История на Втората световна война

Осемнайсета главаОбратът в Русия

През 1940 г. германците започват кампанията на 9 април с внезапно нападение срещу Норвегия и Дания. През 1941 г. военните им акции започват на 6 април с офанзива на Балканите. Но през 1942 г. кампанията не започва толкова рано. Този факт показва колко изтощителен за тях е неуспешният опит през 1941 г. за бърза победа над Русия и до каква степен са били изразходвани възможностите им там. Макар в началото на пролетта атмосферните условия да не са благоприятни за настъпление на руския фронт, то за офанзива на източния и западния фланг срещу твърде несигурното положение на Великобритания в Средиземноморието подобни пречки няма. Въпреки това не се правят нови опити за прекъсване на британските комуникации в този важен район.

На руския театър на бойните действия зимната контраофанзива на Червената армия продължава повече от три месеца след започването й през декември, макар и с все по-малък напредък. До март в някои сектори руснаците са напреднали повече от 250 км. Но германците все още се държат в главните бастиони на техния зимен фронт в такива градове, като Шлиселбург, Новго-род, Ржев, Вязма, Брянск, Орел, Курск, Харков и Таганрог, въпреки че русна-ците са напреднали на километри в тила им на повечето от тези места, проби-вайки си път между тях.

Тези градове бастиони са огромна пречка от тактическа гледна точка, а от стратегическа имат решаващо влияние, тъй като са центрове на не особено гъстата мрежа от комуникации. Въпреки че германските гарнизони не могат да попречат на проникването през широките пространства между тях, тези комуникационни прегради ограничават и разширяването на пробивите. Така до голяма степен те изпълняват възпираща роля, подобна на тази, която би трябвало да играят френските крепости по протежение на линията „Мажино“. Крепостите във Франция може би щяха и да изпълнят тази роля, ако изграждането им не беше спряно по средата, което остави пред германците достатъчно широко пространство, за да ги заобиколят.

Тъй като Червената армия не успява да подкопае отбраната на тези бастиони, за да предизвика падането им, дълбоките прониквания, които прави в междинните пространства, по-късно започват да се превръщат от предимство в недостатък. Направените от руснаците вклинявания, естествено, са помалко защитими от градовете крепости и затова за запазването им са нужни повече войски. Същевременно те могат да бъдат по-лесно отрязани с атаки по фланговете от заетите от германците бастиони, използвани като плацдарми за нападения.

До пролетта на 1942 г. фронтовата линия в Русия е така дълбоко прорязана, че прилича на брега на Норвегия с дълбоко врязващите се в сушата фиорди. Фактът че германците успяват да се държат на тези „полуострови“, става забележително доказателство за силата на модерната отбрана, когато тя е организирана умело и с постоянство и разполага с подходящи оръжия. Този урок, както и отбраната на руснаците през 1941 г., опровергава повърхност-ните изводи за възможностите на отбраната, направени въз основа на лесните успехи на настъпващите срещу слаба отбрана или когато настъпващата страна е имала решаващо превъзходство във въоръжение или е срещала зле обучен и объркан противник. Отбраната на германците в градовете бастиони повтаря в много по-голям мащаб опита за вклиняване при Сент Мишел през Първата световна война и доказва възможностите, предричани теоретично в продължение на четири години. Опитът от зимната кампания през 1941 г. потвърждава и отдавна съществуващите в историята доказателства, че ефектът на вклиняването е преди всичко психологически и че опасността е най-голяма в началните етапи. Тя намалява, ако внезапен удар, нанесен от частично об-кръжените войски, не доведе до незабавен разгром на противника. Един поглед назад ясно показва, че забраната, наложена от Хитлер върху всяко по-значително отстъпление, е помогнала за възвръщане на увереността на германските войници и вероятно ги е спасила от по-голямо поражение, а настояването му за отбранителна система тип „таралеж“37 осигурява на гер-манците важни предимства в началото на кампанията през 1942 г.

Въпреки това те плащат висока цена за тази упорита съпротива. Успехът й затвърждава убеждението, че тя може да бъде успешно повторена в по-не-благоприятните условия на следващите зими. По-непосредственият отрица-телен ефект е напрежението, на което е подложена германската авиация от продължителните усилия да поддържа снабдяването на гарнизоните от въздуха в тези повече или по-малко изолирани градове крепости при зимни условия.

Поради лошото време процентът на катастрофите е висок, а в интервалите, когато то е хубаво, се включват голям брой самолети, за да компенсират намалените доставки. В някои случаи в един ден се налага да бъдат използвани над 300 транспортни самолета, за да бъдат задоволени нуждите само на един армейски корпус. Усилията да бъде осигурен въздушен транспорт в такива мащаби за цяла верига предни позиции вреди на организацията на транс-нортната авиация на Луфтвафе, а изтеглянето на опитни въздушни подразделения на други фронтове ограничава ефективността на Луфтвафе на руския фронт.

Огромното напрежение от зимната кампания, на което е подложена армия, неподготвена за нея, има и сериозен забавящ ефект в други направления. Преди края на зимата много дивизии са намалели почти до една трета от първоначалната си численост. Те никога не се попълват изцяло и почти до края на лятото не достигат необходимото ниво, за да бъдат предприети активни действия. Освен това броят на събраните през зимата допълнителни дивизии е по-скоро фиктивен. Дивизии, които са почти напълно унищожени в тежките сражения през 1942 г. и след това, продължават съществуването си за заблуда на противника, без техните редици да бъдат попълнени. Тези минидивизии понякога се състоят само от 2–3 батальона.

Хитлер е уведомен от генералите си, че ако настъплението трябва да бъде подновено през 1942 г., ще са нужни допълнително 800 000 души. Министърът на оръжейното производство Алберт Шпеер заявява, че не е възможно от фабриките да бъдат освободени толкова много хора.

С течение на времето недостигът е преодолян чрез радикална промяна на организацията. Пехотните дивизии са реорганизирани на база 7 вместо 9 ба-тальона. Съставът на една пехотна рота е определен на 80 вместо на 180 души. Това намаление преследва двойна цел. От една страна, е установено, че мла-дите офицери, които заменят като ротни командири загубените в сраженията по-опитни, при предишната численост често изпускат положението от конт-рол. Същевременно загубите на по-големите роти са по-големи, а постигнатият ефект не е много по-различен.

Това успоредно намаляване на броя на батальоните и на числеността на хората в тях през следващите години прави нереални преценките на съюзническото разузнаване, което продължава да отчита числеността на германските дивизии като на съюзническите. По-реалистично е 2 германски дивизии да се броят за една британска или американска. До лятото на 1944 г., когато дивизиите, които се доближават до номиналната си численост, остават съвсем малко, дори такава преценка вече не е вярна.

При кампанията през 1942 г. се забелязва увеличаване и на танковите сили на германската армия, което също е по-скоро фиктивно, отколкото реално. През зимата са сформирани 2 нови бронетанкови дивизии отчасти чрез пре-образуване на кавалерийските дивизии, които са запазени до този момент, но ползата от тях е минимална. Направени са и някои допълнения към танковите подразделения на мотострелковите пехотни дивизии, обаче едва половинатаот съществуващите 20 бронетанкови дивизии получават достатъчно попълнения от танкове.

Накратко казано, тази равносметка на силите на германците е твърде съмни-телно основание за продължаване на настъплението. Дори и с най-големи усилия те едва ли биха могли да възстановят предишната численост на въоръ-жените си сили, и то само чрез свикване на повече мъже под знамената от съюзниците им, които отстъпват по качество на собствените им войски. Гер-мания няма резерви, за да попълни загубите от една нова скъпо струваща кампания. Още по-голям недостатък е неспособността на германците да под-силят двата основни фактора в нападателната си мощ — военновъздушните и бронетанковите сили до равнище, което да им даде сигурно превъзходство, Неблагоприятните аспекти на ситуацията се разбират от германския Генерален щаб, но ръководителите му имат все по-малко влияние върху решенията на Хитлер. Натискът му върху тях е прекалено силен, за да му се проти-вопоставят, а развоят на събитията притиска още по-силно фюрера. Той е принуден да продължи.

Въпросът за възобновяване на офанзивата през 1942 г. се обсъжда през ноември 1941 г. още преди последния опит да бъде превзета Москва. Рундщет твърди, че в тези ноемврийски дискусии не само е настоявал за преминаване към отбранителна стратегия, но и е изтъквал целесъобразността на едно изтегляне до линията на първоначалните стартови позиции в Полша. Твърди се, че Лееб се съгласил, докато другите генерали не приемали такава пълна смяна на политиката. Въпреки това повечето от тях все по-често си задават въпроса, докъде би могла да ги доведе войната с Русия, и не проявяват особено желание за възобновяване на настъплението. Провалът на офанзивата срещу Москва през декември и последиците от зимата засилват съмненията им.

Влиянието на опозицията на военните обаче е отслабено от промените във висшето военно ръководство, последвали след провала на кампанията през 1941 г. Рундщет моли и му е разрешено да излезе в оставка в края на ноември, когато Хитлер отхвърля предложението му за прекъсване на настъплението към Кавказ и за връщане на позициите при река Миус, докато мине зимата. Той поне има късмет в избора на момента и начина на оттеглянето си. Когато провалът на цялата кампания става ясен за света, оттеглянето на Браухич на 19 декември е представено с формулировка, в която се прави намек, че той е виновен за случилото се. Това помага на Хитлер да постигне двояката цел да намери изкупителна жертва и да си отвори път за пряко командване на въоръжените сили. Бок, който много енергично подкрепя последното усилие на Хитлер да превземе Москва, обявява в средата на декември, че страда от стомашно заболяване, причинено от стрес, и на 20 декември оставката му е приета. За момента Лееб остава. Не е толкова лесно да го обвинят за неуспеха да бъде превзет Ленинград, тъй като планираната от негоатака е отменена по лично нареждане на Хитлер точно преди започването и поради страх от загубите, които могат да бъдат понесени в уличните боеве. Обаче когато вижда, че нищо не може да убеди Хитлер да се изтегли от дъгата при Демянск, Лееб моли да бъде освободен от заемания пост. Оттеглянето на Браухич и на тримата първи командващи армейските групи отслабва възпи-ращото влияние на началника на Генералния щаб Халдер. Резултатът от това и от желанието на Хитлер да поеме сам командването се подсилва и от есте-ствения стремеж на новоназначените командващи да не изразяват гласно съмненията си и да приемат без възражения желанията на Хитлер. Той добре знае как повишението се отразява на преценките и как да си осигурява подчи-нение. Професионалните амбиции рядко устояват на подобно изкушение.

Рундщет е заменен от Райхенау, Бок — от Клуге и по-късно Лееб — от Кюхлер. Оттеглянето на Бок от поста командващ групата армии „Център“ се дължи на временно заболяване и когато през януари Райхенау внезапно умира от инфаркт, той отново заема своето място. През юли окончателно губи влияние, когато войските на юг се реорганизират по време на лятната офанзива. При тази реорганизация за настъплението към Кавказ от групата армии „Юг“ е създадена специална армейска групировка „А“ и командването и е поверено на фелдмаршал Лист. Останалите части от групата армии „Юг“ пренасочени към армейската групировка „В“, командвана от Бок, а след това — от Вайс.

Планът за новата голяма офанзива добива окончателни очертания в първите месеци на 1942 г. Решението на Хитлер е повлияно от натиска, който му оказ-ват икономическите експерти. Те заявяват, че Германия не може да продължи войната, ако не се сдобие с кавказкия петрол, с пшеница и руда. Погрешността на това становище се доказва от факта, че Германия не успява да си осигури петрол от Кавказ, но въпреки това успява да продължи войната още три години. Хитлер е склонен да приеме подобни икономически аргументи, тъй като отговарят на инстинктивното му желание да започне нова офанзива. Идеята за оттегляне му е противна независимо дали може да облекчи положението и да донесе потенциални предимства. След като не желае да направи такава крачка назад, не му остава нищо друго, освен отново да тръгне напред.

Това инстинктивно желание го кара да пренебрегва неудобните факти. Например германското разузнаване съобщава, че руските заводи в Урал и на други места произвеждат по 600–700 танка на месец. Но когато Халдер му представя доказателствата, той удря по масата и заявява, че подобно темпо на производство е невъзможно. Вече не вярва на това, в което не иска да вярва. Все пак е принуден да признае, че ресурсите на Германия са ограничени, и се съгласява мащабите на новата офанзива да бъдат ограничени. Така както е формулирана в началото на пролетта, тя трябва да започне от двата фланга, а не по целия фронт. Главното усилие трябва да бъде на южния фланг, близо до Черно море, насочено надолу по коридора между реките Дон и Донец. След като достигне и премине долното течение на Дон между неговия завой на юг и устието му при Черно море, настъплението трябва да се насочи на юг към петролните полета на Кавказ, като същевременно бъде разширено и на изток към Сталинград на брега на Волга.

При формулирането на тази двойна цел Хитлер се блазни от идеята, че пре-вземането на Сталинград може да му открие пътя за придвижване на север, за да заобиколи тила на руските армии, които защитават Москва, а някои хора в антуража му дори говорят за настъпление към Урал. Но след доста спорове Халдер го убеждава, че това е прекалено амбициозен план, и се приема, че целта ще бъде да се настъпва отвъд Сталинград само дотам, докъдето бъде гарантирана тактическата сигурност на това стратегическо място. Освен това се приема, че превземането на Сталинград е средство да се осигури стратегическо прикритие на фланговете на настъплението в Кавказ. От Сталинград се контролира ивицата между Волга и Дон, а като комуникационен център градът би се оказал тапата, с която да бъде запушено гърлото на тази теснина.

Планът на Хитлер от 1942 г. предвижда и втора офанзива за превземането на Ленинград през лятото. Освен като престижна тази стъпка се оценява като важно средство за осигуряване на комуникациите с Финландия за преодоля-ване на изолацията й.

В останалата част на Източния фронт германските армии трябва да следват отбранителна тактика и само да укрепят още повече позициите си. Накратко казано, настъплението през 1942 г. трябва да се ограничи само по двата фланга. Това ограничение е показателно до каква степен Германия е останала без резерви. Освен това планираното настъпление по южното крило може да бъде извършено само ако след настоятелно искане съюзниците осигурят тилово прикритие на фланговете, когато частите настъпят в дълбочина.

Идеята за такова голямо настъпление в дълбочина по единия фланг без натиск срещу центъра на противника в същото време е в противоречие с каноните на стратегията, към която германските генерали се придържат още от младини. За тях нещата изглеждат още по-зле и заради това, че настълението трябва да бъде осъществено в коридора между главните руски армии и Черно море. Освен това те се тревожат, че защитата на тила им ще зависи до голяма степен от румънски, унгарски и италиански войски. Хитлер отговаря на тревожните им въпроси с твърдението, че Германия може да продължи войната само ако си осигури доставки на петрол от Кавказ. Колкото до риска да се разчита на съюзническите войски за защита на германския фланг, той заявява, че те ще се ползват, за да държат позициите при Дон и при Волга между Сталинград и Кавказ, където бреговете на реките ще улеснят задачата им, а превземането на Сталинград и контролирането на този основен възел ще повишат самочувствието на германските войници.

Като увертюра към главната офанзива на 8 май германските войски в Крим предприемат атака за превземането на източната му част — полуостров Керч, където руснаците са успели да ги спрат през есента. Добре подготвената атака, подпомогната от голям брой пикиращи бомбардировачи, успява да извърши пробив в отбраната. Втурвайки се през него, германците напредват на север и приковават голяма част от защитниците към брега, където пикиращите бомбардировачи скоро ги принуждават да се предадат. След като така раз-чистват пътя си, те се спускат по дългия 80 км полуостров. След кратко спи-ране при „Татарския вал“ — историческа отбранителна позиция на 19 км от края на полуострова, те превземат Керч на 16 май и така изгонват руснаците от Крим. В руски ръце остава само крепостта Севастопол в югозападния край на полуострова, която от дълго време е изолирана.

Този удар е замислен като средство за подпомагане на главната цел — чрез преминаване на Керченския проток да се навлезе в Таманския полуостров, който оформя западния край на Кавказ. Пътят трябва да бъде разчистен от германските войски. Обаче главната офанзива в Кавказ напредва толкова бързо през континента, че този своеобразен лост не е нужен.

Най-решаващият фактор за разчистване пътя на германското настъпление става руската офанзива към Харков, която започва на 12 май с атака срещу 6-а армия на Паулус. Тя има за задача да ликвидира германския клин при Изюм. Това е преждевременно начинание, което не е по силите на руската армия на този етан, като се има предвид умението на германците да се отбраняват. Неговите амбициозни цели и прекалено големи очаквания личат от заповедта на маршал Тимошенко, която започва с думите: „Нареждам на войските да започнат решителна офанзива“. Продължението на това настъпление към Харков развързва ръцете на германците, тъй като ангажира твърде голяма част от руските резерви, излагайки ги на опасност от смъртоносен контраудар. Руснаците пробиват германската отбрана в района на Харков и се разгръщат ветрилообразно на северозапад и на югозапад, По нареждане на Хитлер планираната атака от 6-а армия на Паулус и 1-ва танкова армия на Клайст срещу дъгата при Изюм е предприета един ден по-рано, а руската офанзива е спряна от контранаетъпление на Бок. Две цели съветски армии и части от други две са напълно разбити и в края на май в плен попадат 241 000 червено-армейци. Така руснаците остават със съвсем малко резерви, за да посрещнат голямото настъпление на германците през юни. В германската офанзива има колебание по отношение както на момента на започването й, така и на разпо-ложението на войските. Тя е планирана да се извърши по целия германски фронт в Южна Русия, който се простира от крайбрежието близо до Таганрог и върви покрай Донец към Харков и Курск. Това е преден фронт. Най-отдале-чените му части отляво трябва да се придвижат първи. Изнесените по-напред части отдясно трябва да изчакат лявото крило да се изравни с тях, преди данапреднат но същевременно трябва да помогнат, оказвайки натиск по флан-говете, за да отслабят съпротивата, която среща левият фланг.

Отдясно е 17-а армия, която е взаимодействала с 11-а армия в Крим. Вляво и малко по-назад от 17-а армия е 1-ва танкова армия. След 9 юли тези две армии образуват армейската групировка „А“ под командването на Лист, която има задача да нахлуе в Кавказ. Вляво от нея действа армейската групировка „В“ командвана от Бок, която включва 4-та танкова армия, 6-а армия, 2-ра армия и 2-ра унгарска армия. Двете танкови армии трябва да нанесат решаващите удари, като и двата са нанесени от германския по-заден фланг срещу най-предните руски позиции. 1-ва танкова армия трябва да нанесе удара си откъм сектора на Харков, а 4-та — от сектора при Курск. Пехотните армии трябва да ги последват и да ги подкрепят.

Като непосредствена увертюра пред главната офанзива на 7 юни 11-а армия на Манщайн предприема настъпление срещу крепостта Севастопол. Въпреки че съпротивата е ожесточена, германците след време успяват да надделеят благодарение на по-голямата си численост и умение, въпреки че крепостта пада едва на 4 юли, а с нея и целият Крим преминава в германски ръце. Така руснаците са лишени от главната им военноморска база на Черно море, но флотът продължава да съществува, макар фактически да остава пасивен.

Междувременно това първоначално действие в Крим е последвано от друго важно странично настъпление, което е по-близо до целите на главната операция. на 10 юни германците разширяват клина при Изюм, като форсират река Донец и успяват да заемат позиции на северния бряг. След като постепенно ги разширяват в голям плацдарм, на 22 юни те нанасят мощен танков удар на север и за два дни достигат Купянск, на около 65 км северно от реката. Това осигурява много ценна флангова подкрепа за източното направление на главната им офанзива, която започва на 28 юли.

На левия фланг на главното настъпление в продължение на няколко дни се водят ожесточени боеве, руските армии изчерпват резервите си и 4-та танкова армия успява да направи пробив в сектора между Курск и Белгород. След това настъплението бързо продължава през дългата 160 км равнина към Дон, близо до Воронеж. Създава се впечатлението, че германците директно ще форсират горното течение на Дон отвъд Воронеж, като прекъснат жп линията, свързваща Москва със Сталинград и Кавказ. В действителност те нямат подобно намерение. Заповядано им е да спрат, когато стигнат реката, и да заемат отбранителни позиции за продължаване на настъплението на югоизток. 2-ра унгарска армия пристига, за да замести 4-та танкова армия, която след това се отправя на югоизток през коридора между Дон и Донец, следвана от 6-а армия, която има за задача да превземе Сталинград, Всички операции на това ляво крило трябва да отстранят появилата сезаплаха за дясното крило. Докато вниманието на руснаците е съсредоточено върху настъплението от Курск към Воронеж, 1-ва танкова армия на Клайст извършва по-опасно придвижване откъм сектора на Харков. Тя се възползва от зле подбраните позиции, които руските сили са заели, както и от вклиняването в руския фланг при Купянск. След като правят бърз пробив, танковите дивизии на Клайст се насочват на изток през коридора Дон-Донец към Чертково и към жп линията Москва—Ростов. Те завиват на юг покрай Милерово и Каменск към долното течение на Дон в района на Ростов.

Лявото крило, срещайки слаба съпротива, успява да премине реката на 22 юли, след като е изминало 400 км от първоначалната си позиция. На следващия ден дясното крило пристига в края на защитните позиции при Ростов и прави пробив в тях. Градът, разположен на левия бряг на Дон, се оказва уязвим за такива пробиви, а и при бързото отстъпление защитата му не е добре организирана. Германските атаки по фланговете засилват още повече обърква-нето и градът бързо пада. Прекъснат е петролопроводът от Кавказ. Руските армии вече могат да получават петрол само с танкери през Каспийско море и по новата жп линия, построена набързо в степта западно от Ростов. Русия губи и огромна част от възможностите за снабдяване с жито.

Единственият важен неблагоприятен момент в това впечатляващо настъпле-ние, при което са разгромени големи струпвания на руските войски, е, че общи-ят брой на пленниците не е толкова голям, колкото през 1941 г. Темпото на настъплението не е толкова бързо, което се дължи не толкова на руската съпро-тива, колкото на ранната загуба на много от добре обучените германски танки-сти и на по-предпазливата тактика. Танковите „групи“ от 1941 г. са реорганизи-рани в танкови „армии“, в които е увеличен делът на пехотата и артилерията. Това увеличение става причина за намаляване на скоростта на придвижване.

Въпреки че голям брой руски части веднага са отрязани от германското настъпление, много от тях успяват да се измъкнат от обкръжението и да се присъединят към останалите руски войски. Югоизточното направление на германското настъпление, естествено, ги кара да отстъпват в североизточна посока, като така помагат на руското командване да ги събере в района на Сталинград, където те стават непосредствена заплаха за фланга на германското настъпление към Кавказ. Това има изключително важно значение за следващата фаза на кампанията, когато германските армии се придвижват в две направления — едното към петролните полета на Кавказ, а другото към Волга и Сталинград.

След като преминава долното течение на Дон, 1-ва бронетанкова армия на Клайст се отправя на югоизток по долината на река Манич, която е свързана с канал с Каспийско море. Като взривяват стената на големия язовир и навод-няват долината, руснаците моментално спират напредването на танковете. След двудневно забавяне германските сили успяват да преминат реката ипродължават да навлизат в Кавказ, разгръщайки се на по-широк фронт. Оку-ражени от липсата на съпротива и от открития терен, дясната колона на Клайст се отправя почти право на юг през Армавир към големия петролодобивен център Майкоп, на 300 км югоизточно от Ростов, и стига там на 9 август.

Същия ден авангардът на централната му колона влиза в Пятигорск, на 250 км източно от Майкоп в подножието на Кавказ. Лявата му колона се отправя още по на изток към Будьоновск. Напред са изпратени бързи мобилни под-разделения в резултат на което скоростта на това настъпление в началото на август отвъд Дон е страхотна.

Но то е забавено почти толкова внезапно, колкото внезапно се ускорява в началото. Основните причини са недостигът на гориво и планинският терен.

След време се прибавя и резултатът от битката за Сталинград, поглъщаща голяма част от силите, които биха могли да окажат решителна подкрепа на кавказкото настъпление.

Редовното снабдяване с гориво, необходимо за такова продължително при-движване напред, е трудно. При това доставките трябва да се правят по жп линията минаваща през теснината при Ростов, а широките руски релси трябва да бъдат сменени според стандартите на Централна Европа. Германците не се осмеляват да изпращат доставки по море, докато руският флот продължава да съществува. Една част е изпратена по въздуха, но тя не е достатъчна за поддържане на висока скорост на настъплението и основната част минава през железниците.

Планините са естествена бариера пред постигането на германската цел, а възпиращия им ефект е подсилен от все по-упоритата съпротива, на която германците се натъкват, когато навлизат в този район. Преди те лесно са за-обикаляли руските сили, опитващи се да попречат на настъплението, но сега предпочитат да се оттеглят, преди пътят им за отстъпление да бъде отрязан, вместо да продължат да се сражават упорито както през 1941 г. Промяната може би се дължи на по-гъвкава отбранителна стратегия, макар че от разпи-тите на военнопленници германското командване се убеждава, че се засилва тенденцията обградените войници да търсят начин да се върнат по домовете си, особено тези, които са от азиатската част на Русия.

Когато германците стигат Кавказ обаче, съпротивата става по-решителна. Отбраняващите се там войски се състоят до голяма степен от местни набор-ници които чувстват, че защитават собствените си домове, и добре познават планинския терен. Тези фактори засилват отбраната, а характерът на терена стеснява действията на нападателите и насочва досегашното настъпление на бронетанковите им сили на широк фронт по строго определени пътища.

Докато 1-ва танкова армия продължава фланговото си настъпление в Кавказ, 17-а армия я следва пеш през теснината при Ростов и се насочва на юг към брега на Черно море.

След завладяването на петролните полета на Майкоп кавказкият фронт отново е разделен и са поставени нови цели. На 1-ва танкова армия се пада да отговаря за главния участък между река Лаба и Каспийско море. Първата и цел е да завладее планинската отсечка на голямото шосе, което преминава от Ростов до Тбилиси, а втората — Баку, на брега на Каспийско море, 17-а армия отговаря за по-тясната ивица от Лаба до Керченския проток. Нейната първостепенна задача е да напредне на юг от Майкоп и Краснодар през западния край на кавказката планинска верига, за да завземе черноморските пристанища Новоросийск и Туапсе. Втората и задача е да си пробие път през крайбрежното шосе отвъд Туапсе и така да си отвори пътя към Батуми.

Крайбрежният път южно от Туапсе минава между надвиснали над него високи планини, но първата задача на 17-а армия изглежда сравнително лесна, тъй като до брега остават по-малко от 80 км, а западният край на планинската верига преминава плавно в хълмист терен. Но задачата не се оказва лесна. Настъпващите части трябва да преминат река Кубан, чиито брегове около устието са широки и блатисти, а хълмовете на изток са доста стръмни и труднопреодолими. Наближава средата на септември, когато 17-а армия успява да превземе Новоросийск. Тя така и не успява да стигне до Туапсе.

По главното направление на настъплението 1-ва танкова армия бележи сравнителен напредък, но с намаляващо темпо и все по-чести спирания. Не-достигът на гориво се оказва решаващо препятствие за настъплението към планините. Понякога танковите дивизии спират движението си за няколко последователни дни, за да чакат нови доставки. По тази причина германците пропускат най-добрата си възможност за преминаване на проходите, докато все още могат да изненадат защитниците, преди те да успеят да укрепят браната си. Когато трябва да си пробива път с бой в планините, 1-ва танкова армия не може да разчита на опитните планински части, тъй като повечето са прикрепени към 17-а армия за опита й да стигне Туапсе и да отвори крайбрежния път към Батуми.

Първият сериозен отпор е при река Терек, където се охраняват подстъпите към планинския път за Тбилиси, както и към по-откритите петролни полета при Грозни, които са на север от планините. Ширината на Терек не внушава такъв благоговеен страх, както Волга, но бързото течение превръща гланинската река в труднопреодолимо препятствие. Тогава Клайст опитва маневра на изток надолу по течението и успява през първата седмица на септември да форсира брода при Моздок. Обаче отново е спрян в гористите хълмове отвъд Терек. Грозни се намира само на 80 км от Моздок, но всички усилия на германците да го достигнат завършват с провал.

Важна причина за този неуспех са прехвърлените от руснаците неколкостотин бомбардировача на летищата близо до Грозни. Внезапната им поява спира настъплението на Клайст, тъй като повечето от зенитните му батареи иголяма част от авацията му са изтеглени, за да помагат на германските сили при Сталинград. Това позволява на руските бомбардировачи да тормозят не-обезпокоявани армията на Клайст, още повече че тя е подложена и на друго голямо изпитание — да прокарва широки просеки за настъпление през горите.

Руснаците отклоняват вниманието на германците и с изпращането на ка-валерийски дивизии по Каспийското крайбрежие за набези по открития изто-чен германски фланг. В степта срещу разпръснатата на широк фронт отбрана руската кавалерия намира необикновено подходящи условия за специфичните си качества. В широката равнина тя е в състояние, когато пожелае, да си пробива път през предните германски позиции и да прекъсва доставките.

Съсредоточаването на руски войски по този фланг се извършва по жп линията, която е построена от Астрахан на юг. Релсите са положени направо върху равната степ без каквато и да било основа и без насипи. Германците скоро разбират, че печелят малко от прекъсването й, защото веднага след като някой участък бъде разрушен, бързо се поставят нови релси. В същото време противникът е неуловим и засилва заплахата по фланга. Въпреки че германските мобилни подразделения успяват да проникнат чак до каспийския бряг морето им изглежда като „мираж в пустинята“. През септември и октомври Клайст продължава да прави опити за настъпление на юг от Моздок с изненадващи атаки на различни места. Всеки негов опит е блокиран. Тогава той решава да смени тежестта от левия на десния си център, за да нанесе удар от две страни срещу Орджоникидзе — вратата към Дарялския проход, през който минава планинският път за Тбилиси. Атаката е предприета в последната седмица на октомври и за нея той получава известна въздушна подкрепа. Дясната му колона превзема Налчик с флангово настъпление на запад, a след това — Алагир, откъдето тръгва алтернативният военен път през прохода Мамисон. От Алагир настъплението му към Орджоникидзе е съчетано с нахлуване по долината на Терек. Дъждовете и снегът забавят последната фаза, но частите на Клайст почти достигат крайната си цел. Тогава руснаците започват добре премерена по време и цел контраатака. Това довежда до внезапния разгром на една румънска планинска дивизия, която се е справила добре с настъплението, но е изтощена от усилията. В резултат Клайст трябва да отстъпи назад и да изостави своя план. После фронтът е стабилизиран, но германците все още са изправени пред планинската бариера, която напразно са се опитали да преминат.

Това последно блокиране на германците в Централен Кавказ съвпада с началото на голямата контраофанзива при Сталинград.

Планиран е и един последен опит в Западен Кавказ, но така и не е осъществен. За него Хитлер много късно решава да изиграе коза си, прехвърляйки войски по въздуха, които той така ревниво пази. За акция срещу крайбрежния път от Туапсе за Батуми в съчетание с подновен натиск от 17-а армия близодо Крим е събрана парашутна дивизия, която за прикритие продължава да се нарича 7-а въздушна дивизия. Но точно тогава започва руската контраофан-зива при Сталинград, последвана от руска атака близо до Ржев, където армиите на Жуков замалко не извършват пробив през август, опитвайки се да облекчат положението на Сталинград. Хитлер толкова е разтревожен от двойната заплаха, че отменя последното настъпление към Батуми и заповядва пара-шутните части да бъдат спешно изпратени на север с влак до Смоленск, за да подсилят централния фронт.

Тези провали и опасности са плод на неуспеха при Сталинград. Там една по-второстепенна цел постепенно се превръща в главно усилие, което ангажира сухопътните и въздушните резерви, нужни за изпълнението на основната цел, и безсмислено изчерпва силите на Германия.

Смешното е, че германците първо плащат дан за това, че са изпълнили каноните на ортодоксалната стратегия, а после — за това, че са ги пренебрег-нали. От първоначалното съсредоточаване на силите се стига до фатално раз-пиляване на усилията.

Директното настъпление срещу Сталинград е извършено от 6-а армия под командването на Паулус, която се спуска по северната страна на коридора между Дон и Донец. С помощта на голямо танково настъпление откъм южната страна отначало тя бележи бърз напредък. Но след време настъплението губи остротата си, тъй като се налага да бъдат отклонявани все повече и повече дивизии, за да защитават непрекъснато разширяващия се северен фланг покрай Дон. Същевременно частите намаляват при дългите и бързи преходи в голямата горещина, както и от загубите в сраженията. Това от своя страна затруднява боевете с отстъпващите руснаци. По-ожесточените сражения водят до по-тежки загуби и отслабват силите, които трябва да се справят със следващия отпор. Това започва да се чувства, когато 6-а армия наближава голямата източна извивка на Дон. На 28 юли предните й мобилни части достигат реката близо до Калач, на 560 км от стартовата линия и само на около 65 от западния завой на Волга при Сталинград. Обаче този успех е незначителен и генералното настъпление е забавено от упоритата руска съпротива при завоя на Дон. Тесният фронт и малкото мобилни части, с които разполага 6-а армия, в сравнение с танковите армии пречат на възможностите и за маневриране. Едва след две седмици германците успяват да сломят съпротивата на руските сили при завоя. Дори тогава минават още 10 дни преди да могат да завоюват предмостия по протежение на реката.

На 23 август германците са готови да започнат финалния етап на нстъплението срещу Сталинград. Атаката на 6-а армия от северозапад и на 4-та танкова армия от югозапад трябва да затвори града в клещи. Същата нощ част от германските мобилни подразделения стига бреговете на Волга на 50 км северно от Сталинград, а друга се доближава до извивката на Волга на 25 км южноот града. Защитниците продължават да държат обаче клещите широко разтво-рени. В следващата фаза германците организират атака от запад, като така завършват един оказващ натиск полукръг. За критичността на положението може да се съди по тона на призива към руските войски да се държат на всяка цена до последния човек. Те откликват на призива с възхитителна издръжливост, но трябва да се сражават при късащи нервите условия, утежнени и от проблеми със снабдяването и изпращането на подкрепления. Широката 3 км река зад гърба им не може да се смята изцяло за преимущество, тъй като им помага да се съпротивяват упорито, но същевременно усложнява действията им. По протежение на руската отбрана, която има форма на дъга, непрекъснато следват атака след атака при честа смяна на местата и методите, но успехът е незначителен и не може да компенсира загубите на нападателите. На моменти те успяват да пробият отбраната, но тези вклинявания не са достатъчно дълбоки, за да предизвикат нещо повече от локално отстъпление. По-чести са случаите, когато атаките не успяват да пробият защитата. С отблъскването на всяка следваща атака се увеличава и важността на мястото от психологическа гледна точка както при Вердюн през 1916 г. Този ефект се подсилва и от името на града. „Сталинград“ е вдъхновяващ руснаците символ, който хипнотизира германците, особено техния лидер. Хитлер е хипнотизиран до такава степен, че той мисли за стратегията и за бъдещето. Заради името тази битка е по-съдбоносна, отколкото при Москва. Малкото, което може да се спечели от нея, и рисковете, свързани с продължаващите усилия, са очевидни за всеки трезвомислещ военен анализатор. От такива постоянни атаки рядко има полза, освен ако защитниците не бъдат изолирани без подкрепления или резервите на страната са изчерпани. В случая именно германците не са в състояние да водят продължителни изтощителни сражения.

Въпреки огромните си загуби Русия разполага с много по-големи резерви от жива сила отколкото Германия. Тя изпитва сериозен недостиг най-вече на снаряжения дължащ се на загубите през 1941 г., които отчасти стават причина и за пораженията през 1942 г. Артилерията е недостатъчна, но до голяма степен е заменена от минохвъргачки, които се докарват на фронта с камиони.

Към края на лятото от новите заводи в тила, както и благодарение на амери-канските и британските доставки потокът от бойна техника се засилва. Съще-временно много по-широката мобилизация след началото на войната започва да дава плодове и потокът на нови дивизии от Азия се увеличава.

Фронтът при Сталинград е далеч на изток и снабдяването му с подкрепления и техника от изток е по-лесно. Това подпомага защитата на града и въпреки че директното изпращане на подкрепления е възпрепятствано от неудобното му положение, мощта на руските армии на северния фланг се увеличава.

Контаранатискът им на този фланг би променил равновесието доста по-рано, ако разполагаха с достатъчно основни оръжия за водене на съвременна война. Все пак това положение продължава да се отразява зле на германците, които са принудени да водят продължителна изтощителна битка и да използват ограничените си резерви от хора и техника, изразходвайки пропорционално повече сили.

