История на Втората световна война

Трета главаЗавладяването на Полша

Кампанията в Полша става първата демонстрация и доказателство във военновременни условия на теорията за мобилната война чрез използване на комбинация от бронетанкови и военновъздушни сили. Макар че тази теория първоначално е била развита и наречена „светкавица“ във Великобритания, по ирония на съдбата на практика се реализира и става широко известна по света с германското наименование „блицкриг“12.

Полша е твърде подходяща за демонстрация на блицкрига. Нейните граници са изключително дълги — общо около 5600 км. Границата й от 2000 км с Германия съвсем наскоро е била увеличена на 2800 км чрез окупацията на Чехословакия. В резултат южният фланг на Полша става също толкова подходящ за атакуване, колкото и северният срещу Източна Прусия. Западна Полша се превръща в огромен клин между челюстите на Германия.

Полската равнина е леснопроходима за мобилния нашественик, макар това да не може да стане с такава лекота, както във Франция, тъй като в Полша почти няма добри пътища — често те са засипани с дълбоки пясъци, а някои области изобилстват от езера и гори. Обаче времето, избрано за нахлуването, намалява до минимум тези неблагоприятни фактори.

За полската армия е по-благоразумно да организира съпротивата си по-навътре в страната, зад широките брегове на реките Висла и Сан, но това би означавало да се изоставят някои от най-ценните части на страната. Силезийските запаси от каменни въглища също са твърде близо до границата и преди 1918 г. са принадлежали на Германия, като по-голямата част от главната индустриална зона, макар и по-навътре, се намира на запад от речната бариера. Трудно е да се предположи, че дори и при най-благоприятни обстоятелства поляците биха могли да се задържат на по-предни позиции. Но икономическият аргумент да се направи опит за забавяне настъплението на противника към главната индустриална зона се подсилва в голяма степен от националната гордост и прекомерната самоувереност на военните, както и от преувеличената представа за това, какво могат да направят западните съюзници на Полша, за да облекчат натиска върху нея.

Подобна липса на реализъм се проявява и в разположението на полските сили. Почти една трета от тях са концентрирани във и около Полския коридор, където са изложени на опасността от възможно двойно обкръжение — едновременно откъм Източна Прусия и от запад. Тази проява на национална гордост — да се противопоставят на новото навлизане на Германия в територията, която й е принадлежала преди 1918 г. и за която тя претендира — не може да не стане за сметка на силите, необходими за защита на области от решаващо значение за отбраната на Полша. На юг съсредоточаването на войски срещу главните маршрути на настъпление е по-рехаво. Същевременно почти една трета от полските въоръжени сили е струпана в резерв северно от централната ос, между Лодз и Варшава, под ръководството на главнокомандващия маршал Смигли-Ридз. Явно тази групировка трябва да изпълнява нападателни функции, обаче нейната цел да се намеси, като контраатакува, не отговаря на ограничените възможности на полската армия за маневриране, дори те да не са осуетени напълно от германските въздушни нападения срещу железопътната и шосейната мрежа.

Концентрирането на предните полски сили ограничава възможностите им да водят сражения за забавяне на противника, защото тяхната придвижваща се пеш армия не е в състояние да се изтегли на по-задни позиции, преди да бъдат превзети от механизираните колони на нашественика. За широките пространства на Полша липсата на механизация на въоръжените й сили е по-голям недостатък от факта, че е нападната изненадващо, преди да успее да събере силите от запаса. Липсата на мобилност е по-фатална от непълната мобилизация.

По същата причина 40-те обикновени пехотни дивизии, които германците включват в настъплението, имат много по-несъществен принос от техните 14 механизирани или частично механизирани дивизии, състоящи се от 6 танкови, 4 леки (моторизирана пехота с по 2 танкови дивизиона) и 4 моторизирани дивизии. Именно бързите им и дълбоки прониквания в комбинация с натиска на Луфтвафе13 от въздуха решават въпроса. Луфтвафе разрушава полската железопътна система и унищожава по-голямата част от полските военновъздушни сили още в началните етапи на настъплението, като действа в много голям периметър, вместо да се съсредоточи в големи формации. Това пък позволява да бъдат парализирани възможно най-обширни райони. Друг решаващ фактор става прикритата като полски радиопредавания германска „радиобомбардировка“, която внася голямо объркване и деморализация в полския тил. Тези фактори многократно са подсилени от обстоятелството, че след като надценяват възможностите на своите хора да победят машините, по-ляците преминават в другата крайност — деморализиращото разочарование. Германските войски прекосяват полската граница малко преди 6 часа сутринта на 1 септември, а въздушните нападения започват един час по-рано. На север настъплението се извършва от армейската групировка на генерал Бок, която се състои от 3-та армия (под командването на Кюхлер) и 4-та армия (командвана от Клуге). Първата нахлува на юг от фланговите си позиции в Източна Прусия, а втората настъпва на изток през Полския коридор, за да се съедини с нея, обхождайки десния полски фланг. Най-важната роля е поверена на армейската групировка на Рундщет на юг която има почти два пъти повече пехота и повече танкове. Състои се от следните армии: 8-а (под командването на Бласковиц), 10-а (командвана от Райхенау) и 14-а (начело с Лист). На левия фланг Бласковиц трябва да се насочи към големия промишлен център Лодз и да помогне за изолирането на полските сили в познанския клин, като същевременно прикрива фланга на Райхенау. На десния фланг Лист трябва да напредне към Краков и едновре-менно да заобиколи полския карпатски фланг, като използва танковите кор-пуси на Клайст за преминаване през планинските проходи. Решителният удар трябва да да бъде нанесен в центъра от Райхенау и заради това към него са съсре-доточени основните бронетанкови сили. Успехът на нахлуването е улеснен от факта, че полските лидери, отнасяйки се с презрение към защитата, полагат съвсем малко усилия за нейното укрепване. Те разчитат предимно на контраатаки, които въпреки липсата на техника армията им според тях може ефикасно да изпълни. По тази причиназа механизираните нашественици не е трудно да намерят открити пространства за настъпление и да проникнат през тях, докато повечето полски контраатаки се провалят от комбинирания ефект от възпрепятстването на движението им напред и все повече застрашаващите тила им германски части.

