История на Втората световна война

Двайсет и пета главаПрочистването на Африка

Първата последица от това, че съюзниците не превземат град Тунис през 1942 г., е отказът им от първоначалната идея да затворят в капан Ромел между преследващата го 8-а британска армия и новата 1-ва армия в Тунис, която настъпва, за да се срещне с нея. За известно време двете армии трябва да действат поотделно срещу силите на Ромел в Триполитания и Арним в Тунис.

С настъпването на Ромел към Арним те получават стратегическо предимство благодарение на заетите централни позиции, което им дава възможност да съсредоточават усилията си срещу германските части. Когато преди Коледа настъплението на американците в Тунис е спряно и те са изправени пред перспективата да продължат да газят в калта до края на дъждовния сезон, Айзенхауер решава да настъпи на юг, за да стигне до крайбрежието близо до Сфакс и по този начин да отреже пътя на Ромел за снабдяване и отстъпление. За тази операция под кодовото наименование „Сетин“ („Атлаз“) той възнамерява да използва главно американски войски, като ги съсредоточи около Тебеса, за да сформира т.нар. 2-ри американски корпус (под командването на генерал-майор Фридъндол). Айзенхауер обявява намеренията си пред Обединения съвет на началник-щабовете, които идват в Африка в средата на януари заедно с Рузвелт и Чърчил за ново съвещание на съюзниците в Касабланка, за да решат какви ще бъдат следващите цели. При обсъждането на новия план са изтъкнати рисковете (особено от генерал Брук), свързани с настъпление от неподготвени войници в район, където скоро могат да се появят ветераните на Ромел. Поради това Айзенхауер е принуден да се откаже от него.

Това решение развързва ръцете на Монтгомъри да направи следващата стъпка. В средата на декември той спира близо до Нофилия, за да събере достатъчно сили, преди да атакува германските позиции близо до Буерат, на 220 км на запад, където Ромел е изтеглил остатъците от армията си при предишния етап от дългото му отстъпление от Египет.

Монтгомъри започва новата си офанзива в средата на януари. Тя е планирана по същата схема, както и преди — фронтална атака срещу противника, съчетана с обходни маневри по фланговете през вътрешността на пустинята, за да бъде отрязан пътят му за отстъпление. Този път обаче Монтгомъри се въздържа от предварителна пробна атака, която би издала намерението му и би „подпла-шила противника да напусне сегашната си позиция“. Освен това за наблюдение на врага е използван само отряд бронирани коли, а основните сили на Монт-гомъри остават по-назад до деня преди атаката. После те правят продължите-лен преход, след който на сутринта на 15 януари влизат направо в бой. С под-крепата на танкове 51-ва дивизия предприема атака по протежение на край-брежното шосе, а през това време 7-а бронетанкова и новозеландската дивизия извършват заплануваната маневра. Отначало те не срещат съпротива, а впос-ледствие влизат в бой с немския ариергард западно от Буерат. Ромел е напус-нал незабелязано позицията при Буерат и така за пореден път се е измъкнал от капана. Това се оказва лесно, понеже, както отбелязва в леко критичната си телеграма Александър, „новозеландците и 7-а бронетанкова дивизия заобико-лиха прекалено предпазливо южния край на вражеския противотанков щит“. Главната битка на Ромел отново е с Върховното командване на Оста. На-миращият се в безопасност в далечен Рим Мусолини отново е загубил пред-става за реалността и в седмицата преди Коледа заповядва „да се защитава на всяка цена“ позицията при Буерат. Тогава Ромел пита по радиото върховния главнокомандващ маршал Кавалеро какво да прави, ако британците пренеб-регнат тази позиция, която лесно може да бъде заобиколена, и продължат на запад. Кавалеро не отговаря на запитването, но подчертава, че италианските войници не трябва да бъдат оставени в обръча както при Ал Аламейн. Ромел посочва на Бастико явното противоречие между заповедта на Мусолини и нареждането на Кавалеро. Както повечето служители на авторитарен режим, Бастико се старае да не взема решения и да не поема отговорност за следването на курс, който не съответства на надеждите и мечтите на неговия лидер. С много усилия Ромел го убеждава да се съгласи и да даде заповед за изтегляне на немоторизираните италиански части на линията Тархуна-Хомс, на 210 км по-близо до Триполи. После през втората седмица на януари Кавалеро настоява в дефилето на Габес да бъде изпратена една германска дивизия поради опасността от американско настъпление там, което, както вече споменахме, не е осъществено. Естествено, Ромел не може да откаже на молба, която отговаря толкова добре на собствения му план, и изпраща 21-ва танкова дивизия. Така той остава само с 36-те танка на 15-а танкова дивизия и 57-те остарели италиански танка на дивизията „Чентауро“ срещу 450-те танка, които Монтгомъри е събрал за новата си офанзива. Ромел няма намерение да води безнадеждна битка срещу превъзхождащите го многократно сили и веднага щом узнава от съобщения, засечени от неговата служба за радиоразузнаване, че британците ще бъдат готови за атака на 15 януари, отстъпва от позицията при Буерат.

След като спира настъплението им през първите два дни, през които бри-танците са принудени да проявят предпазливост не само заради пръснатите в широк периметър мини, но и поради загубата на 50 танка в усилията да про-бият защитата му, на 17 януари Ромел изтегля моторизираните си сили на линията Тархуна-Хомс и веднага нарежда на вече намиращата се там итали-анска пехота да се върне в Триполи. Позицията Тархуна-Хомс е по-добре защитима, отколкото позицията при Буерат, но до 19 януари танковите сили, които Монтгомъри хвърля срещу нейния фланг откъм вътрешността, убеж-дават Ромел, че не може да я защитава дълго, защото ще застраши пътя му за отстъпление. Затова през нощта той започва да изтегля останалите си сили, а съоръженията в пристанището на Триполи са взривени.

Рано сутринта на 20 януари от Кавалеро идва съобщение, че Мусолини е крайно недоволен от изтеглянето и настоява позицията да бъде удържана най-малко три седмици. Следобед Кавалеро пристига лично, за да направи това искане по-убедително. Ромел изтъква не без известна ирония, че без подкреп-ления, с които да контраатакува, посоченото време ще зависи от действията на противника. Накрая той оставя въпросът да бъде решен от Кавалеро, както прави през ноември предната година с Бастико във връзка с настояването да бъде задържана на всяка цена позицията при Мерса Брега: „Вие можете или да се държите още няколко дни в Триполи и да загубите армията, или да отстъпи-те Триполи няколко дни по-рано и да запазите армията за Тунис. Решете сам“ Кавалеро иска да избяга от вземането на определено решение, но го прави кос-вено, казвайки на Ромел, че армията трябва да бъде запазена, а Триполи да се отбранява колкото може по-дълго. Ромел бързо започва да изтегля немотори-зираните италиански части, както и най-ценните запаси. После през нощта на 22 януари изтегля останалата част от войските от линията Тархуна-Хомс, като се отправя право към границата с Тунис (на 160 км западно от Триполи), а след това — към отбранителната линия Марет, на още 130 км по на запад.

Както посочва самият Монтгомъри, британците го следват много плахо. Това се дължи не само на мините и на загражденията по пътя, но и на крайната предпазливост при съприкосновенията с германския ариергард. В мемоарите си Монтгомъри изтъква, че общата слабост на настъплението по крайбрежния път „беше липсата на инициатива и ентусиазъм“. На 20 януари той пише в дневника си: „Наредих да извикат командира на 51-ва дивизия и здравата го скастрих. Това имаше незабавен ефект“. Обаче Ромел вече се е изтеглил от линията Тархуна-Хомс и причината за това не е по-решителното настъпление на британците по крайбрежния път, а струпаните танкови сили срещу левия му фланг. Заради тях той издава на 22 януари заповед позицията да бъде изоставена и да се отстъпи към границата с Тунис. Когато 51-ва дивизия напредва на лунна светлина с качени на танковете пехотинци, се оказва, че врагът е изчезнал. На 23 януари на разсъмване предните отреди на двете движещи се една към друга британски колони влизат в Триполи, без да срещнат съпротива.

[???]гането на тази цел, заради която от 1941 г. са предприети няколко британски офанзиви, е кулминацията на едно настъпление с дължина 2250 км от Ел Аламейн по петите на Ромел. Това става точно три месеца след неговото начало. За Монтгомъри и войниците му то е вдъхновяващо постижение, но той го посреща и с въздишка на облекчение, понеже, както пише, „за първи път се чувствах истински развълнуван, откакто поех командването на 8-а армия“. През първата седмица на януари силна буря нанася големи щети на пристанището в Бенгази и обемът на приеманите за един ден товари намалява от 3000 на 1000 т. Това принуждава Монтгомъри да прибегне отново до изпол-зването на Тобрук, почти на 1300 км от Триполи, което значително удължава и без това твърде дългия път за снабдяване по суша. Като допълнителни превозни средства за допълване на запасите той използва транспорта на 10-и корпус, но се страхува, че ако до десет дни от началото на новото настъпле-ние на стигне Триполи, ще трябва да прекрати настъплението. За негов късмет противникът е в неведение за сроковете, от които е при-тиснат, и от проблема му със снабдяването, но е наясно, че Монтгомъри на-стъпва с внушително превъзходство в танкове — съотношението е 14 : 1. Един-ствените годни за използване танкове, с които разполагат германците, са на 15-а бронетанкова дивизия. Ако 21-ва танкова дивизия не беше изпратена, за да посрещне американското настъпление в теснината при Габес (а то е отменено на 13 януари — два дни след като дивизията заминава за там), то би бил по-възможен по-решителен отпор от позицията Тархуна-Хомс. В този случай, когато сам Монтгомъри признава, би се наложило британците да прекъснат настъплението и да се изтеглят към Буерат — всъщност войските му влизат в Триполи само два дни преди изтичането на 10-дневния срок, предвиден в плана за операцията.

Монтгомъри остава в Триполи няколко седмици, за да възстанови силите си и да разчисти разрушените пристанищни съоръжения. Първият кораб влиза в пристанището едва на 3 февруари, а първият конвой пристига на 9 февруари. Отстъпващият противник е следван само от лековъоръжени сили и водещата дивизия на Монтгомъри прекосява границата с Тунис едва на 16 февруари. Ариергардът на Ромел се е изтеглил предишната нощ на предните позиции на отбранителната линия Марет, изградена първоначално от французите, за да бъде спряно италианското нахлуване в Тунис от Триполитания. Тя се състои само от верига остарели бункери и Ромел решава, че е по-добре да разчита на новоизкопаните между тях траншеи. След като инспектира линията „Марет“, той настоява, че ще бъде по-разумно да организира отбраната на този път към град Тунис на линията Уади Акарит, на 65 км по-назад и на 25 км западно от Габес, която не може да бъде заобиколена откъм фланга, защотоединият й край опира в солените блата при Чот ел Джерид. Но намиращите се далеч диктатори, които продължават да строят въздушни кули, не приемат предложението му, докато в това време силите му са достигнали най-ниското си равнище.

Мусолини дава отдушник на гнева си за загубата на Триполи, като отзовава Бастико и уволнява Кавалеро, заменяйки го с генерал Амброзио. Меж-дувременно на 26 януари Ромел получава телеграма, в която го уведомяват, че поради влошеното му здравословно състояние ще бъде освободен от ко-мандването, след като укрепи новата си позиция при линията Марет, и че армията му ще бъде преименувана 1-ва италианска армия с командир генерал Джовани Месе. Все пак му оставят сам да избере датата на предаването на поста и отпътуването му — отстъпка, от която той се възползва в ущърб на съюзниците.

Ромел е болен, а напрежението през последните три месеца влошава още повече състоянието му. През февруари той обаче отново показва, че силите му още не са го напуснали съвсем. Вместо да се стресне от приближаването на американците до пътя му за отстъпление през южната част на Тунис, той се възползва от появилата се добра възможност да нанесе удар там, преди Монтгомъри отново да го настигне. Въпреки че отбранителните възможности на линията Марет не са големи, тя все пак е препятствие за танкова атака и би могла поне да забави Монтгомъри. Освен това силите на Ромел са донякъде възстановени. При отстъплението си на запад той се приближава до при-станищата, от които може да се снабдява, и получава повече, отколкото е загубил при дългото си отстъпление. Сега числеността на войските му е почти както през есента, когато започва битката при Ал Аламейн. Когато пристига в Тунис, армията му наброява близо 30 000 германци и около 48 000 италианци. Наистина там са включени също 21-ва бронетанкова дивизия, която е изпратена обратно в района Габес-Сфакс, и бронетанковата дивизия „Чентауро“, която е изпратена да пази дефилето Ел Гетар срещу американската позиция при Гафса. С въоръженията обаче положението не е толкова добро. Германските части разполагат едва с една трета от танковата си мощ с една четвърт от противотанковите си оръдия и с една шеста от артилерията си. Освен това от общо около 130 танка по-малко от половината са годни за действие. Въпреки това положението, общо взето, е по-добро, отколкото би могло да бъде, ако Монтгомъри имаше време да използва пълноценно пристанището на Триполи и да струпа своите превъзхождащи сили на границата с Тунис. Ромел иска да се възползва от този интервал.

Сега той планира двоен удар в стил „Наполеон“, като приложи теорията, която стратезите наричат „вътрешни позиции“, възползвайки се от преимуществото, че е заел позиция в центъра между двете опитващи се да се съединят вражески сили, да нанесе удар върху едната, преди другата да й се притече на помощ. Ако успее да срази намиращите се зад гърба му американци, това ще му развърже ръцете, за да се справи с 8-а армия на Монтгомъри, която се е разпръснала на много дълъг фронт заради снабдителната си линия. Блестящ план, обаче основната пречка за прилагането му е, че до голяма степен Ромел е зависим от сили, които не са под негово командване. Той може да отдели от позицията при Марет хора, достатъчни за сформиране само на една бойна група, по-малка от половин дивизия, под командването на полковник Фон Либенщайн. Прословутата му 21-ва танкова дивизия, която е изпратена по-рано обратно към Тунис, се намира точно на мястото, където Ромел иска да нанесе удара, но тя е преминала към армията, командвана от генерал Арним. Така сега Арним е човекът, който трябва да реши какви да бъдат целите на голямата атака и силите, които трябва да участват в нея, докато ролята на Ромел е сведена само до това да му помага според възможностите си. Целта на този контраудар е американският 2-ри корпус, който включва и една френска дивизия. Фронтът му е 150 км, но на практика основните съсредоточения са при трите пътя, които минават през планините към морето при проходите близо до Гафса, Фаид и Фондук, където се свързват с френския 19-и корпус под командването на генерал Кьолц. Тези проходи са толкова тесни, че защитниците им се чувстват сигурни, и вниманието на съюзниците до голяма степен е погълнато от отбиването на поредицата пробни атаки на войските на Оста в сектора северно от Фондук.

В края на януари ветеранът 21-ва танкова дивизия предприема внезапна атака при прохода Фаид, преодолява съпротивата на зле въоръжения френски гарнизон преди американската помощ да пристигне със закъснение, и така си отваря врата за следваща по-голяма атака. Този удар кара съюзническото по-висше командване да заподозре, че врагът планира такава офанзива, обаче не я очаква там, където е предприета. То гледа на предварителния удар при Фаид като на опит за отвличане на вниманието и предполага, че атаката ще бъде предприета близо до Фондук. Генерал Омар Брадли отбелязва в мемоарите си: „Това предположение се оказа почти фатално“. То преобладава в щаба както на Айзенхауер, така и на британската 1-ва армия, командвана от Андерсън, който до пристигането на генерал Александър отговаря за целия фронт на съюзниците в Тунис. На съвещанието в Касабланка генерал Александър е определен да командва под върховенството на Айзенхауер новата 18-а армейска групировка, съставена от 1-ва и 8-а армия, която трябва да бъде сформирана, когато 8-а армия влезе в Тунис. За да пази позицията, която се очаква да бъде атакувана, на Андерсън е оставена бойна команда „В“ с половината от американските танкове в резерв зад Фондук. Тази погрешна преценка улеснява настъплението на противника.

В началото на февруари силите на Оста в Тунис достигат общо 100 000 души — 74 000 германци и 26 000 италианци, което при сравнение със силите насъюзниците е в много по-добро съотношение, отколкото през декември. На-личните танкове, които почти изцяло са германски, са малко над 280: 110 с 10-а танкова дивизия, 91 с 21-ва танкова дивизия (точно на половината при съще-ствуващите тогава норми), а в специална група са отделени десетина танка „Тигър“. Приносът на Ромел е от 26 танка, присъединени към бойната група на Либенщайн, която трябва да подсили 23-те оцелели италиански танка на диви-зията „Чентауро“ на пътя за Гафса. Тези танкови части са много по-малобройни от съюзническите и дори ако всички бъдат използвани, няма да имат числено превъзходство в планираното място за атаката в южната част на Тунис. Под-крепящата този сектор 1-ва американска бронетанкова дивизия, въпреки че още не е напълно окомплектувана, има около 300 действащи танка, като 90 от тях са „Стюарт“, и 36 самоходни противотанкови оръдия. Освен това тя разполага с много по-силна артилерия, отколкото една немска танкова дивизия54.

За разочарование на Ромел само част от 10-а танкова дивизия (състояща се от един батальон средни танкове и рота от четири танка „Тигър) е изпратена да подсили 21-ва бронетанкова дивизия, и то само за началната фаза, тъй като генерал Арним планира да използва 10-а танкова дивизия за настъпление по на север.

Истинската офанзива започва на 14 февруари, когато 21-ва танкова дивизия отново предприема внезапна атака откъм Фаид заедно с контингента от 10-а танкова дивизия. Непосредствено отговарящ за атаката е заместникът на Арним генерал Циглер. Докато двете малки бойни групи от 10-а танкова дивизия се втурват напред от прохода Фаид, разтваряйки се във формата на клещи, за да хванат в тях изнесената напред част на 1-ва американска танкова дивизия — бойна команда «А», други две групи от 21-ва танкова дивизия (всяка с основно ядро от един танков батальон) правят през нощта по-широк кръг на изток, за да извършат обход по фланговете и да хванат в капан американците. Въпреки че отделни малки групи успяват да се измъкнат, преди кръгът да се затвори около Сиди Бу Зид, загубите в бойна техника и снаряжение са много големи. Бойното поле е осеяно с горящи американски танкове и в това сражение са загубени 40 танка. На следващата сутрин бойна команда «С» е изпратена напред, за да нанесе контраудар, и бързо попада в капана на гер-манските обходни маневри. Само 4 от танковете й успяват да се измъкнат. Така два добри батальона средни танкове са унищожени в тази касапница бла-годарение на умелото съсредоточаване на превъзхождащи сили от вътрешните резерви от страна на врага. За щастие на съюзниците германците не бързат да доразвият успеха си.

На 14 февруари Ромел кара Циглер да продължи да настъпва и през нощта, за да се възползва максимално от първоначалния успех. «Американците нямаха практически опит в боевете и ние трябваше още от самото начало да им създадем комплекс за малоценност», пише той. Обаче Циглер се чувства задължен да изчака разрешение от Арним и едва на 17 февруари напредва още 40 км към Сбейтла, където са се събрали американците. Като последица от това забавяне германците срещат там по-силна съпротива, тъй като бойна команда «В» (сега водена от бригаден генерал Пол Робинет) е изпратена бързо на юг. Тя държи германците притиснати до стената до късно следобед и помага за отстъплението на разбитите останки от другите две бойни команди, преди сама да се изтегли. Това е част от общото отстъпление на южното крило на съюзниците, наредено от генерал Андерсън, до позицията на т.нар. Западен хребет. Въпреки че влизането на германците в Сбейтла е забавено, те все пак успяват да пленят общо 100 танка и близо 3000 души.

Междувременно на 15 февруари бойната група на Ромел, която е насочена срещу крайния южен фланг на съюзниците при Гафса, завзема този пътен възел, когато той е опразнен. Като увеличава скоростта си и се насочва на северозапад, до 17 февруари тя напредва с още 80 км през Фериана и завзема американските летища при Телепте. Тя почти се изравнява с 21-ва танкова дивизия, намирайки се на около 60 км западно от нея, и се оказва по-близо до комуникациите на съюзниците. Генерал Александър, който на 19 февруари пристига на полесражението и поема командването на двете армии, посочва в телеграма, че «в суматохата по време на отстъплението американските, френ-ските и британските части така невероятно са се омешали, че няма никакъв план за координирана защита и определено се чувства несигурност кой кого командва». Ромел узнава, че съюзниците са подпалили складовете си при Те-беса на около 65 км отвъд следващата планинска верига. За него това е ясно доказателство, че нервите им започват да не издържат.

Сега настъпва истинският повратен момент, въпреки че според съюзническите командири това става три дни по-късно. Ромел иска да се възползва от объркването и паниката чрез общо настъпление на всички налични меха-низирани части през Тебсса. Той усеща, че едно дълбоко проникване към глав-ните комуникации на съюзниците «ще принуди британците и американците да изтеглят основното ядро от силите си в Алжир» — възможност, върху която съюзническите командири наистина сериозно се замислят.

Той обаче установява, че Арним, който вече е накарал 10-а танкова дивизия да се оттегли, не желае да се заеме с такова начинание. Затова Ромел изпраща предложенията си до италианското Върховно командване, разчитайки на желанието на Мусолини с една победа да укрепи вътрешното си политическо положение, а през това време Байерлайн спечелва подкрепата на командващия авиацията в Тунис.

Времето тече и едва на 18 февруари в полунощ от Рим идва известие, че се дава разрешение за продължаване на атаката. Възложено е на Ромел да я ръководи, като за целта двете танкови дивизии преминават под негово командване. Обаче в заповедта се посочва, че настъплението трябва да бъде насочено на север към Тала и Ле Кеф вместо на северозапад през Тебеса. Според Ромел тази промяна е «ужасно и невероятно късогледство», защото това означава «да се приближим много повече до фронта и да се изправим срещу силните резерви на противника».

Така атаката е предприета там, където я очаква генерал Александър, а той е наредил на генерал Андерсън «да съсредоточи своите танкове за защитата на Тала», макар и погрешно да смята, че Ромел ще предпочете да се стреми към «тактическа победа», вместо да преследва по-директна стратегическа цел. При развилите се събития това погрешно предположение се оказва благоприятно за съюзниците благодарение на Командо сюпримо (италианското Върховно командване). В противен случай отбраната им би била опасно извадена от равновесие, ако на Ромел му е било позволено да се насочи натам, накъдето е искал.

Основното ядро от подкрепленията — американски и британски, което бързо е прехвърлено на юг, е насочено към Тала и в сектора източно от Сбиба, докато защитата на Тебеса е крайно недостатъчна и е поверена само на оредялата американска 1-ва дивизия.

Главното британско подкрепление е 6-а бронетанкова дивизия. Танковият й компонент — 26-а танкова бригада, е заел позиция при Тала. Там са изпратени също допълнителни пехотни подразделения, както и артилерията на ново-пристигналата 9-а американска пехотна дивизия. Първа мотопехотна бригада, която е част от състава на 6-а бронетанкова дивизия, е разположена да защитава празнината при Сбиба, северно от Сбейтла, заедно с 3 бойни групи от американската 1-ва и 34-та пехотна дивизия.

Атаката на Ромел започва на 19 февруари само няколко часа след получаването на заповедта от Командо сюпримо. Но възможностите за успех са намалени както от забавянето, така и от решението на генерал Арним да изпрати 10-а бронетанкова дивизия на север. Налага се тя да бъде върната обратно, но не може да пристигне навреме, за да вземе участие в началната фаза на новата атака. Поради тези затруднения Ромел решава начело на атаката към Ле Кеф през Тала да застане бойният отряд на корпус «Африка», а 21-ва бронетанкова дивизия да се опита да настъпи към Ле Кеф по обиколния път през Сбиба. По такъв начин двете настъпващи колони създават заплаха за противника, която е от взаимна полза.

Настъплението към Тала минава през прохода Касерин, на половин час път между Сбейтла и Фериана. Там позицията се държи от смесена бойна част, командвана от полковник Старк. Първият опит за изненадваща атака през прохода е отблъснат, а следобед пристигат подкрепления, благодарение на които силите на Старк значително превъзхождат силите на корпус «Африка» (3 малки батальона — един танков и 2 пехотни), които осъществяват атаката. Обаче защитата не е добре координирана и до вечерта германците успяват да пробият отбраната на няколко места, като с настъпването на мрака проникват още по-дълбоко. Междувременно настъплението на 21-ва танкова дивизия към Сбиба е блокирано от минно поле и силни съюзнически части зад него — 11 пехотни батальона срещу 2 на атакуващите, а също и по-голям брой оръдия и танкове (сега 21-ва бронетанкова дивизия има по-малко от 40 годни за действие танка). Затова през нощта Ромел решава да съсредоточи атаката в прохода Касерин, където отбраната изглежда по-нестабилна, и да разгърне там закъснялата с пристигането си 10-а бронетанкова дивизия.

Перспективите за успех обаче намаляват още повече, тъй като тя включва само един танков, 2 пехотни и един мотоциклетен батальон. Арним задържа почти половината дивизия и прикрепения към нея батальон от танкове «Тигър», на който Ромел разчита като коз в своята игра. Ромел започва атаката срещу прохода Касерин едва на 20 февруари след-обед, тъй като подразделенията на 10-а бронетанкова дивизия пристигат едва тогава — забавяне, което много го ядосва. Сутринта един опит за атака е спрян от огъня на защитниците, но в 4,30 следобед, когато лично застава близо до предната линия, Ромел хвърля в атака едновременно цялата налична пехота от 5 батальона (включително един батальон италианци) и те бързо успяват да пробият противниковата отбрана. Обаче след това атакуващите срещат упорита съпротива от едно съвсем малко британско подразделение (един танков ескадрон, една пехотна рота и една батарея на пехотната артилерия), командвано от подполковник А. С. Гор, което е изпратено да подкрепя защитата на прохода. Съпротивата му е сломена едва когато в боя влиза танковият батальон, който губи 11 танка. Американската официална история с рядко срещана честност не само изтъква изключително упоритата съпротива, оказана от това подразделение, но и посочва лесните пробиви на германците на други места: «Противникът бе изумен от количеството и качеството на американс-ката бойна техника, която бе пленена почти непокътната»55. След като превзема прохода, Ромел изпраща разузнавателни отделения по пътя към Тала, както и по отклонението на пътя за Тебеса, за да заблуди съюзниците за намеренията си, да ги принуди да вкарат в боя резервите си, а също и за да проучи възможността за осъществяване на първоначалната си цел да завладее ог-ромните американски снабдителни складове при Тебеса. Първата цел е по-стигната още с новината за настъплението на Ромел, тъй като сутринта Фридъндол заповядва на бойна команда «В» на Робинет да се прехвърли от края на десния фланг към Тала, а след това я пренасочва да защитава отклонението на пътя от Касерин за Тебеса. Междувременно 26-а британска бригадна група (командвана от бригаден генерал Чарлс Дънфи) с 2 танкови полка и 2 пехотни батальона се е придвижила южно от Тала и е заела позиция на около 16 км от прохода Касерин, очаквайки пристигането на бойна команда «В», за да я подкрепи. За щастие на съюзниците силите на нападателя са много по-слаби, отколкото са очаквали.

На следващата сутрин, 21 февруари, Ромел за първи път спира в очакване на съюзническа контраатака за завоюване на прохода Касерин. Това спиране обаче изненадва противниците му, които нямат представа, колко малки са неговите сили в сравнение с тези, които те са събрали. Когато вижда, че те остават на местата си, Ромел продължава напред по пътя към Тала с тази част от 10-а танкова дивизия, която е под негово командване. Тя се равнява само на един боен отряд, включващ 30 танка, 20 самоходни оръдия и 2 мотострелкови батальона. Бригадата на Дънфи постепенно отстъпва пред германците, като оказва съпротива на всеки от следващите един след друг хребети, докато накрая е заобиколена по фланговете и подложена на кръстосан обстрел. Когато на здрачаване танковете се оттеглят на предварително подготвената позиция при Тала, те са последвани плътно от група немски танкове, предвождани от един пленен британски «Валънтайн», за да бъдат взети за заблудили се британски танкове. Така германците нахлуват в позицията, като сломяват съпротивата на част от пехотата, унищожават много машини и предизвикват всеобщо объркване. Въпреки че устремът им е спрян след тричасова битка, при оттеглянето си те вземат в плен 700 души. В тази поредица от схватки по пътя от Касерин германците загубват дузина танкове, обаче изваждат от строя 40 противникови танка, включително тези на един ескадрон, който губи ори-ентация и при една контраатака на разсъмване попада точно в средата на гер-манските танкове.

Очаквайки по-голяма контраатака, Ромел решава да я изчака с намерение на свой ред да атакува, след като я отблъсне. Обаче сутринта въздушното разузнаване забелязва, че на полесражението са пристигнали големи съюз-нически подкрепления, а други са на път. Така става очевидно, че перспекти-вата за доразвиване на настъплението през Тала намалява, а опасността за левия фланг на силите на Оста става все по-голяма. Предишния следобед бойната група на корпус «Африка» напредва по отклонението на пътя за Тебеса с намерение да заеме намиращите се там проходи и да предпази фланга на настъпващите към Тала германски части, обаче е спряна от силния огън на заелата позиция на едно възвишение американска артилерия. Подновяването на атаката на 22 февруари сутринта носи малки придобивки и по-тежки загуби, отколкото атакуващите могат да си позволят. В този сектор те са много по-малко от съсредоточените там американски сили — бойна команда «В» на Робинет и част от 1-ва пехотна дивизия, командвана от Тери Алън. Този следобед Ромел и Кеселринг, който пристига със самолет, за да се срещне с него, стигат до заключението, че продължаването на контраатаката на запад не може да им донесе нови преимущества и трябва да бъде прекратена, за да може ударната група да бъде прехвърлена на изток за контраудар срещу 8-а британска армия. След това решение същата вечер силите на Оста получават заповед да се изтеглят на първо време до прохода Касерин.

Междувременно още от рано сутринта Алън се опитва да организира кон-траатака срещу фланга на германците, обаче е забавен от това, че не може да се свърже с Робинет, и атаката е предприета едва късно следобед. Тя ускорява оттеглянето на бойната група на корпус «Африка» към прохода Касерин, като участващите в групата италиански подразделения отстъпват в пълен безпо-рядък. Ромел е впечатлен от нарасналото тактическо умение на американците и от точността на артилерийския им огън, както и от богатото им въоръжение. Неговите сравнително слаби сили биха изпаднали в голяма опасност при една по-голяма и по-мащабна контраатака.

Неговата слабост и променената обстановка не са разбрани обаче от по-висшето съюзническо командване. Както е посочено в официалната амери-канска история, Фридъндол ръководи «изключително колебливо сухопътните операции срещу отстъпващия противник точно в момента, когато той е най-уязвим». Андерсън също продължава да мисли повече за защита, отколкокото за нападение. Голямата съюзническа част при Сбиба отстъпва 16 км на северозапад от страх да не би Ромел да пробие отбраната й при Тала и да застраши тила й. Поради същите опасения на другия фланг се мисли за еваку-ация от Тебеса. Дори когато на 23 февруари сутринта се установява, че про-тивникът се е изтеглил от Тала, не се прави нищо, за да му се окаже натиск, и едва късно същата нощ са дадени заповеди за обща контраатака, която да започне на 25 февруари. През това време противникът минава безпрепятвено през теснината Касерин и усилията на съюзниците да разгромят врага и да си възвърнат прохода се превръщат в обикновен поход, спиран само от загражде-денията и мините, разпръснати при отстъплението на изчезналия противник.

Когато е направена равносметка на съотношението на силите и на засилената съпротива, става ясно, че моментът за прекратяване на германската офанзива е бил много добре подбран. Продължаването й би било грешка, като се имат предвид големите сили, които съюзниците успяват да съберат. В материално отношение придобивките от офанзивата са по-големи в сравнение с цената, платена за нея. Взети са в плен над 4000 души срещу загубата на малко повече от 1000 войници и са унищожени или извадени от строя около 200 противникови танка при много по-малки загуби за германците. От тази гледна точка атаката е великолепен успех. Обаче тя не успява, макар и да е опасно близо до стратегическата цел, да доведе до изтеглянето на съюзниците от Тунис. Подобен резултат би бил възможен, ако цялата 10-а бронетанкова дивизия беше включена в контраатаката и Ромел командваше операцията още от самото начало, насочвайки я срещу Тебеса. Едно бързо завладяване на тази главна американска база и на летището там със струпаното огромноколичество запаси щеше да направи невъзможно оставането на съюзническите сили в Тунис.

