Истинската история за носа на Пинокио

73

Йегура вече го чакаше, когато той влезе в заведението. Елегантен, както винаги, от лъщящите черни обувки, в които човек можеше да се огледа, тъмносиният копринен костюм, светлокремавата риза, която той в чест на деня носеше закопчана догоре. Може би като поздрав към лятото, което най-после беше дошло след една дълга зима и една студена пролет. Съвършен от край до край, като испански благородник от друго време, от петите чак до бронзовия, изсечен с остри черти профил и гъстите бели коси, които увенчаваха това творение.

Освен това той носеше със себе си старата си служебна чанта. Една доста протънена и износена вещ от светла кожа, но която същевременно беше ясен знак, че предстоят добри сделки. Бекстрьом знаеше това от собствен опит. Също толкова добре знаеше, че ако нещата бяха достатъчно спешни, тънката кожена чанта на Иегура ставаше достатъчно дебела, за да побере един кафяв плик със солидни размери, веднага щом се заемеха с работата и се споразумееха относно практическите подробности.

Въпреки че самият той нямаше никакви недостатъци, Бекстрьом чувстваше как го бодва леко завистта, когато го видеше. „Йегура всъщност не приличаше ни най-малко на обикновен циганин“, помисли си той. Кой би допуснал, че той е израснал в каравана заедно с всички онези танцьори на народни танци от голямото му семейство, които обикаляха безметежно надлъж и шир страната през петдесетте години, като крадяха кокошки, калайдисваха медни съдове и от време на време обираха по някой и друг пенсионер.

— Драго ми е да те видя, Бекстрьом, драго ми е да те видя — повтори Йегура, като притисна ръката му между двете си длани.

— И аз се радвам да те видя — измърмори Бекстрьом. „Няма да е зле да преброя пръстите си по-късно“, помисли си той.

Срещата им започна, като Йегура предложи на Бекстрьом една изненада. Вместо да влязат в големия ресторант и да заемат обичайната си уединена маса, те взеха асансьора до горния етаж и минаха през цялата сграда на Операта. В края на коридора Йегура спря и набра някакъв код на бравата на дебелата дъбова врата, която веднага се отвори с дискретно щракване.

В чест на деня, доста време беше минало от последния път, когато се видяха, и с оглед на всички важни въпроси, които щяха да обсъждат, Йегура се беше погрижил да имат възможност да се хранят, пият и разговарят на спокойствие.

— Това е частният ресторант, собственост на сутерена на Операта — обясни Йегура, като с приканващ жест го въведе в заведението. — Ние сме само няколко членове и тази вечер ще бъдем единствено ти и аз.

„Определено не беше място, където човек рискуваше да се натъкне на Патицата, Тойвонен или някой друг от неговите мизерни колеги“, помисли си Бекстрьом веднага след като се настани на масата за двама до прозореца, която вече беше сервирана с бяла ленена покривка, кафяви салфетки, сребърни прибори и комплект големи искрящи кристални чаши. „Дори и Кайса с плъха, въпреки че тя беше областен началник на полицията, не би била допусната в тази кръчмичка.“

Персоналът също изглеждаше добре подготвен. Без дори да зададат въпрос, той и домакинът му получиха обичайното. Една чешка бира и една руска водка, достойна за истински комисар като него, а също така и едно голямо сухо мартини с маслини в малка чинийка за неговия по-фин и строен домакин.

— Наздраве, Бекстрьом — каза Йегура и вдигна чашата си. — Нещо ми подсказва, че това ще бъде една изключително приятна вечер.

— Наздраве — каза Бекстрьом. Кимна тържествено и преполови чашата си с едно движение.

— Що се отнася до храната, не мисля, че трябва да се притесняваш — каза Йегура и постави чашата си на масата, след като отпи внимателно. — Всъщност вече поръчах. За начало малка шведска маса, като скромен поздрав към нашето шведско лято, херинга, черен хайвер, сьомга, пушени змиорки, салата от скариди с майонеза, чисто масло, кашкавал, хляб и малки пресни картофи, които бяха току-що извадени от земята на Сконе. Обичайните неща. Е, позволих си да заменя шведския пастет от черен дроб с френски пастет от гъши черен дроб, но не вярвам да си разочарован от това. След това ще ни сервират печено на грип телешко филе, а що се отнася до десерта, мисля да предложа от онази торта от целувки, която знам, че обожаваш.

— Звучи добре — съгласи се Бекстрьом. „Нищо прекалено. Не и в тези трудни времена, когато половин Европа умира от глад“, помисли си той.

— Ако това не те обижда, бих искал да започна с един малък въпрос — каза Йегура, облегна се на стола, усмихна се и започна да върти чашата си с украсените си с маникюр пръсти. — Както ти казах по телефона, известно време бях в чужбина по делови въпроси, но когато влязох в мрежата, за да видя какво се случва тук, у дома, видях по новините, че адвокат Ериксон очевидно е бил убит и че скъпият приятел… достоен за похвала за благородството, което винаги е било негова отличителна черта в рамките на шведската полиция… е получил задачата да води операцията по разследването и залавянето на извършителя.

— Да — каза Бекстрьом и кимна. — Така е.

— В такъв случай мисля, че по изключение мога да помогна на скъпия брат, като добавя една малка сламка към голямата купа на разследването.

— Звучи добре — каза Бекстрьом. „Въпреки че копелето говори, сякаш има червена роза забучена в задника“, добави си наум той.

74

Една малка сламка към голямата купа на разследването и преди Бекстрьом да се облегне, за да започне да слуша Йегура, техният образцов главен сервитьор използва възможността да допълни чашата му. „И безшумен, също така“, помисли си Бекстрьом. Появява се ненадейно и налива, без да каже и дума и без да се налага да почукваш по някоя празна бутилка, за да ти обърне внимание.

В петък на 17 май, точно две седмици, преди да бъде убит, адвокат Тумас Ериксон позвънил на Йегура и поискал да се срещнат, за да му помогне при определянето на стойността на една малка художествена колекция, която един от неговите клиенти му поверил със задачата да я продаде. Тъй като Йегура щял да пътува за Лондон същата вечер, те се срещнали в офиса му в Стария град още същия следобед.

— Той настояваше — обясни Йегура. — Аз самият имах куп неща за вършене преди отпътуването ми, но когато той разбра, че ще отсъствам близо три седмици, поиска на всяка цена да се видим, преди да замина. Тъй като много настояваше, аз се съгласих. Появи се в офиса още същия следобед.

— Ти го познаваше от по-рано — каза Бекстрьом, и това беше по-скоро констатация, отколкото въпрос.

— Не лично — отвърна Йегура и поклати глава. — Запознах се с него във връзка с един процес преди няколко години.

— Бях призован като свидетел експерт. От прокурора, в случай че се питаш от кого. Ставаше въпрос за голяма измама с произведения на изкуството, където Ериксон защитаваше упълномощителя. Фалшификации на Матис и Шагал, литографии, голяма бъркотия — въздъхна Йегура и поклати угрижено глава.

— Той искаше помощ при определянето на стойността, казваш.

— Малка колекция, общо около двайсет предмета, най-вече картини. Предимно за руско изкуство ставаше въпрос, като обектите бяха от края на деветнайсети век и началото на двайсети. Общо петнайсет различни картини, като всичките бяха от така наречените иконописни произведения.

— Иконописни произведения — повтори Бекстрьом.

— Да, или икони, както още ги наричат. Предполагам, че си запознат с понятието?

— Да, разбира се — потвърди Бекстрьом, който беше посещавал неделното училище като дете. — Нали това са изображения на християнски светци? Ангели и пророци и други свещени образи от библейската ни история?

— В рамките на православната църква — поясни Йегура и кимна. — В чисто изобразителен смисъл те могат да бъдат описани като илюстрации към Библията и други религиозни текстове, но те също така са част от Светото евангелие и не на последно място начин то да бъде изразено и предадено, а често, както сам каза, става въпрос за портрети на лица, които имат значение за историята на Християнската църква.

— Да, сещам се за какво говориш — излъга Бекстрьом и кимна почтително, като за всеки случай се почеса по носа.

— Традицията да се рисуват икони датира от петото столетие след Христа и през хилядата и петстотин години, които следват, са нарисувани десетки милиони икони — продължи Йегура. — През цялата история на християнството те могат да се видят в почти всеки православен християнски дом в едно или повече копия, естествено, при условие че човек има финансовите ресурси, необходими за закупуването на икона, която да сложи в дома си.

— Скъпи джаджи — съгласи се Бекстрьом и се подкрепи с малка глътка от изключителната си водка. — Особено руските икони, ако правилно съм разбрал.

— Не, всъщност не — каза Иегура и поклати глава. — По-скоро нещо като религиозно народно изкуство, обикновено от посредствено или дори много лошо качество. Има колкото искаш и освен това гъмжи от съвременни копия. Една средностатистическа руска икона можеш да купиш за хилядарка и ако влезеш в някой вехтошарски магазин в Санкт Петербург, можеш да намериш купища от тях.

— Тогава той защо искаше да ги оценяваш? — попита Бекстрьом. — На мен ми се струва, че не си е заслужавало труда да ги влачи чак до офиса ти.

— Той не го и направи — каза Йегура с лека усмивка. — Донесе снимки на предметите, които искаше да погледна. Снимки, които са били направени във връзка с предишно оценяване и според мен можеха да послужат като добра основа за една предварителна оценка. Не беше лоша колекция това, което той ми показа. Стойността на различните предмети далеч надхвърляше средната за иконите дори сега, когато руският пазар за изкуство се изстреля право нагоре.

— За какви пари става въпрос? — попита Бекстрьом.

— Всичко бяха петнайсет икони и във всеки отделен случай ставаше въпрос за портрет на светия. Стойността на четиринайсет от тях определих между петдесет и двеста хиляди шведски крони. За бройка, нали разбираш, което е повече от прилична цена за обикновена икона, средната цена беше мажо над сто хиляди крони на бройка.

— А петнайсетата? — попита Бекстрьом, който по някаква причина вече усещаше как лигите му потичаха.

— С нея положението беше такова, че тя струваше колкото всички останали взети заедно, въпреки че тя в действителност не беше истинска икона, а по-скоро опит на художника да се подиграе с тъста си. Художникът се казва Александър Верешчагин, роден през 1875 година. Той бил млад радикал, или по-скоро размирник, който ни най-малко не се интересувал от религиозно рисувателно изкуство. Бил художник пейзажист, работил в края на деветнайсети век и починал на Нова година, в навечерието на 1900 година. Тъкмо навършил двайсет и пет, значи.

— От какво е умрял? — попита Бекстрьом с любопитство.

— Умрял от великата руска народна болест — чисто и просто от преливане — каза Йегура и леко се усмихна.

— Тъжна история — каза Бекстрьом. — Хлапето изглежда е имало известни заложби, като се има предвид това, което разказваш.

— Въпреки крехката си възраст, Верешчагин бил изключително надарен художник. Днес неговите творби, говорим за пейзажите му, се продават за между пет и двайсет милиона. За съжаление, той не оставил кой знае колко много. Има едва около двайсет известни картини, нарисувани от него. Което вероятно се е дължало на това, че е бил истински нехранимайко. Верешчагин пиел като смок и мразел тъста си. Тъстът му бил заможен човек от немски произход, който е работил като корабен брокер в Санкт Петербург. Освен това той е бил хем добър, хем религиозен човек, който след дълги терзания изоставил лютеранската си вяра и се покръстил в Руската православна църква. Именно тъстът е подкрепял Верешчагин и семейството му с жилище, храна, облекло и всичко, от което те се нуждаели. Докато Верешчагин, обратно, пиел, вилнеел най-общо казано, мамел младата си съпруга, нехаел за малките си деца и от време на време успявал да нарисува някоя и друга изключителна картина.

— Няма справедливост в този свят — заключи Бекстрьом и въздъхна благочестиво.

— Да, а в този конкретен случай несправедливостта намерила израз в това, че той нарисувал икона, изобразяваща свети Теодор, който много приличал на един печално известен гръцки прелат от шестнайсети век, отлъчен от Православната църква заради историите си с проститутки и различни финансови нередности в името на нашия Господ. Иконата на Верешчагин, изобразяваща свети Теодор, била едновременно изключително произведение на изкуството и великолепно изпълнение в техническо отношение. Нарисувана върху дървено пано на няколкостотин години с лазурна техника от времето на Ренесанса, подарък от художника за тъста му по случай шейсетия му рожден ден. Единственият проблем с този подарък бил обаче твърде очевидната външна прилика между свети Теодор и тъста на художника. А именно, че в действителност тъстът на Верешчагин също бил доста пълен. Освен това свети Теодор, кой знае защо, бил пъхнал дясната си ръка в една кесия за събиране на волни пожертвувания, което впрочем, меко казано, е необичаен мотив в този контекст. Какво е било малкото име на тъста, сигурно вече си се досетил.

— Да, всъщност да — каза Бекстрьом. — Освен това, останах с впечатлението, че си открил, че тези произведения на изкуството, които адвокатът е искал да оцениш, са били крадени. — „Прочут гангстерски адвокат бил също така голям укривател на крадени вещи“, Бекстрьом вече виждаше пред себе си заглавията, веднага след като говори с личния си репортер.

— Не — каза Йегура и поклати глава. — Съжалявам, че трябва да те разочаровам в това отношение, но по тази точка ще кажа, че по-скоро беше обратното. Ако се питаш какво смятам, убеден съм, че в действителност положението е далеч по-добро.

— Така и не попита Ериксон кой е бил този клиент, нали?

— Разбира се, че го попитах — каза Йегура, сниши глас и се наклони напред. — Ериксон наистина беше студен като риба и хлъзгав като змиорка, но точно в този случай му вярвах.

— И какво каза той? — попита Бекстрьом и се облегна на стола си.

— Той ми каза, че клиентът му много държал на своята анонимност и че пазенето на професионална тайна от негова страна като адвокат и представител е задължителна. Той нямаше намерение да разкрие и най-незначителната подробност относно това, кой е неговият доверител.

— И ти му повярва? — попита Бекстрьом.

— Без никакви резерви — уточни Йегура. — От една страна, е напълно нормално при тази дейност продавачът да предпочита да остане анонимен. Ако не става въпрос за разделяне на наследство или нещо подобно, тогава обикновено причината за продажбата е че продавачът се нуждае от пари. Той или тя са закъсали финансово, може дори да са изпаднали в неплатежоспособност, а за подобни неща на никого не му се иска да говори.

— Хмммр — изръмжа Бекстрьом и се задоволи само с тежко кимване. На кого ли би му се искало. Стига ти това, че си жълт като восък. Защо да утежняваш ситуацията, като говориш за нея?

— От друга страна обаче Ериксон ме увери, че не бива да се притеснявам ни най-малко по този въпрос. Той познавал клиента си от много години и бил добре запознат с историята на колекцията. Тя била притежание на семейството от три поколения, след като я получили като дар преди малко повече от сто години.

— Тълкувам думите ти, сякаш имаш идея за това, кой може да е клиентът на Ериксон.

— Определено — каза Йегура и се усмихна доволно. — В това отношение имам определени подозрения. Това също така е основателна причина да искам да разговарям с теб.

— И кой е той? — попита Бекстрьом и се наклони напред над масата.

— Ще стигна до това — каза Йегура, като леко присви левия си показалец, за да даде знак, че иска да му напълнят чашата.

Бекстрьом само кимна още веднъж. „Иегура определено не е обикновен циганин“, прецени той. Той е студен като риба, хлъзгав като змиорка и остър като бръснач. Сигурно минаха петдесет години, откакто приключи с краденето на кокошки и в сравнение с него Ериксон трябва да е бил обикновен любител.

— По отношение на някои от тези предмети положението беше такова, че аз със сигурност знаех, че неотдавна са били продадени на търгове в Швеция и в чужбина — каза Йегура и внимателно докосна току-що напълнената си чаша с устни. — Това го казах и на Ериксон и той чак тогава повдигна малко завесата.

„Повдигна малко завесата? Какво им става на всички? Защо говорят по този начин“, зачуди се Бекстрьом, който иначе повдигаше всичко, което беше по силите на човек да повдигне. Само не и завеси, доколкото можеше да си спомни. „Какво ли значи сега това?“

— Ериксон не възрази. Вместо това той ми потвърди, че всичко било точно така. Преди една година именно той се погрижил да бъдат продадени осем от първоначалните двайсет предмета. Четири икони, една от тях, между другото, била нарисуваният от Верешчагин портрет на свети Теодор, който минал под ножа на търг за руско изкуство в Сотбис в Лондон преди малко повече от месец, един сервиз, а също така и два комплекта прибори за хранене от сребро. И една антична запалка от злато. Имаше и други обстоятелства във връзка с тези продажби, поради които на него така спешно му се налагаше да ме види.

— Слушам — каза Бекстрьом и кимна подканящо, понеже тъкмо му бяха долели чашата и можеше да издържи дори един изключително многословен Йегура.

— За чисто практическата страна на продажбата се грижеше изкуствоведът, който Ериксон първоначално бе избрал да наеме, а той беше също така този, който съхраняваше произведенията на изкуството, но поради различни причини… за които той всъщност не искаше да говори… искаше да получи още едно мнение относно стойността на различните предмети. Ставаше въпрос, естествено, за това, че се притесняваше да не го излъжат. Или че вече са му закачили магарешките уши на главата.

— Какво каза ти тогава? — попита Бекстрьом.

