен начин, без нито тя, нито някой от останалите да разбират какво става в действителност, той беше този, който дърпаше разследването напред.

— Значи, ти всъщност дойде тук, за да предложиш той да получи големия полицейски златен медал — измърмори Тойвонен. — Спомням си, за съжаление, прекалено добре последния път, когато този въпрос стоеше на дневен ред. Спомням си също, че всичко приключи, като областният началник на полицията му подари една кристална ваза.

— Която той бил изхвърлил на боклука или я продал в квартала. Историите нещо се разминават — каза Аника Карлсон и поклати глава.

— Изплюй камъчето, жено — подкани я Тойвонен. — Има нещо, което сериозно те притеснява, и искам да знам какво е то.

— Добре — каза Аника. — Ако може, ще започна с това, което ме притеснява най-много.

След това тя му разказа за техния изчезнал свидетел. Как някой очевидно се опитал да разбере кой е той, както и че най-вероятно също така е успял да научи това. После тя говори за двамата им главни заподозрени, Фредрик Окаре и неговия приятел Анхел Гарсия Гомес, които сякаш пропаднали вдън земя по същото време, когато техният свидетел изчезнал. В основни линии това я тревожеше най-много.

— А какво мисли Бекстрьом за това? — попита Тойвонен.

— Че нашият свидетел е разказал на някой вестник за Гарсия Гомес. Вестникът му е дал пари за информацията, които той е използвал, за да се махне оттук, да замине за чужбина, докато нещата се уталожат. Че Окаре и Гарсия Гомес прибрали една колекция от стари картини за няколко милиона, задигнали я от Ериксон. Те също избрали да се покрият.

— Типично за Бекстрьом — изсумтя Тойвонен. — Спомням си предишния път, когато той се беше развихрил. Гъст барутен дим се стелеше над цяла Сулна. Така че, не знам защо си мисля, че и този път адът ще отвори огнената си паст.

— Какво ще правим? — попита Аника Карлсон.

— Ще правим, каквото си правим обикновено — отговори Тойвонен. — Аз ще събера още хора, така че да намерим главните опечалени, преди те да се намерят един друг. Докато върша това, ще се моля на онзи там горе те да не са свършили тази работа вече, а що се отнася до формалната страна на нещата, разбрах, че нашата прокурорка се е погрижила за това.

— Да, тя дори възнамерява да поиска Окаре и Гарсия Гомес да бъдат арестувани. Работи се по въпроса.

— Добре — каза Тойвонен с иронична усмивка. — Малката Лиса не е толкова безобидна, колкото предполага нейното фамилно име25. Има ли още нещо, което е добре да знам?

— Да, за съжаление — каза Аника Карлсон. — Има още едно нещо.

След това тя разказа за барон Фон Комер. За подозренията срещу него, че той ще бъде задържан на следващата сутрин и че ще направят претърсване в дома му. Също така даде на Тойвонен кратко описание на личността му и го информира в най-общи линии за произхода му.

— Разбрах — въздъхна Тойвонен. — Проблемът с Бекстрьом е, че нещата при него са петдесет на петдесет, когато се опре до това дали е истина, или не е. Този човек няма никакви задръжки. Още си спомням, когато той се опита да лансира така наречената секс следа в разследването на убийството на Палме. Че Палме бил член на някаква тайна секта от секс маниаци, които се хванали за гушите и във връзка с това го застреляли. Точно тогава вкараха Бекстрьом в психиатрията. За жалост, пак пуснаха копелето, но това, което се питам, е единствено какво ти самата мислиш за тази история. Историята с барона, имам предвид.

— Съжалявам, но и аз мисля като Бекстрьом — каза Аника Карлсон. — Точно в този случай, в общи линии поне, а останалото се подрежда, когато започнем да бъркаме кашата.

— Бог да пази краля — каза комисар Тойвонен. Поклати обезсърчено глава и въздъхна дълбоко.

94

— Заповядай, Йени, седни — каза Бекстрьом и посочи стола си за посетители.

Синьо горно боди, но ако оставим настрана цвета, то беше също толкова тясно, колкото останалите и макар да беше синьо, ни най-малко не приличаше на елемент от униформата, забеляза Бекстрьом. И тъй като освен това тя изглеждаше също толкова развълнувана, колкото при първото си посещение, той извади черното си бележниче и го постави пред себе си на бюрото.

— Слушам — каза Бекстрьом и за да бъде по-убедителен, почука с химикалката по черния си тефтер.

— Признавате ли, че бях права, или да? Относно Фон Комер, имам предвид — попита Йени, като в същото време се наведе над масата и както обикновено, издърпа горния край на бодито си с около половин сантиметър по-нагоре.

— Беше права — съгласи се Бекстрьом и се облегна на стола си, за да има по-добър ъгъл за наблюдение.

Йени тъкмо беше разговаряла с Националната лаборатория по криминалистика и се оказа, че, за щастие, още не са изхвърлили ДНК пробата, която бяха снели от тръжния каталог, въпреки че случаят беше приключен. След известно убеждаване, тя също така ги накара да обещаят, че ще се заловят за работа незабавно и полицията в Сулна, в най-добрия случай, може да получи отговор веднага щом им дадат някаква проба за сравнение.

— Веднага щом тампонираме Фон Комер — поясни Йени. — Обясних им, че той трябва да бъде арестуван и затова случаят е извънредно спешен.

„Тя звучи като истински малък кодекс“, помисли си Бекстрьом и кимна насърчително.

— Освен това размишлявах върху цялото дело, след като вече знам, че Фон Комер е замесен.

— И до какъв извод стигна? — попита Бекстрьом и отново кимна. „Нещата вървят от добре към по-добре“, реши той.

Според твърдото убеждение на Йени Рогерсон именно Фон Комер стоял зад убийството на Ериксон. Както и зад всичко останало впрочем.

— Всичко останало?

— Онази възрастна жена и нейния заек, а и нейния хамстер също така, онзи, когото ѝ взели още миналата зима. В добавка и заплахите срещу онази Фриденсдал. Изглежда, че, общо взето, извършителят е един и същ, този, който е убил Ериксоновото куче. Онзи ужасен чилиец, който се казва като актьора. Разговарях с Патицата за това, ако се чудиш…

— Като актьора? — прекъсна я Бекстрьом. — Кой актьор?

— Ами онзи Анди Гарсия, който играеше в третия филм на „Кръстникът“.

— Аха, да, сега разбирам — каза Бекстрьом.

— Чудесно. И така, убедена съм, че Фон Комер е този, който стои зад всичко. Зад абсолютно всичко — завърши Йени и подчертано.

— Ако това, което казваш, е вярно, мога само да благодаря и да те послушам — каза Бекстрьом. — Имаме си наш, собствен Леке Лутър тук, в Сулна, искам да кажа. По-хубаво от това, здраве му кажи, ако си полицай. Зад всичко да стои един и същи човек.

— Лекс Лутър?

— Ами да, онзи, злодеят от „Супермен“.

— В действителност говоря съвсем сериозно — каза Йени, оправи линията на бодито си и се намести по-удобно на стола.

— А какво мислиш за мотива, в такъв случай? Мотивът на Фон Комер да извърши всичко това, имам предвид?

— Според мен той е имал няколко мотива — каза Йени. — Един от тях са парите, значи, икономическа печалба, когато става дума за онези картини. Освен това съществува елемент на отмъщение. Нали е бил набит от Ериксон.

— Добре, а онази, дъртата с нейните домашни животни? Или онази, откачалката, Фриденсдал. Тя звучи много убедително, ако питаш мен.

— Там мисля, че може да има сексуален мотив.

— Да има какво?

— Смятам, че има сексуален мотив, що се отнася до тях. Нещо подсъзнателно.

— Пари, секс, отмъщение — каза Бекстрьом. „Един и същ извършител, по едно и също време и по-хубаво от това, здраве му кажи — помисли си Бекстрьом. — Чудно е, че не отеква ехо, когато тя говори.“

— Впрочем имам едно предложение — продължи Йени.

— Предложение. С радост ще го изслушам — каза Бекстрьом, който също мислеше в тази посока от известно време.

— Бих предложила аз да водя разпита с Фон Комер, когато го доведем утре. Мисля, че съм му хванала цаката. И съм наясно кой всъщност е той.

— Не — отвърна Бекстрьом и поклати глава. — Мисля аз лично да го проведа. Но ако обещаеш само да седиш и да слушаш, може да присъстваш в нашата контролна стая.

— Значи не ти трябва помощ? Като седя до теб, имам предвид? С цялото си уважение, смятам, че аз съм тази, която знае най-много за него, и аз…

— Не — прекъсна я Бекстрьом. — Но ти благодаря за предложението.

95

Два часа преди Бекстрьом да се види със следствената си група, Лиса Матей проведе среща с онзи от своите служители, който три дни по-рано беше получил задачата да върши „всички онези обичайни неща“. Комисарят от разузнавателния отдел на Шведската служба за сигурност, който беше началник на звеното, отговарящо за конституционната защита, като в конкретния случай ставаше въпрос за държавния глава, Негово Величество крал Карл XVI Густав.

Отчетът, който той ѝ беше дал, беше разделен на четири различни точки и червената нишка, която ги свързваше заедно, беше барон Ханс Улрик фон Комер. Първата точка се отнасяше до възможното сътрудничество с Фредрик Окерстрьом и Анхел Гарсия Гомес. Не бяха открили никакви следи от по-ранни контакти между тях. Нямаше разузнавателна информация нито в Службата за сигурност, нито в гражданската полиция. Нищо не беше излязло и от онзи контрол, който бяха приложили по отношение на телефона на Фон Комер, факса му и на всичките му три компютъра, намиращи се в жилището му и в неговия офис. Всичко, което говореше за някаква връзка, бяха снимките, направени от Сандра Ковач предната седмица.

Комисарят ги беше дал на една от аналитиците в разузнавателния отдел да ги погледне. Тя беше психолог и учен по поведенческите въпроси, а неговият въпрос към нея беше дали въз основа на езика на тялото, който тримата мъже показват на снимките, може да се направи по-точна преценка относно естеството на техните взаимоотношения.

— И какво каза тя за това? — попита Матей, която живо се интересуваше от подобни въпроси.

— Най-вече обичайните резерви и възражения — отговори комисарят с иронична усмивка. — Ако трябвало да избира, според нея ставало въпрос за първа среща, която не е предварително определена и при която тримата, за които говорим, не се познават отпреди. Че следователно се касае за първа среща, че срещата е протекла приятелски, че най-вероятно поводът е делова дейност или други практически въпроси, а не такива от лично естество. Определено нищо, което да е изцяло от емоционално естество.

— И все пак те се появяват в дома му и когато гледам снимките, оставам с твърдото впечатление, че те излизат оттам. Че току-що са излезли от жилището му. Били са вътре в къщата, в която той живее. Това ме смущава. В действителност много ме притеснява това, че човек като Фон Комер стои на стъпалата пред собствената си къща и се ръкува с тези двамата.

— Естествено, това и мен ме притеснява — съгласи се с нея посетителят ѝ.

— Добре — каза Лиса Матей. — Има ли изобщо някакви знаци, че тези тук са имали контакт във връзка с убийството на Ериксон?

— Не — отвърна комисарят и поклати глава. — Никакви ясни и недвусмислени индикации. Това, което ме безпокои във връзка с този въпрос, е свързано с информация, която получих от моите колеги в гражданската полиция, че има един свидетел, който е видял човек на местопрестъплението, по време на извършването му. А ние не можем да изключим вероятността това да е бил Фон Комер. Освен това по всичко личи, че Окерстрьом и Гарсия Гомес изглежда са пропаднали вдън земя след убийството на адвокат Ериксон.

— Да, това го разбрах — каза Лиса Матей, без да се впуска в подробности за начина, по който може да го е разбрала. — Което неизбежно ни води към втората точка от това списъче, което ми даде.

— Че те трябва да имат нещо общо с убийството на Ериксон? Правилно ли разбрах?

— Да. Отговорът е да — поясни Матей.

— Да, във всеки случай така мислят към настоящия момент в следствената група от полицията в Сулна. От вчера те са задочно арестувани по подозрение в убийството. Окаре като възможен извършител или евентуално някаква друга форма на съучастие. Що се отнася до Гарсия Гомес, той очевидно има алиби за времето на самото убийство, но в същото време има свидетелства както от очевидци, така и технически доказателства, които го свързват с местопрестъплението по-късно през нощта. Поради тази причина това е моето тълкувание, прокурорът вероятно го е задържал за съучастие в убийството. А че те оглавяват списъка на вероятните извършители, в това едва ли някой се съмнява. Поне не и в настоящия случай.

Лиса Матей само кимна и постави една красива чавка до втората бележка на листа, който лежеше пред нея. „Остана третата точка“, помисли си тя. Тази, която обясняваше нейното собствено участие в тази тъжна история.

— Какво знаем за познанството на Фон Комер и краля? — попита Матей.

По отношение на контактите между държавния глава и Фон Комер и семейството му, те се разделяха на две различни категории. На първо място официалните, на второ, чисто личните.

— Що се отнася до официалните, не намираме нищо необичайно — обобщи служителят на Матей. — Комер е имал контактите, които се очаква да има с оглед на задълженията му, когато става дума за придворните колекции от произведения на изкуството, неговите ангажименти в театъра на „Дротнингхолм“ и някои други подобни дейности и проекти. През последните пет години той и съпругата му са били поканени на две официални кралски вечери, а освен това са се срещали с кралската двойка още около десет пъти на официални приеми и празненства.

— Въпреки че аз самата никога не съм стъпвала на бал в двореца. Но какво значение има, на кого му пука за баловете в двореца? — изрече Матей с мека усмивка.

— Значи ставаме двама — присъедини се към нея гостът ѝ. — Въпреки че в моя случай причината е, че не съм достатъчно изискан.

— А личните? — попита Матей. — Какво знаем за личните контакти на Фон Комер с краля и семейството му?

Те също били в рамките на очакваното по мнението на осведомителя на Матей. Според прегледа на кралския календар, който бяха извършили, и след като бяха разговаряли с различни персони от близкото му обкръжение, бяха стигнали до извода, че кралят се е срещал с Фон Комер общо около двайсет пъти през последните три години. Ставаше въпрос най-вече за съвместно ловуване и общуване на обедите и вечерите, които бяха част от подобни дейности. В почти всички случаи обяснението за такова общуване трябваше да се търси в това, че най-старият и най-добрият приятел на краля беше тъст на Фон Комер.

— Без неговия тъст, графа, вероятно нямаше да са толкова много — заключи комисарят.

— Добре — каза Матей. — Нека да променим перспективата за момент. Да приемем, че ти си журналист и имаш почти същия опит, както сега. Би ли могъл да представиш Фон Комер на редакцията, за която работиш, като един от така наречените приятели на краля?

— Без съмнение — каза комисарят и се усмихна. — Към настоящия момент те трябва да са стотици, ако се вярва на вестниците.

— А като неговия най-добър приятел?

— Да, включително и това, може би. Ако се абстрахираме от истинността на съдържанието и погледнем големината на тиража, както и това, че говорителят на кралския двор едва ли ще влезе в полемика по въпроса.

— Предполагам, че имат снимки заедно. Кралят и Фон Комер.

— Колкото искаш — потвърди комисарят. — Най-вече от книжарската преса, разбира се, вечерните вестници, но също така и по-сериозните вестници.

— Като кои например? — попита Матей.

— Включително и един голям репортаж за някакъв благотворителен проект, при който Фон Комер е един от ръководителите. Голям репортаж в „Дагенс Индустри“. Кралят и кралицата са снимани заедно с Фон Комер, като тримата, изглежда, се чувстват добре заедно.

— Което логично мен ме води към последната точка от твоя списък — каза Лиса Матей.

— На медийния фронт изглежда всичко е спокойно — заключи комисарят. — Нито дума за това не се е появявала в основните медии. Според клюките в мрежата Фон Комер се отличава, във всеки случай, с отсъствието си.

— Нищо ли не показва, че положението е на път да се промени? — попита Матей.

— Разговарях и с адютанта, и с хората в пресотдела. Изглежда спокойно. Никой не е правил никакви сондажи, няма вестници, които да дебнат в засада, поне не и в момента, както изглежда.

— Значи е спокойно? — заключи Матей.

— Да, съвсем спокойно. — Комисарят кимна утвърдително.

„Само да го нямаше онова дебело бедствие Еверт Бекстрьом“, помисли си Лиса Матей, която не се чувстваше никак спокойна.

96

Тъй като Бекстрьом си нямаше и понятие от мислите, които се въртяха в главата на Лиса Матей, той беше в изключително добро настроение, а ако все пак успееше някак да ги узнае, вероятно най-лошото, което би се случило, щеше да е да се почувства още по-добре. Бекстрьом имаше по-важни въпроси в програмата си. Беше крайно време за един хубав обяд и някои печеливши икономически дейности. В настоящия случай по-точно ставаше въпрос за два заека, които можеха да се отстрелят с един куршум, а че този куршум също щеше да се озове на бюрото на Лиса Матей — за това той нямаше ни най-малка представа. Ако имаше, щеше със сигурност да счита това за напълно заслужен допълнителен бонус.

Когато той позвъни на своя личен репортер от по-големия от двата вечерни вестника, последният звучеше отначало кисело като оцет и попита дали не се обажда, за да обсъдят новините, които техният конкурент току-що е качил в своя електронен вестник в мрежата. Наред с другите неща и един портрет по описание на Гарсия Гомес и информация от „високопоставен източник в полицията“, който твърди, че човекът на снимката е задочно арестуван по подозрение, че е убил адвокат Тумас Ериксон. Всичко, което той по съвета на Бекстрьом бе предпочел да не публикува преди близо една седмица.

— Зарежи това сега — каза Бекстрьом. — Умно постъпи. Помнѝ! Винаги прави каквото ти казвам. Можем ли да се видим на обичайното място след около половин час и ще ти разкажа за какво всъщност става въпрос.

— Дано да е нещо хубаво — каза репортерът, който все още звучеше кисело.

— Много е хубаво — каза Бекстрьом. — Ако бях на твое място, щях да им кажа да спрат пресите. Ще се видим след около половин час, така че гледай да си там.

„Голям му дойде май залъкът“, помисли си Бекстрьом.

— Добре — каза Бекстрьом, веднага след като се настани на масата, където неговият домакин вече седеше и го чакаше. — Три неща — добави той, като в същото време кимна на бармана, който стоеше зад барплота на десет метра от тях и с въпросително изражение вдигна една бутилка руска водка. — Три неща — повтори.

— Добре — отвърна репортерът. — Слушам.

— Първо — каза Бекстрьом, като вдигна единия си пръст, — забрави за всички тези дивотии, които онова вестниче е качило в мрежата. Онези палячовци от заешкия отдел са им ги надробили. Това са пълни глупости. Гарсия Гомес не е убил Ериксон. Обаче е бил там няколко часа по-късно и е прерязал гърлото на неговото куче, но тази мажа подробност може засега да почака.

— Разбира се, разбира се — съгласи се репортерът.

— Второ, сега веднага ще ти разкажа как в действителност стоят нещата. Това е история, която ще преобърне всички павилиони за вестници в страната и можеш да продължиш с нея цяло лято, а защо не и до Коледа, ако имаш желание.

— Каква е уловката? Защо ми се струва, че има уловка?

— Трето — каза Бекстрьом, — тази информация не е безплатна, както вероятно разбираш. Говоря за шест цифри и ако се интересуваш, ще трябва да говорим най-малко един час, за да съм сигурен, че ще подредиш нещата правилно. Този път наистина всяка запетайка трябва да си е на правилното място.

