История на Втората световна война

Трийсета главаПревземане на Рим и второ спиране на настъплението в Италия

В началото на 1944 г. съюзниците в Италия се намират в такова положение, че то не оправдава големите надежди, възлагани на десантите през септември 1943 г. И двете армии, извършили десантите — 5-а (американска) и 8-а (британска) — търпят тежки загуби и явно са изтощени от предприетите една след друга атаки на север по крака на италианския полуостров от лявата и дясната страна на пищялната му кост — планинската верига на Апенините. Бавното им, почти като пълзене придвижване нагоре по полуострова напомня много придвижването на съюзническите армии на Западния фронт по време на Първата световна война. Тежкото положение, в което италианците поставят гер-манските си съюзници през септември с едновременната си капитулация и преминаване на противниковата страна, придружено от трите англо-амери-кански десанта при Реджо, Таранто и Салерно, е преодоляно поради бързата германска реакция. Временно разочарованите и объркани сили на Кеселринг се справят с надвисналите от много страни опасности толкова добре, че Хитлер скоро е в състояние да се откаже от първоначалното си намерение и плана за напускане на италианския полуостров, като отстъпи в Северна Италия, и вместо това решава да защитава полуострова.

От есента на 1943 г. нататък съюзниците могат да се надяват единствено да постигнат една не особено примамлива цел — да държат колкото може повече италиански дивизии, приковани в Италия, далеч от силите, които ще по-срещнат предстоящото англо-американско нахлуване във Франция през Нор-мандия в средата на лятото на 1944 г.

Техеранската конференция на трите големи съюзнически сили през ноември 1943 г. и последвалата веднага англо-американска конференция в Кайро потвърждават това заключение с решението за операция „Овърлорд“ — на-хлуването в Нормандия през Ламанша е приоритетна задача заедно с операция „Анвил“ („Наковалня“) — допълнителен десант в Южна Франция, докато целта в Италия е ограничена до превземането на Рим, което да бъде последвано от настъпление в направление Пиза-Римини. Разширяване на настъпателните действия на североизток на Балканите не се предвижда. Изглежда, в този момент това не влиза в плановете на британската политика.

Въпреки принципното съгласие за приоритета на „Овърлорд“ и „Анвил“ между британските и американските ръководители все още има разногласия относно важността на кампанията в Италия. Британското виждане, изразявано от Чърчил и сър Алън Брук, е, че колкото повече войски изпращат съюзниците в Италия, толкова повече германски сили ще привличат там и ще ги отдалечават от Нормандия. Това мнение се оказва погрешно, но то се поддържа от надеждите на Чърчил за голям, най-вече британски, успех там. Становището на американците, доколкото се различава от британското, се определя от загрижеността им да не би подкрепленията за войските в Италия да бъдат за сметка на намаляването на силите им във Франция, която те основателно смятат за решаващ театър на военните действия. За разлика от Чърчил и британските военачалници американците преценяват по-реалистично труд-ностите на терена в Италия, които могат да попречат за постигането на бърз военен успех там, както и за неговото разширяване. Освен това те се отнасят с голямо подозрение към склонността на Великобритания да фокусира вни-манието върху Италия с надеждата да се избегне нахлуването във Франция, което е по-трудна задача.

В 10-а армия Кеселринг има 15 дивизии (освен 8-те на 14-а армия на север), с които да отбранява фронта си по протежение на т.нар. линия „Густав“ срещу съюзническата офанзива. Въпреки че повечето от германските дивизии са по-слаби от гледна точка на числеността им67, те все още, изглежда, са в състояние да дадат решителен отпор при евентуална фронтална атака на 18-те съюзнически дивизии, дебаркирали в Италия в края на 1943 г. Така че естественото решение за съюзниците е морски десант зад отбранителната линия „Густав“. Очакванията са той да бъде по-лесен поради превъзходството, което те имат както във въздуха, така и по море. Съчетан с нова атака срещу линията „Густав“, той би могъл да изтласка германците от нея и да извърши пробив в позициите им южно от Рим. Този план, получил наименованието операция „Шингъл“ („Чакъл“), вече е в процес на подготовка и Чърчил, който проявява нетърпение заради бавното напредване в Италия, ускорява изпълнението му. На конференциите в Кайро и Техеран той успява да осигури нужните кораби, като се съгласява с желанието на американците за предприемане на операция „Анвил“ — планирания за лятото десант в Южна Франция, след което настоява десантните съдове за нея да останат в Средиземно море, за да могат да бъдат на разположение за морския десант при Анцио, непос-редствено на юг от Рим, който е планиран за януари.

Планът, съставен от генерал Александър и щаба му, в общи линии, е добре изготвен. Атаката срещу отбранителната линия „Густав“ трябва да бъде пред-приета от 5-а армия на Марк Кларк около 20 януари. Американският 2-ри корпус трябва да нанесе удар, преминавайки река Рапидо, и да започне на-стъпление по долината Лири веднага след като френският корпус от дясната му страна и британският 10-и отляво привлекат към себе си с изпреварващи атаки по-голямата част от силите на командвания от генерал Зенгер 14-и танков корпус. След началото на основната атака на брега при Анцио от корабите трябва да слезе американският 6-и корпус. Съюзниците се надяват и очакват, че тогава германските резервни дивизии, които се насочват бързо на юг, ще се върнат, за да посрещнат десантните сили на съюзниците при Анцио, а в суматохата 5-а армия ще може да извърши пробив в линията „Густав“ и да се съедини с 6-и корпус при Анцио. Дори и ако германската армия не бъде сма-зана между двете противникови части, съюзническото командване се надява, че тя ще се изтегли към района около Рим, за да се прегрупира.

Планът обаче не успява. Германските войски не са чак толкова объркани и изтощени, както се надява съюзническото командване, и се бият с обичайната си упоритост. От друга страна, подготовката на съюзниците е извършена твърде прибързано, а настъплението на 5-а армия предизвиква голямо разочарование като изпълнение.

То започва през нощта на 17 срещу 18 януари в западния сектор с успешно форсиране на река Гариляно от британския 10-и корпус, командван от генерал Макрири. Това принуждава Кеселринг да изпрати голяма част от резервите си (29-а и 90-а бронетанково-гренадирска дивизия и подразделения от дивизията „Херман Гьоринг“) на този фронт. Атаката на 2-ри американски корпус на 20 януари през река Рапидо вляво от центъра се оказва скъпо струващ провал — голяма част от двата водещи полка е унищожена. Защитниците на долината Лири продължават да оказват силна съпротива и всяка атака срещу тях излага атакуващите като на длан пред погледа им от планината Монте Касино. Трудностите, свързани с преодоляването на тази позиция, са доста подценени. Течението на река Рапидо е много бързо и дори при липса на съпротива преминаването й е трудно. Задачата да я премине е възложена на 36-а американска дивизия, която прави неуспешен опит след пет дни почивка и подготовка, след като завладява Монте Трочио, който се намира в подстъпите към Рапидо. Опитът за атака от настъпващата отляво 46-а британска дивизия също е неуспешен. Офанзивата на 5-а армия продължава да се развива, но на 22 януари, когато десантните сили от морето слизат на брега при Анцио, изгледите за успех не са добри.

Районът при Анцио предлага единствените подходящи плажове за десантна германския фланг, освен ако съюзническите стратези не предпочетат някое място на север от Рим, но то е значително по-отдалечено от главния фронт при линията „Густав“. Въпреки това Кеселринг е заварен неподготвен, тъй като според него от стратегическа гледна точка десантът северно от Рим е по-опасен. Той разполага при Анцио само с една част, когато е извършен съюзническият десант — батальон на 29-а бронетанково-гренадирска дивизия, който се намира там на почивка. За негов късмет командващият щурмуващата сила генерал-майор Джон П. Лукас, който поема командването на 6-и корпус при последната фаза на битката при Салерно, е изключително предпазлив и същевременно голям песимист. Той изразява своя песимизъм преди започването на операцията не само в дневника си, но и пред подчинените си и съюзниците, включително пред самия генерал Александър.

За началото на десанта неговият 6-и корпус използва 2 пехотни дивизии — 1-ва британска и 3-та американска, подпомогнати от отреди командоси и рейн-джъри, един полк парашутисти и 2 танкови батальона. Те трябва да бъдат последвани от 1-ва американска бронетанкова дивизия и 45-а пехотна дивизия. Тази сила не само гарантира внушително числено превъзходство на десанта, но и дава възможност за доразвиване на операцията. Чърчил се надява, че това би позволило на съюзниците да стигнат бързо до Албанските хълмове южно от Рим и да прекъснат важните от стратегическа гледна точка шосета — № 6 и № 7, отрязвайки пътя на 10-а германска армия, която е заела позиции по линията „Густав“.

Десантите — на британците северно от Анцио и на американците южно от града — са извършени лесно, защото не срещат съпротива. Германците реагират обаче бързо и решително. Войските им по линията „Густав“ получават заповед да се отбраняват с всички сили, докато дивизия „Херман Гьоринг“ бъде прехвърлена обратно на север. От Рим бързо са придвижени и други подразделения. Германското Върховно командване уведомява Кеселринг, че той може да разчита на всяка от дивизиите в Северна Италия и в допълнение ще му бъдат изпратени 2 дивизии, 2 самостоятелни полка и 2 батальона тежки танкове. Хитлер няма търпение да нанесе такъв съкрушителен удар на силите, извършили десантите, че съюзниците да се изплашат и да се откажат от повече десанти в Италия, а също и от евентуални десанти по крайбрежието на Франция.

Начинът, по който Кеселринг предислоцира силите си, е забележителен подвиг. През първите осем дни в района на Анцио са прехвърлени подразделения от 8 германски дивизии. В командването на войските също са извършени промени. Секторът при Анцио се поема от 14-а армия на Макензен. Под неин контрол са 1-ви парашутен и 76-и танков корпус, които са заели позиции съответно на север и на юг от плацдарма на съюзниците. 10-а армия на Фитингхоф е оставена да отбранява линията „Густав“ с 14-и танков и 51-ви планински корпус. Около плацдарма при Анцио са съсредоточени общо 8 гер-мански дивизии. 7 са в състава на 14-и танков корпус на Зенгер, изправен срещу 5-а армия на Марк Кларк, и само 3 са в състава на 51-ви планински корпус, който трябва да спре настъплението на 8-а британска армия откъм адриатическата страна на Италия. В Северна Италия са оставени 6 дивизии под командването на генерал Фон Цанген. (Сега британската 8-а армия се командва от сър Оливър Лийс, след като Монтгомъри е върнат в Англия, за да отговаря за планирането и подготовката на предстоящото съюзническо нахлуване в Нормандия.)

Надеждите на Чърчил за бърз напредък от Анцио към Албанските хълмове се оказват напразни поради упорството на Лукас, подкрепян от Марк Кларк, да се съсредоточи върху укрепването на вече заетия плацдарм, преди да настъпи във вътрешността на страната. Като се имат предвид обаче бързата реакция и по-високото бойно умение на германците, както и мудността, с която действат съюзническите командири и войници, тази прекалена предпазливост на Лукас може би е добре дошла. При такива обстоятелства едно настъпление във вътрешността би могло да се окаже лесна цел за атаки по фланговете и да доведе до катастрофа.

Въпреки че планираният плацдарм е осигурен още на втория ден след десанта и проблемът със снабдяването е решен задоволително, първият истински опит за настъпление във вътрешността е предприет едва на 30 януари — повече от седмица след десанта. То е спряно скоро от намиращите се там германски части. Освен това целият плацдарм е изложен на огъня на германската артилерия, а съюзническата авиация, която действа в района около Неапол, не е в състояние да попречи на нападенията на Луфтвафе срещу скупчилите се в морето при Анцио кораби. Така силите на Марк Кларк, вместо да получат помощ от десанта при Анцио, отново са принудени да предприемат фронтална атака, за да помогнат на притиснатите от всички страни войски в плацдарма.

Този път 2-ри американски корпус прави опит да сломи съпротивата на линията „Густав“ откъм северния й край. На 24 януари американската 34-та дивизия, подпомогната откъм фланга от французите, първа започва атаката. Едва след седмица тежки сражения обаче тя успява да извоюва сигурен плацдарм, а преди това Зенгер струпва още свои резерви в този сектор, превръщайки го в по-силна отбранителна позиция. На 11 февруари американците се изтеглят много изтощени и понесли големи загуби.

След този неуспешен опит в сектора е прехвърлен новосформираният но-возеландски корпус (командван от генерал-лейтенант Бърнард Фрайбърг). Той е съставен от 2-ра новозеландска и 4-та индийска дивизия. И двета са дивизии ветерани, отличили се много в битките в Северна Африка. Германците смятат 4-та индийска дивизия, която се състои от британски и индийскиподразделения, за най-добрата дивизия в Северна Африка. Планът на Фрайбърг за атака от две посоки при Касино не се различава много от предишната прак-тика на скъпо струващи фронтални атаки срещу добре подбраните и упорито защитавани германски позиции. Командващият 2-ра индийска дивизия Фран-сис Тъкър настоява за по-заобиколен подход и по-широки обходни маневри през планините. Той получава подкрепата на французите затова. След като се разболява, вече не може обаче да оказва толкова решително влияние. Неговата дивизизия е хвърлена директно срещу Монте Касино, а след като предложе-нията му за по-широки обходни маневри са отхвърлени, той настоява исто-рическият манастир, който се намира на върха на тази височина, да бъде не-утрализиран с масирана въздушна бомбардировка. Въпреки че няма сведения да е използван от германските войски, а по-късно има и много доказателства, че те не са в него, внушителната постройка, която доминира над околността, действа потискащо и обезкуражаващо на войниците, които трябва да атакуват височината. Молбата е изпълнена, след като е подкрепена от Фрайбърг и генерал Александър, и на 15 февруари е предприета мощна бомбардировка, която срутва прочутата сграда. Германците вече имат оправдание да се наста-нят в развалините й, което им позволява да укрепят още повече отбраната си. В нощта на 15 и на 16 февруари неколкократните атаки на 4-та индийска дивизия не постигат успех. След това през нощта на 17 срещу 18 февруари новозеландският корпус се връща към първоначалния план. 4-та индийска ди-визия успява да завземе упорито отбранявалата кота 593, обаче е изтласкана от контраатаките на германските парашутни подразделения и на следващия ден 2-ра новозеландска дивизия, след като я контраатакуват германски танкове, е принудена да отстъпи от позицията си на другия бряг на река Рапидо.

Очаквайки обещаните от Върховното командване на Вермахта големи подкрепления, с които да бъде ликвидиран съюзническият плацдарм, Макен-зен предприема контраатаки, за да попречи на съюзниците да го разширят. Първата е през нощта на 3 февруари срещу вклиняването на 1-ва британска дивизия при неуспешния й опит на 30 януари да настъпи към Камиолеоне. За щастие водещата бригада на 56-а британска дивизия току-що е слязла на брега и заетата вече позиция е удържана. На 7 февруари е предприета друга, още по-мощна контраатака и въпреки че и тя е отблъсната, загубите на британците са толкова големи, че 1-ва дивизия трябва да бъде заменена от пристигналата в този момент 45-а американска дивизия.

До средата на февруари Макензен е готов да започне контраофанзива, след като вече е събрал 10 дивизии около обкръжените в района на плацдарма 5 съюзнически дивизии, а с получените нови подкрепления Луфтвафе е в състо-яние да му окаже силна подкрепа от въздуха. В контраатаката трябва да бъдат използвани и новите, дистанционно насочвани и натъпкани с експлозиви миниатюрни танкове „Голиат“, които трябва да предизвикат объркване сред съюз-ниците. Съсредоточаването на германските войски в района не е възпрепят-ствано от съюзническите атаки срещу Монте Касино и не е засегнато сериозно от съюзническата авиация.

Германската атака срещу плацдарма започва на 16 февруари с пробни напа-дения по целия периметър и чести бомбардировки от самолетите на Луфтвафе. До вечерта е извършен пробив в сектора, защитаван от 45-а американска диви-зия. Това е възможността, която германците очакват. На 17 февруари 14 бата-льона, водени от любимия на Хитлер учебен пехотен полк Infanterielehrregiment, подкрепяни от танкове, се втурват напред, за да разширят пробива и да на-стъпят по пътя между Албано и Анцио. Победата е близка.

Но голямото количество войски, струпани върху тясното пространство на този път, се оказва вътрешно препятствие за настъплението на германците, много подходящо за бомбардировките на съюзническата артилерия, авиацията и оръдията на корабите. Танковете „Голиат“ са пълен провал. Въпреки претърпените тежки загуби поради оказания им натиск от настъпващите гер-манци съюзническите сили са принудени да отстъпят. На 18 февруари след подновяване на настъплението с докараната допълнително 26-а танкова ди-визия те напредват още повече към брега. 56-а и 1-ва британска и 45-а амери-канска дивизия се бият отчаяно и успяват да удържат последната отбранителна позиция на плацдарма. Германската атака е спряна в теснината при Карочето, а поради оказания им натиск устремът на атакуващите германски части намалява. Бронетанково-гренадирските дивизии правят последен опит за атака на 20 февруари, но тя скоро е спряна. Успехът на защитниците се дължи и на пристигането на генерал Лусиан К. Тръскот, отначало като заместник, а след това и като приемник на генерал Лукас. В британския сектор командирът на 1-ва дивизия генерал-майор У. Р. С. Пени е ранен и сменен от генерал-майор Джералд Темплър, който умело координира както нейните отбранителни дей-ствия, така и действията на 56-а дивизия.

Разярен от неуспеха, Хитлер заповядва на 28 февруари да започне нова офанзива с отвличащи вниманието атаки, а основното настъпление да бъде предприето от 4 дивизии по протежение на шосето Чистерна. То е спряно и отблъснато с лекота от 3-та американска дивизия, а когато след първите три дни ниската облачност се разкъсва, съюзническата авиация подлага атакуващите германски части на съкрушителни бомбардировки. Поради тежките загуби на 4 март Макензен е принуден да спре настъплението. За да поддържат обкръжението, около плацдарма са оставени 5 германски дивизии, а другите се оттеглят на почивка.

Съюзниците планират нова атака срещу Монте Касино, за да отворят път за пролетната офанзива. Този път атаката трябва да е още по-директна. Новозеландската дивизия трябва да си пробие път през града, а след това 4-та ин-дийска трябва да продължи атаката при хълма Кастъл. Предприети са много масирана артилерийска подготовка и въздушни бомбардировки. За да бъдат парализирани действията на германските войски в града, са изстреляни 190 000 снаряда и са хвърлени 1000 т бомби. Бомбардировката е извършена на 15 март, когато времето се прояснява. Обаче защитниците на този сектор — един полк (от 3 батальона) на елитната 1-ва парашутна дивизия, не само издържат, без да им мигне окото, на артилерийския обстрел и на въздушната бомбардировка, но и дори успяват да запазят достатъчно сили, за да отблъснат последвалата атака на пехотата. Те са улеснени от причинените от бомбардировката масови разрушения, които блокират пътя на съюзническите танкове. Въпреки че хълмът Кастъл е превзет, по-нататъшното напредване на 4-та дийска дивизия нагоре е възпрепятствано от дошлия на помощ на защитниците пороен дъжд, който надолу преминава в потоп. Една рота гурки успява да стигне до хълма, който се намира под манастира, но там остава изолирана. През това време ожесточената битка в града продължава. На 19 февруари подновените усилия и от двете страни завършват без успех, а на следващия ден генерал Александър решава операцията да бъде спряна, ако до 36 часа не бъде постигнат напредък, тъй като загубите започват прекалено да нарастват. На 23 февруари със съгласието на Фрайбърг тя е окончателно преустановена. Така третата битка за Монте Касино завършва с разочароващ резултат. След нея новозеландският корпус е разформирован, на частите му е дадена почивка, след което са прехвърлени към други корпуси, а секторът при Монте Касино е поет от 78-а британска дивизия и 1-ва гвардейска бригада на 6-а бронетанкова дивизия.

На 22 февруари Александър предлага по долината на река Лири да започне операция „Диадема“, съчетана с настъпление от плацдарма при Анцио. В общи линии, тя е подобна по схема на офанзивата от януари, но е по-добре планирана и съгласувана. Трябва да започне около три седмици преди операция „Овърлорд“, която предвижда преминаване на Ламанша и десант в Нормандия, за да привлече германски дивизии от Франция.

Планът, изготвен от началник-щаба на Александър — генерал Джон Хардинг, предвижда засилване на ударната мощ с прехвърляне на допълнителни части от адриатическата страна на Италия, като там е оставен само един корпус, и заобикаляне на останалата част от 8-а армия от запад, за да се заеме секторът Монте Касино-Лири. 5-а армия заедно с французите отговаря не само за района на Гариляно на левия фланг, но и за плацдарма при Анцио. Предложено е съпровождащата операция „Анвил“ — десантът в Южна Франция — да не се извършва.

Британските военачалници приемат плана без особени резерви, но американският Съвет на началник-щабовете се противопоставя, защото според тях един десант в Южна Франция е по-подходящ за отвличане на вниманието и ще подпомогне нахлуването в Нормандия. Тогава Айзенхауер предлага ком-промисно решение, според което на италианската офанзива трябва да бъде дадено предимство, но планирането на операция „Анвил“ да продължи. Ако до 20 март стане ясно, че не трябва да бъде предприеман голям морски десант, повечето от корабите в италиански води трябва да бъдат изтеглени, за да помогнат на операция „Овърлорд“. На 25 февруари обединените началник-щабове постигат съгласие по това компромисно предложение.

С наближаването на датата за вземане на окончателното решение генерал Мейтланд Уилсън, който е назначен за върховен главнокомандващ в Среди-земноморския район, узнава от генерал Александър, че пролетната офанзива в Италия не може да започне преди май. Изрично му е подчертано, че не трябва да бъдат изтегляни войски за операция „Анвил“, преди главните сили, из-правени срещу линията „Густав“, да направят пробив и да се свържат с частите в плацдарма при Анцио. Това означава, че ако прегрупирането на войските и подготовката на операция „Анвил“ отнемат десет седмици, тя не може да започне преди края на юли — близо два месеца след десанта в Нормандия, вместо да бъде предварителна стъпка за отвличане на вниманието, което би трябвало да го улесни. Това убеждава Мейтланд Уилсън и Александър, че при тези обстоятелства трябва да се откажат от операция „Анвил“ и да съсре-доточат усилията си за постигане на решителен напредък на кампанията в Италия. Това становище се подкрепя от Чърчил и британския Комитет на началник-щабовете. Айзенхауер е склонен да се съгласи с тях, макар и поради други причини, а именно че повечето кораби в Средиземно море сега могат да бъдат прехвърлени към операция „Овърлорд“. Обаче американският Съвет на началник-щабовете, макар и да се съгласява с нежелание с отлагането на операция „Анвил“ до юли, се противопоставя на окончателното и изоставяне и изразява съмнения, доколко си струва офанзивата в Италия да надхвърли вече определените й рамки. Те се съмняват също, че тя може да накара германците да прехвърлят свои дивизии от Нормандия, за което се оказват прави. Следват продължителни спорове, които са продължени от размяна на голям брой телеграми между Чърчил и президента Рузвелт. Междувременно подготовката за пролетната офанзива в Италия напредва, тъй като е в сферата на британското командване. Придвижването и предислоцирането на 8-а армия заедно с други фактори, включително липсата на достатъчно кораби, забавят началото на офанзивата до 11 май. Задачата на 8-а армия е да направи пробив при Монте Касино, а 5-а армия да й помогне на левия фланг, настъпвайки през река Гариляно, и след като се отклони от плацдарма при Анцио, да се насочи към Валмонтоне на шосе № 6. Сега при Анцио има 6 съюзнически дивизии срещу 5 германски и още 4 германски дивизии врезерв около Рим. При линията „Густав“ има 16 съюзнически дивизии (4 от които са са заели позиции наблизо, готови за доразвиване на евентуалния про-бив) срещу 6 германски (една от които е в резерв). По-голямата част от съюз-ническите сили на този фронт е съсредоточена в сектора от Монте Касино до устието на река Гариляно — общо 12 дивизии (2 американски, 4 френски, 4 британски и 2 полски), които трябва да извършат пробива, и 4, заели позиции близо зад тях, които да го разширят с настъпление по долината Лири с надеж-дата да извършат пробив в линията „Хитлер“, която е на 10 км зад германските позиции, преди германците да успеят да се установят на нея и да я укрепят. 9-те дивизии на 8-а армия се подкрепят от 1000 оръдия и са улеснени от сухото време, което позволява на техните танкове и други моторни средства да следват настъплението. Така 3-те бронетанкови дивизии (6-а британска, 5-а канадска и 6-а южноафриканска) имат по-добри възможности за действие от когато и да било преди това.

При започването на атаката полският корпус (състоящ се от 2 дивизии) трябва да превземе Монте Касино, а британският 13-и корпус (с 4 дивизии) — да настъпи отляво към Сент Анджело.

Офанзивата на съюзниците по протежение на целия фронт е подкрепена от 2000 оръдия, а съюзническата авиация в района допринася с масирани атаки в широк диапазон срещу шосейните и жп връзки на противника, преди да се насочи в последната фаза към обекти на бойното поле. (Тази операция „Стенгъл“ („Задушавам“) не засяга сериозно германските комуникации и германската снабдителна система, както се очаква.) Организирани са и широкомащабни саботажни действия, но резултатите от тях са разочароващи. За заблуждение на противника съюзническите войски от които репетират десантни операции с надеждата да накарат Кеселринг да повярва, че предстоят, особено близо до Чивитавекия, северно от Рим. Но той вече е напълно убеден по какъв начин съюзниците ще използват голямото си преимущество по море, затова тези опити за заблуждаване нямат почти никакъв ефект.

Офанзивата започва на 11 май в 23,00 часа с масирана артилерийска под-готовка, бързо следвана от пехотна атака. През първите три дни тя постига незначителен успех срещу съпротивата в повечето сектори. Полският корпус под командването на генерал Андерс търпи тежки загуби при атаката срещу Касино въпреки голямата решителност и умението му да използва непреки пътища за настъпление. Британският 13-и корпус също напредва бавно и би понесъл по-големи загуби, ако поляците не бяха ангажирали плътно внима-нието на противника. Американският 2-ри корпус в сектора по крайбрежието също постига незначителен напредък. Пред френския корпус под командва-нето на генерал Жуен се оказва само една германска дивизия срещу 4 френски и той напредва сравнително бързо през планинския район отвъд река Гариляно, където германците не очакват сериозна атака. На 14 февруари францу-зите правят пробив в долината Аусенте и германската 71-ва дивизия започва бързо да отстъпва пред тях. Това помага на 2-ри американски корпус да на-предне по-бързо по крайбрежния път срещу германската 94-та дивизия. Освен това в отстъплението си тези 2 германски дивизии са разделени от планините Аурунчи, през които почти няма пътища. Виждайки предоставилата се възможност, Жуен изпраща там своите свикнали с планинските уловия ма-роканци от племето гоуми, които се равняват на една дивизия, командвани от генерал Гийом. Те трябва да извършат пробив в тила на линията „Хитлер“ в долината Лири, преди да бъде достатъчно укрепена.

Германският десен фланг, или т.нар. западно крило, се разпада и възмож-ностите му да прегрупира силите си стават още по-малки, тъй като неговият способен командир Зенгер отсъства, когато започва съюзническата офанзива. Освен това Кеселринг не бърза да изпраща резерви на юг, докато не разбере как се развива ситуацията на север, и едва на 13 май една дивизия е прехвърлена на юг към долината Лири. Въпреки че скоро е последвана от други 3, скоро те са направо всмукани от водовъртежа на битката и пристигат твърде късно, за да стабилизират фронта. Германците в сектора на Монте Касино продължават да се държат още няколко дни, въпреки че на 15 май срещу тях е хвърлен канадският корпус, обаче в нощта на 17 май несломимите германски парашутисти най-после отстъпват и на следващата сутрин поляците влизат в заветните развалини на манастира. Макар че се сражават храбро, те губят в тази битка почти 4000 души.

