Част VIIIКраят1945

Трийсет и шеста главаНастъплението от Висла до Одер

Сталин уведомява западните съюзници, че около средата на януари ще започне нова офанзива от брега на Висла, която да съвпадне с планираната от тях атака в долината на Рейн, забавена от дислоцирането на войските им заради контраофанзивата в Ардените. Върховното командване на Запад не очаква много от руската офанзива. Някои резерви по отношение на атмосферните условия, продължаващото задържане на достоверна информация за състоя-нието на руските сили и твърде дългият застой след пристигането на руснаците на брега на Висла в края на юли допринасят за подновяване на тенденцията да се подценяват руските възможности.

В края на декември Гудериан, който в този отчайващо късен период на войната е назначен за началник на Генералния щаб, получава страховити сведения от шефа на отдел „Чужди армии — Изток“ при армейското разузнаване Гелен, че по протежение на фронта между Балтийско море и Карпатите има 225 руски дивизии и 22 танкови корпуса, готови да преминат в атака. Но когато Гудериан предава тези тревожни съобщения за широкомащабните руски приготовления, Хитлер отказва да повярва в достоверността им и възкликва: „Това е най-голямата измама от времето на Чингис хан! Кой е отговорен за разпространяването на тези глупости?“ Той предпочита да се осланя на док-ладите на Химлер и на разузнаването на СС.

Фюрерът отхвърля предложението за спиране на контраофанзивата в Ардените и за прехвърляне на войски на Източния фронт с мотива, че най-важното е да се поддържа инициативата на Запад, която сега отново е в негови ръце. Същевременно отказва да се съгласи с подновеното настояване на Гудериан армейската групировка (26 дивизии), която сега е изолирана в балтийските държави, да бъде евакуирана по море и върната, за да подсили отбраната на подстъпите към Германия.


На всичко отгоре, когато се връща в щаба, Гудериан узнава, че докато той е пътувал, Хитлер се е възползвал от отсъствието му и е наредил 2 танкови дивизии от Полша да се насочат на юг към Унгария, за да се опитат да помогнат на Будапеща. Това оставя Гудериан с мобилен резерв само от 12 танкови дивизии, които да подкрепят 50-те слаби пехотни дивизии, заели позиции по главния фронт, дълъг 1100 км.

Западните съмнения относно възможностите на руснаците са подсилени от новината за германска контраофанзива към Будапеща. Впечатлението за потенциалните й възможности е засилено и от шока, изживян от западните съюзници при неотдавнашната германска офанзива срещу самите тях. В продължение на няколко дни германската атака срещу обкръжената Будапеща бележи застрашителен успех. Започнали я при Коморн, на 65 км западно от града, германците успяват да изминат почти половината от разстоянието, което ги дели от обсадения германски гарнизон. Но след това продължаването й при наличието на много силна съпротива се превръща в скъпо струващ провал.

Косвените щети са още по-големи. Съпротивата, която успява да окаже този германски „таралеж“ в Будапеща, окуражава Хитлер да продължи да държи на тактиката си войските да не отстъпват от позициите си. Когато в резултат вой-ските му са обкръжени, желанието му да избегне втори Сталинград го подтик-ва да предприеме стъпка, която го вкарва в още по-голяма беда. Въпреки че в навечерието на Нова година двете ценни танкови дивизии, държани да посрещ-нат очакваната зимна руска офанзива в Полша, са изтеглени, за да оглавят опи-та за облекчаване положението на Будапеща, Хитлер не разрешава загубата на тези важни части да се компенсира с изтегляне от позициите при Висла, преди руснаците да нанесат удара си. Тази отслабена отбрана трябва да понесе цялата мощ на руската атака, вместо да й бъде позволено да намали силата на удара чрез навременно отстъпление. Още веднъж психологическите преимущества на политиката да не се отстъпва „при никакви обстоятелства“ се оказват много по малки от отрицателните последици от тази стратегия, които водят до провал.

Руското Върховно командване е добре подготвено да се възползва от тази основна слабост на германците. Вече разбрали колко важно е настъплението да бъде надеждно подсигурено със снабдяване и каква пречка са прекалено от-далечените от предната линия комуникации, руснаците изчакват, докато жп линиите се ремонтират и се подменят според техния стандарт, при който рел-сите са по-широки от централноевропейските. Така в жп възлите са струпани големи количества запаси. Основната цел е завземането на Горна Силезия — една от важните индустриални зони на Германия, останала непокътната и пред-пазена от съюзническите бомбардировки. Постигането на тази цел налага на-стъпление на малко повече от 150 км от плацдарма при Баранов на брега на Висла в Южна Полша. Но Сталин и началникът на Генералния щаб Василевски имат по-големи и по-амбициозни цели в разширения план, който са подготви-ли. Те гледат към Одер и от там към Берлин, който са намира на близо 500 км от позициите им близо до Варшава с намерението да разширят мащабите на офанзивата, за да се възползват от по-широкото пространство за маневриране. Възможността за маневриране е дори по-важна от численото им превъзход-ство, което е в съотношение 5 : 1 в тяхна полза. Непрекъснато увеличаващите се доставки на американски камиони сега им позволяват да моторизират много по-голяма част от пехотните си бригади, а с помощта на увеличеното произ-водство на танкове да имат по-голям брой танкови и мобилни корпуси, с които да разширят бъдещ пробив в германската отбрана. Освен това увеличената численост на танковете „Йосиф Сталин“ засилва и ударната мощ на войските му. На тези чудовища сега е качено 122-милиметрово оръдие, което превъзхожда 88-милиметровото оръдие на германските „Тигри“. Освен това те имат по-дебела броня от тях, макар и не толкова, колкото „Цар Тигър“.

Преди началото на новата кампания „фронтовете“ са реорганизирани, като тримата най-видни руски военачалници са поставени да командват главнитенаправления на настъплението. Конев остава да командва 1-ви украински фронт в Южна Полша, а Жуков поема от Рокосовски командването на 1-ви белоруски фронт, който е преместен да командва 2-ри белоруски фронт при Нарев северно от Варшава.

Войските на Конев започват руското настъпление в 10,00 часа на 12 януари 1945 г. от плацдарма при Баранов, който има 50 км широчина и още толкова дълбочина. Там са разположени 10 армии (включително 2 танкови), които се състоят от 70 дивизии, подкрепяни от 2 въздушни армии. В началото скоростта на проникване е възпрепятствана от мъглата, спуснала се над бойното поле, която държи авиацията на земята. Тя прикрива обаче настъпващите войски, а добрата артилерийска подготовка разрежда отбраната така, че на третия ден атакуващите руснаци си пробиват път към Пинчов — на 30 км от стартовата позиция, и прекосяват Нида, разгръщайки се на широк фронт. След това започва етапът на разширяване на пробива. Втурвайки се през него, танковите корпуси се разгръщат в полската равнина като отприщен поток. За известно време разширяването на пробива е по-важно от дълбочината му. На 15 януари Келце е превзет от една колона, която, заобикаляйки хълмовете на Лиса Гора, се придвижва на северозапад, застрашавайки тила на германските войски, изправени срещу фронта на Жуков.

На 14 януари той започва настъпление от плацдарми около Магнушев и Пулав. Дясното му крило напредва на север към тила на Варшава, докато на 16 януари лявото превзема Радом. В този ден предните части на Конев преминават река Пилица, само на 50 км от границата със Силезия.

Междувременно на 14 януари силите на Рокосовски също атакуват от два плацдарма при Нарев и пробиват германската отбрана, защитаваща южните подстъпи към Източна Прусия. Пробивът е широк 300 км и на запад се насочват близо 200 дивизии (включително резервните).

На 17 януари войските на Жуков превземат Варшава, извършвайки обходни маневри от двете страни, а танковите му колони проникват на запад почти до Лодз. Войските на Конев превземат град Ченстохова близо до границата със Силезия и още по на юг минават във фланг на Краков.

На 19 януари дясното крило на Конев достига границата със Силезия, а лявото с атака от всички страни превзема Краков. Войските на Жуков завземат Лодз, а на Рокосовски достигат южната врата към Източна Прусия близо до Млава. Частите на Черняховски и Петров напредват по двата най-крайни фланга. Така в края на първата седмица са изминати 160 км в дълбочина и фронтът се разширява до 650 км.

В закъснял опит да защитят подстъпите към Силезия от фронта в Словакия на север бързо са прехвърлени 7 германски дивизии. Командващият силите в този район Хайнрици още преди началото на офанзивата предлага да задели част от силите си, за да осигури резерви за отбранителната линия набрега на Висла, но подобно преразпределение е в противоречие с принципа на Хитлер, че „всеки трябва да се бие там, където е поставен“, както и с навика му да води войната на части. След като фронтът в Словакия остава почти напълно оголен, той продължава да се държи още няколко седмици, което показва, че първоначално там са били оставени повече сили, отколкото е било необходимо. Сега 7-те допълнителни дивизии откъм северната страна на Карпатите обаче се равняват на по-малко от 2 отпреди началото на руската офанзива, защото пробивът е твърде широк, за да бъде запълнен от тях.

По-голямата част от Западна Полша е така открита, че дава на атакуващия естествено преимущество, от което той лесно може да се възползва, ако раз-полага с превъзходство по численост и мобилност на войските си. Германците се възползват от това преимущество през 1939 г. Сега, когато са в отбрана, им липсват както численост, така и мобилност. Като привърженик на ме-ханизираната война Гудериан си дава сметка, че упоритата съпротива ще е напразна и единствената възможност за спиране на настъплението се състои в контраманеври на танковите резерви. Той е принуден обаче да остане на брега на Висла и да гледа как точно преди руската атака част от оскъдните му танкови части са пренасочени към Будапеща. Като хвърля в боя част от оста-налите му бронетанкови сили близо до Келце, той печели време, за да се из-мъкнат обкръжените германски части при завоя на Висла. По-късно през първата седмица на офанзивата в руския обръч попадат 25 000 военноплен-ници — твърде малко за такъв голям пробив. Все по-намаляващите мобилни средства в германската армия ограничават възможностите й за бързо от-стъпление. Това личи от увеличаване на броя на военнопленниците — през втората седмица той почти се утроява и достига 86 000 души. Продължаващите руски атаки показват повишените мобилни възможности на руснаците.

Бързата евакуация на цивилното население от градовете по силезийската граница е признак, че скоростта на руското настъпление е объркала всички сметки на германците и ги е прогонила от междинните позиции, които са се надявали да задържат.