— Говорим за стотарка — каза репортерът. — В такъв случай ми е необходима мостра на вкуса, за да знам за какво иде реч.

— Утре сутрин ще приберем един човек, който е затънал до ушите в убийството на адвокат Ериксон. Прокурорът вече взе решение той да бъде задържан и причината да остане да спи у дома си тази нощ е най-вече защото имаме нужда от време, за да се подготвим както трябва. Това обаче не е някой обикновен бандит.

— Добре, за кого говорим? — попита репортерът. — Една стотарка са доста пари, както, сигурно, разбираш.

— Напълно — каза Бекстрьом. — Впрочем това е само първоначалната такса.

— Но кой е той? — повтори репортерът. — За кого става въпрос?

— Става въпрос за най-добрия приятел на краля — отвърна Бекстрьом.

— Прието — каза репортерът и протегна ръка.

През следващите два часа криминалният комисар Еверт Бекстрьом яде варени свински крачета с пюре от ряпа, класическо шведско лятно ястие, което той поля с три големи бири и три концентрата, докато разказваше цялата история за Ериксон и Фон Комер и техните потайни сделки с картини и антики на стойност милиони шведски крони.

Заслужава да се отбележи, че той разказа всичко това, без дори звук да изпусне относно Пинокио и неговия нос. А още по-забележителното беше, че той не каза и дума за това кой е този, който най-вероятно е бил измамен с тези пари. Относно Пинокио той смяташе да държи езика зад зъбите си до свършека на света, ако се налагаше, а що се отнасяше до краля, той възнамеряваше да не го намесва, докато не дойде време за следващото плащане. „Капка по капка“, помисли си Бекстрьом. За успешния предприемач, който изкарваше прехраната си от чуждото нещастие, определянето на точния момент имаше решаващо значение.

97

След срещата със своя личен репортер, Бекстрьом се прибра вкъщи, за да може на спокойствие да уточни окончателните подробности преди утрешната акция. Най-напред, разбира се, той наметна халата си и си направи един силен грог. После извади малкия си черен бележник и състави списък на всичко, което трябваше да се свърши. Чак след това той позвъни на най-близкия си служител — Патицата Карлсон.

— За утрешния ден има някои неща, които искам да свършиш вместо мен — заяви Бекстрьом, който не възнамеряваше да пилее време за социални превземки.

— Благодаря, чувствам се добре. А ти как се чувстваш? — отвърна Патицата.

— Зарежи това сега — каза Бекстрьом. — Искам да приберем барона утре сутрин в шест.

— Не е ли рано? — възрази Патицата. — Защо тогава, ако смея да попитам? За какво е това бързане?

— За да се поти няколко часа, преди да започнем да го разпитваме — излъга Бекстрьом, защото той нямаше никакво намерение да обяснява, че това е молба от вестника, който имаше нужда от време, за да успее да подготви специално издание преди обяд.

— Разбрано — каза Патицата и изпусна лека въздишка.

— Мисля да го разпитам лично, а ти можеш да присъстваш, ако искаш. Предлагам да приложим стария класически подход.

— Кой от всичките?

— Лошото ченге и още по-лошото ченге — поясни Бекстрьом.

— Никакъв проблем — каза Патицата. — Нещо друго?

— Искам наистина да му се присере от страх, когато го приберем. Като начало му изпратете двама особено страховити полицаи, които да го извлекат от хралупата и които да не обелват и думица през цялото време, докато го возят, независимо колко врява вдига той. Веднага след като влезе в участъка искам да го обискираме и да му вземем отпечатъци. Сваляме връзките на обувките и колана и другите подобни неща. Снимки, пръстови отпечатъци, ДНК, цялата постановка. Нали разбираш какво имам предвид.

— Да, много добре разбирам — каза Патицата и въздъхна. — Има ли господин комисарят някакви специални изисквания, що се отнася до претърсването в неговото жилище?

— Най-вече да обърнат всичко с главата надолу. Подробностите можете да уточните с Надя.

— Записах си. Ще обърнем с главата надолу цялата къща. Има ли нещо друго, което да желаеш?

— Да, още едно нещо — каза Бекстрьом. — Погрижи се първите колеги, които той види, внимателно да отбележат какво казва и всичко от този род.

— По този въпрос можеш да бъдеш напълно спокоен — каза Аника Карлсон. — Мисля лично да проведа задържането всъщност. Кога възнамеряваш да се появиш впрочем? Преди или след обяда?

— Ще дойда, когато дойда — изрече Бекстрьом. „Крайно време е за една малка дрямка преди храна“, помисли си той веднага щом затвори телефона.

Когато Бекстрьом се събуди след няколкочасов възстановителен сън, първо си взе един душ. След това разговаря по телефона със своя личен репортер и му даде последни инструкции. Облече си чисти дрехи и си направи една достатъчно дълга вечерна разходка до любимия си квартален ресторант, където хапна лека вечеря, докато личната му финландска сервитьорка го обслужваше.

Докато ядеше, той се отдаде на възвишени мисли за живота и неговия ход. Обикновен живот на човек от средната класа, в който той тъкмо се беше погрижил да въведе ред в паричния поток на собственото си домакинство, в очакване на наистина големите пари. „Капка по капка“, повтори си Бекстрьом, въздъхна доволно и вдигна наздравица за себе си. После си поръча кафе и коняк, помоли за сметката и сложи край на вечерта. Когато се прибра обратно у дома, той си облече нещо по-удобно, преди да си легне, за да си направи задължителния вечерен грог. „Нещо ми липсва обаче — помисли си Бекстрьом, докато отпиваше от грога си. — Музика. Крайно време е за малко вечерна музика.“

После той извади Пинокио от безопасното му и тайно скривалище. Измъкна го от неговото дървено сандъче, извади ключа от скритото отделение, постави го на масата пред себе си и се облегна на дивана, за да послуша.

„Честно казано, звучи ужасно — реши Бекстрьом и поклати глава. — Онова малко дяволче хемофилик трябва да е било и глухо.“

Точно след двайсет секунди, за щастие, свърши. Неприятната мелодия внезапно замлъкна и носът престана да расте. Малкият Пинокио очевидно беше свършил с лъжите за момента. След още няколко секунди, точно както Йегура го беше уверил, носът се прибра обратно в главата му. Всичко, което остана, беше едно малко чипо носле, почти като на неговия съсед, малкия Едвин, помисли си Бекстрьом, докато прибираше Пинокио обратно в дървеното сандъче.

Преди да заспи, той полежа в леглото и с помощта на лист хартия и молив се опита да въведе някакъв ред в този толкова важен в случая прованс26.

Не беше толкова просто, тъй като вече беше станало доста късно и му се налагаше да затвори едното си око, за да вижда какво пише.

„Провансът“, изписа Бекстрьом на най-горния ред и го подчерта с двойна линия, тъй като неволно се беше сетил за онзи режисьор и за цената на неговите пантофи от тюленова кожа.

„Предишни собственици“, помисли си Бекстрьом, докато пишеше и за по-сигурно дръпна една черта и под това заглавие. Първо Николай II, след това Алексей и Мария Павловна.

Накрая принц Вилхелм. След това той ги номерира от едно до четири, записа годините, които намери в книжата, кош Йегура му беше изпратил, и за по-сигурно направи допълнителни бележки, които можеше да са от полза за хората, не толкова сведущи в историята. След Николай записа „Последният император на Русия“, след Алексей — „хемофилик и най-вероятно със забавено умствено развитие поради близкородствен брак“, след Мария Павловна — „най-богатата кучка“ и също така „Командващ торпедоносец“ след принц Вилхелм. Сега вече всичко беше тип-топ. Оставаше един прозорец от близо петдесет години между смъртта на принц Вилхелм през лятото на 1965 година и неговата собствена успешна експедиция само два дни по-рано.

Определено малкият принц трябва да е бил този, който е получил музикалната кутия, след като принц Виле е гушнал букета. Та нали той е чичо на неговия баща, така се получава, уточни Бекстрьом и отпи голяма глътка от нощния си грог, докато допълваше списъка на притежателите с най-вероятния пети собственик, „Негово Величество кралят на Швеция Карл XVI Густав“, написа Бекстрьом, с което завърши историческата част на своя тежък труд.

Оставаше само това, което се отнасяше до времето на неговия собствен живот. „Настоящ собственик криминален комисар Еверт Бекстрьом“, написа Бекстрьом. Остави химикалката и малкия черен бележник на нощното си шкафче, изпусна дълбока въздишка на удоволствие от планината банкноти, които виждаше пред себе си, и сключи ръце над стомаха си секунди, преди да потъне в дълбок и непробуден сън.

98

Във вторник сутринта Аника Карлсон се събуди в четири и половина сутринта. Слънцето беше вече високо в небето, термометърът минаваше петнайсет градуса и по всичко изглеждаше, че ще бъде един истински летен ден.

„Поне с времето има късмет барон Ханс Улрик фон Комер“, помисли си Аника и поклати глава.

После тя подхвана обичайните си дейности, тези, които ѝ даваха сигурността и спокойствието, необходими ѝ за извършването на работа, която понякога можеше да бъде доста чепата. За да може в ден като този да бъде в състояние да отговори на всички очаквания на шефа си, Еверт Бекстрьом.

Като за начало, уводните йогистки упражнения, да разпусне мускулите и ставите, да въдвори спокойствие в главата си, да постигне равновесие между тялото и душата си. После под душа, прилична закуска, никога не биваше да проявява нехайство към първото хранене за деня. Чисти дрехи, практични дрехи, в нейния случай дънки, тънък пуловер, лятно яке, което се спускаше достатъчно надолу под талията, така че да не излага ненужно на показ служебното оръжие, което тя беше взела със себе си още предната вечер. Последна проверка пред огледалото в антрето. Готова за тръгване и крайно време да приеме ситуацията, обобщи Аника Карлсон с иронична усмивка.

Когато излезе на улицата, двамата ѝ колеги от полицията седяха и я чакаха в своята радиокола, а четвърт час по-късно, те спряха пред къщата на Фон Комер, която се намираше само на няколкостотин метра от портите на двореца „Дротнингхолм“. Шест часа без пет минути, съвсем навреме, но Надя Хьогбери и нейните колеги от техническия отдел вече бяха там. Граждански автомобил, дискретно паркиран от другата страна на улицата, очакваше Аника Карлсон да направи първите стъпки.

„За съжаление, не сме единствените“, установи Аника, която вече беше забелязала първия фотограф, който клечеше в подстъпа към гаража три къщи по-нагоре по улицата.

— Добре — каза Аника и излезе от колата. — Дръжте онези лешояди настрана, та да можем да си свършим работата на спокойствие. Повикайте един патрул за всеки случай.

След това тя отвори градинската портичка, отиде направо до входната врата и натисна звънеца на вратата. Наистина четири минути по-рано от заплануваното, но с оглед на това, че тя вече беше преброила най-малко двама фотографи и още един, вероятно журналист, тъй като той поне не носеше фотоапарат, това беше най-малката ѝ грижа в момента.

Този, който живееше в къщата, се позабави доста. Чак след пет минути звънене Фон Комер отвори вратата. Безупречно облечен с халат и червена копринена пижама, ако се съдеше по крачолите. Сресан прилежно, с язвителна усмивка на лицето си и всичко, което той каза и направи, беше погрешно от самото начало. Въпреки че най-малкото трябваше да е забелязал полицейската кола, която стоеше паркирана до собствената му пощенска кутия.

— За какво става въпрос? — попита Фон Комер и я погледна с повдигнати вежди и очи, които бяха прекалено бдителни, за да може да му се има доверие.

— Казвам се Аника Карлсон и работя в отдела за криминално разследване в Сулна — каза Аника и показа легитимацията си. — Налага се да разговарям с вас. Може ли да влезем и да поговорим?

— В такъв случай предлагам полицаят да ми се обади и да определи час, за да не се налага да будите хората посред нощ — отговори фон Комер.

— Може ли да влезем и да поговорим? — повтори Аника, усмихна се любезно и кимна.

— Не, всъщност не, никак не е удобно — добави Фон Комер и когато понечи да дръпне вратата, тя вече нямаше никакъв избор.

Първо я запречи с крака си, после го хвана здраво за лявата ръка, бутна го пред себе си вътре, в собственото му антре, и там нещата съвсем излязоха от контрол.

— Какво, по дяволите, правите, човече — извика Фон Комер и със свободната си дясна ръка шумно я зашлеви по лицето.

— Сега ще се поуспокоим — каза Аника Карлсон, въпреки че вече усещаше вкуса на кръвта от носа си в устата. После тя подсече краката му, просна го по лице на собствения му килим в антрето, сложи ръцете му на гърба и ги заключи с белезници.

— Какво, по дяволите, правите, що за гнусни хитлеристки прийоми? — ревеше Фон Комер.

— Работата ми — отвърна Аника. — Върша си работата, а ти просто ще държиш устата си затворена.

99

Този вторник Лиса Матей беше планирала да дойде на работа чак в девет часа. Беше нейният ред да заведе малката им дъщеря в детската градина и като майка с постоянно гузна съвест това беше важно за нея. Малко време за наслада, сутрешна приказка, момичешка закуска само с Елин и нейната майка. След това разходка до детската градина. Една от онези разходки, при които човек сякаш разполага с цялото време на света, да гали достатъчно благите кучета, да разглежда всичко и да говори за всичко, което може да дойде наум на едно едва тригодишно момиче.

През този вторник това беше най-важното, то стоеше най-отгоре в графика за деня и всичко останало беше без значение. Поне сутринта, преди да премине към ежедневните задължения и често твърде явния факт, че тя беше и високопоставен началник в Шведската служба за сигурност.

Шест и половина, помисли си Лиса Матей, когато телефонът ѝ я събуди. Още преди да отговори, тя разбра за какво става въпрос. Не беше за самоубиец с бомба в сутрешния наплив в метрото, не ставаше въпрос и за отвличане на самолет от „Арланда“27, нито пък нова и внезапна заплаха срещу министър-председателя. Бекстрьом, простена Лиса Матей.

Това беше дежурният офицер от Шведската служба за сигурност, който ѝ се обаждаше, за да я информира относно една от задачите, които от няколко дни стояха отбелязани на неговия списък, като името на Матей се намираше най-отгоре сред належащите задачи, които трябваше да се изпълнят, в случай че възникне необходимост. Един от техните цивилни охранители в „Дротнингхолм“ се обадил преди петнайсет минути и съобщил, че полицията очевидно извършва някаква дейност във и около жилището на Фон Комер до двореца „Дротнингхолм“.

— Слушам — въздъхна Матей. „Определено е онзи дебеланко Бекстрьом“, помисли си тя.

Истински цирк, според дежурния. Половин дузина журналисти и фотографи от най-големия вечерен вестник, ако се съди по стикерите на колите им. В добавка и още няколко, които били застанали до портите на двореца.

— Разговарях с колегите в Сулна — обясни дежурният. — Явно са отвели Фон Комер за разпит. Той също така, изглежда, е задържан. Освен това ще претърсят жилището му.

— Задържан? За какво? — попита Матей. „За това, че е убил адвокат Ериксон“, отговори си тя, като вътрешно изстена високо.

— За опит за измама в големи размери или като алтернатива за измама в големи размери — отвърна дежурният, а звукът, който се чуваше, беше сякаш прелистваше книжата си. — Изглежда малко странно всъщност, като се има предвид, че главният прокурор Лам е тази, която е взела решението. Именно тя е водещият досъдебното производство при разследването на убийството на онзи адвокат.

— Поправи ме, ако греша, но нямаме ли ние със Сулна споразумение да ни информират своевременно, когато планират нещо подобно?

— Да — потвърди дежурният. — Само че този път някой, изглежда, е забравил за това.

Миг за наслаждение и сутрешна приказка с най-различни препятствия. След един час Дан Андершон ѝ се обади и ѝ каза, че той сега е на мястото, в „Дротнингхолм“, а също така е разговарял с колегите от Сулна. Претърсване, задържане на заподозряно лице и ако имало още нещо, което той искал да знае, да говори с техния водещ досъдебното производство, Лиса Лам.

— Има ли нещо друго, което да са прибрали, освен Фон Комер? — попита Матей.

— Не — отвърна Дан Андершон. — Него те отвели още преди час. С белезници и сако на главата.

— Ама защо, за бога? — „Звучи като нещо, което може да се види в криминалните филми по телевизията“, помисли си Матей.

— Той, изглежда, е помилвал Аника Карлсон, колегата Аника Карлсон от „Тежки престъпления“ в Сулна, нали я знаете, онази с големите мускули…

— Знам я — прекъсна го Матей. — Има ли още нещо, което…?

— Предлагам да говорим за това после — прекъсна я Дан Андершон.

— Не — каза Лиса Матей и поклати глава, въпреки че говореше по телефона. — Сега.

— Обади се говорителят на краля. Гонката изглежда е в пълен ход. Медиите висят по вратата на двореца в напълно буквалния смисъл, ако разбирате какво имам предвид. Освен това може би има двайсет от тях пред къщата на Фон Комер. И ТВ4, и държавната телевизия са на мястото. И това, за което питат, е…

— Благодаря, схващам — каза Лиса Матей, която вече беше предвидила това. — Ще се видим в кабинета ми след един час.

„Какво да правя сега? — запита се тя веднага след като затвори телефона. — Ще се обадя на Анна“, реши тя. Анна, като Анна Холт, която беше една от най-добрите ѝ приятелки, кръстница на единственото ѝ дете и за по-удобно, началник на полицията във Вестерурт.

100

Осемчасов възстановителен сън, порядъчна закуска и най-малко половин час за личната хигиена и за външния вид. „Никога не бива да се проявява небрежност, когато ще се работи на открито“, помисли си Еверт Бекстрьом, когато точно преди девет часа сутринта излезе от жилището си в „Кунгсхолмен“, за да се качи в очакващото го такси, да отиде в полицейския участък в Сулна и да проведе един прям и откровен разговор с най-добрия приятел на краля.

Щом седна в таксито на път за там, първият глас от хвалебствения хор се обади. Той принадлежеше на неговия личен репортер, който се обади по личния му мобилен телефон. „Един щастлив човек, много щастлив човек“, отбеляза си Бекстрьом.

— Бекстрьом, Бекстрьом — простена репортерът. — Не знам как да го кажа, но от това може да излезе нещо много, много голямо.

— Това ще го обсъдим по-късно — каза Бекстрьом отсечено. — Не ми звъни, аз ще те потърся.

„Какво, по дяволите, очакваше?“ — додаде наум той.

После нещата си тръгнаха едно след друго. Всичко, без изключение, премина като по вода. Първият човек, когото той срещна, след като влезе в службата, беше колегата Карлсон. „Усмихната и позитивна както винаги“, помисли си Бекстрьом, щом забеляза колко ядосана изглеждаше тя.

— Нека да позная — каза Бекстрьом. — Когато му каза, че работиш в полицията, той пребледня като платно и попита дали не се е случило нещо ужасно с жена му и децата.

— Не — каза Аника Карлсон и поклати глава. — Той поиска да узнае за какво става въпрос и след като не пожелах да му обясня, той опита да затвори вратата в лицето ми.

— Ау, ау, ау. Какъв мрачен тип — измърмори Бекстрьом.

— После ми залепи една здрава плесница — продължи Аника Карлсон и посочи с десния си показалец червенината под лявото си око.

— Страхотно — каза Бекстрьом. — Значи те е помилвал. По-добре не би могло да бъде. Направо летящ старт.

— Ако искаш повече подробности, предлагам да прегледаш някой от вечерните вестничета — каза Аника Карлсон. — Кой знае защо, там гъмжеше най-вече от журналисти, когато пристигнахме.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — попита Бекстрьом с изненада. — От тази сграда изтича като през сито. Това е много неприятно, ако питаш мен.