Тъй като повечето от оскъдните германски резерви са прехвърлени на юг, назрява времето за планираното отклонение от плацдарма при Анцио, който е подсилен с друга американска дивизия — 36-а. Като нарежда тази странична атака да започне на 23 май, генерал Александър се надява на мощно и бързо настъпление към Валмонтоне, за да блокира шосе № 6 — главния път към вътрешността на страна — и по такъв начин да отреже пътя на по-голямата част от германската 10-а армия, която отбранява линията „Густав“. Ако това бъде постигнато, Рим ще падне като узряла ябълка. Перспективите за тази атака обаче са помрачени от становището на Марк Кларк и нетърпението му частите на 5-а армия първи да влязат в италианската столица. На 25 май американската 1-ва бронетанкова и 3-та пехотна дивизия достигат Кори непосредствено отвъд крайбрежното шосе № 7, но далеч от шосе № 6, след като настъпват 20 км и се съединяват с 2-ри корпус, който напредва по шосе № 7. Единствената останала мобилна дивизия на Кеселринг — „Херман Гьоринг“ е прехвърлена бързо към този район на военните действия, за да спре настъплението, като при прехода тя е засегната сериозно от съюзническите въздушни атаки. На този етап генерал Марк Кларк обаче внезапно сменя посоката на настъплението и се насочва директно към Рим с 4 дивизии, като само на еднае разрешено да продължи към Валмонтоне. На 4–5 км от шосе № 6 тя е спряна от по-голямата част на 3 германски дивизии.

Молбите на Александър за намеса на Чърчил не успяват да променят посоката на настъплението на Марк Кларк и то е забавено от германската съпротива по отбранителната линия „Цезар“ южно от Рим. Освен това бронетанковите дивизии на 8-а армия установяват, че настъплението им по долината Лири не е толкова лесно, колкото са се надявали. Те не успяват да притиснат отстъпващата германска 10-а армия към планинските хребети на Апенините. Германците се измъкват невредими по пътища, прекосяващи планините, и в това отношение са улеснени от липсата на намеса на съюзническите сили, разположени при Анцио. В продължение на няколко дни има вероятност те да успеят да се задържат и да стабилизират отбраната си по протежение на линията „Цезар“ благодарение на ожесточената съпротива под ръководството на Зенгер в сектора Арк-Чепрано по протежение на шосе № 6. Те са улеснени и от бавното придвижване на многобройните превозни средства в края на бронетанковите дивизии, които с мъка си пробиват път нагоре по претъпкания път. Мрачните изгледи за нов застой обаче са ликвидирани на 30 май от успеха на 36-а американска дивизия, която превзема Велетри на шосе № 7 в Албан-ските хълмове, като прави пробив в линията „Цезар“. За да разшири този успех. Марк Кларк дава заповед за обща офанзива на 5-а армия, в която 2-ри корпус превзема Валмонтоне и продължава да настъпва по шосе № 7. Под натиска на 11 дивизии сравнително малките германски сили, които държат подстъпите към столицата, са принудени да отстъпят и на 4 юни американците влизат в Рим. Заварват мостовете непокътнати, тъй като Кеселринг предпочита да го обяви за „свободен град“, вместо да рискува разрушаването му в продължителни сражения.

Два дни по-късно, на 6 юни, започва нахлуването на съюзниците в Нор-мандия и кампанията в Италия остава на заден план. Пролетната им офанзива в Италия — операция „Диадема“, която струва на американците 18 000 души, на британците — 14 000 и на французите — 10 000, завършва с превземането на Рим. Германците губят около 10 000 души убити и ранени, но в различните сражения са взети в плен още 20 000 души.

В този театър на военните действия участват 30 съюзнически дивизии срещу 12 германски, а съотношението на силите в реален брой на участниците е 2 :1 в полза на съюзниците, което показва, че от стратегическа гледна точка продължаването на съюзническата офанзива в Италия не е с добра перспек-тива. Тя не помага и на нахлуването в Нормандия с привличане на германски части от Франция и не пречи на противника да подсили фронта си в Североза-падна Европа. Неговите сили в северната част на Франция (северно от Лоара) и в страните от Бенилюкс са увеличени от 35 дивизии в началото на 1944 г. на 41, когато през юни съюзниците преминават Ламанша.

Това, което може да се твърди за стратегическия ефект на италианската кампания в помощ на десанта в Нормандия, е, че без нейния натиск герман-ските сили по фронта при Ламанш щяха да бъдат още повече. Мащабите на десанта и последвалото веднага прехвърляне на други части на френския бряг са ограничени от броя на десантните съдове, така че съюзническите сили в Италия не биха могли да окажат някаква съществена помощ по време на на-чалната, критична фаза на операция „Овърлорд“. От друга страна, използва-нето на германските сили в Нормандия, ангажирани в Италия, може би на-истина щеше да се окаже фатално за успеха на десанта. Странно защо обаче много британски адвокати на кампанията в Италия не отчитат този факт. Но дори и той може да бъде подложен на съмнение, тъй като не е ясно дали в Нормандия щеше да е възможно прехвърлянето на големи сили, като се има предвид неизползваемостта на жп мрежата след бомбардировките на съюз-ническата авиация.

В политическата сфера най-забележителният момент от периода са абди-кирането на крал Виктор Емануил в полза на сина му и замяната на маршал Бадолио на поста министър-председател от антифашиста Бономи.

Резултатът от продължителните усилия на съюзническите армии в Италия да завладеят Рим е разочароващ. Това се дължи отчасти на решения на по-вишестоящите, отчасти на факта, че германците успяват да се съвземат и да организират контрадействия.

Въпреки че Мейтланд Уилсън е съгласен с мнението на американците, че макар и закъсняла, операция „Анвил“ е най-ефикасната акция, която Среди-земноморското командване би могло да предприеме, за да привлече германски дивизии от Северна Франция и така да помогне за успеха на настъплеето в Нормандия, становището на генерал Александър е друго. На 6 юни, два дни след влизането в Рим, той пристъпва към изпълнението на плана си за разширяване на операция „Диадема“. Той е на мнение, че ако останат непокът-нати, неговите сили биха могли да атакуват Готическата линия на германците северно от Флоренция преди 15 август — датата, която Уилсън е определил за начало на операция „Анвил“, и ще могат да я пробият, освен ако Хитлер не отклони 8 и повече дивизии, за да я подсили. Той смята, че скоро след това ще може да завладее североизточната част на Италия и условията да продължи да настъпва през т.нар. Люблянски проход в Австрия ще бъдат добри. Това е изключително оптимистично очакване за преодоляване на поредицата пре-пятствия в планините между Венеция и Виена и многото потенциални позиции там, които могат да забавят настъплението. То е още по-оптимистично, като се имат предвид множеството неуспехи, които италианците търпят ощеот самото начало при настъплението си в този район по време на Първата световна война.

Планът допада обаче на Чърчил и на британския Комитет на началник-щабовете, особено на Алън Брук, като алтернатива на тежките загуби и евен-туалния катастрофален завършек, с който те се страхуват, че ще приключи операцията в Нормандия. Защитавайки плана, Александър с основание из-тъква, че подчертаването на важността на италианската кампания има морална стойност за войските му.

Оглавяваният от генерал Маршал американски Съвет на началник-щабовете изразява съмнение относно целесъобразността на разширяването на офанзивата в Италия, но Александър успява да надделее над Мейтланд Уилсън. В полза на операция „Анвил“ се намесва Айзенхауер. Чърчил и Рузвелт влизат още веднъж в спор и на 2 юли британците са принудени да отстъпят. На Уилсън е наредено на 15 август да пристъпи към изпълнението на операция „Анвил“, която получава по-скромното наименование „Драгун“. Това води до заминаването от Италия на 6-и американски корпус (с неговите 3 дивизии) и на френския корпус (4 дивизии), чиито командири и личен състав, естествено, предпочитат да помогнат за освобождаването на родината си. Така 5-а армия остава с 5 дивизии и армейската групировка губи 70 % от въздушната си подкрепа.

Междувременно Кеселринг и войниците му вече се опитват, и то с успех, да спрат разширяването на частичната победа на съюзниците. Германските загуби от операция „Диадема“ са сериозни. Това налага да бъдат оттеглени 4 пехотни дивизии за попълване на състава им, а други 7 също значително оредяват. Обаче на път са нови 4 дивизии, както и полк тежки танкове. Повечето от тези подкрепления са насочени към 14-а армия, която отговаря за отбраната на по-лесните пътища за настъпление. Планът на Кеселринг е да забави през лятото напредването на съюзническите войски с поредица от задържащи действия, а за зимата да се оттегли на силно укрепената отбранителна Готическа линия. На около 130 км северно от Рим, близо до Тразимено, има естествена отбранителна позиция, която предлага подходящи условия за пръв по-решителен отпор. Там е бил направен най-успешният капан на Ханибал. Майсторски планирани и извършени взривявания от германските инженери трябва да помогнат за забавянето на съюзническите войски. Тяхното настъпление започва на 5 юни — един ден, след като американците влизат в Рим. Обаче в най-опасния за германците момент натискът му не е много силен. След това водачеството в сектора на 5-а армия поемат французите. През това време 13-и британски корпус напредва по шосе № 3 и № 4 във вътрешността на страната, но среща все по-силна съпротива и е принуден да спре пред отбранителната линия при Тразимено. Настъплението в другите сектори също е спряно. Така само две седмици след изтеглянето от Рим Кеселринг стабилизира положението на германския фронт, което на момента е изключително опасно.

Освен това той е уведомен, че Върховното командване на Вермахта му изпраща още 4 дивизии, предназначени за руския фронт, както и войници от новия набор, с които да бъде попълнен съставът на оределите му дивизии. Те са за допълване на вече пристигащите 4 дивизии и един полк тежки танкове Забавното е, че това голямо попълнение на войските на Кеселринг става в момент, когато Александър е изправен пред депресиращия факт, че трябва да се раздели със 7 от дивизиите си и с по-голямата част от въздушната си подкрепа, както и с логистичните звена на съюзническата армейска групировка в Италия.

Кеселринг се доказва като много способен командир, а сега и късметът е на негова страна. Той решава да даде по-силен отпор от една позиция, пред-лагаща естествени условия за отбрана, точно в момента, когато съюзническото настъпление започва да губи устрема си.

Двата летни месеца след 20 юни са период на разочарование и провалени планове за армиите на Александър. Напредването е бавно и нерешително Водят се битки между отделни съюзнически и германски корпуси, в които тактиката на германците е да се държат на всяка позиция дотогава, докато се разбере, че съюзниците се готвят за масирана атака, след което да се измъкват до следващата отбранителна линия.

С извършеното от Кеселринг бързо прегрупиране на силите сега на западното крайбрежие 14-и германски танков корпус е изправен срещу 2-ри американски корпус, 1-ви парашутен корпус е заел позиция срещу френския корпус (той още не е изтеглен за участие в операция „Анвил“), 76-и танков корпус е срещу 2 британски корпуса — 13-и и 10-и, а 51-ви планински е изправен срещу 2-ри полски корпус на адриатическия бряг.

В началото на юли възпрепятстваният от лошото време център на съюз-ническите войски най-после успява да пробие германската отбрана при Тра-зимено, обаче след няколко дни отново е спрян на линията при Арецо. На 15 юли германците се измъкват незабелязано от там и бавно отстъпват към от-бранителната линия при Арно от Пиза през Флоренция и на изток. Там съюз-ническите армии са принудени да спрат за по-дълго време. Целта им — Готи-ческата отбранителна линия, е съвсем близо. Известна компенсация за бавното им напредване са превземането на Анкона от поляците на 18 юли и зав-ладяването на Ливорно от американците на 19 юли, което скъсява пътя за снабдяването им.

С оглед на желанието на британците, особено на Александър и Чърчил, за продължаване на кампанията в Италия въпреки непрекъснатите разочарования и намалените сили се подготвят планове за голяма офанзива през есента срещу Готическата линия. Надеждите са, че това все още ще бъде от полза, тъй като ще отклони повече германски войски от главните театри на военните действия, а при евентуално рухване на германската отбрана на Западния фронт германските войски ще бъдат изтеглени от Италия и това ще даде на Александър възможност да нахлуе в Северна Италия, настъпвайки към Триест и Виена.

Предишният план за атака на Готическата линия, изготвен от началник-щаба на Александър — Хардинг, и щаба на армейската групировка, се основава на идеята за изненадващо вклиняване през центъра на германския фронт в Апенините. Обаче на 4 август командващият 8-а армия Оливър Лийс убеждава Александър да приеме друг план. В основата му е тайното прехвърляне на 8-а армия обратно в адриатическата страна на Италия, откъдето тя трябва да си пробие път към Римини. След като с това действие вниманието на Кеселринг бъде приковано към Адриатическото крайбрежие, 5-а армия трябва да нанесе удар вляво от центъра, като главната й цел е Болоня. После, когато Кеселринг отговори на тази нова атака, 8-а армия отново трябва да се втурне напред и да навлезе в долината на Ломбардия, където бронетанковите й части биха имали по-голям простор за маневриране от когато и да било след влизането им в Италия.

Въпреки свързаните с изпълнението му административни проблеми този нов план е за предпочитане, тъй като перспективите пред първия намаляват поради оттеглянето на французите с техните опитни планински части. Лийс също смята, че 5-а и 8-а армия ще действат по-добре, ако не са насочени срещу един и същ обект. Александър бързо се съгласява с доводите им и приема но-вия план, който носи кодовото наименование операция „Олив“ („Маслина“).

Той има слаби места, които си проличават едва когато операцията вече е започнала. Въпреки че вече не е нужно 8-а армия да преодолява планински хребети, сега тя има неприятната задача да преминава редица реки, които забавят придвижването й. За разлика от нея Кеселринг има изгода от това, тъй като на негово разположение е добър успореден път, по който да прехвърля частите си там, където има нужда. Това е шосе № 9 — главният път от Римини на запад през Болоня. Изготвилите плана, изглежда, са възлагали големи надежди и на това, че времето още дълго ще бъде сухо. Във всечи случай обаче теренът северно от Римини, макар и равен, е блатист и далеч не е подходящ за бърз напредък на бронетанкови части.

Офанзивата на генерал Александър започва добре на 25 август — десет дни по-късно от първоначално определената дата. Германците отново са изненадани, защото не са забелязали придвижването на британския 5-и корпус (5 дивизии) и на канадския 1-ви корпус (2 дивизии) на позиции в готовност за атака зад 2-ри полски корпус. (Британският 10-и корпус продължава да държи планинския сектор близо до центъра, а 13-и корпус се придвижва още по на запад, за да помогне на предстоящата атака на 5-а армия.)

Адриатическият сектор се държи само от 2 не особено силни дивизии, макар че те имат подкрепата на 1-ва парашутна дивизия. По това време основното придвижване на германските войски е от изток към запад. Придвижването на полския корпус по Адриатическото крайбрежие не привлича много внимани-ето на германците и те реагират едва на 29 август — четири дни след като тези 3 съюзнически корпуса напредват на широк фронт, през което време изминават 16 км от река Метауро към Фоли. До следващия ден още 2 дивизии пристигат на полесражението и помагат да бъде спряно съюзническото настъпление, обаче идват твърде късно, за да попречат на съюзниците да стигнат на 2 септември брега на река Конка на 12 км по-нататък.

Устремът на 8-а армия обаче намалява. Главното сражение е да се овладее на 4 септември хребетът Корияно, който се намира зад Ауса — още две реки за пре-одоляване. Там настъплението на британците е спряно окончателно. Германците получават неочаквана помощ от излелите се на 6 септември проливини дъждове Кеселринг е наредил общо отстъпление за останалите си дивизии, заели позиции по Готическата отбранителна линия. Те скъсяват фронта и така освобождават някои части, за да бъдат изпратени в адриатическия сектор. Това частично изтегляне дава възможност за преминаване на река Арно и 5-а армия започва да се готви за атака. От 10 септември нататък американският 2-ри и британският 13-и корпус атакуват слабо защитената, но упорито отбранявана германска позиция и едва след седмица успяват да пробият през прохода Ил Джиога северно от Флоренция. Изглежда, и този път Кеселринг е заварен неподготвен и едва на 20 септември, десет дни след започването на атаката, разбира, че това е голяма съюзническа офанзива, когато в този сектор са хвърлени 2 дивизии.

През това време американската 88-а пехотна дивизия, която е в резерв, напредва, за да атакува Болоня от изток. Дори тогава, въпреки че германците отстъпват от Готическата линия, както и от намиращата се зад нея позиция при Монте Баталя, те успяват да отблъснат съюзническите атаки. В края на септември Марк Кларк е принуден да се върне към идеята за директна атака срещу Болоня.

Междувременно 8-а армия все още среща трудности на адриатическия фланг. До 17 септември подразделения от 10 германски дивизии пристигат в района на сраженията и помагат за спирането на настъплението й. Въпреки че на 21 септември канадците успяват да стигнат Римини и делтата на река По, германците отстъпват до друга отбранителна линия, брега на река Усо — ис-торическия Рубикон. В този равнинен, но прорязан от реки район все още има тринайсет реки за преминаване преди По, по време на което са загубени 500 танка, които засядат в блатата или се повреждат, а много от пехотните дивизии остават в минимален състав. Това позволява на германците да прехвърлят голяма част от войските си, за да спрат настъплението на 5-а армия.

На 2 октомври започва подновеното настъпление на Марк Кларк към Болоня, този път по шосе № 65. В него участват и четирите дивизии на неговия 2-ри копус, обаче отбраняващите се германци се сражават с такава упоритост, че през следващите три седмици американското настъпление напредва едва по 2 км на ден, а на 27 октомври офанзивата е спряна. До края на октомври настъплението на 8-а армия също спира, след като са преминати още пет реки, а По все още е отдалечена на 80 км.

Единствените по-съществени промени през този период са в командването. Кеселринг е ранен при автомобилна злополука и заменен от Фитингхоф.

Макрири сменя като командир на 8-а армия Лийс, който е изпратен в Бирма. Към края на ноември Мейтланд Уилсън е изпратен във Вашингтон и е заменен от генерал Александър, а Марк Кларк поема командването на армейската групировка в Италия.

Положението на съюзниците в края на 1944 г. е много разочароващо в сравнение с големите надежди от пролетта и лятото. Въпреки че Александър все още е настроен оптимистично за настъплението в Австрия, бавното на-предване по италианския полуостров прави тази далечна перспектива все по-нереалистична. В доклада си от 22 ноември до британския Комитет на начал-ник-щабовете Мейтланд Уилсън сам признава това. Показателни за недоволството и неувереността на съюзническите войски са зачестилите случаи на дезертьорство.

Последната съюзническа офанзива за 1944 г. има за цел превземането на Болоня и Равена за зимни бази. На 4 декември канадците в 8-а армия успяват да завземат Равена и успехът им принуждава германците да изпратят 3 дивизии, за да спрат по-нататъшното й настъпление. Това като че ли предлага на 5-а армия по-добри възможности. Но те не са реализирани поради една противникова атака в долината Сенио на 26 декември по идея на Мусолини, който иска да подражава на контраофанзивата на Хитлер в Ардените. В нея основно участие вземат останали му верни италианци. Скоро тя е спряна с лекота. Обаче 8-а армия е изтощена и изпитва недостиг на муниции, а се знае, че близо до Болоня германците имат силни резерви. Затова Александър решава съюзническите армии да преминат в отбрана и да се подготвят за мощна пролетна офанзива.

Надеждите, възлагани на италианската кампания, намаляват още повече след решението на обединените началник-щабове за изтегляне на още 5 дивизии от този театър на военните действия, за да бъдат прехвърлени на Западния фронт. Целта е да се засили мощта на съюзническите армии там за пролетната им офанзива в Германия. В резултат там са прехвърлени 2 дивизии на канадския корпус, въпреки че след това не се налага да се изпращат други дивизии.

Трийсет и първа главаОсвобождаването на Франция

Преди да започне, нахлуването в Нормандия се смята за изключително рис-ковано начинание. Съюзническите войски трябва да слязат на бряг, окупиран от противника в продължение на повече от четири години, през които той е имал много време да го укрепи, да постави препятствия и да го осее с мини. За защитата му германците разполагат на Запад с 58 дивизии, 10 от които са бронетанкови, и могат бързо да нанесат танков контраудар.

Възможностите на съюзниците да приведат в действие струпаните в Англия големи сили са ограничени от това, че трябва да прекосят морето, а също и от броя на наличните десантни съдове. В началната фаза на операцията те могат да прехвърлят само 6 дивизии по море и 3 по въздуха и едва след седмица броят им може да бъде удвоен.

Така че те съвсем основателно се притесняват за успеха на нападението срещу наречения от Хитлер Атлантически вал — едно страховито име, както и от риска да бъдат натикани обратно в морето.

Скоро след десанта първоначално заетите позиции бързо се превръщат в плацдарм, широк 130 км. Противникът така и не успява да нанесе с опасен кон-траудар, преди съюзническите войски да преминат в настъпление от устано-вения плацдарм. Това става по начин и на място, което фелдмаршал Монт-гомъри предварително е планирал. Тогава цялата германска отбранителна линия във Франция бързо рухва.

В ретроспекция избраният за нахлуването път изглежда удивително лесен и сигурен. Но впечатлението е измамно. Това е операция, която „се развива според плана“, но не и според определеното предварително разписание. В самото начало границата между успеха и провала е много тънка. Крайният триумф засенчва факта, че в началото съюзниците са в голяма опасност и се разминават на косъм с провала.

Общото впечатление, че операцията е преминала гладко и сигурно, се създава от по-късните обяснения на Монтгомъри. Той твърди, че „битката се е водила точно според изготвения преди нахлуването план“ и това се потвърждава от факта, че съюзническите армии стигат за 90 дни до Сена — до линията, посочена на изготвената през април предварителна карта на плана, с указание да бъде достигната до „Д плюс 90“68.

Това е типичният за „Монти“ начин да твърди, че всяка ръководена от него операция винаги се е развивала точно така, както той я е планирал, с увереност-та и прецизността на машина или пък благодарение на божественото прови-дение. Този му маниер често прикрива приспособимостта му към обстоятел-ствата и го лишава от полагащото му се признание, че е едновременно гъвкав и решителен пълководец.

Според първоначалния план Кан трябва да бъде превзет на 6 юни — първия ден на десанта. Началото е добро и бреговите укрепления са завзети до 9 часа сутринта. В разясненията си Монтгомъри обаче скрива, че настъплението във вътрешността към Кан започва едва следобед. Това се дължи отчасти на парализиращото задръстване по брега, както и обаче на прекалената предпаз-ливост на командирите, действащи на мястото, и то в момент, когато там няма нищо, което да ги спре. Когато след време те напредват към Кан — основния пункт в зоната на нахлуването, една танкова дивизия — единствената в цялата зона на десанта в Нормандия — пристига там и спира придвижването на съюзническите части. На следващия ден пристига още една танкова дивизия. Минава повече от месец, докато Кан е превзет и прочистен след много тежки сражения.

Първоначално Монтгомъри възнамерява един танков отряд да настъпи веднага откъм британския фланг във вътрешността към Вилер-Бокаж на 30 км от брега и така да блокира пътищата на запад и на югозапад от Кан. Това обаче не се споменава в разказа му. Истината е, че настъплението се развива твърде бавно, въпреки че съпротивата западно от Кан е незначителна, след като вече е бил направен пробив в бреговата охрана. По-късно някои военнопленници разкриват, че в продължение на три дни един участък от фронта, широк 16 км, е бил отбраняван само от едно-единствено мобилно германско подразделение — разузнавателен батальон. Тогава на полесражението започва да пристига трета бронетанкова дивизия, която също заема позиции там. Въпреки че успяват да влязат на 13 юни във Вилер-Бокаж, британците след това са прогонени от там. Германската отбрана е подсилена и с четвърта бронетанкова дивизия. Изминават два месеца преди Вилер-Бокаж да бъде окончателно превзет.

Първоначално се предвижда целият полуостров Котантен заедно с при-станищния град Шербур да бъдат завзети за две седмици, след което на за-падния фланг да се пристъпи към настъпление от вече заетия плацдарм по формулата „Д плюс 20“, т.е. в срок от двайсет дни след първия ден на десанта. Настъплението във вътрешността от брега, където слизат американците, също се извършва обаче много по-бавно от очакваното, въпреки че по-голя-мата част от германските сили и пристигналите по-късно подкрепления са заети да отблъскват британското настъпление на източния фланг близо до Кан, както Монтгомъри наистина е очаквал.

В основни линии, настъплението на западния фланг действително се развива съгласно плана на Монтгомъри, но започва едва в края на юли — „Д плюс 56“, т.е. 56 дни след първия ден на десанта.

Предварително е ясно, че ако съюзниците успеят да установят достатъчно широк и дълбок плацдарм, за да могат да прехвърлят силите си от другата страна на Ламанша, общата им численост ще е много по-голяма, отколкото на противника, и, рано или късно, настъплението от установения плацдарм ще започне. Никоя язовирна стена не е толкова здрава, че да удържи постоянно нахлуващия поток на съюзническите сили, ако те успеят да си осигурят достатъчно пространство, на което да струпат всичките си части.

На практика удължаването на „битката за плацдарма“ е в полза на съюзниците. Въпреки че по-голямата част от германските сили на Запад са съсредоточени там, те пристигат на малки части поради разногласия в германското Върховно командване и поради непрекъснатите пречки, създавани от многобройната съюзническа авиация, която има господство във въздуха. Първи пристигат танковите дивизии. Те се използват да спрат придвижването на съюзническите войски и поради това са принудени да действат като пехотни. В резултат германците губят мобилните си сили, които са им толкова необходими за бойни действия на открит терен. Упоритата съпротива на противника, която отначало забавя за дълго настъплението на съюзниците от плацдарма, по-късно им осигурява свободен път през Франция веднага след като излизат от него.

Войските на съюзниците изобщо не биха могли да дебаркират на брега, ако нямаха тотално превъзходство във въздуха. Те дължат много и на подкрепата от корабната артилерия, обаче решаващият фактор е парализиращият ефект на съюзническите военновъздушни сили, ръководени от главния маршал на авиацията Тедър — заместник на върховния главнокомандващ Айзенхауер. Като разрушават повечето мостове на Сена на изток и на Лоара на юг, те превръщат района на военните действия в Нормандия в стратегически изолирана зона. Германските резерви са принудени да минават по дълги обходни пътища и са подложени на непрекъснати въздушни атаки, което ги забавя безкрайно много и ги принуждава да пристигат на части.

Почти в същата степен съюзниците са улеснени от разногласията в гер-манската страна — между Хитлер и неговите генерали, както и между самите генерали. Главната трудност за германците произтича най-вече от това, че трябва да отбраняват фронт, дълъг 5000 км — по крайбрежието от Холандия покрай бреговете на Франция, та чак до планинската граница на Италия. Половината от техните 58 дивизии са от статичен тип и са приковани към опре-делени сектори от тази дълга брегова линия. От другата половина 10 са бро-нетанкови и високомобилни. Това дава на германците възможността да си осигурят смазващо превъзходство в даден район и да изтласкат нашествени-ците обратно в морето, преди те да могат да се укрепят на брега и да предпри-емат настъпателни действия към вътрешността.

В деня „Д“ единствената дивизия, която се е намирала в Нормандия, и то близо до мястото, където съюзниците слизат на брега, успява да попречи на Монтгомъри да превземе в същия ден основния пункт Кан, както се е надявал. Част от нея дори пробива британския фронт и започва настъпление по брега, но пробивът е твърде малък и не постига значителен резултат.

Ако дори само трите бронетанкови дивизии от общо десетте, които на чет-въртия ден са съсредоточени в района на сражението, са били на разположе-ние, за да се намесят в първия ден на десанта, съюзниците са щели да бъдат изтласкани от местата, в които войските им дебаркират на брега, преди да са можели да се съединят и да се укрепят на заетите позиции. Но такъв бърз и мощен контраудар не е нанесен поради разногласия в германското Върховно командване както в оценките за мащабите на десанта, така и за начина, по който той е трябвало да бъде отблъснат.

