История на Втората световна война

Шеста главаЗавладяването на Норвегия

Шестте месеца измамно затишие след завладяването на Полша завършват с внезапен гръм и трясък. Той изтрешява не там, където са струпани буреносните облаци, а над Скандинавия. Мирните държави Норвегия и Дания са поразени от хитлеристката мълния.

На 9 април вестниците разпространяват новината, че предишния ден британските и френските военноморски сили са навлезли в норвежки води и са поставили там минни заграждения, за да блокират пътя на корабите, търгуващи с Германия. Одобрителните коментари по повод на тази инициатива са примесени с основателни аргументи, че това е нарушение на норвежкия неутралитет. На сутринта радиото изпреварва вестниците, като разпространява много по-стряскащата новина, че германците са направили десанти в редица пунктове по крайбрежието на Норвегия и са навлезли в Дания.

Дързостта на тези германски действия, отправящи предизвикателство срещу военноморското превъзходство на Великобритания, стъписва съюзническите лидери. Когато се изказва в Камарата на общините същия следобед, британският министър-председател Чембърлейн съобщава, че германците са извършили десанти по западното крайбрежие на Норвегия при Бергън и Тронхейм, както и по южното, и добавя: „Има съобщения за подобни десанти при Нарвик, но много се съмнявам, че са верни“. За британските власти изглежда невероятно, че Хитлер е дръзнал да извърши десант толкова далеч на север, но още по-невероятното е, че те знаят, че собствените им военноморски сили се намират на мястото на събитието, за да охраняват операциите по поставянето на мини и за други предстоящи стъпки. Те си мислят, че името на Нарвик се бърка с името на Ларвик, който се намира на южното крайбрежие.

Но преди края на деня става ясно, че германците са завзели норвежката столица Осло и всички главни пристанища, между които и Нарвик. Всички морски десанти, които са извършени едновременно, са успешни.

Бързо настъпилото разочарование на британското правителство по въпроса е последвано от нова заблуда. Два дни по-късно Чърчил, който тогава е първи лорд на Адмиралтейството, заявява в Камарата на общините: „По мое мне ние, а то се споделя от опитните ми съветници, хер Хитлер е извършил сериозна стратегическа грешка… Ние печелим много от случилото се в Скандинавия… Той пое цяла поредица ангажименти по протежение на норвежкия бряг, за който ще трябва да се сражава сега, а ако е необходимо — и през цялото лято, срещу много по-мощни военноморски сили, които могат да бъдат транспортирани до местата на бойните действия по-лесно, отколкото той е в състояние да го направи. Не виждам никакво контрапреимущество, което да е спечелил… Чувствам, че имаме голяма изгода от… стратегическата грешка, в която бе въвлечен нашият смъртен враг“.

Тези хубави думи не са последвани от съответни дела. Британските кон-трамерки са бавни, колебливи и тромави. Когато се стига до действие, Адмиралтейството въпреки презрението си към авиацията преди войната, става изключително предпазливо и се въздържа от рисковани военноморски действия, където намесата на флота би могла да бъде решаваща. Придвижването на войските се извършва още по-бавно. Въпреки че на няколко места дебаркират бойни части с цел да бъде отблъснат германският нашественик, става след две седмици всички трябва да бъдат върнати обратно, с изключение на една, която е заела позиция при Нарвик. Но и тя е изоставена месец по-късно след голямата германска офанзива на Запад.

Всички въздушни кули, издигнати от Чърчил, се сгромолясват. Те са по-строени въз основа на погрешна оценка на ситуацията и не отчитат промените, настъпили във воденето на съвременната война — особено възможностите за военновъздушни действия срещу военноморските сили. В заключителните му думи, след като представя Норвегия като капан за Хитлер има повече реализъм и значимост, когато определя германското нахлуване като стъпка, която Хитлер е бил „провокиран“ да направи. Най-изненадващото от всички следвоенни разкрития за военната кампания е фактът, че въпреки безскрупулността му Хитлер е предпочитал да запази Норвегия неутрална и не е възнамерявал да я напада, докато не е бил провокиран да го стори от явни сигнали, че съюзниците планират враждебни действия в тази част на света.

Интересно е да се проследят последните задкулисни действия на всяка от страните, въпреки че е трагично и ужасяващо да се види как държавници определено агресивна ориентация са си влияели един на друг, за да предизви-кат експлозия. Първата ясна стъпка за двете страни е направена на 19 септем-ври 1939 г., когато Чърчил, както се вижда от мемоарите му, предлага на британското правителство да се поставят минни заграждения „в норвежки териториални води“, като по такъв начин „се попречи на норвежкото транс-портиране на шведска желязна руда от Нарвик за Германия“. Той твърди че подобна стъпка е „от изключително важно значение за осакатяването на вражеската военна индустрия“. Според записката му до началника на морския щаб „праавителството се обяви решително в полза на това действие“. Това е твърде изненадващо развитие, което показва, че правителството е гледало повече крайния резултат, без да е обмислило внимателно евентуалните последици. Подобен проект е бил обсъждан през 1918 г., но в този случай, както е посочено в официалната история на военноморските сили: „…главнокомандващият лорд Бийти заяви, че офицерите и моряците от славния ни флот няма да искат да навлязат със значителни сили във водите на един малък, но горд народ, за да го подчинят. Ако норвежците окажат съпротива, както вероятно ще постъпят, ще се пролее кръв, а това според главнокомандващия ще бъде престъпление, не по-малко от престъпленията, които германците извършиха на други места“.

Очевидно моряците имат повече скрупули от държавниците и в началото на войната през 1939 г. британското правителство е по-безразсъдно, отколкото в края на Първата световна война.

Но Министерството на външните работи упражнява възпиращо действие и кара правителството да се съобрази с възраженията срещу предлаганото нарушаване на норвежкия суверенитет. Чърчил със съжаление пишее: „Аргументите на външното министерство за неутралитета натежаха и аз не успях да се наложа. Продължих да отстоявам позицията си с всички средства и при всички поводи“. Въпросът става предмет на дискусия в по-широки кръгове и аргументите в негова полза намират отражение дори в печата. Това води до засилване на германското безпокойство и до вземането па мерки.

Първият по-сериозен довод за това от германска страна, намерен в заловените германски архиви, е от началото на октомври, когато командващият военноморските сили адмирал Редер изразява опасения, че норвежците могат да отворят пристанищата си за англичаните, и докладва на Хитлер за вредата, която може да нанесе от стратегическа гледна точка подобна британска окупация. Освен това той е на мнение, че би било изгодно за германския под-воден флот да се сдобие с бази на норвежкия бряг в Тронхейм с помощта на руски натиск.

Обаче Хитлер отхвърля тази идея. Вниманието му е съсредоточено върху плановете за настъпление на Запад, за да принуди Франция да сключи мир, и не иска да бъде въвличан в каквито и да било странични операции и да отклонява ресурси.

Нов, много по-силен импулс и за двете страни е руското нахлуване във Финландия в края на ноември. Чърчил вижда в него нова възможност да бъде нанесен удар по германския фланг под прикритието на помощ за Финландия: „Приветствах този нов, благоприятен вятър като средство за постигане на важното стратегическо предимство да бъдат прекъснати жизненонеобходимите доставки на желязна руда за Германия“.

Чърчил излага аргументите си за такава стъпка в меморандум от 16 декември и я определя като „голяма нападателна операция“. Той признава, че това може да принуди германците да навлязат в Скандинавия, защото казва: „Ако стреляш по противника, той ще ти отвърне“. Обаче твърди: „Ние ще спечелим повече, отколкото ще загубим, от една германска атака срещу Норвегия и Швеция“. (Той пропуска да спомене каквото и да било за това, на какви страдания ще бъдат подложени скандинавските народи, ако страните им бъдат превърнати в арена на сражения.)

Повечето членове на правителството обаче все още имат задръжки относно възможността да бъде нарушен норвежкият неутралитет. Въпреки силното настояване на Чърчил те се въздържат да разрешат незабавното изпълнение на проекта му. Но упълномощават началника на Генералния щаб „да плапира извършването на десант в Нарвик“ — крайната гара на железопътната линия, водеща до шведските железни мини в Гяливаре, откъдето рудата се прехвърля във Финландия. Въпреки че официално афишираната причина за такава операция е оказването на помощ за Финландия, голямата цел е да бъде установен контрол над шведските железни мини.

Същия месец в Берлин пристига важен посетител от Норвегия. Това е Виткун Куизлинг, бивш министър на отбраната, който оглавява малка партия от нацистки тип, силно симпатизираща на Германия. Той се среща с адмирал Редер и му внушава, че има опасност Великобритания скоро да окупира Нор-вегия. Куизлинг иска пари и тайна помощ за плановете си да организира пре-врат за сваляне на тогавашното норвежко правителство. Казва, че редица вис-ши норвежки офицери са готови да го подкрепят, включително според твърде-нията му и полковник Сундло — комендант на Нарвик. След като вземе властта, той смята да покани германците да защитават Норвегия и така да попречи на навлизането на англичаните.

Редер убеждава Хитлер да се срещне лично с Куизлинг и това става на 16 и на 18 декември. Стенограмата от техния разговор показва, че Хитлер е заявил, че „би предпочел Норвегия, както и останалите страни от Скандинавия да останат напълно неутрални“, защото „не иска да разширява театъра на военните действия“. Обаче „ако противникът подготвя разпростирането на войната, ще предприеме стъпки да се предпази от подобна опасност“. Междувременно на Куизлинг са обещани парични помощи и са му дадени увере-ния, че въпросът за оказване на военна подкрепа ще бъде проучен.

Въпреки това военният дневник на щаба на германските военноморски сили показва, че на 13 януари, месец по-късно, те все още са на мнение, че „най-благоприятното разрешение би било запазването на норвежкия неутралитетвъпреки изразеното безпокойство, че Великобритания възнамерява да окупи-ра Норвегия с мълчаливото съгласие на норвежкото правителство“.

Какво става по това време от другата страна на хълма? На 15 януари френският главнокомандващ генерал Гамелен изпраща меморандум до министър-председателя Даладие, в който посочва колко важно е да бъде открит нов театър на военни действия в Скандинавия. Той представя и план за съюзни-чески десант в Петсамо в северната част на Финландия заедно с превантивно „завземане на пристанища и летища по западното крайбрежие на Норвегия“, Планът предвижда също възможността за „разширяване на операцията в Швеция и окупиране на железните мини в Гяливаре“.

В реч по радиото Чърчил се обръща към неутралните страни и заявява, че е техен дълг да се включат в борбата срещу Хитлер, което, естествено, засилва германските страхове18. Има прекалено много открити намеци за действията на съюзниците.

На 27 януари Хитлер дава изрични заповеди на военните си съветници да подготвят реални планове за нахлуване в Норвегия, ако е необходимо. Създа-деният за целта специален щаб се събира за първи път на 5 февруари. В деня, в който съюзническото Върховно командване се събира в Париж, Чембърлейн взема със себе си Чърчил. На това съвещание са одобрени планове за подготовка на контингент от две британски дивизии и малко по-малобройна френска част като „помощ за Финландия“. Те трябва да действат под прикритието на доброволци, за да се намалят шансовете за открита война с Русия. Обаче се започва спор за маршрута, по който тези сили трябва да бъдат изпратени. Британското правителство изтъква трудностите за извършване на десанта в Петсамо и преимуществата той да бъде осъществен в Нарвик, осо-бено „за да се установи контрол над железните мини в Гяливаре“. Това трябва да бъде главната цел, а само част от контингента да продължи, за да окаже помощ на Финландия. Британските аргументи надделяват и е решено експе-диционният корпус да отплава в началото на март. На 16 февруари става съдбоносен инцидент. Германският кораб „Алтмарк“, който се връща от Южния Атлантик с британски военнопленници, е преследван от британски разрушители и търси убежище в един норвежки фиорд, Чърчил заповядва директно на капитан Вайън, командир на разрушителя „Косак“, да навлезе в норвежки води, да превземе „Алтмарк“ и да освободи воен-нопленниците. На мястото на събитието се намират два норвежки патрулни катера, но те са прогонени, а на последвалия протест от норвежкото прави-телство за навлизането в норвежки води не е обърнато внимание.

Хитлер приема протеста само като опит да бъде заблуден и е убеден че норвежкото правителство е доброволен съучастник на Великобритания. Това му убеждение се потвърждава от бездействието на двата катера и от докладите на Куизлинг, че действията на „Косак“ са предварително нагласена работа Според германските адмирали случаят „Алтмарк“ е повлиял категорично за решението на Хитлер да навлезе в Норвегия. Той става искрата, подпалила фитила на бурето с барут.

Хитлер решава, че не може да чака плана на Куизлинг да се осъществи тъй като германските наблюдатели в Норвегия съобщават, че партията му не се радва на особен успех, а сведенията от Великобритания показват, че в норвежкия район се планират някакви действия, придружени от струпване на войски и транспортни кораби.

На 20 февруари Хитлер повиква генерал Фон Фалкенхорст и го назначава да командва и да подготви експедиционен корпус за Норвегия, като му казва: „Информиран съм, че британците възнамеряват да извършат там десант, и аз искам да съм там преди тях. Окупацията на Норвегия от британците ще бъде повратен момент от стратегическа гледна точка, който ще ги отведе в Балтика, където нямаме нито войски, нито брегови укрепления… Врагът ще се окаже в състояние да настъпи към Берлин и да пречупи гръбнака на нашите два фронта“.

На 1 март Хитлер издава директива за подготовка на нахлуването. Дания също трябва да бъде окупирана като необходимо стратегическо предмостие и за охрана на германските линии на комуникация.

Но дори и сега това не е окончателно решение за нападение. Стенограмите на разговорите на адмирал Редер с Хитлер показват, че той все още се колебае между убеждението, че най-доброто нещо е запазването на неутралитета на Норвегия, и страха от предстоящ британски десант там. На 9 март, предста-вяйки военноморските планове, той разсъждава върху рисковете от предприе-мането на една операция, „противоречаща на всички принципи за водене на война по море“, като същевременно заявява, че тя е „наложителна“.

През следващата седмица напрежението от германска страна преминава в треска. На 13 март е съобщено, че срещу южното крайбрежие на Норвегия са съсредоточени британски подводници; на 14 март германците засичат съоб-щение по радиото, в което се нарежда на съюзническите транспортни кораби да са готови за придвижване; на 15 март група френски офицери пристигат в Бергън. Германците усещат, че има опасност да бъдат изпреварени, тъй като експедиционният им корпус още не е готов.

В действителност как стоят нещата при съюзниците? На 21 февруари Даладие настоява случаят „Алтмарк“ да бъде използван като претекст за „незабавно завладяване“ на норвежките пристанища с един „внезапен удар“. Той заяваява: „Колкото по-бързо бъде извършена операцията и колкото повече нашата пропаганда успее да използва спомена за неотдавнашното съучастничество на Норвегия при инцидента с «Алтмарк», толкова по-лесно тя ще бъде оправдана от световното обществено мнение“. Това изявление забележително напомня речите на Хитлер.

Предложението на френското правителство е посрещнато с известно съмнение в Лондон, тъй като експедиционният корпус не е готов и Чембърлейн все още се надява, че норвежкото и шведското правителство ще се съгласят с навлизането на съюзнически войски.

На съвещанието на военновременния кабинет на 8 март Чърчил представя план за изпращане на военноморска сила край Нарвик и за незабавно дебаркиране на отряд войници на брега — на принципа „демонстрация на сила, за да бъде избегнато използването й“. На следващо съвещание, състояло се на 12 март, правителството „реши да възобнови плановете“ за десанти в Тронхейм, Ставангър и Бергън, а също и в Нарвик.

Частта, дебаркирала в Нарвик, трябва да навлезе бързо навътре в територията на страната, да премине шведската граница и да стигне железните мини в Гяливаре. На 20 март всичко трябва да бъде готово за реализацията на пла-новете. Обаче те са осуетени от военното поражение на Финландия и капиту-лацията и на 13 март пред Русия, която лишава съюзниците от основния пре-текст за навлизане в Норвегия. Като първа реакция на този студен душ дведивизии, придадени към експедиционния корпус за Норвегия, са изпратенивъв Франция, въпреки че на разположение остава една част с размера на дивизия. Друга последица е падането на Даладие и замяната му с френския министър-редседател Пол Рейно, който идва на власт, заставайки начело на позицията за по-агресивна политика и по-бързи действия. На 28 март той заминава за Лондон за съвещание на съюзническия Върховен военен съвет, решен да иска незабавно изпълнение на норвежкия проект, за който от толкова дълго време настоява Чърчил.

Но сега от подобен натиск вече няма никаква нужда, защото, както обяснява Чърчил, „на този етап Чембърлейн бе много по-склонен да бъдат предприети някакви агресивни действия“. Както през пролетта на 1939 г., след като веднъж взема решението, той се хвърля напред и с двата крака. Откривайки съвещанието на Съвета, той не само се обявява решително за предприемането на действия в Норвегия, но и настоява да бъде приет и другият любим проект на Чърчил — за хвърлянето на непрекъснат поток от мини в Рейн и в други германски реки от въздуха. Рейно изразява известни съмнения относно последната операция и заявява, че трябва да получи съгласието на Френския военен комитет, но с готовност подкрепя норвежката операция.

Решено е минирането на норвежките териториални води да бъде извършено на 5 април и да бъде подкрепено от десанти на войски в Нарвик, Тронххейм, Ьергън и Ставангър. Първият контингент трябва да отплава за Нарвик на 8 април. Обаче тогава се стига до ново забавяне. Френският военен комитет не се съгласява с хвърлянето на мини в Рейн, за да не предизвика германски отговор, който „ще се стовари върху Франция“. Французите не проявяват подобно безпокойство за отговора, който ще се стовари върху Норвегия заради другата операция. Гамелен дори подчертава, че една от нейните цели ще бъде „да вкара противника в капан, провокирайки го да извърши десант в Норвегия“. Същевременно Чембърлейн се опитва да наложи изпълнението и на двете операции и се споразумява с Чърчил той да отиде в Париж на 4 април, за да настоява отново за това. Той обаче не успява да убеди французите: да приемат плана му за Рейн.

Това означава кратковременно забавяне на „Уилфред“ — норвежкия план. Изглежда странно, че Чърчил се съгласява със забавянето, тъй като на съве-щание на военновременния кабинет предния ден от военното и външното министерство докладват за голям брой германски кораби с войници на борда, които се съсредоточават в пристанищата, намиращи се най-близо до Норвегия. Изказва се доста абсурдното и учудващо предположение, че тези войски изчакват в готовност да нанесат контраудар след британски десант в Норвегия.

Началото на норвежката операция е отложено с три дни за 8 април. Това ново забавяне се оказва фатално за перспективите за успех на операцията. То дава възможност на германците да влязат в Норвегия малко преди съюзниците.

Ма 1 април Хитлер окончателно взема решение и нарежда нахлуването в Норвегия и Дания да започне на 9 април в 5,15 часа сутринта. Той решава това, след като получава доклад, че на норвежката противовъздушна и брегова артилерия е било разрешено да открива огън, без да чака по-вишестоящи заповеди, което означава, че норвежките сили са приведени в готовност за действие и че всяко по-нататъшно забавяне слага край на шансовете му за изненада и успех.

В ранните часове на 9 април предните германски части, състоящи се главно от бойни кораби, пристигат в главните норвежки пристанища от Осло до Нарвик и ги превземат с лекота. Командирите им заявяват на местните власти, че взимат Норвегия под германска протекция срещу предстоящо съюзническо нахлуване — твърдение, което говорителите на съюзниците веднага отричат.

Както заявява лорд Хенки, който тогава е член на военновременния кабинет: „…от началото на планирането до германското нахлуване плановете и подготовката на Великобритания и на Германия бяха приблизително на едно равнище. Дори Великобритания беше започнала планирането малко по-рано… и двата плана трябваше да бъдат изпълнени почти едновременно, като Вели-кобритания беше с 24 часа по-напред в изпълнението на този акт на агресия, ако подобен термин може изобщо да бъде употребен за която и да било от страните“.

Обаче финалният спринт на Германия е по-силен и по-бърз. Тя спечелва състезанието с минимална преднина — почти с „фотофиниш“, Един от най-спорните пунктове на Нюрнбергските процеси е, че планирането и извършването на агресията срещу Норвегия стават едно от главните обвинения срещу германците. Трудно е да се разбере как британското и френското правителство са имали наглостта да одобрят включването на това обвинение и как официалните прокурори са настоявали за присъди по него. Подобна позиция е един от най-фрапантните примери за лицемерие в историята. Що се отнася до самата операция, най-изненадващото е разкритието за малкия размер на силите, завладели столицата и главните градове на Норвегия чрез този открит преврат. Те са се състояли от 2 линейни крайцера, малък линеен кораб, 7 кръстосвача, 14 разрушителя, 21 подводници, известен брой спомагателни кораби и около 10 000 войници, използвани за нахлуването. В никое от местата на десантите не са участвали повече от 2000 души. Включен е бил и един батальон парашутисти за завладяване на летищата на Осло и Ставангер. Това е първият случай на използване на парашутни части, но те се оказват много ценни. Най-решителният фактор за германския успех обаче се оказва Луфтвафе. Действителните сили, ангажирани в операцията, наброяват около 800 бойни и 250 транспортни самолета. Те хвърлят в ужас норвежците в първата фаза на операцията и по-късно парализират съюзническите контра-действия.

Как става така, че британският военен флот не успява да пресече пътя и да потопи много по-слабите германски военноморски сили, които пренасят час-тите за нахлуването? Важни пречки са площта на обхванатото морско про-странство, особеностите на норвежкото крайбрежие и мъгливото време. Но има и други фактори, както и по-преодолими препятствия. Гамелен отбелязва, че когато на 2 април е настоял пред Айрънсайд — началник на имперския Генерален щаб, да избърза с изпращането на експедиционния корпус, той от-говорил: „При нас главната дума има Адмиралтейството. То иска всичко да бъде изпипано. Убедено е, че е в състояние да попречи на всякакъв германски десант по западното крайбрежие на Норвегия“.