— Именно — каза Аника. — Чудя се само дали все още искаш да присъствам на разпита?

— Разбира се — каза Бекстрьом. — Защо да не присъстваш?

— Първото нещо, което той стори, когато пристигнахме тук, беше да ме докладва за насилие — обясни Аника. — Та затова питам.

— Естествено, че ще присъстваш — каза Бекстрьом.

— Забрави — каза Аника Карлсон. — Вече говорих с Лиса Лам и се споразумяхме.

„Та това си е чист бунт“, помисли си Бекстрьом. Имаше, обаче, и нещо в очите на ѝ, което му подсказа, че сега не е моментът да обсъжда този въпрос. Някой друг път, може би, но не и днес, въпреки че слънцето грееше от ясносиньото небе над полицейския участък в Сулна и над всички полицейски служители, които работеха там.

101

Според протокола от разпита, който в крайна сметка щеше да бъде включен в предварителното разследване срещу барон Ханс Улрик фон Комер, първият разпит с него беше започнал в 09,15 часа в полицейския участък в Сулна. Водещ разпита беше криминален комисар Еверт Бекстрьом, помощник му беше криминален инспектор Юхан Ек, а присъстващ на разпита беше също така главен прокурор Лиса Лам.

Дотук всичко беше описано съвсем правилно, но що се отнася до началния момент на разпита, тук истината беше условна, тъй като страните бяха отделили десет минути преди започването му за един искрен и откровен разговор. Или монолог по-скоро, защото Бекстрьом само измърмори това-онова, докато Ек не каза нито дума през цялото време, а единственото, което Лиса Лам каза, беше обяснението за причината Фон Комер да седи на това място, а именно, че е заподозрян в опит за измама в големи размери или, алтернативно, в измама в големи размери и че водещият разпита комисар Еверт Бекстрьом след малко ще докладва за уточнените подробности.

Баронът, от своя страна, беше извън себе си, до границата на полудяването от гняв. Той крещеше за насилие, за шведската полицейска държава и нейните слуги, които посред нощ нахълтали в дома му и когато той най-накрая успя да си поеме дъх, каза само, че отказва да каже и думица, преди да му дадат възможност да се консултира с адвоката си насаме.

— Разбира се — съгласи се Лиса Лам. — Имате ли някакво име, което да ми дадете?

— Адвокат Петер Даниелсон — каза Фон Комер. — Той работи в адвокатската компания „Ериксон и Партньори“.

— В такъв случай се страхувам, че може да има проблем — отвърна Лиса Лам.

— Какъв проблем? — изсумтя Фон Комер. — Имам право на адвокат, все пак.

— Точно в този случай обаче срещу него може да се направи отвод — каза Лиса Лам. — Причината за това ще стане ясна по време на разпита.

— Можем, разбира се, да намерим някого друг — предложи Бекстрьом с мек тон и невинно изражение. — Имам едно предложение, ако господин баронът е в състояние да ме изслуша.

— Какво е то?

— Докато господин баронът размишлява над избора на адвокат, мисля да обясня защо е толкова спешно да разговаряме с него.

— Да, изгарям от любопитство.

— Има три неща, които ме притесняват, мен и моите колеги — започна Бекстрьом и въздъхна.

— Три неща? Какви биха могли да бъдат те?

— На първо място, адвокат Ериксон е извършил насилие над господин барона на паркинга пред двореца „Дротнингхолм“ в неделя вечерта на 19 май. Само четиринайсет дни, преди той да бъде убит.

— Но това е направо абсурдно — запротестира Фон Комер. — Преди няколко седмици ми позвъни една млада жена, която каза, че е полицай, и аз ѝ разказах как точно стоят нещата. А именно, че аз и жена ми бяхме на гости на добри приятели, на юг, в Сьодерманланд. Да е било извършено насилие над мен, това си е чиста фантазия.

— Съжалявам — каза Бекстрьом. — Има твърде много неща, които говорят за обратното на това, което току-що казахте. В същото време това, за съжаление, е най-малкият проблем в случая.

— Чисти фантазии — повтори Фон Комер и поклати глава. — А какво е второто?

— Причината адвокат Ериксон да ви се нахвърли е, че той е открил, че сте го измамили с един милион във връзка с продажба на картини.

— Що за глупост? Кой ви е надрънкал тези небивалици?

— Моят проблем е, че има много неща, които говорят, че и това е вярно — каза Бекстрьом. — Но дори и това е не толкова значимо, като се има предвид третият проблем.

— И без това вече ми писнаха ушите, мисля, че мога да чуя и него. Това е просто безумие.

— Онова, което ме притеснява най-много, е, че вие изглежда общувате с двама от най-изявените престъпници в страната. Двама членове на „Ангелите на ада“ — Фредрик Окерстрьом и Анхел Гарсия Гомес, а основанието да се интересуваме от тях понастоящем е, че прокурорът тук поиска арестуването им за убийството на адвокат Тумас Ериксон.

— Ама чакайте малко — каза Фон Комер и вдигна и двете си ръце в почти умолителен жест. — В действителност те бяха тези, които се появиха у дома, в моето жилище, без никакво предупреждение. Никога преди не съм виждал очите им. Никога, през целия си живот.

— Именно — съгласи се Бекстрьом. — Приемам това, което господин баронът казва, и тъй като отдавна съм се научил, че не всичко е така, както изглежда, решихме да ви дадем възможността да ни разкажете как стоят нещата в действителност.

„Току-виж се уловил на тази въдичка“, додаде той наум.

— Нямам търпение — каза Фон Комер и погледна Бекстрьом. — Нямам търпение.

— Чудесно — каза Бекстрьом, като натисна копчето за запис на касетофона. — Разпит на барон Ханс Улрик фон Комер. Водещ разпита е криминален комисар Еверт Бекстрьом…

„Той е наистина феноменален“, установи Лиса Лам.

— Предлагам да започнем от последната точка — каза Еверт Бекстрьом половин минута по-късно, веднага след като премина през формалностите, покашля се дискретно и сложи една таблетка за смучене в устата си. — Как стана така, че срещнахте Окерстрьом и Гарсия Гомес у дома в жилището ви?

— Но чакайте малко…

— Простете, искрено моля за извинение — каза Бекстрьом, като същевременно протегна пакетчето с ментови таблетки към своята жертва на разпита. — Наистина забравих да попитам дали…

— Не, благодаря, няма нужда — каза Фон Комер. — Може би изглеждам объркан, но…

— Слушам с радост — каза Бекстрьом и направи почти подканящ жест, като постави пакетчето с таблетки за смучене между тях двамата на бюрото.

— Ето как всъщност стоят нещата — продължи Фон Комер. — С онези двамата, за които говори господин комисарят, значи…

„Целият съм в слух“, помисли си Бекстрьом и кимна насърчително. „Макар че носът ти вече е дълъг като дръжка на метла.“

„Изключително, феноменално — повтори си Лиса Лам. — Освен това, той ми напомня за някого, когото съм гледала по телевизията, когато бях дете. Онзи полицай, който се чешеше по главата през цялото време и звучеше така, сякаш просто мислеше на глас.“

102

За да не изплаши ненужно до смърт техния заподозрян, Аника Карлсон седна в контролната стая, която се намираше в един и същ коридор със стаята, в която се водеше разпита. На един телевизионен екран, окачен на стената, можеше да се следи какво казваше разпитваният и как изглеждаше, когато отговаряше. Без той самият да има и най-малка представа за това. Барон Фон Комер явно беше магнит за публиката. Всички столове в стаята вече бяха заети, когато Аника влезе.

— Няма ли по-важни неща за теб? — попита Патицата и впери поглед в Йени Рогерсон, която беше застанала в обичайната си, наклонена напред поза с листове и химикалка на коленете.

— Заповед от шефа — усмихна се Йени. — Той поиска да го уведомя по-късно за езика на тялото на Фон Комер. Затова…

— Донеси още един стол — прекъсна я Патицата Карлсон с втренчен в нея поглед. „Проклета кукла“, си каза наум тя.

— Няма проблем — изчурулика Йени, стана и изчезна в коридора. „Проклета войнстваща лесбийка“, додаде наум тя.

„Този човек просто си няма еша“, възхити се Аника Карлсон четвърт час по-късно, докато Бекстрьом играеше внимателния и разсеян полицай, който през цялото време караше разпитваната си жертва да казва неверни неща. „Нито една вярна дума не казва този човек. Той е толкова истински, колкото монета от три крони“, разсъждаваше Аника Карлсон и в същия миг получи кратко съобщение по мобилния от най-високопоставения си началник, Анна Холт, която очевидно искаше да я види незабавно. „Хубаво е, че вече съм загряла“, помисли си Аника, тъй като се досещаше за какво Холт ще иска да си говорят.

Анна Холт седеше зад голямото си бюро, а на единия от двата стола за посетители седеше една бледа и много добре облечена блондинка. Слабичка, добре сложена и в онази неопределима възраст между трийсетте и четирийсетте.

— Как е при теб? — попита Холт с угрижена усмивка. — Чух, че граф Дракула фон Дротнингхолм се опитал да те повали на земята.

— Шибна ми един — отвърна Аника Карлсон и сви рамене. — Всички документи са вече подписани, така че всичко е наред.

— Не се притеснявам за това ни най-малко — увери я Холт. — Не за това исках да говоря с теб. Не зная дали сте се срещали преди, но това тук е Лиса, Лиса Матей, която работи в Шведската служба за сигурност. Ние сме стари приятелки и бивши колежки. Освен това аз съм кръстница на малката ѝ дъщеря.

— Зная коя сте — каза Аника Карлсон и кимна на Матей. — Но не вярвах, че някога ще се срещнем. „Любимката на легендата Ларш Мартин Юхансон, така че няма как да си много глупава“, уточни тя наум.

— И аз се радвам да се запознаем, Аника — отвърна Лиса Матей с хладна усмивка като същевременно отвори тънката си кожена чанта, която лежеше пред нея на бюрото и извади оттам един лист хартия, който подаде на Аника.

— Имам няколко въпроса, но първо искам да прочетете това тук. И да го подпишете, веднага щом го прочетете — продължи тя, като сложи една химикалка на бюрото.

„Не е обикновено споразумение за неразкриване на информация — помисли си Аника Карлсон, докато го четеше. — Според шведския закон в днешна Швеция, това си напълно безсмислено.“

— Един въпрос от любопитство — каза Аника, веднага след като написа името си на листа хартия, който Лиса Матей бързо си прибра обратно и го пъхна в чантата си.

— Да — каза Лиса Матей. — Ако мога, с радост ще ти отговоря.

— Да предположим, че се обадя на един вестник и им разкажа за това, което току-що подписах.

— Да…

— Какво ще се случи тогава? С мен, имам предвид?

— Тогава, за съжаление, ще бъдем принудени да предприемем действията, относно които току-що потвърдихте, че сте информирана — отбеляза Лиса Матей. — В същото време обаче съм сигурна, че няма да се озовем в тази ситуация. Вие изглеждате както умна, така и почтена, което също така е и причината аз да съм тук, а не вие горе при мен.

— Но Холт… — каза Аника Карлсон и поклати глава. — Защо трябва тя да е тук?

— Единствената причина е, че и тя подписа същия лист като вас, преди да дойдете — заяви Матей.

— За което аз не бива да говоря — добави Анна Холт с радостна усмивка.

— Но това е абсолютно безсмислено — каза Аника Карлсон и поклати глава.

— Не съм дошла, защото службата за сигурност възнамерява да поеме разследването на убийството, по което работите вие и вашите колеги. Причините да искам да разговарям с вас са съвсем други. Първата е, че искам да се информирам относно подозренията срещу Фон Комер. Каква е силата им, искам да кажа. Втората е, че съм притеснена от изтичането на информация към медиите от вашето разследване по начин, който е показателен за нещо повече от обикновена бъбривост или че някой просто иска да изкара някоя пара. Третата е, че имам един конкретен въпрос. От кой или от кои ваши колеги изтича информацията?

— Какво стана със защитата на информатора? — попита Аника Карлсон. — Поправете ме, ако греша, но доколкото си спомням, това е записано в Конституцията.

— Да, записано е там съвсем ясно, както и изключението за случая, в който тя не е в сила, а именно при заплаха срещу сигурността на страната. Освен това то беше ясно записано и на листа, който току-що подписахте.

— Но ако все пак аз съм била тази? От която е изтекла информацията, имам предвид.

— Не — каза Лиса Матей и поклати глава. — Разбира се, че не сте вие. Това също е една от причините да седя тук и да говоря с вас.

— Значи, така мислите. Сигурна ли сте?

— Да — отвърна Матей без ни най-малък намек за усмивка. — Сигурна съм. Ако се питате откъде съм толкова сигурна, ще ви кажа, че го виждам в очите ви. Не сме подслушвали телефона ви, нито пък сме използвали някой друг технически фокус-мокус от този род.

— Добре — съгласи се Аника Карлсон и сви рамене. — Тогава ще ви кажа какво мисля и какво е положението според мен.

„Ти си вероятно най-неприятният човек, когото съм срещала през целия си живот, ти, гадна кучко от горния клас“, помисли си тя.

Двайсет минути по-късно тя беше приключила. Подозренията срещу Фон Комер? Че той се е опитал да измами Ериксон във връзка със сделки с произведения на изкуството, беше съвсем очевидно. Че той също би могъл да бъде подстрекател или съучастник в убийството му, не беше толкова сигурно. Но пък беше възможно да се разследва предвид доказателствата, с които те вече разполагаха. А той лично да е убил Ериксон, беше обаче изключено и в това Аника Карлсон беше твърдо убедена.

— Той е твърде хилав, чисто и просто. Освен това смятам, че това съвсем скоро ще се разбере. До каква степен той е замесен в самото убийството, искам да кажа — обобщи Аника Карлсон. — В най-лошия случай той е искал да вземе обратно онези картини и е взел със себе си Окаре или някой друг на неговия акъл, за да му помогне с практическите подробности. И е бил в дома на Ериксон, когато всичко това се е случило. Той да е онзи, който е разбил черепа му? Забравете. Той не притежава необходимото, за да го направи по този начин. Повярвайте ми.

— Добре — каза Лиса Матей. — А какво мислите за изтичането на информация към вестниците?

— Наистина не знам — каза Аника Карлсон и поклати глава. — Що се отнася до случилото се днес, не съм видяла всъщност нищо, което да се е появило в медиите. Нищо повече от репортерите, които вече бяха там сутринта, когато пристигнах, а след това целият ми предиобед беше запълнен с други неща. Освен това твърде малко знам за начина, по който работят медиите. Бих искала да използвам възможността и да попитам.

— А онзи портрет по описание на Гарсия Гомес? Който сте направили миналата седмица и който се появи във вестниците вчера сутринта. Имате ли представа как се е появил там?

— Почти сто процента съм сигурна, че поне не е Бекстрьом — отвърна Аника Карлсон кой знае защо.

— Защо считате така?

— От една страна, поради това, че побесня, когато го узна. А от друга, мисля, че се досещам как се е случило.

— И как се е случило?

— Колежката Андершон-Триг реши, че колегите от „Защита на животните“ биха могли да ни помогнат с идентифицирането му по портрета. Някой от колегите от „Защита на животните“ е разказал на медиите, след като тя им е дала портрета. Лоша преценка, обусловена от амбиция, и никой не е получил никакви пари от вестника. Случват се такива работи.

— А за случилото се днес, нямате ли някакво по-определено мнение?

— Дали информацията не е изтекла от Бекстрьом ли питате? — каза Аника Карлсон и вдигна очи към Матей, без да отклонява поглед.

— Да. Вие, лично, какво мислите?

— Наистина не знам — каза Аника Карлсон. — Но ако случайно положението е толкова зле, лошо му се пише.

— Лошо му се пише? Какво искате да кажете?

— Ами с оглед на този лист хартия, който ми дадохте да подпиша — поясни Аника Карлсон.

— Какво ще кажете, момичета? — попита Анна Холт в желанието си да смени темата. — Не смятам, че можем да постигнем по-голям напредък в момента. И така, мога ли да ви поканя на обяд?

— Аз, за жалост, не мога — каза Аника Карлсон. — Твърде много работа имам.

— Аз с удоволствие бих обядвала с теб — каза Лиса Матей и се усмихна. — Покрай стреса тази сутрин претупах закуска. Впрочем малката Елин ти праща много здраве.

„Така ли се чувства човек, когато срещне някого, когото никога преди това не е срещал?“, питаше се Аника Карлсон, след като се върна в контролната зала за разпит, за да види как Бекстрьом, по своя любезно разсеян начин, въртеше барон Ханс Улрик фон Комер. Поне никой от колегите ѝ не бе посмял да свие стола ѝ, а това винаги е добър знак.

103

Приблизително по същото време, когато криминален комисар Еверт Бекстрьом превръщаше „един кавал в люшкаща се шамандура“, понеже именно така самият той описваше разпитите с Фон Комер, когато разказваше за тях на личния си репортер същата вечер, неговите колеги Пер Блад и Ларш Алм провеждаха разпита на адвокат Петер Даниелсон от адвокатското дружество „Ериксон и Партньори“.

Още един разпит от цяла поредица разпити, още един съвсем не непринуден разговор, белязан от амбицията да се извади наяве истината, или поне някаква форма на признание, но при който резултатът често беше точно обратният. Диалог под формата на въпроси и отговори, по правило характеризиращи се с неясноти, които възникваха при сравнения с предишни свидетелства, а в настоящия случай със сведенията от анонимен източник, чието име беше известно само на Бекстрьом. Ако на адвокат Тумас Ериксон е било възложено да продаде колекция от произведения на изкуството от името на все още неизвестен клиент, то за това, логично, би трябвало да има документи в адвокатската кантора, където той е работил.

Според Петер Даниелсон такива документи в кантората нямало. Никакви пълномощни, договори, отчети, извлечения от сметки, нито пък квитанции за изплащане на възнаграждения и неговото собствено тълкувание беше, че сведенията са неоснователни. Неговият бивш колега не бил получавал подобна задача. Водещият разпита беше на противоположното мнение, затова много скоро при разговора се стигна до предположението, че е напълно възможно, като едно логично обяснение, Ериксон да е имал и „странични“ клиенти. Че тъкмо тази задача е имала най-вече частен характер.

— Това, разбира се, не може да се изключи — съгласи се Даниелсон. — Нормално е човек в качеството си на адвокат да върши неща от името на добри приятели.

— В това отношение ние сме като лекарите — продължи той. — Постоянно ни притискат приятели и познати, които искат да им помогнем и със съвети, и с действия.

В същото време той изглеждаше толкова очевидно облекчен, когато обсъждаха тази възможност, че и двамата, Алм и Блад, забелязаха това. След като разпитът приключи, те се споразумяха Даниелсон и неговите служители да проучат въпроса още веднъж, ей така, за всеки случай. Блад дори му каза няколко думи на излизане, когато той и колегата му си тръгваха от кантората.

— Ако има нещо, което те притеснява във връзка с дейността на Ериксон, мисля, че е както в интерес на кантората, така и в твой интерес да ни го кажеш.

— Разбира се — каза Даниелсон. — Но за да бъда съвсем искрен, между нас казано, нито аз, нито моите колеги сме имали някаква причина да мислим в тази посока, що се отнася до Тумас и неговата работа.

„За да бъда съвсем искрен, между нас казано. Къде съм го чувал това преди?“, помисли си Блад и просто кимна. Неговият колега Алм беше по-прям.

