История на Втората световна война

Единайсета главаЗавладяването на Балканите и Крит

Някои твърдят, че изпращането на частта под командването на генерал Уилсън в Гърция, макар и да приключва със спешна евакуация, е оправдано, защото отлага с шест седмици нахлуването в Русия. Това твърдение се оспорва начинанието се осъжда от редица военни, които са добре запознати с обста-новката в Средиземноморието — особено генерал Дьо Генган, по-късно на-чалник-щаб на Монтгомъри, който по онова време е член на комисията за планиране на операциите в Кайро. Те твърдят, че заради изпращането на не-достатъчни сили в Гърция, които нямат шансове да я спасят от германското нашествие, е била пожертвана златна възможност да се използва поражението на италианците в Киренайка и да се завземе Триполи, преди германците да пристигнат.

Това мнение е потвърдено от събитията. Гърция е завладяна за три седмици и англичаните са изгонени от Балканите, а намалените британски сили в Киренайка също са изтласкани от германския африкански корпус, получил възможност да пристигне в Триполи. Тези поражения означават съкрушителна загуба на престиж и перспективи за англичаните и само ускоряват бедите, които се струпват върху гръцкия народ. Дори гръцката кампания да е забавила нахлуването в Русия, това не оправдава решението на британското прави-телство, тъй като по това време то не е имало предвид такава цел.

Историята изисква да се покаже дали кампанията наистина е имала такъв ефект. Най-категоричното доказателство в подкрепа на това е фактът, че Хитлер първоначално нарежда подготовката за нападение на Русия да бъде завършена на 15 май, а след това, в края на март, ориентировъчната дата е отложена с месец и определена за 22 юни. Фелдмаршал Фон Рундщет казва, че под-готовката на неговата група армии е възпрепятствана от късното пристигане на танковите дивизии, ангажирани в балканската кампания, и че това е основният фактор за забавянето в съчетание с атмосферните условия.

Фелдмаршал Фон Клайст, който командва бронетанковите сили на Рундщет, е още по-категоричен. „Вярно е, че силите, ангажирани на Балканите, небяха големи в сравнение с нашата обща мощ, но количеството танкове, взели участие там, беше значително, казва той. Основното ядро от танковата мощ, дадена ми да командвам за офанзивата срещу руския фронт в Южна Полша, взе участие в балканската офанзива и трябваше да бъде изтеглено, а екипажите се нуждаеха от почивка. Голям брой от тях бяха стигнали чак до Пелопонес и трябваше да се върнат по целия обратен път“. Мненията на фелдмаршалите Фон Рундщет и Фон Клайст, естествено, са повлияни от степента, до която офанзивата по техния фронт зависи от завръщането на тези бронетанкови дивизии. Други генерали придават по-малко значение на отражението на балканската кампания. Те подчертават, че главната роля в настъплението срещу Русия е била отредена на групата армии „Център“ под командването на фелдмаршал Фон Бок в Северна Полша и че шансовете за победа са зависели главно от техния напредък. Намаляването на силите на Рундщет при второстепенната роля на неговата група армии не е могло да се отрази толкова решително на проблема, тъй като руските сили не биха могли да бъдат лесно прехвърлени. Това дори е можело да попречи на стремежа на Хитлер да насочи усилията си на юг във втората фаза на нахлуването — стремеж, който, както ще видим, има фатален забавящ ефект върху перспективите да стигне Москава преди зимата. В краен случай нахлуването е могло да започне, без да се чака засилването на групата армии на Рундщет от пристигането на дивизиите от Балканите. Доводът в случая обаче за забавянето се подсилва от съмнения дали земята е била достатъчно суха за предприемането на по-ранно настъпление. Мнението на генерал Халдер е, че атмосферните условия преди започването на настъплението не са били подходящи. Различните мнения на генералите обаче не могат да определят със сигурност какво е щяло да бъде решено, ако не са били балканските усложнения. След като ориентировъчната дата се отлага по тези съображения, натежават доводите против всяка идея за нападение преди завръщането на допълнител-ните дивизии от там.