На 7 април в 1,25 часа след полунощ британската авиация открива „силни германски военноморски части да се придвижват бързо на север“ през устие-то на протока Скагерак по посока па норвежкия бряг. Чърчил заявява: „За нас в Адмиралтейството беше трудно да повярваме, че тези сили се насочват към Нарвик“, въпреки че според един доклад от Копенхаген Хитлер възнамерява ла завземе пристанището. Английският крайбрежен флот отплава в 7,30 часа сутринта от Скапа Флоу, но изглежда, че както в Адмиралтейството, така и адмиралите в морето са горели от желание да засекат германските линейнни крайцери. В усилията си да ги накарат да се сражават те, изглежда, не са пред-видили възможността противникът да извърши десант и са пропуснали шанса да засекат по-малките бойни кораби, пренасящи войските.

След като експедиционният корпус е бил вече готов да отплава, защо се е забавил да слезе на сушата и да отблъсне германските части, преди те да могат да завземат напълно норвежките пристанища? Основната причина се съдържа в последното изречение. Когато Адмиралтейството чува, че германските линейни крайцери са били забелязани, то нарежда на крайцерната флотилия в Розит „да свали войниците на брега дори и без снаряжението им и да се присъедини към флота в открито море“. Подобни заповеди са изпратени и до корабите в Клайд, които са били натоварени с войници.

Защо норвежците не оказват по-решителна съпротива срещу толкова малка нападаща сила? Главно защото въоръжените им сили дори не са били моби-лизирани. Въпреки предупрежденията от техния пълномощен министър в Берлин и подканванията на началника на Генералния щаб, заповедта за моби-лизация не е била издадена до нощта на 8 срещу 9 април, няколко часа преди нахлуването. Било е твърде късно, а бързо придвижващите се нашественици са прекъснали този процес.

Още повече че, както отбелязва Чърчил, по това време норвежкото прави-телство е било „обезпокоено главно от действията на британците“. Тъжното и смешното е, че британската операция за поставяне на мини вероятно е при-влякла и отклонила вниманието на норвежците през съдбоносните 24 часа преди германския десант.

Що се отнася до възможността норвежците да се съвземат след първоначалния удар, тя е била намалена поради липсата на боен опит и старомодната им военна организация. Те по никакъв начин не са били готови да се справят с модерния блицкриг дори и в малък мащаб както в техния случай. Слабостта на съпротивата е явна най-вече от бързината, с която нашествениците преминават през дълбоките долини, за да завземат страната. Ако съпротивата е била по-сериозна, топящият се сняг по склоновете на долините, който пречи на обходните маневри, е можел да стане по-голяма пречка пред шансовете за успех на германците.

От поредицата начални удари най-шокиращ е ударът при Нарвик, тъй като това разположено далеч на север пристанище се намира на близо 2000 км от германските военноморски бази. Два кораба от норвежката брегова охрана смело посрещат атакуващите германски разрушители, но бързо са потопени. Бреговата охрана не прави опит да окаже съпротива повече поради неопитност отколкото поради предателство. На следващия ден една фло-тилия британски разрушители преминава през фиорда и влиза в бой с гер-манците в който търпят загуби и двете страни. Тази битка приключва на 13 април с пристигането на по-силна флотилия, подкрепяна от броненосеца „Уорспайт“. По това време германските войски успяват да заемат позиции във и около Нарвик.

По на юг Тронхейм е превзет с лекота, след като германските кораби хвърлят ръкавицата на доминиращите над фиорда батареи — риск, който изумява съюзническите експерти, обсъдили проблема. Като превземат Тронхейм, германците стават притежатели на главния ключ към Централна Норвегия, въпреки че остава открит въпросът, дали малобройните им сили могат да получат подкрепления от юг.

В Бергън те претърпяват известни загуби от норвежките бойни кораби и батареи, но след като слизат на брега, вече нямат неприятности. При настъпле-нието към Осло обаче главната сила на нашественика получава сериозен удар, тъй като кръстосвачът „Блюхер“, на който се намират много хора от военния щаб, е потопен с торпеда от крепостта Оскарборг и опитът за форсирано пре-минаване е отложен до следобед, когато след тежка бомбардировка от въздуха крепостта се предава. Така завладяването на норвежката столица се пада на парашутистите, които се приземяват на летище Форнебу. Следобед тази символична сила преминава като на парад през града и блъфът й успява. За-бавянето дава възможност на краля и на правителството да избягат на север, за да организират съпротива.

Завладяването на Копенхаген е насрочено да съвпадне с планираното при-стигане в Осло. Достъпът до датската столица по море е лесен и малко преди 5 часа сутринта три малки транспортни кораба навлизат в пристанището подприкритието на авиацията. При слизането на сушата германците не срещат съпротива и един батальон успява да превземе с изненада казармите. По също-то време е нарушена и сухопътната граница на Дания в Ютландия и след кратка престрелка съпротивата е прекратена. Окупацията на Дания е извършена с цел да се осигури германски контрол над морския коридор от техните пристанища до Южна Норвегия. Тя им дава възможност също да използват летища от които да оказват подкрепа на своите войски там. Датчаните биха могли да се сражават по-упорито, но страната им е почти незащитима срещу мощно нападение със съвременни оръжия.

Едни по-навременни и решителни действия биха могли да помогнат за връщане на две от основните позиции в Норвегия, които германците завземат сутринта, тъй като по времето, когато извършват десанта, главният британски флот под командването на адмирал Форбс се намира срещу Бергън и той обмисля възможността да изпрати сили, които да нападнат намиращите се там германски кораби. Адмиралтейството се съгласява и предлага подобна атака да бъде извършена и при Тронхейм. Малко по-късно обаче е решено нападението при Тронхейм да бъде отложено, докато германските линейни крайцери бъдат открити. Междувременно група от 4 кръстосвана и 7 разру-шителя се насочва към Бергън, но от авиацията съобщават, че там има два германски крайцера, а не един, както е предадено по-рано, и Адмиралтей-ството проявява предпазливост, отлагайки атаката.

След като германците заемат позиции в Норвегия, най-добрият начин да им се противодейства е да бъде прекъснат пътят им за снабдяване и подкрепления. Това е възможно само като се блокира протокът Скагерак между Дания и Норвегия. Скоро става ясно, че, страхувайки се от германски въздушни атаки, Адмиралтейството не желае да изпрати в Скагерак друго освен подводници. Подобна предпазливост показва, че там вече си дават сметка, какви поражения може да нанесе бойната авиация върху военноморските сили, нещо, което не е било показвано преди войната. Това доказва също колко погреша е била преценката На Чърчил да се стреми към разширяване на войната на Скандинавия, тъй като, ако германският път за снабдяване не бъде прекъснат, нищо не би могло да попречи на германците да увеличат силите си в Южна Норвегия и тогава те биха имали още по-голямо преимущество.

Ако двете дълги планински дефилета, които водят на север от Осло, бъдат твърдо овладени и бъде сломена бързо съпротивата на малобройните гер-мански сили при Тронхейм, все още би имало някакви изгледи за запазване на Централна Норвегия. Британските усилия се съсредоточават именно в тази посока. Седмица след германското нападение са извършени британски десанти северно и южно от Тронхейм — съответно при Намсос и Андалснес, като предмостия за главната и директна атака срещу Тронхейм.

Това решение е последвано от поредица странни злополуки. За командващ операцията е назначен генерал Хотблек — способен воин със съвременно мис-лене. След като задачата му е разяснена, той напуска Адмиралтейството по-сред нощ и тръгва за своя клуб, но няколко часа по-късно е намерен в без-съзнание пред прага на херцога на Йорк, явно вследствие на внезапен апо-плектичен удар. На следващия ден е назначен негов приемник, който е изпратен със самолет за Скапа Флоу, но докато кръжи над летището, аеропланът внезапно се забива в земята.

Междувременно във възгледите на началник-щабовете и в Адмиралтейството настъпва неочаквана промяна. На 17 април те одобряват плана, но на следващия ден застават на напълно противоположно мнение. Завладяват ги страхове от рисковете на операцията. Въпреки че Чърчил би предпочел усилията да бъдат съсредоточени при Нарвик, той е много разочарован от начина, по който те променят мнението си.

Вместо това началник-щабовете препоръчват десантите при Намсос и Андалснес да бъдат подсилени и разширени в маневра за затягане на обръч около Тронхейм. На хартия изгледите за осъществяването й изглеждат добри, тъй като в този район има по-малко от 2000 германски войници, докато съюзниците са стоварили 13 000. Обаче разстоянието, което трябва да бъде преминато, е голямо, снегът забавя придвижването и съюзническите части се оказват по-неспособни от германците да се справят с трудностите. Настъпле-нието от Намсос е осуетено от опасността за тила на настъпващите части, появила се след десанта, който извършват близо до входа на фиорда при Тронхейм малки германски групи, подкрепяни от единствения германски разрушител в района. Настъплението откъм Андалснес, вместо да се насочи към Тронхейм от север, скоро се превръща в отбрана срещу германските войски, които напредват от Осло на горе по долината Гудбранд и изблъскват норвежците встрани. Тъй като съюзническите части търпят сериозни загуби от въздушните атаки, а самите те нямат въздушна подкрепа, преките им ко-мандири препоръчват евакуация. Прехвърлянето на двете части обратно на корабите е завършено на 1 срещу 2 май, оставяйки напълно под германски контрол както Южна, така и Централна Норвегия.

Сега съюзниците съсредоточават усилията си за завладяване на Нарвик — по-скоро за да възстановят престижа си, отколкото с надеждата наистина да стигнат до шведските железни мини. Първоначалният британски десант в този район е извършен на 14 април, обаче изключителната предпазливост на гене-рал Макизи възпрепятства всякаква бърза атака срещу Нарвик въпреки на-стоятелните подканяния на адмирал лорд Корк, който командва смесените военноморски и сухопътни части в района. Дори когато броят им стига 20 000 души, напредването е бавно. От другата страна 2000 души от австрийската алпийска дивизия, подкрепяни от още толкова моряци от германските разрушители и умело ръководени от генерал Дитл, се възползват максимално от отбранителните си позиции на трудния терен. Те са принудени да напуснат Нарвик едва на 27 май. През това време германската офанзива на Запад навлиза дълбоко във Франция, която е на път да капитулира. По тази причина на 7 юни съюзническите сили при Нарвик са евакуирани. По същото време кралят и правителството на Норвегия напускат страната.

По скандинавския проблем като цяло съюзническите правителства демон-стрират крайна агресивност, съпроводена от недостиг на време, което носи само беди на норвежкия народ. За разлика от тях Хитлер за първи път проявява продължително нежелание да напада. Но когато накрая решава да изпревари западните сили, той не губи време, а войските му действат бързо, което многократно компенсира малобройността им в критичната фаза.

Седма главаЗавладяването на Запада

Когато на 10 май 1940 г. войските на Хитлер пробиват отбраната на Запада, развоят на световните събития се променя с дълготрайни последици за бъде-щето на всички народи. Решителното действие на разтърсилата света драма започва на 13 май, когато танковите корпуси на Гудериан прекосяват река Мьоз19 при Седан.

На 10 май неуморният и енергичен Чърчил става министър-председател на Великобритания на мястото на Чембърлейн.

Тесният пробив при Седан скоро е разширен и превърнат в огромна дупка Втурвайки се в нея, германските танкове стигат до брега на Ламанша само за седмица, изолирайки по такъв начин съюзническите армии в Белгия. Тази катастрофа води до падането на Франция и до изолацията на Великобритания. Въпреки че Великобритания успява да се държи зад водната бариера, избавлението идва едва когато продължителната война обхваща целия свят. Накрая Хитлер е победен с помощта на Америка и Русия, но Европа е изто-щена и заплашена от комунистическо господство.

Общоприето е след катастрофата пробивът на френския фронт да се смята за неизбежен и атаката на Хитлер за неудържима. Обаче тези представи, както става ясно сега, са се различавали твърде много от реалното положение.

Командващите германските въоръжени сили не са били много уверени в успеха на офанзивата, която предприемат с нежелание по настояване на Хитлер. В критичния момент той внезапно губи самоувереността си и налага двудневно спиране на настъплението точно когато авангардът на войските му пробива френската отбрана и има пред себе си открито пространство. Ако французите бяха успели да се възползват от глътката въздух, която им бе дадена, това би се отразило фатално на перспективите на Хитлер за победа.

Най-странното от всичко е, че човекът, който ръководи авангарда — Гуериан, е отстранен временно от командването поради желанието на началниците му да спрат устрема, с който той се опитва да се възползва от направения от него пробив. Ако не е било това негово „провинение“, настъплението вероятно би се провалило и целият развой на световните събития би бил друг.

Армиите на Хитлер, които далеч нямат смазващото превъзходство, което им се придава, всъщност са по-малобройни от армиите, срещу които са изправени. Въпреки че танковите му атаки се оказват решаващи, той има по-малко и не толкова мощни танкове, колкото притежават противниците му. Превъзходството на Хитлер е само във въздуха — най-решаващия фактор.

Освен това въпросът е решен от малка част от неговите войски, преди основните му сили да влязат в действие. Частта се състои от 10 бронетанкови дивизии (от общо 135-те дивизии, които е струпал), една парашутна дивизия и една въздушнопреносима дивизия плюс авиацията.

Зашеметяващият ефект, който постигат новите формирования, прикрива не само сравнително малкия им брой, но и малката разлика, с която този успех е постигнат. Той е могъл лесно да бъде предотвратен, ако не са били грешките на съюзниците. А те до голяма степен се дължат на остарелите им идеи за водене на война. Заедно с помощта, оказана от късогледите военачалници на противниковата страна, за успеха на настъплението допринасят поредица от странни щастливи обстоятелства и готовността на един човек — Гудериан, да се възползва максимално от това, което среща по пътя си.

Битката за Франция е един от най-фрапантните примери за решаващата роля на една нова идея, реализирана от един решителен изпълнител. Гудериан разказва как преди войната въображението му е било разпалвано от идеята за дълбоко стратегическо проникване от независими бронетанкови сили — продължителен танков пробив, който да прекъсне основните артерии на противниковата армия далеч зад нейния фронт. Ентусиазиран привърженик на танковете, той вижда потенциалните възможности на тази идея, която се появява в новото течение на военната мисъл във Великобритания след Първата световна война. Кралският танков корпус пръв демонстрира тази идея в практическо учение. Повечето висши германски генерали имат също толкова много резерви към идеята, колкото британските и френските авторитети, смятайки я за непрактична при война. Но когато войната избухва, Гудериан се възползва от възможността да я осъществи на практика въпреки съмненията на началниците му. Ефектът се оказва потресаващ, както и други приложени преди това в историята нови идеи, като използването на коня, дългото копие, фалангата20, гъвкавия легион, „косия боен ред“, стрелеца на кон, дългия лък, мускета, топа, организирането на армиите в отделни маневрени дивизии.

Германското настъпление на Запад започва с големи успехи на десния фланг срещу основни пунктове на отбраната на неутрална Холандия и Белгия. Тези удари, начело на които са въздушнопреносимите части, отвличат внимание-то на съюзниците в продължение на няколко дни от основните настъпващи сили, които нанасят удар в центъра през покритите с хълмове и гори Ардени право към сърцето на Франция.

Столицата на Холандия Хага и комуникационният център на страната Ро-тердам са атакувани в ранните часове на 10 май от въздушнопреносими части едновременно с нападение срещу холандски укрепления по границата на 150 км на изток. Объркването и паниката, причинени от този двоен удар фронтално и в тила, са подсилени от заплахата в широк фронт от Луфтвафе. Възползвайки се от бъркотията, германските бронетанкови сили се втурват през пробива на южния фланг и на третия ден се съединяват с въздушнопреносимите части при Ротердам. Те преминават под носа на френската 7-а армия, която току-що епристигнала на помощ на холандците. Капитулацията е ускорена от опасноста от нови въздушни атаки на многолюдните градове. Тук германските сили са много по-малобройни от противниковите. А решителният пробив е извършен само с една танкова дивизия — 9-а, единствената, която може да бъде отделена за атака на холандския фронт. Маршрутът, по който се придвижва, е пресечен от канали и широки реки, които са леснозащитими. Шансовете й за успех зависят от въздушните удари. Тази нова военна част е много малка, изумително малка в сравнение с това, което постига. През май 1940 г. Германия има само 4500 обучени парашутисти. От този недостатъчен брой 4000 са използвани при нападението срещу Холандия. Те са организирани в пет батальона и са подкрепяни от една лека пехотна дивизия от 12 000 души, прехвърлена с транспортни самолети. Основните пунктове на плана резюмира най-добре командващият въздушнопреносимите войски генерал Щудент: „Малката численост на нашите сили ни принуди да се съсредоточим върху две цели, които ни изглеждаха най-важни за успеха на операцията. Главното усилие под мое ръководство беше насочено срещу мостовете при Ротердам, Дордрехт и Мердийк, през които главният път от юг преминаваше през делтата на Рейн. Задачата ни беше да завладеем мостовете, преди холандците да ги взривят, и да ги държим отворени до пристигането на нашите мобилни сухопътни сили. Моята част се състоеше от 4 парашутни батальона и един въздушнопреносим полк (от 3 батальона). Постигнахме пълен успех с цената само на 180 жертви. Нямахме право да се провалим, защото иначе щеше да се провали цялото настъпление“, Един от пострадалите е самият Щудент, който е ранен в главата и излиза от строя в продължение на осем месеца. Второто нападение е срещу холандската столица Хага. Целта е да бъдат заловени в кабинетите им ръководителите на правителството и на службите, за да бъде оставен без контрол целият държавен апарат. Силите, които участват в операцията в Хага, са един парашутен батальон и 2 въздушнопреносими полка под командването на генерал граф Шпонек. Тази атака е отблъсна-та, въпреки че причинява голям хаос.

Нахлуването в Белгия също има сензационно начало. Тук сухопътната атака е осъществена от мощната 6-а армия, командвана от Райхенау (която включва и командвания от Хьопнер 16-и танков корпус). Тя трябва да преодолее внушителна бариера, преди да успее да се разгърне. В помощ на тази атака са останали само 500 парашутисти. Те се използват за завладяването на двата моста над канала Алберт и форта на Ебен Емаел — най-модерния белгийски форт, който пази тази водна граница.

Тъкмо тази малобройна група решава проблема, защото тук пътят към белгийската граница минава през южния край на една холандска територия, известна като „Маастрихтский апендикс“, и след като германската армия пре-сече холандската граница, белгийските граничари по канала Алберт биха имали достатъчно време да взривят мостовете, преди силите на нашественика да успеят да пресекат широката 25 км ивица. Спуснатите в пълна тишина от нощното небе парашутисти показват нов начин, който се оказва единствено възможен в случая за запазването на мостовете непокътнати.

Съобщенията по онова време за спуснати хиляди германски парашутисти на десетки места не отговарят на твърде малобройните въздушнодесантни сили, прехвърлени в Белгия. Обяснение за това дава Щудент. За да компенсират недостатъчните си сили и да създадат колкото може по-голямо объркване, германците хвърлят в един обширен район парашутисти кукли. Тази уловка се оказва много резултатна, тъй като ефектът й е бил подсилен от естествената склонност на разпаленото въображение да преувеличава.

Ето какво казва Щудент: „Операцията за канала Алберт беше също идея на Хитлер. Това може би е най-оригиналната идея на този човек от многото му хрумвания. Той ме извика и ме попита за мнението ми. След еднодневно обмисляне потвърдих, че подобно начинание е възможно, и ми беше наредено да се заема с подготовката. Използвах 500 души, командвани от капитан Кох. Командирът на 6-а армия генерал Фон Райхенау и неговият началник-щаб генерал Фон Паулус, и двамата способни генерали, гледаха на операцията като на авантюра, в която нямаха много вяра.

Изненадващото нападение на форт Ебен Емаел се извършва от една мини-атюрна част от 78 парашутисти сапьори, командвани от лейтенант Вициг, които дават само шест жертви. Този малък отряд се спуска изненадващо върху покрива на форта, справя се с хората от противовъздушната отбрана и взривява всички бронирани кули и бункери на всички оръдия с нови, много силни експлозиви, които до този момент се пазеха в тайна… При изненадващата атака срещу Ебен Емаел бе използвано ново оръжие, което за целта бе тайно прехвърлено с друго ново оръжие — товарен планер“.

Фортът е построен така, че да може да посрещне всяка заплаха освен възможността върху покрива му да бъдат спуснати вражеските войници. Оттам шепата небесни воини на Вициг държат под прицел 1200 души в продължение на 24 часа, докато на мястото пристигнат германските сухопътни сили. Белгийските граничари на двата основни моста също са заварени неподготвени. На единия мост те палят фитил, за да взривят моста, но екипажът на един планер успява да влезе по петите на часовоите в караулката и да го угаси навреме. Трябва да се отбележи, че по целия фронт на настъплението защитниците взривяват мостовете според плана навсякъде освен там, където са били използвани парашутисти. Това показва колко тънка е била границата между успеха и провала на германците, тъй като успехът на операцията е зависел само от времето. До следващата сутрин през канала преминават достатъчно германски войски, които прегазват слабата белгийска защита зад него. След това двете бронетанкови дивизии на Хьопнер (3-та и 4-та) преминават през неразрушени-те мостове и се разгръщат в равнината зад тях. Стремителното им настъпление принуждава белгийските войски да започнат общо отстъпление точно когато френските и британските войски пристигат, за да ги подкрепят. Този пробив в Белгия не е решителният удар на настъплението на Запад, но той има изключително важен ефект, тъй като не само привлича вниманието на съюзниците в погрешна посока, но и ангажира по-голямата част от мобилните им сили в разразилата се там битка и тези мобилни дивизии не могат да бъдат изтеглени и прехвърлени на юг, за да посрещнат по-голямата заплаха — на 13 май, която внезапно надвисва над френската граница в най-слабото и място отвъд западния край на незавършената линия „Мажино“. Междувременно механизираните авангарди на групата армии под командването на Рундщет напредват през Люксембург и Белгия към Франция. След като прекосяват 120 км през Ардените и се справят със слабата съпротива там, те преминават френската граница и се появяват на бреговете на река Мьоз рано на четвъртия ден от офанзивата. Да се прехвърли голямо количество танкове и моторизирани средства през такъв труден терен, е дръзко начинание. Открай време традиционните стратези са смятали този терен за „непроходим за големомащабна офанзива“, камо ли за танкова операция. Но това увеличава възможностите за изненада, като същевременно гъстите гори помагат да се прикрие настъплението и да се скрие силата на удара. Тъкмо френското Върховно командване помага най-много за успеха на Хитлер. Разтърсващият ефект на удара през Ардените се дължи най-вече на френския план, който от германска гледна точка отговаря идеално на германския преработен план. Това, което се оказва фатално за французите, е не, както много хора си представят, възприетата отбранителна позиция или предоверяването им в непобедимостта на линията „Мажино“, а по-офанзивната страна на техния план. Втурвайки се в Белгия с лявото крило на своите войски, те помагат на противника и влизат сами в капан също както се случва с техния почти фатален План XVII от 1914 г. Този път той се оказва още по-пагубен, тъй като противникът е по-маневрен и се придвижва с моторизирани средства, а не пеш. Наказанието също е по-голямо, защото настъпващият ляв фланг, състоящ се от 3 френски армии и една британска, е най-модерно снаряжената мобилна част на съюзническите сили.