— Мислех всъщност да го успокоя по този въпрос.

Така че го поздравих за продажбата на иконата на Верешчагин. Обясних му, че това е добра цена, дори за днешния активизиран пазар за руско изкуство. Че не всеки ден човек може да получи милион и половина шведски крони за стогодишна икона, която първоначално е била замислена като груба шега. Чисто богохулство и съвременните почитатели на изкуството много се засегнали, когато творбата станала публично достояние. Ако беше пейзаж от същия творец, тогава, разбира се, би струвал няколко милиона отгоре.

— А как го прие Ериксон? — запита Бекстрьом.

— Определено го прикри добре — каза Йегура, но нямаше съмнение, че му дойде като голяма изненада. Една много неприятна изненада, впрочем. Той изглеждаше така, сякаш му липсваше една нула в отчета, който беше получил.

— Онзи експерт, когото наел — каза Бекстрьом. — Той има ли си име?

— Да — каза Йегура и кимна доволно. — Всъщност вече го знаех, но и да не го знаех, нямаше да е особено трудно да го разбера. Не и когато човек има тези контакти в бранша, които аз имам. Моята малка сламка към твоята вероятно голяма купа… и ако се питаш как се казва той…

— Барон Ханс Улрик фон Комер — прекъсна го Бекстрьом.

— Наздраве, Бекстрьом — каза Йегура и вдигна чашата си. — Не целя да те лаская, като казвам, че твоето прозрение едва ли може да е някаква изненада за мен.

— Благодаря за любезността — върна комплимента Бекстрьом, който беше вече на третото си питие и в най-доброто си настроение. — Аз съм този, който трябва да благодари, понеже току-що потвърди едно подозрение, което имам от дълго време — продължи той, като в същото време внимателно провери дължината на топчестия си нос. „Няма причина за безпокойство по този въпрос“, помисли си той.

— Освен това ми даде две сламки, не една — продължи Бекстрьом.

— Две сламки? Сега възбуди любопитството ми не на шега — каза Йегура.

— За съжаление, към настоящия момент не мога да говоря за това — каза Бекстрьом. — По обичайните разузнавателни причини от техническо естество, които ти със сигурност разбираш — добави той, тъй като сега му бе напълно ясно как се е стигнало до там, адвокат Ериксон да натупа барон Фон Комер на паркинга пред двореца „Дротнингхолм“, два дни след като той се е срещнал с Йегура и защо е избрал да използва тръжен каталог като оръжие. Също така му беше ясно и съдържанието на белите кашони, които Ериксон внесъл в дома си два дни, преди да бъде убит, и които неговите убийци взели със себе си, когато напуснали местопрестъплението.

— Какво ще каже господин комисарят, да хапнем, между другото? — попита Йегура, който изглеждаше в особено добро настроение. — Да сложим най-после нещо в стомахчетата, преди да преминем нататък. Нещо ми подсказва, с риск да се повторя, че това ще бъде една изключително приятна вечер, въпреки че все още не сме успели да разменим и дума за бизнес проектчето, което мислех да ти предложа към края на вечерта.

— Да хапнем, би било добре. Определено подкрепям идеята — каза Бекстрьом. „Докато ми разказваш, кой мислиш, че е притежавал колекцията от произведения на изкуството, за която Ериксон е получил задължението да продаде“, допълни наум той.

75

Херинга и сьомга с пресни шведски картофи, пушена змиорка и салата от скариди с майонеза, пастет от гъши черен дроб, кашкавал, хляб и светла бира… а питиетата, с които Бекстрьом поливаше тези божествени дарове, отдавна беше спрял да брои. Както толкова често преди, след като хапнеше нещо, той беше изпаднал в изпълнено с покой, възвишено и почти философско състояние, при което мислите прииждаха в главата му, а те можеха да бъдат за всичко, което се намираше между небето и земята. Като онези хленчещи французи например, които непрекъснато се оплакваха от лошата си икономика. Освен това имаха нахалството да искат почтените и трудолюбиви шведи да участват в плащането на дълговете, които те сами са направили. От какво се оплакваха всички тези ядящи охлюви гноми, когато можеха да се тъпчат с колкото искат от същия този гъши дроб, който той самият твърде рядко имаше повод да вкуси дори.

Или пък онзи тайнствен барон Фон Комер, който очевидно е имал нещо общо с жертвата на убийството, въпреки че Бекстрьом бе готов да се обзаложи на сметката за вечерта, че на един гей като него никога не би му стискало да убие Ериксон по начина, по който го е направил извършителят на престъплението. Вероятно е седял на дивана му и се е насрал, когато откаченият адвокат, който до този момент само го е налагал с тръжен каталог, направил сериозна крачка напред по широкия път на извършителите на престъпления, извадил револвер и започнал да стреля по него.

„Тази работа, между другото, е добре да се изясни“, помисли си Бекстрьом и с кого би било най-подходящо да започне, ако не с домакина на вечерта, който седеше срещу него на същата тази отрупана маса. Крайно време за малко обща полицейска работа. Довърши последното си питие, изплакна устата си с няколко глътки бира, сключи ръце на стомаха си и се облегна назад, за да има по-добър изглед.

— Този Фон Комер — започна Бекстрьом. — Що за птица е той? Разкажи ми за него.

Ако се съдеше по описанието, което Йегура му направи, Фон Комер не беше от близките му приятели. Определено не беше човекът, когото той самият би използвал като посредник, макар и за по-незначителни начинания, свързани с изкуството, от тези, с които Ериксон очевидно се е захващал. Като изкуствовед той знаел съвсем малко повече от някой интересуващ се любител, според Йегура. Нищо че имал известни познания по шведска живопис от деветнайсети и двайсети век, а също така и разбирал нещичко от мебели и антики от по-стари времена. Освен това не бил особено симпатичен като човек. Горделив, ограничен, а на всичко отгоре и недискретен. И, разбира се, беден като църковна мишка.

— Нито пари, нито имущество, нито земи — обобщи Йегура. — Още един от тези мизерни благородници, които се размотават напред-назад с вирнат нос и бръщолевят небивалици.

— А мошеник? — попита Бекстрьом. — Той би ли могъл да се опита да измами такъв като Ериксон?

— Напълно съм убеден, че вече го е направил — каза Йегура. — Видях го в очите на Ериксон, докато му разказвах как стоят нещата с иконата на Верешчагин.

— За колко пари става въпрос? — попита Бекстрьом, кимна и отпи глътка бира.

— Един милион — отвърна Йегура, — с толкова го е излъгал, имам предвид. Грубо — повтори той и избърса тънките си устни с ленената си салфетка.

— Защо мислиш така? — попита Бекстрьом, който по някаква причина в същия миг се сети за онзи плик с почти един милион в брой, който колегата му Ниеми беше открил в бюрото на Ериксон. Дали това не беше третата сламка, която старият му познат Йегура добавяше към нарастващата купа?

— Трите предишни икони, които той е продал — каза Йегура. — Проверих какво е получил за тях. Първата е продадена в Тръжната камара в Упсала миналата есен за малко над двеста хиляди шведски крони. Втората е продадена в „Буковски“ в Стокхолм точно преди Коледа за седемдесет хиляди. А третата, значи, сега в началото на годината на един специален търг за руско изкуство, проведен в Хелзинки. Спомням си, че достигна цена от над двеста и петдесет хиляди шведски крони, което ни дава средна цена за тези три предмета от около сто хиляди шведски крони след приспадане на комисионите на тръжната фирма. За посоченото ценово ниво стандартната комисиона е двайсет процента без ДДС, за сведение.

— А свети Теодор?

— Ударили му чукчето на сто четирийсет и пет хиляди и петстотин английски лири, което съответства приблизително на един милион и четиристотин хиляди шведски крони според актуалния курс към тогавашния момент. След приспадане на комисионата, ДДС и другите разходи по продажбата, слизаме до един милион и сто хиляди шведски крони. Ако предположим, че Фон Комер е забравил за тази малка подробност с лирата и е решил да отчете сделка за сто и петдесет хиляди шведски крони, когато е уреждал сметките си с Ериксон, то неотчетената разлика възлиза на почти един милион — обобщи Йегура.

„Направо от извора“, помисли си Бекстрьом, като се задоволи само с кимване.

— Сега сигурно скъпият брат се пита как просто и практично се решава чисто технически счетоводната част — каза Йегура.

— Да, обясни ми — каза Бекстрьом и се намести удобно на стола си. „Става все по-добре и по-добре“, установи той.

— Ако на мен самият ми дойдеше наум да направя нещо подобно, което ми е нещо много далечно, бих се погрижил англичаните да изпратят сметката за изплатени суми по електронната поща на мен. Защото най-лесно е тя да се манипулира директно в компютъра, а дори и за човек с ограничени умения за боравене със съвременната компютърна техника не би било кой знае каква философия да промени лирите стерлинги в шведски крони и да разпечата едно копие на тази сметка, която после да даде на адвокат Ериксон. Въпреки че самият аз никога не бих си помислил да правя такива комбинации — уточни Йегура с красноречиво вдигане на елегантно костюмираните си рамене.

— Значи, по такъв начин може да се изкара един милион — заключи Бекстрьом.

— Да, или деветстотин шейсет и две хиляди шведски крони, ако си спомням добре — каза Йегура. — Като се махнат няколко банкноти по сто за тук или там.

— Откъде знаеш всичко това? — попита Бекстрьом. „Какви, по дяволите, ми ги говори този“, зачуди се той.

— Защото аз бях този, който наддаде за иконата на Верешчагин, така че, естествено, имам достъп до същите икономически данни, както и продавача — каза Йегура и кимна. — Останалото беше съвсем елементарно пресмятане.

— Ти си купил картината със свети Теодор. Но защо?

— Обяснението на това защо го направих, мисля да направя, докато се наслаждаваме на печеното телешко филе на скара — каза Йегура. — Във връзка с това мислех също да попитам дали не бих могъл да те изкуша с чаша или две от изключителното вино на заведението. Това е великолепно червено италианско вино, съставено от класическата френска комбинация от каберне совиньон, мерло и каберне франк. Макар че точно тези грозде е пораснало в Тоскана, а не в Бордо — каза Йегура.

— Бирата и водката са достатъчни — каза Бекстрьом. „Останалото може да ми дойде малко в повече“, прецени той.

— Може би е разумно — съгласи се Йегура. — Човек трябва да внимава, когато налива гроздов сок върху малц и пшеница. Мисля, че имаш право, Бекстрьом.

— Ериксоновият доверител, онзи, който притежава колекцията от предмети на изкуството, кой е той? — напомни Бекстрьом.

— Има време — каза Йегура и кимна любезно. — Ще стигнем и до това. Ако мога да си позволя да ти дам един малък съвет, докато чакаш, не би било зле да си вземеш още една малка водка, за всеки случай. За да не паднеш от стола, когато чуеш какво мисля за този човек.

76

Печено телешко филе на скара, една порция запечено пюре от кореноплодни зеленчуци, сос от червено вино с говежда пача и един Бекстрьом, който се хранеше с апетит. Той си пийваше водка и бира, докато се отдаваше на приятни мисли за големия кафяв плик, до който познатият му, беше убеден в това, скоро щеше да стигне. Самият той никак не бързаше. В момента не му липсваше нито храна, нито напитки, а въпросът с парите понякога трябваше да почака да му дойде времето.

Най-накрая изглежда неговият домакин събра кураж. Първо се покашля дискретно, подкрепи се, като отпи от своето италианско червено вино, после докосна със салфетката тънките си устни и кимна в знак, че времето е настъпило.

— Запознат ли си с понятието „провенанс“, Бекстрьом? — попита Йегура и се покашля още веднъж.

— Ами, да, в общи линии — каза Бекстрьом и сви рамене. — Но с удоволствие ще чуя обяснението ти — добави той. Просто така, за всеки случай, понеже и представа си нямаше за какъв „Прованс“ говореше Йегура.

— В тази връзка, когато говорим за предмети на изкуството, може да се каже, че „провенанс“ се отнася до историята на произведението на изкуството. За самия творец, разбира се, за различни събития, свързани със създаването на творбата. Не на последно място… и особено когато се стигне до определянето на цената, за която едно произведение на изкуството може да бъде продадено… говорим също така за тези, които са притежавали творбата. Първоначалния собственик, както и тези, които идват след него. Може да изглежда като нямащо отношение към въпроса, но понякога нещата стоят така, че ако собственикът е много известен, това може да означава много повече за стойността на произведението на изкуството или предмета, за които говорим, отколкото творба сама по себе си.

— Разбира се, точно така е — съгласи се Бекстрьом, който вече беше получил няколко анонимни предложения в мрежата да продаде малкия Сиге за цена, далеч надхвърляща тази, която неговият работодател, Управлението на полицията, беше платил за същото това служебно оръжие. „Няма ли да стигнеш до същността, многословен досаднико“, помисли си той, като в същото време провери дали Сиге все още си стои на сигурно място до левия му глезен. „Не се притеснявай, момчето ми“, рече си той наум и потупа кобура, тъй като никога не би си помислил да продаде единствения си приятел.

— Най-добрият шведски пример за това е, когато преди няколко години се продаде имотът на нашия световноизвестен шведски режисьор, Ингмар Бергман — каза Йегура и се поклати неодобрително, като се подкрепи с глътка червено вино.

— Не беше ли той, който направи онзи филм за Фани и Александър? — попита Бекстрьом, тъй като една късна вечер пред телевизора съвсем по погрешка беше изгледал част от него, преди да осъзнае, че това не беше продължение на любимия му от детинството „Фани Хил“

— Именно — потвърди Йегура разчувствано. — Той е човекът, за когото говоря, а когато неговото наследство отиде на търг, това беше една много тъжна история. Стари, провиснали дивани от „Дуке“, мръсни и протрити, надраскани бюра, които онзи стиснат смоландец е пробутал на половината човечество, разнородни окачващи се етажерки, медни съдове с вдлъбнатини по тях, скъсани овчи руна и нащърбени чашки за кафе от „Рьорстранд“. Мога да продължа до безкрай и ако би се опитал да харижеш тази покъщнина на „Мравките“22, с право биха те изхвърлили с парцалите.

— Всеки знае как живеят такива хора — съгласи се с Бекстрьом. — Посетих в дома му един известен актьор веднъж. Ако това място беше обикновено наркоманско свърталище, социалните веднага щяха да го запечатат.

„Дори един циганин отказа да живее там“, добави наум Бекстрьом.

— Но този път не стана така — въздъхна Йегура, който изглежда не слушаше госта си. — Парцали, чупелещини и всякакви боклуци, но този път за тях се плащаха милиони. Разказах ли ти впрочем за онези пантофи, които той получил от Хариет Андершон, знаеш, онази известна шведска актриса, във връзка с някакви снимки на архипелага през петдесетте?

— Не — отвърна Бекстрьом и поклати глава, понеже филмите от архипелага, които обичаше да гледа, във всеки случай не бяха режисирани от Ингмар Бергман. „За щастие“, помисли си той, като се има предвид малкото, което бе имал случай да види.

— Ужасна история. Разказват, че валяло през цялото време и очевидно ставало течение по пода в къщата, където те играели, така че тя претичала до съседа, който бил някакъв местен рибар, живеещ в обичайната нищета сред купища утайка от кафе, планини от балтийска херинга и разкъсани от четене броеве на „Сеяча“23, и купила старите му пантофи от тюленова кожа, така че на Бергман да не му мръзнат краката. Знаеш ли за колко се продадоха? На „Буковски“?

— Не — отвърна Бекстрьом и поклати глава. „От къде, по дяволите, бих могъл да знам това“, зачуди се той.

— Осемдесет хиляди крони — простена Йегура. — Осемдесет хиляди шведски крони — повтори той. — За няколко протрити кожени парчета, които се състояха предимно от изсъхнала пот от крака.

— Звучи прекалено — съгласи се Бекстрьом.

— Нека да си представим за миг, че Грета Гарбо му беше подарила тези същите чехли. Колко, мислиш, щяха да получат за тях ненаситните Бергманови наследници?

— Без съмнение повече — предположи Бекстрьом, въпреки че той съвсем слабо си спомняше Гарбо. „Не беше ли онова, мургавото момиче, което отишло в Холивуд и станало лесбийка?“

— Със сигурност един милион — въздъхна Йегура и поклати тъжно глава.

— Извинявай, един малък въпрос — каза Бекстрьом. — Защо ми разказваш всичко това? — „Какво стана с кафявия плик?“, питаше се наум той.

— За да разбереш същината — каза Йегура разпалено. — Какво значение може да има провенансът за цената — поясни той.

— Добре, това го разбрах — каза Бекстрьом. — Това, което не съм разбрал, е онзи, предишният собственик, за когото говореше. Кой е той?

— Ще стигна до това — каза Йегура. — Това, което ме насочи по следата, за сведение, беше един от онези предмети, които адвокат Ериксон беше получил като задача да продаде.

— И какъв беше той? — запита Бекстрьом. „Вероятно портретът на дебелия монах, когото хванали на местопрестъплението да бърка в буркана със сладко на нашия Господ“, предположи той.

— Един ловен сервиз за морска употреба — каза Йегура и кимна.

— Един какво? — попита Бекстрьом.