Отлагането обаче не е предизвикано от гръцката кампания. Хитлер вече е имал предвид този ангажимент, когато навлизането в Гърция е било включено в програмата за 1941 г. като предшестващо нахлуването в Русия. Решаващият фактор за промяната на началната дата е неочакваният държавен преврат в Югославия, извършен на 27 март, когато генерал Симович и неговите съзаклятници свалят правителството, което малко преди това е ангажирало Югославия с договор с Оста. Хитлер е толкова вбесен от неприятните новини, че същия ден решава да започне тотална офанзива срещу Югославия Допълнителните сухопътни и военновъздушни сили, необходими за такъв удар, са много по-големи в сравнение с кампанията в Гърция и това принуждава Хитлер да вземе окончателното решение да отложи началото на нападението срещу Русия.

Не фактът на британския десант, а страхът от него кара Хитлер да настъпи в Гърция, но резултатът от това настъпление го успокоява. Десантът не възпира правителството на Югославия да се споразумее с Хитлер. От друга страна той може и да е окуражил Симович да свали правителството и да започне действия срещу Хитлер.

Още по-показателна е оценката за операциите в балканската кампания, дадена от генерал Фон Грайфенберг — началник-щаб на 12-а армия на фелдмаршал Лист, която извършва балканското нахлуване. Припомняйки съюзническия десант в Солун през 1915 г., който през септември 1918 г. се развива в решителен стратегически пробив, Грайфенберг подчертава, че през 1941 г. Хитлер се е страхувал да не би англичаните отново да извършат десант в Солун или другаде по южното крайбрежие на Тракия и така да се окажат в тила на групата армии „Юг“, когато те настъпят на изток в Южна Русия. Хитлер предполага, че англичаните ше се опитат да стъпят на Балканите както преди, и си спомня как в края на Първата световна война съюзническата балканска армия съществено допринася за нейния развой.

По тази причина той решава преди започването на операциите срещу Русия да завземе като предпазна мярка крайбрежието на Южна Тракия между Солун и Дедеагач (Александруполис). За операцията е определена 12-а армия на Лист и към нея е придаден 12-и танков корпус на Клайст. Армията се събира в Руминия, преминава през Дунав в България и от там трябва да пробие линията „Метаксас“, напредвайки с предния си фланг към Солун, а с левия — към Дедеагач. След като достигне крайбрежието, българите трява да поемат главната грижа по защитата му, като се оставят съвсем малко германски воиници. След това основното ядро от 12-а армия, на първо място танковата група на Клайст, прави обратен завой, за да премине на север през Румъния и да влезе в действие на южния сектор на Източния фронт. Първоначалният план не предвижда окупация на главната част на Гърция.

Когато този план е показан на българския цар Борис, той казва, че няма доверие в Югославия, която може да застраши десния фланг на 12-а армия. Но германските представители го уверяват, осланяйки се на пакта между Югославия и Германия от 1939 г., че не очакват опасност от тази страна. Остават обаче с впечатлението, че цар Борис не е съвсем убеден.

Той се оказва прав. Когато 12-а армия е на път да започне операциите от България в съответствие с плана, в Белград е извършен преврат, който води до абдикирането на регента — принц Павел, точно преди да започне придвиж-ването на войските.

Блументрит отбелязва: „Оказва се че някои кръгове в Белград не са били съгласни с прогерманската политика на принц Павел, и искат да застанат на страната на западните сили. Ние като войници не можем да кажем дали запад-ните сили или СССР са подкрепили предварително преврата, но във всекислучай той не е бил организиран от Хитлер! Напротив, оказал се е една много неприятна изненада и почти напълно е объркал плана за операциите на 12-а армия в България“24.

