Катастрофалният конфликт, който завършва, откривайки на Русия път в сърцето на Европа, е наречен сполучливо от Чърчил „ненужната война“. В стремежа си да я избегнат и да ограничат действията на Хитлер Великобритания и Франция проявяват основна слабост — липсата на разбиране на стратегическите фактори. Поради това те са въвлечени във войната в най-неподходящия за тях момент и така ускоряват една предотвратима катастрофа с дълготрайни последици. Великобритания оцелява като по чудо, но най-вече заради това, че Хитлер прави същите грешки, каквито агресивните диктатори са правили неведнъж в историята.
В ретроспекция става ясно, че първата фатална стъпка и за двете страни е влизането на германците отново в поречието на Рейн през 1936 г. За Хитлер тази стъпка носи две стратегически преимущества — осигурява защитата на жизненоважния за Германия индустриален район Рур и е потенциален плацдарм за нахлуване във Франция. Защо тя не е предотвратена? Най-вече защото Франция и Великобритания искат да избегнат всякакъв риск от въоръжен конфликт, който би могъл да прерасне във война. Нежеланието им да действат е подсилено и от това, че гледат на връщането на германците в земите по Рейн само като на опит за корекция на една несправедливост, макар и извършена по неподходящ начин. Британците, по-специално тези, които по принцип обръщат повече внимание на политическата страна на въпроса, са склонни да я преценяват по-скоро като политическа, а не като военна стъпка и не виждат стратегическите последици от нея.
С действията си през 1938 г. Хитлер отново извлича стратегически изгоди от политически фактори — германският и австрийският народ искат съюз, в Германия има силни настроения във връзка с отношението на чехите към судетските немци. Тук отново сме свидетели на едно широко разпространено мнение в Западна Европа, че и в двата случая има известна доза оправдание за поведението на Германия.
Навлизането на Хитлер през март в Австрия оголва южния фланг на Чехословакия, която му пречи да осъществи плановете си за експанзия в източна посока. През септември чрез заплаха за война и в резултат от Мюнхенското споразумение той си осигурява не само връщане на Судетите, но и стратегическо парализиране на Чехословакия.
През март 1939 г. Хитлер окупира останалата част от Чехословакия и така обгръща фланга на Полша — последната от поредицата „безкръвни“ маневри. Тази негова стъпка е последвана от фатално безразсъдно действие на британското правителство — внезапно предложените гаранции за Полша и за Румъния, всяка от които е стратегически изолирана, без да си осигури преди това каквото и да било одобрение от страна на Русия, единствената сила, която би могла да му окаже ефикасна подкрепа.
Поради момента, в който са дадени, тези гаранции изиграват ролята на провокация и както сега вече ни е известно, докато не се сблъсква с това предизвикателство, Хитлер няма намерение да избързва с нападението срещу Полша. Тези гаранции, които се отнасят за части от Европа, недостижими за войските на Великобритания и Франция, са почти неустоимо изкушение. Така западните сили подкопават основите на единствената стратегия, която би била разумна за тях при тогавашното незадоволително състояние на въоръжените им сили. Вместо да спрат агресията, изправяйки силен фронт срещу германско нападение на Запад, те позволяват на Хитлер с лекота да се справи с един слаб фронт и така да спечели първоначална победа.
Сега единствената възможност за избягване на войната е да се осигури подкрепата на Русия — само тя е силата, която би могла пряко да окаже помощ на Полша и с това да възпре Хитлер. Но въпреки критичното положение стъпките на британското правителство са мудни и колебливи. Освен неговите колебания трябва да се имат предвид и възраженията на полското правителство и на другите по-малки сили в Източна Европа срещу приемането на военна помощ от Русия, които се страхуват, че подкрепата на нейните армии фактически ще означава нахлуване.