Като по ирония на съдбата на 23 февруари от Рим пристига заповед, която поставя всички сили на Оста в Тунис под командването на Ромел. Макар на-значаването му за командващ новосъздадената армейска групировка «Африка» да показва как контраударът отново го е издигнал в очите на Мусолини и Хитлер, моментът, в който това става, оставя горчив привкус, тъй като това е сутринта след започването на изтеглянето и е твърде късно да се възстанови пропуснатата възможност.

Тя идва твърде късно и за отменяне на настъплението на генерал Арним на север, за което той пази резерви, които биха могли да бъдат много по-добре използвани от Ромел. Според плана превземането на Меджез ел Баб трябва да е ограничена цел и атаката трябва да започне на 26 февруари с 2 танкови и 6 пехотни батальона. Но на разсъмване на 24 февруари Арним, след като изпраща човек от щаба си да информира Ромел за набелязания план, заминава със самолет за Рим, за да се срещне с Кеселринг, и в резултат на техния разговор по-късно през деня се оформя много по-амбициозен план. Според него трябва да бъдат предприети атаки в осем различни пункта по протежение на 120-километровия участък от фронтовата линия между северното крайбрежие и Пон дю Фа срещу британския 5-и корпус (3 дивизии с група френски подразделения близо до крайбрежието). Главният удар, който трябва да бъде нанесен от танкова група, трябва да е насочен срещу пътния възел Беджа (на 100 км западно от Тунис), като бъде съчетан с атака от две посоки за превземането на Меджез ел Баб. Въпреки че в операцията са включени всички налични сили, те са крайно недостатъчни за мащабите на атаката. За на-стъплението срещу Беджа танковата група от 2 танкови батальона заедно с подкрепленията е увеличена на 77 танка (включително 14 танка «Тигър»), но дори и това незначително увеличение е достигнато, след като са откраднати 15 току-що пристигнали в Тунис танка по пътя им на юг към 21-ва бронетанкова дивизия. Когато научава за новия план, Ромел е шокиран и го определя като «напълно нереалистичен». Той погрешно го приема като идея на италианското Върховно командване, което, когато научава за него, е също толкова изумено, колкото самият той.

Заповедта на Арним за започване на операцията е издадена на 25 февруари, настъплението започва на следващия ден и така се спазва датата, определена за по-ограничената офанзива. Това е забележително доказателство за експедитивността и гъвкавостта на германското планиране, макар и твърде прибързано за такива широкомащабни промени. Въпреки това най-голям успех имат допълнителните атаки, извършени от дивизията на Мантойфел в най-северния сектор, която почти достига до главния паралелен път, използван от съюзниците при Джебел Абиод, и взема в плен 1600 души от френските и британските части в този сектор. Обаче германската танкова група, из-вършваща главната атака, след като превзема британската предна позиция при Сиди Насир, се озовава в капан в едно тясно блатисто дефиле на 16 км от Беджа, където британските полеви и противотанкови оръдия й нанасят тежки поражения. От строя излизат всички германски танкове, с изключение на 6 и настъплението постепенно е прекратено. Втората атака, която има за цел да откъсне Меджез ел Баб, след първоначалния успех завършва с провал. Подобна участ имат и други атаки на юг. Въпреки че в резултат на офанзивата на Арним са пленени 2500 души срещу загубата на малко повече от 1000, този успех е помрачен от факта, че 71 от танковете му са унищожени или повредени, докато британците губят по-малко от 20. Германците вече изпитват недостиг на танкове, тъй като загубените не могат да бъдат лесно подменени.

Още по-лошо е това, че поради неуспялата офанзива на Арним се забавя освобождаването на дивизиите, нужни за планирания втори контраудар на Ромел срещу позицията на Монтгомъри при Меденин (срещу линията Марет). Това е така, защото Кеселринг настоява 10-а и 21-ва бронетанкова дивизия да бъдат държани близо до фланга на американците достатъчно дълго, за да ги възпират да изпращат резерви на север за отблъскване на настъплението на Арним. Забавянето се оказва пагубно за перспективите на контраудара на Ромел на изток. До 26 февруари Монтгомъри има само една дивизия при Меденин. Той признава, че е бил обезпокоен и щабът му е работил трескаво, за да възстанови равновесието, преди Ромел да нанесе удара. До началото на атаката на 6 март силите на Монтгомъри са увеличени четирикратно и се равняват на 4 дивизии с 400 танка, 350 полеви оръдия и 470 противотанкови оръдия.

Така възможността Ромел да нападне с превъзхождащи сили е ликвидирана. Танковите му дивизии (10-а, 15-а и 21-ва) успяват да съберат само 160 танка — по-малко от пълния капацитет на една дивизия — и в атаката са подкрепяни от около 200 оръдия и 10 000 пехотинци, без да се броят слабите италиански дивизии, разположени по линията Марет. Освен това Монтгомъри, който има на разположение 3 изтребителни авиокрила56, действащи от изнесени напред летища, си е осигурил превъзходство във въздуха. Шансовете на Ромел да го изненада се изпаряват, когато на 4 март, два дни преди атаката, приближаването на танковите дивизии е забелязано и докладвано.

При това положение Монтгомъри се възползва максимално от възможността, за да планира добре отбраната си, и нападението е отблъснато дори по-ефикасно, отколкото при Алам Халфа шест месеца по-рано. Настъпващите германци скоро са принудени да спрат и загубите им бързо нарастват поради британския интензивен обстрел. Разбирайки, че е безполезно да продължава, вечерта Ромел спира настъплението. Но дотогава той е загубил повече от 40 танка, въпреки че в жива сила загубите му са само 645 души. Загубите на защитниците са много по-малки. Отблъскването на атаката слага край на всякакви надежди по-малобройните и по-зле въоръжени сили на Оста да успеят да разгромят една от двете съюзнически армии, преди да се свържат и да окажат комбиниран натиск сре-щу противника. Още предишната седмица Ромел изпраща на Кеселринг трезва и обективна оценка на ситуацията, която включва неговото, както и на двамата му армейски командири Арним и Месе мнения. В нея той подчертава, че войските на Оста заемат фронт, дълъг близо 650 км, срещу значително превъзхождащ ги противник — два пъти по-многоброен в жива сила и с шест пъти повече танкове, а редиците им са опасно изтънели57. Ромел настоява фронтът да бъде скъсен до една дъга от 150 км от град Тунис до Бизерта, но отбелява, че той може да бъде удържан само ако доставките бъдат увеличени до 140 000 т месечно, и изрично настоява да бъде осведомен за по-дългосрочните планове на висшето командване относно кампанията в Тунис. В отговора, който получава след няколко настоятелни подсещания, просто се казва, че фюрерът не е съгласен с преценката му за ситуацията. Към него има приложение с изброяване броя на формациите от едната и от другата страна, без да се обръща внимание на действителния им брой и снаряжението им. Това е същата подвеждаща база за сравнение, която използват съюзническите командири тогава, а и по-късно, когато отчитат успехите си. След провала при Меденин Ромел стига до заключението, че за германско-италианските части ще бъде «чисто самоубийство» да останат в Африка. Затова на 9 март, като взема дълго отлагания си отпуск по болест, той предава командването на армейската групировка на Арним и се качва на самолета за Европа с надеждата да накара господарите си да разберат истинското по-ложение. Както се оказва по-късно, резултатът е прекъсване на връзката му с кампанията в Африка.

С пристигането си в Рим Ромел се среща с Мусолини, който «за съжаление, изглежда, е загубил всякакво чувство за реалност, като през цялото време търси аргументи, за да оправдае становището си». След това отива на среща с Хитлер, който отказва да се вслуша в аргументите му и дава ясно да се разбере, че според него «аз съм станал песимист». Той възпира Ромел да се върне в Африка и му казва, че трябва да се възстанови навреме, за да поеме командването на операциите срещу Касабланка. Като се има предвид отдале-чеността на Касабланка на Атлантическото крайбрежие, става очевидно, че Хитлер все още си въобразява, че може да изгони напълно съюзниците от Африка, което показва до каква степен е в състояние да се самозаблуждава.

Междувременно благодарение на предприетата със значително превъзхож-дащи германците сили съюзническа офанзива за завземане на южния вход към Тунис 8-а армия се съединява с 1-ва и отрязва командваната от Месе 1-ва италианска армия — бившата танкова армия на Ромел «Африка». (Байерлайн, макар вече да е само началник на германския щаб в армията на Месе, контро-лира пряко и напълно всички германски компонентни в нея.)

След като дава решителен отпор на германския контраудар при Меденин, Монтгомъри не се опитва да доразвие този успех на отбраната си и да се възползва от разколебаването на противника с незабавно настъпление, а продължава методично да трупа сили и запаси за атака срещу отбранителната линия Марет. Тя е планирана да започне на 20 март, две седмици след битката при Меденин.

За да й помогне чрез натиск върху вражеския тил, три дни по-рано, на 17 март, американският 2-ри корпус организира атака в южната част на Тунис. Поставените й от Андерсън и подкрепени от генерал Александър цели да три — да привлече противниковите сили, които могат да бъдат използвани за спиране на настъплението на Монтгомъри, да завладее летищата близо до Телепте, които да бъдат използвани в помощ на атаката на Монтгомъри, и да органи-зира снабдителен център близо до Гафса, който да му помогне със снабдя-ването, докато той напредва. От атакуващата сила не се изисква да отреже пътя на противника за отстъпление, като се насочи към крайбрежния път. Ограничаването на целите й се дължи на съмнения в способността на аме-риканците да извършат такъв дълбок пробив — да се придвижат с 260 км от изходната позиция към морето — както и на желанието да се избегне опасността да бъдат изложени на друга германска контраофанзива, подобна на февруарската. Тези ограничения разпалват агресивността на генерал Патън, който е назначен за командир на корпуса на мястото на Фридъндол. Сега 2-ри корпус включва 4 дивизии с обща численост 88 000 души, които са около четири пъти повече от изправените срещу тях части на Оста. Освен това преценките са, че в определения за атаката район има само 800 германци и 7850 италианци, повечето от които от разположената близо до Гафса дивизия «Чентауро»58.

Американската атака започва обещаващо. На 17 март 1-ва пехотна дивизия на Алън завзема Гафса без бой, тъй като италианците са се изтеглили на близо 30 км в едно дефиле източно от Ел Гетар, където се намира кръстопътят за крайбрежните градове Габес и Махарес. На 20 март 1-ва танкова дивизия на Уорд се спуска от района на Касерин към третия път от Гафса за крайбрежието и на следващата сутрин завзема Стасион дьо Сенед, след което напредва изток през Макнаси до прохода отвъд него.

В този ден генерал Александър отпуска юздите на Патън, като му нарежда да подготви мощна танкова атака, която да блокира крайбрежния път, за да бъде оказана помощ на току-що започналата офанзива на Монтгомъри срещу линията Марет. Атаката е разстроена от упоритата съпротива на защитниците на прохода и височините около него, заети от малко германско подразделение под командването на полковник Рудолф Ланг. Последвалите опити на 23 март да бъде превзета най-високата точка в района — кота 322, са отблъснати, въпреки че тя се защитава само от около 80 души от някогашната лична охрана на Ромел. Подновената на следващия ден атака от 3 пехотни батальона, подкрепяни от 4 артилерийски батальона и 2 танкови роти, отново е отбита, въпреки че силите на защитниците са увеличени едва на 350 души. На 25 март е направен нов опит за атака, начело на която застава лично Уорд с категоричната заповед по телефона от Патън, който настоява атаката да успее на всяка цена. Тя отново се проваля и трябва да бъде прекратена поради увеличените сили на противника. Патън е така обсебен обаче от мисълта да атакува, че не може да си даде реална сметка за предимствата, които имат защитниците дори и срещу превъзхождащ ги по численост противник, особе-но когато защитниците са много опитни войници, изправени срещу неопитни нападатели. В сектора на Е л Гетар това преимущество е демонстрирано и на друго място, и то от войници, които не са толкова опитни, но са добре обучени — американската 1-ва пехотна дивизия. На 21 март дивизията под командването на генерал Алън успява да извърши пробив в позицията на италианците, но на свой ред е контраатакуваш от германците. Контраудърът е нанесен от твърде оредялата 10-а танкова дивизия — главния резерв на армейски корпус «Африка», която спешно е прехвърлена от крайбрежието. (Тя се състои от 2 танкови и 2 пехотни батальона плюс един мотоциклетен и един артилерийски батальон.) Атакуващите превземат предните американски позиции, но после са спрени от минно поле, а след това — много затруднени от артилерията и противотанковите оръдия на Алън. Това притъпява остротата на атаката, а подновяването й вечерта също не се радва на по-голям успех. Както се посочва в един твърде оптимистичен доклад на американската пехота: «Нашата артилерия ги смаза с високоексплозивните си снаряди и те падаха като мухи». Въпреки че германските загуби при втората атака не са толкова големи, колкото се посочва така картинно в доклада, от огъня на артилерията или от мини през този ден излизат от строя 40 танка.

Като привлича главния танков резерв на противника за този скъпоструващ контраудар, ограниченото настъпление на американците е своеобразна компенсация за провала им при Макнаси. То не само е важен принос за пер-спективите пред настъплението на Монтгомъри, но и изчерпва повечето от и бездруго малките танкови сили на противника. Съюзниците дължат победата си по-скоро на трите неуспешни вражески атаки, които са предприети след донеслото преимущества на германците настъпление в средата на февруари при Фаид, отколкото на собствените си атаки. Възможността да надделеят се появява едва когато силите на врага започват да се изчерпват от прекалените усилия. По-късно противникът продължава борбата с неуспешни опити за контраатаки.

Атаката на Монтгомъри срещу линията Марет започва на 20 март през нощта. За нея той е докарал 10-и и 30-и корпус с обща численост около 160 000 души, 610 танка и 1410 оръдия. Въпреки че армията на Месе се състои от 9 дивизии в сравнение с 6-те на Монтгомъри, те наброяват по-малко от 80 000 души, 150 танка (включително танковете на 10-а танкова дивизия близо до Гафса) и 680 оръдия. Така атакуващият има предимство в жва сила в съотношение 2:1, а в оръдия, самолети и танкове — 4:1.

Освен това линията Марет се простира на 35 км от морето до възвишенията Матмата Хилс, а отвъд тях граничи с пустиня. При тези обстоятелства за сравнително по-слабите сили на Оста би било по-разумно да се опитат да забавят противника с мобилните си части при Марет, а да му дадат по-реши-телен отпор на позицията при Уади Акарит северно от Габес. Това е един тесен участък между морето и солените блата Тотс, широк едва 23 км. Ромел защитава тъкмо този начин на действие и още след отстъплението от Ал Ала-мейн през ноември 1942 г. предлага да се заеме позиция там. Когато на 10 март се среща с Хитлер, той успява да го убеди да нареди на Кеселринг немо-билните италиански дивизии на позиции по линията Марет да отстъпят до Уади Акарит и да заемат позиции там. Обаче италианските военачалници пред-почитат да продължат да защитават линията Марет и Кеселринг, който споделя мнението им, принуждава Хитлер да отмени новите заповеди.

Първоначалният план на Монтгомъри носи кодовото наименование «Пю-джилист гелъп» («Боксьорски галоп»). Според него главният удар трябва да бъде фронтален и да бъде нанесен от трите пехотни дивизии на командвания от генерал Оливър Лийс 3-ти корпус. Целта е да се пробие противниковата отбрана близо до морето и да се отвори проход, през който танковите сили на 10-и корпус на генерал Брайън Хорокс да нахлуят и да доразвият успеха. През това време временно сформираният новозеландски корпус под командването на генерал Бърнард Фрайбърг трябва да извърши широка обходнаманевра по посока на Ел Хама (на 40 км навътре от Габес), за да застраши тила на противника и да прикове там резервите му.

Фронталната атака завършва с провал. Предприета в тесен участък близо до морския бряг от една пехотна бригада и полк от 50 танка, тя успява да направи само незначителен пробив в позицията на противника, който е защитен от клисурата Уади Зигзау, широк 70 и дълбок около 7 м, а отвъд него има противотанков ров. Меката почва на дъното на клисурата и поставените там мини са пречка за настъпващите танкове и подкрепящите ги оръдия, а през това време заетият от пехотата участък в противниковата позиция става обект на силен кръстосан огън. На следващата нощ с пристигналите подкрепления подновената атака успява да разшири малко това предмостие и когато бри-танците се вклиняват в редиците на италианците, много от тях се възползват от възможността да се предадат. Пристигането на противотанковите оръдия е забавено още повече от блатистия терен и следобед изнесените напред пехотни подразделения са разбити от една германска контраатака59. Тъй като не са получили достатъчно подкрепления, под прикритието на мрака британците се връщат обратно през клисурата. Така до вечерта на 22 март фронталната атака не само не успява да извърши някакъв значителен пробив, но и е принудена да изостави предмостието си във вражеските позиции. През това време обходната маневра започва добре, но по-късно е спряна. След продължителен поход от района, в който се намира ариергардът на 8-а армия, през трудна пустинна местност до вечерта на 20 март, когато започва атаката при крайбрежието, новозеландският корпус докарва своите 27 000 души и 200 танка близо до седловина между хълмовете, наречена Сливата, на 50 км западно от Габес и на 25 км югозападно от Ел Хама. Обаче след като разчиства пътя пред себе си, той се натъква на продължителна съпротива в седловината, където италианските защитници са подсилени от 21-ва танкова дивизия, която е оставена в резерв, а след това и от 4 батальона на 164-а лека дивизия «Африка», която е върната обратно от десния фланг на линията Марет.

В ранните часове на 23 март, когато става ясно, че няма възможност за подновяване на атаката по крайбрежието, Монтгомъри решава да промени плана си и да съсредоточи всичките си сили на левия фланг, тъй като там има по-голяма надежда с по-мощни сили да извърши пробив към Ел Хама. Той заповядва на Хорокс с щаба на неговия 10-и корпус и 1-ва танкова дивизия (160 танка), командвана от генерал-майор Реймънд Бригс, същата нощ да започне да се придвижва навътре в сушата и да направи широк кръг в пусти-нята, за да подсили новозеландците. По същото време 4-та индийска дивизия (командвана от генерал-майор Франсис Такър) трябва да се изтегли встрани от Меденин и да освободи прохода Халуф през Матмата Хилс, чието използ-ване ще скъси с повече от 160 км пътя за снабдяване на частите, извършващи обходната маневра през пустинята. След като освободи прохода, Такър трябва да се придвижи на север през възвишенията, покрай фланга на линията Марет, застрашавайки допълнително противниковия фланг, и да отвори алтернативен път за настъпление, ако по-широката обходна маневра през Сливата бъде спряна.

Новият план е добре замислен. Той показва способността на Монтгомъри ла проявява гъвкавост при промяна на целите на настъплението и да сменя местата за оказване на натиск, когато напредването му е спряно. Прави го дори по-добре, отколкото при Ал Аламейн, въпреки че след това омаловажава заслугите за проявената от него гъвкавост, която говори добре за качествата му на пълководец, като твърди, че още от самото начало всичко се развивало «според плана». В много отношения битката при Марет е най-доброто му постижение през войната въпреки неприятностите, произтекли от неуспеха на първоначалния му план, когато се опитва да извърши пробив в един тесен блатист участък близо до брега. Той не се възползва изцяло и и от потен-циалните предимства на обходната маневра през пустинята, тъй като намере-нията му са разкрити, защото не използва достатъчно сили, за да я осъществи по-бързо. Твърде ранното разкриване на обходната маневра става главна преч-ка за новия план за атака, наречен «Суперчардж II» — наименование, дошло от спомена за крайния успех на битката при Ал Аламейн.

След като на 20 март е разтревожено от пристигането на новозеландците близо до Сливата, командването на силите на Оста бързо стига до заключението, че придвижванията в тази посока, които са забелязани вечерта на 23 и отново на 24 март от наблюдателите по хълмовете, показват, че в плана на Монтгомъри има промяна и че той е прехвърлил главните си усилия срещу фланга откъм пустинята. Поради това 15-а танкова дивизия е върната обратно при Ел Хама и има готовност да подкрепи 21-ва танкова и 164-та лека дивизия два дни преди британските подкрепления да стигнат района, тъкмо навреме за започване на планираната атака на 26 март следобед.

Перспективите пред «Суперчардж II» значително намаляват, след като вече не може да се разчита на изненада, но тази загуба е компенсирана от четири други фактора. Най-същественият е решението на Арним на 24 март да оттегли армията на Месе към позицията при клисурата Уади Акарит, вместо да рискува тя да попадне в капан, и така отклонява желанието на Месе да продължи да се държи на позициите при линията Марет. Така например от защитниците на седловината се изисква само да спират атаката на британците достатъчно дълго, за да могат немобилните части от линията Марет да бъдат изтеглени. Вторият фактор е, че пътят на атакуващите части се засипвас «бараж» от бомби и оръдейни снаряди от 16 ескадрили изтребители бом-бардировачи чрез непрекъснати въздушни нападения от малка височина. На всеки 15 минути две ескадрили извършват по едно нападение. Тази тактика за сломяване на съпротивата на защитата, която е заимствана от германците, се прилага от вицемаршала от авиацията Хари Броудхърст, командващ съюз-ническата пустинна авиация. Тя се прилага твърде ефикасно, въпреки че среща необрението на надменните кралски военновъздушни асове като нарушаваща доктрината на щаба на военновъздушните сили. Третият фактор е смелото решение настъплението на танковите части да продължи и през нощта — тактика често прилагана с успех от германците, която обаче британците не са много склонни да опитат. Четвъртият фактор е чист късмет — развилнялата се пясъчна буря прикрива съсредоточаването на британските танкови сили в първия етап на настъплението през седловината, която е пълна с вражески противотанкови оръдия и на двата фланга.

Настъплението на съюзническите войски започва на 26 март в 16,00 часа, когато лъчите на залязващото слънце затрудняват наблюдението на отбраня-ващите се германски войски. В първия ешелон действат 8-а танкова бригада и новозеландската пехота. Към 18,00 часа 1-ва бронетанкова дивизия на генерал Бригс пробива германската отбрана. Благодарение на облаците от прах и на спускащия се вечерен мрак тя успява да преодолее 8 км. От 19,30 часа до полунощ, когато изгрява луната, дивизията се прегрупира, а след това отново тръгва на път. На 27 март на разсъмване, след като благополучно преминава теснината на прохода, тя стига до покрайнините на Ел Хама. Там напредването на британците е спряно за два дни от германски противотанкови подразделения и от контраатаката, която предприемат от фланга срещу британците около 30 танка на 15-а танкова дивизия. Благодарение на това повечето части на Оста, заели позиция по линията Марет, имат възможност да избегнат обкръжението и да отстъпят на позицията Уади Акарит. Британците пленяват около 5000 италианци главно в началната фаза на битката и 1000 германци в сраженията близо до Ел Хама, но заради техните отчаяни усилия да защитават коридора към крайбрежието главните сили на Оста се изтеглят благополучно с малко загуби на бойна техника. Ако британците бяха успели бързо да се придвижат до морето, резултатът нямаше да е такъв, но времето е пропуснато. Едва след повече от седмица Монтгомъри успява да започне бойни действия срещу германско-италианските войски на новите им отбранителни позиции.

Междувременно Патън подновява настъплението към крайбрежието и тила на противника, подсилен за целта с американската 9-а и 34-та пехотна дивизия. Главният удар трябва да бъде от Ел Гетар към Габес, като силите на 1-ва и 9-а пехотна дивизия отворят път за 1-ва бронетанкова дивизия. 34-та пехотна дивизия трябва да превземе прохода Фондук, на 160 км на север, и така даотвори път към крайбрежната равнина. Започналата на 27 март атака при Фондук скоро обаче е спряна от една твърде рехава защита и на следващия ден е прекратена. Тогава 34-та дивизия отстъпва на 6 км в западна посока, за да прегрупира силите си — изтегляне, което кара противниците и в един доклад от фронтовата линия да стигнат до заключението, че «Американецът се отказва от боя веднага щом го нападнат».

Настъплението на главните сили от Ел Гетар, което започва на 28 март, също е спряно от противника, след като в тежки боеве е било спечелено малко пространство. В същото време Монтгомъри успява да направи пробив при Ел Хама и стига до Габес. Александър заповядва на Патън да придвижи танковата си колона към крайбрежието, без да дочака пехотата да разчисти пътя й. Този опит е осуетен от добре организираната противотанкова отбрана на противника и след три дни напразни усилия на третия ден пехотата е включена в битката, за да разчисти пътя на танковете. Независимо от гневните заповеди на Патън пехотата също не успява да постигне нищо на практика. Въпреки това поради опасенията от пробив германците изпращат в района 21-ва танкова дивизия със задача да подкрепи 10-а дивизия. Това ново отслабване на германския танков резерв създава благоприятни условия за фронтално настъпление на войските на Монтгомъри, които разполагат с 570 танка и 1470 оръдия, срещу позицията при Уади Акарит.

Местността в района на Уади Акарит е благоприятна за водене на отбрана. Тя е равнинна крайбрежна ивица, широка около 6 км, защитена от непроходими солени блата и спускащи се към тях скалисти хълмове със стръмни склонове. Обаче германското командване твърде късно решава да остави позицията при Марет, поради което разполага с твърде малко време за укрепване и създаване на необходимата дълбочина за отбраната на позицията при Уади Акарит. Освен това отбраняващите се войски започват да изчерпват боеприпасите си, тъй като са изразходвали значителни количества в предишните боеве на неизгодни за тях позиции.

Първоначално Монтгомъри, както и при линията Марет, смята да пробие отбраната на противника на тесен участък до крайбрежието и след това да развие успеха, вкарвайки танкове в пробива. Задачата да извърши пробива е възложена на 51-ва дивизия, а индийската 4-та дивизия под командването на Такър трябва да овладее източния край на веригата от хълмове и да прикрие фланга на 51-ва дивизия. Но Такър настоява пробивът да бъде разширен и в плана за действията да бъде включено завземането на основните височини в центъра на настъплението. Той се аргументира с това, че при бойни действия в планинска местност може да се постигне успех само ако се завземат околните височини. Такър вярва, че неговите войски, натрупали опит в нощни действия в планински условия, ще успеят да се справят с това трудно препятствие.

Монтгтомъри приема предложението на Такър и разширява пробива. За действия в първия ешелон са предвидени трите пехотни дивизии на 30-и кор-пус. Нещо повече, Монтгомъри взема смелото решение да не чака ново пълно-луние и да започне настъплението през нощта независимо от допълнителните трудности при командването на войските.

На 5 април с настъпването на тъмнината части на индийската 4-та дивизия преминават в настъпление и много преди разсъмване на 6 април се вклиняват дълбоко в позициите на противника, като пленяват около 4000 души, предимно италианци. В 4,30 часа, поддържани от 400 оръдия, в настъпление преминават 50-а и 51-ва дивизия. Частите на 50-а дивизия са спрени при противотанковия ров, но 51-ва дивизия скоро успява да пробие отбраната на противника, макар и на по-малка дълбочина от индийската 4-та дивизия. Пробиването на отбраната на противника на две места създава благоприятни условия за включване на танковите части на 10-и корпус, командвани от Хорокс, със задачата да развият успеха на настъплението. Във втория ешелон 10-и корпус е разположен именно с тази задача.

В 8.45 часа Хорокс пристига в щаба на Такър. В дневника за бойните действия е записано следното: «Командирът на индийската 4-та дивизия доложи на командира на 10-и корпус, че отбраната на противника е разкъсана и че пътят е свободен за въвеждане в бой на силите на 10-и корпус, а това даде възможност за завършване на кампанията в Северна Африка. Дойде време да нанесем решаващия удар, за който не трябва да жалим нито сили, нито средства. Командирът на 10-и корпус поиска по телефона разрешение от командващия армията да въведе в боя съединенията на 10-и корпус, за да развие успеха на настъплението».

Нопридвижването на частите и съединенията на корпуса на изходните позиции и тяхното въвеждане в боя са забавени. В донесение на Александър се казва: «В 12,00 часа Монтгомъри включи в сражението 10-и корпус». Дотогава германската 90-а дивизия контраатакува частите на британската 51–ва дивизия и ги изтласква от заетите позиции. Следобед, когато главните подразделения на 10-и корпус преминават през пробива, извършен от 51-ва дивизия, противникът ги контраатакува с последния си резерв — 15-а танкова дивизия. Същевременно през този ден не е предприето нищо, за да се използват силите на 10-и корпус за развиване на успеха в участъка на 4-та индийска дивизия.

Монтгомъри се подготвя добре, за да доразвие успеха на настъплението на следващия ден. Началото на настъплението трябва да бъде предшествано от мощна артилерийска подготовка и удари на бомбардировачите. Но сутринта се установява, че противникът е напуснал позициите, и вместо да се извърши заплануваният съкрушителен удар, се налага да се преследват главните му сили, които отново успяват да се измъкнат.

Въпреки че Монтгомъри пропуска възможността да постигне решаваща победа, противникът също не успява да запуши пробива на позицията при Уади Акарит, тъй като се налага да прехвърли 2 свои танкови дивизии (10-а и 21-ва), които да отблъснат заплахата, създадена от американските войски в неговия тил. Месе донася на Лрним, че поради липса на резерви повече не може да задържа позицията при Уади Акарит, и получава съгласие да отстъпи към Анфидавил, на 240 км по на север. Това е следващият рубеж, на който тясната крайбрежна равнинна ивица се прикрива от верига от хълмове.

Германско-италианските войски започват отстъплението веднага с падането на мрака. На 11 април те вече са заели позицията Анфидавил, въпреки че повечето подразделения и части изминават целия път пеш. Главните подраздделения и частите на 8-а армия, които имат в първия ешелон два корпуса, се срещат с противника едва след два дни, макар да са напълно моторизирани и значително да превъзхождат германските ариергарди, които периодично завързват боеве, за да задържат движението на преследващите ги британски войски. За да пресече пътя на отстъпващите противникови сили, Александър хвърля в настъпление 9-и корпус на 1-ва армия със задачата да завладее прохода Фондук и след това, движейки се в източна посока през Кайруан, да излезе на крайбрежието при Сус, на 30 км южно от Анфидавил. В състава на този наскоро сформиран корпус влизат британската 6-а бронетанкова дивизия, една пехотна бригада на 46-а дивизия и 34-та американска пехотна дивизия и има 250 танка. Корпусът се командва от генерал Крокър. Задачата на пехотата е да завземе височините от двете страни на прохода Фондук и да осиигури влизането на танковите части в битката.

Според плана спешно подготвеното настъпление трябва да започне в нощта срещу 8 април. Но частите на 34-та дивизия започват настъпление три часа по-късно от предвиденото, когато вече се разсъмва, и са спрени от противниковия огън. Явно под впечатлението на неуспешното настъпление, в което са участвали 10 дни преди това, те не се решават да продължат напред. Преми-наването на тази дивизия към отбрана позволява на германците да пренесат огъня в района на настъплението на 46-а дивизия и да спрат стремителното и придвижване напред с цел да завземат височините северно от прохода. Крокър решава да въведе в сражението танкове и да си пробие път през прохода, без да дочака пехотата да разчисти пътя. Целият смисъл на операцията е да се излезе бързо през прохода на крайбрежната равнина.

На 9 април 6-а бронетанкова дивизия под командването на генерал-майор Кейтли, след като загубва 34 танка (но само 67 души), успява да изпълни задачата. (Тези загуби могат да се смятат за немного тежки, като се има пред-вид трудното придвижване през минните полета и под огъня на привотан-ковите оръдия, защитаващи прохода.) Танковете на противника успяват да направят пробив през прохода едва в края на деня и Крокър решава да отложиразвитето на успеха за сутринта. Танковите подразделения са придвижени зад прохода. Тази предпазливост е в рязък контраст с дотогавашните смели и решителни действия. На колесните машини предстои да разширят коридора в минното поле, а според данни на разузнаването германските танкови под-разделения, които отстъпват от юг, вече се приближават към Кайруан. На 10 април на разсъмване 6-а бронетанкова дивизия подновява движението в из-точно направление, но когато стига Кайруан, отстъпващите колони на гер-манските войски вече благополучно са минирали този пътен възел.

Неголемият германски отряд (2 пехотни батальона и противотанкова рота), който държи сектора на Фондук, също отстъпва, като изпълнява заповедта на Байерлайн да не допусне придвижване на частите на 9-и корпус до сутринта на 10 април и да прикрие отстъплението на армията на Месе по крайбрежието. Успешното изтегляне на този отряд от сражението, заплашван от превъзхождащи сили фронтално и в тил, е забележително постижение на гер-манското командване.

Така двете армии на германско-италианските войски се съединяват, за да отбраняват един участък във формата на дъга, дълъг около 160 км — от край-брежието северно от Анфидавил на юг. Това обстоятелство временно подо-брява до известна степен положението на германско-италианските войски.