Преди започването на десанта интуицията на Хитлер се оказва по-вярна от прогнозите на генералите му за вероятното място, в което съюзниците ще се опитат да слязат на брега. След извършването на десанта обаче неговата на-меса и стриктен контрол лишават генералите от възможността да се справят с положението и в крайна сметка водят до катастрофа.

Главнокомандващият Западния фронт фелдмаршал Фон Рундщет очаква съюзниците да започнат операцията по нахлуването в по-тясната част на Ла-манш, между Кале и Диеп, основавайки се на убеждението, че това е по-пра-вилният стратегически курс, който съюзниците би трябвало да следват. Но то в голяма степен се дължи на липсата на достатъчна информация. От безмълвния остров не изтичат никакви важни сведения, къде се съсредоточават войските, определени за десанта.

При последвалите по-късно разпити началник-щабът на Рундщет — генерал Блументрит, разказва в какво голямо неведение се е намирало германското разузнаване: „От Англия идваше много малко достоверна информация. От разузнаването ни докладваха само приблизително къде са съсредоточени британските и американските войски в Южна Англия. В Англия имахме малко германски агенти, които докладваха с радиопредаватели това, което забелязваха. Но те не успяваха да научат нещо по-значително… нищо, което научавахме, не ни даваше категорични сведения, къде в действителност щеше да бъде извършена предстоящата операция“.

Хитлер има обаче „предчувствие“ за Нормандия. От март нататък той изпраща на генералите си неколкократни предупреждения за възможен десант между Кан и Шербур. Как успява да стигне до това заключение, което в крайна сметка се оказва вярно? Според генерал Варлимонт, който е към неговия щаб, то се основава на сведенията за общото разположение на войските в Англия — известно е, че американците са в югозападната част, а и на убеждението на Хитлер, че съюзниците ще се стремят да превземат някое голямо пристанище колкото може по-скоро, а Шербур отговаря най-много на тази цел. Заключението на Хитлер е подкрепено и от докладите на някои наблюдатели за голяма учебна десантна операция в Девон, където войските дебаркират в един равен участък с открита брегова линия, подобна на тази в Нормандия.

Ромел, който пряко ръководи силите по брега на Ламанша, споделя мнението на Хитлер. През последните няколко месеца той полага енергични усилия да ускори изграждането на подводни прегради, на неуязвими от бомби бункери и поставянето на минни заграждения. До юни те вече са много по-нагъсто, отколкото през пролетта. За щастие на съюзниците той няма нито време, нито възможности да приведе отбранителните съоръжения в Нормандия в състоянието, което би искал, или поне в състоянието на отбранителните съоръжения на изток от Сена.

Ромел има и разногласия с Рундщет относно начина, по който трябва да бъде посрещнато нахлуването. Рундщет разчита на план за нанасяне на мощен контраудар, с който да бъдат разгромени съюзниците, след като слязат на брега. А според Ромел тогава ще е твърде късно, като се има предвид господството на съюзническата авиация във въздуха и способността и да забави съсредоточаването на германските резерви за контраатака. За него най-добрата възможност е нашествениците да бъдат разгромени още преди да успеят да прехвърлят достатъчно сили на отсрещния бряг. От щаба на Ромел разказват как „той е дълбоко повлиян от спомена за Африка, когато е бил прикован на едно място дни наред от авиация, далеч не толкова силна както тази, пред която ще бъде изправен сега“.

Реалният план е компромис между тези различни мнения и както се казва, Ромел „пада от двата стола на земята“. Още по-лошо е това, че Хитлер на-стойчиво се опитва да контролира битката от далечния Бертесгаден и държи здраво в ръцете си използването на резервите.

На разположение на Ромел в Нормандия има само една бронетанкова дивизия и той я придвижва наблизо зад Кан. Така тя успява да спре настъплението на британците там в деня „Д“. Той се моли напразно за още една дивизия, която да разположи близо до Сен Ло — близо до брега, където слизат американците.

В самия ден „Д“ германската страна губи ценно време в спорове. Най-близката част от общите резерви е 1-ви СС танков корпус, който се намира северозападно от Париж, обаче Рундщет не може да го придвижи без разре-шение от щаба на Хитлер. Блументрит заявява: „В 4 часа сутринта им сеобадих по телефона от името на фелдмаршал Фон Рундщет и поисках разре-шение за придвижването на този корпус, за да засилим мощта на удара на Рундщет. Но Йодл, който говореше от името на Хитлер, отказа да го даде.

Той се съмняваше, че десантът в Нормандия е нещо повече от заблуждаваща маневра, и беше сигурен, че предстои друг десант източно от Сена. Споровете продължиха през целия ден до 16 часа следобед, когато най-после ни раз-решиха да използваме този корпус“.

Други два изненадващи факта от първия ден на десанта са, че самият Хитлер е бил в неведение за него до късно сутринта, а Ромел е отсъствал от района. Ако това не е било така, може би действията са щели да бъдат по-бързи и по-решителни.

Хитлер, подобно на Чърчил, има навика да стои буден до късно след полунощ — навик, който е много изтощителен за щаба му, тъй като много често на сутринта, когато трябва да решават важни проблеми, хората са недоспали. Йодл, който не желае да смущава съня на Хитлер до късно сутринта, на своя глава отказва да изпълни молбата на Рундщет за освобождаване на резервите.

Разрешението може би е щяло да бъде дадено по-рано, ако Ромел не е отсъствал от Нормандия, тъй като за разлика от Рундщет той често телефонира директно на Хитлер и все още има повече влияние над него от всеки друг генерал. Предния ден обаче Ромел напуска щаба си и заминава в Германия. Тъй като поради силния вятър и бурното море вероятността за десант е била малка, той решава да посети Хитлер — за да го накара да разреши изпращането на повече дивизии в Нормандия — и пътьом да се отбие вкъщи, близо до Улм, заради рождения ден на жена си. Преди да се отправи за срещата с Хитлер рано на следващата сутрин, му съобщават по телефона, че нахлуването е започнало. Ромел се връща в щаба едва вечерта, през което време десантните части заемат позиции на брега.

Командващият армията в тази част на Нормандия също отсъства, за да ръководи едно учение в Бретан, а командирът на резервния танков корпус е на посещение в Белгия. Според твърденията друг високопоставен командир е прекарал нощта при някакво момиче. Така че решението на Айзенхауер де-сантът да започне въпреки бурното море е било от полза за съюзниците. Странното през следващите седмици е това, че макар Хитлер правилно да е отгатнал мястото на нахлуването, той започва упорито да си мисли, че то е само прелюдия към втори, по-голям десант източно от Сена. Затова не е склонен да позволи резервите да бъдат придвижени от там в Нормандия. Убеждението, че предстои втори десант, се дължи на прекалено завишените оценки на германското разузнаване за броя на съюзническите дивизии, струпани от дру-гата страна на Ламанш. Това отчасти се дължи и на един британски план за заблуждаване на противника, но е и последица, както и доказателство, че във Великобритания са били взети стриктни мерки против шпионските действия.

Когато първоначалните контрадействия се оказват неуспешни и явно не могат да попречат на съюзниците да продължат укрепването на плацдарма Рундщет и Ромел скоро разбират колко безполезно е да се опитват да се задържат на каквато и да било отбранителна линия толкова далеч на запад. Блументрит разказва: „В отчаянието си фелдмаршал Фон Рундщет помоли Хитлер да пристигне във Франция, за да разговарят. Двамата с Ромел заминаха да се срещнат на 17 юни с Хитлер в Соасон и се опитаха да му разяснят ситуацията… Обаче Хитлер настоя в никакъв случай да не се отстъпва: «Трябва да останете там, където сте». Той дори не се съгласи да им даде повече свобода на действие, отколкото преди, за да придвижваме войските така, както смятаме, че ще е най-добре… Тъй като не пожела да промени заповедите си, войските трябваше да се държат на своите пропукващи се позиции. Вече нямаше никакъв план. Просто се опитвахме, без каквато и да било надежда, да се съобразяваме със заповедта на Хитлер линията Кан-Авранш да бъде удържана на всяка цена“.

Хитлер отхвърля предупрежденията на фелдмаршалите, уверявайки ги, че новото оръжие (летящите бомби „Фау“) скоро ще окаже решаващо въздей-ствие върху хода на войната. Тогава фелдмаршалите настояват то да бъде използвано, ако е толкова ефикасно, срещу местата на десанта или (ако това е технически трудно) срещу отправните пристанища на десанта в Южна Англия. Хитлер настоява, че бомбените удари трябва да бъдат насочен срещу Лондон, „за да бъдат накарани британците да сключат мир“.

Летящите бомби обаче не дават желания от Хитлер резултат, а натискът на съюзниците в Нормандия се засилва. Когато един ден от щаба на Хитлер питат по телефона: „Какво да правим?“ и Рундщет отговаря: „Ще прекратите войната! Какво друго можете да направите“, Хитлер решава да уволни Рундщет и да го замени с Клуге, който е на Източния фронт.

„Фелдмаршал Фон Клуге беше енергичен и агресивен тип войник, отбелязва Блументрит. Отначало той беше много весел и самоуверен, като всички новоназначени командири… Обаче след няколко дни стана много мрачен и мълчалив. Хитлер не хареса променения тон на докладите му“.

На 17 юли Ромел е тежко ранен, когато колата му катастрофира, след като е била атакувана на пътя от съюзнически самолети. Три дни по-късно, на 20 юли, е извършен опит за убийство на Хитлер в щаба му в Източна Прусия Бомбата на конспираторите пропуска главната цел, но нейната „ударна вълна“ дава ужасно отражение върху битката на Запад в най-критичния момент. Блу-ментрит си спомня: „Когато Гестапо започна да разследва заговора… те от-криха документи, в които се споменаваше името на фелдмаршал Фон Клуге, и той стана обект на сериозни подозрения. След това друг инцидент влоши още повече нещата. Скоро след настъплението на генерал Патън от Нормандия, точно когато се водеше решителната битка при Авранш, връзката междуфелдмаршал Фон Клуге и щаба му беше прекъсната в продължение на повече от 12 часа. Той беше отишъл на фронта и беше попаднал под силен артиле-рийски обстрел… Междувременно нас ни «бомбардираха» откъм тила, тъй като дългото отсъствие на фелдмаршала беше разпалило веднага подозренията на Хитлер по повод на намерените документи… Той подозираше, че целта на фелдмаршала да отиде направо на фронта е да се свърже със съюзниците и да преговаря за капитулация. Последвалото завръщане на фелдмаршала не успокои Хитлер. От тази дата нататък заповедите, които му изпращаше, бяха предавани с рязък и дори обиден език. Фелдмаршалът много се разтревожи. Страхуваше се, че всеки момент ще бъде арестуван, а същевременно все повече и повече си даваше сметка, че не може да засвидетелства лоялностга си с никакъв успех на бойното поле.

Всичко това се отрази много зле на каквито и да било възможности да се попречи на съюзниците да настъпят от плацдарма. В дните на кризата фелд-маршал Фон Клуге посвещаваше само част от вниманието си на онова, което ставаше на фронта. Той нервно поглеждаше назад към щаба на Хитлер. Не беше единственият генерал, който се безпокоеше заради заговора срещу Хитлер. През следващите седмици и месеци страхът се разпространи и парализира по-висшите командни среди“.

На 25 юли американската 1-ва армия започва офанзива под кодовото на-именование „Кобра“, а скоро слязлата на брега 3-та армия на Патън е готова да я последва. За спиране на британците са хвърлени и последните германски резерви. На 31 юли американският авангард пробива фронта при Авранш. Танковете на Патън се втурват стремително през мястото на пробива и бързо се разгръщат в откритото пространство след него. По заповед на Хитлер ос-татъците от танковите части са събрани заедно и са използвани в отчаян опит да се затвори пробивът при Авранш. Той обаче не успява, а Хитлер заядливо казва: „Провали се само защото Клуге не искаше да успее“. Остатъците от германските армии се опитват да се измъкнат от капана, в който са били държани от забраната на Хитлер да се изтеглят навреме. Голяма част от тях попадат в „обръча при Фалез“ и тези, които успяват да се измъкнат, при преминаването на Сена изоставят по-голямата част от тежкото си въоръжение и снаряжението.

Клуге е уволнен. На път към дома той е намерен мъртъв в колата, след като е погълнал отровна капсула. Както обяснява неговият началник-щаб, „той смя-таше, че ще бъде арестуван от Гестапо веднага щом като се прибере у дома“.

Бурни разногласия има не само в германското Върховно командване. За щастие разногласията при съюзниците нямат толкова сериозни последици както за хода на войната, така и за отделни хора, въпреки че стават причина за лоши чувства, които имат отрицателен ефект по-късно.

Най-голямата кавга зад кулисите избухва заради започналото настъпление на британците две седмици преди американците да настъпят по фронта при Авранш. Британското настъпление на 2-ра армия, командвана от генерал Демпси, е предприето срещу най-крайния противников фланг източно от Кан.

Това е най-масираната танкова атака по време на цялата кампания, била е предприета от 3 танкови дивизии, съсредоточени на неголяма площ. Те са събрани тихомълком на малкия плацдарм на брега на река Орн и тръгват от там на 18 юли сутринта след плътен бомбен килим в продължение на 2 часа от 2000 тежки и средни бомбардировача. Германците в този сектор са като вцепенени и повечето от взетите пленници са така оглушени от грохота на експлозиите, че в продължение на 24 часа не могат да бъдат разпитани.

Противниковата отбрана обаче е по-дълбока, отколкото смята британското разузнаване. Очаквайки такъв удар, Ромел я разширява още повече в дълбо-чина и прехвърля там нови подкрепления до навечерието на атаката. Самият той попада под бомбардировката на британската авиация и колата му е ударена близо до село Сент Фоа дьо Монтгомъри. Освен това противникът чува мощния тътен от моторите на танковете, когато британската танкова колона се придвижва на изток през нощта, подготвяйки се за атаката. Командирът на германския корпус генерал Дитрих разказва, че ги чувал от 65 км разстояние въпреки отвличащите вниманието шумове, като долепвал ухо до земята — трик, който бил научил в Русия.

Блестящата първоначална перспектива скоро намалява, след като британците минават първите пояси на защитата. Водещата танкова дивизия е въвлечена в битка с укрепените позиции при селото, вместо да ги заобиколи. Останалите са забавени от прекаленото струпване на превозни средства на едно място и трудно се измъкват от тесния плацдарм. Самият авангард е спрян, преди те да пристигнат на полесражението. До следобед голямата възможност е пропусната.

Този неуспех е забулен от тайнственост. В доклада си Айзенхауер говори за него като за планирано настъпление, насочено към басейна на Сена и към Париж. Обаче във всички британски исторически книги, излезли след войната, се твърди, че то не е имало толкова далечни цели и че настъпление на този фланг изобщо не е било предвиждано.

Те се позовават на разказа на Монтгомъри, който настоява, че тази операция е била само „битка за позиция“, имаща за цел да създаде „заплаха“ и да помогне на американското настъпление, „а на второ място — да осигури площ, на която да бъдат разгърнати по-големи сили, готови да нанесат удар на юг и на югоизток, когато американските войски напреднат на изток, за да се съединят с тях“.

В следвоенните си мемоари Айзенхауер тактично избягва каквато и да било споменаване на тази битка, а Чърчил се спира съвсем бегло на нея.

Всеки от задкулисните участници навремето си дава сметка за разразилия се голям скандал. Командващите авиацията, особено маршал Тедър, са много разгневени. Това личи от дневника на военноморския адютант на Айзенхауер капитан Бътчър. „На свечеряване Тедър се обади на Айк и каза, че Монти фактически е спрял напредъка на неговите танкове. Айк беше бесен“. Според Бътчър на следващия ден Тедър телефонирал на Айзенхауер от Лондон и му съобщил, че ако бъде поискано, британският Комитет на началник-щабовете е готов да уволни Монтгомъри, въпреки че самият Тедър отрича това в разказа си за случая.

Съвсем естествено е първата реакция на Монтгомъри на тези оплаквания да бъде твърдението, че никога не е било планирано настъпление в този фланг, Това твърдение скоро се превръща в убеждение и оттам нататък военните изторици го приемат като нещо безспорно. То обаче противоречи на кодовото название на операцията „Гудууд“ (място за конни надбягвания в Англия).

Освен това в първия си доклад за настъплението на 18 юли Монтгомъри упот-ребява думата „пробив“. Нещо повече, неговата оценка, че е доволен от „раз-воя на събитията“ през първия ден, противоречи на пасивните действия на британските войски през втория. Тъкмо тази пасивност вбесява командването на ВВС, което не би разрешило да се използват такива големи сили на авиацията, ако не е било сигурно, че е било запланувано масово настъпление от плацдарма.

По-късното твърдение на Монтгомъри не е съвсем вярно и не му е от полза. Според него той не е планирал масово настъпление от плацдарма на този фланг и не е разчитал на него. Би било глупаво от негова страна обаче да не отчита възможността германците да не издържат на този масиран удар и да не се възползва от това, ако нещата се развият така.

Командващият 2-ра армия Демпси не изключва възможността за бърз срив в германската отбрана и се премества в щаба на танковия корпус, за да бъде готов да разшири евентуалния пробив: „Намеренията ми бяха да завладея всички и подходящи места за преминаване на река Орн от Кан до Аржантои сюр Крьоз“. Така е можело да се постави бариера в германския тил и да се направи по-ефикасен капан на германците, отколкото би могло да постигне американското настъпление от плацдарма срещу западния фланг. На 18 юли по обед има голяма вероятност надеждата на Демпси за голям пробив да се осъществи. Като се имат предвид изказаните от него намерения, си заслужава още веднъж да се обърне внимание на твърденията, че не е бил планиран пробив към Фалез. Та Аржантон сюр Крьоз, за който Демпси споменава, е двойно по-далеч. Освен това Демпси си е давал сметка, че ако надеждите му не се оправдаят, това може и да му бъде от полза. Когато един от офицерите в щаба му предлага да протестира против критичната оценка на операция „Гудууд“ в печата, той отговаря: „Не се безпокойте. Това ще ни е от полза ище изиграе ролята на най-добрия план за прикритие на истинските ни намере-ния“. Американското настъпление на противоположния фланг в значителна степен дължи успеха си на факта, че вниманието на противника е приковано от заплахата за пробив в отбраната му близо до Кан.

Настъплението при Авранш, толкова далеч на запад, обаче не е в състояние да отреже толкова бързо пътя за отстъпление на германците. Перспективите за подобен успех зависят от това, дали ще бъде извършен много бърз преход на изток, или противникът ще продължи да се държи на позициите си дотогава, докато сам не падне в капана.

В крайна сметка, когато на 31 юли настъплението при Авранш започва, в широкия 150 км коридор между този град и Лоара има само няколко отдале-чени един от друг германски батальона. Така че американският авангард на-предва на изток, без да срещне съпротива. Съюзническото Върховно команд-ване пропилява обаче най-добрия си шанс да се възползва от тази голяма възможност, придържайки се към остарялата си програма, приета още преди нахлуването, според която следващата стъпка трябва да бъде придвижване в западна посока, за да бъдат завзети пристанищата на Бретан69.

Отклонението заради завземането на пристанищата на Бретан не носи някакви големи преимущества. В Брест германците успяват да се задържат до 19 септември — 44 дни след като Патън прибързано обявява превземането му, а Лориан и Сен Назар остават във вражески ръце до края на войната.

Изминават две седмици преди американските части да напреднат достатъчно в източна посока, за да стигнат до Аржантон сюр Крьоз и да застанат на една линия с левия фланг на британците, чието настъпление през това време е спряно отвъд Кан. Това е повод за нова размяна на взаимни обвинения. Когато на Патън е казано, че не трябва да настъпва на север, за да затваря празнината и да блокира пътя за отстъпление на германците, като по този начин се сблъсква с британците, той се провиква по телефона: „Оставете ме да стигна до Фалез и след това ще натикаме британците обратно в морето, както им се случи едно време при Дюнкерк“.

Очевидно е, че германските войски са щели да имат достатъчно време да се изтеглят обратно при Сена и да създадат там силна, препречваща пътя на съюзниците отбранителна линия, ако Хитлер не е продължавал с такава упо-ритост да държи на глупавите си заповеди, забраняващи отстъпление. Тъкмо тази негова грешка връща загубените възможности на съюзническите войски и им позволява да освободят Франция тази есен. Войната лесно би могла да приключи през септември 1944 г. В битката за Нормандия е хвърлена по-голямата част от германските сили на Запад. Те остават там, докато ги разгромяват и голяма част от тях попадат в капан поради заповедта на Хитлер да „не се отстъпва“. Останките им засега избягват да оказват съпротива и докато отстъпват — повечето пеш, — скоро са задминати от британските и американските моторизирани колони. Когато в началото на септември след бърз преход от Нормандия съюзниците наближават германската граница, няма организирана съпротива, която да спре настъплението им в сърцето на Германия70.

На 3 септември една водеща част на британската 2-ра армия — гвардейската бронетанкова дивизия, навлиза в Брюксел, след като изминава 120 км през Белгия, тръгвайки сутринта от Северна Франция. На следващия ден 11-а бро-нетанкова дивизия, която се движи успоредно с нея, продължава да настъпва към Антверпън и завзема обширното пристанище непокътнато, преди изненаданите там германски подразделения да имат време да подготвят каквито и да било взривявания. Същия ден авангардът на американската 1-ва армия превзема Намюр, на брега на река Мьоз.

Четири дни преди това, на 31 август, предните части на командваната от Патън 3-та американска армия преминават Мьоз при Вердюн, на 160 км на юг. На следващия ден техни предни отряди продължават напред, без да срещнат съпротива, до Мозел близо до Мец, на 60 км по на изток. Там те са само на 50 км от големия индустриален район Саар на германската граница и на по-малко от 150 км от Рейн. Обаче главните части не могат веднага да ги последват в настъплението към Мозел поради липса на гориво и се придвижват по брега на реката едва на 5 септември.

През това време противникът успява да събере 5 оредели дивизии, много зле въоръжени и с много малко противотанкови оръдия, които застават срещу силните 6 американски дивизии, представляващи авангардът на силите на Патън.

Междувременно британците пристигат в Антверпън, който също се намира по-малко от 150 км от мястото, където Рейн влиза в най-голямата индустриална област на Германия — Рур. Ако Рур бъде завладян, Хитлер не би могъл да продължи войната.

Сега на този фланг срещу британците има огромна, широка 150 км дупка. В момента няма германски сили, които да я запълнят. Рядко в някоя война е имало подобна възможност.

Когато на 4 септември следобед новината за тази критична ситуация стига до Хитлер в щаба му далеч на Източния фронт, той се обажда по телефона на командващия парашутните войски генерал Щудент, който се намира в Берлин. Щудент получава заповед да се погрижи за този открит фланг от Антверпън до Маастрихт и да организира отбранителна линия по протежение на канала Алберт с онези войски, които успее да събере от гарнизона в Холандия, като същевременно изпрати бързо и парашутните подразделения, разпръснати в различни части на Германия на тренировъчни лагери. Те са вдигнати по тревога и прегрупирани максимално бързо. Новосформираната част получава оръжията си едва когато пристига в пунктовете за преподготовка, след което веднага е изпратена на фронтовата линия. Всичките парашутисти са едва около 18 000 души и не се равняват дори на една пълна съюзническа дивизия.

Тази странна сбирщина е наречена „1-ва парашутна армия“ — претенциозно наименование, което прикрива редица недостатъци. В помощ на слабите и сили са изпратени полицаи, моряци, оздравяващи болни, ранени, както и 16-годишни момчета. Има недостиг на оръжия. Освен това районът по канала Алберт не е подготвен за отбрана в северния му край. Там няма укрепления, бункери и окопи.

След войната генерал Щудент заявява: „Внезапното проникване на бри-танските танкови сили в Антверпън напълно изненада щаба на фюрера. В този момент нямахме някакви по-значителни резерви нито на Западния фронт нито в рамките на страната. Поех командването на дясното крило на Западния фронт при канала Алберт на 4 септември. В този момент разполагах само с наборници, оздравяващи войници и една дивизия от бреговата охрана в Хо-ландия. Те бяха подсилени с един отряд танкове — общо 25 танкове и само-ходни оръдия“.

По това време, както показват заловените архиви, по целия Западен фронт германците имат по-малко от 100 годни за действие танка срещу над 2000 в авангардите на съюзниците. Те могат да разчитат само на 570 самолета за подкрепа от въздуха, докато британската и американската авиация действат на Западния фронт с над 14 000 самолета. Така превъзходството на съюзниците в танкове е 20 : 1, а в самолети 25:1.

Макар пълната победа да изглежда близо, първоначалният устрем на съюз-ниците постепенно отслабва. През следващите две седмици до 17 септември те напредват много малко.

След престой за „почивка, попълване на запасите с гориво и прегрупиране“ на 7 септември британският авангард възобновява настъплението и скоро успява да премине на едно място канала Алберт. Но през следващите дни изминава само 30 км — до канала Мьоз-Ескот. Този кратък преход е извършен през блатиста, покрита с ниски храсти местност, през която минават голям брой малки потоци, а германските парашутисти, които се бият отчаяно, оказват несъответстваща на малката им численост силна съпротива.

1-ва американска армия се изравнява с британците, но не напредва в дълбо-чина. По-голямата й част се натъква на укрепен пояс и район с каменовъглени мини в района около Аахен, който пречи за минаването през прочутата в историята „врата“ за влизане в Германия. Там американците са въвлечени в позиционни сражения и настъплението им е спряно, а благоприятните възмож-ности постепенно намаляват. Когато стигат германската граница, разстоянието между района на Аахен и областта около Мец, широко 130 км, се защитава само от 8 противникови батальона, разпръснати по високите части на по-критите с гори Ардени. Точно този труден за преминаване терен германците използват най-ефикасно за изненадващото си танково настъпление във Фран-ция през 1940 г. Поемайки по по-лесните пътища към Германия, съюзниците се натъкват на по-големи трудности.

Те са както на юг, така и на север. Въпреки че 3-та армия на Патън преминава Мозел на 5 септември, две седмици по-късно тя е напреднала твърде малко, а два месеца след това положението е същото. Тя е спряна в атаката срещу Мец и околностите му, където още от самото начало германците успяват да струпат повече войски, отколкото на друго място.

До средата на септември германците успяват за подсилят отбраната си по протежение на целия фронт, особено в най-северния му сектор, който води към Рур, където дупката е най-голяма. Това обстоятелство е твърде небла-гоприятно, защото на 17 септември Монтгомъри започва друго голямо на-стъпление към Рейн при Арнем. Там той възнамерява да стовари от въздуха сформираната неотдавна 1-ва съюзническа въздушнодесантна армия, за да разчисти пътя на 2-ра британска армия.

Това настъпление обаче е спряно от противника, преди да стигне целта си, и голяма част от британската 1-ва въздушнодесантна дивизия, която е спусната при Арнем, остава там изолирана и принудена да се предаде след опит да продължи да се държи до пристигането на помощ. Дивизията става легендарна с проявената от нея храброст. Американската 1-ва армия прекарва следващия месец в мъчителни опити да сломи противниковата отбрана при Аахен, а през това време Монтгомъри докарва 1-ва канадска армия да ликвидира двата германски „обръча“ по крайбрежието източно от Бруге и на остров Валхерен, който се контролира пътят нагоре по устието на река Шелда към Антверпън. Така точно по време на операцията при Арнем германската позицияна острова пречи на използването на пристанището на Антверпън, Прочист-ването на тези „обръчи“ се оказва мъчителна и бавна работа, която приключва едва в началото на ноември.