На 20 януари войските на Конев прекосяват силезийската граница и заемат позиции на германска земя. Още по-тревожно е това, че Рокосовски пристига на историческото поле при Таненберг, преминавайки южната граница на Източна Прусия. Този път няма повторение на руския неуспех от 1914 г. и на следващия ден предните му части достигат жп възела Аленщайн, който обслужва главната жп линията на Източна Прусия, а Черняховски, който настъпва от изток, превзема Инстербург. Продължавайки атаката, на 26 януари Рокосовски достига залива при Данциг близо до Елбинг, като изолира всички германски войски в Източна Прусия. Те отстъпват в Кьонигсберг, където са обкръжени.

Четири дни по-рано Конев достига Одер и се разгръща на един фронт от 65 км северно от индустриалната Горна Силезия. В края на втората седмицаот руското настъпление дясното му крило преминава на много места горното течение на река Одер по протежение на 100 км южно от Бреслау, който се намира на 300 км от стартовата позиция на руските войски. Други колони обкръжават силезийската столица от север. Зад тези предни части се придвижват други войски, за да превземат жп възела Глайвиц и да изолират индустриалния район на Горна Силезия. Цялата зона е осеяна от траншеи, бодлива тел, противотанкови ровове и бункери, но войските, които трябва да заемат тази потенциална крепост, липсват. Тези, които са на разположение или тъкмо пристигат, са възпрепятствани от големия поток бежанци. Пътищата са задръстени от разбити превозни средства и изоставено имущество. Възползвайки се от суматохата, руските колони успяват да влязат през задната врата, когато фронтът е препречен. Някои германски летци описват руското настъпление като огромен октопод, разпрострял пипалата си върху силезий-ските градове. Те докладват за безкрайни колони камиони, натоварени със запаси и подкрепления, които се простират далеч на изток.

Още по-поразително по мащаби и смъртоносно опасно в перспектива е бързото настъпление на Жуков в центъра. Изпълнявайки една задължителна маневра, той прехвърля основната част от бронетанковите си сили на десния фланг. Те се спускат по коридора между Висла и Варта и правейки неочакван завой, проникват през веригата от езера източно от Гнезно в най-тясната част на коридора, преди германците да успеят да организират отбраната си. Настъплението на руснаците ги отвежда в тила на прочутата крепост на брега на Висла-Торун, и на 23 януари те превземат Бидгошч (Бромберг). Други танкови колони се приближават към още по-големия комуникационен център Познан. Там те срещат по-силна съпротива. Заобикаляйки крепостта, достигат границите на провинциите Бранденбург и Померания — на 350 км от Варшава и само на 150 от Берлин. През това време лявото крило на Жуков, след като преминава река Варта и превзема Калиш, се изравнява на една линия с дясното крило на Конев.

Третата седмица започва с превземането на Катовице и на други големи индустриални центрове в Горна Силезия от лявото крило на Конев, докато дясното установява нов плацдарм през Одер при Щайнау, на 65 км северозападно от Бреслау. На 30 януари предните часта на Жуков прекосяват границите на провинциите Бранденбург и Померания, а след това преодоляват германската съпротива на брега на Одер, който е замръзнал. На 31 януари е превзет Ландсберг, а танковите колони на Жуков минават покрай него и достигат долното течение на Одер близо до Кюстрин, на 65 км от покрайнините на Берлин. Сега руснаците са само на 600 км от предните позиции на западните съюзници.

Законът за прекалено разтегления фронт сега идва обаче на помощ на германците, като намалява руския натиск при Одер и увеличава съпротивител-ните сили на смесицата от редовни войски и народно опълчение, които са събрани заедно от германското командване, за да защитават отбранителнитепозиции. Упоритата отбрана на Познан помага да бъдат блокирани пътищата, по които руснаците могат да докарат запаси и подкрепления за предните части. Топенето на снега през първата седмица на февруари също се оказва пречка, тъй като превръща пътищата в тресавища, а топенето на ледовете по Одер го превръща в сериозна преграда. Въпреки че до края на първата седмица на февруари войските на Жуков приближават реката в широк фронт и успяват да установят контрол на мостовете близо до Кюстрин и Франкфурт на Одер, те не разполагат с достатъчно сили, за да разширят този успех, а след това напредват съвсем малко.

Сега Конев се опитва да окаже натиск по фланга и да мине по обиколен път към Берлин. Разширявайки плацдармите си при Бреслау, на 9 февруари войските му се втурват на запад, след което се насочват на северозапад, като настъпват на широк фронт по левия бряг на Одер. На 13 февруари те стигат Зомерфелд, на 130 км от Берлин (този ден най-после пада Будапеща, където са взети в плен общо 110 000 души). Два дни по-късно, след като изминават още 30 км, войските на Конев стигат Ниса близо до мястото, където се слива с Одер, и така се изравняват на една линия с предните части на Жуков.

Германската отбрана извлича полза и от това, че е принудена да отстъпи на по-права и по-къса отбранителна линия, образувана от долното течение на Одер и Ниса. Сега там нейният фронт е само малка част от предишния — по-малко от 300 км — от Балтика до планинската граница на Бохемия. Това голямо съкращаване на пространството, което трябва да се отбранява, значително компенсира загубата на ударна мощ и позволява на германската защита за първи път, откакто равновесието на силите вече не е в полза на германците, да събере достатъчно войски, за да покрие отбраняваното пространство. Зад руската предна линия Бреслау продължава да се държи и да бъде пречка в тила за настъплението на Конев също както Познан, който пада едва на 23 февруари, преди това спира настъплението на Жуков.

Напредването на Конев е спряно на брега на река Ниса, докато настъплението на Жуков все още е белокирано в долното течение на Одер. До края на третата седмица на февруари фронтът на Изток се стабилизира с помощта на германските подкрепления, докарани от Запад и от вътрешността на страната. Руснаците са задържани на тези позиции, докато въпросът се решава от разгрома на германците по поречието на Рейн. Той се дължи на кризата, предизвикана от руската заплаха, която кара германците да вземат съдбоносното решение да пожертват защитата на Рейн заради защитата на Одер, за да бъдат спрени руснаците.

Насочването на основната част от събраните подкрепления в източна посока, с които да бъдат попълнени оределите германски редици, се оказва по-важно от действителния брой на отклонените дивизии от Запад на Изток. Така настъплението на британците и американците е улеснено и те стигат до Рейн и го преминават.

Трийсет и седма главаРазгромът на Хитлер в Италия

Положението на германците в Италия през зимата на 1944–1945 г. изглежда на картата подобно на положението от предишната година и е почти толкова внушително, въпреки че са изтласкани на 300 км на север. Но в полза на съюзниците действат много благоприятни фактори. До края на 1944 г. те успяват да пробият Готическата отбранителна линия. Сега пред тях няма такава естествено силна и добре укрепена позиция и те са в много по-добро „стартово“ положение за пролетната офанзива през 1945 г. Освен това има и други важни фактори, които правят съюзническите армии много по-силни.

През март в навечерието на пролетната офанзива те разполагат със 17 дивизии, които включват и 6 италиански бойни групи. Германците имат 23 дивизии и 4 т.нар. италиански дивизии, които Мусолини успява да сформира в Северна Италия, след като е освободен от германците (тези дивизии са малко по-големи от бойни групи). Всякакво подобно сравнение на дивизиите обаче поначало създава погрешна картина за съотношението на силите. Съюзническата бойна мощ включва 6 независими танкови бригади и 4 независими пехотни бригади, които се равняват на още 3–4 дивизии.

По-близо до реалността е числеността на войските. 5-а и 8-а армия имат общо 536 000 души плюс 70 000 италианци. Общата численост на германските сили е 491 000 души и 108 000 италианци, но 45 000 германци са от полицията или от персонала на противовъздушната отбрана. Числеността на бойните части и оръжията е още по-добър метод за сравнение. Когато 8-а армия започва офанзивата през април например, тя има приблизително преимущество в съотношение 2 : 1 по брой на активно сражаващите се бойци 57 000 срещу 29 000), превъзходство в съотношение 2 : 1 в артилерия (1220 единици срещу 665) и съотношение 3 : 1 в нейна полза по брой на бронираните средства (1320 срещу 400).

В допълнение съюзниците са подпомагани от 60 000 партизани, които пре-дизвикват големи безредици зад предната линия на германците и ги принуж-дават да отделят сили от фронта, за да ограничават действията им.

Още по-важно е, че сега съюзниците имат абсолютно превъзходство във въздуха. Стратегическата им бомбардировъчна кампания оказва такъв пара-лизиращ ефект, че германските дивизии могат да бъдат прехвърлени от Италия по други фронтове с големи трудности дори ако Хитлер нареди това. Тук трябва да се прибави и недостигът на гориво за механизираните и моторизи-раните формации, който става толкова остър, че те вече не могат нито да се придвижват бързо, за да запушват пробиви както преди, нито да изпълняват маневри за отстъпление със забавящо противника действие. Хитлер продължа-ва обаче да не разрешава каквото и да било стратегическо отстъпление дори и когато има такава възможност.

Тримесечната пауза след приключването на есенната офанзива на съюзниците предизвиква голяма промяна в бойния дух и самочувствието на войските им. Те получават изобилие от нови оръжия — амфибийни танкове, бро-нетранспортьори „Кенгуру“, гъсенични десантни средства „Фантейлс“ и снаб-дени с по-тежки оръдия танкове „Шърман“ и „Чърчил“, танкове с огнехвъргач-ки и танкове булдозери. Освен това има голямо количество нова понтонна техника и муниции.

Фелдмаршал Кеселринг се връща през януари след боледуване, но през март е извикан на Западния фронт, тъй като е назначен там да смени като главнокомандващ фелдмаршал Фон Рундщет. Фитингхоф окончателно го за-меня като командващ групата армии „С“ в Италия. Командването на 10-а германска армия се поема от Хер. Тя заема източната част на фронта с 1-ви парашутен корпус (5 дивизии) и 76-и танков корпус (4 дивизии). Зенгер, който командва 14-а армия, сега заема западната част, която е по-широка, тъй като включва сектора на Болоня, с 51-ви планински корпус (4 дивизии), който държи позициите към Генуа и Средиземно море, а 14-и танков корпус (3 дивизии) отговаря за отбраната на Болоня. Армейската групировка разполага само с резерв от 3 дивизии, тъй като 2 са разположени в тила на адриатическия фланг и 2 — близо до Генуа да пазят срещу десантни действия зад линията на фронта. Засега 3 дивизии от резерва на армейската групировка също са предвидени да бъдат използвани при подобни обстоятелства.