Наистина то им струва огромни загуби в предишните боеве, особено в бойна техника и оръжие. Дори стесненият фронт на отбраната се оказва твърде голям за оцелелите войски в условията на все повече увеличаващото се превъзходство на съюзниците в жива сила и техника непосредствено преди решаващия щурм. Нещо повече, частите на Арним са принудени да оставят позициите при Меджез ел Баб, които те заемат в резултат на контранастъплението през февруари. През март и в първите дни на април части и съединения на британския 5-и корпус под командването на генерал-лейтенант Олфри изтласкват германските войски и съюзниците имат добри възможности да развият настъплението в източно направление към град Тунис и Бизерта. Политически и психологически съображения имат огромно влияние върху избора на района, където съюзниците биха могли да нанесат решаващия удар за завършване на цялата кампания. В писмо от 23 март и в други писма до Александър Айзенхауер настоява главните сили да бъдат съсредоточени на север, в района на действията на войските на 1-ва армия, и в него да бъде прехвърлен корпусът на Патън. Айзенхауер смята, че това е необходимо за повдигане на моралния дух на американските войски.

Когато разработва плана за операцията, Александър се съобразява с желанията на Айзенхауер и на 10 април заповядва на Андерсън да се готви да нанесе главния удар приблизително на 22 април. Александър отчита и постоянните оплаквания на Патън, че неговият 2-ри корпус трябва да изпълнява волята на командването на 1-ва армия, и дава пълна самостоятелност на честолюбивия американец. Същевременно отхвърля молбата на Монтгомъри да му бъде дадена на подчинение 6-а бронетанкова дивизия, която току-що се е съединила с войските на 8-а армия. Нещо повече, на Монтгомъри е заповядано да предаде една от своите бронетанкови дивизии на разположение на 1-ва армия, тъй като на войските на 8-а армия им предстои да изпълнят спо-магателна задача. В случая интересите на политиката и на стратегията напълно съвпадат. Северният участък от фронта осигурява изключително добри ус-ловия за използване от превъзхождащите сили на съюзниците, тъй като там се създава голям оперативен простор и пътищата за снабдяване са къси, докато на южния участък на фронта, в района на Анфидавил, условията са много по-сложни, особено за действия на танковете.

Войските на американския 2-ри корпус започват да се прехвърлят от южния участък на фронта на северния. За целта е разработен подробен график, който предвижда придвижването на около 2400 машини дневно по тила на британските войски. Това изисква огромни усилия от страна на офицерите в щаба на корпуса. (Командир на корпуса става Брадли, а Патън се връща в щаба на главнокомандващия съюзническите войски и участва в разработването на операцията по нахлуването на американските войски в Сицилия.) Британският 9-и корпус също е прехвърлен на северния участък на фронта и заема позиции между британския 5-и и френския 19-и корпус. Френските части са в непосредствено съседство до 8-а армия в дясното крило на съюзническите войски.

Според последния вариант на плана, утвърден от Александър на 16 април, се предвижда да се започне настъпление от четири страни, които трябва да се съберат в едно. 8-а армия трябва да нанесе удар през нощта срещу 19 април със силите на 10-и корпус под командването на Хорокс през Анфидавил и по-нататък на север към Хамамет и Тунис, за да отреже полуостров Кап Бон и да не допусне отстъпващите войски на страните от Оста да организират продължителна отбрана в този район. За изпълнението на тази задача е необ-ходимо придвижване в дълбочина на около 80 км на много тесен участък. Войските на 19-и корпус трябва да оказват постоянен натиск върху противника и да бъдат готови да развият успеха на настъплението на своите съседи. Британският 9-и корпус (съставен от една пехотна и 2 бронетанкови дивизии) преминава в настъпление на 22 април в района на Пон дю Фа и Губелат, за да осигури вклиняването на бронетанковите войски в пробива. Британският 5-и корпус, намиращ се отляво на 9-и корпус, има в състава си 3 пехотни дивизии и една танкова бригада. Той нанася главния удар на този участък и трябва да премине в настъпление също на 22 април в района на Меджез ел Баб в ивица от 25 км, отбранявана от 2 полка на германската 334-та дивизия. Американският 2-ри корпус трябва да премине в настъпление на северния учасък на фронта на 23 април. Той трябва да действа в ивица, широка до 65 км, отбранявана от 3 полка от дивизията на Мантойфел и от един полк от 334-та дивизия. Там числеността на германските войски е 8000 души, докато войските на аме-риканския 2-ри корпус наброяват 95 000 души. Перспективите на това общо настъпление, осъществявано почти едновременно на двата участъка, изглеждат благоприятни. Съюзниците разполагат с 20 дивизии, в бойните части на които има 300 000 души и 1400 танка. А според данните на съюзническото разузнаване общата численост на наличния състав на 9-те германски дивизии, които са главните сили в отбраната на фронта с дължина 160 км, е не повече от 60 000 души. Те имат на разположение по-малко от 100 танка. В един германски документ се казва, че от тези 100 танка само 55 са били годни за действие. Нещо повече, предприетата от Арним в нощта срещу 20 април в района на Меджез ел Баб контраатака е отблъсната от съюзническите войски, макар че под прикритието на тъмнината германците успяват да се придвижат 8 км напред. Арним не успява да попречи на под-готовката и осъществяването на настъплението на американските войски в този район.

Въпреки това настъплението на съюзническите войски, което започва точно по плана не се развива според замисъла. Германците се отбраняват упорито и успяват да използват благоприятните условия на местността, за да удържат на натиска на превъзхождащите ги сили на противника. Така «последният» вариант на плана на Александър не е осъществен и той става «предпоследен». Атаката на 8-а армия при Анфидавил с 3 пехотни дивизии среща упоритата съпротива на противника на хълмовете, граничещи с бреговата ивица, и е спяна, като съюзниците понасят тежки загуби. Така е опровергано оптимис-тичното очакване на Монтгомъри и Хорокс, че противникът може да бъде изтласкан бързо от тази теснина. Тук италианците се сражават също толкова ожесточено, колкото германците. По-навътре в сушата струпаните танкови сили на британския 9-и корпус успяват да пробият вражеския фронт на 13 км дълбочина в района на Курзия, северозападно от Пон дю Фа, но след това са спрени от намесата на единствения по-значителен танков резерв на Арним — 10-а танкова дивизия, която вече е в силно намален състав и разполага едва с една десета от танковите си сили (при нормални обстоятелства има 360 годни за действие танка). Главните атакуващи части на британския 5-и корпус напредват твърде бавно поради твърдата съпротива на двата германски пехотни полка, които защитават този централен сектор, и след четири дни ожесточени сражения успяват да се придвижат само 10–12 км отвъд Меджез ел Баб. След това са спрени окончателно, а на места дори са принудени да се върнат назад след намесата на една набързо окомплектувана танкова бригада, състояща се от повечето останали танкове на армейски корпус «Африка». В северния сектор в първите два дни на настъплението американският 2-ри корпус напредва твърде малко през много трудния терен, а на 25 април установява, че противникът се е измъкнал незабелязано на друга отбранителна линия, на няколко километра по-нататък. Накратко казано, офанзивата на съюзниците е спряна навсякъде, без да успее да направи решителен пробив на нито едно място.

Обаче силите на Оста са толкова изтощени и възможностите им за възста-новяване — толкова малки, че те не са в състояние да провалят плановете на съюзническите войски. До 25 април двете им армии разполагат с гориво само за 25 км, а останалите им муниции едва биха стигнали за три дни сражения. До тях почти не стигат запаси, с които да попълнят горивото и мунициите си, от които зависят надеждите им за осъществяване на ответни удари. Запасите от храни също са отчайващо малко. По-късно Арним казва, че «дори без офан-зивата на съюзниците най-късно до 1 юни трябваше да капитулирам, защото нямаше какво да ядем».

В края на февруари Ромел и Арним докладват, че са нужни най-малко 140 000 т запаси месечно за поддържане боеспособността на силите на Оста, ако Върховното командване реши да бъде задържан Тунис. Властите в Рим които си дават сметка за транспортните трудности, ги намаляват на 120 000 т, като предвиждат, че една трета от тях може да бъде потопена. В крайна сметка през март до войските на Оста достигат едва 29 000 т, като една четвърт от това количество е изпратено по въздуха. За разлика от тях през този месец само американците получават през северноафрикански пристанища запаси от 400 000 т. През април запасите за силите на Оста намаляват на 23 000 т, а през първата седмица на май те са едва 2000 т. Това е резултат от блокадата по въздух и море (главно британска), наложена в Средиземно море с отличното съдействие на разузнаването, което успява да предугади откъде ще минат корабите с доставките. Тези данни дават много по-ясно обяснение за вне-запния срив в съпротивата на войските на Оста, отколкото доводите на съюз-ническите командири.

В известна степен косвен принос за оформянето на новия «окончателен план» на Александър дава спирането на настъплението в теснината при Анфидавил. На 21 април, когато провалът на настъплението на 3-те дивизии там става очевиден, Монтгомъри е принуден да го прекрати поради нарастващите загуби. Това спиране помага на Арним да прехвърли всичките си останали танкове на север, за да попречи на главното британско настъпление да извърши пробив източно от Меджез ел Баб, както вече споменахме. Монтгомъри възнамерява да поднови усилията си на 29 април, като ги съсредоточи в тясната крайбрежна ивица, без да се опитва да овладее височините навътре в сушата. Това нареждане, въпреки че се приема от Хорокс, среща силни възражения от страна на командващите двете предни дивизии Такър и Фрайбърг. Техните аргументи са подсилени от спирането на новата атака още в началото. На следващия ден, 30 април, на фронтовата линия пристига генерал Александър, за да обсъди ситуацията с Монтгомъри, след което дава заповед двете най-подходящи за това дивизии на 8-а армия да бъдат прехвърлени към 1-ва армия за ново, подсилено настъпление в сектора на Меджез ел Баб. За този алтернативен ход Такър настоява още преди неуспешната атака при Ан-фидавил. Той е можел да бъде предприет много по-рано, тъй като настъпле-нието при Анфидавил не успява да постигне дори и по-малката си цел да при-кове вниманието на силите на Оста там и да попречи за подсилването на цен-тралния сектор.

След като решението е взето, се пристъпва бързо към изпълнение на новия план. Двете определени за целта дивизии — 4-та индийска и 7-а бронетанкова, тръгват на дълъг поход на запад още същия ден, преди да се стъмни. За 7-а бронетанкова дивизия, която до този момент стои в резерв отзад, това означава маневра от 500 км през труднопроходими пътища, но тя успява да я извърши за два дни, като танковете са пренесени с транспортни платформи. Двете дивизии са прехвърлени към 9-и корпус, който има задачата да нанесе решителния удар и сам отстъпва на север, за да съсредоточи силите си за целта зад сектора, зает от 5-и корпус. Хорокс лично е включен в това прехвърляне, за да поеме командването на 9-и корпус, тъй като Крокър е ранен при изпитание на нова минохвъргачка — твърде лош късмет, когато пред него се е открила голяма възможност.

Междувременно през нощта на 26 април 2-ри американски корпус под командването на Брадли подновява настъплението в северния сектор. През четирите дни позиционна война усилията му да напредне през този хълмист район срещат такава силна съпротива от страна на противника и изразходват до такава степен мунициите за частите му, че той е принуден да се оттегли на нова, по-леснозащитима позиция източно от Матьор. Изтеглянето е извършено с вещина през нощта на 1 и 2 май, без противникът да му попречи, но новата позиция е само на 25 км от пристанище Бизерта. Така на отбраната опасно и липсва дълбочина както преди в сектора Меджез ел Баб, който се намира срещу град Тунис.

При такава липса на дълбочина в отбраната недостигът в снабдяването е фатален за защитниците и това още повече подчертава решаващото значение на новата офанзива, започната от съюзниците на 6 май. В случай че отбраната бъде пробита, вече няма възможност за гъвкави действия и маневриране в отстъпление. Въпреки че силите на Оста успяват да отблъснат предишните атаки, този успех е постигнат с цената на почти пълното изчерпване на и без-друго скромните им запаси, което ги оставя с муниции, достатъчни само за кратък отговор на масирания огън на нападателите, и с гориво, с което могат да предприемат съвсем кратки контраатаки. Освен това те са лишени от защита от въздуха, тъй като в град Тунис няма летища, които могат да бъдат използвани, и самолетите, които са останали, са прехвърлени в Сицилия.

Предстоящият удар не изненадва командирите от Оста, защото от засечени съюзнически радиосъобщения са разбрали, че става прехвърляне на зна-чителни сили от 8-а към 1-ва армия. Това, че очакват удара, малко им помага обаче за отбиването му, след като не разполагат със средства за това.

Според новия план на генерал Александър — «Вулкан», пробивът трябва да се направи чрез мощен удар от 9-и корпус, който трябва да премине през позициите, заемани от 5-и корпус, и да атакува по протежение на по-тесен от 3 км фронт в долината южно от река Меджерда. Нападението трябва да се извърши в сгъстен боен ред, в който са включени 4-та британска и 4-та ин-дийска дивизия с 4 подсилващи батальона от леки танкове, следвани плътно от 6-а и 7-а бронетанкова дивизия. Танковите части разполагат с над 470 танка. След като двете пехотни дивизии пробият отбраната на около 5 км в дълбо-чина, двете бронетанкови дивизии трябва да преминат през местата на проби-вите и да стигнат до района на Сент Сипрен, на 20 км от стартовата позиция и на половината път до град Тунис. В инструкциите си генерал Александър подчертава, че «главната цел е да бъде превзет Тунис», за да се попречи на всякакво прегрупиране на противниковите сили, без да се спира, за да се лик-видират отделни огнища на съпротива, които противникът може да продължава да държи“.

Преди атаката на 9-и корпус 5-и корпус получава заповед да завладее вечерта на 5 май фланговата височина при Джебел Бу Ауказ — задача, която е постигната след тежки сражения. След това основната задача на 5-и корпус е „да държи отворен коридора“, през който трябва да атакува 9-и корпус. Впос-ледствие се оказва, че това не представлява проблем, тъй като противникът вече не е в състояние да организира ефикасна контраатака.

Отварянето на коридора би се оказало по-трудно, ако нападението на 9-и корпус беше предприето през деня, каквото е било първоначалното намерение, тъй като 1-ва армия няма опит в нощните атаки. Обаче по настояване на Такър планът е променен и началото на нападението е насрочено за 3 часа сутринта, за да може максимално да се използва прикритието на тъмнината в безлунната нощ. Също по негово настояване обичайната масирана артиле-рийска подготовка е заменена с последователно съсредоточаване на огъня върху предварително известните укрепени пунктове на противника. Снабдяването с муниции е удвоено, като за всяко оръдие има по 1000 снаряда. При този концентриран огън на по-малко от 2 кв. м от фронта се пада по един снаряд, така че защитниците са засипани с пет пъти по-силен артилерийски огън, отколкото при Ал Аламейн предишната есен. Парализиращият ефект от този интензивен обстрел от 400 оръдия, които оказват непосредствена помощ на атаката, е подсилен и от ужасните въздушни бомбардировки на разсъмване, които се извършват от над 200 бойни полета. До 9,30 часа сутринта 4-та индийска дивизия успява да направи дълбокпробив с цената на малко повече от 100 убити и докладва, че отпред не се забелязват признаци за сериозна съпротива, като съобщава на командването на корпуса, че танковете могат „да се придвижат толкова бързо и толкова надалеч, колкото пожелаят“. Преди 10 часа сутринта предните части на 7-а бронетанкова дивизия започват да преминават през коридора, отворен от пехотата. На десния фланг 4-та британска танкова дивизия закъснява и напредва по-бавно, обаче е подпомогната от настъплението на съседа й отляво, като успява да достигне поставената й цел преди пладне. Тогава на танковите дивизии най-после е разрешено да продължат да напредват. Следобед те са спрени за през нощта близо до Масиколт, който се намира на по-малко от 10 км от началната линия на атаката и на 5 км отвъд линията, достигната от пехотата, обаче е измината само една четвърт от пътя, оставащ до Тунис. В историята на 7-а дивизия тази изключителна предпазливост се обяснява с твърдението, че командирът бил счел за по-разумно да държи двете бригади на позициите, които са твърдо заети, вместо да ги отслаби с бързо придвижване напред и така да усложни задачата на снабдяването. Това обяснение показва съвсем ясно неспособността да се спазват елементарните принципи за доразвиването на успеха. Както и при Уади Акарит, Хорокс и командирите на бронетанковите дивизии реагират мудно на появилата се възможност и продължават да действат с темпо, по-типично за пехотата, отколкото за възможностите на механизираните части.

От подобна предпазливост няма нужда. Секторът на 13 км южно от река Меджирда, където е нанесен ударът на фронт, широк по-малко от 3 км, се защитава от 2 слаби пехотни батальона и един противотанков батальон на 15-а бронетанкова дивизия, подкрепяни от по-малко от 60 танка — почти цялото количество танкове, останали на силите на Оста. Освен това липсата на гориво пречи на Арним да прехвърли на север небронираните подразделения от 10-а и 21-ва танкова дивизия, както е планирано. Фаталният недостиг на гориво се оказва по-резултатен за задържането им на едно място от сложния план за отвличане на вниманието, който британците са съставили, за да изглежда така, че планират атака в сектора при Курзия.

На разсъмване 6-а и 7-а бронетанкова дивизия възобновяват настъплението, обаче отново проявяват изключителна предпазливост и са задържани до следобед от шепа германци с 10 танка и 5 оръдия при Сент Сипрен. Заповедта за атака срещу Тунис е дадена в 3,15 часа следобед. Половин час по-късно бронираните коли на 11-и хусарски полк влизат в града, което е още едно доказателство за водещата роля, която той играе от самото начало на войната в Северна Африка, започнала преди близо три години. Почти едновременно с него в града влиза и полкът бронирани коли на 6-а бронетанкова дивизия, известен като „Фермерите от Дербишир“. Следват ги танкове и моторизирана пехота, които завършват превземането на града. Войниците са затруднениповече от прегръдките и задръстванията, предизвикани от ентусиазираното население, което ги засипва с цветя и целувки, отколкото от спорадичната съпротива, оказвана в малки огнища от обърканите и дезорганизирани гер-манци. Същата вечер са взети голям брой пленници, а на следващата сутрин — още повече. През това време по-голямата част успяват да избягат на север и на юг от града. Намиращите се в района остатъци от противниковите сили също отстъпват в различни посоки, след като редиците им са разкъсани от настъпващите в Тунис съюзнически сили.

Междувременно 2-ри американски корпус възобновява атаката си в северния сектор, която съвпада с британското настъпление. На 6 май е отбелязан слаб напредък и съпротивата все още е силна, обаче на следващия ден следобед разузнаването на 9-а пехотна дивизия установява, че пътят е отворен, и влиза в Бизерта в 16,15 часа, тъй като противникът е напуснал града и се е изтеглил на югоизток. Официалното влизане в града е запазено за френския корпус „Африка“, който пристига на 8 май. 1-ва бронетанкова дивизия, която настъпва откъм Матьор, е спряна на няколко пъти в първите два дни. Същото става и с 1-ва и 34-та пехотна дивизия по на юг. На 8 май 1-ва бронетанкова дивизия среща все по-малка съпротива и напредва по-лесно, тъй като мунициите и горивото на противника са изчерпани, а 7-а британска бронетанкова дивизия завива на север от Тунис по крайбрежието.

Попаднали между британските и американските предни колони и останали без средства за защита и отстъпление, силите на Оста започват масово да се предават. Предният ескадрон на 11-и хусарски полк пленява 10 000 души преди падането на нощта. Рано на следващата сутрин на 9 май част от друг ескадрон влиза в Порто Фарина близо до едноименния нос, на 30 км източно от Бизерта, където взема в плен още 9000 души, струпани на брега. Някои от тях геройски се опитват да строят салове. Британците с облекчени предават тази тълпа пленници на американската бронетанкова част, която пристига скоро след това. В 9,30 часа сутринта генерал Фон Верст, командващ 5-а бронетанкова армия и северния сектор, дава сигнал на Арним: „Нашите танкове и артилерия са унищожени. Останали сме без муниции и гориво. Ще се сражаваме докрай“. Последното изречение е смело, но абсурдно, защото войниците не могат да се бият без муниции. Верст скоро разбира, че неговите войници са разбрали колко глупави са подобни героични заповеди, и масово се предават. Затова към обед той се съгласява с официалната капитулация на останалите части, като с тях общият брой на пленниците достига 40 000 души.

След разцепването в района южно от Тунис остава много по-голяма част от силите на Оста. Тази зона е и по-добре защитима поради характера на местността, затова командирите на съюзниците очакват там по-продължителна съпротива. И там изразходването на противниковите муниции и гориво става обаче причина за бърза капитулация след кратка съпротива. Разгромъте ускорен от общото чувство за безнадеждност, тъй като дори и в местата, където все още има някакви запаси, войските на Оста знаят, че не е възможно да се използват. По същата причина няма никакви шансове за спасение.

Сега целта на генерал Александър е да попречи на армията на Месе, южното крило на силите на Оста, да отстъпи на големия полуостров Кап Бон и да организира там последен силен отпор. Затова веднага след като е завзет град Тунис. 6-а бронетанкова дивизия получава заповед да се насочи на югоизток и да се придвижи към Хамам Лиф — по-близкия ъгъл на основата на полуострова, а през това време 1-ва бронетанкова дивизия също да се отправи в тази посока. При Хамам Лиф хълмовете са толкова близо до морето, че равната част на крайбрежната ивица е широка не повече от 300 м. Това дефиле се държи от германско подразделение, подкрепяно от 88-милиметрови оръдия, които са изтеглени от противовъздушната отбрана. В продължение на два дни то блокира всички усилия да се премине оттам. Пехотата на 6-а бронетанкова дивизия завзема височините над града и оттам артилерията започва да обстрелва методично улиците. След това една колона танкове е изпратена да мине по брега в самия му край, там, където се разбиват вълните и където те са по-защитени от огъня на единственото все още стрелящо германско оръдие. До настъпването на нощта на 10 май настъплението е разширено през основата на полуострова до Хамамет, като по този начин е отрязан пътят за отстъпление на оцелелите противникови сили. Парализирани от липсата на гориво, те не могат да се изтеглят от полуострова. На следващия ден 6-а бронетанкова дивизия настъпва на юг в тила на силите на Оста, които са спрели настъплението на британската 8-а армия близо до Анфидавил. Въпреки че те все още имат малко муниции, категоричното доказателство, че са затворени в капан без надежда да се измъкнат от него, става причина за бързата им капитулация.

До 13 май всички оцелели командири на Оста и техните войници се предават. Само неколкостотин успяват да избягат по море и със самолети в Сицилия. Там са и 9000 ранени и болни, които са евакуирани още в началото на април. Не може да се каже със сигурност какъв е точният брой на пленените в последната фаза. На 12 май щабът на генерал Александър докладва на Айзенхауер, че от 5 май нататък военнопленниците са се увеличили на 100 000 души и има вероятност, когато преброяването приключи, да достигнат 130 000. В един по-късен доклад се говори за около 150 000 души. В телеграма след войната обаче Александър твърди, че общият брой на военнопленниците е четвърт милион. В мемоарите си Чърчил посочва същото число, но уточнява, че става дума за приблизителен брой. Айзенхауер споменава числото 240 000, от които приблизително 125 000 са германци. Армейски корпус „Африка“ докладва обаче на 2 май в Рим, че числеността на силите му през април е била между 170 000 и 180 000 души, а това е било преди тежките сраженияпрез последната седмица на кампанията. Затова е трудно да се разбере как броят на взетите в плен надхвърля посочените сили с 50 %. Административ-ният персонал, който отговаря за изхранването на войската, не подценява тези данни. Тук си струва да се отбележи, че в последните етапи на войната има също голямо несъответствие между последните известни данни за числеността на германските войски и твърденията на съюзниците за броя на взетите в плен.

Какъвто и да е обаче точният брой на военнопленниците в Тунис, със си-гурност може да се каже, че е много голям. Най-важната последица от това е че по такъв начин в театъра на военните действия в Средиземноморието Оста е лишена от основното ядро на своите изпитани в боевете войници, които в противен случай биха могли да бъдат използвани, за да попречат на предсто-ящия съюзнически десант в Сицилия — първия решителен етап от влизането на съюзниците отново в Европа.

Двайсет и шеста главаОтново в Европа през Сицилия

След събитията в Северна Африка завладяването на Сицилия от съюзниците през 1943 г. изглежда на пръв поглед лесна задача. В действителност това повторно влизане в Европа е рискован скок, пълен с неизвестности. Успешни-ят изход от това начинание се дължи на поредица фактори, които дълго време остават скрити. На първо място това са безогледните опити както на Хитлер, така и на Мусолини „да спасят престижа“ си в Африка. След това идват подо-зренията и страхът на Мусолини от германските му съюзници, както и неже-ланието му да ги остави да играят водеща роля в защитата на италианската територия. На трето място е убеждението на Хитлер, по което той се различава от Мусолини, че Сицилия не е истинската цел на съюзниците. Това погрешно убеждение се дължи на блестящо изпълнения британски план за заблуждаване на противника.

Най-голямо значение има първият фактор. Една от най-големите иронии за цялата война е фактът, че Хитлер и германският Генерален щаб, които винаги са се страхували да изпращат експедиционни сили на места в обсега на британския военноморски флот и се въздържат да изпратят на Ромел дос-татъчно подкрепления след победите му, в последната фаза прехвърлят в Африка толкова много войски, че поставят на карта възможностите си да защитават Европа.

Смешно е и това, че към тази фатална грешка са подтикнати от неочаквания си успех при спирането на първоначалното настъпление на Айзенхауер в Тунис, след като през ноември 1942 г. са били заварени неподготвени за британско-американското нахлуване във Френска Северна Африка. Докато авангардът на съюзниците напредва предпазливо от Алжир на изток, германците реагират бързо на заплахата, като започват да прехвърлят по въздуха войски през Средиземно море с надеждата да попречат на съюзниците да завземат бързо пристанищата Тунис и Бизерта. Те успяват да завземат планинските проходи, което води до продължителна позиционна война.

Успехът на това изпреварващо действие окуражава Хитлер и Мусолини, които започват да си мислят, че могат да продължат да държат Тунис без-крайно дълго. По тази причина те започват широкомащабна операция по пре-хвърлянето на подкрепления, сравними с нарастващите сили на Айзенхауер. Колкото повече се ангажират в Тунис, толкова повече чувстват, че не могат да се изтеглят без загуба на престиж. Същевременно става все по-трудно както да се изтеглят, така и да задържат позициите си, тъй като превъзхождащите ги военноморски и военновъздушни сили на съюзниците блокират още по-здраво морските пътища между Сицилия и Тунис.

Изграденият от германско-италианските войски плацдарм в Тунис създава големи главоболия на съюзниците през цялата зима и дава подслон на ос-татъците от армията на Ромел в края на дългото й 3000 км отстъпление от Ал Аламейн. Независимо от всичко след време неспособността на съюзниците да превземат бързо Тунис се превръща в тяхно голямо предимство, тъй като Хитлер и Мусолини не се вслушват в доводите за евакуиране на германските и италианските войски, докато все още има време и възможности да бъдат измъкнати от там.

Ромел прави последен опит да убеди Хитлер в тази необходимост, присти-гайки в щаба му в Източна Прусия на 10 март 1943 г. Записките в дневника му показват, че е било напразно: „Подчертах колкото е възможно по-настоятелно, че «африканските» войски трябва да бъдат преоборудвани в Италия, за да им се даде възможност да защитават южния европейски фланг. Стигнах дори дотам да му дам гаранция — нещо, което обикновено не обичам да правя, че с тези войски ще отблъсна всеки опит на съюзниците да навлязат в Южна Европа. Обаче всичко беше напразно“.

Докато съюзническите армии затягат обръча и се готвят окончателно да ликвидират плацдарма, войските на Оста стоят там все по-обезнадеждени в очакване на удара. Те пропускат появилата се възможност с необичайно мъгли-вото време през април, което би прикрило натоварването им на корабите и прехвърлянето им през морето, ако бяха получили разрешение да се оттеглят. Между 20 и 22 април германците успяват да осуетят първия опит на съюзниците за пробив в отбраната им, но когато при следващата голяма атака на 6 май фронтът им е пробит, те капитулират. Последвалият пълен разгром до голяма степен се дължи на липсата на достатъчно дълбочина на плацдарма, както и на деморализацията на отбраняващите се от това, че гърбът им е твърде близо до враждебното море.

С пълната си капитулация 8-те дивизии в Тунис заедно с повечето ветерани на Ромел и цвета на италианската армия оставят Италия и италианските острови почти без защита. Тези сили биха могли да организират много силна защита на италианските подстъпи към Европа и шансовете на съюзниците за успешен десант щяха да бъдат твърде слаби. Съюзниците обаче не са готови да се възползват незабавно от тази възможност, въпреки че още през януари решават следващата стъпка да бъде десантът в Сицилия, а завладяването на Тунис е осъществено приблизително в предвидения срок. За техен късмет тази възможност остава открита по-дълго време поради разногласия и различни мнения в противниковите щабове.

Тук стигаме до още едно доказателство, дадено най-вече от генерал Вестфал, който тогава е началник-щаб на фелдмаршал Кеселринг — главнокомандващ войските в Южна Италия. Тъй като Италия е останала без мобилни меха-низирани сили, военните й ръководители умоляват германците да изпратят силни подкрепления във вид на бронетанкови дивизии. В този момент Хитлер е склонен да задоволи това спешно искане и изпраща лично послание на Мусолини, в което му предлага 5 дивизии. Без да каже на Кеселринг, Мусо-лини изпраща на Хитлер отговор, че иска само 3, а това означава на практика само една напълно боеспособна дивизия освен двете други, които са сформи-рани набързо с новобранци, предназначени за изпращане в Африка. Той дори изразява желание да не се изпращат повече германски войски. Нежеланието на Мусолини да приеме предложението от средата на май се дължи на смесица от гордост и страх. Той не може да понесе, че светът и собственият му народ ще видят колко зависим е от помощта на германците, Както отбелязва Вестфал: „Той искаше Италия да се защитава от италианци иси затваряше очите пред факта, че поради ужасното състояние на неговите войски подобна идея беше неосъществима“. Другото съображение на Мусо-лини е, че не иска германците да доминират в Италия. Въпреки че не желае да пусне съюзниците в Италия, той не по-малко силно се стреми да държи гер-манците извън страната.

Новият началник-щаб на италианската армия генерал Роата (преди това командващ силите в Сицилия) след време успява да убеди Мусолини, че из-пращането на по-големи германски подкрепления е от съществено значение за успешната отбрана на Италия и предните й постове на островите. Така той се съгласява да бъдат изпратени още германски дивизии, при условие че ита-лианските командири ще осъществяват над тях тактически контрол.

Италианският гарнизон в Сицилия се състои само от 4 полеви дивизии и 6 статични дивизии от бреговата охрана, които са зле въоръжени и с нисък боен дух. След капитулацията германските новобранци, които минават през Италия на път за Африка, са включени в състава на една дивизия, която получава наименованието 15-а танково-гренадирска, но тя има само едно танково под-разделение. В края на юни в Сицилия е изпратена и възстановена по подобен начин танковата дивизия „Херман Гьоринг“. Но Мусолини не позволява тези две дивизии да бъдат обединени в корпус с германски командир. Те са директно подчинени на командващия италианската армия генерал Гудзони и са разпределени в 5 групи като мобилни резерви по протежение на дългата 250 км брегова линия на острова. Главният германски офицер за свръзка генерал-лейтенант Фон Зенгер унд Етерлин има малък оперативен щаб и една свързочна рота, за да упражнява контрол при извънредни обстоятелства.

В момента, когато Мусолини проявява по-голяма склонност да приеме повече германска помощ, Хитлер вече не е така готов да я даде и има по-различно мнение за предстоящата опасност. От една страна, подозира, че италианците могат да свалят Мусолини и да сключат мир — подозрение, което скоро се потвърждава от последвалите събития. По тази причина той се колебае да изпраща толкова навътре повече германски дивизии, чийто път за отстъпление може да бъде отрязан, ако съюзниците им капитулират или преминат на другата страна. От друга страна, започва да мисли, че Мусолини, италианското Върховно командване и Кеселринг грешат в убеждението си, че следващата стъпка на съюзниците от Африка ще бъде да напраят скок в Сицилия. Тук той греши.