С всяка стъпка напред, която правят тези армии при втурването си в Белгия, тилът им все повече се излага на фланговото настъпление на Рундщет през Ардените. Още по-лошото е, че центърът на съюзническото настъпление се пази от няколко второстепенни френски дивизии, състоящи се от възрастни мъже, които не разполагат с достатъчно количество жизненонеобходими противотанкови и противосамолетни оръдия. Оставянето на центъра под такова слабо прикритие е най-голямата грешка на френското Върховно командване, начело на което са генералите Гамелен и Жорж.

За германското настъпление през Ардените може да се каже, че е рискована операция и една изключително добре свършена щабна работа. Преди раз-съмване на 10 май срещу границата с Люксембург се наблюдава най-голямото съсредоточаване на танкове по време на война — уникално до този момент. То се състои от 3 танкови корпуса, наредени в 3 блока, с бронетанкови дивизии в първите два и с моторизирани пехотни дивизии в третия. Авангардът се води от генерал Гудериан, а цялата операция се командва от генерал Фон Клайст.

Вдясно от групата на Клайст е разположен отделен 15-и танков корпус, командван от Хот, който трябва да премине през северната част на Ардените до река Мьоз между Живе и Динан.

Обаче седемте бронетанкови дивизии представляват само част от броне-танковата мощ, събрана по германската граница и готова да настъпи през Ардените. Върху този тесен фронт са съсредоточени 50 дивизии.

Шансовете за успех зависят особено от бързината, с която германските танкови части могат да преминат през Ардените и река Мьоз, защото само след речната бариера ще имат място за маневриране. Те трябва да се прехвърлят на другия бряг, преди френското Върховно командване да е разбрало какво става, и да събере резерви, за да ги спре.

Състезанието е спечелено с минимална преднина. Резултатът можеше да бъде друг, ако защитниците се бяха възползвали от временните спирания поради взривяванията, извършени според предишния план. За зла участ на френската сигурност защитниците не ги подкрепят достатъчно. Французите имат глупостта да разчитат на моторизирани дивизии, за да забавят нападателите. Един танков контраудар срещу фланга на германското настъпление на този етап вероятно би парализирал настъплението с въздействието си върху по-висшите германски командири. Но дори и така както се развиват нещата германците се страхуват от евентуален удар срещу левия си фланг.

Виждайки колко добре се развива настъплението, на 12 май Клайст вече подкрепя мнението на Гудериан, че река Мьоз трябва да се премине, без да се изчаква пристигнат пехотните части. Взети са мерки за концентриране на мощни военновъздушни сили, включващи 12 ескадрили от пикиращи бомбардировачи, които да помогнат при форсирането на реката. Те се появяват на сцената в ранния следобед на 13 май и изсипват градушка от бомби, за да задържат френските артилеристи в окопите до настъпването на нощта.

Атаката на Гудериан е съсредоточена върху отсечка на реката, широка 2 км, западно от Седан. Избраният сектор предлага идеални условия за форсиране. Реката извива рязко на север към Сен Менж, а след това отново се насочва на юг, образувайки клин, подобен на примка. Околните височини на северния бряг са покрити с гори и са удобно прикритие за подготовката на атаката, за разполагането на артилерийски позиции, както и за добро артилерийско наблюдение. От намиращия се наблизо Сент Менж се открива чудесна панорамна гледка над речната извивка и към покритите с гори хълмове на Боа дьо Марфе, които оформят декора откъм далечната страна. Атаката започва в 4 часа следобед от придружаваща танковете пехота, която навлиза в реката на гумени лодки и салове. Скоро в действие влизат и фериботи, с които са прехвърлени по-леките превозни средства. Извивката на реката бързо е овладяна и атакуващите напредват, за да завземат Боа дьо Марфе и южните хълмове. До полунощ пробивът достига 8 км в дълбочина, а през това време при Глер (между Седан и Сен Менж) е завършен мост, по който започват да преминават танкове. Въпреки това на 14 май заетите от германците позиции все още са несигурни, тъй като само една дивизия е успяла да премине реката и има само един мост по който до нея могат да стигнат подкрепления и припаси. Мостът е подложен на тежки бомбардировки от съюзническата авиация, която има временно преимущество, тъй като главните сили на Луфтвафе са изпратени другаде. Но противовъздушният артилерийски полк на корпуса на Гудериан поддържа плътен преграден огън над жизненоважния мост и съюзническите въздушни атаки са отблъснати с големи загуби. До следобед и трите танкови дивизии на Гудериан преминават реката. След като отблъсква една закъсняла френска контраатака, той прави внезапен завой на запад. До следващата вечер си пробива път през последната отбранителна линия и пътищата на запад към брега на Ламанш са открити за него. Въпреки това тази нощ е изпитание за Гудериан, макар то да не се дължи на противника. Той заявява: „От щаба на танковата група пристигна заповед да се спре настъплението и войските да се ограничат до постигнатия напредък. Не исках и не можех да се съобразя с тази заповед, тъй като тя означаваше да се откажем от изненадата и целия ни първоначален успех“.

След разгорещен спор по телефона Клайст се съгласява „да разреши настъплението да продължи още 24 часа, за да се разшири пробивът“.

Това предпазливо разрешение е оползотворено максимално и юздите на танковите дивизии са отпуснати докрай. Отправяйки се на запад, дивизиите на Гудериан се свързват с двете дивизии на Райнхарт, преминали реката при Монтерме, както и с двете дивизии на Хот, които я пресичат близо до Динан. Това предизвиква масово сриване на френската съпротива и открива широко празно пространство. До нощта на 16 май настъпващите на запад танкове изминават над 80 км по посока към Ламанша и достигат река Оаз, обаче на-стъплението е спряно още веднъж не от противника, а със заповед отгоре.

Висшите германски командири са изумени от лекотата, с която е премината река Мьоз, и не могат да повярват на късмета си. Те все още очакват тежък френски контраудар срещу техния фланг. Хитлер споделя тези опасения. В резултат той налага ограничение на настъплението — спира го за два дни, за да могат пехотните корпуси да настигнат напредващите и да образуват флангов щит по протежение на Есн. След като въпросът е отнесен до по-висшето командване, Гудериан получава предпазливо разрешение да извърши силово разузнаване. За него терминът „силово разузнаване“ е твърде разтегливо понятие и му дава възможност да продължи офанзивния натиск през двата дни, преди пехотните корпуси на 12-а армия да започнат да оформят силен защитен фланг при Есн и да му бъде разрешено да се отправи с най-голяма бързина към брега на Ламанша. В предишните фази е спечелено толкова много време и е предизвикана такава голяма дислокация на противника, че спирането при Оаз не дава сериозно отражение върху напредъка на германците. Въпреки това то разкрива значителни различия сред германското командване. Там различията между новата и старата школа са по-големи, отколкото между германците и французите.

В края на войната Гамелен пише следното за германската стратегия при преминаването на Мьоз: „Това беше забележителна маневра. Но дали беше изцяло замислена предварително? Аз не вярвам в това повече, отколкото в предвиждането на Наполеон на маневрите при Йена или на Молтке при Седан (през 1870 г.). Става дума за идеално възползване от обстоятелствата. То показа войници и командване, знаещи как да маневрират и научени да действат толкова бързо, колкото танковете, самолетите и радиото им позволяваха. Може би за първи път една битка беше спечелена, което се оказа решаващо, без да бъде ангажирано основното ядро на настъпващата сила“.

Според генерал Жорж — действащия главнокомандващ на фронта, се е очак-вало, че планираните препятствия в Белгийски Люксембург по всяка вероят-ноет „ще забавят най-малко с четири дни пристигането на германците при Мьоз“. Началник-щабът генерал Думенк заявява: „Разчитайки, че противникът ни ще разсъждава като нас, ние сметнахме, че той няма да направи опит да премине Мьоз, докато не докара достатъчно артилерия: нужните за това пет-шест дни биха ни осигурили достатъчно време да укрепим позициите си“. Забележително е колко близки са тези френски сметки до преценките на висшето командване „от другата страна на хълма“. Френските военачалници са имали своите аргументи за основните си преценки за германската офанзива. Но те не са се съобразили с един индивидуален фактор — Гудериан. Възприетата от него теория за дълбокото стратегическо проникване на бронетанкови сили, лействащи самостоятелно, твърдото му убеждение в приложимостта на тази теория на практика и стремежът му да надхвърля дадените му пълномощия объркват сметките на френското Върховно командване толкова, колкото германското Върховно командване не би било в състояние да постигне само. Очевидно е, че Гудериан и неговите танкисти са увлекли германската армия след себе си и така са й осигурили най-внушителната победа в съвременната история. Всеки следващ етап е зависел само от фактора време. Френските контраатаки на няколко пъти се оказват неефикасни поради това, че се извършват твърде бавно и не са съобразени с променящата се ситуация, а това се дължи на факта, че германският авангард се е движил по-бързо, отколкото германското Върховно командване е предвиждало. Французите са основавали плановете си върху предположението, че една атака върху Мьоз не може да бъде извършена преди деветия ден. Преди Гудериан да се намеси, и германските военачалници първоначално са имали предвид съшия срок. Когато тези предвиждания се оказват погрешни, следва и полощото. Френските командири, свикнали с бавните методи на придвижване от 1918 г., са интелектуално неспособни да се справят с танковата атака и тя оказва върху тях парализиращ ефект.

Един от малцината от страна на съюзниците, който осъзнава опасността на-време, е новият френски министър-председател М. Пол Рейно. Като страничен наблюдател преди войната той призовава съотечествениците си да развиват бронетанковите си войски. Оценявайки пределно ясно положението, рано на 15 май той се обажда по телефона на Чърчил, за да каже: „Ние загубихме битката“. Чърчил отговаря: „Целият досегашен опит показва, че след известно време офанзивата ще спре. Спомням си 21 март 1918 г. След пет-шест дни те трябва да спрат, за да получат продоволствие и припаси, и ще се появи възмож-ност за контраатака. Научих всичко това навремето от устата на самия маршал Фош“. На следващия ден той отлита за Париж и там се обявява против каквото и да било отстъпление на съюзническите армии в Белгия. Дори и при това положение Гамелен е твърде бавен, за да ги изтегли. Сега той планира контраофанзива в стил 1918-а с масово участие на пехотни дивизии. Чърчил продължава да разчита на нея. Тъжното е, че Гамелен е сред старомодно об-кръжение, а самият той е по-деен от когото и да било във Франция.

Пак в този ден Рейно решава да смени Гамелен, като извиква Вейган, няко-гашен помощник на Фош от Сирия. Той пристига едва на 19 май, така че в продължение на три дни Върховното командване изчаква. На 20 май Гудериан стига до Ламанша и прекъсва комуникациите на съюзническите армии в Белгия. Вейган е още по-старомоден от Гамелен и продължава да крои пла-новете си в духа на 1918-а. Така надеждата за промяна на ситуацията умира.

Ако трябва да резюмираме нещата, съюзническите лидери правят всичко твърде късно или погрешно, а накрая не вършат нищо, за да избегнат ката-строфата.

Измъкването на британския експедиционен корпус през 1940 г. се дължи до голяма степен на личната намеса на Хитлер. След като танковете му за-владяват северната част на Франция и отрязват пътя на британската армия до нейната база, той спира точно когато тя се кани да навлезе в Дюнкерк — пос-ледното останало пристанище за бягство на англичаните. В този момент ос-новната част от британските експедиционни сили все още е на километри от пристанището. Хитлер обаче спира настъплението на танковете си за три дни.

Това негово действие запазва британските сили в момент, когато не би могло да ги спаси нищо друго. Позволявайки им да се спасят, той им дава възможност да се прегрупират във Великобритания, да продължат войната и да охраняват крайбрежието и да пречат на нахлуването на германците на ос-трова. Така той подготвя собствения си провал и провала на Германия пет години по-късно. Давайки си ясна сметка за осъществилото се на косъм из-мъкване, но без да имат представа за причината, британците говорят за „чудото при Дюнкерк“.

Как и защо Хитлер издава тази съдбоносна заповед? В много отношения това остава загадка и за германските генерали и никога няма да може да се научи със сигурност как е стигнал до това решение и какви са били мотивите му. Дори да беше дал някакво обяснение, то едва ли щеше да е достоверно Когато хора с високо положение направят фатална грешка, след това те рядко казват истината, а Хитлер не е от онези велики мъже, които си падат много по нея. По-вероятно е да се допусне, че обяснението му би объркало още повече нещата. Възможно е също така той да не може да даде някакъв смислен довод, дори и да иска, защото мотивите му по принцип са били много объркани, а настроенията — твърде променливи. Още повече че спомените на всички мъже обикновено са оцветени от онова, което става по-късно.

Продължителното изучаване на това съдбоносно събитие дава достатъчно факти на историка, за да може парче по-парче не само да възстанови хода на събитията, но и да даде сравнително логични обяснения на причините, довели до фаталното решение.

След като прекъсват притока на доставки за левия фланг на съюзниците в Белгия, на 20 май танковите корпуси на Гудериан стигат морето близо до Абвил. Тогава завиват на север, насочвайки се към пристанищата по брега на Ламанша и тила на британската армия, която все още е в Белгия, изправена срещу фронталното настъпление на пехотните части на Бок. Отдясно на Гу-дериан в това придвижване на север са танковите корпуси на Райнхарт, които също са част от армейската групировка на Клайст.

На 22 май в резултат от настъплението е изолиран Булон, а на следващия ден — Кале. Така частите на Гудериан достигат Гравлин, който е на по-малко от 15 км от Дюнкерк — единственото пристанище, останало за спасение на британските експедиционни сили. Танковите корпуси на Райнхарт също пристигат на брега на Ламанша в сектора Ер, Сен Омер, Гравлин. Там обаче настъплението е спряно със заповед отгоре. На командирите на танковите части е наредено да установят частите си зад линията на канала. Те засипват началниците си с куп въпроси и протести, но им е казано, че това става „по лична заповед на фюрера“. Преди да се заровим по-дълбоко в корените на тази спасителна намеса, нека видим какво става в британската страна, и да проследим широкомащаб-ната спасителна операция. На 16 май главнокомандващият генерал лорд Горт изтегля крачка назад британските експедиционни войски от предните им позиции по фронтовата линия при Брюксел. Но още преди да стигнат новата си позиция при Шелда, тя става твърде несигурна, тъй като Гудериан прекъсва комуникациите на британската армия далеч на юг. На 19 май правителството чува, че Горт „проучва възможността за изтегляне към Дюнкерк, ако то му бъде наложено“. Кабинетът обаче му изпраща заповеди да настъпи на юг във Франция и да си пробие път през германската мрежа в тила на противника, макар правител-ството да е информирано, че британските части имат продоволствия само за четири дни и муниции, достатъчни само за една битка.

Тези инструкции, които са в съответствие с новия план на френския глав-нокомандващ Гамелен, са дадени със закъснение сутринта. Вечерта Гамелен е уволнен и заменен от Вейган, чиято първа работа е да отмени заповедта на Гамелен, докато се запознае с обстановката. След още три дни забавяне Вейган изготвя план, подобен на плана на предшественика му, но той остава само на хартия.

Междувременно Горт, макар да твърди, че инструкциите на правителството са неосъществими, прави опит да предприеме атака южно от Арас с две от своите 13 дивизии и с единствената изпратена във Франция танкова бригада. Когато на 21 май предприема контраудара, той се свежда само до настъплението на 2 слаби танкови батальона, следвани от 2 пехотни батальона. Танковете постигат известен напредък, обаче не получават подкрепа, тъй като пехотинците са засипани с бомби от пикиращи бомбардировачи. Намиращата се в съседство френска 1-ва армия е трябвало да окаже съдействие с две от своите 13 дивизии, но действителният й принос е незначителен. През тези дни бойният дух на французите многократно се парализира от пикиращите германски бомбардировачи и бързо маневриращите танкове.

За отбелязване е обезпокоителният ефект на този слаб танков контраудар върху някои хора от германското Върховно командване. За момент той ги кара да се замислят дали да не спрат настъплението на танковите си корпуси, които се намират далеч напред. Рундщет определя момента като „критичен“ заявявайки: „За кратко време имаше опасения, че нашите бронетанкови дивизии ще бъдат отрязани, преди пехотните дивизии да могат да пристигнат, за да ги подкрепят“21.

Този отзвук показва колко съществена щеше да бъде разликата, ако бри танският контраудар беше извършен с 2 бронетанкови дивизии вместо само с 2 танкови батальона.

След това кратко усилие при Арас съюзническите армии на север не правят повече опити да излязат от капана, а закъснялата офанзива от юг за об-лекчаване на положението им, която планира Вейган, е толкова немощна, че прилича повече на фарс. Тя е спряна с лекота от барикадата, която германските моторизирани дивизии бързо изграждат покрай Сома, за да попречат на всякаква намеса, докато танковите дивизии се придвижват на север, за да за-творят капана.

С такива бавноподвижни сили, каквито командва Вейган, неговите бомба-етични заповеди имат също толкова шансове за реален ефект, колкото закли-нанията на Чърчил към армиите „да се откажат от идеята за отблъскване на атаките зад бетонни укрепления и естествени прегради“ и да станат отново господари на положението „чрез яростно, безмилостно нападение“.

Докато висшите кръгове продължават да обсъждат непрактични планове, отрязаните на север армии отстъпват по един склон близо до брега. Те са подложени на засилващ се фронтален натиск от пехотните дивизии на Бок, въпреки че им е спестен смъртоносният удар в гърба от танковите части.

На 24 май Вейган ядосан се оплаква, че „британската армия на своя глава е предприела отстъпление от 40 км по посока на пристанищата в момент, когато нашите войски, придвижващи се от юг, заемат позиции на север, където трябва да се съединят със съюзниците си“. В действителност френските войски от юг не са постигнали никакъв значителен напредък, а британците още не са започнали да отстъпват — думите на Вейган само показват, че той живее в измислен свят.

Вечерта на 25 май Горт взема твърдо решение да отстъпи към морето при Дюнкекр. Четирийсет и осем часа по-рано германските танкови сили вече са пристигнали на брега на Ламанша само на 15 км от пристанището. На 26 май британското правителство разрешава на Министерството на войната да из-прати телеграма на Горт, с която одобрява предприетата от него стъпка, и го „упъкномощава“ да извърши такова отстъпление. На следващия ден нова телеграма му нарежда да евакуира войските си по море. Същия ден отбранителната линия на белгийската армия, която Бок атакува, се пропуква точно по средата, но вече няма никакви резерви, за да се затвори пробивът. Крал Леополд вече неколкократно изпраща предупреждения до Чърчил чрез адмирал Кийс, че положението става безнадеждно. Сега само с един удар то наистина вече е такова. По-голямата част от Белгия вече е завзета и гърбът на армията е по-близо до морето. Тя е прикована в тясна ивица земя пълна с цивилни бежанци. По тази причина късно следобед кралят решава да иска примирие и рано на следващата сутрин е обявено „прекратяване на огъня“. Белгийската капитулация увеличава опасността пътят за отстъпление на британските експедиционни части да бъде отрязан, преди да могат да стигнат Дюнкекр. Чърчил току-що е изпратил телеграма на крал Леополд с молба да се държи, която кралят в разговор с Горт на четири очи определя като „молба да се жертват заради тях“. Съвсем разбираемо е, че обкръжените белгийци, които вече са наясно, че британските войски се готвят за евакуация, не приемат тази молба в същата светлина както Чърчил. Крал Леополд не е готов да се вслуша и в съвета на Чърчил, „да избяга със самолет, преди да е станало твърде късно“. Кралят чувства, че „трябва да остане при своята армия и при народа си“. След време решението му може да изглежда неразумно, но за тогавашните обстоятелства това е бил достоен избор. По-късните критики, които Чърчил отправя по този повод, едва ли са основателни, а рязкото осъждане от френския министър-председател и френския печат направо са несправедливи, като се има предвид, че падането на Белгия е предизвикано от краха на френската отбрана на брега на Мьоз.

Британското отстъпление към крайбрежието се превръща в състезание по качване по корабите, преди германският капан да се е затворил, без да се обръща внимание на френските протести и укори. За щастие в Англия подготвителните мерки са започнали седмица преди това, макар и по други съоб-ражения. На 20 май Чърчил одобрява стъпки „да се събере голям брой малки плавателни съдове, готови да потеглят към пристанищата и заливчетата по френския бряг“, за да могат да помогнат за спасяване на части от британските експедиционни сили, чието отстъпление може да бъде отрязано при опита им да си пробият път на юг във Франция съгласно съществуващия план. Ад-миралтейството не губи време при подготовката. Предишния ден, 19 май, адмирал Рамзи, който командва в Доувър, е определен да осъществява опе-ративния контрол. За така наречената операция „Динамо“ веднага са събрани фериботи, военноморски салове и малки корабчета за крайбрежно плаване. От Харидж до Уеймът на офицерите от морския транспорт е наредено да съставят списъци на всички кораби с водоизместимост над 1000 т.