77

Един ловен сервиз за морска употреба беше насочил Йегура по следата. Пълен набор от дванайсет комплекта, който се състоеше от общо 148 части и беше произведен от императорската порцеланова фабрика в Санкт Петербург през зимата на 1908 година. От най-финия бял порцелан, украсен с ръчно изрисувани мотиви, изобразяващи различни морски птици от Балтийско море, подходящ също така и за лов. Истинско украшение за сервираната маса, очакваща участниците в ловуването за обяд след откриването на лова, а в конкретния случай беше сватбен подарък от руската велика княгиня Мария Павловна за бъдещия ѝ съпруг принц Вилхелм Шведски. Един изключително подходящ подарък за съпруг, който не само беше шведски принц по кръв, но и интересуващ се от лов офицер в Кралския шведски флот и запален рибар.

— Сватбата не била никак лоша, мога да те уверя — каза Йегура. — Шведски принц от династията Бернадот, който се свързва в брак с велика княгиня от династията Романов. Мария Павловна е братовчедка на последния цар на Русия, Николай II. Следователно е близка роднина на бащата на всички руснаци, както са наричали царя по онова време.

— Можеш ли да си представиш, Бекстрьом — продължи Йегура. — Шведски принц, който се жени за руска принцеса. Една жена от Русия, нашият отколешен враг, като династията Бернадот никога не е била близо до подобен брак през двестагодишната си история. Те са сключили брак на трети май 1908 година в императорския дворец в Санкт Петербург. Празненствата продължили цяла седмица. Може би не е толкова изненадващо, предвид факта, че разстоянието между Окелбу и Санкт Петербург не е малко — заключи Йегура, като кимна със сериозно изражение и се подкрепи със солидна глътка червено вино.

Макар че след това нещата не се развили толкова добре, според същия източник. Двадесет и четири годишният принц бил боязлив и слабохарактерен млад човек, доста неуверен в себе си, независимо от синята си кръв и златните си ширити, докато неговата осемнайсетгодишна съпруга била истинска малка „лудетина“, която яздела на мъжко седло, пушела цигари и обичала да се забавлява, като се пързаля на сребърен поднос по стъпалата на голямата вила в Кунглига Юргорден24, където те живеели.

За някакво брачно съжителство в действителност едва ли някога е ставало въпрос. На следващата година, след като се оженили, наистина им се родил син, но всъщност по всичко личало, че живеят живота си всеки по своему, и още през 1914 разводът станал факт.

— Това впрочем е първият път, когато някой от династията Бернадот се развежда — каза Йегура, а видът му беше толкова тържествено разочарован, колкото на който и да е дворцов репортер.

— Какво станало след това? — попита Бекстрьом с любопитство. „Нашият крал определено участва в историята.“

Различни животи в различни светове, според Йегура. Мария Павловна отначало се завърнала в Русия, работила в Червения кръст по време на Първата световна война и през лятото на 1917 година тя се омъжила повторно. Във връзка с революцията няколко месеца по-късно тя се преместила в Париж и по този начин, за разлика от много други в семейството ѝ, избягнала съдбата да бъде убита от болшевиките.

— В Русия така и не се върнала — каза Йегура. — Отначало тя живяла в Париж, а също така известно време прекарала в Ню Йорк. В средата за трийсетте, след като се разделила с втория си съпруг, тя се върнала временно в Швеция. През Втората световна война живяла в Южна Америка, в Буенос Айрес в Аржентина, ако не греша. Към края на живота си, тя починала през 1958 година, впрочем тя се върнала обратно в Европа. Последните години прекарала в Констанц в Швейцария, близо до сина си Ленарт и семейството му. Синът ѝ, от принц Вилхелм. За него без съмнение си чувал да се говори, нали? Той е този, който живял в Майнау, знаеш замъка с всички онези градини, които са отворени за широката публика. В продължение на много години той бил един от най-обсъжданите членове на династията Бернадот.

— Разбира се, естествено — каза Бекстрьом. Разкваси устата си със солидна глътка и изтри останалите капки с опакото на ръката си. — Кой не помни малкия Ленарт?

„Как, по дяволите, може човек да се казва Ленарт, ако е принц?“, недоумяваше той.

— Един живот в резюме — въздъхна Йегура. — Един изпълнен с превратности живот — добави той.

— Изпълнен с превратности? Какво искаш да кажеш? — попита Бекстрьом, който предпочиташе непроменливите стойности, а също и такива, които можеха предварително да се заприходят. Най-добре със солидна комисиона отгоре.

— Когато дошла в Швеция, тя била на осемнайсет години. Въпреки младата си възраст тя била една от най-богатите жени на света. Мария е, както казах, братовчедка на руския цар, който бил безспорно най-богатият човек в света по това време. Самата тя била далеч по-богата от цялата шведска династия и кралското семейство, взети заедно. Когато се омъжва за Вилхелм, руският цар решава тя да получи апанаж от три и половина милиона шведски крони. По това време тази сума съответствала на общата годишна заплата на десет хиляди шведски работници, а в днешни пари е приблизително четири милиарда долари. На година. Мария Павловна била невъобразимо богата. В сравнение с нея нейният съпруг бил изпаднал бедняк.

— Макар че тя, изглежда, му е правила купища подаръци — възрази Бекстрьом. — Като онзи ловен сервиз, например. Това не може да е било безплатно.

— Не, всъщност не — каза Йегура. — Сервизът далеч не е бил единственото, което тя му е подарила по време на престоя ѝ в Швеция. Общо взето, всички в обкръжението ѝ получавали скъпи подаръци и когато се премества тук, тя донася огромна покъщнина с големи количества от ценни предмети на изкуството и антики, най-вече антики. Почти всичко остава тук, след като тя се връща в Русия. Изглежда, не я е било грижа и по-голямата част от нещата останали най-вероятно при първия ѝ мъж, принц Вилхелм.

— А какво станало с него? — попита Бекстрьом. „Станало е от добре по-добре — помисли си той. — Четири милиарда на година. Бергман може да си завре старите пантофи от тюленова кожа отзад.“

— Принц Вилхелм бил творческа натура — каза Йегура. Той пишел книги, купища книги за какво ли не, от любовни стихотворения и текстове за песни, не на последно място и моряшки песни, до пътеписи. Освен това, той много се интересувал от правене на филми. Снимал филми по цял свят, най-вече в Швеция, разбира се, но има няколко филма от Африка, Азия и Централна Америка. През последните трийсет години от живота си той живял в имението си Стенхамар в Сьодерманланд. Починал през 1965 година и ако питаш мен, мисля, че е бил един много самотен човек, въпреки че е дружал с почти всички шведски интелектуалци, живели по негово време, с художници, писатели, музиканти. Като меценат и любител на изкуството, разбира се, но най-вече като техен колега. Той бил просто един от тях и в това отношение доста приличал на мнозина от роднините си от династията Бернадот. Най-известният от тях бил, разбира се, принц Еужен, художника, за когото сигурно си чувал.

— Чувал съм името — излъга Бекстрьом. — Но нека се върнем към принц Виле… онзи, който се оженил за рускинята с многото пари…

— Да, какво за него?

— Нямал ли е други жени, други деца? — попита Бекстрьом, на когото беше трудно да изостави онзи без съмнение много скъп ловен сервиз.

— Не — каза Иегура и поклати глава. — Към края на двайсетте той наистина среща нова жена, една французойка, но това е неофициална връзка и тя умира при трагични обстоятелства през 1952 година. Автомобилна катастрофа край Шернхув в Сьодерманланд, когато те били на път към неговия любим Стенхамар. Много трагична история. Принцът карал колата, а после така и не се възстановил.

— Вярвам го — каза Бекстрьом. — Бил е пийнал, разбира се.

— Попаднали в снежна буря — продължи Иегура, като прозвуча толкова тъжно, сякаш беше от семейството. — Принцът много внимавал с алкохола, ако това те притеснява — добави той.

— Мислех си за онзи ловен сервиз — настоя Бекстрьом.

„Другото съм го чувал преди“, помисли си той.

— Разбирам какво мислиш — каза Йегура. — Той определено е принадлежал на принц Вилхелм, така че в това отношение провенансът е съвсем ясен. За деветнайсет от двайсетте елемента, които адвокат Ериксон получил поръчка да продаде от името на тайния си клиент, може да се каже със сигурност или най-малкото с голяма вероятност, за да се изразя по-внимателно, че първоначално произхождат от Мария Павловна и че те са били част от покъщнината, която тя донесла със себе си в Швеция във връзка с нейния брак. Това били или подаръци за мъжа ѝ, или други предмети, нейни лични принадлежности, и те останали тук, когато тя се върнала в Русия. Доколкото проследих историята им, по всичко личи, че те са останали при принц Вилхелм, след като се разделили.

— Деветнайсет от двайсет — каза Бекстрьом с едва доловимо безпокойство в гласа.

— Именно — каза Йегура като наблегна на думата. — С единия от предметите положението е такова, че аз съм напълно убеден, че не може да е принадлежал нито на Мария Павловна, нито на тогавашния ѝ съпруг, принц Вилхелм.

— Откъде знаеш това? Какъв е проблемът? — попита Бекстрьом.

— Именно затова, приятелю, имам нужда от твоята помощ — каза Йегура. — Имам нужда от цялата помощ, която ти и твоят остър следователски ум можете да ми окажете. В това, че именно ти си получил задачата да стигнеш до дъното на убийството на адвокат Ериксон, виждам всъщност знак от нашия Господ. Мисля, че това може да е решаваща помощ за нас двамата.

78

С деветнайсет предмета от двайсет според Йегура нямаше неясноти относно хората, които ги бяха притежавали първоначално и кой ги беше придобил впоследствие, първо Мария Павловна, а след нея тогавашният ѝ съпруг принц Вилхелм. Това, което объркваше нещата, беше младият пияница Верешчагин и онази икона, или по-скоро подигравателен портрет, изобразяващ свети Теодор, когото той нарисувал с цел да оскърби тъста си на празника му. Определено не беше истинска икона, по-скоро обратното на мотива, който ръководи всеки истински иконописец. А именно чрез своето произведение да предаде християнското послание и да прослави нашия Господ.

Че иконата на Верешчагин е била пълната противоположност на това и че е била замислена като оскърбление срещу тъста му, човекът, който е издържал и него, и семейството му, е от вторично значение в по-широкия контекст. Съдейки по последиците, било е значително по-лошо. Едно почти революционно действие, което е предизвикателство както към Църквата, така и към държавата, богохулство, оскърбление, насочено към Бога и царя.

Когато скандалът станал публичен през лятото на 1899 година, във връзка с празнуването на рождения ден на тъста, последният незабавно разпоредил подаръкът да се върне на зетя. Отчаяната му млада съпруга взела със себе си децата и се премесила в дома на своите родители, докато самият Верешчагин напуснал Русия, за да се появи една седмица по-късно при радикалните си руски другари художници, които живеели в изгнание в Берлин, укривайки се от царската тайна полиция.

Едва през есента той се завърнал в Санкт Петербург, след като водил скиталческо съществувание във Франция, Германия и Полша. Съпругата му била тази, която в края на краищата го убедила да се завърне у дома при нея и трите им малки деца. Тя вече му била простила, баща ѝ никога нямало да го направи, а след още няколко месеца той вече бил мъртъв.

В навечерието на новата 1899 година Верешчагин умрял от преливане, докато празнувал настъпването на новия век в художествената академия в императорската столица, а за случилото се през предходната година било изписано доста още тогава. Лични писма, които се разменяш в рамките на семейството, между приятели и врагове, вестникарски статии и лека-полека се появили също така и есета по история на изкуството за Верешчагин и за скандала, който той предизвикал.

Месец преди смъртта си, той продал своя портрет, изобразяващ свети Теодор. Срещу обещание за мълчание, за невероятно добра цена и на един от конкурентите на своя тъст. На един англичанин, представляващ британска корабна компания, който правел големи сделки с руския император и който избрал да напусне страната още след първите вълнения в Санкт Петербург през 1905 година, да се прибере у дома в Англия и да започне работа в централния офис на корабната компания в Плимут.

За първи път иконата на Верешчагин е представена на обществеността във връзка с изложба в галерията „Тейт“ в Лондон, през есента на 1920 година, за изкуството като политическа проява в революционна Русия. Там тя отново предизвиква вълнения. Английските вестници писали за скандала, който произведението на изкуството предизвиква двайсет години по-рано, а в „Таймс“ дори публикуват подробно интервю със собственика на творбата. Понастоящем пенсионираният директор на корабната компания, сър Албърт Станхоуп, по различни причини избрал да говори значително по-подробно за художника пейзажист Верешчагин, отколкото за младия пройдоха, който спечелил международна известност, като охулил тъста си. Да оставим настрана това, че последният бил германец и точно толкова дебел, колкото гръцкия си първообраз, но тъй като войната сега била свършила, сър Албърт пожелал да зачеркне тази част от историята.

— Войната вече свърши и е време да загърбим миналото. И нека не забравяме, че Александър Верешчагин е бил първокласен художник пейзажист.

— Що се отнася до провенанса на портрета на свети Теодор, той може да се опредеш в детайли от създаването на творбата през 1899 година до Втората световна война — уточни Йегура. — Станхоуп е този, който го купува и го притежава до своята смърт през 1943 година. Когато картината напуска Русия 1905 година, Мария Павловна е само на петнайсет години и е напълно изключено някой от династията Романови да се е докосвал до творбата, напълно изключено е.

— А след това — настоя Бекстрьом. — Какво се е случило с нея, след като собственикът на кораби починал?

— Била е продадена на търг от неговите наследници. На търг на фирмата „Кристис“ в Лондон през есента на 1944 година. Тогава била продадена за сто и двайсет лири стерлинги, което все пак била добра сума по това време, особено като се има предвид войната, която е бушувала в Европа. В същото време, разбира се, това е само малка част от цената, която достигнала, когато минала под чукчето в „Сотбис“ само няколко месеца по-късно.

— Значи, следите на картината изчезват по време на Втората световна война, през есента на 1944 година — заключи Бекстрьом и се почеса по закръглената си брада.

— Да, във всеки случай не е известно да се е появявала на други изложби или търгове.

— И какво се е случило след това? Кой я е купил? — Бекстрьом кимна подканящо към своя домакин.

— Нямам никаква представа — отвърна Йегура. — Както вероятно вече си разбрал, аз и моите сътрудници проведохме различни проучвания в това отношение. Между другото, моят английски контакт прерови каталозите на „Кристис“ от есенните търгове на 1944 година. Купувачът заплатил за картината в брой. Името му липсва. Има обаче забележка, че той иска да остане анонимен.

— В брой? Загадъчно — каза Бекстрьом. „Много загадъчно“, помисли си той.

— Ами да — съгласи се Йегура и сви рамене. — Цената не била толкова стряскаща и мнозина от купувачите предпочитали да процедират по този начин. Не правят изключение и много от колегите ми, които се занимават с изкуство, трябва да знаеш.

— И така минават седемдесет години, преди тя отново да се появи. Тук в Швеция, в дома на адвокат Ериксон, който получава задачата да я продаде от името на неизвестен клиент.

— Да, това определено е хубаво резюме.

— И ти нямаш макар и най-бегла представа къде е се е намирала междувременно? Искам да кажа, че по всичко личи, че този, който я е притежавал, трябва да е бил някой швед. Защо, в противен случай, би се озовала тук?

— И аз така смятам — каза Йегура. — И така, ще можеш ли да ми помогнеш с този малък детайл, за което ще ти бъда много задължен?

— Нашият барон е този, който я продава миналата пролет. От името на адвоката. Имало ли е още нещо, което той е продавал на същия търг? — „Това благородно гейче изглежда е затънало до ушите в тази история“, помисли си той.

— Имаше три неща от продаваната колекция, които Ериксон искаше да бъдат оценени — каза Йегура. — Гореспоменатата икона плюс ловният сервиз за морска употреба, който явно ти направи дълбоко впечатление. Третото беше една запалка за пури. Тя също беше произведена в Санкт Петербург в началото на двайсети век, ако се съди по печатите. От друга страна обаче, по нея нямаше никакви надписи или други подобни, въз основа на които да бъде свързана с принц Вилхелм. Ако питаш мен, почти сигурен съм, че принц Вилхелм и нея е получил от Мария Павловна. Освен това тя е изработена от един от най-известните бижутери в историята, който е работил в Санкт Петербург по онова време. Името му е Карл Фаберже и той е бил придворен бижутер на императора. Чувал си за него без съмнение нали?

— Каква е била цената на запалката за пури? — попита Бекстрьом.

— Не помня точно, приблизително сто хиляди на търга, с такова впечатление съм останал. Нищо кой знае какво и приблизително същата сума, за която първоначално е била закупена, ако отчетем изменението на стойността на парите с годините. Има много такива неща от онова време. Една запалката за пури е била почти задължителен аксесоар във всеки добре оборудван кабинет. Да оставим настрана това, че тази е струвала повече от останалите — каза Йегура и сви рамене.

— А какво се е случило с онзи сервиз? — попита Бекстрьом. — Ловният сервиз, колко е получил за него?

— Сервизът, та сервизът — каза Йегура и поклати глава. — Много мрачна история, истинска злочестина.

— Разкажи ми — помоли Бекстрьом.

79

Според Йегура ловният сервиз бил истинска злочестина, когато бил продаден на търг малко над сто години, след като излязъл от порцелановата фабрика в Санкт Петербург. Като нов със сигурност би имал цена от повече от десет милиона шведски крони. Ненадминато занаятчийско произведение за времето си и с такъв провенанс. Подарък от руска велика княгиня на шведски принц. Династията Романови и династията Бернадот в една и съща чиния.