От страна на съюзниците дясното крило на армейската групировка на Марк Кларк (наричана 15-а) е изправена пред германската 10-а армия и се състои от 8-а армия, командвана от Макрири, и включва 5-и британски корпус (4 диви-зии), полския корпус (2 дивизии) и 10-и британски корпус, който сега по-скоро е останал само с 2 италиански бойни групи, една еврейска бригада, скаутите „Ловат“ и 13-и британски корпус, който всъщност се състои само от 10-а ин-дийска дивизия. В резерва на армията е оставена 6-а бронетанкова дивизия. На Запад е 3-та армия, командвана от Тръскот, която се състои от 2-ри американ-ски корпус (4 дивизии) и 4-ти корпус (3 дивизии) с още 2 дивизии в резерв. Това са 2 бронетанкови дивизии — 1-ва американска и 6-а южноафриканска.

Целта и основният проблем на съюзническите стратези е да бъдат разгромени и унищожени германските войски, преди да успеят да се измъкнат през река По. Това могат да постигнат най-добре бронетанковите части в широкия 50 км равнинен район между долното течение на Рено и на По. (В първата половина на януари, когато времето е необичайно сухо, 8-а армия заема позиция до река Сенио, която се влива в долното течение на Рено близо до Адриатика.) Надеждата е, че 8-а армия, след като превземе района между Бастия и Арджента, непосредствено на запад от езерото Комакио, ще може да отвори път към равнината. 5-а армия трябва да атакува няколко дни по-късно, насочвайки се на север близо до Болоня. Тези едновременни вклинявания трябва да отрежат пътя на германците за отстъпление и да ги хванат в капан. Съюзническата офанзива трябва да започне на 9 април.

Планът на 8-а армия е сложен, но добре съставен. Симулативни десантни приготовления на север от По трябва да приковат вниманието на Фитингхоф и да държат повечето от резервите му в тази посока. За да подсилят това впечатление, в началото на април командоси и 24-та гвардейска бригада завземат пясъчната ивица, отделяща езерото Комакио от морето, и няколко дни по-късно специализираната корабна служба окупира малките острови в това обширно, врязало се в сушата водно пространство.

Главният удар трябва да бъде нанесен през река Сенио с надеждата да завари германците неподготвени, след което част от войските да завият срещу фланга на коридора Бастия-Арджента (наричан празнината Арджента) непосредствено на запад от езерото Комакио, като през това време друга част се придвижи на северозапад към тила на Болоня, за да откъсне града от север. Поляците трябва да настъпят по шосе № 9, Виа Емилия, директно към Болоня. На дясното крило 56-а дивизия (на 5-и корпус) получава задачата да щурмува празнината Арджента, съчетавайки директната атака с маневра по фланговете с използването на гъсеничните десантни средства „Фантейлс“ през езерото Комакио.

Лявото крило на 8-а армия, състоящо се от много оределия 10-и и 13-и корпус, трябва да започне да напредва на север покрай Монте Баталя, докато застане между напредващите едни към други поляци и американци, и тогава 13-и корпус да се присъедини към 6-а бронетанкова дивизия в доразвиване на настъплението.

След като предварителните операции в пясъчната ивица и езерото Комакио приковат вниманието на Фитингхоф в крайбрежния сектор, на 9 април след-обед трябва да започне масирана бомбардировка, в която да вземат участие 800 тежки бомбардировача, 1000 средни бомбардировача или изтребителя бом-бардировача, а 1500 оръдия да съсредоточат последователно огъня си на пет места, по 42 минути на всяко с 10-минутни интервали, заради което са наречени бомбардировки, създаващи „фалшива тревога“. След това на здрачаване трябва да настъпи пехотата, а тактическата авиация да прикове германците към позициите им. Защитниците са зашеметени от тази градушка от бомби и сна-ряди, а използващите огнехвъргачки танкове, които придружават пехотата, предизвикват ужас. До 12 април 5-и корпус на генерал Кейтли преминава река Сантерно и продължава настъплението. Въпреки че съпротивата става по-сил-на, тъй като германците се съвземат от първоначалния шок, мостът при Бастия е завзет на 14 април, преди да бъде завършена подготовката за взривяването му. (Действията на гъсеничните амфибийни средства „Фантейлс“ по езерото Комакио, където водата е плитка и дъното — меко, не оправдават очакванията, обаче се оказват по-ефикасни около наводнения район при пролома Арджен-та.) Въпреки това британците успяват да извършат пробив там едва на 18 ап-рил. Поляците срещат дори по-силна съпротива от германската 1-ва парашутна дивизия, преди да победят сражаващите й се яростно бойци.

Началото на атаката на американската 5-а армия е забавено до 14 април поради лошото време, което е особено неблагоприятно за поддържащата я авиация. Тя трябва да преодолее също няколко планински хребета, за да стигне до равнините и Болоня. На 15 април напредването й е подпомогнато от хвърлени-те 2300 т бомби — рекорд в кампанията. Германците от 14-а армия оказват оба-че силна съпротива в продължение на още два дни и едва на 17 април 10-а планинска дивизия на 4-ти американски корпус успява да пробие отбраната им и да се отправи бързо към жизненоважното паралелно шосе № 9. След два дни целият фронт започва да се сгромолясва и американците стигат покрайнините на Болоня, докато техните разширяващи пробива части напредват към река По.

Повечето от силите на Фитингхоф са съсредоточени на предната линия на фронта и той разполага с много малко резерви и с още по-малко гориво, за да спре пробива на съюзниците. Вече не е възможно да стабилизира фронта и да отдръпне временно силите си по-назад. Единствената надежда да ги спаси е дългото отстъпление. Хитлер отхвърля обаче предложенията на генерал Хер за по-гъвкава отбрана чрез тактически отстъпления от една река до следващата, които биха могли постепенно да разстроят настъплението на британската 8-а армия. На 14 април, малко преди започването на американската офанзива, Фитингхоф иска разрешение да се оттегли до брега на река По, преди да е станало твърде късно. Молбата му е отхвърлена, но на 20 април той сам поема отговорността и заповядва изтегляне.

Тогава обаче е твърде късно вече. С две настъпателни маневри трите броне-танкови дивизии на съюзниците отрязват пътя за отстъпление и обкръжават повечето сили на противника. Въпреки че много германци успяват да се из-мъкнат с плуване през широката река, те не са в състояние да установят нова отбранителна линия. На 27 април британците преминават Адидже и пробиват отбранителната линия на Фитингхоф, която защитава Венеция и Падуа.

Американците, които напредват още по-бързо, превземат Верона един ден по-рано. Предишния ден, 25 април, избухва общо въстание, вдигнато от партизаните, и германците са атакувани от тях навсякъде. До 28 април — деня, в който Мусолини и любовницатга му Кларета Петачи са заловени и разстреляни от един партизански отряд близо до езерото Комо, всички проходи през Алпите са блокирани. Германските войски се предават навсякъде и след 25 април при преследването им съюзническите сили срещат съвсем слаба съпротива. На 29 април новозеландците стигат до Венеция, а на 2 май са в Триест, където главната грижа са не германците, а югославяните.

Всъщност тайни преговори за капитулация започват още в началото на февруари но инициатива на генерал Карл Волф — шеф на СС в Италия. От страна на съюзниците в тях участва шефът на американското бюро ОСС в Швейцария (Бюрото на стратегическите служби, т.е. американското разузнаване) Алън Дълес. Първоначално те се водят чрез италиански и швейцарски парламентьори, а после — директно. Мотивите на Волф са продиктувани както от съображението да не се нанасят повече безсмислени щети на Италия, така и от желанието да бъдат отхвърлени комунистите чрез съюз със западните сили. Тези мотиви се споделят от много германци. Волф е важен не само като отговарящ за политиката на СС, но и поради факта, че контролира районите зад фронтовата линия и би могъл да осуети идеята на Хитлер за създаване на редут в Алпите, от който да бъде даден последен отпор.

От германска страна преговорите са усложнени и забавени с назначаването на Фитингхоф, който поема командването от Кеселринг, от страната на съюзниците — заради искането на руснаците да участват в тях, а и от двете страни — поради взаимните подозрения и предпазливост, характерни за този вид пазарлъци. Действията на Карл Волф са прекратени в началото на април от Химлер. Така, въпреки че на 8 април Фитингхоф обмисля възможностга за капитулация, това не става навреме, за да бъде избегната пролетната офанзива на съюзниците.

На едно съвещание на 23 април Фитингхоф и Волф решават обаче да не се съобразят със заповедите на Берлин съпротивата да продължи, а да преговарят за капитулация. На 25 април Волф заповядва на частите на СС да не оказват съпротива на опитите на партизаните да вземат властта, а маршал Грациани също изразява желанието на италианските фашистки сили да се предадат. На 29 април в 14,00 часа германските представители подписват документ за безусловна капитулация от 2 май в 12,00 часа (14,00 италианско време). Въпре-ки намесата на Кеселринг в последната минута тя влиза в сила на определената дата — шест дни преди германската капитулация на Запад. Независимо че военните успехи гарантират пълна победа на съюзниците, това улеснява по-бързото приключване на войната и предотвратява даването на нови жертви и нанасянето на допълнителни разрушения.

Трийсет и осма главаРазгромът на Германия

За да задържи позициите срещу руснаците по отбранителната линия по река Одер, Хитлер все повече оголва Западния фронт и пренасочва основната част от оставащите му сили и ресурси. Той е убеден, че западните съюзници не са в състояние да възобновят офанзивата след, както той предполага, съкруши-телния удар, нанесен им от контраофанзивата в Ардените и от обстрела на базата в Антверпън с летящи бомби („Фау“) и ракети. Така повечето от про-изведените от германските фабрики оръжия и муниции са изпратени на Изток. В това време съюзниците обаче струпват значителни сили за настъпление в долината на Рейн. В тази масирана атака главната роля е поверена на Монтгомъри, тъй като американската 9-а армия е придадена под негово ко-мандване в допълнение на двете му армии — 1-ва канадска и 2-ра британска. Това решение среща силното неодобрение на повечето американски генерали, според които Айзенхауер отстъпва пред исканията на Монтгомъри и на британците за сметка на собствените им перспективи.

Възмущението ги подтиква към още по-енергични усилия в техните сектори, с които да покажат на какво са способни, и с течение на времето тези усилия постигат забележителни резултати, тъй като участващите в тях войски, въпреки че са по-малки от струпаните от Монтгомъри, все пак са по-големи от силите на германците, изправени срещу тях.