До 3 септември, когато Великобритания и Франция влизат във войната, настъпващият Клуге успява да прекъсне Коридора и да стигне до Долна Висла, докато Кюхлер продължава натиска от Източна Прусия към река Нарев. По-важното е, че бронетанковите сили на Райхенау проникват до река Варта и я преминават. Същевременно армията на Лист се приближава от две страни към Краков, принуждавайки армията на Шилинг в този сектор да напусне града и да се изтегли на позиции между реките Нида и Дунаец. До 4 септември авангардът на Райхенау успява да стигне до река Пилица, която се намира на 80 км от границата, и я прекосява. Два дни по-късно левият му фланг вече е навлязъл доста след Лодз, след като завзема Томашув, а десният му фланг навлиза в Келце. Така армията на полския Ромел, която отговаря за защитата на района на Лодз, е заобиколена, а армията на Кутшеба продължава да е далеч напред близо до Познан, изправена пред опасността да остане изолирана. Всички останали германски армии изпълняват успешно своята част от обходната маневра, планирана от началника на Генералния щаб Халдер и ръководена от главнокомандващия Браухич. Полските армии са разпокъсани на части без координация помежду си. Някои отстъпват, а други предприемат самостоятелни атаки срещу най-близките противникови колони.

Германското настъпление е могло да се развива още по-бързо, ако не е била прилагана все още съществуващата конвенционална тенденция да не се допуска мобилните части да се движат далеч пред подкрепящата ги пехота. Възприема се обаче по-смел подход, тъй като насъбраният нов опит показва, че такъв риск намалява от объркването на противника. Възползвайки се от една открита празнина между Лодз и Пилица, на 8 септември един от танковите корпуси на Райхенау преминава през покрайнините на Варшава, изминавайки през първата седмица 220 км. До следващия ден леките дивизии на десния му фланг стигат Висла по на юг между Варшава и Сандомир. След това те се насочват на север.

През това време близо до Карпатите мобилните сили на Лист преминават през Дунаец, Бяла, Вислока и после завиват при Вислок, насочвайки се към Сан от двата фланга на прочутата крепост Пшемисъл. На север бронетанковите корпуси на Гудериан (авангардът на армията на Кюхлер) си пробиват път през Нарев и форсират Буг откъм тила на Варшава. Така се оформят външни клещи извън вътрешните, които затварят полските сили при завоя на Висла западно от Варшава.

На този етап от настъплението е извършена важна промяна в първоначалния план на германското командване. За германците оценката на ситуацията временно е затруднена от изключителния хаос, настъпил сред полските сили, чиито колони се движат в най-различни посоки, вдигайки облаци прах, който затруднява видимостта от въздуха. В тази неясна обстановка германското Върховно командване е по-склонно да смята, че основната част от полските сили на север вече се е прехвърлила отвъд Висла. В съответствие с това то нарежда на армията на Райхенау да премине Висла между Варшава и Сандомир, за да пресече пътя на полското отстъпление към Югоизточна Полша. Обаче Рундщет не одобрява това нареждане, защото е убеден, че главните полски сили все още са западно от Висла. След известни спорове той се налага и армията на Райхенау се придвижва на север, за да заеме позиции покрай Бзура, западно от Варшава.

В резултат на това най-голямата част от останалите полски сили попада в капан, преди да може да се изтегли през Висла. Така към преимуществото, спечелено от германците чрез стратегическото проникване през местата на най-малка съпротива, се прибавя и преимуществото на спечелените позиции за тактическа отбрана. За да удържат пълна победа, германците просто трябва да задържат заетите позиции и да отблъскват прибързаните атаки на една армия, която се сражава в обратна на желаната от нея посока и остава откъсната от базите си. Тя изпитва все по-голям недостиг на продоволствие и боеприпаси и е притискана във фланг и отзад от настъпващите на изток армии на Бласковиц и Клуге. Въпреки че поляците се бият с ожесточение и смелост, която много впечатлява противниците им, само малка част успява да си пробие път през нощта и да се присъедини към гарнизона на Варшава. На 10 септември маршал Смигли-Ридз издава заповед за общо отстъпление в Югоизточна Полша, където командването е поверено на генерал Соснковски с идеята да организира отбрана по протежение на един сравнително тесен фронт, за да бъде оказана по-продължителна съпротива. Но това са вече само напразни надежди. Докато продължават да затягат все повече големия обръч западно от Висла, германците успяват да проникнат дълбоко в района източно от Висла. Нещо повече, те обхождат река Буг на север и река Сан на юг. От страната на Кюхлер танковите корпуси на Гудериан се придвижват в южна посока, извършвайки широк обход на Брест. На 12 септември на фронта на Лист бронетанковите корпуси на Клайст стигат до град Лвов. Там германците са спрени и се насочват на север, за да се съединят със силите на Кюхлер.

Въпреки че настъпващите колони усещат несгодите на дълбокото проникване и изпитват недостиг на гориво, системата на полското командване е така разпокъсана, че не може да извлече полза нито от временното отслабване на натиска на противника, нито от упоритостта, с която се сражават някои изолирани полски части. Те пилеят енергията си в напразни усилия, докато гер-манците завършват обкръжението.

На 17 септември армиите на Съветска Русия преминават източната граница на Полша. Този удар в гърба решава окончателно съдбата й, тъй като там почти няма войски, които да се противопоставят на това второ нахлуване. На следващия ден полското правителство и Върховното командване преминават румънската граница, а главнокомандващият изпраща заповед до войските си да продължат да се бият. Може би е по-добре, че тя не стига до повечето от тях, но през следващите дни много бойци доблестно я изпълняват, въпреки че постепенно съпротивата им е прекратена. Гарнизонът на Варшава се държи до 28 септември въпреки тежките бомбардировки от въздуха и от артилерията, а последната значителна полска част се предава едва на 5 октомври, като през зимата поляците продължават да оказват партизанска съпротива. До неутрални територии успяват да се доберат 80 000 души.

Германските и руските сили се срещат и се поздравяват като партньори по протежение на линията, преминаваща южно от Източна Прусия покрай Бело-сток, Брест и Лвов до Карпатите. Това партньорство е подпечатано, но не и циментирано от взаимната подялба на Полша.