Междувременно укрепването на германския фронт, който трябва да защитава Рейн, напредва по-бързо от настъплението на съюзниците въпреки далеч по-малките материални възможности на Германия. В средата на ноември на Западния фронт започва обща офанзива, в която участват 6 съюзнически ар-мии. Тя постига разочароващо малки резултати, при това на висока цена. Само в най-южния край в Елзас съюзниците успяват да стигнат до Рейн, но това няма голямо значение. На север те все още са на 50 км от този сектор на реката, който е в жизненоважната за Германия област Рур. Той е завзет едва през пролетта на 1945 г.

Цената, която съюзническите армии плащат за пропуснатата възможност в началото на септември, е много висока. От общо 750-те хиляди жертви, които са дадени за освобождаването на Западна Европа, половин милион са след спирането на настъплението през септември. За света тази цена е още по-висока. Поради продължаването на войната от военните действия и в кон-центрационните лагери на германците загиват милиони мъже и жени. Освен това през септември руското настъпление все още не е стигнало Централна Европа.

Какви са причините за пропуснатата възможност, която има толкова ка-тастрофални последици? Британците обвиняват американците, а те от своя страна хвърлят вината върху британците. В средата на август между тях за-почва спор за курса, който съюзническите армии трябва да следват след пре-минаването на Сена.

Поради увеличаващия се поток от подкрепления на 1 август съюзническите сили в Нормандия са разделени на 2 големи армейски групировки, всяка от които се състои от по 2 армии. В 21-ва армейска групировка под командването на Монтгомъри остават британците и канадците, а американците сформират 12-а армейска групировка, командвана от Омар Брадли. Върховният глав-нокомандващ генерал Айзенхауер премества обаче щаба си на континента и на 1 септември поема директно командването. Временна и твърде деликатна уговорка е постигната бързо благодарение на помирителната позиция, възпри-ета от Айзенхауер, която отчита засегнатите чувства на Монтгомъри, както и неговите преценки поради по-големия му опит. Но както често се случва, този компромис, постигнат с най-добри намерения, води до различни търкания.

На 17 август Монтгомъри предлага на Брадли, след като преминат Сена, 12-а и 21-ва армейска групировка да останат заедно като солидна компактна маса от 40 дивизии, която да бъде толкова силна, че да няма от какво да се страхува. Тези войски трябва да напреднат на север към Антверпън и Аахен „с десния фланг към Ардените“. Думите, които Монтгомъри използва в своето предложение, показват, че той все още не си е давал ясна сметка за това, до каква степен противникът е разгромен, както и за трудностите при снабдя-ването на такава „солидна маса“, освен ако тя не напредва твърде бавно.

Междувременно Брадли обсъжда с Патън идеята за настъпление на изток покрай Саар към Рейн южно от Франкфурт. Брадли иска това да бъде главното направление на настъплението и в него да участват и двете американски армии. Това означава да се отслаби настъплението на север и да му се отреди второстепенна роля, което, естествено, не се харесва на Монтгомъри. Освен това то не води директно към Рур.

Айзенхауер изпада в твърде неловкото положение на посредник в схватката между главните си помощници. На 22 август той обмисля различните пред-ложения и на следващия ден разговаря с Монтгомъри, който изтъква колко важно е силите да бъдат съсредоточени в едно направление, като основният поток на снабдяването бъде предназначен за него. Това означава да се спре проникването на Патън на изток точно когато то започва да набира скорост. Айзенхауер се опитва да изтъкне трудностите от политически характер. „Аме-риканската общественост никога няма да одобри това“, казва той. Британците още не са стигнали до долното течение на Сена, а проникващият на изток Патън е вече със 150 км по-напред от тях и на по-малко от 300 км от Рейн.

Изправен пред тези аргументи, Айзенхауер се опитва да намери разрешение чрез компромис. Трябва да бъде дадено предимство на проникването на Монтгомъри в Белгия, а американската 1-ва армия да напредне на север заед-но с британците, за да им помогне и да прикрива десния им фланг, както на-стоява Монтгомъри, за да бъде по-сигурен в настъплението си. Същевременно основната част от наличните запаси и транспортни средства трябва да бъде използвана за поддръжка на настъплението на север за сметка на при-движването на Патън. Обаче след превземането на Антверпън съюзническите армии трябва да се върнат към приетия още преди нахлуването план за на-стъпление на широк фронт към Рейн както на север, така и южно от Ардените. И двамата главни помощници на Айзенхауер не харесват компромиса, но в момента възраженията им не са чак толкова големи, колкото стават през следващите месеци и години, когато всеки чувства, че поради това решение е бил лишен от победата. Патън го нарича „най-голямата грешка във войната“. По заповед на Айзенхауер снабдяването на 3-та армия на Патън е ограничено до 2000 т дневно, а на 1-ва армия, командвана от Ходжис, са отпуснати по 5000 т. Брадли разказва как Патън дошъл в щаба му и се „разревал като разярен бик“. „Ходжис и Монти да вървят по дяволите, развикал се той. Ако дадеш възможност на 3-та армия да продължи да настъпва, ще спечелим проклетата ти война“. Тъй като не желае да се съобрази с ограниченията на доставките, той нарежда на водещите си корпуси да продължат да напредват дотогава, докато имат бензин, а след това „да излязат от танковете и да продължат пеш“. Тези части стигат Мьоз на 31 август, преди танковете да свършат горивото. Предния ден армията на Патън получава само 145 000 литра бензин вместо ежедневната дажба от 1 800 000 литра и съобщението, че няма да получи повече до 3 септември. При срещата си с Айзенхауер при Шартрьоз на 2 септември Патън избухва: „Хората ми могат да ядат коланите си, но танковете ми имат нужда от бензин“.

След превземането на Антверпън на 4 септември Патън отново получава равно количество доставки с 1-ва армия за настъплението на изток към Рейн. Но сега той среща много по-силна съпротива и скоро е спрян на брега на Мозел. Това го кара да се оплаква още повече, че в критичната последна седмица на август е бил оставен без бензин заради настъплението на Монтгомъри. Според него „Айк“ е дал предимство на съгласието пред стратегията и в желанието си да задоволи „ненаситния апетит на Монти“ е пожертвал най-добрата възможност за бърза победа.

От своя страна Монтгомъри смята идеята на Айзенхауер за настъпление на широк фронт към Рейн за погрешна и се противопоставя на каквото и да било отклоняване на доставки за придвижването на Патън на изток, когато изходът от собственото му настъпление на север все още е неясен. Естествено, оплакванията му се засилват, когато придвижването му към Арнем е спряно и той не успява да постигне целите си. Той чувства, че влиянието на Патън пред Брадли и на Брадли пред Айзенхауер се оказва решаващо в спора и проваля перспективите на собствените му планове.

Лесно е да си обясним неодобрението, с което Монтгомъри се отнася към всяко усилие, което не допринася за осъществяването на собствените му планове. На пръв поглед оплакванията му от решението на Айзенхауер за настъпление в две направления изглеждат толкова основателни, че повечето британски коментатори на войната смятат това за главната причина, поради която възможността за по-ранна победа е била пропусната. Но при по-внимателен анализ става очевидно, че ефектът от това решение не е толкова голям.

На практика през първата половина на септември Патън получава средно по 2500 т доставки на ден, т.е. само с 500 т повече, отколкото през дните, в които настъплението на неговата армия е спряно. Това количество е твърде незначително в сравнение с общата ежедневна дажба на армиите, участващи в критичния период на настъплението на север. Тя не стига за поддръжката само на една допълнителна дивизия. Така че ако искаме да си обясним причините за провала, трябва да се вгледаме по-дълбоко.

Една от трудностите произтича от плана да се хвърлят големи въздушно-десантни сили близо до Турне на белгийската граница южно от Брюксел, за да подпомогнат настъплението на север. Сухопътните части пристигат тамна 3 септември преди въздушния десант и той е отменен. Но поради отделя-нето на въздушен транспорт за неговата подготовка доставките от въздуха за напредващите армии се прекратяват за цели шест дни, което им струва 5000 т доставки по-малко. Изчислено в петрол, това означава близо 6 800 000 литра — количество, достатъчно да отведе две армии до Рейн, без да се налага да спират, докато сред противника все още цари хаос.

Не е лесно да се определи кой носи отговорността за планирането на тази напълно излишна въздушна операция. Любопитното е, че в следвоенните си коментари и Айзенхауер, и Монтгомъри претендират за авторство. Айзенхауер заявява: „Предположих, че в британския сектор се очертава добра възможност за успешна атака от въздуха, и въпреки че имаше различни мнения относно това, дали е целесъобразно да отделяме самолети от работата им по снабдяването… реших да рискувам“. Монтгомъри казва обаче: „Имах готов план за въздушен десант в района на Турне“ и говори за него като за своя идея. За разлика от тях Брадли заявява: „Помолих Айк да отхвърли проекта и да ни остави самолетите за доставките по снабдяването… Предупредих го, че ще бъдем там преди десанта“. Това се оказва вярно.

Друг фактор е обстоятелството, че голяма част от доставките за настъплението на север отива за презапасяване с муниции, което не е необходимо, при положение че противниковата отбрана се сгромолясва, а не за съсредоточаване на усилията върху снабдяването с петрол, нужен за продължаване на преслед-ването на противника, за да не му бъде дадена възможност да се прегрупира.

Третият фактор е, че потокът на доставките за настъплението на Монтгомъри е сериозно намален в най-критичния момент, тъй като 1400 тритонни камиона британско производство, както и техните заместители от този модел се оказват с дефекти в буталата. Ако тези камиони бяха използвани, на 2-ра армия щяха да бъдат доставяни дневно още по 800 т, които щяха да бъдат достатъчни за поддръжката на още 2 дивизии.

Четвъртият фактор, с по-общо значение, е затруднението, произтичащо от разточителството, с което се поддържат доставките за британските и аме-риканските войски. Според предварителните пресмятания на съюзниците една дивизия би консумирала по 700 т доставки на ден, от които 520 т дневно са нужни за предната й линия. Германците са далеч по-икономични. На една тях-на дивизия се падат по 200 т доставки на ден, като на всичко отгоре непрекъс-натите въздушни и партизански атаки притесняват транспортирането им от две сериозни усложнения, от които съюзниците не са обременени.

Трудностите, които сами си създават за увеличаване на и без това твърде разточителните доставки, идват от прахосничеството на собствените им вой-ски. Един фрапантен пример е този с бидоните, които са толкова важни за презареждането с гориво. От 17,5 млн. бидона, изпратени във Франция от началото на десанта през юни, до есента остават само 2,5 млн.

Друг важен фактор за неуспеха на настъплението на север е начинът, по който напредъкът на американската 1-ва армия е спрян в силно укрепения и осеян с мрежа от каменовъглени мини район около Аахен — стратегическо „задържане“, което се превръща буквално в огромен „концентрационен лагер“, какъвто е Солун за съюзниците през Първата световна война. При един по-задълбочен анализ става ясно, че неуспехът на настъплението на американската 1-ва армия, за която са предназначени близо три четвърти от американските доставки, и то за сметка на тези за Патън, се дължи на настояването на Монтгомъри основната част от тази армия да бъде използвана за защита на десния му фланг. Пространството между неговата линия на настъпление и Ардените е толкова тясно, че американската 1-ва армия има много малко място за маневриране и няма възможност да заобиколи Аахен.

В следващата фаза тази армия, попаднала в толкова безизходно положение, няма възможност да окаже каквато и да било помощ на Монтгомъри, когато в средата на септември той започва настъпление към Арнем. Там британците също плащат дан на едно изключително не доглеждане. Когато на 4 септември 11-а бронетанкова дивизия се втурва в Антверпън, тя заварва пристанището непокътнато, но не прави усилие да завладее мостовете по канала Алберт в предградията и те са взривени два дни по-късно, преди той да бъде преминат. Това налага дивизията да се насочи на изток. Дивизионият командир не се сеща да завземе мостовете веднага след като окупира града, а на никой от вишестоящите началници не му идва на ум да му нареди да го стори. Това е пропуск на четирима командири от Монтгомъри на долу, които обикновено много държат на важните подробности.

Освен това само на 30 км северно от Антверпън се намира изходът от полуостров Бевеланд, широк само неколкостотин метра. През втората и тре-тата седмица на септември на остатъците от 15-а германска армия, които са изолирани на брега на канала, е позволено да се измъкнат на север. Те са прехвърлени със салове през устието на Шелда и се измъкват през теснината на полуостров Бевеланд. Три от дивизиите пристигат навреме, за да подсилят отчайващо слабия фронт на германците в Холандия, преди Монтгомъри да започне настъплението си към Рейн при Арнем, и помагат за спирането му. Какъв според противниковата страна би бил най-добрият курс за съюзниците? При разпитите Блументрит подкрепя аргумента на Монтгомъри за масирано настъпление на север, целящо навлизане в Рур и от там към Берлин, като казва: „Този, който държи Северна Германия, държи цяла Германия. Подобен пробив, придружен с надмощие във въздуха, би разпокъсал на парчета слабия германски фронт и би сложил край на войната. Берлин и Прага щяха да бъдат завзети преди руснаците“.

Блументрит смята, че съюзническите войски са разгърнати прекалено рав-номерно и на прекалено широк фронт, и критикува особено атаката срещу Мец: „Директната атака срещу Мец не беше нужна. Укрепеният район около Мец можеше да бъде заобиколен. Вместо това един завой на север по посока на Люксембург и Битбург би бил много успешен и би причинил разгрома на нашата 7-а армия. Чрез такава обходна маневра по фланга на север цялата 7-а армия можеше да бъде изолирана, преди да успее да отстъпи зад Рейн“.

Генерал Вестфал, който на 5 септември заменя Блументрит на поста началник-щаб на Западния фронт, е на мнение, че при създалите се обстоятелства изборът на посоката е по-малко важен от това усилията да бъдат насоче-ни най-вече за гарантиране успеха на каквото и да било настъпление.

„Общата ситуация на Запад беше изключително сериозна. Едно тежко по-ражение където и да било по фронта, който имаше толкова празнини, че изоб-що не заслужава да бъде наречен фронт, можеше да доведе до катастрофа, ако противникът се беше възползвал умело от появилата се възможност. Особена опасност криеше фактът, че нито един мост на Рейн не беше подготвен за взривяване — пропуск, за който бяха нужни седмици, за да бъде отстранен… До средата на октомври противникът можеше с лекота да извърши пробив навсякъде, където пожелаеше, можеше да премине Рейн и да навлезе дълбоко в Германия почти безпрепятствено“.

Вестфал твърди, че през септември най-уязвимият сектор по целия Западен фронт е бил секторът при Люксембург, който води към Рейн през Кобленц. Твърденията потвърждават думите на Блументрит за последиците, до които би довел един пробив в тази част — дългото и слабо охранявано пространство от района на Ардените между Мец и Аахен.

Какви са главните заключения, оформили се след хвърлената светлина за събитията в този критичен период?

Планът на Айзенхауер за „настъпление на широк фронт“ към Рейн, изготвен преди нахлуването в Нормандия, би бил добър начин да бъде подложена на изпитание и пробита съпротивата на един силен и все още непобеден про-тивник. Той обаче далеч не е толкова подходящ за действителната обстановка, в която противниковата отбрана вече се е пропукала и всичко зависи от това пробивът да бъде продължен колкото може по-навътре и с най-голяма бързина, за да не бъде дадена възможност на германците да се прегрупират.

Това означава те да бъдат преследвани без почивка.

При тези обстоятелства доводите на Монтгомъри за масирано настъпление в една посока по принцип са много повече за предпочитане. Но когато се проучат фактите, става ясно, че спирането на настъплението му на север всъщност не се дължи на отклоняването на доставките към Патън, както най-често се твърди. Много по-големи и по-комплексни затруднения идват от поредица спънки, създавани от собственото му обкръжение — забавяне с отврянето на пристанището на Антверпън, прекратяване на доставките по въздуха за шест дни заради една ненужна цел, презапасяване с муниции и другиматериали, което намалява наличния транспорт, с който става снабдяването с бензин, 1400-те дефектни британски камиона, пропускът да с завземе мостовете по канала Алберт, преди да бъдат взривени, и местата за преминаването му да останат под контрола на противника.

Най-фатална от всички за перспективата да се стигне Рейн е паузата от 4 до 7 септември, след като са достигнати Брюксел и Антверпен. Това противоречи на обявената от Монтгомъри цел, че, настъпвайки от Сена, „трябва да преследваме противника чак до Рейн, за да можем да «прескочим» реката, преди той да успее да създаде фронт срещу нас“. Постоянното темпо и оказването на непрекъснат натиск са в основата на успеха на всяко проникване в дълбочина или преследване и дори един ден пауза може да го провали.

Характерна за всички съюзнически сили е общата тенденция да си дават отдих, след като навлизат в Белгия. Причината е във Върховното командване. Общото съюзническо разузнаване успокоява Айзенхауер, че германците не могат да съберат достатъчно сили, за да се задържат на отбранителната си линия по границата, и същевременно твърди пред печата, че „ще преминем направо през нея“. Айзенхауер предава тези уверения на подчинените си командири. Дори на 15 септември той пише на Монтгомъри: „Скоро ще сме завзели Рур, Саар и района около Франкфурт и аз искам да знам мнението Ви какво ще правим по-нататък“. Подобен оптимизъм преобладава във всички части. Обяснявайки пропуска, че мостовете по канала Алберт не са взривени командирът на водещия корпус генерал Хорокс чистосърдечно заявява: „По това време не очаквах някаква сериозна съпротива по канала Алберт. Струваше ни се, че германците са напълно дезорганизирани“.

В своята история на 21-ва армейска групировка, основаваща се на официални източници, Джон Норт сполучливо резюмира ситуацията така: „На всички нива преобладаваше мнението, че войната е спечелена“. Последицата от това е, че през съдбоносните две седмици на септември командирите не бързат, а за войниците е съвсем естествено да не са така настойчиви и да се пазят да не бъдат убити, когато всички мислят, че „войната свършва“.

Най-добрата възможност за бърз край вероятно е изгубена, когато през последната седмица на август спират кранчето на бензина за танковете на Патън, когато те са със 150 км по-близо до Рейн и мостовете му, отколкото британците.

Патън по-добре от всеки друг от съюзниците съзнава колко важно е да продължи настъплението и преследването на противника. Той е готов да разшири пробива във всяка посока. На 23 август предлага армията му да се насочи на север вместо на изток. В неговия по-късен коментар има много логика: „Човек не прави първо планове, след което да се опитва да нагоди обстоятелствата към тях. Плановете се правят така, че да се нагаждат къмобстоятелствата. Мисля, че разликата между успеха и провала при Върховното командване зависи от тази способност или от липсата на такава да върши точно това“.

В основата на всички съюзнически беди в този момент на изключителни възможности обаче е фактът, че никой от изготвените планове не е предвидил такъв пълен срив в отбраната на противника, както срива през август. Те не са готови нито материално, нито психически да се възползват от това с бързо и продължително настъпление в дълбочина.

Трийсет и втора главаОсвобождаването на Русия

Характерно за кампанията на Източния фронт през 1944 г. е, че с настъплени-ето на руснаците фронтът се запазва все така широк, докато германските сили намаляват. Естественият резултат от това е, че руското настъпление продължа-ва, без да среща особени трудности, като се изключат собствените проблеми на руснаците със снабдяването. Развоят на събитията е най-ярката демонстрация на решаващото значение на съотношението между пространството и числеността на войските. Паузите в напредването зависят най-вече от размера на пространството, през което трябва да премине руското снабдяване, за да стигне до предните части.

Основната кампания се състои от две големи руски настъпления на единия и на другия фланг, всяко от които е последвано от дълга пауза. Първото е в средата на зимата, а второто — в средата на лятото. При последвалата допълнителна кампания това настъпление се доразвива в разширяване на южния фланг и напредване към Централна Европа, като паузите са по-кратки. Това до голяма степен се обяснява с факта, че сега разликата в съотношението между пространството и германските сили е по-голяма, отколкото на главния театър на военните действия, така че руснаците се нуждаят от по-малко съсредоточаване на сили, преди да атакуват всяка следваща германска отбранителна линия.

Началото на зимната офанзива прилича на това през есента и подобният ефект, който предизвиква, е доказателство не толкова за погрешни преценки на германците, колкото за непрекъснато намаляващата им способнобност да се справят с положението.

В началото на декември 1943 г. Конев предприема ново настъпление по фланга, за да преодолее съпротивата на германците при Кривой Рог като първи опит да откъсне част от територията при завоя на Днепър. Той нанася удара на запад от плацдарма при Кременчуг вместо на юг и успява да проникне почти до Кировоград, но след това е спрян. Отблъскването на това настъпление и на паралелното с него от плацдарма при Черкаси поглъща голяма част от оскъдните германски резерви. Манщайн е изправен пред дилема. Тъй като Хитлер му е забранил да прави голяма крачка назад, както изисква военната стратегия, той е принуден да запушва пукнатините между завоя на Днепър и Киев, въпреки че това намалява възможностите му да държи Ватутин прикован в клина при Киев. В рамките на този клин руските сили нарастват като отприщил се поток. Новата офанзива на Ватутин започва в навечерието на Коледа под прикритието на гъста утринна мъгла подобно на почти всички успешни атаки в по-късните етапи на Първата световна война. С нейна помощ още в първия ден руснаците заливат като прииждаща вълна германските позиции и след като ги пробиват, се разпростират на такъв широк фронт, че правят всякакви контрамерки безпредметни. За една седмица те успяват да си върнат Житомир и Коростен, като същевременно разширяват настъплението си в южна посока, затягайки обръча около укрепените пунктове Бердичев и Белая Церков. На 3 януари 1944 г. придвижващите се на запад руски мобилни части превземат жп възела Новгород-Волински, на 80 км от Коростен. На следващия ден пресичат границата с Полша отпреди войната. Германците изоставят на южния фланг Белая Церков и Бердичев и отстъпват към Виница и река Буг, за да контролират главната успоредна жп линия от Одеса за Варшава. Там Манщайн успява да събере някакви резерви и прави опит за контраатака, но и липсва достатъчна мощ и Ватутин я посреща спокойно. Въпреки че тя временно задържа руското настъпление към Буг, то е спряно с цената на оголване на фланга пред настъпващите там руски войски. От Бердичев и Житомир те се насочват на запад, като заобикалят германската отбрана при Шепетовка, за да превземат на 5 февруари важния полски комуникационен център Ровно. В същия ден друга флангова атака превзема Луцк, на около 80 км северозападно от Ровно и на 150 км отвъд руската граница.

Настъплението в южното направление нанася пряка вреда на германците. Там лявото крило на Ватутин се съединява с дясното на Конев, за да нанесат удар на германските сили, задържани там от заповедта на Хитлер „да не се отстъпва“ между руските плацдарми при Киев и Черкаси. Тези сили продължават да се държат на предни позиции при Днепър. като предлагат идеална възможност да бъдат обкръжени, тъй като им е забранено да я избегнат. Когато на 28 януари двата края на руските клещи се затварят зад тях, в капана попадат подразделения от 6 дивизии. По-късно благодарение на усилията на 3-ти и 47-и германски танков корпус опитите им да разкъсат обкръжението успяват. От 60 000 души, оказали се в обръча при Корсун, се измъкват без снаряжение 30 000, а 18 000 попадат в плен или са ранени. Сред убитите е и командирът на 11-и корпус Щемерман.

Усилието да бъдат освободени обкръжените части е за сметка на защитата на германските позиции на юг в завоя на Днепър. Там германците не успяват да спрат една атака на Малиновски срещу центъра на техния клин при Никопол. Това налага на 8 февруари Никопол да бъде изоставен и въпреки че по-голямата голямата част от гарнизона му успява да се измъкне, германците се лишават от своя важен източник на манганова руда. Те успяват да се задържат още две седмици при Кривой Рог, но след това са принудени да го напуснат поради опаснстта да попаднат в по-голямо обкръжение.

Дълбоките вклинявания, които руснаците правят на южния фронт между Припятските блата и Черно море, удължават фронтовата линия, която гер-манците трябва да покриват, а строгата заповед на Хитлер да не се отстъпва пречи на каквото и да било навременно отстъпление за скъсяване на фронта чрез изправяне на фронтовата линия. Увеличаващият се брой на жертвите, особено при Корсун, предизвиква пробойни, които те са безсилни да запълнят. Така цената, която се плаща за строгия принцип на Хитлер да не се отстъпва, е по-голяма от цената, която е щяла да бъде платена при по-голямо отстъпление два месеца по-рано.

Слабостта на незащитените пространства във фронтовата линия създава чувство за безпомощност сред германските войски. То се засилва не само от числеността на настъпващите руснаци, но и от тяхната все по-малка зависимост от проблема със снабдяването. Напредването на руснаците прилича на лавина или на поход на номадска орда. Те оцеляват там, където всяка западна армия би загинала от глад, и продължават да настъпват, когато други биха спрели, за да изчакат да бъдат възстановени прекъснатите им комуникации. Германските мобилни части, които се опитват да спрат настъплението с нападения срещу руските комуникации, рядко откриват колони с доставки, които да атакуват. Впечатлението им резюмира един от най-агресивните командири Мантойфел: „Настъплението на руската армия е нещо, което западняците не могат да си представят. Зад танковите колони следва грамадна орда, голяма част от която е натоварена на коне. Войникът носи на гърба си раница с корички хляб и зеленчуци, събрани от нивите и селата по време на похода. Конете ядат сламата от покривите на къщите и почти не получават друго. Руснаците са свикнали да издържат до три седмици на този примитивен начин на живот, когато настъпват“.

Възможностите да се спре тази приливна вълна намаляват, след като Мантойфел е отстранен поради проблеми с очите. Макар това да е непосредственара причина, в основата си това е предизвикано от разногласия с Хитлер, чиято стратегия Манщайн смята за безсмислена и с когото той спори по начин, който фюрерът не може да преглътне. Това е причината човекът, когото германските войници смятат за своя най-добър стратег, ла бъде отстранен. Въпреки че благодарение на операция зрението му е възстановено, той вече може да го използва само за да разглежда картата във фамилното си имение със сполучливото наименование Целе (клетка), където се е оттеглил, а германската армия е оставена да върви към пропастта със завързани очи.

В началото на март 1944 г. започва нова комбинирана маневра с цел още по-широкомащабно настъпление. Първоначално вниманието на германците е съсредоточено върху едно вклиняване близо до притоците в горното течение на Буг в югоизточния край на Галиция. То е извършено от маршал Жуков, който поема командването на армиите западно от Киев на мястото на Ватутин, който попада на засада и е ранен смъртоносно от антисъветски настроени партизани. Започвайки атаката си от Шепетовка, силите на Жуков, напредват с по 50 км на ден и на 7 март излизат на успоредната жп линия Одеса-Варшава близо до Тернопол. Това настъпление заобикаля отбранителната линия при брега на Буг, преди германците да отстъпят, за да я заемат.

На другия фланг на южния фронт Малиновски вече се е устремил към заетата от германците незащитима позиция в долния край на завоя на Днепър и възползвайки се от новозаетите позиции близо до Никопол и Кривой Рог, започва настъпление от две страни. На 13 март завзема пристанището Херсон в устието на Днепър и притиска част от германските сили в този район. Междувременно това придвижване от две страни от север наближава Николаев при устието на Буг, въпреки че там съпротивата е толкова силна, че градът е превзет едва на 28 март. Много преди това в централната зона между секторите на Жуков и на Малиновски настъпва по-драматичен развой, който засенчва настъпленията и на двамата.

Под тяхното прикритие Конев атакува от Уман и на 12 март достига Буг. Реката е премината бързо. Без да губят време, танковите му части продължават да настъпват към Днестър, който в този район се намира на 110 км отвъд Буг. Сега ледът се топи и с бързите си придошли води и скалисти брегове Днестър изглежда силна позиция, от която може да се окаже съпротива. От германската страна обаче няма достатъчно сили за отбраната му. Руските танкови части стигат бреговете на реката на 18 март и я преминават по понтонни мостове при Ямпол и на други места, преследвайки по петите отстъпващата германска армия. Това лесно преминаване на реката е резултат от бързото им настъпление и от объркването на противника. Успехът се дължи до голяма степен на начина, по който руските танкови сили под командването на генерал Ротмистров объркват защитниците с новата си тактика: те се придвижват разгърнати на широк фронт и така осуетяват опитите на противника да ги спре, задържайки се в основните пунктове по главната линия на настъплението.