Опасностите на целия този процес скоро са забелязани от германския ге-перален щаб. Когато се връща от ежедневните си разговори с Хитлер, Халдер често вдига ръце от отчаяние и безсилие, което показва на помощниците му, че е направил още един напразен опит да го вразуми. С приближаването на зимата аргументите му против продължаването на офанзивата стават по-настоятелни, а това се отразява още по-зле на нервите на Хитлер и прави все по-непоносими отношенията между двамата. При обсъждането на военнните планове фюрерът продължава с лекомисления си навик да движи с широк замах ръка над картата, въпреки че напредъкът сега е толкова незначителен, че почти не се забелязва на нея. След като все по-малко е в състояние да отстрани от пътя си руснаците, той все по-често проявява склонност да освобождава от онези съветници в кабинета, които си позволяват да му противоречат. Винаги е чувствал, че „старите генерали“ не възприемат с охота плановете му, и колкото по-неуспешни се оказват те, толкова повече той се убеждава, че пречка за това е Генералният щаб.

Така в края на септември Халдер се оттегля, последван от някои негови помощници, и е заменен от Курт Цайцлер — много по-млад човек, който преди това е бил началник-щаб на Рундщет на Запад. През 1940 г. Цайцлер става началник-щаб на танковата група на Клайст и благодарение до голяма степен на неговото смело планиране на снабдяването дългият преход на бронетан-ковите части от Рейн до Ламанш става възможен от логистична гледна точка. Но не само тези негови важни качества са определящи за избора му. Хитлер усеща, че ще му е по-лесно да работи с млад офицер по настъплението към Кавказ и Волга, особено след като внезапно го е издигнал до най-високия пост. Първоначално Цайцлер оправдава доверието, тъй като не безпокои Хитлер с непрекъснати възражения както Халдер. Но скоро и той започва да се безпокои и с намаляването на перспективата за превземане на Сталинград започва да спори с Хитлер, че идеята да се поддържа толкова далеч напред германски фронт е непрактична. Когато събитията потвърждават неговото предупреждение, съветите му започват вече да не се харесват на Хитлер и през 1943 г. той все повече страни от него, така че Цайцлер все по-малко има възможност да го съветва.

Същите основни фактори, които пречат на германската атака срещу Ста-линград, стават причина за фаталния обрат там, като помагат на бъдещата руска контраофанзива.

Колкото повече германците се приближават до града, толкова по-малки стават възможностите им за маневриране. Същевременно стесняването на фронта помага на защитниците да прехвърлят резервите си по-бързо в застрашените точки по скъсяващата се дъга. Наред с това германците губят преимуществото, на което са се радвали, от непредвидимостта на намеренията им. В началото на лятната кампания, когато стигат до Дон, изненадата им помага да парализират действията на защитата, обаче сега тяхната цел е очевидна и руското командване с по-голяма сигурност изпраща резерви там, където има нужда. Така увеличената концентрация на атакуващите сили при Сталинград има и обратен ефект, защото концентрираната атака среща концентрирана съпротива.

Същевременно това съсредоточаване на силите на германците при Сталинград все повече изчерпва резервите им за защитата на фланговете, която вече е твърде изтощена от това, че се е разпростряла на близо 650 км — от Воронеж покрай бреговете на Дон до дъгата при Сталинград и от там до Терек през степите на Калмикия. Голата пустош пречи на руснаците да организират контраудар по второто направление, но не такова е положението в сектора при Дон който, въпреки че е прорязан от реката, може да стане много уязвим, когато тя замръзне или когато руснаците открият незащитени места за форсирането и. Освен това те успяват да запазят едно предмостие на Дон близо до Серафимович на 160 км западно от Сталинград.

Възможностите, които крие този прекалено дълъг фланг, са изследвани от малки пробни атаки, които руснаците организират от август нататък. Те им показват колко тънка е германската защита и че тя е поверена предимно на съюзниците на Германия: на унгарци — от Воронеж на юг, на италианци — около точката, в която фронтът завива на изток близо до Новая Калитва, и на румънци — близо до последната извивка на юг, западно от Сталинград, а и отвъд Ста-линград. По този дълъг фланг има малко германски полкове и много рядко дивизии, разположени между позициите на съюзниците им. Секторите, зае-мани от една дивизия, достигат до 65 км дължина и при това няма добре укре-пени позиции. Железопътните центрове често се намират на 160 и повече ки-лометри зад фронта, а теренът е толкова гол, че е трудно да се намери дървен материал за изграждане на отбранителни съоръжения.

Отчитането на тези смущаващи пречки кара германския Генерален щаб да заяви на Хитлер през август, че през зимата позициите при Дон няма да могат да бъдат задържани. Предупреждението не е взето под внимание. Всички отбранителни мерки са подчинени на задачата да бъде превзет Сталинград.

Ограничаването на възможностите за маневриране става още по-очевидно в края на септември, когато германците проникват в разпръснатите около града предградия, а по-късно — и в промишления район. Въвличането в улични боеве винаги затруднява настъплението и е особено възпиращо за армия, чието превъзходство се състои най-вече в по-големите й възможности за маневриране. Същевременно в защитата се включват работнически отряди, ко-ито се сражават с ожесточението на хора, чиито домове са заложени на карта. При тези обстоятелства местната подкрепа се оказва важно допълнение към силите на защитниците — 62-ра армия, командвана от генерал Чуйков, и част от 64-та армия под командването на генерал Шумилов, в критичните седмици, преди притокът от подкрепления да постави началото на обрат в ситуацията. В сраженията западно от Дон 62-ра армия понася много тежки загуби, а генерал Ерьоменко, който отговаря за целия сектор, намира твърде малко подкрепления, с които да ги компенсира.

С влизането на германците в индустриалния район настъплението им пре-минава в поредица от локални атаки, които намаляват силата на натиска им. Възражда се и един навик, към който имат слабост командирите от старата школа с манталитет на пехотинци. Те използват танковете на малки групи, вместо да ги употребят за нанасяне на масиран удар. В повечето атаки участват по 20–30 или най-много по 100 танка, което означава само един танк срещу 300 сражаващи се бойци. При такива пропорции е естествено противотанковите оръжия да надделеят. Но макар да говорят за лоши тактически умения, тези нищожни количества разкриват и нарастващ недостиг на материални ресурси. Това се отнася в същата степен и за подкрепата от въздуха. Германците изпитват недостиг на двата вида техника, на които главно се разчитали при досегашните си успехи. В резултат бремето, което трябва да носи пехотата, става по-тежко и цената на всяко следващо настъпление — по-висока.

На пръв поглед със свиването на обръча и приближаването на врага към сърцето на града положението на защитниците става все по-опасно и дори отчайващо. Най-критичният момент е на 14 октомври, но германската атака е спряна от 13-а гвардейска дивизия на генерал Родимцев. Дори след преодо-ляването на този критичен момент положението остава сериозно, защото сега гърбът на защитниците е толкова близо до Волга, че не остава място за по-емане на удара. Те вече не могат да отстъпват земя, за да печелят време. В тяхна полза обаче работят важни фактори.

Бойният дух на нападателите е сломен от увеличаващите се загуби, от нарастващото чувство за безизходица и от приближаването на зимата, а ре-зервите им са така изцяло ангажирани, че прекалено разпрострените флангове съвсем загубват гъвкавостта си. Така те стават все по-уязвими за контраудара, който руското командване подготвя, струпвайки достатъчно резерви срещу прекалено изтощения противник.

Контраударът започва на 19 и 20 ноември. Моментът е добре подбран — в интервала между първите силни студове, при които земята се втвърдява и придвижването е по-лесно, и големите снегове, които пречат на маневрира-нето. Целта му е да се стовари върху германците, когато изтощението им естигнало краен предел и те болезнено преживяват неуспеха на настъплението си, което трябваше да им донесе победа.

Контраударът е умело премерен както от стратегическа, така и от психо-логическа гледна точка и косвено цели постигането на двоен ефект. Във флан-говете на сталинградското настъпление са впити два чифта клещи с цел да изолират 6-а армия и 4-та танкова армия от армейската групировка „В“, където фланговата защитита се осигурява главно от румънски войски. Планът е изгот-вен от един блестящ триумвират в руския Генерален щаб — от генералите Жуков, Василевски и Воронов. Главните изпълнители са генерал Ватутин, командващ Югозападния фронт, генерал Рокосовски, командващ Донския фронт, и генерал Ерьоменко, командващ Сталинградския фронт. Тук трябва да се спомене, че Източният фронт като цяло е разделен от руснаците на дванайсет „фронта“, пряко подчинени на Генералния щаб в Москва. Вместо да ги организират в постоянни големи групировки, сега руснаците започват да практикуват изпращането на висш генерал и щаб от Върховното командване, който да координира действията на няколко „фронта“, участващи в съответни операции. „Фронтовете“ се състоят средно от по четири „армии“ — по-малки от западните, — всяка от които обикновено контролира дивизиите си сама, без посредничеството на щабовете на армейските корпуси. Бронетанковите и моторизираните части са организирани в групи от бригади, които наричат „корпуси“, но се равняват на големи дивизии, а тези корпуси се контролират от командващия фронта. Корпусната система е въведена отново от руснаците през лятото на 1943 г., още преди да се появят възможности да бъде напълно проверена новата система. Чрез съкращаването на звената по веригата на командването и прикрепването на голям брой „подразделения“ към по-висшите командири, извършването на операциите трябва да бъде ускорено и способността за маневриране да се увеличи. Всяко допълнително звено във веригата е „пречка“ в буквалния смисъл. Тя причинява загуба на време както за достигане на информацията до по-висшия командир, така и за изпращането на неговите заповеди до изпълнителите. Освен това тя отслабва възможностите за контрол както с това, че командващият няма пряк поглед върху ситуацията, така и с ограничаването на влиянието му върху изпълнителите. В резултат на това колкото по-динамични стават операциите, толкова повече намалява броят на посредническите щабове. От друга страна, с увеличаването на броя на под-разделенията, ръководени от един щаб, се подобряват възможностите за ма-невриране, като се осигурява по-голяма гъвкавост. Една по-гъвкава органи-зация може да постигне по-голям ударен ефект, тъй като по-добре може да се нагоди към променящите се условия и да съсредоточи силите си в най-кри-тичната точка. Ако човек има само един или два пръста освен палеца, той много по-трудно ще хване, както трябва, предмет или противник, отколкотоако има четири пръста и палец. Ръката няма да бъде толкова подвижна и по-малко ще може да оказва концентриран натиск. Подобно ограничаване на възможностите се наблюдава в армиите на западните сили, където формациитеи частите са разделени само на две или три маневрени части.

На северозапад от Сталинград руските предни части се спускат надолу по бреговете на Дон към Калач и жп линията, която води до Донецкия басейн. Югоизточно от Сталинград те се насочват на запад към железопътната линия, която минава южно от Тихорецк и Черно море. След като прекъсват тази линия, те настъпват към Калач и до 23 ноември обкръжението е завършено. То е стегнато още по-здраво през следващите дни, като затваря в капан 6-а армия и един корпус на 4-та танкова армия. През тези няколко дни на бързо придвижване руснаците променят в своя полза стратегическото равновесие, като запазват тактическото си предимство по отношение на отбраната. Кос-веният подход често води до такъв двоен ефект. Сега германците са принудени да продължат да нападат не за да пробият защитата на противника, а за да се измъкнат. Усилията им обаче са също толкова неуспешни, колкото опитите им преди това да се придвижат напред.

Междувременно от предмостието при Серафимович се втурва друга мощна руска сила, която се разгръща в района западно от завоя на Дон, като настъпва на юг и навлиза в коридора Дон-Донец, за да се съедини при река Чир с войски-те, напредващи откъм Калач. Изграждането на този външен кръг е от изключи-телно важно значение за успеха на целия план, защото с него се разстройва базата за операции на противника и се спуска желязна завеса пред по-преките пътища, по които могат да минат подкрепления в помощ на Паулус.

Това налага германският контраудар в средата на декември да бъде нанесен от югозапад, отвъд Дон, откъм Котелниково към Сталинград. Силите за него са събрани набързо под командването на щаба на водената от Манщайн 11-а армия, която трябва да бъде изтеглена от групата армии „Център“ Така 11-а армия на Манщайн се преименува армейска групировка „Дон“. Малката и чис-леност едва ли оправдава такова внушително наименование. За опита си да облекчи положението при Сталинград той разчита на оскъдни резерви, включи-телно на 6-а танкова дивизия, която е докарана с влакове от Бретан, Франция.

Чрез умела тактика Манщайн използва до краен предел възможностите на танковете си и успява да се вреже дълбоко в руските отбранителни позиции. Това набързо подготвено настъпление обаче е спряно на 50 км от обсадената армия, а след това постепенно е изтласкано назад от руския натиск по фланга. С осуетяването на този опит всяка надежда за облекчаване на положението на Паулус отпада, тъй като германското командване няма резерви за друг опит. Все пак Манщайн се задържа на твърде уязвимите си позиции максимално дълго, дори повече, отколкото е безопасно, за да прикрива снабдяването по въздуха, чрез което на обречената армия се изпращат оскъдни доставки.

Междувременно на 16 декември руснаците започват нова външна обходна маневра далеч на запад. Генерал Голиков, командващ Воронежкия фронт, ата-кува с левия си фланг и преминава на много места по средното течение на Дон в участък от 100 км между Новая Калитва и Монастиршчина — район, който се държи от 8-а италианска армия. Като преминават на разсъмване покрития с дебел лед Дон, танковете и пехотата настъпват след тежка артилерийска подготовка, която вече е обърнала в бягство много италианци. Снежните виелици заслепяват малкото останали да се съпротивяват италианци и те не могат да спрат руснаците, които бързо настъпват на юг към Милерово и Донец. По същото време силите на Ватутин нанасят удар югозападно от Чир към Донец. За седмица настъплението от двете страни помита противника от почти целия коридор Дон-Донец. Защитата е твърде тънка, а настъплението — прекалено бързо за вземане на много пленници, но в следващия етап големи части от отстъпващата германска армия са настигнати, разбити и обкръжени. В края на втората седмица, с която идва и краят на годината, в капана попадат общо 60 000 души.

Атаката застрашава тила на всички германски армии по долното течение на Дон и в Кавказ. Обаче дълбокият сняг и упоритата съпротива на германците при Милерово и при няколко други комуникационни центъра северно от Донец отклоняват временно опасността. Въпреки това тя е толкова осезаема и толкова вероятна, че накрая Хитлер е принуден да си даде сметка за неизбежността на катастрофа, по-голяма дори от обкръжението при Сталинград, ако продължава да настоява за реализацията на своята мечта да завладее Кавказ и да иска намиращите се там армии да продължават да се държат ( когато флангът им е изложен на опасност 1000 км по-назад). Така през януари им е изпратена заповед да се изтеглят. Решението е взето точно навреме, за да се измъкнат, преди пътят им за отстъпление да бъде отрязан. Успешното им изтегляне продължава войната, но предшества фактическата капитулация на армиите при Сталинград, като ясно показва на света, че германската приливна вълна се отдръпва.

Ходът на руската контраофанзива е белязан от умението, с което генерал Жуков избира местата за пробивите си както от психологическа, така и от топографска гледна точка. Той нанася удари по слабите места на противника което се отразява зле не бойния му дух. Освен това вкарва в действие алтер-нативни заплахи, когато атакуващите му части губят инициативата и възмож-ността да разгромят напълно противника. След като концентрираната атака започва да намалява възможностите си да изтощи съпротивителните сили на врага, той подновява първоначалния й ефект чрез поредица от атаки на широк фронт, чиято цел е да продължат да поддържат напрежението. Обикновено тази стратегия, при която контраофанзивата преминава в офанзива, носи по-добри резултати и по-малко изтощава собствените сили.

Зад всички други фактори — материални и морални, които определят развоя на събитията, стои съотношението между пространството и използваната сила. на Източния фронт пространството е толкова широко, че един нападател винаги може да намери място за обходна маневра, ако не се съсредоточи върху прекалено очевидна цел — като Москва през 1941 г. и Сталинград през 1942 г. Така германците са в състояние да постигат успехи, без да имат числено превъзходство, докато могат да поддържат превъзходството си в качествено отношение. Но разтеглянето на Източния фронт в дълбочина е спасителен фактор за руснаците по времето, когато те не могат да се сравняват с германците по механизирани сили и маневреност. Германците обаче бързо губят техническите и тактическите си предимства, като същевременно изразходват голяма част от живата сила. С намаляването на числеността на войските им големите пространства на Русия вече са в тяхна вреда, защото застрашават способността им да удържат такъв широк фронт. Сега въпросът е дали могат да възстановят равновесието, като свият своя фронт, или са изразходвали до такава степен силите си, че не са им останали никакви шансове.

Деветнайсета главаКулминация на настъплението на Ромел

Кампанията в Африка през 1942 г. се отличава с още по-голямо ожесточение и дълготрайни обрати, отколкото през 1941 г. Тя започва, когато двете воюващи армии са изправени една срещу друга по протежение на западната граница на Киренайка — точно там, където са били преди девет месеца. Но три седмици след Нова година Ромел нанася стратегически контраудар, който достига повече от 400 км в дълбочина и изтласква британците назад на две трети от разстоянието до границата с Египет, преди да могат да се прегрупират. Там фронтът се установява на линията Ел Газал.

Към края на май Ромел отново атакува, изпреварвайки британската офанзива, така както неговата е била изпреварена през ноември. Сега след яростна битка с шеметни обрати британците са принудени да отстъпят толкова бързо и толкова далеч, че успяват да прегрупират силите си едва когато стигат линията Ал Аламейн — последната врата към делтата на Нил. Този път разгърнатите германски части изминават за една седмица повече от 500 км в дълбочина. За това време обаче устремът и силите им са почти напълно изчерпани. Усилията на Ромел да продължи да настъпва към Александрия и Кайро са спрени и той се оказва отчайващо близо до поражение, преди битката да бъде прекратена поради взаимно изтощение.

В края на август, след като получава подкрепления, той прави още един опит да постигне победа. Британците получават повече подкрепления и под ръководството на новия им команден екип, оглавяван от сър Харолд Алек-сандър и генерал сър Бърнард Монтгомъри, настъплението му е спряно и той е принуден да отстъпи повечето от малките си първоначални завоевания.

В края на октомври британците започват да настъпват с по-многобройни сили и по-решително. След 13-дневна борба ресурсите на Ромел са изчерпани и повечето от танковете му са почти напълно негодни. Фронтът му се сгро-молясва и той има късмет, че успява да се спаси с остатъците от армията си. Германците са прекалено слаби, за да продължат да оказват сериозна съпро-тива, и осем седмици по-късно — към края на годината, те са изтласкани обратно до Буерат в Триполитания — на 1600 км от Ал Аламейн. Дори и това е само едно кратко спиране на отстъплението, което завършва в Тунис през май с пълната евакуация на германските и италианските войски от Африка. В началото на януари 1942 г. британците гледат на поражението си при Агедабия само като на временно прекъсване на настъплението към Триполи, Те са заети с планирането и подготовката на тази операция, която получава твърде сполучливото наименование „Акробат“. И действително в края на месеца са принудени да изпълнят поредица от задни салта. На 5 януари конвой от 6 кораба, които успяват да се промъкнат през британската военноморска и военновъздушна блокада, достигат Триполи с ново попълнение танкове, като по такъв начин Ромел вече разполага с малко повече от 100 танка. С това подкрепление и осланяйки се на сведенията за слабостта на британските настъпващи части, той започва в пълна секретност да планира незабавен контраудар, който предприема на 21 януари. На 23 януари в щаба му пристига италианският министър на войната, за да му връчи протест, но през това време авангардът на Ромел вече е настъпил на 160 км в източна посока, а британците се придвижват на изток още по-бързо.

Когато Ромел нанася контраудара, британската настъпваща сила е съставена главно от новопристигналата 1-ва танкова дивизия, чиято танкова бригада ( от 150 тежки танка) се състои от 3 реорганизирани механизирани полка с малък опит в танковите операции и без какъвто и да било опит за действия в пустинята. Положението им се усложнява и от това, че новата пратка танкове за Ромел Т-III са с по-дебела — 50-милиметрова — броня, а германските проти-вотанкови артилеристи са усъвършенствали отбранителната си тактика, като я комбинират с танковете. Ето как описва това Хайнц Шмит: „Ние прехвърляхме нашите дванайсет противотанкови оръдия от една позиция на друга, докато танковете ни оставаха неподвижни и от укрити позиции ни прикриваха с огъня си. След като заемехме новата позиция, ние ги прикривахме с огън, докато те отново се придвижваха напред. Тази тактика беше успешна и въпреки ожесточената стрелба противниковите танкове не успяваха да спрат настъпле-нието ни. Противникът непрекъснато понасяше загуби и отстъпваше. Чув-ствахме, че не сме изправени пред онези корави и опитни противници, които ни бяха притиснали така силно при Форт Капуцо“38.

По-лошото е, че 3-те британски танкови полка влизат в боя поотделно. Те губят почти половината от танковете си още в първото сражение, когато германците атакуват изненадващо близо до Антелат. След това настъплението на Ромел временно е спряно от намесата на италианския министър на войната генерал Кавалеро, който отказва да разреши на италианския мобилен корпус да следва германския корпус „Африка“. Британците не съумяват да се възползват от тази пауза и липсата на силно противодействие от тяхна страна окуражава Ромел да напредне отново на 25 януари към Мсус. Той пробива позициите, заети от гвардейската бригада и 1-ва танкова дивизия, която отстъпва на север, отдръпвайки се от пътя му с останалите си 30 танка. Поради застрашителното настъпление на Ромел в дълбочина при Мсус 4-та индийска дивизия в Бенгази получава бързо заповед да напусне пристанището, което в момента е пълно с доставки, и да се оттегли на линията Дерна-Мечили. Същата нощ отстъплението е спряно, а Окинлек, който пристига със самолет от Кайро, за да се види с Ричи в щаба на 8-а армия, нарежда да се контраатакува. Намесата му обаче не се оказва толкова уместна и успешна, както през ноември. Тя води до разгръщане на британците в ширина и ги принуждава да стоят на едно място, за да покрият разстоянието от 225 км между Бенгази и Мечили. През това време от положението си в центъра при Мсус Ромел има време и свобода да доразвие акцията си, както и да избира алтернативни цели.

Под влияние на разнообразните заплахи от негова страна през следващите дни в британското командване се издават противоречиви заповеди и контра-заповеди и цари объркване. Една от последиците е, че командирът на корпуса Годуин-Остин иска да бъде освободен от поста, тъй като командващият ар-мията издава заповеди направо на подчинените му. Резултатите са още по-лоши.

Тъй като разполага с малки сили, Ромел решава в следващата си стъпка да се обърне на запад срещу Бенгази, за да предотврати всякаква опасност за ариергарда си от тази посока, като същевременно демонстрира, че има наме-рение да се насочи към Мечили. Тази заблуждаваща маневра хипнотизира британското командване и то спешно прехвърля подкрепления към Мечили, а разпрострялата се на широк фронт 4-та индийска дивизия остава без подкрепа. Резкият завой на Ромел към Бенгази е напълно изненадващ и пристанището бързо е изоставено с всичките струпани в него запаси. Възползвайки се от изненадата, той изпраща 2 малки бойни групи да настъпят на изток. Като редуват смело атаките със заплаха за атаки, те карат британците да изоставят редица възможни отбранителни позиции и да отстъпят до линията при Ел Газал, въпреки че основното ядро на корпус „Африка“ поради недостатъчно снабдяване все още не е напреднало на изток отвъд Мсус. На 4 февруари британската 8-а армия се изтегля на укрепените позиции при Ел Газал, но едва в началото на април Ромел, след като преодолява колебанията на италианското Върховно командване, е в състояние да придвижи силите си близо до британските позиции.

Междувременно британците строят допълнителни укрепления и поставят мини ио фронтовата линия при Ел Газал, чиято подготовка за отбрана обаче скоро минава на второ място заради планирането на нова британска офанзива. Макар да е превърната в удобен плацдарм, фронтовата линия при Ел Газал не е много подходяща за отбрана, тъй като е прекалено дълга и няма дълбо-чина. С изключение на крайбрежния сектор, укрепените пунктове са твърде отдалечени един от друг, за да си оказват ефикасна огнева подкрепа. Те се простират на 80 км на юг от брега с увеличаващи се празнини между тях. Позицията на левия фланг при Бир Хашейм, която се държи от 1-ва бригада на „Свободна Франция“ под командването на генерал Кьониг, се намира на 25 км от позицията при Сиди Муфтах. Друго усложнение за защитата става предната база и крайна железопътна спирка при Белхамед с оглед на новата офанзива. Това е очевидна цел за флангова атака на противника и необходимостта да се защитават огромните доставки, струпани там, е постоянна грижа на британските командири по време на битката, което ограничава свободата им за маневриране. Стратегията и планирането страдат и от различните гледни точки в британското командване по въпроса, доколко е уместно и желателно едно по-ранно настъпление. От февруари Чърчил настоява да се действа по-рано, като изтъква, че британците разполагат с 635 000 души, които бездействат на близ-коизточния театър на военните действия, докато руснаците се бият отчаяно, а положението на Малта е изключително тежко поради непрекъснатите въздуш-ни нападения на Кеселринг. Окинлек, който има по-добра представа за техни-ческите и тактическите недостатъци на британските войски, иска да се изчака, докато силите на Ричи стигнат нужното равнище за преодоляване на каче-ственото превъзходство на войските на Ромел. Накрая Чърчил, пренебрегвайки аргументите му, решава да изпрати конкретни заповеди за атака, в които му нарежда да се подчини или да освободи поста. Но на 26 май Ромел атакува пръв, като отново изпреварва британците, чиято офанзива е планирана да започне в средата на юни.

С помощта на подкрепления и двете страни са станали по-силни, отколкото в началото на операция „Крусейдър“ през ноември, въпреки че броят на дивизиите си остава същият — 3 германски (2 от които бронетанкови) и 6 италиански (една бронетанкова) срещу 6 британски (2 бронетанкови). Ако се прави сравнение по брой на дивизиите, както обикновено правят държавни-ците и генералите, Ромел напада с 9 срещу 6 и точно тези военни сметки се използват, за да се обясни британското поражение.

Реалното съотношение на силите обаче е много по-различно и показва колко заблуждаващо е да се сравнява по дивизии. Четири от петте слаби италиански пехотни дивизии не са моторизирани и затова не могат да играят активна роля в битка с бързо маневриране, в каквато се превръща битката при Ел Газал. Британската 8-а армия не само разполага с изобилен мототранспорт, но и има 2 самостоятелни моторизирани бригадни групи и 2 „армейски“ танкови бригади освен своите 6 дивизии, докато една от нейните 2 бронетанкови дивизии (1-ва) има 2 танкови бригади вместо една, както е нормално сега. 8-а армия има общо 14 танкови подразделения на бойното поле, а други 3 са на път, с които да посрещне 7-те на Ромел, само 4 германски от които разполагат с добри танкове.

Като брой британците имат в танковите формации на 8-а армия общо 850 танка и още 420, които да бъдат изпратени като подкрепления. Противниците им разполагат общо с 560 танка, но 230 от тях са остарели и ненадеждни италиански танкове, а 50 от 330-те германски танка са леки. Само 280-те гер-мански средни танка, въоръжени с оръдия, имат действително значение в сра-жение. Германците разполагат в резерв само с около 30 танка, които се ре-монтират, и с една нова пратка от 20 танка, която току-що е пристигнала в Триполи. Така при по-реалистична сметка британците имат числено превъзход-ство в съотношение 3 : 1 в първия танков сблъсък и 4 : 1, ако се стигне до изтощителни сражения.

В артилерията британците имат числено превъзходство в съотноше 3 : 2 но това предимство отчасти е заличено от факта, че всичките им оръдия са разпределени между дивизиите. Същевременно Ромел използва много ефикас-но мобилния си резерв от 56 средни оръдия, които държи под свой контрол.

Във въздуха между двете страни има повече равновесие, отколкото в която и да било друга битка. Британската пустинна авиация притежава на фронта приблизително 600 самолета (380 изтребителя, 160 бомбардировача и 60 разузнавателни самолета) срещу германско-италианските общо 530 самолета (350 изтребителя, 140 бомбардировача и 40 разузнавателни самолета) Обаче 120-те германски Ме-109 превъзхождат в качествено отношение британските „Хърикейн“ и „Китихок“.

Един по-важен въпрос е качественото съотношение между танковете на двете страни. След поражението на 8-а армия британците, съвсем естествено, защитават становището, че танковете им са по-лоши от противниковите, което е посочено като факт в официалната телеграма на Окинлек. То обаче не се основава на анализ на техническите данни за техните оръдия и броня. По-вечето от германските средни танкове са въоръжени с къси, 50-милиметрови оръдия, чиято способност да пробиват бронята е малко по-слаба от 42-мили-метровото по-скорострелно оръдие, с което са въоръжени всички танкове британско производство. По отношение на бронята повечето германски тан-кове през 1941 г. са по-слабо защитени, отколкото по-новите британски тан-кове (30 мм максимална дебелина на бронята срещу 40 мм), но сега те са по-добре защитени, с изключение на купола, като някои от новопристигналите танкове са с още по-дебели плочи от броня (50 мм), а останалите — с допъл-нителни ленти от броня върху най-уязвимите части на корпуса. Всички гер-мански танкове обаче са по-уязвими от танковете „Матилда“ (78-милиметрова броня) и „Валънтайн“ (65-милиметрова броня).

Новият германски среден танк Т-Ш (J) влиза в тази битка въоръжен с дълго-цевно 50-милиметрово оръдие, подобно на германското противотанково оръ-дие. Обаче само 19 от тези танкове стигат фронта, въпреки че още една пратка със същия брой пристига в Триполи. Това подкрепление изглежда нищожно след пристигането на повече от 400 нови американски танка „Грант“ в Египет. Преди началото на битката двете британски бронетанкови дивизии при Ел Газал са снабдени с близо 170 такива танка, които са въоръжени със 75-милиметрово оръдие. То има още по-голяма пробивна сила от дългоцев-ното 50-милиметрово оръдие на германския Т-Ш и е по-добре защитено (57-милиметрова дебелина на бронята в сравнение с 50-милиметровата броня на новите германски танкове), така че няма основателни причини за твърдението, че използваните от британците танкове били по-лоши от германските.

Тъкмо обратното, британците имат преимущество в качествено отношение, както и голямо числено превъзходство.

Що се отнася до противотанковите оръдия, британците добиват превъзходство в качествено отношение след пристигането на британското 6-фунтово (57-милиметрово) оръдие, чиято пробивна способност е с 30 % по-висока, отколкото на дългоцевното 50-милиметрово противотанково оръдие на гер-манците. От новите оръдия пристигат достатъчни количества, с които да бъдат снабдени както мотострелковите пехотни бригади, така и моторизираните батальони на танковите бригади. Въпреки че германското 88-милиметрово зенитно оръдие все още си остава най-страшният „убиец на танкове“, Ромел има само 48 такива оръдия и тяхната висока платформа ги прави по-уязвими от стандартните противотанкови оръдия.

Анализът на техническите фактори не дава логично обяснение на поражението на 8-а армия при Ел Газал. Фактите ясно показват, че то се дължи главно на общотото германско превъзходство по отношение на тактиката и особено на тактическото комбиниране на танкове и противотанкови оръдия.

Укрепената отбранителна линия при Ел Газал се държи от 13-и корпус, който сега се командва от генерал-лейтенант Гот с 2 изнесени напред пехотни дивизии — 1-ва южноафриканска отдясно и 50-а отляво. 30-и корпус, който все още се командва от Нори и се състои повече от танкове, трябва да защитава южния фланг, като същевременно отбива всяка танкова атака в центъра.

Колкото и да е странно, британските командири очакват, че именно в тази посока е най-вероятно да се насочи Ромел. Поради тази двойна задача бри-танските танкове заемат лоша позиция, като 1-ва бронетанкова дивизия се намира близо до Форт Капуцо, а 7-а бронетанкова дивизия (която има само една танкова бригада) е разположена на около 16 км в южна посока и се е разпростряла в широк периметър, за да прикрива и да помага на френската бригада, която държи Бир Хашейм. Окинлек пише на Ричи писмо, в коетопрепоръчва по-голямо съсредоточаване на силите, но за съжаление предло-жението му не стига предназначението си.

В осветената от луната нощ на 26 май Ромел бързо заобикаля британския фланг с 3 дивизии и с 2 италиански мобилни корпуса, докато 4-те немоторизирани италиански дивизии имитират настъпление пред отбранителна линия Ел Газал. Въпреки че обходната маневра (с повече от 10 000 различни превозни средства) е забелязана и за нея е съобщено, преди да се стъмни, а на разсъмване е докладвано, че германците бързо заобикалят Бир Хашейм, британските командири продължават да смятат, че главната атака ще бъде в центъра. Британските танкови бригади реагират бавно и влизат постепенно в бой и 2-те най-крайни моторизирани бригади на южния фланг, оставени без подкрепа, са разбити. Щабът на 7-а танкова дивизия е превзет и командирът и генерал-майор Ф. У Месърви е пленен, но по-късно успява да избяга. Това е второто му премеждие за последните няколко месеца. През януари той командва 1-ва танкова дивизия, когато тя е изненадана и разбита от Ромел при Антелат.

Въпреки първоначалния успех Ромел не успява да си пробие път към морето и така да изолира дивизиите, заели позиции по протежение на линията Ел Газал, както се е надявал. Танковите му дивизии са шокирани от първата среща с танковете „Грант“ с техните 75-милиметрови оръдия. Германците се оказват изложени на унищожителен огън от разстояние, което е прекалено голямо, за да могат да отвърнат, и успяват да напреднат само когато докарват противотанкови оръдия, включително 3-те батареи с 88-милиметровите зенитни оръдия. Танковете им обхождат по фланговете британските, чиито подразделения, както и бригадите им са разделени и затова са по-уязвими подобни маневри по фланговете. Въпреки това до настъпването на нощта германските танкови дивизии успяват да напреднат само с 5 км на север от Капуцо, и то с цената на тежки загуби, но все още се намират на близо 30 км от морския бряг. В дневника си Ромел пише: „Планът ни да сломим съпротивата на британците зад линията Ел Газал не успя… Пристигането на новите американски танкове отвори големи дупки в редиците ни… в този ден бяха загубени повече от една трета от германските танкове“.

Подновеният опит на Ромел да стигне морето на следващия ден постига твърде малък напредък и носи още загуби. С падането на нощта надеждата му да постигне бърза победа се проваля, въпреки че британците не правят нищо, за да се възползват от най-добрата си възможност да го разгромят. Положението му се усложнява от това, че подразделенията за обслужване на танковите части са принудени да предприемат дълги обиколки около Бир Хашейм с риск да бъдат засечени от британските танкове и авиация.

Самият Ромел се спасява на косъм от плен при едно пътуване с колата си а когато се завръща в щаба, установява, че в негово отсъствие той е бил превзет от британците. Корпус „Африка“ остава само със 150 годни за действие танка, а италианците — с 90, докато британците все още разполагат с 420. След още един неуспешен ден Ромел заповядва на войските си да заемат отбранителни позиции, но те са твърде несигурни, тъй като се намират отвъд укрепената линия Ел Газал, а британският гарнизон и широките минни полета са ги откъснали от останалите му сили. Да се сражаваш с гръб, притиснат до стената е твърде неприятно, но да се сражаваш с гръб към минно поле, е още по-лошо.

През следващите дни британската авиация засипва с бомби тази позиция, която е наречена сполучливо „Врящия котел“, докато 8-а армия я атакува на земята. Вестниците са пълни с възторжени съобщения, че Ромел е в капан, а в британското военно командване са уверени, че скоро ще се справят с него и че капитулацията му е неизбежна.

Но през нощта на 13 юни картината коренно се променя. На 14 юни Ричи напукса линията Ел Газал и започва бързо да отстъпва към границата, с което оставя в изолация силите в Тобрук. До 21 юни Ромел успява да превземе тази крепост с намиращите се в нея 35 000 души заедно с огромните й запаси. Това е най-тежката британска катастрофа във войната, като се изключи падането на Сингапур. На следващия ден останките от 8-а армия изоставят позициите си при границата до Солум и бързо отстъпват на изток през пустинята, а Ромел ги преследва по петите.

Каква е причината за този драматичен обрат. Рядко е имало толкова заплетена битка, а и нишките досега не са разплетени напълно. Загадката на „Врящия котел“ продължава да държи в недоумение онези, които се опитват да я представят от британска страна. Тя става още по-загадъчна от митовете, които се разказват за нея.

Освен мита, че Ромел е имал повече танкове, друг мит е, че равновесието на силите се е променило и британците са загубили повечето от танковете си само в един фатален ден — 13 юни. В действителност това е само кулминацията на поредица от катастрофални дни. Ключът към разгадаване на загадката при „Врящия котел“ може да се намери в записките на Ромел. На 27 май вечерта той пише: „Въпреки несигурната позиция и трудностите, които имахме, продължавах да бъда изпълнен с надежди за изхода на битката, защото Ричи хвърли танковете си в сражението постепенно и така ни даде възможност да им се противопоставим с нашите танкове… Те не трябваше да постъпват толкова глупаво, като разделят силите си…“ По-нататък той пише, че е заел тази на пръв поглед опасно открита отбранителна позиция… „предполагайки, че британците няма да се осмелят да използват по-значителна част от танковите си формации, за да атакуват италианците при отбранителната линия Ел Газал (докато силни германски танкови сили за заели позиции, застрашаващи техния тил)… Затова предвидих, чебританските механизирани бригади ще продължат да си блъскат главата в на-шия добре организиран отбранителен фронт и така да изразходват силите си“39

Преценката на Ромел се оказва съвсем вярна. Британците продължават серията от частични атаки срещу неговите позиции, като понасят тежки загуби. Подобни директни атаки се оказват най-лошата предпазна мярка. Докато ги отбива, той превзема изолираната позиция при Сиди Муфтах, заемана от 150-а пехотна бригада, която се намира зад гърба му, и разчиства коридор през минното поле за снабдяването си.