През това време французите успяват да направят малък пробив в западния германски фронт. По всичко личи, а и наистина е така, че това е едно слабо усилие да се облекчи натискът върху съюзника им. Като се има предвид слабостта на германските сили и отбрана, естествено е да се предположи, че французите са можели да направят повече.

Въпреки че северната френска граница е дълга 800 км, те ограничават опитите си за офанзива в тесен участък от 150 км от Рейн до Мозел, като не искат да нарушат суверенитета на Белгия и Люксембург. Германците успяват да съсредоточат най-добрите си налични сили в този тесен сектор и да осеят подстъпите към тяхната отбранителна линия „Зигфрид“ с плътен пояс от минни полета, забавяйки по този начин нападателите си.

Още по-лошото е, че като се изключат някои предварителни пробни атаки, французите не успяват да започнат офанзивата до 17 септември. До тази дата Полша така очевидно се сгромолясва, че те имат пълното основание да противодействат на този процес. Неспособността им да нанесат удар по-рано се дължи на мобилизационната им система, която е твърде остаряла. Тя е фатален продукт от концепцията да се разчита на армия, призована за задължителна военна служба, която не може да води ефикасни действия, докато не бъдат привлечени от цивилните им занимания достатъчно обучени запасняци и армията не стане годна за действие. Забавянето е увеличено и от упоритостта, с която френското командване се придържа към старите тактически идеи, особено към възгледа, че една офанзива трябва да започне с масирана артилерийска подготовка както през Първата световна война. То все още гледа на тежката артилерия като на основния инструмент за справяне с всяка отбрана. Основната част от тежката му артилерия обаче трябва да се докара от складовете и не може да се използва до шестнайсетия ден — последния етап на мобилизацията. Това условие се оказва решаващо за подготовката на офанзивата.

В продължение на години един от политическите лидери на Франция — Пол Рейно, непрекъснато твърди, че военните концепции на французите са остарели и подчертава необходимостта от създаване на механизирани сили от професионални войници, готови за незабавни действия, вместо да се разчита на старите и трудно събирани при мобилизация запасняци. Но френските държавници, както и повечето френски военни, продължават да имат доверие в редовната армия и в по-голямата й численост.

Военният проблем през 1939 г. може да бъде резюмиран в две изречения. На Изток една безнадеждно остаряла армия бързо се разпада пред една малка танкова сила, действаща в комбинация с превъзхождаща военновъздушна сила, която прилага на практика нова тактика. Същевременно на Запад една бавно-подвижна армия не успява да окаже никакъв съществен натиск, преди да е станало прекалено късно.

Четвърта главаСтранната война

Странната война — или Фалшивата война14 — е израз, измислен от американския печат. Както много други сполучливи американски думи, скоро той започва да се използва и от двете страни на Атлантика. Налага се убедително като определение на периода от капитулацията на Полша през септември 1939 г. до започването на офанзивата на Хитлер на Запад следващата пролет.

Авторите на израза са имали предвид, че войната е привидна, тъй като между френско-британските и германските войски не се водят големи сражения. В действителност това е период на зловеща задкулисна дейност. Около средата на този период с един офицер от германския щаб се случва нещо странно. Инцидентът изплашва Хитлер и през следващите седмици германският военен план е променен напълно. Старият не би имал същите шансове за успех, какъвто постига новият.

Обаче това не е известно на света. Навсякъде хората виждат само, че по фронтовете е спокойно, и смятат, че Марс сигурно спи дълбоко.

Пред обществеността се дават различни обяснения за това пасивно състояние на нещата. Едно от тях е, че Великобритания и Франция нямат сериозни намерения да водят война въпреки декларацията им в този смисъл заради Пол-ша и изчакват постигането на мир чрез преговори. Другото често сочено обяс-нение е, че те просто се опитват да надхитрят противника. В американския печат се появяват многобройни „сведения“, че съюзническото Върховно командни-: —дрочно е възприело защитна стратегия и подготвя капан за германците.

Не съществуват никакви основания за което и да било от тези обяснения. През есента и зимата съюзническите правителства и Върховното командване прекарват много време в обсъждането на планове за офанзива срещу Германия и фланговете й, които не биха могли да осъществят с наличните възможности вместо да съсредоточат усилията си върху подготовката на ефикасна защита срещу предстоящото настъпление на Хитлер.

След капитулацията на Франция германците залавят архивите на френското Върховно командване и публикуват редица сензационни документи. Те показват как военачалниците на съюзниците са прекарали годината в обсъждане на планове най-вече за нанасяне на удар в тила на Германия през Норвегия. Швеция и Финландия, за удар върху Рур през Белгия, за атака на германския най-източен фланг през Гърция и Балканите, за прекъсване на единствения евентуален източник на петролни доставки, който Германия би имала, ако нападне големите петролни полета на Русия в Кавказ. Всичко това са били просто едни чудесни фантазии — напразни илюзии на съюзническите лидери, живот във въображаем свят, докато от него не ги събужда студеният душ на Хитлеровата офанзива.

Хитлер, чиито мисли винаги изпреварват събитията, започва да крои планове за офанзива на Запад още в края на полската кампания и преди да оповести предложението си за обща мирна конференция. Очевидно той вече е бил стигнал до заключението, че то няма да бъде прието от западните съюзници Но тогава запознава с истинските си намерения само най-близките си сътрудници. Държи в неведение Генералния щаб до официалното обявяване на предложението си за мир на 6 октомври, което също е отхвърлено публично.

Три дни по-късно Хитлер излага вижданията си в пространна директива до командирите на германските въоръжени сили, в която аргументира убеждението си, че офанзивата на Запад е единственият път, останал за Германия Това е много показателен документ. В него той изразява убеждението си, че една продължителна война с Франция и Великобритания ще изтощи ресурсите на Германия и ще я изложи на риск от смъртоносна атака в гръб от страна на Русия. Той се опасява, че договорът с Русия няма да му гарантира неутралитета й нито миг повече след момента, в който тя реши, че той не отговаря на интересите й. Този страх го кара да наложи на Франция мир с една по-скорошна офанзива. Хитлер вярва, че след като Франция отстъпи, Великобритания ще стане по-сговорчива.

Преценява, че в момента има сили и техника да победи Франция, тъй като Германия я превъзхожда в оръжията, които имат най-голямо значение.