Отговорът на Хитлер на тази нова ситуация, създадена от британската подкрепа за Полша, е съвсем различен. Силната реакция на Великобритания и удвоените й мерки за превъоръжаване го стряскат, но резултатът от това е противоположен на очаквания. Решението му е повлияно от историческата представа, която си е създал за британците. Според него те са хладнокръвни и пресметливи хора, които контролират емоциите с разума си и затова не биха влезли във война заради Полша, освен ако не бъдат подкрепени от Русия. Ето защо, като преглъща омразата си към болшевизма, той насочва усилията и енергията си за помиряване с Русия, за да си осигури нейната ненаме-са. Това е завой, още по-изненадващ от завоя на Чембърлейн и също толкова фатален заради последиците от него.
На 23 август Рибентроп взема самолета за Москва и договорът е подписан. Той е придружен от тайно споразумение, съгласно което Полша трябва да бъде поделена между Германия и Русия.
Този договор прави войната сигурна, като се има предвид какви чувства предизвикват агресивните действия на Хитлер. След като са обещали помощ на Полша, британците вече не могат да гледат отстрани, без да загубят престиж и без да отворят на Хитлер пътя към по-голямо завоевание. А и той не може да се откаже от намеренията си спрямо Полша, дори и да си дава сметка, че това би означавало обща война.
Така влакът на европейската цивилизация се втурва в един дълъг тъмен тунел, от който излиза едва след шест изтощителни години. Дори и тогава яркото слънце на победата се оказва илюзорно.
В петък, 1 септември 1939 г., германските армии нахлуват в Полша. В неделя, 3 септември, британското правителство обявява война на Германия в съответствие с дадените по-рано гаранции за Полша. Шест часа по-късно френското правителство още по-неохотно последва англичаните.
След по-малко от месец Полша е завладяна. След девет месеца Западна Европа потъва под разлялата се военна вълна.
Можеше ли Полша да се задържи по-дълго? Можеха ли Франция и Великобритания да направят повече, за да намалят германския натиск върху Пол-ша? Сега знаем, че като се има предвид числеността на въоръжените сили, на пръв поглед отговорът на тези два въпроса е „да“.
През 1939 г. германската армия далеч не е готова за война. Поляците и французите имат заедно 150 дивизии, включително 35 резервни, част от които трябва да бъдат пазени за френските ангажименти в отвъдморските територии, срещу общо 98 германски дивизии, 36 от които все още не са добре обучени. От 40-те дивизии, които германците оставят, за да защитават западната си граница, само 4 са действащи, напълно обучени и снаряжени. Стратегията на Хитлер обаче поставя Франция в положение, при което тя би могла да облекчи натиска и върху Полша само ако предприеме бърза атака — действие, за което армията и не е подходяща. Остарялата й система на мобилизация е бавна в осигуряването на нужните войски и нападателните й планове са в зависимост от масовото използване на тежката артилерия, която е готова едва на шестнайсетия ден. През това време съпротивата на полската армия рухва.
Полша е много затруднена от стратегическото си положение. Страната лежи като „език“ между челюстите на Германия, а полската стратегия го прави още по-лошо с поставянето на основните полски сили близо до върха на езика. Освен това тези войски са с остарели идеи и снаряжение и все още вярват във възможностите на кавалерията, която се оказва безпомощна срещу германските танкове.
По това време германците имат готови само 6 бронетанкови и 4 механизирани дивизии, но благодарение на ентусиазма на генерал Гудериан и подкрепата на Хитлер те са отишли по-напред от която и да било друга армия във възприемането на новата идея за високоскоростната механизирана война, оформила се сред британските привърженици на този нов, бърз начин на действие. Германците са развили и много по-силни военновъздушни сили от другите страни, докато не само поляците, но и французите остро се нуждаят от авиация дори само за поддръжка и защита на армиите си.
Така поляците стават свидетели на първата победоносна демонстрация на новата тактика на светкавичната война от страна на германците, докато западните съюзници на Полша са още в процес на подготовка за една война по обичайния до този момент начин. На 17 септември Червената армия настъпва през източната граница на Полша — един удар в гръб, който решава съдбата й, тъй като тя почти не разполага с войски, за да се противопостави на това второ нахлуване.