Четири дни по-късно, на 5 юни, Ричи предприема широкомащабна атака срещу позицията на Ромел. И отново вкарва силите си на части, а защитниците се възползват от предоставените им дълги интервали от време за да се прегрупират и да укрепят позициите си. Комплексният нападателенплан има редица недостатъци и се превръща в разочароваща поредица от директни атаки, които една след друга са отбити. До втората нощ британската танкова мощ е стопена от загуби и повреди и от 400 техните танкове остават 170. На всичко отгоре, като се възползва от объркването на нападателите, още първата вечер Ромел предприема внезапна контраатака, с която разпилява една от бригадите на 5-а индийска дивизия, а след това клещите се затварят зад гърба на друга бригада, която е унищожена на следващия ден заедно с цялата артилеррия, оказваща огнева подкрепа на дивизията. Залавянето на 4 артилерийски полка и на 4000 военнопленници е много важна придобивка.

Докато операцията продължава, британските танкови бригади са притис-нати до стената. Опитите им да се притекат на помощ са откъслечни и неко-ординирани. Липсата на организация се засилва още повече, след като коман-дирът на 7-а танкова бригада Месърви е прогонен от арената предишната вечер, когато щабът на 5-а индийска дивизия е превзет от германските танкове. В тази битка той на два пъти напуска сцената.

По същото време Ромел откъсва друг важен сектор от позициите на 8-а армия. На 1 юни вечерта, веднага след като разгромява британците при Сиди Муфтах, той изпраща една германска бойна група и дивизията „Триест“ да атакуват все още изолираните британски позиции при Бир Хашейм на южния фланг, които са заети от 1-ва бригада „Свободна Франция“. Тя обаче оказва такава яростна съпротива, че Ромел е принуден да поеме лично командването на атакуващите сили и да каже: „Никъде другаде в Африка не ми е бил даван толкова твърд отпор“. Едва на десетия ден той успява да извърши пробив като повечето французи успяват да се измъкнат под прикритието на нощта.

Сега Ромел има възможност да направи нов, по-дълъг скок. Въпреки че британските танкови бригади получават подкрепления и разполагат с общо 330 танка — над два пъти повече от останалите танкове на корпус „Африка“ увереността им е много разколебана и германците предусещат победата. На 11 юни Ромел атакува на изток и на следващия ден притиска две от трите британски танкови бригади между своите танкови дивизии, принуждавайки британците да се бият натясно, като може да ги обстрелва от две страни. Те може би биха положили повече усилия да се измъкнат от капана, ако не бяха останали без командир, тъй като Месърви отново е изолиран от войниците си — за трети път в продължение на три седмици, когато е на път да се срещне с командващия армията. До ранния следобед на 12 юни двете танкови бригади попадат в капан и само част от тях успяват да се измъкнат, а третата бригада, която им идва на помощ, понася тежки загуби от заелите добри позиции гер-манци. На 13 юни Ромел се насочва на север и прогонва британците от укре-пения лагер „Найтсбридж“, като същевременно продължава да преследва ос-таналите британски танкове. До вечерта те остават едва 100. За първи път Ромел има числено превъзходство в танкове и тъй като е господар на положе-нието на бойното поле, за разлика от британците има възможност да се възста-нови и да поправи много от повредените си танкове.

Двете дивизии, които са на позиции при отбранителната линия Ел Газал, саизправени пред опасността да бъдат отрязани и да попаднат в капан, тъй като на 14 юни Ромел изпраща корпус „Африка“ на север покрай Акрома да отреже пътя край брега. Но германците са забавени от минното поле там и успяват да го преминат едва късно следобед. Междувременно екипажите на танковете са толкова уморени, че заспиват на мястото, където са спрели за през нощта, без да обръщат внимание на призивите на Ромел да продължат настъплението и да прекъснат крайбрежното шосе. Това е много щастливо обстоятелство за 1-ва южноафриканска дивизия, чиито моторизирани конвои успяват да се изтеглят обратно по шосето през нощта. Част от ариергарда им е отрязан, когато сутринта германските танкове се втурват към морето. Другата дивизия на позиция при линията Ел Газал — 50-а британска, успява да се измъкне само благодарение на пробива, който извършва в италианския фронт, след което прави широк кръг, движейки се първо на юг, а после — на изток към границата. 1-ва южноафриканска дивизия, след като успява да се измъкне по крайбрежния път, също продължава да отстъпва към границата, която е отдалечена на повече от 160 км и е на 110 км от Тобрук.

Такова продължително отстъпление противоречи на намеренията на Окинлек и той нарежда на Ричи 8-а армия да се прегрупира и да заеме позиции западно от Тобрук. Обаче Ричи не успява да докладва на главнокомандващия си, че дивизите от линията при Ел Газал отстъпват към границата, и докато Окинлек разбира това, вече е много късно да ги спре. Това е още по-лошо за британските части и те „падат от два стола на земята“.

На 14 юни, когато британците отстъпват, Чърчил изпраща телеграма, в която изрично подчертава: „Не може да става и дума да отстъпим от Тобрук“.

Той повтаря това предупреждение с телеграми на 15 и 16 юни. Този съвет от далечния Лондон става причина за най-голямата грешка, защото прибързаното оставяне на част от 8-а армия в Тобрук, докато останалите се изтеглят към границата, дава на Ромел възможност да разгроми останалите в Тобрук сили, преди да организират добре отбраната си.

След като стига крайбрежието, Ромел отново се обръща бързо на изток и танковете му заобикалят Тобрук, като превземат или изолират укрепените лагери на 8-а армия и се отправят към летищата при Гамбут източно от Тоб-рук. В това настъпление те разпиляват останките от британските танкови бригади, които след това отстъпват към границата. Ромел още не ги преследва, тъй като веднага след като си осигурява контрол над летищата при Гамбут, насочва силите си обратно на запад и с изумителна бързина атакува Тобрук. Подсиленият гарнизон в Тобрук се състои от 2-ра южноафриканска дивизия (която включва 11-а индийска бригада) под командването на генерал Клопър и 32-ра армейска танкова бригада със 70 танка. Като виждат че танковите сили на Ромел се насочват на изток, те не очакват да бъдат атакувани и не са готови да го посрещнат.

В 5,20 часа сутринта на 20 юни секторът в югоизточния периметър на отбраната е подложен на ураганна бомбардировка от артилерия и пикиращи бомбардировачи, последвана от пехотна атака. В 8,30 часа сутринта герман-ските танкове нахлуват през пробива в защитата. Ромел лично присъства там, за да ускори разширяването на пробива. Следобед танковите части преодоляват съпротивата на обърканите защитници и влизат в Тобрук. До сутринта гарнизонният командир генерал Клопър стига до заключението, че продължа-ването на съпротивата е безнадеждно, а отстъплението — невъзможно, и взема съдбоносното решение да се предаде. Въпреки че някои малки групи успяват да се спасят, 35 000 души падат в плен.

Като последица от тази катастрофа оцелелите части на Ричи отстъпват спешно към Египет, следвани по петите от Ромел. Той е много облагодетелстван в преследването от огромните запаси, които пленява в Тобрук. Според началник-щаба на корпус „Африка“ Байерлайн 80 % от транспорта на Ромел по това време се състои от пленени британски превозни средства. Макар че тази голяма придобивка му осигурява транспорт, гориво и храни, за да поддържа мобилността си, тя не възстановява боеспособността му. Когато на 23 юни корпус „Африка“ стига границата, той има само 44 годни за действие танка, а италианците — само 14. Въпреки това Ромел е решен отново да преследва „бягащата тълпа“.

Един ден след падането на Тобрук фелдмаршал Кеселринг пристига със самолет от Сицилия, за да се противопостави на по-нататъшно настъпление в Африка и да настоява за връщане на самолетните части за атака срещу Малта, каквато е предварителната уговорка. Италианското Върховно командване в Африка също не е склонно настъплението да продължи и на 22 юни. Бастико дава на Ромел заповед да спре, на което Ромел отговаря, че няма да приеме съвета и на шега кани по-вишестоящия от него да обядват заедно в Кайро. Той може да си позволи такава волност след победата, още повече че от Хитлер идва вест за повишаването му в чин фелдмаршал като награда за успеха. Същевременно Ромел се обръща директно към Мусолини и Хитлер с молба да му разрешат да продължи. Хитлер и военните му съветници имат големи съмнения за нападението срещу Малта, чувствайки, че италианският военен флот няма да ги подкрепи пред лицето на британските военноморски сили и че германските парашутни части, хвърлени над Малта, ще останат там без доставки и подкрепления.

Месец преди това, на 21 май, Хитлер решава, ако Ромел успее да превземе Тобрук, атаката срещу Малта — операция „Херкулес“, да отпадне. Мусолини също приема с облекчение варианта за не толкова трудна алтернатива на теж-ката задача, каквато е операция „Херкулес“, и с готовност приема една по-блестяща перспектива. Така рано на 24 юни Ромел получава радиограма: „Ду-чето одобрява намерението на германската танкова армия да продължи да преследва врага в Египет“. Няколко дни по-късно Мусолини пристига със самолет в Дерна, следван от друг самолет, който пренася бял кон за триум-фалното му влизане в Кайро. Според италианските архиви дори Кеселринг се съгласява, че влизането в Египет е за предпочитане пред нападението срещу Малта.

Бързото отстъпление на британците от границата още преди пристигането на Ромел там оправдава и потвърждава ползата от смелата му стъпка. Това е най-поразителната демонстрация на влиянието на бойния дух. Потвърждава се и често цитираната фраза на Наполеон, че „във война съотношението между моралния и материалния фактор е три към едно“. Когато Ричи решава да напусне границата, „за да спечели време от разстоянието“, както телеграфира на Окинлек, той разполага там с 3 почти непокътнати пехотни дивизии, четвърта дизия на път и има три пъти повече годни за действие танкове, отколкото корпус „Африка“.

Шокът от новината, дошла от Тобрук, кара Ричи да се откаже от всякакъв опит да задържи позициите на границата — решение, което взема в нощта на 20 юни, шест часа преди решението на Клопър да се предаде.

Намерението на Ричи е да даде отпор при Марса Матрух и там с бой да реши проблема с помощта на върнатите от границата дивизии, подсилени от 2-ра новозеландска дивизия, която току-що е пристигнала от Сирия. Вечерта на 25 юни Окинлек поема прякото командване на 8-а армия от Ричи. След като обсъжда проблема с началника на щаба си Ерик Дормън-Смит, той отменя заповедта да се задържи укрепената позиция при Матрух и решава даводи по-мобилна битка в района на Ал Аламейн. Това е трудно решение като не само означава трудности по прехвърлянето на войски и запаси, но и ще предизвика ново безпокойство в Уайтхол. Въпреки това Окинлек го взема, като показва хладнокръвие и здрави нерви. Макар по-нататъшното отстъпление да не е оправдано от гледна точка на материалното равновесие на силите, то вероятно е било разумно с оглед на твърде слабата позиция при Марса Матрух, която лесно е можела да бъде заобиколена, както и от гледна точка на възстановяването на бойния дух. Макар пристигащите от границата войски да не са съвсем паднали духом, увереността им е разколебана и те са объркани. Генерал-майор сър Хауард Кипънбъргър, командващ новозеландските войски и военен историк, който ги наблюдава, като пристигат в района на Матрух, ги определя като „толкова объркани и неорганизирани“, че „не вижда нито една обособена като самостоятелна единица част нито в пехотата, нито в артилерията, нито при танковете“. Ромел не им е дал време да се прегрупират и скоростта, с която ги преследва, обезсмисля намерението на Ричи да напусне границата, „за да спечели време от разстоянието“.

След като получава „зелена светлина“ от Рим, през нощта на 23 срещу 24 юни Ромел преминава границата, пресичайки на лунна светлина пустинята. До вечерта на 24 юни той изминава повече от 160 км, достигайки крайбрежното шосе източно от Сиди Барани, като следва по петите британците, макар да успява да застигне само малка част от ариергарда им. До следващата вечер е близо до позициите, които британците са заели при Матрух и южно от него.

Поради лекотата, с която Матрух може да бъде заобиколен, мобилните сили на 13-и корпус (под командването на Гот) са заели позиции в пустинята на юг, подкрепяни от новозеландската дивизия, а защитата на Матрух се осигурява от 10-и корпус на Холмс (с 2 пехотни дивизии). Между двата корпуса има празнина от 15 км, защитена от минно поле.

Германците не спират, за да се подготвят внимателно за атака. Поради липсата на сили Ромел трябва да разчита на бързината и изненадата. Докато британците събират близо 160 танка (почти половината от които от типа „Грант“), той разполага само с 60 германски танка (една четвърт от които леки Т-II) и шепа италиански танкове. Общата численост на пехотата от 3 германски дивизии е само 2500 души, а на 6 италиански дивизии — само 6000 души. Влизането в атака с толкова слаби сили е чиста лудост, но лудостта печели, подпомогната от бойния дух плюс бързината.

3-те много оредели германски дивизии, които са начело, започват атаката следобед на 26 юни. 2 от тях се отправят точно срещу празнината, за която вече стана дума. 90-а лека дивизия има късмет да се насочи там, където минният пояс е най-рядък, и до полунощ вече е на 20 км зад него, а на следващата вечер стига крайбрежното шосе и така блокира прекия път за отстъпление от Матрух. На 21-ва танкова дивизия й е нужно повече време, за да премине през двойното минно заграждение, на което се натъква, но на разсъмване изминава 30 км навътре, а след това се насочва към тила на новозеландската дивизия при Минкар Каим, разпилявайки част от транспортните й средства, преди да бъде спряна. На юг 15-а танкова дивизия се натъква на британски танкове и е задържана от тях през по-голямата част на деня. Обаче бързото дълбоко проникване на 21-ва танкова дивизия и заплахата, която тя представлява за пътя на британците за отстъпление, принуждават следобед Гот да даде заповед за изтегляне, което скоро се превръща в хаотично бягство. Новозеландската дивизизия е оставена в изолация, но след настъпването на тъмнината тя успява да си пробие път през слабото противниково обкръжение. 10-и корпус при Матрух почти до разсъмване на следващия ден — 9 часа, не е предизвестен за отстъплението на 13-и корпус, след като пътят му за отстъпление е блокиран. Близо две трети от силите при Матрух успяват да се измъкнат през следващата нощ, като правят пробиви на юг на малки групи под прикритието на мрака. Но 6000 души падат в плен — повече от цялата ударна сила на германците, като оставят след себе си огромно количество запаси и снаряжение в ръцете на Ромел.

Междувременно ариергардите на танковите му колони напредват толкова бързо, че лишават британците от всякаква надежда да дадат временен отпор при Фука. Те пристигат с такава бързина на шосето там, че на 28 юни вечерта застигат и разгромяват останките от една индийска бригада, които са разпилени още в началото на атаката, а на следващата сутрин вкарват в капан избягалите от Матрух колони. 90-а лека дивизия, която помита противника при Матрух, подновява настъплението си на изток по крайбрежния път и настига ариегардите на танковите колони. На следващата сутрин, 30 юни, Ромел пише въодушевен на жена си: „Остават само още 150 км до Александрия!“ До ве-черта с само на 100 км от целта и ключовете към Египет като че ли скоро ще бъдат в ръцете му.

Двайсета главаОбрат в Африка

На 30 юни германците приближават позициите при Ал Аламейн, напредвайки сравнително малко, докато чакат да пристигнат италианците. Тази кратка пауза за събиране на силите проваля шансовете на Ромел. Същата сутрин останките от британските танкови бригади все още са в пустинята южно от крайбрежния път, без да си дават сметка, че са изпреварени от танковете на Ромел. Само твърде разреденият строй на преследващите сили ги спасява от възможността да паднат в капана, преди да намерят убежище на позициите при Аламейн.

Краткото спиране на Ромел може би е предизвикано от грешни сведения на разузнаването за войските, които отбраняват тази позиция. В действителност тя се състои от четири укрепени лагера, разпрострели се на 52 км между крайбрежието и стръмнината на голямата падина Катара, и поради солените блата и меката почва не предоставя много възможности за обходна маневра по фланговете. Най-големият и най-силен укрепен военен лагер се намира на брега при Аламейн и се заема от 1-ва южноафриканска дивизия. Следващият, който е подобен на него, се намира на юг и е наскоро построен при Деир ел Шейн. Той се заема от 18-а индийска бригада. Третият, на 11 км по-нататък, е лагерът Баб ел Катара (наричан от германците Карет ел Абд) и е защитаван от 6-а новозеландска бригада. На 23 км от него е лагерът Накб ел Дуейс, отбраняван от 5-а индийска бригада. Разстоянията между тях се защитават от верига малки мобилни колони, съставени от тези 3 дивизии и останки от 2-те, които са били в гарнизона на Марса Матрух.

При съставянето на плана за атака на 1 юли Ромел не знае за съществуването на новия укрепен лагер при Деир ел Шейн. Не му е известно също, че е изпреварил в настъплението си отстъпващите британски танкове и те току-що са пристигнали в Аламейн. Затова предполага, че вероятно ще бъдат раз-положени на юг, за да прикриват този фланг. Разчитайки на това, той планира стремителна атака в това направление, която да бъде последвана от бърз завой на корпус „Африка“ на север, за да извърши пробив в ивицата между Аламейн и Баб ел Катара. Обаче корпус „Африка“ се натъква на неизвестния му укрепен лагер при Деир ел Шейн и е задържан до вечерта, когато успява да го превземе и да плени повечето от защитниците му. Те се държат достатъчно дълго, като провалят плановете на Ромел за бърз пробив и последващо бързо разширяване. Британските танкове пристигат на полесражението твърде късно, за да спасят укрепения лагер, но тяхната закъсняла поява помага да бъде спряно настъплението на корпус „Африка“. Ромел заповядва да се напредва на лунна светлина, обаче намеренията му са осуетени от британската авиация, която се възползва от лунната нощ, за да бомбардира и да разпръсне германските снабдителни колони.

Този ден — сряда, 1 юли, е най-опасният момент от битката в Африка. Именно този ден може да бъде смятан за повратен момент в по-голяма степен, отколкото отблъскването на подновената атака на Ромел в края на август или битката през октомври, която завършва с отстъплението на Ромел — сра-жението, което поради явно по-драматичния си изход става известно като „битката при Аламейн“. В действителност има поредица от „битки при Ала-мейн“ и първата от тях е най-решаваща.

Новината, че Ромел е стигнал Аламейн, принуждава британския флот да напусне Александрия и да се оттегли през Суецкия канал в Червено море. В Кайро от комините на сградата, където се намират военните щабове, се издигат облаци дим, когато набързо се изгаря документацията. Войниците мрачно наричат деня „Пепелната сряда“. Ветерани от Първата световна война си спомнят, че това е първият ден на офанзивата при Сома през 1916 г., когато британската армия губи 60 000 души — най-голямата загуба в историята й.

Като гледат черната пепел от изгорената хартия, хората в Кайро, естествено, си мислят че британците бягат от Египет, а железопътната гара е обсадена от тълпи, които искат да заминат. Когато научава тези новини, светът решава, че британците са загубили войната в Близкия изток.

Обаче с настъпването на нощта ситуацията на фронта става по-обнадеждаваща и защитниците — по-уверени за разлика от настроението в тила на фронта.

Ромел продължава атаката си на 2 юли, но корпус „Африка“ има по-малко от 40 годни за действие танка, а войниците са уморени до смърт. Подновената му атака започва следобед, но скоро е спряна, когато се натъква на 2 големи формации британски танкове — едната е на пътя на атаката, а другата заобикаля нейния фланг. Окинлек хладнокръвно преценява ситуацията, дава си сметка за слабостта на атакуващите сили на Ромел и планира акция, с която се надява да нанесе решителен контраудар. Планът му не е изпълнен така, както е бил замислен предварително, и спънките при изпълнението изпаряват надеждите му, но въпреки това проваля намеренията на Ромел.

Ромел прави нов опит на 3 юли, но дотогава корпус „Африка“ е останалсамо с 26 годни за бой танка. Сутринта настъплението му на изток е спряно от британските танкове, но следобед е направен нов опит, благодарение на което са изминати 15 км. Опитът на дивизия „Ариете“ да се съедини с германските части, също е неуспешен. По време на сражението 19-и новозеландски батальон залавя с внезапна контраатака срещу фланга и почти цялата артилерия на дивизия „Ариете“, а останалите „панически си плюят на петите“. Този провал е сигурен знак за крайно изтощение.

На следващия ден, 4 юли, Ромел мрачно пише: „Съпротивата е прекалено силна, а нашите сили са изчерпани“. Неговите атаки не само че са отбити, но им се отговаря и с тежки контраудари. Войниците му са прекалено уморени и са твърде малко, за да могат да направят нов опит. Той е принуден да отмени атаката, за да им даде възможност да си поемат дъх, въпреки че това дава на Окинлек време да докара подкрепления.

Освен това Окинлек отново има инициативата и е на път да постигне ре-шителен обрат още преди подкрепленията да пристигнат. За този ден неговият план, в общи линии, е същият, както и за предишния — да спира атаката на танковата армия със силите на 30-и корпус на Нори, докато на юг 13-и корпус на Гот напредне през вражеския тил. Обаче сега основната част от танковите сили се намира на север при 30-и корпус, а в състава на 13-и корпус е включе-на реорганизираната наскоро 7-а танкова дивизия, наричана „лека танкова дивизия“, в която има моторизирана бригада, бронирани коли и танкове „Стю-арт“. Липсва й ударна мощ, но тя е достатъчно мобилна, за да настъпва бързо на широк фронт, заобикаляйки тила на противника, докато силната новозеландска дивизия атакува неговия фланг.

За съжаление липсата на секретност при радиовръзката позволява на гер-майските подслушвателни служби да засекат разговорите на британците и да предупредят Ромел за плана на Окинлек. 21-ва танкова дивизия е изтеглена назад, за да посрещне обходната маневра, и това противодействие може би засилва колебанието, което преките командири показват при изпълнението на решителните намерения на Окинлек. Подобно колебание личи и в северния сектор. Когато 21-ва танкова дивизия се връща назад, някои от танковете „Стюарт“ на 1-ва танкова дивизия тръгват напред и това незначително на-стъпление постига много значителен резултат — внезапна паника сред ореде-лите войници на 15-а танкова дивизия (чиято боева мощ се състои от 15 танка и 200 стрелци). Подобна паника сред коравите германски войници показва колко пренапрегнати са били. Нищо не е направено обаче, за да се използва възможността за обща атака, която е можела да се окаже решаваща. Същата нощ Окинлек още по-категорично заповядва да се продължи атаката, заявявайки: „Задачата ни продължава да е разгромяването на противника колкото е възможно по на изток, като не му се позволява да се измъкне здрав и читав… На врага не трябва да се позволява да си поеме дъх…8-аармия да атакува и да разгроми противника на сегашните му позиции“. Той обаче не успява да предаде високия си боен дух надолу „по веригата на ко-мандването“. Придвижил е тактическия си щаб по-близо до щаба на 30-и корпус, но това е почти на 30 км зад фронтовата линия и на също толкова от щаба на 13-и корпус на юг. Щабът на германските танкови части се намира само на 10 км зад линията на фронта и Ромел често стои при войниците си, като ги ободрява с личното си присъствие. По-ортодоксалните военни, както германски, така и британски, го критикуват за честите отсъствия от щаба и за склоността му да контролира директно хода на боя. Но това пряко участие, въпреки че му носи някои неприятности, е основната причина за големите му успехи. То е практическа реализация на схващанията за воденето на съвременната война и за влиянието, което имат великите капитани в миналото.

На 6-и юли 13-и корпус прави малко, а 30-и корпус — още по-малко за из-пълнение на заповедите на Окинлек. Бригадите на новозеландската дивизия, които са определени да играят водеща роля в атаката срещу ариергарда на Ромел, не са уведомени за намеренията на своя главнокомандващ и за очак-ваните от тях решителни действия. Окинлек може би с основание търпи кри-тика, че е оставил основното ядро на танковите сили при 30-и корпус, вместо да ги изпрати да помогнат на настъплението на 13-й корпус в тила на противника. Обаче малко вероятно е те да бяха използвани там по-ефикасно, отколкото в центъра, където една мощна атака срещу слабия противник лесно би постигнала успех. Сега 1-ва танкова дивизия разполага само с 39 танка, 14-а танкова дивизия е изправена срещу британците само с 15, а целият корпус „Африка“ има не повече от 30 танка.

Най-доброто извинение и най-вярното обяснение са умората от дългото напрежение. Това е факторът, който в тази първа критична фаза решава в крайна сметка въпроса за настъпилия застой.

Отначало това вероятно е от полза за германците и италианците, но впос-ледствие се превръща в техен основен минус. Положението на британците не е толкова отчайващо, колкото изглежда на пръв поглед, докато към 5 юли силите на Ромел са по-близо до пълен крах, отколкото до пълна победа. По време на последвалото кратко затишие пристигат остатъците от италианските пехотни дивизии и заемат позиции в северния сектор, като така освобождават германците да предприемат планираното от Ромел настъпление в южния сектор. На 8 юли, когато той е на път да атакува, боевата мощ на неговите 3 германски „дивизии“ възлиза на 50 танка и около 2000 пехотинци, докато на 7-те италиански „дивизии“ е само 54 танка и около 4000 пехотинци.

Към британците се присъединяват 9-а австралийска дивизия, която през 1941 г. отчаяно защитава Тобрук, и 2 полка, като по такъв начин общият брой на танковете достига 200. Австралийската дивизия е причислена към 30-и корпус, който сега има нов командир — генерал-лейтенант У. X. Рамсден, който по-рано е командвал 50-а дивизия.

Намерението на Ромел да насочи усилията си на юг съответства на желанието на Окинлек и на новия му план, според който австралийците трябва да атакуват на запад по протежение на крайбрежния път. Когато германците се придвижват на юг, новозеландците се оттеглят на изток, като изоставят укрепения лагер Баб ел Катара и на 9 юли германците не намират в него никого.

Рано на следващата сутрин австралийците започват атака близо до брега и бързо разгромяват италианската дивизия, която отбранява този сектор. Въпре-ки че са спрени и известна част от територията е отвоювана от германците, които бързо са прехвърлени на това място, силната заплаха за снабдяването на Ромел по крайбрежния път го принуждава да се откаже от атаката на юг. Окинлек се опитва да се възползва бързо от едно настъпление, насочено срещу отслабения център на позициите на Ромел при хребета Рувейсат. Но добре замисленият план отново е изпълнен зле поради слабото ръководство на преките командири и липсата на добра координация между танковете и пехо-тата — нещо, на което германците дължат много от успехите си.

Към погрешното тактическо комбиниране на действията на двата рода войски се прибавя и засилващото се недоверие сред пехотинците. Те се съмняват в подкрепата, която могат да получат от своите танкове, ако при настъпление бъдат изложени на контраатака от танковите части на противника: „По това време навсякъде в 8-а армия, а не само в новозеландската дивизия, имаше голямо недоверие, почти омраза към нашите танкисти. Навсякъде се раз-казваха истории, как са предали други родове войски, и беше почти аксиома-тично, че танковете няма да бъдат навреме там, където би трябвало да са“40.

Въпреки това настъплението и напрежението изтощават още повече оскъдните сили на Ромел, а контраатаката, която той се опитва да извърши на север, има малък успех. И макар че закъсняват да посрещнат германските контраудари срещу пехотата, британските танкове стряскат италианските пехотинци, които масово се предават. На 17 юли в писмо до вкъщи Ромел пише: „В момента нещата се развиват много зле за мен, имам предвид най-вече във военно отношение. Противникът използва превъзходството си, особено в пехотата, за да громи италианските формации една по една, а германските формации са твърде слаби, за да се отбраняват сами. А и само едно от тези неща е достатъчно да те разплаче“41.

На следващия ден 7-а танкова дивизия застрашава южния фланг на Ромел, за да засили натиска върху него, докато Окинлек подготвя нова, по-масирана атака с пристигналите нови подкрепления. Тя отново има за цел да направи пробив в центъра, но този път от южната страна на хребета Рувейсат към Ел Миреир. В атаката трябва да бъде използвана току-що пристигналата с пресни сили 23-та танкова бригада (със 150 танка „Валънтайн“), обаче един от 3-те и полка е изпратен да помогне на австралийците за спомагателна атака срещу хребета Митрейрия на север.

Перспективите изглеждат още по-добри, тъй като с тази допълнителна бригада и с новите попълнения в другите части 8-а армия вече разполага с близо 400 танка в театъра на бойните действия. Танковите сили на Ромел са дори по-малко, отколкото предполагат противниците му — корпус „Африка“ е останал само с 30 танка. Но благодарение на късмета или на добрата оценка на обстоятелствата те се намират точно на мястото, където е насочен главният британски удар, а и само малка част от английските танкове действително е използвана за действия в тази посока.

Този път планът на Окинлек е да пробие центъра на противника с атака на пехотата на широк фронт през нощта. Предвижда се 5-а индийска дивизия да напредне направо по хребета Рувейсат и в долината южно от него, след като съпротивата там намалее благодарение на флангова атака на новозеландската дивизия от север. След това с настъпването на деня новата 23-та танкова бригада трябва да си пробие път до края на долината при Ел Миреир, а след това 2-ра танкова бригада да мине оттам, за да разшири пробива. Това е добре съставен план, обаче е нужно изпипване на подробностите от страна на преките командири, които не правят това. Следващите стъпки не са добре координирани на съвещанието на командващите корпусите и подчинените на Гот не са наясно с ролите си.

Атаката започва през нощта на 21 юли и новозеландците достигат целта си. Тогава германците ги контраатакуват в тъмнината и предизвикват хаос. С настъпването на деня те разбиват излязлата най-отпред новозеландска бригада, докато 22-ра танкова бригада, която трябва да защитава фланга на новозеландското настъпление, се появява на сцената, тъй като за разлика от германците нейният командир заявява, че танковете не могат да се придвижват в тъмнината.

Междувременно нощната атака на 5-а индийска дивизия не успява да постигне целите си. По-лошото е, че не успява да разчисти свободно пространство в минните заграждения за настъпващата след нея 23-та танкова бригада.

Когато сутринта се втурват напред, нейният 40-и и 46-и кралски полк срещат отстъпващите индийци, но не са наясно дали мините по пътя им са прочисте-ни. Така те храбро продължават настъплението си, печелейки възхищението на новозеландците, но скоро установяват, че в минното поле не е разчистено свободно пространство и че са попаднали в троен капан — подложени са на силен обстрел от германските танкове и противотанкови оръдия точно когато се натъкват на минното заграждение, и не могат да се измъкнат. Успяватда се завърнат само 11 танка. Единствената полза от тази злополучна атака е, че тези 2 новопристигнали полка помагат да бъде възстановено доверието на пехотата в танкистите и особено доверието на новозеландците, че въпреки крайната им предпазливост няма да бъдат изоставени от тях. Другия полк на бригадата също показва при атаката на север, че може да му се гласува дове-рие. Цената за това обаче е тежка — този ден са загубени общо 118 танка срещу само 3 германски. Въпреки това британската танкова мощ е 10 пъти по-голяма, отколкото на Ромел. Но неуспехът на първата атака има толкова обезкуражаващ ефект, че британците не правят почти никакви усилия да я подновят и да използват превъзходството си.

След четиридневно прекъсване за реорганизация и прегрупиране е направен още един опит за пробив в позициите на Ромел с атака на север. Тя започва добре — австралийците превземат хребета Митейрия на лунна светлина, а намиращата се на юг от тях 50-а дивизия също прави добър старт. Но коман-дирът на 1-ва танкова дивизия, която трябва да ги последва през пробива, е недоволен, че не е разчистено достатъчно широко пространство в минното поле. Забавянето му проваля развитието на цялата атака. Едва късно сутринта танковете започват да се придвижват през минното поле, но тогава са пре-срещнати от втурналите се на север германски танкове. Пехотата в далечния край на минното поле е откъсната от останалите части, а след това е покосена от една контраатака. Междувременно австралийците също са прогонени от хребета и част от тях също попадат в капан.

Окинлек неохотно решава да прекрати атаката. Много от войниците показват признаци на изтощение след продължителните сражения и без особена съпротива капитулират, ако попаднат в обкръжение. Освен това става ясно, че отбраняващите се германци имат предимство на такъв ограниченфронт и че то ще се увеличи с подкрепленията за Ромел, които най-после започват да пристигат. В началото на август танковата му мощ е увеличена пет пъти в сравнение с това, което е била на 22 юли.

Въпреки че битката има разочароващ резултат за британците, тяхното положение е много по-добро, отколкото в началото. Последното изречение от описанието, което дава Ромел за нея, е и окончателната присъда за нея: „Въпреки че британските загуби в тази битка при Аламейн бяха по-големи от нашите, цената, която плати Окинлек, не беше чак толкова висока, защото важното за него беше да спре настъплението ни, и за съжаление той успя“42 Въпреки че в сраженията през юли при Ал Аламейн 8-а армия дава 13 000 жертви, тя взема над 7000 пленници, между които над 1000 германци. Цената е можела да бъде и по-ниска и спечеленото — повече, ако плановете са се изпълнявали по-убедително и ефикасно. Но дори и при тези резултати разликата между общите загуби на всяка от страните не е голяма, но Ромел има много по-малко възможности да попълни своите сили. Със сигурност това се оказва фатално, като се има предвид новите британски подкрепления, които продължават да пристигат в Египет.

От описанието на Ромел става ясно колко опасно близо до поражение е бил в средата на юли. Това става още по-ясно от собственото му признание в писмо до жена му на 18 юли: „Вчера беше особено труден и критичен ден. Отново се измъкнахме. Обаче дълго няма да можем да продължим така и фронтът ще се пропука. Във военно отношение това е най-трудният ми период. Разбира се, помощта е близо, но въпросът е дали ще доживеем да я видим“43 Четири дни по-късно още по-оредели, войниците му трябва да посрещнат още по-тежък удар и имат късмета да оцелеят.

В описанието на това сражение Ромел дава висока оценка за британския главнокомандващ: „Генерал Окинлек, който… лично пое командването при Ал Аламейн, ръкововоди своите сили с голяма вещина… Изглежда, преценява твърде хладнокръвно ситуацията и не позволява да бъде накаран да приеме «второкачествени» решения в никое свое действие. Това пролича особено при последвалите събития“44.

За съжаление всяко от последвалите „първокласни“ решения, които Окинлек взема ( с помощта на своя изобретателен началник-щаб Дорман-Смит), получава „третокласно“ изпълнение от неопитните преки командири. Важна причина за блокирането на поначало добрите планове е смесицата от подложе-ни на силно напрежение контингенти от различни страни на Британската общност. Друга причина е, че вниманието на командирите им постоянно е отвлича-но с припрени въпроси и предупреждения от правителствата на съответните страни. Въпреки че подобно безпокойство е съвсем естествено след трагичния опит от последните месеци, това засилва обичайните за войната търкания. Естествено есъщо така, че разочарованието от изхода на битката през юли би подновило впечатлението за лошо ръководство, довело до нещастието през юни, и засилва настроенията за необходимостта от драстични промени във висшето командване. Както обикновено, критиките са насочени към върха на йерархичната стълбица вместо към местата на по-ниско равнище, където са били направени пропуските и гафовете. Това оправдава необходимостта от възстановяване на самочувствието на войниците, което отново е разклатено от неуспеха на контраофанзивата на Окинлек. При тези обстоятелства една смяна на командването е най-лесният начин за повдигане на духа и може би има своето значение като стимулиращо средство, колкото и това да е несправедливо за сменения командир.

Чърчил решава да замине със самолет за Египет, за да се запознае с поло-жението, и пристига в Кайро на 4 август — деня, в който се чества съдбоносната годишнина от влизането на Великобритания в Първата световна война. Въпреки че Окинлек е „спрял неблагоприятния развой“, както Чърчил сам признава, все още не е сигурно, че обратът действително е настъпил, както ще стане ясно впоследствие. Ромел продължава да се намира само на 100 км от Александрия и делтата на Нил, което е смущаващо близо. Чърчил вече мисли да направи промени в командването и това негово намерение се превръща в решение, след като установява, че Окинлек твърдо се противопоставя на натиска му за скорошно подновяване на офанзивата — той настоява, че тя трябва да бъде отложена до септември, за да имат време новите подкрепления да се аклиматизират и да придобият опит за действия в пустинята.