Танковите дивизии на Клайст трябва незабавно да се насочат от България на северозапад срещу Белград. Друга импровизация е една операция на 2-ра армия (командвана от Вайхс) с набързо събрани формации от бази в Каринтия и Щирия25 и насочени на юг в Югославия. Избухването на военния пожар на Балканите налага отлагане на руската кампания от май за юни. Така че белградският преврат съществено повлиява началото на нападението на Хит-лер срещу Русия.

Атмосферните условия също играят важна роля през 1941 г., но това става случайно. Източно от линията по поречието на Буг и Сан в Полша сухопътните операции са възпрепятствани до май, тъй като повечето пътища са кални и цялата страна представлява тресавище. Придошлите реки предизвикват големи наводнения. Колкото по на изток се отива, толкова по-съществени се оказват тези пречки. Това важи особено за мочурливите гористи райони около реките Рокитно (Припят) и Березина. Дори в нормални условия придвижването е много трудно преди средата на май, а 1941 година се оказва изключително лоша. Зимата продължава по-дълго. До началото на юни река Буг се е разляла на километри от бреговете си. Подобни са условията и по на север. Генерал Фон Манщайн, който тогава командва авангарда от танкови корпуси в Източна Русия, заявява, че в края на май и началото на юни са паднали проливни дъждове. Очевидно е, че ако бнахлуването е започнало по-рано, перспективите са щели да бъдат още по-лоши, и както казва Халдер, много съмнително е дали една по-ранна дата би била целесъобразна, което няма нищо общо с балканското забавяне. През 1940 г. времето е било много благоприятно за настъпление на Запад, но атмосферните условия през 1941 г. не са били в полза на нахлуването на Изток. През април 1941 г. германците навлизат в Гърция след десанта на малък британски контингент в Солун, гръцката армия е заела позиции главно за защита на планинските проходи на границата с България, където са събрани германските сили. Очакваното настъпление през долината на Струма прикрива друго по-малко придвижване. Германските механизирани колони завиват на запад от Струма по долината на Струмица, която е успоредна на границата през планинските проходи навлизат в югославската част на до-лината на Вардар. Така те прекъсват връзката между гръцките и югославските армии и през пробива бързо настъпват по долината на Вардар към Солун. Това отрязва пътя на голяма част от гръцката армия, заела позиции в Тракия.

Германците продължават този удар не с директно настъпление на юг от Солун покрай планината Олимп, където британската армия е заела позиция, а с обходна маневра на запад през прохода до Битоля. Настъплението към западното крайбрежие на Гърция отрязва гръцките дивизии в Албания, за-обикаля британския фланг и застрашавайки отстъплението на оцелелите съюз-нически сили, бързо води до разгрома на съпротивата в цяла Гърция. Основ-ното ядро от британските и съюзническите сили е евакуирано по море в Крит.

Завладяването на Крит чрез десант само от въздуха е един от най-изненад-ващите и дръзки подвизи във войната. Той е и най-изумителната операция за прехвърляне на войски по въздуха в този конфликт. Извършена е за сметка на пропуски на британското командване и трябва да остане като предупреждение да не се забравя рискът от подобни изненадващи удари в бъдеще, дошли като „гръм от ясно небе“.

В 8,00 часа сутринта на 20 май 1941 г. около 3000 германски парашутисти се спускат от небето над Крит. На острова има 28 600 британски, австралийски и новозеландски войници заедно с две гръцки дивизии, чиято численост е почти също толкова.

Нападението е очаквано, след като германците завладяват Балкананите и британските агенти в Гърция предават подробна информация за подготовката на. Обаче на заплахата от въздуха не се гледа толкова сериозно, колкото би трябвало. Чърчил разкрива, че генерал Фрайбърг, който е назначен за ко-мандващ в Крит по негово предложение, съобщава на 5 май: „Не мога да разбера подобна нервност; ни най-малко не се безпокоя от атака от въздуха“. Той проявява по-голяма загриженост заради опасността от нахлуване по море, която на практика отстраняват Кралските военноморски сили.