Бързият разгром на Полша е последван от шестмесечно затишие, наречено от наблюдателите „Странната война“, заблудени от спокойствието на повърхността. По-вярно би било да се нарече „Зимата на илюзиите“, тъй като лидерите и обществеността на западните страни в същото време чертаят претенциозни планове за атака срещу фланговете на Германия и говорят прекалено открито за това.
В действителност няма изгледи Франция и Великобритания да достигнат нужната мощ, за да победят сами Германия. Най-голямата им надежда е, че сега, когато Германия и Русия са изправени една срещу друга с обща граница, между тези двама изпитващи взаимно недоверие съюзници ще се появят търкания, които ще насочат разрушителната мощ на Хитлер на Изток вместо на Запад. Това става година по-късно и можеше да се случи по-рано, ако западните съюзници не проявяваха нетърпение, което е характерно за демокрациите.
Техните гръмки и заплашителни приказки за нападение срещу фланговете на Германия подтикват Хитлер да ги изпревари. Първият му удар е окупацията на Норвегия. Заловените протоколи от съвещанията му показват, че до началото на 1940 г. той все още смята „запазването на норвежкия неутралитет за най-добрия курс“ за Германия, но през февруари решава, че „англичаните възнамеряват да направят десант и аз искам да бъда там преди тях“. На 9 април там пристига малка германска окупационна сила, която обърква британските планове за установяване на контрол върху тази неутрална територия и завзема главните пристанища, докато вниманието на норвежците е погълнато от навлизането на британския флот в норвежки води.
Следващият удар на Хитлер е на 10 май срещу Франция и страните от Бенилюкс. Той започва подготовката за него предишната есен, когато съюзниците отхвърлят предложението му за мир, което той прави, след като побеждава Полша, давайки си сметка, че елиминирането на Франция му предлага най-добрата възможност да накара Великобритания да се съгласи на мир. Лошото време и съмненията на неговите генерали обаче стават причина за неколкократни отлагания от ноември нататък. След това на 10 януари един германски щабен офицер, който лети за Бон с документи за плана, губи ориентация в снежната буря и каца в Белгия. Този гаф става причина офанзивата да бъде отложена за май и междувременно планът драстично е преработен. Това е твърде нещастно обстоятелство за съюзниците и за известно време твърде щастливо за Хитлер. Същевременно то променя целия по-нататъшен развой на войната.
Старият план, който предвижда главното настъпление да се осъществи през Централна Белгия, на практика би довел до челен сблъсък с най-добрата част от френско-британските сили и по всяка вероятност би завършил с провал, което би разклатило авторитета на Хитлер. Новият план, предложен от Манщайн, изненадва напълно съюзниците и ги изважда от равновесие, което води до катастрофални последици. Докато те навлизат дълбоко в Белгия, за да го посрещнат там и в Холандия, главните германски танкови сили — 7 танкови дивизии — настъпват през хълмистите и покрити с гори Ардени, които съюзническото Върховно командване смята за непроходими за танкове. Като преминават река Мьоз, без да срещнат съществена съпротива, те пробиват слабата отбрана на съюзниците и след това изключително бързо се насочват на запад към крайбрежието на Ламанша в тила на съюзническите армии в Белгия, прекъсвайки комуникациите им. Британската армия едва успява да се измъкне по море през Дюнкерк. Белгийците и голяма част от французите са принудени да се предадат. Последиците са непоправими. Когато германците насочват удара си на юг през следващата седмица, останалите френски армии вече не са в състояние да им се противопоставят.
А тази разтърсила света катастрофа можеше лесно да бъде предотвратена. Танковото настъпление можеше да бъде спряно много преди да достигне Ламанша, чрез концентриран контраудар с подобни сили. Но въпреки че имат повече и по-добри танкове от противника, французите ги държат разпръснати на малки групи както през 1918 г.