На 7 март танковете на 3-та американска армия на Патън правят пробив в слабата германска отбрана при Айфел (най-крайната германска точка в Ар-дените) и стигат Рейн близо до Кобленц, след като за три дни изминават 100 км. За кратко спират, тъй като мостовете на Рейн са взривени. Малко по на север една малка танкова колона на съседната 1-ва американска армия намира пролука и се втурва през нея с такава бързина, че мостът при Ремаген, близо до Бон, е достигнат и умело овладян, преди да бъде вдигнат във въздуха. Скоро към това място бързо са изпратени резерви и жизненоважният плацдарм е овладян.

Когато тази новина стига до командващия армейската групировка Брадли, той бързо оценява откриващата се възможност за разбиване на противниковата отбрана по Рейн и възбуден възкликва по телефона: „Това може да спука отбраната му (на Хитлер) като сварен кренвирш!“ Офицерът от щаба на Айзенхауер, който в момента е на посещение в щаба на Брадли, обаче веднага възразява: „Няма да напускате Ремаген, това просто не е в съответствие с плана“. На следващия ден Брадли получава категорична заповед да не изпраща никакви големи сили към този плацдарм.

Тази възпираща заповед предизвиква още по-голямо негодувание, тъй като американската 9-а армия, след като четири дни по-рано достига Рейн близо до Дюселдорф, е спряна от Монтгомъри да пресече веднага реката, както иска и настоява нейният командир Симпсън. Нетърпението от ограниченията, налагани от плана, се увеличава с всеки изминат ден, тъй като голямата атака на Монтгомъри е насрочена да започне едва на 24 март, три седмици по-късно.

Затова Патън с горещото одобрение на Брадли завива на юг, за да изтласка германските сили западно от Рейн, като същевременно търси подходящо място за по-ранно преминаване на реката. До 21 март той прочиства западния бряг от противниковите части по протежение на 110 км между Кобленц и Манхайм, отрязвайки пътя на германските войски в този сектор, преди да могат да се отдръпнат към Рейн. Следващата нощ частите на Патън преминават реката при Опенхайм, между Майнц и Манхайм, без да срещнат почти никаква съпротива.

Когато новината за този изненадващ удар стига до Хитлер, той призовава да се вземат незабавни контрамерки, но му казват, че вече не са останали резерви и максималното, което може да се направи, за да се запуши пробивът, е да се изпратят там само 5 току-що излезли от ремонт танка от депото, което се намира на 150 км. „В килера вече не е останало нищо“ и американското настъпление отвъд Рейн се превръща по-скоро в шествие.

През това време Монтгомъри приключва сложните си приготовления за голямото настъпление по Рейн близо до Везел, на 250 км по-нататък. Тук той съсредоточава 25 дивизии, след като в полеви складове по западния бряг на Рейн са струпани 250 000 т муниции и други доставки. Отсечката от 50 км по брега на реката, където е планирано да се извърши атаката, се защитава само от 5 слаби и изтощени германски дивизии.

Настъплението започва на 23 март през нощта след страхотна бомбардировка, в която участват 3000 оръдия и следващи една след друга вълни от бомбардировачи. Водещата пехотна част, подкрепяна от амфибийни танкове, преминава реката и установява плацдарми на източния бряг, като среща съвсем слаба съпротива. След разсъмване 2 въздушнодесантни дивизии са спуснати с парашути пред останалите настъпващи части, за да помогнат за разчистването на пътя им, а зад тях бързо започва строеж на мостове запреминаването на идващите като подкрепления дивизии, танкове и други транспортни средства. За слабата съпротива може да се съди по това, че в 9-а американска армия, която дава половината от атакуващата пехота, има само 40 убити. Британските загуби също са много малки. Британците срещат силна съпротива само в един участък при намиращото се на брега на реката село Реес, където един батальон германски парашутисти се държи в продължение на три дни.

До 28 март плацдармът е разширен до 30 км в дълбочина и 50 км в широчина. Монтгомъри продължава обаче да се опасява от възможностите на германската армия да се съпротивява и не разрешава общо настъпление на изток, докато в плацдарма не са струпани 20 дивизии и 1500 танка.

Когато настъплението започва, най-сериозните препятствия пред него са купищата развалини, причинени от непрекъснатите бомбардировки на съюзническите ВВС, които блокират пътищата много по-ефикасно, отколкото противникът е в състояние да го направи. Сега най-голямото желание на гер-манците — както на войниците, така и на цивилното население — е английските и американските армии да напреднат бързо на изток, за да стигнат Берлин и да окупират колкото може по-голяма част от страната, преди руснаците да преодолеят съпротивата по отбранителната линия по поречието на Одер. Склонни да помагат на Хитлер да им попречи с цената на самоунищожението има съвсем малко хора.

В навечерието на преминаването на Рейн от съюзническите войски Хитлер издава заповед, в която обявява, че „битката трябва да се води, без да се съобразяваме със собственото си население“. Регионалните му представители са инструктирани да унищожават „всички заводи и всички главни електро-централи“ заедно с „всички храни и дрехи в магазините“, за да превърнат пътя на съюзниците в „пустиня“.

Министърът на военното производство Алберт Шпеер веднага протестира срещу тази драстична мярка. На протестите му Хитлер отговаря: „Ако войната бъде загубена, германската нация също ще загине. Затова няма нужда да се съобразяваме какво е нужно на хората, за да продължат съществуването си“. Ужасен от подобно безсърдечие, Шпеер е разколебан в лоялността си към Хитлер. Зад гърба му той отива при ръководителите на армията и промишлеността и без много трудности ги убеждава да не изпълняват на-режданията на фюрера.

С наближаването на края илюзиите на Хитлер се засилват и почти до пос-ледния момент той разчита на някакво чудо за спасение. Обича да чете или да му четат онази глава от „Историята на Фридрих Велики“ на Карлайл, в която се разказва как Фридрих е спасен в най-тежкия час, когато армиите му са на ръба на разгрома. Тогава смъртта на императрицата на Русия води до разбиване на противниковия съюз. Хитлер изучава също хороскопи, които предричат, че катастрофата през април ще бъде преодоляна от внезапна промяна на съдбата, която ще донесе задоволителен мир през август.

На 12 април в полунощ пристига новината, че президентът Рузвелт е починал внезапно. Гьобелс се обажда на Хитлер по телефона и казва: „Мой фюрер, поздравявам ви. Съдбата повали вашия най-голям враг. Бог не ни изостави“. Изглежда, че това е „чудото“, което Хитлер е очаквал — повторение на смъртта на руската императрица в критичния момент на Седемгодишната война през XVIII в. Хитлер е убеден, че наричаният от Чърчил „Велик съюз“ между източните и западните сили сега ще бъде разрушен поради сблъсък на противоречивите им интереси.

Но надеждата му не се осъществява и две седмици по-късно той е принуден да сложи край на живота си, както е бил готов да стори и Фридрих Велики точно в момента, когато „чудото“ е запазило живота и бъдещето му.

В началото на март Жуков разширява плацдарма при Одер, но не успява да извърши пробив. В най-отдалечените флангове руското настъпление продължава и в средата на април руснаците влизат във Виена. Междувременно германският фронт на Запад се сгромолясва и съюзническите армии там напредват на изток от Рейн, като срещат много слаба съпротива. На 11 април те стигат Елба на 100 км от Берлин и там спират. На 16 април Жуков възобновява офанзивата във взаимодействие с Конев, който форсира Ниса.

Този път руснаците излизат от плацдармите и след една седмица влизат в предградията на Берлин, където Хитлер е решил да даде последно сражение. На 25 април градът е напълно изолиран от обкръжилите го армии на Жуков и Конев и на 27 април войниците на Конев стискат ръцете на американците при Елба. В самия Берлин обаче германците се бият отчаяно за всяка улица и градът не е напълно превзет дори с приключването на войната след самоубийството на Хитлер и безусловната капитулация на Германия.

Войната в Европа е прекратена официално на 8 май 1945 г. в полунощ, но това е само официалното признание за нейния край, който реално настъпва постепенно през седмицата преди това. На 2 май са прекратени всички сражения на южния фронт в Италия, където документът за капитулация е подписан три дни по-рано. На 4 май подобна капитулация е подписана в щаба на Монтгомъри в Люнеберг от представители на германските въоръжени сили в Северозападна Европа. На 7 май е подписан още един документ за капитулация на всички германски войски в щаба на Айзенхауер в Реймс, където е организирана по-голяма заключителна церемония в присъствието на руски, американски, британски и френски представители.

Тези официални церемонии по капитулацията са последица от смъртта на Хитлер. На 30 април, деня на неговия брак с преданата му Ева Браун, той се самоубива заедно с нея в развалините на берлинското канцлерство, когато есъобщено, че настъпващите руски войски са съвсем близо. Телата им са изгорени набързо в градината съгласно неговите инструкции.

Първите три официални акта на капитулацията на германските въоръжени сили са най-важни, тъй като примирието на италианския фронт е подписано още докато Хитлер е жив и без неговото съгласие. То е последната фаза от задкулисните стъпки за капитулация, започнали на този фронт близо два месеца преди това, в началото на март. Противниковите лидери в Германия са твърде близо до доминиращото присъствие на Хитлер, за да се осмелят на подобна стъпка, въпреки че от дълго време говорят помежду си, че тя е крайно наложителна.

Много от тях загубват надежда след десанта на съюзниците в Нормандия предишното лято. А почти всички губят надежда и желание за съпротива през февруари 1945 г., след отблъскването на контраофанзивата в Ардените и рус-кото навлизане в Източна Германия. Продължават да се сражават главно от страх — страх да нарушат войнишката клетва за вярност на Хитлер, страх от гнева му и страх от това, че могат да бъдат обесени, ако не му се подчиняват. Този страх е подсилен и от друг — страха от наказанието, с което съюзниците ги заплашват след победата съгласно „безусловната капитулация“.

В следващите месеци войната е продължена почти изцяло благодарение на непоколебимата решимост на Хитлер. Тя би могла да завърши по-бързо, ако западните съюзници не бяха така непоколебими в настояването си за „без-условна капитулация“ и си даваха по-добра сметка за ефекта й върху герман-ците. Едно по-снизходително отношение и някакви що-годе разумни уверения относно бъдещото отношение към германците по всяка вероятност биха предизвикали неудържим поток от капитулации, начело на които щяха да бъдат по-висшите военни ръководители. Така фронтът би се сгромолясал по-бързо, а с него и нацисткият режим, тъй като Хитлер би загубил всички възможности да продължи борбата.

Трийсет и девета главаПадането на Япония

Два фактора, които оказват влияние с нарастваща сила за поражението на Япония по характера и по резултата си, са форми на война на изтощение, на задушаващ страната натиск. Първият от тях има решаващ ефект.