Твърди, че въоръжаването на Германия с танкове и самолети е достигнало такива технологически висоти като оръжия не само за нападение, но и за отбрана, с каквито никоя друга сила не може да се похвали. Стратегическият и потенциал за извършване на операции е гарантиран от организация и придобило голям опит ръководство, което е по-добро от ръководството на всяка друга страна.

Макар да признава, че французите имат превъзходство в по-старите оръжия, особено в тежката артилерия, той смята, че тези оръжия нямат никакво решаващо значение в мобилната война. С технологичното си превъзходство във въоръжаването с нови оръжия Германия може да не се съобразява и с френското превъзходство по брой на обучени войници.

Хитлер твърди също, че ако изчака с надеждата французите да се уморят от войната, „развитието на британската боеспособност ще даде на Франция ново военно преимущество, което ще има голямо значение за нея както в материален, така и в психологически план да подсили отбраната си.

Трябва да се попречи на врага най-вече да преодолее слабостта в собстве-ното си въоръжаване, особено с противотанкови и противосамолетни оръжия, и така да възстанови равновесието на силите. В това отношение всеки изминал месец е загуба на време, неблагоприятна за способността на Германия да атакува“.

Хитлер проявява безпокойство за волята на германския войник да води война, след като изчезне опияняващият ефект от лесното завладяване на Полша. „Сега самоуважението му е също толкова голямо, колкото уважението на другите. Обаче едно забавяне на войната с шест месеца и ефикасната вражеска пропаганда могат отново да отслабят тези важни качества“15. Хитлер чувства, че трябва скоро да нападне, преди да е станало твърде късно. Той заявява: „При сегашното положение трябва да имаме предвид, че времето е съюзник повече на западните сили, отколкото на нас“. Хитлер завършва със заключението, че „нападението трябва да бъде предприето тази есен, ако условията изобщо позволят“.

Хитлер настоява, че Белгия трябва да бъде включена в района на атаката не само за да се спечели пространство за маневриране, а и за да се заобиколи френската отбранителна линия „Мажино“ и да се попречи на англо-френските сили да влязат в страната и да заемат позиции по границата близо до Рур, „като така приближат войната до сърцето на нашата оръжейна индустрия“. (Както разкриват френските архиви, френският главнокомандващ Гамелен настоява да се направи точно това.)

Разкриването на намеренията на Хитлер е шок за главнокомандващия гер-манските въоръжени сили Браухич и началника на Генералния щаб Халдер. Както повечето висши германски офицери, те не споделят увереността му новите оръжия да преодолеят превъзходството на противника по брой на добре обучени войници. Имайки предвид броя на наличните германски дивизии, те твърдят, че германската армия няма достатъчно сили да победи западните армии. Генералите изтъкват, че 98-те дивизии, които Германия е успяла да мобилизира, са значително по-малко по численост, отколкото на другата страна, и че 36 от тях са зле въоръжени и недостатъчно обучени. Генералите се опасяват също, че конфликтът ще се разрасне в нова световна война, и се страхуват, че тя ще има фатален край за Германия.

Те са толкова обезпокоени, че замислят да прибягнат до отчаяни средства Също както по време на Мюнхенската криза една година преди това започват да обмислят действия за сваляне на Хитлер. Идеята е да се извика от фронта една военна част, която да влезе в Берлин. Обаче командващият вътрешните войски генерал Фридрих Фром отказва да сътрудничи, а неговата помощ е от изключително важно значение. Той е на мнение, че ако на войската се наред да се обърне срещу Хитлер, тя няма да се подчини, тъй като повечето редови войници му имат доверие. Фром вероятно е бил прав в преценката си за реакцията на войските. Тя се поддържа от повечето офицери, които имат пряк контакт с войниците и не знаят какво се говори в но-висшите среди.

Мнозинството от войската и от народа, ако не е опиянено от победата, е заблудено от пропагандата на д-р Гьобелс, че Хитлер желае мир, а съюзници-ге са решени да унищожат Германия. За съжаление съюзническите държавници и пресата дават на Гьобелс твърде много основания за подобни твърдения, които той използва за представянето на съюзниците като вълка, който иска да изяде германското агне.

Докато първият военновременен заговор срещу него все още е в процес на подготовка, Хитлер не успява да започне офанзивата си през есента, както се надява. По ирония на съдбата това се оказва щастливо обстоятелство за него и не толкова щастливо за останалия свят, включително за германския народ.

Определената условна дата за настъплението е 12 ноември. На 5 ноември Браухич прави нов опит да разубеди Хитлер да не напада Франция, като най-подробно излага причините против подобно действие. Обаче Хитлер отхвърля аргументите му и го подлага на жестока критика, като настоява нападението да започне на 12 ноември. Но на 7 ноември, след като метеоролозите прогнозират лошо време, заповедта е отменена. Датата е отложена с три дни, а след това отново и отново.

Установилото се лошо време е очевидно основание за отлагането, но Хитлер е бесен, че трябва да се примири, и не е склонен да приеме, че това е единствената причина. На 23 ноември той свиква всички висши военачалници на съвещание, на което се старае да разсее съмненията им в необходимостта от офанзива, изразява опасенията си от потенциалната заплаха от страна на Русия и същевременно подчертава, че западните съюзници няма да погледнат сериозно на мирните му предложения и ще увеличат въоръженията си. „Времето работи за нашия противник. Ние имаме една ахилесова пета… Ако Великобритания и Франция настъпят през Белгия и Холандия в Рур, ще бъдем изложени на голяма опасност“.

Хитлер ги обвинява в малодушие и им намеква, че ги подозира в опити да саботират плановете му. Той посочва, че от времето, когато отново завладя-ват земите по поречието на Рейн, те се противопоставят на всяка негова стъпка, но всеки път постигнатият успех показва, че е бил прав. Опитите на Браухич да изтъкне различията в оценките и големите рискове, които крие новото на-чинание, само му спечелват още по-силни упреци. Същата вечер Хитлер се среща с него насаме и го „скастря“ още повече. Браухич си подава оставката, но Хитлер не я приема и му казва да се подчинява на заповедите.

Атмосферните условия се оказват по-добър саботьор от генералите и стават причина за нова поредица от отлагания през първата половина на декември. Тогава Хитлер решава да изчака до Нова година и да даде коледна почивка. След Коледа времето пак е лошо, но на 10 януари насрочва началото на офанзивата за 17 януари.