Решението на премиера е повлияно и затвърдено от разговорите му с фелд-маршал Смътс — южноафриканския министър-председател, който пристига по негова молба в Египет. Идеята на Чърчил е да предложи командването на много способния началник на Имперския генерален щаб генерал сър Алън Брук, обаче Брук от деликатност и от политически съображения не иска да напусне Министерството на войната и да заеме мястото на Окиинлек. Така след допълнителни разисквания Чърчил телеграфира на другите членове на военновременния кабинет в Лондон, че предлага да назначи за главнокоманд-ващ Александър и да повери командването на 8-а армия на Гот. Това е изне-надващ избор с оглед на неумелите действия на този доблестен воин като командир на корпус в последните битки. На следващия ден обаче Гот загива при самолетна катастрофа на път за Кайро. Тогава от Англия е извикан Монтгомъри, за да заеме овакантения пост. Пристигат още двама нови ко-мандири на корпуси — генерал-лейтенант сър Оливър Лийс, който поема 30-и корпус, и генерал-лейтенант Брайън Хорокс, който да заеме поста командир на 13-и корпус.

Забавното е, че в резултат от тези промени възобновяването на британската офанзива е отложено за доста по-дълго време, отколкото Окинлек предлага, тъй като нетърпеливият министър-председател трябва да отстъпи пред твърдата решимост на Монтгомъри да изчака, докато подготовката и обучението бъдат напълно завършени. Това води до поемането на инициативата от Ромел и му дава още една възможност да постигне победа в т.нар. битка за Алам Халфа. Всъщност тя му дава „достатъчно дълго въже, за да се обеси сам“.

През август в подкрепа на Ромел пристигат само 2 нови формации — една германска парашутна бригада и една италианска парашутна дивизия. Двете са „свалени“ на земята, за да бъдат използвани като пехота. Загубите на участ-валите в боевете дивизии са компенсирани до голяма степен с новобранци идоставки на снаряжение. Те са много повече за италианските дивизии, откол-кото за германските. В навечерието на атаката, която Ромел планира да за-почне в края на август, той разполага в 2-те дивизии с 200 танка, въоръжени с оръдия, и с 240 в 2-те италиански бронетанкови дивизии. Докато италианските танкове пак са остарели модели, които сега изглеждат още по-стари, сред германските Т-Ш има 74 с дългоцевно 50-милиметрово оръдие и 27 от модела Т-VI, на които е качено новото дългоцевно 75-милиметрово оръдие. Това е важна качествена придобивка.

Британската танкова мощ на фронта достига общо над 700 танка, около 160 от които „Грант“. Впоследствие само 500 от тях са използвани в танковата битка която този път е кратка.

Укрепените позиции продължават да се държат от същите 4 пехотни диви-зии както през юли, но с нови попълнения в състава. Тук е и 7-а лека танкова дивизия, а 1-ва танкова дивизия е върната в тила за преоборудване и е замене-на от 10-а (командвана от генерал-майор А. X. Гейтхаус), която се състои от 2 танкови бригади — 22-ра и новопристигналата 8-а, а когато сражението започва, преоборудваната 23-та също преминава под негово командване. На фронта е докарана и една нова пехотна дивизия, за да пази позицията в тил на хребета Алам Халфа.

В плана за отбрана, съставен от Дорман-Смит и одобрен от Окинлек, докато той все още е бил главнокомандващ, няма радикални промени. След спечелването на битката се появяват много съобщения, че планът бил изцяло преработен след смяната на командването. Трябва да се подчертае, че в ме-моарите си Александър посочва фактите с унищожителна за такива съобщения и твърдения честност. Той заявява, че когато е поел командването от Окинлек, „планът бе да се държи колкото може по-твърдо районът между морето и хребета Рувейсат и да се застрашава откъм фланга всяко противниково на-стъпление южно от хребета от силно охраняваната и предварително подгот-вена позиция на хребета Алам Халфа. Генерал Монтгомъри, който сега ко-мандва 8-а армия, прие този план по принцип, с което аз се съгласих и се надявах, че ако противникът ни даде достатъчно време, той ще може да подобри позициите ни, като укрепи левия или южния фланг“. Позицията при Алам Халфа е подсилена преди атаката на Ромел, но отбраната и не е подложена на сериозно изпитание, тъй като битката е решена благодарение на добре избраната позиция на танковете и на много ефикасните им отбранителни действия.

Северният и централният сектор на фронта са така силно укрепени, че южната ивица от 25 км между новозеландския укрепен лагер на хребета Алам Наил и падината Катара е единственият сектор от фронта, където може да успее един бърз пробив. В стремежа си да направи такъв пробив Ромел е принуден да насочи атаката си натам. Това е съвсем очевидно и отбранителният план, приет по времето на Окинлек, е изготвен тъкмо предвид на това съображение. Изненада с подбирането на целта е невъзможна, затова Ромел трябва да разчита на изненада в избора на времето за атаката и на бързината с която тя да бъде осъществена. Той се надява, че ако успее да направи бърз пробив в южния сектор и прекъсне комуникациите на 8-а армия, тя ще бъде извадена от равновесие и отбраната й ще бъде разстроена. Планът му е с нощна атака да завземе един миниран пояс, след което корпус „Африка“ с част от италианския мобилен корпус да настъпи на изток, като измине около 50 км, преди да се съмне, а след това да се насочи на североизток към крайбрежието, където се намира секторът за снабдяване на 8-а армия. Той се надява, че с тази заплаха ще подмами британските танкове да го преследват, което ще му даде възможност да им заложи капан и да ги унищожи. Междувременно 90-а лека дивизия и останалата част от италианския мобилен корпус трябва да оформят защитен коридор, достатъчно силен, за да устои на контраатаки от север, докато той спечели танковата битка в британския тил. В своята версия за случилото се Ромел заявява: „Особено разчитах на бавната реакция на британското командване, защото опитът ни показва, че винаги им трябва време, за да вземат решения и да ги приложат“.

Когато атаката започва в нощта на 30 август, се оказва, че минираният пояс е по-широк от очакваното. С настъпването на деня предните сили на Ромел успяват да изминат само 13 км отвъд него, а основната част на корпус „Африка“ започва настъплението си на изток след 10 часа сутринта. През това време отрупаните му нагъсто машини са подложени а тежка бомбардировка от британската авиация. Командирът на корпуса генерал Валтер Неринг е ранен още в началото и през останалото време на боя корпус „Африка“ се командва от неговия началник-щаб генерал-лейтенант Фриц Байерлайн.

Когато става ясно, че надеждите за някаква изненада отпадат и че настъпле-нието се развива много по-бавно, Ромел обмисля да прекрати атаката. Но след разговор с Байерлайн решава да продължи, макар и с промененени и по-ограничени цели. Вече става ясно, че британските танкове са имали достатъч-но време, за да излязат на бойни позиции, и могат да застрашат фланга с продължителна атака в дълбочина, и Ромел е принуден да се насочи на север по-рано, отколкото е възнамерявал. Затова той заповядва корпус „Африка“ да се насочи незабавно към кота 132, най-високата точка на хребета Алам Халфа. Тази смяна на посоката го отвежда в района, където се намира 22-ра танкова бригада — местност с подвижни пясъци, които затрудняват маневрирането. Така настъплението не успява да стигне до котата.

Позициите на 8-а танкова бригада се намират на около 16 км от 22-ра бригада в югоизточна посока, вместо да се вклинят в позициите на противника и да заплашат фланга му. Като приема риска да разположи бригадите толкова отдалечени една от друга, Монтгомъри разчита на това, че танковата мощ на всяка от тях е почти равна на целия корпус „Африка“ и затова би трябвало да може да се държи, докато другата бригада й се притече на помощ.

Обаче 8-а бригада успява да стигне определената й позиция едва към 4,30 сутринта и има късмет, че врагът се забавя толкова много, тъй като според първоначалния план на Ромел корпус „Африка“ трябва да се насочи в същия район и да пристигне там преди разсъмване. Сблъсък в тъмнината или атака сутринта преди 8-а танкова бригада да е заела позиция, са можели да създадат затруднения, особено за войници, които влизат за първи път в сражение.

Поради това че Ромел се придвижва на север по-рано, отколкото е възнаме-рявал, атаката е насочена директно и само срещу 22-ра танкова бригада, но това става доста по-късно през деня. Продължаващите бомбардировки от въздуха и късното пристигането на конвоите с гориво и муниции толкова забавят действията, че до следобед корпус „Африка“ не започва дори по-краткия преход на север. Когато наближават Алам Халфа и позициите на 22-ра танкова бригада, танковите колони попадат под ураганен огън от добре разположените британски танкове, а после — и от поддържащата артилерия на тази бригадна група, съставена от различни родове войски, която умело се командва от младия й командир Робъртс. Неколкократните атаки и опитите за маневри по фланговете са отбити до падането на мрака, който носи заслужен отдих на защитниците и разколебава още повече нападателите.

Обаче неуспехът на атаката се дължи не само на срещнатия отпор. Горивото в корпус „Африка“ е толкова малко, че още в ранния следобед Ромел отменя заповедите си да се положат всички усилия за завладяване на кота 132. Дори сутринта на 1 септември той е принуден да се откаже от идеята за каквато и да било голяма операция в този ден. Максималното, което опитва, е една локална, ограничена атака с 15-а танкова дивизия за превземане на хребета Алам Халфа. Корпус „Африка“ се намира в много неудобно положение и загубите му растат, тъй като бомбардировките, на които е подложен през нощта от бриитанските бомбардировачи и от артилерията на 13-и корпус на Хорокс, продължават през целия ден. Ограничените атаки на германските танкове са отбити успешно от подсилената отбрана, тъй като по-рано същата сутрин Монтгомъри, който вече е сигурен, че противникът не се насочва на изток към тила му, нарежда двете други танкови бригади да застанат редом с командваните от Робъртс.

Следобед Монтгомъри нарежда „да започне планиране на контраудар, който да ни осигури инициативата“. Идеята е с бърза атака на юг от позицията на новозеландците да се запуши гърлото на бутилката, в която са се напъхали германците. Освен това той нарежда щабът на 10-и корпус да бъде преместен, „за да командва преследващата сила“, която трябва „да бъде готова да се втурне през Даба с всички налични резерви“.

Сега „Панцерармее“, както германците наричат танковата си армия, разполага с гориво само за един ден — количество, достатъчно да се изминат само 100 км. Затова след още една нощ, преминала в непрекъснат бомбардировки, Ромел решава да отмени офанзивата и да пристъпи към постепенно изтегляне.

През деня германците, изправени срещу Алам Халфа, оредяват и се при-движват на запад. Не ги преследват, тъй като Монтгомъри се опасява, че тан-ковете му може да бъдат подмамени в капаните на Ромел, както често се е случвало преди. В същото време той нарежда атаката на юг от позицията на новозеландците, подсилени от други части, да започне през нощта на 3 срещу 4 септември.

На 3 септември силите на Ромел започват генерално отстъпление, пре-следвани само от патрули. Атаката за запушване на бутилката е предприета същата нощ срещу задния фланг на противника, който се пази от 90-а лека дивизия „Триест“. Атаката е зле организирана, понасят се тежки загуби и тя е отменена.

Следващите два дни — 4 и 5 септември, корпус „Африка“ продължава да се изтегля необезпокояван, като само предпазливо е следван от малки предни отряди. На 6 септември германците спират и заемат позиции на едно възви-шение на 10 км източно от първоначалния фронт с очевидното намерение да не отстъпват от там. На следващия ден с одобрението на Александър Монтгомъри решава да се откаже от битката. Така Ромел е оставен да контролира едно неголямо парче земя на юг. То е слаба утеха за загубите му и решително осуетява първоначалните му планове.

За войниците на 8-а армия фактът, че са видели, макар и за кратко, германците да отстъпват, има много по-голямо значение, отколкото неуспехът бъде отрязан пътят им. Това е ясен знак, че е настъпил обрат. Монтгомъри успява да вдъхне нова увереност на войниците си и тяхното доверие в него е затвърдено.

Остава въпросът, дали не е бил пропуснат един голям шанс да се парира съпротивата на противника, докато корпус „Африка“ се е намирал в „бутил-ката“. Това би спестило всички по-късни неприятности и високата цена да бъде атакуван на подготвени позиции. Но за момента битката при Алам Халфа е голям успех за британците. След края й Ромел определено е изгубил инициативата, а като се има предвид нарастващият поток подкрепления за британците, следващата битка неминуемо ще бъде „безнадеждна“ за него, както сам той я определя.

В светлината на следвоенната оценка за силите и ресурсите, с които са разполагали двете страни, се вижда, че поражението на Ромел става възможно от момента, когато нахлуването му в Египет е било спряно в първата битка през юли при Ал Аламейн. Именно тя може да се смята за повратен момент. Въпреки това, когато в края на август подновява атаката си с получените подкрепления, той все още изглежда твърде опасен. Тъй като силите на двете страни са почти равни, преди нея или по-късно той все още е имал възможност да победи. Той може би е щял да го стори, ако противниците му се бяха забавили или объркали, както се е случвало и преди, когато превъзходството им е било по-категорично. По-късно обаче тази възможност за победа изчезва, а заедно с нея и възможността за възстановяване. Макар в същия район да се водени и други битки за Аламейн, тя получава отделно наименование — „битката за Алам Халфа“, което говори за решаващото й значение.

Тази битка представлява интерес и от гледна точка на тактиката, тъй като не само е спечелена от отбраняващата се страна, но и е решена с чисто отбра-нителни действия, без каквато и да било контраатака или по-сериозен опит за организиране на контраофанзива. В това отношение тя се различава от пове-чето битки, превърнали се в „повратни моменти“, както през Втората световна война, така и в предишни войни. Макар че решението на Монтгомъри да се въздържи от разширяване на решителния си успех с нападателни действия проваля възможността да вкара силите на Ромел в капан и да ги унищожи (а в даден момент такава много добра възможност е съществувала), то не намалява значението на битката като повратен момент в кампанията. Оттам нататък британските войски са окрилени от успеха и с висок боен дух, докато противниковите сили се сражават, изпълнени с безнадеждност. Те чувстват, че каквито и усилия и жертви да дадат, не могат да постигнат нещо повече от временно отлагане на края.

Много поуки могат да се извлекат и от тактическите методи, използвани в битката. Разполагането на британските сили и изборът на терена са от голямо значение за нейния изход. Такова значение има и гъвкавостта на диспозициите. Най-важно от всичко обаче е доброто взаимодействие на авиацията със сухопътните войски. Ефективността е повишена от отбранителната схема на битката. Сухопътните войски оформят пръстен, а авиацията непрекъснато бомбардира района, превърнат в капан, в който са вкарани силите на Ромел. В схемата на тази битка военновъздушните сили действат по-свободно и ефикасно, тъй като са сигурни, че всички войски в кръга са вражески и представляват цели.

Британците започват офанзивата си едва след седем седмици. Нетърпеливият министър-председател е гневен от забавянето, но Монтгомъри е решен да изчака, докато подготовката на армията му завърши и той може да разчита на успех, а Александър го подкрепя. Така че Чърчил, чиито политически позаиции в този момент са много разклатени след поредицата британски неуспехи от началото на годината, трябва да отстъпи пред аргументите им за отлагане на атаката за края на октомври.

Точната дата на деня „D“ е определена в зависимост от фазите на луната, понеже се планира офанзивата да започне с нощна атака, за да може, от една страна, да се попречи на противниковия насрещен огън, а, от друга при дос-татъчно лунна светлина да се прочистят минните заграждения. Така че нача-лото на атаката е планирано за нощта на 23 октомври, а пълнолунието е на 24 октомври.

Основният аргумент на Чърчил атаката да започне по-рано е обстоятелството, че големият проект за американско-британски десант във Френска Африка под кодовото наименование операция „Торч“ („Факел“) е планиран да започне в началото на ноември. Една решителна победа над Ромел в Аламейн би окуражила французите да приветстват факлоносците на освобождението от господството на страните от Оста и би оказала отрезвяващо действие върху генерал Франко, готов да приеме влизането на германските войски в Испания и в Испанско Мароко — контрамярка, която би могла да попречи и да застраши съюзническия десант.

Но Александър е на мнение, че ако неговата атака, операция „Лайтфут“ („Бързоходец“), започне две седмици преди „Торч“, това време „ще е дос-татъчно да унищожим по-голямата част от изправената срещу нас армия на Оста, но, от друга страна ще бъде твърде кратко за противника да започне изпращането на значителни подкрепления в Африка“. Във всеки случай за него е важно да бъде сигурен в успеха на атаката в неговия край на Северна Африка, за да може новият десант в другия край да постигне добри резултати. „Решаващият фактор беше убеждението ми, че да атакувам, преди да съм готов, ще означава да рискувам, ако не сам да предизвикам катастрофа, то най-малкото да се проваля“. Тези аргументи вземат връх и макар датата, която предлага, да е почти с месец по-късно, отколкото Чърчил препоръчва на Окинлек, той приема отлагането за 23 октомври.

През това време британското превъзходство както по отношение на чис-леността, така и в качествено отношение става по-голямо от когато и да било При обичайното сравнение по „дивизии“ двете страни изглеждат почти равни — всяка има по 12 „дивизии“, от които 4 бронетанкови. Обаче в числеността на войските разликата е много голяма, тъй като бойната мощ на британската армия е 230 000 души. докато Ромел разполага с по-малко от 80 000, само 27 000 от които са германци. Освен това 8-а армия има 7 танкови бригади и общо 23 танкови полка в сравнение с общо 4 германски и 7 италиански танкови батальона за Ромел. Сравнението по реален брой на танковете е още по-показателно. Когато битката започва, 8-а армия разполага общо с 1440 въоръжени с оръдия танкове, от които 1229 са готови за действие, като при продължително сражение тя може да извика още 1000, които се намират в депа и ремонтни цехове в Египет. Ромел има само 260 германски танка (от които 20 са на ремонт, а 30 са леки T-II) и 280 италиански (всичките старимодели). Само 210-те средни германски танка, въоръжени с оръдия, могат да имат значение в една танкова битка, така че в реално изражение британското превъзходство в началото на битката по брой на годни за действие танкове е 6 : 1, като британците имат много по-голяма възможност да възстановяват загубите си.

По бойна мощ, танк срещу танк, британското превъзходство е още по-голямо, тъй като танковете „Грант“ са подсилени с още по-новите и по-усъ-вършенствани танкове „Шърмън“, които пристигат в големи количества от Америка. Преди началото на битката 8-а армия разполага с повече от 500 танка „Шърман“ и „Грант“, като други са на път да пристигнат, докато Ромел има само 30 — с 4 повече, отколкото при Алам Халфа — от новите T-IV (със скорострелното 75-милиметрово оръдие), които могат да се сравняват с новите американски танкове. Противотанковите 88-милиметрови оръдия са 86 и макар да са допълнени с пристигането на 68 пленени руски 76-милиметрови противотанкови оръдия, неговите стандартни германски 50-милиметрови противотанкови оръдия не могат да пробият броните на „Шърмън“ и „Грант“, нито на „Валънтайн“ освен от късо разстояние. Това се превръща в още един сериозен недостатък, тъй като новите американски танкове са снабдени с високоексплозивни снаряди, които им дават възможност да унищожават отдалеч противниковите оръдия.

Във въздуха британците също имат по-голямо превъзходство, отколкото преди. Сър Артър Тедър, командващ военновъздушните сили в Близкия изток, сега разполага с 96 оперативни ескадрили — включително 13 американски, 13 южноафрикански и една родезийска, 5 австралийски, 2 гръцки, една френска и една югославска. Те възлизат на повече от 1500 самолета за действие над фронтовата линия. От тях 1200 годни за действие самолета, които са на бази в Египет и Палестина, са готови да помогнат на атаката на 8-а армия, докато германците и италианците заедно имат само 350 годни за действие самолета в Африка за подкрепа на „Панцерармее“. Това превъзходство във въздуха е изключително важно и достатъчно, за да пречи на придвижванията на германската танкова армия и да прекъсва прякото снабдяване на дивизиите, както и да защитава доставките на 8-а армия. Още по-важни за изхода на битката са непреките и стратегическите действия на военновъздушните сили, които заедно с подводниците от британския военноморски флот прекъсват морските пътища за снабдяване на „Панцерармее“. През септември почти една трета от корабите с такива доставки са потопени при прекосяването на Средиземно море, а много други са принудени да се върнат обратно. През октомври в Африка пристига по-малко от половината от това, което е изпратено. Мунициите за артилерията са толкова изчерпани, че тя не може успешно да противодейства на британските бомбардировки. Най-съществена е загубата на петролните танкери — през седмиците непосредствено предибританската офанзива нито един от тях не успява да стигне до Африка. Когато битката започва, германската танкова армия разполага с петрол само за три зареждания вместо за 30, каквито са изискванията за минималния резерв Този огромен недостиг максимално ограничава възможностите за маневриране. Той е причина за ограниченото използване на мобилните части и пречи на бързото им прехвърляне в различни точки на атаката, като с времето мобилността намалява все повече.

Липсата на продоволствени доставки става причина за разпространението на болести сред войниците. То се засилва и от лошите хигиенни условия в окопите, особено в заеманите от италианците окопи. Дори по време на битката през юли заради мръсотията и вонята британците често се принуждават да напускат превзетите от тях италиански окопи, като няколко пъти германските танкове ги нападат на открито, преди да успеят да изкопаят нови траншеи. Липсата на елементарна хигиена води до разпространението на дизентерия и жълтеница не само сред италианските, но и сред германските войници, като техни жертви стават и някои от висшите офицери на „Панцерармее“. Жертва на болестта става и самият Ромел. Той се разболява през август, преди атаката при Алам Халфа. Успява да се възстанови достатъчно, за да поеме командването по време на битката, но след това лекарите успяват да го убедят и през септември той заминава за Европа, за да се лекува и да си почине. Временно е заменен от генерал Щуме, а овакантеното място на командващ корпус „Африка“ е заето от генерал Фон Тома, като и двамата идват от Руския фронт. Отсъствието на Ромел и липсата на опит за действия в пустинята на новодошлите военачалници допълнително затрудняват планирането и подготовката на действията за посрещане на предстоящата британска офанзива. На следващия ден след започването й Щуме пристига на фронтовата линия, попада под силен обстрел, пада от колата и умира от сърдечен удар. Същата вечер Хитлер телефонира на Ромел в Австрия и го пита дали би могъл да се върне в Африка. Ромел прекъсва лечението си, отлита на следващия ден, 25 октомври, и пристига в Аламейн вечерта, за да поеме ръководството на защитата, която междувременно е пробита и защитниците са загубили почти половината от годните за действие танкове в безполезни контраатки. Първоначалният план на Монтгомъри е да нанесе едновременно удари отляво и отдясно с 30-и корпус на Оливър Лийс на север и с 13-и корпус на Брайън Хорокс на юг. След това да си пробие път с основното ядро от танковете си (съсредоточено в 10-и корпус, командван от Хърбърт Ламсден), за да прекъсне пътищата за снабдяване на противника. В началото на октомври обаче стига до заключението, че този план е прекалено амбициозен „поради пропуски в стандартното обучение на армията“, и преминава към по-ограничен план. В новия план, операция „Лайтфут“, настъплението е съсредоточено на север, близо до крайбрежието в една ивица от 6 км между хребетите Тел ел Ейса и Митейрия, а 13-и корпус трябва да започне втора атака на юг, за да отвлече вниманието на противника, но да не настъпва, освен ако защитата не бъде сломена. Този предпазлив и ограничен план води до продължителна и скъпо струваща борба, която е можело да бъде избегната при по-дръзкия първоначален план, като се има предвид огромното превъзходство в боева мощ на 8-а армия. Сражението се превръща в битка на изтощение, в размяна на тежки удари вместо маневриране и дълго време изглежда, че цялата операция е на път да се провали. Но неравенството на силите на двете страни е толкова голямо, че дори една не особено успешна битка на изтощение работи в полза на Монтгомъри, подкрепена от характерната за него непоколебимост във всичко с което се заема. В рамките на ограничения си план той показва и добра способност да променя посоката на атаките и да оказва тактически натиск, за да извади противника от равновесие.

Атаката на пехотата започва в десет часа през нощта в петък, 23 октомври, след 15-минутен ураганен огън от над 1000 оръдия. Началото е успешно, улеснено от малките запаси от снаряди на противника, което принуждава Щуме да спре артилерийския огън по британските части. Обаче дълбочината и гъстотата на миннте полета се оказват по-голяма пречка и е нужно повече време от планираното, за да бъдат прочистени. Поради това, когато утрото настъпва, британските танкове все още или са на предишните си позиции, или са напреднали съвсем малко. Едва на втората сутрин, след няколко нощни атаки на пехотата, 4 танкови бригади успяват да се разгърнат откъм далечната страна — на 10 км от първоначалните си позиции, като при придвижването си в това ограничено пространство понасят големи загуби. Междувременно допълни-телната атака на 13-и корпус на юг се натъква на подобни неприятности и на втория ден — 25 октомври, е прекратена.

Клинът, забит в противниковите позиции на север, изглежда толкова зап-лашителен, че германските командири хвърлят през деня танковете си в ня-колко последователни атаки, за да попречат на разширяването му. Тези дей-ствия потвърждават намеренията на Монтгомъри и дават възможност на тан-ковете му, които са заели добри позиции, да нанесат тежки поражения на про-тивника при откъслечните му контраатаки. До вечерта 15-а танкова дивизия остава само с една четвърт от танковата си мощ, годна за действие, а 21-ва танкова дивизия все още се намира на южния сектор.

На следващия ден, 26 октомври, британците възобновяват атаката, но скоро са спрени и танковете им плащат висока цена за това напразно усилие, Шансът за преевръщане на вклиняването в пробив намалява и британските танкове в клина са заобиколени от нагъсто разположени германски противотанкови оръдия. Ламсден и дивизионните му командири още на втората нощ възразяват срешу начина, по който се използват танковете за пробив презтолкова тесни коридори. С увеличаването на загубите при разгръщащите се в тесен фронт атаки сред офицерите и войниците се засилва чувството, че усилията им са отишли напразно.

Макар да си дава вид, че е напълно уверен в действията си, Монтгомъри трезво преценява, че първоначалната му атака не е успяла и че пътят му за настъпление е блокиран. Това го принуждава да състави нов план, като меж-дувременно даде почивка на главните си ударни сили. Готовността му да про-меня целта в зависимост от обстоятелствата в този и в други, по-късни случай се отразява добре на войниците и говори повече за уменията му на пълководец, отколкото за навика му след това да твърди, че всичко се е развило „според плана“. Именно този негов навик засенчва и намалява заслуженото признание на способността му да се приспособява към обстановката, и да търси разнообразни решения.

Новият план е кръстен операция „Суперчардж“ („Претоварване“) — сполучливо наименование, което трябва да внуши на изпълнителите, че тя е коренно различна и има по-добри шансове за успех. Като подкрепление на север е прехвърлена 7-а танкова дивизия. Обаче по време на затишиетто Ромел също използва възможността да прегрупира частите си и 21-ва танкова дивизия вече се е насочила на север, следвана от дивизия „Ариете“. Второстепенната атака на юг, извършена от 13-и британски корпус, не постига целта си да отвлече вниманието на противника и да го накара да задържи част от танковете си в южния сектор. От тактическа гледна точка смяната на посоката на север и последвалото по-плътно съсредоточаване на силите на двете армии са по-изгодни за Ромел, тъй като британците стават по-зависими от чистата ударна мощ и се изтощават. За тяхно щастие численото им превъзходство е толкова голямо, че войната на изтощение, макар решително да не се развива добре за тях, в крайна сметка накланя везните в тяхна полза, ако двете страни останат непоколебими в процеса на избиването помежду си.

В нощта на 28 октомври Монтгомъри започва новата офанзива с настъпление на север по посока на крайбрежието от големия клин в противниковия фронт. Намерението му е да откъсне крайбрежния опорен пункт на противника и след това да започне да разширява настъплението на запад, покрай крайбрежния път по посока на Даба и Фука. Но настъплението му е забавено от минното поле и шансовете му за успех намаляват с бързите контрадействия на Ромел, който прехвърля 90-а лека дивизия на този фланг. Дори и при това положение Ромел си казва, че е имал късмет, когато атаката на британците е спряна, защото междувременно ресурсите му намаляват. Корпус „Африка“ има само 90 танка, докато 8-а армия все още разполага с повече от 800 годни за действие танка в този район и въпреки че губи почти 4 британски танка за един германски, превъзходството в броя им нараства до съотношение ние 11:1.

На 29 октомври в писмо до жена си Ромел пише: „Вече не ми останаха много надежди. През нощта лежа с широко отворени очи, без да мога да заспя поради бремето върху плещите ми. През деня се чувствам смъртно уморен. Какво ще стане, ако нещата тук се развият зле? Това е мисълта, която ме мъчи ден и нощ. Не виждам изход, ако това се случи“. От това писмо става съвсем очевидно, че напрежението изчерпва силите не само на войниците, но и на техния командир, който още не е оздравял. Рано на сутринта той възнамерява да даде заповед на частите си да отстъпят на позициите при Фука, но не бърза да предприеме такава стъпка, защото тя означава да пожертва голяма част от немобилната си пехота. Затова отлага фаталното решение с надеждата, че още един отпор на атаката на противника ще накара Монтгомъри да прекрати офанзивата. Впоследствие отблъскването на атаката към крайбрежието се оказва от полза за британците, защото, ако в този момент Ромел беше отстъпил, целият британски план е щял да рухне.

Веднага след като вижда, че настъплението му към крайбрежието е неуспешно, Монтгомъри решава да се върне към първоначалния си план за настъпление, надявайки се да извлече полза от прехвърлянето на оскъдните резерви на противника на север. Това е добре пресметнато решение и още един пример за неговата гъвкавост. Войските му обаче не са толкова гъвкави и поради изгубеното за прегрупиране време новото настъпление започва едва на 2 ноември.

Тази нова пауза, последвала неколкократно отбитите атаки, засилва недо-волството и нетърпението на Лондон. Чърчил е дълбоко разочарован от бавния напредък на офанзивата и с мъка се въздържа да не изпрати на Александър остра телеграма. Гневът му се стоварва върху началника на Имперския генерален щаб генерал сър Алън Брук, който се опитва да успокои воен-новременния кабинет, но вътрешно е разколебан и обезпокоен се пита дали не е сбъркал и дали Монти (Монтгомъри) не е победен. Дори самият Монтгомъри вече не е толкова самоуверен, колкото преди, и в разговори насаме не скрива тревогата си.

Началото на новата атака в ранните часове на 2 ноември също не е убедително и засилва чувството, че офанзивата може би трябва да бъде прекратена. Минните полета още веднъж стават причина за продължително забавяне, а съпротивата се оказва по-твърда от очакваното. Когато се разсъмва, водещата танкова бригада се озовава срещу дулата на гъсто наредените противотанкови оръдия по протежение на пътя Рахман, вместо да са отвъд него, както е било планирано. В това тясно пространство останалите танкове на Ромел я контраатакуват и в продължилата през целия ден битка тя загубва три четвърти от танковата си мощ. Останалите храбро продължават да се държат и така дават възможност на следващите ги бригади да преминат през направения пробив, но и те на свой ред са спрени малко след пътя Рахман. Когато слага край на сражението, британците са загубили почти 200 танка от преки попадения или поради механични повреди.

Макар положението да изглежда мрачно след този осуетен опит за на-стъпление, особено гледано отдалеч, тъмният облак е на път да се разсее, тъй като към края на деня Ромел почти е изчерпал силите си. Фактът, че защитата успява да се задържи толкова дълго, е изумителен. Нейното основно ядро са 2-те танкови дивизии на корпус „Африка“, но дори в началото на битката боевата им мощ е само 9000 души, които в хода на сражението се стопяват до малко повече от 2000. Още по-лошото е, че корпус „Африка“ е останал едва с 30 годни за действие танка, докато британците все още имат повече от 600, така че тяхното превъзходство над германците вече е 20 : 1. Що се отнася до италианските танкове, които са с тънка броня, те са направо разпилени от британския огън и много от оцелелите напускат бойното поле, бягайки на запад.

Тази нощ Ромел взема решение за двуетапно изтегляне на позициите при Фука. То вече е твърде напреднало, когато на 3 ноември следобед пристига заповед от Хитлер, в която се отменя отстъплението и се настоява позицията при Аламейн да се задържи на всяка цена. Така Ромел, който дотогава не си е патил от намесата на Хитлер и не е разбрал необходимостта от неподчинение, спира отстъплението и връща оттеглящите се колони.

Това се оказва фатално за възможностите за ефикасен отпор на по-задни позиции, а опитът да бъде възобновена защитата на позициите при Ал Ала-мейн сеоказва напразен. На 3 ноември оттеглянето на запад е забелязано и съобшено от въздушното разузнаване, което, естествено, стимулира Монт-гомъри да продължи натиска. Въпреки че два опита да се заобиколи преград-ният огън на противника през деня са осуетени, същата нощ една нова пехотна атака в югозападно направление (от 51-ва и 4-та индийска дивизия) успява да извърши пробив точно между корпус „Африка“ и италианците. Скоро след разсъмване на 4 ноември трите танкови дивизии преминават през мястото на пробива и се разгръщат, за да се насочат на север и да прекъснат пътя на противника за отстъпление по крайбрежния път. Разширяването на пробива им е подсилено от моторизираната новозеландска дивизия и от 4-та танкова бригада, която е на пряко подчинение при нея.

Сега се открива великолепна възможност за отрязване пътя на цялата армия на Ромел и за унищожаването й. Тази възможност става още по-голяма, когато командирът на корпус „Африка“ Тома е пленен в настъпилия хаос сутринта и заповедта за отстъпление е дадена едва следобед, а закъснялото разрешение на Хитлер за него е получено едва на другия ден. Но веднага след като Ромел нарежда да отстъпят, германските войски започват да се придвижват много бързо, натъпкани в моторните средства, които са им останали, докато британските действия страдат от старите си недостатъци, свързани спрекалена предпазливост, колебание, бавно придвижване и ограничено ма-невриране.

След като минават през мястото на пробива и се разгръщат, трите танкови дивизии се насочват на север към крайбрежния път при Ел Газал, само на 16 км от пробития фронт. Твърде тесният участък, в който се движат британците, дава възможност на останките от корпус „Африка“ да ги спрат с бързи странични действия. След като напредват няколко километра, британците са спрени от тази тънка защита и са задържани там до следобед, когато „Панцер-армее“ започва да отстъпва, както й е наредено. След това с падането на мрака британците от предпазливост спират настъплението за през нощта. Това спиране е още по-неудачно, тъй като те вече се намират далеч зад основното ядро на останките от германската танкова армия.

На следващия ден, 5 ноември, действията за отрязване пътя на противника отново са ограничени и твърде бавни. Първоначално 1-ва и 7-а танкова диви-зия са насочени към Даба, само на 16 км отвъд Ел Газал, но първите им колони пристигат там едва по обед, за да установят, че отстъпващият противник се е изплъзнал, минавайки покрай тях. На 10-а дивизия е наредено да се насочи към Галал, на 24 км още по на запад, и там тя успява да застигне ариегарда на противника, като пленява 40 танка — повечето италиански, които са останали без гориво. До вечерта не се прави опит да се преследват главните отстъпващи колони. След това британските танкове спират както обикновено за през нощта, след като са изминали кратко разстояние от 17 км, когато до новата им цел — стръмния склон при Фука, ги делят 10 км.

Когато е извършен пробивът, на новозеландската дивизия и прикрепените към нея танкове е наредено да се отправят към Фука. Отчасти поради лошия контрол на движението тя се забавя в придвижването си след танковите диви-зии, а след това губи още време, за да се справи с италианците, които среща по пътя си. Така тя се озовава на по-малко от половината път до Фука, когато спира за през нощта на 4 ноември. Пристига близо до целта си на 5 ноември по обед, обаче спира поради подозрения, че е изправена пред минно поле, което се оказва бутафорно и е инсценирано от британците за прикритие на собственото им отстъпление към Ал Аламейн. Вече се стъмва, когато новозеландците успяват да преминат през него.

Междувременно след твърде ранното й пристигане при Даба 7-а танкова дивизия е върната обратно в пустинята, за да се насочи към Бакуш, на 24 км отвъд Фука. Тя е забавена при пресичането на ариергарда на новозеландците, както и от опасенията за минно поле пред нея, след което спира за през нощта. На следващата сутрин тези три преследващи германците дивизии се съсре-доточават около Фука и Бакуш, но отстъпващият противник вече се е измъкнал на запад. Те успяват да застигнат само неколкостотин изостанали войници и няколко танка, останали без гориво.

Сега главната надежда да бъдат застигнати колоните на Ромел се възлага на 1-ва танкова дивизия, която, след като ги изпуска при Даба, получава заповед да направи по-широк кръг през пустинята и да отреже крайбрежния пътзападно от Марса Матрух. Но нейното придвижване е спряно на два пъти от недостиг на гориво — втория път, когато е само на няколко километра от край-брежния път. Това още повече изнервя нейния командир, тъй като той и дру-гите са настоявали поне една от танковите дивизии да бъде подготвена за дълъг преход до Солум, като част от мунициите в транспортните колони бъдат заменени с допълнително гориво.