Японската империя в основата си е морска и е зависима от външните доставки повече дори от Британската империя. Военният й потенциал зависи от големия внос по море на петрол, желязна руда, боксит, каменни въглища, никел, манган, алуминий, калай, кобалт, олово, фосфати, графит и поташ, памук, сол и каучук. Освен това за снабдяването с храни тя трябва да внася по-голямата част от нужната й захар и соеви семена, както и 20 % от пшеницата и 17 % от ориза.

Въпреки това Япония влиза във войната с търговски флот, който едва достига 6 000 000 т — значително по-малко от една трета от търговския флот на Великобритания в начатого на 1939 г. (приблизително 9500 кораба, надхвърлящи 21 000 000 т). Освен това независимо от уроците, извлечени от бойните действия по море през 1939–1941 г., Япония гради експанзионистични планове, като прави много малко за защитата на корабоплаването си. Не създава нито конвойна система, нито ескортиращи самолетоносачи. Тя полага сериозни усилия да компенсира тези пропуски едва когато корабите й значително намаляват.

Резултатът от това е, че японското корабоплаване става лесна мишена за американските подводници. В началния период на войната в Тихия океан дефектите на американските торпеда намаляват този ефект, но след като тези недостатъци са отстранени, атаките на подводниците се превръщат в касапници. Докато японските подводници съсредоточават нападенията си срещу военни кораби, а по-късно се налага да бъдат използвани за снабдяване на гарнизоните по изолираните острови, американските подводници в значителна степен са насочени срещу търговските кораби. През 1943 г. те потопяват 296 кораба с общ тонаж 1 335 000, а през 1944 г. действията им имат още по-съкрушителен ефект. Само през октомври потопяват кораби с общ тонаж 321 000. Ефектът от това е оше но-голям, като се има предвид, че действията им са насочени преди всичко срещу японските танкери. В резултат главният японски военноморски флот е държан в Сингапур, за да бъде по-близо до районите, в които се добива петрол, а в Япония поради недостиг на гориво в обучението на пилотите на самолети се налагат ограничения на тренировъчните полети.

Американските подводници нанасят тежки загуби и на японските военноморски сили, които се равняват на близо една трета от всички японски кораби, които са потопени. В битката за Филипинско море те потапят 2 японски флотски самолетоносача — „Тайхо“ и „Шокаку“, а в по-късните месеци на 1944 г. потапят или повреждат сериозно още 3 самолетоносача, както и близо 40 разрушителя.

Когато американските подводници започват да действат от базата Субик Бей в Лусон, повечето японски търговски кораби вече са унищожени и добрите цели са толкова рядко, че част от подводниците се използват да прибират екипажите на бомбардировачите, които са били принудени да кацнат в морето, връщайки се от въздушни бомбардировки над Япония.

Накратко казано, приносът на американските подводници е огромен, и то не само затова, че пречат на японците да изпращат подкрепления и доставки на изолираните си в морето гарнизони. Най-големият ефект от тях е потапянето на 60 % от общия тонаж на потопените по време на войната японски кораби, който достига 8 000 000 т. Това е най-важният фактор за окончателния разгром на Япония. Той е решаващ, тъй като се отразява на нейната икономическа слабост и зависимостта й от снабдяването отвън.

Окинава — вътрешната врата към Япония

Последните приготовления за морски десант на Окинава, наречен операция „Айсберг“, са в ход още преди да приключи превземането на Иводзима. За начален ден на десанта е определен 1 април, само шест месеца след десантите на Иводзима. Това е голям остров, най-големият от групата Рюкю, дълъг 100 км и широк средно около 20 км — достатъчно голям, за да бъде военна и: военноморска база за нахлуване в Япония. Той се намира точно по средата на пътя между Формоза и Япония, отдалечен на 550 км от тях и на 580 км от крайбрежието на Китай. Поради това дебаркирането на войски на Окинава застрашава и трите обекта, а създаването на база на ВВС там би помогнало да се контролират пътищата и към трите.

Островът е скалист и покрит с гори, с изключение на някои части на юг, където се намират летищата, а дори и там варовитите хребети са лесни за прокопаване. Така той предлага естествени условия за защита. Те са подсилени в значителна степен от струпания там гарнизон — командваната от генерал Ушиджима 32-ра армия, която наброява около 77 000 бойци и 20 000 душиобслужващ персонал, или общо близо 100 000 души — плюс голямо количество лека и тежка артилерия, добре прикрита в укрепени пещери. Японското Върховно командване е решено да защитава Окинава с всички налични сили Тук, както и на Иводзима, е възприета тактиката да се оказва упорита зашита от вътрешността на острова и да не се хабят сили в сражения по бреговете, където американските военни кораби могат да засипят със снаряди японските защитници. За контраофанзивни действия японският Имперски щаб е събрал на летищата в Япония и Формоза над 2000 самолета и планира да използва повече летци камикадзе от когато и да било.

Американското Върховно командване си дава сметка, че Окинава ще бъде много костелив орех, изискващ голямо числено превъзходство, което е свързано с решаването на огромни логистични проблеми. Американците планират при първоначалните десанти там да дебаркира наскоро формираната 10-а армия, командвана от генерал-лейтенант Саймън Б. Бъкнар, включваща 5 дивизии с обща численост 116 000 души, плюс още 2 дивизии, които да ги последват, и още една в резерв. Общата ударна сила (3 дивизии морски пехотинци и 4 армейски дивизии) възлиза на около 170 000 бойци и 115 000 души помощен персонал. Освен да сломят съпротивата на силния японски гарнизон, те ще трябва да контролират и близо половинмилионното население на острова.

В желанието си да намали заплахата от контраатаки от въздуха групата бързоходни самолетоносачи на адмирал Мичър извършва поредица от нападения срещу Япония (от 18 до 21 март) — една седмица преди десанта, сваля 160 самолета и разрушава много на земята. Но това става с цената на тежки повреди от атаките на камикадзе на 3 от нейните самолетоносачи — „Уосп“, „Йорктаун“ и „Франклин“. Следващата седмица излитащи от Гуам бомбардировачи В-29 „Сюпърфортрис“ са отклонени от масираните бомбардировки над японските градове, за да атакуват летищата в Кюшу — главния южен остров на Япония.

Друга важна предварителна стъпка е да се окупира групата острови Керама, на 25 км западно от Окинава, и да бъдат използвани за военноморска база и пристанище, за което настоява адмирал Кели Търнър. На 27 март една американска дивизия окупира островите, срещайки слаба съпротива, а на следващия ден там пристигат танкери, които хвърлят котва. Британският Тихоокеански военноморски флот (2 линейни кораба, 4 самолетоносача, 6 крайцера и 15 разрушителя) под командването на адмирал сър Брус Фрейзър, който пристига в района в средата на март, поема защитата на района югозападно от Окинава.

Главните десанти са извършени на 1 април — неделята на Великден. Те започват в 8,30 часа сутринта след интензивна тричасова бомбардировка от морето и от въздуха. Същия ден адмирал Търнър поема командването на всички сили във водите около Окинава. Десантите са извършени в южнатачаст на западния бряг, където с кратко настъпление може да бъде откъснат южният край на острова. Там те не срешат съпротива и към 11,00 часа двете летища в широкия 8 км район на десантите са окупирани, без противникът дори да се покаже за голямо недоумение на нападащите. До вечерта американският плацдарм е разширен на 15 км и на брега дебаркират невредими над 60 000 души. На 3 април те прекосяват острова и на следващия ден плацдармът е разширен на 25 км. Едва след четвъртия ден, когато се насочват на юг, американците започват да срещат по-сериозна съпротива от близо трите японски дивизии, разположени в южната част на острова.

Във въздуха японците обаче са активни още от самото начало и от 6 април нататък атаките на камикадзе се засилват. На 6 и 7 април в Окинава са изпра-тени близо 700 самолета, половината от които камикадзе. Повечето от тях са свалени, но 13 американски разрушителя са потопени или повредени.

Денят 6 април ще се запомни и с „най-самоубийственото“ действие на японския военноморски флот, когато гигантският линеен кораб „Ямато“ е изпратен на полесражението с малък ескорт бойни кораби, но без защита от въздуха и с гориво за плаване само в едната посока. Приближаването му е забелязано скоро и той е под непрестанно наблюдение, докато самолетоносачите на Мичър се подготвят да го атакуват с 280 самолета. На 7 април в 12,30 часа корабът е подложен на масирана атака с торпеда и бомби и след два часа непрекъсната бомбардировка е потопен, при което загива голяма част от екипажа му. Подобно на германския „Тирпиц“, той така и няма възможност да стреля с огромните си оръдия срещу противниковите линейни кораби и съдбата му е още едно потвърждение, че ерата на линейните кораби е отминала.

Сраженията на сушата се проточват по-дълго. На 13 април японците в южната част на острова започват малка контраофанзива, която обаче е лесно отблъсната. Междувременно 6-а дивизия на морската пехота си пробива лесно път на север, докато стига скалистия и покрит с гори полуостров Мотобу, където временно е спряна. Там японските сили се състоят само от 2 батальона и непристъпната им позиция е завзета на 17 април благодарение на умело планирана стратегия. Въпреки че отделни гнезда продължават съпротивата до 6 май, равносметката в значителна степен е в полза на американците. Убити са около 2500 японци, докато загубите на морските пехотинци са по-малко от една десета от тях. Освен това на 13 април едно подразделение морски пехотинци стига северния край на Окинава, без да срещне съпротива. Съседните малки острови също са завзети в този период без особени усилия, с изключение на Ие Шима. На 19 април 24-ти корпус на генерал Ходж започваатака с 3 дивизии срещу японските позиции южно от Окинава. Масираната предварителна бомбардировка от морето, въздуха и сушата обаче оказва незначителен ефект върху намиращата се в пещери японска отбрана. Постигнато е малко, и то с цената на големи загуби, дори след като 1-ва и 6-а дивизияна морската пехота са докарани на фронтовата линия. В началото на май местните японски командири с типичната неприязън към отбранителните действия, въпреки че са успешни, решават да започнат контраофанзива, комбинирана с нова вълна от атаки на камикадзе. Въпреки пробива на едно място те са отблъснати с много тежки загуби — 5000 убити. Това до известна степен улеснява подновяването на американските настъпателни действия на 10 май, които обаче следващата седмица са спрени от продължителни поройни дъждове.

По време на тази пауза японците се оттеглят от района на Сури, откъдето отбраняват столицата Наха, на позиции още по на юг. В началото на юни американците продължават да настъпват въпреки калта и до средата на месеца японците са изтласкани в най-крайната южна част на острова. Там в силно укрепените им позиции по протежение на склона между Йейджу и Даке на 17 май е извършен пробив благодарение на значителното използване на огнехвъргачки. Ушиджима и щабът му се самоубиват, както постъпват и други японци, но по време на фазата за прочистване на острова се предават около 7400 души, което е показателно за настъпилата промяна.