В деня, в който Хитлер взема това решение, се случва нещо драматично и загадъчно. За него се споменава в много документи, но най-сбито го предава генерал Щудент, командващ германските въздушнопреносими части. „На 10 януари един майор, определен от мен за свръзка с 2-ри въздушен флот, отлетя от Мюнстер за Бон, за да обсъди някои маловажни подробности от плана с военновъздушните сили. Той носеше със себе си пълния оперативен план за настъплението на Запад.

При мразовитото време и силния вятър самолетът е загубил ориентация над замръзналия и покрит със сняг Рейн и е навлязъл в Белгия, където каца принудително. Майорът не успява да изгори напълно изключително важния документ. Основни части от него попадат в ръцете на белгийците и те се запознават в общи линии с германския план за офанзива на Запад. Германският военновъздушен аташе в Хага съобщи, че същата вечер белгийският крал е имал дълъг телефонен разговор с кралицата на Холандия“. Разбира се, по това време германците не знаят какво е станало с документите, но е естествено да са се опасявали от най-лошото и да са се съобразили с него. По време на тази критична ситуация Хитлер запазва самообладание за разлика от другите. Интересно е да се наблюдават реакциите на ръководителите на Германия по повод на този инцидент. Гьоринг побеснява, но Хитлер е твърде спокоен и хладнокръвен… Първоначално той иска да нападне незабавно, но за щастие се въздържа и решава да изостави изцяло оригиналния оперативен план, като го заменя с плана „Манщайн“16.

Генерал Варлимонт17, който заема важен пост в щаба на Върховното командване, отбелязва в дневника си, че Хитлер решава да промени плана на 16 януари и че „това се дължи главно на въздушния инцидент“.

Това се оказва твърде нещастно обстоятелство за съюзниците, въпреки че имат на разположение още четири месеца допълнително за подготовка, тъй като германската офанзива е отложена за неопределено време, за да бъде планът преработен отново, и към неговото изпълнение се пристъпва едва на 10 май. Когато започва осъществяването му, съюзниците са извадени напълно от равновесие и се стига до бързата капитулация на френските армии, а бри-танците едва успяват да се спасят с бягство по море от Дюнкерк.

Естествено е да се зададе въпросът, дали принудителното приземяване на майора наистина е било инцидент. Би могло да се очаква, че всеки от замесените в случая германски генерали с готовност би се представил в благоприятна светлина пред победителите, твърдейки, че преднамерено е организирал това предупреждение за съюзниците. Знаем, че шефът на германското разузнаване адмирал Канарис, който по-късно е екзекутиран, предприема редица тайни действия, за да осуети плановете на Хитлер, и че непосредствено преди нападението през пролетта срещу Норвегия, Холандия и Белгия на застра-шените страни са предадени предупреждения, въпреки че на тях не е било обърнато сериозно внимание. Знаем също, че Канарис е работил по твърде загадъчен начин и е умеел да прикрива следите си. Така че въпросът със съдбоносния инцидент на 10 януари остава открит.

Първоначалният замисъл на новия план не е свързан с подобни съмнения. Той обаче е свързан с друг епизод, въпреки че в него също има нещо странно но от друг характер. Според стария план, изготвен от Генералния щаб под ръководството на Халдер, основният удар на атаката трябва да бъде нанесен през Централна Белгия както през 1914 г. Той трябва да бъде изпълнен от групата армии „В“ под командването на генерал Бок, а групата армии „А“ под командването на Рундщет да нанесе втори удар отляво през хълмистите и покрити с гори Ардени. Тук не се очакват някакви големи резултати и зато-ва всички бронетанкови дивизии са придадени към Бок, тъй като Генералният щаб смята Ардените за прекалено труден терен за подобна атака.

Началник-щаб на армейската група на Рундщет е Ерих фон Манщайн смятан от колегите му за най-способния стратег сред по-младите генерали Той намира първоначалния план за прекалено очевиден и повтарящ до голяма степен плана на Шлифен от 1914 г. — точно такава атака би очаквало съюзническото Върховно командване. Според Манщайн друг недостатък на този вид атака е обстоятелството, че тя ще бъде посрещната от британците които вероятно ще се окажат по-труден противник от французите. А най-важното — след нея няма да може да бъде постигнат решителен резултат. Ето какво казва самият Манщайн: „Вероятно бихме могли да победим съюзническите сили в Белгия. Бихме могли да завладеем крайбрежието на Ламанша. Но е вероятно офанзивата ни да бъде спряна при Сома. Тогава би назряла ситуация, подобна на тази от 1914 г… и не би било възможно постигането на мир“.

Разсъждавайки върху проблема, Манщайн вече е убеден в дръзкото решение главният удар да бъде пренасочен през Ардените, защото предусеща, че там ще бъде най-малко очакван. Обаче е изправен пред един голям въпрос, по който се съветва с Гудериан през ноември 1939 г.

Ето какво казва самият Гудериан: „Манщайн ме попита дали е възможно танковете да се придвижат през Ардените по посока на Седан. Той обясни плана си за пробив през продължението на линията «Мажино» близо до Седан, за да избегне изпълнението на остарелия план «Шлифен», който е познат на врага и има вероятност той да очаква повторното му изпълнение. Познавах терена от Първата световна война и след като проучих картата, се съгласих с идеята му. След това Манщайн убеди генерал Фон Рундщет и до Върховното командване на армията (оглавявано от Браухич и Халдер) бе изпратена докладна. Те отказаха да приемат идеята на Манщайн, но той успя да я доведе до знанието на Хитлер“. Варлимонт представя идеята на вниманието на щаба на Хитлер, след като разговаря с Манщайн в средата на декември. Той споменава за нея пред генерал Алфред Йодл, шеф на оперативния отдел при щаба на Върховното военно командване, който я представя на Хитлер. Обаче едва след въздушния инцидент на 10 януари, когато търси нов план, Хитлер си спомня за предложението на Манщайн и се замисля върху него. Дори и тогава минава цял месец преди да го подкрепи напълно. До окончателното решение се стига по любопитен начин. Браухич и Халдер не харесват начина, по който Манщайн налага „блестящата си идея“, като я противопоставя на техния план. Затова е решено той да бъде отстранен от заемания пост и изпратен да командва пехотен корпус, където да бъде държан настрана и да не може да налага идеите си. Но след преместването му го викат на среща с Хитлер и така той получава възможност да изложи подробно идеята си. Разговорът е уреден от генерал Шмунт, главен адютант на Хитлер, който е горещ почитател на Манщайн и е на мнение, че с него са се отнесли зле. След това Хитлер така силно притиска Браухич и Халдер да приемат предложението, че в крайна сметка те са принудени да отстъпят и да преработят плана за настъплението в съответствие с идеята на Манщайн. Въпреки че я посреща неохотно, Халдер е изключително способен щабен офицер и подробното изготвяне на плана е забележително постижение на логистичното планиране.