— Аз и моят колега приемаме въпреки всичко, че нещата стоят по този начин. Така че предлагам да помислите по въпроса.

104

След като изтече първият час, Бекстрьом предложи кратка почивка. Освен това предложи на Фон Комер кафе, минерална вода, може би сандвич, да се пораздвижи малко, а също така и посещение на най-близкия кът за пушене в участъка. Цялата постановка беше, накратко казано, най-малкото, за да покаже добронамереността си.

Фон Комер отклони с благодарност поканата за пушене, но прие останалите предложения и докато чакаха кафето, те излязоха в коридора, където Бекстрьом го дръпна настрана с дискретно движение на главата към прокурора, което беше застанала малко по-встрани и шепнешком водеше разговор с колегата Ек. Беше крайно време за откровен разговор между двама мъже и Бекстрьом започна, като предложи да оставят настрана официалностите. С цялото полагащо се уважение, разбира се, но за да не губят време, най-малкото, тъй като на самия него не му беше много приятна цялата тази работа.

— Аз разследвам убийства — каза Бекстрьом с красноречиво повдигане на раменете — и всякакви такива фискални подробности, между нас казано, изобщо не ме интересуват. За разлика от някои прокурори — допълни Бекстрьом с ново многозначително движение на главата в посока към Лиса Дам.

Разбира се, че можеха да оставят настрана официалностите, съгласи се Фон Комер. Не само за да спестят време, а защото той сега беше разбрал, че най-после е срещнал полицай, който има желанието да го изслуша. Полицай, който не го е осъдил предварително, а след това те преминаха към въпроса.

Четвърт час по-късно разпитът беше възобновен. Кафе и минерална вода за всички, два сандвича с кашкавал и шунка за фон Комер.

— Ако правилно съм разбрал, тези двамата се появяват съвсем неочаквано при теб, вкъщи — каза Бекстрьом, веднага след като жертвата му премахна с помощта на салфетката възможните следи от краткото си хранене. — Две напълно непознати за теб лица — продължи той.

— Както казах преди почивката, никога преди не съм виждал очите им.

— А защо искаха да се видят с теб, тогава?

Причината за това била, че те дошли, за да вземат картините и останалите произведения на изкуството, които той обещал да помогне на Ериксон да продаде.

— Те бяха учтиви и любезни, така че нямаше никакви проблеми — каза Фон Комер. Представиха се сами и доколкото си спомням, онзи, големият, май името му беше Окерстрьом, ми даде визитната си картичка още докато стояхме на вратата и разговаряхме.

— И какво се случи след това?

— Поканих ги да влязат и след това обясних как стоят нещата. А именно, че трябва да е станала някакво недоразумение, защото Ериксон лично беше взел цялата колекция само няколко часа по-рано.

— Ти помисли, че те идват от името на Ериксон?

— Ами кой друг би ги изпратил в дома ми? — отвърна фон Комер и погледна смаяно Бекстрьом. — Помислих, че са се разминали поради някакво недоразумение.

— Разбирам — каза Бекстрьом. — И какво им каза тогава?

— Отидох и взех разписката, която Ериксон ми беше написал. От нея се разбираше, че той вече е взел картините.

— А те как реагираха?

— Не, що се отнася до това, нямаше проблеми. Доколкото си спомням, дори им дадох копие от моята разписка. Нямахме никакви разногласия помежду си, поне така усетих нещата. Трябва да е станало недоразумение между тях и Ериксон, искам да кажа.

— Но не казаха изрично, че Ериксон ги е изпратил, нали?

— Не, но кой друг би могъл да го направи?

— Да, това безспорно е добър въпрос — каза Бекстрьом и се усмихна любезно, а в същия миг Надя Хьогбери почука на вратата и предпазливо надникна в стаята.

— Разпитът е прекъснат в 10,31 — каза Бекстрьом, след като бързо погледна часовника си.

— С какво мога да ти помогна, Надя — обърна се към нея Бекстрьом.

— Мога ли да разменя няколко думи с теб? — попита Надя.

— Да — отвърна Бекстрьом. — Дай ми само минутка, след което продължаваме — каза той на Фон Комер.

— Как върви? — поинтересува се Надя, веднага след като те излязоха навън в коридора и Бекстрьом затвори вратата на стаята за разпит.

— Ще се наредят нещата — каза Бекстрьом и сви рамене. — А при теб как е?

— Той определено има купища картини в къщата си, но не и тези, които търсим. Затова пък намерихме една разписка, подписана от Ериксон, с която той признава, че си е взел всички джунджурии. Отбелязани са дори времето и мястото. Петък, 31 май и адреса на Фон Комер.

— Нещо друго?

— Тази визитна картичка — каза Надя и подаде една визитна картичка, която беше сложена в запечатан пластмасов джоб. Това, изглежда, е визитната картичка на Окаре. Фредрик Окерстрьом. Изпълнителен директор на „Окаре Секюрити“. Кой да предположи, че Фредрик Окаре си има собствена охранителна фирма — каза Надя и се усмихна. — Разписката за картините е тук — продължи тя и подаде на Бекстрьом още един пластмасов джоб.

— Добре — каза Бекстрьом. — Как върви работата с неговия компютър? И с банката?

— Работим под пара — каза Надя.

— И така, подновяваме разпита в 10,35 — каза Бекстрьом, веднага щом се намести удобно на стола, на който седеше.

— Каза, че един от твоите посетители ти е дал визитната си картичка — каза Бекстрьом. — Вероятно е тази?

— Да — потвърди Фон Комер. — Да, това е визитната картичка. В това съм съвсем сигурен.

— Отбелязвам за протокола, че току-що показах една визитна картичка на Ханс Улрик фон Комер с името на Фредрик Окерстрьом и името на неговата фирма „Окерстрьом Секюрити“, отпечатани върху нея — поясни Бекстрьом.

— Точно тази визитна картичка ми даде той — вметна Фон Комер.

— Отлично — каза Бекстрьом. — Тук имаме също така една разписка, ще ти я покажа, с която Тумас Ериксон потвърждава получаването на общо дванайсет различни предмета на изкуството, които той е взел от теб в петък, на 31 май. Единайсет картини и една емайлирана фигурка. Това ли е разписката, която спомена по-рано?

— Определено — каза Фон Комер. — В това съм съвсем сигурен.

— Аха. Добре — каза Бекстрьом, въздъхна доволно и се облегна на стола си. Погледна Лам и Ек.

— Ами доволен съм от отговорите и ако няма нещо друго, възнамерявам да премина нататък и да говорим за нещо съвсем различно, а именно предишното ви познанство с адвокат Тумас Ериксон.

— Откъде искате да започна? — попита Фон Комер, който изглежда се чувстваше все по-комфортно в ситуацията, в която се намираше сега.

— Предлагам да започнеш от самото начало — каза Бекстрьом, като се усмихваше също толкова доволно, както преди. — Обикновено така е най-добре. Започни с първия път, когато го срещна.

— Идеята е отлична — съгласи се Фон Комер.

„Можем да оставим онзи, последния път, за накрая.

Когато седиш на дивана му и се насираш, докато куршумите свистят около ушите ти“, помисли си Бекстрьом.

Първият път, когато Фон Комер срещнал адвокат Ериксон, бил един лов в Сконе при общ познат, по професия строител. Точната година той не можел да си спомни, но трябва да е било преди около десетина години.

А след първата среща? Общо десет, може би двайсет пъти. Случайни срещи в компании, в града, в ресторанта, на някой лов или на вечери при общи приятели и познати. Това било всичко, според Фон Комер.

— Разбрах, че той е бил при теб, у дома — каза Бекстрьом. — Когато е взел онези картини, за които говорихме.

— Да, и още два пъти, в действителност. На две сравнително големи празненства, които аз и жена ми организирахме. Спомням си един пролетен обяд, между другото.

— А ти самият? Бил ли си във вилата на Ериксон в Олстен?

— Не, всъщност не — каза Фон Комер. — Спомням си, че той покани мен и съпругата ми на тържествена вечеря, която той даваше, но ние всъщност вече бяхме канени другаде. Така че срещата не се състоя.

— Извинявам се, ако ставам досаден — каза Бекстрьом. — Но ти никога не си бил в къщата на адвокат Ериксон?

— Не, никога — отвърна Фон Комер. — Зная, разбира се, къде живее, но никога не съм стъпвал в дома му. — Защо мислиш, че съм ходил там?

— Професионално изкривяване, може би — отвърна Бекстрьом, като гласът му звучеше почти добродушно. — Чух какво каза и нямам никакво основание да не ти вярвам. Само заради протокола. С риск да изглеждам досаден. Значи, никога не си бил в дома на Ериксон, в жилището му на „Олстенсгатан“ 127?

— Не, никога, но пък съм бил в неговата кантора. Два пъти, точно преди една година. Беше във връзка с това, че той ме помоли да му помогна с продажбата на онова изкуство, за което говорихме. Първо, аз направих оценка на различните предмети. Колекцията се намираше в кантората му. За това посещение могат да потвърдят много хора от офиса. Ясно си спомням например, че Петер, адвокат Даниелсон, искам да кажа, също дойде да погледне картините.

— Аха, добре — каза Бекстрьом. — А второто посещение?

— След това Тумас ми се обади и ние се срещнахме два дни по-късно, отново в кантората му, и тогава съставихме един договор, в който, освен всичко останало, се споразумяхме за моя хонорар. Колекцията бе изпратена в дома ми, понеже моят офис е в къщата, където живея, и за това се погрижи една транспортна фирма.

— От това, което казваш, разбирам, че не сте били близки приятели, но не сте били и неприятели. По-скоро познати. И освен това по определен повод сте имали и делови отношения. Когато той те е помолил да му помогнеш да продаде онези картини.

— Да — потвърди Фон Комер. — Може да се каже, че това е много точно описание.

— Което логично ме води към онзи малък инцидент пред театъра в „Дротнингхолм“. Разбирам напълно как човек смята, че полицията не би трябвало да се занимава с такива лични истории, но като се има предвид това, което сполетя Ериксон впоследствие, вероятно и вие разбирате, че не можем да го пренебрегнем.

— Да — съгласи се Фон Комер. Признавам, че беше глупаво от моя страна, но и аз разсъждавах точно както ти каза. А именно, че това е недоразумение от личен характер, с което полицията няма нужда да се занимава, и което аз и Ериксон вече бяхме изяснили по времето, когато полицията се обади. За мен и Ериксон случаят беше приключен.

— За протокола обаче бих искал все пак лично да обясниш какво се е случило — каза Бекстрьом.

Ериксон се обадил по мобилния му телефон, докато той бил на вечерната си разходка, и тъй като вече крещял и ругаел и очевидно бил на път към дома на Фон Комер, последният му предложил да се срещнат на паркинга пред театъра. Ериксон бил възбуден, крещял и размахвал един тръжен каталог, с който няколко пъти ударил Фон Комер по лицето и разкървавил носа му.

— Тогава си помислих, че май ще е най-добре да се махна оттам. Беше невъзможно да се говори с него, той само сипеше оскърбления. Така че се махнах от там.

— А той защо беше толкова възбуден? — попита Бекстрьом.

— Ами доколкото си спомням, беше станало едно недоразумение във връзка с продажбата на някаква картина. Значи, отчасти вината беше моя, понеже бях извършил пресмятането в грешната валута и Ериксон беше получил твърде малко пари. Веднага след като стана ясно какво се е случило, аз, естествено, се погрижих да оправя нещата. Има, разбира се, и разписка за това. Във връзка с нашия разговор по този въпрос аз също така му дадох да разбере, че с оглед на случилото се предпочитам да довърша задачата, с която съм се захванал.

— Много добре разбирам — каза Бекстрьом. — А как го прие той?

— Нямаше никакви възражения, искрено съжаляваше, помоли за извинение относно случилото се и каза, че уважава моята позиция.

— Един последен въпрос, преди да направим почивка за обяд — каза Бекстрьом. — Ериксон каза ли ти кой му е възложил задачата да продаде тези картини? С други думи, кой е собственикът им?

— Не — отговори Фон Комер. — Аз, разбира се, му зададох този въпрос, но той не можеше да отговори. Което не е нещо необичайно, трябва да знаете. Той ме увери също така, че провенансът е съвсем ясен. Няма никакви чудатости.

— А ти самият?

— Какво аз самият? — попита Фон Комер.

— Разбрах, че си бил изтъкнат експерт в областта на изкуството — каза Бекстрьом. — Предположих просто, че може би ти самият си разпознал произведенията и знаеш на кого принадлежат.

— Не — отговори Фон Комер. — Аз, естествено, извърших обичайните проучвания и потърсих в няколко различни бази данни за изкуство и стари тръжни каталози, но това не даде резултат. Наистина това, което ме беше помолил да продам, не бяха боклуци, но не бяха и кой знае колко забележителни неща, ако мога така да се изразя. Когато говорим за провенанса на произведения на руското изкуство от осемнайсети век, за съжаление, нещата често са доста заплетени. Нека не забравяме, че руснаците са преминали през една революция и две световни войни през миналия век, при които милиони са били убити и всичко, което са притежавали, просто е изчезнало.

— Е, да — каза Бекстрьом. — Добре, доволен съм — продължи той и погледна въпросително Лиса Лам и Юхан Ек, които в унисон поклатиха глави.

— Има ли нещо, което ти самият искаш да знаеш? — каза той и кимна към Фон Комер. — Нещо да кажеш, нещо, което смяташ, че сме забравили, нещо, което искаш да попиташ?

— Не — отговори Фон Комер. — Единствено колко дълго ще трябва да седя тук. Защото имам куп неща за вършене вкъщи.

— Обещавам и гарантирам, че няма да седиш тук и минута повече, без да е необходимо, и след като никой няма допълнителни въпроси, обявявам разпита за приключен. Часът в момента е 11,50 — уточни Бекстрьом и изключи касетофона.

105

След уводния разпит Лиса Лам последва Бекстрьом до кабинета му, понеже имаше някои неща, които искаше да обсъди с него на четири очи.

— Добре — каза Бекстрьом щом седна. — Какво да направя за главния прокурор? „Преди да умра от глад“, помисли си той.

— Ще започна с молбата да приемеш комплиментите ми — каза Лиса Лам. — Нямах представа, че можеш да бъдеш толкова съпричастен.

— Всичко това е с цел да спестим време — каза Бекстрьом и вдигна рамене. — Ако човек като Фон Комер се запъне да не говори, ще минат години, преди да влезе в пандиза.

— Ти го накара да признае, че Ериксон е извършил посегателство спрямо него — каза Лиса Лам.

— Да, така е, но това едва ли ще е достатъчно, за да се озове в пандиза. Засега той е просто жертва на престъпление.

— В същото време е, разбира се, и възможен мотив — едно добро начало. Мисля, че си твърде скромен, Бекстрьом. Освен това той признава, че се е срещнал и с двамата, Окаре и Гарсия Гомес, само два дни преди убийството. При това у дома си, в собственото си жилище. Нещо, за което ние нямахме никаква представа.

— По-добре така, отколкото някой от неговите съседи да ни го разкаже и ние да можем да го уличим в лъжа — каза Бекстрьом. — Възможността някой от тях да е забелязал Окаре и Гарсия Гомес, все пак е доста голяма, ако искам да бъда по-предпазлив в изказването си. Ако питаш мен, само едно нещо от това, което той каза, има някаква стойност. И което в същото време ме притеснява.

— Какво е то? — попита Лиса Лам.

— Че той отрича да е бил у Ериксон. Че никога не бил стъпвал в дома му. Да предположим, че той е седял и се е насрал на дивана на Ериксон, когато Ериксон се е опитал да пръсне черепа му, а някой от неговите помощници след това е убил самия Ериксон.

— Би ли бил толкова глупав, че да отрече, че е бил в къщата. Разбирам какво имаш предвид — каза Лиса Лам.

— Ако аз бях на негово място, щях да кажа, че… да… бях там два дни по-рано… когато отпразнувахме това, че отново бяхме приятели… и тъй като пихме едно-друго и май малко прекалихме… случайно изпуснах една по терлици, но тя се оказа значително по-мокра, отколкото очаквах. „Което, разбира се, може да се случи и на най-добрите“, помисли си Бекстрьом.

— Съгласна съм — каза Лиса Лам. — Ако неговата ДНК е на онзи диван, а ние това ще го узнаем в най-добрия случай още утре, обещавам, че ще го задържа по подозрение в убийството на Ериксон.

— А ако не е?

— Опит за измама в големи размери, алтернативно извършена измама в големи размери — каза Лиса Лам. — От това той няма да може да се измъкне.

— И аз така мисля — съгласи се Бекстрьом и сви рамене. — Проблемът е, че аз разследвам убийство и това е слаба утеха за мен. Затова искам да те помоля за две неща.

— Да?

— Първо, той, във всеки случай, да остане тук, докато получим отговор от Националната лаборатория по криминалистика дали именно той се е опитал да пусне гълъби на дивана на Ериксон.

— Разбира се — съгласи се Лиса Лам. — Споразумяхме се. Какво е второто?

— Ти и колегата Ек да поемете разпита с него след обяд. Евентуално може да вземете и Надя, ако тя има някакво предложение. Разпитайте го за онази измама и ако се питате защо не искам да държа брадвата, то е, защото имам други, по-важни неща за вършене.

— Смяташ ли, че той ще отрече?

— Твърдо — каза Бекстрьом. — Отначало той ще отрече твърдо. След това ще млъкне. Ще откаже да разговаря с вас. Няма да каже и дума, преди да получи адвокат. След това го отпиши. След това ще трябва да го влачиш чак до Върховния съд. И когато му поклатят глава, ще се озовеш в Европейския съд.

— Ами ако ти проведеш разпита с него?

— Няма да има никаква разлика — каза Бекстрьом. — Той просто си е такъв.

106

Лиса Лам и Юхан Ек разговаряха с Надя Хьогбери и това, което тя им каза, оправи прекрасно настроението им преди разпита на Фон Комер, който щяха да проведат след обяд. Според банката на Фон Комер в период от десет дни, между понеделник, 20 май и четвъртък, 30 май, той е извършил три тегления в брой в размер на общо един милион шведски крони. Той дори обяснил на своята връзка в банката, че причината за това е необходимостта да приключи една сделка с произведения на изкуството с продавач, който искал да му се плати в брой в шведска валута.

Прегледът на компютъра му показа, без каквото и да било съмнение, че някой с достъп до компютъра е манипулирал оригинална фактура в лири стерлинги, като чрез няколко стъпки я е променил във фактура в съответния брой шведски крони. Разликата била в размер на деветстотин шейсет и две хиляди шведски крони. Същата сума, която беше открита в бюрото на Ериксон. Последната фактура след това е била изпратена по електронната поща на адвокат Ериксон от същия компютър и четиринайсет дни по-късно сумата от малко над сто хиляди шведски крони е прехвърлена от фирмената сметка на Фон Комер по сметка, която е принадлежала на Ериксон.

Оригиналната фактура от малко над един милион шведски крони, която е била изпратена по пощата от „Сотбис“ в Лондон, бе открита в една от папките в офиса на Фон Комер. Платената от „Сотбис“ сума е била внесена на служебната му сметка в „Шведска частна банка“. На следващия ден, след като той получил парите от Англия, сумата в шведски крони след приспадането е прехвърлена на сметката на Ериксон. Разликата от близо един милион шведски крони остават в сметката на Фон Комер. Сума, която не останала незабелязана, тъй като представлявала почти цялата наличност по сметката през текущия месец.

— Нека не забравяме също така, че според бележките, които Ериксон е направил в компютъра си, той е този, който е изловил Фон Комер. Човекът, който го насочва по следата, по всяка вероятност е анонимният информатор на Бекстрьом, каза Надя Хьогбери.