Но не и когато го продадоха, понеже тогава всичко, което беше останало от него, напомняше тъжни останки от някогашния ловен сервиз за морска употреба от 148 части.

— Определено не лош подарък дори за един млад принц, който току-що е бил назначен за лейтенант в Шведския кралски флот и командващ торпедния кораб „Кастор“ — каза Йегура, който очевидно имаше усет и за романтичните подробности.

— Но сега от него бяха останали само 39 части — продължи той. — Коя нащърбена, коя напукана. Супени чинии, продълговати канички за сос и малки чинийки във възхитителна комбинация. Не изглеждаше да е имало някаква система в това чупене на порцелан, което вероятно са предприели. Така че това е една много тъжна история — заключи Йегура и въздъхна толкова дълбоко, сякаш говореше за неотдавна заминал си скъп близък.

— Дали не го е взел със себе си на борда? На онзи торпедоносец, с който е плавал. Вероятно го е настигнала буря или нещо подобно, искам да кажа — предположи Бекстрьом, който в този момент беше склонен да приеме всяко предположение, което би помогнало да се поставят парчетата на мястото им. — И изцяло притежание на шведския кралски двор.

— При цялото ми уважение, много ми е трудно да го повярвам. Първо, едва ли са имали място за него и второ, Вилхелм силно се е интересувал от изкуство. Освен това той е бил много здравомислещ и предпазлив човек, когато става въпрос за неща като това. Така че тази мисъл едва ли някога го е спохождала.

— Разбрах — отвърна Бекстрьом. — Заради състоянието, в което е бил сервизът, той не е представлявал никакъв интерес за теб, така ли?

— Не, наистина не. Не и за малко над половин милион, във всеки случай — каза Йегура. — Така че той без съмнение е отишъл при някои от всички онези руски олигарси, които не се интересуват от такива подробности като цената на разните предмети.

— Ти обаче купи иконата, нали?

— Да — отвърна Йегура. — Което беше много неочаквано, когато Ериксон се появи и показа нейни снимки две седмици по-късно. Когато го попитах до кого се е допитал, за да му оцени произведението, естествено, вече почти се досещах за отговора.

— Но ако си мислил, че тя не принадлежи към нещата, които Виле е получил от рускинята, не разбирам добре защо все пак си я купил?

— Както скъпият ми брат със сигурност знае, аз живея от търгуване с изкуство — каза Йегура с примирителна усмивка. — Освен това имах заинтересован купувач. Стар мой приятел, който прояви интерес към тази картина. Толкова заинтересован беше, че той се обади на мен, а не обратното. Той все още обмисля този въпрос, въпреки че едва ли парите го възпират, така че тя все още се намира сред моите наличности. Това, в случай че ти проявиш интерес, Бекстрьом. И тъй като си приятел, можеш да я получиш на съвсем приятелска цена. Какво ще кажеш за един малък десерт впрочем? Тортата от целувки на Оскар И. Може би ще мога също така да те изкуша с хубав портвайн с десерта?

— Конякът би бил достатъчен — каза Бекстрьом. „За кого ме взема той? Само вещиците пият портвайн. И такива полувещици като Йегура“, помисли си той.

— Знаеше ли, между другото, че Оскар II, човекът, на когото кръстили тортата от целувки, е дядото по бащина линия на принц Вилхелм? Също така той е бил този, който се е свързал с руския цар, Николай II, и му предложил неговият внук да се ожени за Мария Павловна. Като начин да се заздрави връзката между двамата отколешни врагове Швеция и Русия. За да прекъснем най-накрая нашите лоши исторически традиции. Ние живеем в малък свят, приятелю. Много малък свят.

„Това какво общо има с моята торта от целувки? — помисли си Бекстрьом, който само изръмжа в знак на съгласие. — Йегура има уникалното умение да говори за всички неща на света, които нямат нищо общо с темата на разговора.“

— Тази колекция, за която говорим, колко струва тя? Имам предвид общата стойност? — попита Бекстрьом, който държеше на съществените неща.

— Петнайсет икони, два комплекта от сребърни прибори, запалката за пури, сервизът, общо деветнайсет предмета, а след като се продадат и останалите картини, ще се получат някъде около малко над четири милиона — каза Йегура.

— Това са доста пари — заключи Бекстрьом.

— Вярно е — съгласи се Йегура. — Но за последния предмет в колекцията ще кажа, че той е напълно безинтересен.

— Що за предмет е той? — попита Бекстрьом. „Двайсетият предмет в колекцията.“

— Тъкмо си мислех да обсъдим този въпрос, но преди това… ако ме извини моят брат… ще използвам възможността да посетя заведението и да измия ръцете си, докато чакаме заслужения си десерт — каза Йегура и махна с дългите си, тънки пръсти. — Докато на спокойствие му се наслаждаваме, мисля най-накрая да преминем към основната причина, поради която исках да се видя с моя брат.

„Крайно време беше — заключи Бекстрьом и кимна. — Време за наистина големия кафяв плик.“

Йегура, изглежда, държи на личната си хигиена — помисли си Бекстрьом, когато домакинът му се върна десет минути по-късно. Едно рутинно източване на водата обикновено отнема най-много минута. Всичко, което се изискваше, беше да се оправи налягането и той лично уреждаше тази подробност всяка сутрин и всяка вечер, независимо дали беше необходимо или не. За щастие, той не беше останал на сухо, тъй като междувременно му донесоха един голям коняк, докато чакаше. Освен това Йегура беше взел чантата със себе си, когато тръгна към тоалетната, така че да надзърта в нея, за убиване на времето, беше изключено.

— Предполагам, че знаеш историята за носа на Пинокио, Бекстрьом — каза Йегура. — Приказката за малката кукла от дърво, чийто нос започвал да расте веднага щом излъжел.

— Да, въпреки че това никога не се случва по време на работа — каза Бекстрьом. — Ако носовете на тези от моята работа започваха да растат в момента, в който излъжеха, аз също нямаше да съм необходим там. И това се отнася за всички, за сведение. Бандитите, така наречените жертви на престъпления и моите така наречени колеги. Всички лъжат през цялото време, за всичко, което им дойде наум. Без носовете им да помръднат и с милиметър дори — заключи Бекстрьом и кимна угрижено.

— Толкова ли е зле положението? — каза Йегура и се усмихна мило.

— По-лошо дори, ако питаш мен — отвърна Бекстрьом, който започваше да се възмущава от всички лъжи и измами, лукавство и лицемерие, които обграждаха един честен човек, който просто се опитваше да върши работата си.

— Приказката за Пинокио — продължи Йегура, който по-скоро звучеше, сякаш мислеше на глас. — Пинокио означава „борово око“, знаеше ли това, Бекстрьом? Италианската приказка за бедния майстор на кукли Джепето, който издялал една кукла от пиниево дърво, представляваща малко момче на име Пинокио, и как куклата внезапно оживява и как носът на Пинокио растял всеки път, когато той излъжел. И чак когато спира да лъже се превръща в истинско момче. Тази приказка ние всички сме я слушали, когато сме били деца.

— Така е — съгласи се Бекстрьом. — Вярно е това, което казваш, и в моята работа би било безспорно много полезно. Но за съжаление никога не съм ѝ вярвал. „Дори когато тичах по къси панталони“, допълни наум той.

— Авторът на приказката за Пинокио е италианец. Карло Лоренцини. Той бил писател, журналист и политик от средната класа, живял във Флоренция, и когато написал тази история, я публикувал под псевдонима Карло Колоди. Първите глави излезли като сериал в един вестник, публикували ги през 1881 година и последната глава в историята за Пинокио, в която той спира да лъже и се превръща в истинско момче, била издадена през 1883 година. Всичко около четирийсет глави за съдбата и приключенията на Пинокио. Самият Колоди умира през 1890 година. Историята за Пинокио много скоро е преведена на…

— Всичко това го знам — прекъсна го Бекстрьом. „Ето, пак: говори, и говори, и говори.“

— Да…

— Знам всички тези неща — увери го Бекстрьом. „Как може човек да спре този досадник?“, питаше се той.

— Само че истинската история за носа на Пинокио не си я чувал — каза Йегура, като същевременно сниши глас и се наведе напред.

— Истинската история? — „Тоя да не би да е пиян“, помисли си Бекстрьом. Въпреки че само се лигавеше с червеното си вино цяла вечер.

— Истинската история за носа на Пинокио — повтори Йегура. — За онзи път, когато носът на Пинокио за малко да промени цялата история на човечеството. Тази не си я чувал, нали?

„Какви, по дяволите, ми ги плещи този. Истинската история за носа на Пинокио?“

80

— Истинската история за носа на Пинокио, тази, която едва не промени цялата история на човечеството, ако беше приключила по различен начин от този, по който всъщност е приключила, нея не си я чувал — каза Йегура, докато въртеше чашата си с портвайн между дългите си, тънки пръсти. — Сега обаче ще ти я разкажа и предполагам, разбира се, че това, което ще ти кажа, ще си остане между теб и мен.

— В това отношение можеш да си напълно спокоен — увери го Бекстрьом и отпи солидна глътка коняк, тъй като от изражението на Йегура вече беше разбрал, че разказът може да се проточи.

Истинската история за носа на Пинокио се разиграла в двора на последния руски цар, Николай II, Санкт Петербург, между есента на 1907 и лятото на 1908 година. Като всички хубави истории и тя имала двама ясно обособени главни герои. Всички останали, който се появяват в тази история, са второстепенни персонажи, същественото е това, което се разиграва между нашите двама главни герои.

Първият от тях е млада жена, италианка, Анна Мария Франческа ди Бионди. Тя е на двайсет и четири години, когато започва нашата история. Анна Мария е родена и израснала във Флоренция, където тя също така прекарва годините на младостта си, като изключим кратките ѝ пътувалия в чужбина до Франция, Гърция, Австрия, Швейцария, Германия, Полша и царска Русия. Около двайсет кратки пътувалия за един живот от също толкова години. До тук нищо необичайно за една жена с нейния произход и потекло. В мислите си обаче тя е винаги на път. Анна Мария Франческа ди Бионди е много талантлива жена и в мислите си тя е свободна да пътува, където поиска, да прави това, което иска и с когото иска.

Реалността, в която тя живее своя живот, поставя обаче други, по сурови ограничения. Анна Мария Франческа ди Бионди е дъщеря на италиански маркиз, който живее живота си при същите условия като нея, поставени от традицията, която произтича от родословието и кръвта, свързваща социално привилегированите родове. Баща ѝ е образован мъж, езиковед и професор в университета във Флоренция, но в определен, относителен смисъл той не е богат и по-скоро икономическото му положение, отколкото свободната му воля, го принуждава да допринася за собствената си и семейната издръжка, работейки като преподавател в университета. Ако имаше възможност да избира, той определено би избрал живота, който сега само въображението му можело да му предложи. Предпочитал покоя в собствената си библиотека пред компанията на своите колеги и на студентите си. В същото време не страда особено от факта, че действителността около него, независимо каква е тя, никога нямало да може да се сравни със случващото се в главата му, а че Анна Мария Франческа е тази, която той най-силно обича от всичките си шест деца, изглежда не е необходимо да се споменава.

Анна Мария има също и майка, една както добра, така и образована жена, която разпределя времето си между практическите подробности, отнасящи се до семейството ѝ, и благотворителната работа за Църквата в паството на флорентинската катедрала. Това, че след настоящото кратко описание, ще изберем да я оставим настрана за момента, няма нищо общо с нейната личност, нито пък с нещата, с които се занимава. Единствената причина е, че тя не представлява интерес, когато става дума за истинската история за носа на Пинокио. Затова пък по-голям интерес представлява нейната майка, бабата на Анна Мария Франческа, която е с руско потекло и е живяла в една и съща къща с Анна Мария през всичките години на детство ѝ и която също така е елементарното обяснение защо Анна Мария говори гладко и руски.

Бабата на Анна Мария е дъщеря на руски благородник и генерал, който се е бил срещу Наполеон сто години по-рано. Генералът прогонил френския потисник от свещената земя на матушка Русия, гонил го от Москва чак до Европа, избил хиляди от неговите войници, когато те се готвели да прекосят реката Березина, разгромявал го при няколко битки и сражения в Полша и Австрия. Когато узурпаторът бил повален на земята, генералът също останал в тази Европа, която тъкмо бил освободил от френския тиранин. Отначало като посланик на царя в Австро-Унгария, а към края на живота си, като негов дипломатически пратеник в Светия престол в Рим. Генералът живее в Италия до деня на своята смърт и когато той, след трийсет години служба зад граница, е върнат у дома от Ватикана в Санкт Петербург, то е, за да бъде погребан с всички възможни почести и в присъствието на самия цар.

Една от многобройните му дъщери обаче остава в Италия. Тя се омъжва за един италиански граф и една от нейните дъщери двайсет години по-късно ще сключи брак с човек на науката от Флоренция, който също така е маркиз. Маркизът освен това е много добър човек и единственият укор, който съпругата му може да му отправи, е, че той може би посвещава повече време на своите собствени мисли, отколкото на практическите обязаности, които животът изисква от един истински мъж и глава на семейство.

През лятото на 1907 година семейство Ди Бионди бива посетено в голямата къща във Флоренция от далечен роднина на бабата на Анна Мария. Именно нея идва да види той. Поне така излиза, ако се вярва на писмото, което той е написал на главата на семейството, маркиза, преди да пристигне. Той се нарича принц Сергей, член е на голямата династия Романови, далечен роднина на царя и като всички останали в семейството, той също е невъобразимо богат. Освен това е лош руснак. Лош в този смисъл, че предпочита да прекарва по-голямата част от живота си в Европа, докато неговият управител се занимава с огромните му имения в Русия. Чак от Карелия на север до Баку на Каспийско море на юг.

През онова лято той пристигнал в Италия на едно от своите многобройни образователни пътувания и за кой ли път подред, вече бил забравил дали изкуството, музиката или културата са го довели там. Изкуството, музиката, културата, но за да бъдем честни, трябва да споменем също така жените и храната. Най-вече жените и когато за първи път вижда Анна Мария, той изгубва ума и дума.

Принц Сергей е почти трийсет години по-стар от Анна Мария, а разстоянието между Флоренция и неговия дворец в Санкт Петербург е пет хиляди километра. От израза в очите ѝ той вече е разбрал, че това няма да бъде някакво решаващо препятствие. Друг е проблемът. Това е бъдещият му тъст, който не може дори да допусне мисълта неговата обичана дъщеря да го напусне заради един руснак, който е толкова стар, колкото и той самият, и да замине да живее в друга страна. Да живеят друг живот в един различен свят, живот, съвсем различен от този, който съществува в неговото въображение, както би установил, ако се замислеше по-дълбоко, което той за щастие не направил.

За принц Сергей, от друга страна, несведущият бъдещ тъст е човешки проблем от този вид, който той е свикнал да разрешава. Това е неговата друга страна. Принц Сергей е сложна натура. Човек, който истински обича изкуството, културата, музиката, храната и не на последно място жените, като в същото време е практичен човек. Той отлага по-нататъшното си пътуване и остава във Флоренция през цялото лято, като се посвещава, в най-строга тайна, на ухажването на Анна Мария и най-вече на изграждането на планове за бъдещето. Около месец по-късно той е изпълнил тази задача и може да представи подробно предложение на маркиза, което последният най-накрая приема и дори дава своето одобрение. В пълно неведение за това, кой е той и за какво всъщност става въпрос.

Любимата баба на семейството изразява силно желание за последен път да посети Русия, откъдето са корените ѝ, така че тя е тази, която поема инициативата. От друга страна, тя е вече на години и необходимостта от един близък и по-млад роднина, който да я придружава в пътуването, определено си струва да бъде обмислена. Тя лично би предпочела това да е Анна Мария. Анна Мария впрочем би се съгласила с най-голямо удоволствие по същите причини като обичната ѝ баба, а именно, че желае да потърси руските си корени. И така, остават само практическите приготовления, които принц Сергей следва да изпълни до последната подробност и изцяло съгласно волята на маркиза. Как другояче би могъл да постъпи? Да се противопостави на всички тези подразбиращи се желания, изразени от хора с благородно потекло — скъпите му италиански роднини.

Той вече е намерил компаньонка за възрастната баба, възрастна почтена дама, която да придружава Анна Мария Франческа, както и камериерка за всяка от двете. Що се отнася до компанията като цяло, това следва естествено от височайшата му персона и естеството на дейността, адютантът на Сергей, неговият личен секретар, трима лакеи, двама телохранители и обичайните половин дузина прислужници и ратаите, които да перат дрехите и носят тежкия багаж. Разбира се, също и самият принц Сергей.

В края на август отпътуват с влака от гарата във Флоренция. Пътуването до Санкт Петербург ще отнеме три седмици, тъй като те не бързат и спират по пътя веднага щом почувстват желание да направят нещо друго. Компанията разполага с три собствени вагона. За възрастната баба, Анна Мария Франческа, принц Сергей и най-близката му прислуга. Един вагон за останалата част от персонала и един за общия им багаж. Анна Мария Франческа е взела със себе си десет куфара за собствени нужди, със седем повече, отколкото било замислено първоначално, и това само заради Сергей, който прекарал последната седмица да я придружава във всички магазини, за да ѝ купи още някоя дреболия, която ѝ била безспорно необходима преди пътуването.