Рисковете от това голямо проникване в дълбочина са намалени от новата атака, започната от лявото крило на войските на Жуков южно от Тернопол. Времето за нейното начало е добре подбрано. Тя е предприета веднага след като германският контраудар близо до Тернопол е отблъснат от набързо орга-низираната от руснаците отбрана. Целта й е силите на Жуков да се съединят с настъпващите части под командването на Конев. След бързо настъпление добрега на Днестър лявото крило на Жуков се спуска на юг по източния бряг, като атакува противниковия фланг и притиска германците, приближавайки се до дясното крило на Конев. Този комбиниран натиск има за цел едновременно да подсигури отбраната и да открие перспективи за настъпление.

С тези действия по фланговете руснаците разширяват пробива и отрязват пътя на части от противниковата армия, които са започнали да се изтеглят твърде късно, като същевременно продължават да се придвижват на запад. Преди края на март предните части на Конев проникват до брега на Прут близо до Яш, а тези на Жуков овладяват важните пунктове Коломия и Черновци и форсират реката в горното й течение. Това настъпление ги приближава до предланините на Карпатите — бастиона на Унгария.

Германците реагират веднага на тази заплаха, като окупират Унгария. Оче-видно тази стъпка е предприета, за да си осигурят удобна за отбрана позиция в Карпатите. Контролът над тази бариера им е нужен не само за спирането на руското нахлуване в равнините на Централна Европа, но и като опорна точка за евентуалната отбрана на Балканите. Карпатите, които на юг преминават в Трансилванските Алпи, представляват много удобна естествена отбранителна линия. От стратегическа гледна точка, макар и доста дълга, тя има малък брой проходи, което спестява войски за защитата й. Между Черно море и ъгъла на планината близо до Фокшани има равнина, широка 200 км, но източната й половина се заема от делтата на река Дунав и верига от езера, така че „опасният район“ е намален до 100-те км на Галацкия проход.

В началото на април изглежда, че германците скоро ще отстъпят до тази по-задна линия, чийто северен край вече е застрашен от клина, който Жуков забива между Тернопол и Черновци по посока на Яблоницкия проход, по-известен като Татарския проход. Изглежда, че Жуков се кани да повтори стремителното спускане към Будапеща на Сабутай, който начело на монголите на Чингис хан — предшествениците на съвременните въоръжени сили — през март 1241 г. пресича Унгарската равнина от Карпатите до Дунав, изминавайки 300 км за три дни.

На април ариергардът на Жуков стига входа на Татарския проход. Там планинската бариера е много по-ниско и по-полегато препятствие, отколкото на юг, тъй като височината на този проход е не повече от 930 м. Но дори едно такова леко изкачване може да се окаже трудно, ако срещне упорита отбрана, тъй като силите на атакуващия нямат място за маневриране. Тук става точно така. Авангардът не успява да пробие германската отбрана, а зад него няма достатъчно сили, които да подновят атаката, тъй като при продължителното настъпление обозите с муниции и храна са изостанали много назад.

Германците се оказват в по-изгодно положение с отстъплението си към мрежата от комуникации, излизаща от Лвов. Отстъпвайки в Галиция, те имат по-добра възможност за съсредоточаване на силите. Следващата седмицатази преди Великден — германците нанасят такъв силен контраудар, какъвто не са имали възможност да реализират от дълго време. Те преследват двойна цел — да парализират руското настъпление и да измъкнат от обкръжение 18 дивизии на 1-ва танкова армия, хванати в капан източно от Днестър от войските на Жуков и Конев. Тази голяма сила се опитва да си пробие път на запад покрай Скала и Бузак към Лвов.

Германският контраудар е предприет по двата бряга на Днестър. Надясно той се врязва дълбоко в Татарския клин и превзема отново жп възела Делатин на жп линията от Коломия към прохода. Наляво е превзет отново Бузак и е отворен коридор, през който изолираните дивизии близо до Скала успяват да се изтеглят. След като те се измъкват, фронтът в Южна Полша между При-пятските блата и Карпатите се стабилизира по протежение на линията източно от Лвов. Той остава в това статично положение от април до юли.

Придвижването на войските на Конев отвъд река Прут, по която минава границата на Румъния, е спряно недалеч от реката. Руснаците не успяват да проникнат в Яш, който се намира само на 15 км западно от Прут, въпреки че малко по на север стигат до Серет. Но Конев има по-важна цел. Неговото ляво крило се придвижва на юг покрай Днестър срещу ариергарда на против-никовите сили близо до Черно море, които в по-голямата си част се състоят от румънски дивизии. Това придвижване на Конев по фланга е в тясно взаи-модействие с настъплението на силите на Малиновски от Николаев на запад към Одеса.

Тази комбинирана заплаха поставя в много трудно положение Шорнер който заменя Клайст като командващ бившата група армии „А“ (сега армейска групировка „Южна Украйна“), а също и Модел, който заменя Манщайн като командир на армейска групировка „Северна Украйна“ (бившата група армии „Дон“, а по-късно — група армии „Юг“). Трудностите на Шорнер се увеличават от лошото състояние на комуникациите в тила му, тъй като след придвижването на руските войски към Карпатите той е откъснат от герман-ските армии в Полша и зависим от обходните пътища, минаващи през Балка-ните и Унгария.

Същевременно през първата седмица на април излитащите от Италия тежки бомбардировачи на съюзниците нанасят серия удари по главните железопътни центрове, като започват с нападения срещу Будапеща, Букурещ и Плоещ Тези удари са нанесени обаче твърде късно, за да окажат някакво влияние, въпреки че имат забавящ ефект.

На 5 април войските на Малиновски стигат жп възела Разделная, лишавайки противника от възможността да ползва единствената неразрушена же-лезопътна линия, излизаща от Одеса. На 10 април те превземат и това голямо пристанище. По-голямата част от германските сили обаче успяват да се из-мъкнат, като отстъпват на малко разстояние до една отбранителна линия вдолното течение на Днестър. От там линията на фронта върви по посока на Яш, тъй като настъплението на Конев на юг е спряно в района на Кишинев.

През първата седмица на май Конев предприема масирана атака западно (по двата бряга на река Серет), в която участват новите танкове „ЙС“ („Йосиф Сталин“). С тяхна помощ руснаците успяват да направят пробив, но Шорнерр има наблизо на разположение сравнително силен танков резерв, ко-мандван от Мантойфел. Той успява да ограничи разширяването на руския пробив с умела отбранителна тактика, разчитайки на естествените благоприятни условия за нанасяне на бързи контраудари, и с находчиво използване на мобилността на своите сили, за да намали ефекта от превъзходството на противника в танкове и въоръжение. Голямата танкова битка, в която участват около 500 танка, завършва с отблъскване на руснаците и с ново стабилизиране на фронта.

Този успех става причина за разгрома на германците три месеца по-късно, тъй като окуражава Хитлер да настоява заетите позиции да се защитават не само близо до Яш, но и в южната част на Бесарабия между Прут и Днестър. Това означава на изток от карпатската планинска бариера до Галацкия проход германските части да продължават да стоят на твърде уязвима позиция. Техният тил става още по-нестабилен под натиска на силното желание на румън-ския народ за мир.

През април е освободен и Крим. Числеността на окупиралите го сили, наполовина германски и наполовина румънски, постепенно е намалена чрез евакуирането им по море. Атакуващите все още са изправени пред труден про-блем, тъй като противникът не се нуждае от големи сили, за да защитава двата прохода в планините. Превземането на Крим налага мощна и добре замислена атака. Тъкмо затова Хитлер продължава да се държи на полуострова дотогава, докато руските сили не се придвижват доста на запад зад него. В конкретния случай той има основание да пожертва частите, отбраняващи Крим, тъй като в критичен период заради сраженията там от основните руски войски са отделени значителни сили.

Главният щурм срещу Крим е предприет от войските на Толбухин на 8 април след пробна атака, имаща за цел да бъде установено разположението германските батареи. Фронталното нападение срещу провлака Перекоп е подмогнато от преминаването във фланг на лагуната Сиваш в тила на про-тивника. Веднага след като тази маневра отключва северната врата към Крим, войските на Ерьоменко атакуват от източния край на Керченския полуостров. До 17 април настъпващите от две посоки руснаци се съединяват в околностите на Севастопол и пленяват 37 000 души. Това се дължи до голяма степен на грешката на германците да следват строгия принцип на Хитлер да не отстъпват, като се опитват да дадат отпор от втора позиция южно от провлака Перекоп, вместо да отстъпят веднага към Севастопол. Така Толбухинима възможност да докара своите танкове, да извърши пробив в тази импро-визирана защитна линия на германците, която е прекалено широка за налич-ните им сили, и да разгроми повечето от германските части, преди те да успеят да отстъпят към Севастопол.

Преди да се заемат с тази крепост, руснаците спират, за да изчакат тежката артилерия, а защитниците не разполагат с достатъчно сили, за да организират ефикасна отбрана. Въпреки това Хитлер продължава да настоява Севастопол да се защитава на всяка цена. Атаката започва през нощта на 6 май и бързо прави решителен пробив в югоизточното направление между Инкерман и Балаклава. На 9 май Хитлер със закъснение отменя заповедта си и обещава кораби за евакуирането на гарнизона. На 10 май германците напускат Севастопол и отстъпват към полуостров Херсонес, където на 13 май се предават близо 30 000 души, след като по море успяват да се измъкнат само малък брой. Повечето от военнопленниците са германци. Преди началото на офанзивата германското командване решава да евакуира румънците по море и да разчита най-вече на собствените си войски. Това би могло да удължи отпора им, ако не е фаталната липса на гъвкавост в отбранителната им стратегия.

В първите месеци на 1944 г. на другия фланг на Източния фронт руснаците също бележат успехи, макар и не в такава степен, както на юг. В началото на годината германците все още продължават плътното обкръжение на Ле-нинград. Фронтът им минава покрай града на около 100 км на изток, след което завива на юг по брега на река Волхов към езерото Илмен. От другата страна на това голямо езеро те държат градовете крепости Новгород и Старая Руса. В средата на януари руснаците започват дългоочакваната офанзива за разкъсване на противниковото обкръжение около Ленинград. Нанасяйки удар от брега на езерото непосредствено на запад от града, войските под командването на Говоров се вклиняват в германския десен фланг близо до Новгород. Първоначалното проникване създава познатото лъжливо впечатление, че германските войски са хванати в капан, но те се изтеглят организирано, на етапи, до основната отбранителна линия в тази дъга. Прекалено големите очаквания засенчват до известна степен важното преимущество, спечелено от руснаците с освобождаването на Ленинград, възстановяването на движението по жп линията до Москва и изолирането на Финландия.

В края на отстъплението германците заемат позиции на отбранителната линия от Финския залив при Нарва до Псков. За момент изправянето и скъсяването на фронтовата линия подобряват много положението на германците, още повече че реалното съкращаване на отбранителния фронт е много по-голямо, отколкото на картата. Това е така, защото три четвърти от участъка от 200 км между брега и новия град крепост Псков са заети от двете големи езера — Чудското и Псковското. С внезапна атака в края на февруари силитена Говоров установяват плацдарм на брега на река Нарва между морето и Чудското езеро, но след това настъплението е спряно. Руското настъпление южно от езерата също е спряно, когато стига Псков на 200 км зад Старая Руса. Този резултат е разочарование за Червената армия, която се надява да празнува 26-ия си рожден ден с превземането на града, в който е родена в сражение срещу германците на 23 февруари 1918 г.

Резултатите от тази зимна офанзива на север са по-маловажни от политическия им отзвук. Разтревожено от изолацията си, в средата на февруари фин-ландското правителство започва преговори за примирие. С оглед на обстоя-телствата руските условия са сравнително умерени и се основават на връща-нето към границите от 1940 г., но финландците се страхуват, че на практика тези граници ще бъдат разширени, и искат повече допълнителни изрични га-ранции, отколкото руснаците са готови да им дадат. Освен това финландците протестират, че не са в състояние да изпълнят искането да разоръжат герман-ските части в Северна Финландия, но същевременно се страхуват да позволят на руснаците да навлязат в страната, за да ги разоръжат вместо тях. Въпреки че през март преговорите са прекъснати, вече е ясно, че окончателното решение е само отложено. Освен това започналите от Финландия открити преговори за сключване на мир окуражават другите германски сателити да сложат началото на подобни, макар и по-прикрити контакти. Сходна стъпка от страна на румънците е предизвикана от декларацията на Сталин, че той одобрява идеята за връщане на Трансилвания на Румъния.

Така стабилизирането на Източния фронт, което германците постигат през май носи само слабо подобрение на положението им. Силите им са толкова изчерпани, че спечелването на време не им е от голяма полза. Същевременно руснаците се нуждаят от време, за да намерят сили за следващата офанзива, а на преговарящите е необходимо време, за да доведат докрай усилията за по-стигане на мир. Само един автократ може да премине от едната на другата странана за една нощ.

През това време натискът за сключване на мир и изпитанието, на което са подложени комуникациите на Германия, се засилват от разширяването на пе-риметъра на съюзническите въздушни бомбардировки на Балканите. На 2 юни е сложено началото на въздушните совалки, при които американските „летящи крепости“ кацат на подготвените нови бази на руска територия, за да заредят с гориво и муниции, преди да нанесат втори удар по обратния път към базите си в Средиземноморието. На 21 юни е сложено началото на подобни въздушни совалки между базите в Англия и Русия, като по цялото протежение на трасето американските бомбардировачи са ескортирани от изтребители с далечен обсег.

На 10 юни с настъплението по суша през Карелския провлак между Ладожкото езеро и Финския залив руснаците засилват натиска върху колебаещите се финландци. След като правят пробив в поредица от отбранителни позиции, на 20 юни силите на маршал Говоров завладяват Виипури (Виборг) и така получават излаз от провлака. При създалата се ситуация финландците приемат отхвърляните no-рано руски условия за примирие. Сега обаче Сталин настоява за символичен акт на капитулация, което е неприемливо за Финландия. Междувременно Рибентроп прави внезапно посещение в Хелсинки, където се възползва от страховете на финландците и им обещава германски подкрепления. Задачата му е улеснена от факта, че руското настъпление намалява устрема си, след като се разпростира по-далеч и навлиза в пояса на езерата зад границата от 1940 г. Така Руско-финската война има ново продължение, макар и в статична форма. Непосредственият резултат от това е, че американското правителство къса дипломатическите отношения с Финландия, поддържани дълго време, а германците увеличават ангажиментите си там в момент, когато техният фронт отчаяно се нуждае от резерви.

Руснаците имат основание да са доволни от тази малка придобивка. Лятната им офанзива срещу германците започва на 23 юни, когато англо-американското нахлуване в Нормандия вече е набрало скорост. Благодарени на него и на съюзническото настъпление северно от Рим германците са подложени на силен натиск навсякъде, преди руснаците да преминат в атака. Руснаците обаче печелят най-много от упорството, с което Хитлер се придържа към твърда вместо към гъвкава отбрана.

Въпреки че руските приготовления по целия фронт между Карпатите и Балтика са очевидни, специално внимание се отделя на сектора южно от Припятските блата. Там руснаците са навлезли дълбоко в Полша и е естествено да се очаква подновяване на пролетната офанзива, която ги отвежда близо до Лвов и за кратко време до Ковел. Тримесечната пауза дава на Жуков възможност да възстанови жп линиите в обширния си тил.

Руснаците решават да започнат офанзивата от най-задния ешелон на своя фронт. Те нанасят удар в Белорусия северно от Припятските блата, където противникът все още държи обширен плацдарм на тяхна територия. Това е добре пресметнат избор. Тъй като настъплението в северния сектор е най-малко, руските комуникации там са най-добре развити и най-подходящи да осигурят първоначален тласък на атаката. А поради това, че този сектор се е оказал най-труден през 1943 г., малко вероятно е германското командване да го подсили за сметка на по-важните и очевидно твърде уязвими позиции между Ковел и Карпатите. Въпреки че основната част от северния сектор успява да удържи на всички атаки предишната есен и зима, руснаците все пак са успели да вбият два клина във фланговете му близо до Витебск и Жлобин. Това е ценна предпоставка за подновяване на усилията им. Освен това, след като успеят да накарат противника да отстъпи, те могат да застрашат неговия тил or позициите си на юг близо до Ковел. Там заемат западния край на блатистия пояс, разделящ германските армии.

Преди офанзивата секторът между Балтика и Припятските блата е реорганизиран и подсилен. Сега в него има 7 не особено големи армейски групировки, или „фронтове“. Отляво е Ленинградският фронт на Говоров, до него са 3-ти балтийски фронт, командван от Маслеников, и 2-ри балтийски фронт под командването на Ерьоменко, които в този момент не са активни. Четирите фронта, които участват в офанзивата от север на юг, са 1-ви балтийски на Баграмян, който преди това успява да вбие клин северно от Витебск, 3-ти белоруски под командването на Черняховски, който е на 36 години и е най-младият от висшите военачалници, 2-ри белоруски, командван от Захаров, и 1-ви белоруски на Рокосовски, който е вбил клин близо до Жлобин. В тези 4 армейски групировки има общо 166 дивизии.

Основният удар на руската офанзива е насочен срещу германската група армии „Център“, сега командвана от Буш, който заема мястото на Клуге, когато последният е тежко ранен при автомобилна катастрофа. Въпреки че руското настъпление през зимата не успява да сломи съпротивата в този сектор, въпреки упоритостта си Буш е наясно, че му се е разминало на косъм, и се тревожи дали ще може да устои при подновяване на атаката с настъпването на лятото, когато условията ще бъдат по-благоприятни за атакуващите. В очакване на удара германците искат да се изтеглят до историческия рубеж при река Березина на 150 км зад сегашните им позиции. Такова навременно изтегляне би разстроило руската офанзива. То обаче противоречи на принципа на Хитлер и той не иска да се съобрази с никакви аргументи срещу него. Типелскирх, който идва на мястото на Хайнрици като командир на 46-а армия, успява да намали последиците от очаквания удар с прикрито отстъпление на кратко разстояние от предните си позиции в горното течение на Днепър.

Ползата от това обаче е минимална, тъй като руснаците съсредоточават ос-новните си усилия в районите, където успяват да се вклинят в германските позиции още преди започването на кампанията. На северния фланг атаки от две посоки, предприети от силите на Баграмян между Полоцк и Витебск и на Черняховски между Витебск и Орша, успяват да откъснат Витебск от гер-манския сектор. Градът пада на четвъртия ден от началото на атаките и във фронта на 3-та танкова армия се отваря голяма дупка. Това открива пътя за настъпление на юг, като блокира главното шосе от Москва за Минск и за-страшава тила на германската 4-та армия, която устоява на фронталния натиск на Захаров. Опасността за нея се увеличава от настъплението на Рокосовски и на другия фланг северно от Припятските блата срещу 9-а германска армия. Пробивайки отбраната й близо до Жлобин, който също пада на четвъртия ден, Рокосовски преминава река Березина и заобикаля отбранителната позиция на германците при Бобруйск. На 2 юли мобилните му части стигат Столбци, на 65 км на запад от Минск, който все още е голям комуникационен център, и така прекъсват жп линията и главното шосе за Варшава.

Завладяното от руснаците пространство увеличава възможностите им за маневриране и пречи на опитите на германците да спрат това стремително настъпление, в което руските части изминават през първата седмица след пробива 250 км. Благодарение на американските доставки моторизираната пехота следва по петите танковете, оказвайки им подкрепа. Междувременно силите на Черняховски се насочват към Минск от североизток и същевременно но заплашват пътя към Вилнюс. Между тези два лъча на настъплението един резервен отряд танкове под командването на Ротмистров се спуска по шосето Москва-Минск и влиза в Минск на 3 юли, след като през последните два дни изминава близо 130 км.

Тази маневра прилича много на германската в обратна посока отпреди три години. В случая само част от германските войски успяват да се измъкнат от капана. През първата седмица в резултат от пробива на север са пленени близо 30 000 души, а на юг — 24 000. При Минск са обкръжени около 100 000 войници, но въпреки че главният път от Минск е блокиран, част от 4-та армия на Типелскирх се измъква, отклонявайки се на юг по второстепенни пътища, които от известно време не се използват за снабдяване поради непрекъснатите атаки на руските партизани. Групата армии „Център“ е напълно разбита, а общите й загуби възлизат на повече от 200 000 души.

Отстъпващите германци спират за малко западно от Минск, но там няма естествени условия за отбранителна позиция и намалелите им сили не могат да покрият цялата фронтова линия, която става още по-широка с проникването на руснаците в дълбочина. Руснаците успяват да проникнат между градовете, в които са се укрепили германците, и да ги заобиколят. Настъплението им наподобява полукръг, от който излизат няколко лъча на настъпващи части, които си пробиват път към Двинск, Вилнюс, Гродно, Белосток и Брест. Руските войски влизат във Вилнюс на 9 юли и градът пада окончателно на 13-и, след като мобилните им части го обграждат от две страни. В същия ден друга колона стига Гродно.

До средата на юли Червената армия не само изтласква германците от Бе-лорусия, но и завладява половината от североизточната част на Полша. Раз-положените й най на запад части навлизат дълбоко в Литва и не са много далеч от границата с Източна Прусия. Там те са на близо 300 км зад фланга на германската група армии „Север“, командвана от Фриснер, която все още пази вратата за влизане в балтийските държави. Сега предните колони на войските на Баграмян, които наближават Двинск, са по-близо до германската база при Рига, отколкото фронта на Фриснер. Черняховски, който стига брега на Неман отвъд Вилнюс, е почти на същото разстояние от Балтика, но фронтът му е много по на запад. Така изглежда, че в тила на Фриснер има опасност дабъде издигната двойна бариера, преди той да може да се оттегли. Трудностите от създалата се ситуация се увеличават поради руската офанзива на север към сектора на Псков, където 3-ти балтийски фронт под командването на Малиновски предприема атака, подпомаган от силите на Ерьоменко. Същевременно войските по целия германски фронт са подложени на изпи-тание от друго по-мащабно настъпление. На 14 юли руснаците започват дългоочакваната офанзива южно от Припятските блата между Тернопол и Ковел. Тя е предприета от две посоки. Дясното направление е през река Буг по посока на Люблин и река Висла, за да се съедини с напредващите на север от блатата сили на Рокосовски, които правят завой южно от Брест. Лявото направление пробива противниковия фронт близо до Луцк и прави обходна маневра по фланга около Лвов от север.

Прочутият град е превзет от войските на Конев на 27 юли. По това време предните му колони вече са стигнали до река Сан, на 110 км западно от Лвов.

За мащабите на общата руска офанзива говори фактът, че в един ден са пре-взети Станислав в подножието на Карпатите, Белосток в Северна Полша, Двинск в Латвия и жп възелът Шауляй на жп линията от Рига за Източна Прусия. Последната атака, предприета от бронетанковите части на Баграмян, заплашва да реши окончателно съдбата на германските войски на север. Но дори и този удар е засенчен от настъплението в дълбочина в центъра и опасността, която то крие. Три дни по-рано, на 24 юли, лявото крило на Роко-совски навлиза в Люблин само на 50 км от Висла и на 150 км югоизточно от Варшава. При това настъпление той се възползва от обстоятелството, че гер-манските армии са разделени от река Припят, и от объркването, което пре-дизвиква предприетата наблизо офанзива южно от реката. На 26 юли няколко от водещите мобилни колони на Рокосовски стигат Висла, а други се насочват на север към Варшава. На следващия ден германците изоставят Брест, а в същия ден руската колона, която е преминала покрай него, стига Седлице, на 80 км западно от него и само на 65 км от Варшава.

При Седлице германците успяват за малко да спрат настъплението на руските войски. На брега на Висла също има признаци за засилване на съпротивата, тъй като, макар че през нощта на 29 юли войските на Рокосовски успяват да преминат реката на пет места, на следващата сутрин четири от устаноновените там предмостия са ликвидирани от противника.

На 31 юли германците обаче са принудени да се изтеглят от Седлице под натиска по фланговете, а една от колоните на Рокосовски стига покрайнините на Прага — предградие на Варшава, което се намира на източния бряг на Висла. На следващата сутрин германците започват да отстъпват през мостовете в града, а лидерите на полската съпротива са окуражени да дадат сигнал за въстание. В този ден близо до Балтика стават и други изненадващи събития. На фронта на Баграмян една танкова колона, командвана от генерал Обухов, превзема жп възела Тукумс на брега на Рижкия залив, след като за една нощ изминава 80 км и отрязва коридора за отстъпление на германската група армии „Север“. Черняховски завладява литовската столица Каунас, а предните му части, които продължават настъплението, пристигат близо до източната пруска граница в подстъпите към пролома Инстербург. На 2 август силите на Конев установяват нов, просторен плацдарм на отвъдния бряг на Висла, на 210 км южно от Варшава близо до Баранов при мястото, където Сан се влива във Висла.

Това е момент на тотална криза за германците. На Запад фронтът им в Нормандия се сгромолясва и танковете на Патън се втурват през пробива при Авранш. Зад линиите на фронтовете има политическо земетресение, чиято ударна вълна се разраства, На 20 юли е направен опит за убийство на Хитлер и за сваляне на нацисткия режим. В неуспелия заговор са замесени няколко генерали. Първоначалната несигурност от неговия изход и последвалият страх от репресии предизвикват парализиращо объркване сред военните среди.

След като бомбата избухва в щаба на Хитлер в Растенбург, Източна Прусия, от там са изпратени телеграми до членовете на заговора в различни щабове на армията, в които се твърди, че Хитлер е убит. Противоположно съобщение по германското радио става повод за съмнение в достоверността му и, естествено, предизвиква недоумение, каква е истината. Освен това телеграмата до щаба на Фриснер е придружена с изричното нареждане войските на север да започнат веднага да отстъпват, за да избегнат риска от втори Сталинград. Там, както и на Западния фронт, събитията от 20 юли имат важни последици.

Ефектът от тях е най-малък в групата армии „Център“. Това се дължи до голяма степен на новия командващ генерал Модел, който заменя Буш почти веднага след първоначалния пробив, когато нервите на Буш не издържат на руския натиск отпред и на Хитлеровия в гръб. При нахлуването в Русия през 1941 г. Модел е само дивизионен командир, а сега на 54 години е с близо десет години по-млад от повечето висши германски военачалници. При бързото си издигане той запазва първоначалната си енергичност и коравосърдечие, които е показал още като командир на танкова дивизия. Той е и един от малкото генерали, които се осмеляват да спорят с Хитлер. Фюрерът обаче предпочита неговата откритост пред заядливия маниер на Манщайн и затова е по-склонен да му даде повече свобода на действие. Възползвайки се от необичайната за Хитлер толерантност, Модел нарежда по своя преценка изтегляне на войските от уязвимите позиции и често не се съобразява с инструкциите, които получава. Постиженията му в измъкването на застрашените армии се дължат повече на неподчинението му, отколкото на показаните военни умения. Същевременно заеманото от него положение и начинът, по който Хитлер приема решенията му, естествено, засилват лоялността му към клетвата, която е положил пред фюрера. След 20 юли Модел е първият военачалник, който осъжда заговора и декларира, че армията продължава да е вярна на Хитлер. Вярата на фюрера в него се засилва още повече от развоя на послед-валите военни събития.