През следващите дни ситуацията бързо се влошава и скоро за Адмирал-тейството става ясно, че Дюнкерк ще бъде единственият възможен път за евакуация. „Динамо“ е приведена в действие на 26 май следобед — 24 часа преди белгийската молба за примирие и преди кабинетът да даде нареждане за евакуация.

Първоначално се очаква, че ще бъде спасена малка част от експедиционните сили. Адмиралтейството нарежда на Рамзи да се стреми да прехвърли 45 000 души за два дни, тъй като очаква дотогава противникът да направи по-нататъшната евакуация невъзможна. В действителност до нощта на 28 май в Англия се прехвърлени само 25 000 души. За щастие гратисният период се окачва значително по-дълъг.

През първите пет дни темпото на евакуацията е забавено от недостатъчното количество малки съдове, прехвърлящи войниците от брега до корабите които чакат навътре в морето. Въпреки че адмирал Рамзи от самото начало изтъква нуждата от такива съдове, те не са достатъчни. Сега обаче Адмиралтейството полага по-енергични усилия да намери такива съдове и екипажи за тях. На помощ на моряците идват много цивилни доброволци — рибари, спасители, яхтсмени и др., които имат някакъв опит в корабоплаването. Рамзи отбелязва, че сред най-добре представилите се е екипажът на противопожарния кораб „Меси Шоу“ от лондонската противопожарна бригада.

Отначало на брега цари голяма суматоха заради дезорганизацията на ча-кашите да бъдат евакуирани войници, повечето от които са от интендантския състав. Рамзи смята, че положението е усложнено и от „факта, че армейската униформа на офицерите не се отличава много от униформата на другите чинове“, и стига до заключението, че „появата на морските офицери в технните отличаващи се униформи помогна да се възстанови редът… По-късно, когато войниците от бойните части стигнаха брега, тези трудности изчезнаха“.

Първата тежка въздушна атака е предприета вечерта на 29 май и както отбелязва адмиралът, „в този ранен етап имахме голям късмет, че жизненоважният канал на дюнкеркското пристанище не беше блокирал от потънали кораби“. Запазването му е важно, защото по-голямата част от войските е пре-хвърлена на корабите от пристанището, а по-малко от една трета — от брега. През следващите три дни въздушните нападения зачестяват и на 2 юни евакуацията през деня трябва да бъде прекратена. От летища в Южна Англия изтребителите на британските ВВС правят всичко, което е по силите им, за да държат настрана Луфтвафе, но тъй като са по-малобройни и не могат да останат дълго над района, не могат да осигурят добро прикритие от въздуха. Честите бомбардировки са жестоко изпитание за чакащите на брега войници, въпреки че мекият пясък намалява ефекта им. В морето са причинени много по-големи материални загуби, сред които са 6 разрушителя, 8 транспортни кораба и над 200 малки морски съда от общо 860 различни по размери британски и съюзнически съда, събрани за евакуация. Щастливо обстоятелство е фактът, че германският флот прави твърде слаби опити да се намеси както с подводни така и с надводни съдове. Друго щастливо обстоятелство е, че евакуацията се извършва при изключително добро време.

До 30 май са евакуирани 126 000 войници, а всички останали успяват да пристигнат при предмостието в Дюнкерк. Изключение правят малки групи, чийто път за отстъпление е отрязан. Сега отбраната на това предмостие срещу настъпващия по суша противник, който се опитва да затвори обръча, става по решиттелна. Германците пропускат своята възможност За съжаление висшите френски военачалници в Белгия, придържайки се към неизпълнимия план на Вейган, се колебаят да отстъпят към морето и да се изтеглят колкото може по-бързо заедно с британците. В резултат от заба-вянето на 28 май пътят на почти половината от това, което е останало от френската 1-ва армия, е отрязан близо до Лил, а на 31 май тя е принудена да се предаде. Благодарение на смелата им тридневна съпротива останалите, а така също и британците се спасяват.

До полунощ на 2 юни британският ариергард е прехвърлен на корабите и евакуацията на британските експедиционни части е завършена — 224 000 души са спасени и само 2000 загиват в потопените по пътя към Англия кораби Евакуирани са около 95 000 души от съюзническите войски, основно францу-зи. През следващата нощ са положени всички усилия да бъдат евакуирани останалите французи и въпреки засилващите се трудности 26 000 от тях са спасени. За съжаление няколко хиляди души от френския ариергард са изос-тавени и това предизвиква гневни чувства във Франция, До сутринта на 4 юни, когато операцията е прекратена, в Англия се прехвърлени общо 338 000 британски и съюзнически войници. Това е изумително постижение в сравнение с първоначалните очаквания и е голям подвиг на флота.

Същевременно е очевидно, че запазването на възможността британските експедиционни сили да се сражават отново един ден не би било възможно без решението на Хитлер да спре танковите части на Клайст пред Дюнкерк 12 дни преди това — на 24 май.

По това време само един британски батальон прикрива ивица от 40 км, която представлява тилът на британската армия между Гравлин и Сен Омер, а останалите 100 км от брега на Ламанша са малко по-добре защитени. Много от мостовете още не са взривени и дори не е направена подготовка за събарянето им. Така за германските танкови части е нямало да бъде трудно да установят предмостия за преминаване на канала в редица места на 23 май, а както заявява Горт в телеграмата, „той (каналът) е единственото противотанково препятствие на този фланг“. Ако го бяха преминали, нищо не би могло да ги спре и да им попречи да заемат позиции встрани на отстъпващите към Дюнкерк британски войски — освен наложеното от Хитлер спиране.

Очевидно е обаче, че Хитлер е бил в много напрегнато и нервно състояние от началото на пробива във Франция. Изключителната лекота, с която се развива настъплението, и липсата на съпротива срещу неговите армии го карат да се чувства несигурен — всичко изглежда прекалено хубаво, за да е истина. Това негово настроение личи от дневника на началника на Генералния щаб Халдер. На 17 май, деня, след като френската отбрана отвъд Мьоз се срива, Халдер пише: „Един доста неприятен ден. Фюрерът е ужасно нервен. Уплашен от собствения си успех, той се страхува да рискува и предпочита да ни дръпне юздите“.

Това е денят, в който Гудериан внезапно е спрян при настъплението му към морето. На следващия ден Халдер отбелязва: „Всеки час е ценен… Обаче в щаба на фюрера виждат нещата различно… Неоснователно продължават да се притесняват за южния фланг. Фюрерът е гневен и крещи, че сме на път да провалим цялата кампания“. Едва късно същата вечер, когато Халдер успява да го увери, че пехотните части са напреднали и са успели да заемат позиции покрай Есн като защитен фланг, Хитлер се съгласява да позволи на танковите сили да продължат.

Два дни по-късно те достигат брега на Ламанш, като прекъсват комуникациите на съюзническите армии в Белгия. Този великолепен успех, изглежда временно приглушава съмненията на Хитлер. Но те се появяват отново, когато танковите му части се насочват на север, особено след кратката паника, предизвикана от британската танкова контраатака при Арас, въпреки че тя е твърде слаба. Танковите части, които са много ценни за него, сега се насочват към заеманата от британците зона, а Хитлер ги смята за особено трудни противници. Същевременно той е обезпокоен от това, какво биха могли да планират французите на юг.

Както изглежда, решението на Хитлер да посети щаба на Рундщет сутринта на 24 май в критичен момент, не е от най-удачните, защото Рундщет е предпазлив стратег, който отчита всички неблагоприятни фактори и избягва грешки, основаващи се на прекален оптимизъм. По тази причина той често е добър коректив на Хитлер със своите трезви и умерени преценки. В този слу-чай обаче те не са в полза на германците. Правейки преглед на ситуацията, той отбелязва, че танковите части са изтощени от дългия и бърз преход, и посочва възможността да се натъкнат на атаки от север и особено от юг. Тъй като Рундщет е получил предишната нощ заповеди от главнокомандващия Браухич обкръжението на север да бъде завършено от Бок, още по-естествено е той да мисли за следващата фаза на юг.

Освен това щабът на Рундщет е все още в Шарльовил, недалеч от Седан, непосредствено зад Есн, и е в центъра на германския фронт на юг. Това ме-стоположение предполага съсредоточаване върху онова, което се случва от-пред, като се обръща по-малко внимание на края на десния фланг, където победата изглежда сигурна. Дюнкерк почти не е в полезрението на Рундщет. Хитлер „се съгласява изцяло“ с резервите на Рундщет и дори подчертава първостепенната необходимост танковите части да бъдат запазени за следващи операции.

Когато се завръща следобед в щаба си, той нарежда да извикат главноко-мандващия. Разговорът е много неприятен и завършва с това, че Хитлер дава категорична заповед за спиране на настъплението. Същата вечер Халдер резюмира със съжаление резултата от това в дневника си: „Левият фланг, състоящ се от танкови и моторизирани части, които нямат пред себе си про-тивник по този начин ще бъдат спрени по лична заповед на фюрера. Завър-шването на пълното обкръжение на противниковата армия ще бъде оставено на Луфтвафе!“

Дали Хитлер издава заповедта за спиране на настъплението под влияние на Рундщет? Ако е почувствал, че е бил повлиян от Рундщет, той почти сигурно щеше да го спомене след измъкването на англичаните в обясненията, защо е взел това решение, тъй като е склонен да хвърля вината върху други за допуснатите грешки. Но в този случай никъде в последвалите обяснения не се споменава, че мнението на Рундщет му е повлияло. Липсата на такова спо-менаване е многозначителна.

Изглежда по-вероятно Хитлер да е отишъл в щаба на Рундщет с надеждата да намери допълнително оправдание за съмненията си и за промяната на плана, която е искал да наложи на Браухич и Халдер. Първоначално изглежда, че въздействието е дошло от Кайтел и Йодл — двамата главни членове на щаба му. Особено показателни са твърденията на генерал Варлимонт, който по това време поддържа тесни връзки с Йодл. Обезпокоен от слуха за спиране на настъплението, той отива при Йодл, за да иска разяснения: „Йодл потвърди че заповедта е издадена, и ми се стори, че е раздразнен от запитването ми. Самият той зае същата позиция като Хитлер, подчертавайки, че личният опит не само на Хитлер, но и на Кайтел и неговият от Фландрия през Първа-та световна война несъмнено показват, че танковете не могат да действат сред блатата на Фландрия или че ако действат, това не би могло да стане без тежки загуби. А такива загуби не могат да бъдат позволени с оглед на вече намалените сили на танковите корпуси, както и на техните задачи в предстоящия втори етап от офанзивата във Франция“.

Варлимонт добавя, че ако инициативата за издаване на заповедта за спира-не на настъплението е дошла от Рундщет, той и другите от щаба на Върхов-ното командване са щели чуят за това. Йодл, който търси оправдание за решението, „със сигурност нямаше да пропусне да посочи фелдмаршал Фон Рундщет като човека, станал инициатор или най-малко поддръжник на тази заповед“, тъй като това би сложило край на критиките поради безспорния авторитет на Рундщет по оперативните въпроси сред всички висши офицери в Генералния щаб. Варлимонт заявява: „Друга причина за спирането на настъплението, която ми бе разкрита по онова време, бе Гьоринг, който се е явил и е уверил фюрера, че авиацията му ще довърши работата по обкръжаването, като затвори от въздуха страната на обръча откъм морето. Той несъмнено е надценил ефикасността на собствените си сили.“ Това твърдение на Варлимонт е много показателно, когато се отнесе към вече цитираното последно изречение на Халдер от написаното в дневника му на 24 май. Освен това Гудериан заявява, че заповедта е стигнала до него чрез Клайст с думите: „Дюнкерк трябва да бъде оставен на Луфтвафе. Ако завладяването на Кале бъде затруднено, тази крепост също трябва да бъде оставена на Луфтвафе“. Гудериан отбелязва: „Мисля, че суетата на Гьоринг е причината за съдбоносното решение на Хитлер“.

Същевременно има сведения, че Луфтвафе дори не е било използвано пълноценно или така, както би могло. Някои от командирите на военновъз-душните сили твърдят, че Хитлер е дръпнал и техните юзди.

Всичко това кара висшите кръгове да подозират политически мотив зад военните доводи на Хитлер. Блументрит, който е началник на оперативния отдел в щаба на Рундщет, го свързва с изненадващия начин, по който Хитлер е говорил, когато е дошъл при тях: „Хитлер беше много шеговито настроен и призна, че развоят на кампанията е «истинско чудо», изразявайки пред нас мнението, че войната ще свърши за шест седмици. След това изрази желалание да сключи разумен мир с Франция, а това според него би открило път за спо-разумение с Великобритания.

В следващия момент той ни изуми, като започна да говори с възхищение за Британската империя, за необходимостта от нейното съществуване и за цивилизацията, която Великобритания е донесла на света. Отбеляза, свивайки рамене, че създаването на нейната империя е било постигнато със средства, които често са били твърде груби, обаче «там, където се бичат дъскихвърчат и стърготини». Той сравни Британската империя с католическата църква и заяви, че двете са основни елементи за стабилността в света. Каза, че иска само Великобритания да признае позицията на Германия на континента. Връщането на германските изгубени колонии било желателно, но не било от решаващо значение и той дори би предложил да подкрепи Великобритания с войски, ако тя се сблъска с трудности където и да било. Отбеляза, че коло-ниите са повече за престиж, тъй като не могат да бъдат запазени при една война и малко германци биха отишли да живеят в тропиците. Накрая завърши с твърдението, че целта му е да сключи мир с Великобритания на база, която тя би счела за достойна да приеме“, В следващите си разсъждения за начина, по който са протекли събитията, Блументрит често се връща към този разговор. Той е на мнение, че спирането е предизвикано не само от военни съображения и че е било част от политически план, който да улесни постигането на мир. Ако британските експедиционни сили бяха пленени в Дюнкерк, британците може би щяха да чувстват, че авторитетът им е пострадал и че върху него има петно, което те трябва да изтрият. Оставяйки ги да се измъкнат, Хитлер се е надявал да се помири с тях. Тъй като тези обяснения идват от генерали, много критично настроени срещу Хитлер, които сами признават, че са искали да приключат с британската армия, това е още по-показателно. Разказите им за онова, което е говорил навремето Хитлер при Дюнкерк, съвпадат с това, което той сам пише по-рано в „Моята борба“. Забележително е колко плътно се придържа към соб-ствения си завет. В него има елементи, които подсказват смесени чувства на любов и мраза към Великобритания. Това е отбелязано и в дневниците на Чано и Халдер. Характерът на Хитлер е толкова сложен, че нито едно просто обяснение не може да бъде съвършено вярно. Много по-вероятно е в решението му да се преплитат няколко елемента. Три са очевидни — желанието да запази танковите части за следващия удар, дългогодишният му страх от блатата на Фландрия и твърденията на Гьоринг за Луфтвафе. Много вероятно е обаче между тези военни съображения да е вплетено и някакво политическо, като се има предвид че той е човек със склонност към политическа стратегия и не-прекъснати завои в мисленето. Новият френски фронт по протежение на Сома и Есн е по-дълъг от първоначално заемания, а силите, които трябва да го задържат, са намалени. Французите са загубили 30 дивизии в първия етап на германската офанзива, както и помощта на съюзниците си. (Във Франция са останали само 2 британски дивизии и са изпратени още две, които обаче не са напълно обучени.) Вейган успява да събере общо 49 дивизии, за да покрие с тях новия фронт, като остави 17 за защита на линията „Мажино“. През краткото време, с което разполага, не може да се направи много за укрепване на фронта, а недостатъчните сили пречат на закъснелия опит за прилагане на метода на отбрана в дълбочина. Тъй като повечето моторизирани дивизии са загубени или са в крайно намален състав, няма и мобилни резерви.

Германците обаче успяват да възстановят първоначалната мощ на 10-те си танкови дивизии с попълнения от нови танкове, докато 130-те им пехотни дивизии са почти непокътнати. За новата офанзива силите са преразпределе-ни, като 2 нови армии (2-ра и 9-а) са включени, за да подсилят частите в сектора при Есн (между Оаз и Мьоз). На Гудериан е възложено да командва група от 2 танкови корпуса, която стои в готовност там. Клайст остава с 2 танкови корпуса, за да нанесе удар от предмостията на Сома при Амиен и съответно при Перон и да затвори обръча в долния край на Оаз, близо до Крел. Оста-налите танкови корпуси под командването на Хот трябва да напреднат между Амиен и морето.

Настъплението започва на 5 юни първоначално в един сектор на запад, между Лаон и морето. През първите два дни съпротивата е силна, но на 7 юни разположените най-западно танкови корпуси извършват пробив по пътищата към Руан. Тогава обърканата защита се сгромолясва и германците не срещат сериозна съпротива, преминавайки Сена на 9 юни. Но те не възнамеряват да нанесат решителния си удар тук, затова спират. Малките британски сили под командването на генерал Алън Брук се възползват от това и повечето от тях успяват да се евакуират, когато французите капитулират. Настъплението на Клайст се развива според плана. На 8 юни десният фланг извършва пробив, но левият откъм Перон се натъква на упорита съпротива северно от Компиен. Тогава германското Върховно командване решава да изтегли групировката на Клайст и да я прехвърли на изток, за да подкрепи пробива, направен в Шампан.

Там настъплението започва едва на 9 юни, но се развива много бързо. Тан-ковете на Гудериан бързо навлизат в мястото на пробива и се насочват към Шалон сюр Марн, а след това — на изток. До 11 юни Клайст разширява пробива и преминава Марна при Шато Тиери. Настъплението продължава с голяма бързина през Плато дьо Лангре към Безансон и швейцарската граница, като отрязва пътя на френските войски при линията „Мажино“.

На 7 юни Вейган съветва правителството да иска без отлагане примирие, а на следващия ден обявява, че „битката за Сома е загубена“. Въпреки различията в мненията правителството се колебае, но на 9 юни решава да напусне Париж. То дълго избира между Бретан и Бордо, а след това като компромис отива в Тур. През това време Рейно изпраща молба до президента Рузвелт за подкрепа, в която заявява: „Ще се бием пред Париж, ще се бием и отвъд Париж, ще се затворим в една от нашите провинции, а ако бъдем изгонени и от там, ще отидем в Северна Африка…“

На 10 юни във войната влиза Италия. На Мусолини със закъснение са пред-ложени различни колониални отстъпки, но той ги отхвърля с надеждата да подобри позициите си пред Хитлер. Италианското настъпление започва едва 10 дни по-късно и е спряно лесно от слабите френски части.

На 11 юни Чърчил взема самолет за Тур в напразни усилия да окуражи френските лидери. На следващия ден Вейган се обръща към правителството и казва, че битката е загубена, като обвинява британците и за двете поражения, след което заявява: „Длъжен съм ясно да заявя, че прекратяването на боевете е наложително“. Без съмнение той е прав в преценката си на военната обстановка, защото френските армии вече са разпокъсани на отделни части повечето от тях не правят опити за съпротива, а се превръщат в поток, който се движи на юг. Правителството е разделено между капитулацията и продължаването на войната от Северна Африка, но решава само да се преме-сти в Бордо и дава инструкции на Вейган да направи опит да се задържи на брега на Лоара.

Германците влизат в Париж на 14 юни и напредват още по-дълбоко по фланговете. На 16 юни те достигат долината на Рона. През това време Вейган продължава да настоява за примирие, подкрепян от всички главни военачал-ници. Полагайки последни усилия да предотврати това решение и да подсигу-ри съпротива в Африка, Чърчил прави предложение за френско-британски съюз. То обаче не впечатлява почти никого и предизвиква повече раздразне-ние. Стига се до гласуване, в което мнозинството от членовете на френското правителство го отхвърля и се обявява за капитулация. Рейно подава оставка и е сформиран нов кабинет от маршал Петен, след което на 16 юни през нощ-та молбата за примирие е предадена на Хитлер.

Условията на Хитлер са предадени на френските пратеници на 20 юни в същия железопътен вагон в гората Компиен, където германските пратеници са подписали примирието от 1918 г. Докато върви дискусията, германското настъпление продължава отвъд Лоара, но на 22 юни германските условия са приети. Примирието влиза в сила в 1,35 часа сутринта на 25 юни, след като е договерено и примирие с Италия.

Осма главаБитката за Великобритания

Въпреки че войната започва на 1 септември 1939 г. с германското нахлуване в Полша, което е последвано два дни по-късно от британска и френска декла-рация за обявяване на война на Германия, едно от най-необикновените неща в историята е, че Хитлер и германското Върховно командване не правят планове или подготовка да се справят със съпротивата на Великобритания. Още no-странното е, че през дългия, близо деветмесечен интервал не е направено нищо преди началото на голямата германска офанзива на Запад през май 1940 г. Няма никакви планове дори след като Франция очевидно търпи поражение и падането й е сигурно.

От това става много ясно, че Хитлер разчита на съгласие от британското правителство за компромисен мир при благоприятни условия, каквито е скло-нен да предложи, и че въпреки големите си амбиции няма желание да доведе конфликта с Великобритания до решителен край. И наистина, Хитлер дава на германските генерали да разберат, че войната е приключила, разрешени са отпуски и част от силите на Луфтвафе са прехвърлени на други потенциални фронтове. Нещо повече, на 22 юни той заповядва да бъде извършена демоби-лизация на 35 дивизии.

Дори когато Чърчил изрично отхвърля всякаква възможност за компромис и решението му да продължи войната е очевидно, Хитлер продължава да вярва, че това е блъф, и смята, че Великобритания рано или късно ще признае „безизходното си военно положение“. Тази надежда не угасва бързо. Едва на 2 юли той дава нареждане да бъде проучен въпросът за завладяване на Великобритания чрез нападение, но продължава да се съмнява в подобна необхо-димост, докато накрая, на 16 юли, две седмици по-късно, заповядва да започне подготовката за инвазия под кодовото название операция „Морски лъв“. Все пак той заявява, че подготовката трябва да бъде завършена до средатата на август.

Дори тогава явните резерви на Хитлер или поне раздвоението му личат от факта, че на 21 юли той споделя пред Халдер намерението си да се обърне и да реши проблема с Русия, като я нападне, ако е възможно, същата есен. На 29 юли в щаба на Върховното командване Йодл казва на Варлимонт, че Хитлер е решен да води война с Русия. Няколко дни по-рано оперативният щаб на танковата групировка на Гудериан е върнат в Берлин, за да подготви планове за участието на танкови сили в такава кампания.