Типично за него, Хитлер, след като веднъж одобрява новата основна идея бързо започва да я представя за своя. За Манщайн остава само заслугата, че се е съгласил с него. „От генералите, с които разговарях за новия план на Запад, единствен Манщайн ме разбра“, заявява Хитлер.

Ако анализираме развоя на събитията, когато офанзивата започва през май, ще стане ясно, че старият план почти със сигурност не би могъл да гарантира падането на Франция. Той щеше само да изтласка съюзническите армии обратно до френската граница, ако изобщо успееше да направи дори и това Обаче главното направление на германското настъпление щеше да се сблъска фронтално с най-силните и най-добре екипирани френско-британски сили и на германците щеше да им се наложи да си пробиват път през територия, пълна с препятствия — реки, канали и големи градове. През Ардените настъплението изглежда трудно, но германците успяват да преминат бързо през покритата с гори и хълмове Южна Белгия, преди френското Върховно командване да схване опасността, и равнините на Франция остават открити за тях — идеален терен за голямо танково настъпление.

Ако бе наложен старият план и се стигнеше до застой, което е било напълно възможно, целият по-нататъшен развой на войната можеше да изглежда много по-различно. Макар да е било малко вероятно Франция и Великобритания сами да победят Германия, при едно категорично спиране на германското настъпление от тяхна страна те биха имали време да разработят своите въоръжения, особено производството на самолети и танкове, и така да изравнят силите в тези нови оръжия. Евентуален провал на стремежа на Хитлер към победа с течение на времето щеше да подкопае доверието на войската и на народа в него. При застой на Запад силната опозиция срещу Хитлер в Германия би имала по-добра възможност да спечели по-голяма подкрепа и да развие плановете си за свалянето му от власт като първа стъпка към постигането на мир. Както и да се бяха развили нещата след евентуално спиране на настъплението, по всяка вероятност на Европа щяха да бъдат спестени много от разрушенията и бедите, които връхлетяха нейните народи в резултат на поредица събития, произтекли от капитулацията на Франция.

Докато Хитлер печели толкова много от въздушния инцидент, който го принуждава да промени плана, съюзниците най-много си патят от него. Едно от най-странните неща в цялата история е, че те правят съвсем малко, за да извлекат полза от предупреждението, което им пада от небето, тъй като документите, които германският щабен офицер носи със себе си, не са изгорели напълно и белгийците бързо предават копия от тях на френското и на британското правителство. Обаче техните военни съюзници смятат, че документите са подхвърлени с цел да бъдат заблудени. В това няма много логика, защото щеше да е глупав опит да бъдат накарани белгийците да са нащрек и да се стремят към по-тясно сътрудничество с французите и британците. Те биха могли много лесно да отворят границата си за френско-британските армии, за да подсилят отбраната си, преди да бъде нанесен ударът.

Още по-странно е, че съюзническото Върховно командване не променя плановете си и не взема мерки срещу голямата вероятност, след като истин-ският на германското Върховно командване е заловен, то да смени главната посока на удара.

В средата на ноември Върховният съюзнически съвет одобрява план „D“ на Гамелан — едно рисковано начинание, към което британският щаб първо-начално има резерви. Според план „D“ подсиленото ляво крило на съюзни-ческите армии трябва да навлезе бързо в Белгия веднага след като Хитлер настъпи, и да се опита да стигне колкото може по на изток. Това улеснява Хитлер, защото съответства идеално на новия му план. Колкото по-навътре в Централна Белгия навлязат съюзническите армии, толкова по-лесно ще бъде за танковото му настъпление през Ардените да застане в тила им и да прекъсне връзката им с останалите войски.

Изходът от цялото начинание става още по-сигурен, след като съюзническото Върховно командване съсредоточава главните си мобилни части за навлизане в Белгия и оставя само малък брой второразредни дивизии да пазят тила на настъпващите, като ги оставя пред изходите на „непроходимите Ардени“. Положението се влошава и от това, че отбранителните позиции, които те трябва да заемат, са твърде слаби — между края на линията „Мажино“ и началото на британския укрепен фронт.

В мемоарите си Чърчил споменава, че още през есента в британския щаб е имало безпокойство заради положението в този район, и заявява: „Министърът на войната г-н Хор-Белиша повдигна на няколко пъти въпроса във военния кабинет. Обаче правителството и военните ни ръководители, естествено, не пожелаха да критикуват тези, чиито армии бяха десет пъти по-многобройни от нашата“.

След като в началото на януари Хор-Белиша напуска поста след бурята, предизвикана от неговата критика, впоследствие той има още по-малко жела-ние да се засяга този проблем. Освен това както във Великобритания, така и във Франция се забелязва опасно засилване на неоснователната самоувереност. В реч, произнесена на 27 януари, Чърчил обявява, че „Хитлер пропусна най-добратата си възможност“. На следващия ден това успокоително твърдение става водещо заглавие на вестниците. Точно тогава в главата на Хитлер назрява новият план.