Принц Сергей е този, който слага началото на тази история, в драматургично и белетристично отношение той е този, когото обикновено наричаме „осъществител“, и причината той да го направи „осъществимо“ няма нищо общо с истинската история за носа на Пинокио. Неговите мотиви били много лични, а намеренията му по-благородни, отколкото би могло да се предполага, че съществуват у един истински мъж като него. В онези части от историята, в които се разказва за любовта му към Анна Мария, тя също ще завърши щастливо за всички, които участват в нея. За Анна Мария Франческа и за него самия, за бабата и майката на Анна Мария, за нейните петима братя и сестри, както и за обичния ѝ баща.

Не на последно място за обичния ѝ баща. Наистина ще мине близо една година преди тя да се върне във Флоренция, което е няколко месеца повече, отколкото Сергей му е споменал, когато бащата им дал своята благословия преди отпътуването. За това, че на път към Флоренция те също така използвали възможността да се оженят тайно, той научава от телеграма, която пристига в дома му само една седмица преди тях, и ще мине още месец, преди той да разбере, че тя чака дете. И все пак, когато те слизат от влака, той вече им е простил, и на двамата, и ги посреща с отворени обятия.

Какво друго би могъл да направи? Дъщеря му е по-красива от всякога и в очите ѝ той вижда, че животът, който тя сега живее, е по-близо до нейните представи от онзи, който е живяла, преди да замине една година по-рано.

Анна Мария Франческа ди Бионди е една много красива млада жена. Далеч по-красива от всички останали жени, които принц Сергей е срещал през живота си. Тя е много талантлива жена, която говори няколко езика. Освен това е изключително музикална. Има красив глас, едновременно мек и плътен мецосопран, който без видими усилия покрива целия регистър, който изпълнението на избраното от нея произведение изисква. Тя свири на няколко инструмента и може, когато е необходимо, с най-голяма лекота да си акомпанира както на пиано, така и на китара и мандолина.

Тъй като Сергей обещал да я представи в царския двор, тя също така носи със себе си подаръци от родината си за децата на императора. Ветрила от най-тънката оризова хартия, шалчета от най-фината италианска коприна, изкусно изработени венециански маски за пролетните балове, дарове за четирите дъщери Олга, Татяна, Мария и Анастасия.

За малкото им братче Алексей, бъдещият цар, който бил само на три години, тя обаче носела един по-личен дар. Общо около четирийсет броя от флорентинското списание „Джорнале ди бамбини“, излезли между 1881 и 1883 година. Приказката за Пинокио, цялата богато илюстрирана история за малкото момченце, чийто нос започвал да расте, веднага щом излъжело. Приказката от нейното собствено детство, която обикнала, когато била точно толкова голяма, колкото Алексей. В мислите си започвала да му я чете на глас, дълго преди да слязат от влака на гарата в Санкт Петербург.

Алексей, бъдещият цар, който е другият главен герой в истинската история за Пинокио и неговия нос.

81

„Какъв невероятно досаден кучи син“, отсъди наум Бекстрьом, като този, когото имаше предвид, беше неговият домакин Йегура, който изглеждаше обсебен от думите, леещи се като неспирен поток от добре смазаната му уста.

„Един обикновен полски амбулантен търговец си е чист аутист в сравнение с този човек“, продължи мислите си Бекстрьом, а що се отнася до трудната дума, той я беше научил на една от онези полицейски конференции, които имаше обичай да посещава веднага щом се зададеше краят на седмицата. Понякога той самият я използваше по време на разпити с бандитите, които държаха устата си затворена през цялото време. Няколко пъти това дори проработи, тъй като бандитът се опитваше да разбере какво е това вербално посегателство, на което разпитващият го току-що го е подложил, и отваряше устата си единствено по тази причина. Макар че с Йегура беше точно обратното и усилията му отиваха на вятъра, защото без значение какви слова подбираше, не можеше да се вреди да каже и думица.

Затова през последните петнайсет минути той просто слушаше с половин ухото, като обръщаше внимание предимно на коняка си и се опитваше да се съсредоточи върху кафявия плик, който, естествено, в по-малка или по-голяма степен му беше обещан. Въпреки че в действителност той би следвало да благодари за храната, да стане и да си излезе от там. Вместо това беше яхнал куция охлюв и очевидно се движеше в обратната посока на тази, която водеше към целта. Жертва на своята прекомерна толерантност и искрено желание винаги да угоди на всички, които искаха това от него, помисли си Бекстрьом, който вече започваше да чувства леко раздразнение от начина, по който Йегура го използваше.

— Има ли нещо, което да не ти е ясно до момента, Бекстрьом? — попита Йегура и му хвърли един поглед, който беше малко прекалено критичен, за да се понрави на Бекстрьом.

— Може би само това кога би дошъл до съществената част — отвърна Бекстрьом. — Аз наистина не съм планирал нещо друго за тази вечер, но…

— Ще стигна до нея, скъпи приятелю — прекъсна го Йегура и го потупа приятелски по ръката. — Скоро ще стигна до същината и затова е важно да слушаш внимателно, защото сега отделните части започват да се сглобяват.

82

Анна Мария и баба ѝ били настанени в двореца на принц Сергей на брега на река Нева в Санкт Петербург. На пет минути с кон и карета от Александровския дворец, където царят и семейството му по това време на годината прекарвали по-голямата част от времето си. Накратко можем да кажем, че те не са имали премеждия по време на десетте месеца, докато живеят там. Двеста стаи и повече от сто прислужници, както и апартаментът, с който Анна Мария Франческа разполага за себе си и за прислужницата си, се състои от шест стаи и се намира непосредствено до покоите на принц Сергей. Достатъчно голям е, има дори една стая в повече, отколкото действително ѝ е необходимо, тъй като тя от известно време прекарва нощите си в личната спалня на принц Сергей.

Бабата на Анна Мария, от друга страна, живеела в другия край на къщата заедно с прислугата си и ако татко маркиз само знаеше за това разпределение, щеше обезателно да се изненада и обезпокои. Но как ли би могъл да допусне макар и мисъл за подобно нещо, след като се намирал на другия край на Европа и писмата, които пристигат няколко пъти в седмицата от дъщеря му и възрастната ѝ баба, не споменават и думица за подобни тривиалности.

В замяна на това те разказват за други неща, доста извисени над ежедневието. По-специално за това колко добре се грижат за тях, за гостоприемството, което проявяват към тях, и че Анна Мария Франческа само след две седмици е била представена в царския двор. Основното са истории от императорския двор. За това как Анна Мария вече прекарва няколко дена в седмицата в Александровския дворец като компаньонка на четирите царски дъщери.

А и не само като компаньонка, впрочем. Тя също така е и тяхна учителка по музика, преподавател по чужди езици и разказвач на приказки от далечна Италия, която, особено по това време, през есента, когато тъмнината и студът обгръщат Санкт Петербург, разпалва въображението им за друг живот. Един по-щастлив, по-топъл и по-светъл живот от този, който ги очаква у дома, по време на дългата руската зима.

Освен това тя е толкова красива, тяхната собствена Анна Мария Франческа, с тъмната, мека, къдрава коса, с искрящите си очи и голямата си усмивка. Тя е водещата във всичките им лудории и игри, в които ветрилата, копринените шалчета и маските, които им е донесла, идват съвсем на място. Всички обичат Анна Мария Франческа, от голямата сестра Олга, която е на дванайсет, до малката Анастасия, която тъкмо е навършила шест, и само след една седмица те изведнъж получават неочаквано посещение.

Това е малкото им братче Алексей, който е застанал на вратата, а от двете му страни двама големи и мълчаливи мъже в казашки униформи. Едно малко момче на три години, което е облечено в синьо моряшко костюмче с дълги панталони. Единият от казаците държи малка балалайка в огромната си длан, а малкото братче хвърля на сестрите си властен поглед. Махва им с малката си ръка да напуснат стаята, така че той да остане насаме с италианската им компаньонка.

„Колко дебеличък изглежда, независимо че е толкова кльощав в лицето“, помисля си Анна Мария Франческа с изненада, като става от рояла, на който седи, навежда глава и прави дълбок реверанс пред бъдещия цар.

Чак късно вечерта тя узнава тайната, която никога не споменават извън семейството.

— Той е хемофилик — обяснява Сергей. — Наследил е болестта от майка си. Но дебел не е. От дрехите му е. Натъпкани са с подплънки.

За да го предпазват, са пришили дебела подплата от вътрешната страна на всичките му дрехи. Дори най-малкото кръвотечение би могло да го убие, защото е почти невъзможно да се спре кървенето.

— Едно падане, удар или сблъсък, дори ожулено коляно може да причини смъртта му. Миналата зима случайно се спъна в една маса и лежа цяла пролет с тежки вътрешни кръвоизливи — обяснява Сергей.

— Cara mia, mia cara, много тъжна история — въздиша Сергей, докато я гали с пръсти по бузите и челото. Сега, когато той лежи до нея, би предпочел да говори за нещо друго. Изпълнен с живот, той дори не иска да мисли за смъртта.

Алексей е на три години, когато се запознава с Анна Мария Франческа ди Бионди. Петдесет години по-млад от своя роднина Сергей. Предвид разликата във възрастта и човешките действия, които се обуславят от това, неговото сърце е изпълнено със същите чувства, като това на Сергей и само седмица след първата им среща той вече седи в скута на Анна Мария, положил глава на масивната ѝ гръд, докато тя му чете на глас за едно малко момченце, чийто нос започвал да расте веднага щом то излъжело.

Анна Мария превежда на руски, докато чете, вплита и италиански думи, обяснява какво означават, показва и сочи всички картинки. Когато приказката свършва, тя нежно погалва нослето на самия Алексей, а той се усмихва и се притиска до топлото ѝ тяло. Това топло, меко тяло, което ухае така прекрасно.

Алексей е като преобразен. Престанал е да се пързаля по лъскавия под, спрял е и да тича по коридорите и залите, без дори да се замисля какво може да се случи, ако се препъне, не се катери вече по дърветата в парка. Всички тези дървета, от които и най-малката брезичка може да отнеме живота му, неговият и този на придружителя му, ако той случайно падне от нея.

Вместо това той седи притихнал в скута на Анна Мария, докато тя му чете, или седи сериозен до нея пред рояла, докато тя му помага да намира верните клавиши, и се залива от смях всеки път, когато тонът е толкова фалшив, че дори той го усеща веднага. Малкият Алексей е като преобразен и баща му, цар Николай II, отбелязва със задоволство това, което вижда. От разстояние, разбира се, три стаи по-нататък в големия апартамент срещу реката отвън. Така той може да ги наблюдава, без те да го виждат.

Всеки нов ден е не само подарък от живота, той също така носи надеждата, че синът му ще преживее детството, което всеки момент може да отнеме живота му. Ден по ден, миг по миг, докато най-после порасте достатъчно, за да разбере ограниченията, по силата на които живее. Докато стане достатъчно голям, за да може да поеме тази Русия, която ще наследи от баща си.

Дали пък музиката, песните и приказките няма да са тези, които ще спасят неговата любима Русия?, пита се Николай. Няма да е толкова чудно, като се има предвид какво е съхранило руския народ в продължение на петстотин години. Всички тези войни и най-вече онзи генерал, прадядото на италианката, която седи на пейката, облечена с кадифе, пред рояла в голямата музикална зала на Александровския дворец и се опитва да научи малкия му син да свири на балалайка.

Да, той мисли и за прадядо ѝ. Старият генерал, който е служил на дядо му Александър I. Героят от Березина, който язди начело на императорския драгунски полк, черен жребец, сабята насочена напред. Точно както е направил на голямата картина с батална сцена, която виси в галерията на втория етаж.

Вероятно той си е помислил за него също така преди няколко месеца, когато следобеда се върна от езда в парка. Когато влезе в преддверието на голямата мраморна зала на партерния етаж на двореца, той веднага забеляза братовчедка си Мария Павловна, която седеше върху сребърен поднос на най-горното стъпало на стръмното стълбище. На коленете ѝ се намираше единородният му син, бъдещият цар Алексей. Видя как Мария се улови за ръба на най-горното стъпало, оттласна се и те полетяха надолу по стълбището. Той не само го вижда, но го и чува. Трясъците от подноса по всяко следващо стъпало, по което преминаваше, трясъците, които стават все по-силни и по-силни и все по-бързи и по-бързи. Как Мария Павловна и Алексей пищят от опиянение, докато се спускат.

Този път всичко свърши добре. Макар че пазителите на Алексей стояха слисани отстрани и само гледаха. Макар че той самият стоеше като вкаменен, без да може да помръдне, без да може дума да отрони, за да спре това, което става точно пред очите му. Този път всичко свърши добре, само че той очевидно не можеше да се довери дори на една близка роднина, която освен това беше голяма жена и която щеше да навърши осемнайсет години напролет и да се омъжи за шведски принц.

Чак след това дойде промяната. Когато музиката, песните и приказките станаха част от живота на детето му. Неразривно свързан с тяхната италианска компаньонка и учителка, Анна Мария. Това е и моментът, когато му идва идеята за великденския подарък, който той ще направи на Алексей. Една съвсем логична и подразбираща се от само себе си идея, като се има предвид какво се случва около него и в неговата собствена глава. Подарък, който може да струва толкова, колкото и инкрустираните с диаманта яйца от злато, които той по традиция подарява на съпругата си и на майка си за големите празници през годината. Подарък, който по бегла преценка може да струва всякаква сума, ако успее да подсигури имперския трон и да спаси своята мила Русия.

— Вероятно се питаш какъв ли е бил той? — попита Йегура и погледна госта си с любопитство. — Подаръкът имам предвид, който царят щял да направи на своя син хемофилик.

— Да, изгарям от любопитство — въздъхна Бекстрьом и погледна часовника си. „Пия един последен коняк и тегля майната на всичко“, реши той.

— Музикална кутийка — отговори Йегура. — Само че не някаква обикновена музикална кутийка, а такава, на която няма подобна в нашата човешката история.

„Музикална кутийка — помисли си Бекстрьом. — Къде ли съм го чувал това?“

83

Музикална кутийка, но не някаква обикновена музикална кутийка, а такава, подобна на която не била изработвана в цялата човешката история. Йегура, изглежда, също така знаеше за нея доста неща, които си заслужаваше да се разкажат. Беше му отнело известно време и няколко пъти се беше отклонявал от пътя, преди да се добере до самата музикална кутийка.

Бекстрьом почти се беше примирил. Беше изпил още един коняк, облегна се на стола и се опита да не слуша повече. Какъв избор имаше? Да пъхне ръката си в чантата на Йегура, да измъкне кафявия плик и просто да се махне беше немислимо.

— Слушам — отвърна Еверт Бекстрьом.

Карл Фаберже бил бижутер в Санкт Петербург. Придворен бижутер на императора, а неговият безспорно най-важен клиент бил царят и неговото семейство. Във фирмата му се произвеждало, общо взето, всичко, което можело да се изработи от благородни метали и скъпоценни камъни, и тъй като техните клиенти предпочитали най-доброто, правели се предимно предмети от злато и диаманти.

— Всякакви възможни накити, разбира се, но също така и часовници, прибори, сервизи, рамки за фотографии, украшения и миниатюри. Всичко, което може да ти дойде наум и което може да се направи от злато, сребро и скъпоценни камъни. Фаберже станал, разбира се, най-известен с великденските си яйца. Общо петдесет и седем яйца, които царят обичал да дава като великденски подаръци. На царицата и впоследствие също така и на майка си. Именно тези яйца от злато, скъпоценни камъни и рисунки върху емайл са осигурили на Карл Фаберже място в историята на изкуството, сравнимо с това на късния Челини — обобщи Йегура.

— Гледай ти. Този Челини — каза Бекстрьом, който имаше смътен спомен, че е чувал името в някакъв контекст, който имаше нещо общо с работата му. — Той какво общо има с тази история? „Трябва да е някой латинос с това име, а с латиносите трябва да се внимава“, помисли си той.

— Какво общо има Челини с тази история? — отвърна Йегура и погледна с изненада госта си. — Абсолютно нищо, за сведение.

— Откъде си толкова сигурен? — възрази Бекстрьом.

— Бенвенуто Челини е починал през 1571 година. Той се счита за най-изкусния бижутер в историята на изкуството. Той също е от Флоренция, впрочем. Причината да го спомена беше най-вече за да разбереш величието на Фаберже.

— А, така било значи — каза Бекстрьом. — Какво ще кажеш да продължиш с онази музикална кутийка? Аз наистина не съм планирал нищо за тази нощ, както вече казах, а и тя е още млада, но…

— Скъпи братко — прекъсна го Йегура и отново го потупа по рамото. — Ще стигна и до това.

— Музикалната кутийка — повтори Бекстрьом. — Искам да чуя за музикалната кутийка.

— Това е забележителна история — каза Йегура. — Особено като се има предвид с какво се е занимавал Фаберже дотогава. Независимо от факта, че е правил всичко, за което можеш да си помислиш, не на последно място стенни часовници, будилници и джобни часовници, никога не бил правил музикална кутия.

— Но сега я е направил — уточни Бекстрьом. „Най-после“, помисли си той.

— Да, направил я е, разбира се — потвърди Йегура. — Въпреки че по-късно ще отрече, че я е направил. Малко странно може би, като се има предвид, че тази музикална кутия няма аналог в историята на изкуството на западния свят.

— И с какво е била толкова необикновена тя? — попита Бекстрьом. „Изглежда е била скъпа. Най-накрая започва да се оформя нещо“, заключи той наум.