Общите японски загуби се оценяват на 110 000 души, между които има и окинавци, мобилизирани в японската армия, докато американските загуби възлизат на 49 000 души, 12 500 от които са убити — това е тяхната най-голяма загуба във войната в Тихия океан.

По време на тримесечната кампания срещу Окинава японските самолети извършват 10 масирани атаки на камикадзе, които те наричат „кикушуи“ (плуваща по вода хризантема). Това са общо 1500 атаки на камикадзе и още толкова самоубийствени атаки от други самолети. Потопени са общо 34 морски съда и са повредени 368, повечето от камикадзе. Този болезнен опит изпълва американците с мрачни предчувствия за това, какво би станало при опит за нахлуване в Япония, и допринася за решението през юли да бъде използвана атомната бомба.

Прочистване в Тихия океан и Бирма

Скоростта на двупосочното американско настъпление е увеличена значително с възприемането на стратегията на обхода, т.е. да се атакуват и да се превземат само пунктовете, които са нужни като стратегически опорни точки към Япония и като средства за установяване на стратегически контрол в Тихия океан. Когато войските приближават Япония и се готвят за последния скок, Съветът на началник-щабовете смята за желателно да разчисти тила си, като ликвидира гарнизоните в онези главни острови, които са били подминати при настъплението. Затова в предпоследната фаза на войната са предприети редица операции за прочистване в различни райони. Особено наложително е прочистването на южната и централната част на Бирма след бързото настъпление на генерал Слим към Рангун и преди началото на планираните откомандването на съюзническите войски в Югоизточна Азия десантни опера-ции за завземането на Сингапур и Холандска Източна Индия.

Бирма

Когато в началото на май 1945 г. генерал Слим стига Рангун, в тила му остават 60 000 японски войници западно от река Салуин. Сега е важно да им се попречи да се измъкнат на изток в Тайланд и да не им се позволи да причиняват нови неприятности в превзетата от Слим територия при настъплението му към Рангун. За целта част от 4-ти корпус на генерал Месърви е върната назад, за да контролира мостовете на река Ситанг, а друга част да посрещне 33-ти корпус на Стопфърд, който напредва по течението на река Иравади. През май Стопфърд успява да осуети два опита на остатъците от 28-а армия на Сакураи от Аракан да преминат Иравади на изток, обаче много малки групи успяват все пак да се прехвърлят през реката и около 17 000 души стигат областта Пегу Йомас между Иравади и Ситанг. Опитът на остатъците от 33-та армия на генерал Хонда да предприемат атака за отклоняване на вниманието, за да им помогнат, завършва с провал. Затова след средата на юли войските на Сакураи се опитват да се измъкнат през териториите, контролирани от частите на Месърви, като се разделят на многобройни малки групи от по неколкостотин души. Повечето от тях са унищожени или попадат в плен. На източния бряг на река Ситанг, която тогава е най-пълноводна, успяват да се прехвърлят по-малко от 6000 души, но те не са в състояние да продължат да се сражават.

Нова Гвинея — Нова Британия — Бугенвил

През първата половина на 1944 г. при поетапното си стремително настъпле-ние по протежение на северното крайбрежие на Нова Гвинея войските на Макартър заобикалят няколко японски гарнизона и когато продължават към Филипините, оставят зад себе си остатъците от 5 противникови дивизии. Значителни по численост японски части остават изолирани и на островите на Нова Британия и Бугенвил. С инструкция от 12 юли до австралийския главнокомандващ генерал сър Томас Блейми Макартър го натоварва със задачата „да продължи да неутрализира“ остатъците от японците в тези райони. Блейми обаче тълкува инструкцията по по-агресивен начин, въпреки че разполага само с 4 дивизии, 3 от които са съставени от милиция, след като 2 австралийски дивизии са определени да участват в операцията срещу Филипините.

В Айтапе е изпратена 6-а австралийска дивизия, която през декември трябва да се насочи от там на изток и да унищожи 3-те слаби дивизии на генерал Адачи около Вевак (с обща численост от около 35 000 души). Освен че са изолирани, тези японски войски са зле въоръжени, зле нахранени и нападнатиот болести. Дългият 160 км преход през много труден терен е изпитание за австралийската транспортна система, а бойният дух на войниците не е особено висок поради болестите и убеждението, че няма належаща стратегическа необходимост от тази операция. Напредването е много бавно и Вевак е завзет едва през май, шест месеца по-късно, а остатъци от японските части продължават да се отбраняват във вътрешността до края на войната през август 1945 г. През това време японските сили са намалели с една пета. Австралийците губят в сраженията 1500 души, обаче загубите им от болести достигат 16 000 хиляди души.

В Нова Британия, на островите от Бисмарковия архипелаг, е изпратена 5-а австралийска дивизия и нейният командир генерал-майор А. Н. Рамзи проявява по-голямо благоразумие. До пристигането на неговата част през ноември американците са установили контрол над пет шести от територията на този голям остров, но останалата част се държи от близо 70 000 японци, повечето от тях съсредоточени в отдавна построената база в Рабаул. След като предприемат кратко настъпление до най-тясната част на острова, австралийците се задоволяват само да патрулират в района на тази къса отсечка, като оставят големия японски гарнизон да стигне до пълно изтощение. Така той е неутрализиран с минимални загуби, а в края на войната се предава.

Бугенвил, който се намира в западния край на Соломоновите острови, е най-големият от тази група. Там е изпратен 2-ри корпус на генерал Савидж с 3-та австралийска дивизия и 2 допълнителни бригади. Тук отново няма наложителна необходимост от настъпателни действия, тъй като японците, повечето от които са съсредоточени около Буин в южната част на острова, са заети повече с отглеждането на зеленчуци и улов на риба, за да попълват оскъдните си запаси от храна. В началото на 1945 г. обаче Савидж започва настъпление. Напредването е бавно, тъй като принуждава японците да отбраняват яростно районите, от които се снабдяват с храна, и след шест месеца е спряно поради големите наводнения. Както и в Нова Гвинея, австралийските войски не проявяват голям ентусиазъм в тази акция, която основателно смятат за ненужна.

Борнео

Инициативата за завладяването на Борнео идва главно от австралийците, които искат да прекъснат японското снабдяване с петрол и каучук и да предоставят на британците военноморска база в залива Бруней. Комитетът на британските началник-щабове не одобрява идеята, защото иска да установи база зъв Филипините, а британският Тихоокеански флот вече е ангажиран с акцията срещу Окинава и не желае да се връща на юг. Затова операцията е осъществена от 1-ви австралийски корпус (2 дивизии), командван от генерал-лейтенант сър Лесли Морсхед, и със съдействието на 7-и американски флот. На 1 май 1945 г. е превзет остров Таракан, който се намира на североизток от Бор-нео, а на 10 юни — заливът Бруней, без да е оказана сериозна съпротива. От там австралийските войски настъпват по брега до Сарауак. В началото на юли след продължителна бомбардировка петролодобивният център Баликпапан на югоизточното крайбрежие е атакуван и превзет след силна съпротива. Това е последният голям морски десант във войната.

През това време британските приготовления за превземането отново на Сингапур значително са напреднали, но се оказват ненужни поради капитула-цията на Япония през август. Когато на 12 септември Маунтбатън пристига в Сингапур, то е само да приеме общата капитулация на японските войски в Югоизточна Азия, която вече е подписана с предварително споразумение в Рангун на 27 август. С него се предават близо 750 000 японци.

Филипините

Въпреки че американците установяват стратегически контрол над Филипините в срок от пет месеца след първоначалния десант в Лейте през октомври, през март там все още има големи японски сили. Според по-късни сведения само в Лусон те са около 170 000 — много повече от преценките на американците навремето. Най-големите групи са съсредоточени в северната част на Лусон под командването на самия Ямашита, а други 50 000 — под командването на генерал Йокояма, се намират в планините близо до столицата Манила и контролират снабдяването на града с вода. Първите акции за изгонването им от там са отблъснати, след което японците атакуват позициите на 14-и корпус на генерал Грисуълд, който има за задача да ги унищожи. В средата на март пристига 11-и корпус на генерал Хол, за да поведе настъплението, и до края на май са завзети двата големи язовира при Ава и Ипо. През това. време силите на Йокояма вече са намалели наполовина, до голяма степен поради глад и болести, и скоро се превръщат в дезорганизирани групи, преследвани от филипинските партизани и американските войски. На всеки загинал в боевете се падат по 10 починали от глад и болести. В края на войната оцеляват и се предават едва 7000 души.

Междувременно войските на генерал Крюгер прочистват пътищата пътищата през морето Висаян, като така скъсяват морския път от Лейте до Лусон, а след това започват акция за прочистване на южната част на Лусон. Други войски прочистват островите южно от Лейте и заемат позиции на Минданао, където японският Имперски генерален щаб е изпратил 40 000 души, предвиждайки, че островът ще бъде една от приоритетните цели на американското нахлуване. До лятото японските части във всички тези области се оттеглят в планините, където бързо намаляват от глад и болести.

Последната фаза на този процес е американската атака срещу силите на Ямашита в северната част на Лусон. Тя започва на 27 април от 3 американскидивизии, които скоро са подсилени с четвърта, но срещат все по-големи труд-ности с навлизането навътре в планините, където Ямашита е събрал над 50 000 войници — два пъти повече, отколкото предполагат американците. Той се държи до края на войната в средата на август и се предава с останалите му 40 000 души и с 10 000 в другите части на Северен Лусон. Стратегическата необходимост от тази скъпо струваща акция за прочистване е твърде съмнителна.

Американската стратегическа въздушна офанзива

Въздушната офанзива срещу Япония не е много резултатна, докато не започва да се води от Марианските острови, превзети главно за тази цел през лятото на 1944 г. Главният й инструмент е Боинг В-29 „Сюпърфортрис“ — най-големият бомбардировач във Втората световна война, който носи бомбен товар малко повече от 7,5 т и развива скорост около 560 км/ч на височина над 10 000 м. Той има обсег на действие над 6000 км и е добре защитен с броня, както и от 13 картечници, които носи на борда си.

В средата на 1944 г. 50 бомбардировача В-29 излитат от бази в Китай и Индия и бомбардират известния със стоманодобивната си промишленост град Явата на остров Кюшу, но тази и последвалите други въздушни атаки нанасят малко щети. През втората половина на 1944 г. от тази посока над Япония са хвърлени само около 800 т бомби, а за такива нищожни резултати 20-о бомбардировъчно командване, към което се числят тези бомбардировачи, се нуждае от толкова много снабдяване за поддръжката им, че в началото на 1945 г. те са изтеглени.