Най-големият стратегически недостатък на Хитлер за отблъскване на евен-туален опит на съюзниците отново да влязат в Европа е огромната територия, на която се простират завоеванията му — от западното крайбрежие на Франция на Атлантическия океан до източния бряг на Гърция в Егейско море. За него е много трудно да предвиди къде ще нанесат удар съюзниците. Тяхното най-голямо стратегическо предимство е в широкия избор на алтернативни цели и възможности за отвличане на вниманието, които им дават воен-номоорските им сили. Освен че винаги трябва да бъде нащрек срещу евенту-ално нападение от Англия през Ламанш, Хитлер има основание да се страхува, че англо-американските армии в Северна Африка могат да направят десант навсякъде по протежение на южния фронт между Испания и Гърция.

За Хитлер по-вероятен е десант на съюзниците в Сардиния, отколкото в Сицилия. Тя би била лесен за овладяване плацдарм за прехвърляне в Корсика и би им послужила за трамплин, чрез който да се прехвърлят или във Франция, или в Италия. Същевременно е възможен и съюзнически десант в Гърция и Хитлер иска да има резерви, които бързо да изпрати в тази посока, ако се наложи.

Тези негови предположения са подкрепени от получени от нацистки агенти в Испания копия от документи, намерени в един „британски офицер“, чийто труп е бил изхвърлен на испанския бряг. Освен документи за самоличност и лична кореспонденция документите съдържат и едно лично писмо, на което мъртвият е бил приносител, написано от генерал-лейтенант сър Арчибалд Ний — заместник началник-щаб на генерал Александър. В писмото се споменава за получени неотдавна официални телеграми за предстоящи операции, а от допълнителните коментари към тях може да се заключи, че съюзниците възнамеряват да извършат десанти в Сардиния и Гърция, като за прикритие ще се опитат да убедят противника, че целта им е Сицилия.

Трупът и писмото са част от гениален план за заблуда, съставен от един отдел в британското разузнаване. Той е изпълнен така добре, че шефовете на германското разузнаване са убедени в достоверността му. Въпреки че не про-менят мнението на италианските командващи и на Кеселринг, че следващата цел на съюзниците ще бъде Сицилия, изглежда, тези документи много са впе-чатлили Хитлер.

По негово нареждане 1-ва бронетанкова дивизия е прехвърлена от Франция в Гърция, за да подсили 3-те германски пехотни дивизии и намиращата се там 11-а италианска армия, а новосформираната 90-а бронетанково-гренадирска дивизия е изпратена като подкрепление на 4-те италиански дивизии в Сардиния. Изпращането на повече подкрепления на този остров е възпрепятствано от трудностите със снабдяването, тъй като повечето от пристаните в малкото негови пристанища са разрушени от бомбардировки. Като допълни-телна предохранителна мярка Хитлер прехвърля 11-и въздушен корпус на генерал Щудент (състоящ се от 2 парашутни дивизии) в Южна Франция с готовност да нанесе контраудар от въздуха при евентуален съюзнически десант в Сардиния.

През това време съюзниците планират своите действия, без много да бързат. Решението за десант в Сицилия е резултат от компромис и не очертава какви да бъдат следващите цели. Когато американските и британските началници на щабове се срещат на съвещанието в Касабланка през януари 1943 г., техните различни мнения напълно противоречат на наименованието им „обединени началник-щабове“. Американците (адмирал Кинг, генерал Маршал и генерал Арнолд) искат след освобождаването на Северна Африка да се приключи веднъж завинаги с това, което те наричат средиземноморско от-клонение, и да се пристъпи отново към преки действия срещу Германия. Бри-танците (генерал Брук, адмирал Паунд и маршалът от авиацията Портал) смятат, че все още няма условия за директно преминаване на Ламанша и че през 1943 г. такъв опит ще завърши катастрофално или ще бъде напразен. Подобна преценка едва ли е несъстоятелна, ако се върнем към неуспехите от недалечното минало. Всички обаче са съгласни, че трябва да бъдат предприети по-нататъшни действия, за да се поддържа натискът върху германците и да се отвличат германски сили от руския фронт. Британците предлагат в общия щаб за военно планиране десант в Сардиния, обаче както американските, така и британските началници на щабове са по-склонни това да бъде Сицилия — подобно е и предпочитанието на Чърчил, така че по този въпрос бързо се постига съгласие. Най-сериозният аргумент е, че завладяването на Сицилия ще разчисти морските пътища в Средиземно море и така ще улесни много корабоплаването, тъй като от 1940 г. повечето конвои с войски и доставки за Египет и Индия са принудени да минават през по-дългия път покрай Южна Африка.

Когато на 19 януари вземат решението за нахлуване в Сицилия, обединените началник-щабове определят по следния начин целта му: 1) да направи по-сигурни комуникациите в Средиземно море; 2) да отклони германския натиск на руския фронт; 3) да засили натиска срещу Италия. Въпросът, как ще бъде осъществено това, остава открит. Всеки опит да се вземе решение за следващата цел би извадил отново на преден план различията. Но забавеното решаване на тактическите въпроси обикновено води до липса на готовност за решаване на стратегическите.

При планирането на нападението срещу Сицилия не се подчертава изрично, че то трябва да се извърши скоро. Макар да се предполага, че завладяването на Тунис може да бъде завършено до края на април, обединените началник-щабове определят за ориентировъчна дата за десанта в Сицилия периода на пълнолунието през юли. На 20 януари британците представят ориентировъчен план за операция „Хъски“ — приближаване по море и нахлуване на войски, идващи едновременно от източната и от западната част на Средиземно море. Постигнато е съгласие върховен главнокомандващ да е Айзенхауер, а генерал Александър да бъде негов заместник. (Това приемане на Съединените щати за старши партньор в съюза е доста показателно, тъй като британският главнокомандващ е по-старши по чин и с по-голям опит, освен това в тази акция британците ще участват с по-големи сили.) В началото на февруари е създаден специален щаб за планиране на операцията, чието седалище е в Алжир, но с клонове в различни места. При военновъздушните сили има разделение не само по място, но и в начина на мислене, резултатът от което е, че действията от въздуха по време на кампанията в Сицилия не са добре ко-ординирани и не отговарят в достатъчна степен на нуждите на сухопътните и на военноморските сили. Минава много време в разнасяне на проектоплана. Монт-гомъри не намира време да го проучи до края на април, а след това настоява да бъдат извършени редица промени. Планът е преработен на 3 май и окончател-ното одобрение от обединените началник-щабове е дадено на 13 май — седмица след сгромолясването на германско-италианския фронт в Тунис и точно в деня, в който се предават и последните вражески огнища на съпротива.

За тези забавяния в планирането трябва да се съжалява още повече, тъй като само една от 10-те дивизии, която ще бъде начело на операцията в Сицилия, е участвала в последния етап на кампанията в Северна Африка, а седем от тях пристигат с напълно свежи сили. Един десант в Сицилия скоро след разгрома на Оста в Африка би заварил острова почти без отбрана. Дългият интервал от време, даден на противника да подсили отбраната си в Сицилия, е можело да бъде удължен още, ако на съвещанието в Касабланка Чърчил не настоява енергично десантът да бъде извършен през юни. Той успява да получи подкрепата на обединените началник-щабове, обаче командирите в Сре-диземноморието не успяват да се подготвят за операцията преди 10 юли. Главната промяна в плана е, че армията на Патън (Западното оперативно съединение), вместо да слезе в западния край на Сицилия близо до Палермо, извършва десант в югоизточния край близо до армията на Монтгомъри, чии-то места за десант сега са по-нагъсто. С оглед на времето, използвано от противника за укрепване на отбраната му, това съсредоточаване на силите, извършващи десанта, е разумна мярка срещу опасността от тежък контраудар, макар развоят на събитията да показва, че тя не е била необходима. То обаче е пречка да бъде овладяно още в началото пристанището на Палермо, което би имало сериозни последствия, ако не бяха новите амфибийни средства (DUKW) в комбинация с новите десантни кораби, пренасящи танкове (LST), които решават проблема с доставките на брега. Ревизираният план намалява до голяма степен и заблуждаващия ефект, търсен в първоначалния план. Това помага на противника след извършването на десанта да съсредоточи разпръснатите си резерви и да попречи на съюзническото настъпление през планинската централна част на острова. Ако Патън беше слязъл близо до Палермо на северозападния бряг, той щеше да бъде близо до Месинския проток — пътя за снабдяване и отстъпление на противника, и така всички вражески сили в Сицилия можеха да попаднат в капан. Впоследствие измъкването на германските дивизии има дълготрайни неблагоприятни последици при по-нататъшните действия на съюзниците.

Да се сгреши в името на сигурността, е съвсем естествено в този първи етап от завръщането на съюзниците в Европа. Това е и първият голям морски десант върху бряг, зает от противника. Тук заслужава да се отбележи, че десантът, извършен едновременно от 8 дивизии, е по-голям по мащаб дори от десанта в Нормандия единайсет месеца по-късно. В първия ден дебаркират около 150 000 души, а през следващите два дни броят им достига 478 000, от които 250 000 британци и 228 000 американци. Британските десанти са извършени в югоиз-точния ъгъл на острова в един участък от брега, дълъг 65 км, а американският — в участък на южния бряг, също дълъг 65 км, като между британското ляво крило и американския десен фланг има празнина от 30 км.

Военноморската част от операцията е планирана и осъществена под ръко-водството на адмирал сър Ендрю Кънингъм. Той включва сложна система от маневри, които завършват с десант през нощта, но е изпълнен от началото до края толкова учудващо гладко, че неговите плановици и изпълнители заслу-жават достойно признание. Като амфибийна операция тази акция е извършена по-добре, отколкото операция „Торч“ — десантите във Френска Северна Африка през ноември 1942 г., от които е взета добра поука.

Източното военноморско съединение (британското) под командването на вицеадмирал сър Бертрам Рамзи се състои от 795 кораба, като за самото слизане на брега заедно с него са докарани 715 десантни съда. От източния край на Средиземно море — от Суец, Александрия и Хайфа, с кораби пристигат 5-а и 50-а дивизия и 231-ва пехотна бригада. Те трябва да слязат в южния край на източното крайбрежие на Сицилия между Сиракуза и Капе Пасеро. От Тунис пристига 51-ва дивизия с кораби, част от които са на база в Малта. Тя трябва да слезе в югоизточния ъгъл на Сицилия. 1-ва канадска дивизия, която трябва да слезе на брега западно от ъгъла, пристига от Великобритания в два конвоя; вторият, който е по-бърз и на него се намират повечето войници, отплава от Клайд на 28 юни и минава през защитения от мини канал близо до Бизерта непосредствено преди американските конвои.

Западното военноморско съединение (американското) под командването на вицеадмирал X. Кент Хюит се състои от 580 кораба и носи със себе си 1124 десантни съда. Определената за десант в дясното крило при Скоглити 45-а пехотна дивизия е прехвърлена през Атлантика с два конвоя и след кратка почивка при Оран взема при Бизерта десантните съдове. 1-ва пехотна и 2-ра бронетанкова дивизия, които са определени да слязат на брега при Джела, се качват на корабите от Алжир и Оран. 3-та пехотна дивизия, която трябва да заеме левия фланг и да слезе при Ликата, се качва в Бизерта и е прехвърлена изцяло с десантни кораби и съдове.

Преходът и съсредоточаването на конвоите в тази огромна армада се из-вършват при охрана от военноморски и военновъздушни сили без сериозна вражеска намеса. От нападения на подводници са потопени само 4 кораба вконвоите и 2 десантни съда, пренасящи танкове. При прехода не са понесени съществени загуби и от въздушни нападения, тъй като вражеските самолети така добре са били държани настрана, че повечето от конвоите дори не са били забелязани. На този театър на военните действия превъзходството на съюзниците във въздуха е толкова голямо — над 4000 оперативни самолета срещу 1500 германски и италиански, че през юни противниковите бомбарди-ровачи са изтеглени в Централна и Северна Италия. От 2 юли нататък лети-щата в Сицилия са подложени на такива тежки и непрекъснати въздушни бом-бардировки, че в деня на десанта (деня „D“) са били използваеми само няколко спомагателни писти и повечето от оцелелите при бомбардировките изтре-бители се изтеглят на континента или в Сардиния (въпреки че действително унищожените самолети по време на цялата кампания не са повече от 200, макар че според твърдения на съюзниците са били 1100).

На 9 юли следобед конвоите започват да пристигат в сборните пунктове източно и западно от Малта. През това време излиза силен вятър, който пре-дизвиква такова силно вълнение, че по-малките съдове са застрашени и има опасност корабите да бъдат отклонени от местата, определени за десантите. За щастие към полунощ вятърът утихва и въпреки че вълните все още са доста големи, само малък брой десантни съдове закъсняват с пристигането Най-зле вятърът се отразява на въздушния десант, предшестващ морския, който е извършен от части от 1-ва британска и 82-ра американска въздушно-десантна дивизия. Като първи толкова голям опит за въздушен десант на съюзниците той при всички случаи е щял да се окаже труден поради липсата на опит и решението да бъде осъществен през нощта. Силният вятър увеличава проблемите за навигацията и пречи на транспортните самолети и на самоле-тите, теглещи планерите, да стигнат целите си, а след това зенитният огън затруднява още повече десанта. Американските парашутисти са разпръснати на малки групи в район, широк 80 км. Дебаркиралите с безмоторни самолети британски войници също са много разпръснати, а 47 от общо 134-те планера падат морето.

Независимо от това непреднамереното разпръскване на въздушнодесант-ните сили на по-широк периметър помага за засилване на паниката и объркването зад противниковия фронт, а някои от десантчиците предизвикват допъл-нителен ефект, като завладяват важни мостове и кръстовища. Неприятностите, които причинява на нападателите внезапно разразилата се буря, са ком-пенсирани до голяма степен от това, че тя дезорганизира защитата. Въпреки че следобед са били забелязани да се приближават от Малта 5 конвоя, а преди да се стъмни, са били получени редица други подобни съобщения, предуп-режданията от по-висшето командване или не успяват да пристигнат, или по-нисшите командири не им обръщат достатъчно внимание. Въпреки че всичкигермански части са вдигнати по тревога един час след първото съобщение, италианците по крайбрежието са по-склонни да предположат, че свирепият вятър и бурното море им гарантират поне още една спокойна нощ. Както отбелязва сполучливо в телеграмата си адмирал Кънингъм, неблагоприятните атмосферни условия „станаха причина уморените италианци, които много нощи наред са седели нащрек, да се обърнат с благодарност в леглата си и да си кажат: «Поне тази нощ няма да дойдат». Обаче те дойдоха“.

Умората на италианците е не само физическа. Повечето от тях са уморени от войната и малцина споделят войнствения ентусиазъм на Мусолини. Освен това повечето войници от бреговата отбрана са сицилианци. Този избор е направен с идеята, че те ще бъдат по-мотивирани да защитават репутацията си на бойци, когато се сражават за собствените си домове. Не се взема обаче под внимание това, че те отдавна не крият омразата си към германците, нито пък че си дават сметка, че колкото по-ожесточено се бият, толкова по-малко ще остане от домовете им.

Нежеланието им да се съпротивяват се засилва, когато на 10 юли на раз-съмване виждат грамадното струпване на кораби, които изпълват морето до хоризонта, и непрекъснатия поток от десантни съдове с подкрепления, които идват на помощ на няколкото вълни десантчици, залели брега часове по-рано Укрепленията по брега са превзети бързо и неудобството, че много от вой-ниците се разболяват от морска болест, е компенсирано с малкото загуби от противниковия огън при пристигането на брега. Генерал Александър резюмира първата фаза от нахлуването със следните две изречения: „Дивизиите на италианската брегова отбрана, за които никога не се е смятало, че притежават някакви особено високи боеви способности, се разпръснаха почти без да бъде даден един изстрел, а още при първия сблъсък полевите дивизии се разпиляха като слама, отвята от вятъра. Масовите предавания в плен бяха често явление“. Така още от първия ден цялата тежест за отбраната ляга върху плещите на 2-те импровизирани германски дивизии, които по-късно се под-силени с още 2.

През критичния период, преди настъпващите армии твърдо да заемат позиции на брега, има само една опасна контраатака. Тя е предприета от дивизията „Херман Гьоринг“, която заедно с едно подразделение от новите 56-тонни танкове „Тигър“ е заела позиции около Калтаджироне, на 30 км от брега в планинския пояс, извисяващ се над равнината Джела, където на брега слиза американската 1-ва пехотна дивизия. За щастие този контраудар е предприет едва на втория ден. Първата сутрин малка група италиански леки танкове от остарели модели извършват малка, макар и дръзка контраатака и дори за малко успяват да проникнат в град Джела, след което са прогонени от там. Главната германска колона се забавя обаче и се появява на полесражението едва на следващата сутрин. До този момент на брега са стоварени само няколко американски танка поради проблеми с разтоварването при силното вълнение и голямата блъсканица на брега. Чувства се също липсата на противотанкови оръдия и други видове артилерия. Германските танкове се спускат към равни-ната от различни посоки и преодолявайки предните американски постове, достигат пясъчните дюни, граничещи с плажовете. Ситуацията е такава, като че ли нападателите ще бъдат изтласкани обратно в морето, но добре насоченият артилерийски огън от корабите разстройва атаката в най-критичния момент. Застрашителният контраудар срещу левия фланг на 45-а дивизия, предприет от друга германска танкова колона, в която има рота „тигри“, е спрян по същия начин.

След бързо придвижване от Западна Сицилия на следващия ден пристигат 2 бойни групи от 15-а бронетанково-гренадирска дивизия при американския фронт. През това време дивизията „Херман Гьоринг“ е прехвърлена към бри-танския сектор със заповед да спре настъплението там, което по това време изглежда най-застрашително, тъй като вече е близо до пристанищния град Катания, на половината път от източния бряг на острова. До този момент 3-те американски атакуващи колони са напреднали все още твърде малко и още не са успели да се съединят.

Британските десантчици срещат също толкова слаба съпротива, колкото американските, обаче тяхното настъпление в самото начало е улеснено от липсата на контраатаки. Въпреки че има трудности и забавяния при разтовар-ването, то, общо взето, преминава по-гладко, отколкото на западните плажо-ве, които са по-открити. След първия ден атаките от въздуха започват да ста-ват по-чести, но и въздушната защита също е по-добра, така че загубите на корабите са почти толкова малки, колкото в американските сектори. Както отбелязва адмирал Кънингъм, за тези, които са имали възможност да бъдат свидетели на първите години на войната в Средиземноморието, е „почти не-вероятно, е че такива огромни флотове от кораби могат да стоят на котва при противниковия бряг… и то с толкова малки загуби от въздушни нападения“.

Тези малки загуби са основният фактор за успеха на цялата десантна операция. В следващия етап обаче тя е възпрепятствана от друг вид действия от въздуха.

През първите три дни британските войски прочистват цялата югоизточна част от острова. След това Монтгомъри решава да направи опит да проникне в Катанската равнина от района на Лентини. Затова той заповядва на 13 юли да бъде предприета голяма атака. Главният проблем е да бъде овладян мостът Примазоле на река Симето, който се намира на няколко километра южно от Катания. За тази цел е използвана една парашутна бригада. На точното място е хвърлена само половината от нея, но тя успява да овладее моста непокътнат. Развоят на следващата фаза е описан накратко от генерал Щудент, командир на 11-и въздушен корпус, който обединява германските въздушнодесантни части. Неговите две дивизии са изпратени от Хитлер в Южна Франция с готовност да бъдат прехвърлени по въздуха в Сардиния, ако съюзниците направят там десант, както фюрерът очаква. Както се вижда от разказа на Щудент, въздушнодесантните части са много гъвкав стратегически резерв, който лесно може да се използва в други ситуации: „Когато на 10 юли съюз-ниците извършиха десант в Сицилия, веднага предложих моите две дивизии незабавно да предприемат контраатака от въздуха. Обаче Хитлер отхвърли предложението ми — особено против беше Йодл. Така на първо време 1-ва парашутна дивизия бе прехвърлена само от Южна Франция в Италия (част от нея около Рим и друга част — около Неапол), а 2-ра парашутна дивизия остана с мен в Рим.

Скоро 1-ва парашутна дивизия обаче беше изпратена по-нататък в Сицилия, за да бъде използвана като сухопътна част и да подсили слабите германски сили там, след като италианските войници започнаха масово да се предават. Част от дивизията беше прехвърлена по въздуха с няколко успешни въздушни моста и бе спусната зад нашия фронт в източния сектор южно от Катания. Аз настоявах те да бъдат спуснати зад противниковия фронт. Първият контингент беше спуснат на около 3 км зад нашия фронт и по някакво странно съвпадение се приземи почти едновременно с британските парашутисти, хвърлени зад нашия фронт, за да завземат моста на река Симето. Нашата част разгроми британските парашутисти и измъкна моста от ръцете им. Това беше на 14 юли“.

Когато пристигат главните британски сили, те успяват след три дни ожес-точени сражения отново да завладеят моста и да отворят пътя към Катанската равнина. Опитът им да продължат да настъпват на север е спрян от все по-силната съпротива на германските резерви. Те са съсредоточени, за да охра-няват този пряк път от източното крайбрежие до Месинския проток, който се намира на 100 км, там, където североизточният ъгъл на Сицилия е най-близо до същинска Италия.

Това унищожава надеждите за бързо прочистване на Сицилия. Монтгомъри е принуден да смени посоката на натиска на 8-а армия с обходна маневра през хълмистата вътрешност на острова, заобикаляйки планината Етна, в ком-бинация с настъпление на изток от 7-а армия. Тя стига северния бряг и завла-дява Палермо на 22 юли, макар че е твърде късно да пресече изтеглянето на противниковите мобилни части на изток. Новият план внася важна промяна в ролята на армията на Патън. Задачата й да действа като щит на фланга на 8-а армия в решителното настъпление към Месина и да възпрепятства съсредо-точаването на противниковите сили е разширена и сега тя се превръща в по-мощен лост на офанзивата, а накрая и в нейно основно острие. За новата атака, чието начало е планирано за 1 август, от Африка са докарани 2 нови пехотни дивизии (9-а американска и 78-а британска), като общият брой на дивизиите на съюзниците става 12. Междувременно германците са подсилени с 29-а бронетанково-гренадирска дивизия заедно с щаба на 14-и танков корпус под командването на генерал Хубе, който поема ръководството на германските части. Задачата му не е да продължи да защитава Сицилия, а само да води забавящи противника действия и да прикрива евакуацията на силите на Оста. Гудзони и Кеселринг стигат до това решение самостоятелно скоро след свалянето на Мусолини на 25 юли и преди подновяването на съюзническата офанзива.

Тези забавящи действия са улеснени от пресечения терен на Североизточна Сицилия — един триъгълник от планини. Докато теренът облагодетелства защитниците и с всяка крачка назад фронтът им се скъсява, така че са нужни все по-малко защитници, съюзническите армии трябва да се тъпчат в едно все по-тясно пространство и не могат да се разгърнат, за да се възползват от численото си превъзходство. Патън прави три опита да ускори напредването с малки десантни скокове — в Сант Агата в нощта на 7 срещу 8 август, при Броло на 10 срещу 11 август и при Спадафора на 15 срещу 16 август, но и трите десанта са извършени твърде късно, за да има някакъв ефект от тях. Монтгомъри опитва и един малък десант на 15 срещу 16 август при Спада-фора, но през това време противниковият ариергард се е придвижил на север и повечето от вражеските части вече са успели да прекосят протоците и да се прехвърлят на континента.

Добре организираното изтегляне през протоците е извършено в по-голямата са част за шест дни и седем нощи, без да има сериозна намеса и загуби, причинени от съюзническите военновъздушни и военноморски сили. Евакуирани са близо 40 000 германски войници и над 60 000 италианци. Въпреки че италианците оставят след себе си всичките си превозни средства, с изключение на 200, германците успяват да прехвърлят през протоците близо 10 000 превозни средства, както и 47 танка, 94 оръдия и 17 000 т боеприпаси и оборудване. На 17 август около 6,30 часа сутринта предният американски отряд влиза в Месина, а скоро след него се появява и едно британско подразделение, което е посрещнато с весели възгласи: „Къде бяхте бе, туристи?“ Успехът на това добре организирано „измъкване“ прави немного убедителни думите, с които този ден генерал Александър докладва на министър-председателя за завършването на кампанията в Сицилия: „Към 10 часа тази сутрин на 17 август 1943 г. и последният германски войник беше изхвърлен от Сицилия… Може да се предположи, че на 10 юли всички италиански части на острова бяха разбити, въпреки че няколко претърпели тежки загуби подразделения може и да са успели да се прехвърлят на континента“. Ако се съди по архивите, германските войски в Сицилия са били малко над 60 000, а италианските — 195 000. (Според преценката на Александър навремето германците са били 90 000, а италианците 315 000.) От германскитевойски 5500 души са пленени, а 13 500 ранени са евакуирани в Италия още преди отстъплението, така че броят на убитите не може да бъде повече от няколко хиляди, докато според британските преценки те са 24 000. Британ-ските загуби са 2721 убити, 2183 безследно изчезнали и 7939 ранени, или общо 12 843, а американските — 2811 убити, 686 безследно изчезнали и 6471 ранени, или общо 9968. Така общо съюзническите загуби възлизат приблизително на 22 800 души. Това не е много тежка цена за големите поолитически и стратегически резултати от кампанията, която става причина за свалянето на Мусолини от власт и за капитулацията на Италия. Броят на пленените гер-манци можеше да бъде по-голям, което би улеснило настъплението по-нататък, ако съюзниците бяха използвали в по-голяма степен обходните манев-ри с десантни средства. Това е мнението на генерал Кънингъм и в телеграма след първите дни на десанта той изрично го подчертава: „Не бяха използвани амфибийните възможности на 8-а армия. Малките десантни кораби за пре-хвърляне на танкове бяха държани в готовност за тази цел… а при поискване имаше на разположение и други десантни средства… Без съмненение сигурно има основателни причини да не бъдат използвани, но за мен те са едно без-ценно преимущество на военноморските сили, което дава възможност за по-голяма гъвкавост при маневрирането. При бъдещи случаи си заслужава да се помисли дали няма да бъдат спестени време и скъпоструващи схватки благо-дарение дори на ограничени маневри по фланговете, които неминуемо биха притеснили противника“. За голямо облекчение на Кеселринг съюзническото Върховно командване не прави опит за десант в Калабрия, палеца на ита-лианския крак, зад гърба на неговите сили от Сицилия. Така то би блокирало изтеглянето през Месинския проток. През цялата кампания в Сицилия той очаква тъкмо такъв удар, без да има сили, с които да го отблъсне. Според него „една допълнителна атака срещу Калабрия би позволила десантът в Сицилия да бъде доразвит в съкрушителна победа на съюзниците“. До приключването на сицилианската кампания и успешното измъкване на намиращите се там 4 германски дивизии Кеселринг е разполагал само с 2 германски дивизии за защитата на цяла Южна Италия.

Двайсет и седма главаНахлуването в Италия — капитулация и прекратяване на настъплението

„Нищо няма да донесе по-голям успех от успеха“, гласи известна поговорка, основаваща се на една френска пословица. Но на практика се оказва, че „нищо не носи по-голям успех от провала“. Често пъти религиозни и политически движения, смазани от управляващите, с течение на времето, след като лидери-те им се окичат с ореола на мъченици, получават нов живот и подем. Разпъна-тият на кръста Христос печели повече влияние, отколкото живият. Генерали завоеватели са били засенчвани от завоюваните — това показва съдбата на смя-таната за безсмъртна слава на Ханибал, Наполеон, Робърт Е. Лий и Ромел.

Същият ефект може да се види и в историята на народите, макар и не толкова право. Всеки знае пословицата, че на война „британците печелят само една битка — последната“. Тя е показателна за типичната за тях тенденция да я започват с провали, но да я завършват с победа. Този навик е твърде рискован и струва скъпо. Учудващото е, че често крайният изход може да бъде предвиден по начина, по който първоначалните поражения на британците и на съюз-ниците им правят противника прекалено самоуверен и го карат да надцени възможностите си. Още повече че когато равновесието на силите се промени, неспособността да се постигне незабавен успех понякога се превръща в пре-димство, тъй като помага този успех да бъде по-пълен и окончателната победа — по-сигурна. Това става на два пъти по най-поразителен начин в средизем-номорските кампании на Втората световна война.

Първия път се дължи на спирането на първоначалното настъпление на съюз-ниците в Тунис от Алжир през ноември 1942 г., което окуражава Хитлер и Мусолини да прехвърлят през морето много подкрепления. Това позволява на съюзниците да ги хванат там в капан и да пленят две армии на Оста, отстранявайки по този начин главното препятствие пред скока през морето от Африка в Южна Европа.

Следващият случай, когато след първоначален неуспех нещата се развиват добре, е при навлизането в Италия. След бързото завладяване на Сицилия и падането на Мусолини от власт вторият, по-малък скок в Италия изглежда значително по-лесен. Перспективите са оше по-добри, тъй като капитулацията на Италия е плод на тайна договорка, за която германците не знаят и която трябва да бъде обявена едновременно и от двете страни при завършването на главния десант на съюзниците. В този момент в Южна Италия има само 6 слаби германски дивизии и 2 дивизии близо до Рим, които трябва да се справят с двойната тежест да отблъснат нахлуването на съюзниците и същевременно да усмирят бившите си съюзници.

Фелдмаршал Кеселринг успява да отблъсне настъплението на съюзниците и да разоръжи италианците, след което задържа съюзническите армии на позиции на 300 км от Рим. Едва след осем месеца те успяват да стигнат до италианската столица, а след това са задържани още осем месеца преди да се измъкнат от тесния планински полуостров и да навлязат в равнините на Северна Италия.

Това дълго отлагане на края, който през септември 1943 г. изглежда така близо, води до важна компенсация за общите перспективи на съюзниците в бъдеще. Отначало Хитлер възнамерява да изтегли войските си от Южна Италия и да заеме на север позиция, блокираща преминаването на планините. Но неочаквано успешните отбранителни действия на Кеселринг принуждават фюрера, противно на съвета, даден му от Ромел, да продължи да изпраща подкрепления на юг, за да се опита да задържи колкото може по-дълго по-голяма част от Италия под свой контрол. Това решение е за сметка на израз-ходването на сили, от които Хитлер скоро ще се нуждае, за да посрещне по-голямата заплаха от две страни за Германия — от настъплението на руснаците от Изток и на западните съюзници от Нормандия.

Поради значителния размер на собствените им сили в Италия съюзническите войски привличат по-големи германски ресурси, отколкото на други фронтове. Освен това фронтът в Италия позволява на германците да отстъпват територия с по-малък за тях риск, но колкото повече усилия полагат, за да задържат този прекалено широк фронт, толкова по-голяма става опасността накрая да бъдат фатално разгромени. Подобни разсъждения помагат на съюзническите войски в Италия, командвани от генерал Александър, да се утешават за продължителното осуетяване на надеждите им за скорошна победа. Въпреки това не се предприемат големи операции с надеждата, че ще се стигне до момент, когато това забавяне на нещата може да донесе преимущества. На човешката природа не е присъщо да желае и да се стреми към неуспех. Затова си заслужава да се види какво се случва и как.

Първият важен фактор за осуетяването на настъплението на съюзниците е бавната им реакция на предоставената им възможност от антивоенния държа-вен преврат в Италия, който сваля Мусолини от власт. Той е извършен на 25 юли, но съюзниците навлизат в Италия едва след шест седмици. Причините за забавянето са както от военен, така и от политически характер. На съвещание на шефовете на дипломатическите ведомства на Великобритания и САЩ във Вашиннгтон в края на май американците се противопоставят на идеята да се премине от Сицилия в Италия, да не би тази стъпка да попречи на плановете за нахлуване в Нормандия и на усилията да бъдат победени японците в Тихия океан. Едва на 20 юли, когато италианските части в Сицилия показват, че са готови да се предадат, американският Съвет на началник-щабовете се съгласява с навлизането в Италия. Но вече е твърде късно да се подготви незабавно нахлуване след края на кампанията в Сицилия.

Политическото изискване за „безусловна капитулация“, формулирано от президента Рузвелт и Чърчил на съвещанието в Касабланка през януари, също е препятствие. Новото италианско правителство, оглавявано от маршал Бадолио, естествено, се стреми, ако може, да постигне по-благоприятни условия в преговорите със съюзническите правителства, но среща трудности за установяването на връзка с тях. Един очевиден и леснодостъпен канал за та-кава връзка са британският и американският посланик във Ватикана, обаче както личи от разказа на Бадолио, той се оказва безполезен поради проявеното изключително късогледство и от двамата официални представители. „Бри-танският пълномощен министър ни уведоми, че за съжаление неговият сек-ретен шифър е много стар и е почти сигурно, че е известен на германците, така че той не ни съветва да го използваме за тайни комуникации с неговото правителство. Американският шарже д’афер отговори, че няма таен шифър“. Италианците трябва да чакат, докато в средата на август намират благовиден претекст да изпратят свой пратеник на посещение в Португалия, където той би могъл да се срещне с британски и американски представители. Дори и тогава този непряк начин за водене на преговори води до допълнително забавяне не решаването на въпроса.