На 6 ноември следобед по крайбрежието започва да вали, а през нощта дъждът се усилва. Това става причина за прекратяване на всякакво по-нататъшно преследване и дава възможност на Ромел да се измъкне. По-късно дъждът служи като главно оправдание за неуспешния опит да бъде отрязан пътят му за отстъпление. Но при по-внимателен анализ става ясно, че най-добрите възможности са били пропуснати още преди падането на дъжда от твърде ограничените придвижвания, от прекалената предпазливост, от недостатъч-ното отчитане на фактора време, от нежеланието да се напредва в тъмното и от прекаленото съсредоточаване върху хода на битката, без да се държи сметка сза някои основни изисквания в оползотворяване на вече постигнатото. Ако преследването бе продължило по-дълбоко в пустинята, за да може пътят за отстъпление на германците да бъде блокиран в някоя по-далечна точка, както при стръмнината при Солум, е щял да се избегне рискът преследващите части да бъдат спрени от съпротива или от атмосферни условия, тъй като във вътрешността на пустинята опасността от валежи е много по-малка, отколкото по крайбрежието.

През нощта на 7 ноември Ромел се изтегля от Марса Матрух към Сиди Барани и там прави нов опит за кратък отпор, докато транспортните му колони се промъкват през теснината при границата през проходите в стръмнинатапри Солум и Халфая, които са подложени на тежки бомбардировки от бри-танската авиация. За известно време по крайбрежния път стават огромни зад-ръствания и опашката се точи в продължение на 40 км, но благодарение на добре организираното движение на следващата нощ повечето части успяват да преминат въпреки британските бомбардировки. Така на 9 ноември, макар около 1000 превозни средства все още да не са били преминали теснината, Ромел нарежда на своя ариергард да се оттегли от границата, Междувременно Монтгомъри организира специална част за преследване, състояща се от 7-а танкова и от новозеландската дивизия, а другите две танкови дивизии са спрени, за да не изчерпат горивото си, което може да провокира Ромел да извърши контраатака. Това дълго преследване започва на 8 ноември, обаче новозеландците успяват да стигнат границата едва на 11 ноември и въпреки че двете танкови бригади на 7-а танкова дивизия, които напредват през пустинята южно от крайбрежния път, успяват да го пресекат предишния следобед, те замалко пропускат ариергарда на врага, когато на 11 ноември той минава през Капуцо.

Макар че Ромел успява да се измъкне от захвата на Монтгомъри, като успешно избягва всеки следващ опит да бъде отрязан пътят му за отстъпление, той е твърде слаб, за да се установи на нова отбранителна позиция по протежение на границата или по-назад в Киренайка. В момента боевата му мощ се състои от около 5000 германци и 2500 италианци с 11 германски и 10 италиански танка, 35 германски противотанкови оръдия, 65 германски полеви оръдия и няколко италиански оръдия. Въпреки че успяват да се измъкнат общо близо 15 000 германски бойци, две трети от тях са загубили цялото си въоръжение, а от спасилите се италианци повечето изоставят оръжието си. Освен че избива няколко хиляди души, 8-а армия пленява около 10 000 германци и над 20 000 италианци — включително административния персонал — заедно с около 450 танка и над 1000 оръдия. Това е голяма компенсация за собствената й загуба от 13 500 души, както и за разочарованието от това, че Ромел се е измъкнал, за да „продължи да се бие отново някой ден“.

След кратко спиране, за да изчака снабдителните конвои, британското на-стъпление е възобновено. Обаче то е по-скоро следване на противника, от-колкото преследване, защото предишните контраудари на Ромел са оставили толкова дълбоко впечатление, че напредването се извършва много предпаз-ливо, и то по крайбрежието, вместо направо да бъде пресечена през пустинята дъгата при Бенгази. Първите танкове достигат Мерса Брега едва на 26 ноември, повече от две седмици след като са пресекли източната граница на Киренайка и много след като Ромел е успял да намери отново подслон в тази тясна позиция. Единствената сериозна неприятност и опасност за силите му по време на отстъплението през Киренайка идват от недостига на гориво. При Мерса Брега той е подкрепен от новопристигналата италианска танкова дивизия „Чентауро“ и части от 3 италиански пехотни дивизии, въпреки че те не са моторизирани и повече усложняват положението, вместо да окажат помощ.

Настъпва нова двуседмична пауза, докато британците получат получат подкрепления и запаси за нападение срещу позициите при Мерса Брега. Монтгомъри отново изготвя план „за унищожаване на врага на отбранителните му позиции“, който предвижда Ромел да бъде прикован с мощна фронтална атака, като същевременно друга силна част бъде изпратена да извърши широка обходна маневра, за да блокира пътя му за отстъпление. Фронталната атака трябва да започне на 14 декември, като бъде предшествана от мощни нападения през нощта на 11 срещу 12 декември, които да отвлекат вниманието на про-тивника от обходната маневра по фланга, която започва по това време от пустинята. Но през нощта на 12 декември Ромел се измъква и проваля бри-танския план. С бърз скок той отстъпва назад до Буерат, на 400 км от Мерса Брега и на двойно по-голямо разстояние от новата предна база на 8-а армия при Бенгази.

В края на годината Ромел все още държи позицията при Буерат, тъй като този път паузата продължава цял месец, нужен за придвижване и подготовка, преди Монтгомъри да възобнови атаката си. Независимо от всичко това вече е съвсем ясно, че във войната в Африка е настъпил решителен обрат. Армията на Ромел вече не може да възстанови силите си дотолкова, че да може да се противопостави успешно на възможностите на 8-а армия, а тилът му и евентуалните позиции, на които би могъл да отстъпи, са заплашени от на-стъплението на англо-американската 1-ва армия на изток от Алжир в Тунис. Обаче скоро илюзиите на Хитлер отново възкръсват, а Мусолини упорито ги подхранва, тъй като не може да гледа как африканската империя на Италия се срутва пред очите му. Истината е, че тези илюзии са най-големи точно тогава когато не е сигурно дали Ромел ще успее да се измъкне от преследвачите си и да спаси останките от разбитата си армия. След като успява да стигне Мерса Брега, той получава заповеди да задържи тази позиция „на всяка цена“ и да попречи на британците да проникнат в Триполитания. В подкрепа на това нереалистично искане той отново преминава на подчинение на маршал Бастико както преди настъплението в Египет. Когато на 22 ноември се вижда с Бастико, Ромел направо му заявява, че заповедта „да се съпротивява докрай“ на тази граница в пустинята означава сигурно унищожение на остатъците от войската му. „Ние или ще загубим позицията четири дни по-рано и ще спасим армията, или четири дни по-късно ще загубим и армията, и позицията“.

На 24 ноември Кавалеро и Кеселринг пристигат, за да се срещнат с Ромел, и той им казва, че едва 5000 от неговите германски войници имат оръжие, а за да защитава позицията при Мерса Брега, спешно, преди Монтгомъри да атакува, се нуждае от доставка на 50 танка T-IV с новите дългоцевни 75-милиметрови оръдия и 50 противотанкови оръдия от същия калибър плюс достатъчно гориво и муниции. Това е една твърде скромна преценка за нуждите му, обаче е ясно, че е малко вероятно те да бъдат задоволени, тъй като цялото налично оборудване и подкрепления са отклонени към Тунис. Въпреки това те продължа да настояват да се отбранява позицията при Мерса Брега. При това положение, надявайки се да убеди Хитлер да си даде сметка за реалното положение, Ромел заминава за главната квартира на фюрера близо до Растенбург в горите на Източна Прусия, където му е оказан леден прием, А когато препоръчва като най-разумен изход евакуация от Северна Африка, Хитлер „побеснява“ и не желае да слуша повече аргументите му. Това избухване става основна причина да се разколебае вярата на Ромел в неговия фюрер. В дневника си той пише: „Започнах да разбирам, че Адолф Хитлер просто не иска да види ситуацията, такава каквато е, и че реагира емоционално натова, което разумът би трябвало да му подсказва“. Хитлер настоява, че е „по-литически необходимо да продължава да се държи едно голямо предмостие в Африка и затова позицията при Мерса Брега няма да се отстъпва“.

Когато на връщане минава през Рим, Ромел вижда, че Мусолини е готов да слуша разумни доводи, като същевременно добре си дава сметка за труд-ностите, свързани с изпращането на достатъчно бойна техника до Триполи, която да бъде придвижена до Мерса Брега. Така Ромел успява да получи раз-решение от Мусолини да подготви веднага междинна позиция при Буерат, за да може своевременно да прехвърли там немоторизираната италианска пехота и да изтегли остатъците от своите сили, когато британците нападнат. След като получава такова разрешение, Ромел действа бързо и когато британците започват да дават признаци, че ще атакуват, се измъква незабавно в тъмнината. Освен това той решава да не спира при Буерат или пред Триполи и да не дава възможност на Монтгомъри да му заложи капан. Планът, който вече е намислил, е да се изтегли направо до границата с Тунис и теснината при Габес, където трудно може да бъде заобиколен по фланговете и може да нанесе ефикасен контраудар с помощта на подкрепленията, които там се намират по-близо.

Двайсет и първа главаОперация „Торч“ — новата приливна вълна от Атлантика

Съюзническите десанти във Френска Северна Африка са извършени на 8 ноември 1942 г. Това навлизане в северозападната част на Африка става две седмици преди началото на британската офанзива срещу позициите на Ромел при Ал Аламейн в най-североизточния край на Африка и четири дни след падането на тази позиция.

На „Съвещанието Аркадия“ във Вашингтон по Коледа през 1941 г. — първото съюзническо съвещание след японското нападение срещу Пърл Харбър, което вкарва Съединените щати във войната, Чърчил представя „Проекта за Северозападна Африка“ като стъпка към „затваряне на обръча около Герма-ния“. Той заявява на американците, че вече съществува план „Джимнест“ („Гимнастик“) за десант в Алжир, ако 8-а армия постигне достатъчно реши-телен успех в Киренайка, за да може да настъпи на запад към границата с Тунис. Чърчил предлага също „междувременно войските на Съединените щати, при положение че има френско съгласие, да бъдат поканени да слязат на мароканския бряг“. Президентът Рузвелт одобрява проекта, тъй като бързо схваща политическите му предимства с оглед на голямата стратегия, обаче военните му съветници се съмняват в целесъобразността му, като същевре-менно се тревожат да не би да попречи на перспективите за скорошна непос-редствена атака срещу владенията на Хитлер в Европа. Максималното, което са готови да приемат, е да се продължи проучването на операцията, която е преименувана „Суперджимнест“ („Супергимнастик“).

През следващите няколко месеца дискусиите са съсредоточени върху про-ект за нападение през Ламанша, което трябва да започне през август или септември, за да бъде изпълнено настояването на Сталин за откриване на втори фронт. Полуостров Котантен (при Шербур) изглежда най-подходящото място, за което настояват началник-щабът на армията на Съединените щати генерал Маршал и генерал-майор Айзенхауер, когото той избира и изпраща в Лондон като командващ американските въоръжени сили на европейския театър на военните действия. Британците изтъкват минусите на преждевременен десант в Европа, извършен с недостатъчни сили, като посочват, че ако такъв плацдарм бъде обкръжен или превзет от противника, той няма да донесе очакваното облекчение за руснаците. Обаче президентът Рузвелт подкрепя проекта и се ангажира с осъществяването му пред Молотов, който посещава Вашингтон в края на май, с уверението, че се „надява“ и „очаква“ да се открие „втори фронт в Европа през 1942 г.“.

Връщането към проекта за десант в Северозападна Африка е предизвикано от неочаквания британски провал в Североизточна Африка през юни след изпреварващата атака на Ромел срещу отбранителната линия при Ел Газал.

Когато на 17 юни Чърчил заедно със своите началник-щабове заминава за ново съвещание във Вашингтон, битката при Ел Газал вече се развива зле. С пристигането си той се отправя директно със самолет за Хайд парк — фамил-ната къща на Рузвелт на брега на река Хъдсън, за неофициален разговор. Там той отново подчертава недостатъците и опасностите от преждевременен де-сант във Франция, като същевременно предлага връщане към проект „Джим-нест“ като по-добра алтернатива. На срещата във Вашингтон на 21 юни на-чалниците на британските и на американските щабове не постигат съгласие по проекта „Шербур“, но са напълно съгласни, че проектът за Северна Африка не е добър.

Обаче тяхното единодушно отрицателно мнение скоро е променено под натиска на събитията и на силното желание на Рузвелт за някакво положител-но действие през 1942 г., което ще изпълни, макар и не толкова директно, обещанието му пред руснаците. На 21 юни идва новината, че крепстта Тоб-рук е паднала при атаката на Ромел и че остатъците от британската 8-а армия отстъпват към Египет.

През следващите седмици положението на британците се влошава и аргу-ментите в полза на пряка или непряка американска намеса в Африка стават повече. В края на юни Ромел стига позицията при Ал Аламейн и я атакува, като преследва по петите отстъпващите британци. На 8 юли Чърчил телеграфира на Рузвелт, че планът „Следжхамър“ („Ковашки чук“) за десант във Франция през тази година трябва да отпадне, и отново настоява в полза на „Джимнест“. Следва негово послание, предадено чрез фелдмаршал сър Джон Дил, който оглавява мисията на британския Генерален щаб във Вашингтон: „«Гимнастик» предлага единствения начин, по който САЩ могат да нанесат удар на Хитлер през 1942 г. В противен случай и двамата западни съюзници ще трябва да бездействат през 1942 г.“. Американските началник-щабове реагират по този повод с нови възражения срещу „Джимнест“. Оценката на Маршал, че е „скъпо струващ и неефикасен“, е подкрепена от декларацията на адмирал Кинг, че е „невъзможно да изпълнява военноморски ангажименти в други театри на бойни действия и същевременно да осигурява доставки по море и ескорти за тях, които ще бъдат от съществено значение, ако тази операция бъде предприета“. Те са единодушни и в мнението си, че британският отказ от опит за десант във Франция през 1942 г. е ясно доказателство, че британците в действителност не искат да рискуват с него дори и през 1943 г. Затова Маршал с готовност подкрепя Кинг и предлага радикална промяна на стратегията — ако британците не приемат американския план за скорошно нападение през Ламанша, „ние ще се насочим към Тихия океан и ще нанесем решителен удар срещу Япония, т.е. ще възприемем отбранителна стратегия срещу Германия, с изключение на операциите от въздуха, и ще използваме всичките си налични средства в Тихия океан“. Президентът Рузвелт, който възразява срещу идеята да се даде такъв ултиматум на британските му съюзници, изразява обаче неодобрение за предлаганата смяна на стратегията и казва на своите началник-щабове, че ако не могат да убедят британците за започване на операция през Ламанш през 1942 г. трябва или да предприемат такава операция във Френска Северна Африка, или да изпратят силни подкрепления в Близкия изток. Рузвелт подчертава, че е наложително от политическа гледна точка да се предприемат някои силни действия преди края на годината.

Изправени пред решението на президента, началник-щабовете по-скоро биха избрали да подсилят временно британците в Близкия изток, отколкото да се заемат с реализацията на плана „Джимнест“, срещу който така решително се обявяват. Освен това, след като обмисля и двата начина на действие, щабът на Маршал стига до заключението, че първият вариант е по-малката от двете злини. Обаче противно на очакванията Маршал и Кинг се обявяват в полза на „Джимнест“. Той става предпочитана от тях алтернатива, когато те пристигат в Лондон в средата на юли заедно с Хари Хопкинс като представители на президента, и установяват, че Комитетът на британските началник-щабове твърдо се противопоставя на плана на Айзенхауер за по-скорошен десант близо до Шербур.

Основната причина според Хари Хопкинс Маршал да избере като алтернатива Северозападна Африка вместо изпращането на подкрепления в Близкия Изток са „трудностите, свързани със смесването на нашите войски с британските в Египет“. Макар подобно смесване да се налага и при съвместната операция в Северозападна Африка, очевидно е, че изпратените подкрепления в Близкия изток биха били подчинени на британския главнокомандващ. Приемането на на плана „Суперджимнест“ е окончателно оформено на още две срещи на началник-щабовете на американските и британските въоръжени сили в Лондон на 24 и 25 юли, след което е одобрено бързо от Рузвелт. Той дори подчертава в телеграма, че десантът трябва да бъде планиран така, че да бъде извършен „не по-късно от 30 октомври“ — директива, предложена от Хопкинс в едно лично писмо като средство „да се избегнат по-нататъшни протакания и забавяния“. По инициатива на Чърчил операцията е прекръстена на „Торч“ като по-вдъхновяващо наименование. Постигнато е съгласие върховното й командване да бъде дадено на американец — малка компенсация за не особено въодушевените американски военачалници, с която Чърчил с готовност се съгласява, и на 26 юли Маршал заявява на Айзенхауер, че той трябва да заеме този пост.

Решението за операция „Торч“ е взето окончателно, макар и преди да бъде решен въпросът за времето и мястото й и дори преди да се извърши пълно проучване. Тези два проблема стават причина за нови конфликти.

По въпроса за времето британските началник-щабове, подтиквани от Чърчил, предлагат като ориентировъчна дата 7 октомври. Обаче американците препоръчват 7 ноември като най-ранната разумна дата за десант на войските, зависещи от наличието на десантни средства.

По въпроса за мястото различията са още по-големи. Британците настояват десантът да бъде извършен на северния бряг на Африка в Средиземно море, за да може бързо да се настъпи към Тунис. Американците се придържат към по-ограничените цели на плана „Джимнест“, както са били променени през юни, когато той е бил планиран като чисто американска операция, и на стояват десантът да бъде в района на Касабланка, на западния атлантически бряг на Мароко. Те се страхуват не само от френска опозиция, но и от враждебна реакция на Испания, както и от германски контраудар, който със завладяването на Гибралтар да блокира входа на Средиземно море. Британците са изумени от толкова предпазливия подход към един стратегически проблем. Те са на мнение, че това би дало на германците възможност да превземат Тунис, да сломят или да изгонят френската съпротива от Алжир и Мароко и така да осуетят целта на съюзническата операция45.

Айзенхауер и щабът му са склонни да се съгласят с британското становище. Неговият първи неокончателен вариант на плана, представен на 9 август, е компромисен. Той предлага едновременни десанти във и извън Средиземно море, но не по-далеч на изток от Алжир поради риск от вражески въздушни атаки от Сицилия и Сардиния, с изключение на един по-малък десант при Бон, за да бъде превзето летището там. (Бон е на 400 км източно от Алжир, но на 210 км от Бизерта.) Този компромисен вариант не задоволява британските стратези, тъй като не е сигурно, че ще изпълни главното условие за успех, което според тях е: „Трябва да окупираме основните пунктове в Тунис 26 дни след като преминем Гибралтар, а за предпочитане е в срок от 14 дни“. Според тях един голям десант при Бон и дори още по на изток е от изключително важно значение за бързо настъпление към Тунис. Тези аргументи впечатляват президента, който нарежда на Маршал и Кинг да проучват отново проекта. Те впечатляват и Айзенхауер, който докладва във Вашингтон, че американските членове на неговия щаб сега са убедени в правилността на британските доводи и че той изготвя нов план, в който десантът при Касабланка отпада и другите десанти се предвиждат за по-ранна дата. На 21 август неговият щаб представя втори, неокончателен план, който до голяма степен следва британските препоръки. Като отхвърля десанта при Касабланка, той предлага американците да извършат десант при Оран (400 км източно от Гибралтар) и британски десанти в Алжир и Бон. Но самият Айзенхауер има известни резерви в подкрепата си за този вариант, като изтъква, че една такава експедиция изцяло в района на Средиземно море ще изложи опасно фланга й. Това негово заключение съвпада и с мнението на Маршал.

Вторият план е също толкова неприемлив за американските началник-щабове колкото първият — за британците. Маршал заявява на президента, че „една-единствена линия за комуникация през проливите е прекалено рискована“ и че той е против какъвто и да било десант в Средиземно море по-далеч на изток от Оран (отстоящ на 960 км от Бизерта).

Чърчил научава новината за този предпазлив завой на американците, след като се завръща от посещение с генерал Брук в Египет и Москва, където Сталин ги иронизира за неуспеха на западните сили да отворят „втори фронт“ с такива презрителни въпроси, като: „Не мислите ли, че ние ще свършим цялата работа, докато вие продължавате да гледате отстрани?… Ще започнете ли изобщо някога да се биете?… Ще видите, че не е толкова лошо, след като веднъж започнете!“ Естествено, Чърчил се е почувствал много засегнат, но той успява да заинтересува Сталин с потенциалните възможности на операция „Торч“ и много красноречиво му описва как тя директно ще облекчи натиска срещу Русия. Затова е шокиран, когато узнава, че американците предлагат един твърде орязан план.

На 27 август той изпраща дълга телеграма на Рузвелт, в която заявява, че промените, които американските началник-щабове са предложили, могат „да бъдат фатални за целия план“ и че „цялата операция ще бъде провалена, ако не завземем още първия ден Алжир и Оран“. Чърчил изтъква лошото впечат-ление, което ограничаването на целите ще направи на Сталин.

В отговора си от 30 август Рузвелт настоява „при всички случаи един от нашите десанти да бъде извършен на атлантическия бряг“. Затова той предлага американците да извършат десанти при Касабланка и Оран, като оставят на британците да направят десантите на изток. Освен това, имайки предвид британските военни действия срещу френските сили на правителството във Виши в Северна Африка, Сирия и на други места, той повдига нов въпрос: „Моето силно убеждение е, че първоначалните атаки трябва да бъдат извърше-ни изключително от американски сухопътни части… Дори бих изразил уве-реност, че едновременните британски и американски десанти ще доведат до пълно противопоставяне на всички французи в Африка, докато един първона-чален американски десант без участието на британски сухопътни сили пред-лага реална възможност да се избегне френската съпротива или тя да бъде само символична… Според нас германските ВВС или парашутните им части няма да са в състояние да изпратят в Алжир или Тунис каквито и да било значителни сили поне две седмици след началото на атаката“.

Британците са ужасени от идеята за едноседмична пауза преди десантите на изток, които са по-важни и по-наложителни за стратегическата цел от де-сантите на запад, и далеч не споделят американските оптимистични преценки, че германците не биха могли да се намесят ефикасно преди по-малко от две седмици.

На Чърчил много му се иска да извлече полза от значителното влияние което американският посланик в правителството във Виши адмирал Лийхи може да окаже за улесняване на нещата както от политическа, така и от психологическа гледна точка. Като „държи експедицията да запази американския си характер“ и затова британските сили „да останат на заден план колкото е възможно повече“, той все пак не вярва, че е възможно да се скрие фактът че голяма част от транспортните кораби, въздушната подкрепа и военноморските сили ще бъдат британски, а те ще бъдат забелязани преди сухопътните части. Чърчил засяга тези моменти в тактичния си отговор до Рузвелт от 1 септември, като подчертава, че ако „бъде пропусната политическата безкръвна победа, за която съм съгласен с вас, че има добра възможност, тогава ще последва военна катастрофа с много сериозни последици“. Чърчил продължава: „Накрая независимо от трудностите на нас ни се струва жизненоважно град Алжир да бъде завзет едновременно с Касабланка и Оран… Да се откажем от Алжир в името на съмнително осъществимо дебаркиране в Касабланка, ни се струва много сериозно решение. Ако германците ни изпреварят не само в Тунис, но и в Алжир, плачевните резултати ще се почувстват из цялото Средиземноморие“46. В тези убедителни аргументи в полза на десанта в Алжир като част от плана не се споменава важността на десантите по на изток и по-близо до Бизерта — пропуск и отстъпка, които имат съдбоносни пос-ледици върху шансовете за скорошен стратегически успех.

Като отговаря на телеграмата на Чърчил на 3 септември, Рузвелт се съгласява, че десант в Алжир трябва да бъде включен в плана, но същевременно предлага американските войски да слязат на брега първи, „следвани след един час от британските войски“. Чърчил веднага приема това решение, при условие че силите, определени да извършат десанта при Касабланка, бъдат намалени, за да бъде извършен по-ефикасен десант в Алжир. Рузвелт дава съгласието си в малко променен вид, като предлага намаление „с един полк на бойната група“ при Касабланка и с още един на тази при Оран, „за да останат 10 000 души за десанта в Алжир“. В отговор на 5 септември Чърчил телеграфира: „Съгласни сме с предложените от вас сили. Разполагаме с достатъчно обучени за десанти войници. За по-голямо удобство те могат да носят вашите униформи. Ще се гордеят с това. Няма да има проблеми с транспорта“. Същия ден Рузвелт отговаря с телеграма от една дума: „Ура!“

Така с тази размяна на телеграми между Рузвелт и Чърчил проблемът е окончателно решен. Три дни по-късно Айзенхауер определя десантите да за-почнат на 8 ноември, като отклонява предложението на Чърчил британските командоси да участват с американски униформи, тъй като държи да покаже, че поне в началото десантите са чисто американски. Чърчил се примирява със забавянето и с промяната в плана. В телеграма до Рузвелт на 15 септември той покорно заявява: „За цялата операция «Торч» както във военно, така и в политическо отношение аз се считам за ваш адютант, като моля само да ми бъде позволено да изразявам открито мнението си пред вас“.

Със своето „Ура!“ в телеграмата си от 5 септември Рузвелт слага край на това своеобразно „трансатлантическо състезание по есеистика“, въпреки че Маршал продължава да изразява съмненията си, а непосредственият му политически шеф военният министър Хенри Стимсън изказва силното си съжаление пред президента във връзка с решението да бъде извършен десант в Северна Африка. Решението на Рузвелт обаче дава възможност да се ускори планирането в детайли, за да се преодолеят отрицателните ефекти от забавянето. Планът е плод на компромис, което има двустранен ефект върху изпълнението им. Като намалява шансовете за бърз, решителен успех в Северна Африка, той става причина за удължаване на съюзническите усилия в Средиземноморието, както признават и изтъкват някои официални американски историци.

В окончателния вариант планът предвижда десантът за превземането на Касабланка да бъде извършен от чисто американски сили под командването на генерал-майор Джордж С. Патън с 24 500 души, качени на кораби на За-падното оперативно съединение на военноморските сили, командвано от кон-траадмирал X. Кент Хюит. То отплава директно от Америка — основната частот базата „Хемптън Роудс“ във Вирджиния, и се състои от 102 кораба, от които 29 транспортни.

Превземането на Оран е поверено на Централното оперативно съединение, което се състои от 18 500 американски войници, командвани от генерал-майор Лойд Р. Фридъндол, но е ескортирано от британска военноморска ескадра под командването на комодор Томас Трубридж. То отплава от Клайд, тъй като е съставено от американски войници, пристигнали в Шотландия и Северна Ирландия в началото на август.

За операцията в Алжир Източното оперативно съединение е изцяло британско и се командва от контраадмирал сър Харолд Бърофс, обаче щурмовата група се състои от 9000 британски и 9000 американски войници, а нейният командир — генерал-майор Чарлс Райдър, е американец. Освен това в състоящите се от 2000 души подразделения на британските командоси има и американски войници. Тази любопитна комбинация е направена с надеждата, че поставянето на американците отпред на витрината ще накара французите да повярват, че операцията е изцяло американска. На 9 ноември, деня след десантите, общото командване на всички съюзнически сили в Алжир е поето от командира на новосъздадената 1-ва британска армия, командвана от генерал-лейтенант Кенет Андерсън.

Щурмовите сили както в Оран, така и в Алжир отплават от Великобритания в два големи конвоя, като по-бавният тръгва на 22 октомври, а по-бързият — четири дни по-късно. Това разписание е направено с цел те да преминат през Гибралтар едновременно през нощта на 5 ноември и от там да бъдат охранявани с част от британския Средиземноморски флот, командвана от адмирал сър Ендрю Кънингъм. Нейното присъствие е достатъчно, за да откаже италианския флот от намеса дори и след десантите, което кара Кънингам със съжаление да отбележи, че мощното му военноморско съединение е трябвало „да се разкарва насам-натам, без да има какво да прави“. Той самият има достатъчно много работа, тъй като е командващ съюзническите военоморски сили и е подчинен на Айзенхауер, така че отговаря за цялата военноморска част от операция „Торч“. Заедно с десетките кораби, които отплават в началото на октомври, общо от Великобритания тръгват над 250 търговски кораба, от които около 40 са транспортни (включително 3 американски), докато ангажираните в операцията британски военноморски сили, които се използват за ескорт и охрана, се състоят от 160 различни видове бойни кораба.

Дипломатическата увертюра преди десантите е близка до смесица от шпи-онски роман и „уестърн“ и е пълна с комични моменти. Главният американски дипломатически представител в Северна Африка Робърт Мърфи полага енергични усилия, за да подготви почвата за десантите, като дискретно сон-дира мнението на френските офицери, които по негова преценка биха реаги-рали положително и биха подпомогнали начинанието. Той разчита особенона генерал Маст, командващ войските в алжирския сектор (преди това начал-ник-щаб на главнокомандващия генерал Жуен), и на генерал Бетуар, който командва войските в сектора на Оран, въпреки че като цяло този сектор е под командването на адмирал Мишелие, нещо, което американците така и не ус-пяват да разберат.

Маст настоява в Алжир да пристигне тайно за задкулисни разговори висш военен представител на съюзниците, който да обсъди плановете с Жуен и ос-таналите. По тази причина генерал Марк Кларк (който току-що е назначен за заместник главнокомандващ на операция „Торч“) пристига заедно с четирима основни щабни офицери в Гибралтар със самолет, след което групата продължава с британската подводница „Сераф“ (командвана от лейтенант А. А. Джуъл) за среща в една вила на крайбрежието на около 100 км западно от Алжир. Подводницата приближава брега рано на 21 октомври, но твърде късно, за да свали на брега групата на Кларк преди разсъмване, и затова се налага да остане под вода през целия ден, а в това време озадачените и разочаровани французи се разотиват. От подводницата е изпратено съобщение до Гибралтар, което е предадено в Алжир по секретна радиоверига, и следващата нощ Мърфи заедно с няколко французи се връща във вилата, а групата на Кларк слиза на брега с четири брезентови канута, едното от които се обръща при прехвърлянето. Те са насочени към вилата с фенер, който свети през прозореца на фона на бяло одеяло.

Марк Кларк разказва на Мает в общи линии, че се подготвя голямо амери-канско войсково съединение за изпращане в Северна Африка, което ще бъде подкрепено от британски военновъздушни и военноморски сили, въпреки че нещата не стоят точно така. Освен това от съображения за сигурност той не дава на Маст ясна представа за времето и местата на съюзническите десанти.

Тази прекалена предпазливост към човека, чиято помощ ще бъде от голяма важност, не е твърде разумна, защото така той и неговите съмишленици са лишени от нужната информация, за да планират и да предприемат стъпки за съдействие. Кларк упълномощава Мърфи да информира Маст непосредствено преди датата, на която ще бъдат извършени десантите, но и тогава местата не са посочени. Поради това за Маст е твърде късно да уведоми съмишлениците си в Мароко.

Съвещанието е прекъснато временно и твърде драматично от появата на френски полицаи, които са заподозрели нещо. Марк Кларк и придружителите му набързо се скриват в една изба, докато полицаите претърсват вилата. Опас-ността нараства, когато един от британските командоси, докарали групата, започва да кашля. Марк Кларк му подава като лекарство парче дъвка. Скоро англичанинът иска още, защото според него дъвката нямала вкус, на което Кларк отговаря: „Нищо чудно, след като я дъвча повече от два часа!“ Когато най-после полицаите си тръгват, все още изпълнени с подозрения и готови дасе върнат, Кларк и хората му се натъкват на нова беда при опита си да се върнат на подводницата по здрач, защото вълните стават големи и той замалко да се удави, когато кануто му се обръща. При повторния опит малко преди разсъмване се обръщат лодките на другите, обаче накрая цялата група успява да премине през вълните и всички стигат живи и здрави, макар и мокри до кости, до подводницата. На следващия ден те са прехвърлени на хидроплан който ги връща в Гибралтар.

На това съвещание е повдигнат важният въпрос за избора на най-подходящия френски лидер, който да обедини френските сили в Северна Африка, които ще застанат на страната на съюзниците. Макар в неофициални разговори главнокомандващият им Жуен да показва, че е готов да се нагърби с тази задача, той предпочита по-скоро да наблюдава отстрани и няма желание да поеме инициативата. Главните му помощници нямат достатъчно престиж или не са склонни да се опълчат срещу заповедите на правителството във Виши. Адмирал Дарлан, главнокомандващ въоръжените сили и потенциален държа-вен глава, ако прекалено възрастният маршал Петен умре, намеква на Лийхи през 1941 г., а по-късно и на Мърфи, че е склонен да скъса с колаборационист-ката политика и да накара французите да застанат на страната на съюзниците, ако получи уверения за достатъчно голяма американска военна помощ. Но той толкова дълго се е заигравал с Хитлер, че намеците му не будят доверие. Освен това е настроен против британците, а това негово чувство се засилва след техните действия срещу френския флот в Оран и на други места след капитулацията на Франция през 1940 г. Тези негови настроения правят още по-съмнително отношението му, особено като се има предвид колко трудно може да се скрие, че британците играят голяма роля в „Торч“.

Генерал Дьо Гол е изключен поради противоположната причина, тъй като предизвикателството му спрямо Петен през 1940 г. и последвалото участие в действията на Чърчил срещу Дакар, Сирия и Мадагаскар ще накарат всички френски офицери, останали верни на правителството във Виши, дори и тези, които с най-голямо нетърпение желаят да отхвърлят германския хомот, да не приемат неговото лидерство. Това обстоятелство е изтъкнато от Мърфи и се посреща с разбиране от Рузвелт, който изпитва дълбоко недоверие към пре-ценките на Дьо Гол и не харесва арогантността му.

Чърчил, който съвсем неотдавна се е обявил за негов „адютант“, се подчинява на мнението на началника си и Дьо Гол не е уведомен за проекта до самото извършване на десантите.

При тези обстоятелства американците от президента на долу с готовност се съгласяват с мнението на генерал Маст и съмишлениците му, че генерал Жиро е най-желаният и приемлив кандидат за ръководител на французите в Северна Африка, както Мърфи вече ги е информирал преди съвещанието в Жиро, който през май 1940 г. командва армия, е пленен от германците, ноуспява да избяга през април 1942 г. и стига до неокупираната част на Франция, където му e позволено да остане, като обещае, че ще подкрепя Петен. Той се установява да живее близо до Лион. От там, въпреки че е под наблюдение, влиза във връзка с много офицери както във Франция, така и в Северна Африка, които споделят желанието му да организира бунт срещу германското господство с американска помощ. Становището на Жиро е изразено в писмо до един от привържениците му — генерал Одик: „Ние не искаме американците да ни освободят, искаме те да ни помогнат да се освободим, което не е същото“. Освен това в неофициални разговори с тях той поставя условие да бъде главнокомандващ съюзническите войски на френска територия, където ще се бият френски войски. От едно писмо разбира, че условията му са приети от Рузвелт, но те са пълна изненада за Айзенхауер, когато Жиро пристига в Гибралтар за да се срещне с него на 7 ноември — навечерието на десантите. Жиро е взет от южния бряг на Франция от същата британска подводница „Сераф“ която отвежда Марк Кларк на тайната мисия на алжирския бряг47. След това той е прехвърлен, като замалко не се удавя, на хидроплан, който го отвежда в Гибралтар. Когато пристига там, е изумен от новината, че съюзни-ческите десанти в Северна Африка ще бъдат извършени рано на следващата сутрин, тъй като до този момент знае, че са планирани за следващия месец, а също и от откритието, че ще се командват от Айзенхауер, а не от него. Това води до разгорещен спор, в който той се позовава на по-високия си чин и на получените уверения, като непрекъснато повтаря, че да приеме нещо по-малко от върховното командване, ще означава да подрони както собствения си авторитет, така и авторитета на своята страна. Обаче когато на сутринта (8 ноември) разговорите са подновени, се примирява с положението, след като получава изрични уверения, че ще оглави френските сили и администрацията в Северна Африка — обещание, което скоро отпада с мотива за по-голямата експедитивност и по-добрите качества на адмирал Дарлан. Донасяки „Факела“ на свободата на Френска Северна Африка, американците постигат пълна изненада, като объркват своите приятели и помагачи, а объркването на противника е още по-голямо. Френските колаборационисти са заварени неподготвени, за да окажат някаква ефикасна помощ, и поради шока от внезапното нахлуване повечето френски командири реагират естествено за такива обстоятелства, като запазват лоялността си към законната власт в лицето на маршал Петен във Виши. Затова първоначално десантите се натъкват на съпротива, макар тя да е по-слаба в Алжир, отколкото в Оран и Касабланка.

Късно вечерта на 7 ноември генерал Бетуар — френският дивизионен командир, получава съобщение в Касабланка, че десантът ще бъде извършен в 2 часа сутринта на 8 ноември. Той изпраща отряди от свои войници да арестуват германските комисии по примирието и поставя свои офицери да посрещнат американците при Рабат на 80 км на север, предполагайки, че те ще слязат там, тъй като това място не се защитава от брегова артилерия и там е седалището на френските власти в Мароко.

След тези предварителни стъпки Бетуар отива с един батальон да завземе щаба на армията в Рабат и освобождава командира на армията. Той изпраща и писма до генералния резидент (и главнокомандващ всички въоръжени сили в Мароко) генерал Ногес и до адмирал Мишелие, с които ги информира, че американците ще извършат десант и че Жиро идва да поеме цялото командване на французите в Северна Африка, а самият той е назначен от него за командващ армията в Мароко. В писмата си до Ногес и Мишелие той ги моли да подкрепят издадената от него заповед, която позволява на американците да слязат на брега, и да не им оказват съпротива или да не се намесват, докато сметнат, че могат да приемат свършения факт.