В началото на август се забелязва внушително прегрупиране на германците и влизането на руснаците във Варшава е отложено до следващата година. Вечерта на 1 август по-голямата част от града е в ръцете на неговите граждани. Тъкмо когато очакват руснаците да преминат реката и да им се притекат на помощ, те чуват обаче как грохотът на оръдията отслабва, и те са изоставени в недоумение сред настъпилата зловеща тишина. След това на 10 август тази тишина е разкъсана от масирана бомбардировка от въздуха и от земята, която слага началото на опита на германците отново да установят контрол над града. Във Варшава силите на полското нелегално съпротивително движение начело с генерал Бор се сражават отчаяно, но скоро са изолирани в три малки района, а от другия бряг на реката не им оказват помощ. Естествено е да си мислят, че руснаците нарочно не са се намесили, Разбираемо е също защо руското командване не е много склонно поляците да вземат освобождаването на своята столица от германците в свои ръце и това да ги накара да се чувстват по-независими.

Въпреки че е трудно да се разплетат конците на тази спорна история, много по-широкото спиране на руското настъпление по това време подсказва, че военните фактори са повлияли по-категорично, отколкото политическите съоб-ражения71.

При Варшава най-неблагоприятният фактор е намесата на три сравнител-но силни СС танкови дивизии, които пристигат на 29 юли — две от южния фронт и една от Италия. Контраударът, който те нанасят от северния фланг, вбива клин в руската позиция под формата на дъга и принуждава руснаците да отстъпят. Същевременно един руски опит за настъпление от плацдармите на брега на Висла е спрян с помощта на подкрепления от Германия. До края на първата седмица на август руснаците са спрени навсякъде, с изключение на подножието на Карпатите и Литва, където все още напредват, макар и слабо. Руската приливна вълна е намалила силата си много преди да спре окончателно. Последните етапи на това стремително настъпление завършват с по-слаби набези на мобилните войски и оскъдните резерви на Модел са дос-татъчни, за да ги спрат веднага след като той стига до подходяща позиция, от която да им даде отпор. След като напредват с близо 750 км за пет седмици — тяхното най-дълго и най-бързо настъпление до този момент, руснаците из-питват естествените последици от прекалено разтеглените си комуникации и трябва да се подчинят на този стратегически закон. Налага се да останат на брега на Висла близо шест месеца преди да бъдат готови за друго широкома-щабно настъпление.

Втората седмица на август ще се запомни с ожесточени сражения на много места, при които германците мощно контраатакуват, а руснаците търсят къде да извършат нови пробиви, но нито една от страните не получава някакво по-значително предимство. На източната граница на Прусия руското настъпление към пролома Инстербург е спряно от танковата дивизия на Мантойфел, която току-що е докарана от румънския фронт. Така руснаците са изтласкани от шосейния възел Вилкавискис. В тази покрита с езера и блата гранична зона настъпва затишие. След това Мантойфел е изпратен на север и в края на август преминава от Таураге до Тукумс на брега на Рижкия залив, като отново отваря пътя за отстъпление на групата армии „Север“.

Резултатите, постигнати от една толкова малка танкова сила, са много показателни за променливия характер на ситуацията и за това, до каква степен трудностите със снабдяването ограничават възможността на руснаците да стабилизират положението си на новозаетите позиции. При подобни условия отделни малки танкови подразделения се справят много по-добре, отколкото големите пехотни части, и, естествено, развоят на битката зависи от спо-собността на всяка от страните да разполага с такива танкови подразделения на критичните места. Тук историята за Давид и Голиат се повтаря много пъти в по-съвременен вариант.

Успехът, който германците постигат в стабилизирането на положението на главния фронт между Карпатите и Балтика, е помрачен от появата на една по-далечна и не толкова пряка заплаха. Тя е предизвикана от руската офанзива на румънския фронт след някои политически действия, които помагат за разчистване пътя на настъплението.

На 20 август войските на 2-ри украински фронт (сега командван от Малин-новски) преминават в атака южно от Яш по двата бряга на река Серет по посока на Галац. Това е заплаха за фланга и тила на извития като дъга фронт, който все още се държи в южната част на Бесарабия. 3-ти украински фронт (сега командван от Толбухин) го атакува фронтално, напредвайки на запад от долното течение на Днестър. Отначало руснаците срещат силна съпротива и противникът отстъпва много бавно, но скоро скоростта на отстъплението се увеличава.

На 23 август румънското радио съобщава, че Румъния е сключила мирсъс съюзниците и е във война с Германия. Маршал Антонеску е арестуван и неговият приемник се съгласява с руските условия, включващи моменталното преминаване на Румъния на другата страна.

Възползвайки се от общото объркване, на 27 август руснаците влизат в Галац, на 30-и окупират големите петролни полета при Плоещ и на следващия ден влизат в Букурещ. За 12 дни танковете изминават 400 км. През следващите 6 дни те изминават още близо 300 км и стигат до югославската граница при Турну Северин на брега на река Дунав. В обръча при Бесарабия попада в капан голяма част от германските войски, а друга е застигната от настъпващите руски части. Загубена е цялата 6-а германска армия, наброяваща общо 12 дивизии. Поражението е толкова катастрофално, колкото при Сталинград.

Капитулацията на Румъния подтиква българското правителство да търси мир с Великобритания и Америка. Въпреки че се е въздържало от нахлуване в Русия, то има причина да се чувства неловко от това, как ще погледнат руснаците на неутралитета му. Тези страхове са основателни. Готовността на българите да преклонят глава пред западните съюзници не се харесва на съветското правителство, което бързо обявява война на България, след което веднага нахлува от изток и от север. Това нахлуване е по-скоро парад, защото българското правителство заповядва да не се оказва съпротива и също обявява война на Германия.

Така Червената армия получава възможността да установи най-широкия открит фланг в историята на съвременната война. Следващата маневра е повече проблем на логистика, която се определя от скоростта на придвижване и от снабдяването, отколкото от съпротивата на противника. В румънския капан падат в плен над 100 000 германци и възможността те да бъдат заменени с други е нищожна предвид на отчайващото положение на Запад, където в края на септември по различните фронтове са пленени над половин милион души.

Есента армиите на руския ляв фланг започват голямо придвижване през обширни пространства в Югоизточна и Централна Европа. Германците могат единствено от време на време да слагат спирачки на това настъпление, задържавайки се колкото може по-дълго в големите комуникационни центрове и разрушавайки пътища, мостове и жп линии, когато са принудени да се от-теглят от тях. Силите им са съвсем оскъдни за пространствата, които трябва да защитават, докато естествените прегради са в изобилие. Това забавя скоростта на придвижване на настъпващите руски войски, докато германците печелят време за изтегляне на силите си от Гърция и Югославия. Те биха могли да забавят още повече руснаците, ако руснаците не се бяха възползвали от объркването през първите седмици от промяната в политиката на Румъния и не бяха нахлули в северозападния й ъгъл. Заобикаляйки с голяма бързина южния склон на планината, една руска механизирана част навлиза в румънската територия и на 19 септември превзема Тимишоара, ана 22 — Арад. Така руснаците пресичат някои пътища на север от Белград, приближавайки до южната граница на Унгария, само на 150 км от Будапеща. Такова дръзко настъпление би могло да бъде предприето само срещу против-ник, който няма сили за контраудар, за да отреже врязалия се много навътре клин. Дори и при това положение той не може да бъде разширен, докато в него не бъдат струпани достатъчно подкрепления. Това е бавен процес, но все пак той се оказва по-бърз, отколкото настъплението в Трансилвания направо през планината.

На 11 октомври врагът е прогонен от столицата на Трансилвания Клуж, на 200 км на изток от Арад. През това време Малиновски, който е струпал достатъчно сили в клина, настъпва през река Мур в унгарската пуста и заема пътищата, идващи от Трансилвания. Когато дясното му крило превзема Клуж, предните колони на левия му фланг са на 280 км западно от него и на по-малко от 100 км от Будапеща. Така косвеният подход дава големи дивиденти.

Следващата седмица натискът срещу германците се засилва още повече, когато активизиралият се отново 4-ти украински фронт под командването на Петров навлиза в проходите в Карпатите от север в сектора от Татарския проход до Лупкув, заеман от 1-ва унгарска армия. След това Петров завива на запад към Словакия. През тази седмица е освободена и югославската столица в резултат от настъплението на Толбухин през Дунав откъм южната страна на клина във взаимодействие с партизаните на маршал Тито. Германският гарнизон оказва силна съпротива, обаче на 20 октомври най-после е прогонен от Белград. Фактът, че успява да се задържи толкова дълго, е изненадващ, но още по-странното е това, че, подчинявайки се на принципа на Хитлер да не се отстъпва, значителни германски сили остават в Гърция. Те напускат Гърция едва през първата седмица на ноември, изминавайки 1000 км в отстъплението си през сурова и враждебна околност.

С освобождаването на Белград и с навлизането на руснаците в унгарската пуста завършва първият етап от голямото настъпление. Като стига до брега на река Тиса и се разгръща по протежение на широк 130 км фронт от Солнок до Сегед, на 30 октомври Малиновски започва мощно настъпление към Будапеща. Сега той е събрал 64 дивизии, в това число румънските. Остават им да изминат само 80 км. Изтласквайки постепенно германските и унгарските части, на 4 ноември някои от предните руски колони стигат предградията на Будапеща, но лошото време им попречва да нахлуят бързо в града, преди защитата му да се стабилизира. Подобно на други отчаяно защитавани градове, Будапеща се оказва костелив орех. В края на месеца там настъплението на руснаците все още е блокирано, а опитите им за обход по фланговете не постигат успех.

Петров е задържан и в опита си да напредне на запад и да навлезе в Словакия, за да помогне на словашките партизани. Трудният терен и тясното про-странство пречат на маневрирането на руските войски.

След като са спрени при Будапеща, руснаците използват времето, за да прехвърлят там нови сили. От Югославия са докарани войските на Толбухин, които наброяват общо около 35 дивизии. През последната седмица на ноември те предприемат широка обходна маневра от един плацдарм, който установяват близо до мястото, където се сливат Дунав и Драва, на около 210 км южно от Будапеща. На 4 декември стигат езерото Балатон в тила на унгарската столица. През това време Малиновски предприема нова атака северно от Будапеща и нов щурм срещу отбраната на града. И двете атаки обаче са спрени и в края на годината Будапеща все още не е превзета. Дори и след като е напълно изолиран от предприетата по Коледа обходна маневра, градът продължава да се държи до средата на февруари.

На другия край на Източния фронт, на балтийския фланг, настъплението през есента се развива по подобен начин — със сгромолясване на германската отбрана в началото и със спиране на руското настъпление в края на периода.

Летните неуспехи на германците карат финландците да преклонят глава пред неизбежното почти едновременно с Румъния и България. В началото на сеп-тември и те приемат руските условия за сключване на примирие, които включ-ват и условието финландците да предприемат действия срещу германските войски, неуспели до 15 септември да напуснат Финландия. След опита на гер-манците за десант на остров Хогланд във Финския залив финландците обявя-ват война на Германия.

Капитулацията на Финландия разчиства пътя за мощна руска офанзива срещу германската армейска групировка „Север“, която сега се командва от Шорнер, сменил Фриснер. Силите на двата фронта — на Говоров и на Маслеников — настъпват срещу фронта на Шорнер. През това време Ерьоменко прави обходна маневра по неговия фланг, а Баграмян заплашва тила му. Изглежда почти невъзможно германците да се измъкнат от този обръч, особено след като изходът от него е толкова тесен. За една седмица обаче те все пак успяват да изминат, отстъпвайки, близо 300 км и да заемат отбранителни позиции при Рига, без да допуснат да бъдат обкръжени. Войските на Баграмян не успяват да блокират теснината, през която германците се измъкват от обръча. Това още веднъж показва колко трудно е да се атакува в тясно пространство, където защитниците са разположени също толкова нагъсто, колкото нападателите.

Тогава руското командване прехвърля мощни подкрепления към армейската групировка на Баграмян, за да напредне към брега на Балтийско море южно от Рига откъм Шауляй в централната част на Литва. Тази нова офанзива започва на 5 октомври. Възползвайки се от широкия фронт и от съсредотоваването на противниковите сили близо до Рига, на 11 октомври групировката на Баграмян стига морския бряг северно и южно от Мемел. Два дни по-късно Шорнер изоставя Рига и отстъпва към северозападната провинция на Латвия — полуостров Курланд. Там неговите изолирани сили успяват да окажат продължителна съпротива. Същото прави и обкръженият гарнизон в Мемел. Руснаците разполагат с достатъчно сили, за да атакуват тези позиции, но имат проблеми със снабдяването и пространството за маневриране.

След като прочистват балтийския си фланг, те се заемат с Източна Прусия, започвайки нова офанзива в средата на октомври. Там защитниците също са облагодетелствани при директна атака на руснаците от прекалено тесния фронт, в който пътят на настъпващите преминава през езера и блата. Главното направление на настъплението е към пролома Инстербург, но то е спряно от голяма танкова битка близо до Гумбинен — сцена на руските първи илюзорни успехи през 1914 г. Настъпленията в съседните сектори също не успяват да напреднат достатъчно в дълбочина, че да разстроят германския фронт В края на октомври настъплението постепенно губи сила и на бойното поле настъпва затишие.

Учудващият успех на германците да стабилизират положението си на Запад и в Централна Европа е красноречив пример за преимуществата, които им носи техният тесен фронт в момент, когато комуникациите на настъпващите се проточват на извънредно голямо разстояние. Освен това политиката на съюзниците, които настояват за „безусловна капитулация“, помага на Хитлер да засили германската съпротива. Развоят на есенната кампаня показва също как умело прилаганата гъвкава отбрана може да допринесе за спечелване на време, докато бъдат готови новите оръжия на германците. Хитлер продължава обаче упорито да държи на принципа за твърда отбрана без големи отстъпления. Поради това си убеждение той не само отказва да позволи на командирите си на Запад да се изтеглят навреме от предните си позиции в Ардените, но и нарежда да бъдат предприети действия за укрепване на отбраната на Будапеща, което фатално отслабва фронта му на Изток.

Трийсет и трета главаКресчендото на бомбардировките — стратегическата въздушна офанзива срещу Германия

Трийсет и четвърта главаОсвобождаването на югозападната част на Тихия океан и на Бирма

Превземане отново на Нова Гвинея

Продължаването на кампанията в Нова Гвинея се характеризира с използ-ването на метода, наричан „жабешки скокове“, който преди това е бил прило-жен на Соломоновите острови. За четири месеца войските на Макартър успя-ват да напреднат 1600 км благодарение на поредица от такива скокове — от района на Маданг до полуостров Фогелкоп в западния край на Нова Гвинея. Японците се надяват да задържат позициите си в малкото подходящи край-брежни точки, където могат да бъдат построени летища. Като не могат да заобиколят тези позиции по суша, съюзниците използват превъзходството си във въздуха и по море за извършване на обходни маневри покрай брега.

Стратегическото положение на японците е твърде несигурно, тъй като глав-ните им военновъздушни и военноморски сили са разположени по-назад, за да посрещнат следващото настъпление на адмирал Спруънс в централната част на Тихия океан. На сушата японците също са разпръснати и нямат подкрепа. 8-а армейска зона в Рабаул е оставена да се защитава сама. На северното крайбрежие на Нова Гвинея остатъците от т.нар. 18-а армия на генерал Адачи във Вевак е прикрепена към 2-ра армия на генерал Анами. Това са общо 6 слаби дивизии, които трябва да се изправят срещу 15 съюзнически дивизии (8 американски и 7 австралийски), подкрепяни от военновъздушни и военноморски сили, значително превъзхождащи японските.

През април 7-а австралийска дивизия, а после и 11-а напредват в западна посока по брега от Маданг, докато през това време Макартър се подготвя за нов скок, най-големия до този момент, за да превземе ключовата база Холандия, на около 300 км западно от Вевак.

Десантите са предшествани от серия тежки бомбардировки, които унищожават на земята повечето от 350-те самолета, които японците са събрали, за да защитават този район. След това на 22 април са извършени десанти от всички страни на база Холандия чрез 2 десантни групи, а през това време друга група слиза на брега при Айтапе (на около една трета от разстоянието до Вевак), за да завземе намиращите се там летища като допълнителна предпазна мярка. Според преценките на съюзническото разузнаване японските войски в база Холандия са около 14 000 души, а в Айтапе — 3500 души. За да бъде сигурен в успеха, Макартър използва в тази акция 50 000 души, главно от командвания от генерал Айхелбъргър 1-ви американски корпус. В действителност силите на защитниците се оказват дори по-малко от предварителните преценки и до голяма степен се състоят от войници от административния персонал, които не оказват сериозна съпротива и след първоначалните бомбардировки побягват към вътрешността.

В резултат на всичко това 3 твърде слаби дивизии на генерал Адачи са откъснати при Вевак. Вместо да предприеме друго изтощително отстъпление по обиколни пътища през вътрешността, той решава да се опита да извърши директен пробив по крайбрежието, но докато го предприеме през юли, Макартър успява да подсили американските позиции при Айтапе с 3 мощни дивизии и опитът за пробив е отблъснат с големи загуби за японците.

Много преди тази неуспешна контраатака американците се придвижват 200 км в западна посока към следващата си цел — остров Уакде, където японците са построили летище. В средата на май една американска част слиза при Тоем на брега на Нова Гвинея и след това преминава тесния проток до остров Уакде, но там малкият японски гарнизон оказва силна, макар и кратка съпротива, докато настъпващите по крайбрежието към Сарми американски войски срещат по-продължителен отпор. Независимо от всичко това, общо взето, японската отбрана в Нова Гвинея става спорадична и хаотична. Американските подводници нанасят тежки поражения на конвоите с войски, пристигащи от Китай, а заплахата за Марианските острови в централната част на Тихия океан слага край на всякакви надежди от там да бъдат изпратени японски подкрепления в Нова Гвинея.

Следващият скок на Макартър е направен само месец след превземанетона база Холандия и едва десет дни след десантите при Тоем и остров Уакде.

Целта е превземането на остров Биак и на летищата му, на 600 км западно от база Холандия (и на 400 км от Уакде). Тази операция не преминава съвсем гладко. За разлика от случая с Холандия американците много подценяват силите на гарнизона, които са над 11 000 души, и макар че първоначалните десанти на 27 май срещат слаба съпротива, положението се променя, когато американците напредват във вътрешността на острова, за да завземат лети-щата. Японците не правят никакви опити да задържат позициите си по брега, където могат да бъдат подложени на унищожителен обстрел от корабите и самолетите. Затова те разполагат основната част от гарнизона в пещери и траншеи на височините над летищата. Организираните от тях контраатаки с участието на танкове дори успяват за известно време да откъснат част от американската пехота. Въпреки че Макартър изпраща още подкрепления, прочистването на острова е бавен, мъчителен процес, който завършва едва през август. Той струва на американците близо 10 000 жертви, но голяма част от тях се дължат на болести, докато в бой загиват само около 400 души. Това е нещо като предупреждение за бедите, които предстоят, когато девет месеца по-късно, през февруари 1945 г., американците правят десант на остров Иводзима. Резултатът от силната съпротива на японците в Биак щеше да бъде по-голям, ако японското Върховно командване бе изпратило там, макар и със закъснение, подкрепления. След като преразглежда предишното си решение да съсредоточи усилията за защита на Марианските острови, в началото на юни командването изпраща от Марианските острови за Биак конвой с натоварени с войски транспортни кораби, охранявани от голяма група бойни кораби и самолети. Тръгването на конвоя обаче е отложено с пет дни поради неверни сведения, че в Биак се намира американско съединение самолетоносачи. При втория опит за изпращане на конвоя японците се натъкват на група американски крайцери и разрушители и бързо отстъпват. Японското Върховно командване изпраща още по-силна ескортираща група, включваща гигантските линейни кораби „Ямато“ и „Мусаши“, но в същия ден, в който тя пристига близо до Нова Гвинея, американските самолетоносачни групи от силите в централната част на Тихия океан започват атаки срещу Марианските острови и японската военноморска част е върната бързо на северозапад, за да посрещне по-голямата заплаха. Настъплението на американците в две направления през Тихия океан отново доказва преимуществата си, тъй като принуждава противника да прехвърля силите си от едно място на друго.

За разлика от японците Макартър не губи време, когато настъплението срещу летищата в Биак е забавено, и предприема друга атака срещу намиращия се наблизо остров Ноемфор. Десантът там е извършен на 2 юли след жестока бомбардировка от самолетите и корабните оръдия. До 6 юли са превзети и трите летища на острова.

Останали без самолети, японците започват да се изтеглят към най-западния край на полуостров Фогелкоп. На 30 юли Макартър изпраща една дивизия да слезе на брега при нос Сансапор без предварителна бомбардировка от самолетите и корабната артилерия, тъй като има сведения, че в този отдалечен край на полуострова няма японски войски. Там веднага започва строеж на отбранителни укрепления и нови летища.

Сега пътят е разчистен за нов скок към Филипините с подкрепата на три групи летища в западния край на Нова Гвинея. Останките от намиращите се там 5 японски дивизии са пренебрегнати и оставени на австралийците да се справят с тях.

Кампанията в Бирма — от Импхал до завладяването отново на Рангун през май 1945 г.

Въпреки че отблъскването на офанзивата при Импхал през пролетта на 1944 г. е сериозен неуспех за японците, то не е достатъчно съкрушително, за да сложи край на присъствието им в Бирма. Това зависи от възможността да бъде последвано от ефикасно контранастъпление и за целта британската снаб-дителна система трябва да бъде още по-развита.

Задачата, която лорд Маунтбатън получава от Обединения съвет на началник-щабовете на 3 юни, е да разшири въздушната връзка с Китай и да разачисти пътя по суша към Китай с поверените му сили. Въпреки че не е изрично споменато, завладяването отново на Бирма е очаквано. Има два основни плана: „Капитал“ — настъпление по суша за превземането на Северна и Централна Бирма, и „Дракула“ — амбициозна задача за завладяване на южната част на страната. Очаква се ефектът от втората задача да е по-голям, обаче тя зависи от доставките отвън. При съществуващите обстоятелства генерал Слим и американците предпочитат плана по суша. Така че, макар да е наредено да се извърши подготовка за изпълнението и на двата плана, ударението е поставено върху „Капитал“.

Въпреки голямото подобрение на комуникациите с Индия и превръщането и в основна база става очевидно, че трябва да бъде направено много повече, за да бъде нахлуването в Бирма бързо и ефикасно. Главният проблем е поскоро логистичен, отколкото тактически. Независимо от подобрението на комуникациите по суша и на водния транспорт във вътрешността 14-а армия на генерал Слим продължава да зависи от доставките от въздуха, а те от своя страна — от помощта на американските транспортни самолети.

Така втората половина на 1944 г. е посветена предимно на решаването на тези проблеми и на реорганизацията на командванията. Сред по-важните промени са тези в системата за доставки по въздуха, която минава под обединено командване, наречено сили за транспортиране на бойни товари, подобрената координация между отделните разузнавателни служби и разформироването на т.нар. специални части. Реорганизацията е улеснена с отзоваването на генерал Стилуел от Китай през октомври по настояване на Чан Кайши и на китайските въоръжени сили и назначаването на генерал Видимейър на негово място. През ноември генерал сър Оливър Лийс, който командва 8-а армия в Италия, е изпратен за командващ съюзническите сухопътни войски в Югоизточна Азия на подчинение на Маунтбатън.

В средата на октомври, когато спират мусонните дъждове и земята изсъхва генерал Слим започва настъпление на централния фронт — т.нар. опе-рация „Капитал“. Напред в южния край на долината Кабо е изпратен 33-ти корпус на генерал Стопфърд, за да завземе Калемьо и Калеуа (на 210 км южно от Импхал), който в средата на декември установява предмостие на река Чиндуин близо до Калеуа. След това, подсилен с 4-ти корпус (сега командван от генерал Месърви), разширява настъплението на югоизток към Моунюа и Мандалай (на 260 км от Калеуа).

От другата страна японското Върховно командване, изправено пред при-ближаващата се по-голяма опасност от американското настъпление по море към Филипините, не може да отдели подкрепления за бирманската армия на генерал Кимура, макар да му нарежда, да се държи, за да попречи на съюзни ците да отворят Бирманския път за Китай или да се придвижат към Малая. Възможностите на японците да изпълнят тези задачи са слаби, тъй като силите им са значително намалели от тяхната разпростряла се на голям периметър офанзива срещу Импхал. На централния фронт 4 ненапълно окомплектувани дивизии на 15-а японска армия, възлизащи общо само на 21 000 души, са изправени срещу 8–9 силни дивизии и подкрепление може да дойде единствено от дивизията в Южна Бирма, а това би означавало да се оголи отбраната на Рангун. Въпреки че някои от частите на генерал Слим са задържани на заден план заради подготвяната операция „Дракула“, той все пак може да разчита че ще има повече дивизии от противника — всичките с по-голяма численост, с много по-силна танкова подкрепа и безспорно превъзходство във въздуха. Като отчитат тези неблагоприятни фактори, японците си дават сметка, че може би трябва да се оттеглят от Бирма, но все още се надяват да задържат позициите, защитаващи петролните полета при Мандалай и Енанджаун (на 230 км на юг по течението на река Иравади).

Докато се развива британската офанзива на централния фронт, операциите в другите два района — Аракан и Северна Бирма, са доведени до успешен завършек.

Целта 15-и корпус на генерал Кристисън е веднага след спирането на мусонните дъждове да освободи Аракан, да превземе остров Акяб заради военовъздушните му бази, а след това да освободи войски за главната офан-зива. За тази задача Кристисън има 3 силни дивизии срещу 2 слаби дивизии на т.нар 28-а армия на генерал Сакураи. Настъплението на британците започва на 11 декември. На 23 декември те превземат бързо Донбайк в края на полуострова, а седмица по-късно — Ратедаун на източния бряг на река Маю.

През това време третата дивизия на Кристисън прочиства намиращата се във вътрешностга долина Каладан. Липсата на съпротива се дължи на това, че японците са започнали да се изтеглят от Аракан, което става причина за уско-ряване на плановете за завземане на Акяб. Когато на 4 януари влизат в него, британците установяват, че градът е изоставен.

Нуждата от още военновъздушни бази кара Кристисън да планира превзе-мането на остров Рамри, който се намира на 120 км по на юг. Това е постиг-нато лесно на 21 януари, тъй като главната грижа на японците вече е да задър-жат проходите през планините към долното течение на река Иравади и да попречат на британците да проникнат в Централна Бирма. Всъщност заслуга имат най-вече малките японски части, които успяват да задържат проходите и подстъпите към тях до края на април и така дават възможност на оредялата армия на Сакураи да се измъкне от Аракан. В упоритата им съпротива те са подпомогнати от обстоятелството, че корпусът на Кристисън е ангажиран повече с подготовката на операция „Дракула“, заради която е оттеглена голяма част от неговите сили.

В самия Китай през 1944 г. кампанията започва зле за силите на Чан Кайши, което води до преразглеждане на решенията на конференцията „Трайдънт“ да се даде приоритет на доставките по въздуха. Сега ударението се поставя повече върху укрепването на китайските армии, отколкото на американските стратегически военновъздушни сили в Китай. Дори в западната провинция Юнан една-единствена японска дивизия спира настъплението на 12 китайски дивизии, въпреки че съотношението на силите е 7 : 1 в полза на китайците. На северния фронт в Бирма през пролетта силите на Стилуел, които се състоят главно от китайци, имат съвсем слаб успех срещу трите слаби дивизии на 33-та армия, командвана от генерал Хонда, в усилията си да настъпят през Мичина срещу северния фланг на Бирманския път за Китай. През есента настъпва обаче подобрение, след като изтощените чиндити са заменени от 36-а индийско-британска дивизия, и то след като повечето китайски дивизии са изтеглени, за да посрещнат японската офанзива в Китай. Положението се подобрява още повече след замяната на Стилуел с Видимейър, а командването на северната военна зона е поверено на друг американски командир — генерал Султан.

През декември войските на Султан без помощта на останалите в района 2 китайски дивизии бележат бърз напредък и слабите дивизии на генерал Хонда са принудени да отстъпят на югозапад към Мандалай. До средата на януари тази отсечка от Бирманския път към Китай е освободена. До април целият път от Мандалай до Китай е отворен отново.