Хитлер обаче не губи време и взема мерки за противодействие, в случай че новото италианско правителство се опита да сключи мир и да се откаже от съюза с Германия. На 25 юли, в деня на преврата, Ромел пристига в Гърция, за да поеме командването там, но малко преди полунощ му се обаждат по теле-фона, за да да му кажат, че Мусолини е бил свален и че той трябва веднага да севърне в щаба на Хитлер в горите на Източна Прусия. Когато пристига там на следващия ден по обед, той получава заповеди да събере войски в Алпите и да се подготви за евентуално влизане в Италия.

То започва скоро отчасти тайно. Опасявайки се, че на италианците може внезапно да им хрумне да блокират проходите в Алпите с помощта на съюз-нически парашутисти, Ромел нарежда на 30 юли предните германски части да преминат границата и да ги заемат. Това е направено под претекст, че пъти-щата за снабдяване на Италия трябва да се пазят от саботажи или нападение на парашутни войски. Италианците протестират и за момент заплашват, че ще окажат съпротива в проходите, но се колебаят да открият огън, за да непредизвикат конфликт със съюзниците си. След това германското проникване е разширено под претекст, че италианците ще бъдат освободени от бремето да защитават северната част на страната си, за да могат да подсилят отбраната си на юг, където съюзниците може всеки момент да извършат десант.

От стратегическа гледна точка този аргумент е толкова логичен, че за италиан-ските военачалници е трудно да го отхвърлят, без да покажат, че възнамеряват да преминат на другата страна. Така в началото на септември 8 германски ди-визии под командването на Ромел заемат позиции от италианската страна на границата в Алпите като потенциална подкрепа за силите на Кеселринг на юг.

Освен това от Франция в Остия, близо до Рим, е прехвърлена по въздуха една особено корава сила — 2-ра парашутна дивизия. С нея отива и командващият германските въздушнодесантни части генерал Щудент. При разпита му след войната той заявява: „Италианското Върховно командване не беше предупредено предварително за нейното пристигане и му беше казано, че диви-зията е предназначена за подкрепление в Сицилия или Калабрия. Обаче моите инструкции от Хитлер бяха, че трябва да остана близо до Рим и да поема под мое командване 3-та бронетанково-гренадирска дивизия, която беше при-стигнала там. С тези две дивизии трябваше да имам готовност да разоръжа италианските сили около Рим“.

Присъствието на 2-те дивизии проваля плана на съюзниците да спуснат една от своите въздушнодесантни дивизии — 82-ра американска (командвана от генерал Матю Риджуей), в Рим, за да помогне на италианците да държат столицата. Ако това подкрепление беше пристигнало, щабът на Кеселринг щеше да бъде изложен на опасност, тъй като се намира във Фраскати, на по-малко от 16 км югоизточно от Рим.

Дори и при това положение възложената на Щудент задача е много трудна. Маршал Бадолио държи 5 италиански дивизии, съсредоточени в района на Рим, въпреки германските усилия да го убедят да изпрати някои от тях да помогнат на защитата на южното крайбрежие. Докато те не бъдат разоръжени, Кеселринг се намира в неудобното положение да бъде изправен пред две настъпващи англо-американски армии, а трета враждебна армия вече да заема позиции до пътя за снабдяване и отстъпление на неговите 6 германски дивизии в Южна Италия. Те току-що са били обединени в т.нар. 10-а армия, командвана от Фитингхоф. В нея са и 4-те дивизии, които успяват да се измъкнат от Сицилия, твърде оредели от понесените там загуби.

На 3 септември 8-а армия на Монтгомъри преминава тесния Месински проток от Сицилия и слиза на палеца на италианския крак. Същия ден италианските представители тайно подписват договора за примирие със съюзниците. Уговорено е този факт да не се разгласява, докато съюзниците не направят втория и основен десант, който е планиран да бъде извършен при Салерно, южно от Неапол.

В полунощ на 8 септември англо-американската 5-а армия, командвана от генерал Марк Кларк, започва да слиза на брега на залива Салерно няколко часа след радио Би Би Си обявява официално капитулацията на Италия. Италианските лидери са предупредени за обявяването на новината по радиото късно следобед и не очакват десантът да бъде извършен толкова скоро. Бадолио се оплаква с известно основание, че не може да окаже съдействие на съюзниците, тъй като подготовката на войските му не е завършена. Липсата на готовност от страна на италианците и колебливостта им са толкова очевидни за генерал Максуел Тейлър, който е изпратен тайно в Рим от Айзенхауер, че планираният въздушен десант на Риджуей в Рим е отменен, след като Айзенхауер получава същата сутрин предупредително съобщение от Тейлър, че изгледите са лоши. Вече е твърде късно за връщане към първоначалния план частта на Риджуей да бъде спусната покрай река Волтурно, откъм северната страна на Неапол, за да блокира пътя на противниковите подкрепления на юг към Салерно.

Радиосъобщението за капитулацията на Италия изненадва и германците, но действията им в Рим са бързи и решителни, въпреки че по същото време след десанта при Салерно положението на юг също става тревожно.

Изходът би могъл да бъде различен, ако италианците бяха действали също толкова умело, колкото са се престрували дълго време, за да скрият намере-нията си да притъпят подозренията на Кеселринг през предишните дни. Интересни подробности за това дава описанието, направено от началник-щаба на Кеселринг генерал Вестфал: „На 7 септември италианският военноморски министър адмирал граф Де Куртен посети фелдмаршал Кеселринг, за да го информира, че италианският флот ще излезе в открито море на 8 или на 9 септември от Специя, за да влезе в бой с британския Средиземноморски флот. «Италианският флот ще победи или ще загине», каза той със сълзи на очи. После описа подробно какъв е планът му за битката“, Тези тържествени уверения се оказват твърде убедителни. На следващия ден следобед Вестфал и генерал Тусент отиват в щаба на италианската армия в Монтеротондо (на 25 км североизточно от Рим). „Бяхме приети много сърдечно от генерал Роата. Той обсъди с нас подробно по-нататъшните съвместни действия на италианската 7-а и германската 10-а армия в Южна Италия, Докато разговаряхме, полковник Фон Валденбург ни съобщи по телефона новината за радиосъобщението, оповестило италианската капитулация пред съюзниците… Генерал Роата ни увери, че това е просто лоша пропагандна маневра на противника. Общата ни борба, каза той, ще продължи така, както се договорихме помежду си“.

Вестфал не е напълно убеден от тези уверения и когато късно вечерта се връща в германския щаб във Фраскати, установява, че Кеселринг вече е дал сигнал на подчинените му командвания с кодовата дума „Ос“ — предварително уговорен сигнал, който означава, че Италия е напуснала Оста и трябва да бъдат предприети съответни действия.

По-нисшите командвания използват аргументи за убеждаване или прибягват до сила в зависимост от обстановката и собствената си диспозиция. В района на Рим, където съотношението на силите категорично не е негова полза, Щудент използва шокова тактика. „Направих опит да превзема италианския Генерален щаб, като спуснах върху него парашутисти. Постигнат беше само частичен успех. Въпреки че в едното крило бяха пленени 30 генерали и 150 други офицери, обитателите на другото продължиха да се държат. След Бадолио и краля предишната нощ началникът на Генералния щаб също бе напуснал щаба.“

Вместо да се опитат да разгромят двете дивизии на Щудент, италианските командващи бързат да се отдалечат от него, като отстъпват с войските си на изток към Тиволи, оставяйки столицата си в ръцете на германците. Това от-крива възможност за преговори, в които Кеселринг прилага по-деликатна форма на убеждаване, като предлага, ако италианците предадат оръжието си, да им бъде разрешено незабавно да се разотидат по домовете си. Това пред-ложение противоречи на заповедта на Хитлер всички италиански войници да бъдат взети в плен, но то се оказва по-ефикасно и с по-малко загуби в човешки жертви и време. За резултата може да се съди по думите на Вестфал: „Об-становката около Рим се успокои напълно, когато командващият италианските въоръжени сили прие изцяло германското предложение за капитулация. Това предотврати опасността за снабдяването на 10-а армия. За нас беше голямо облекчение, че не се налагаше районът на Рим да се превръща в бойно поле. В споразумението за капитулация фелдмаршал Кеселринг прие да смята Рим за свободен град. Той се съгласи в него да има само две полицейски подразделения с размерите на роти, които да охраняват телефоните кому-никации и т.н. Това условие се спазваше до края на германската окупация. Благодарение на капитулацията отново стана възможно да бъде възстановена радиовръзката с германското Върховно командване, която беше прекъсната от 8 септември. Друга последица от безкръвното елиминиране на италианските въоръжени сили беше възможността за незабавно прехвърляне на подкрепления по шосе от района на Рим за 10-а армия на юг. Така след много притеснения ситуацията около Рим бе решена по неочаквано добър начин“.

До този момент Хитлер и съветниците му в щаба на Върховното командване смятат армията на Кеселринг за обречена. Вестфал хвърля допълнителна светлина по този въпрос:

„…от август нататък снабдяването ни с хора, оръжие и снаряжение беше напълно прекъснато. По това време Върховното командване отклоняваше всичките ни искания с думите: «Добре, ще разгледаме въпроса по-късно».

Това необикновено песимистично отношение вероятно стана причина и за изпрането на армейската групировка «В» (на Ромел) в Северна Италия. На нея и беше казано да включи в позицията на Апенините онези части от нашите въоръжени сили, които успеят да се спасят от съвместни действия на съюз-ниците и италианците.

Фелдмаршал Кеселринг също беше сериозно загрижен от положението. Но според него при известни обстоятелства то може да бъде овладяно — колкото по на юг бъде извършен очакваният голям десант, толкова по-добри ще бъдат шансовете за това. Ако противникът осъществеше обаче десант по море и от въздуха в района на Рим, едва ли някой би могъл да се надява, че пътят на 10-а армия няма да бъде отрязан. Двете дивизии, които имахме близо до Рим, далеч не бяха достатъчни за двойната задача да унищожат силните италиански части и да отблъснат евентуален съюзнически десант, като същевременно държат отворен пътя за комуникации за тила на 10-а армия. Към 9 септември за съжаление започна да става ясно, че италианските сили блокират пътя за Неапол и с това — снабдяването на 10-а армия. Така тя не би могла да издържи дълго време. Затова главнокомандващият въздъхна с облекчение, когато на 9 и 10 септември на летищата около Рим не бе извършен въздушен десант. И през двата дни непрекъснато очаквахме такъв десант да бъде извършен, и то със съдействието на италианските сили. Той несъмнено би окуражил както италианските войски, така и цивилното население, което не беше настроено доброжелателно към нас“.

Кеселринг резюмира проблема накратко по следния начин: „Един въздушен десант в Рим и морски десант наблизо вместо в Салерно щяха автоматично да ни принудят да напуснем южната половина на Италия“. Въпреки това дните след съюзническия десант в Салерно са период на голямо напрежение за германците. Положението с още по-изнервящо и от липсата на информация за това, какво става там.

„Мъглата на войната“ никога не е била по-гъста. Това се дължи на факта, че германците се бият в страната на съюзник, който внезапно ги е изоставил, За резултата от всичко това отново може да се съди най-добре от описанието на Вестфал: „Отначало главнокомандващият успяваше да научи много малко за положението в Салерно. Телефонните връзки бяха прекъснати и за тях от-говаряха италианските пощенски служби. Те не можеха да бъдат възстановени лесно, защото не ни беше позволено да се запознаем с италианската телефонна техника. Отначало радиовръзка също нямаше, защото свързочниците в щаба на новосъздадената 10-а армия не бяха запознати със специфичните атмосферни условия на юг“.

За късмет на германците главният съюзнически десант е извършен в района, където те са очаквали и където за Кеселринг е най-удобно да съсредоточи малобройните си сили, за да го посрещне. Настъплението на британската 8-а армия нагоре по палеца на Италия също се развива според очакванията и е твърде далеч, за да представлява непосредствена опасност за войските му. Той печели много от нежеланието на съюзническите командири да излязат от обсега на въздушното прикритие и се оказва прав в предвижданията си, че те ще се съобразят с подобни общоприети ограничения. В резултат съюзническият десант в Салерно с оптимистичното наименование операция „Евеланш“ („Лавина“) е спрян и са понесени големи загуби. Дори генерал Марк Кларк го определя като „почти равен на провал“. Силите, извършили десанта, успяват с цената на отчаяни усилия да отбият германската контраатака и да не бъдат натикани обратно в морето.

При първоначалното планиране Марк Кларк предлага десантът да бъде извършен в залива Гаета от северната страна на Неапол, където местността е по-открита и няма планини както при Салерно, което затруднява навлизането навътре в сушата от плажовете. Но когато главнокомандващият съюзническите военновъздушни сили генерал Тедър му казва, че подкрепата от въздуха няма да бъде толкова ефикасна, ако бъде разпростряна до сектора на Гаета, Кларк се отказва и се съгласява с избора на Салерно.

Някои съюзнически среди са настоявали, че най-ефикасният начин да бъдат изненадани и извадени от равновесие германците е десантът да бъде извършен отвъд тези граници. Те са твърдели, че един десант на петата на Италия в района на Таранто или Бриндизи ще бъде най-малко очакван и ще бъде съпро-воден с най-малък риск с перспективата за бързо завземане на тези две добри пристанища.

В последния момент в плана е прибавен и такъв десант като допълнителна стъпка, обаче силата, която го извършва при Таранто, е съставена само от набързо събраната от лагерите за почивка в Тунис 1-ва британска въздушнодесантна дивизия, която е прехвърлена през морето с набързо намерени морски съдове. Тя не среща съпротива, обаче пристига без танкове и почти без никакъв транспорт за оръдията и минохвъргачките и фактически не притежава средствата, нужни за доразвиване на предоставилата й се възможност.

От този общ преглед на съюзническото нахлуване преминаваме към по-внимателно проучване на развоя на операциите, започнали на 3 септември с преминаването на Месинския проток от 8-а армия на Монтгомъри.

Заповедите за този десант в Калабрия под кодовото наименование операция „Бейтаун“ са дадени едва на 16 август, когато и последните войници от германския ариергард се изтеглят от Сицилия. Дори и тогава в заповедта не е посочен „обектът“, както Монтгомъри язвително посочва на 19 август в до-несение до генерал Александър. В отговор обектът е посочен със закъснение и му е казано следното: „Вашата задача е да осигурите предмостие на палецана Италия за да могат нашите военноморски сили да действат през Месинския проток.

В случай че противникът се изтегли, ще го последвате с тези сили, които са ви подръка, като имате предвид, че колкото повече вражески сили ангажирате в южния край на Италия, толкова повече ще помогнете на «Евеланш» (десанта в Салерно)“.

Тази цел е недостатъчна и твърде мъглява за ветеран като 8-а армия. В мемоарите си Монтгомъри пише: „Не беше направен опит за координиране на моите действия с действията на 5-а армия, която слезе на брега при Салерно…“ За второстепенната цел да помогне на тази армия десантът на 8-а армия е извършен на най-неподходящото място — на повече от 500 км от Салерно върху много тесен планински терен, изключително подходящ да бъде отбраняван от противника. В палеца има само два добри пътя, единият през западното крайбрежие, а другият — по източния бряг, които могат да бъдат използвани само от две дивизии, всяка предвождана от по една бригада, като често в линията на настъплението не може да се разгърне повече от един батальон. Поради това не е нужно врагът да държи големи сили в района, още повече след като за него е сигурно, че по-голямата част от съюзническите войски ще извършат десант другаде.

След като 8-а армия е изпратена в Калабрия, всякакви шансове на 5-а армия за изненада пропадат, тъй като алтернативните възможности, с които противникът трябва да се съобразява, намаляват. Палецът е най-неподходящото място за отвличаща маневра. Врагът без риск може да изтегли силите си от там и да остави десантчиците да си патят от зле замислената операция. Въпреки че няма вероятност да срещне силна съпротива, Монтгомъри извършва десанта с типичната за него предпазливост и методичност. Под командването на генерал Демпси са събрани близо 600 оръдия, които да осигурят мощен баражен огън от сицилианския бряг, за да прикриват прекосяването на протока и слизането на плажовете близо до Реджо, извършено от 13-и корпус под командването на генерал Майлс Демпси. Струпването на толкова много артилерия забавя атаката с дни след определената дата. Бомбардировката е подсилена и с огъня на 120 оръдия от корабите. През предишните дни донесения на разузнаването показват, че германците са оставили в района не повече от 2 пехотни батальона, които са разположени на повече от 15 км от брега, за да пазят пътищата навътре в полуострова. Тази информация за оттеглилия се противник кара някои критично настроени наблюдатели да отбележат, че в случая предварителният баражен огън може да се сравни с „използването на ковашки чук, за да бъде счупен орех“. Сравнението е сполучливо, но не е точно, тъй като не е останал дори орех за счупване. Това е огромно пилеене на муниции. На 3 септември в 4,30 часа сутринта двете дивизии, определени да извършатнападението — 5-а британска и 1-ва канадска, — слизат на празните плажове, по които няма дори мини и бодлива тел. Един канадец весело отбелязва, че „най-силната съпротива, оказана през деня, бе от една пума, избягала от зоо-логическата градина в Реджо, която очевидно бе хвърлила око на командира на бригадата“. Атакуващата пехота не понася никакви загуби и до вечерта плацдармът е овладян, като десантниците напредват 8 км, без да срещнат съпротива. Пленени са трима заблудили се германски войници и 3000 итали-анци. Италианците доброволно се съгласяват да помогнат при разтоварване-то на британските десантни съдове. В следващите дни също не е оказана сериозна съпротива, когато нападателите напредват на север и влизат само в кратки схватки с противниковия ариергард. Многобройните взривявания, които германците майсторски извършват при отстъплението си, често спират обаче настъплението на 8-а армия. До 6 септември, четвъртия ден от началото на десанта, са изминати едва 50 км отвъд плажовете, където първоначално са дебаркирали войските, а най-тясното място на полуострова е достигнато едва на 10 септември. Това е по-малко от една трета от разстоянието до Салерно.

Въпреки това според Монтгомъри, когато на 6 септември Александър посещава 8-а армия, той е много оптимистично настроен. Тогава той донася и новината, че преди два дни италианците тихомълком са подписали примирие. Монтгомъри отбелязва, че Александър „очевидно беше готов да гради плановете си на това, че италианците ще изпълнят всичко, което са обещали“. Самият той се отнася с резерви към подобна увереност. „Казах му, че според мен, когато германците разберат какво става, ще притиснат италианците“. Последвалите събития потвърждават прогнозата, записана в дневника на Монтгомъри.

Увереността на Александър в перспективите пред операция „Евеланш“ е още по-изненадваща, тъй като две седмици преди тя да започне, германският военен коментатор в радиопредаването „Серториус“ прави прогнозата, че главният съюзнически десант ще бъде в сектора Неапол-Салерно с допълнителен десант на полуостров Калабрия. Седмица преди това, на 18 август, Хитлер издава заповед да се посрещне заплахата и в нея изрично се казва:

„1. Рано или късно се очаква капитулация на Италия пред противниковия натиск.

2. За да се подготви за това, 10-а армия трябва да държи отворен пътя си за отстъпление. Дотогава Централна Италия и особено районът на Рим трябва да бъдат държани.

3. В крайбрежния район от Неапол до Салерно, който отначало ще бъде най-застрашен, трябва да бъде събрана силна група от три мобилни формации от 10-а армия. Всички елементи на армията, които вече не са мобилни, трябва да бъдат съсредоточени в този район. Подвижните части и съединения първоначално могат да останат между Катанзаро и Кастровилари, за да вземат участие в мобилни операции. Елементи от 1-ва парашутна дивизия могат да заемат позиции за защитата на Фоджа. В случай на противников десант трябва да бъде задържан районът Неапол-Салерно. Южно от дефилето на Кастровилари трябва да има само забавящи действия…“ Кеселринг разполага на юг своите 6 дивизии, включени в състава на ново-сформираната 10-а армия под командването на генерал Фитингхоф, който установява своя щаб в намиращия се навътре в сушата град Пола, югоизточно от Салерно.

На 22 август Хитлер лично казва на Фитингхоф да гледа на Салерно като на „център на гравитацията“ (както е записано в архивния дневник на тази армия). Други две дивизии на Кеселринг се държат в резерв близо до Рим, готови да установят контрол в столицата и да държат отворен пътя за отстъпление на 10-а армия „в случай на италианско предателство“. 6-те дивизии на юг включват 2 новопристигнали в Италия дивизии — 16-а и 26-а танкова, и 4 измъкнали се от Сицилия. Двете с най-намален състав — „Херман Гьоринг“ и 15-а бронетанково-гренадирска — са върнати обратно в района на Неапол, за да бъдат преоборудвани, а 1-ва парашутна отива в Апулия, докато 29-а бронетанково-гренадирдска е оставена в палеца на Италия срещу Монтгомъри. В Калабрия временно е изпратена 26-а бронетанкова, която пристига без каквито и да било танкове, за да помогне за спиране на настъплението му. (Като повечето германски бронетанкови дивизии от този период, тя има само 2 танкови батальона — един с танкове „Пантера“ и друг с по-леките T-IV От тях батальонът с танкове „Пантера“ не е изпратен в Италия, а другият е държан близо до Рим, за да плаши италианците.) 16-а бронетанкова дивизия, която е най-добре въоръжена, е разположена да охранява залива на Салерно — най-вероятния район за голям десант, където тя бързо може да бъде подсиле-ни с други дивизии. Въпреки това тя разполага с един танков батальон60. Това са твърде недостатъчни сили за посрещане на плаващата към залива на Салерно армада от около 700 кораби и десантни съдове, пренасящи 55 000 войници за участие в началния десант, които ще бъдат последвани от още 115 000 души.

Отдясно десантът трябва да бъде извършен от 36-а американска пехотна дивизия, отляво — от британската 46-а и 56-а дивизия, докато част от американската 45-а пехотна дивизия е флангов резерв. Тези дивизии са включени състава на 6-и американски корпус (командван от генерал Ернст Даули) и на британския 10-и корпус (под командването на генерал P. Л. Макрири). Бри-танският корпус трябва да слезе на една плажна ивица от 12 км южно от Са-лерно близо до главния път за Неапол, който пресича теснината на планинския полуостров Соренто в седловината Кава с невисок, но труднопроходим проход. Неговият успех още в самото начало е от съществена важност както за отварянето на пътя на север към голямото пристанище Неапол, така и за блокирането на пътя на германски подкрепления от север.

За да улеснят задачата му, 2 отряда от британски командоси и 3 батальона американски рейнджъри са изпратени да завладеят бързо това дефиле и про-хода Чиундзи по един съседен път.

Главният британски щурмови конвой отплава от Триполи на 6 септември а главният американски — от Оран предишната вечер. Други тръгват от Алжир, Бизерта и северните сицилиански пристанища Палермо и Термини. Въпреки че посоката, в която се отправят, се пази в строга тайна, тя не е трудно да се отгатне, като се имат предвид границите на зоната, в която конвойте могат да бъдат охранявани от въздуха, и необходимостта от завладяването на голямо пристанище още в самото начало — две условия, които толкова съвпадат, че отговорът е очевиден. Китайският готвач на един кораб цистерна в Триполи ускорява пулса на много хора с прощалния си възглас: „Ще се видим в Неапол“. Той просто изказва на глас нещо, за което усилено се говори между моряците и войниците.

Друг фактор, който дава основание за подобни предположения, е неудачният избор на наименованията — част „N“ и част „S“ на северната и южната щурмова сила. Нещата не опират само до отгатване, защото в една широко разпространена административна заповед са посочени поименно редица места във и около Салерно.

След като целта е толкова очевидна, едно още по-голямо затруднение идва от това, че командващият армията Марк Кларк продължава да разчита на изненадата. По тази причина той забранява предварителна бомбардировка от корабите по противниковата отбрана въпреки убедителните доводи на команд-ващия ескортиращото и поддържащо десанта военноморско съединение ви-цеадмирал X. Кент Хюит, според когото „е фантазия да се очаква, че може да се постигне тактическа изненада“. Същевременно може да се признае, че пре-димството да се отслаби бреговата отбрана с обстрел от морето би овело до по-бързото съсредоточаване на противниковите резерви, след като мястото на десанта бъде подсказано по такъв категоричен начин.

Приближаването на конвоите покрай западното и северното крайбрежие на Сицилия е забелязано и съобщено на германското командване рано следобед на 8 септември и в 15,30 часа техните войски са вдигнати под тревога вочакване на десанта. В 18,30 часа новината за примирието с Италия е обявена от Айзенхауер по алжирското радио и в 19,20 — повторена в новините на Би Би Си. Съобщенията са чути от съюзническите войски, пътуващи с конвоите. За съжаление въпреки предупрежденията на някои техни офицери, че все още ще си имат работа с германците, новината създава у тях впечатлението, че десантите ще бъдат просто разходка. Скоро илюзиите им се изпаряват. По-добно нещо се случва и с онези съюзнически стратези, които оптимистично предричат, че Неапол ще бъде превзет за три дни — цел, която е постигната едва след три седмици сражения и след като е избегната на косъм опасността от провал. На 8 септември следобед приближаващите се конвои са атакувани на няколко пъти от въздуха. Атаките продължават и след падането на мрака, кога-то прелитащите над тях германски бомбардировачи хвърлят с парашути ос-ветителни ракети, обаче армадата има късмет и понася малки загуби. Веднага след полунощ първите транспортни кораби пристигат на местата за разто-варване — на 12 15 км от брега, и започват да спускат във водата десантните съдове. Те стигат брега точно или около уречения час — 3,30 сутринта. Два часа по-рано една овладяна от германците батарея на бреговата охрана открива огън срещу десантните съдове, които приближават северния фланг, но е накарана да замлъкне от ескортиращите разрушители. Последният етап е подпомогнат от кратка, но интензивна бомбардировка на бреговата отбрана с корабни оръдия и ракетни установки — един нов вид помощ, който тук прави своя дебют. В южния сектор не е открит такъв поддържащ атакуващите сили огън, тъй като американският дивизионен командир се придържа стриктно към инструкциите на командващия армията „да не се стреля“ с надеждата, че един безшумен десант може да бъде изненадващ. Резултатът от това е, че в последния преход до брега десантните съдове са подложени па интензивен обстрел от бреговата отбрана и понасят тежки загуби.

Тъй като перспективите за бързо настъпление към Неапол зависят от ов-ладяването на пътя през планините северно от Салерно, по-целесъобразно е редът на десантите да бъде променен от ляво на дясно, като се започне със северния фланг. Там американските рейнджъри слизат на един малък плаж при Майори, без да срещнат съпротива, и за три часа овладяват прохода Чиундзи, като заемат позиции по височините покрай главния път Салерно-Неапол. Десантът на британските командоси също с извършен с лекота при Виетри, където пътят се отклонява от крайбрежието и започва да се изкачва, Обаче противникът реагира бързо, като забавя прочистването на града и напредъкът на командосите е спрян на север от него в намиращия се на неголяма височина проход Ла Молина в началото на седловината Кава. Главният британски десант на плажовете, отстоящи на няколко километра от Салерно, още от самото начало се натъква на силна съпротива. Напредъкътму е забавен и от това, че част от 46-а дивизия е стоварена погрешно на пла-жовете, на които трябва да слезе съседът й отдясно — 56-а дивизия, което става причина за задръстване и бъркотия. Въпреки че навлизат на 3 км навътре, понасят големи загуби и не успяват да изпълнят изцяло важните за първия ден задачи — завладяването на пристанището на Салерно, летището при Мон-текорвино и пътните кръстовища при Батипалия и Еболи. Освен това в края на деня между британския десен фланг северно от река Селе и американския ляв фланг южно от нея все още има пролука от 11 км.

Американските десанти са извършени на четири плажа близо до прочутите гръцки храмове в Пестум. Напрежението от приближаването на брега под интензивен обстрел без поддръжка от корабите е последвано от нов артиле-рийски баражен огън и след десанта, както и от бомбардировки на плажовете от следващите една след друга германски въздушни атаки. Това е жестоко изпитание за войниците на 36-а дивизия, които нямат боен опит. За щастие получават подкрепа откъм морето от артилерийския огън на разрушителите които минават смело между минните заграждения, за да им се притекат на помощ, и това се оказва особено полезно както тук, така и в британския сектор за отблъскване на контраатаките, предприети от малки групи германски танкове, които са главната заплаха за атакуващите. До падането на нощта американският ляв фланг напредва около 8 км в сушата и стига до разполо-жения върху хълмове град Капакио, обаче дясното крило продължава да е приковано близо до плажовете.

Вторият ден, 10 септември, е спокоен за американския сектор, тъй като 16-а бронетанкова дивизия е придвижила повечето от оскъдните си сили на север към британския сектор, където от стратегическа гледна точка има по-голяма опасност съюзниците да не успеят да се задържат на позициите си в района на Салерно. Американците се възползват от възможността да разширят своя плацдарм и да стоварят на брега основното ядро на своя резерв — 45-а дивизия. Междувременно рано сутринта британската 56-а дивизия завладява летището при Монтекорвино и Батипалия, но по-късно е отблъсната от силна контраатака на 2 германски пехотни батальона, подкрепяни от няколко танка, което предизвиква паника дори сред част от гвардейската бригада, преди британските танкове да се притекат на помощ.

Тази нощ 56-а дивизия предприема атака с 3 бригади, за да завземе доми-ниращите в района височини на планината Еболи, но има съвсем слаб успех, сред който е и повторното влизане в Батипалия. 46-а дивизия завзема Салерно и изпраща една бригада да помогне на командосите, но не продължава настъплението си на север. В американския сектор пристигналата с пресни сили 45-а дивизия напредва на 16 км във вътрешността по източния бряг на река Селе през Персано и стига близо до пътния възел Понте Селе — най-крайната точка на желаното предмостие. Там настъплението й е спряно и следтова е принудена да отстъпи пред контраатака на един германски мотострел-кови батальон и 8 танка, прехвърлени през реката откъм британския сектор.

Така в края на третия ден слезлите на брега 4 съюзнически дивизии плюс допълнителните подразделения, равняващи се на една дивизия, все още се намират в установените от тях предмостия, на които липсва дълбочина, а германците продължават да държат околните височини и да контролират пъти-щата към равната крайбрежна ивица. Надеждите на съюзниците да стигнат Неапол на третия ден от десанта рухват. Германската 16-а танкова дивизия, която разполага едва с половината от бойните подразделения на една съюз-ническа дивизия, успява да ограничи нахлуването и да спечели време до при-стигането на подкрепления.

Първи пристигат тръгналата от Калабрия 29-а бронетанково-гренадирска дивизия и един боен отряд (от 2 пехотни батальона и около 20 танка), които успява да отдели прегрупиращата се дивизия „Херман Гьоринг“. Този боен отряд който идва от района на Неапол, контраатакува британските позиции и прави пробив над прохода Ла Молина. Той се приближава до Виетри и на-стъплението му е спряно на 13 септември от влизането на командосите в сражението. Въпреки това преминаването през прохода е здраво блокирано.

Става очевидно, че британският 10-и корпус е прикован в много тясната край-брежна ивица близо до Салерно, докато германците са заели позиции по съсед-ните височини. Междувременно първоначалната увереност на Марк Кларк е разколебана още по-силно от събитията в южния сектор, тъй като 29-а бро-нетанково-гренадирска дивизия заедно с част от 16-а танкова дивизия напред-ват в пролуката между британците и американците.

Вечерта на 12 септември британското дясно крило отново е прогонено от Батипалия и понася тежки загуби, особено в пленници. На 13 септември гер-манците се възползват от разширената празнина между двата корпуса на съюз-ниците за атака срещу лявото крило на американците, като ги изтласкват от Персано и предизвикват общо отстъпление. Като се възползват от последва-лата суматоха, германците извършват пробиви в позицията на няколко места и в един момент дори достигат на по-малко от километър от морския бряг. Вечерта положението изглежда толкова сериозно, че в южния сектор раз-товарването от корабите е прекратено. Марк Кларк изпраща на адмирал Хюит спешна молба да бъде готов да натовари отново на корабите си щаба на 5-а армия и да подготви всички налични съдове за евакуацията на 6-и корпус от брега, като го прехвърли в британския сектор или да прехвърли 10-и корпус по на юг.