Когато Франция капитулира, германската армия е била абсолютно непод-готвена за такова начинание, като нападението на Великобритания. Щабът дори не го е планирал, камо ли да го е проучвал. Войските не са били обучавани в прехвърляне по море и в извършване на десантни операции, нито са били построени десантни средства за такива цели. Така че единственото, което е било възможно да се направи, е било да се съберат набързо кораби, в пристанищата по брега на Ламанша да се докарат шлепове от Германия и Холандия и да се проведат тренировки на войските за натоварване и слизане на брега. Само временното „оголване“ на британските въоръжени сили след загубата на по-голямата част от снаряжението им във Франция е предлагало перспективи за успех при такива бързи импровизации.

Главната част от операцията е поверена на фелдмаршал Фон Рундщет и неговата група армии „А“, която включва 16-а армия (под командването на генерал Буш) отдясно и 9-а армия (командвана от генерал Щраус) отляво. Натоварени в различни пристанища между устията на реките Шелда и Сена, транспортираните по море войски трябва да се съберат на южния английски бряг между Фолкстън и Брайтън, а през това време една въздушнодесантна дивизия трябва да завземе покрития със скали район между Доувър и Фолкстън. Съгласно плана на операция „Морски лъв“ при първата вълна на брега трябва да дебаркират 10 дивизии в срок от четири дни, които да устано-вят широко предмостие. След около седмица трябва да започне главното на-стъпление навътре в английска територия, като първата му цел ще бъде зае-мането на височините по протежение на дъгата от устието на Темза до Портсмът. В следващата фаза Лондон трябва да бъде изолиран откъм запад.

6-а армия от група „В“ (под командването на фелдмаршал Райхенау) трябва да извърши допълнителна операция с 3 дивизии. При първата вълна частите трябва да отплават от Шербур и да слязат на брега на залива Лайм западно от Портланд Бил, за да се насочат на север към устието на Севърн.

Във втората вълна на инвазията трябва да участва мобилна сила, състояща се от 6 танкови и 3 моторизирани дивизии, разделени в 3 корпуса. Тя трябва да бъде последвана от трета вълна с участието на 9 пехотни дивизии и четвърта вълна — от 8 пехотни дивизии. Въпреки че в първата вълна няма танкови дивизии, към нея ще бъдат придадени около 650 танка, които трябва да бъдат пренесени с първия от нейните 2 ешелона (водещият ешелон ще съставлява около една трета от общата сила, състояща се от 250 000 души) Транспортните средства за преминаването на Ламанша от двете части напървата вълна трябва да се състоят от 155 транспортни кораба с обща това-роподемност 700 000 т плюс 3000 по-малки съда — 1720 баржи, 470 влекача и 1160 моторни лодки.

Подготовката започва едва в края на юли и щабът на германските военно-морски сили заявява, че такова голямо количество морски съдове не може да бъде събрано и подготвено за започване на операция „Морски лъв“ по-рано от септември, обаче Хитлер нарежда приготовленията да завършат до средата на август. (Истината е, че в края на юли щабът на ВМС препоръчва операцията да бъде отложена за пролетта на 1941 г.)

Но това не е единствената пречка. Германските генерали се опасяват много от рисковете, на които ще се натъкнат войските им при преминаването на морето. Те нямат особено доверие нито на собствения си флот, нито на воен-новъздушните си сили, че ще успеят да държат открит пътя за преминаване, и настояват нападението да бъде на достатъчно широк фронт (от Рамсгейт до залива Лайм), за да бъдат разредени отбраняващите се сили и да бъде отвле-чено вниманието им. Германските адмирали се страхуват дори повече от това, което би могло да стане, когато на сцената се появи британският флот. Тяхното доверие в собствените им сили да попречат на намесата му е малко или почти никакво и още от самото начало настояват, че планът на армията за нападение на широк фронт ще бъде незащитим и че преминаването трябва да бъде ограничено в сравнително тесен, защитен от мини коридор и малко въоръжени сили. Тези ограничения засилват още повече съмненията на генералите. Адмирал Редер подчертава най-вече необходимостта от превъзходство във въздуха в района на преминаването на Ламанша.

След разговор с Редер на 31 юли Хитлер се съгласява с мнението на флота, че „Морски лъв“ не може да започне преди средата на септември. Обаче операцията още не е окончателно отложена за 1941 г., тъй като Гьоринг го уверява че Луфтвафе може да попречи на намесата на британския флот и да изгони англичаните от небето. Командирите на военноморските и на су-хопътните сили нямат нищо против да му бъде позволено да опита една пред-варителна офанзива от въздуха, която не ги ангажира с нищо определено, ако не се окаже успешна.

Впоследствие тя не успява, така че борбата във въздуха става основен и на практика единствен фактор в решителната битка за Великобритания.

Превъзходството на Луфтвафе над Кралските военновъздушни сили (RAF) не е чак толкова голямо, както по общо мнение се смята навремето. Германската авиация не може да поддържа продължителна атака чрез следващи една след друга вълни от голям брой бомбардировачи, а изтребителите й не са много повече британските. Офанзивата се осъществява главно от 2-ри и 3-ти въздушен флот (луфтфлоте) под командването на фелдмаршалите Алберт Кеселринг и Хуго Шпер-ле, като първият е разположен в Североизточна Франция и Белгия и в Холан-дня, а вторият — в Северна и Северозападна Франция. Всеки флот е самосто-ятелно обединение, което е предимство при взаимодействието с настъплението на сухопътните войски в Полша и на Запад, но не и в една чисто въздушна кампания. Всеки въздушен флот прави свои самостоятелни планове и ги пред-ставя отделно. Общ план няма.

На 10 август, когато офанзивата е на път да започне сериозно, двата флота имат общо 875 обикновени (летящи на по-голяма височина) и 316 пикиращи бомбардировача. (Пикиращите бомбардировачи се оказват толкова уязвими от британските изтребители, че са изтеглени от битката след 18 август и оставени в резерв за инвазията.)

Освен това 5-и въздушен флот, базиран в Норвегия и Дания и командван от генерал Щумпф, има 123 нормални бомбардировача, но участието му в битката е само веднъж — на 15 август, и загубите му при този далечен преход се оказват твърде тежки, за да бъде повторено. Въпреки това присъствието му все пак има отклоняващ ефект, тъй като продължава да държи част от силите на британската изтребителна авиация в Североизточна Англия. Освен това дава и 100 бомбардировача в края на август, които да попълнят загубите на въздушен флот 2 и 3.

Те започват битката на 10 август с 929 налични изтребителя — главно едно-моторни „Месершмит-109“, но така също 227 двумоторни Ме-110, които са със сравнително по-голям обсег. Ме-109, чийто прототип се появява през 1936 г., развива максимална скорост 560 км/ч и способността му да набира бързо височина му дава допълнително предимство пред британските изтребители. Но по време на сражение при завоите и маневрите той е в по-малко изгодна позиция от тях. Освен това за разлика от тях в началото на битката пилотът не е защитен с броня, въпреки че резервоарите му за гориво са защитени против пробив от куршуми — нещо, което липсва при британските изтребители.

В тази битка ограниченият обсег се оказва решаващ фактор за германските едномоторни изтребители. Официалната далечина на полета на Ме-109-660 км, е много заблуждаваща. Истинският му радиус на действие в права и в обратна посока е малко повече от 160 км и от Па дьо Кале или полуостров Котантен му позволява да стигне едва до Лондон, като му остава съвсем малко време да се сражава там. Ако трябва да го кажем по друг начин, той може да остане във въздуха само 95 минути, което му дава едва 75–80 минути тактическо летателно време. Когато тежките загуби при бомбардировачите и очевидната им уязвимост налагат те да бъдат ескортирани от изтребители, се оказва, че на ден не могат да бъдат използвани повече от 300–400 бомбардировача дори и срещу обекти в Южна Англия, при положение че два изтребителя трябва да придружават всеки бомбардировач.

Ме-109 е и твърде труден за управление при излитане и кацане, а колесникът му е слаб. Проблемите от този недостатък се задълбочават от набързо подготвените импровизирани летища по френското крайбрежие. Двумоторният Ме-110 въпреки пределната си нормална скорост 547 км/ч се оказва значително по-бавен — често едва достига 482 км/ч и дори по-малко, и така британският „Спитфайър“ лесно го изпреварва. Освен това бавно набира скорост и е труден за маневриране. На него се е гледало като на „оперативната звезда на изтребителите на Луфтвафе“, но той се оказва най-голямото техническо разочарование и след време се налага за негова защита да бъде ескортиран от изтребители Ме-109. Най-големият недостатък на германските изтребители обаче е примитивното им радиооборудване. Въпреки че имат радиотелефон за връзка помежду си по време на полет, тя е много по-несъвършена, отколкото на англичаните, и не може да бъде контролирана от земята. След загубата на 400 самолета във Франция до средата на юли изтребителната мощ на Кралските военновъздушни сили е възстановена до около 650 машини — колкото са били при започването на германската офанзива през май. Това са главно хърикейни и спитфайъри, въпреки че все още има стотина други по-стари модели. Това забележително възстановяване се дължи до голяма степен на усилията на лорд Бийвърбрук, който при сформирането на правителството на Чърчил през май е назначен на новия пост министър на авиационното производство. Неговите критици се оплакват, че енергичната му намеса се е отразила отрицателно в по-дългосрочен план. Командващият изтребителната авиация маршал лорд Хю Даудинг обаче публично заявява, че „ефектът от назначаването може да бъде определен само като вълшебен“. До средата на лятото производството на изтребители се увеличава 2,5 пъти, а през цялата година англичаните произвеждат 4283 изтребителя, докато в Германия са произведени малко над 3000 едномоторни и двумоторни изтребители. По-трудно е да се направи сравнение на въоръжението на самолетите. Хърикейите и спитфайърите са въоръжени главно с картечници. На всеки от тях има по осем картечници, фиксирани в крилата. Това са американски картечници „Браунинг“. Оръжието е избрано, тъй като е достатъчно надеждно за контрол от разстояние и скорострелността му е висока — 1260 патрона в минута. Повечето Ме-109 имат по две фиксирани в обтекателите на мотора картечници и две 20-милиметрови оръдия в крилата — оръжие, разработено в резултат на опита от Гражданската война в Испания, използвана за опитно поле от Луфтвафе. Там са били изпробвани Ме-109, както и предишните модели изтребители, които по-късно отпадат от въоръжение. По-късно германският ас Адолф Галанд твърди, че въоръжението на Ме-109 е по-добро. Англичаните са раздвоени в мнението си по този въпрос, защото се смята, че високата скорострелност на картечниците „Браунинг“ дава предимство при стрелба от близко разстояние. Обаче се признава, че половин дузина оръдейни снаряди могат да нанесат много повече поражения, отколкото същият брой изстрели на картечниците „Браунинг“, и някои от британските пилоти на изтребители се оплакват, че дори когато със сигурност са улучили противника, „нищо не се случва“. Показателно е, че по време на битката около 30 спитфайъра са били въоръжени с по две 20-милиметрови оръдия „Испано“ („Ерликон“), а от октомври нататък са били използвани хърикейни с по четири оръдия.

Така още от началото става съвсем ясно и очевидно, че германските бом-бардировачи са твърде зле въоръжени, за да могат да отблъскват британските изтребители без собствен ескорт от изтребители.

Сравняването на пилотите на изтребители е по-сложно и в началните фази на битката далеч не е в полза на британците. Макар и да са обучени при високи изисквания, малобройността им е сериозна. Школите за обучение на Кралските военновъздушни сили се разрастват твърде бавно и недостатъците им определят в значителна степен воденето на битката. Налага се максимално да се пестят пилотите, дори с цената на някои успешни германски въздушни нападения. Не самолетите, а хората са главната причина за безпокойството на Даудинг.

Чрез икономично използване на ресурсите си през юли в началото на август той успява да увеличи броя на пилотите си до 1434, но месец по-късно те намаляват на 840 и загубите достигат до 120 на седмица. През целия месец от школите за обучение на военновъздушните сили излизат не повече от 260 летци изтребители. През септември положението става още по-лошо, тъй като броят на опитните пилоти намалява, а набързо подготвените новаци са по-уязвими поради липсата на опит. Влизащите в бой нови ескадрили, които заменят вече изтощените, често дават повече загуби в сравнение със заменените. В много случаи умората е съпроводена от спадане на бойния дух и увеличаване на нервността.

Първоначално германците нямат такъв сериозен проблем с броя на летците. Въпреки тежките загуби на континента през май и юни от летателните школи излизат повече пилоти, отколкото намиращите се на фронта ескадрили могат да поемат. Но бойният им дух е засегнат сериозно от отношението на Гьоринг и на някои други в командването на Луфтвафе към изтребителната авиация, които я смятат за „отбранително“ и второстепенно средство. Освен това тя губи много от най-добрите си летци, тъй като ги прехвърлят да попълват загубите на бомбардировачите и пикиращите бомбардировачи. Същевременно Гьоринг продължава да критикува изтребителната авиация за липса на агресивност и я обвинява за загубите на Луфтвафе, които се дължат до голяма степен на неговата липса на прозорливост и на грешки в планирането.

За разлика от германските пилоти бойният дух на британските летци на изтребители е повдигнат от съзнанието, че през тези критични месеци на тях гледат и ги хвалят като „Малцината“ на Чърчил, цвета на Кралските воен-новъздушни сили и героите на нацията.

Изпитанието, на което са подложени германските изтребители — както летците, така и самолетите, се засилва многократно от използването им за ескортиране — по два-три, а понякога и по пет полета на ден. Гьоринг не им разрешава почивни дни, нито ротация на частите по фронтовата линия. Така към изтощението и напрежението от тежките им загуби се прибавя и чисто физическата умора. През септември се забелязва спадане на бойния дух. За това допълнително допринася и съмнението, дали наистина има намерение за инвазия във Великобритания предвид на незначителната и аматьорска подго-товка, на която пилотите стават свидетели. Това ги кара все повече и повече да се питат дали не са просто пожертвани за поддържането на една фасада и дали операцията по нахлуването във Великобритания не е напълно изоставена. Екипажите на бомбардировачите търпят тежки загуби и от чувството за уязвимост от атаките на британските изтребители. Така спадането на бойния им дух се засилва още повече, въпреки че те продължават доблестно да из-пълняват заповедите.

Накратко казано, макар двете страни да са почти равни по способности и смелост, през началните фази на битката англичаните са подпомогнати да вземат надмощие от факта и още повече от чувството, че противникът търпи по-тежки загуби и е подложен на по-голямо напрежение от тях, макар загуби-те и за двете страни да са тежки.

През целия период на битката постоянен недостатък на германците е ло-шото разузнаване. Основното ръководство на Луфтвафе за офанзивата е един наръчник отпреди войната, известен като „Синята книга“, в който са събрани наличните сведения за разположението на индустриалните обекти във Вели-кобритания, както и данните от разузнавателни снимки, направени от въздуха при полети по трасетата на гражданската авиация. Тези сведения са допълнени в недостатъчна степен от собствения отдел за разузнаване на Луфтвафе, който се оглавява само от майор. В един преглед на състоянието на британските Кралски военновъздушни сили, който този майор Шмид прави през юли 1940 г., той в значителна степен подценява британското производство на изтребители, като допуска, че то е само между 180 и 300 на месец. В действителност само през август и септември — периода след усилията на Бийвърбрук да ускори производствената програма, то е нараснало до 460–500 хърикейнни и спитфайъри на месец. (Заблуждаващото впечатление, причинено от тази голяма грешка, се подсилва и от сведенията от производствения отделна генерал Удет, които изтъкват недостатъците на хърикейните и спитфайърите, без да посочват техните преимущества.)

В обзорния доклад на майор Шмид не се споменава за добре изградената защитна система на Кралските ВВС с нейните радарни станции, оперативни центрове и високочестотна радиомрежа. Британската радарна предупредителна станция в Бодси по крайбрежието на Съфък и издигнатата гора от високи мачти по английския бряг са на разположение за разузнавателни наблюдения доста преди началото на войната и до настъпването на 1939 г. изглежда малко вероятно германците да нямат информация за тези основни елементи от британската система за ранно предупреждение. Въпреки че още през 1938 г. им е известно, че англичаните правят експерименти с радар, и през май 1940 г. на плажа при Булон дори е заловена една мобилна радарна станция, учените им са на мнение, че този комплект е много несъвършен. Още по-пълна информация за британския радар германците получават след завладяването на Франция в резултат от небрежността на френските сили за сигурност. Те обаче, изглежда, не се възползват от това. Самият Гьоринг обръща малко внимание на потенциалния ефект на тази информация върху предстоящата битка.

Едва когато през юли установяват по брега на Франция станции за следене, германците разбират от мощния поток сигнали, излъчвани от радарните мачти по протежение на английския бряг, че са изправени пред нещо ново и изключително важно. Шефовете на Луфтвафе подценяват обсега и ефикасност-та на британските радари и не полагат големи усилия да смущават работата им или да ги унищожат. Не ги изненадва, както би трябвало, и откритието, че британските изтребители действат при стриктен радиоконтрол. Вместо това те стигат до заключението, че тази система прави командването на изтреби-телната авиация твърде тромаво и че масираните атаки ще я заглушат.

Тенденцията да се преувеличават загубите на противника по време на ин-тензивните въздушни сражения е недостатък и на двете страни, но той е по-голяма пречка за германската. Първоначално разузнаването на Луфтвафе преценява правилно възможностите на Даудинг, като ги изчислява на около 50 ескадрили от хърикейни и спитфайъри, чиято оперативна мощ е приблизи-телно 600 самолета, от които най-много 400–500 се намират в южната част на Англия. Но след като битката започва, неверните изчисления и объркването, причинено от комбинирания ефект от преувеличаването на британските загуби и подценяването на британското производство на самолети, добиват такива размери, че пилотите на Луфтвафе са озадачени и потиснати от поддържането на числеността на британските изтребители. Докладва се за много повече свалени самолети, отколкото съществуват в действителност.

Друга погрешна практика е навикът на шефовете на Луфтвафе, когато бом-бардират база на изтребителната авиация, да зачеркват с червен молив бри-танските ескадрили там. Това се дължи отчасти на лошото фотографско раз-узнаване и отчасти на неоснователно оптимистичните анализи на резултатите. Например Луфтвафе преценява, че до 17 август тотално разрушени са най-малко 11 летища, докато фактически от строя е било извадено само едно — Менстън за по-дълго време. Освен това се пилеят усилия да се атакуват летища на югоизток, които не са част от организацията на британската изтребителна авиация. Същевременно командирите на Луфтвафе не си дават сметка за изключително важното значение на секторните станции, като тези при Бигин Хил, Кенли, Хорнчърч, придадени към командването на изтребителната авиация, и не знаят, че оперативните им центрове се намират над земята и са опасно уязвими. Така унищожителните атаки срещу секторните станции, които Луфтвафе предприема в края на август, не са последвани от други. Друго препятствие за германците е времето, и то в двояк смисъл: времето над Ламанша често е неблагоприятно за атакуващата страна и тъй като обикнвено то се разваля от запад, англичаните първи научават за това. Германците разчитат шифъра на британските метеорологични доклади от Атлантика по радиото, но малко се възползват от това и често пъти времето ги заварва неподготвени. Насрочването на срещи между техните бомбардировачи и ес-кортиращите ги изтребители многократно се осуетява от неочаквана поява на облаци и лоша видимост. Струпването на облаци над Северна Франция и Белгия забавя бомбардировачите, чиито екипажи имат малък опит в „сляпата навигация“ и в резултат пристигат късно за срещите, и изтребителите, които не могат да си позволят да пилеят гориво, биват прикрепени към други бомбардировачи. Така една бомбардировъчна формация лети с двойно при-критие, а друга — без какъвто и да било ескорт и понася тежки загуби. Когато наближава есента и времето се влошава, тези случаи се увеличават и имат катастрофален ефект. В едно отношение обаче германците извличат полза от по-доброто планиране. Британската въздушно-морска спасителна служба отначало е много несигурна и пилотите, които са свалени в морето, трябва да разчитат до голяма степен на късмета си, за да бъдат прибрани. Проблемът става все по-сериозен, тъй като в средата на август почти две трети от въздушните боеве с фатален изход стават над морето. Германците са по-добре организирани. Те използват за спасителни работи около 30 хидроплана „Хенкел“, а техните пилоти на изтребители и бомбардировачи са снабдени с малки надуваеми гумени лодки, спасителни жилетки, ракетни пистолети и химикал, който прави ярко зелено петно върху морската повърхност около тях. Пилот на изтребител, който принудително кацне в морето, има от 40 до 60 секунди да излезе, преди самолетът да потъне. Без сигурността, която гарантират мерките при спасителните операции, бойният дух на летците от Луфтвафе би спаднал по-бързо.

Офанзивата на германските ВВС се натъква също и на друга мощна съпротива освен противата на кралската изтребителна авиация. Това са противосамолетните оръдия на противовъздушната отбрана на Великобритания. Те са част от състава на сухопътните войски (както тези, които придружават екс-педиционния корпус), въпреки че оперативно са свързани и са подчинени на командването на изтребителната авиация. Макар да са свалили сравнително малък брой бомбардировачи в битката за Великобритания, те доприннасят много с въздействието върху атакуващите с общия си разстройващ ефект и особено пречат за точността на бомбардировките.

Ръководител на противовъздушното командване е генерал-лейтенант сър Фредерик Пайл. Той е артилерист, който се прехвърля в кралския танков кор-пус още от създаването му през 1923 г. и скоро става един от най-енергичните привърженици и пропагандатори на мобилните танкови сили. През 1937 г., след като той е повишен в чин генерал-майор, Армейският съвет го назначава за командващ Първа противовъздушна дивизия, която покрива Лондон и Южна Англия. Следващата година двете съществуващи противовъздушни дивизии са увеличени до пет, а след това стават седем. В края на юли 1939 г. непосредствено преди войната, „Тим“ Пайл е назначен за командващ цялата ПВО, включително леките батареи, сформирани за защита на летища и други жизненоважни пунктове срещу нисколетящи атакуващи самолети.