Чърчил обаче е разтревожен от заплахата „особено от въздуха“. Той настоява там да бъдат изпратени още най-малко дузина танкове. Още по-съществена слабост е пълната липса на подкрепа от въздуха, с която да се окаже отпор на германските пикиращи бомбардировачи и да бъдат пресрещнати въздушнодесантните части. Дори зенитните оръдия са крайно недостатъчни. До края на първата вечер броят на германците на острова е удвоен и непрекъснато се увеличава с парашутни десанти от безмоторни самолети, а от втората вечер нататък — и с транспортни самолети. Те започват да се приземяват на завзетото летище Малеме, докато защитниците все още го обстрелват с минохвъргачки и оръдия. Общият брой на германските войници, прехвърлени по въздуха, достига около 22 000. Мнозина загиват или са ранени при падането на земята, но най-коравите бойци оцеляват. Същевременно числено превъзхождащите ги противници не са така добре обучени, а някои все още не са се съвзели от шока, преживян при отстъплението от Гърция. Още по-важни се оказват пропуските в снаряжението, особено липсата на радиостанции за тактическа връзка. Въпреки това много от войниците се сражаватяростно и тяхната упорита съпротива е от важно значение, което става ясно по-късно.

Известно време настроението в щаба на британското Върховно командване продължава да е оптимистично. В съответствие с пристигащите доклади на втория ден Чърчил заявява в Камарата на общините, че „по-голямата част“ от десантчиците са унищожени. От щаба на близкоизточното командване още два дни продължават да говорят, че германците са били „ликвидирани“. Обаче на седмия ден, 26 май, британският командващ войските в Крит съобщава: „Според мен границата на издръжливостта на командваните от мен войници е стигнала краен предел… нашето положение тук е безнадеждно“. Идваща от такъв корав воин, като Фрайбърг, тази присъда не се подлага на съмнение. Евакуацията започва на 28 май и приключва в нощта на 31-ви. Кралският военноморски флот, който полага големи усилия да евакуира колкото може повече войници, търпи тежки загуби от противниковата авиация, която владее положението във въздуха. Спасени са 16 500 души, включително около 2000 гърци, но останалите загиват или са пленени от германците. Флотът дава над 2000 убити. 3 крайцера и 6 разрушителя са потопени. Тежко повредени са 13 други кораба, включително 2 линейни кораба и единственият самолетоносач по това време в британския Средиземноморски флот. Германците дават 4000 убити и около 2000 ранени. Така техните загуби са по-малко от една трета от тези, които понасят англичаните, като тук не влизат загубите на гърците и критските новобранци. Но тъй като най-много са жертвите сред елитните войници на единствената съществуваща парашутна дивизия на Германия, това оказва неочаквано въздействие върху Хитлер, което е от полза англичаните. В първия момент падането на Крит изглежда като катастрофа. Британците я понасят тежко, още повече защото следва непосредствено след други две катастрофи. През април британските войски са прогонени от Киренайка само за десет дни от Ромел и от Гърция — само за три седмици от началото на германското настъпление. Успехът на Уейвъл от зимата със завладяването на Киренайка от италианците сега не изглежда нещо повече от краткотрайно проясняване сред надвисналите облаци. След тези нови поражения, нанесени от германците, и подновената през пролетта въздушна „светкавична война“ срещу Великобритания, перспективите изглеждат дори по-мрачни, отколкото през 1940 г. След третата си победа в Средиземноморието Хитлер обаче не предприема нито един от очакваните от британската страна ходове — да нападне Кипър, Сирия, Суец или Малта. Месец по-късно той започва настъпление в Русия и оттам нататък не се възползва от открилите се възможности да изгони англичаните от Средиземноморието и Близкия изток. Този негов пропуск се дължи главно на това, че вниманието му е погълнато от нахлуването в Русия, носъщо и на начина, по който реагира на победата в Крит — тя твърде много се различава от предишните му евтини успехи и далеч по-големи завоевания.