Подобно широкомащабно преместване едва ли е практично и предложението кара ужасения Макрири и колегата му от флота комодор Оливър да протестират, а когато за него е докладвано на по-висшите командири — Ай-зенхауер и Александър, те са изумени. То помага обаче да бъде ускореноизпращането на подкрепления за войските на брега. За целта са осигурени допълнителни десантни съдове чрез отклоняването на 18 тежкотранспортни десантни кораба (LST), които пътуват за Индия. На разположение на Марк Кларкс е дадена 82-ра въздушнодесантна дивизия и отговаряйки бързо на спешния му призив, същата вечер Марк Риджуей успява да спусне първото и подразделение в района на южния плацдарм. На 15 септември в района на северното предмостие на брега започва да слиза британската 7-а бронетанкова дивизия. Дотогава кризата вече е преодоляна благодарение на бързо оказаната помощ от военноморските и военновъздушните сили.

На 14 септември всички налични стратегически и тактически военновъздушни сили в средиземноморския театър на военни действия са съсредоточени да бомбардират германските позиции и преките им комуникации. През този ден те извършват над 1900 бойни полета. Още по-ефикасен за спирането на настъплението на германците към брега е масираният огън, с който ги засипват военноморските сили. Спомняйки си за това, Фитингхоф казва: „Тази сутрин атаката продължи при силна съпротива. Обаче атакуващите сили трябваше преди всичко да изтърпят най-интензивния артилерийски обстрел, на който съм бил свидетел, от оръдията на разположените на рейд между 16 и 18 линейни кораби, крайцери и големи разрушители. Тези кораби поразяваха свободно и с голяма точност всяка цел, която забележеха“.

С тази мощна подкрепа американските войски успяват да задържат отбра-нителната позиция, на която са отстъпили предишната нощ.

На 15 септември има затишие, докато германците с помощта на подкрепления прегрупират за ново усилие частите, пострадали от артилерийския огън и бомбардировките от въздуха. От Калабрия пристига 26-а бронетанкова ди-визия, която все още е без танкове, след като по заповед на Фитингхоф в деня на десанта при Салерно успява да се измъкне незабелязано от фронта срещу Монтгомъри. От Рим и Гаета пристигат и подразделения от 3-та и 15-а бро-нетанково-гренадирска дивизия. Но дори с тях германските сили се равняват едва на 4 дивизии с малко повече от 100 танка, докато до 16 септември 5-а армия има на брега хора, равняващи се на 7 дивизии и близо 200 танка. Така че съюзническото командване няма от какво да се безпокои освен от спадане на бойния дух, преди многократното превъзходство на неговите сили да започне да дава резултати. Освен това 8-а армия е съвсем наблизо, за да подсили още повече това превъзходство и да застраши противниковия фланг.

Същата сутрин генерал Александър пристига на посещение в щаба на Кларк, прекосявайки морето от Бизерта с един разрушител, и прави обиколка на позицията. Това е особено тактичен начин да се елиминира окончателно идеята за евакуация. Към 10 часа сутринта идва нова подкрепа и с пристигането на британските линейни кораби „Уорспайт“ и „Велиънт“, които са отплавали от Малта предния следобед заедно с 6 разрушителя. Те започват дадействат едва седем часа по-късно поради засечки в комуникациите с изпрате-ните напред наблюдатели, но после бомбардират обекти, които се намират на десетки километри във вътрешността, а тежките снаряди на 381-милиметровите им оръдия имат както физически, така и психологически разтърсващ ефект. Същата сутрин пристигат също група военни кореспонденти, акредитирани към щаба на 8-а армия. Като усещат, че придвижването й на помощ на 5-а армия се извършва прекалено бавно и с излишна предпазливост, те тръгват сами напред с два джипа, като използват второстепенни пътища и минават през широката 80 км противникова зона, без да срещнат германци. Двадесет и седем часа по-късно предният разузнавателен отряд на 8-а армия пристига и установява контакт с 5-а армия.

Сутринта на 16 септември германците започват нова атака в британския сектор с настъпление от север към Салерно и друго към Батипалия. Тези настъпления са спрени от огъня на артилерията, на корабните и на танковите оръдия. Неуспехът на атаките и приближаването на 8-а армия карат Кеселринг да стигне до заключението, че възможността да натика нападателите обратно в морето е изпусната. Затова същата вечер той разрешава боят на крайбрежния фронт да бъде прекратен и да се пристъпи към постепенно изтегляне на север. В първия етап трябва да се отстъпи до позицията при река Волтурно на 30 км северно от Неапол, която според него трябва да бъде задържана до средата на октомври.

Като се има предвид как огънят на корабните оръдия помага за осуетяване на германската контраатака, макар че нейният неуспех става очевиден много преди големите кораби да се появят на сцената, известна утеха за германците е, че в този следобед линейният кораб „Уорспайт“ е повреден от пряко попадение на една от новите бомби с радионасочване FX 1400. Със същите средства те нанасят и един прощален ритник на главния флот на досегашния си италиански съюзник. Когато на 9 септември той отплава от Специя, за да се присъедини към съюзническите флотове, германците потопяват флагманския му кораб „Рома“ с насочвана бомба.

Анализът показва, че след като германските усилия да бъдат натикани нападателите обратно в морето не успяват, германското изтегляне от Салерно е неизбежно. Въпреки че Кеселринг се старае да се възползва от възможността, предоставена му от много предпазливото според него настъпление на Монтгомъри, когато на сцената се появява британската 8-а армия, става напълно очевидно, че той не може да остане в тази тясна ивица от западното крайбрежие. След като се е измъкнала от тесния полуостров Калабрия, тя е в състояние да извърши обходна маневра по неговия фланг, като напредне през вътрешността.

Канадският авангард на 8-а армия влиза в Потенца едва на 20 септември. Това е главният пътен възел на глезена на Италия, който се намира на 80 кмот залива Салерно. Спуснатите предишния следобед в Потенца 100 германски парашутисти спират настъплението за едно денонощие и за да бъде пре-одоляна съпротивата им, се налага да се предприеме атака с една бригада, която ги превъзхожда 30 пъти по численост. Това е много показателен пример, как една добре организирана отбрана може да забави настъплението, възползвайки се от неясното положение. Атакуващите, които най-после принуждават това незначително подразделение да отстъпи, пленяват само 16 германци, но от предварителните въздушни бомбардировки над града загиват близо 2000 негови жители. През следващата седмица канадските предни отряди настъпват предпазливо към Мелфи, който се намира на 65 км на север, като влизат само в кратки схватки с ариергарда на противника.

Междувременно основните сили на 8-а армия са спрени, тъй като запасите й започват да се изчерпват, а снабдяването й вече става от Таранто и Бриндизи в югоизточния ъгъл на Италия.

В петата на Италия десантите са извършени, без да срещат каквато и да било съпротива. Таранто е сред обсъжданите през юни възможни обекти, след като обединените началник-щабове инструктират Айзенхауер да подготви планове за действие след завладяването на Сицилия. По-късно той е отхвърлен като цел до голяма степен поради това, че не отговаря на основния принцип, поставен веднага от неговия щаб — да не се планира десант, в който може да се очаква съпротива и който се намира извън обсега на действие на прикриващите го изтребители. Както Неапол, и Таранто е малко извън радиуса на действие от 300 км на изтребителите „Спитфайър“, които действат от летища в Североизточна Сицилия, докато Салерно влиза в периметъра им. Проектът за десант при Таранто е отново на дневен ред едва след като на 3 септември е подписано примирието с Италия. Тогава той е включен в плана за нахлуването като импровизирана допълнителна маневра с кодовото наименование операция „Слепстик“ (клоунска пръчка за пердах), след като са получени сведения, че в петата на Италия има само шепа германски войници, и след като със закъснение е осъзнат фактът, че пристанището на Неапол, дори и след като е завладяно и пригодено за използване, няма да е достатъчно, за да поддържа настъплението откъм източната, а и от западната страна на Апенините.

Адмирал Кънингъм, по чието предложение е предприета тази инициатива, заявява на Айзенхауер, че ако за нея бъдат осигурени войски, той ще даде кораби за изпълнението й. По това време 1-ва британска въздушнодесантна дивизия бездейства в Тунис поради липсата на достатъчно транспортни само-лети за използването й. Тя бързо е качена в Бизерта на 5 крайцера и на един кораб за поставяне на мини, които отплават за Таранто на 8 септември вечерта. Следващия следобед, когато конвоят наближава Таранто, той се разминава с италианската ескадра на база в Таранто, която е отплавала от там, за да се предаде в Малта. По здрач конвоят влиза в пристанището и заварва повечетоот съоръженията му непокътнати. Два дни по късно успехът е разширен със завладяването на Бриндизи (където от Рим са избягали крал Виктор Емануил и маршал Бадолио) и на Бари, който се намира на 100 км ио-нататък по край-брежието. Така в района са осигурени три големи пристанища за поддържане на настъплението по източния бряг много преди да бъде завладяно пристанище на западния бряг, което да може да се сравни с тях. Става очевидно, че с голямото забавяне да бъде достигнат Неапол от Салерно германците са имали много време да разрушат съоръженията му, преди да го напуснат, Предоставената на източното крайбрежие чудесна възможност обаче не е използвана пълноценно поради късогледство и недостатъчни усилия. Пред-видена само като изпълнител на операция за завладяване на пристанищата, 1-ва въздушнопреносима дивизия е изпратена там без транспортни средства, като се изключат дузина джипове, и остава в това безпомощно положение до 14 септември. През тези пет дни няколко патрула с джипове и други коли продължават на север и стигат до Бари, без да срещнат каквито и да било вражески части по широкия крайбрежен пояс. Това е така, защото в района е останала само 1-ва германска парашутна дивизия, и то в значително намален състав, като част от нея е извикана в сектора при Салерно, а на останалите й подразделения е наредено да се изтеглят при Фоджа, на 200 км северно от Таранто, за да прикриват източния фланг на Кеселринг. Въпреки това дори и след като транспортът пристига, за да възстанови мобилността на британската част, тя все още е държана на каишка, докато продължават методичното планиране и подготовка на голямото настъпление по източното крайбрежие. Придържането към прекалена предпазливост е още по-неподходящо след предлагането на възможности с трайни последици, тъй като германската 1-ва парашутна дивизия се намира твърде далеч назад, за да предприеме контраатака, а цялата й бойна мощ се състои само от 1300 души, докато британците са четири пъти повече. Освен това са на път още по-големи подкрепления.

Ръководството на операциите е поверено на командира на 5-и корпус генерал Олфри, който отговаря за двете предпазливи и неуспешни настъпления в Тунис през декември. Генерал Александър му поставя задача „да осигури база в петата на Италия, включваща пристанищата Таранто и Бриндизи, а ако е възмож-но — и Бари, с оглед на по-нататъшно продължаване на настъплението“. Веро-ятността за настъпление отвъд посочените граници намалява, когато на 13 сеп-тември корпусът на Олфри преминава към 8-а армия, тъй като на Монтгомъри винаги може да се разчита, че преди настъплението ще струпа достатъчно вой-ски и ще се подсигури с колкото може повече подкрепления. На 22 септември 78-а дивизия започва да разтоварва войниците и бойната си техника в Бари, последвана в Бриндизи от 8-а индийска дивизия, а 13-и корпус на Демпси е прехвърлен на източното крайбрежие. Но едва на 27 септември малкото мобилно подразделение, изпратено от Бари да разузнае раз-положението на противника, влиза във Фоджа, който германците бързо на-пускат с приближаването на британците. Така толкова желаните летища са завзети без бой. Дори и тогава Монтгомъри продължава да се придържа към предишната си заповед никакви по-значителни подразделения да не настъпват преди 1 октомври. Когато настъплението му най-после започва, той използва само двете дивизии на 13-и корпус, като задържа отзад 3-те дивизии на 5-и корпус, за да има сигурна база и да пази фланга си откъм вътрешността.

Германската 1-ва парашутна дивизия е завзела позиция по брега на река Биферно и държи малкото пристанище Термоли — един много широк фронт за малобройните й сили. Атаката на Монтгомъри срещу тази позиция има за цел да извърши пробив в нея с удар откъм морето в тила й. В ранните часове на 3 октомври една бригада на специалните части слиза на брега близо до Термоли и с изненадваща атака през нощта под проливен дъжд превзема пристанището и града, след което се съединява със заелите позиции на другия бряг на реката главни настъпващи сили. През следващите два дни още две пехотни бригади на 78-а дивизия са докарани по море от Барлета в Термоли, за да подсилят установения плацдарм и настъплението да продължи.

Обаче командващият германската армия Фитингхоф, който се възползва от забавянето на британците да разширят настъплението си по източното крайбрежие, още на 2 октомври е изпратил 16-а бронетанкова дивизия от по-зицията й при Волтурно на западното крайбрежие да подсили малобройните парашутни подразделения, които прикриват далечния фланг на отстъплението на неговата армия. Като преминават бързо по планинския гръбнак на Италия, рано на 5 октомври те пристигат близо до Термоли и бързо се хвърлят в контраатака, която отново изтласква британците в края на града и е на път да прекъсне комуникациите им на юг. Атаката на германците е спряна и по-късно те са отблъснати, когато 78-а дивизия хвърля в бой своите пристигнали по море подкрепления, подсилени с мощен отряд британски и канадски танкове.

Тогава германците се оттеглят до следващата позиция на брега на реката при Триньо, на около 15 км на север. Впечатлението, което прави рязката им контраатака, принуждава Монтгомъри да спре настъплението за две седмици, за да прегрупира и да укрепи силите си, преди да се заеме с позицията при Триньо.

Междувременно 5-а армия на Кларк бавно напредва от Салерно по западното крайбрежие и се опитва да попречи на отстъплението на германската 10-а армия, командвана от Фитингхоф. Първият етап е най-труден, тъй като дясното крило на германците продължава да се държи упорито на позициите си по хълмовете северно от Салерно, за да прикрива лявото крило, докато то отстъпва от южното крайбрежие, заобикаляйки Батипалия и Пестум. Минаваблизо седмица от началото на това настъпление и едва на 23 септември 10-и британски корпус започва офанзива за преминаване на разстоянието от Салерно до Неапол. В нея той използва не само 46-а и 56-а дивизия, но и 7-а бронетанкова дивизия плюс една танкова бригада срещу малката германска сила, състояща се от 3–4 батальона, която държи проходите. На 26 септември е отбелязан твърде малък напредък, след което е установено, че германците са изчезнали незабелязано през нощта, като са изпълнили задачата си да спечелят време за изтеглянето на техните другари по южното крайбрежие.

След това единствената пречка пред настъплението на съюзниците са разрушените мостове. На 28 септември 10-и корпус навлиза в равнината при Ночера, на предните му подразделения влизат в Неапол, който е само на 30 км, едва на 1 октомври.

Междувременно 6-и американски корпус се изравнява с 10-и корпус, след като напредва бавно през блокираните от взривове пътища във вътрешността, изминавайки средно по 5 км на ден, и влиза в Беневенто на 2 октомври.

Сега този корпус има нов командир — генерал-майор Джон П. Лукас, който заменя Даули. След десанта на 5-а армия й трябват три седмици, за да стигне до първоначалната си цел — Неапол, с цената на 12 000 жертви — 7000 британци и 5000 американци. Това е цената, която е заплатена заради прекалено очевидната посока на атаката и мястото на десанта с мотива, че Салерно влиза в обсега на прикритието по въздуха.

Минава още една седмица, преди 5-а армия да се приближи до позицията на брега на река Волтурно, на която са се изтеглили германците. Разкаляните пътища и прогизналата почва спират настъплението поради установилото се месец по-рано от очакванията дъждовно време през първата седмица на октомври. Атаката на 5-а армия срещу позицията при Волтурно, заемана от 3 германски дивизии, започва на 12 октомври през нощта, три дни по-късно от предвиденото. Американският 6-и корпус успява да установи предмостие през реката над Капуа, но разширяването му е осуетено от отблъскването на 10-и британски корпус, който се опитва да премине реката точно там по главния път от Неапол за Рим. Малките предмостия, които другите 2 британски дивизии успяват да установят по-близо до брега, не могат да бъдат разширени поради бързи противникови контраатаки. Така германските части успяват да изпълнят заповедта на Кеселринг да се задържат на позицията при реката до 16 октомври, а след това да започнат да се изтеглят към следващата отбранителна позиция, която се намира на 25 км на север. Това е набързо построена отбранителна линия, която започва близо до устието на река Гариляно и продължава през верига скалисти хълмове покрай шосе № 6, а после преминава през дефилето Миняно, за да достигне горното течение на Гариляно и долините на притоците й Рапидо и Лири. Кеселринг се надява да задържи тази предна позиция, докато укрепва за продължителна отбрана старателно подготвена позиция по протежение на реките Гариляно и Рапидо, които лъкатушат през дефилето Касино. Тази изтеглена малко по-на-зад позиция се нарича линията „Густав“ или Зимната отбранителна линия.

Лошото време и взривяванията забавят атаката на 5-а армия на първата от тези позиции с още три седмици, до 5 ноември, а след това германската съпротива се оказва толкова силна, че след десет дни сражения, по време на които е постигнат много малък напредък, с изключение на крайбрежния фланг, Марк Кларк е принуден да изтегли обратно уморените си сили и да ги прегрупира за следващия по-решителен опит. Той е готов да започне едва през първата седмица на декември. До средата на ноември загубите на 5-а армия нарастват на 22 000 души, от които близо 12 000 са американци.

През тези продължителни паузи Хитлер променя намеренията си, което има дълготрайни последици. Окуражен от мудността на съюзническото на-стъпление от Салерно и Бари, той решава, че може би няма да е необходимо да се оттегли в Северна Италия, и на 4 октомври издава директива да бъде задържана отбранителната линия Гаета-Ортона. Същевременно обещава на Кеселринг, че 3 дивизии от армейската групировка „В“ на Ромел в Северна Италия ще бъдат изпратени да му помогнат да се задържи южно от Рим кол-кото може повече. Той е все по-склонен да разчита, че Кеселринг ще успее да окаже по-продължителен отпор, но едва на 21 ноември окончателно се анга-жира да следва такъв курс, като поставя всички войски в Италия под команд-ването на Кеселринг. Армейската групировка на Ромел е разформирована и останалите му части са дадени на разположение на Кеселринг. Въпреки това той все още трябва да държи част от тях на север, за да пази и да контролира този голям район, докато 4 от най-добрите дивизии, 3 от които бронетанкови, са изпратени в Русия и заменени от 3 оредели дивизии, които трябва да бъдат попълнени.

Малко, но ценно подкрепление е пристигането на 90-а бронетанково-грена-дирека дивизия. По времето, когато Италия сключва примирието, тя е в Сарди-ния, но е евакуирана в Корсика през тесния пролив Бонифасио. След това е прехвърлена успешно по въздух и море в Италия при Ливорно на малки части в продължение на две седмици, без да бъде засечена от въздуха или по море от съюзниците. Опитите да й се попречи са слаби и откъслечни. Въпреки че диви-зията е дадена на разположение на Кеселринг едва шест седмици по-късно, след това той бързо я изпраща на юг навреме, за да помогне за спиране на закъсня-лата офанзива на 8-а армия по източното крайбрежие на Италия.

Решението на Хитлер да постави всички германски войски в Италия под командването на Кеселринг, вече наричани група армии „С“, е взето сутринта, след като Монтгомъри започва пробна атака срещу германските позиции покрай река Сангро, които защитават Ортона и пазят адриатическото продължение на отбранителната линия „Густав“.

След силната съпротива, която среща при опита да премине река Биферно през първата седмица на октомври, Монтгомъри докарва 5-и корпус, за да заеме крайбрежния сектор, и премества 13-и корпус в хълмистия район във вътрешността, където германският ариергард неколкократно спира канадското настъпление. След това прегрупиране 5-и корпус продължава да настъпва към Триньо (на 20 км отвъд Биферно) и успява да установи малко предмостие през нощта на 22 октомври, което разширява с по-голяма атака на 27 октомври. Тя обаче е спряна от калта и противниковия огън и пробива главната вражеска позиция едва на 3 ноември. След това германците се отдръпват до Сангро, на 30 км на север.

Следва друга дълга пауза, докато Монтгомъри се подготви за атака и докара пристигналата наскоро 2-ра новозеландска дивизия — мощно подкрепление, което увеличава щурмовите му сили за офанзивата срещу Сангро на 5 дивизии и 2 танкови бригади. Междувременно т.нар. 76-итанков корпус, който е изправен срещу 8-а армия, приема 65-а пехотна дивизия, за да поеме крайбрежния сектор от 16-а бронетанкова дивизия, която е изпратена в Русия. Освен нея той разполага само с останките от 1-ва парашутна дивизия и една бойна група от 26-а бронетанкова дивизия, която се връща на части от Адратическото крайбрежие, след като натискът на съюзническата 5-а армия отслабва.

С офанзивата срещу Сангро целта на Монтгомъри е да разбие германската Зимна отбранителна линия, след което да продължи 30 км към Пескара, като пресече там шосето от изток на запад за Рим, и да застраши тила на германските сили, които задържат настъплението на 5-а армия. Генерал Александър все още се надява да бъде изпълнена заповедта му от 21 сеп-тември, която определя целите на съюзническите армии, в четири последо-ватлени етапа. Първият е да бъде укрепена линията Салерно-Бари, вторият — да бъдат превзети пристанището на Неапол и летищата при Фоджа, третият — да се превземат Рим, неговите летища и важният железопътен и шосеен възел Терни, и последният има за цел пристанището на Ливорно и комуникационните центрове Флоренция и Арецо на 250 км северно от Рим. Бързото завладяване на Рим пак е потвърдено като основна цел в нова заповед, която Александър издава на 8 ноември, след като получава подобна заповед от Айзенхауер.

Офанзивата на Монтгомъри е планирана да започне на 20 ноември, но влошаването на времето и придошлата река го принуждават да ограничи първоначалната атака, чрез която след неколкодневни сражения е установено предмостие с широчина 10 км и дълбочина около 2 км. То е задържано с големи усилия до започването на голямата атака през нощта на 28 ноември, седмица след определената дата. Монтгомъри продължава обаче да изглежда уверен в крайния изход и в обръщение до войските си на 25 ноември заявява:

„Дойде време да изгоним германците северно от Рим… Те фактически се намират точно в състоянието, в което искаме да бъдат. Сега ще нанесем на германците страхотен удар“. Има нещо символично в това, че той прави об-ръщението си, като слиза от своя фургон и застава под дъжда, закриван от огромен чадър.

Атаката започва добре под прикритието на мощна въздушна и артилерийска бомбардировка и превъзходство в жива сила в съотношение 5 : 1. Против-никовата 65-а дивизия — необучена, зле въоръжена и съставена от войници от различни националности, отстъпва пред натиска и до 30 ноември хребетът отвъд Сангро е прочистен. При отстъплението обаче германците се прегру-пират до следващата позиция. Те са улеснени от това, че преследвачите им спазват традиционното нареждане на Монтгомъри „да се установяват на всяка заета позиция“. На 2 и 3 декември е пропусната особено добра възможност за доразвиване на атаката при Орсоня. Така е дадено време за пристигането на останалата част от 26-а бронетанкова дивизия и на 90-а бронетанково-гре-надирска дивизия, които Кеселринг прехвърля от север. Така настъплението става още по-трудно. Освен това винаги има още една река за преминаване Едва на 10 декември 8-а армия успява да премине река Моро, на 13 км отвъд Сангро, а на 28 декември успява да прочисти Ортона, на 3 км северно от Моро. След това е спряна при Рицио, на половината път до Пескара (на река Пескара и успоредното шосе за Рим). Така се стига до застой в края на годината, когато Монтгомъри предава командването на 8-а армия на Оливър Лийс и се връща във Великобритания, за да поеме командването на 21-ва армейска групировка в подготовката за преминаване на Ламанша и нахлуване в Нормандия.

Междувременно на 2 декември започва подновената офанзива на Марк Кларк западно от Апенините. Този път силите на 5-а армия възлизат на 10 дивизии. Но 2 от тях — британската 7-а бронетанкова и американската 82-ра въздушнодесантна — са изтеглени във Великобритания за предстоящото на-падение през Ламанша. Силите на Кеселринг също са увеличени. Сега фронтът западно от Апенините се държи от 4 дивизии и една в резерв.

В първия етап на подновената офанзива целта е завладяването на планинския район западно от шосе № 6 и седловината Миняно. За тази атака са определени британският 10-и корпус и новопристигналият 2-ри американски корпус под командването на генерал-майор Джефри Кийс, подкрепяни от 900 оръдия, които през първите два дни изстрелват над 4000 т снаряди по германските позиции. До 3 декември британците почти достигат връх Монте Камино, висок 900 м, но са отблъснати чрез контраатаки и успяват да го завладеят едва на 6 декември. Това ги извежда до позицията при река Гариляно. Междувременно отдясно американците завладяват Монте ла Дифенса и Монте Маджоре, които са по-ниски, но са по-близо до шосето, минаващо през седловината. През втория етап, който започва на 7 декември, 2-ри и 6-и американски корпус предприемат атака на широк фронт към Рапидо, надявайки се да про-гонят противника от планинския район източно от магистрала № 6 с дълбоко проникване от двете й страни. Те срещат обаче засилваща се съпротива и през следващите няколко седмици успяват да напреднат само няколко километра. До втората седмица на януари офанзивата постепенно спира, без да може да достигне Рапидо и предния край на отбранителната линия „Густав“. Загубите на 5-а армия в сраженията достигат близо 40 000 души — много повече от противниковите. Освен това през двата месеца на тази тежка битка в планините през зимата само американските части намаляват с 50 000 души поради болести.

Продължението на нахлуването в Италия е много разочароващо. За четири месеца съюзническите сили напредват само 110 км от Салерно — най-вече през първите няколко седмици, и все още са на 130 км от Рим. Генерал Александър описва този процес „като бъхтане през Италия“. По-популярният израз през есента е „пълзене“.

Дори като се отчитат трудностите на терена и лошото време, от задълбоченото проучване на тази кампания става очевидно, че на няколко пъти са пропуснати благоприятни възможности за по-бърз напредък поради това, че съюзническите командири наблягат на „консолидирането“ при всяка фаза на настъплението и на установяването на „твърда база“, преди то да бъде продължено. Към това трябва да се прибавят и излишните им старания да струпват прекалено много сили и запаси, преди да напреднат. Поради стремежа да натрупат още сили те неведнъж пристигат твърде късно.

По повод на тази кампания Кеселринг казва: „От плановете на съюзниците през цялото време личеше, че основната грижа на тяхното Върховно командване е да бъдат напълно уверени в успеха, което ги караше да използват само традиционни методи и решения. В резултат за мен беше почти винаги възможно, въпреки недостатъчните разузнавателни средства и оскъдните све-дения, да предвидя следващата стратегическа или тактическа стъпка на про-тивника и да взема съответните контрамерки, доколкото ми позволяваха възможностите“61. Първата причина за бедите на съюзниците обаче е изборът на Салерно и южния край на Италия за обекти на десантите — избор, който съответства почти напълно на очакванията на противника, на когото е известна тяхната предпазливост. Кеселринг и началникът на неговия щаб Вестфал — хората, които печелят от това твърде очевидно решение, са на мнение, че съюзниците плащат тежка стратегическа цена за желанието си да си гаранти-рат тическа сигурност срещу въздушни нападения. Това обаче е прекалено презастраховане, като се имат предвид оскъдните военновъздушни сили на германците в Южна Италия. Те чувстват също така, че навикът на съюзни-ческото Върховно командване да ограничава атаките си до границите на по-криването им от въздуха е спасение за защитниците, тъй като опростява тях-ната отбрана.

Що се отнася до курса, който съюзниците би трябвало да следват, Вестфал изразява следното мнение: „Ако вместо в Салерно силите, участващи в десанта, бяха използвани в Чивитавекия (на 50 км северно от Рим), резултатите щяха да бъдат по-категорични… в Рим имаше само две дивизии и … не можеха да бъдат докарани бързо други, за да го защитят. Със съдействието на петте италиански дивизии, които се намираха в Рим, един комбиниран морски и въздушен десант би могъл да превземе италианската столица за 72 часа. Освен политическия отзвук, който би имала една такава победа, това би довело до прекъсване с един удар на снабдяването на петте германски диви-зии, отстъпващи от Калабрия… и би оставило цяла Италия южно от линията Рим-Пескара в ръцете на съюзниците“62. Вестфал смята също за грешка стоварването на 8-а армия на Монтгомъри на палеца на Италия, от където тя трябва да се придвижи по цялото протежение на стъпалото, докато по-големите възможности, откриващи се от оголената пета на Италия по Адриатческото крайбрежие, са съвсем очевидни: „Десантът на 8-а британска армия трябваше да бъде извършен с всичките й сили в сектора на Таранто, където имаше само една парашутна дивизия (само с три батареи). Още по-добре щеше да е десантът да бъде извършен в сектора Пескара-Анкона… От района около Рим в този участък не можеше да бъде оказана помощ поради липса на налични части. Не можеше бързо да се докарат значителни сили и от долината на река По (в Северна Италия)“63. Ако главният десант на съюзническата 5-а армия беше извършен при Таранто вместо при Салерно, не би било възможно сили на Кеселринг да бъдат прехвърлени бързо от западното на югоизточното крайбрежие.

Накратко казано, съюзниците не успяват да се възползват нито в началото, нито след това от най-голямото си преимущество — десантните възможности, и пренебрегването им е най-големият им недостатък. Мненията на Кеселринг и Вестфал дават още по-голямо основание за унищожителната критика на Чърчил, съдържаща се в една телеграма от 19 декември до британските началник-щабове: „…застоят на цялата кампания на италианския фронт става скандален… Гибелни са пълното занемаряване на всякакви десантни операции по Адриатическото крайбрежие и липсата на всякакви по-добни удари по западното крайбрежие.

Нито един от десантните кораби в Средиземно море вече три месеца не се използва [за десантни цели]… Има няколко случая, дори в тази война, когато подобни ценни сили стоят в пълно бездействие“64.

Това което той не успява да види, е грешката на съюзническата военна доктрина да следва принципа на предпазливия банкер „да не се настъпва, без да има сигурност“.

Двайсет и осма главаГерманското отстъпление в Русия

В началото на 1943 г. има вероятност германските армии в Кавказ да ги спо-лети съдбата на армиите при Сталинград, тъй като са се напъхали много по-дълбоко в обръча от тях. Въпреки това те са заставени да останат там повече от месец след обкръжението при Сталинград, докато зимата настъпва и опас-ността се засилва. Перспективите пред 1-ва бронетанкова и 17-а армия — това е армейската групировка „А“ под командването на генерал Клайст, който е заменил фелдмаршал Лист — са мрачни.

През първата седмица на януари несигурното положение на армейска гру-пировка „А“ става още по-очевидно от многобройните опасности тя да бъде обкръжена. Най-пряката от тях е там, където тя е пъхнала главата си в Кавказ. Руснаците нанасят първия си удар по лявата й буза, близо до Моздок, а после — и по дясната, близо до Налчик, като успяват да си възвърнат и двата града. Още по-опасно е напредването им по същото време през калмикските степи на 300 км зад левия фланг на германците, точно където е връзката им с армейска групировка „Дон“. След като превземат Елиста, руснаците се спускат покрай езерото Манич към Армавир, през който минават комуникациите на Клайст с Ростов. Най-опасно от всички е внезапното настъпление в южна посока покрай Дон от сталинградското направление към Ростов. Една от руските предни колони стига на 80 км от образувалата се теснина.

Тревожните новини стигат до Клайст същия ден, в който получава изрична заповед от Хитлер да не отстъпва в никакъв случай. В този момент неговата 1-ва бронетанкова армия се намира на близо 650 км източно от Ростов. На следващия ден той получава нова заповед — да се изтегли от Кавказ, като вземе със себе си цялата бойна техника. Това изискване увеличава още повече несгодите от дългия преход и надпреварата с времето.

За да пази пътя към Ростов свободен за преминаването на 1-ва танкова армия, 17-а армия получава заповед да се изтегли на запад покрай река Кубан към Таманския полуостров, където, ако се наложи, може да бъде транспортирана обратно през Керченския проток в Крим. Това отстъпление не е много дълго и руските войски, които неотдавна са били обсадени на крайбрежието около Туапсе, не са достачъчно силни, за да окажат опасен натиск на изтегля-щата се 17-а армия.

За разлика от нея отстъплението на 1-ва бронетанкова армия е свързано с преки и косвени заплахи. Най-опасният етап е от 15 януари до 1 февруари, през което време по-голямата част от нея стига Ростов. Въпреки това, макар вече да не е подложена на толкова силен натиск, отстъплението й продължава да е под заплахата на серия руски вклинявания по протежение на още 300 км.