Друг ценен елемент за посрещане на подобен вид атаки са аеростатните въздушни заграждения — поредица от подобни на колбаси балони, издигнати на височина до 350 м и закотвени със стоманени въжета. Те се осигуряват от Кралските ВВС и са под отделен контрол, макар и на разпореждане на команд-ването на изтребителната авиация.

През всичките предвоенни години разширяването на противовъздушните сили за вътрешна отбрана в най-добрия случай се приема с открито нежелание, а често и със силна съпротива от Армейския съвет, който е склонен да гледа на тях като на не особено надеждна част от въоръжените сили. Така че усилията на Пайл да ги развие и да повиши ефективността им се натъкват на много обструкции в Министерството на войната и там не гледат на него с добро око. Това се отразява зле на кариерата му във въоръжените сили. За щастие на страната той успява да установи тесни и плодотворни отношения с Даудинг, който е трудна личност, но те работят заедно забележително добре.

До началото на войната през септември 1939 г. одобреният брой оръдия на противовъздушното командване е неколкократно увеличен и достига 2232 тежки противосамолетни оръдия — почти двойно от т.нар. идеален план, от-хвърлен две години преди това, както и 1860 леки противосамолетни оръдия и 4128 прожектора. Но когато войната започва, в резултат на колебанията и отлаганията на въоръжение са само 695 тежки оръдия и 253 леки — приблизи-тел но една трета от тежките оръдия и една осма от разрешените леки оръдия. (Във всеки случай обаче това е много повече от времето на Мюнхенската криза една година преди това, когато за действия са били готови само 126 тежки оръдия.) Положението с прожекторите е сравнително добро. На въоръ-жение са 2700 от разрешените 4128, което е повече от две трети. След започването на войната се появява ново усложнение в резултат от искането на Адмиралтейството за 255 тежки оръдия, които да защитават шестте пристанища на флота — искане, което не е било направено преди войната, когато Адмиралтейството е имало голямо доверие в способността на корабите да отразяват въздушни атаки със собственото си противовъздушно въоръжение. Сега то иска най-малко 96 оръдия да защитават пристанището на Розит, а точно толкова са на разположение за защитата на цял Лондон и четири пъти повече — за отбраната на района на Дарби, където се намират жизненоважните заводи за двигателите „Ролс Ройс“. Експедицията в Норвегия през април 1940 г. е причина за нови големи искания както за тежки, така и за леки противовъздушни оръдия. После след падането на Франция през юни положението на противовъздушната отбрана на самата Великобритания коренно се влошава, тъй като тя е заобиколена от вражески въздушни бази, като се започне от Норвегия и се стигне до Бретан във Франция. Същевременно наличните сили на противовъздушното командване достигат 1204 тежки и 581 леки противовъздушни оръдия — съответно почти двойно при тежките и повече от двойно при леките в сравнение с началото на войната. Положението е щяло да бъде още по-добро, ако не са били различните отчисления за изпращане на оръдия за други цели. През следващите пет седмици новото попълнение е от 124 тежки и 182 леки оръдия, но почти половината от първите и една четвърт от вторите трябва да бъдат дадени за обучение, а също и да бъдат изпратени на места в чужбина, които вече са в опасност поради влизането на Италия във войната на страната на Германия. В края на юли противовъздушната отбрана на Великобритания все още има малко повече от половината от разрешените тежки и едва една трета от леките противовъздушни оръдия, а това количество в началото на войната, когато стратегическите условия са били по-благоприятни, отколкото стават впоследствие, се смята за абсолютно необходимо. Прожекторите са значително повече и на разположение вече са близо 4000 — почти толкова, колкото е предвидено, въпреки че променените обстоятелства налагат рязко увеличаване на броя.

За началната фаза на битката за Великобритания е характерно постепенно разрастване на германските въздушни операции срещу британското корабо-плаване и срещу пристанищата по протежение на Ламанша наред с упорити усилия да бъдат подмамени към действие британските изтребители. До 6 ав-густ командирите на основните сили на Луфтвафе Кеселринг и Шперле не са дадени точни инструкции за водене на офанзивата, което обяснява защо схемата на първите операции е твърде озадачаваща.

Редовните нападения срещу кораби започват на 3 юли, а на следващия денгрупа от 27 пикиращи бомбардировача, ескортирана от Ме-109, атакува во-енноморското пристанище в Портланд, но без голям ефект. На 10 юли малка група бомбардировачи с голям ескорт от изтребители атакува конвой недалеч от Доувър и тогава изтребителите Ме-110 се представят твърде зле срещу изпратените да защитават конвоя хърикейни. След една по-тежка атака срещу конвой в същия район на 25 юли Адмиралтейството решава да изпрати конвои през протоците през нощта, но някои успешни атаки срещу разрушителите го карат да вземе решение корабите, базирани в Доувър, да бъдат прехвърлени в Портсмът. В нощта на 7 август германски радар засича от скалите близо до Висан преминаването на друг конвой и на следващия ден той е атакуван от ескортирани вълни пикиращи бомбардировачи, по 80 във всяка вълна. Те потапят кораби с обща товароподемност 70 000 т с цената на 31 свалени самолета.

На 11 август в различни въздушни боеве Кралските ВВС губят 32 самолета. Между 3 юли и 11 август германците губят 364 бомбардировачи и изтре-бители, докато британските загуби са 203 изтребителя — загуба, почти възста-новена с едноседмичното производство на заводите.

След закъснялата заповед на Хитлер от 1 август Луфтвафе „да унищожи противниковите военновъздушни сили колкото е възможно по-скоро“ и съве-щанията на Гьоринг с главните му помощници началото на голямата офанзива е насрочено за 13 август. Операцията получава наименованието „Денят на орела“ („Адлертаг“). Прекалено оптимистичните доклади за успехите на Луфтвафе в първоначалната фаза убеждават Гьоринг, че може да постигне превъзходство във въздуха за четири дни при добро време. Но на 13 август то е по-неблагоприятно от преди.

Въпреки това на самия „Ден на орела“ Луфтвафе започва бомбардировки на британски летища и радарни станции в Югоизточна Англия. Разположените по-близо до крайбрежието летища в Менстън, Хоукинг и Лимпне са сериозно повредени, а няколко радарни станции са извадени от строя за няколко часа. Радарната станция при Вентнор на остров Уайт е напълно разрушена, обаче това се крие от германците чрез излъчване на сигнали от друг предавател. Самите радарни кули карат пикиращите бомбардировачи да летят далеч от оперативните зали в основата им, тъй като германците погрешно си мислят, че заради безопасността им те са под земята. В това отношение трябва да се отдаде дължимо признание на радарните сътрудници на Женските спомагателни въздушни сили (WAAF), които предупреждават за предстоящи нападения, докато тяхната станция не е бомбардирана.

Гъстите облаци, надвиснали над Югоизточна Англия, принуждават Гьоринг да отложи главната атака за следобед, обаче няколко формации не успяват да получат сигнала за забавянето и пилеят усилия в некоординирани нападения. Когато следобед започва голямата атака, тя е много разконцентри-рана и резултатите са разочароващи. През този ден Луфтвафе извършва 1485 бойни полета, два пъти повече от британските ВВС. С цената на 45 свалени германски самолета — изтребители и бомбардировачи — са свалени само 13 британски макар да се твърди, че са 70.

В тази начална фаза на голямата офанзива много от усилията на Луфтвафе се пилеят за нападения на летища, които не са към командването на британската изтребителна авиация, а тъкмо те не би трябвало да са основните му цели и обекти. Луфтвафе страда и от лоша координация между бомбардировъчните формации и ескортиращите изтребители.

На 14 август поради облачното време атаките са с една трета по-малко от първия ден на офанзивата, но когато небето се прояснява на 15 август сут-ринта, Луфтвафе предприема най-голямата си атака за целия период на бит-ката. Извършени са 1786 бойни полета, в които участват над 500 бомбарди-ровача. Първите атаки са срещу летищата при Хоукинг и Лимпне и макар първото, което е по-важното, да не е сериозно повредено, второто е извадено от строя в продължение на два дни.

След това в ранния следобед 100 бомбардировача от 5-и въздушен флот в две формации прелитат над Северно море, за да атакуват летищата близо до Нюкасъл до Йоркшир. По-голямата формация се състои от около 65 бомбар-дировача, излетели от Ставангър в Норвегия, които са ескортирани от около 35 Ме-110, обаче приносът им за защитата на бомбардировачите е твърде слаб. Те се натъкват на такава ожесточена съпротива от група № 13 на британските изтребители и от зенитните оръдия, че не успяват да нанесат никъде сериозни щети и губят 15 самолета, докато англичаните — само един. Другата атакуваща сила, която се състои от около 50 бомбардировача, излетели от Олбор в Дания, няма ескорт, но макар група № 12 да вдига във въздуха три ескадрили изтребители, които да ги посрещнат, голяма част успява да се промъкне до базата за бомбардировачи на Кралските ВВС при Дрифийлд в Йоркшир. Там те причиняват големи щети, въпреки че губят 7 бомбардировача над Англия и още 3 при обратния полет. На юг британската отбрана има по-слаби успехи поради извършените по-тежки и по-чести бомбардировки на по-кратко разстояние. В ранния следобед група от 30 бомбардировача със силен ескорт успява да достигне Рочестър и да бомбардира намиращия се там завод за самолети „Шорт“. По същото време други 24 бомбардировача нанасят сериозни щети на летището за изтребители при Мартълхем Хийт в Съфък. Многобройните атаки объркват картината, която предават радарите, и британските изтребителни ескадрили, изпращани без ориентация от радар, непрекъснато трябва да летят насам-натам. За щастие на отбраната 2-ри и 3-ти въздушен флот не координират достатъчно ефикасно атаките си и така губят предимството, че са разстроиликоординацията на британските самолети. Едва в 6 часа следобед внушителна група от 200 самолета на 3-ти въздушен флот преминава над Ламанша, за да атакува летища в централната част на Южна Англия. Подпомогнати от на-временното радарно предупреждение, 10-а и 11-а изтребителна група, които покриват южната част на страната, успяват да вдигнат във въздуха 14 ескадрили, състоящи се от общо 170 изтребителя, за да посрещнат тази масирана атака, която постига твърде малко. Скоро след това 2-ри въздушен флот из-вършва нова атака на югоизток с около 100 самолета, но те също срещат силна съпротива и ефектът е незначителен. Дори когато атакуващите бом-бардировачи достигат целта, англичаните успяват да разсредоточат изтреби-телите си или да ги замаскират.

В този ден, може би най-решителния от битката, реалните германски загуби над цялата страна са 75 самолета в сравнение с 34 свалени британски изтребителя. Показателно е, че Луфтвафе използва по-малко от половината от бомбардировъчната си авиация — неявно признание за зависимостта му от ескортиращи изтребители, като почти всички налични са използвани. Освен това операциите през деня ясно показват, че използването на германските пикиращи бомбардировачи е неудачно. Всявалите до този момент страх „щуки“ не са подходящи за поставените им сега задачи. Същото се отнася и за изтребителите Ме-110, на които са се възлагали толкова големи надежди.

Този ден вдъхновява Чърчил да каже: „Никога в един човешки конфликт толкова много хора не са зависели от толкова малко“.

Но на следващия ден, 16 август, Луфтвафе прави друго голямо усилие заблудено от сведенията, че на 15-и Кралските ВВС са загубили над 100 са-молета и са им останали само 300 изтребителя. Въпреки че атаките причиня-ват големи щети на няколко места, като цяло те са разочароващи. На 17 август не са извършени никакви големи нападения, въпреки че времето е доста хубаво. На 18-и са предприети нови, по-решителни опити, които завършват със загубата на 71 самолета от германска страна (половината от тях бомбар-дировачи) при 27 свалени британски изтребителя. От този момент нататък атаките намаляват. Наистина нападенията срещу Кенли и Бигин Хил причи-няват значителни загуби и са трудни за отблъскване, тъй като са извършени па малка височина, под обхвата на радарните екрани. Германците не си дават сметка за това и решават, че загубите им са прекалено големи, за да продължат После поради лошото време настъпва затишие. На 19 август Гьоринг събира на ново съвещание главните си помощници и в резултат на състоялата се дискусия е решено въздушната офанзива да продължи с нови усилия, за да бъде унищожена британската изтребителна авиация.

През двете седмици след 10 август Луфтвафе губи 167 бомбардировача (включително 40 пикиращи), след което командирите на бомбардировъчната авиация настояват за все по-силни ескорти от изтребители. Напрежението итърканията между двете командвания се подсилват от склонността на Гьоринг да застава на страната на бомбардировачите и да обвинява изтребителите.

От британска страна също има търкания, особено между вицемаршала от авиацията Кийт Парк, командващ 11-а изтребителна група в жизненоважния югоизточен район на Англия, и вицемаршала от ВВС Трафърд Лий-Малъри, командир на 12-а изтребителна група в Мидландс. Парк подчертава колко важно е германцате да бъдат пресрещани пред техните цели и бомбардирова-чите им да бъдат сваляни, като така бъдат принуждавани да използват все повече и повече изтребители Ме-109 за по-плътен ескорт, за какъвто те не са подходящи. Лий-Малъри смята, че това подлага на голямо напрежение бри-танските летци изтребители, които често могат да бъдат заварвани неподгот-вени на земята, докато зареждат машините с гориво или преди да са набрали достатъчно височина.

Има различия и по тактиката, която трябва да се прилага. Групата на Лий-Малъри обявява в защита на „голямото крило“ — теорията за големи пре-хващащи сили, съсредоточени в малък район, докато Парк смята за по-гъвкава тактиката да се разчита на радарите за изпращането на прехващачи, които да пресрещат пристигащите германски сили, и отхвърля теорията на „голямото крило“. Спори се също, че Даудинг заедно с Парк са прекалено склонни да използват летища в югоизточната част на страната за успокоение на цивилното населени докато би било по-разумно те да бъдат изтеглени зад Лондон, извън обсега на изтребителите Ме-109 и ескортираните от тях бомбардировачи. В периода между 8 и 18 август командването на британската изтребителна авиа-ция губи 94 пилоти, а 60 са ранени. Все още обаче не се чувства недостиг на самолети въпреки че през този период са загубени 175 изтребителя, други 65 сериозно повредени, а 30 са унищожени на земята. Когато 24 август времето се подобрява, Гьоринг прави втори опит да установи господство във въздуха. Този път нещата са по-добре планирани. От флот 2 под командването на Кеселринг обикновено дежурят по няколко самолета във въздуха от френската страна на Ламанша, което държи Парк в напрежение ( тъй като радарът не прави разлика между бомбардировачи и изтребители, нито казва кога самолетите внезапно ще се втурнат да прекосяват Ламанша). През тази нова фаза разположените в близост летища на 11-а група търпят по-сериозни щети, а летището в Менстън трябва да бъде изоставено. Друга особеност на новия план са интензивните атаки срещу станциите и инсталациите на Кралските ВВС около Лондон. Това води до непланирано хвърляне на бомби върху града. В нощта на 24 август 10 германски бомбарбардировача, изгубили пътя към целите си в Рочестър и Темзхейвън, хвърлят бомбения си товар над централен Лондон. Тази грешка води до незабавна ответна бомбардировка на Берлин през следващата нощ от около 80 британски бомбардировача и е последвана от няколко други, което кара Хитлер след заплахи, на които не е обърнато внимание, да нареди ответни бомбардировки над Лондон.

Непосредствено преди новата офанзива повечето от изтребителите Ме-109 на 3-та флот са прехвърлени към 2-ри, за да увеличат силата на ескортите в района на Па дьо Кале. Тази линия се оказва успешна. За изтребителите на Кралските ВВС е по-трудно и загубите им са по-тежки при опитите им да пробият защитата на германските изтребители, а германските бомбардировачи имат по-добра възможност да достигнат целите си. Освен това германците прилагат нова тактика, като се разделят в няколко формации, след като преминат през обхвата на радарите.

В първия ден, 24 август, само противовъздушната отбрана на секторните станции в Норт Уийлд и Хорнчърч ги спасява. Тя спасява и корабостроител-ницата в Портсмът, подложена на тежка бомбардировка от 3-ти флот, въпреки че самият град понася тежки щети от безразборно хвърлените бомби. След това усилие 3-ти флот преминава към нощни бомбардировки и от 28 август нататък атакува Ливърпул четири последователни нощи. Много от бомбардировачите не успяват да намерят обектите си в района на Мърсисайт, което се дължи на недостатъчната им подготовка и на разстройването на германските навигационни сигнали от британска страна. Но тези нападения показват и недостатъците на британската отбрана срещу нощни бомбардировки.

Последните два дни на август са особено тежки за командването на бри-танската изтребителна авиация. Показателно е, че малки формации бомбардировачи — между 15 и 20, имат три пъти по-големи ескорти. На 31 август Кралските ВВС търпят най-тежките загуби за цялата битка и губят 39 изтре-бителя срещу 41 свалени германски самолета. Тези загуби са по-големи от това, което Кралските ВВС могат да си позволят, и те не успяват да отблъснат атакуващите. На повечето летища в югозападните райони са нанесени сери-озни щети, а други са толкова разрушени, че са неизползваеми.

Даудинг дори обмисля да изтегли в посока югоизток линията, на която изтребителите му посрещат противника, за да не бъдат самолетите му в обсега на Ме-109. Той е подложен на още по-силна критика за това, че държи 20 ескадрили изтребители за защита на северните райони, където е извършено само едно нападение през деня. Освен това от 12-а група, разположена в Из-точна Англия и Мидландс, твърдят, че вземат по-голямо участие в битката, докато Парк се оплаква, че те не сътрудничат така, както той иска. Обтегнати-те отношения между Парк и Лий-Малъри и между Даудинг и началник-щаба на ВВС Нюуол не помагат за разрешаването на проблема.

През август командването на изтребителната авиация губи в боеве 338 хърикейни и спитфайъри, а на 104 са нанесени сериозни повреди, докато гер-манците губят 177 Ме-109 и 24 са сериозно повредени. Това са загуби в съотношение 2:1 при изтребителите. Поради други причини са загубени 42 из-требителя на Кралските ВВС и 54 Ме-109. Така в началото на септември Гьоринг има твърде големи основания да смята, че е близо до целта си — унищожаването на британската изтребителна авиация и на базите на югоизток, но той не схваща колко важно е да се възползва от предимството, което е получил. На 4 септември съсредоточаването на самолети на Луфтвафе срещу летищата на изтребителната авиация е разредено от серия нападения срещу бри-танските самолетни заводи — „Шорт“ в Рочестър и заводите „Викърс-Армстронг“ в Брукландс. Сама по себе си тази промяна е твърде резултатна, но благодарение на на нея отслабва натискът срещу изтребителната авиация. Тази глътка въздух е още по-ценна, тъй като издръжливостта и нервите на пилотите са изчерпани и те се справят все по-зле със задачите си. Даудинг нарежда максимална изтребителна защита на заводите за производство на изтребители на юг и два дни по-късно едно ново нападение срещу Брукландс, както и атаки срещу пет секторни станции около Лондон са отблъснати.

Пез целия двуседмичен период от 24 август до 6 септември са унищожени 295 британски изтребителя, а 171 са сериозно повредени в сравнение с общото производство от 269 нови и ремонтирани изтребители, докато загубените от Луфтвафе изтребители Ме-109 са едва половината от този брой, въпреки че то губи над 100 бомбардировача. Загубите на Луфтвафе заедно с настояванията за засилен ескорт на бом-бардировачите сега се отразяват сериозно на това, което те правят или биха могли да направят. Докато предишните дни Луфтвафе извършва по 1500 бойни полета дневно, през последните два дни на август те спадат на 1300–1400, а през първата седмица на септември не успяват да достигне 1000. През първите два месеца на битката, която се превръща във война на изтощение, Луфтвафе губи над 800 самолета, 2-ри флот на Кеселринг, който понася най-голямата тежест на офанзивата, сега разполага с около 450 годни за използване бомбардировача и 530 изтребителя Ме-109. Така в третата фаза на битката равновесието най-накрая започва да се променя в полза на Великобритания. В четвъртата фаза преимуществото става все по-категорично, тъй като усилията на Луфтвафе са насочени в друга посока. На 3 септември Гьоринг свиква в Хага ново съвещание със своите помощници и на него е потвърдено фаталното решение дневните бомбардировки да бъдат пехвърлени срещу Лондон, както настоява в началото Кеселринг, а сега се съгласява и Хитлер. За начална дата е определен 7 септември. Същевременно е разпоредено 300 бомбардировача, които са на разположение на 3-ти флот, да бъдат използвани за нощни бомбардировки. Това устройва Шперле, който винаги се е обявявал в полза на бомбардировките на кораби и пристанища и е все по-скептичен към перспективата да бъде унищо-жена британската изтребителна авиация и да бъдат извадени от строя нейни-те летища.

На 7 септември следобед една въздушна армада от около 1000 самолета на 2-ри флот — над 300 бомбардировача, ескортирани от 648 изтребителя, се отправя към Лондон, наблюдавана от Гьоринг и Кеселринг от скалите при нос Бланк Нез между Кале и Висан. Тя се издига поетапно, на солидни пластове на височина между 4000 и 5000 м, като лети на две вълни в тясно преплетени формации. Ескортиращите германски изтребители възприемат нова тактика. Единият ескорт лети отпред на височина между 7200 и 9000 м, а другият осигурява на бомбардировачите по-плътно прикритие от всички страни на разстояние само от около 280 м. Новият боен ред е труден за противодействие, обаче в този първи случай такова почти няма, тъй като в щаба на група № 11 очакват друга атака срещу по-вътрешния сектор на станциите и тъй като изтребителните ескадрили, четири на брой, са във въздуха, те са съсредоточени главно северно от река Темза. Така че пътят към Лондон е открит. Първата вълна лети право над лондонските докове, а втората — над центъра на Лондон и после обратно над Ист Енд и доковете. Попаденията не са много точни, както си мислят германците, тъй като повечето от бомбардировачите не разполагат с достатъчно време да се прицелват, но бомбитите им попадат в гъсто населения квартал Ист Енд, което е причина за многото жертви сред населението. В тази първа масова дневна бомбардировка на Лондон, която е и последната, са убити над 300 цивилни и над 1300 са сериозно ранени.