Настъплението можеше да бъде спряно и по-рано на брега на Мьоз, ако французите не бяха се втурнали в Белгия, оставяйки толкова незащитена отбранителната си линия в Ардените, или ако бяха прехвърлили по-бързо там резервите си. Френското командване обаче не само смята Ардените за непроходими за танкове, но и е на мнение, че една евентуална атака през река Мьоз би била нещо в стил 1918 г., за което на германците ще е нужна близо седмица за подготовка след пристигането им там, а това би дало на французите достатъчно време да докарат резервите си. Танковите части обаче стигат реката на 13 май и я форсират още същия следобед. Скоростта, с която се развива танковата атака, праща в историята остарелите представи за бавно развиващото се настъпление.
Бързината на това светкавично настъпление е възможна само защото ръководителите на съюзниците не са наясно с новата тактика, поради което не знаят как да й се противопоставят. Настъплението можеше да бъде спряно дори преди река Мьоз, ако подстъпите към нея бяха защитени от минни заграждения. То можеше да бъде спряно и без мини, просто с дървета, повалени през горските пътища, които водят до Мьоз. Загубата на време за разчистването им щеше да бъде фатална за германците82.
След падането на Франция твърде популярна става тенденцията то да се отдава на ниския боен дух на французите и да се твърди, че разгромът е бил неизбежен. Това са глупости, също като да се слага каруцата пред коня. Сло-мяването на бойния дух на французите настъпва едва след пробива в отбраната им, който така лесно е можел да бъде предотвратен. През 1942 г. всички армии се научават как да спират атака в стил светкавична война, обаче много неща можеха да бъдат спасени, ако бяха научили това преди войната.
Сега Великобритания остава единственият активен противник на нацистка Германия. Но тя е в много опасно положение, оголена във военно отношение и застрашително заобиколена от брегова линия, дълга 3000 км, която се контролира от противника.
Нейната армия стига Дюнкерк и успява да се спаси от плен само заради странното решение на Хитлер да спре настъплението на танковите части за два дни, когато са само на 15 км от последното пристанище, от което британците могат да се измъкнат, а по това време то е почти неохранявано. Тази заповед за спиране на настъплението е предизвикана от сложни мотиви, включително от суетното желание на Гьоринг работата окончателно да бъде свършена от Луфтвафе.
Въпреки че по-голямата част от британската армия успява да се измъкне, тя губи повечето от оръжията си. Докато оцелелите от 16-те дивизии бъдат реорганизирани, има само една добре въоръжена дивизия, която да защитава страната, а флотът е държан далеч на север извън обсега на Луфтвафе. Ако германците бяха извършили десант в Англия по което и да било време през месеца след капитулацията на Франция, възможностите за съпротива щяха да бъдат нищожни.
Хитлер и военачалниците му не са подготвени за нахлуване в Англия и дори не са изработили планове за такава важна стъпка след поражението на Франция. Той оставя този изключително важен месец да се изниже, очаквайки Великобритания да се съгласи на мир. Дори и когато повече няма надежда това да стане, германските приготовления са твърде колебливи. Когато Луфтвафе не успява да прогони от небето Кралските ВВС в битката за Великобритания, ръководителите на сухопътните войски и на флота всъщност са доволни от даденото им по такъв начин извинение да отлагат нахлуването. Още по-забележителна е готовността на Хитлер да приема извинения за неговото отлагане.
Архивните сведения за водените от него неофициални разговори показват, че това се дължи отчасти на нежеланието му да унищожи Великобритания и Британската империя, на която той гледа като на стабилизиращ елемент в света и все още се надява да я направи свой партньор. Но освен това нежелание има и една нова причина. Вниманието на Хитлер отново е насочено на Изток. Това е основният фактор, оказал се решаващ за запазването на Великобритания.