Музикалната кутия на Фаберже била уникална. За разлика от обичайните механични музикални кутии, при които тоновете се извличат с помощта на гребени, пластинки, звънчета, плочи, щифтчета, струни и барабани от метал, задвижващи се от часовников пружинен механизъм, тази била конструирана като флейта и човекът, комуто дошла тази идея, бил композиторът, който измислил двайсет и една секундната мелодия за музикалната кутия на Фаберже.

— Николай Римски-Корсаков — каза Йегура и въздъхна доволно. — Сигурно си чувал това име. Световноизвестен композитор, диригент и преподавател в музикалната консерватория в Санкт Петербург. На него императорът възложил задачата и по този въпрос бил непреклонен. Мелодия, която се изпълнява на флейта, започваща мажорно и завършваща в минор. Според него това се подразбирало от само себе си, като се има предвид контекста, който музиката щяла да илюстрира.

— Флейта — каза Бекстрьом. — Какъв е проблемът? „Едва ли би могло да бъде по-просто. Вероятно това беше онзи триъгълник, който самият той трябваше да удря, когато ходеше на училище като малко момче, докато другите в класа надуваха блокфлейти“, помисли си той.

Техническите проблеми били невероятно големи според Йегура, но като се има предвид кой бил клиентът и че това била първата музикална кутията, която щял да изработи, Карл Фаберже решил да не оставя нищо на случайността.

За чисто механичната част на задачата той наел най-изтъкнатия часовникар по това време, Антон Хюгел, който работел за „Патек Филип“ в Женева, и в тясно сътрудничество с Римски-Корсаков най-накрая решил практическите проблеми.

— Все още не разбирам — настоя Бекстрьом. — Флейта? Не може да е чак толкова трудно?

— Напротив — отвърна Йегура. — Когато свириш на флейта, духаш през една тръба, където въздухът преминава над един остър ръб и излиза през отвори с различна големина, разположени на различни разстояния. А тоновете и мелодията се получават, като поставяш пръстите си на правилните места. Отпушваш и запушваш отворите с помощта на пръстите си. Но в този случай носът на Пинокио е трябвало да функционира като флейта, а той да мести пръстите си по носа си е било, разбира се, изключено, въпреки че вероятно би било по-просто за решаване в чисто технически смисъл. Изработването на музикални кутии с много движещи се части е било факт още откакто са направени първите такива в края на седемнайсети век.

— Ами тогава защо? — попита Бекстрьом. — Защо да не може да барабани по носа си? „Хората го правят през цялото време, докато лъжат“, добави наум той.

— Когато звучи мелодията, Пинокио започва да лъже — каза Йегура. — Така е замислено. И това носът му започва да расте, става все по-дълъг и по-дълъг, докато той най-после млъкне. Тогава носът спира да расте. И така, носът е трябвало да играе ролята на флейта, но без да се поставят пръсти по нея, защото тогава пропада цялата идея. Това е замисълът в историята на Пинокио. Той не знае, че носът му расте, когато лъже.

— И как тогава го решили този проблем? — попита Бекстрьом. „Флейта във формата на нос — помисли си Бекстрьом. — Трябва да е много трудно за стар гей като Йегура.“

По няколко начина, според Йегура. Самата музикална кутия, която представлявала Пинокио, била трийсет и един и половина сантиметра висока. Тя била изработена от злато, но покрита с емайл в различни цветове. Механизмът вътре в кутията бил задвижван от силна пружина, а тя се навивала с ключ, който се поставял в дъното на кутията. Едновременно с навиването на пружината, в едно малко мехче в кутията навлизал въздух. Когато пружината се навиела и мехчето се напълнело с въздух, музикалната кутия заработвала.

Въздухът се изтласквал навън над едно метално езиче през един отвор на горната страна и през отворите на долната страна на растящия нос, като отворите се отваряли и затваряли посредством лостче, което се движело напред-назад вътре в носа и по този начин се получавала самата мелодия. Когато мелодията свършвала и носът пораснел, остатъчната сила на пружината се използвала за прибирането на носа след кратка пауза от четири секунди.

— Фокус-мокус — каза Йегура с толкова горд вид, какъвто вероятно са имали Римски-Корсаков и Антон Хюгел, когато преди малко повече от сто години завършили поръчката си.

— Но когато свърши да свири, нали трябва да се навие отново? — попита Бекстрьом.

— Разбира се — отвърна Йегура и погледна с неодобрение своя гост. — Не е била с електромоторче с батерии, ако това е, което ти се иска, за щастие, не е имало такива по това време. Вместо това имаш изключително сложен пружинен механизъм, който пълни с въздух мях от подсилена коприна за балони и превръща нос във флейта с помощта на постъпателно движение напред. Тук говорим следователно за занаятчийско произведение на изкуството, приятелю, а по-добро такова произведение на изкуството едва ли може да се намери.

— Ти каза, че е направена от злато — започна Бекстрьом колебливо, понеже той все още се бореше с краткосрочната си памет, докато отличният сам по себе си коняк работеше в обратната посока.

— Само най-доброто било достатъчно добро за Карл Фаберже и най-изискания му клиент — отбеляза Йегура. — Музикалната кутийка е направена от злато, но е покрита с емайл в различни цветове. Пинокио е облечен с червена шапка, жълто яке и зелени панталонки и общото тегло на корпуса на фигурката е почти един килограм. Но като говорим за това произведение, нека не забравяме ключето и ковчежето, в което се е съхранявала музикалната кутия.

— Разкажи ми — помоли Бекстрьом. „Започва да добива форма“, помисли си той, защото конякът тъкмо беше отхлабил хватката си и неговата краткосрочна памет изведнъж заработи отлично. „Онази малка фигурка с червена шапка, очевидно не е била обикновена гарафа за уиски.“

— Дори ключето, с което се навива музикалната кутия е направено от злато, бяло злато — продължи Иегура. Освен това то е инкрустирано с дванайсет диаманта от общо трийсет и два карата. Що се отнася до ковчежето, в което се съхранява музикалната кутия, то е изработено от абанос и палисандър с обков и подсилване от злато. Освен това има интарзия от оникс върху капака, изобразяваща императорския двуглав орел. Като вече ти казах, Бекстрьом, Карл Фаберже не е бил човек, който оставял нещо на случайността.

„Най-после — помисли си Бекстрьом и кимна. — Сега трябваше да се миеш бързо. Не биваше да се разкриват картите без нужда. Йегура беше напълно способен да открадне пръстите ти, когато си стиснете ръцете за някоя сделка.“

84

Добре дошло за Бекстрьом беше това, че Иегура не възнамеряваше да говори за пари, когато продължи разказа си, защото му беше необходимо време да помисли.

— Музикалната кутия била готова навреме за великденските празненства през 1908 година и съгласно обичая всички получиш подаръците си в навечерието на Великден. Та наш Великден е големият празник, който се отбелязва по това време на годината. Майката и бабата на Алексей получиш своите великденски яйца, Мария Павловна, която била братовчедка на царя и е израснала в царското семейство, казват, получила пълен набор от накити за тържествени церемонии преди предстоящата ѝ женитба, гривни, колиета, обеци и диадема, всички от бяло злато, инкрустирани с диаманти и сапфири. Не е имало никаква скръндзавщина, ако мога така да се изразя — заяви Йегура и се усмихна доволно.

— Само това оставаше — съгласи се Бекстрьом, чието настроение изведнъж се беше подобрило неимоверно. „Едва ли е някоя женска, която можеш да забиеш в мрежата“, помисли си той.

— Най-радостен от всички бил малкият Алексей — продължи Иегура. — Нямало е никакво съмнение, че музикалната му кутия бил най-добрият подарък, който той някога е получавал. Всеки ден той щял да пуска музикалната кутия да свири и всеки път така се радвал, когато носът на Пинокио започвал да расте. Вероятно също така неговата любима учителка по музика Анна Мария е била тази, която му го е навивала.

„Освен това той, изглежда, е бил малко тъп“, заключи Бекстрьом и само изръмжа в знак на съгласие. Което не е чак толкова чудно, като се имат предвид всички тези бракове, сключвани между близки родственици.

— Тази радост продължава чак до седмица преди голямата сватба на Мария Павловна и принц Вилхелм — въздъхна Йегура.

— И какво станало после? — попита Бекстрьом.

— Тогава идва бедата — каза Йегура. — Музикалната кутия, която Алексей толкова обичал, за малко да сложи край на живота му.

— Какви ги говориш, по дяволите? — възкликна Бекстрьом, който, кой знае защо, се беше сетил за малкия Едвин. — Какво е станало?

— Вероятно без да иска е пъхнал носа на Пинокио в устата си — каза Йегура. — Така правят малките деца, слагат какво ли не в устата си и го смучат.

— Разказвай — помоли Бекстрьом. „Най-накрая започва да се оформя нещо“, помисли си той.

Осем дни преди големия сватбен ден се случила бедата. Нощем държали любимата музикална кутия на Алексей в един шкаф, който се намирал в дрешник до неговата спалня. Същата нощ той трябва да се е събудил и отишъл да я вземе. Неговите двама пазачи, които постоянно трябвало да пазят живота му, вероятно са спели дълбоко, понеже дори звуците от музикалната кутия не ги събудиш.

Алексей лежи в легло си и си играе с музикалната кутия, а как растящият нос на Пинокио попада в устата му, дали той сам го е пъхнал там, или е влязъл случайно, когато той задрямал или заспал, не е ясно. Дълбоки порезни рани по небцето, по езика и гърлото и когато пазачите му най-накрая се събуждат от хриптящите му звуци, той е на път да се удави в собствената си кръв.

— Отворите по долната страна на носа го наранили, онези отвори, които правели носа на Пинокио да звучи като флейта — обясни Йегура. — Ръбовете им били много остри и тъй като нито Хюгел, нито Римски-Корсаков знаеш за болестта му, не били помислили изобщо за това. Ако знаеш, без съмнение щели да изработят обикновена, традиционна музикална кутия.

Малкият Алексей се люшкал между живота и смъртта дни наред. Цар Николай бил отчаян, а съпругата му Александра почти с нищо не можела да го утеши. Тя била постоянно на легло и да го дари с нов наследник, ако най-лошото се случи, било изключено. Освен това от нейна страна хемофилията влязла в династията Романови. И така, всичките им надежди се насочиш към Распутин.

— Распутин — каза Йегура и поклати глава. — Трябва да си чувал за него, Бекстрьом.

— Чувал съм името — каза Бекстрьом и сви рамене. „Не беше ли един стар руски сериен убиец“, помисли си той.

— Григорий Распутин пристигнал в царския двор три години по-рано. Той бил син на селянин, монах и религиозен мистик, но причината той да се озове в царския двор била, че той също така умеел да лекува и се говорело, че притежава чудотворни сили. Той лекувал Алексей няколко пъти преди това и успявал да спре кръвоизливите с помощта на полагане на ръце и хипноза. Не е ясно как, но определено действало. Подействало и този път. Два дни преди сватбата критичното положение на Алексей вече е преодоляно. Той, разбира се, остава на легло още няколко седмици и тъкмо поради това го няма на семейните снимки от сватбата на Мария Павловна, но той се възстановява, оцелява, а властта на Распутин в двора става по-голяма от всякога. Въпреки че във всяко отношение е бил един ужасно примитивен човек.

— Примитивен? В какъв смисъл?

— Името Распутин е възприето. В действителност той се е казвал Григорий Нович. На руски Распутин означава безпътен и развратен човек и той със сигурност оправдава името си. Това трябва да го знаеш. Той не можел без жени и алкохол, а и други наркотици също вземал. Бил истински разгулник. В годината преди революцията, това е 1916, той впрочем бива убит от няколко благородници в царския двор. Най-накрая явно им писва от него и според това, което се разказва, са били необходими купища куршуми и намушквания с нож, преди най-накрая да успеят да го умъртвят.

— Тъжна история — каза Бекстрьом и кимна. „Жалко за едно толкова добро момче. Единственото нещо, което той е направил, е, че е смазвал катеричките на вещиците им“, добави наум той.

— Най-интересното във връзка с историята за това как носът на Пинокио без малко да убие малкия Алексей, са политическите мисли, които преминават през главата на царя по това време. Много се дискутират в съвременните исторически изследвания относно фамилията Романови, особено през последните няколко години. Тези, които са с голямо политическо значение, имам предвид.

— Има ли нещо по въпроса, което можеш да ми разкажеш? — попита Бекстрьом, който се нуждаеше от още време да помисли и сега нямаше нищо против Йегура да продължи да плямпа, докато той размишляваше.

— Разбира се, разбира се — увери го Иегура, който трудно скри изненадата си. — Това всъщност не са тайни, но основното в тезите на историците е, че ако Алексей бил умрял, царят най-вероятно е щял да предпочете да абдикира. По-либералните сили в руското общество по това време са имали добра възможност да вземат властта и най-вероятно нямало да има никаква революция. Болшевиките никога нямало да могат да вземат властта по начина, по който сторили това при революцията през 1917 година и Ленин никога нямало да стане решаващ исторически фактор. Нямало да стане основател на най-голямата диктатура в света.

— Какви неща ми казваш — възкликна Бекстрьом и кимна насърчително.

— Не, не го казвам аз — възрази Йегура. — Това е изводът, който много значими руски историци правят днес. Аз самият съм просто аматьор в политиката, но нещата, които съм прочел, са ми направили дълбоко впечатление.

Бекстрьом кимна отново, което очевидно трябваше да означава, че Йегура може да продължи изложението на текста.

Съвсем не бяха политически аматьорщини на вечната тема „ако не беше станало еди-кое си“. Ставаше въпрос за солидно историческо изследване от последните години и по някаква причина това изследване можело да бъде направено едва когато Русия се освободила от комунистическото иго.

„Когато най-накрая престават да търсят истината в муцуната на политиката“, както Йегура избра да обобщи въпроса. По времето на инцидента с музикалната кутия, която подарил на сина си, цар Николай бил обграден от политически съмнения. Руският народ страдал от недоимък. Социалните противоречия били големи и бързо се задълбочавали. Значителни слоеве от средната класа и много изтъкнати личности от академичните среди открито му се противопоставяли. След неуспешната война срещу Япония той също така разбрал, че вече не може да разчита дори на своите войници. В няколко полка и подразделения в рамките на армията и на флота имало въоръжени бунтове. По време на революцията от 1905 година щурмували Зимния дворец в Санкт Петербург с убеждението, че той и семейството му са там. Възнамерявали да ги заловят, да го свалят от власт, а вероятно и да убият него и членовете на семейството му.

Това, което се случвало около него, което той можел да види със собствените си очи и да чуе със собствените си уши, в същото време имало малко общо с онова, което неговите съветници му казвали да прави. Руски аристократи, военни и собственици на земя, която е толкова голяма, колкото цели страни в Европа, мъже, които са непреклонни, упорити, нежелаещи да направят и най-малка отстъпка дори, несклонни да подадат на руския народ пръст, камо ли да му протегнат ръка.

Тогава се случва тази злополука със собствения му възлюбен син заради подаръка, който той лично му е подарил и който без малко да отнеме живота му. Цар Николай изпада в отчаяние и в нощта след инцидента се изповядва на личния си духовен наставник. Ако синът му умре, това може да се приеме като знак от Бог, че цар Николай вече няма неговата подкрепа. Това, което остава в този случай, е той сам да се оттегли и да предаде властта на онези мъже, които явно се противопоставят на него и на начина, по който управлява Русия, но с които все пак може да се разговаря.

— Не станало обаче така — заключи Йегура. Алексей оцелява и според съветниците на царя нашият Господ не би могъл да даде по-ясен знак от този. Всичко може да си остане по старому, да си продължи точно както преди, докато девет години по-късно руската революция става политически факт. Разбира се, също така е вярно, че големите руски загуби по време на Първата световна война ускоряват това развитие. Йегура кимна замислено, така, както дори обикновените аматьори в политиката могат да правят.

— А какво се случило с музикалната кутия? Когато малчуганът му се възстановил, имам предвид — попита Бекстрьом, който беше свършил с мисленето и възможно по-скоро искаше да се върне към съществените икономически въпроси.

Музикалната кутия царят дал на Мария Павловна. При условие че я вземе със себе си в Швеция, така че да не му се налага да я вижда и да си припомня за случилото се.

— Според това, което се говори, тя помолила да ѝ я дадат — каза Йегура. — Ако не била помолила, щели да я върнат на Фаберже.

— Значи не направили така — каза Бекстрьом. „Нека не забравяме онова там, за прованса“, помисли си той.

— Не — потвърди Йегура. — Обаче я заличили от счетоводните си книги. Онова там, с болестта на Алексей, било, разбира се, държавна тайна, но хората говорели през цялото време, затова без съмнение случилото се не било никак приятно. Най-малко за бижутерската фирма на Карл Фаберже. Че са я изработили за царя, това, естествено, е извън всякакво съмнение.

— Напълно сигурен ли си в това? — попита Бекстрьом. — Напълно сигурен ли си?

— Напълно сигурен съм. Комунистите взели цялата фирма през 1918 година. Клиентския регистър, произведените артикули и всичко останало. Книгата с имената на клиентите била от особен интерес за тях, тъй като възнамерявали да вземат обратно това, което клиентите на Фаберже откраднали от руския народ. Фаберже и неговите колеги, от друга страна, обаче не били толкова глупави и навреме заличили следите, които водели към най-деликатните персони от кръга на техните клиенти. Така че поръчка от царя за музикална кутия никой никога не бил получавал. Според книгите за поръчки и клиентския регистър, искам да кажа.