В края на октомври 1944 г. е готова за използване първата писта на Марианските острови при Сайпан и там пристига първото крило (112 машини) на 21-во бомбардировъчно командване. Месец по-късно, на 24 ноември, от там излитат 111 бомбардировача В-29, за да бомбардират самолетостроителен завод в Токио. Това е първото въздушно нападение над японската столица след атаката на полковник Дулитъл през април 1942 г., с което се слага началото на новата офанзива, и въпреки че по-малко от една четвърт от бомбардировачите успяват да намерят целта си, загубени са само два от тях, макар срещу тях да са изпратени 125 японски изтребителя.

През следващите три месеца бомбардировачите В-29 продължават прецизните си бомбардировки през деня, използвайки опита, натрупан в Европа, но постигат малък ефект, въпреки че принуждават японците да разпръснат на по-голяма територия самолетостроителните си заводи и другите си промишлени производства. До март 1945 г. броят на бомбардировачите В-29 на Марианските острови е утроен и генерал Къртис Ли Мей, който поема командването там, решава те да преминат на нощни бомбардировки над определени райони, летейки на малка височина, за да се възползват от слабостите на японската противовъздушна отбрана през нощта. Това позволява на самолетитеда носят по-голям бомбен товар, не натоварва толкова много двигателите и поразяването на многобройните малки промишлени обекти е по-ефективно.

Освен това Ли Мей решава В-29 да носят запалителни вместо експлозивни бомби. Всеки самолет може да носи 40 касети с по 38 запалителни заряда, които могат да превърнат в пламъци един район от приблизително 16 акра. Резултатите от промяната се оказват изненадващо добри. На 9 март 279 бом-бардировача В-29, всеки с по 6–8 т запалителни бомби, опустошават Токио. Близо 40 кв. км — една четвърт от цялата територия на града — са обгърнати в пламъци. Разрушени са 267 000 сгради. Жертвите сред цивилното население са близо 185 000 души, докато американците губят само 14 самолета. През следващите девет дни градовете Осака, Кобе и Нагоя са опустошени по същия начин. Атаките са спрени на 19 март, тъй като запасите на американците от запалителни бомби свършват. През тези десет дни те хвърлят близо 10 000 т такива бомби.

Опустошителните въздушни бомбардировки скоро са възобновени и увеличени. През юли са хвърлени три пъти повече бомби, отколкото през март. Освен това са хвърлени хиляди мини, за да блокират транспорта по крайбрежните японски пътища. Потопени са кораби с общ тонаж над 1 500 000 и транспортът е парализиран почти напълно. Съпротивата, която японците оказват във въздуха, става незначителна.

Ефектът от това е огромен. След бомбардировката със запалителни бомби над Токио духът на населението рязко спада. Тази тенденция се засилва още повече, когато самолетите на Ли Мей започват да хвърлят позиви, в които предупреждават кои ще бъдат следващите им цели. В провинцията бягат над 8 500 000 граждани, което парализира военното производство в момент, когато японската военна икономика е почти на края на силите си. Производството на петролните рафинерии спада с 83 %, на самолетни двигатели — със 75 %, на фюзелажни самолети — с 60 % и на електронно оборудване — със 70 % Над 600 големи военни завода са напълно разрушени или сериозно повредени от бомбардировките.

Освен това въздушните нападения принуждават населението на Япония да признае, че неговите въоръжени сили вече не са в състояние да го защитават и че капитулацията, дори ако тя е безусловна, става неизбежна. Атомните бомби през август само потвърждават това, което повечето японци, с изключение на военните фанатици, вече са разбрали.

Атомната бомба и капитулацията на Япония

В последния том на своите военни мемоари Уинстън Чърчил разказва как на 14 юли 1945 г., когато е на Потсдамската конференция заедно с президента Труман и Сталин, му бил подаден лист хартия със следното шифровано послание: „Бебетата се родиха благополучно“. Значението му е обяснено отамериканския министър на отбраната Стимсън — че извършените предишния ден опити с атомна бомба са били успешни. „Незабавно бях поканен от президента да разговаряме. Пристигна придружен от генерал Маршал и адмирал Лийхи“.

Разказът на Чърчил за този разговор има такива дълготрайни последици, че основната част от него си заслужава да бъде цитирана: „Внезапно сме обладани от милосърдни мисли за съкращаване войната на изток и за щастливо разрешение на проблемите в Европа. Изобщо не се съмнявах, че точно такива мисли се въртяха в главите на моите американски приятели. Във всеки случай никога не е имало каквото и да било обсъждане на въпроса, дали атомната бомба трябва да се използва или не. Да се предотврати поголовното избиване на хора, да се приключи войната, светът да заживее в мир, да се излекуват раните на измъчените народи чрез демонстрация на сила и с цената на няколко експлозии, и то след толкова мъки, страдания и усилия, ни се струваше направо като вълшебно избавление.

Британското съгласие за използване на оръжието по принцип бе дадено на 4 юли, още преди да се състои изпробването му. Окончателното решение вече зависеше главно от президента Труман, който всъщност държеше оръжието; но аз нито за миг не съм се съмнявал какво ще бъде то, както не съм се съмнявал в неговата правота. Историческият факт си остава, а именно че въпросът, дали да се използва атомната бомба или не, за да се принуди Япония да капитулира, никога не беше повдиган. Всъщност съществуваше единодушно автоматично неоспорвано от никого споразумение; нито някога по време на разговорите съм чул и най-плахото предложение да се постъпи другояче“79. По-късно обаче Чърчил изразява съмненията си относно използването на атомната бомба, когато казва: „Би било грешка да се предполага, че съдбата на Япония е била решена от атомната бомба. Нейното поражение беше сигурно още преди да бъде хвърлена първата бомба, и то благодарение на огромната военноморска мощ. Само с нейна помощ стана възможно завладяването на океанските бази, от които вече можеше да бъде предприета последната офанзива и от които японската армия беше принудена да капитулира, без нито една атака. Японският флот беше унищожен“80.

Чърчил споменава също, че в Потсдам, три седмици преди да бъде хвърлена бомбата, в разговор на четири очи Сталин му казал за послание на японския посланик в Москва, в което Япония изразявала желание да бъде сключен мир. Той добавя, че когато предал тази новина на президента Труман, намекнал, че настояването на съюзниците за „безусловна капитулация“ може да бъде малко променено, за да улесни японската капитулация.

Тези японски стъпки за постигане на мир започват много по-рано и са по-добре известни на американците, отколкото смята Чърчил. Малко преди Коледа през 1944 г. американското разузнаване във Вашингтон получава доклад от добре информиран дипломатически агент в Япония, че се създава Партия на мира, която печели там все повече привърженици. Агентът предрича, че правителството на генерал Койсо, което през юли заменя правителството на генерал Тоджо, вкарало Япония във войната, скоро ще бъде заменено от стремящо се към мир правителство на адмирал Судзуки, което ще започне преговори с подкрепата на императора. Тази прогноза се потвърждава през април.

На 1 април американците правят десант в Окинава, един от островите Рюкю, на половината път между Формоза и Япония. Шокът от тази новина, съчетан със зловещото уведомление на руснаците за прекратяване на договора за не-утралитет с японците, предшества падането на правителството на Койсо на 5 април и Судзуки става министър-председател.

Въпреки че сега имат доминиращо влияние в правителството, ръководителите на Партията на мира не знаят как да процедират по-нататък. Още през февруари по инициатива на император Хирохито са установени контакти с Русия, която е помолена като „неутрална“ да действа като посредник за постигането на мир между Япония и западните съюзници. Тези контакти са осъществени първоначално чрез руския посланик в Токио, а след това и чрез японския посланик в Москва. От това обаче не излиза нищо. Руснаците не споменават и дума за тях.

Едва след три месеца е направен такъв намек. Това става в края на май, когато Хари Хопкинс като личен пратеник на президента заминава за Москва, за да разговаря със Сталин за бъдещето. При третата им среща Сталин повдига въпроса за Япония. На конференцията в Ялта през февруари той поема ангажимента да влезе във войната срещу Япония, при условие че получи Ку-рилските острови, целия Сахалин и бъде в състояние да контролира положе-нието в Манджурия. Сталин информира Хопкинс, че подсилените му армии в Далечния изток ще бъдат готови до 8 август за нападение срещу японския фронт в Манджурия. Той казва също, че ако съюзниците държат на искането си за „безусловна капитулация“, японците ще се бият докрай, но известна промяна на това искане би ги окуражила да отстъпят и тогава съюзниците могат да наложат волята си и да постигнат същите резултати. Освен това изтъква, че Русия очаква да вземе участие в действителната окупация на Япония. По време на този разговор Сталин разкрива, че са били правени „сондажи за мир“ от „някои елементи в Япония“, но не казва ясно, че това са били официални контакти чрез посланиците.

Това се знае със сигурност много преди края на битката за Окинава. Очевидно е също, че след като островът бъде завладян, американците скоро ще могат да засилят въздушните бомбардировки над Япония, тъй като летищата на Окинава са на по-малко от 650 км от Япония — една четвърт от разстоянието от Марианските острови.

Безнадеждността на положението е ясна на всеки стратег, особено на стратезите от военноморските сили, като адмирал Судзуки, който заради антивоенните му възгледи е бил заплашван от военни екстремисти още през 1936 г. Но той и стремящият му се към мир кабинет са спъвани от един сложен проблем. Въпреки желанието за мир приемането на съюзническото настояване за „безусловна капитулация“ ще изглежда като предателство към войските на фронта, които силно желаят да се бият до смърт. Тези сили, които все още държат в ръцете си като залог живота на хиляди почти умиращи от глад цивилни и военнопленници от съюзниците, могат да откажат да се подчинят на заповедта за прекратяване на огъня, ако условията са крайно унизителни и най-вече — ако има настояване за сваляне на императора, който в техните очи е не само суверен, но и божество. Проблемът е решен от самия император. На 20 юни той свиква съвещание на шестимата министри от вътрешния кабинет, т.нар. Върховен военен съвет, на което заявява: „Обсъдете въпроса за слагане край на войната колкото може по-скоро“. Между шестимата членове на съвета има съгласие по този въпрос, но докато министър-председателят, външният министър и министърът на военноморския флот са готови да приемат „безусловна капитулация“, другите трима — министърът на сухопътните войски и началник-щабовете на сухопътните войски и на флота настояват съпротивата да продължи, докато не бъдат получени някои смекчаващи условия. След време е решено принц Коное да бъде изпратен на мисия в Москва, за да преговаря за мир, а императорът на четири очи му дава инструкции да постигне мир на всяка цена. Като предварителна стъпка на 13 юли японското външно министерство официално уведомява Москва, че „императорът желае мир“.