Добре подготвена по основния въпрос и в добро настроение, главен прокурор Лиса Лам избра лично да започне разпита на Фон Комер. Тя игра с открити карти и показа всички, на които беше заложила, на техния заподозрян извършител. В отговор той направи точно както Бекстрьом беше предрекъл, че ще направи.

Първоначално той обясни на Лиса Лам, че е било чисто недоразумение, което сам открил и оправил незабавно. Повече от това нямало какво да се каже. Неприятно недоразумение, това било всичко. Лиса Лам не споделяше това схващане, нито пък неговото обяснение. По нейна преценка това определено бил опит за измама в големи размери, а след това нещата се развиха изцяло според предвиждането на Бекстрьом.

— Та това е пълен абсурд — заяви Фон Комер. — Дискусията е напълно безсмислена и отказвам да кажа и дума повече, преди да се посъветвам с адвоката си.

— Мисля, че постъпката ви е много разумна — съгласи се Лиса Лам. — Всъщност реших да поискам арестуването ви по основателни причини още този следобед. Предвид отношението ви, страх ме е, че може да отнеме доста време, преди да уредим този въпрос. „Добре дошъл в реалния свят, надут пуяк, такъв“, помисли си главният прокурор Лиса Лам.

107

Веднага след като Бекстрьом излезе от полицейския участък, остатъкът от неговия ден се разви по най-добрия начин. Докато Фон Комер седеше в килията си в ареста в Сулна и се наслаждаваше на закуската от наденица със сос от хрян и машинно обелени картофи, Бекстрьом си хапна леко обедно меню на верандата на ресторанта на Операта, картофени палачинки с черен хайвер, агнешки котлети на скара, парфе от пресни малини, последвани, естествено, от подходящите питиета. След заключителния коняк за храносмилане, той си хвана едно такси към дома, към „Кунгсхолмен“, за следобедната си почивка.

По пътя на шофьора му се наложи да спре и да купи един екземпляр от най-големия вечерен вестник. От войнствените новинарски заглавия Бекстрьом разбра, че този ден щеше да остане в историята на шведската преса.

За първи път разследващата журналистика успя да свърже Негово Величество краля с убийството на известен адвокат. А наличието на ясна връзка с най-голямата организирана престъпност и измамата с произведения на изкуството за милиони бяха едва ли не подробности в по-широкия контекст.

Като начало Бекстрьом изключи телефона си, след което облече халата, направи си освежителен летен грог, който беше задължителен по това време на годината, легна на дивана и посвети цял час на четенето на вестника. От уводния коментар, в който политическият репортер на вестника се заканваше на шведската бананова монархията и на западащия кралски двор, до последната статия, в която дворцовият репортер на вестника съобщаваше за близкото приятелство на краля с барон Ханс Улрик фон Комер и конституционните проблеми, до които това можеше да доведе.

Наред с останалите, думата вземаше и главният редактор и отговорен издател на вестника. Единствената причина, поради която са избрали да споменат името на това съвременно съответствие на барон Анкарстрьом28, е, разбира се, че той е заподозрян в едно от най-тежките престъпления според шведското наказателно право. За убийството на един от най-известните адвокати в страната.

Между тези, повече или по-малко, принципни наблюдения, останалите десетина страници бяха изпълнени с различни новинарски истории на същата тема. Богато илюстрирани със снимки на всички, появяващи се в контекста лица. Негово Величество кралят в адмиралска униформа, фрак със синята лента на Серафимския орден29, бял смокинг и чаша за шампанско, пушка за лосове и зелено ловно тиролско яке, барон Фон Комер, екипиран по същия начин, чак до адвокат Ериксон в костюм на тънки райета, а също така и Окаре и Гарсия Гомес с мотоциклетните си шлемове и кожени якета с емблемата на „Ангелите на ада“. Всички известни актьори в драмата, от които трупът на единия сега лежеше на масата на съдебните лекари в Сулна, друг седеше в ареста на полицейския участък, двама бяха задочно арестувани, а петият беше на държавно посещение в Турция.

Редакционният екип на вестника правеше хеттрикове през последното денонощие, докато пресотделът на кралския двор изглежда не се справяше толкова добре. Между другото, бяха се отрекли от черната овца на групата. По-точно казано, с оглед на ситуацията, направо го бяха низвергнали. Барон Ханс Улрик фон Комер в най-добрия случай бил просто един случаен познат на краля и семейството му и това познанство било във връзка с няколко дребни задачи, свързани с управлението на придворните колекции от произведения на изкуството. Една незначителна и неофициална обязаност, която всъщност била на дневен ред да бъде преразгледана и премахната. Въпреки че изявлението на прессекретаря оставяше ясното впечатление, че в най-добрия случай става въпрос за избърсването на прахта от някое и друго старо бюро и за оправянето пътьом на ресните на килимите. В отговор на отричането вестникът беше изложил на показ същинско минно поле от снимки на краля и Фон Комер заедно и по време на различни тържествени случаи. В униформа и фрак, смокинг и тъмен костюм, скаутски шапки, ловни якета, панталони за голф, ботуши за езда и в девет случая от десет с чаша в ръка. Към всичко това се добавяха и снимки от Ривиерата, на които двамата господа бяха само по бански, с питиета с чадърчета в чашите и щастливи изражения на лицата.

„Това е страхотно“, помисли си Бекстрьом и нададе възглас на задоволство, след което се включи с компютъра си в мрежата, за да продължи с гледането на този филм чрез електронното приложение на вестника, а именно „насилственото залавяне на най-добрия приятел на краля“, където той „напада жена полицай“.

Бдителният фотограф на вестника беше успял да заснеме повечето неща. С нестабилна ръчна камера, без прекъсване на кадъра, от самото начало, когато Фон Комер по халат и червена копринена пижама се опитва да затвори вратата в лицето на Патицата Карлсон, която го сграбчва за ръката и го избутва в антрето, как той я зашлевява право в лицето, как тя му подлага крак и буквално го просва на пода, после го яхва, извива ръцете му и му поставя белезниците. С картина и звук, с крясъци и викове, нападки и ругатни, плясъкът от зашлевяването, дори щракването на белезниците. За по-сигурно имаше и вградена лента с текст, в помощ на по-тежко чуващите възрастни зрители.

Феноменално, въздъхна Бекстрьом и за всеки случай отправи един благочестив, благодарствен поклон към своя собствен полилей. Проява на гениалност беше да остави Патицата да извърши залавянето според него. В името на справедливостта той трябваше да получи поне някакво минимално процентче комисиона от този филм, който без съмнение вече беше докарал милиони като приход на вестника.

След двучасов освежителен сън Бекстрьом позвъни на Лиса Лам и се осведоми относно развитието на събитията през този следобед. Що се отнася до Фон Комер, той беше постъпил точно както Бекстрьом беше предрекъл, че ще постъпи. Тя просто беше изпълнила дълга си като прокурор. Поиска задържането му по основателни причини, а именно подозрение за измама в големи размери, алтернативно, опит за измама в големи размери. Започна предварително разследване срещу него за посегателство срещу служител, а що се отнася до подозренията за убийство, тя възнамеряваше да заеме позиция по тях веднага щом пристигне отговорът от Националната лаборатория по криминалистика. Без оглед на това какъв би бил резултатът от последното, тя възнамеряваше да го задържи в ареста през почивните дни. Амбициозна жена. „Вероятно се опитва да спечели нечие благоразположение, понеже е чула да се говори за големия салам“, помисли си Бекстрьом.

Оставаше още един разговор по служба, преди да се отдаде на почивка и да планира вечерните мероприятия, помисли си Бекстрьом. Взе личния си мобилен телефон и позвъни на личния си репортер от по-големия от двата вечерни вестника в страната, за да докладва за развитието на събитията от последните часове.

— Феноменално, Бекстрьом — възкликна репортерът. — Той ще бъде задържан по основателни причини и ще остане в ареста през почивните дни, казваш. Впрочем какво стана с подозренията в убийство?

— Върви полека-лека — отговори Бекстрьом. — Разчитам да получа отговор от Националната лаборатория по криминалистика през утрешния ден.

И разбира се, ще те държа в течение, периодично и веднага щом се случи нещо.

Какви са вашите планове, впрочем? Утре, имам предвид.

Според репортера имаше цял куп неща. Читателските реакции били бурни, потоците от информация, които се изливали в редакцията, можели да се сравнят с цунами и сега трябвало само те да се подредят в правилната последователност. Медийният проблем, пред който били изправени, бил обратният, като се има предвид целият материал и всичко, с което разполагали. При нормални обстоятелства за обичайното отразяване на новините било необходимо само да се пооправят перата на пилците, но сега изведнъж се били озовали в обратната ситуация.

— Какво искаш да кажеш? — попита Бекстрьом. „Какви ги дърдори копелето?“, се запита наум той.

— Ами не се налага да пипаме нито едно перо дори, за да може хубавата, тлъста кокошка да намери място във вестника — обясни репортерът.

— Добре — каза Бекстрьом. — Да се е случило нещо друго, което трябва да знам?

Нищо особено, според репортера. В редакцията възнамерявали да ровят още по-надълбоко по отношение на убийството на адвокат Ериксон и големите измами с произведения на изкуството, които явно са в основата на мотива. Също така, разбира се, да разследват тесните връзки между най-добрите приятели на краля и водещите членове на най-голямата организирана престъпност.

В политическата редакция бяха мобилизирани петдесет жени от парламента от всички политически партии, които през утрешния ден възнамеряваха да излязат и да заявят своята подкрепа за колежката на Бекстрьом, криминален инспектор Аника Карлсон. Имаше също така дълго интервю с министъра на обединението за равенство между половете, в което тя възхваляваше полицайката Карлсон. Най-накрая една жена, на която ѝ е дошло до гуша от мъжкото насилие и имала куража да отвърне на удара. Самата министърка поискала членство в републиканското обединение веднага щом научила за проявата. Чак сега тя надзърнала в тази кочина от женомразство, в която кралят и неговите приятели се въргаляли.

— Вещицата трябва да е войнстваща лесбийка — заключи Бекстрьом.

— Спи ли по гръб Доли Партън? — въздъхна репортерът. — Точно в момента ние работим по въпроса да получим интервю от кралицата за отношението на краля към жените. Трябва да получим известие от техния прессекретар утре. С малко късмет можем да го имаме във вестника за края на седмицата.

— Да, а освен това, всичко останало, както обикновено. Призиви и събиране на имена, кампании, изобщо пълна програма — обобщи репортерът. — От спортната секция планират да направят някакъв специален репортаж с жени боксьори, борци и състезатели по бойни изкуства, които дават съвети на женската читателска публика как могат да натупат мъжете.

— Да, разбрах — отвърна Бекстрьом. „А как да се защити човек срещу такава като Патицата Карлсон“, помисли си той.

— А, да, още нещо — каза репортерът и прозвуча като човек, който тъкмо се беше сетил за нещо.

— Слушам — отвърна Бекстрьом.

— Обади се някаква странна жена и заяви, че е видяла една от картините си във вестника. Това е картината с дебелия свещеник, която получих от теб. Онзи, който е пъхнал ръката си в кесията за събиране на волни пожертвувания. Картината била нейна, така твърдеше тя.

— Каза ли как се казва? — „Била е тази, която Йегура твърди, че е купил“, помисли си Бекстрьом.

— Попитах, естествено, но тогава тя ми отговори, че и през ум не ѝ минава да каже името си на такъв като мен. Звучеше страшно надменно, за сведение.

— Ти какво ѝ каза тогава?

— Предложих ѝ да се обади на теб. Щом ѝ е толкова трудно да разговаря с такъв като мен, искам да кажа. В случай че има сведения, които иска да съобщи.

— И какво каза тя?

— Тя самата мислела да направи точно това. Само че в момента нямала време. Щяла да се омъжва и да ходи на сватбено пътешествие. Но веднага щом се върне, ще ти се обади.

— Ще ми се обади?

— Да, познавала те, така каза и веднага щом се приберяла у дома от сватбеното пътешествие, щяла да ти се обади.

„Познавала ме? Още една — помисли си Бекстрьом. — Край нямат.“

108

Патицата Карлсон се видя принудена да изключи телефона си. Журналистите ѝ звъняха непрекъснато през целия ден. Бяха основно жени или дори „посестрими“, както се представяха някои от тях, и всички имаха едно и също желание: да се съгласи да даде интервю и да разкаже за пълното освобождаване, което трябва да е преживяла, когато е натупала най-добрия приятел на царя. Чак когато седна в колата си вечерта, за да се прибере у дома си в малкия си апартамент в Берисхамра, тя откри, че има пет различни съобщения на телефонния си секретар от обезпокоената Исабела Нурен, която я молеше да се свърже с нея.

— Съжалявам, че не се обадих по-рано, бях изключила телефона си — обясни Аника. — С какво мога да ти помогна? — Момичето звучеше съвсем отчаяно. Трябва да се е случило нещо.

— Отправиха ми заплаха — каза като потвърждение Исабела. — Вкъщи дойдоха няколко наистина зловещи типове, когато се прибрах от работа. Трябва да ми помогнеш.

— Добре — каза Аника. — Вече съм на път. Не затваряй… първо поеми дълбоко дъх… нека да говорим, докато шофирам… ще ми трябва кодът на вратата ти… ще се видим след десет минути…

Аника Карлсон сдържа обещанието си. Десет минути по-късно тя влезе в антрето на апартамента на Исабела в Йостермалм. Там стоеше една притеснена Исабела Нурен със зачервени очи. Пет минути по-късно те седяха на дивана във всекидневната.

— Разказвай — каза Аника Карлсон. Наведе се към нея, кимна ѝ приятелски и се усмихна сестрински.

Исабела беше излязла от кантората малко преди седем вечерта. Тръгнала пеша към къщи, спряла да напазарува храна и вестници по пътя и влязла в апартамента си около половин час, след като тръгнала от работата.

Докато стояла в антрето с торба в едната ръка, а другата тъкмо била пуснала, на вратата ѝ се позвънило и тя помислила, че това е нейната съседка, която иска да разговаря с нея, затова отворила вратата, без първо да погледне кой стои отвън.

— Моята съседка е слабичка възрастна дама и понякога имам чувството, че стои и ме чака, когато се прибирам у дома.

— Разбирам. — Аника ѝ кимна да продължи.

— Беше Афсан Ибрахим — каза Исабела Нурен. — Сигурно знаете кой е той?

— Да — каза Аника Карлсон. — Много добре.

— Най-любезният клиент на Тумас — продължи Исабела, като се насили да се усмихне. — Той и всичките му приятелчета. В случая беше взел със себе си двама от тях. В офиса обикновено ги наричаме Али и Али. Мога да проверя как се казват, ако искате. Двама ужасно неприятни типове с празни погледи, които просто те поглъщат с очи, ако разбирате какво имам предвид. Никога не казват нищо. Дори и когато ги поздравиш.

— И какво искаше Афсан?

— Той искаше да говори с мен. Не ме заплаши, но не ме и попита дали искам. Така че аз казах да. Само да не е прекалено дълго, защото имам среща с приятеля си след половин час, за да вечеряме.

— Но това го измисли, нали?

— Да, разбира се. И приятеля, и вечерята. После седнахме тук, за да разговаряме, докато онези неприятни типове стояха в антрето. Той искаше да говорим за Тумас.

— Той искаше да говори с теб за Тумас? Защо точно с теб?

— Той ми каза защо. Това беше първото, което ми каза. Тъй като аз съм била неговото момиче, той искал да говори с мен.

— А той защо смяташе така?

— Тумас и аз бяхме излезли на ресторант преди няколко месеца. Беше ни много хубаво. Седяхме в един ъгъл и пиехме вино, когато дойде Афсан да ни поздрави. След това той поговори с Тумас известно време, може би пет минути, за някого от всичките му приятели, който нещо сгазил лука и се нуждаел от помощ, а после си тръгна. Определено не му е било толкова трудно да се сети какво правим заедно.

— А адреса ти? Откъде го е взел?

— Не е от мен, във всеки случай. Но определено не е кой знае каква философия да разбере къде живея.

— Какво искаше той?

Афсан Ибрахим искал да говорят за пари. Парите, които Тумас Ериксон му дължал. Много пари. Пари, които той си искал обратно.

— И тъй като аз съм била момичето на Тумас, трябвало да му помогна. Казах, както си беше, че нямах представа от икономиката на Тумас, колко пари е имал и къде ги държи. Ако изобщо имаше такива.

— Той как го прие?

— Той каза, че нещата стоят така, трябвало да проверя. Че аз и всички останали, които работят в кантората, са в еднаква степен отговорни за дълга на Тумас, колкото и той самият. Аз не коментирах това, както разбирате.

— Много добре разбирам.

— Освен това той вчера дойде в кантората да говори с Петер. Нали той има грижата за имуществото на Тумас. Разговаряха най-малко час. Той беше взел със себе си и двамата, Али и Али. И още един, когото никога преди не бях виждала. Наистина той изглеждаше значително по-любезен. Усмихваше се, но така и не каза как се казва. Петер седя с четиримата цял час.

— Не знаеш ли за какво са си говорили?

— Не — каза Исабела Нурен и поклати глава. — Но със сигурност разговорът не е бил приятен, защото не си спомням да съм виждала Петер така разтреперан, както когато те най-накрая си тръгнаха. Той влезе направо в стаята си и затвори вратата.

— Афсан не спомена ли за колко пари става въпрос?

— Аз всъщност попитах. Той каза, че ако получи двайсет милиона, ще опрости остатъка.

— Добре — каза Аника Карлсон. — Ако нямаш нищо против, мисля да напиша един сигнал за това. Тежка противозаконна заплаха.

— Не, нямам нищо против. Разбира се, преди да си отиде, той каза, че се надява разговорът да си остане между нас. Но аз пет пари не давам за това. Не си спомням да съм била толкова уплашена през целия си живот.

— Това е правилният подход — каза Аника. — Сега трябва да разкажеш за това и на шефа си. Обясни му, че като твой работодател всъщност е отговорен за безопасността ти. Освен това мисля лично да говоря с него. А от Афсанчо не се притеснявай. Аз ще се погрижа да има по-важни неща, за които да мисли, вместо да ти досажда.

— Мога да си представя — каза Исабела, която изведнъж придоби по-весел вид. — Ние прекарахме половината следобед в службата да гледаме онзи филм в мрежата. Никога ли не си мислила да участваш в тази телевизионна програма? Гладиаторите.

— Не — каза Аника Карлсон и поклати глава. — Никога.

— Защо? Без съмнение ще изметете пода с тях.

— Точно затова — поясни Аника Карлсон. — Аз съм от тези, които не могат да се бият наужким.

109

Отначало те бяха трима братя Ибрахим. Неговият най-голям брат Фаршад, който беше с пет години по-голям, и по-малкият му брат Насир, който беше с пет години по-малък. Сега беше останал само той. По-големият му брат беше убит от полицията. Полицаите бяха лоши хора. Този, който уби брат му, беше най-лошият от всички. Той беше комисар и се казваше Еверт Бекстрьом. Той простреля Фаршад, простреля го лошо и докато брат му лежеше в болницата и се бореше за живота си, друг един полицай го хвърли от прозореца на стаята му. Тогава Фаршад умря, но този, който стоеше зад всичко, което се случи, беше комисар Еверт Бекстрьом. Именно той планира всичко. Той беше определил какво да се случи.