Ако Хитлер беше съсредоточил усилията си върху разгрома на Великобритания, съдбата й почти със сигурност щеше да бъде решена, защото, въпреки че пропуска най-добрата възможност да я завладее директно, той можеше да стегне такава примка около нея с комбиниран натиск на военновъздушните сили и подводниците си, че там постепенно да настъпи глад, който в крайна сметка да доведе до пълното й сгромолясване.
Хитлер обаче разбира, че не би могъл да вложи всичките си ресурси в това усилие по въздух и по море, докато Червената армия стои на източната му граница, заплашвайки Германия по суша. Затова той твърди, че единственият начин да бъде подсигурен германският тил е да нападне и да победи Русия Подозренията му относно руските намерения от дълго време го вълнуват най-много.
Хитлер се опитва сам да се убеждава, че Великобритания ще се съгласи на мир, когато вече няма да може да се надява на руска намеса във войната. Той дори смята, че Великобритания вече щеше да е сключила мир, ако Русия не я подтикваше да продължи да се сражава. Когато на 21 юли Хитлер свиква първото съвещание, на което да бъдат обсъдени набързо изготвените планове за нахлуване в Англия, той разкрива смяната в посоката на своето мислене: „Сталин флиртува с Великобритания, за да я накара да продължи войната и да държи ръцете ни вързани с надеждата да спечели време, за да вземе това, което иска, знаейки, че няма да може да го получи, ако бъде сключен мир“. Оттук следва и другото заключение: „Нашето внимание трябва да бъде насочено към решаването на руския проблем“.
Планирането започва веднага, въпреки че Хитлер взема окончателното решение едва в началото на 1941 г. Нахлуването започва на 22 юни — един ден преди офанзивата на Наполеон. Танковите части бързо преодоляват защитата на руските армии и за по-малко от месец навлизат на 750 км навътре в Русия — три четвърти от разстоянието до Москва. Германците така и не успяват обаче да влязат в столицата.
Какви са основните фактори за този неуспех? Очевидните са есенната кал и снегът. По-важни обаче са погрешните преценки на германците за резервите, които Сталин може да събере от дълбините на Русия. Те предполагат, че срещу тях ще бъдат изправени 200 дивизии и че до средата на август ще ги разгромят. Но през това време на сцената се появяват още 160 дивизии. Докато те бъдат разбити, настъпва есента, а когато напредват към Москва през калта, германците срещат нови армии на пътя си.
Друг основен фактор е изостаналостта на Русия въпреки целия технически скок, направен след съветската революция. Тук става въпрос не само за изключителната издръжливост на нейните войници и население, но и за примитивните й пътища. Ако пътната мрежа беше така развита както на Запад, Русия щеше да бъде завладяна почти толкова бързо, колкото Франция. Но дори и при тези условия нахлуването можеше да успее, ако през лятото танковите сили се бяха насочили право към Москва, без да чакат да ги настигне пехотата, както настоява Гудериан. В случая той е принуден да отстъпи пред Хитлер и по-старите главнокомандващи германските въоръжени сили.
Зимата в Русия се оказва ужасно изпитание и още повече изтощава силите на германците, които изобщо не успяват да се възстановят напълно. Въпреки това е очевидно, че през 1942 г. Хитлер все още има добра възможност за победа, тъй като Червената армия изпитва остър недостиг от снаряжение и бойна техника, а здравата хватка, с която я държи Сталин, отслабва поради първоначалните тежки поражения. Новата офанзива на Хитлер се развива бързо през ръба на кавказките петролни полета, от които зависи руската военна машина. Но фюрерът разделя войските си, за да постигне едновременно две цели — да завземе Кавказ и Сталинград. Там той с мъка е спрян и изтощава армията си с непрекъснати фронтални атаки, за да превземе „града на Сталин“, обзет от манията на всяка цена да сломи този символ на руското предизвикателство. Като забранява каквото и да било отстъпление, когато идва зимата, Хитлер обрича на обкръжение и плен атакуващите, когато новосъбра-ните руски армии пристигат на полесражението в края на годината.