Това е една тягостна вечер за командването на изтребителната авиация. Но въпреки че повечето от ескадрилите му пристигат късно на сцената и са объркани от новата германска тактика, те успяват да свалят 41 самолета срещу 28 британски. Най-големият шок за германците е особено яростната атака на 303-та (полска) ескадрила от Нортолт.

Бушуващите пожари в Ист Енд са като насочващ фар за последвалата нощна бомбардировка и продължават от 8 часа вечерта почти до 5 сутринта. Гьоринг телефонира на жена си и тържествено й заявява, че „Лондон е в пламъци“. Липсата на съпротива кара него и много от подчинените му да вярват че британската изтребителна авиация е почти напълно изтощена. Затова на след-вашия ден той дава заповед за разширяване на района на бомбардировките над Лондон.

Междувременно струпването на шлепове в Ламанша се увеличава с всеки изминал ден и сутринта на 7 септември британското правителство отправя предупреждение за предстояща инвазия. Последвало твърде скоро след въздушното нападение, предупреждението е изтълкувано погрешно и става причина за свикването на някои спомагателни части, а камбаните на някоизапочват да бият, с което предупреждават за идването на германците. В този критичен момент поради липса на изтребители, подходящи за нощни бойни действия, защитата на Лондон и на други градове зависи главно отзенитната артилерия и прожекторите. Вечерта на 7 септември за защитата на Лондон има само 264 оръдия, но благодарение на бързите мерки, взети от Пайл, през следващите 48 часа броят им е удвоен. Освен това от нощта на 10 септември нататък той въвежда „баражна“ отбрана, като нарежда всяко оръдие да стреля колкото е възможно повече. Въпреки че точните попадения не са много, тътенът на баражния огън има не само успокоителен, но и реален ефект върху населението, тъй като принуждава бомбардировачите да летят на по-голяма височина. Кеселринг предприема втора дневна атака срещу Лондон на 9 септември следобед. Този път група № 11 е готова с 9 ескадрили изтребители, заели позиция, и е подпомогната от група № 10 и 12. Прехващанията са толкова успешни, че повечето от германските формации са разпръснати далеч преди да стигнат Лондон. Успяват да си пробият път помалко от половината бомбардировачи и почти никой от тях не успява да порази целта си.

Тази новина за германска офанзива има важен ефект, защото намалява напре-жението за британската изтребителна авиация, която е пострадала твърде много от предишното съсредоточаване на германски атаки срещу нейните летища и радарни инсталации и е пред пълно поражение, тъй като германците насочват усилията си в атаките срещу Лондон. Наказанието, на което са подложени столицата и населението й, е спасителният фактор за запазването на отбраната на страната. Освен това разочароващият резултат от 9 септември кара Хитлер да отло-жи още веднъж своя десетдневен предупредителен период за предприемането на инвазията — този път за 14 септември, като самото нахлуване започне на 24 септември.

Влошилото се време за кратко облекчава положението на отбраната на Лондон, но на 11 и 14 септември известен брой бомбардировачи успяват да стигнат до града, а реакцията на британските изтребители прехващачи е тол-кова слаба че Луфтвафе оптимистично докладва за началото на края на бри-танската изтребителна авиация. Това кара Хитлер, въпреки че отново е отло-жил предупредителния период — този път само с три дни, да го насрочи за 17 септември. Сутринта на 16 септември, неделя, Кеселринг предприема нова атака. Този път отбранителните действия на изтребителите срещу нея са по-добре планирани и синхонизирани. Въпреки че въздушната армада е подложена на атаки през целия път от крайбрежието, в които участват по 1–2 ескадрили (общо 22), 148 бомбардировача си пробиват път до Лондон, но им е попречено да хвърлят бомбите си точно и те са пръснати безразборно в голям район. Следтова при завръщането на германците към базите им около 60 изтребителя на група № 12 на база в Дъксфорд връхлита върху тях откъм Източна Англия и въпреки че ефектът от атаката до известна степен се губи, защото не успяват да наберат достатъчно височина, значителният им брой хвърля в ужас гер-майските летци. Следобед облаците помагат на нападателите и голям брой бомбардировачи имат открит достъп до Лондон, където нанасят големи щети, особено на гъсто населените къщи в Ист Енд. Общо за деня около една четвърт от бомбардировачите, участвали в нападенията, са свалени, а много други са повредени, като често пъти по един и повече членове на екипажите им са уби-ти или ранени, а това има отрицателен ефект при завръщането на самолетите на летищата им.

Действителните германски загуби в този ден, установени след по-късни проверки, са 60 самолета. Това е много по-малко от 185-те, обявени търже-ствено от британското Министерство на военновъздушните сили, но е твърде добре, сравнено със загубите на Кралските ВВС от 26 изтребителя (пилотите на половината от тях са спасени), и равносметката е много по-благоприятна в сравнение с предишните седмици. Гьоринг, който продължава да обвинява своите изтребители, не спира да говори оптимистично и по негова преценка британската изтребителна авиация ще бъде напълно унищожена в срок от четири-пет дни. Обаче нито неговите подчинени, нито стоящите над него спо-делят оптимизма му.

На 17 септември Хитлер се съгласява с щаба на флота, че Кралските ВВС все още съвсем не са победени, и подчертавайки, че наближава период на лошо време, отлага нахлуването „до второ нареждане“. На следващия ден той заповядва да не се струпват повече кораби в пристанищата на Ламанша и се съгласява да започнат да се разпръсват. Дотогава при британските въздушни атаки са потопени или повредени 12 % от транспортните кораби (21 от 170 и 10 % от шлеповете (214 от 1918).

На 12 октомври операция „Морски лъв“ окончателно е отложена за про-летта на 1941 г. и през януари Хитлер заповядва всички приготовления за нея да бъдат прекратени, с изключение на няколко дългосрочни мерки. Сега мислите му са насочени на Изток.

Гьоринг все още настоява за продължаването на дневните атаки, обаче резултатите са все по-разочароващи въпреки някои успехи от време на време срещу по-странични пристанища. На 25 септември самолетостроителният завод във Филтън, близо до Бристол, понася тежки щети, а на следващия ден заводът за производство на спитфайъри близо до Саутхамптън е временно разрушен. Голяма въздушна атака на 27 септември срещу Лондон завърва с провал, а при последното нападение през деня, извършено на 30 септември, до Лондон стига само малка група бомбардировачи, при което са свалени 47 самолета срещу 20 британски изтребителя.

След разочароващите резултати през втората половина на септември и тежките загуби за неговите бомбардировачи Гьоринг се насочва към използването на изтребители бомбардировачи, действащи от голяма височина. Около средата на септември на германските изтребителни формации, участващи в битката е наредено да се откажат от една трета от самолетите си за превръщането им в изтребители бомбардировачи, като от тях са произведени общо 250. Времето за преподготовката на пилотите обаче е малко, а носеният от тях бомбен товар не е достатъчен, за да причини големи щети, като при това те инстинктивно са склонни да се освобождават от бомбите си веднага след като бъдат нападнати. Най-доброт, което може да се каже за тях, е, че употребата им временно намалява германските загуби, като през това време напрежението, на което са подложени Кралските ВВС, не спада. В края на октомври германските загуби отново се увеличават с предишното темпо, а влошаващото се време засилва напрежението, на което са подложени екипажите на изтребителите бомбардировачи, които действат от импровизирани летища, заприличали на блата. През октомври германците губят 325 самолета, което надвишава мно-гократно британските загуби. Сега единственото сериозно изпитание за Великобритания идва от обикновените бомбардировачи. От 9 септември 300-те бомбардировача на 3-ти флот на Шперле се връщат към стандартната схема и Лондон е подложен на въздушни бомбардировки в продължение на 57 нощи от средно 160 бомбардировача на нощ. В началото на ноември Гьоринг издава нови заповеди, които бележат промяна на курса. Въздушната офанзива трябва да бъде съсредоточена изцяло върху нощните бомбардировки на градове, индустриални центрове и пристанища. С освобождаването на бомбардировачите на 2-ри флот на разположение за тези цели са близо 750 бомбардировача, но фактически при нападение се използва само една трета от общия брой. Тъй като те могат да си позволят да летят с по-малка скорост и на по-малка височина, самолетите могат да носят по-голям бомбен товар, отколкото през деня, и на нощ се изсипват по около 1000 т бомби. Обаче точността е твърде малка.

Новата офанзива започва в нощта на 14 ноември с нападение над Ковънтри, тя е подпомогната от ярката луна и от специална група „водещи самолети“. Обаче ефикасността й не може да се сравнява с последвалите големи бомбардировки срещу други градове, като Бирмингам, Саутхамптън, Бристол, Плимът и Ливърпул. На 29 декември са нанесени големи щети на Лондон, особено на централната част на града, но после атаките отслабват в очакване на подобряване на времето през март. В нощта на 10 май — годишнината от започването на блицкрига на Запад през 1940 г., много тежки щети причинява една поредица от бомбардировки на Лондон. Битката за небето над Великобритания или т.нар. блиц приключва на 16 май, след което основните сили на Луфтвафе са изпратени на Изток за предстоящото нападение срещу Русия.

Германската въздушна офанзива от юли до края на октомври 1940 г. нанася много повече щети и разрушения, отколкото се признава, и резултатът от това би бил още по-сериозен, ако тя се извършваше с по-голямо постоянство и многократни атаки срещу главните индустриални центрове. Но тя не успява да изпълни целта си да унищожи изтребителната авиация на Кралските ВВС и да сломи духа на британците.

По време на битката за Великобритания от юли до края й през октомври германците губят 1733 самолета, а не 2698, както твърди британската страна, докато британската изтребителна авиация губи 915 изтребителя, а не 3058 както твърди противникът.

Девета главаКонтраудар от Египет

Когато с настъплението си на Запад Хитлер прави пробив на импровизирания фронт Сома-Есн и поражението на Франция става сигурно, на 10 юни 1940 г. Мусолини вкарва Италия във войната с надеждата да получи някои от плодо-вете на победата. Решението му изглежда почти напълно безопасно от негова гледна точка и фатално за положението на Великобритания в Средиземномо-рието и Африка. Това е най-мрачният час в нейната история, защото, макар че голяма от армията й във Франция успява да се спаси по море, тя е принудена да изостави повечето от оръжията и оборудването си и така без оръжие е изправена пред предстоящото победоносно нахлуване на германците. Тя не разполага с нищо за подсилване на малката част от британската армия, която пази Египет и Судан, срещу непосредствената заплаха от нахлуване на италиански армии от Либия и Италианска Източна Африка. Положението се влошава още повече, тъй като поради влизането на Италия във войната морските пътища през Средиземно море стават твърде несигурни и подкрепленията трябва да преминават по обиколния път през Кейптаун по западния бряг на Африканския континент до източното крайбрежие на Червено море. Една малобройна част от 7000 души, която е готова за изпращане през май 1940 г., до края на август не успява да стигне до Египет. В числено отношение италианските армии имат внушително превъзходство пред изправените срещу тях малки британски сили под командването на генерал сър Арчибалд Уейвъл, който по предложение на Хор-Белиша е назначен през юли 1939 г. на новосъздадения пост главнокомандващ в Близкия изток, когато са взети първите мерки за укрепване на силите там. Но дори и сега има едва 50 000 британски войници, изправени пред общо половинмилионна италианска армия и италиански колониални войски. На южните фронтове италианските сили в Еритрея и Абисиния възлизат на повече от 200 000 души и могат да напреднат на запад в Судан, който се защитава само от 9000 британски и судански войници, или на юг, в Кения, където гарнизонът не е по-голям. Неравният терен и големите разстояния заедно струдностите на италианците да държат в подчинение наскоро завладените ети-опци, а и слабостта на италианската армия са главната защита на Судан през този тежък период. Като се изключат два малки набега по границата при Каса-ла и Гал абат, от италианска страна не се предприема друго настъпление.

На северноафриканския фронт една още по-голяма войскова част в Киренайка под командването на маршал Грациани е изправена срещу 36 000 британски, новозеландски и индийски войници, които пазят Египет. Западната пустиня откъм египетската граница разделя двете страни на този фронт. Най-предните британски позиции са при Марса Матрух на 200 км зад границата и на около 320 км западно от делтата на Нил.

Но вместо да остане пасивен, Уейвъл използва част от своята ненапълно окомплектувана танкова дивизия, за да нападне направо през пустинята. Той проявява голяма дързост с непрекъснати атаки през границата срещу итали анските постове. Така в самото начало на кампанията 7-а танкова дивизия на генерал Крий, която скоро става известна като „Пустинните плъхове“, печели морално преимущество над врага. Уейвъл специално благодари на 11-и хусарски (с бронирани коли) батальон под командването на подполковник Дж. Ф. Б. Комб, като заявява, че „той бе непрекъснато на фронтовата линия и обикновено зад гърба на противника през целия период“. На 4 юни една мо-билна колона, командвана от бригадния генерал Дж. А. С. Каунтър нанася изненадващ удар на форт Капуцо и завладява това важно гранично укрепление. Британците не се опитват да го задържат, тъй като стратегията им е да продължават да се движат като „господари на пустинята“ и да принуждават италианците да отделят повече сили за тях. Публикуваният списък на итали-анските загуби за трите месеца до средата на септември наброява 3500 души, докато британците губят само малко над 150, въпреки че често са бомбарди-рани и обстрелвани с картечници от въздуха, където сравнително многоброй-ната италианска авиация по това време не среща почти никаква съпротива.

Едва на 13 септември италианците, след като струпват над шест дивизии, започват предпазливо да се придвижват напред в Западната пустиня. След като напредват 80 км, малко по-малко от половината път до британските позиции при Марса Матрух, те спират при Сиди Барани и установяват там верига от укрепени лагери, разстоянието между които е твърде голямо, за да се подкрепят помежду си. Минава седмица след седмица без никакъв опит за придвижване нататък. През това време при Уейвъл пристигат още подкрепления, включително три танкови полка, които по инициатива на Чърчил са прехвърлени бързо от Англия с три бързи търговски кораба.

Сега Уейвъл решава, че след като италианците не напредват, той ще се придвижи напред и ще ги нападне. Този удар трябва да има изненадващ ефект, който да доведе до разгром на цялата италианска армия и до почти пълния провал на италианците да се задържат в Северна Африка.

Обаче дори и той не предвижда драматичния резултат от нападението, Ударът е планиран не като постепенно настъпление, а по-скоро като широкомащабна атака. Уейвъл го замисля като изненадващ юмрук, който временно да зашемети нашествениците, а той да отклони част от силите си към Судан, за да отблъсне намиращата се там друга италианска армия. Така за съжаление не е направено нужното да се довърши постигнатото със съкрушителната победа, която на практика е извоювана. До голяма степен това се дължи на рязката промяна на плана за атаката след репетиция, от която се пораждат съмнения в нейната целесъобразност. Нападението на противниковите лагери в тил заменя фронталната атака, която по всяка вероятност би се провалила. Тази вероятност е още по-голяма, като се има предвид минното поле на пътя на атаката. Промяната на подхода е предложена от генерал-майор Дормън-Смит — щабен офицер, който е изпратен от Уейвъл да присъства на репетицията. Предимствата й са оценени моментално от командващия частите в Западната пустиня генерал О’Конър, а последвалата победа се дължи главно по начина, по който той ръководи операцията, тъй като по-висшите военачалници Уейвъл и генерал-лейтенант X. М. Уилсън са твърде далеч, за да окажат някакво положително влияние върху бързо развиващата се битка, както се вижда впоследствие, оказаното влияние е важно, но отрицателно. Частите, с които разполага Дик О’Конър, наброяват 30 000 души, изправени срещу сила от 80 000, но танковете му са 275 срещу 120. Петдесетте тежки танка „Матилда“ на 7-и кралски танков полк, чиято броня е непробиваема за повечето от противниковите противотанкови оръжия, играят решаваща роля в това и в последвалите сражения.

В нощта на 7 декември частите напускат позицията си при Марса Матрух и се отправят на 110-километров преход през пустинята. Следващата нощ преминават през една пролука във веригата на вражеските лагери и рано на 9 декември пехотинците на 7-а индийска дивизия (командвана от генерал Бе-рисфърд-Пиърс) нападат в тил лагера „Нибейва“, предвождани от танковете на 70-и танков полк. Гарнизонът е изненадан и са пленени 4000 души, а загубите на нападателите са малки — танкистите дават само седем жертви, След това танковете „Матилда“ повеждат колоната на север срещу лагера „Тумар-Запад“, който е превзет рано следобед, а в края на този победоносен ден пада и лагерът „Тумар Изток“. През това време 7-а танкова дивизия22 продължава настъплението си на запад и достига шосето, което води към крайбрежието, като така застава на пътя за отстъпление на противника, на следващия ден 4-та индийска дивизия се придвижва на север срещу няколкото италиански лагера, разположени плътно около Сиди Барани. Сега врагът е нащрек, а и силните пясъчни бури допълнително пречат на настъпле-нието. Обаче след първоначално спиране следобед са предприети две обходни атаки от двата фланга с два допълнителни танкови полка, изпратен обратно от 7-а танкова дивизия. Така по-голямата част от позициите при Сиди Барани са превзети преди края на деня.

На третия ден резервната бригада на 7-а танкова дивизия е докарана, за да продължи обкръжението от запад, и тя пристига на морския бряг отвъд Бук Бук, за да пресече пътя на голяма колона отстъпващи италианци. Тук са пленени още 14 000 италиански войници и 8 8 оръдия и общата равносметка възлиза на близо 40 000 пленници и 400 оръдия.

Останките от нашественическата италианска армия, след като преминават отново собствената си граница, търсят убежище в крепостта Бардия на брега на морето. Там те са бързо изолирани от обходната маневра на 7-а танкова дивизия За съжаление в момента тя не разполага с пехотна дивизия, за да се възползва от преимуществото от деморализирането на италианските части, тъй като британските по-висши военачалници нареждат 4-та индийска дивизия да се оттегли веднага след превземането на Сиди Барани и да се върне в Египет, откъдето да бъде изпратена в Судан. Отдалечеността им от района на сраженията им пречи реално да преценят каква решителна победа е спечелил О’Конър и каква изключилна възможност му се предлага, и настояват да бъде изпълнена заповедта.

Така на 11 декември, третия ден от битката, разгромените италианци бягат панически на запад, а половината от силите на победителя се отправят на изток-гръб с гръб! Това е една странна гледка, която става причина за съдбоносно забавяне, защото изминават три седмици преди 6-а австралийска дивизия да пристигне от Палестина, за да помогне за продължаването на британското настъпление.

На 3 януари 1941 г. най-после е предприета атака срещу Бардия, като 22 танка „Матилда“ на 7-и кралски танков полк действат начело като „отварачки на консерви“. Отбраната бързо се сгромолясва и на третия ден целият гарнизон се предава — 45 000 военнопленници с 462 оръдия и 129 танка. Командирът на австралийската дивизия (генерал-майор И. Г. Маккей) заявява, че за него танковете „Матилда“ са стрували колкото цял пехотен батальон.

Веднага след превземането на Бардия 7-а танкова дивизия се отправя на запад с цел да изолира Тобрук и австралийците да могат да се придвижат, за да атакуват крепостта на морския бряг. Тобрук е атакуван на 21 декември и пада на следващия ден, като са пленени 30 000 души, 236 оръдия и 87 танка. В това нападение участват само 16 танка „Матилда“, но отново на тях се дължи реши-телният пробив. Същата нощ някои от хората на кралския танков полк слушат новините по радиото и чуват коментаторът да казва: „Предполагаме, че начело на атаката е бил прочутият мотострелкови полк“. Един танкист е толкова вбе-сен, че рита силно радиоапарата и възкликва: „Трябва да си от колониалните войски, да си чернокож или от мотострелковаците, за да получиш признание втази война“. Тази реакция е оправдана, тъй като никога във военната история една бойна част не е играла толкова решителна роля в поредица от битки, кол-кото 7-и кралски танков полк при Сиди Барани, Бардия и Тобрук. Бързият успех на британското настъпление в Киренайка е още по-забележителен, тъй като е постигнат въпреки едно ново препятствие. Подкрепленията, транспортните средства и самолетите, които трябва да бъдат изпратени на О’Конър, са задържани в Египет, а някои части дори са му отнети, защото въображението на Чърчил сега се носи другаде. Подтикван от някогашния си опит в Първата световна война и окуражен от силната съпротива на гърците срещу италианците, той си представя възможността за създаване на мощна коалиция от балкански страни срещу Германия. Това е привлекателна, но не-реалистична картина, защото примитивните балкански армии нямат сили да се противопоставят на германските самолети и танкове, а англичаните могат да им изпратят съвсем незначителна помощ.

В началото на януари Чърчил решава да настоява пред гърците да приемат контингент от британски танкове и артилерия, който да бъде стоварен в Солун, и нарежда на Уейвъл да извърши незабавно приготовления за изпращане на такава войскова част, въпреки че това означава да бъдат отслабени и без това малките сили на О’Конър. Обаче генерал Метаксас, който по това време оглавява гръцкото правителство, не приема предложението, като твърди, че има вероятност предложеният контингент да стане повод за германска нахлуване, а той не се чувства достатъчно силен да я отблъсне. Освен това главнокомандващият генерал Папагос изразява мнение че за англичаните ще е по-разумно да завършат завладяването на Африка преди да започнат нещо ново и да раздвоят усилията си. Този любезен отказ от страна на гръцкото правителство съвпада със завладяването на Тобрук от О’Конър и британското правителство му разрешава да направи още една стъпка и да завземе пристанищния град Бенгази. Вероятно така е можело да завърши завладяването на Киренайка — източната половина на Италианска Северна Африка. Обаче британският министър-председател продължава да храни надежди за своя балкански проект и на Уейвъл е казано да не дава никакви подкрепления на О’Конър, което може да се отрази отрицателно върху съсредоточаването на сили и средства за действия на Балканите. След като получава разрешение да продължи настъплението, О’Конър отново постига много повече, отколкото се очаква от малобройните му сили. (Неговата мобилна 7-а бронетанкова дивизия е сведена само до 50 тежки и 95 леки танка, които имат много тънка броня и неефикасно оръдие за пробиване на танкова броня.) Като заварва врага в силна позиция на крайбрежния път при Дерна, той планира да го изтласка от там чрез обходна маневра веднага след като получат новите запаси и тежките танкове. Очаква се те да пристигнат навреме, за да може той да поднови настъплението на 12 февруари.