„Ангелите на ада“ бяха убили по-малкия му брат, Насир. Те бяха също толкова лоши хора, колкото християнските рицари кръстоносци, които още преди хиляда години се бяха опитали да убият всички правоверни като него. Този, който беше убил по-младия му брат, се наричаше Фредрик Окаре. Той беше убил брат му по такъв начин, че дори молитвите на Афсан не можеха да му донесат утеха. Фредрик Окаре беше най-лошият от всички онези, които бяха помогнали да убие Насир.

Съществуваха приятели, съществуваха и врагове и в живота на един истински мъж ставаше въпрос най-вече да се направи разликата между тях. Да живее като приятел за своите приятели и като враг за своите врагове и ако се случеше така, че обстоятелствата му предложеха избора само на двама негови врагове, които да има възможност да унищожи, то този избор беше вече направен, а самият той с готовност би дал собствения си живот в замяна на живота на Бекстрьом и този на Окаре.

Имаше също така и приятели. Той самият имаше много приятели и за мнозина би бил готов да жертва живота си. Всички негови верни войници, всички правоверни братя, които бяха избрали същия живот като него и бяха избрали да го живеят заедно с него. От по-големия си брат Фаршад той също така беше получил и завета да продължи да живее по такъв начин, който да прави чест както на брат му, така и на него самия, и в това отношение той се беше справил добре. Приятелите му го уважаваха, а враговете му трепереха от него и неговите хора. Братството, което Фаршад беше основал, сега предвождаше самият той, Ибрахимовото братство.

Имаше също така и мъже, които не бяха като него и неговите войници, но които въпреки това бяха избрали да му правят големи услуги. Такива, каквито животът в Швеция изискваше от него и един, който бе означавал много за него, беше правният му съветник Тумас Ериксон. Който поне се грижеше печалбата и ползата от това, което вършеше, да бъде еднакво важна както за него самия, така и за неговите правоверни братя. Няма значение, че той беше богато възнаграждаван за това и че и той както всички като него искаха да получават платата си в пари, а не от Бога.

Сега го бяха убили и всеки, който знаеше нещо по въпроса, знаеше също така, че Окаре и неговите рицари кръстоносци бяха направили това, а фактът, че полицията беше определила Еверт Бекстрьом да открие и да накаже убийците, показваше само, че те още от началото са били в заговор един с друг.

Всяко нещо с времето си. Отмъщението също си имаше своето време и сега часът беше настъпил. Крайно време беше за отмъщение, преди враговете му да си помислят, че той, Афсан Ибрахим, беше слаб като жена и не заслужава да бъде продължител на делото на Фаршад.

110

Преди десет дни неговият живот се промени. Тогава той отиде в полицията, за да даде сведения за един човек, когото те търсеха, защото мислеха, че този човек е убил известен адвокат. Сега той самият беше човек, който се криеше и се страхуваше за живота си, и ако не беше старият му училищен другар Омар, най-вероятно вече щяха да са го убили. Поне така Омар беше описал случилото се.

Едва преди една седмица той беше напуснал апартамента си в Шиста, както и своята работа, дори беше изхвърлил мобилния си телефон. Омар му беше уредил ново място, където да живее. Един апартамент във Флемингсбери, в южната част на Стокхолм, където той беше сред приятели и можеше да се чувства в безопасност. Омар също така му беше дал повече пари, отколкото той беше имал през целия си живот. За какво ли му бяха обаче, след като Омар се грижеше той да не излиза от новия си апартамент, за да пазарува, да седне в някое кафене, нито дори да се поразходи.

Наистина нищо не му липсваше. Апартаментът, в който то живееше с Омар, беше три пъти по-голям от неговия собствен. Имаше всичко, което можеше да му потрябва, като плоски телевизори с достъп до около сто канала, музикални уредби, големи меки кожени дивани, джакузи и сауна в по-голямата от двете бани. Повече храна и напитки, отколкото можеше да поеме. Омар можеше да уреди всичко. Необходимо беше само да му каже.

Момичета, включително шведки, спиртни напитки, хашиш, а и по-сериозни неща, ако той поискаше. Самият той искаше единствено да се махне от там. Отначало планираше да отиде в чужбина, докато нещата се успокоят. Да отиде в Тайланд за няколко месеца и да си отпочине, и на спокойствие да премисли какво ще прави, когато лека-полека се завърне към предишния си живот и всичко си потече отново по старому. Сега дори това беше невъзможно. Търсеха го не само убийците, но и полицията. Според Омар той беше издирван и в момента, в който се опита да се качи на самолета, щеше да се озове в килия в полицейския участък в Сулна. Сега беше принуден да чака, докато Омар му уреди нов паспорт. Хубав, шведски паспорт. На Омар му бяха необходими още няколко дни, за да подреди всички елементи от пъзела, така че Ара да може да отпътува от Швеция по безопасен начин. Хубавият шведски паспорт отнема време, обясни Омар. Е, разбира се, ако той искаше да отпътува като обикновен тъмнокож чужденец, Омар можеше да го откара на летището до един час.

Ара се задоволи само с кимване. Имаше много голяма доза истина в това, което Омар каза. Оставаха всички други неща, които беше получил вместо това, което преди беше неговият живот. Голям и скъп апартамент вместо дома със собственото му легло, бездействието, докато стоеше затворен между четири стени, вместо да ходи на работа. Един нов мобилен телефон, който вероятно струваше няколко хиляди шведски крони и с който той можеше да върши всичко, което по-рано вършеше на своя компютър. Само не биваше да звъни от него на никого, когото познава и с когото би искал да си поговори. Имаше повече пари, отколкото бе имал някога.

Пари, които не можеше да използва. Не беше необходимо да ги използва, тъй като Омар плащаше през цялото време.

Ара беше мислил много за своя стар приятел Омар. За цялата му отзивчивост, а също така и за осведомеността му, той, изглежда, знаеше повече за случилото се с него и живота му, отколкото той самият знаеше. Най-накрая взе, че го попита. Как например Омар знаеше, че той се е свързал с полицията и им е разказал какво е видял онази нощ, когато без малко да прегази един убиец с таксито си.

Според Омар Кемал му разказал всичко и дори не било нужно да задава въпроси, тъй като Кемал го разказал на всички, които можели да слушат. Техният стар познат Кемал, който също караше такси, който беше заснел обир на автомобил за транспортиране на ценности с камерата на мобилния си телефон, продал снимките на един вечерен вестник и получил куп пари за неудобството, което си причинил. Те ставали все повече с всеки път, когато той разказвал за случката, забеляза Омар с усмивка. Че Ара му позвънил за съвет, когато искал да продаде това, на което самият той станал свидетел.

Омар имаше добър отговор за всеки въпрос. По-добри от отговорите, които самият той имаше, въпреки че ставаше въпрос лично за него. Беше точно както по времето, когато ходеха заедно на училище в Смоланд. Омар беше този, който знаеше, Омар бе този, който имаше грижата нещо да бъде свършено. Омар, който дори не се ядосваше, както правеха обикновените хора. Така че най-накрая той го попита дори за това, което го озадачаваше най-много. Как е станало така, че полицията имаше снимки на Омар. Че Омар очевидно се намира в същия полицейски регистър, в който е и онзи опасен тип, когото той зърна по чиста случайност.

Омар имаше отговор и за това. Добър отговор. В действителност заслугата за това Омар да се озове там, не била негова, а на баща му, и понеже всички, които ходеха в същото училище там, в Смоланд, говореха повече за бащата на Омар, отколкото за всички останали бащи, взети заедно, той повярва и на това. Въпреки че никой от тях не беше срещал бащата на Омар. Само бяха чели за него във вестниците и го бяха виждали по телевизията, най-често по „Издирва се“, онази програма, която всички истински момчета от училището в Смоланд най-много обичаха да гледат. Бащата на Омар, Абдул бен Кадер, човекът, който според слуховете стоеше зад всички наистина големи престъпления в страната по времето, когато Омар и Ара ходеха заедно на училище.

— Представи си какво са си помислили ченгетата тук, когато са разбрали, че аз, Омар бен Кадер, съм синът на Абдул бен Кадер. Един обикновен младеж, който учи във Висшето техническо училище в Стокхолм и твърди, че иска да стане инженер-химик. Колко ченгета, мислиш, са се хванали на тази история? Никога няма да ми повярваш, ако ти кажа какво ми предлагаха, за да изпея собствения си баща.

— Как се оправи тогава? — попита Ара. — Аз самият получих две по петстотин в замяна на един живот, за моя живот, искам да кажа.

— Опитах се да им разкажа, както си беше — каза Омар и сви рамене. — Че моят старец имаше повече отрочета, отколкото сам той знаеше. И повече жени, отколкото Пророка. И че ченгето е разговаряло със собствения ми баща повече пъти, отколкото аз самият съм говорил с него. И ако не вярват на мен, могат да поговорят с майка ми. Със стареца ми обаче нямаше как да говорят. Той се върна обратно в Мароко преди петнайсет години. Там той е голям човек, много богат и силен, и ако шведските ченгета отидат там и поискат да говорят с него, шерифът ще ги тикне в пандиза в момента, в който стъпят на мароканска земя.

— Но тебе никога не са те гепили за нищо, нали? — попита Ара.

— Никога — отвърна Омар и вдигна двете си длани. — Нито дори за превишена скорост. Ако не ми вярваш, можеш да видиш свидетелството ми за съдимост. В него няма нищо. Омар бен Кадер е шведски гражданин с чисто съдебно минало и инженер-химик. Роден и израснал в Гношьо, в Смоланд, и с диплома от Висшето техническо училище в Стокхолм. Дори не съм бъркал в грешните колби, както бръщолевят. В случаите, когато съм бъркал в такива колби, те винаги са били правилни, докато съм бъркал в тях.

— Значи и ти си като мен — каза Ара, който по искане на работодателя си беше вадил същия документ от полицията, когато щеше да започва да кара такси. Неосъждан, помисли си Ара. По простата причина, че не беше извършвал никакви престъпления, с изключение на някое и друго превишаване на скоростта.

— Така живеем — заключи Омар и вдигна рамене. — А че ченгетата отказват да слушат такива като нас, е наистина наш проблем, но на тях не им пука.

— Ами всички контакти, които имаш, всичките кинти, които имаш. Само да щракнеш с пръсти и се явяват цяла сюрия хора, които вършат неща за теб. Това е, което не разбирам — възрази Ара.

— Това е, защото съм син на Абдул бен Кадер — каза Омар. — Не е заради това, което правя или кой съм. Нямаш представа колко много са желаещите да ми дадат дясната си ръка, стига да им уредя среща с баща ми.

— Разбирам — каза Ара и кимна. — Не кой си, а кой мислят, че си.

На следващата сутрин Омар влезе в стаята му и го събуди. Постави ръка на рамото му. Много внимателно, за да не го стресне, като го гледаше със същата приятелска усмивка, така че да разбере, че няма основание да се притеснява.

— Нещата започват да се движат — каза Омар и кимна. — Ако всичко върви както трябва, ще можеш да потеглиш още утре сутринта.

— Утре сутринта?

„Най-накрая“, помисли си Ара.

— Ако всичко върви както трябва — повтори Омар. — Само че първо трябва да се преместим. Имам къща недалеч от Нюшьопинг, която е само на десет километра от „Скавста“. От „Скавста“ ще тръгнеш. Много по-добре е от „Арланда“. Там много братя и сестри пазят границата на шведа, ако разбираш какво имам предвид — каза Омар и се усмихна с обичайната си широка усмивка.

— Много добре разбирам — каза Ара.

— Първият самолет за Лондон излита утре сутрин в шест. Е, „Райънеър“ е, разбира се, но ще трябва да издържиш, после става по-добре. Добре ли е?

— Добре — отвърна Ара.

— Имаш резервация за полет от Лондон директно до Банкок утре след обяд. „Тайеър“, първа класа. И така, скоро ще свърши твоето страдание, приятелю — каза Омар и се усмихна.

111

На криминален инспектор Аника Карлсон се наложи да работи до късно вечерта. Веднага след като си тръгна от Исабела Нурен, тя отиде обратно до службата си, за да се подготви за утрешния ден. Първо позвъни на Лиса Лам и ѝ разказа за заплахата, която Афсан Ибрахим е отправил към Исабела, и за посещението, което той и сподвижниците му са направили при адвокат Даниелсон предишния ден. Разговорът продължи само четвърт час, а те бяха трогателно единодушни от самото начало.

Предстояха нови разпити с Нурен и Даниелсон на следващата сутрин и най-добре беше да оставят за това достатъчно време, преди ежедневната среща на следствената група. Да се погрижат да получат сигнал от Нурен за неправомерна заплаха и да се опитат да склонят нейния шеф, адвокат Даниелсон, да стори същото. Да приберат Афсан и неговите служители колкото е възможно по-скоро. Да идентифицират последните чрез провеждане на още едно разпознаване по снимки, да ги уведомят за подозренията срещу тях, да ги разпитат и в идеалния случай да се погрижат те да се озоват в пандиза.

Докато Аника Карлсон сваляше снимки на Афсан Ибрахим и още трийсетина от известните членове на „Мюсюлманското обединение с идеална цел в Швеция“, така той самият беше описал The Brotherhood of the Ibrahims в едно нашумяло интервю във вестник „Скурк“30, Лиса Лам позвъни на адвокат Петер Даниелсон на мобилния му телефон.

„Това е краят на подлизуркото“, помисли си Лиса Лам и изглежда посланието беше достигнало целта си, понеже само след десетминутен разговор адвокатът обеща да се яви в полицейския участък в Сулна в осем часа на следващата сутрин, за да бъде разпитан информативно относно сериозните заплахи, които Афсан Ибрахим беше отправил срещу една от неговите служителки, Исабела Нурен.

Разпитите с Нурен и Даниелсон започнаха в осем часа в сряда сутринта и разпитът, който Аника Карлсон проведе с Исабела Нурен, премина като танц. Отначало тя посочи четиримата мъже, които бяха посетили адвокатската кантора в понеделник. Афсан Ибрахим, Али Ибрахим, Али Исса и Омар бен Кадер. Трима от тях се бяха появим у дома ѝ на следващия ден, Афсан Ибрахим, Али Ибрахим и Али Исса. Омар бен Кадер обаче не беше дошъл тогава и в това тя беше напълно сигурна.

— Той почти ми липсваше — каза Исабела и поклати глава. — Той беше единственият сред тях, който изглеждаше напълно нормално, когато дойдоха в службата. Изглеждаше дори приятен.

— Да, той е известен с това — съгласи се Аника Карлсон. — Говори се, че Омар винаги е учтив и с добри обноски.

— Но какви ги върши той тогава? — попита Исабела. — Какво общо има с такива, като онези другите?

— Добре — каза Аника. — Ако обещаеш, че ще си остане между нас, тъй като сме в един и същи бранш, той няма никакви провинения. Според нашите документи поне. Сред моите колеги, които работят само с такива хора, се говори, че той е най-приближеният човек на Афсан. Но дори това не е съвсем сигурно.

— Какво искаш да кажеш?

— Според някои от колегите Омар е този, който командва, а това дори неговият началник, Афсан, не е схванал напълно.

Целият разпит с Исабела Нурен приключи за по-малко от час. Първо разпознаване по снимки и идентифициране, после сигналът ѝ срещу Афсан, Али Ибрахим и Али Исса и най-накрая обичайната заключителна беседа и приятелският разговор, с които завършваха всички разпити, преминали като танц. Преди да се разделят, Исабела помоли Аника за един съвет.

— Мисля да дам предизвестие за напускане — каза Исабела.

— Според мен решението ти е много разумно — отвърна Аника Карлсон.

Разпитът с адвокат Даниелсон не премина толкова гладко, колкото онзи, който криминалните инспектори Блад и Ек бяха провели с него в кантората му два дни по-рано и който възнамеряваха сега да завършат в присъствието на главния прокурор Лиса Лам, тъй като бяха настъпили нови събития от значение за разследването.

— Разбрах, че главният прокурор вече ви е информирал за заплахите, които са отправени към един от вашите служители, Исабела Нурен — започна Блад.

— Да, това е ужасно — съгласи се адвокатът. — Веднага след като научих за това, разговарях с нея и мога да ви уверя, че ние, от страна на фирмата, вече предприехме всички възможни мерки за сигурност.

— Чудесно — възкликна Блад, като постави три снимки пред Даниелсон.

— Тя посочва тези тримата тук — каза Блад. — Афсан Ибрахим, Али Исса и роднината на Афсан, Али Ибрахим. Тя не се поколеба ни най-малко и понеже каза също така, че ги е виждала по няколко повода в кантората, е напълно сигурна в това.

— Да, веднага щом имам възможност ще обсъдим, разбира се, с останалите съсобствениците дали ще можем да ги представляваме в бъдеще с оглед на…

— Не това ме интересува на първо място — прекъсна го Блад. — Питаме ви какви заплахи е отправил той към вас в деня, преди да навести Нурен у дома ѝ.

— По този въпрос, общо взето, нямам никакви коментари, както вероятно разбирате — каза Даниелсон и поклати глава. — Този разговор е в областта на задължението ми за поверителност като адвокат…

— Разбирам — настоя Блад. — Не ще да е бил от приятните разговори, според това, което чухме. Освен това имали сте посещение от още един човек. Общо четирима, цяла малка делегация. Той се казва Омар бен Кадер, ако се питате за кого става въпрос — продължи Блад, като постави четвърта снимка пред Даниелсон.

— Без коментар — каза Даниелсон. — Освен това той никога не се е представял.

— Задоволете любопитството ни — подкани го Блад. — Тъй като изглежда сме на едно мнение, че е бил в кантората ви и сте разговаряли в продължение на един час и малко отгоре, според това, което чухме от други.

— Както вече казах, нямам никакъв коментар по простата причина, че това би влязло в противоречие с правилата, на които се подчинявам в ролята си на адвокат.

— Чудесно е, че го казвате — намеси се Лиса Лам. — Аз обаче не споделям това схващане.

— Както казах…

— Не ме прекъсвайте — каза Лиса Лам. — Ние имаме достатъчно основания да смятаме, че вашият бивш колега е получил около двайсет милиона крони в неотчетени плащания от Афсан Ибрахим за различни видове правни и други съвети. Пари, с които един адвокат не би трябвало да има нищо общо.

— Както казах… Аз не мога да имам никакви…

— Добре си помислете, Даниелсон — изрече предупредително Лиса Лам.

— Нямам никакви коментари — настоя Даниелсон и поклати глава за по-убедително.

— Не ми оставяте никакъв избор, Даниелсон — каза Лиса Лам и изрази съжаление, като сви рамене. — Разбрах, че имате дело в Атунда днес преди обед.

— Да — каза Даниелсон изумено и погледна за по-убедително часовника си. — Имам най-много още половин час, да преди да…

— Не се притеснявайте — успокои го Лиса Лам. — Ще им се обадя и ще говоря с тях.

— Сега вече не разбирам — каза Даниелсон и видът му показваше, че наистина не разбира.

— Тъкмо реших да ви задържа — обясни Лиса Лам. — И с оглед на ситуацията…

— Но чакайте, чакайте малко — каза адвокат Даниелсон и вдигна ръце в почти умолителен жест. — Нека все пак да си поговорим за това като възрастни хора.

— Тогава да направим последен опит — каза Лиса Лам и се облегна на стола, като скръсти ръце на гърдите си. — Последен опит — добави тя и кимна в очакване.

„Толкова ли беше трудно да изплюеш камъчето?“, помисли си Лиса Лам половин час по-късно, когато криминален инспектор Блад тъкмо беше приключил разпита на адвокат Петер Даниелсон.

— Искате ли да ви поръчам такси? — попита криминален инспектор Алм, когато пребледнелият и облян в пот Даниелсон изхвърча от стаята.