Посланието стига до Сталин точно когато той се готви да замине за конференцията в Потсдам. Той изпраща леден отговор, че за него това предложение не е достатъчно конкретно, за да действа или да се съгласи да приеме мисията. Този път обаче уведомява Чърчил за установения контакт и тъкмо за него Чърчил казва на Труман, добавяйки от себе си предположението, че би било разумно да се промени стриктното настояване за „безусловна капитулация“.

Две седмици по-късно японското правителство изпраща ново послание на Сталин, в което се опитва да направи още по-ясна целта на мисията, но получава същия отрицателен отговор.

Междувременно правителството на Чърчил губи общите избори във Великобритания и Атли и Бевин заменят Чърчил и Идън в Потсдам, където на 28 юли Сталин докладва на конференцията за този нов контакт.

На американците вече е известно желанието на японците да бъде сложен край на войната, тъй като разузнаването им е засякло шифровани съобщения от японския външен министър до японския посланик в Москва. Но президентът Труман и повечето от главните му съветници, особено Стимсън и началник-щабът на американската армия генерал Маршал, толкова много желаят да бъде използвана атомната бомба, за да се ускори разгромът на Япония, колкото Сталин иска да влезе във войната срещу Япония, преди да е свършила, за да бъде в по-изгодно положение в Далечния изток.

Има хора, които изпитват повече съмнения, отколкото Чърчил твърди. Между тях е адмирал Лийхи, началник-щабът на президента Рузвелт, а след това и на президента Труман, на когото не се нрави идеята за използване на такова оръжие срещу цивилното население: „Моето мнение беше, че тъй като щяхме да бъдем първите, които го използват, не биваше да възприемаме етичните норми на варварите от тъмното минало. Не съм бил учен да водя война по този начин и войните не могат да бъдат печелени с унищожаването на жени и деца“. Предишната година той протестира пред Рузвелт срещу предложението да се използва бактериологично оръжие.

Атомните учени също са разделени във възгледите си. Д-р Ваневар Буш играе водеща роля за получаването на подкрепата на Рузвелт и Стимсън за атомното оръжие, а и лорд Чъруел (бившият професор Линдеман), личен съветник на Чърчил по научните въпроси, също е негов виден привърженик. Затова не е учудващо, че когато през пролетта на 1945 г. Стимсън назначава комисия начело с Буш да обсъди въпроса за употребата на оръжието срещу Япония, тя силно препоръчва бомбата да бъде използвана колкото може по-скоро и без предварително предупреждение за нейната същност от страх да не би да се окаже само един „фишек“, както по-късно обяснява Стимсън.

За разлика от тях друга група атомни учени начело с професор Джеймс Франк скоро след това, през втората половина на юни, предават доклад на Стимсън, в който се правят други заключения: „Военните преимущества и спасяването на живота на американци, постигнати чрез внезапната употреба на атомно оръжие срещу Япония, могат да бъдат заличени от вълната от ужас и отвращение, които ще предизвика тя в останалия свят… Ако първи пуснат в действие това ново средство за масово унищожение на човечеството, Съединените щати ще загубят подкрепата на обществеността в целия свят, ще сложат началото на надпревара във въоръжаването и ще попречат на възможността за постигане на международно споразумение за бъдещ контрол над такива оръжия… Ние вярваме, че тези съображения правят използването на ядрените бомби за скорошно нападение срещу Япония нежелателно“.

Учените, които са в по-близки отношения с държавниците, имат обаче по-добри възможности да привлекат вниманието им и техните аргументи се налагат при вземането на решението, подпомогнати от ентусиазма, с който вече са успели да повлияят върху държавниците относно възможностите на атомната бомба като бързо и лесно средство за слагане край на войната. Военните съветници предлагат за двете произведени бомби пет възможни обекта. От тях, след като списъкът е обсъден от президента Труман и Стимсън, са избрани Хирошима и Нагасаки като градове, които съчетават военни обекти и „къщи и други сгради, подлежащи на разрушение“. Така на 6 август първата атомна бомба е хвърлена над Хирошима. Тя унищожава по-голямата част от града и убива около 80 000 души — една четвърт от населението му. Три дни по-късно втората бомба е хвърлена над Нагасаки. Новината за бомбата над Хирошима стига до президента Труман, когато се връща по море от Потсдамската конференция. Според присъстващите той развълнуван възкликнал: „Това е най-великото нещо в историята!“

Ефектът върху японското правителство обаче е по-малък, отколкото предполага западната страна по това време. Той не стресва тримата членове на шестчленния съвет, които се противопоставят на „безусловната капитулация“ и продължават да настояват, че първо трябва да получат някои уверения относно бъдещето, особено по въпроса за суверенното положение на императора. Що се отнася до самите японци, те научават едва след войната какво се е случило в Хирошима и Нагасаки.

Руската декларация за обявяване на война на 8 август и незабавното навлизане в Манджурия на следващия ден ускоряват решаването на въпроса почти толкова бързо, колкото влиянието на императора. На съвещанието в негово присъствие на вътрешния кабинет, състояло се на 9 август, той изтъква безнадеждността на положението толкова ясно и сам се обявява решително за сключване на незабавен мир, че тримата противници на мира са по-склонни да отстъпят и да се съгласят със свикването на Годзен кайги — съвещание на „по-старшите държавници“, на което императорът сам може да вземе окончателното решение. Междувременно правителството обявява по радиото желанието си да капитулира, ако суверенността на императора бъде зачетена — точка, по която съюзниците в Потсдамската декларация от 26 юли запазват мълчание. След известни дискусии президентът Труман се съгласява с това условие като модификация на „безусловната капитулация“.

Дори тогава сред участниците в съвещанието на Годзен кайги на 14 август има голямо разделение, но императорът решава проблема, след като категорично заявява: „Ако никой друг няма да изрази мнение, ние трябва да изразим нашето. Настояваме да се съгласите с него. Виждаме само един път за спасяването на Япония. По тази причина взехме решение да изтърпим нетърпимото и да изстрадаме невъзможното“. След това капитулацията на Япония е обявена по радиото.

Употребата на атомната бомба в действителност не е нужна, за да се постигне този резултат. При положение че девет десети от японския търговски флот е потопен или повреден, че военновъздушните и военноморските сили са унищожени, че индустрията е разрушена и че средствата за изхранване на населението се топят с голяма бързина, разгромът на Япония вече е сигурен, както казва Чърчил.

В обзорен материал за американските стратегически бомбардировки се подчертава точно този момент и се добавя: „Времето между настъпилото безсилие за оказване на военна съпротива и приемането на неизбежното от страна на политиците можеше да бъде и по-кратко, ако политическата струк-тура на Япония позволяваше по-бързи и категорични решения, свързани с националната политика. Независимо от това става ясно, че дори без атомните бомбардировки превъзходството във въздуха можеше да упражни достатъчен натиск за безусловната капитулация и да се избегне прякото нахлуване в Япония“. Главнокомандващият американските военноморски сили адмирал Кинг заявява, че морската блокада би била достатъчна „да принуди японците да се подчинят поради глада“ и поради липсата на петрол и други важни мате-риали, „ако имахме желание да изчакаме“.

Преценката на адмирал Лийхи за ненужността на атомната бомба е още по-категорична. „Употребата на това варварско оръжие в Хирошима и Нагасаки не ни помогна от морална гледна точка във войната срещу Япония. Японците вече бяха победени и готови да капитулират поради ефикасната морска блокада и успешните бомбардировки с конвенционални оръжия“.

Тогава защо бе използвана атомната бомба? Имаше ли някакви наложителни мотиви освен инстинктивното желание да бъде сложен по-бързо край на жертвите, давани от американците и британците? Очертават се две причини. Едната е разкрита от Чърчил в разказа за разговора му с президента Труман на 18 юли, след новината за успешния опит с атомната бомба, когато в главите им са се въртели и такива мисли: „…нямаше да се наложи да прибягваме до руснаците. Краят на японската война вече нямаше да зависи от огромните армии…“ Вече нямаше да ги молим за благосклонност и доброжелателство. Ден-два след това писах до г-н Идън: „Повече от ясно е, че Съединените щати вече не държат на руско участие във войната срещу Япония“81. Искането на Сталин в Потсдам за участие в окупацията на Япония е много смущаващо и американското правителство желае да избегне такава възможност. Атомната бомба може да помогне за решаването на проблема. Руснаците са принудени да влязат във войната на 8 август — два дни по-късно.

Втората причина за избързването с нейното използване в Хирошима и Нагасаки е разкрита от адмирал Лийхи: „Учени и други искаха да бъде извършен този опит заради огромните суми, похарчени за проекта“ — 2 млрд. долара. Един от висшите офицери, отговарящ за атомната операция с кодовото наименование проект „Манхатън“, посочва нещата още по-ясно: „Във всеки случай работата по бомбата трябваше да завърши с успех — толкова пари бяха похарчени за нея. Ако проектът се провалеше, как щяхме да оправдаем огромните разходи? Помислете какъв вой щеше да надигне обществеността… Времето бързо изтичаше, някои хора във Вашингтон се опитаха да убедят директора на проекта «Манхатън» генерал Гроувс да действа, преди да е станало твърде късно, а той знаеше, че щеше да опере пешкира, ако се проваляхме. Когато бомбата беше готова и хвърлена, облекчението на всеки, който имаше отношение към проекта, беше огромно“.

Едно поколение по-късно обаче става ясно, че прибързаното използване на атомната бомба не е било никакво облекчение за човечеството.

На 2 септември 1945 г. представителите на Япония подписват „акта за капитулацията“ на борда на американския линеен кораб „Мисури“ в Токийския залив. Така Втората световна война завършва шест години и един ден след нападението на Хитлер срещу Полша, и четири месеца след капитулацията на Германия. Това е официалният край на войната, церемония, която трябва да подпечата удовлетворението на победителите. Реалният край настъпва на 14 август, когато императорът обявява капитулацията на Япония съгласно условията на съюзниците, и сраженията спират седмица след като е хвърлена атомната бомба. Но дори този страхотен удар, с който град Хирошима е изтрит от лицето на Земята, за да бъде демонстрирана съкрушителната мощ на новото оръжие, не допринася повече за ускоряване на капитулацията. Тя вече е сигурна и няма реална необходимост от използването на такова оръжие, под чиято сянка светът живее оттогава.

Загрузка...