Получавайки писмото, Ногес се опитва да запази позата на наблюдател, докато ситуацията се изясни. Докато той се колебае, Мишелие предприема бързи действия. Неговите патрулиращи самолети и подводници не забелязват приближаващата се армада преди падането на нощта, затова стига до зак-лючението, че Бетуар е заблуден или излъган. Уверенията на Мишелие, че не е забелязано придвижване на никаква голяма сила близо до брега, толкова впечатлява Ногес, че дори когато малко преди 5 часа сутринта до него дости-гат първите съобщения за десанта, той смята, че това не са нищо повече от нападения на командоси. Затова се отказва да наблюдава нещата отстрани и се обявява против американците, като нарежда на френските войски да окажат съпротива на десантите и да арестуват Бетуар за държавна измяна.

Главният десант на Патън е при Федала, на 24 км северно от Касабланка, а допълнителните са при Мехдия, на 88 км на север, и при Сафи, на 225 км южно от Касабланка. При Федала се намират най-близките до Касабланка плажове, предлагащи условия за десант, както и за достъп до добре охраняваното пристанище — единственото добре оборудвано на атлантическия бряг на Мароко. Мехдия е избрана, защото е най-близкото място за десант до лети-щето при Порт Лиоте — единственото в Мароко с бетонна писта. Изборът пада върху Сафи, тъй като действащите там сили с дясна ориентация могат да попречат на силния френски гарнизон, който се намира по-навътре в Маракеш, да се намеси при десанта в Касабланка. Освен това в Сафи има пристанище, където могат да бъдат разтоварени средни танкове, тъй като новите десантни кораби, от които могат да слизат танкове на брега, още не са готови за операция „Торч“.

Когато на 6 ноември американската армада наближава брега на Мароко след спокоен преход през океана, идва съобщение, че морето там е бурно и че според метеорологичната прогноза на 8 ноември ще е толкова бурно, че де-сантът ще бъде невъзможен. Метеорологът на адмирал Хюит обаче предсказва, че бурята ще отмине, и той решава да поеме риска и да продължи изпълнението на плана за десант на атлантическия бряг. На 7 ноември морето започва да стихва и на 8-и е спокойно с умерен вятър от сушата. В този ден вълните са най-малки от месец насам. Въпреки това поради липса на опит стават много грешки и забавяния.

Все пак нещата се развиват по-добре от прогнозата на Патън преди десанта в типичния му бомбастичен стил, че предстои „голяма касапница“. Той язвително заявява на представителите на флота, че техните сложни планове за десанта ще се провалят „още в първите минути“, и добавя: „В историята няма случай флотът да е извършвал десант на една армия на планираното място и време. Но ако ни свалите поне на 80 км от Федала най-много седмица след определения ден, аз ще атакувам и ще победя“.

За щастие объркването и колебанията на французите са толкова големи, че вълните от десантчици успяват да слязат на брега, преди огънят на защит-ниците да стане сериозен, а по това време светлината е достатъчно добра, за да помогне на американските артилеристи от корабите да принудят бреговите батареи да замлъкнат. Възникват неприятности, свързани с установяването и разширяването на плацдарма, дължащи се на неопитност и суетене на десантните групи, което принуждава Патън да прехвърли гневните си критики върху собствените си войски. И войниците, и лодките са прекалено прето-варени. Въпреки че настъплението при Касабланка започва на втория ден и не среща сериозна съпротива, то е спряно рязко поради липса на техника, която е струпана на брега, но не е доставена до щурмуващите части. На третия ден е отбелязан не особено голям напредък, а съпротивата се засилва. Перспек-тивите изглеждат твърде мрачни.

Положението е щяло да бъде още по-сериозно, ако заплахата от страна на френските военноморски сили не е била отстранена още първия ден. Това става в битка недалеч от Касабланка, която напомня за морските сражения от едно време. Тя започва в 7 часа сутринта, когато бреговата артилерия на нос Ел Ханк и оръдията на „Жан Бар“ — най-новия френски линеен кораб, който обаче още не е завършен и не може да мръдне от мястото си в пристанището — откриват огън срещу прикриващата десанта група кораби под командването на контраадмирал Р. Л. Гифън. Тя се състои от линейния кораб „Масачузетс“, 2 тежки крайцера и 4 разрушителя. Те не са улучени, макар че няколко снаряда падат съвсем наблизо, но отговорът им е достатъчно резултатен, за да накара батареите на нос Ел Ханк и оръдията на „Жан Бар“ временно да замлъкнат. Корабите на Гифън са така погълнати от това занимание, че пре-небрегват задачата си да не позволяват на останалите френски кораби да из-лязат от пристанището. До 9 часа сутринта се измъкват един лек крайцер, 7 разрушителя и 8 подводници. Разрушителите се отправят към Федала, където американските транспортни кораби са изключително удобни мишени. За щастие разрушителите са отклонени и принудени да се оттеглят от един тежък и един лек крайцер и 2 разрушителя, на които адмирал Хюит заповядва да пресекат пътя им. След това той извиква охраняващото военноморско съединение да отреже пътя им за отстъпление. Благодарение на сръчните маневри, умелото използване на димни завеси и на смущаващите атаки на подводниците за отвличане на вниманието французите успяват да оцелеят при изключително съсредоточения огън от тежки оръдия, като загубват само един разрушител. След това те правят нов дързък опит да стигнат до района, в който се намират транспортните кораби. В тази нова схватка е потопен още един разрушител и само един от 8-те френски кораба се завръща без повреди в пристанището. Там потъват още два, а останалите са в тежко състояние.

Обаче още не всичко е решено, тъй като батареите на нос Ел Ханк и 380-милиметровите оръдия на „Жан Бар“ отново откриват огън, а американските кораби вече са изразходвали толкова много муниции, че не биха имали с какво да отбият атаките на френските бойни кораби на база в Дакар, ако се появят, каквито опасения има.

За щастие положението при Касабланка и на атлантическия бряг като цяло решително се променя от благоприятния политически развой в Алжир. Късно следобед генерал Ногес узнава по косвен път, че на 10 ноември властите там начело с адмирал Дарлан са издали заповед за спиране на сраженията. Ногес действа бързо въз основа на това непотвърдено съобщение и нарежда на под-чинените си командири да прекратят активната съпротива с оглед на предсто-ящо примирие.

Междувременно американските десанти в Оран срещат по-силна съпротива, отколкото съпротивата, на която се натъква Западното оперативно съединение на военноморските сили в района на Касабланка. Въпреки това между американските войски и британските военноморски сили, които ги докарват до мястото и ги свалят на брега, има изключително добро взаимодействие. Освен това техният преден отряд — американската 1-ва пехотна дивизия, командвана от генерал майор Тери Алън, се състои от добре обучени бойци и е подкрепен от 1-ва танкова дивизия.

Планът е да бъдат превзети пристанището и град Оран чрез двойна обходнаманевра — две от полковите бойни подразделения на Тери Алън слизат на плажа в залива Арзев на 40 км на изток, докато трето подразделение (командвано от бригаден генерал Теодор Рузвелт) слиза на брега при Лез Андалуз, на 23 км на запад от града. След това една лека бронетанкова колона се насочва към Мерса Бу Зеджар на 48 км от Оран, за да завземе летищата южно от Оран и да се приближи до града в тил. Важно е обкръжението да бъде завършено по-бързо, тъй като се очаква до едно денонощие гарнизонът му от 10 000 души да бъде увеличен почти двойно с подкрепления от вътрешността. Операцията започва добре. На 7 ноември с настъпването на нощта конвоят подминава Оран за заблуда и се насочва на изток, но през нощта се връща. Десантите започват бързо и почти едновременно (в 1 часа след полунощ) при Арзев и само половин час по-късно при Лез Андалуз и Мерса Бу Зеджар. Изненадата е пълна и на брега десантчиците не срещат съпротива. Въпреки че това пространство се покрива от 13 брегови батареи, до разсъмване те не откриват огън. Но дори и след това те причиняват съвсем малка вреда благодарение на ефикасната подкрепа от корабите и димните завеси, осигурени от тях. Слизането на войниците на брега и разтоварването на техниката като цяло вървят гладко, макар да са забавени от претоварването на войниците, които носят по около 30 кг снаряжение. Средните танкове са пренесени от транспортните кораби и са разтоварени на кея, след като пристанището при Арзев е превзето.

Единственият сериозен неуспех е опитът да се превземе Оран с директна атака, за да се предотвратят саботажни действия срещу намиращите се там съоръжения и кораби. 2 малки британски корвети — „Уолни“ и „Хартланд“, с 400 американски бойци на борда, придружени от 2 моторници, са определени да осъществят този дързък план, който американските офицери смятат за безрасъден и не одобряват. Резултатът потвърждава мнението им, че това е „самоубийствена задача“. Тя нелогично е планирана да започне два часа след часа „Х“, точно когато французите са вдигнати по тревога заради десантите на други места. Предварителната мярка с развяването на голямо американско знаме не спира французите да отговорят със силен преграден огън, който поврежда и двете корвети, като избива половината от екипажа и войниците, докато останалите, повечето ранени, са взети като пленници, Настъплението от установените предмостия започва в 9 часа сутринта и скоро след 11 часа колоната леки танкове на полковник Уотърс, която идва от Арзев, стига летището Тафарауи, а един час след това е докладвано, че то е готово да приема самолети от Гибралтар. Но когато се насочва на север, колоната е спряна малко преди да стигне летище Ла Сеня. Същото става и с колоната на полковник Робинет, която напредва от Мерса Бу Зеджар. Настъплението на пехотните части откъм Арзев и откъм Лез Андалуз с цел да се съединят е забавено, когато се натъкват на съпротива, приближавайки Оран.

На втория ден напредъкът е слаб, тъй като френската съпротива се засилва, а организираната контраатака откъм фланга на плацдарма при Арзев разстройва целия план на операциите поради преувеличено заплашителни сведения, които принуждават генерал Фридъндол да отклони части, кито имат други задачи. Въпреки че следобед летище Ла Сеня е превзето, повечето френски самолети са излетели, а то не може да бъде използвано поради непрекъснатия обстрел. Масираната атака срещу Оран е предприета на третата сутрин, след като през нощта някои от островите на съпротива по пътищата, водещи към града, са заобиколени. Атаките на пехотата от изток и от запад отново са отбити, но отвличат вниманието на защитниците, докато две леки бронетанкови колони влизат в града от юг, без да срещнат съпротива, с изключение на спорадичен снайперистки огън, и преди пладне стигат главаната квартира на френското командване. Тогава френските командири се съгласяват да се предадат. В тридневните сухопътни сражения американските загуби са под 400 убити, а на французите — още по-малко. Тези минимални загуби и особено слабата съпротива в последния ден са повлияни от сведенията, които френските командири получават, че в Алжир се водят преговори.

Десантът в Алжир преминава по-гладко и е по-кратък до голяма степен благодарение на местния командир генерал Маст и съмишлениците му. Никъде не е оказано сериозно противодействие освен при един опит за прибързано влизане в пристанището, както това става и в Оран.

На разсъмване на 7 ноември американският транспортен кораб „Томас Стоун“, намиращ се на 240 км от Алжир, временно е изваден от строя от торпедо, изстреляно от подводница, но след това при настъплението откъм морето няма повече инциденти. Въпреки че са забелязани от няколко противникови патрулиращи самолета, срещу конвоите не се извършват нападения от въздуха, преди те да завият на юг след падането на нощта към бреговете, определени за десанта. Една група слиза на брега близо до нос Матифу, на около 25 км източно от Алжир, друга — близо до нос Сиди Ферух, на 16 км западно от града и трета — на 16 км още по на запад, близо до Кастильоне. За политическо прикритие десантите най-близо до Алжир са извършени от американци, които са смесени с британски командоси, а главните британски сили слизат на запад близо до Кастильоне.

Там десантите започват точно в 1 часа след полунощ и продължават без спънки въпреки стръмните и опасни брегове. Френските войници, които десантчиците срещат малко по-навътре, казват, че били инструктирани да не оказват съпротива. Летище Блида е достигнато около 9 часа сутринта. В източния край на Алжир десантите малко закъсняват, а и се натъкват на едно укрепено селище, което отказва да ги пропусне.

Важното летище Мезон Бланш е достигнато скоро след 6 часа сутринта и окупирано след символична съпротива с няколко изстрела. Обаче при настъплението към град Алжир войските попадат на укрепена отбранителна позиция, която затваря пътя им, а по-късно са спрени от 3 френски танка. Бреговата артилерия на нос Матифу също отказва да се предаде и отстъпва едва след като следобед на два пъти е бомбардирана от бойни кораби и пикиращи бомбардировачи.

Опитът да се влезе бързо в пристанището на Алжир завършва още по-зле. За тази цел са използвани британските разрушители „Брук“ и „Малкълм“, развели големи американски знамена и пренасящи един американски пехотен батальон. Планирано е те да влязат в пристанището три часа след десантите с надеждата, че защитниците ще бъдат изтеглени, дори без да е поискано мълчаливото им съгласие. Вместо това разрушителите са подложени на силен обстрел веднага след като наближават входа на пристанището. „Малкълм“ е ударен лошо и се оттегля. При четвъртия опит „Брук“ успява да отправи предизвикателството, като хвърля котва край един кей, където войниците слизат. Първоначално не им се пречи да окупират пристанищните съоръжения, обаче към 8 часа сутринта оръдията започват да обстрелват „Брук“, принуждавайки го да вдигне котва и да се оттегли. Слезлите на брега войници са подложени на силен обстрел от френски африкански бойци и се предават скоро след пладне, тъй като боеприпасите им привършват и няма признаци за помощ от основните сили. Все пак огънят на французите цели да прикове намясто десантната група, а не да я унищожи.

При десантите западно от Алжир близо до нос Сиди Ферух има много повече забавяне и бъркотия, а част от десантните кораби бъркат посоката и пристигат на заеманите от британците плажове по на запад. Части от батальоните са разпръснати на 25 км по бреговата ивица, а много от десантните съдове се разбиват в прибоя или получават повреди в двигателите. За щастие първо-начално десантчиците са посрещнати приятелски или равнодушно, тъй като Маст и някои от офицерите му идват да ги посрещнат, за да преминат безпре-пятствено. В противен случай тези десанти биха се превърнали в скъпо стру-ващо фиаско. Ho когато след бързо прегрупиране се отправят към Алжир, колоните срещат съпротива на няколко места, тъй като междувременно Маст е освободен от командването, заповедите му за оказване на съдействие са отменени и на войниците е заповядано да се противопоставят на съюзничес-кото настъпление.

Съюзническите помагачи в Алжир свършват своята част от работата за-бележително добре при трудностите, причинени от твърде късното предизве-стие за десантите и оскъдните сведения за целите им. Плановете им да окажат помощ в подобен случай бързо влизат в действие. По брега са поставени офи-цери да посрещнат и да ориентират американците, контролните пунктове са завзети от организирани групи, повечето телефонни връзки са блокирани, полицейските участъци в града и извън него — окупирани, недружелюбно настроените висши офицери са арестувани, а радиостанциите — завзети и готови за обръщението на Жиро или на друг от негово име, като надеждата е, че то ще има решаващо въздействие. Накратко казано, когато десантите са извършени, съдействието е достатъчно, за да бъде предотвратена съпротива, и положението в града се контролира до около 7 часа сутринта — по-дълго, отколкото са очаквали, че ще успеят, или смятат за нужно. Обаче придвижването на десантните части е твърде бавно.

Когато до 7 часа сутринта американците не се появяват, възможностите на колаборационистите да влияят на своите съотечественици намаляват. Освен това, когато отправят по радиото призив от името на Жиро, който също не се появява, каквито са очакванията, става ясно, че твърде са надценили тежестта на името му. Скоро започват да изпускат положението от контрол и са отстранени или арестувани.

Междувременно на по-високо равнище се водят съдбоносни разговори. Половин час след полунощ Робърт Мърфи отива при генерал Жуен, съобщава му новината за предстоящия десант на значителни сили и го призовава да окаже съдействие с бързи нареждания да не им се оказва съпротива. Мърфи заявява, че са дошли по покана на Жиро, за да помогнат на Франция да се освободи. Жуен не показва готовност да приеме лидерството на Жиро и не смята авторитета му за достатъчен. Той заявява, че призивът трябва да бъде отправен към адмирал Дарлан, който по една случайност се намира в момента в Алжир, тъй като е пристигнал със самолет да види сериозно болния си син. Дарлан е събуден по телефона и е помолен да пристигне във вилата на Жуен, за да получи спешно съобщение от Мърфи. Когато пристига и му съобщават за предстоящия десант, първоначално той гневно възкликва: „Отдавна ми е известно, че британците са тъпи, но все съм си мислел, че американците са по-умни. Сега започвам да си мисля, че и вие правите толкова грешки колкото тях“.

След разгорещени спорове накрая той се съгласява да изпрати по радиото съобщение до маршал Петен, за да го запознае с положението и да поиска разрешение да действа от името на маршала, както намери за добре, за да се справи със ситуацията. Междувременно вилата е обкръжена от въоръжена група французи, които са против правителството във Виши, така че Дарлан се оказва буквално под стража. Малко по-късно групата е прогонена от подразделение жандармеристи, които арестуват Мърфи. След това Дарлан и Жуен, които се гледат с подозрение, отиват в главната квартира в Алжир. Оттам Жуен предприема стъпки, за да си възвърне контрола, като освобождава генерал Кьолц и други офицери, арестувани от Маст и привържениците му, и на свой ред ги арестува. Малко преди 8 часа сутринта Дарлан изпраща нова телеграма на маршал Петен, в която подчертава, че „положението се влошава и съпротивата скоро ще бъде удавена“ — очевиден намек, че ще е по-разумно да преклони глава пред по-силния. В отговора си Петен му дава исканите пълномощия.

Малко след 9 часа сутринта американският шарже д’афер във Виши Пинкни Тък отива при Петен и му предава писмо от Рузвелт, в което се иска съдействи-ето му. Петен му предава междувременно подготвен вече отговор, в който из-разява „недоумение и съжаление“ по повод на американската „агресия“ и зая-вява, че Франция ще се противопостави на нападението срещу нейната импе-рия дори от страна на стари приятели: „Такава е моята заповед“. Въпреки това той се държи много любезно с Тък и съвсем не изглежда ядосан. Поведението му създава впечатлението, че официалният му отговор всъщност е предназна-чен да успокои подозренията на германците и да предотврати намесата им. Но няколко часа по-късно министър-председателят Пиер Лавал приема под натис-ка на Хитлер предложение за германска подкрепа от въздуха и до вечерта сили-те на Оста подготвят войски за изпращане в Тунис.

Междувременно Дарлан на своя отговорност издава заповеди до френските части и кораби в Алжир да прекратят огъня. Въпреки че тази заповед не се отнася до Оран и района на Касабланка, Дарлан упълномощава Жуен да по-стигне споразумение за цяла Северна Африка. Освен това рано вечерта е по-стигнато съгласие в 20,00 часа контролът на Алжир да премине в ръцете наамериканците, а от разсъмване на следващата сутрин, 9 ноември, съюзници-те да могат да използват пристанището.

На 9 ноември следобед Марк Кларк пристига да уговори нужните подроб-ности, а Кенет Андерсън да поеме командването на съюзническите войски за настъплението в Тунис. Жиро също пристига малко по-рано, но установява, че съвсем не е добре дошъл за видните си съотечественици там, и намира убежи-ще при едно семейство, което живее извън града. Марк Кларк отбелязва, че „той практически премина в нелегалност“, но на следващата сутрин Жиро се по-явява за първата среща на Кларк с Дарлан, Жуен и главните им помощници.

На нея Кларк притиска Дарлан да издаде заповед за прекратяване на огъня в цяла Френска Северна Африка и когато той се колебае с мотива, че е изпратил в резюме доклад за условията на правителството във Виши и трябва да изчака отговор оттам, Кларк започва да удря по масата и заявява, че ще нака-ра Жиро да издаде заповедта вместо него. При този аргумент Дарлан изтъква, че Жиро няма нито законната власт да го направи, нито достатъчно лично влияние. Той заявява също, че една такава заповед „ще доведе до незабавната окупация на Южна Франция от германците“ — прогноза, която скоро става реалност. След още аргументи, придружени с тропане по масата, Кларк направо заявява на Дарлан, че ако не издаде незабавно заповедта, ще бъде арестуван. Той вече е взел мерки и е поставил въоръжена стража около сградата. Тогава след кратко обсъждане с щаба си Дарлан приема този ултиматум и заповедта му е изпратена в 11,20 часа предобед.

Когато това е съобщено на правителството във Виши, Петен я одобрява, но Лавал, който чува за нея на път за Мюнхен, където е повикан спешно от Хитлер, се обажда по телефона на Петен и го убеждава да я отхвърли. Рано следобед Кларк получава новината, че правителството във Виши е отхвърлило примирието. Когато казва това на Дарлан, той обезсърчен заявява: „Не ми остава нищо друго, освен да отменя заповедта, която подписах тази сутрин“. На което Кларк отговаря: „Няма да правите нищо подобно. Заповедта няма да бъде отменена и за да бъда сигурен, ще ви арестувам“. Дарлан, който вече е намекнал за подобно разрешение, с готовност се съгласява и изпраща следния отговор на Петен: „Анулирах заповедите си и съм пленник“ — анулирането е само за пред правителството във Виши и за ушите на германците. На следващия ден Петен под натиска на Хитлер чрез Лавал обявява, че цялата власт в Северна Африка преминава от Дарлан в ръцете на Ногес. Преди това той вече е изпратил тайно послание до Дарлан, че тази мярка е взета под германски натиск и противоречи на собствените му желания. Подобно двуличие е своеобразно хитруване, предизвикано от незавидното положение на Франция, но то още повече хвърля в недоумение командирите на френските войски в Северна Африка извън Алжир.

За щастие Хитлер сам помага нещата да се изяснят и разсейва съмненията, като нарежда на войските си да нахлуят в неокупираната част на Франция, която съгласно споразумението за примирие от 1940 г. е оставена под контрола на правителството във Виши. На 8 и 9 ноември то протака отговора си на предложението за въоръжена подкрепа, което засилва подозренията на Хитлер. На 10 ноември Лавал пристига в Мюнхен, за да се срещне с Хитлер и Мусолини, и този следобед фюрерът настоява пристанищата и базите в Тунис да бъдат предоставени на силите на Оста. Лавал отново се опитва да протака нещата, като казва, че Франция не може да се съгласи с влизането на италианците и че подобно решение може да вземе само Петен. Тогава Хитлер губи търпение и скоро след приключването на разговора дава заповеди на войските си в полунощ да навлязат в неокупираната част на Франция — стъпка, за която има предварителна готовност, — а също заедно с италианците да бъдат превзети военновъздушните и военноморските бази в Тунис.

Южна Франция е окупирана бързо от моторизираните германски части, а от изток навлизат 6 италиански дивизии. На 9 ноември следобед германските самолети започват да кацат на летище близо до Тунис заедно с ескорт войни-ци, които да ги охраняват на земята, но са обкръжени на летището от френски войски. От 11 ноември нататък прехвърлянето на войски по въздуха се засилва, намиращите се в съседство френски части са разоръжени, а по море в Бизерта пристигат танкове, оръдия, транспортни средства и запаси. До края на месеца пристигат около 100 танка и 15 000 германски войници, като голяма част от тях се административен персонал, нужен за изграждането на базата. Пристигат и около 9000 италианци, повечето от Триполи. Те се използват главно за защита на южния фланг. Това е едно добро постижение, като се имат предвид кратките срокове, в които е извършено, и моментът, в който силите на Оста са силно притиснати навсякъде. Обаче тези сили са твърде малки в сравнение с това, което съюзниците са стоварили във Френска Северна Африка. Те трудно биха могли да се противопоставят, ако се използват по-значими експедиционни сили за настъплението в Тунис или ако съюзническото командване предприеме настъплението по-бързо, отколкото това става. Германската окупация на Южна Франция помага изключително много на положението на съюзниците в Африка, тъй като дълбоко разтърсва френските командири там. На 11 ноември сутринта, преди още новината да е дошла, в Алжир има нови колебания. Първият признак е в момента, когато Кларк отива да се срещне с Дарлан и го притиска да направи две спешни стъпки — да заповяда на френския флот в Тулон да отплава за което и да е пристанище на Северна Африка и да нареди на губернатора на Тунис адмирал Естева да се противопостави на влизането на германците. Отначало Дарлан се опитва да се измъкне, заявявайки, че заповедите му няма да бъдат изпълнени поради направеното по радиото съобщение, че командването на френските въоръжени сили му е отнето. Когато е подложен на допълнителен натиск, той отказва да изпълни исканията на Кларк. Кларк излиза ядосан, като затръшва вратата, но следобед му се обаждат по телефона, за да го помолят отново да се срещне с Дарлан. Сега Дарлан се съгласява да се подчини на искането на Кларк поради развоя на събитията във Франция, макар посланието му до командващия флота в Тулон да е предадено като спешен съвет вместо като заповед. Друг благоприятен развой е съобщението, че генерал Ногес, когото правителството във Виши определя да смени Дарлан, се съгласява да пристигне на следващия ден в Алжир.

В ранните часове на 12 ноември Кларк отново с изумление научава, че заповедта на Дарлан за оказване на съпротива в Тунис е отменена. Той вика Дарлан и Жуен в хотела си и скоро се изяснява, че причината за тази промяна е Жуен който твърди, че това не е отмяна, а спиране действието на предишната заповед предвид на предстоящото пристигане на Ногес, който сега е законният главнокомандващ. Подобни скрупули по отношение на законността са типични за френските военни, но на Кларк те изглеждат само като претекст за шикалкавене. Въпреки че се подчиняват на искането му заповедта до войските в Тунис да бъде препотвърдена, без да се чака пристигането на Ногес, подозренията му отново се засилват от нежеланието им Жиро да участва в разискванията. Кларк така е изнервен от протаканията им, че им обявява намерението си да арестува всички френски военачалници и да ги заключи на някой кораб в пристанището, ако до 24 часа не стигнат до задоволително ре-шение.

Междувременно положението на Дарлан в отношенията му с другите френски лидери в Африка е укрепено от получаването на второ тайно съобщение от Петен, в което той потвърждава доверието си в Дарлан и подчертава, че се е разбрал тихомълком с президента Рузвелт, въпреки че не би могъл да го заяви открито поради присъствието на германците. Това помага на Дарлан който има по-изострено чувство за реалност от много свои съотечественици, да получи съгласието на Ногес и на останалите за постигане на работно споразумение със съюзниците, включително признаването на Жиро. За по-голяма експедитивност при следващото им съвещание на 13 ноември Кларк отново ги заплашва, че ще ги арестува. Този следобед споразумението е постигнато и е подкрепено бързо от Айзенхауер, който току-що е пристигнал със самолет от Гибралтар. Съгласно условията му Дарлан е определен за върховен комисар и командващ военноморските сили, Жиро — за главнокомандващ сухопътните и военновъздушните сили, Жуен — за командващ източния сектор, Ногес — за командващ западния сектор и за генерален резидент на Френско Мароко. Активното сътрудничество със съюзниците за освобождаването на Тунис трябва да започне веднага.

Айзенхауер подкрепя с още по-голяма готовност споразумението, защото като Кларк вече е разбрал, че единствено Дарлан може да накара французите да застанат на страната на съюзниците, и защото си спомня какво му е казал Чърчил, преди да напусне Лондон: „Ако можех да се срещна с Дарлан, въпреки че го ненавиждам, с радост ще пълзя по ръце и колене една миля, ако мога да го накарам да присъедини неговия флот към съюзническите сили“. Решението на Айзенхауер също получава бързо одобрение от Рузвелт и Чърчил.

Обаче една такава „сделка с Дарлан“, който дълго време е бил представян в печата като зловеща, пронацистки настроена фигура, предизвиква буря от протести във Великобритания и Америка — по-лоша, отколкото Чърчил и Рузвелт са очаквали. По-силна е реакцията във Великобритания, защото там Дьо Гол и привържениците му правят всичко възможно да засилят об-щественото негодувание. Рузвелт се опитва да успокои духовете с публично обяснение, в което използва една фраза от телеграма лично до него от Чърчил, заявявайки че споразумението с Дарлан „е само временно и е оправдано единствено от напрегнатата битка“. Освен това на една тайна прес-конференция, за която не трябва да се пише в пресата, той го описва като прилагане на старинната повеля на православната църква: „Деца мои, във време на голяма опасност ви е позволено да вървите с дявола, докато преминете моста“.

Естествено, обяснението на Рузвелт, че споразумението е „временно“, шокира Дарлан, който чувства, че е бил изигран. В протестно писмо до Марк Кларк той гневно заявява, че както публичните декларации, така и неофициалните изказвания показват, че очевидно го смятат „само за лимон, който американците ще захвърлят, когато го изстискат“. Декларацията на Рузвелт предизвиква още по-гневна реакция сред френските командири, подкрепили Дарлан да постигне споразумението със съюзниците. Много обезпокоен, Айззенхауер изпраща телеграма във Вашингтон, в която подчертава, че „настроенията на французите далеч не съответстват на предварителните очаквания и затова е изключително важно да не се правят прибързани действия, които могат да нарушат равновесието, което успяхме да постигнем“ генерал Смътс, който пристига със самолет в Алжир на път от Лондон за Южна Африка, изпраща следната телеграма на Чърчил: „Що се отнася до Дарлан, направените официални декларации имат отрицателен ефект върху местните френски лидери и продължаването им в този дух ще е опасно. Ногес заплаши да подаде оставка, а тъй като той упражнява контрол върху населението в Мароко, резултатите от подобна стъпка могат да имат дълготрайни последици“.

През това време Дарлан е постигнал детайлно споразумение с Кларк за съдействие. Освен това е убедил френските лидери в Западна Африка да го последват и да предоставят на съюзниците пристанището на Дакар заедно с военновъздушните бази. Но в навечерието на Коледа Дарлан е убит от фа-натизиран млад човек — Боние де ла Шапел, който принадлежи към кръга на роялистите и голистите, настояващи за свалянето на Дарлан от власт. Това своевременно отстраняване помага на съюзниците да се избавят от един неудобен политически проблем и да оберат плодовете от „сделката с Дарлан“. В мемоарите си Чърчил пише: „Въпреки че е престъпно, убийството на Дарлан избави съюзниците от неудобството да работят с него, като същевременно им остави всички предимства, които той можа да им даде през съдбоносните часове на съюзническите десанти“. По заповед на Жиро убиецът на Дарлан е осъден на бърза ръка от военен съд и екзекутиран без протакане. На следващия ден френските лидери се съгласяват да изберат Жиро за върховен комисар на мястото на Дарлан. Той „запълва тази празнина“ за кратко време.

Ако съюзниците не бяха успели да си осигурят помощта на Дарлан, про-блемите им щяха да бъдат много по-сериозни, отколкото се оказва, тъй като в Северна Африка има близо 120 000 френски войници: 55 000 — в Мароко, 50 000 в Алжир и 15 000 — в Тунис. Макар и разпръснати на широк периметър, те биха могли да окажат мощна съпротива, ако бяха продължили да се противопоставят на съюзниците.

Единственото важно нещо, което помощта на Дарлан и неговият авторитет не успяват да постигнат, е придвижването на главния френски военноморски флот от Тулон в Северна Африка. Неговият командващ — адмирал Де Лаборд, се колебае да откликне на призивите на Дарлан, без да има потвърждение от Петен, а специалният пратеник, когото Дарлан изпраща, за да го убеди, е заловен от германците. Колебанието на Лаборд се дължи и на факта, че германците се изхитрят да спрат в околностите на военноморската база, като позволяват тя да остане неокупирана зона с френски гарнизон. Междувременно подготвят план за преврат, който да остави флота непокътнат, и го осъществяват на 27 ноември, след като блокират входа на пристанището с минно заграждение. Въпреки че забавянето попречва на флота да се измъкне, французите успяват да осъществят плана си за потапянето му достатъчно бързо, за да осуетят опита на германците да го завладеят. Така те изпълняват уверението, дадено от Дарлан на 10 ноември по време на първата му среща с Кларк в Алжир: „Флотът няма да падне в германски ръце при никакви обстоятелства“. Разочарованието на съюзниците, че френският флот не успява да пристигне в Северна Африка, е компенсирано от утехата, че опасността да бъде използван против тях е ликвидирана с потапянето му.

Друг благоприятен момент в този критичен период, особено през първите няколко дни, е обстоятелството, че испанците се въздържат от намеса и че Хитлер не се опитва да нанесе удар в гръб през Испания срещу западния вход на Средиземно море. Чрез артилерийски обстрел от Алжесирас испанската армия би могла да направи неизползваеми пристанището и летището на Гиб-ралтар и би могла да прекъсне комуникациите между силите на Патън и съюз-ническите войски в Алжир, тъй като жп линията от Касабланка до Оран мина-ва само на около 30 км от границата с Испанско Мароко. Когато се планира операция „Торч“, британците заявяват, че ако Франко се намеси, ще бъде невъзможно използването на Гибралтар48. Щабът на Айзенхауер преценява, че за окупацията на Испанско Мароко ще са необходими 5 дивизии, като за изпълнението на тази задача ще са нужни три месеца и половина. За щастие Франко предпочита да стои настрана като „невоюващ“ съюзник на Оста, а също и заради това, че американците купуват испанските продукти, като същевременно му позволяват да се снабдява с петрол от Карибите. Освен това архивите на Оста показват, че заради по-ранния си опит с умението на Франко да се измъква от настояванията за акция срещу Гибралтар през Испания Хитлер не е бил много склонен да обсъжда подобен контраудар през ноември 1942 г. Идеята е подновена от Мусолини следващия април, когато силите на Оста в Тунис са силно притиснати и възникват опасения за скорошно съюзническо нахлуване в Италия. Дори и тогава Хитлер отклонява молбата на Мусолини, тъй като се страхува, че една такава акция през Испания ще срещне яростна и упорита съпротива от страна на „невоюващия“ съюзник, а и защото продължава да е уверен, че силите на Оста ще успеят да задържат Тунис. Тази му увереност е подсилена от забележителния, макар и много малък успех, който те постигат в края на ноември при спирането на съюзническото настъпление там.

Двайсет и втора главаНадпреварата за Тунис

Настъплението срещу Тунис и Бизерта започва със съвсем кратка акция от морето срещу пристанището на Бужи, на около 160 км източно от Алжир и само на 40 км от Бизерта. Това е съкращаване на първоначалния план, който, при положение че има пълно и своевременно френско съдействие, предвижда използването на парашутни части и морски десант на командоси за завладяване на летищата при Бон, Бизерта и Тунис през следващите дни-11, 12 и 13 ноември. През това време намиращи се на корабите части от резерва на силите, дебаркирали в Алжир, трябва да отплават, за да превземат пристанищего на Бужи и летището при Джиджели, на 65 км зад предната база. Поради несигурното положение след десанта в Алжир обаче този план е сметнат за твърде рискован и по-далечните придвижвания отпадат. Вместо това на 9 ноември е решено да бъдат превзети Бужи и летището, a след това един отряд да се отправи бързо към крайната гара на една жп линия при Сук Ахрас, близо до границата с Тунис, докато по море и от въздуха други сили превземат Бон.

Рано вечерта на 10 ноември два добре охранявани конвоя отплават от Алжир с водещата 36-а бригада на британската 78-а дивизия (командвана от генерал-майор Вивиън Ивлиг) и запасите на експедицията. Те пристигат срещу Бужи рано на следващата сутрин, но губят доста време, докато слязат на близките плажове при силно вълнение поради опасения от враждебен прием, който впоследствие се оказва приятелски. Поради големите вълни предвиденият десант близо до Джиджели отпада и завземането на летището се забавя с още два дни. Това става причина няколко кораба да бъда унищожени от въздушни нападения. Рано на 12 ноември командосите успяват да се промъкнат в пристанището на Бон, а над летището е хвърлен отряд парашутисти. И двата отряда са приети добре от намиращите се там французи.

На 13 ноември бригадата при Бужи напредва, докато останалите елементи от дивизията настъпват по суша от Алжир, бързо следвани от отряда „Блейд“ — току-що слязла на сушата танкова колона, състояща се от 17/21-ви танков полк на 6-а бронетанкова дивизия49 — и прикрепените към тях пехотинци под командването на полковник Р. А. Хъл. Като предварителна мярка е планирано на 15 ноември един британски парашутен батальон да бъде спуснат по-рано при Сук ел Арба, на 130 км от град Тунис на туниска територия, а един амери-кански парашутен батальон да бъде хвърлен близо до Тебеса, за да прикрива южния фланг и да завладее летището там. Спускането на американците е из-вършено по план и два дни по-късно този батальон, командван от полковник Е. Д. Раф, прави един скок от 130 км в югоизточна посока, за да завземе летището при Гафса, което се намира на по-малко от 110 км от залива Габес, и дефилето, през което минава пътят от Триполи. Спускането на британците е забавено с един ден поради лошите атмосферни условия, а водещите сухопътни части се придвижват толкова бързо, че на 16 ноември те също стигат Сук ел Арба. Пак по същото време малкото туниско пристанище Табарка, на пътя за Бизерта, е достигнато от друга колона, която напредва по крайбрежния път. На следващия ден, 17 ноември, генерал Андерсън заповядва на 78-а дивизия да навлезе в Тунис и да унищожи сипите на Оста, след като завърши съсредоточаването си си на предни позиции. Тази пауза за съсредоточаване на силите, колкото и да е желателна, не е наложителна, като се имат предвид силите на Оста, които до този момент са успели да пристигнат — в Тунис един непълен парашутен полк, състоящ се от 2 батальона, който е прехвърлен по въздуха от Италия на 11 ноември, и 2 батальона в Бизерта (един инженерен и един пехотен). На 16 ноември бившият командир на корпус „Африка“ генерал Неринг, който е тежко ранен в битката при Алан Халфа и току-що се е възстановил, пристига с група офицери, за да командва това ядро от около 3000 души, наречено 9-и корпус. Дори в края на месеца той се равнява по сила само на една дивизия.