На 10 януари генерал Рокосовски започва масирана атака срещу обкръжените германски войски при Сталинград, след като те отхвърлят руския ултиматум да се предадат. Войниците на Паулус са толкова отслабени от глад, болести, депресия и липса на муниции, че не са в състояние да окажат силна и продължителна съпротива, камо ли да се опитат да излязат от обкръжението. Така руснаците имат възможност да спестят част от войските си при Сталин-град, за да подсилят настъплението на юг и да пресекат пътя за отстъпление на германските войски от Кавказ. Със свиването на обръча около Сталинград са освободени още руски части.

Когато е предприет последният щурм при Сталинград, войските на Клайст, които вече са се изтеглили от носа на Кавказката дъга, се намират при река Кума между Пятигорск и Будьоновск. Десет дни по-късно настъпващите руски части южно от Елиста стигат на повече от 150 км от тила на немските позиции при Кума. Но през това време отстъпващите колони на Клайст приближават Армавир и успяват да избегнат непосредствената опасност. По-нататък се появява обаче нова силна заплаха, този път от мощното руско настъпление по двата бряга на Дон към Ростов. От източната страна руснаците са близо до река Манич и жп възела Салск, от западната стигат Донец, немного далеч от мястото, където той се влива в долното течение на Дон. Ариергардът на Клайст трябва да измине три пъти по-голямо разстояние от руснаците, за да стигне до Ростов. Освен това изтощените части под командването на Манщайн, които се опитват да пазят фланга на коридора за отстъпление на Клайст, са така силно притиснати, че отбраната им може да се срине всеки момент.

Отстъпващите германски части печелят обаче надбягването и успяват да се измъкнат от капана. Десет дни по-късно ариергардът на Клайст вече е близо до Ростов преди руските части. За късмет на германците безлюдният, покрит със сняг район е пречка дори за руснаците да се придвижат бързо и с по-значителни войски от крайните спирки на жп линиите, за да затворят капана. Германците се измъкват на косъм от него, преди той да щракне. Но войските на Манщайн, които прекалено дълго са се задържали на изложените на противниковите атаки позиции, намаляват собствените си шансове да се изтеглят навреме и някои от дивизиите на Клайст са върнати бързо назад, за да им помогнат да се измъкнат от обкръжението.

Отстъпващите от Кавказ германски войски успяват да пресекат река Дон при Ростов точно когато силите при Сталинград капитулират. Самият Паулус заедно с голяма част от армията си се предава на 31 януари. Последните продължили да се съпротивяват части капитулират на 2 февруари. За три сед-мици от началото на щурма в плен падат общо 92 000 души, а общите гер-мански загуби са три пъти no-големи. Сред предалите се има 24 генерали.

Въпреки че на германските генерали на Източния фронт са били раздадени ампули с отрова, в случай че попаднат в плен, малцина ги използват. Не е така след неуспешния „заговор на генералите“ да убият Хитлер на 20 юли 1944 г., когато те предпочитат да се отровят, вместо да рискуват да попаднат в ръцете на Гестапо. Поражението при Сталинград обаче започва да играе ролята на невидима отрова, която поразява мозъците на германските командири, подкопавайки доверието им в стратегията, която са призвани да осъществяват. Моралният ефект от разгрома при Сталинград дори е по-тежък, отколкото материалният, и германската армия изобщо няма да може да се съвземе от него.

Въпреки това в утешителната декларация на Хитлер, че, жертвайки армията при Сталинград, германското Върховно командване е получило време и възможност за контрамерки, от които зависи съдбата на целия Източен фронт, има известен резон. Ако армията при Сталинград се беше предала през първите седем седмици след затварянето на обръча, другите германски армии щяха да бъдат сполетени от оше по-големи беди. Оскъдните сили на Манщайн ве-роятно нямаше да могат да устоят на руския поток, излял се върху тях по поречието на Дон към Ростов, и пътят за отстъпление на войските в Кавказ щеше да бъде отрязан. Те щяха да имат подобна съдба и ако германците бяха успели да се измъкнат от обкръжението при Сталинград и бяха отстъпили на запад. Освен това, макар тяхната съпротива през последните две седмици на януари да не е достатъчно силна, за да попречи на руснаците да продължат да се придвижват с големи сили към Ростов, тя все пак ангажира значителни сили. Ако те бяха използвани, шансовете на идващите от Кавказ войски да стигнат Ростов навреме, за да се измъкнат през теснината, щяха значително да намалеят.

Дори и с тази помощ отстъплението от Кавказ успява на косъм. Като време, разстояние, размер на отстъпващите войски и зависимост от атмосферните условия това е изключително постижение, заради което Клайст е произведен в чин фелдмаршал. Макар умението и упоритостта, с които е извършено, да заслужават признание, значението им трябва да се измерва най-вече с това, че то доказва каква съпротивителна сила може да има една съвременна отбрана, когато командирите и войниците им запазят хладнокръвие и мислят с главата си. Следващите седмици дават ново доказателство за това. След като успяват да преминат през теснината при Ростов, отстъпващитеармии трябва да се справят с още опасности, които се появят по-нататък по пътя им за отстъпление. В средата на януари левият фланг на генерал Ватутин подновява настъплението на юг от средното течение на Дон към Донец зад Ростов. Освен че става причина за падането на Милерово, след като заобикаля това трудно за преодоляване препятствие, той успява да форсира с войските си Донец източно от Каменск.

През същата седмица са предприети две нови руски офанзиви. Едната е в сектора на Ленинград. Тя пробива продължилата 17 месеца блокада на този голям град и облекчава положението на обсадените му защитници. Макар и да не стига толкова далеч, че да ликвидира германския клин, опиращ в Ла-дожкото езеро откъм тила на града, тя пробива дупка през Шлиселбург на брега на езерото и тази стратегическа трахеотомия отваря дихателната тръба, през която гарнизонът и населението могат да дишат по-свободно.

Друга офанзива заплашва германците на юг. Тя е предприета на 12 януари от армиите на генерал Голиков от западното разклонение на Дон под Воронеж и извършва пробив във фронта на 2-ра германска и 2-ра унгарска армия. За седмица руснаците успяват да проникнат на 160 км — половината път от Дон до Харков. Дясното крило на генерал Ватутин нанася страничен удар на изток през коридора между Дон и Донец.

През последната седмица на януари офанзивата продължава. Докато вни-манието на германците е съсредоточено върху руското настъпление от юго-запад към Харков, руските войски предприемат атака на широк фронт западно от Воронеж, разстройват локалното германско отстъпление там и го превръщат в широкомащабно оттегляне. Само за три дни те изминават почти половината път до Курск — трамплина, от който германците започват лятната си офанзива.

През първата седмица на февруари руснаците напредват бързо по десния фланг и забиват клин дълбоко през жп линията и шосето между Курск и Орел а след това — втори в германската позиция между Курск и Воронеж. След като така обхождат Курск от две страни, на 7 февруари те превземат града с внезапно продължение на атаката. По същия начин вторият забит от тях клин допринася два дни по-късно за падането на Новгород, а това на свой ред създава заплаха за северния фланг на германската позиция при Харков.

Междувременно очевидно директното настъпление към Харков клони повече на югозапад към Азовско море и пътя за отстъпление от Ростов. На 5 февруари частите на Ватутин завладяват Изюм (където през пролетта германците оказват решителен натиск и доразвиват настъплението след преминаването на Донец), за да окажат натиск и в противоположната посока. След като правят пробив през жп линията южно от Донец, силите на Ватутин се разгръщат на запад и на 11 февруари превземат важния жп възел Лозовая.

Тези нови успехи дестабилизират положението в Харков, който на 16 февруари пада в ръцете на Голиков. Това е голяма победа, но голямата опасност за германците като цяло идва от продължаващото руско настъпление на юг от Донец към Азовско море. Четири дни преди това една мобилна част стига Красноармейск, който се намира на главния път от Ростов към Днепропет-ровск. Това заплашва пътя за отстъпление на армиите, които току-що са се измъкнали от кавказкия капан.

Променящата се система и ритъм на руската офанзива са още по-ясно изразени, отколкото при по-ранния й етап. Напрежението, на което са изложени германците и разпръснатите им на голяма площ сили през този период, е лесноразбираемо, като се има предвид широтата на фронта, който трябва да защитават с оскъдните си резерви. Разнообразните и по-находчиви методи, чрез които руснаците се възползват от тази им слабост, е ярка демонстрация за порасналите възможности на подобрената руска техника и за умението да използват новото си превъзходство. При изучаването на подхода, с който успяват да завладеят поредицата от важни места, се вижда, че във всеки отделен случай превземането на даден обект, дори когато това е последица от настъпление в непосредствена близост до него, е следствие от действия, които правят достъпа до него невъзможен или в най-добрия случай намаляват стратегическата му стойност. Ефектът от тези последователни маневри за оказване на непряко въздействие може ясно да се види от схемата, по която се осъществяват операциите. Командването на Червената армия може да бъде сравнено с пианист, чиито пръсти непрекъснато се движат нагоре-надолу по клавишите.

Сменящият се ритъм на руската офанзива напомня метода на маршал Фош през 1918 г., но при руснаците прилагането на този стратегически метод е по-умело и се извършва с по-голяма бързина. Във всеки нов случай мястото на удара става все по-трудно за отгатване и паузите между ударите стават все по-кратки.

Макар подготвителните маневри никога да не са насочени пряко срещу дадени обекти, в завършващата фаза те често се очертават ясно (в географски смисъл) и затова имат силен психологически ефект, тъй като се предприемат там, където се очакват най-малко.

Но през последните две седмици на февруари на бойното поле настъпва драматична промяна. Руското преимущество започва да намалява, когато руските войски преминават през Донец към Азовско море и извивката на Днепър, за да отрежат пътя на южните германски армии. Целта на руснаците е очевидна, но тя ги насочва към същия район, към който са се устремили и германците. Така следващата фаза се превръща в надбягване, чийто резултат зависи от това, дали руснаците ще успеят да заемат позиции, които да пресекат коридора за отстъпление на германците преди тях.

За лош късмет на руснаците ранното топене на снеговете възпрепятствапридвижването им и прибавя нови трудности при продължителното им на-стъпление. При планирането на зимната офанзива те установяват, че админи-стративната страна на плана им не съответства на стратегическата му страна, тъй като нямат достатъчно транспортни средства, с които да пренесат дори половината от нужния им петрол, муниции и храни, необходими за такова продължително настъпление. С типичната за тях дързост те решават, вместо да променят плана, да получат по-голямата част от нужните им неща от врага! Тази тактика успява, тъй като при всеки пробив завладяват голям брой снабдителни депа и складове. Но когато съпротивата на противника се засилва и тази плячка намалява, с отдалечаването от крайните жп гари руснаците изпитват все повече несгодите на транспортните проблеми. Така отново влиза в сила правилото за прекалено разтегления фронт — този път в ущърб на руснаците. В коридора Дон-Донец има малко жп линии и те са перпендику-лярни на линията на руското настъпление на югозапад.

За разлика от там многобройните пътища от изток на запад, които минават южно от Донец, помагат на германците да ускорят съсредоточаването на войските си в опасната точка. Те са улеснени и от стесняването на фронта им с 1000 км в сравнение с есента.

Принудени да спрат, руснаците изпадат в твърде неудобно положение. Те са се врязали в голям клин, простиращ се на 130 км отвъд Донец по посока на Днепър, но спират на 50 км от него при Павлоград. Вбиват и тесен клин на юг на 110 км отвъд Донец към Красноармейск през коридора между реката и Азовско море. Като събират всичките си налични сили, германците под ръко-водството на Манщайн бързо нанасят контраудар в три посоки. Целта им е да се възползват от неблагоприятното положение на руските сили, разположени във формата на дъга, и особено на тези в двата клина. Вляво е нанесен удар от Днепър срещу югозападния им фронт, отдясно е атакуван югоизточният фронт, в центъра е организирана контраатака между двата фронта към Лозовая. И двата клина са пречупени и германските танкове се вклиняват дълбоко в предните руски позиции. Тези контраудари през последната седмица на фев-руари прерастват в обща контраофанзива с помощта на още подкрепления, дошли от отстъпващите от Ростов в западна посока германски части. През първата седмица на март германското настъпление отново стига Донец по протежение на широк фронт покрай Изюм. Предните руски позиции са лик-видирани и голяма част от руските войски са притиснати в ъгъла южно от Харков.

Ако германците бяха успели да преминат бързо Донец и да отрежат пътя на ариергарда на руските армии, настъпващи на запад, те можеха да предизвикат такъв руски разгром, който би могъл да се сравни само с техния при Сталинград. Обаче опитът им не успява поради липсата на достатъчно сили за преодоляване на всяка по-значителна съпротива. След като са спрени, центърът на тежестта се премества на северозапад, където на 15 март под натиска на германските обходни маневри руснаците са прогонени още веднъж от Харков. Четири дни след това при една бърза германска атака отново е превзет и Белгород. Това обаче е пределът на германския успех. През следва-щата седмица устремът на контраофанзивата им постепенно затъва в кишата от пролетното топене на снеговете.

Докато на юг германците предприемат контраофанзива, на север те отстъпват. Това е първото значително отстъпление за повече от година. След зимната кампания 1941–1942 г. германският фронт срещу Москва има формата на свит юмрук, докато руснаците се усукват около китката му при Смоленск. През август руснаците нанасят силен удар по кокалчетата на юмрука от лявата му страна — укрепения център Ржев, опитвайки се да отклонят вниманието на противника, за да помогнат на Сталинград, извършвайки пробив в централния фронт на противника. Офанзивата им се натъква на упорита съпротива при Ржев, въпреки че все пак успяват да отрежат фланговете на юмрука, което го прави силно уязвим. Един нов опит през ноември го прави още по-уязвим и той вече започва да прилича на полуостров с тесен провлак. В края на годината руснаците атакуват с предните си части на север предните германски сили и превземат важния пътен възел Великие Луки, на 250 км западно от Ржев по линията Москва-Рига. В резултат не само е застрашен Ржев, но и опасността за целия юмрук става очевидна.

Месец по-късно тя се засилва още повече под непрякото въздействие на капитулацията на германските войски при Сталинград, а последвалото про-пукване на отбраната на юг показва каква е цената на опитите да се държи прекалено разпрострял се фронт. За пръв и последен път Цайцлер успява да убеди Хитлер. Въпреки че мрази отстъпленията и особено такова, което би го върнало с една крачка назад от Москва, фюрерът е принуден да се съгласи, че фронтът в този сектор трябва да бъде изправен, за да се избегне разгромът и да се освободят резервите. В началото на март германците напускат Ржев точно когато руснаците започват нова атака, и до 13 март целият юмрук е изоставен, включително важният комуникационен център Вязма. Германците се оттеглят пред Смоленск. В началото на март са изоставени и предните укрепени германски позиции при Демянск, между Великие Луки и езерото Илмен. (Значението на това отстъпление е омаловажено на Запад, тъй като по картите в британските и американските вестници повече от година линията на фронта там е права и Демянск влиза в рамките на руския фронт.) Това, което германските армии печелят от скъсяването на фронта на север, е загубено от новото му удължаване и свързаното с това изкушение след успеха на контраофанзивата на юг. С това угасват надеждите на генералите, че Хитлер може да разреши по-продължително отстъпление до позиция, където могат да укрепят и да прегрупират силите си далеч от досега на руснаците.

Това става и причина за нова поредица от нападателни действия, които из-глеждат твърде обещаващи за човек, който по принцип е склонен да напада който упорито не желае да се откаже от идеята, че една рискована офанзива все още може да промени нещата в негова полза.

Успехът на контраофанзивата ликвидира спешната необходимост да бъде напуснат басейнът на Донец. Заемайки позицията си от предната година южно от Донец, близо до Таганрог, Хитлер би могъл да задържи този ценен индус-триален район и да запази надеждата за ново настъпление към Кавказ. Според него връщането при бреговете на Донец още по на запад между Харков и Изюм създава възможност за разгръщане на нова офанзива по фланговете. Като завладява отново Белгород и продължава да държи Орел, той получава чудесни флангови позиции за удар срещу близките позиции, заети неотдавна от руснаците при и около Курск. Откъсвайки тази голяма дъга, той би могъл да отвори дупка в руския фронт, а когато танковите му дивизии се втурнат през нея, може да се случи всичко.

Руските сили са по-големи, отколкото Хитлер си е представял, но и загубите им са много тежки. Само „старите генерали“ смятат техните възможности за неизчерпаеми. Ръководен от такива мисли и следвайки естествената си склонност да напада, Хитлер все повече смята, че един пробив при Курск може да промени равновесието на силите в негова полза и да реши проблемите му. Успява лесно да се убеди, че бедите му се дължат на руската зима и че през лятото винаги може да разчита на преимущество. Тази перспектива се превръща в неговия сън в лятна нощ.

Въпреки че главната офанзива е планирана в сектора на Курск, лятната му програма включва и нападение срещу Ленинград, което е било отлагано вече два пъти. Любопитно е как планът му, в общи линии, е повторение на схемата от 1942 г. Сега от две дивизии са сформирани парашутни корпуси, които трябва да бъдат използвани за нападение срещу Ленинград, с което да се отвори ко-ридор за сухопътна атака. С намаляването на шансовете му Хитлер става все по-дързък. Преди година той се колебае дали да приеме предложението на генерал Щудент за въздушно нападение срещу Сталинград. След падането на Тунис тези корпуси са изпратени в Южна Франция с готовност да нанесат удар от въздуха срещу очаквания съюзнически десант в Сардиния. Провалът на курската офанзива води до пълно и окончателно изоставяне на идеята за нападение срещу Ленинград.

Генералите са разделени в мненията си за курския план. Все повече от тях се съмняват, че победата на Изток е възможна. Тази година сред тях е и такъв опитен военачалник, като Клайст. В случая обаче офанзивата не го засяга пряко. След прегрупирането по време на зимната кампания за по-голямата част от южния фронт е определен да отговаря Манщайн. 1-ва танкова армия е прехвърлена към неговата армейска групировка, докато Клайст е оставенда отговаря само за Крим и предмостието в Кубан. Офанзивата срещу Курс-ката дъга трябва да бъде извършена от лявото крило на Манщайн срещу южния и фланг и от дясното крило на групата армии „Център“ на Клуге срещу се-верния фланг. Преди атаката и двама говорят, че операцията има шансове за успех. Това е често срещано явление при професионалните войници, които проявяват естествена склонност да вярват в успеха на начинанието, за което са поставени да отговарят, и не обичат да изказват съмнения, които биха раз-клатили вярата на вишестоящите в способностите им.

Цялата система на военното образование също се старае да потиска съмне-нията. Въпреки че много генерали се обявяват за изтегляне, за да могат гер-манските войски да се отскубнат от руснаците, както предлага Рундщет още преди повече от година, фюрерът забранява каквито и да било подобни стъпки. Тъй като позицията, на която се намират германските армии в края на зимата, не е много добра за отбрана, генералите са по-склонни да се осланят на прин-ципа, че „нападението е най-добрата отбрана“. Атакувайки, те биха могли да поправят недостатъците на позицията и да объркат плановете на противника за възобновяване на офанзивата му. Така че се полагат всички усилия за оси-гуряване успеха на атаката, без да се мисли за последиците при евентуалния й провал и за това, че изразходването на новосъбраните резерви на Германия ще провали възможностите за евентуални отбранителни действия. Намаляването на потенциала на Германия се прикрива чрез изключителна вътрешна секретност, съчетана с все по-голямото раздробяване на части и формации. Броят на дивизиите се пази ревностно на старото равнище, а числеността им като показател за мощта остава скрита. През пролетта на 1943 г. средно те наброяват малко повече от половината от нормалната си численост в хора и оръжия, а много дивизии са оставени дори под това ниво, докато други са почти напълно възстановени. Командирите се държат в такова неведение, че малцина имат ясна представа за истинското положение, като им се казва, че е по-здравословно да не разпитват много-много.

Освен за прикриване на истинското състояние политиката на раздробяване на частите и формациите е продиктувана и от други фактори. Хитлер много впечатлява и въодушевява от числа. За демагогския му начин на мислене те са признак на сила. Тъй като стандартната бойна единица е дивизията, той е обзет от манията да притежава максимален брой дивизии, въпреки че победите през 1940 г. се дължат главно на качественото превъзходство на механизираните части и въоръжените сили. Преди да нападне Русия, той поставя ударението върху политиката на раздробяване, за да има максимален брой дивизии, а по-късно още повече настоява на това, за да избегне намаляването на този заблуждаващ брой. Последица от тази политика става опасната степен на инфлация във военната икономика.

През 1943 г. тази инфлация допринася значително за стопяване на преимуществото от качествените подобрения в германската военна техника, най-вече при производството на танковете „Тигър“ и „Пантера“. Когато дивизиите търпят тежки загуби, бойният им личен състав намалява до степен, която не съответства на стоящите над него командни структури. В една бронетанкова дивизия те са най-големи при танковете и екипажите им, по-малки — при прикрепената към тях пехота и най-малки — сред командния състав. Затова гледна точка на бойната мощ е икономически неизгодно да се поддържат ди-визии, особено бронетанкови, с численост, по-малка от нормалната. Ако лич-ният състав на такава бойна единица не бъде попълнен, поддържането и на по-ниско ниво става икономически неизгодно в сравнение с ударната и мощ.

Тези затруднения на германската армия се открояват още по-ясно на фона на значително подобреното състояние на руската армия в качествено отношение и повишената й численост в сравнение с 1942 г. Нейната боеспособност е подобрена поради притока на оръжие и бойна техника от новите и от разширените заводи в Урал, както и от помощта, изпращана от западните съюзници. Сега танковете й не отстъпват на противниковите, а повечето гер-мански офицери дори ги смятат за по-добри. Въпреки че страдат от липсата на спомагателно оборудване, като например радиотехника, благодарение на здравината и на въоръжението им постигат висока ефективност на бойното поле. Качеството на руската артилерия е много добро, а широкомащабното усъвършенстване на ракетната артилерия се оказва изключително ефикасно. Руската карабина е по-модерна от германската и има по-висока скорострел-ност, а по-голямата част от тежкото въоръжение на пехотата е напълно рав-ностойно на германското.

Главният недостиг е на моторни превозни средства, но сега тази жизнена необходимост се компенсира с увеличени доставки на американски камиони. Не по-маловажни за мобилността са изобилните доставки на големи количест-ва американски консервирани храни, тъй като те помагат да се реши про-блемът със снабдяването, който поради огромната численост на руските въоръжени сили и оскъдните комуникации е главната пречка пред способност-та им да използват своята мощ. Проблемът би бил много по-тежък, ако руските войници не бяха свикнали да живеят и да се сражават при много по-занижено продоволствие, отколкото западните армии. Въпреки че Червената армия никога не успява да достигне нивото на мобилност на германската, все пак тя е по-мобилна, като се имат предвид техническите средства, с които разполага, тъй като може да действа при много по-малки изисквания. Примитивността й едновременно е недостатък и предимство. Руските войници биха могли да преживеят там, където други биха умрели от глад. Така че благодарение на увеличените за тях доставки щурмовите части на Червената армия вече имат по-голяма пробивна мощ, а след тях идват останалите части, чийто изисквания за транспорт и продоволствие са много малки.

Много подобрени са и тактическите умения на Червената армия. Докато през 1942 г. тя търпи големи загуби на най-добре обучените войници, натрупаният боен опит до голяма степен отстранява този недостатък през 1943 г. и новите формации имат вече по-добра основна подготовка, отколкото обучените преди войната. Подобрението започва от върха. Драстичното намаляване на броя на военните ръководители от началото на войната отваря място за бързо издигане на ново поколение от енергични млади генерали, повечето под 40-годишни, които са по-добри професионалисти и по-малко политически зависими от предшествениците си. Средната възраст на руските висши командири сега е с близо 20 години по-малка, отколкото на германските, а свалянето на възрастовия праг води до повишаване на ефективността и активността. Комбинираният ефект от появата на ново ръководство в армията и от повишения боен опит се отразява както върху работата на щабовете, така и върху тактическите умения на войските.

Подобрението би било още по-голямо, ако генералите успяваха да овладеят амбициите си да получат още по-голямо признание и да продължават атаките там, където поради силната съпротива това не е целесъобразно. Вместо да се примирят с неуспеха, често те хвърлят войниците отново и отново в атака срещу непреодолими препятствия, което увеличава цената на победата. В армиите такива безплодни атаки са често срещаща се тенденция поради съчетанието на йерархичната система с военната дисциплина, а в Червената армия тя е естествено засилена от съветските условия, руските традиции и човешките ресурси на Русия. При такава система само най-утвърдените командири биха се осмелили да определят границите на възможното, докато изобилието на човешки материал поощрява разточителното му изразходване. По-лесно е да си безмилостен в жертването на хората, отколкото да рискуваш да си навлечеш гнева на вишестоящия.

Общо взето, необятността на пространствата донякъде балансира тази привичка да се върви с рогата напред. Разстоянията за маневриране са достатъчно големи и руското Върховно командване избира слабите места в разпрострелия се фронт на противника. Тъй като сега Червената армия има общо числено превъзходство, Върховното командване може да разчита на съотношения, по-големи от 4 : 1 във всеки сектор, когато решава да съсредоточи войски за атака, а когато бъде направен пробив, мястото за маневриране се разширява още повече. Безплодните фронтални атаки и напразните им повторения са по-чести на север, където германската отбрана е по-компактна и по-добре организирана. На юг руснаците разполагат с най-добрите си командири и войски, а и с пространство, където да прилагат уменията си.

Въпреки това степента, в която германците успяват да се държат при такова наблагоприятно за тях съотношение на силите потвърждава, че руските войски все още не са в състояние да преодолеят техническото превъзходство на германските. Съзнанието за това професионално превъзходство дава отражение върху перспективите и пред двете страни през пролетта на 1943 г. То окуража-ва Хитлер и дори военните му съветници да се надяват, че ако бъдат избегнати грешките от миналото, везните могат да се наклонят в полза на Германия. То донякъде намалява увереността на руските ръководители, придобита от успе-хите през зимата, тъй като те не могат да забравят, че надеждите им за успех предишната зима са се изпарили през последвалото лято. Сега, когато им пред-стои ново лято, те не са сигурни, че нещата могат да се променят.

Може би тази несигурност е причина за многозначителната дипломатическа пауза преди възобновяването на битката. През юни Молотов се среща с Рибентроп в Калининград, който тогава е в германския тил, за да обсъдят възможностите за прекратяване на войната. Според германски офицери, присъствали на срещата като технически експерти, Рибентроп предлага като условие за мир бъдещата граница на Русия да минава по Днепър, докато Молотов не се съгласява да обсъжда нищо по-малко от възстановяване на довоенната граница. Преговорите стигат до задънена улица поради трудността да бъдат преодолени толкова големи различия и те са прекъснати след съоб-щението, че са станали известни на западните сили. Въпросът отново е оставен за решаване в битката.

Лятната кампания започва по-късно, отколкото през предишните години. От края на зимната кампания са изминали повече от три месеца. Това продължително забавяне се дължи поне отчасти на увеличените трудности за германците при реорганизирането на силите и при струпването на резерви за нова офанзива. Същевременно те предпочитат да изчакат руснаците да за-почнат първи своята офанзива, да се хванат на въдицата и тогава те да отго-ворят на удара. Това желание не се реализира, и то не поради нетърпението на Хитлер, а по-скоро от решението на руснаците да приложат същата стратегия на изчакване.

Според изразеното по-късно мнение на някои германски ръководители тяхната офанзива е можела да постигне голям успех, ако ударните части са били готови да я започнат шест седмици по-рано. Когато двустранната им атака се забавя поради навлизането в минни полета, следващи на голямо разстояние едно след друго, и когато установяват, че руснаците са изтеглили главните си сили много назад, те обясняват неуспеха на настъпленито си с това, че руснаците са били предварително уведомени за приготовленията и затова са могли да вземат съответните мерки. Това обяснение не отчита Курската дъга като очевиден обект. Тя е открита покана за германска атака, както съседната германска дъга около Орел предлага на руснаците възможност за подобен удар от две страни. Така че е било съвсем очевидно къде е можел да бъде насочен ударът на всяка от страните. Големият въпрос по-скоро е бил коя ще нападне първа.

По този въпрос в руската страна има спорове. Аргументът руснаците да нанесат първи удара е, че две последователни лета руската отбрана е била разгромявана от германските атаки. Сега увереността, придобита от успешните атаки след битката при Сталинград, прави руските ръководители по-натърпеливи да поемат първи инициативата. От друга страна, изтъква се, че през 1942 г. Тимошенко е започнал пръв с офанзивата при Харков през май и че разгромът на руските войски в района между Харков и Курск през юни е бил катастрофалната последица от тази офанзива.

На първото си съвещание с руския Генерален щаб в края на май новият шеф на британското военно представителство генерал-лейтенант Г. К. Мартел остава с впечатлението, че везните клонят в полза на становището руснаците да започнат първи офанзивата. Той откровено им заявява, че според него те си търсят белята, ако започнат, преди обновените германски бронетанкови сили да са влезли в бой, и че „ще претърпят поражение, ако сторят нещо подобно“.

Няколко дни по-късно го питат за британската тактика в Северна Африка и той им обяснява, че „нашият успех при Аламейн се дължеше на факта, че позволихме на германците да хвърлят бронетанковите си сили срещу нашата отбрана. Когато те влязоха в боя и жестоко си изпатиха, тогава дойде мо-ментът да започнем нашата офанзива“. На следващото съвещание той има впечатлението, че руският Генерален щаб е склонен да се придържа към този план. Той се възползва от възможността да им даде и друг пример от британ-ския опит — че е важно да не се допусне разширяване на участъка на вклиня-ването на настъпващите танкови групировки и да се използват за укрепване на фланговете всички налични резерви, без да се правят опити да се пресече придвижването на ударните групировки на противника. При проследяването на произхода на всеки план обикновено е трудно да се прецени чие влияние е било определящо за него дори когато достъпът до архивите е свободен, тъй като в документите рядко се посочват първоначалните причини. Те не показват как идеята се е зародила и се е оформила в главите на неговите създатели. Докато някои от хората, първоизточници на идеята, са склонни да преувеличават приноса си, други, които я доразвиват, са още по-склонни да не признават този принос, колкото и голям да е той. Това се отнася особено за официалните среди и най-вече когато се засяга националната гордост. Между съюзници е нормално всеки да се опитва да омаловажи значението на получената помощ и обратно — да я изтъква максимално в случаите, в които точният размер на помощта е неясен. Затова е малко ве-роятно историята да хвърли по-голяма светлина върху начина, по който е бил оформен руският план през 1943 г. От друга страна, се правят опити да се покаже, че руските стратези са били в състояние сами да стигнат до тези заключения благодарение на опита си от предишните кампании.

По-важното е, че стриктното придържане към този отбранително-нападателен план води до крайно драматичен и решителен изход.

Германската атака започва на разсъмване на 5 юли срещу двата фланга на Курската дъга. Най-издадената част на тази дъга е широка — над 50 км, тъй като съвпада с фланга на германската дъга при Орел, която е в обратна посока. Главната отсечка от Курската дъга се заема от частите под командването на Рокосовски, а дясното крило на Ватутин е в южния й край.

Ударните части на Манщайн, които са съсредоточени в южното направление на атаката, и на Клуге в северното й направление са с почти равни сили, но Манщайн разполага с повече танкове. В тази офанзива са ангажирани общо 18 танкови и танково-гренадирски дивизии. Това е почти половината от съсредо-точените за настъплението германски сили и цялото количество налични гер-мански танкове на Източния фронт. Хитлер е заложил много на тази карта.

През първите няколко дни южното направление на атаката успява да проникне на места до 30 км, което не може да се приеме като много бързо напредване. Германците са забавени от широките минни полета, на които се натъкват по пътя си, след което установяват, че силите на защитниците са се изтеглили назад към ариергарда си, така че падналите в плен противникови войници се оказват изненадващо малко. Освен това клиновете, които успяват да вбият в руската отбрана, не могат да бъдат разширени поради упоритата съпротива. Проникването на частите под командването на Клуге в северното направление на атаката е още по-ограничено и те не успяват да извършат пробив в главните руски позиции. След едноседмични сражения силите на германските бронетан-кови дивизии значително намаляват. Разтревожен от признаците за заплаха за своя фланг, Клуге започва да изтегля танковите си дивизии.