Пета главаФинската война

След подялбата на Полша Сталин няма търпение да предпази балтийския фланг на Русия от евентуална бъдеща заплаха от страна на временния му съюзник Хитлер. По тази причина съветското правителство без забавяне налага стратегически контрол на някогашните буферни територии на Русия в Балтика. До 10 октомври то сключва договори с Естония, Латвия и Литва, които позволяват на въоръжените му сили да имат гарнизони в основни пунктове в тези страни. На 9 октомври започват разговори и с Финландия. На 14 октомври съветското правителство представя исканията си, определени като преследващи три главни цели: Първо, да се установи контрол над достъпа по море до Ленинград:

а) „като стане възможно блокирането на Финския залив с артилерия от дват: бряга, за да се попречи на бойни или на транспортни кораби да навлязат в него“

б) като може да се пресече всякакъв опит на противника за достъп до острови-те във Финския залив, разположени западно и северозападно от входа за Ленин-град. За целта финландците да отстъпят островите Хогланд, Сейскари, Лавенска-ри, Тютерскари и Лойвисто срещу други територии в замяна; да се даде под нае-за срок от 30 години пристанището Ханко, за да могат руснаците да установят там военноморска база с брегова артилерия, способна при взаимодействие с военно-морската база в Палдиски на отсрещния бряг да блокира достъпа до Финския залив.

Второ, да се осигури по-добър контрол над подстъпите към Ленинград по суша, като се измести навътре финландската граница в Карелския провлак до линия, която да бъде извън обсега на тежката артилерия на Ленинград. Това премества-не на границата няма да засегне главните укрепления по протежение на линията „Манерхайм“.

Трето, да се премести границата в Далечния север „в района на Петсамо, където тя е лошо и изкуствено очертана“. Това е права линия, която минава през тесния провлак на полуостров Рибачий и пресича западния му край. Тази корекция явно има за цел да пази достъпа по море до Мурманск, като се попречи на евентуално вражеско настаняване на полуостров Рибачий.

В замяна на тези териториални промени Съветският съюз предлага да отстъпи на Финландия районите Ребола и Порайорпи — замяна, която дори според финланд-„Бяла книга“ би дала на Финландия допълнителни 5524 кв.км като компенсация за отстъпени на Русия общо 2760 кв.км.

Обективното запознаване с тези условия показва, че те почиват на разумна основа делят да гарантират по-голяма сигурност на руската територия, без да навредят сериозно на сигурността на Финландия. Те определено биха попречили на използването на Финландия като плацдарм за евентуално германско нападение срещу Русия, обаче не биха дали на Русия никакво съществено преимущество за нападение срещу Финландия. Истината е, че територията, която Русия предлага да отстъпи на Финландия, би разширила неудобно тясната й талия. Но националната гордост пречи на финландците да се съгласят със споразумение в този дух. Въпреки че проявяват готовност да отстъпят всички острови, с изключение на Хогланд, те са непреклонни да се откажат от пристанището Ханко, аргументирайки се, че подобна стъпка би била несъвместима с политиката им на стриктен неутралитет. Тогава руснаците предлагат да купят тази територия, твърдейки, че подобна покупка ще съответства на задълженията на Финландия, произтичащи от неутралитета и. Обаче финландците отхвърлят и това предложение.

Дискусиите стават язвителни, тонът на руския печат започва да става запла-шителен и на 28 ноември съветското правителство анулира Договора за ненапа-дение от 1932 г. На 30-и започва руското нахлуване.

Първоначално нападението е спряно по начин, който изумява света. Директ-ното настъпление от Ленинград през Карелския провлак е спряно още в предните отбранителни позиции по линията „Манерхайм“. Настъплението близо до Ладожкото езеро е неуспешно. В другия край на фронта руснаците успяват да откъснат малкото пристанище Петсамо на Северния Ледовит океан, за да блокират изпращането на помощ за Финландия през този път.

През средата на Финландия са направени още две вклинявания, които представ-ляват непосредствена заплаха. Настъплението на север успява да проникне покрай Сала и да стигне до Кемиярви на половината път до Ботническия залив, преди да бъде отблъснато от контраатаката на една финландска дивизия, която е прехвърлена с влак от юг. Нахлуването в южното направление, преминаващо покрай Суомусалми, е спряно с контраудар в началото на януари 1940 г. Заобикаляйки фланга на нашествениците, финландците блокират пътя им за снабдяване и отстъпление, изчакват, докато войските им се изтощят от студа и глада, и после ги атакуват и разбиват.

На Запад съчувствието към Финландия като нова жертва на агресия бързо прераства в ентусиазъм при очевидния успех на по-слабия в отблъскването на по-силния. Това впечатление има дълготрайни последици. Френското и британското правителство се замислят върху изпращането на експедиционна сила в този нов театър на военните действия с цел не само да се помогне на Финландия, но и да се установи контрол над шведските железни мини в Гяливаре, от които германците се снабдяват, като същевременно се заеме позиция, застрашаваща балтийски фланг на Германия. Отчасти поради възраженията на Норвегия и на Швеция този проект не е осъществен, преди Финландия да капитулира. Така на Франция и Великобритания е спестено въвличането им във война едновременно със СССР и с Германия в момент, когато отбранителните им сили са застрашително слаби. Очевидната опасност, която представлява едно съюзническо настъпление на Скандинавския полуостров, кара Хитлер да окупира Норвегия, за да го предотврати.

Друга последица от първоначалните успехи на Финландия е, че те засилват общата тенденция към подценяване на съветската военна мощ. Това мнение е резюмирано в твърдението на Уинстън Чърчил по радиото на 20 януари 1940 г. че Финландия „показа на света военната немощ на Червената армия“. Тази негова погрешна преценка се споделя в известна степен и от Хитлер и има непосредствени последици на следващата година. Но по-безпристрастното запознаване с тази военна кампания дава по-добро обяснение за несполуките на първоначалното настъпление. Не са забелязани признаци на сериозна подготовка за предприемане на мощна офанзива, подсигурена с големи количества муниции и техника от огромните ресурси на Русия. Има очевидни сигнали, че съветските власти са заблудени от източниците си на информация относно положението във Финландия и вместо да очакват сериозна съпротива, те си въобразяват, че ще е достатъчно да подкрепят едно надигане на финландския народ срещу непопулярното правителство. Страната затруднява нашественика на всяка крачка с естествени препятствия, които стесняват периметъра на настъплението и помагат на защитата. На картата границата между Ладожкото езеро и Северния Ледовит океан изглежда много широка, но всъщност представлява плетеница от езера и гори, идеална за организиране на капани и за упорита съпротива. Освен това от съветската страна на границата железопътните връзки се състоят от една-единствена железопътна линия от Ленинград до Мурманск, която по протежение на 1300 км има само едно разклонение, водещо до финландската граница.