Но на 3 февруари военновъздушното разузнаване докладва, че противникът се готви да изостави ъгъла при Бенгази и да се оттегли на тясната ивица земя при Агейла, където да блокира пътя от Киренайка за Триполитания. Вече са забелязани големи колони да се отправят на път.

О’Конър веднага планира смела атака за пресичане на противниковото отстъпление, в която участва само 7-а бронетанкова дивизия в намаления си състав под командването на генерал Крий. Тя е изпратена през пустинята с цел крайбрежния път доста преди Бенгази. Трябва да се изминат 250 км от позицията при Мечили, като първият дълъг преход е през изключително тру-ден терен. Дивизията тръгва със запаси само за два дни и недостатъчно коли-чество гориво на едно от най-дръзките начинания във военната история.

4-та танкова бригада на Каунтър тръгва в 8,30 часа сутринта на 4 февруари, предвождаш от бронираните коли на 11-и хусарски полк. (Другата танкова бригада — 7-а, е намалена само до една малка бойна част — Първи кралски танков полк.) По обед въздушното разузнаване докладва обезпокоителната новина, че отстъпващият противник е вече южно от Бенгази. В опит да ускори пресрещането Крий нарежда Каунтър да организира една изцяло мобилна част от моторизирана пехота и артилерия и да я изпрати напред с 11-и хусарски полк под командването на полковник Комб. Възраженията на Каунтър срещу тази заповед са заради объркването и забавянето, които ще причинят изтеглянето от ариергарда и организирането на специален транспорт и свръзки за тях. Освен това по ужасно трудния терен, по който трябва да премине мо-торизираната част следобед, танковете почти я настигат. Каунтър продължава да се придвижва и след полунощ на лунна светлина, преди да разреши на танковите екипажи неколкочасова почивка.

На сутринта (5 февруари) при един по-лек терен частите под командването на Комб напредват по-бързо. Следобед те блокират двата пътя за отстъпление на противника южно от Беда Фом. Същата вечер залавят една нищо непо-дозираща колона италианска артилерия и евакуиран цивилен персонал.

Междувременно танковете на Каунтър, които следват плътно, пристигат около 5 часа сутринта при линията за отстъпление на противника край Беда Фом. Преди да се стъмни, те разбиват две колони от артилерия и транспортни средства. Действията им са кулминацията на настъпление, при което са изминати 270 км за 33 часа — рекорд по мобилност на бронетанкови части. Липсата на пътища и трудният терен правят този подвиг още по-изненадващ.

На следващата сутрин — 6 февруари, главните противникови колони започват да се появяват на сцената, ескортирани от танкове. Това са общо над 100 нови италиански тежки танка, а Каунтър има само 29 тежки танка. За щастие италианските танкове пристигат на групи вместо в едно сбито цяло и се придържат близо до шосето, докато британските танкове умело маневрират, за да застанат в удобни за стрелба позиции на места, където туловищатаим са прикрити и защитени от неравностите на местността. Танковите битки продължават през целия ден, като най-голямата тежест се поема от 19-те тежки танка на 2-ри кралски танков полк, които до следобеда са намалени до 7, кога-то пристига 1-ви кралски танков полк на другата бригада с още 10 тежки танка. 3-ти и 7-и хусарски полк, които използват смело леки танкове, правят много, за да отвлекат вниманието и да тормозят противника. Когато над бойното поле пада нощта, 60 от италианските танкове са по-вредени, а други 40 са намерени сутринта изоставени, докато само 3 от британските танкове са извадени от строя. Италианската пехота и други части се предават на тълпи, след като защитаващите ги танкове са унищожени и те са оставени без прикритие. Силите на Комб, които действат като преграда в тила, залавят по-малките групи, успели да избегнат 4-та танкова бригада. Последният опит на италианците да си пробият път е направен скоро след разсъмване от тази предна позиция и е оглавен от 16 танка, но е спрян от 2-ри батальон на мотострелковата бригада. В тази битка при Беда Фом са пленени общо 20 000 души заедно с 260 оръдия и 120 танка. Общата численост на британците и в двете формации на Каунтър и Комб е само 3000 души. Когато на 4 януари Бардия и нейният гарнизон се предават, Антъни Идън, който току-що се е върнал във външно-то министерство на поста държавен секретар след седем месеца в Министер-ството на войната, парафразира знаменитата фраза на Чърчил, заявявайки, че „никога толкова много не е капитулирало пред толкова малко“. Това е още по-вярно за победата при Беда Фом.

Обаче ефектът от тази внушителна победа скоро избледнява. Пълното унищожаване на армията на Грациани оставя на англичаните открит път през теснината при Агейла за Триполи. Но точно когато О’Конър и войските му се надяват да продължат бързото си настъпление нататък и да изтласкат врага от последната му позиция в Северна Африка, те са спрени със заповед на британското правителство.

На 12 февруари Чърчил изпраща на Уейвъл дълга телеграма, в която, след като изразява възхищението си от завладяването на Бенгази „три седмици преди очакванията“, му нарежда да спре настъплението, като остави само минимални сили да държат Киренайка, и да се подготви да изпрати максимален кон-тингент в Гърция. Почти цялата бойна авиация, с която разполага О’Конър, веднага е прехвърлена, като му е оставена само една ескадрила изтребители. Каква е причината за това салтомортале? Генерал Метаксас умира внезапно на 29 януари и новият гръцки министър-председател е човек с не толкова силен характер. Чърчил вижда възможност да поднови своя любим балкански проект и решава да се възползва от нея. Той отново прави настоятелно предложение на гръцкото правителство и този път успява да го убеди. На 7 март със съгласието на Уейвъл и с одобрението на началник-щабовете и натримата главнокомандващи в Близкия изток първият британски контигент от 50 000 души дебаркира в Гърция.

На 6 април германците нахлуват в Гърция и англичаните бързо са изтласкани към един „втори Дюнкерк“. Те се измъкват на косъм от пълно поражение, тъй като евакуирането им по море е много трудно, и изоставят всичките си танкове и по-голямата част от въоръжението си, както и 12 000 души в германски ръце.

О’Конър и щабът му са уверени, че биха могли да превземат Триполи. Едно такова настъпление изисква използването на Бенгази като базово пристанище, но някои от намиращите се там транспортни кораби са отделени за хазартния ход в Гърция. Но и с това биха могли да се справят. Генерал Дьо Гинан, който по-късно става началник на щаба на Монтгомъри, разкрива, че в отдела за планиране на операциите в Близкия изток са били убедени, че Триполи може да бъде превзет и италианците изгонени от Африка преди пролетта.

Видният член на Хитлеровия щаб генерал Варлимонт разкрива, че германското Върховно командване е било на същото мнение: „По това време ние не можехме да разберем защо англичаните не използваха трудностите на италианците в Киренайка и не напреднаха към Триполи. Нямаше нищо, което да ги спре. Малкото италиански войски, останали там, бяха обхванати от па-ника и очакваха британските танкове да се появят всеки момент“.

На 6 февруари, деня, в който армията на Грациани е окончателно разбита при Беда Фом, един млад германски генерал — Ервин Ромел, който командва блестящо 7-а бронетанкова дивизия по време на кампанията във Франция, е извикан при Хитлер и му е наредено да поеме командването на една малка механизирана германска част, която трябва да бъде изпратена на помощ на италианците. Тя се състои от две неголеми дивизии — 5-а, въоръжена с леки танкове, и 15-а — с тежки. Но прехвърлянето на първата не може да завърши до средата на април, а на втората — преди края на май. Това е твърде бавно разгръщане и пътят на англичаните продължава да е открит.

На 12 февруари Ромел пристига със самолет в Триполи, два дни по-късно там хвърля котва германски транспортен кораб, който докарва един разузнавателен батальон и един противотанков батальон като първо подкрепление. Ромел ги изпраща бързо на фронта и подкрепя тази шепа хора с танкове макети, които бързо нарежда да бъдат построени с надеждата да създаде впечатление, че разполага със значителна сила. Тези макети са качени върху фолксвагени, „народните коли“, които масово се произвеждат в Германия. Едва на 11 март в Триполи пристига танковият полк на 5-а лека дивизия.

Като вижда, че англичаните не идват, Ромел решава да опита една атака с това, с което разполага. Първата му цел е само да заеме теснината при Агейла. Това е постигнато толкова лесно на 31 март, че той решава да продължи. За него е очевидно, че англичаните надценяват много силите му, може бизаблудени от неговите танкове макети. Освен това германците имат превъзход-ство във въздуха, което им помага да прикрият от британското командване своята слабост на земята и води също до някои заблуждаващи доклади, пре-дадени от Кралските военновъздушни сили през последвалите битки. Ромел има късмет и с времето, в което планира своята атака. В края на февруари 7-а танкова дивизия е върната в Египет, за да си почине и да се възстанови. Мястото й е заето от част от новопристигналата и неопитна 2-ра танкова дивизия, а другата й част е изпратена в Гърция. 6-а австралийска дивизия е изпратена в Гърция, а 9-а, която я заменя, има проблеми с техниката и обучението. На О’Конър също е дадена почивка — сменя го Нийм, който е неопитен командир. Освен това Уейвъл, както признава по-късно, не вярва на съобщенията за предстояща германска атака. Становището му се основава на данни и той едва ли може да бъде обвинен, че е подценил Ромел.

Като се подчинява на заповедите на по-вишестоящите да чака до края на май, Ромел възобновява настъплението си на 2 април с 50 танка, следван по-бавно от две нови италиански дивизии. Опитва се с маневреност и хитрости да компенсира липсата на достатъчно сили. След шока от първоначалната атака на Ромел неговата сянка надвисва така застрашително и е толкова голяма, че тънките й пръсти, отдалечени почти на 150 км разстояние, се привиждат като два закривени рога.

Ефектът от това дръзко настъпление е фантастичен. Британските сили бързо отстъпват объркани и на 3 април напускат Бенгази. В този критичен момент О’Конър е изпратен да съветва Нийм, но по време на отстъплението в нощта на 6 април неговата неохранявана кола се натъква на тила на германския авангард и двамата са пленени. Междувременно едната британска танкова бригада загубва почти всичките си танкове в дългото и бързо отстъпление, а на следващия ден командващият 2-ра танкова бригада с една новопристигнала моторизирана бригада и други части са обкръжени при Мечили и трябва да се предадат. Числеността на обкръжаващите сили е преувеличена от облаците прах, които вдигат хората на Ромел с камионите си, за да прикрият малкия брой на танковете, с които разполагат. Италианците все още се придвижват бавно отзад. На 11 април англичаните са изтласкани от Киренайка и отвъд египетската граница, с изключение на малка част, чийто път е отрязан при Тобрук. Това е също толкова изненадващ подвиг, колкото по-рано е завладяването на Киренайка, и е постигнат дори по-бързо. Сега англичаните трябва да започнат съвсем отначало усилията си за прочистване на Северна Африка, и то при много по-тежки препятствия и преди всичко при присъствието на Ромел. Цената, която е платена за пропускането на златната възможност от февруари 1941 г., е твърде голяма.

Десета главаЗавладяването на италианска Източна Африка

Когато през юни 1940 г. фашистка Италия, подтиквана от Мусолини, влиза във войната, нейните сили в Италианска Източна Африка, която от 1936 г. включва и Етиопия, както и в Северна Африка превъзхождат значително по численост британските. Според италианските архиви войските в този район са около 91 000 италиански и близо 200 000 местни войници, въпреки че по-следните, изглежда, се водят повече на хартия и е по-реалистично да се приеме, че са наполовина от посочената цифра. През първите месеци на 1940 г. преди влизането на Италия във войната, британските сили в Судан са само около 9000 британски и местни войници и 8500 в Източна Африка, които се намират в Кения.

В този обширен двоен военен театър италианците проявяват почти същата мудност да вземат инициативата, както и в Северна Африка. Основната причина е преценката им, че през британската блокада няма голяма вероятност да получат допълнително муниции и гориво за двигателите. Но това едва ли е основателна причина, тъй като е по-важно да използват голямото си числено превъзходство, преди британските части в Африка да могат да получат достатъчно подкрепления.

В началото на юли италианците се придвижват колебливо от Еритрея на северозапад и окупират град Касала, който се намира на около 20 км навътре в суданска територия. В това настъпление участват две бригади, четири мо-тострелкови полка и две дузини танкове — около 6500 души срещу пост, държан от една рота от около 300 души на суданските сили за отбрана. По това време генерал-майор Уилям Плат, командващ силите в Судан, разполага само с три британски пехотни батальона за целия обширен район, които се намират съот-ветно в Хартум, Атбара и Порт Судан. Той постъпва разумно, като не ги хвърля в битката, докато разбере как се развива италианското настъпление. Вместо да напредва, то спира, след като са заети няколко гранични поста, като този в Галабат, непосредствено отвъд северозападната граница на Етиопия, и Мояле на северната граница на Кения.

Едва в началото на август италианците започват по-сериозни настъпателни действия предприети срещу най-лесната цел — Британска Сомалия, тясна ивица крайбрежна територия на африканския бряг на Аденския залив това минимално придвижване има за мотив защита. Мусолини нарежда италианците да се придържат към отбранителна стратегия. Обаче херцогът на Аоста, който е вицекрал на Етиопия и върховен главнокомандващ в този район преценява, че пристанището Джибути във Френска Сомалия предлага възможност за лесно навлизане на англичаните в Етиопия. Тъй като няма доверие на споразумението за примирие с французите, той решава да окупира съседната и по-голяма територия на Британска Сомалия, Британският гарнизон там, командван от генерал-майор А. Р. Чейтър, се състои само от четири батальона африканци и индийци, а 2-ри британски батальон „Черен страж“ е на път. Настъпващите италиански сили се състоят от 26 батальона придружавани от артилерия и танкове. Обаче малък сомалийски корпус на камили ефикасно забавя настъплението им и генерал-майор А. Р. Годуин-Остин пристига на полесражението, за да поеме командването точно когато настъпващите стигат прохода Туг Арган на подстъпите към морската столица Бербера. Тук защитниците оказват такава силна съпротива, че нападателите са принудени отчаяно да се отбраняват в продължение на четири дни, но поради липса на нови подкрепления и защитами позиции британските сили са евакуирани от Бербера по море. Повечето от тях са прехвърлени да подсилят британските части в Кения. Те ликвидират над 2000 войници на противника, като дават само 250 жертви, и оставят у италианците впечатление, което има дълготрайни стратегически последици за по-нататъшните им действия. Британските сили в Кения под командването на генерал-лейтенант сър Алън Кънингъм, който поема поста през ноември 1940 г., се състоят от 12-а африканска дивизия, командвана от Годуин-Остин (1-ва южноафриканска и 22-ра източноафриканска бригада и 24-та бригада от Златния бряг23), подсилени съвсем наскоро от 11-а африканска дивизия.

През есента силите в Кения са увеличени до 75 000 души — 27 000 южно-африканци, 33 000 източноафриканци, 9000 западноафриканци и около 6000 англичани. Сформирани са три дивизии — 1-ва южноафриканска и 11-а и 12-а африканска. В Судан сега има общо 28 000 души, включително 5-а индийска дивизия, а 4-а индийска е прехвърлена там, след като взема участие в началния етап на блестящия контраудар срещу италианците в Северна Африка. Там е изпратена също част от 4-ти кралски танков полк. Тук са и суданските сили за отбрана.

Чърчил смята, че многобройните британски войски трябва да са по-активни, и неколкократно настоява за по-агресивни действия от предприеманите или замислените. Уейвъл, който е главнокомандващ на войските в Близкия изток, предлага в съгласие с Кънингъм да започне настъпление от Кения в Италианска Сомалия през май или юни след пролетните дъждове. Съмненията му са подсилени от упоритата съпротива, която среща през ноември първото настъпление на Плат на северния фронт, когато срещу Галабат е хвърлена 10-а индийска бригада под командването на генерал-майор У Дж. Слим-решителен лидер, който по-късно става един от най-блестящите висши командири във войната. Първоначалната атака срещу Галабат успява, но последвалото я нападение срещу съседния пост при Метема е спряно от една почти равностойна по численост италианска колониална бригада. Това до голяма степен се дължи на неочаквания неуспех на един британски батальон, който току-що е включен в тази индийска бригада въпреки предупрежденията на Слим, че може да претърпи сериозни загуби. Както показват някои по-късни събития, италианските сили в този северен сектор са по-корав противник от където и да било другаде.

Единствените даващи надежда епизодични акции през зимата са дейстията на генерал-майор Д. А. Санфърд — офицер от запаса, който е мобилизиран в началото на войната и по-късно изпратен в Етиопия да вдигне бунт сред вождовете на планинските племена около Гондар. В тази му дейност през зимата го подпомага известният с още по-нетрадиционните си действия ка-питан Орд Уингейт с един судански батальон и неговия неуловим отряд „Гидеон“. Намиращият се в изгнание император Хайле Селасие е върнат със са-молет в Етиопия на 20 януари 1941 г. Не минават и три месеца и на 5 май той отново влиза в своята столица Адис Абеба, придружаван от Уингейт — много по-рано, отколкото дори Чърчил предполага, че е възможно.

Под постоянния натиск на Чърчил и на Смътс в Южна Африка Уейвъл и Кънингъм започват настъпление от Кения в Италианска Сомалия през фев-руари 1941 г. Пристанището Кисмаю е превзето с неочаквана лекота, което опростява проблема със снабдяването, и силите на Кънингъм преминават река Джуба. Те напредват около 400 км към Могадишу — столица и голямо при-станище на Сомалия, което превземат само след седмица, на 25 февруари. Тук залавят голямо количество гориво за механизираните части и самолетите, тъй като изпреварват планираните от италианците взривявания, както това става и в Кисмаю. Друг важен фактор за бързото настъпление е и добрата подкрепа от въздуха.

След това частите на Кънингъм навлизат навътре в Южна Етиопия и след настъпление от 650 км на 17 март 11-а африканска дивизия превзема Джи-джига, недалеч от центъра на провинция Харар. Това ги доближава още повече до границата на бивша Британска Сомалия, където малък отряд от Аден влиза отново на 16 март. След упорита съпротива Харар е завладян на 29 март и силите на Кънингъм се насочват на запад към етиопската столица Адис Абеба, отдалечена на 500 км. Само след седмица, на 6 април, тя е превзета от частите на Кънингъм — месец преди император Хайле Селасие да се завърне в града, придружен от Уингейт. Готовността на италианците да се предадат е подсилена от съобщенията за зверствата, на които етиопците подлагат ита-лианските жени.

На север съпротивата е много по-упорита от самото начало. Там командващият генерал Фруци има около 17 000 добре въоръжени италиански войници на фронта в района на Еритрея и над три дивизии, разположени в дълбочина. Настъплението на генерал Плат, което започва през третата седмица на януари, се извършва от мощната 4-та и 5-а индийска дивизия. Херцогът на Аоста нарежда на италианските части в Еритрея да отстъпят, преди британското настъпление да се е развило, и в резултат първата сериозна съпротива е оказана при Керу, на 100 км източно от Касала и на 65 км от границата със Судан.

В планинските местности при Баренту и Агордат двете индийски колони срещат още по-силна съпротива. За щастие първа стига по-далечната цел 4-та индийска дивизия, командвана от генерал Берисфърд-Пиърс, и това улеснява настъплението на 5-а индийска дивизия към Баренту. Тогава Уейвъл вижда възможност да разшири настъплението и да завладее цяла Еритрея и съответно дава нови заповеди на генерал Плат. Но столицата Асмара е на повече от 150 км отвъд Агордат (пристанището Масауа е още по-далеч), а почти на половината път са планинските позиции при Керен — едни от най-силно укрепените в Източна Африка, през които преминава единственият път към Асмара и към италианската военноморска база в Масауа.

Първият опит за пробив, започнал рано на 3 февруари, се оказва неуспешен, а през идващите дни са отблъснати няколко нови атаки. Италианският командващ частите там — генерал Карнимео, показва великолепен боен дух и тактическо умение. След повече от седмица усилия атаката е прекратена и настъпва дълго затишие. Настъплението е подновено едва в средата на март, когато е докарана 5-а индийска дивизия, готова да се присъедини към атаку-ващите Битката отново е продължителна и настъпващите са отблъснати от поредица италиански контраатаки, но накрая — на 27 март, група тежки танкове и пехотинци от 4-ти кралски танков полк извършват пробив в италианския фронт — също както действията на 7-и кралски танков полк се оказват реша-ващи за успеха на сраженията в Северна Африка от Сиди Барани до Тобрук. Това слага край на битката при Керен, продължила 53 дни. Силите на генерал Фаруци отстъпват на юг в Етиопия и на 1 април англичаните окупират Асмара. След това изминават 80 км на изток към Масауа и го принуждават да капитулира след едно сражение на 8 април. Така завършва кампанията в Еритрея. Междувременно останалите италиански части — под командването на херцога на Аоста, се изтеглят на юг в Етиопия, като планират да дадат последен отпор от планинските позиции при Амба Алаги на около 130 км южно от Асмара. Останали са му само 7000 войници с 40 оръдия и запаси за по-малко от три месеца. Освен това бойният дух на италианците спада в резултат на съобщенията за жестокото отношение на етиопците към военнопленниците. Затова херцогът, въпреки че е храбър воин, е готов да се съгласи на капитула-ция при „достойни условия“, което става на 19 май, и общият брой на итали-анските военнопленници достига 230 000 души. В югозападната част на Ети-опия все още остават изолирани италиански части под командването на гене-рал Газера, както и на северозапад под командването на генерал Наси близо до Гондар, но до есента те са обкръжени и разгромени. Това е краят на просъществувалата за кратко време африканска империя на Мусолини.