До средата на ноември 1944 г. 33-ти корпус на Стопфърд установява пред-мостие на река Чиндуин, а след това 4-ти корпус на Месърви настъпва на изток в равнината между Шуебо и Мандалай, като същевременно установява връзка с 36-а дивизия на Фестинг при Банмау, северозападно от Индо. През това време тази дивизия вече е успяла да напредне на юг по течението на река Иравади до Индо и Ката. Липсата на съпротива показва, че японците се изтеглят от равнината Шуебо, което слага край на надеждите на генерал Слим да ги обкръжи и разбие на по-открит терен, като използва превъзходството си втанкове, артилерия и самолети. Очевидно сега японците отстъпват на позиции по течението на Иравади близо до Мандалай. Това принуждава Слим да промени плана си. Докато 33-ти корпус под командването на генерал Стопфърл продължава да настъпва към Мандалай от север, за да може да установи предмостия на река Иравади, 4-ти корпус трябва да напредне южно от Калемьо по посока на долината Миита колкото може по-незабелязано, а след това от Ганго да се придвижи на югоизток, за да установи предмостие в долното течение на Иравади близо до Пакоку, за да издигне стратегическа бариера близо до Мейтхила в тила на японските сили, отбраняващи Мандалай. Така трябва да бъдат блокирани пътят им за отстъпление на юг, както и снабдяването им от Рангун. Цялата тази операция в централния фронт зависи от решаването на логистичните проблеми, особено на доставките по въздуха. До началото на 1945 г., докато 4-ти корпус се готви за обходна маневра по фланга, 33-ти корпус на Стопфърд продължава да напредва на юг към Мандалай. До 10 януари е превзет Шуебо, до 22 януари — Моунюа (на река Чиндуин), а друга дивизия успява да установи предмостия на брега на река Иравади на 80 — 110 км от Мандалай. С изключение на едно подразделение точно срещу Мандалай, всички останали японски части се намират на източния бряг на Иравади. Новият план на генерал Слим се осъществява почти безупречно. Сигнал за началото на цялата операция е превземането на Канхла, близо до Пакоку, на 10 февруари от частите под командването на Месърви. На 14 февруари неговата водеща дивизия установява предмостие близо до Няуну, южно от Пакоку, където отредите на индийските националисти, които отбраняват този сектор, са разбити с лекота. След това авангардът му под командването на генерал Кауън, състоящ се от 17-а моторизирана дивизия и една танкова бригада, преминава реката и на 24 февруари превзема Таунда. Тъй като продължава да получава достатъчно доставки от въздуха, той успява след двудневни сражения да превземе на 3 март и Мейтхила. След това генерал Кауън прави всичко възможно да продължи да държи инициативата в свои ръце и да разстройва отбраната на японците с атаки в различни направления, извършвани от малки, подпомагани от танкове пехотни подразделения.

Японците изпадат в много тежко положение, силно притиснати при Мандалай и с прекъснати комуникации в тила. Освен това войските им са значително по-малобройни и не могат да разчитат на подкрепа от въздуха. Въпреки това те оказват яростна съпротива и успяват да отблъснат неколкократните атаки срещу основната им крепост в Мандалай — форт Дуферин, и предприемат контраатака в района на Мейтхила, за да освободят комуникациите си. От юг напредват 2 дивизии, а трета се е придвижила бързо от Мандалай. Всички те са прехвърлени към 33-та армия на генерал Хонда, която се е изтеглила от северния фронт и Бирманския път към Китай. В средата на мартбитката е в критична фаза, но към края на месеца японската контраофанзива е отблъсната и прекратена.

Междувременно на 20 февруари Стопфърд успява най-накрая на превземе форт Дуферин и Мандалай. Давайки си сметка за безнадеждността на положението, японската 15-а армия се отказва от опитите да задържи Мандалай и отстъпва на юг. Сега централната част на Бирма е в ръцете на британците и пътят към Рангун е отворен. През тези седмици двата британски корпуса дават в сраженията около 10 000 убити, но японските загуби са много по-големи и вероятно се равняват на една трета от вече и бездруго оределите им в района войски. Възможностите им за по-нататъшна съпротива стават още по-малки поради загубата на голямо количество бойна техника при отстъплението им на изток към хълмовете Шан по дълъг обходен път.

Докато пътят на британците към Рангун е открит, градът трябва да бъде достигнат максимално бързо, тъй като наближават мусоните, а и в началото на юни американските транспортни самолети трябва да бъдат изтеглени от Бирма и изпратени да помагат в Китай. Рангун е на повече от 500 км от Мейтхила и цялата снабдителна система на 14-а армия на генерал Слим, която и бездруго се е разпростряла на голямо разстояние, има опасност да бъде нарушена, ако преди това не бъде завзето някое пристанище в Южна Бирма, с което да се компенсира загубата на американските транспортни самолети и да се осигури снабдяване по море. Затова на 3 април Маунтбатън решава в началото на май да се пристъпи към изпълнението на операция „Дракула“ като предохранителна мярка, в случай че армията на генерал Слим не стигне навреме до Рангун. Тя трябва да бъде изпълнена от една дивизия на корпуса на Кристисън, подпомогната от полк средни танкове и парашутен батальон от гурки.

Плановете на Слим да разшири настъплението южно от Мандалай и Мейтхила са 4-ти корпус на Месърви да настъпи по протежение на главното шосе и жп линията, а през това време 33-ти корпус на Стопфърд да напредне по двата бряга на река Иравади, тъй като снабдяването му зависи от вътрешния воден транспорт, докато снабдяването на Месърви продължава да се осъществява от въздуха.

Японците се надяват да задържат позициите си на река Иравади с помощта на частите на пристигналата от Аракан 28-а армия, които заедно с останките от другите им 2 армии да спрат настъплението на Месърви. Но се оказва, че тези надежди са напразни, тъй като останките от другите 2 армии не са в състояние да се сражават. Междувременно 5-а дивизия, която първоначално е в резерв на армията на Слим, си пробива път и на 14 април превзема Яметин, на близо 65 км южно от Мейтхила. На 3 май 33-ти корпус на Стопфърд също започва настъпление по бреговете на Иравади. Авангардът на Месървислед твърде бавен старт започва да напредва по-бързо по главното шосе и на 22 април стига Тоунго, където продължава да тормози предните останки на японската 15-а армия, които отстъпват през планината Шан. През това време 160 км по-назад се намират други остатъци от японските армии. Седмица по-късно авангардът на Месърви стига Кадок, на 150 км от Тоунго и само на 110 от Рангун. Там той среща по-решителна съпротива, тъй като японците се опитват да запазят отворен пътя си на изток през Тайланд. След няколко дни съпротивата им е сломена, но макар и кратко, това спиране лишава хората на Месърви от честта да освободят Рангун.

На 1 май с парашутен десант в устието на река Рангун и с амфибийни десанти по двата й бряга започва изпълнението на операция „Дракула“. Като чуват, че японците вече напускат Рангун, тези части се качват отново на десантните съдове и се придвижват нагоре по течението на реката, влизайки в града на следващия ден. Рано сутринта на 6 май те се срещат с предните колони на частите на Месърви, които настъпват от Кадок и Пегу. Освобождаването на Бирма е напълно завършено.

Липсата на съпротива през последните етапи на кампанията се дължи главно на това, че японците са изтеглили почти всичките си военновъздушни и воен-номорски сили, за да посрещнат по-голямата заплаха от американското на-стъпление в Тихия океан. Срещу над 800 съюзнически бойни самолета (650 бомбардировача и 177 изтребителя) те могат да изпратят само 50, и то по-тари модели. В още по-голяма степен успехът на британското настъпление се дължи на доставките от американските транспортни самолети.

Трийсет и пета главаКонтраофанзивата на Хитлер в Ардените

На 15 декември 1944 г. Монтгомъри пише писмо на Айзенхауер, в което го уведомява, че би искал да прекара Коледа у дома, преди да започне следващата голяма офанзива в долината на Рейн. В писмото той прилага сметка за изплащане на 5 лири стерлинги заради баса, на който Айзенхауер се е хванал преди година, че войната ще свърши до Коледа на 1944 г. Това напомнямне не е много тактично, тъй като само две седмици преди това в едно писмо, от което „вратът на Айк почервеня“, той остро критикува стратегията на Айзенхауер и неуспеха му да приключи с германците и дори стига дотам, че му предлага да отстъпи командването.

Показвайки похвално търпение, Айзенхауер предпочита да приеме второто писмо на Монтгомъри като шега, отколкото като заяждане. В отговора си на 16 декември той пише: „Все още имам девет дни и макар да изглежда почти сигурно, че ще спечелите 5 лири за Коледа, няма да ги получите преди този ден“.

Нито Айзенхауер, нито Монтгомъри, нито дори по-низшите командири предполагат, че е възможно противникът да попречи на плановете за настъпле-нието им. В най-новата оценка за положението, изпратена този ден до войни-ците на неговата 21-ва армейска групировка, Монтгомъри заявява: „В момента противникът води отбранителни боеве по всички фронтове, положението му е такова, че не може да предприеме настъпателни действия“. Командващият американските войски от 12-а армейска групировка генерал Брадли е на същото мнение.

Но същата сутрин на 16 декември врагът започва голямо контранастъпление, което обърква плановете на съюзническите командири. Ударът е нанесен срещу фронта на 1-ва американска армия в Ардените — хълмиста, покрита с гори област, в която войските са намалени значително, за да се струпат максимални сили в по-равните места за нахлуване в Германия. Тъй като смятат Ардените за неподходящо място, откъдето да атакуват, съюзници не гледат на него като на възможен фронт, от който противникът да премине в контраатака. Преди четири години обаче точно там германците решават да за-почнат своя блицкриг, който пробива фронта на съюзниците през 1940 г. и става причина за разгрома на Запада. Много странно е, че съюзническите командири проявяват такова късогледство за варианта Хитлер да се опита да повтори изненадващите си действия в същия сектор.

Новината за атаката стига твърде бавно до по-висшето командване в тила, а то от своя страна не оценява навреме заплахата. Късно следобед новината пристига в щаба на Айзенхауер във Версай, където с Брадли обсъждат следващите стъпки на американската офанзива. Брадли откровено признава, чеспоред него германската контраатака има за цел да осуети неговото настъпле-ние, но показателно е, че до вечерта на следващия ден, 17 декември, двете дивизии, които той държи като резерви на разположение на щаба на Върхов-ното командване, не са вдигнати под тревога и не са изпратени на мястото на действията.

През това време в оределия американски фронт в Ардените, където 4 дивизии (от 8-и корпус на генерал Мидълтън) отговарят за защитата на една отсечка от 130 км от фронтовата линия, е извършен широк пробив от 20 германски дивизии, 7 от които са бронетанкови, с близо 1000 танка и бронирани самоходни оръдия. Връщайки се в щаба на тактическото командване в Люк-сембург, Брадли заварва своя объркан началник-щаб замислен над картата и възкликва: „Къде, по дяволите, този кучи син събра тези сили?“

Положението е по-лошо, отколкото си представя щабът му. Танковите щурмови колони вече са проникнали на 30 км и една от тях е стигнала до Ставло. До този момент командващият 1-ва американска армия Ходжис също не е обърнал достатъчно внимание на германското контранастъпление и отначало настоява да продължи да настъпва със своите части към река Рур77 по на север. Едва на 18 декември сутринта той си дава сметка за сериозността на заплахата, след като установява, че германците са преминали през Ставло и са близо до щаба му в Спа, който бързо е изтеглен в по-безопасен район.

Забавянето на по-висшето командване при оценката на ситуацията се дължи отчасти на това, че информацията стига до него твърде бавно. До голяма степен причина за това е тайното проникване на германски командоси през пробития фронт, които прекъсват много от телефонните кабели, свързващи фронта с вътрешността, което води до още по-голямо объркване. Но то не оправдава късогледството на Върховното командване за възможен германски контраудар в Ардените. Още от октомври съюзническото разузнаване знае, че танковите дивизии са изтеглени от фронтовата линия, за да бъдат преоборудвани за нови действия, и че част от тях са включени в нова 6-а танкова армия на СС. До началото на декември пристигат сведения, че щабът на 5-а танкова армия, след като е изведен от сектора при Рур западно от Кьолн, е прехвърлен на юг към Кобленц. Освен това са забелязани танкови формации, които се придвижват към Ардените, както и новосформирани пехотни дивизии, които се приближават до фронтовата линия в този район. На 12 и 13 декември пристигат сведения, че 2 от прочутите „блиц“ дивизии — „Гросдойчланд“ („Велика Германия“) и 116-а танкова, са пристигнали в този „спокоен“ сектор, а на 14 декември по река Ур, по чийто бряг върви южната половина на американския фронт в Ардените, се придвижват съоръжения за понтонни мостове. Още на 4 декември един пленен в този сектор германски войник разкрива, че там се готви голяма атака. Дадените от него сведения са по-твърдени от много други, взети в плен през следващите дни войници, които също твърдят, че настъплението трябва да започне през седмицата преди Коледа.

Защо на тези зачестили сведения не е било обърнато достатъчно внимание? Началникът на разузнаването на 1-ва армия не е в много добри отношения с шефа на оперативния отдел, нито с началника на разузнаването на армейската групировка и е смятан за паникьор, склонен да преувеличава опасността. Освен това дори той не си прави ясни заключения от събраните факти. Същевременно в непосредствено заплашения 8-и корпус стигат до погрешното заключение, че разместванията на дивизиите пред техния фронт се дължат само на желанието на противника да даде възможност на новосформираните части да се запознаят с условията на предната фронтова линия, след което ще бъдат използвани другаде.

Освен липсата на ясни сведения от разузнаването за мащабите на подготвяното контранастъпление погрешните заключения на съюзническото Върховно командване се дължат и на още четири фактора. Американците са в на-стъпление толкова дълго време, че почти не могат да си представят против-никът да поеме инициативата. Те са толкова обсебени от военния принцип „нападението е най-добрата отбрана“, че стават опасно убедени в неспособ-ността на противника да отвърне с ефикасен контраудар, докато тяхното на-стъпление продължава. Освен това смятат, че дори ако направи опит за кон-траудар, той ще бъде насочен пряко срещу настъплението им към Кьолн и индустриалните центрове на Рур. В подкрепа на тези предположения за про-тивниковите намерения е фактът, че Хитлер е назначил отново за главноко-мандващ германските сили на Запад ветерана фелдмаршал Рундщет, който вече е на 70 години.

Американците грешат във всичките си предположения и особено в последното, тъй като Рундщет няма отношение към контраатаката освен в най-общи линии, въпреки че съюзниците я наричат „офанзивата на Рундщет“. Това никак не му се нрави както тогава, така и по-късно, защото той не само не е съгласен с тази контраофанзива, но и сваля отговорността от себе си, оставяйки подчинените си да я реализират, както намерят за добре, а щабът му действа само като пощенска станция, за да препредава заповедите на Хитлер, Идеята, решението и стратегическият план са изцяло на Хитлер. Това е блестяща концепция, която е можела да постигне блестящ успех, ако той все още е разполагал с достатъчно ресурси, както и с войски, за да й даде дос-татъчни възможности за постигане на целите. Сензационният първоначален успех се дължи отчасти на новата тактика, разработена от младия, 47-годишен генерал Хасо фон Мантойфел, когото Хитлер съвсем неотдавна е повишил от командир на дивизия в командващ армия, но така също и на парализиращия ефект от полуизпълненото хрумване на Хитлер, целящо да открие пътя за победа над милионните съюзнически армии чрез дръзко използване на не-колкостотин души. За изпълнението й той ангажира друго свое откритие — 36-годишния Ото Скорцени, когото година преди това изпраща да организира атака с планери за освобождаване на Мусолини от затвор в планината.

Най-новото хрумване на Хитлер получава кодовото название операция „Грайф“ — германската дума за митичното същество грифон. Названието й е подбрано сполучливо заради максималния ефект, който трябва да предизвика една гигантска акция за заблуда на противника, организирана зад предната линия на съюзниците.

Планирането й на два етапа е модерна версия на стратегията на троянския кон, описана от Омир. В първия етап една рота английски говорещи командоси, облечени в американски бойни куртки върху германските униформи и пътуващи с американски джипове, трябва на малки групи да избързат напред веднага след пробива на фронта, да прекъснат телефонните кабели, да обърнат пътните знаци, за да заблудят резервите на защитниците, да окачат червени ленти, които да указват, че пътищата са минирани, и да предизвикат хаос по всевъзможен начин. През втория етап една цяла танкова бригада в американ-ски униформи трябва да премине през постовете на Мьоз и да ги завземе.

Този втори етап така и не е изпълнен, защото щабът на армейската групировка доставя незначителна част от нужното количество американски танкове и камиони и недостигащите бройки трябва да бъдат попълнени от дегизирани германски машини. Тази твърде прозрачна маскировка изисква прекалено голяма предпазливост, а в северния сектор, където е подготвена бригадата, не е извършен голям пробив, така че настъплението й е отложено и по-късно окончателно изоставено.

Първата фаза постига обаче изумителен успех, който дори надхвърля очак-ванията. В американския тил проникват близо 40 джипа и пристъпват към объркващи противника действия. С изключение на осем, всички се завръщат невредими. Малкото, които попадат в американски ръце, предизвикват ог-ромна вреда, тъй като веднага създават впечатлението, че зад американската фронтова линия има много такива действащи саботажни групи. Една от последиците е огромно задръстване на движението поради издирването им и сто-тици американски войници, които не успяват да се легитимират задоволител-но, са арестувани. Брадли разказва: „…половин милион войници си играеха на котка и мишка всеки път, когато се срещнеха на пътя. Нито рангът, нито документите, нито протестите спестяваха на пътуващия подробните разпити на всяко кръстовище, през което трябваше да премине. Предпазливи войници на три пъти ми нареждаха да доказвам самоличността си. Първия път казах, че столицата на щата Илиной е Спрингфийлд, а разпитващият ме твърдеше, че е Чикаго, втория път трябваше да посоча къде стои защитникът между центъра и линията на съприкосновението в ръгбито, а третия-кой е поредният съпруг на блондинката Бети Грейбъл. На този въпрос се запънах, но часовоят ме пусна доволен, че ме е унизил“.

В още по-трудно положение изпадат британските офицери за свръзка и щабни офицери, посетили фронтовата линия, които не знаят правилните отговори на такива коварни въпроси.

След това на 19 декември при разпит един от заловените заявява, че някои от германските групи имали за задача да убият Айзенхауер и други висши командири. Това обаче е неоснователен слух, който се предавал в тренировъчния лагер сред участниците в акцията, преди да им бъде разяснена конкретната задача. Когато стига обаче до съюзническото командване, той предизвиква паника в службата за сигурност, която разпростира парализираща мрежа от предохранителни мерки чак до Париж и те са в сила цели десет дни.

В дневника си на 23 декември военноморският адютант на Айзенхауер капитан Бъчър е записал следното: „Отидох във Версай и днес се видях с Айк. Той е затворник на нашата полиция за сигурност и е много ядосан, но безпомощен от ограниченията в свободата на придвижване. Около сградата е пълно с различни стражи, някои с картечници, и той трябва да пътува до щаба и обратно, предвождан понякога от джип, пълен с въоръжена охрана“.

За щастие германците също си патят тежко от самоналожените трудности и от прекалените усилия, хвърлени за осъществяване на изключително амби-циозните цели на Хитлер.

Те са резюмирани накратко от Мантойфел: „Планът за офанзивата в Ардените беше изготвен изцяло от щаба на Хитлер и ни беше изпратен като окончателна заповед на фюрера. Беше поставена целта да се постигне решителна победа на Запад с хвърлянето на 2 танкови армии в боя — 6-а, командвана от Дитрих, и 5-а от мен. 6-а трябваше да нанесе удар на северозапад през река Мьоз между Лиеж и Юи и да се насочи към Антверпън. На нея беше поверена главната роля и към нея бяха придадени главните сили. Моята армия трябваше да напредне по един по-обиколен път, да премине Мьоз между Намюр и Динан и напредвайки към Брюксел, да осигурява фланга… Целта на цялатаофанзива беше да бъде отрязан пътят на британската армия към нейните снаб-дителни бази и да бъде принудена да напусне континента“78.

Хитлер смята, че ако успее да предизвика този втори Дюнкерк, британците направо ще отпаднат от войната и той ще може да си поеме дъх, да задържи руснаците и на Източния фронт да настъпи затишие.

Планът е представен на Рундщет и на прекия командващ армейската гру-пировка фелдмаршал Модел в края на октомври. Описвайки реакцията си, Рундщет разказва: „Бях стъписан. Хитлер не се беше консултирал с мен за възможностите му. За мен беше очевидно, че наличните сили са много по-малки за такъв изключително амбициозен план. Модел беше на същото мнение като мен. Всъщност никой военен не би повярвал, че целта да се достигне Антверпън е наистина целесъобразна. Но вече знаех, че е безполезно да протестирам пред Хитлер относно възможностите за каквото и да било. След консултации с Модел и Мантойфел разбрах, че единствената надежда да отклоня Хитлер от тази фантастична цел е да направя алтернативно предложение, което би му харесало и е по-реално. Предложението ми беше за една ограничена офанзива с цел да се откъсне от съюзниците районът около Аахен“.

Хитлер отхвърля обаче плана като твърде скромен и настоява на първоначалния вариант. Подготовката се извършва максимално незабелязано. Мантойфел разказва: „Всички дивизии от моята 5-а танкова армия бяха разпръснати на широк периметър между Трир и Крефелд, за да не могат шпионите и местното население да разберат намеренията ни. На войниците бе казано, че се готвим да посрещнем предстоящото съюзническо настъпление към Кьолн. Само ограничен брой щабни офицери бяха осведомени за истинския план“.

6-а танкова армия е събрана още по-назад в района между Хановер и Везер. Дивизиите й са оттеглени от предните позиции, за да бъдат прегрупирани. Любопитното е, че Сеп Дитрих не е бил уведомен за задачата, с която ще бъде натоварен, нито е участвал в консултациите за плана, който ще трябва да изпълнява. Той му е разяснен непосредствено преди неговото начало. По-вечето от дивизионните командири са уведомени едва няколко дни преди започването на настъплението. 5-а танкова армия се придвижва до изходните позиции три нощи преди атаката.

Това стратегическо прикритие спомага да се подсили изненадата, но за изключителната вътрешна сигурност се плаща тежка цена, особено в случая с 6-а армия. Командирите, които са уведомени толкова късно, имат съвсем малко време да се запознаят с проблема, да разузнаят околността и да из-вършат приготовления. В резултат много неща са недогледани и когато атаката започва, възникват многобройни спънки. Хитлер е подготвил плана в детайли в своя щаб заедно с Йодл и, изглежда, смята, че това е достатъчно за изпълнението му. Той не обръща внимание на местните условия или на от-делиите проблеми на изпълнителите. Фюрерът гледа оптимистично и на нуж-дите, които имат войските, ангажирани в операцията.

Рундщет пише: „Нямаше нито достатъчно подкрепления, нито достатъчно запаси от муниции и въпреки че броят на участващите дивизии беше голям, танковата им мощ беше слаба. До голяма степен това беше сила повече на хартия“.

Най-голям проблем е недостигът на гориво. Мантойфел разказва: „Йодл ни увери, че ще има достатъчно бензин да разгърнем пълната си мощ през цялото настъпление. Тази увереност се оказа напълно погрешна. Част от бедата се състоеше в това, че в щаба на Върховното командване са правили математически изчисления, използвайки за база количеството петрол, нужно на една дивизия да измине 100 км. Опитът от Русия ме беше научил, че в бойни условия това количество трябва да се удвоява. Йодл не разбираше това Имайки предвид допълнителните трудности, които щяха да се появят в сраженията през зимата при такъв труден терен, какъвто са Ардените, казах на Хитлер, че стандартните норми за разход на бензин трябва да бъдат увеличени пет пъти. Но когато офанзивата започна, тези стандартни норми бяха увеличени само един път и половина. По-лошото беше, че голяма част от запасите бяха държани прекалено далеч назад в големи колони камиони на източния бряг на Рейн. След като мъглата се вдигна и съюзническите ВВС влязоха в действие, придвижването им бе силно затруднено“.

Нямайки представа за тези важни слабости, войниците продължават да имат забележително доверие в Хитлер и уверенията му за победа. Рундщет заявява: „В началото бойният дух на войниците, участващи в операцията, беше изумително висок. Те наистина вярваха, че победата е възможна, за разлика от висшите командири, които бяха запознати с фактите“.

След като Хитлер отхвърля неговия „по-малък“ план, Рундщет отстъпва в сянка, оставяйки Модел и Мантойфел, които имат много по-големи възмож-ности да влияят на Хитлер и да се борят за технически промени в плана — единственото нещо, което фюрерът е склонен да обсъжда. Рундщет взема съвсем слабо участие в последното съвещание, състояло се на 12 декември в щаба му в Зигенберг, близо до Бад Наухайм. Съвещанието се ръководи от Хитлер.

Що се отнася до техническите промени и тактическите подобрения, те са описани подробно в показанията на Мантойфел, които съвпадат със събраните по-късно сведения от документални и други източници. „Когато видях заповедите на Хитлер за офанзивата, бях изненадан, че в тях са посочени методът и точното разписание на атаката. Артилерията трябваше да открие огън в 7,30 часа сутринта, а атаката на пехотата да започне в 11,00 часа. В периода между тези часове Луфтвафе трябваше да бомбардира щабове и комуникации. Бронетанковите дивизии не трябваше да нападат, преди пехотата да извърши пробив, Артилерията беше разположена по целия фронт на настъплението.

Това ми се стори глупаво в няколко аспекта, затова веднага подготвих друг метод и го обясних на Модел. Той го прие, обаче саркастично отбеляза: «По-добре ще е да убедиш фюрера». Аз отговорих: «Добре, ако дойдете с мен». Така на 2 декември двамата отидохме на среща с Хитлер в Берлин.

Започнах с думите: «Никой не знае какво ще бъде времето в деня на атаката. Сигурен ли сте, че Луфтвафе ще може да изпълни своята част при превъзходството на съюзниците във въздуха?» Напомних на Хитлер за два случая преди това във Вогези, когато се беше оказало съвсем невъзможно за бронетанковите дивизии да се придвижват през деня. После продължих: «Всичко, което нашата артилерия ще успее да направи в 7,30 часа, е само да събуди американците, а след това те ще имат три часа и половина да организират контрамерки, преди да започнем атаката». Изтъкнах също, че по-голямата част от германската пехота не е толкова добра, колкото преди, и че едва ли ще е способна да извърши такъв дълбок пробив, какъвто се иска от нея, особено на този труден терен. Американската отбрана се състоеше от верига предни отбранителни постове, а основната им отбранителна линия беше доста далеч назад и щеше да бъде трудна за пробиване.

Предложих на Хитлер известни промени. Първата беше атаката да започне в 5,30 часа под прикритието на тъмнината. Разбира се, това щеше да ограничи целите на артилерията, но щеше да даде възможност тя да съсредоточи огъня си върху някои основни цели, като батареи, складове за муниции и щабове, чието местонахождение се знаеше със сигурност.

На второ място предложих да се сформира по един «щурмови батальон» от всяка пехотна дивизия, съставен от по-опитни офицери и войници. (Лично подбрах офицерите.) Тези «щурмови батальони» трябваше да настъпят в тъмнината в 5,30 часа без прикритието на артилерийски огън и да проникнат между американските предни отбранителни постове. Трябваше, ако е възможно, да избягват да влизат в бой, докато проникнат по-дълбоко.

Прожекторите, които щяха да бъдат осигурени от танковите части, трябваше да осветяват пътя на напредващите щурмови батальони с лъчи, насочени към облаците, които да отразяват светлината надолу. Бях много впечатлен от този вид демонстрации, който бях виждал преди, и си давах сметка, че те ще бъдат от изключителна важност за бързото проникване преди настъпването на деня.