Катастрофата при Сталинград оставя германците на много по-дълъг фронт, отколкото биха могли да защитават с намалелите си сили. Единственият спасителен курс е отстъплението, както настояват генералите, но Хитлер упорито отказва да го разреши. Глух към всички доводи, той продължава да настоява „да не се отстъпва“. Това папагалско повтаряне не може да спре руската приливна вълна и е причина всяко следващо отстъпление да става с цената на големи загуби, тъй като е било отлагано твърде дълго.
Войските на Хитлер страдат все повече от последиците, до които води разпрострелият се на прекалено голямо разстояние фронт, станал причина и за провала на Наполеон. Сега изпитанието е още по-голямо, тъй като през 1940 г. войната обхваща и Средиземноморието с влизането на Мусолини в нея, който иска да се възползва от поражението на Франция и слабостта на Великобритания. Това дава възможност на британците да контраатакуват в район, в който военноморската мощ може да има решаващо значение. Чърчил се възползва от тази възможност бързо, даже прекалено бързо в някои случай. Британската механизирана армия в Египет, макар и малка, скоро разбива остарялата италианска армия в Северна Африка, освен че завладява Италианска Източна Африка. Тя можеше да продължи да настъпва към Триполи, но е спряна, за да бъде прехвърлена в Гърция — една ненавременна и зле подготвена акция, която германците бързо отблъскват. Поради италианския провал в Северна Африка Хитлер изпраща там германски подкрепления под ко-мандването на Ромел. Но тъй като вниманието му е приковано от Русия, изпраща там само толкова войски, колкото да стабилизират положението на италианците, и никога не прави сериозни опити да завладее източните, централните и западните врати на Средиземно море — Суец, Малта и Гибралтар.
Така че фактически той създава само допълнителни условия за още по-голямо изтощаване на силите на Германия, което в крайна сметка обезсмисля успешните контраатаки на Ромел, които отлагат в продължение на повече от две години прочистването на Северна Африка. Сега германските войски се разпростират по двата бряга на Средиземно море и по цялата брегова линия на Западна Европа, като същевременно държат един опасно широк фронт във вътрешността на Русия.
Естествените последици от такова разпростиране на прекалено дълъг фронт са отложени и войната се проточва от влизането на Япония в нея през декември 1941 г. След време това се оказва по-пагубно за перспективите на Хитлер, защото вкарва в нея и Америка. Временният ефект от изненадващото японско нападение срещу Пърл Харбър, което осакатява американския Тихоокеански флот, дава възможност на японците да разгромят съюзническите позиции в югозападната част на Тихия океан — Малая, Бирма, Филипините и Холандска Източна Индия. Но при тази бърза експанзия те са разтеглени на много по-голямо разстояние, отколкото са възможностите им да задържат тези придобивки — все пак Япония е малка островна страна с ограничена индустриална мощ.
След като Америка разгръща военната си мощ, а Русия оцелява, за да разгърне своята, поражението на силите на Оста — Германия, Италия и Япония — става сигурно, тъй като общият им военен потенциал е много по-малък. Единствените неизвестни са колко време ще е необходимо за това и колко пълно ще бъде то. Максималното, на което агресорите, сега влезли в ролята на отбраняващи се, могат да се надяват, е да получат по-добри условия за мир, печелейки време, докато на „гигантите“ им омръзне да воюват или се скарат помежду си. Възможностите за такава продължителна съпротива обаче зависят от скъсяването на фронтовете. А никой от лидерите на Оста не може да понесе „загубата на престиж“ заради доброволно отстъпление и затова се вкопчва във всяка позиция до нейното рухване.
В третата фаза на войната няма истински повратен момент, а само една непрекъснато надигаща се приливна вълна.
Тя се разлива по-лесно в Русия и Тихия океан, тъй като непрекъснато се засилва военното превъзходство на съюзниците в тези райони и тъй като там има достатъчно място за маневриране. В Южна и в Западна Европа настъплението на съюзниците среща повече пречки, защото пространството е по-тясно.