— Няма проблеми — отвърна Даниелсон и поклати глава. — Ще се оправя.

— Радвам се да го чуя — каза Алм. — Защото батерията ми тъкмо свърши.

— Няколко думи на изпроводяк, Даниелсон — каза Блад, докато вървяха по коридора на път към изхода. — Това е от чиста загриженост за вас и вашето семейство, ако не сте разбрали.

— Да? Какво искате да кажете?

— На Афсан Ибрахим може да му хрумне какво ли не — каза Блад и го погледна сериозно. — Повярвайте ми. В най-буквален смисъл.

— Благодаря — отвърна Даниелсон. — Разбирам. И ви вярвам.

— Чудесно — каза Блад. — Пазете се.

112

Началникът на криминалната полиция в Сулна, комисар Тойвонен, беше човек, който живееше професионалния си живот чрез своите задачи, и за да улесни ежедневната си работа, той обичаше да ги подрежда по важност на бялата дъска, която висеше на стената зад бюрото му. От четири дни нещата се развиваха толкова добре, че дългият списък, който обикновено стоеше на дъската му, сега се състоеше само от една задача.

„Да се намерят О, ГГ и шофьорчето“, записано с опростения код на Тойвонен, понеже той не можеше да изключи възможността някой любопитко, който нямаше нищо общо със задачата, да се появи в кабинета му. На обикновен шведски език неговата задача се състоеше в намирането на Окаре и Гарсия Гомес, да ги залови и да се погрижи те да се озоват в пандиза в полицейския участък в Сулна, преди да са намерили онзи свидетел, който Бекстрьом и неговата следствена група искаха да си осигурят.

В обикновения случай задача за половин дузина, докато сега стотина колеги работеха на терен и се очакваше да съдират задниците си от работа, за да може Тойвонен да вземе гъбата за почистване на дъската и да се върне към нормалното си ежедневие. Четири дни, без да открият никаква следа, въпреки че Фредрик Окаре беше два метра висок, екипиран със сто и петдесет килограма мускули, кокали и една сламено руса конска опашка, която се спускаше до средата на гърба му. По всички полицейски стандарти той със сигурност можеше да бъде квалифициран като благодатен за издирване обект.

Такава беше ситуацията от близо четири дни до момента, в който неговият стар другар комисар Хонкамеки му позвъни, за да си поговорят поверително, като финландски братя. Хонкамеки преди това беше командир на оперативна единица от патрулните части в Стокхолм, но от няколко години той беше човекът, който отговаряше за най-чувствителните моменти от разузнаването и издирването в отдел „Убийства“ на Националната следствена служба. Онези, за които никога не се говори. Освен може би с един финландски брат, който като него самия е шведски полицай.

— Как е положението? — попита Хонкамеки. — Разбрах, че търсиш Окаре и неговото момче Гарсия Гомес, а също и някакъв скапан таксиджия, който не иска да изпълни гражданския си дълг. Поправи ме, ако греша.

— Слушам те — каза Тойвонен. „Най-после“, помисли си той, тъй като Хонкамеки беше човек, който подхождаше към задачите си също толкова сериозно, колкото и той самият, и никога не пилееше времето си за най-общи утешителни думи.

— За протокола имам един обикновен въпрос — започна Хонкамеки. — Доколко сте сигурни, че са очистили Ериксон в десет без четвърт вечерта?

— Напълно сигурни — отвърна Тойвонен. — Разговарях с Ниеми, за сведение, така че не ми го е втълпил Бекстрьом.

— Удар с тъп предмет по главата? От това ли е умрял?

— Да — каза Тойвонен.

— В такъв случай можеш да отпишеш Окаре като извършител — каза Хонкамеки. — Зарежи го. Той има алиби, което е също толкова добро, колкото и това на Гарсия Гомес. Дори още по-добро, ако питаш за мнението ми.

— За какъв период го има обаче?

— За цялата неделна вечер на 2 юни от осем часа вечерта. Най-малко до полунощ, в нощта срещу понеделник, 3 юни — поясни Хонкамеки.

— В такъв случай мисля, че би било добре, ако можем да се срещнем.

— Да се видим след половин час на обичайното място — предложи Хонкамеки.

— На обичайното място — съгласи се Тойвонен.

Речено, сторено. „Обичайното място“ за тези двама братя беше една английска кръчма, която се намираше на няколко пресечки от голямото полицейско управление на „Кунгсхолмен“. Веднага след като обедната суматоха преминеше, заведението се превръщаше в място, което можеше да предложи уединението, необходимо за поверителни разговори. По това време на деня на бара седяха само неколцината редовни клиенти и си бъбреха помежду си и с обръгналия барман на заведението. Ако човек седнеше в сепарето, в най-вътрешната част на заведението, се намираше най-малко на десет метра от най-близкото ухо, на което не му влизаше в работата какво се говори. Също толкова дискретно беше и осветлението, подът беше застлан с мокет, а какво повече му беше нужно на човек за този вид разговори? Евентуално по една бира за всеки от събеседниците, като се има предвид, че часът вече беше минал два следобед и че лятото най-после беше дошло.

— Наздраве — каза Тойвонен и вдигна чашата си.

— Същото желая и на тебе, братко — каза Хонкамеки ѝ вдигна своята.

— Разказвай — помоли Тойвонен.

За съжаление, нямаше какво толкова да се разказва според Хонкамеки. Не заради дейността, която той сега ръководеше, а защото Тойвонен беше Тойвонен и посланието само по себе си, макар и в недоизказаната си част, би трябвало да е достатъчно ясно. Фредрик Окаре имаше алиби от осем часа в неделя вечерта на 2 юни до полунощ в нощта срещу 3 юни. Алиби, изсечено в камък, и точно този път положението беше такова, че той лично държеше и чука, и длетото.

Що се отнася до Окаре и Гарсия Гомес, той би могъл да ги тикне в пандиза до един час, ако ставаше въпрос за това. Проблемът беше, че той и всички останали в отдела, който той ръководеше, предпочитаха те да са на свобода. Поне засега. Окаре и неговите другари бяха замислили нещо голямо. Хонкамеки и неговите служители възнамеряваха да им дадат възможността да го извършат, така че доказателствата този път да гарантират присъда.

— Този път сме засекли позициите им много точно — каза Хонкамеки. — Не е свързано с Бекстрьомовото дело за убийството на онзи адвокат, ни най-малко, но този път ще е двуцифрова, за всички. Окаре, Гарсия Гомес и още няколко поне.

— Добре — каза Тойвонен. — Разбрах те. В такъв случай има едно нещо, което може би знаеш.

— Какво е то? — попита Хонкамеки.

Тогава Тойвонен му разказа за сведението, което беше получил от Стигсон преди три дни, за това, че Окаре изглежда се е обзавел с нова жена, която обаче още не се е появила в никой от регистрите, до които Тойвонен имаше достъп. Нито пък в някой от останалите регистри, най-вероятно.

— Разправят, че е датчанка — каза Тойвонен. — Била дошла тук с най-добри препоръки от датските братя на Окаре. Моят колега получил сведението от един бивш колега, който познава, общо взето, всеки, който е от значение в Сулна, независимо за коя страна на барикадата говорим.

— Роле Столхамар — усмихна се Хонкамеки. — Как е той впрочем? Засичам го, кажи-речи, всяка седмица на конните надбягвания с двуколки във Вала, но от известно време не съм го виждал всъщност.

— Все още е във форма, доколкото знам — каза Тойвонен и сви рамене. — Ако се окаже, че последната на Фредрик случайно е една от нашите, може би не е зле да я приберем.

— Хорски приказки — кимна Хонкамеки. — Чух те — добави той.

— Хорски приказки — съгласи се Тойвонен.

— Нещо друго, с което да не мога да ти помогна?

Имаше още едно нещо според Тойвонен. Да помогне за изясняването на онази въпросителна, която се състоеше в това дали Гарсия Гомес със сигурност се е появил на мястото на престъплението след малко повече от четири часа след убийството на Ериксон. Дали той по време на това посещение е прерязал гърлото на кучето на Ериксон и е използвал възможността да сплеска черепа на стопанина му на излизане. И без малко да бъде прегазен от едно такси, веднага след като е излязъл на улицата.

— Гарсия Гомес без съмнение е луд, така че и отгоре, но да е чак толкова луд, наистина не съм очаквал. Каква работа има той там, по дяволите? Не намерихме билетчета за редене на опашка пред вратата на Ериксон, ако мога така да се изразя.

— Страхувам се, че точно по този въпрос не мога да ти помогна — каза Хонкамеки и поклати глава. — И аз съм също толкова озадачен, колкото и ти, така че ще трябва да правим предположения. Вероятно той е искал да размени открито няколко думи с адвокат Ериксон и не е имал никаква представа, че някой друг е запушил устата му само няколко часа, преди той самият да се появи в дома му.

— И на мене ми мина през ум тази мисъл — каза Тойвонен. — Като се има предвид обаче, че вероятността за това е около нула процента, я отхвърлих. Но оценявам доброто ти желание.

— Няма защо — каза Хонкамеки и отпи от бирата си. — Това, с което вероятно ще мога да ти помогна, е регистрационният номер на онзи сребрист „Мерцедес“, който търсите.

— Кога ще можеш да го направиш? — „Най-после“, помисли си Тойвонен и кимна.

— Възможно най-скоро — отговори Хонкамеки. — Работя здравата по въпроса, ако може така да се каже.

113

Всичко, което се случваше с него сега, беше свързано всъщност не с него, а с Омар, мислеше си Ара. От една седмица неговият живот минаваше през ръцете на Омар и всеки път, когато се случваше нещо по-значимо, то започваше по един и същи начин. Иззвъняваше един от всичките мобилни телефони на Омар. Той, изглежда, имаше по един във всеки джоб и всички бяха с различни сигнали. Омар отговаряше с обичайното кратко измърморване. Преминаваше на арабски, от който Ара почти нищо не разбираше, и след най-много минута разговорът приключваше. И след това незабавно започваха да се случват неща. Както сега.

— Тръгваме — каза Омар и се усмихна. — Изглежда, че всичко е уредено.

Още двама от помощниците на Омар стояха пред къщата и чакаха, когато те излязоха на улицата. Точно тези двамата Ара не беше виждал никога преди и като се имаше предвид видът им, най-вероятно щеше да бъде и последният път, в който той се срещаше с тях. Не че бяха неприятни в някакъв смисъл, но имаше нещо в очите им, което подсказваше, че не са дошли само за да пообщуват и да си прекарат приятно.

— Това са Али и Али — каза Омар и се усмихна широко. — Али и Али, трябва да признаеш, че е много удобно. Те ще ни откарат до последната спирка, преди да стане време да се махнеш оттук. Освен това те носят и паспорта ти.

Отпътуваха с две коли. Али Първи тръгна напред, като беше сам в колата, а някой и друг километър зад него се движеше Али Втори с Омар и Ара на задната седалка.

— Вие бихте могли да бъдете сиамски близнаци — каза весело Омар и подаде на Ара новия му паспорт. — Съгласи се, че е хубав. Всичко, което трябва да научиш, е името и малко предистория. Ще се занимаем с това после.

„Във всеки случай е достатъчно добър, така че шведът, който седи на граничния контрол да не забележи никаква разлика“, помисли си Ара и кимна.

— Самир — каза Ара и кимна. Шведски гражданин, като него самия, ако се съди по фамилията, от Иран, като него самия. „Би трябвало да мине“, каза си той.

— Можеш да бъдеш напълно спокоен, приятелю — увери го Омар. — Това не е нещо, което сме намерили на улицата. Може да се разчита на този брат, който пожела да ни помогне.

— Билети, хотел, останалите неща?

— Също са уредени — каза Омар и се усмихна. — Можеш да бъдеш напълно спокоен, човече.

Един час по-късно спряха пред къщата, където той щеше да прекара своята последна нощ в Швеция, докато всичко утихне и той можеше да се завърне отново у дома. Червена къща с белосани ъгли и стъклена веранда, малко езерце с кей само на петдесет метра от двора, в който те се намираха.

— Никак не е зле, какво ще кажеш? — попита Омар. — Истинска мечта за всеки истински швед.

— Откъде намери това тук? — попита Ара.

— Още един брат — отвърна Омар и разпери ръце в извинителен жест. — Надежден брат — добави той.

„Шведската мечта за собствена вила“, помисли си Ара и кимна. Само на половин час от летището в Скавста и най-малко един километър от най-близкия съсед. Никой не би могъл да упрекне Омар, че е нехаен към подробностите. Тук полицията не би дошла да търси такива като него.

Али и Али внесоха багажа им. Кимнаха на Омар. После двамата се качиха в единия от автомобилите и си тръгнаха. Другия автомобил оставиха, така че Омар да може да го закара до летището на следващата сутрин.

— Най-после сами — каза Омар и се усмихна широко. — Какво ти се прави? Да играеш на карти, да гледаш телевизия, да хапнеш?

— Ти реши — отвърна Ара и вдигна рамене.

— Какво ще кажеш да половим риба — каза Омар и кимна към кея. — Ти нали обичаш да ловиш риба? Помниш ли, когато ходехме на училище? Седяхме на кея с въдиците и разговаряхме за живота.

— Идеята е добра — съгласи се Ара. Точно както по времето, когато Омар и той ходеха на училище.

„Точно както по времето, когато те ходеха на училище“, припомни си Ара два часа по-късно, когато стояха в кухнята и си помагаха да приготвят храната. Омар хвана шест костура, а той самият хвана една таранка. Точно както по времето, когато те ходеха заедно на училище преди двайсет години. Единствената разлика този път беше, че не беше необходимо да бягат от училище, за да могат да хванат някоя и друга риба и да си поговорят за живота.

Тогава телефонът на Омар иззвъня. Първо уводното измърморване, после голямата усмивка. Обичайното извинително кимване към Ара, тъй като той говореше на арабски, който Ара не разбираше.

— Всичко е наред, работата се движи. Ярето е вързано за дървото — каза Омар и се усмихна още по-широко. Кимна и премигна срещу Ара, който и дума не разбра от това, което каза той.

„Ярето е вързано за дървото“, повтори си Афсан Ибрахим и пъхна обратно мобилния си телефон в джоба. Нали по-големият му брат Фаршад му беше разказвал, че така обичал да казва бащата на Омар, великият Абдул бен Кадер, когато разправял за времето, когато ходел на лов като млад във високите планини над Средиземно море. Връзвал яре за едно дърво, за да подмами вълците, които иначе разкъсвали всички овце и кози на семейството.

„Какъвто бащата, такъв и синът“, отсъди наум Афсан и кимна.

114

— Къде са се дянали всички? — попита Бекстрьом и кимна подчертано към жалките останки от това, което само преди няколко дни беше пълна група за разследване на убийство.

— Блад, Алм и Лиса Лам провеждат разпит с адвокат Даниелсон — каза Аника Карлсон. — Росита е болна, а останалите са навън и търсят Окаре и Гарсия Гомес. И нашия таксиметров шофьор, за сведение.

— Росита е божа — каза Бекстрьом. — Нищо сериозно, надявам се?

— Нищо не знам — каза Аника Карлсон и поклати глава. — В болнични е неизвестно докога. — „Освен ако онази дребна, кльощава блондинка не я е качила на някой самолет за Гуантанамо Бей — помисли си Аника. — Американски екипаж, упоена, тип-топ, с червен гащеризон, с белезници на ръцете и краката.“

— Искрено се надяваме, че не е нищо сериозно — каза Бекстрьом със съчувствена усмивка и угрижено поклати глава.

— Да се надяваме — съгласи се Аника Карлсон. „Много внимавай, дебеланко такъв“, помисли си тя.

— Добре — каза Бекстрьом и кимна към Ниеми. — Какво става с нашите отговори от Националната лаборатория по криминалистика?

— Изглежда има раздвижване долу в Линшьопинг — каза Ниеми и прелисти книжата си. — Като започнем с Фон Комер, който вече се намира в ареста, положението е следното…

— Слушам — каза Бекстрьом и се намести удобно на стола си.

— Кръвта по тръжния каталог е негова. По тази точка той няма никакви възражения повече, както може би сигурно знаете…

„Благодари, по дяволите, за това — помисли си Бекстрьом. — Моя е заслугата.“

— Затова пък ДНК-то по възглавницата на дивана не е негово. На някого друг е. Неизвестен дарител, няма го в регистъра.

— Тъжно — каза Бекстрьом, а видът му потвърждаваше думите му.

— Страхувам се, че положението е дори по-лошо — продължи Ниеми. — Общо взето, не намираме никакви следи, които биха могли да свържат Фон Комер с къщата на Ериксон. Това е първото. Второто е свързано с онзи свидетел, съседа, който видял белокос възрастен мъж да седи на външните стъпала пред Ериксоновата къща. Спомняте си за кого говоря, нали? — „Всички кимат в знак на съгласие“, помисли си Ниеми.

— Показахме снимков материал на свидетеля. Този, когото е видял, не е Фон Комер.

— Ама до колко е сигурен в това? — попита Аника Карлсон.

— Сто и двайсет процента — казва Ниеми и се подсмихна. — В действителност той познава Фон Комер от по-рано. Те членуват в един и същ голф клуб във Вермдьо.

— Кой да предположи — въздъхна Бекстрьом. — А не е ли възможно да се опитва да помогне на един събрат по голф, изпаднал в нужда?

— Това е много малко вероятно — каза Ниеми. — Според свидетеля именно Фон Комер е вършил значително по-лоши измами от обикновени измами с произведения на изкуство.

— За какво става въпрос? — попита Бекстрьом.

— Мамел, когато той и свидетелят провели едно състезание по голф — поясни Петер Ниеми.

— Такива са тези типове — каза Бекстрьом и сви рамене. — Има ли още нещо, Петер?

Една подробност може би, която в същото време не беше маловажна за тези, които искаха да подредят във вярната последователност събитията от престъплението, което разследваха.

— Нашият съдебен лекар очевидно е намерил кучешки косми по главата на Ериксон — каза Ниеми. — Косми от неговото собствено псе, но като се вземе предвид местоположението им, причината не би могла да е, че той първо е погалил кучето, а после се е почесал по кечето. Космите от псето са набити в раната от счупването на главата на Ериксон.

— Значи, Гарсия Гомес първо отива навън на терасата и счупва гръбнака на Ериксоновото куче. Възсяда псето и прерязва гърлото му — предположи Бекстрьом.

— След това отново влиза в къщата и когато минава покрай Ериксон излива гнева си върху черепа му със същото оръжие, което е използвал срещу кучето. Може би просто е бил бесен, в най-общия смисъл на думата, понеже псето на Ериксон очевидно е успяло да сдъвче крака му — продължиха Ниеми.

— Разбира се, разбира се — съгласи се Бекстрьом. — Кучешките косми по оръжието на престъплението се озовават в главата на Ериксон, дотук съм съгласен. Но каква работа има той там, по дяволите? Защо отива при Ериксон посред нощ? Като се имат предвид предишните им взаимоотношения, Ериксон би трябвало да се хвърли към алармения бутон в момента, в който Гарсия Гомес позвъни на вратата му.

— Нали не смяташ, че този, който е убил Ериксон по-рано същата вечер, се е обадил да се отчете на Гарсия Гомес и тогава той пристига, направо влиза в къщата и предава един последен поздрав, така да се каже — възрази Стигсон.

— Това въпрос ли е? — попита Бекстрьом и впери поглед в по-младия си колега.

— Да. Какво мислиш за това?

— Не — отвърна Бекстрьом и поклати глава. — Дори Гарсия Гомес не е толкова луд.

— Съвсем друга е работата — продължи той. — А онази измама? Какво става с нея, Надя?