След като представих алтернативните си предложения на Хитлер, заявих, че по друг начин офанзивата няма да може да има шансове за успех. Изрично подчертах: «В 16,00 часа следобед ще бъде тъмно. Така че ще имате само пет часа след началото на атаката, ако тя започне в 11,00 часа, през които трябва да бъде извършен пробив. Доста съмнително е, че ще успеете да го направите за това време. Ако приемете идеята ми, ще спечелите още пет часа и половина за целта. След това, когато се стъмни, мога да пусна в действие танковете. Те ще напреднат през нощта, задминавайки нашата пехота, и до разсъмване на следващия ден тя ще може да започне атака срещу основните позиции на противника при разчистени подстъпи към тях».“

Според Мантойфел Хитлер приема тези предложение, без да възразява. Това е достатъчно. Изглежда, той е склонен да се вслушва в предложенията, направени от няколкото генерали, на които има доверие — другият е Модел, но инстинктивно се отнася с недоверие към по-старите генерали. От друга страна, отношението към собствения му щаб е повлияно от разбирането, че тези хора нямат опит в бойни условия.

Но това, което тактическите промени правят за успеха на офанзивата, е значително ограничено от намалената численост на войските, участващи в нея. Скоро до преките командири достигат разочароващите новини, че поради застрашителния натиск на руските атаки от Изток част от обещаните им сили няма да бъдат на разположение.

Резултатът от това е, че при тези обстоятелства атаката от две посоки на командваната от Блументрит 15-а армия срещу Маастрихт трябва да отпадне, което дава свобода на съюзниците да докарат резерви от север. Освен това 7-а армия, която трябва да настъпи, за да осигури прикритие по фланга на южното крило на офанзивата, е оставена само с няколко дивизии, но с нито една танкова.

Що се отнася до планирането, в това описание на офанзивата в Ардените трябва да се подчертаят няколко основни момента. Първият е значението на облачното време в германското планиране. Германските военачалници добре си дават сметка, че ако се наложи, съюзниците могат да хвърлят в боя над 5000 бомбардировача, докато Гьоринг може да обещае като подкрепа от въздуха само 1000 самолета от различни видове. Самият Хитлер, който вече се отнася с подозрение към обещанията на Луфтвафе. ги намалява на 800–900, когато представя плана си на Рундщет. Впоследствие това число се запазва само един ден, и то когато битката на земята вече е решена.

Вторият фактор е, че след заговора от юли никой германски генерал не се противопоставя и не би се противопоставил категорично на плановете на Хитлер, колкото и глупави да са те. Те могат най-много да го убедят да се съгласи с технически и тактически промени, а и тук той е склонен да приеме само предложения от тези генерали, на които има специално доверие.

Други важни фактори са намаляването на първоначално обещаните сили, ролята, предложена на действащите по фланговете армии, резултатът от аме-риканските атаки през ноември около Аахен, които ангажират някои дивизии, първоначално определени да участват в германската контраофанзива. отлагането й от ноември за декември, когато условията са по-малко подходящи, и множеството негативни разлики между блицкрига от 1940 и този от 1944 г.

Много неща зависят от бързия напредък на 6-а СС танкова армия на Дитрих, която е най-близо до Мьоз в основния сектор. Много важни за отваряне на път пред настъпващите войски тук биха били парашутните части, обаче в по-голямата си част те се използват за отбранителни сражения на земята. Събрани са едва 1000 парашутисти, и то само седмица преди офанзивата, с които е сформиран един батальон под командването на полковник Фон дер Хайте. Когато се свързва с командването на Луфтвафе, полковникът установява, че половината от екипажите на самолетите, които са придадени към него, нямат опит в парашутни операции, нито разполагат с необходимото снаряжение.

В крайна сметка задачата, възложена на парашутистите, е не да завземат едно от трудните за преминаване дефилета преди настъплението на танковете, а да се спуснат на хълма Риджи близо до кръстовището Малмеди-Ойпен-Вервие и да блокират фланга, за да забавят прехвърлянето на съюзнически подкрепления от север. Вечерта преди атаката обещаният транспорт обаче не пристига, за да откара ротите до летищата, и десантът е отложен за следващата нощ, когато сухопътната атака вече е започнала. След това само една трета от самолетите успява да достигне определената за десанта зона и тъй като Фон дер Хайте успява да събере едва 200 души, той не е в състояние да завземе кръстовището и да го блокира. В продължение на няколко дни полковникът организира с малки щурмови групи внезапни атаки по пътищата, но след като не вижда признаци да пристигат силите на Дитрих, които да облекчат положението му, се опитва да си пробие път на изток, за да го посрещне, обаче по пътя попада в плен.

Дясното направление на настъплението на Дитрих е спряно още в самото начало от решителната съпротива на американците при Моншо. Лявото му направление успява да направи пробив и като подминава Малмеди, на 18 де-кември успява да установи предмостие на река Амблев отвъд Ставло, след като изминава 50 км от стартовата си позиция. В това тясно дефиле германците обаче са спрени и след това притиснати от американска контраатака. Последвалите опити за продължаване на германското настъпление се оказват неуспешни поради увеличаването на американски войски с бързо изпратени на мястото на сражението резерви. Така атаката на 6-а танкова армия е провалена.

На фронта при Мантойфел началото на офанзивата е добро. Ето какво казва той: „Щурмовите ми батальони пробиха бързо американския фронт. В 16,00 часа танковете преминаха в настъпление и започнаха да си пробиват път в тъмнината с помощта на «изкуствена лунна светлина». Но след като се прехвърлиха през река Ур, трябваше да преминат през друго трудно дефиле при Клерво на река Клерф. Тези пречки, както и зимните условия ги забавиха. Пред лицето на настъпващите танкове съпротивата бързо се стопяваше, но в този ранен етап трудностите при придвижването помагаха и на най-слабата съпротива“.

На 18 декември германците стигат близо до Бастон, след като изминават почти 50 км, но на 19-и опитът им да завземат този важен шосеен възел е спрян. Двете резервни дивизии на Айзенхауер най-после получават заповед да се включат в сражението и на 18 декември тръгват бързо към фронтовата линия. Но в този момент те се намират при Реймс, на 160 км по-нататък, а което е още по-лошо, дивизията, която трябва да бъде изпратена към Бастон (101-ва въздушнодесантна), поради грешка на щаба е насочена на север. Въпреки това поради голямото задръстване на движението и случайното запитване на един полицейски сержант тя се отклонява и по обиколен път на юг успява да при-стигне в Бастон в критичната сутрин на 19 декември. Така отбраната там е укрепена.

През следващите два дни неколкократните германски атаки са отбити. Затова Мантойфел решава да подмине Бастон и да продължи да напредва към Мьоз. През това време съюзническите резерви пристигат от всички страни и стават много повече от включените в германската офанзива части. Два от корпусите на генерал Патън се отправят на север, за да помогнат на защитниците на Бастон, и предприемат контраатаки по пътищата за там. Въпреки че това контранастъпление временно е спряно, поради заплахата от него Мантойфел е принуден да отдели значителна част от своите войски, които му нужни за собственото му настъпление.

Дните, в които пред германското настъпление има перспектива, отминават. Завоят на Мантойфел към Мьоз хвърля в тревога съюзническото командване, но той е предприет твърде късно, за да може да постигне нещо по-сериозно. Според плана Бастон е трябвало да бъде превзет на втория ден от началото на атаката, а германците успяват да стигнат до него едва на третия и го подминават чак на шестия. На 24 декември е извършен малък пробив на 7 км от Мьоз при Динан, но това е максималното, което може да се направи, и скоро американците запушват пробива.

[# Не изцяло от защитниците, тъй като, когато разговаряхме по-късно, командващият авангардната щурмова колона ми призна, че в този решителен момент флиртувал с една млада американска медицинска сестра, „руса и красива“, която така го била пленила, че не можел да мръдне от едно село, превзето от войниците му. Битките невинаги се решават така, както е посочено във военните ръководства.]

Важни пречки пред настъплението са калта и недостигът на гориво. Пак поради липса на гориво само половината от артилерията влиза в действие, Докато през първите дни мъгливото време помага на германското проникване, тъй като държи съюзническата авиация на земята, на 23 декември времето се прояснява, а малките сили на Луфтвафе не могат да предпазят сухопътните части от ужасните бомбардировки, на които ги подлагат съюзническите ВВС. Това още повече протака нещата. На всичко отгоре Хитлер рискува много, възлагайки главната роля на своето северно крило — 6-а танкова армия, в която преобладават любимите му СС части, — независимо че мястото е много тясно, а американските войски са повече и резервите им — по-близо.

През първата седмица офанзивата постига много по-малко, отколкото се е очаквало, а ускореният напредък в началото на втората седмица се оказва илюзорен, защото се изразява само в ио-дълбоко проникване между главните шосейни центрове, които американците сега здраво държат.

След тази обща картина на операциите желателно е да се спрем по-подробно на някои основни етапи на битката в различните сектори.

Три дивизии от 6-а танкова СС армия на Дитрих, на която е възложена главната роля на сравнително тесен фронт, трябва да извършат пробив от двете страни на Уденбрат, след което да завият на северозапад, за да оформят здрав фронт, насочен на север (с подкрепата на другите 2 пехотни дивизии). През това време 4 танкови дивизии трябва да преминат през мястото на пробива, две по две, и да настъпят светкавично към големия градски и комуникационен център Лиеж. Това са изцяло Вафен СС танкови дивизии — 1-ва, 12-а, 2-ра и 9-а, от които са съставени 1-ви и 2-ри СС танков корпус. Те разполагат с общо 500 танка, включително 90 „Тигъра“ („Марк VI — Тигър“). Заслужава да се спомене, че Дитрих изразява желание да извърши пробива с 2 от танковите си дивизии, но му е попречено от Модел, който смята, че секторът е прекалено труден за танкове за такава задача.

Този сектор се отбранява от 99-а американска пехотна дивизия — разположената най-южно дивизия на 5-и корпус, командван от генерал Джероу, и е широк около 30 км. Подобни сектори имат и дивизиите на 8-и корпус на Мидълтън, които са на юг от него. Това са прекалено широки фронтове за тези дивизии и това показва колко малко се е очаквало германците да атакуват там.

Артилерийската подготовка започва в 5,30 часа сутринта, но германската пехота в този сектор тръгва в атака едва в 7,00 часа на 16 декември. Отделните американски предни постове са превзети един по един, обаче много от тях оказват силна съпротива на превъзхождащия ги противник и нанасят тежки загуби на германците, забавяйки настъплението на бронетанковите им дивизии. Въпреки че през следващите два дни германските части успяват да напреднат на запад, силният отпор, оказан от американците в сектора Берг-Бутгенбах-Елзенборн, пречи на атакуващите да завладеят северната му част, както е планирано, и тя остава в американски ръце. Ден след ден защитниците трябва да отблъскват масираните германски атаки. Това е голям подвиг за американския 5-и корпус, командван от Ленард Джероу, който до този момент е участвал в американската офанзива в сектора около Аахен, обаче спешно е върнат и изпратен на юг. (Този неуспех подкопава доверието в СС частите и става причина за решението на Хитлер от 20 декември да прехвърли главната роля в офанзивата на 5-а танкова армия на Мантойфел.)

Армията на Мантойфел извършва бърз пробив при десния фланг, който е най-близо до армията на Дитрих. Този сектор при Шнее Айфел е широк малко над 30 км и се заема от новопристигналата 106-а американска дивизия заедно с 14-а бронекавалерийска група. Те защитават подстъпите към важния шосеен възел Сен Вит. Забележителното е, че атакуващите не разполагат с такива превъзхождащи противника сили, както на север. Те се състоят главно от двете пехотни дивизии на 66-и германски корпус и от една танкова бригада. До 17 декември те успяват да обкръжат 2 полка на 106-а дивизия и принуждават 7000, а по-вероятно 8000–9000 души да се предадат. Това се дължи на прилагането на новата тактика на Мантойфел. На неговия фронт щурмовите подразделения вече са проникнали зад американските позиции, преди противникът да открие преграден артилерийски огън. Според присъдата на официалната американска история битката при Шнее Айфел „е най-сериозното поражение, което американските войски търпят на европейския театър на военните действия по време на операциите през 1944–1945 г.“.

В южния участък от фронта на Мантойфел основната атака е предприета вдясно от 58-и танков корпус на Крюгер, а отляво — от 47-и танков корпус на Лютвиц. След като преминава река Ур, 58-и корпус се насочва бързо към Уфализе с цел да завземе местата за преминаване на река Мьоз между Арде-ните и Намюр. След като преминава река Ур, 47-и корпус трябва да превземе основният шосеен възел Бастон, след което да продължи да настъпва, за да установи предмостия на брега на река Мьоз южно от Намюр.

Предните постове на американската 28-а дивизия известно време пречат на германците да преминат Ур, но не могат да ги спрат и втората нощ, на 17 декември, наближават както Уфализе, така и Бастон, а също и успоредния път между тези два шосейни възела, които са им необходими, за да разгърнат напълно силите си и да продължат да настъпват на запад.

В най-южния сектор състоящата се от 4 дивизии (3 пехотни и една парашутна) 7-а германска армия под командването на Бранденбергер има за задача да атакува и същевременно да прикрива настъплението на Мантойфел, като напредне през Ньошато към Мезиер. Всичките й дивизии успяват да преминат Ур, а за три дни 5-а парашутна дивизия откъм вътрешния флангпродължава напред до Вилц, на около 20 км на запад. Дясното крило на 28-а американска дивизия обаче отстъпва бавно, оказвайки упорита съпротива, докато другите 2 дивизии на 8-и корпус на Мидълтън (9-а танкова и 4-та дивизия) спират настъпващите германски части, след като са изминали 5–6 км. На 19 декември става ясно, че южното крило на германската атака се е натъкнало на решителна съпротива и не може да продължи. Ясно е също, че американците скоро ще бъдат подсилени с 3-та армия на Патън, която се придвижва на север от Саар. В този ден 80-и германски корпус преминава в отбрана. Мантойфел се моли на съседната 7-а армия да бъде дадена една механизирана дивизия, за да може да се задържи на линията, на която се намира лявото му крило, обаче Хитлер му отказва. Този отказ може би се оказва фатален.

На северния фронт — на Дитрих — настъплението на танковите части започва едва на 17 декември, когато елитната 1-ва СС танкова дивизия се втурва напред, опитвайки се да извърши обходна маневра по фланга към Лиеж от юг, след като пътят й вече е открит. Водещата колона — бойната група на Пайпер, в която са повечето от 100-те танка на дивизията — настъпва почти необезпокоявана, за да установи предмостия за преминаване на река Мьоз при Юи. По пътя си тя придобива мрачна слава, избивайки с картечен огън няколко групи американски затворници, както и цивилни белгийци. (На процеса след войната Пайпер твърди, че това било направено по заповед на Хитлер с цел настъплението да продължи, съпроводено от „вълна на терор“. Но частта на Пайпер е единствената по целия фронт на офанзивата, която действа по този брутален начин.) Неговата бойна група спира през нощта в околностите на Ставло, все още на 67 км от Мьоз, въпреки че няма причина да не заеме важния мост там и намиращия се северно от него голям склад за гориво, в който има над 11,2 млн. литра бензин. В момента и двата обекта са слабо охранявани. Наблизо в Спа се намира и щабът на 1-ва американска армия. През нощта американските подкрепления стигат района и на следващия ден Пайпер е спрян от преграда горящ бензин, а по-късно на 5 км по-нататък при Троа Пон мостовете са взривени пред очите му. Тогава той се опитва да извърши обходна маневра през съседната долина, но е спрян и задържан при Стумон само на няколко километра по-нататък. Междувременно Пайпер научава и това, че се е откъснал доста далеч напред от останалите части на 6-а танкова дивизия.

На юг — на фронта на Мантойфел — се засилва натискът срещу основните шосейни възли Сен Вит и Бастон, чието превземане може да се окаже реша-ващо за успешното развитие на офанзивата. Първите атаки срещу Сен Вит са предприети на 17 декември, но само с малки сили. До следващия ден основната част от изпратената като подкрепление 7-а американска бронетанковадивизия пристига на полесражението. На 18 декември околните села падат едно по едно, след като германският натиск се засилва. Този натиск не позволява да бъде оказана каквато и да било помощ на обкръжените 2 полка на 106-а дивизия. Освен това танковите колони извършват обходни маневри при Сен Вит от север и от юг, които трябва да бъдат отблъснати, а през това време една германска танкова бригада напредва, за да подсили атаката.

На 18 декември 47-и танков корпус на Лютвиц приближава с 2 танкови дивизии от две страни към Бастон. В помощ на защитата пристигат обаче подкрепления (една бойна група от 9-а американска бронетанкова дивизия и няколко инженерни батальона). Битката за всяко селце и задръстванията в транспорта от германска страна забавят атаката и дават на 101-ва въздушно-десантна дивизия от стратегическия резерв на Айзенхауер време да стигне Бастон сутринта на 19 декември в много критичен момент. Ожесточената защита на Бастон, в която особено се отличават американските инженерни части, не позволява на германците да превземат града и танковите колони го заобикалят от двете страни. Те вече са извършили пробив северно от града оставяйки го да бъде превзет от 26-а гренадирска дивизия и една танкова група. Така на 20 декември Бастон е изолиран.

Айзенхауер и главните му помощници започват да си дават сметка, че в ход е германска широкомащабна офанзива, едва на 17 декември сутринта, а на 19 декември вече изобщо не се съмняват в това. Брадли нарежда 10-а бро-нетанкова дивизия да се насочи на север и потвърждава инициативата на гене-рал-лейтенант Уилям Симсън (командващ 9-а армия) 7-а бронетанкова дивизия да бъде изпратена на юг, за да последва 30-а дивизия. Така към застрашения район са придвижени над 60 000 войници, а в следващите осем дни натам са отклонени още 180 000 души.

30-а дивизия (командвана от генерал-майор Лиленд С. Хобс), която е из-пратена да почива близо до Аахен, първоначално получава заповед да се при-движи към Ойпен, след това е отклонена към Малмеди и после изпратена по на запад, за да спре танковата бойна група на Пайпер. Част от Ставло е превзета с помощта на изтребители бомбардировачи и връзките на Пайпер с останалата част от 6-а танкова армия са прекъснати. Самият той изпитва отчайващ недостиг на гориво, а с пристигането на 82-ра въздушнодесантна дивизия и на други танкови подкрепления се променя съотношението на силите в полза на американците.

Междувременно основната част от двата СС танкови корпуса все още се намират много назад. Там няма достатъчно пътища, които да им позволят да се разгърнат и да напреднат на широк фронт с танковете и останалия транспорт. (Бойната група на Пайпер, която е обкръжена и е останала без гориво, на 24 декември започва да си пробива път назад пеш, като изоставя танковете и другите си транспортни средства.)

По на юг — на фронта на Мантойфел — части от 3-та американска и 7-а бронетанкова дивизия се придвижват, за да попречат на германското настъпление на запад от района на Сен Вит. Защитниците на този град са подложени на огромен натиск от силна атака, ръководена лично от Мантойфел, и скоро са принудени да го напуснат, понасяйки тежки загуби. За тяхно щастие голямото задръстване на движението от германска страна пречи на бързото доразвиване на този успех от 66-и корпус и дава възможност на остатъците от 106-а американска дивизия и 7-а бронетанкова дивизия да се измъкнат на по-сигурни позиции. Това помага да се спре разширяването на пробива на германците чрез бързо настъпление към Мьоз в този сектор.

Когато фронтът е пробит, на 20 декември Айзенхауер е принуден да постави под командването на Монтгомъри всички войски откъм северната страна на пробива, включително 1-ва и 9-а американска армия. Монтгомъри докарва и своя резерв — 30-и корпус, — който се състои от 4 дивизии, за да охранява мостовете на Мьоз.

Неговата самоувереност е положително качество, но ефектът би бил по-добър, ако той, както отбелязва един от неговите офицери, „не се перчеше на щабния джип като Господ, дошъл да прочисти храма“. Той предизвиква още по-голяма неприязън, когато на една пресконференция по-късно се опитва да създаде впечатлението, че неговото лично ръководство на битката е спасило американските войски от разгром. Освен това говори и за решаващия принос на хвърлените в боя всички налични сили на британската армейска групировка. Това негово изявление става повод за още по-голямо раздразнение сред американците, тъй като южният фланг на Патън предприема контраатака още на 22 декември и освобождава Бастон на 26 декември. През това време Монтгомъри твърди, че първо трябва „да сложи в ред позицията си“, и започва контранастъпление на север едва на 3 януари, като дотогава не включва резервите си в боя. На 20 декември, деня на прегрупирането на съюзническия фронт, северната му страна отвъд пробива е поставена под командването на генерал-майор Дж. Лоутън Колинс, чието 7-и американски корпус преди това участва в американската офанзива към река Рур и към Рейн. Монтгомъри дава ясно да се разбере, че иска тази изключително важна задача да бъде поверена на Колинс, чийто прякор е Светкавичния Джо, и на никой друг. За новата си роля той получава 2-ра и 3-та бронетанкова дивизия заедно със 75-а и 84-та пехотна дивизия, с които да предприеме контраатака на юг срещу настъпващите предни части на Мантойфел.

Положението при Бастон продължава да е критично. Следващите една след друга атаки принуждават защитниците да отстъпят, но те не са сломени. На 22 декември Лютвиц изпраща парламентьори, които призовават обсадения гарнизон да се предаде при достойни условия, но краткият отговор на Мако-лиф — „Глупости!“, се превръща в легенда. В старанието си да го направи поясен за германците заместник-командирът в този сектор го препредава като „Вървете по дяволите!“.

На следващия ден подобряването на времето позволява да бъдат хвърлени първите доставки от въздуха и да бъдат предприети много съюзнически въздушни атаки срещу германските позиции. Междувременно силите на Патън се придвижват от юг. Въпреки това положението все още е твърде рисковано и на 24 декември, в навечерието на Коледа, периметърът на защитниците е намален до 26 км. Но силите на Лютвиц също получават някои подкрепления и доставки, въпреки че съюзническите ВВС ги бомбардират все по-често. На самата Коледа германците правят върховно усилие, обаче новопристигналите танкове търпят тежки загуби и отбраната не е пробита. Освен това от юг 4-та американска бронетанкова дивизия (командвана вече от генерал-майор Хю Дж. Гафи) от 3-та армия на Патън си пробива път с бой и в 16,45 часа на 26 декември се съединява с гарнизона. Обсадата е вдигната.

Въпреки че 7-а германска армия първоначално бележи известен напредък в опита си да прикрива настъпващия ляв фланг на Мантойфел, самата тя става уязвима за контраудар от юг. На 19 декември на Патън е наредено да се откаже от офанзивата през Саар и да съсредоточи вниманието си върху ликвидирането на пробива на Мантойфел, като за целта използва 2 от корпусите си. До 24 декември неговият 12-и корпус изтласква дивизиите на 7-а германска армия и спира настъплението им на юг.

По на запад 3-ти американски корпус (4-та бронетанкова заедно с 26-а и 80-а пехотна дивизия) пристига на помощ на Бастон. Прочутата 4-та бронетанкова дивизия има пълна готовност да изпълни заповедта на Патън от 22 декември: „Настъпвайте като бесни!“ Но теренът е по-благоприятен за защитата и главната съпротива идва от коравите парашутисти от 5-а парашутна дивизия, които сега се сражават на земята. С тях се води яростна битка за всяко село и за всяка горичка. Разузнаването обаче установява, че в направлението Ньошато-Бастон съпротивата е по-малка, и на 25 декември настъплението е пренасочено на северозапад вместо напред. На следващия ден няколко от останалите танкове „Шърман“ на 4-та бронетанкова дивизия преминават през южната отбранителна линия на Бастон.

Междувременно, заобикаляйки Бастон, танковите дивизии на Мантойфел напредват към Мьоз в сектора южно от Намюр. За да защити мостовете на реката, докато пристигнат нови американски войски, 30-и британски корпус под командването на Хорокс се придвижва едновременно по източния и по западния бряг на реката при Живе и Динан, докато американските инженери бъдат готови да взривят мостовете.

Хитлер, който вече не гледа толкова надалеч, сега е съсредоточил вниманието си върху Мьоз. Той освобождава 9-а танкова и 15-а танково-гренадирска дивизия от резерва при щаба на Върховното командване, за да помогне на Мантойфел да прочисти района между Марш и Сел, преди да стигне до Динан. Така и двете противникови страни планират офанзива в коледния ден. не са ангажирани в твърде тежки сражения, за да могат да я изпълнят. Войските на Колинс обаче бавно вземат надмощие и на Коледа сутринта (подпомогнати от 29-а британска танкова бригада) успяват да превземат Сел, на по-малко от 8 км от Мьоз и Динан — най-крайната точка на германското настъпление. По-късно многобройните огнища на съпротива трябва да бъдат ликвидирани от пехотата или чрез въздушни атаки. От 23 декември нататък германските танкови части търпят тежки загуби от въздушните бомбардировки и от 26 декември им е забранено да се придвижват през деня. Със закъснялото си пристигане на Коледа вечерта 9-а танкова дивизия не успява да преодолее упоритата съпротива на 2-ра американска танкова дивизия. На 26 декември германците отстъпват и с това признават, че целта им да излязат на Мьоз е неизпълнима.

6-а танкова армия на Дитрих получава заповед да направи нов опит да подкрепи настъплението на Мантойфел, като завие на югозапад към него, но въпреки че той пуска в действие танковите си дивизии, те не успяват да напреднат много срещу американската отбрана, която сега е получила силни подкрепления и е подпомагана от непрекъснати атаки на изтребители бомбардировачи. 2-ра СС танкова дивизия първоначално успява да направи пробив, който предизвиква паника и объркване, но понася големи загуби в продължително сражение за село Мане (на 20 км югозападно от Троа Пон). Накратко казано, офанзивата на 6-а танкова армия не постига нищо освен изтощение.

Много преди да започне главната контраофанзива, германците се отказзат от северното настъпление и правят последно върховно усилие с южното си крило. Този последен опит е резултат от закъснялото решение на Хитлер да прехвърли тежестта на офанзивата там и да подкрепи настъплението на 5-а танкова армия. Удобният момент обаче е пропуснат. Мантойфел с горчивина заявява: „Останалите резерви ми бяха дадени едва на 26-и и тогава те вече не можеха да се придвижат. Стояха неподвижни поради липса на бензин в един широк 160 км участък точно в момента, когато имахме нужда от тях“.

По ирония на съдбата точно на 19 декември германците са само на половин километър от огромния склад за бензин близо до Ставло, в който има около 11,25 млн. литра — количество, сто пъти по-голямо от най-големия склад за гориво, който те успяват да превземат.

„Още не бяхме започнали новото настъпление преди началото на съюзническата контраофанзива. Телефонирах на Йодл и го помолих да каже на фюрера, че възнамерявам да изтегля предните си части от клина, който бяхме успели да вбием… Хитлер забрани обаче това отстъпление. Така, вместо дасе изтеглим навреме, бяхме изтласквани малко по малко под натиска на съюз-ническите атаки и търпяхме ненужни загуби… В тази последна фаза загубите ни бяха по-тежки от преди поради линията на Хитлер да не се отстъпва. Това означаваше пълен крах, тъй като не можехме да си позволим такива загуби“.

Рундщет подкрепя тази присъда: „Исках да спра офанзивата в по-ранен етап, когато беше ясно, че тя не може да постигне целта си, но Хитлер яростно настоя да продължи. Това беше Сталинград номер 2“.

В началото на битката в Ардените съюзниците са близо до катастрофа поради небрежността, с която се отнасят към защитата на фланга си, но Хитлер стига до крайност в отстояването на военното правило, че „нападението е най-добрата защита“. Това се оказва „най-лошата защита“, с което се провалят шансовете на Германия за всякаква по-нататъшна сериозна съпротива.