Това ограничение обяснява факта, че вклиняванията в средната част, които изглеждат така внушителни според твърде разкрасените съобщения, пристигащи от Финландия, са извършени само с по три дивизии, а други четири са ангажирани в обходна маневра северно от Ладога. Много по-добрият вариант за нахлуване във Финландия е през Карелския провлак между Ладожкото езеро и Финския залив, но настъплението там е блокирано от линията „Манерхайм“ и от съсредоточените там шест действащи финландски дивизии. Руските вклинявания по на север, въпреки че не са много успешни, все пак успяват да привлекат част от финландските резерви, докато бъде извършена по-старателна подготовка и бъдат прехвърлени 14 дивизии за сериозна атака срещу линията „Манерхайм“. Тя започва на 1 февруари под ръководството на генерал Мерецков. Главните й сили са съсредоточени в участък от 15 км близо до Сума, който е подложен на мощен артилерийски обстрел. След като укрепленията са направени на пух и прах, е предприето настъпление с танкове и пехота, придвижваща се с шейни, която да овладее терена, а съветската авиация осуетява опитите за контраатаки. След този методичен процес, продължил малко повече от две седмици, е извършен пробив в самия център на линията „Манерхайм“. След това атакуващите напредват още по-навътре, за да притиснат финландските войски по фланговете, преди да продължат да настъпват към Виипури (Виборг). Войските, които напредват от скования в лед остров Хогланд, извършват през замръзналия Фински залив по-широка обходна маневра и заемат позиции в тила на Виипури. Въпреки че предните финландски части оказват при Виипури упорита съпротива в продължение на няколко седмици, те са твърде малобройни и накрая се изтощават от усилието да задържат Карелския провлак. След като е извършен пробив и комуникациите им са застрашени, тяхното очертаващо се поражение е сигурно, защото, макар и готов да отплава, предложеният френско-британски експедиционен корпус не пристига.

На 6 март 1940 г. финландското правителство изпраща делегация да преговаря за мир. В допълнение на предишните съветски условия сега Финландия е при-нудена да отстъпи райони в общините Сала и Кунсамо, целия Карелски провлак, включително Виипури, а също и финландската част на полуостров Рибачий. Тя е заставена също да построи железопътна линия от Кемиярви до границата (тя още не е установена), която да се свърже с руското проникване. На 13 март е обявено, че съветските условия са приети.

При така рязко променилите се обстоятелства, особено след фаталния провал в сектора при Сума на линията „Манерхайм“ на 12 февруари, новите съветски условия са необикновено скромни. Обаче фелдмаршал Манерхайм, който е по-го-лям реалист от повечето държавници и с основание се съмнява в настоятелните френско-британски предложения за помощ, настоява съветските условия да бъдат приети. Предявявайки толкова скромни претенции, Сталин също показва държавнически каачества в момент, в което бърза да приключи ангажирането във войната на повече от 1 млн. руски войници, както и на голям брой танкове и самолети, когато наближава съдбоносната пролет на 1940 г. Докато условията в Полша са по-благоприятни за светкавична офанзива от където и да било другаде в Европа, Финландия предлага най-неблагоприятния терен за подобни действия, особено по това време на годината, когато е предприто нахлуването. Територията извън полската граница е покрита от гъстата мрежа на германските комуникации за разлика от крайно недостатъчните на територията на Полша. Откритите пространства предлагат много възможности за прониквания на механизираните части, които са улеснени от сухото време през септември. Полската армия се придържа повече, отколкото много други армии, към нападателнатастратегия и по тази причина е много по-слаба в оползотворяването на малкото възможности за отбранителни действия.

Във Финландия обаче защитникът извлича полза от това, че има много по-добра система от вътрешни комуникации, както железопътни, така и шосейни, отколкото атакуващият притежава от своята страна на границата. За бързото прехвърляне на резерви финландците имат няколко железопътни линии паралелно на границата, а руснаците — само една-единствена линия от Ленинград до Мурманск с едно отклонение до финландската граница. На някои места руските войски трябва да напредват на 80–250 км от железопътната линия, преди да пресекат границата, и да се придвижват на значително по-голямо разстояние, за да могат да за-страшат някой важен стратегически пункт. Освен това настъплението им трябва да се извършва през местност, покрита с езера и гори, и по пътища, покрити с дълбок сняг.

Тези трудности стесняват възможностите на силите, които Съветският съюз може да придвижи и да поддържа, с изключение на онези, които настъпват направо през Карелския провлак срещу силно защитената линия „Манерхайм“. Това издадено парче земя, което на картата е широко 110 км, от стратегическа гледна точка е много по-тясно. Половината от него е заета от широката река Вуокса, а повечето територии от останалата част са покрити с езера и гори между тях. Само близо до Сума има място за разгръщане на значителна сила. Освен стратегическите трудности, свързани със струпването на голямо количество войски върху по-открити части на финландската граница и придвижването им дълбоко в противниковата страна, има пречка и от тактически характер. Тя е свързана с преодоляване на съпротивата на защитници, които познават терена и могат да се възползват от това преимущество. Езерата и горите притискат силите на нашественика в тесни коридори за настъпление, където могат да бъдат повалени от картечен огън, и предлагат безброй възможности за обходни маневри по фланговете, както и за партизански набези. Да се проникне през такъв терен срещу опитен противник, е доста рисковано дори през лятото и е многократно по-трудно през арктическата зима, когато тежките военни колони са тромави като човек, обут в дървени обувки, който се опитва да настигне противник с шпайкове.

Макар че фелдмаршал Манерхайм очевидно поема риск, като държи всички свои резерви далеч на юг, докато руснаците настъпват, стратегията му е оправдана от възможностите, които предлагат първите противникови прониквания и последвалите контраудари особено на такъв терен, и то при зимни условия.

Що се отнася до руснаците, би трябвало да се очаква, че плановете им, основани на заблуждаващи сведения, ще бъдат осуетени, когато бъдат изпитани в реални условия. Само това обаче не е доказателство за слабата боеспособност на цялата им армия. Макар авторитарните режими да са много податливи на сведения, които съответстват на желанията им, никое правителство не е застраховано срещу подобен риск. Добре е да се помни, че може би най-го-лямата от всички заблуди в съвременната история е заблудата с френските пла-нове през 1914 г. и през 1940 г.