Англо-американските войски, които се връщат отново в Европа през юли 1943 г., са улеснени, тъй като Хитлер и Мусолини прехвърлят войски през морето в Тунис с надеждата да установят там плацдарм, за да спрат настъплението на съюзническите армии едновременно от Египет и от Алжир. Тунис се превръща в капан и пленяването на цялата германско-италианска армия там оставя Сицилия почти без защита. Когато обаче през септември 1943 г. съюзниците настъпват от Сицилия в Италия, напредването им в този тесен планински полуостров е затруднено и се развива бавно.
На 6 юни 1944 г. главните съюзнически армии, съсредоточени в Англия за прехвърляне през Ламанша, правят десант в Нормандия. Успехът му зависи от това, дали ще успеят да установят на брега достатъчно голям плацдарм, в който да струпат войски и да пробият германската отбранителна линия, която прегражда пътя им. Веднъж пробият ли я, цялата територия на Франция би се открила за маневри на техните армии, които са напълно механизирани за разлика от основната част на германските сили.
Така германската отбрана е обречена на разгром, ако не успее да отхвърли нападателите обратно в морето още в първите дни. Но придвижването на танковите им резерви е фатално забавено от парализиращата намеса на съюзническите военновъздушни сили, които имат превъзходство над Луфтвафе в съотношение 30 : 1. Дори и ако германците бяха успели да отблъснат нахлуването в Нормандия, огромното превъзходство на съюзниците във въздуха, приложено директно срещу Германия, би направило сигурен нейния разгром. До 1944 г. съюзническата стратегическа въздушна офанзива далеч не е в състояние да постигне възлаганите й надежди като алтернатива на нахлуването по суша и ефектът от нея до голяма степен се надценява. Безразборните бомбардировки на градове не намаляват сериозно германското военно производство, нито успяват да сломят волята на населението и да го принудят да капитулира, както се очаква. Неговите тиранични лидери го държат прекалено здраво в ръцете си, а отделните хора не могат да се предадат на летящите в небето бомбардировачи. Но през 1944–1945 г. съюзническите военновъздушни сили са ръководени по-добре, точността на извършваните от тях бомбардировки непрекъснато нараства и това има съкрушителен ефект върху основните центрове на военна продукция, които са от жизненоважно значение за способността на противника да се съпротивява.
В Далечния изток превъзходството на военновъздушните сили също се оказва основен фактор за сигурния разгром на Япония, без да има нужда от употребата на атомната бомба.
Главната пречка по пътя на съюзниците, след като нещата се обръщат в тяхна полза, е една бариера, която те издигат сами — неразумното и късогледо искане на техните лидери за „безусловна капитулация“. То оказва най-голяма помощ на Хитлер да държи в ръцете си германския народ и изиграва същата роля за привържениците на войната в Япония. Ако ръководителите на съюзниците бяха достатъчно разумни да дадат някои гаранции в условията за мир, хватката на Хитлер върху германския народ щеше да отслабне много преди 1945 г. Три години по-рано пратеници на разрастващото се антивоенно движение в Германия уведомяват съюзническите лидери за плановете си да свалят Хитлер. Те посочват имената на много видни военни, които са готови да се присъединят към такъв бунт, в случай че получат някои уверения относно мирните условия на съюзниците. Но както тогава, така и по-късно не са дадени никакви гаранции и затова е естествено, че лидерите на антивоенното движение трудно могат да получат подкрепа за „скок в тъмното“.
Така „ненужната война“ е ненужно продължена и животът на още милиони хора е пожертван, а с настъпилия мир идват нова заплаха и нарастващ страх от друга война. Полза от ненужното продължаване на Втората световна война заради настояването за „безусловна капитулация“ на противника има само Сталин, тъй като то открива пътя за налагане на комунизма в Централна Европа.