— Не се притеснявай за това — каза Надя. — Той, естествено, отрича, но това едва ли ще му помогне. Според Лиса, тя може да повдигне обвинение срещу него още днес.

— Добре — каза Бекстрьом. — А той има ли някакво алиби? За времето на убийството на Ериксон, имам предвид?

— Най-малкото никой не му е давал такова. Засега отказва да отговаря на каквито и да било въпроси. Съпругата казва, че е отсъствала от събота до понеделник. Никакви разговори, и на компютъра няма нищо, няма и съсед, който да може да свидетелства, че той си е бил у дома.

— Нека да не прибързваме — каза Бекстрьом и въздъхна. — Може пък просто да е излязъл и да е пъхнал червената си роза в грешната ваза.

— Това не го разбирам — каза Надя. — Какво искаш да кажеш?

— Това е метафора — каза Бекстрьом. — После ще ти обясня — добави той и сви рамене.

— Имам предложение да го разпитаме отново. Да му обясним как стоят нещата и ако не иска да разкаже къде и с кого е бил, може без проблеми да си остане в пандиза. Хем вестниците ще имат за какво да пишат — заключи Бекстрьом.

— Добре — каза Аника и впери поглед в Бекстрьом. — Какво друго имаме? Онази шарена носна кърпа? Намериха ли нещо по нея?

— Кръв от Ериксон, сополи и най-вероятно слюнка от още един неизвестен дарител, който липсва в регистъра — каза Ниеми.

— Моля? — попита Стигсон, който имаше вид на току-що изпуснал нишката. — Още един? Какво искаш да кажеш, Петер?

— Освен този, който се е насрал на дивана — поясни Бекстрьом. — „Коефициентът на интелигентност на това момче е колкото номера на обувките му“, помисли си той.

— А, да, разбрах — каза Стигсон и засия.

— Много бледи улики са това — потвърди Ниеми. — Не можем да свържем Фон Комер с местопрестъплението. Нито пък Окаре. Значи, това, което ни остава, са само Гарсия Гомес и онези двамата, новите. Двама души, които ги няма в нашите регистри. За съжаление, започва да прилича на връщане към изходната позиция, ако питате мен.

— И аз така мисля — съгласи се с него Аника Карлсон. — Между другото, това изключва Афсан Ибрахим и всички негови другари, в случай че тръгнем да мислим в тази посока.

— Чакайте мажо — каза Бекстрьом, комуто тъкмо беше хрумнала една мисъл. — Как стои въпросът с онзи Омар бен Кадер?

— Имаш пълно право, Бекстрьом — каза Надя. — На Омар бен Кадер никога не са му снемали отпечатъци. Затова пък снимката му е в нашия следствен регистър. Вероятно са сложили там снимката от паспорта му.

— Така, така — каза Бекстрьом. — Погрижете се да му бъдат снети отпечатъци, тогава.

Вече се работело по въпроса, според Аника Карлсон.

От един час вече издирвали не само Окаре, Гарсия Гомес и техния свидетел Ара, но и още четирима души. Афсан Ибрахим, Али Ибрахим, Али Исса и Омар бен Кадер.

— Всички сякаш са се провалили вдън земя — обобщи Аника и поклати глава.

— Ами погрижете се това да се промени тогава — изсумтя Бекстрьом и се надигна от мястото си. — Ние не поддържаме всички тези пандизи, само за да стоят празни и да струват сума пари на почтените данъкоплатци.

115

След съвещанието Лиса Лам информира всички по електронната поща относно последните новости по разследването.

Барон Ханс Улрик фон Комер щеше да остане в ареста, защото разследването срещу него съвсем не беше приключило. Според това, което беше излязло наяве от разпита на адвокат Петер Даниелсон, неговият бивш колега Тумас Ериксон се оказва, че е заел почти двайсет милиона крони от една кипърска банка. Този, който е посредничил при отпускането на заема, е бил Афсан Ибрахим, а сумата е била отпусната преди пет години, един месец преди покупката на къщата на „Олстенсгатан“, извършена от Тумас Ериксон.

Пет дни след убийството на Ериксон, Афсан Ибрахим получил искане от банката да погаси дълга на Ериксон към тях. На Даниелсон той предал копия както от нареждането от банката, така и от записа на заповедта, а сумарното му искане относно жилището на Ериксон възлизаше на почти двайсет милиона плюс малко над един милион натрупана лихва.

Копия от тези документи бяха предадени на всички дознатели за сведение, а освен това Лиса Лам беше по-размишлявала върху тях пътьом.

„Ако питате мен, най-вероятно Ибрахим е този, който е взел заема в началото, а банката му е послужила като подставено лице. Аз, естествено, зададох въпроса на Даниелсон и изглежда и той е съгласен, че това е възможно. Иначе, имам щастието да ви съобщя, че нашият съдебен лекар обеща да дойде на утрешното съвещание. За по-сигурно, той ще доведе със себе си колежката, която била водещ световен авторитет по насилствена смърт чрез удар с класическия тъп предмет. Вълнението е неописуемо. Ще се видим тогава. Лиса.“

„Малката дама струва колкото теглото си в злато“, помисли си Еверт Бекстрьом, като извади тайния си телефон, за да се обади на личния си журналист и да си уговори кратка обедна среща в някое дискретно заведение, където един бъдещ мултимилионер като него не рискуваше да получи хранително натравяне като капак на всичко.

— Бекстрьом, Бекстрьом, ти струваш колкото теглото си в злато — въздъхна репортерът един час по-късно, когато Бекстрьом тъкмо завършваше уводната си презентация относно „около двайсетте милиона“, които бившият адвокат Ериксон е получил от един от водещите в страната организирани престъпници, докато той самият разквасваше устата си с напълно заслужената и много студена бира.

— Да, изглежда нещата се развиват добре — съгласи се Бекстрьом и кимна към днешния брой от най-големия вечерен вестник в страната, който лежеше на масата пред него. — Какво става с интервюто с кралицата впрочем? Тя съгласи ли се?

— Работим по въпроса, въпреки че понастоящем нямаме никакво място за нея във вестника. Веднага щом се върна в редакцията трябва да махна някои неща, за да се освободи място за тези двайсет милиона, които Ериксон е получил от Афсан. Това ще е топновината ни утре.

— Радвам се да го чуя — каза Бекстрьом и вдигна тост с първата за деня водка. — Според мен е важно обществеността да знае за това. Важно е за демокрацията, ми е мисълта. Обикновените, почтени хора имат правото да знаят какви ги вършат такива като Ериксон, искам да кажа.

— Злато, Бекстрьом, злато — въздъхна неговият обеден компаньон.

116

След срещата с Хонкамеки, Тойвонен се върна в полицейския участък в Сулна, където почти веднага потъна в мрачни мисли, вместо най-накрая да направи нещо по въпроса с растящата купчина хартия на бюрото му. От една страна, неговият приятел Хонкамеки със своите тайни колеги хем знаеха прекрасно къде се намират и Окаре, и Гарсия Гомес, хем бяха наясно с какво са се захванали те, защото най-вероятно са успели да внедрят информатор в тяхното обкръжение.

От друга страна, той самият и всички негови сътрудници ги търсят цяла седмица и останаха без крака от тичане, защото си нямаха и понятие от уменията, които колегите им притежаваха. Въпреки че всички те работеха в една и съща организация, шведската полиция.

Тойвонен седя на бюрото твърде дълго, като през повечето време въздишаше и клатеше глава и тъй като в края на краищата не можеше да направи нищо, за да промени положението, в което се беше озовал, най-накрая реши да си направи една разходка до дома, до кметството в Спонга. Пътят до там беше почти десет километра и най-малко един час бързо ходене, но това малко го притесняваше, освен това ходенето беше чудесен начин да въведе ред в мислите, които се въртяха в главата му.

На път към къщи той спря, за да хапне нещо в един малък италиански ресторант. Жена му беше отишла да види родителите си на север, в Норланд, и тъй като готвенето беше нещо, към което почти не проявяваше интерес, най-добре беше да се погрижи за тази подробност сега.

Освен това, той използва възможността, да се възнагради с втората си бира за деня.

Веднага щом влезе у дома си, той пусна сауната, а после седна да гледа новините по телевизията в компанията на още една бира. Жена му се обади и те поговориха известно време, като си казаха всички онези неща, които хората, все още женени след повече от двайсет години съвместен живот, се очакваше да си кажат.

— Връщам се утре — каза съпругата. — Пази се, малкият ми, и не пий твърде много бира, докато ме няма.

Комисар Тойвонен обеща да направи, както заръча тя, вече му беше домъчняло за нея, целувки и прегръдки и да кара внимателно.

След това той проседя в сауната повече от час и потвърди своя произход. Изпи още една студена бира и се опита да мисли за неща, различни от жената, за която беше женен.

Малко след десет той се върна обратно пред телевизора, за да гледа дневните надбягвания V75 по един от спортните канали, и едва беше успял да се отпусне на дивана, когато някой позвъни на вратата му. Хонкамеки, помисли си Тойвонен, тъй като те имаха специален сигнал за звънене, когато си ходеха на гости.

Хонкамеки беше облечен като за работа на терен, гащеризон, ботуши и бронежилетка, а на улицата чакаше паркиран един от цивилните бусове на оперативните подразделения, в който зад потъмнените прозорци сигурно седяха още облечени като него хора.

— Искаш ли една бира? — предложи Тойвонен и поклати бирената кутия, която държеше в ръката си.

Не — каза Хонкамеки и поклати глава. — Тъй като аз и момчетата минавахме наблизо, реших да се отбия и да ти дам онзи автомобилен номер, за който говорихме.

— Е, винаги мога да ти отделя пет минути — въздъхна Тойвонен и вдигна рамене. — След това те влязоха във всекидневната и седнаха пред телевизора, чийто звук Тойвонен изключи, но остави картината, защото имаше да проследи един купон, който все още не беше излязъл, независимо от факта, че вече беше дошло време за петата гонка.

В неделя вечерта на 2 юни Фредрик Окаре се появи в дома на последната си жена, за да пообщуват по обичайния начин, след което останаха да лежат в леглото ѝ още няколко часа, докато телефонът му иззвъня и той отговори с традиционното изръмжаване, превърнало се в нещо като обичай за такива като него.

Докато все още мърмореше едносрични думи в слушалката, той се измъкна от леглото и започна да си облича дрехите, но като се имаше предвид, че скоро щеше да удари полунощ, а той беше обещал на компаньонката си да закусят заедно на следващата сутрин, тя разбра, че трябва да се е случило нещо, което беше хем непредвидено, хем не и съвсем незначително.

— Тя, разбира се, попитала — каза Хонкамеки. — Според Окаре той и Анхел трябвало да се заемат с неотложна задача.

— Естествено, тя се нацупила престорено, но Окаре ѝ обяснил, че трябва да замине за известно време, за да налее малко разум в главата на един проклет адвокат, който се е държал не много добре с един негов стар приятел по-рано същата вечер.

— Така ли казва тя?

— Да, а тя не е някоя обикновена мърла, така че можем да ѝ вярваме — каза Хонкамеки.

— Ако правилно съм разбрал, Гарсия Гомес се обадил, за да каже, че Ериксон очевидно се е отнесъл зле с един от старите приятели на Окаре?

— Отговорът е да — потвърди Хонкамеки. — Което, на свой ред, означава единствено, че нито Окаре или Гарсия Гомес, нито старият приятел на Окаре може да са имали представа, че Ериксон е хвърлил топа няколко часа по-рано.

— Този, който се е обадил на Гарсия Гомес, да му се оплаче от Ериксон — каза Тойвонен — имаш ли някаква представа кой може да е бил той?

— Отговорът е не — каза Хонкамеки. — Ако това може да бъде някаква утеха за теб, още не сме тръгнали да проверяваме. Имаме други неща, които са значително по-важни, ако мога така да се изразя. Нали знаеш как стоят нещата с такива като Окаре. Жонглираш, като през цялото време много от топките са по необходимост във въздуха, а ние разбрахме веднага, че това не беше топката, която ни интересуваше.

— Съгласен съм с теб — каза Тойвонен и кимна. — А номерът на колата?

— След като Окаре си обул панталоните, последвали прегръдки и целувки, а навън на улицата чакал един сребрист „Мерджан“. Гарсия Гомес излязъл от колата, за да говори с Окаре. Какво са си говорили, тя, разбира се, не могла да чуе. После Окаре седнал зад волана и те потеглили. Това е първият път, в който този автомобил се появява в нашите издирвателни операции, за сведение. А също така и единственият път. Когато Окаре се връща в три часа през нощта, той пристига с такси.

— „Мерджана“? — напомни Тойвонен.

— Именно — каза Хонкамеки. — Това е една от онези лични регистрационни табели и е малко странно с оглед на дейността, че Окаре бръмчи наоколо с такава кола. Табелата с номера е явно на името на фирмата, чиято собственост е возилото, ЙЕНКО, т.е. Акционерно дружество „Йенко“ Компанията съществува от няколко години и очевидно седалището ѝ е в Малмьо. Нищо необичайно, в общи линии, за сведение. Изглежда, че са платеж данъците си и всичко, както си му е редът.

— А с какво се занимават? — попита Тойвонен.

— С всичко, каквото ти дойде наум, включително лизингова дейност, което може би е единственото и невинно обяснение. Може просто да са я наели. Това може да се провери.

— Наистина, може да се разбере — съгласи се Тойвонен. „Трябва да помоля Надя“, помисли си той.

След това Тойвонен изпрати своя стар другар до вратата, кимна към тъмносиния бус и дори не му се наложи да попита, за да получи отговор на въпроса си.

— В режим на готовност сме — обясни Хонкамеки. — Получихме сведение, че Окаре и другарите му ще излязат да се поразтъпчат, така че сега аз и момчетата се въртим около тях.

— Трябва да обещаеш, че ще се пазите — каза Тойвонен и потупа леко бронежилетката му, която той носеше под гащеризона си.

— Ако на господин комисаря много му се иска, предлагам ти да скачаш в панталоните и да тръгваш с нас — предложи Хонкамеки и се ухили иронично. — Имаме едно място в буса, а всичко останало можеш да вземеш назаем за момента.

— Някой друг път — каза Тойвонен. — Имам един купон, който трябва да проследя.

Така и не излезе този V75, но затова пък имаше шест блюда, и предвид факта, че в един миг беше пропилял една допълнителна месечна заплата по най-неочаквания начин, Тойвонен остана да седи пред телевизора, за да го отпразнува с още две бири. Дори мислеше да позвъни и да разкаже на съпругата си, въпреки че вече беше минало полунощ и до това време той беше погълнал шест големи бири по пътя насам.

В пет часа сутринта той се събуди от звъненето на мобилния си телефон. Беше Хонкамеки, което беше разбрал още преди онзи да отговори.

— Случило ли се е нещо? — попита Тойвонен, макар и да знаеше, че отговорът на този въпрос може да бъде само „да“.

— Да, за съжаление — каза Хонкамеки.

— Неприятности?

— Да.

— Разказвай — каза Тойвонен.

117

Ара също гледа телевизия заедно с Омар и въпреки че щеше да става рано на следната сутрин, се застоя доста дълго. Омар излезе по-разсъдлив. По средата на филма се прозина широко, вдигна рамене и се усмихна извинително.

— Трябва да се хоризонтирам — каза Омар. — Винаги ми е трудно ставането сутрин.

— Ще навия часовника — каза Ара. Филмът беше хубав, навън беше още светло и един час повече или по-малко нямаше никакво значение за човек като него, който беше прекарал стотици нощи през последните няколко години в каране на такси. Освен това този филм беше хубав и той не искаше да пропусне края му.

— Дай ми една прегръдка, приятелю — каза Омар и му се усмихна. — Последна нощ в Швеция.

— Последна нощ в Швеция — повтори Ара и го прегърна по същия начин, както по времето, когато ходеха на училище. Тогава те заедно бяха достигнали до разбирането, че дори един истински мъж може да прегърне друг мъж. Друг истински мъж, помисли си Ара.

Вече беше минало полунощ, когато той влезе в малката баня на долния етаж, за да си измие зъбите. Навън се беше вече стъмнило, а това щеше да му помогне да заспи веднага щом дръпне завивките над главата си.

Беше тъмно като в рог, когато той пипнешком излезе в антрето, а освен това явно беше започнало да вали, защото се чуваше как дъждът барабани по ламаринения покрив на стъклената веранда.

„Утре най-накрая ще можеш да си отдъхнеш“, си каза наум Ара и в същия миг някой сложи ръката си на гърлото му и го стисна така, че му причерня пред очите. Завлече го до стената, смени захвата, сграбчи го за косата и дръпна главата му назад.

— Трябва да си побъбрим ние двамата с теб, Ара — каза Анхел Гарсия Гомес, като в същото време с рязко движение на дясната си ръка бързо постави нож на гърлото му. На Ара определено не му беше нужно нищо повече, за да усети в себе си безкрайна празнота, почувства се безкрайно празен и напълно онемял, той не можеше и дума да отрони, въпреки че Гарсия Гомес говореше тихо и гласът му звучеше почти приятелски. Затова само кимна, опитвайки се да не мърда врата си, защото усещаше острието на ножа на гърлото си.

— Има едно нещо, което ме притеснява — каза Гарсия Гомес. — Разбрах, че си говорил твърде много. Реших да ти дам възможност да ме убедиш, че ще държиш устата си затворена.

Ара отново само кимна. От устните му не излезе никакъв звук.

— Слушам — каза Гарсия Гомес, а в същия момент някой изглежда запали в мрака светкавица, която го обгърна. Проблесна светкавица, а след нея оглушителен тътен, от който ушите на Ара заглъхнаха. Главата на Гарсия Гомес отскочи, той пусна гърлото му, изтърва ножа и се строполи назад точно върху белия килим в антрето. Лежеше по гръб, като ръцете и краката му потръпваха, докато кръвта изтичаше от главата и устата му.

— По дяволите — извика Ара. — Мамка му. Какво става?

— Всичко е наред — каза Омар. Пристъпи от тъмнината, в която той очевидно трябва да беше стоял през цялото време, защото Ара не беше чул дори звук от него.

— Всичко е наред — повтори Омар и се усмихна по същия начин, по който винаги се усмихваше.

— Гледай мен, не гледай него, аз ще оправя това тук. Можеш да бъдеш напълно спокоен — каза Омар и го хвана внимателно за ръката.

— Та той е мъртъв — изрева Ара и отстъпи настрана, защото вече беше стъпил в локвата кръв на пода, която растеше толкова бързо, че той можеше да забележи увеличаването ѝ. Видя как белият килим съвсем почервеня, а също така усети, че кръвта очевидно имаше мирис.

— Това тук ще го оправя — каза Омар. След това той хвана ръката на Ара малко по-здраво този път и го погледна право в очите.

— Слушай ме сега. Слушай Омар, най-добрия ти приятел. Ще оправя всичко тук. Ти мисли само за пътуването си. След шест часа ще седиш в самолета. Всичко останало е история.

„Какво, по дяволите, говори той?“, недоумяваше Ара.

— Какво, по дяволите, говориш? Какво скапано пътуване? След всичко това тук — изкрещя Ара и посочи човека, който лежеше на пода. „Най-после, най-после поне мога да говоря“, помисли си той.

Омар само му се усмихваше, същата топла усмивка, в която този път се четеше мъничко укор, все едно се опитваше да вразумява твърдоглаво дете.

— Ще имаш много приятно пътуване, Ара — каза Омар. — Приятно пътуване, приятелю — повтори той, потупа го по рамото, усмихна се със същата топла усмивка, вдигна пистолета и застреля своя най-добър приятел от училище право в главата.