Без да губят време за съсредоточаване, германците бързо напредват на запад и с дръзки действия прикриват слабостта си. Френските части в Тунис, макар и значително по-многобройни, отстъпват пред тях, за да избегнат ранен сблъсък преди пристигането на подкрепленията на съюзниците. На 17 ноември един германски парашутен батальон (само от около 300 души), командван от капитан Кнохе, напредва по пътя Тунис-Алжир, а поставената там френска група се оттегля към шосейния възел Меджез ел Баб (на 65 км западно от Тунис) с важния мост над река Меджерда. Там на 18 ноември вечерта французите са подкрепени с подразделения от отряд „Блейд“, включващи един британски парашутнодесантен батальон и един американски артилерийски батальон. (17/21-ви полк с неговите танкове все още не е пристигнал.) Водещият ескадрон стига Сук ел Арба на 18 ноември, обаче не е изпратен напред.

В 4 часа сутринта командващият френските въоръжени сили в Тунис генерал Баре е извикан там, за да се срещне с германски пратеник, който му поставя ултиматум от Неринг, че французите трябва да отстъпят на позиция близо до границата на Тунис. Баре се опитва да преговаря, но германците разбират, че това е само опит да печели време, и рано сутринта разузнаването забелязва присъствието на съюзническите войски. Така в 9 часа сутринта те прекъсват разговорите и 15 минути по-късно откриват огън. Час и половина след това на полесражението пристигат германски пикиращи бомбардировачи, които разтърсват здравата защитниците, а парашутистите предприемат две малки атаки по суша и дръзкото им поведение подсилва впечатлението, че са по-силни, отколкото са в действителност. Командирите на защитниците разбират, че няма да могат да удържат заеманите позиции, ако на помощ не пристигнат подкрепления, а по нареждане на генерал Андерсън тази помощ е ограничена поради завършващото съсредоточаване на съюзническите войски за планираното настъпление в Тунис.

След като се стъмва, Кнохе изпраща малки бойни групи да преплуват реката и те много ефикасно симулират атака с нарастваща мощ. Съюзническите сили се изтеглят от моста, като го оставят непокътнат. Непосредствено преди полунощ местният британски командир се обажда на френския командир в командния му пункт и настоява да отстъпят незабавно, за да заемат по-сигурни позиции на възвишението 13 км по-назад. Това е направено и германците окупират Меджез ел Баб — ярък пример за блъф, постигнат с голяма дързост от подразделение, което е десет пъти по-малобройно от силите на противника.

Парашутният инженерен батальон на майор Вициг, който идва от Бизерта с няколко танка, напредва на запад по крайбрежния път и среща водещия ба-тальон на 36-а пехотна бригада при Джебел Абиод. Въпреки че германците успяват да сломят съпротивата на част от батальона, той продължава да се държи, докато останалата част от бригадата му се притече на помощ.

Междувременно по-малки германски бойни групи, изпратени на юг, зав-ладяват основните градове по пътя Триполи-Сус, Сфакс и Габес. Около 50 парашутисти, прехвърлени по въздуха, успяват да заблудят до такава степен френския гарнизон, че той напуска Габес. На 20 ноември те са подсилени от 2 италиански батальона, идващи от Триполи, които пристигат тъкмо навреме, за да попречат на един опит на американците да прехвърлят в Габес парашу-тистите на полковник Раф. На 22 ноември малка германска танкова колона прогонва французите от централния шосеен възел Сбейтла. Там тя поставя на позиция едно италианско подразделение, преди да се завърне в Тунис, но друга група на батальона на Раф бързо го принуждава да отстъпи.

Въпреки това оскъдните сили на Неринг не само запазват своите предмостия в Тунис и Бизерта, но и значително ги разширяват и те обхващат по-голямата част от северната половина на Тунис.

Планираната офанзива на Андерсън за завладяване на Тунис започва едва на 25 ноември. В периода преди началото й малките германски сили са утроени, макар че чисто бойните контингенти се състоят само от 2 малки парашутни полка (всеки от по 2 батальона), един парашутно-инженерен батальон, 3 пехотни бататальона от наборници и 2 роти на 190-и танков батальон с 30 танка. Сред тях има от новия модел T-IV с дългоцевно 75-милиметрово оръ-дие, което е важно преимущество. Така поради дългата пауза, направена от Андерсън близо до границата на Тунис, за да бъде завършено съсредоточава-нето на командваните от него части, изключително голямото неравенство между силите на Оста и на съюзниците е намалено.

На 21 ноември Андерсън изразява съмнение, че неговите сили може би не са достатъчни, за да постигнат поставената цел. Затова по заповед на Айзенхауер бързо са изпратени подкрепления от американски подразделения, по-специално бойната команда „В“ на 1-ва танкова дивизия, която изминава целия обратен път от 1100 км, като колесните и полуверижните превозни средства се движат по шосето, а танковете са прехвърлени с железница50. Обаче само част от тези сили пристигат навреме за началото на операцията.

Настъплението има три разклонения — 63-та пехотна бригадна група отляво близо до брега, много по-голямата група „Блейд“ в центъра и 11-а пехотна бригадна група вдясно по главното шосе. Тези разклонения са подсилени с танкови и артилерийски подразделения.

Лявото направление, което се придвижва по хълмистия крайбрежен път, тръгва близо ден по-късно и напредва предпазливо само по 10 км през първите два дни, като пред него отстъпва малкият германски парашутен инженерен батальон на майор Вициг. След това на 28 ноември тези части изминават два пъти по-голямо разстояние, но попадат в засада, поставена от Вициг в проход близо до Джефна, и водещият батальон търпи големи загуби. На 30 ноември една по-голяма атака не постига успех срещу подсилената защита и е прекра-тена. Този неуспех на свой ред води рано на следващата сутрин до провала на една амфибийна атака на британско-американски командоси, които слизат на брега на север от Джефна и блокират пътя източно от Матьор. Три дни по-късно те са принудени да отстъпят, тъй като няма признаци скоро да получат помощ и запасите им са на привършване.

В центъра на настъплението е отрядът „Блейд“, който е подсилен с един американски батальон леки танкове (1-ви батальон на 1-ви танков полк, въоръ-жен с танкове „Стюарт“). Така че сега отрядът разполага с повече от 100 танка На 25 ноември той напредва 50 км до прохода Чуиги, след като извършва про-бив в една от предните позиции, която се държи от малко подразделение на Оста. Но на следващата сутрин настъплението е спряно от друго германско подразделение — танкова рота от 10 танка, следвана от две пеши колони бойци, които заемат позиции южно от Матьор. 8 от тези танкове са унищожени, както и повечето от американските 37-милиметрови противотанкови оръдия, обаче тяхната саможертва за създаването на тази флангова заплаха принуждава бри-танското по-висше командване да прекрати настъплението на отряд „Блейд“ и да го прехвърли да прикрива фланга на настъплението отдясно.

В неясната обстановка действията и на двете страни са малко объркани, но подобна предпазливост в такъв критичен момент контрастира с нелогичността си на фона на дръзкото поведение на германците, още повече че предишния следобед малко подразделение на отряд „Блейд“ има възможността да даде добър урок на германското по-висше командване. Хъл нарежда на под-полковник Джон К. Уотърс — командващ американския лек танков танков батальон, да извърши разузнаване в района на мостовете през река Меджерда близо до Тебурба и Джедейда. С тази мисия е натоварена рота „С“, командвана от майор Рудолф Барлоу. Тя пристига до летището при Джедейда, което се използва отскоро. Възползвайки се от открилата се възможност, Барлоу се втурва през летището със своите 17 танка и унищожава 20 самолета, които в последвалите доклади са увеличени на 40. Достигналите до Неринг сведения за това дълбоко проникване също са преувеличени и му действат така шокиращо, че той изтегля назад силите си, за да заемат отбранителни позиции по-навътре в Тунис.

Дясното направление на съюзническото настъпление, което се придвижва по главното шосе, още в началото е спряно при атаката на Меджез ел Баб51, а предприетите слаби контраатаки стават причина за хаотичното му отстъпле-ние. Но на 25 ноември с настъпването на нощта Неринг, стреснат от нападе-нието при Джедейда, нарежда на защитниците да се изтеглят, опасявайки се, че могат да бъдат разгромени при нова атака. Следвайки ги в ранните часове на 27 ноември, колоната на съюзниците завзема Тебурба, на 30 км от Меджез ел Баб. На следващия ден след кратко придвижване напред тя е спряна рязко при Джедейда, на 30 км от Тунис, от смесена батальонна група. Подновената атака на 29 ноември е отблъсната. Тогава генерал Ивлиг препоръчва спиране на настъплението до пристигането на подкрепления и осигуряването на по-надеждна изтребителна защита срещу германските пикиращи бомбардировачи, които все повече тормозят съюзническите войски. Тази препоръка се приема от Андерсън и Айзенхауер. През тези два дни Айзенахауер посещава предните позиции, където американските офицери го посрещат с въпросите: „Къде е проклетата ни авиация? Защо виждаме само шваби?“ В мемоарите си той отбелязва: „От всеки разговор край пътя научавахме смайващи преувеличения за нанесените поражения, но това не правеше по-леснопоносими забележките от сорта: «Несъмнено нашите войници трябва да отстъпят, това са нечовешки условия»“52, Междувременно фелдмаршал Кеселринг, който посещава Тунис по същото време укорява Неринг, че е прекалено предпазлив и следва отбранителна тактика. Той не обръща внимание на аргументите за много по-голямата численост на съюзническите сили и на факта, че потокът от подкрепления на Оста е възпрепятстван от съюзническите бомбардировки на летищата. Като критикува решението за изтегляне от Меджез ел Баб, той му заповядва да си възвърне изгубената територия най-малко до Тебурба. Така на 1 декември 3 танкови роти предприемат контраатака с около 40 танка и няколко подкрепя-щи ги подразделения, включително една полева батарея с 3 оръдия и 2 роти с противотанкови оръдия. Контраатаката не е насочена директно срещу частта, атакувала Джедейда, а е извършена от север към прохода Чуиги, срещу фланга и с намерението да я удари в тил близо до Тебурба. В две колони във формата на клещи германците първо нанасят удар на отряд „Блейд“, който се намира в неудобна позиция разпръснат на широк фронт заради защитната си роля на фланга. Част от него е разгромена и унищожена. Следобед германците напредват към Тебурба, но са спрени от артилерийски огън и бомбардировки от въздуха, преди да стигнат до целта си и да стъпят на главното шосе.

Техният продължителен натиск обаче е непосредствена заплаха за тази важна артерия и съюзническото предмостие при Джедейда е изтеглено на позиция по-близо до Тебурба. На 3 декември натискът е още по-силен и още по-съсредоточен, тъй като Неринг хвърля в боя всички останали германски подразделения, които се намират наблизо, като оставя само незначителни сили да пазят град Тунис. Същата нощ съюзническите сили в предмостието са из-тласкани от Тебурба и едва се измъкват по един черен път покрай брега на реката, което води до изоставянето на много транспортни средства и снаря-жение. В тази контраатака германците вземат над 1000 военнопленници, а сред трофейте им са повече от 50 танка.

Заслужава да се спомене, че сред последните германски подкрепления има 5 нови 56-тонни танка „Тигър“, въоръжени с дългоцевно 88-милиметрово оръдие. Тези чудовища са „тайно оръжие“ на германците, обаче Хитлер ре-шава да изпрати няколко в Тунис, за да бъдат изпробвани в сражение, и 2 от тях са дадени на групата при Джедейда, като вземат участие в битката за Тебурба.

През следващите дни командирите на съюзниците планират скорошно подновяване на офанзивата с увеличени сили. Обаче перспективата за това подновяване бързо е намалена от изпреварващото действие на Неринг да раз-шири успеха си. Той планира да използва малките си танкови сили, за да се върне Меджез ел Баб чрез широка обходна маневра на юг от река Меджерда. Там току-що е заела позиция бойна команда „В“ на американската 1-ва бро-нетанкова дивизия както заради подновяването на настъплението, така и за да бъде отделно от британците и да се сражава като самостоятелна единица Едно предно подразделение е поставено на позиция при Джебел ел Геса — възвишение югозападно от Тебурба, от което се контролира равнината на юг. Като предварителна стъпка към обходната маневра германците атакуват този наблюдателен пост рано на 6 декември и преодоляват съпротивата на защит-ниците му, които бързо и дезорганизирано се опитват да отстъпят. Изпрате-ните подкрепления се бавят с тръгването и когато пристигат на мястото, по-насят тежки загуби.

Тази нова германска атака и заплаха принуждават току-що пристигналия командир на 5-и британски корпус генерал-лейтенант Олфри да даде заповед на войските си да отстъпят на север от реката от позициите си близо до Тебурба, като се установят на кота 290 (наречена от британците Дългата спирка), която е по-близо до Меджез ел Баб. Освен това той предлага да бъде направено по-продължително отстъпление до позиция западно от Меджез ел Баб. Предложението му е подкрепено от Андерсън, но е отхвърлено от Айзенхауер. Въпреки това кота 290 е изоставена.

В писмо до своя приятел генерал Хенди от 7 декември Айзенхауер заявява: „Мисля, че най-добрият начин да се опише нашата операция е да се каже, че тя беше в нарушение на всички признати принципи за водене на война, в разрез с всички оперативни и логистични методи, които могат да се намерят в учебниците, и през следващите 25 години тези действия ще бъдат критику-вани от всички известни военни школи“.

На 10 декември при възобновеното настъпление по фланга с една част, включваща около 30 средни танка и 2 танка „Тигър“, германците са спрени на 3 км от Меджез ел Баб от френска батарея, заела добра позиция. Те временно тъпчат на едно място при опита си да я заобиколят встрани от шосето, а след това са принудени да отстъпят поради заплашителните действия на едно под-разделение на бойна команда „В“ към собствения им тил. Все пак постигат непряк и непредвиден успех, когато след падането на нощта бойна команда „В“ се изтегля от твърде откритата си позиция, губи ориентация, връща се назад заради неверен слух за германска заплаха и се отклонява по един кален черен път покрай реката, където много от останалите танкове и други превозни средства затъват и са изоставени. Макар и временен, този неуспех е пагубен за перспективата за по-ранно възобновяване на съюзническото настъпление към Тунис. Сега бойна команда „В“ разполага само с 44 годни за действие танка, което е едва една четвърт от цялата й мощ. Двете германски контраатаки объркват много ефикасно плановете на съюзниците.

Междувременно генерал-полковник Юрген фон Арним е изпратен от Хитлер да поеме Върховното командване на силите на Оста, които са прекръстени на 5-а танкова армия. Той поема командването от Неринг на 9 декември и след пристигането на нови подкрепления прави опит да разшири германските позиции при Тунис и Бизерта с едно голямо предмостие, оформено от дълга 160 км верига от защитни постове, която се простира от крайбрежието, на 30 км западно от Бизерта, до Анфидавил на източното крайбрежие. Тази позиция е раздена на три сектора, като северният се държи от импровизираната дивизия „Фон Бройх“ (по името на командира й), централният (западно от Чуиги до Пон дю Фахс) — от 10-а танкова дивизия, която пристига на части, и южният сектор — от италианската дивизия „Суперга“. Според преценките на съюзническото разузнаване в средата на декември силите на Оста са около 25 000 бойци и 10 000 души административен персонал с 80 танка — преценка, която е твърде завишена. Съюзническите активни бойци са близо 40 000 — около 20 000 британци, 12 000 американци и 7000 французи, като тяхната обща мощ е много по-голяма, тъй като административната им организация е много по-разточителна.

Забавяния при съсредоточаването на войските, дължащи се отчасти на лошото време, принуждават Андерсън да отложи подновяването на офанзивата. Обаче на 16 декември той решава, че тя трябва да започне на 24 декември, като се възползва от пълнолунието за нощна пехотна атака. Тя трябва да бъде предприета от 78-а британска дивизия и 6-а танкова дивизия заедно с част от американската 1-ва пехотна дивизия.

За да се осигури простор на действие, са извършени предварителни атаки за възвръщане на коти 290 и 466 в по-северното направление към Тебурба. И двете атаки са възпрепятствани от лошото време и се превръщат в продължи-телни битки с променлив успех, което става причина главната атака да бъде отложена. Така до 25 декември германците си възвръщат напълно първона-чалните позиции.

В навечерието на Коледа Айзенхауер и Андерсън, макар и с нежелание, решават да се откажат от намеренията си за офанзива поради тези неуспехи и поройния дъжд, който превръща бойното поле в блато. Съюзниците губят „надпреварата за Тунис“. Но за техен късмет този неуспех се превръща в тяхното най-голямо непредвидено преимущество, защото без него Хитлер и Мусолини не биха имали време и не биха се осмелили да прехвърлят огромни подкрепления в Тунис, като силите в това предмостие досигат близо 250 000 души. Тези войски трябва да се сражават с гръб към морето, в което господства противникът, и ако бъдат победени, попадат в капан. Когато след време през май силите на Оста са разбити, Южна Европа е почти оголена което улеснява много съюзническото нахлуване в Сицилия през юли. Но ако не е бил съюзническият неуспех през декември, който води до огромния „обръч“ през май, по всяка вероятност навлизането на съюзниците в Европа е щяло да бъде отблъснато. Това, което Чърчил обича да нарича „меките слабини“, представлява планински терен, крайно неудобен за десант, и единственото му слабо място е, че е оставен без защитници.

Двайсет и трета главаОбратът в Тихия океан

Двайсет и четвърта главаБитката за Атлантика

Най-критичният момент в битката за Атлантика е през втората половина на 1942 и първата половина на 1943 г., макар че тя продължава на приливи и отливи през всичките шест години на войната. Всъщност може да се каже, че започва преди самата война, когато на 19 август 1939 г. първите подводници за действия в океана отплават от Германия към бойните си бази в Атлантическия океан. До края на месеца в навечерието на германското нахлуване в Полша в океана излизат 17 подводници, а 14 предназначени за крайбрежно плаване подводници навлизат навътре в Северно море.

Въпреки че започват да се въоръжават сравнително късно с подводници, в началото на войната германците разполагат с общо 56 (макар 10 да не са напълно готови за действие), което е само с една по-малко в сравнение с бри-танския военноморски флот. От тях 30 са т.нар. патици за плаване в Северно море, неподходящи за Атлантическия океан.

Първият им успех е потопяването на пътническия лайнер „Атения“ в открито море вечерта на 3 септември, когато Великобритания обявява война два дни след германското нахлуване в Полша. В действителност той е торпилиран без предупреждение в нарушение на изричната заповед на Хитлер, че подводната война трябва да се води в съответствие с разпоредбите на Хагската конвенция. Командирът на подводницата оправдава действията си с това, че е взел лайнера за въоръжен търговски кораб. През следващите няколко дни са потопени още няколко кораба.

На 17 септември е отбелязан по-важен успех. Приближавайки се от запад към Британските острови, самолетоносачът „Корейджъс“ („Дръзки“) е потопен от подводница „U-29“. Три дни по-рано самолетоносачът „Арк Реял“ се измъква на косъм от подводница „U-39“, която бързо е контраатакувана и потопена от ескортиращите разрушители. Тези очевидни рискове водят до оттеглянето на тежките самолетоносачи, за да се избегне преследването им от подводници.

Нападенията срещу търговското корабоплаване също бележат значителен успех. През септември, първия месец на войната, подводниците потопя-ват 41 кораба с общ тонаж 154 000 — съюзнически и на неутрални страни, а до края на годината загубите достигат 114 кораба с над 420 000 т. Освен това в средата на октомври подводница „U-47“ с командир лейтенант Приен прониква сред застаналия на котва флот при Скапа Флоу и потапя линейния кораб „Роял Оук“, ставайки причина за временното изоставяне на тази главна военноморска база, докато защитата й бъде подобрена. Показателно е обаче, че през ноември и декември загубите на търговското корабоплаване са наполовина по-малки, отколкото през предишните два месеца, като повечето кораби са потопени от мини, а не от подводници. Потопе-ни са и 9 германски подводници — една шеста от общия им брой. Нападенията на кораби от германски самолети също са неприятни, но не причиняват толкова големи загуби.

По време на тази начална фаза на войната германският военноморски флот възлага големи надежди на надводните бойни кораби, а не само на подводни-ците, но те не са плод на някакъв опит. В началото на войната малкият линеен кораб „Адмирал граф Шпее“ е на позиция в средата на Атлантика, а неговият кораб близнак „Дойчланд“ (по-късно преименуван „Лютцов“) се намира в северната част на Атлантическия океан, но до 26 септември Хитлер не им позволява да нападат британски кораби. И двата не постигат много, а притис-нат в устието на река Ла Плата, „Граф Шпее“ е принуден да се самопотопи през декември. Новите линейни крайцери „Гнайзенау“ и „Шарнхорст“ излизат за кратко в океана през ноември, но след като потапят един въоръжен търговски кораб в протока между Исландия и Фарьорските острови, бързо се прибират у дома. След опита от 1917–1918 г. съюзническите кораби вече плават в конвои и макар ескортите им да не са достатъчни, а твърде много кораби да продължават да плават без какъвто и да било ескорт, те се оказват забележително ефикасен възпиращ фактор.

След капитулацията на Франция през юни 1940 г. опасността за британските морски пътища започва да става по-сериозна. Всички кораби, които минават южно от Ирландия, са изложени на нападенията на германските подводници, надводни кораби и авиация. Само при голям риск единственият останал път до и от Великобритания е над северното крайбрежие на Ирландия — т.нар. Северозападни подстъпи. Дори и този морски път може да бъде достигнат, следен и бомбардиран от първите германски самолети с далечен обсег, четиримоторните Фоке-Вулф „Кондор“ (FW-200), които излитат от бази в Ставенгър в Норвегия и Мериняк близо до Бордо. През ноември 1940 г. тези бомбардировачи потапят 18 кораба с общ тонаж 66 000. Рязко се увеличават жертвите на подводниците, като през октомври стигат общо 63 кораба с тонаж над 350 000. Заплахата става толкова сериозна, че голям брой британски бойни кораби са изтеглени от техните стоянки и изпратени в Северозападните полдстъпи за противодействие на евентуален германски десант, но надводните и въздуш-ните ескорти остават застрашително слаби.

През юни, първия месец от променената стратегическа ситуация, потопените от подводници кораби са общо 58 с общ тонаж 284 000 и въпреки че през юли има известен спад, през следващите месеци са потопени кораби с тонаж средно над 250 000 на месец.

По източния крайбрежен морски път хвърлянето на мини от самолети при-чинява повече щети, отколкото подводниците през последните месеци на 1939 г., а след германското нахлуване в Норвегия, Белгия и Холандия през пролетта на 1940 г. натискът от въздуха се засилва.

През есента „джобният“ линеен кораб „Адмирал Шеер“ се промъква неза-белязан в Северния Атлантик и на 5 ноември атакува пътуващ за Великобри-тания конвой от Халифакс, Нова Шотландия, като потапя 5 търговски кораба и единствения им ескорт — въоръжения търговски крайцер „Джървис Бей“, който се жертва, за да даде време на останалите кораби от конвоя да избягат. Внезапната поява на „Адмирал Шеер“ в този жизненоважен за конвоите мор-ски път временно разстройва целия график на корабоплаването през Атлан-тическия океан, причинявайки задържането на другите конвои в продължение на две седмици, докато става известно, че „Шеер“ се е прехвърлил в южната част на Атлантика. Там той намира по-малко обекти, но броят на потопените от него кораби достига 16 с общ тонаж 99 000. На 1 април, след като е изминал над 83 000 км, той се връща невредим в Кил. Крайцерът „Адмирал Хипер“ също навлиза в Атлантическия океан в края на ноември, но на разсъмване на Коледа е неприятно изненадан, когато напада конвой със силен ескорт, тъй като това е конвой, пренасящ войски за Близкия изток. Ескортиращите крайцери прогонват „Хипер“, а повреда в машините му го принуждава да се отправи към Брест. От там през февруари той отново излиза в океана и има по-голям успех, като потапя 7 кораба от една неескортирана група покрай африканския бряг, обаче горивото му свършва и неговият капитан решава да се върне в Брест. В средата на март германският военноморски щаб нарежда на кораба да се върне у дома за по-прецизен ремонт и той се връща в Кил малко преди „Шеер“. Освен механичните дефекти малката издръжливост на „Хипер“ показва, че корабите от неговия клас не са подходящи за нападения на търговски съдове.

Освен подводниците и минните заграждения другото най-ефикасно оръжие на германците в морето са кораби, прикрити като търговски, но пригодени за нападателни цели, които те изпращат на дълги плавания от април 1940 г. До края на годината първата „вълна“ от 6 такива кораба потапя 54 търговски съда с общ тонаж 366 000, повечето в отдалечени райони на океана. Тяхното присъствие или заплахата от тях причинява не по-малко тревоги и смяна на маршрутите, отколкото действително потопените от тях кораби, а тази заплаха е подсилена и от умението, с което германците ги презареждат с го-риво и припаси на тайни срещи в океана. Тези атакуващи кораби са умело направлявани, а целите им — добре подбрани. Само един от тях е принуден да се сражава и той успява да се измъкне без сериозни повреди. Техните капитани обаче с едно-единствено изключение се държат хуманно, като позволяват на екипажите на нападнатите кораби да се качат в лодките и се отнасят добре с пленниците.

Пред лицето на тази многостранна заплаха, особено от страна на подводниците по пътищата през Атлантическия океан към Великобритания, възможностите на Кралския военноморски флот да осигурява ескорти са изчерпани до краен предел. От френските пристанища на брега на Атлантическия океан — Брест, Лориан и Ла Палис близо до Ла Рошел — подводниците могат да достигат до 25 градуса западна дължина, докато през лятото на 1940 г. британците могат да осигуряват ескорти до около 15 градуса западна дължина — на около 300 км западно от Ирландия, след което пътуващите от Великобритания конвои трябва да се разпръсват или да продължават пътя си без ескорт. Дори през октомври плътен ескорт се осигурява само до 19 градуса западна дължина — на около 650 км западно от Ирландия. Освен това обикновеният ескорт се състои само от един въоръжен търговски крайцер и едва след края на годината ескортите се увеличават средно на 2 кораба. Само конвоите за Близкия изток имат по-мощна охрана.

Тук трябва да споменем, че пристанището Халифакс в Нова Шотландия е главният западен терминал за атлантическите конвои, а пътуващите за Вели-британия конвои, пренасящи храни, петрол и муниции, се ескортират от канадски разрушители за първите 500–600 км, след което ги поема океанският ескорт, докато конвоят достигне по-добре защитената зона на Западните подстъпи.

Ценна помощ за решаване на проблема с ескортите идва от въвеждането на корветите през пролетта на 1940 г. Управлението на тези малки кораби, тежащи само по 925 т, е твърде изтощително за екипажите при бурно море, а и имат недостатъка, че не са достатъчно бързи, за да настигнат или дори да не изостават от подводница, която плава на повърхността. Обаче действат много смело, ескортирайки конвои по всяко време.

По-голяма помощ идва след споразумението, което Чърчил постига в пре-говорите си с президента Рузвелт през септември, след като в продължение на два месеца го убеждава да се съгласи да даде 50 от старите и излишни на американския флот разрушители от времето на Първата световна война срещу отдаването на 8 британски бази на западната страна на Атлантическия океан под наем за срок от 99 години. Въпреки че тези разрушители са остарели и преди да бъдат използвани, трябва да им бъдат монтирани хидролокатори „Асдик“ за откриване на подводници, те скоро успяват да дадат важен при-нос за решаването на проблема с ескортите и борбата с подводниците. Освен това тази сделка позволява на Съединените щати да подготвят бази за защита на собственото си корабоплаване в открито море и по крайбрежието, като същевременно това са първите крачки, които въвличат тази голяма неутрална страна в битката за Атлантика.

Приближаващата зима и лошото време, естествено, увеличават трудностите за конвоите и ескортите им, но те намаляват и активността на германските подводници. До юли 1940 г. германските изчисления показват, че подводните сили са се увеличили с 50 % от началото на войната, 27 подводници са били унищожени и са останали 51. През февруари на следващата година общият им брой спада до 21. Обаче възползвайки се от френските бази, германците могат да държат повече подводници в открито море въпреки намалелия им брой, а за атаки в океана могат да използват и по-малките си подводници, пригодени за крайбрежно плаване.

Приносът на италианския военноморски флот е нищожен. Подводниците му започват да действат в Атлантическия океан от август нататък и до ноември броят им в океана достига 26, но те не постигат нищо.

Въпреки че натискът на подводниците намалява през зимата главно поради лошото време, в началото на 1941 г. той е подновен и същевременно засилен от въведената от адмирал Дьониц тактика на „вълчата глутница“ т.е. няколко подводници, които действат заедно. Тази нова тактика е въведена през октомври 1940 г. и е доразвита през следващите месеци.

Те действат по следния начин: Когато местоположението на даден конвой е приблизително установено, щабът на подводниците, който се намира на брега предупреждава намиращата се най-близо до мястото група, която изпраща една подводница да намери и да следва незабелязано конвоя, уведомявайки по ра-диото останалите за придвижването му. Когато се съберат, те предприемат нощни надводни атаки, за предпочитане в посока, обратна на движението н конвоя, в продължение на няколко нощи. През деня подводниците се отдръпват достатъчно далеч от конвоя и ескортиращите го кораби. Надводни нощни атаки са били предприемани още през Първата световна война и в една книга, издаде-на преди Втората световна война, Дьониц описва как би ги извършил.

Тази нова тактика заварва британците неподготвени, тъй като те очакват главно подводни атаки и разчитат на хидролокатори за откриване на подводници под водата, които действат в радиус 1400 м. Те не могат да открият подводници, които плават на повърхността подобно на торпедните катери, и когато тези подводници действат през нощта, ескортите са буквално като със завързани очи. Възползването на германците от преимуществата на нощните надводни атаки прави неефикасна подготовката на британците за борба с подводници и ги изважда от равновесие.

Най-добрият начин за противодействие на новата тактика е ранното откриване на следващата конвоя подводница, която „поддържа контакта“, и прогонването и. Ако ескортиращите кораби успеят да принудят подводницата да се потопи, това много я затруднява, тъй като перископът е безполезен през нощта. Една много успешна контрамярка срещу нощните атаки е осветяването на морето. Отначало това става със светещи снаряди и ракети, но те са заменени с по-ефикасното осветително средство, известно като „снежинка“, което доста успешно превръща мрака в дневна светлина. Същевременно на самолетите които взаимодействат с ескортите на конвоя, и на патрулиращите самолети, приспособени за борба с подводници, се поставя мощен прожектор, наречен на името на създателя му — „лампата на Лий“. Още по-важно е използването на радар като допълнение на прякото наблюдение. Заедно с новите устройства и по-добрата подготовка на екипажите на ескортиращите кораби и ескортните групи се забелязва значително подобрение и на организацията на разузнаването.

Обаче за всички тези подобрения е нужно време и радостното е, че през този период сравнително малкият брой на подводниците ограничава действията на „вълчите глутници“. Преди войната адмирал Дьониц изчислява, че ако Великобритания възприеме конвойната система навсякъде по света, на Гер-мания ще са й нужни 300 подводници за постигане на решителни резултати, а през пролетта на 1941 г. тя разполага едва с една десета от това количество, И добре, че е така, защото нападенията срещу търговското корабоплаване от други бойни кораби и самолети достигат нова кулминация през март. Ми-ниброненосецът „Шеер“ и тежките крайцери „Шарнхорст“ и „Гнайзенау“ потопяват или пленяват 17 кораба, бомбардировачите с далечен обхват потопя-ват 41, а подводниците — също толкова, или всичко са унищожени 139 кораба с общ тонаж над един милион.

Но след като на 22 март стигат Брест, линейните крайцери остават там в бездействие поради тежките въздушни бомбардировки, на които британците подлагат пристанището през април. В началото на втората половина на май новият германски линеен кораб „Бисмарк“, придружаван от новия крайцер „Принц Ойген“, се отправя към Атлантическия океан. Британското разузнаване си върши добре работата и предупреждението за присъствието им в протока Категат е получено в Лондон на 21 май, а по-късно същия ден те са забелязани от самолет на бреговата охрана близо до Бергън. Линейният крайцер „Худ“ и линейният кораб „Принс оф Уелс“ под командването на вицеадмирал Л. Холанд веднага отплават от Скапа Флоу, за да ги пресрещнат някъде северно от Исландия. На следващата вечер, след като въздушното разузнаване докладва, че те вече са напуснали района на Бергън, главният флот (командван от адмирал Тоуви) също отплава от Скапа Флоу в тази посока. Вечерта на 23 май двата германски кораба сазабелязани от крайцерите „Норфък“ и „Съфък“ в Датския проток — между Исландия и края на ледените полета източно от Гренландия. През това време корабите на адмирал Холанд са близо до южния край на протока.

На пръв поглед тази военноморска част има голямо превъзходство, тъй като 42 000-тонният „Худ“ е най-големият кораб в двата флота, разполага с осем 381-милиметрови оръдия и се придружава от новия линеен кораб „Принс оф Уелс“ (35 000 т с десет 305-милиметрови оръдия). Обаче „Худ“, който е построен през 1920 г., преди Вашингтонския договор, не е напълно модернизиран — избухването на войната през 1939 г. изпреварва решението на ръководството на Адмиралтейството през март същата година да му се сложи по-добра бронезащита както хоризонтално, така и вертикално, а „Принс оф Уелс“ е толкова нов, че въоръжението му не е напълно изпробвано. (Всъщност на борда му все още е имало специалисти от корабостроителницата в Клайдсайд.) Въпреки че би трябвало да се съобразяват с ограниченията на Вашингтонския договор — до 35 000 т за линейните кораби и 10 000 т за тежките крайцери, германските кораби в действителност са съответно 42 000 и 15 000-тонни, защитени с по-дебела броня, отколкото се предполага. Освен това тяхното, общо взето, малко по-слабо основно въоръжение — осем 380-милиметрови оръдия на „Бисмарк“ и осем 203-милиметрови оръдия на „Принц Ойген“ — се компенсира не само от дефектите в оръдията на „Принс оф Уелс“ и от по-съвършените германски уреди за измерване на разстояние-то, но и от начина, по който британските кораби влизат в бой.

Германците са забелязани на разсъмване в 5,35 часа, един час преди изгрева на слънцето, а в 5,52 и четирите кораба откриват огън от около 25 км. От британска страна води „Худ“ и двата германски кораба съсредоточават огъня си върху него. Освен че е флагмански кораб, той е и по-уязвим, особено при фронтален обстрел, и по тази причина се стреми колкото е възможно по-бързо да съкрати разстоянието до противника. Той се приближава почти по права линия с носа напред, което обаче не позволява на британците да използват оръдията на задните си кули, докато германците имат възможност да стрелят с оръдията по цялата дължина. Техният втори или трети залп е много ефикасен и в 6 часа сутринта „Худ“ е взривен и потъва за няколко минути. От неговия 1400-членен екипаж оцеляват само трима души. Това твърде мрачно напомня съдбата на британските бронирани крайцери при Ютландия преди четвърт век.

„Принц оф Уелс“, върху който двата германски кораба имат възможност да съсредоточат огъня си, също получава тежки повреди от снаряди, изстреляни от „Бисмарк“, а след няколко минути — и три попадения от снарядите на „Принц Ойген“. Така в 6,13 часа сутринта неговият капитан предвидливо решава да прекрати боя и се оттегля под прикритието на димна завеса. Разстоянието е по-малко от 14 км. Контраадмирал Уейк-Уокър, който командва двата крайцера, а след смъртта на Холанд — и цялата ескадра, потвърждава реше-нието и се стреми само да поддържа контакт с противника, докато командва-ният от адмирал Тоуви основен флот пристигне на полесражението. Сега той се намирта на около 500 км и перспективите да застигне германците не са добри, тъй като сутринта видимостта се влошава. Затова Тоуви с облекчение въздъхва, когато научава, че рано следобед „Бисмарк“ е сменил курса и е намалил скоростта до 24 възела.

Причината е, че сутринта при кратката престрелка с „Принс оф Уелс“ „Бис-марк“ е получил две попадения, като едното е причинило изтичане на гориво.