Когато съвременните историци разгледали старите документи на Фаберже, а такива имало с тонове, и когато архивите били отворени в началото на деветдесетте години на двайсети век, намерили чертежите на Хюгел, работните описания, поръчките за материала и сметките за възнагражденията. Освен това една много обемиста кореспонденция с Римски-Корсаков. Включително неговите собствени бележки, които са правени в различни варианти през цялото време, докато работата продължава. Че Карл Фаберже изработва музикална кутия, която изобразява Пинокио, е, значи, вън от всякакво съмнение.

„Склонен съм да се съглася с теб, защото я държах в ръката си“, помисли си Бекстрьом и кимна.

Съществуването на музикалната кутия беше факт. Много други неща бяха забулени в мъгла, поради големите безредия, избухнали по време на революцията и особено фактът, че почти всички пряко замесени е трябвало да жертват живота си.

— Царят и цялото му семейство, включително Алексей, който по това време е на тринайсет години, са убити от комунистите през лятото на 1918 година. Същата съдба сполетява стотици други членове на руската аристокрация и династията Романови.

— А какво е станало с италианката? Нали идеята поначало е била нейна, ако правилно съм разбрал. За онова там, с Пинокио, ми е мисълта.

— За нея и Сергей историята, в края на краищата, завършва щастливо. Те напускат Русия само два месеца след сватбата на Мария Павловна и принц Вилхелм. Сергей наистина е бил лош руснак, но също така бил и един много хитър руснак, така че той навреме урежда нещата си и прехвърля по-голямата част от състоянието си в Европа. Те се женят и заминават за Италия, като разпределят времето си между двореца във Флоренция, Френската ривиера, където те издигат великолепна вила на Кап Фера, и пътуванията им из Европа и останалата част от света. Красивата Анна Мария Франческа ди Бионди ражда едно след друго седем деца на принц Сергей.

Тя почива през 1975 година на деветдесет и две годишна възраст.

Съпругът ѝ също достига достопочтена възраст. Той наистина бил двайсет и осем години по-стар от нея, но и той трябва да е минал деветдесетте, когато е напуснал този свят.

— Добре — каза Бекстрьом и вдигна ръце. — С какво мога да ти помогна?

— Няколко неща — каза Йегура и кимна любезно.

— Слушам те — отвърна Бекстрьом.

— Първо, можеш ли да ми помогнеш да намеря единайсет икони и една музикална кутия — каза Йегура. — Ако правилно съм разбрал, адвокат Ериксон е убит в жилището си в Олстен.

— Да — потвърди Бекстрьом с положително кимване. — Това не е тайна.

— Ако добре те познавам, скъпи приятелю, до този момент трябва да си добре запознат със ситуацията на местопрестъплението.

— По този въпрос можеш да бъдеш напълно сигурен — увери го Бекстрьом. — Неприятното в тази връзка обаче е, че не сме намирали нито икони, нито музикална кутия.

— Това не е хубаво — каза Йегура и поклати угрижено глава. — Той може, разбира се, да ги е оставил на съхранение някъде. Дали не би могъл да провериш тази подробност сега, когато знаеш какво търсиш?

— Разбира се — каза Бекстрьом. — Освен това, за съжаление, има информация, според която нещата не са в наша полза, а с нея положението е такова, че тя трябва да си остане изцяло между нас.

— И каква е тя?

— Свидетелски показания — каза Бекстрьом и кимна тежко в знак на потвърждение. — Според свидетелите, с които разговаряхме, двама души, вероятно извършителите, са изнесли два бели кашона за пренасяне на багаж непосредствено след като Ериксон е бил убит. Ако имаше старинни руски картини в тази къща, вече да сме ги намерили. Няма такива. Мога да те уверя в това.

— Много ми е неприятно да чуя това — каза Иегура и ако се съдеше по израза на лицето му, той нямаше предвид смъртта на адвоката.

— Ще се наредят нещата — каза Бекстрьом и сви рамене. — Има ли още нещо, с което мога да ти помогна?

— В такъв случай има две неща. Първо, как е станало така, че тази картина на Верешчагин се е озовала сред всички останали. Това си е чиста загадка. Няма никакво значение, че е нарисувана от руски художник. Мястото ѝ изобщо не е сред тази колекция. Тя никога не е била притежавана нито от Мария Павловна, нито от принц Вилхелм. Тя е продадена на търг в Лондон в края на Втората световна война, за да се появи у нас седемдесет години по-късно. Не се връзва, чисто и просто.

— А второто? — попита Бекстрьом. — Какво е второто?

„Обикновено всичко се подрежда, рано или късно“, помисли си Бекстрьом, осланяйки се на опита, който бе придобил.

— Продължението на провенанса — каза Йегура. — Първо Мария Павловна, след това принц Вилхелм. До тук всичко е съвсем ясно. Бих искал да знам повече за това къде са се озовали нещата след това. Да ги е наследил Ленарт, синът на Вилхелм, не изглежда много вероятно, защото той живее в чужбина почти през целия си живот, докато по всичко личи, че различните предмети никога не са напускаш Швеция.

— Искаш да знаеш кой е дал на Ериксон задачата да продаде нещата — каза Бекстрьом. — Освен това каза нещо от рода, че ще падна от стола, когато чуя кой е той според теб.

— Всичко говори за това, че той трябва да е някой роднина на принц Вилхелм. Когато попитах Ериксон, единственото нещо, което той каза беше, че колекцията е била собственост на един и същ род от три поколения, но, разбира се, има няколко различни Бернадот, сред които може да се избира. Аз самият не успях да стигна далеч с моето разследване, но ако Ериксон е представлявал клиент, както твърдеше той, трябва да има пълномощни и различни други документи. Например пълномощно за Ериксон от неговия клиент.

— А какво би казал за самия крал? — попита Бекстрьом.

— С оглед на провенанса безспорно би било снизхождение, за което можем само почтително да благодарим — отвърна Йегура с доволна усмивка. — Но не, честно казано, не вярвам, че можем да се надяваме на това. Доколкото знам, Негово Величество никога не е продавал нищо от личните си колекции и освен това не вярвам той да има нужда от пари. Ако приемем, че все пак обстоятелствата са се стекли така, много ще ми бъде трудно да повярвам, че той в подобен случай би се обърнал към адвокат Ериксон и барон Фон Комер.

— Той има няколко деца, все пак — продължи Бекстрьом. „Може би е крайно време да провери онзи гном от Окелбу. Преди да стане принц, той очевидно е притежавал някаква стара спортна зала и в този бранш е гъмжало от шмекери“, помисли си той.

— Както казах, членовете на семейство Бернадот са много и по всичко личи, че става дума за някого от тях — настоя Йегура. — Ако мога сега да си пожелая нещо, каквото и да е — продължи той, — то, естествено, би било ти да намериш онази музикална кутия, за която ти разказах. Тя е произведение на изкуството от световно историческо значение. В сравнение с нея всичко останало е безинтересно.

— Да, разбира се — съгласи се Бекстрьом и поглади носа си. — Със сигурност още няма да вдигаме бяло знаме и ти обещавам, че ще направя сериозен опит. Дали случайно нямаш някоя снимка на тази музикална кутия, че да знам какво да търся?

— Да, имам, разбира се — каза Йегура, отвори кафявата си чанта, извади две снимки и ги подаде на Бекстрьом.

„Ето те и теб“, рече си Бекстрьом. Същата островърха червена шапка, жълто яке и зелени панталони, каквито имаше онази фигурка, която той така внимателно разклати, защото вярваше, че това в действителност беше емайлирана гарафа, пълна с някакво безумно скъпо уиски. Една снимка с прибран нос, както тогава, когато я държеше в ръката си, и една с порасналия нос, в цялата му дължина, когато Пинокио очевидно е спрял да лъже за момента.

— Един въпрос от любопитство — каза Бекстрьом. — Каква е цената на тази музикална кутия?

— Колкото си поискаш — отвърна Йегура. — Колкото си поискаш — повтори и разпери ръце.

— Не би ли могъл да бъдеш малко по-точен — каза Бекстрьом. „Проклет амбулантен търговец“, добави наум.

— Ако откриеш верния купувач… най-добре някой от онези руски олигарси… някъде около двеста милиона шведски крони, значи.

„Какви, по дяволите, ми ги говори този човек?“, слиса се Бекстрьом.

— Двеста милиона — повтори Йегура и кимна още веднъж, за всеки случай.

„Двеста милиона — повтори си Еверт Бекстрьом. — Какво, по дяволите, да правя сега?“

85

След като вечерята приключи, Бекстрьом взе едно такси и се прибра направо у дома си, в уютната си бърлога на „Кунгсхолмен“. Той също така отхвърли всяка мисъл да завърши вечерта, като се свърже с някое от всичките закопнели женски сърца, които се бяха събрали в неговия личен клуб от обожателки в мрежата. За момента им оставаше само да чакат на растящата опашка за големия салам и чисто и просто да чакат по-сгоден случай. Прекомерно големи икономически стойности бяха заложени и това, от което той имаше нужда в момента, беше уединение, усамотяване и спокойствие, за да може да мисли.

Веднага след като влезе и затвори вратата, свали дрехите си и наметна халата си, той си направи разхладителен летен грог с водка и тоник, за да отмие всички конячни изпарения, който замъгляваха яснотата в главата му. Крайно време беше да се мисли, и то бързо, а за да не губи време, дори пропусна да провери съдържанието на кафявия плик, който Йегура му беше пъхнал, преди да се разделят. Той само бе погледнал стойността на банкнотите, стисна ги между палеца и показалеца си и набързо направи грубо пресмятане. Колкото повече се упражняваш, толкова по-добър ставаш. В настоящия случай ставаше въпрос само за няколко банкноти от по хиляда, а в сравнение със стойността на малкия Пинокио и носа му, това си беше като пръдня в близост до фабрика за сяра. „По-точните изчисления определено могат да изчакат“, помисли си Бекстрьом, след като пъхна плика в тайното си скривалище, където той щеше да остане, докато дойде време за следващото транспортиране до отличната пералня за банкноти, която мълчаливият баща на малкия Едвин въртеше.

„Сега трябва да се мисли, и то бързо“, каза си Бекстрьом, който беше легнал в леглото си, беше взел малкия си черен бележник и един молив за подкрепа на чисто умствения процес. Както винаги, когато трябваше да се мисли едновременно задълбочено и бързо, ставаше въпрос за способността да се отделят важните неща от дреболиите.

В този конкретен случай въпросът беше да се гарантират всички малки странични постъпления, преди той да се съсредоточи върху Пинокио и наистина големите пари.

„Капка по капка“, помисли си Бекстрьом и въздъхна с удоволствие, а този, за когото си помисли, беше не друг, а баронът Ханс Улрик фон Комер и неговата много вероятна връзка с убийството на адвокат Тумас Ериксон.

Причината, разбира се, вече беше очевидна. Баронът се опитал да ограби адвоката с най-малко един милион във връзка с продажба на картини. Той обаче бил разкрит, разобличен и изял пердах от бъдещата жертва на убийството, който впрочем си взел обратно всички картини заедно с малкия Пинокио. Най-вероятно същият е решил да си отмъсти. Наема малко мускули и отива на посещение при адвоката, за да се постигне по-справедливо разпределение на общата плячка. На тази среща, както много често е ставало преди, всичко се обърква. Адвокатът започва да стреля като луд по всичко живо, баронът се насира, а бандитите му под наем претрепват адвоката, докато той се опитва да се обади на „SOS Тревога“ за помощ. След това те прибират плячката и се омитат от местопрестъплението. В настаналата суматоха музикалната кутия е забравена, а лично Бекстрьом не възнамеряваше дори да загатва за тази подробност. За всеки случай той направи бележка за това в своето малко черно тефтерче.

„Остават само два малки практически въпроса“, помисли си Бекстрьом. На първо място, да се погрижи баронът и неговите помощници да се озоват в пандиза, след което да се обади на личния си журналист и да му изложи основателните причини за още един кафяв плик от по-големия от двата вечерни вестника. „Барон арестуван за убийството на известен гангстерски адвокат“ и най-малко пет цифри в кафявия плик — представи си Бекстрьом с наслада и разкваси гърлото си със солидна глътка от летния си грог.

От друга страна, имаше надежда за значително повече от това, тъй като Фон Комер, както е известно, живееше в съседство с краля, в една къща, която е собственост на администрацията на канцеларията на ковчежника. Фактът беше безспорен, както и това, че е барон, а без съмнение беше и един от приятелите на краля. Защо, в противен случай, кралят щеше да му осигурява жилище? Може би дори е най-близкият приятел на краля, ако човек се посвети на по-задълбочени размишления. „Най-близкият приятел на краля арестуван за убийството на известен гангстерски адвокат“ — продължи наум Бекстрьом и тръпка на възбуда премина през тялото му.

„Най-малко шест цифри, определено шест цифри“, помисли си той. Плюс всички останали пликове със съответното съдържание, на които той можеше да разчита веднага щом се окажеше, че дори Негово Величество е бил замесен в тъмните афери, спотайващи се зад убийството на Ериксон. Освен това в ролята на невинна жертва, което даваше зелена светлина на международната клюкарска преса и седемцифрения плик, който, според сведенията, които той имаше, беше повече или по-малко стандарт в областта на разследващата журналистика.

„Ще бъде чудесно“, радваше се комисар Еверт Бекстрьом, който виждаше пред себе си как настъпващата лятна новинарска суша биваше заместена от непресъхващ поток от медийни разкрития, следващи едно след друго, които имаха връзка с държавния глава на Швеция и неговите приближени. Потънал дълбоко в своите разсъждения, той неусетно заспа и когато се събуди осем часа по-късно, се почувства бодър от момента, в който отвори очи, изпълнен с увереност и готов да се заеме с практическите проблеми, които чакаха да бъдат разрешени.

86

Веднага след като се събуди и освободи налягането от вчерашния ден, Бекстрьом влезе в банята. Докато стоеше под душа и горещата вода го обливаше, той благодари на създателя си, че мозъкът му работеше на пълни обороти дори когато спеше. Сега трябваше просто да действа внимателно, помисли си Бекстрьом. Да не буди спящите мечки, като в същото време възможно най-скоро се погрижи за музикалната кутийка, която с един удар и в най-строга секретност ще го направи най-богатия полицай на Швеция за всички времена. Може би толкова богат, колкото мнозина от колумбийските или мексиканските му колеги, мина през ума. Или увеличаващите се пълчища от мултимилионери в униформа, които сега се борят с престъпността от другата страна на Балтийско море.

Докато поемаше подсилващата закуска, той нанесе някои допълнителни бележки за всичко това, преди да извади тайната си карта за предплатени разговори по мобилния телефон и да позвъни на помощника си Йегура, за да получи допълнителни сведения, като предпоставка за вземане на по-добро решение. Йегура също звучеше изненадващо бодро, като се има предвид колко малко пи. Независимо от факта, че имаше опасност да се забавят, той беше обстоятелствен, както обикновено. Започна да го разпитва за здравето му и тем подобни безсмислици, за каквито само бабугерите и пенсионерите пилееха време.

— Би ли ме извинил, но ме чакат куп неща за вършене — прекъсна го Бекстрьом. — Освен това имам една молба и няколко въпроса, с които мисля, че можеш да ми бъдеш полезен.

— Слушам те — каза Йегура.

— Чудесно — продължи Бекстрьом рязко, за да предотврати евентуално по-нататъшно вербално разточителство. — В такъв случай искам да ми помогнеш със следното. Първо, дали не би могъл да ми дадеш още малко информация за това, за което говорихме вчера. Снимки на нещата, кога са били продадени, такива работи.

— Разбира се — каза Йегура. — Ще ги получиш до един час в пощенската си кутия, без подател, и предполагам, че всичко, което си говорихме, остава между нас.

— За кого ме вземаш? — изсумтя Бекстрьом. — Ням съм като шаран — увери го той.

— Каза, че имаш и няколко въпроса — припомни Йегура.

По-точно три според Бекстрьом. Първо, той се питаше дали Ериксон е имал представа каква е стойността на музикалната кутия.

— А ти самият не си казвал нищо на Ериксон, нали? Относно това колко струва, имам предвид.

— Най-малката възможна цена по съвсем понятни причини — отвърна Йегура. — Предложих му да погледна и кутията, и всички останали неща, за да мога да направя груба оценка. Тъй като хранех известна надежда да поема продажбата, казах, че имам известни съмнения относно оценката, която Фон Комер е направил. Казах му, че кутията може евентуално да струва значително повече от това, но трябваше да я видя, преди да мога да се произнеса по въпроса.

— И как реагира той?

— Определено прояви интерес, тъй като току-що му бях разказал колко струва картината на Верешчагин.

— Но не си казвал нищо за никакви двеста милиона, нали?

— Не, разбира се, че не — отвърна Йегура натъртено. — В известна степен ми е обидно, че ми задаваш този въпрос.

— Което пък мен ме води, естествено, към следващия въпрос — продължава Бекстрьом. — Спомена нещо за някакъв твой стар познат, който ти е дал сведения за онази картина с дебелия монах. Че щяла да се продава на търг, значи.