Точно в този момент, на 12 юли, руснаците започват офанзива срещу северния германски фланг и най-издадената част на дъгата при Орел. За три дни частите им в северния сектор успяват да напреднат 50 км откъм тила на германската позиция при Орел, а другото настъпление, което трябва да измине по-малко разстояние, достига на 25 км от града. Обаче четири от танковите дивизии, които Клуге оттегля от боя, успяват да пристигнат точно навреме, за да попречат на настъпващото руско северно крило да блокира жп линията от Орел към Брянск. След това руското настъпление приема формата на силен, но бавен натиск, в който се разчита на значителното числено превъзходство, за да бъдат принудени германците да отстъпят. Това е скъпо струващо усилие, но то е подпомогнато от силите на Рокосовски, които преминават в настъпление на южния фланг от Курската дъга. Най-после, на 5 август, германците са прогонени от Орел. След 1941 г. градът не само е един от най-главните и най-силно укрепени германски бастиони, но докато продължава да бъде в германски ръце, подновяването на заплахата за Москва все още е възможно.

Освен че има доказано важно стратегическо положение, Орел е и военен символ, затова напускането му разколебава много увереността на германците и действа стимулиращо на руснаците.

Междувременно силите на Ватутин преследват германците през пробива в южния край на Курската дъга до първоначалната им позиция. На 4 август Ватутин предприема атака срещу тази отслабена отбранителна линия и на следващия ден завладява Белгород. Като се възползва от изтощението на противниика, през следващата седмица той навлиза на 130 км в дълбочина и се насочва към тила на Харков и комуникациите му с Киев. Така с един замах се открива перспектива за изместване на целия германски южен фронт. Десет дни по-късно войските на Конев, от лявата страна на Ватутин, преминават Донец югоизточно от Харков и заплашват да затворят кръга около града. Конев отваря пространство за такава заплаха, като смело решава да премине Донец при Люботинските блата.

Ако някой от тези контраудари успее да стигне до жп възела Полтава, той може не само да затвори гарнизона на Харков в капан, но и да предизвика хаос сред всички германски войски на изток по поречието на Донец. В този момент 3-ти танков корпус е почти единственият останал по-значителен резерв. Със своите 3 танкови СС дивизии той току-що е изпратен да посрещне заплахата за позицията на брега на река Миус близо до Таганрог. Сега бързо е върнат обратно и едва успява да предотврати опасността около Полтава. Това позволява на основните германски сили при Харков да се изтеглят преди падането на града на 23 август.

В другия край оределите танкови дивизии показват, че макар и със значително намалени сили, те все още са в състояние да ограничат настъплението на руските армии. Кризата е преодоляна и положението се стабилизира, макар и да не е статично. Руснаците продължават да се придвижват напред, но по-бавно. През шестте седмици от началото на офанзивата те вземат в плен 25 000 души. Това е малко за такава грандиозна битка, разпростряла се по много сектори, и показва, че пробивите в германската отбрана са локални и ограничени.

През втората половина на август руската офанзива е на по-широк фронт, Докато силите на генерал Попов напредват постепенно от Орел към Брянск, частите, командвани от Ерьоменко, настъпват по десния фланг към Смоленск.

Вляво от тях Рокосовски прави по-дълбок пробив към Днепър близо до Киев, докато силите на Ватутин също се насочват натам. В най-южния край войските на маршал Толбухин пресичат река Миус и принуждават германците да изоставят Таганрог. След това в началото на септември Малиновски атакува на юг през Донец към Сталино и тази флангова маневра става причина за бързото оттегляне на германците от позициите, които са заели южно от Донец. Обаче успяват да се задържат на възвишенията, от които могат даприкриват дългото си отстъпление и да контролират жп линиите, докато по-вечето от войските им се измъкнат от капана. Жп възелът Лозовая е изоставен едва в средата на септември.

Схемата и ритъмът на руските операции започват да напомнят още по-силно общата офанзива на Фош през 1918 г. с нейните често сменящи посоката си атаки на различни места. Те временно са прекратявани, когато устремът им намалява, срещайки силна съпротива, и всяка е насочена така, че да проправя пътя на следващата. През 1918 г. тази офанзива принуждава германците спешно да прехвърлят резерви към атакуваните места, а това ограничава възможностите им да изпращат навреме части в местата на следващите атаки. Тя парализира свободата им на действие и непрекъснато намалява резервите им. Руснаците я повтарят четвърт век по-късно при по-благоприятни обстоятелства и в подобрена форма.

Това е естествен подход за армия, която е с ограничена мобилност, но която превъзхожда противника по боева мощ. Този метод е по-подходящ и там, където успоредните комуникации са твърде оскъдни и не позволяват бързо прехвърляне на резерви от един сектор в друг, за да бъде разширен успехът. Тъй като това означава всеки път да се отваря нов фронт, цената за доразвиването на атаката в широчина е по-висока от цената при доразвиване-то й в дълбочина. Така има по-малка вероятност за бързо постигане на решителен напредък, обаче накрая при всички случаи дава възможност на армията, прилагаща тази тактика, да получи чувствително преимущество над про-тивника и да продължи настъплението.

При този вид офанзива руските загуби, естествено, са по-големи, отколкото на противника, но германците все пак губят повече хора и техника, отколкото могат да си позволят. За тях войната на изтощение е равносилна на поражение. Нежеланието на Хитлер да разреши по-значително оттегляне забавя отстъплението на германците, но изтощава по-бързо силите им.

През септември изтъняването на германския фронт и намаляването на резервите им увеличават скоростта на руското настъпление. Способни ко-мандири, като Ватутин, Конев и Рокосовски, бързо се възползват от слабите места в широкия германски фронт. Устремът им е подпомогнат от непрекъс-нато увеличаващите се доставки на американски камиони. Преди края на ме-сеца руснаците стигат не само до големия завой на Днепър на изток близо до Днепропетровск, но и по протежение на по-голямата част от поречието чак до река Припят отвъд Киев. На много места по протежение на реката бързо са построени понтонни мостове и са установени плацдарми. Това се отразява зле върху възможностите на германците да си починат и да прегрупират силите си, подслонявайки се зад широката речна бариера, която военните им говорители несполучливо наричат Зимната отбранителна линия. Лекотата, с която руснаците преминават на много места Днепър, до голяма степен седължи на умението и на дързостта на командирите им, с които те използват възможностите, предоставени им от открилото се пред тях широко простран-ство. Важното предмостие, установено около Кременчуг, югозападно от Полтава, се дължи до голяма степен на решението на Конев, вместо да съсредоточава усилията си на едно място, да премине реката на много места — общо 18 по протежение на 100 км. Те са още по-неочаквани за противника поради падналата гъста мъгла. Подобни методи помагат на Ватутин да установи редица плацдарми северно от Киев, които след това са свързани помежду си. Основният фактор за създалата се ситуация е обстоятелството, че германците вече не разполагат с достатъчно войски, с които да покриват целия фронт, дори когато силите им са значително разредени, и трябва да разчитат на контраатаки, за да попречат на разширяването на установените от противника плацдарми. Това е твърде рискована тактика, когато резервите им са толкова оскъдни, а нападателите — толкова многобройни.

На 25 септември германците изоставят Смоленск, който се намира на 500 км северно от Киев, а седмица преди това са прогонени от Брянск. Те отстъпват бавно към веригата от градове крепости по горното течение на Днепър — от Жлобин, Рогачов, Могильов и Орша до Витебск на река Двина. На юг изоставят плацдарма в Кубан и се оттеглят през Керченския проток на полуостров Крим, който вече също е изложен на опасността да бъде изолиран от вътрешността от руското настъпление. Клайст получава заповеди да върне войските си от Кубан, за да заеме позиции в сектора между Азовско море и завоя на Днепър при Запорожието. Решението е взето с две седмици закъснение. Докато войските му започнат да пристигат на новите позиции в средата на октомври, руснаците правят пробив в Мелитопол и целият сектор е зает. През първата половина на октомври, след като преминават Днепър на няколко места, в този район не се случва нищо важно. Руснаците докарват там подкрепления, трупат запаси и строят мостове, през които да продължат напред. Повечето от тези мостове са понтонни и са изградени набързо с трупи, повалени в близост до местата за преминаване на реката. Руснаците са майстори в строежа на импровизирани мостове — подобно на войските на генерал Шърман по време на похода през Джорджия и Каролина65. За прехвърлянето на мост през тази голяма река и преминаването на най-тежките транспортни средства през него са им нужни само четири дни. Докато вниманието е насочено към Киев, където се очаква да се разрази бурята, следващата фаза на руската офанзива започва с атака в район, намиращ се почти по средата между извивката на Днепър и Киев. Конев внезапно се втурва напред от предмостието при Кременчуг югозападно от Полтава и вбива огромен клин на юг в основата на голямата дъга. Отначало там има малко германски войски, които да му окажат съпротива, но Манщайн бързо прехвърля резерви и забавя настъплението му, като по този начин печели вре-ме, за да могат застрашените германски войски да се изтеглят от завоя на реката. Така руснаците са задържани отвъд Кривой Рог, на 110 км южно от стартовата им позиция по средата на дъгата.

Рухването на германската отбрана южно от завоя на Днепър е част от цената, която трябва да бъде платена, тъй като Манщайн е принуден да изтегли войските си от този сектор, преди частите на Клайст да пристигнат и да заемат тяхното място. Като се възползват от пробива при Мелитопол, през първата седмица на ноември руснаците прекосяват степта при Ногайск и се насочват към долното течение на Днепър, като блокират изходите от Крим и изолират намиращите се там противникови войски.

Резултатът от тази маневра не успява да изпълни оптимистичните очаквания, че източно от Днепър ще бъдат хванати в капан „един милион души“. В първите два дни са пленени само 6000 души, а основната част от германските сили, които са много по-малко от предполагаемото, успява да се оттегли на другия бряг на Днепър.

Според руски сведения през четирите месеца от началото на офанзивата са пленени общо 98 000 души, като повече от половината от тях са ранени. Друго забележително несъответствие, макар и да е отбелязано от малко западни коментатори, е руското твърдение, че през същия период са били убити 900 000 противникови войници и офицери, а 1 700 000 са били ранени. При всеки пробив голяма част от ранените обикновено се пленяват от нападателите и колкото по-тежко е поражението, толкова по-малко хора успяват да бъдат евакуирани. Още по-показателна е декларацията на Сталин от 6 ноември, че през изминалата година германците са загубили 4 000 000 души. Ако това беше вярно дори наполовина, войната щеше да свърши. До нейния край има още много време, но тя постепенно затихва.

През втората половина на октомври от сектора при Киев пристигат малко новини, но руснаците разширяват предмостието на север от града, докато то се превръща в широк плацдарм, достатъчен за предприемането на мощна атака по фланга.

Тя е предприета от Ватутин през първата седмица на ноември. Той намира слаби места в разпрострелия се на голямо разстояние фронт и прониква през тях на запад, след това се насочва навътре, за да прекъсне пътищата от Киев и да превземе града откъм тила. Германците още веднъж успяват да се изплъзнат от ръцете на руснаците, но не са в състояние да спрат настъплението им, тъй като повечето танкови дивизии са прехвърлени на юг заради настъплението на Конев при извивката на Днепър.

Един ден след завладяването на Киев руските бронетанкови сили достигат Фастов, на 65 км на югозапад. Това е атака в движение. След като сломяватсъпротивата на противника на тази позиция, през следващите пет дни те на-предват 100 км, за да завземат жп възела Житомир, който се намира на единствената останала успоредна жп линията на изток от Припятските блата. След това се разгръщат на север и на 16 ноември превземат жп възела Коростен. В този момент германската отбрана е на път да се пропука, а това би потвърдило направената от Сталин декларация на 6 ноември, че „победата е близко“, тъй като Манщайн няма резерви.

В тази критична ситуация той казва на енергичния командир на 7-а броне-танкова дивизия Мантойфел да събере всички подразделения и заедно с ос-татъците от дивизията си да нанесе с тези оскъдни сили удар под кръста на руснаците откъм Бердичев. С дръзки удари наляво и надясно атаката на Ман-тойфел е изпълнена блестящо. Тя успява да пробие руския фланг и с настъпле-ние през нощта на 19 ноември германците отново завладяват Житомир, след което продължават да се придвижват към Коростен. Разделянето на тази част на малки бронетанкови групи, които настъпват на широк фронт, помага да се създаде впечатление у противника, че силите й са много по-големи. Тези групи се втурват бързо между руските колони и се врязват в ариергарда им, като нанасят удари по щабове и свързочни центрове, което предизвиква парализи-ращо объркване по целия фронт на противника.

Опитвайки се да доразвие появилата се възможност, Манщайн започва ясно изразена контраофанзива срещу все още примамливо голямата руска дъга на запад от Киев. Той е спрян от пристигането на няколко танкови дивизии от запад. Германският план е да се нанесе удар от две посоки с настъпление на бронетанкови части от северозапад и от юг към Фастов. От северозапад ударът е нанесен от трите дивизии в танковия корпус, командван от Балк, в който са и силите, събрани от Мантойфел. Предните части на Ватутин са подсилени с артилерия и противотанкови оръдия, които непрекъснато се прехвърлят през мостовете на Днепър, а също и от резервни дивизии. Германската контра-офанзива не успява да постигне толкова впечатляващи резултати, колкото пробната контраатака на Мантойфел. Тя изглежда по-опасна на картата, от-колкото в действителност. Това е така, защото вече не е изненада за против-ника не може да компенсира ограничените си възможности, освен това е допълнително затруднена от лошото време. В началото на декември тя по-степенно затихва сред дълбоката кал. По време на затишието Ватутин под-готвя армиите си за още по-силен натиск.

Най-сполучлив коментар за ситуацията несъзнателно дава самият Хитлер, когато, за да покаже задоволството си от спасителния удар на Мантойфел, го кани да прекара Коледа заедно с него в Ангербург и между другото му каззва: „Като коледен подарък ще ти дам 50 танка“. Това е най-хубавата награда, която Хитлер може да си представи, и тя е доста голяма, като се имат предвид оскъдните му възможности. Сега най-силната и най-фаворизирана танкова дивизия има само 180 танка, а още няколко дивизии разполагат с малко повече от половината от тази цифра.

През есента северният участък на германския фронт също е подложен на голямо напрежение и натиск. Обаче там многобройните атаки на руснаците не успяват да пробият германската отбрана в горното течение на Днепър, където германците са се изтеглили, след като напускат Смоленск. Неуспехът им се дължи на съчетаването на съвременните методи на отбрана с обстоятелството, че руските войски имат по-малко пространство за маневриране, отколкото на юг, а също и заради това, че намеренията им се прекалено предвидими.

В тези сражения военновъздушните сили играят незначителна роля, тъй като действията им са ограничени от снега и леда. Това ограничение облекчава положението на германската отбрана, като в противен случай положението й би било неимоверно по-тежко. Въпреки че лошото време пречи и на въздушното разузнаване на защитниците, те успяват да отгатват вероятната посока на главния руски удар и да потвърдят предположенията си чрез енергично използване на атакуващи патрули.

Главният удар на атаката е понесен от 4-та армия на Хайнрици, която с десет оредели дивизии държи фронт от 160 км между Орша и Рогачов. Между октомври и декември руснаците предприемат срещу нея пет офанзиви, всяка от които продължава по пет-шест дни, като всеки ден опитите се подновяват по няколко пъти. В първата офанзива, когато германците току-що са успели да заемат набързо подготвената позиция, състояща се само от една единствена линия от окопи, участват 20 дивизии. В следващата руснаците хвърлят в боя 30, но до началото й германците успяват да укрепят позициите си. В следващите офанзиви участват около 36 руски дивизии.

Главният удар на руското настъпление е съсредоточен срещу Орша по протежение на един фронт от около 15 км, пресичащ голямото шосе Москва-Минск. Преимуществата от такъв удар по отношение на снабдяването и от-криващите се потенциални възможности за доразвиването му са очевидни. Но точно това помага на германците да съсредоточат силите си, за да го от-блъснат. Методите за защита, които те прилагат, заслужават да бъдат проуче-ни. В този много тесен сектор Хайнрици използва 3 дивизии и половина, като оставя 6 дивизии и половина да покриват останалата част от неговия разпро-стрял се нашироко фронт. Така той разполага със сравнително сгъстени от-бранителни сили в най-важния участък. Артилерията му е почти непокътната и успява да събере 380 оръдия, които да отбраняват този най-важен сектор. Ръководени от един-единствен командир в щаба на 4-та армия, те успяват да съсредоточат огъня от всяка застрашена точка от участъка. Същевременно командващият армията дава възможност на дивизиите да си „отдъхват“ в по-спокойния сектор от фронта, за да може да хвърля ежедневно в боя по единбатальон c пресни сили във всяка от водещите тежки сражения дивизии. По такъв начин обикновено биват компенсирани загубите от предишния ден, като същеврменно дивизията има отпочинал резерв, който може да използва за контраатака.

Негативните последици от това смесване на формациите е намалено с ус-тановената в дивизиите система на ротация. Те се състоят от по 3 полка, всеки от които има по 2 батальона. На втория ден от сражението новопристигналият батальон се присъединява към батальона, пристигнал предишния ден, и се придружава от полковия щаб. След още два дни на позицията се формира напълно нов полк, а на шестия ден цялата първоначална дивизия бива замене-на и изпратена в по-спокоен сектор, от който замяната се извършва подразде-ление по подразделение.

Многократните успешни действия на отбраната срещу превъзхождащ я по численост противник в съотношение 6 : 1 са забележително постижение. Те показват как във войната положението може да се промени и руските войски могат да бъдат изтощени, ако отбранителната стратегия има съответстваща на на нея тактика. Изгледите за такъв развой обаче са провалени от настояването на Хитлер да не се отстъпва без негово разрешение и нежеланието му да го даде. Командирите на армии, които проявяват благоразумие, са заплашени от военен съд дори когато става въпрос за изтеглянето на малка част от застрашена от изолация позиция. Забраната е налагана така решително, че по-младшите командири са като парализирани и се говори, че батальонните не се осмеляват „да преместят часовой от прозореца до вратата“. От Върховното командване повтарят като папагали, че „всеки трябва да продължава да се бие там, където е поставен“.

Този суров принцип спасява германската армия от нервна криза през първата зима в Русия, но с времето резултатите от него стават фатални, когато германските войски вече са преодолели големия страх от руската зима, но изпитват все по-голям недостиг на хора, за да запълват големите руски пространства. Той пречи на командирите да проявяват гъвкавост на място и да се измъкват от капаните, когато се налага, за да могат да прегрупират силите си, спазвайки принципа „reculer pour mieux sauter“66.

През 1943 r. катастрофалните последици от липсата на такава гъвкавост проличават на южния фронт. През 1944 г. те се повтарят и на северния, точно в сектора, в който преди това германската отбрана е била толкова трудна за преодоляване.

Двайсет и девета главаЯпонското отстъпление в Тихия океан

Бирма, 1943–1944 г.

Кампанията в Бирма се развива съвсем различно от очакваното и резултатите са в рязък контраст с бързото напредване на съюзниците в Тихия океан, особено в централната му част. Главното събитие на фронта в Бирма е новото настъпление на японците, които успяват да пресекат индийската граница, Британците също смятат да предприемат настъпателни операции, за да про-чистят северните райони на Бирма и да си отворят път към Китай. Наличието на добри комуникации с Индия и увеличената численост на британските войски обещават добри перспективи.

Настъплението на японците има за цел да провали планираната от британците офанзива. Въпреки численото превъзходство на британците японците замалко не постигат тактически успех и едва не принуждават британците да отложат настъпателните действия до 1945 г. Благодарение на упоритата отбрана на Импхал и Кохима през пролетта на 1944 г. настъплението на японците обаче е спряно. Скоро става очевидно, че японците толкова са изчерпали силите си, че вече не могат да се противопоставят нито на отделен контраудар, нито на общото контранастъпление, което предприемат британците през 1945 г.

При подготовката за започване на кампанията съюзниците се споразумяват, че най-важната цел на настъплението ще бъде завладяването на северните райони на Бирма — най-близкия район до Китай, през който може да се прехвърля военна помощ по Бирманския път през планините. След дълги спорове всички други варианти за действия, например морски десант в Акяб, Рангун или на Суматра, са отхвърлени. Настъплението на британците в северните райони на Бирма трябва да бъде предшествано от настъпление в Аракан и от отвличащи действия в други райони.

В края на август 1943 г. е създадено т.нар. обединено командване на въоръ-жените сили в Югоизточна Азия начело с адмирал лорд Маунтбатън, преди това началник на управлението на съвместните операции. За командващи ви-довете въоръжени сили в това обединение са назначени адмирал Съмървил, генерал Джифард и главният маршал на авиацията Пиърс. Генерал Стилуел е назначен за заместник на Маунтбатън. Командването на въоръжените сили в Индия става самостоятелно обединение и има задачата да подготви личния състав. Уейвъл получава повишение и става вицекрал на Индия. Вместо него за главнокомандващ въоръжените сили в Индия е назначен Окинлек.

Основните сили на сухопътните войски, които командва генерал Джифард (11-а група армии), са съставени от съединения от неотдавна сформираната 14-а армия под командването на генерал Слим. В състава на армията влизат 15-и корпус на Кристисън, дислоцирана в Аракан, и 4-ти корпус на Скунс, намиращ се в Северна Бирма. На оперативно подчинение на командването на армията са също китайските дивизии, действащи на този театър на военните действия. Силите на флота остават неголеми, докато съставът на ВВС е увеличен до 67 ескадрили (19 американски) с около 850 самолета.

Поради увеличаването на силите на съюзниците и очевидната подготовка за настъпателни действия японците предприемат превантивно настъпление в Асам, въпреки че в друга обстановка биха се задоволили с отбранителни дей-ствия в този район на Бирма, който те завладяват в началото на 1942 г. На стъплението им цели да бъде превзета равнината при Импхал и да бъде уста-новен контрол над проходите, водещи от Асам, а също да бъде провалено настъплението на съюзниците през сухия сезон на 1944 г. Японците не се опитват да навлязат дълбоко в територията на Индия или „да предприемат поход към Делхи“.

В подготвителния период те реорганизират схемата на управление на своите сили. На подчинение на командващия силите в Бирма генерал Кавабе се намират 3 т.нар. армии (по състав те могат да бъдат приравнени едва към армейски корпус) — 33-та армия (съставена от 2 дивизии) под командването на генерал Хонда в североизточната част на фронта, 28-а армия (състои се от 3 дивизии) под командването на генерал Сакураи в Аракан и 15-а армия (състои се от 3 дивизии и от индийска национална дивизия от около 9000 души, т.е. приблизително половината от това, което има обикновено една японска дивизия) под командването на генерал Мутагачи в централния участък на фронта Армията на Мутагачи получава задачата да настъпва при Импхал след под-готвителни удари на японските войски в Аракан и Юнан.

Преди да нанесат удара с по-големи сили в централния участък на фронта двете страни планират ограничени настъпателни действия в Аракан. За британците тези действия дават възможност на генерал Слим да изпробва нова тактика за водене на бой в джунглите, която предвижда създаването на укрепления, от които лесно биха могли да се изтеглят войските, снабдявани по въздуха. За отблъсване на действията на японците се предвижда в пролуките между укрепленията да се използват резерви. При тази тактика укрепленията могат да се удържат по-лесно, а да не се налага изтегляне на войските при заплаха от обходна маневра на противника.

В началото на 1944 г. 15-и корпус на Кристисън постепенно се придвижва в три колони в южно направление към Акяб. След започването на японското настъпление през февруари движението на британците се забавя, макар япон-ците да използват само една от трите дивизии, намиращи се в Аракан. Поради объркване на британците японците успяват да превземат Таунбазар. След като се насочват на юг, те затрудняват настъпващите колони на британските вой-ски. Британците успяват да се съвземат едва след като прехвърлят по въздуха допълнителни сили в този район. Въпреки това и независимо от отделни грешки новата им тактика се оказва успешна. Поради недостиг на храни и боеприпаси японците са принудени да спрат контранастъпленнето си още преди започването на дъждовете през юни.

Силите на Уингейт не предприемат активни действия, откакто през май 1943 г. са принудени да отстъпят под натиска на противника. Но през изминалото време те се увеличават от 2 до 6 бригади, след като Уингейт успява да убеди лично Чърчил в правотата на своите възгледи. Комитетът на началник-щабовете, който през август 1943 г. се отнася много скептично към предложенията на Уингейт, сега също е променил позицията си. Уингейт е повишен в чин генерал-майор и под негово командване е даден 1-ви авиаци-онен отряд, наброяващ около 11 ескадрили. По-късно наричат този отряд „цирка на Кохран“ (по името на неговия командир, младия американски офицер Филип Кохран).

В края на 1943 и в началото на 1944 г. бригадите в състава на силите на Уингейт преминават специална подготовка. Съединението продължава да се нарича индийска 3-та дивизия, макар че в състава му няма индийски войски и по численост се равнява на 2 дивизии. Основното попълнение на силите на Уингейт става британската 70-а дивизия. През изминалото време възгледите на Уингейт също се променят — от партизанска тактика пре-минава към нанасяне на удари в значителна дълбочина. Той поставя задача на групите за проникване в тила на противника да завземат Индо и района около този пункт на река Иравади, на 250 км северно от Мандалай (пространството между участъците на действие на 4-ти корпус и на китайските съединения, т.е. на двете дивизии, намиращи се в състава на войските на Стилуел), а също да бъдат нарушени комуникациите на японците чрез създаване на укрепления, чието материално-техническо осигуряване да става по въздуха. На тези групи предстои да водят и активни действия срещу японските войски. Пред тях трябва да действат „чиндитските“ подразделения, а на войските на 4-ти корпус се отрежда ролята на поддържа-щи сили на армията.

На 5 март вечерта бойните действия започват неуспешно. Много от 62-та планера, които прехвърлят първите подразделения на групите за проникване в тила, не успяват да кацнат в определения пункт Бродуей (на 80 км севе-роизточно от Индо) или се разбиват при кацането. Във втория от набелязаните пунктове кацането е невъзможно поради заграждения от дървета, а третият пункт се оказва абсолютно неизползваем. Но на Бродуей започва строеж на писта и през следващите няколко нощи там успешно са прехвърлени основните сили на 77-а бригада за проникване в тила на противника под командването на Калвърт, а след това — и 111-а бригада на Лентейн. До 13 март в дълбокия тил на противника са прехвърлени общо около 9000 души. Освен това в началото на февруари 16-а бригада за проникване в тила под командването на Фергюсън успява да се измъкне от Асам и до средата на март въпреки тежките условия на местността стига до подстъпите към Индо.

Въпреки че тези действия на британците са изненадващи за японците, те все пак успяват да съберат импровизиран отряд (около дивизия) под командването на генерал Хаяши за борба с десанта на британците. Част от тези японски сили пристига в Индо на 18 март, а друга — в края на месеца. На 17 март японската авиация нанася удар по летището на Бродуей, като унищожава повечето намиращи се там британски изтребители „Спитфайър“. От този момент противовъздушната отбрана на британските войски се осигурява от патрулни изтребители от летище в района на Импхал. На 24 март Уингейт загива в самолетна катастрофа. Но още преди трагичната му гибел неговият твърде сложен и недостатъчно обмислен план започва да се руши. На 26 март пряката атака срещу Индо, която по заповед на Уингейт предприема 16-а бригада за проникване в тила на противника, е отблъсната от японците. Отблъснати са и ударите на другите бригади за проникване в тила. Идеята на Уингейт за преминаване от партизански действия към проникване дълбоко в тила на противника се оказва погрешна, макар че винтерес на истината трябва да се отбележи, че Уингейт не получава всички сили и средства, на които е разчитал.

На мястото на загиналия Уингейт е назначен Лентейн. В началото на април след разговор със Слим и Маунтбатън той решава да прехвърли „чиндитските“ подразделения на север, за да помогне на войските на Стилуел. Това обаче не радва Стилуел, тъй като той смята, че и японците ще прехвърлят там допълнителни сили. Все пак „чиндитските“ подразделения помагат на войските му да завземат Могаун. Въпреки всичко китайските части от състава на войските на Стилуел не успяват да стигнат до ключовата позиция на японците при Мичина. „Чиндитските“ подразделения успяват да се придвижат на север, преди в този район да пристигне нова японска дивизия.

В средата на март 3 японски дивизии започват превантивно настъпление към Асам с цел да завземат Импхал и Кохима. Въпреки очакванията появата на „чиндитските“ подразделения в долината на река Иравади не оказва никакво влияние върху сроковете и хода на това настъпление.

В края на януари Скунс спира напредването на войските на 4-ти корпус от Импхал в южно направление и преминава към отбрана, тъй като разузнава-телните сведения предупреждават, че японците прегрупират и съсредоточават силите си за настъпление срещу Импхал. 3 дивизии, влизащи в състава на 4-ти корпус, са разпръснати, а една от тях (17-а) се оказва отрязана от останалите сили на корпуса в района на Тидим и не може да се върне в Импхал. Обстановката става толкова тревожна, че се налага спешно да бъдат подготве-вени за прехвърляне по въздуха в Импхал още една британска дивизия, току-що пристигнала от Аракан, както и някои други части. Настъплението на японците от река Чиндуин също се развива успешно и това принуждава британците да ускорят изтеглянето на 20-а дивизия. След това на 19 март е е нападната позицията на британците около Укхрул, на около 50 км североизточно от Импхал. Става очевидно, че целта на настъплението на японците е Кохима на 100 км северно от Импхал. Това е пътят към Индия, който минава през планините. На 29 март пътят Импхал-Кохима е отрязан. За да спрат напред-ването на противника, британците са принудени да хвърлят в битката още 2 дивизии. Накратко казано, японците отново успяват да провалят плановете на британците, които имат числено превъзходство, и да ги поставят в опасно положение.

Въпреки че британците успяват да изведат войските си на равнинната местност при Импхал и съсредоточават там 4 дивизии за отбранителни действия, Кохима се отбранява само от 1500 души. За късмет на британците генерал Кавабе не разрешава на генерал Мутагачи да атакува Димапур, който се намира на 50 км от Кохима, на изхода от планинския проход. Този удар би лишил британците от всякаква възможност да контраатакуват, за да разкъсат блокадата на Импхал.

Настъпилата пауза позволява да бъдат прехвърлени от Индия частите и съединенията на 33-ти корпус под командването на генерал-лейтенант Стопфърд. На 2 април Стопфърд е назначен за командващ войските в района на Димапур-Кохима.

Настъплението на японците срещу Кохима (със силите на 31-ва дивизия) започва в нощта срещу 4 април. Японците успяват бързо да завземат най-големите височини и до 6 април малкият гарнизон на града се оказва отрязан от бригадата, която му е изпратена в помощ. Те устройват загреждения по пътя при Забза и от своя страна бригадата се оказва отрязана от Димапур.

На 10 април генерал Слим издава заповед да се премине към контранастъп-кение. На 14 април бригадата, изпратена от Стопфърд, разчиства загражде-нията при Забза. На 18 април 2 други бригади успяват да си пробият път към обкръжената Кохима, чийто гарнизон вече е останал почти без сили за съпро-тива. По-нататък британците успяват да изтласкат японските войски от окол-ните височини.

Тежки боеве се водят и в района на Импхал. 2 британски дивизии контраатакуват противника в северно направление, стремейки се да очистят от япон-ците пътя към Кохима, и в североизточно направление, за да завладеят Укхрул и да създадат заплаха за тила на японската дивизия, атакувала Кохима. 2 други британски дивизии настъпват от Импхал на юг.

За щастие британците имат почти пълно господство във въздуха (японците имат в Бирма по-малко от 200 самолета) и снабдяват войските си в Импхал по въздуха през цялото време, докато положението в района е напрегнато (в Импхал се намират около 120 000 британски войници и офицери дори след като от града със самолети са евакуирани 35 000 ранени и болни). През май, след като получават подкрепление, войските на Стопфърд прочистват пътя към Импхал, като предварително изтласкват японците, упорито защитаващи позициите си около Кохима. Войските на Скунс замалко не успяват да обкръжат японците южно от Импхал. Японците биха могли спокойно и без загуби да се измъкнат от капана, но въпреки протестите на подчинените командири Мутагачи настоява да се продължат настъпателните действия дори тогава, когато не остават никакви шансове за успех. През юли британската 14-а армия под командването на Слим продължава насъпателните действия и стига до Чиндуин. Напредването на британците по-нататък е спряно по-скоро от започналите дъждове, отколкото от съпротивата на японците, чиито сили са изтощени.

За твърде дългото време на настъпление загубите на японците възлизат на 54 000 души от общо 84 000, които участват в тези боеве. Британците, които действат по-разумно, губят по-малко от 17 000 души. Наистина, още в началото на боевете те имат значително числено превъзходство, което в краяна кампанията се увеличава още повече. Общо в боевете участват 6 британски дивизии и няколко отделни части и подразделения. Британците имат пълно превъзходство във въздуха.

Японците използват само 3 дивизии. Те не се възползват от превъзходството си в тактическите умения, тъй като сляпо се придържат към остарелите военни традиции, и плащат за това още по-голям данък през следващите етапи на войната.