Намаляването на запасите принуждава германския адмирал Лютенс да се на-сочи към някое френско пристанище, като се откаже от рейда си в Атланти-ческия океан, и евентуално да се завърне в Германия, преди няколкото бри-тански ескадри, които се насочват към мястото на сражението, да успеят да пресекат пътя му.

Същия следобед Тоуви отделя 3-та крайцерна ескадра, командвана от адмирал Къртис, и самолетоносача „Викториъс“, който се кани да отплава за Средиземно море, натоварен с изтребители, да излязат на позиция на около 160 км от „Бисмарк“ — достатъчно разстояние, от което „Викториъс“ да изпрати девет бомбардировача торпедоносци. Те излитат малко след 10 часа сутринта при много лошо време и срещат трудности при откриването на „Бисмарк“, но все пак успяват скоро след полунощ да осъществят успешни атаки. Регистрирано е едно пряко попадение, което обаче не причинява сериозни повреди на покрития с дебела броня линеен кораб. Рано сутринта на 25 май той дори успява да се измъкне от преследвачите си и останалата част от деня минава в безплодни усилия да бъде открит отново.

Едва в 10,30 часа сутринта на 26 май корабът е забелязан и за него е док-ладвано от патрулиращия самолет „Каталина“ на бреговата охрана на около 1100 км от Брест. През това време разпръснатият на широк фронт флот на Тоуви е в твърде неизгодна позиция да го настигне, преди да успее да намери убежище и също изпитва недостиг на гориво. Обаче група „Н“ на адмирал Съмървил, която идва от Гибралтар, се намира достатъчно близо, за да пресече пътя на „Бисмарк“. Освен това в нея се намира големият самолетоносач „Арк Роял“. Първата атака е неуспешна, обаче втората — около 9 часа сутринта, а по-резултатна. 2 от изстреляните 13 торпеда поразяват целта. Въпреки че едното попадение е в бронирания пояс на „Бисмарк“ и има слаб ефект, другото е точно в кърмата и поврежда витлото, разрушава устройството за маневриране и блокира руля. Това се оказва решаващо. Докато разрушителите на капитан Вайан продължават да държат в обкръжение германския кораб и да извършват торпедни атаки през нощта, линейните кораби „Крал Джордж V“ и „Родни“ пристигат на полесражението и час и половина обсипват повредения „Бисмарк“ с бронебойни снаряди от тежкитеси оръдия. В 10,15 часа той е една горяща развалина. По заповед на Тоуви британските линейни кораби се оттеглят, преди да се появят германски под-водници или тежки бомбардировачи на Луфтвафе, като оставят крайцерите да довършат потопяването на кораба. Това прави „Дорсетшър“ с три торпеда и в 10,36 часа „Бисмарк“ изчезва под вълните.

Преди да настъпи краят му, той получава най-малко осем, а е възможно дори и дванайсет попадения от торпеда, както и много по-голям брой преки попадения от снаряди, но въпреки това се държи на повърхността, което е забележително признание за създателите му.

„Принц Ойген“ изоставя „Бисмарк“ на 24 май, за да презареди с гориво в открития океан, но след това получава повреди в машинното отделение и за-това капитанът решава да се откаже от похода и да се насочи към Брест. Въпре-ки че в пристанището го забелязват, той успява да стигне до него невредим на 1 юни.

Независимо от това обаче краят на тези драматични събития през май 1941 г. бележи кулминацията и окончателния провал на германските планове и усилия за спечелване на битката за Атлантика с надводните кораби.

Подводната кампания продължава още дълго време и представлява сериозна заплаха въпреки настъпилите в нея колебания.

През май броят на потопените от подводници съдове рязко се увеличава и през юни общият им тонаж надхвърля 300 000, или ако искаме да бъдем съвсем точни — 61 кораба с общ тонаж 310 000. Това са много повече кораби, отколко-то има в един голям конвой. Забележителното е, че понесените загуби не спи-рат притока от моряци за тях и никога не е бил изпитван недостиг на екипажи.

През пролетта се появяват редица противодействащи фактори. На 11 март американският законопроект за „Ленд-лийз“ (заем-наем) се превръща в закон и през същия месец е сформирана „поддържаща група на Атлантическия флот“, състояща се от разрушители и хидроплани. През април американскита „зона за сигурност“, патрулирана от американските военноморски сили, е разширена на изток от 60 до 26 градуса западна дължина.

Също през март се откриват американските въздушни бази по крайбрежието на Гренландия, както и базите на Бермудските острови, а през май американският военноморски флот поема дадената му под наем база от Аржентия на югоизточното крайбрежие на Нюфаундланд. В началото на юни американската морска пехота заменя британския гарнизон в Рейкявик в Исландия и оттам американските военноморски сили защитават американското корабоплаване до и от Исландия. Американският „неутралитет“ в Атлантическия океан става все по-малко неутрален.

През април е одобрено ремонтирането на британски кораби в американски корабостроителници, а междувременно започва и строежът на бойни търговски кораби съгласно „Ленд-лийза“.

В същото време Канада все по-осезателно помага на Великобритания в битката за Атлантика. През юни е създадена канадска ескортираща военноморска част, която се установява на база в Сейнт Джон в Нюфаундланд. Канадският Кралски военноморски флот поема отговорността за ескорта срещу подводници на изток до мястото южно от Исландия, откъдето конвоите се поемат от друг ескорт. Така става възможно осъществяването на плановете на британското Адмиралтейство за непрекъснат ескорт.

През лятото на 1941 г. канадските и британските ескорти се срещат и си предават конвоите едни на други по средата на океана на около 35 градуса западна дължина. Ескортите от Исландия и от Западните подстъпи се срещат и си предават конвоите в източната част на океана в сектор, намиращ се на 18 градуса западна дължина.

От юли нататък конвоите, минаващи през Гибралтар, също се съпровождат плътно от охраняващи кораби през целия път и се осигурява непрекъснат ескорт до западния бряг на Африка за конвоите до Сиера Леоне. Всеки конвой се придружава средно от пет охраняващи кораба. Един конвой от 45 кораба има периметър над 50 км, защитен от ескортиращите кораби. Но дори и при това положение хидролокаторите „Асдик“ за откриване на подводници, с които са снабдени всички ескортиращи кораби, могат да осигуряват дъга, широка 2 км, така че все още има големи празнини, през които подводницата би могла да проникне, без да бъде открита. Що се отнася до охраната от въздуха, от пролетта нататък прибавенитеспоред условията на „Ленд-лийза“ хидроплани „Каталина“ осигуряват охрана на 1100 км от Британските острови (което принуждава подводниците да се движат далеч от Западните подстъпи), на 1000 км от Канада и на 650 км южно от Исландия. Обаче в средата на Атлантика остава едно неохранявано про-странство, широко 500 км, а до края на март 1943 г. американските бомбар-дировачи с много голям обсег „Либърейтър“, които биха могли да покриват тази зона невинаги са на разположение. До средата на април на въоръжение са само 41 такива самолета. Междувременно броят на германските подводници се увеличава. До юли 1941 г. действат 65, а през октомври — 80. На 1 септември общият им брой достига 198, като до този момент са загубени 47. Общо взето, броят на новите подводници е много по-голям от броя на потапяните. Освен това новите са по-здрави. Корпусите им, които издържат на голямото налягане, са по-трудни за пробиване в сравнение с британските подводници и дълбоководните бомби трябва да избухват много по-близо, за да ги разрушат. През септември четири конвоя понасят тежки загуби, като при всичките случаи главната причина е липсата на адекватна защита от въздуха. През този месец, след срещата между Рузвелт и Чърчил през август, сътруденичеството между двата флота е засилено още повече от одобрения от президента „План № 4 за отбраната на Западното полукълбо“, съгласно който на американския флот е разрешено да ескортира конвои от неамерикански кораби и да осигурява ескорти за някои конвои в Атлантика на изток до мястото на срещата в средата на океана, като това място е преместено още по на изток до 22 градуса западна дължина.

Това улеснява решаването на проблема на британците с осигуряването на надеждни ескорти между Британските острови и мястото на срещата в средата на океана. До края на годината ескортите са увеличени на осем групи, във всяка от които има по 3 разрушителя и около 6 корвети. Други 11 групи, всяка с по 5 разрушителя, се държат в резерв, за да могат да подсилят ескорта на всеки конвой в случай на беда или да се справят с положението при съсредоточаване на подводници, но през повечето време изпълняват рутинни задачи.

През октомври броят на потопените от подводници кораби спада до 32 с общ тонаж 156 000. Показателно е, че в радиус 650 км от базата на бреговата охрана няма потопени кораби. Това показва нежеланието на подводниците да навлизат в зони, охранявани от разузнавателни самолети и бомбардировачи с голям обсег, въпреки че спадът се дължи отчасти и на изпращането на подводници в Средиземно море в помощ на операциите на Ромел в Северна Африка.

През ноември броят на потопените кораби от подводници отново спада на малко повече от една трета от общия брой през октомври, а през декември в северната част на Атлантическия океан те са още по-малко. Последвалите тежки загуби в Далечния изток след влизането на Япония във войната обаче покачва броя на потопените по различни причини кораби до 282 с общ тонаж близо 600 000.

За Запада през втората половина на 1941 г. германските бомбардировачи с далечен обсег се превръщат в по-голяма заплаха от подводниците, особено за конвоите, минаващи през Гибралтар. Така се осъзнава необходимостта всеки конвой да бъде охраняван плътно от изтребители и в резултат през юни се изпраща първият ескортиращ самолетоносач „Одесити“ („Дързост“) с ката-пултируеми изтребители. Той играе основна роля в успешната защита на зав-ръщащите се през декември през Гибралтар у дома конвои, докато е потопен в деветдневно сражение.

В края на година общият брой на действащите германски подводници е 86, а около 150 минават курсове на обучение и изпитания. Тъй като обаче 50 са в Средиземно море или на подстъпите към него, за използване в Северния Атлантически океан остават само 36. През юни бързото преминаване на кораби с доставки оттам води до това, че 9 от подводниците са потопени, а подводниците от южната част на Атлантика са изтеглени. През деветте месеца от април до декември 1941 г. общият брой на потопените от германски и италиански подводници кораби е 328 с общ тонаж 1 576 000, обаче само една трета от тях са плавали в конвои. Освен това 20 от общо 30 подводници саунищожени от корабите, ескортиращи конвоите. Става ясно, че подсилените конвои и избягването на някои морски пътища водят до победа в борбата с подводниците.

Може би тук ще е полезно да посочим накратко какво е положението с ескортите в началото на 1942 г. Трите големи оперативни бази на командва-нето на Западните подстъпи, оглавявано от адмирал сър Пърси Ноубъл, са Ливърпул, Грийнок и Лондондери. Под негов контрол са 25 ескортни групи, наброяващи общо 70 разрушителя и 95 по-малки бойни кораба. Те са разделени на четири категории: 1) разрушители за кратки разстояния за близкоизточните и арктическите конвои в първата част на прехода им и за лайнерите, когато те започват да докарват през океана американски войници; 2) разрушители за далечни разстояния и корвети за конвоите в Северния Атлантик от мястото за среща в западната част на океана до Великобритания и за конвоите, преминаващи през Гибралтар; 3) корвети с голям обсег, разрушители и катери за конвоите до Сиера Леоне, които да ги придружават през по-голямата част от пътя; 4) кораби за противовъздушна отбрана в подкрепа на конвоите, които са в обсега на германските бомбардировачи, а също и за конвоите в Арктика и Гибралтар.

В Гибралтар има още две такива групи за локални ескорти, както и отряд френски ескортни кораби, който се състои от флотилия разрушители и около 20 корвети, както и двайсетина други различни малки кораби за локален ескорт. В нюфаундланското съединение за охрана влизат предимно кораби на канадските военноморски сили (14 разрушителя и около 40 корвети). В началото на 1942 г. перспективите за изхода от битката за Атлантика рязко се влошават. Една от причините е липсата на самолети. Поемайки командването на бреговата охрана предишното лято, сър Филип Жубер де ла Ферте преценява, че има нужда от приблизително 800 различни вида самолети, като специално подчертава значението на бомбардировачите с далечен обсег. През следващата година придадените към бреговата охрана бомбардировачи обаче са прехвърлени към командването на бомбардировъчната авиация, и всички новопостроени също се изпращат там заради въздушната офанзива срещу Германия. Сблъсъкът на приоритетите става все по-остър. Освен това военноморската авиация среща трудности при получаването на изтребители за поръчаните от нея 31 нови ескортиращи самолетоносача. Друга пречка е фактът, че построените в Америка за британците нови фрегати не влизат достатъчно бързо на въоръжение. Причината до голяма степен е, че се дава приоритет на нуждите от десантни кораби за операцията по преминаването на Ламанш, която американците все още се надяват да осъществят — ако не през 1942, то през 1943 г. Това води до значително отслабване на усилията на британците в Атлантика и до още загуби на кораби.

В първите месеци на 1942 г. се появява и трета пречка — това собственитените морски беди на Америка, които я сполетяват не само в Тихия океан с катастрофата в Пърл Харбър, но и в Атлантика поради разширяването на дейността на подводниците и последвалата от това загуба на американски кораби.

През май 1942 г. адмирал Дьониц и щабът му преценяват, че за да бъде победена Великобритания, трябва да потопява средно по 700 000 т на месец. На тях им е известно, че през 1941 г. такава средна цифра не е била достигната, още повече че не знаят, че средно на месец са били потопявани не повече от 180 000 т. Те обаче си мислят, че с влизането на Америка във войната ще се увеличи свободата им на действие в западната част на Атлантическия океан и ще им се предоставят повече възможности за откриване на неескортирани цели.

Край американското крайбрежие са изпратени да действат само малък брой подводници, но те постигат непропорционално големи резултати, тъй като американските адмирали подобно на британските по време на Първата све-товна война мудно и с нежелание организират конвои. Американците се бавят да предприемат и други мерки. Липсата на каквото и да било затъмненние през нощта по крайбрежието и неограниченото използване на радиовръзка между корабите предоставят на подводниците всичко, от което имат нужда. Морските курорти, като Маями, продължават да осветяват с неонови светлини крайбрежните си булеварди по протежение на много километри, на чийто фон рязко се очертават силуетите на корабите. През деня подводниците изчакват потопени недалеч от брега, а през нощта излизат на повърхността и нападат с оръдията и торпедата си.

Въпреки че край американския бряг никога не са действали повече от дузина подводници, до началото на април те са потопили кораби с общ тонаж почти половин милион, повечето от които танкери.

Това положение се отразява още по-зле на Великобритания. Налага се во-енноморският флот на Съединените щати да изтегли своите ескортиращи кораби и самолети за охраната на собствените си териториални води, а бри-танските търговски кораби стават лесна плячка в американски води.

Адмирал Дьониц е толкова окуражен от резултатите, че иска да изпрати колкото може повече подводници по американското крайбрежие. За щастие на съюзниците в този критичен момент на помощ им идва „интуицията“ на Хитлер. На 22 януари на едно съвещание той изразява убеждението си, че „съдбоносната зона“ е Норвегия, и настоява всички налични надводнии бойни кораби и подводници да бъдат изпратени там, за да отблъснат възможно на-хлуване на съюзниците. Три дни по-късно Дьониц най-неочаквано получава заповед да изпрати на първо време 8 подводници за охрана на морските под-стъпи към тази страна. През януари новият линеен кораб „Тирпиц“ също еизпратен в този район и е последван от „Шеер“, „Принц Ойген“, „Хипер“ и „Лютцов“.

Все пак това предчувствие на Хитлер не е съвсем неоснователно, защото през април Чърчил заявява на началник-щабовете да проучат възможността за десант в Норвегия с цел да бъде отслабен германският натиск върху конвоите в Арктика, обаче изразените от тях съмнения относно начинанието са подкрепени от американците и тази инициатива така и не се осъществява.

Друго щастливо обстоятелство за съюзниците е, че лютата зима през 1941–1942 г. забавя подготовката на подводничарските екипажи в Балтийско море.

По тази причина през първата половина на 1942 г. са готови за действие само 69 подводници. От тях 26 след време са изпратени край северното крайбрежие на Норвегия, 2 — в Средиземно море и 12 — за попълване на загуби, така че за Атлантика реално остават само 29 подводници.

Въпреки това подводниците на Оста увеличават всеки месец броя на потопените от тях кораби. През февруари общият им тонаж е почти 500 000, през март — над 500 000, през април има спад до 430 000, но през май са 600 000 т, а през юни общият тонаж на потопените кораби достига зловещата цифра 700 000. До края на юни общо за първата половина на годината потопените кораби са с тонаж над 3 милиона, а потъналите по всички възможни причини кораби са 4 147 406 т, почти 90 % от които са в Атлантика и Арктика. Едва през юли общият тонаж на потопените кораби спада под 500 000 благодарение на цялостното подобрение на методите за борба с подводниците и на това, че американците също възприемат системата на конвоите.

Подобрението на обстановката през лятото на 1942 г. се оказва илюзорно.

През август с въвеждането на новопостроените подводници на въоръжение се увеличава общият им брой на повече от 300, като около половината от тях са действащи. Това са групи подводници, които изпълняват задачи в близост до бреговете на Гренландия, Канада, Азорските острови, Северозападна Африка, във или близо до Карибите и край Бразилия. През август потопените от подводници кораби отново са с общ тонаж над 500 000. През следващите няколко месеца те правят особено голям удар близо до Тринидад, където много кораби все още плават самостоятелно. Едно действие, твърде съмнително както от политическа гледна точка, така и от гледна точка на голямата стратегия е потапянето на 5 бразилски кораба, което бързо води до това, че Бразилия обявява война на Германия. Използването на бразилските бази дава възможност на съюзниците да упражняват много по-ефикасен контрол в цялата южна зона на Атлантическия океан и от този момент нататък да изгонят от там надводните нападащи кораби. Това обаче има вече по-малко значение, тъй като мястото на германскитевъоръжени търговски кораби, които нападат корабите в отдалечени райони на океана, е заето от новите, по-големи подводници — т.нар. 1600-тонни подводни крайцери, чийто радиус на действие е 50 000 км.

Сега подводниците могат да се потапят на по-голяма дълбочина — до 200 м, а при извънредни обстоятелства дори и на повече, преимущество, чийто ефект обаче скоро е намален от избухващите на по-голяма дълбочина дълбоководни бомби, чието производство непрекъснато се увеличава. Новите подводни танкери могат да зареждат с гориво подводниците насред океана. Радиора-зузнаването става по-ефикасно. Освен това германците отново са в състояние да дешифрират британските съобщения до конвоите, както правят това до август 1940 г.

От друга страна, новият радар на 10-сантиметрова честота, който подвод-ниците не могат да засичат, е сред най-големите постижения на британските учени. Когато в началото на 1943 г. той намира максимално приложение при самолетите в комбинация с прожектора „Лайт Лий“ (лампата на Лий), съюз-ниците отново имат инициативата през нощта или при намалена видимост и побеждават монтираните на подводниците приематели на радарни сигнали, които работят в 1,5-метровия диапазон.

Военният дневник на Дьониц от този период показва колко голямо е без-покойството му от това ново британско локационно средство, както и от уве-личения брой на британските самолети в източната част на Атлантическия океан.

През цялата война Дьониц се проявява като много способен стратег, който винаги се опитва да намери слабите места на противника и съсредоточава ударите си там, където отбраната е най-слаба. От самото начало той поема инициативата, а съюзническите сили за борба с подводниците винаги изоста-ват с една крачка.

През втората половина на 1942 г. той съсредоточава вниманието си върху зоната южно от Гренландия, в която не е осигурен въздушен ескорт. Старае се да открие съюзническите конвои, преди да достигнат този район, да съсре-доточи силите си върху тях в момента, когато преминават оттам, и оттегля, когато въздушният ескорт е възобновен.

Освен това до есента Дьониц има достатъчно подводници, за да си позволи нападения с т.нар. глутници по собствена инициатива, когато се появи възможност.

Така от юли нататък натискът на подводниците се увеличава, а през ноември броят на потопените кораби достига 119 с общ тонаж 729 000. Подводниците издебват голяма част от тях, докато се движат самостоятелно извън конвоите край брега на Южна Африка или на Южна Америка.

Необходимостта от ескорти се увеличава с нуждите на операция „Торч“ и американско-британските десанти, извършени през есента в Северозападна Африка. Ескортите до Гибралтар, Сиера Леоне и Арктика временно са преустановени. Освен това се появява и нужда от охрана на конвоите, които превозват американски войски от Исландия до Великобритания. В тези бързи конвои на 3 военни транспортни кораба се падат най-малко по 4 разрушителя.

Изключение са пригодените за транспортирането на войски два 80 000-тонни гиганта — лайнерите „Куин Мери“ и „Куин Елизабет“, които побират по 15 000 войници, което се равнява на по-голямата част от една дивизия. Те не се нуждаят от охрана, тъй като скоростта им над 28 възела в час е твърде висока, за да ги придружава който и да било разрушител освен в началото и в края на плаването. Така тези гигантски пътнически кораби разчитат само на скоростта в съчетание с честа смяна на курса. Тази рискована практика се оказва толкова успешна, че след август нито една подводница не успява да ги засече при многобройните им трансатлантически пътувания.

Но, общо взето, осигуряването на морски ескорти и защита от въздуха не са в състояние и не биха могли да преодолеят напълно нарастващата заплаха от увеличеното производство на подводници. Всеки месец на въоръжение постъпват средно по 17 подводници и в края на 1942 г. оперативните стават 212 от общо 393 в сравнение с 91 оперативни подводници от общо 249 в началото на годината. Унищожени са 87 германски и 22 италиански подводници, което е твърде недостатъчно, за да се преодолее увеличението на новопостроените подводници.

През годината подводниците на Оста потапят във всички води 1160 кораба с общ тонаж 6 266 000, а заедно с другите оръжия общият брой на потопените кораби достига до 1664 с общ тонаж над 7 790 000. Въпреки че новите кораби, построени от съюзниците, са с общ тонаж около 7 милиона, в равносметката за всяка година от началото на войната остава дефицит от близо 1 000 000 т. Британският внос през годината спада под 34 000 000 т — една трета по-малко в сравнение с 1939 г. Особено застраши-телно спадат запасите от търговско гориво — само 300 000 т при месечна консумация 130 000 т. Въпреки че недостигът може да бъде попълнен от ре-зервните запаси на военноморския флот, това се избягва, с изключение на случаите, когато има спешна нужда.

Така, когато през януари 1943 г. съюзниците се събират на съвещание в Касабланка, на мароканския бряг, за да решат каква ще бъде по-нататъшната им стратегия, са им представени много тревожни данни за тонажа на търговския флот. Докато заплахата от подводниците не бъде преодоляна и битката за Атлантика не бъде спечелена, едно нахлуване в Европа няма да има ефект. Тази битка става също толкова решаваща, колкото битката за Великобритания през 1940 г. Изходът зависи главно от това, коя страна щеиздържи по-дълго както в материално отношение, така и от психологическа гледна точка.

Ходът на битката зависи и от промените в командването. През ноември адмирал сър Пърси Ноубъл е назначен за шеф на мисията на британските военноморски сили във Вашингтон и така става представител на първия лорд на Адмиралтейството в американския Съвет на началник-щабовете. По време на дванайсетте месеца, които изкарва като командващ силите, отговарящи за охраната на Западните подстъпи, той прави много за подобряване на мерките за борба с подводниците и за укрепване духа на екипажите на ескортиращите кораби и самолети, като проявява разбиране за проблемите им и установява личен контрол. За щастие приемникът му е добре подбран. Това е адмирал сър Макс Хортън — изтъкнат командир на подводница от Първата световна война, командващ подводниците на база във Великобритания от началото на 1940 г. Той е експерт по подводниците, подводничарите и борбата с подводниците, освен това е човек с много енергия и въображение. Тази комбинация от качества го прави достоен противник на Дьониц.

Планът на Хортън е да организира по-мощна и по-концентрирани атаки срещу подводниците. Корветите и другите малки кораби не са достатъчно бързи, за да следват подводниците, и ако ги преследват на голямо разстояние, след това не могат да настигнат конвоите, които охраняват. Нужни са повече разрушители и фрегати, които да работят отделно и да се притичват на помощ на ескортите на конвоите. След като открият подводниците, те трябва да ги преследват, докато ги унищожат. През септември с такава цел започват да се сформират първите групи за подкрепа и Хортън се заема веднага с ускореното им разрастване, като за тази цел дори намалява силите на групите за ескортите на близко разстояние. Целта име е да изненада врага сред океана с координирана контраатака, извършена от няколко новосъздадени групи за подкрепа и излитащи от самолетоносач самолети, които да взаимодействат с ескортиращите кораби и самолетите с далечен обсег. Той набляга на това, че групите за подкрепа не бива да губят време да търсят подводниците на широк периметър, каквато грешка се е правело в миналото. Мястото, където трябва да търсят, е около конвоите, затова трябва да да работят в тясно взаимодействие с ескортиращите групи. Докато се намират в гренландската празнина, всяка от тези ескортиращи групи трябва да бъде придружена от група за подкрепа, а когато е възможно — от самолети Адмиралът разчита, че подводниците, които са свикнали да бъдат атакувани откъм конвоя, ще бъдат извадени от равновесие, когато групите за подкрепа ги нападнат от всички страни.

От германска страна Хитлер е вбесен от незадоволителните резултати на атаката в навечерието на Нова година срещу един конвой в Арктика, извършенаот корабите „Хипер“, „Лютцов“ и 6 разрушителя, появили се от Алтен фиорд, и това има важни последици. В гнева си той обявява „твърдото си и непо-колебимо намерение“ да се разправи с големите си кораби. Това води до оставката на главния адмирал Редер месец по-късно и замяната му с Дьониц като командващ военноморския флот, който същевременно запазва и поста командващ подводния флот. Дьониц умее по-добре да се оправя с Хитлер и накрая успява да спечели съгласието му „Тирпиц“, „Лютцов“ и „Шарнхорст“ да останат в Норвегия като мощна ударна сила.

През декември и януари в Атлантическия океан има известно затишие и през този период броят на потопените от подводници кораби достига общ тонаж едва 200 000. Това до голяма степен се дължи на бурите и лошото време. Този сравнително по-спокоен период обаче е помрачен от хаоса и разпръскването на корабите от конвоите в лошото време, особено на тези, които не са достатъчно мощни.

През февруари броят на потопените от подводници кораби е почти удвоен, а през март те са 108 с общ тонаж 627 000. Така още веднъж има доближаване до кулминацията от периода юни-ноември 1942 г. Най-обезпокоителното е, че близо две трети от потопените кораби са в конвоите. В средата на март, преди възобновяването на защитата от въздуха на 20 март, 38 подводници се съсредоточават около 2 пътуващи близо един до друг за Великобритания конвоя и потопяват 21 кораба с общ тонаж 141 000 срещу една потопена подводница. Това е една от най-големите битки на конвои и подводници за цялата война. По-късно Адмиралтейството отбелязва, че „германците никога не са били толкова близо до прекъсването на комуникациите между Новия и Стария свят, както през първите двайсет дни на март 1943 г.“. Стига се дори дотам, че щабът на военноморските сили започва да се пита дали конвоите трябва да продължават да бъдат смятани за ефикасна система на защита.

През последните единайсет дни на март — последната десетдневка от този паметен месец — на сцената настъпва голяма промяна. В северната част на Атлантика са потопени само 15 кораба в сравнение със 107 през първите две десетдневия. През април броят на потопените кораби спада наполовина, а през те са още по-малко. Координираната контраофанзива на Макс Хортън започва да действа и в много кратко време постига желаните резултати.

В най-критичния период през март американците обявяват, че искат да се оттеглят от охранителната система в северната част на Атлантика, като поемат грижата за морските пътища в южната му част, особено пътищата към Средиземно море. Освен това вниманието им до голяма степен е ангажирано от Тихия океан. Обаче практическият ефект от това не е голям. Американското правителство поставя първата поддържаща група самолетоносачи под британско командване и дава самолети „Либърейтър“ които са с много голям обсег. Така от 1 април Великобритания и Канада поемат изцяло отговорността за конвоите между Американския континент и Великобритания.

През пролетта на 1943 г. подводниците търпят поражение в няколко битки с конвои и понасят тежки загуби. В средата на май Дьониц докладва на Хитлер: „Изправени сме пред голяма криза в подводната война, тъй като врагът чрез новите си локационни средства… прави борбата невъзможна и ни причинява тежки загуби“. Загубите на подводниците през май са почти удвоени и достигат до 30 % от тези, които се намират в морето. При подобни загуби не може да се издържи дълго. Затова на 23 май Дьониц изтегля подводниците си от северната част на Атлантическия океан до момента, когато е в състояние да използва нови оръжия.

През юли са построени повече съюзнически кораби, отколкото са потопени. Това слага край на спора и е доказателство, че подводниците губят битката.

Ако обърнем поглед назад, става ясно, че през март Великобритания е била на косъм от поражението. Ясно е също, че основната причина за опасността е липсата на самолети с далечен обсег, които да охраняват конвоите. От януари до май при защита от въздуха в Атлантическия океан са потопени в конвои само два кораба. След като на конвоите е осигурена защите от самолети с голям обсег, особено бомбардировачите „Либърейтър“, за подводниците става все по-трудно да действат в т.нар. вълчи глутници. Сега във всеки момент те могат да очакват над тях да се появи самолет, който да насочи към местоположението им групата за подкрепа.

Много важен фактор, който се разбира и изтъква от Дьониц, става радарът на новата 10-сантиметрова честота, която подводниците не могат да засичат. Принос имат и новите оръжия, като например „Хеджхог“ („Таралеж“) — ракетно устройство за борба с подводници, както и по-мощните дълбоководни бомби. Полезни са също аналитичната работа на създадения през 1942 г. екип при командването на Западните подстъпи, който има за задача да създаде най-добрата тактическа система за борба с подводниците, както и оперативният анализ за въвеждането на конвоите, изготвен от професор П. М. Блекит. Освен това новият шифър за контрол на корабоплаването, въведен в края на май 1943 г., лишава германците от най-ценния им източник на разузнавателна информация.

Вероятно най-важният фактор за победата са усъвършенстването на изис-кванията за подготовката на екипажите на ескортиращите кораби и самолети и засиленото взаимодействие между моряци и летци.

Що се отнася до отделните хора, както вече изтъкнахме, най-съществена роля за поражението на подводниците изиграва сър Макс Хортън, който презфевруари 1943 г., в най-решителния период от битката, оглавява командването на бреговата охрана. Сред добре подбраните командири на ескортни групи заслужават специално да бъдат споменати за подвизите им двама: капитан Ф. Дж. Уокър — от 1941 г. нататък, и капитан трети ранг (по-късно вицеадмирал) сър Питър Гритън — в периода 1942–1943 г.

През юни 1943 г. в северната част на Атлантическия океан няма нападнати конвои, а юли е тежък за подводниците, особено в Бискайския залив, където въздушните патрули на бреговата охрана имат богата жътва. От 86 подвод-ници, които през този месец се опитват да прекосят залива, 55 са забелязани, 17 са потопени (с изключение на една, всички от самолети), а 6 са принудени да се върнат обратно. Единственият им път за излизане в Атлантика е един тесен коридор в Бискайския залив, който, както Дьониц мрачно докладва на Хитлер, се гуши в испанския бряг. Но и патрулите за борба с подводници плащат немалка цена за успехите си. Свалени са 14 самолета. През трите месеца на 1943 г. — юни, юли и август, германските подводници потапят над 58 съюзнически търговски кораба във всички води, включително в Средиземно море, като почти половината от тях са край бреговете на Южна Африка и в Индийския океан. Те постигат този много скромен резултат с цената на 79 потопени подводници, от който най-малко 58 са унищожени от самолети. С надеждата да постигне надмощие Дьониц настоява пред Хитлер за повече разузнавателни самолети с далечен обсег в Атлантика и за по-силна охрана на траанзитните пътища от въздуха. Той се радва на по-благосклонно отношение, отколкото Редер, към доводите, с които се опитва да преодолее нежеланието на Гьоринг да окаже исканата въздушна подкрепа. Дьониц успява да получи и одобрение за увеличаване производството на подводници от 30 на 40 на месец, като бъде даден приоритет на новите модели, които развиват по-голяма скорост под водата. Многообещаващата подводница клас „Валтер“, която използва комбинация от дизелово гориво и въглероден прекис, има обаче толкова много проблеми с пускането на вода, че е готова да влезе на въоръжение едва в края на войната през 1945 г. Нови, важни нововъведения са монтирането на устройството „Шнорхел“, което се състои от подвижна тръба, по чиито канали се всмуква въздух и се изхвърлят изгорелите газове от дизеловото гориво, както и на едно устройство, създадено от холандците още преди 1940 г., което дава възможност на подводниците да зареждат батериите си, оставайки на перископна дълбочина. До средата на 1944 г. такова устройство е монтирано на 30 подводници. Други две нови германски изобретения от средата на 1943 г. са самонасочващото се торпедо, което се ориентира по шума на корабното витло, и т.нар. планираща бомба. През септември и октомври, първите два месеца от подновената война на подводниците, съюзниците губят само 9 търговски кораба от общо 2468, които плават в севернатачаст на Атлантическия океан в 64 конвоя, срещу 25 потопени подводници След това тежко поражение Дьониц се отказва от съсредоточаване на подводниците в големи мобилни групи.

На 8 октомври съгласно едно споразумение с Португалия Великобритания се настанява в две военновъздушни бази на Азорските острови и от този момент нататък е осигурена охрана от въздуха за целия район на Северния Атлантически океан.

През първите три месеца на 1944 г. подводниците търпят още по-тежки загуби. От 3360 търговски кораба, които прекосяват северната част на Атлантика в 105 конвоя, са потопени само 3 кораба, докато подводниците са 36. Дьониц отменя всички по-нататъшни операции срещу конвои, като казва на Хитлер, че те не могат да бъдат подновени, докато не бъдат въведени на въоръжение новите модели подводници, новите средства за защита и по-добро разузнаване от въздуха.

В края на март 1944 г. Дьониц нарежда да бъде сформирана група от 40 подводници за операции по крайбрежието в случай на съюзнически десант в Западна Европа. До края на май той съсредоточава в пристанищата на Бис-кайския залив 70 подводници, а в северната част на Атлантика остават само 3, главно за да предават метеорологични данни.

Отказът на германците от кампанията с подводниците в Северния Атлан-тически океан е голямо облекчение за командването на британската брегова охрана. През продължилите до май 1944 г. четирийсет и един месеца на опе-рации срещу подводниците самолетите от 19-а въздушна група потапят 50 подводници и повреждат 56 (при общо 2425 опита за излизане или влизане в Бискайския залив). През този период групата губи в Залива 350 самолета. Нейните загуби вероятно биха били по-малки, а постигнатият резултат — по-голям, ако командването на бреговата охрана беше получило повече самолети, подходящи за изпълнение на поставените й цели.

Сред другите събития от този период са две съкрушителни атаки срещу линейния кораб „Тирпиц“ на котва край брега на Северна Норвегия от 3 миниподводници през септември 1943 г. и от военновъздушните сили на флота през март 1944 г. Те предшестват по-късното му потапяне от тежки британски бомбардировачи през ноември същата година. Този кораб само веднъж използва сериозно основното си въоръжение (при нападението на Шпицберген), но фактът, че оцелява при такъв голям брой попадения, е доказателство за уменията на германските корабостроители. Освен това самото му същест-вуване и заплахата, която представлява за корабоплаването, оказват силно влияние върху морската стратегия на Великобритания, като ангажират из-вънредно голяма част от нейните военноморски сили.

Заплахата от тежкия крайцер „Шарнхорст“ е ликвидирана през декември предишната година, когато той е засечен и потопен от силно военноморскосъединение на британския вътрешен флот при опита му да нападне конвой в Арктика.

През първата половина на 1944 г. главните беди за Великобритания в нейни териториални води идват от малките германски торпедни кораби, така на-речените „E-boats“. Въпреки че никога не надвишават три дузини, те могат да се прехвърлят бързо от един маршрут за конвой на друг в търсене на подходящи условия за атака, като създават много главоболия. Съсредоточаването на подводници в западните френски пристанища, за да пречат на съюзниците да преминават през Ламанша, има слаб резултат, въпреки че до съюзническия десант през юни в Нормандия те вече са снабдени с шнорхелното устройство, което ги прави по-малко уязвими от въздушни нападения.

Когато в средата на август настъпващата от Нормандия американска 3-та армия приближава западните френски пристанища Брест, Лориан и Сен Назар, повечето подводници се преместват в Норвегия. От този момент нататък корабоплаването до и от Великобритания отново може да се извършва по стария, обичаен маршрут покрай южното крайбрежие на Ирландия, а също и по маршрута покрай северното крайбрежие.

От втората половина на август все повече подводници започват да излизат от Норвегия и Германия. Като заобикалят северното крайбрежие на Шотландия и Ирландия и се държат близо до брега, те стигат на юг чак до Портланд Бил на южното крайбрежие на Англия. Обаче с тези операции близо до брега те не постигат много, макар че, намирайки се постоянно под водата благодарение на шнорхела, търпят по-малко загуби. През четирите месеца от септември до декември 1944 г. те потапят само 14 кораба в британските крайбрежни води.