— В такъв случай си ме разбрал погрешно — каза Йегура. — Че „Сотбис“ щяха да я продават на своя търг, това вече го знаех. Прекарвам без съмнение половината си време за наблюдаване на тръжния пазар. Не, казах, че той ми позвъни и изрази интерес към картината. И това стана няколко дни, след като я бях видял в техния каталог. За картината на Верешчагин, естествено, знаех от по-рано и си спомням, че се стъписах, когато тя изведнъж се появи след толкова години. Но това, както казах, беше преди моят познат да се обади.

— Той възложи ли ти като задача да му я купиш?

— Не — отвърна Йегура. — Но аз разбрах, че той се интересуваше от нея.

— А той имаше ли някаква представа за стойността ѝ?

— Горе-долу — каза Йегура. — Нали началната цена се посочва в каталога. Е, тя беше продадена за повече от два пъти началната цена, но аз си спомням, че му споменах, че може да се окаже значително по-скъпо от така обявеното.

— Поръчка обаче да я купуваш, не си получавал, така ли?

— Не — отвърна Йегура. — Един въпрос от любопитство. Защо питаш?

— Честно казано, и аз не знам. Просто ми се струва интересно съвпадение — излъга Бекстрьом. — Не можеш ли да ми кажеш как му е името? На този твой познат, имам предвид.

— Няма как — отвърна Йегура. — Ако човек иска да оцелее в моя бранш, трябва отрано да се научи, че за такива неща не се говори. Тези, които не са се научили, обикновено умират от глад.

— Добре де, можеш да мислиш по въпроса — каза Бекстрьом. — Бездруго, не е толкова важно.

— Имаше още един въпрос — припомни му Йегура.

— Точно така — потвърди Бекстрьом. — Това, което се питам, е каква точно е роднинската връзка между нашия крал и принц Вилхелм?

— Чакай да помисля — каза Йегура. — Принц Вилхелм е син на Густав V, което в такъв случай означава, че той трябва да е чичо на бащата на нашия настоящ крал. Да, такава трябва да е връзката.

— Добре — каза Бекстрьом. — Чичо на бащата на краля.

„Това не прави ли три поколения? — размишляваше наум той. — Три поколения в един и същи род. Не беше ли казал точно това Ериксон?“

— Нещо друго, което скъпият ми брат би искал да знае? — попита Йегура.

— Ами не, това беше всичко. Не забравяй онази информация, която обеща да ми пратиш — припомни му Бекстрьом. „Два важни въпроса плюс една димна завеса може би са достатъчни за момента“, реши той.

— Вече е на път — отвърна Йегура. — Ще я имаш в пощенската си кутия до петнайсет минути.

„Йегура, изглежда, налапа въдицата — помисли си Бекстрьом, когато затвори телефона. — Чудя се колко ли си мисли, че ще му дам за това, че ми помага в продажбата? Онези двайсет процента просто може да ги забрави.“

87

Половин час по-късно Бекстрьом седеше в едно такси на път към полицейския участък и прелистваше купчината листове, които анонимният куриер на Йегура беше оставил в пощенската му кутия петнайсет минути по-рано. На седалката до него стоеше любимата му стара служебна чанта, която той наследи от своя наставник комисар Пиянкинг, и в главата му вече имаше подробен план как щеше да процедира. Оставаше само да намери някой достатъчно ограничен колега, който да го придружи и да му служи за алиби.

„Не само са слабоумни, ами са и мързеливи“, прецени той, докато гледаше оредялата група, която чукаше по компютрите си в голямата съвещателна зала. С изключение на Патицата Карлсон, разбира се, което, изглежда, седеше там през цялото време. Което си беше голям късмет, като се има предвид какви ги вършеше иначе, помисли си Бекстрьом и в същия миг, в който я съзря, внезапно му просветна как ще разреши оставащата малка подробност. Кой би могъл да бъде по-подходящ от Патицата Карлсон, личната лесбийка на полицейския участък в Сулна.

— Бекстрьом — извика Патицата и разпери ръце. — Какво правиш тук? Да не би да си забравил, че е събота, искам да кажа.

— Къде са всички останали? — попита Бекстрьом и кимна към празните бюра около тях.

— Ограничението за наднормено работно време, компенсации, а някои работят навън — обясни Патицата. — А ти какво правиш тук?

— Мисля да взема ключовете за къщата на Ериксон. Защото ми дадоха интересна информация — каза Бекстрьом. — Трябва да проверя едно нещо.

— Сега вече наистина разпали любопитството ми — каза Патицата и му се усмихна. — Последният път, когато се появи в почивните дни, всичко беше тип-топ на следващия ден.

— Трябва да взема някого със себе си — каза Бекстрьом.

— Ами тогава предлагам това да съм аз — каза Патицата. — Имам нужда да изляза и да се пораздвижа. Кисна тук от седем сутринта.

— Много мило от твоя страна, но ти не трябва ли…

— Опитай се да ме спреш — каза Патицата и се усмихна отново.

— Много мило от твоя страна — каза Бекстрьом. — Погрижи се за ключовете от Ериксоновата барака и ще се видим долу в гаража след петнайсет минути. Аз само ще разпечатам няколко страници, които трябва да вземем със себе си.

„Върви като по мед и масло“, мислеше си Бекстрьом, докато разпечатваше копия на всички снимки на интериора, които Ниеми и колегите му от технически отдел бяха направили на местопрестъплението. Натъпка снимките в кафявата си чанта и занесе всичко в стаята си, за да направи последна проверка на спокойствие.

„Никаква небрежност“, напомни си Бекстрьом и взе списъка, който беше направил, преди да тръгне към службата. „Определено никаква небрежност“, повтори си той пет минути по-късно, когато отметна всички точки от дългия списък в малкото си черно тефтерче. След това той го пъхна в чекмеджето на бюрото си, същото чекмедже, където държеше хубавата си руска водка, даже се поколеба за миг, но реши, че точно тази подробност съвсем спокойно можеше да изчака. Заключи чекмеджето, скри ключа на тайното място и взе асансьора до гаража.

— Разказвай — каза Патицата Карлсон, веднага щом той седна на пасажерското място до нея.

— Получих информация — каза Бекстрьом и отвори кафявата си чанта широко, така че тя да може да погледне в нея, и ѝ даде снимките на всичките петнайсет икони, които беше получил от Йегура, докато снимките на малкия Пинокио си стояха на сигурно място във вътрешния джоб на сакото му.

— Какво е това? — попита Аника Карлсон и поклати глава.

— Анонимен информатор — каза Бекстрьом. — Въпреки че точно този обикновено изпраща и материали. Според мен това може да се окаже нашият мотив.

— Куп стари рисунки — каза Патицата клатейки глава, докато прелистваше купчината със снимки, които той ѝ беше дал. — Във всеки случай не съм ги виждала преди. Да не искаш да кажеш, че тези картини се намират в къщата на Ериксон?

— Няма да навреди да хвърлим още един поглед — каза Бекстрьом и красноречиво сви рамене. — Макар да се страхувам, че те са се озовали в онези бели кашони, които нашите свидетели са видели как някой изнася от къщата. Рисунките, които виждаш на снимките, са стари руски икони, които Ериксон получил, за да ги продаде от името на някакъв клиент. Някои от тях били много ценни. Говорим, значи, за милиони крони според това, което информаторът твърди — поясни Бекстрьом.

— Мислиш, че те са пропусна някоя от тях и затова са се върнали по-късно през нощта — каза Аника Карлсон, като видимо се оживи. — Съгласна съм с теб, шефе. Някой, когото той познава и който знае, че картините са у него, идва в дома му и го обира. Не вземат със себе си всичко, което трябва да вземат. Правят му повторно посещение по-късно през нощта. Това обяснява всичко.

— Няма да навреди, ако хвърлим още един поглед — повтори Бекстрьом, понеже войнстващата лесбийка до него току-що беше налапала не само стръвта с кукичката, но и плувката и кордата.

— Напълно съм съгласна с теб — изрече натъртено Патицата. — Тогава да вървим.

— Има още нещо — каза Бекстрьом веднага щом завиха по улицата. — Мини покрай системния в „Сулна Центрум“. Тъкмо се сетих, че трябва да купя бутилка уиски.

— Уиски — каза Патицата и го погледна изненадано. — Та ти имаш колкото искаш водка у вас?

— Да, само че това е за подарък — каза Бекстрьом. — Един стар колега от „Убийства“ в Националната служба „Полиция“ навършва петдесет. Ще ходя на празненството му следобед. Той обича малцово уиски, така че реших да му купя една бутилка за подарък.

— Добре — каза Аника. — Нямаш грижи.

Когато той слезе от колата пред „Систембулагет“, нарочно остави чантата си и ако познаваше добре лесбоколежката си, тя щеше да прерови съдържанието ѝ веднага щом ѝ се удадеше възможност за това. Вътре в магазина той намери една бутилка с дванайсетгодишно малцово уиски в представителна черна кутия. „Трябва да свърши работа“, помисли си Бекстрьом, като за всеки случай направи сравнение със снимките, които колегите му от техническия отдел бяха направили на всички бутилки, намиращи се в бара на Ериксон в горния салон. Макар че, естествено, беше грехота и жалко един почтен и усърдно работещ полицай да трябва да оставя като дарение бутилка уиски, която струваше няколкостотин шведски крони, в жилището на мъртвия адвокат Ериксон.

— Е, добре — каза Бекстрьом в момента, в който седна отново в колата. — Да потегляме.

След това той взе черната представителна кутия и я пъхна в чантата си. Зелената торбичка от магазина намачка и хвърли на пода пред пасажерската седалка. По-нагледно от това той нямаше как да представи нещата.

— Скъпи работи, щедър човек си ти, Бекстрьом — заключи Патицата Карлсон и четвърт час по-късно тя паркира служебния автомобил пред къщата, където адвокат Ериксон живееше само допреди една седмица.

88

— Добре — каза Бекстрьом веднага щом влязоха в салона на долния етаж. — Ще направим така. Ти започваш от мазето, а аз поемам горния етаж. След това се срещаме тук и довършваме заедно останалото.

— Точно каквото мислех да предложа и аз — съгласи се Патицата Карлсон. — Какво ще правим с протокола?

— Разбира се, определено трябва да имаме протокол — каза Бекстрьом. — Ще направим всички бележки, от които имаме нужда, и в случай че намерим нещо от това, което търсим, може да позвъним на някого от нашите колеги от техническия, да поемат те. За това ще се погрижат Ниеми и Ернандес.

Когато Аника Карлсон потъна в мазето, той самият се качи на горния етаж, постави чантата си на бюрото на Ериксон, направи едно бързо претърсване на помещенията и провери дали всичко е наред. Дали не е останала някоя включена камера, въпреки че той лично се беше погрижил да изключи алармата. Дали няма тайнствени фигури, които да се спотайват, за да го дебнат, като за всеки случай се наведе да погледне и под леглото на Ериксон.

„Чисто е“, заключи Бекстрьом и въздъхна дълбоко, докато се изправяше. След това той свърши това, за което беше дошъл. Отвори чантата, извади черната кутия с бутилката уиски и я замени с почти два пъти по-тежкото дървено сандъче с най-скъпата музикална кутия в света и постави сандъчето на пода под бюрото.

Веднага след като бутилката с уиски бе поставена на място, той извади снимките, направени от колегите му от техническия и застана на същото място и на същото разстояние, на което беше стоял фотографът. Като по часовник, помисли си Бекстрьом. Дори Петер Ниеми с неговото увеличително стъкло, не би открил и най-малката разлика.

След това той вдигна плячката си на бюрото и отвори тъмното сандъче. Извади от него малката фигурка с червената островърха шапчица, завъртя го, обърна го и го постави на бюрото. Ключът той намери по-скоро по случайност. Когато внимателно попила вътрешността на кутията, дъното внезапно се вдигна нагоре с дискретно щракване и ключът беше там. Злато и диаманти от трийсет и два карата според Йегура, който обикновено знаеше какво говори, когато ставаше въпрос за вещи като тази, която държеше в момента в ръката си.

„Музиката може да почака“, рече си Бекстрьом. После пъхна обратно ключа и малкия Пинокио в тъмното дървено сандъче, след което внимателно положи сандъчето в старата си кафява чанта. „Добре дошъл у дома, малчуган.“

— Нищо — каза Бекстрьом разочаровано, когато той и Аника се срещнаха в салона на първия етаж около един час по-късно.

— И при мен същото — доложи Аника. — Макар че щеше да е служебна грешка, ако не бяхме направили допълнителна проверка — добави тя и го потупа утешително по ръката.

— Мислех си за едно нещо — каза Аника Карлсон, докато седяха в автомобила на път обратно към полицейския участък.

— Слушам — отвърна Бекстрьом.

— Забелязах, че на повечето от иконите им липсваха рамките — каза Аника. — Наистина повечето от тях бяха нарисувани върху дърво, но най-малко две бяха изобразени върху платно. Освен това се сетих за онзи, когото нашето таксиметрово шофьорче без малко да прегази.

— Анхел Гарсия Гомес — каза Бекстрьом и кимна. „Става все по-добре и по-добре“, помисли си той, защото вече се досещаше накъде биеше тя.

— Да, ясно е, че е бил той — каза Аника Карлсон. — Знаех го през цялото време, откакто видях онзи портрет по описание, а сега, когато имаме неговата ДНК на вратата на терасата, сто на сто съм сигурна, че е той. Ясно е, че той е очистил и Ериксон, и неговия помияр.

— Без Ериксон — поправи я Бекстрьом и поклати глава. — Той има алиби за смъртта на Ериксон. Тогава той е на състезанието по бойни изкуства. Затова пък съм почти сигурен, че не друг, а лично той се е появил при Ериксон през нощта, разбил е черепа му и прерязал гърлото на псето. Що се отнася до неговия добър приятел Окаре обаче, той може да е бил там и когато Ериксон е бил убит, и по-късно същата вечер.

— Тогава той е бил шофьор на Гарсия Гомес — каза Аника и кимна. — Това го вярвам. А какво мислиш за следното? Да предположим, че Гарсия Гомес е смъкнал картината от рамката, тази картина, която пропускат да вземат при първото си посещение, навива платното и го пъха под якето си. Какво мислиш за това?

— Точно така е — съгласи се Бекстрьом. — Определено е по-добре, отколкото да се размотава наоколо с картина под мишница посред нощ.

— А рамката? На която е стояло платното? Какво е направил той с нея?

— Разглобил я е и точно около нея е навил рисунката, вероятно — предположи Бекстрьом.

— И аз така мисля — подкрепи го Аника развълнувано. — Той би бил пълен идиот, ако беше взел със себе си платното и оставил рамката. Това щеше да накара дори колегата Алм да се замисли. Направо червена светлина, да намериш такова нещо на местопрестъплението. Строшена рамка от картина, но без платното.

— И още нещо — каза Бекстрьом. — Става въпрос за нашия свидетел. Таксиметровото шофьорче. Дали нямаме късмета да се появи отново?

— За съжаление, не — каза Аника. — Сякаш се е изпарил. И аз имам лоши предчувствия, когато се сетя за него. Това, което ме притеснява, е, че и двамата, и Окаре, и Гарсия Гомес, изглежда, са потънали вдън земята. Никакви следи и от тях, но те сега във всеки случай са задочно арестувани. Можем искрено да се надяваме, че нищо не се е случило на свидетеля ни.

„На кого му пука?“, помисли си Бекстрьом и се задоволи само с кимване.

89

Почивните дни на Бекстрьом не се развиха по обичайния начин. Първо, той тичаше да проверява вратата на всеки пет минути, докато най-накрая се скара сериозно сам на себе си. Направи си цял поднос със сандвичи, наля си студена бира и накрак отпи солидна глътка.

След това седна на кухненската маса, за да се нахрани и след още няколко подкрепителни глътки и едно средно силно питие, той най-накрая се съвзе. Преодоля този типичен пристъп на параноя, която очевидно можеше да сполети дори един истински полицай като него. Достатъчно беше да изключи телефона, да остане вкъщи през цялата вечер и да зяпа стари филми с Клинт Истуд, които беше свалил от мрежата. Спомени от онова време, когато коженият му портфейл му се хилеше подигравателно само седмица след получаването на заплатата. „Сега времената са други“, заключи Бекстрьом и когато малко по малко стигна до онази истина, която се криеше на дъното на литровата бутилка с водка, той най-после заспа на собствения си диван.

В неделя той направи сериозен опит да се вземе в ръце. Обади се на Надя у дома ѝ и си определи среща с нея в службата. Там той остана половината от предиобеда, докато ѝ разказа какво беше научил от Йегура. Не беше толкова просто, тъй като не можеше да ѝ каже и думичка за малкия Пинокио и носа му, въпреки че тъкмо около това се въртеше сега целият му живот.

После се прибра у дома. Вечеря в любимия си квартален ресторант и въпреки че финландската му сервитьорка беше същата, както обикновено, той едва издържаше да я слуша.

— Тревожа се за теб, Бекстрьом — каза тя и го потупа по рамото. — Ти нали никога не се разболяваш?

— Изглежда съм лепнал някаква гадост — излъга Бекстрьом, най-вече за да има повод да промени темата и да си тръгне от там.

Веднага след като се прибра, той си легна. Не след дълго заспа и когато се събуди, беше само шест часа сутринта. Два часа по-късно той седеше в службата си и в сравнение с усещанията, които изпитваше предния ден, сега се чувстваше почти като да беше постигнал освобождение. „Трябва да е от парите“, реши Бекстрьом. Двестата милиона шведски крони се бяха забили като златен пирон в главата му отпреди почти ден и половина.