В Югославия и Гърция новите му танкови части са също толкова неустоими, както и в равнините на Полша и Франция, въпреки планинските препятствия, които срещат. Те преминават като вихрушка през двете страни и събарят като кегли изправилите се срещу тях армии.

Армията на фелдмаршал Лист пленява 90 000 югославяни, 270 000 гърци и 13 000 британци с цената само на 5000 убити и ранени, както показват по-късните данни. По това време британските вестници оценяват германските загуби на повече от четвърт милион, а дори в една официална британска декларация се казва, че „вероятно са 75 000“.

Недостатъкът на победата на Хитлер в Крит не са по-големите загуби, а фактът, че тя временно отслабва новите сухопътни войски, с които може да завладее територии чрез морски десант, без да рискува да бъдат пресрещнати от британския флот, който въпреки понесените тежки загуби все още господства на морския театър на военните действия. Образно казано, в Крит Хитлер „си изкълчва ръката, с която нанася удара“.

След войната командващият германските въздушнодесантни част генерал Щудент изненадващо разкрива, че Хитлер с нежелание е одобрил плана за нападение на Крит: „Той искаше да прекъсне балканската кампания, след като тя достигна Южна Гърция. Когато чух това, взех самолета, за да се види с Гьоринг, и предложих плана за завладяване на Крит само с въздушен десант. Гьоринг, който винаги лесно се ентусиазираше, бързо схвана предлаганите от идеята възможности и ме препрати при Хитлер. Видях се с него на 21 април. Когато първоначално разясних проекта, Хитлер каза: «Звучи добре, но мисля, че не е практичен». Но накрая успях да го убедя. В операцията използвахме единствената си въздушнодесантна дивизия, единствения си полк безмоторни самолети и 5-а планинска дивизия, която дотогава не беше прехвърляна по въздуха“.

Въздушна подкрепа оказват пикиращите бомбардировачи и изтребителите на 8-и въздушен корпус на Рихтофен, чиято роля е решаваща за успешно-то отваряне на портата за влизане в Белгия и Франция през 1940 г.

„Не бяха прехвърлени войски по море. Първоначално имаше подобни на-мерения за изпращане на подкрепления, но единственият наличен морски транспорт бяха няколко гръцки каика. Тогава бе решено конвой от тези малки съдове да натовари по-тежките оръжия за операцията — противотанкови и зенитни оръдия, други видове артилерия и известен брой танкове заедно с два батальона на 5-а планинска дивизия… Смяташе се, че британският флот все още се намира в Александрия, докато в действителност той вече е бил на път за Крит. Конвоят отплава за Крит, попадна на британския флот и беше раз-пръснат. Луфтвафе отмъсти за този неуспех, «като изскубна доста коси» отскалпа на британския флот. Обаче нашите сухопътни операции в Крит бяха много затруднени от липсата на по-тежките оръжия, на които разчитахме…

На 20 май не успяхме ла завземем нито едно летище. Най-големият успех беше постигнат при летище Малеме, където щурмовият ни полк се сражаваше с отбрани човозеландски войници. Нощта на 20 срещу 21 май беше критична за германското командване. Трябваше незабавно да взема решение. Реших да използвам резервните парашутни подразделения, които все още бяха на мое разположение, за окончателното завладяване на летище Малеме. Ако тази нощ или сутринта на 21 май противникът беше организирал контраатака, той вероятно щеше да успее да разгроми твърде изтощените останки от щурмовия полк, особено след като те изпитваха остър недостиг на боеприпаси.

Обаче новозеландците предприеха само откъслечни контраатаки. По-късно чух, че британското командване очаквало освен чрез въздушен десант главните германски сили да пристигнат по море на брега между Малеме и Канеа и затова държало там свои сили. През този решаващ период британското командване не пое риска да изпрати тези сили в Малеме. Па 21 май германските резерви успяха да завземат летището и градчето Малеме. Вечерта 1-ви планински батальон вече можеше да бъде транспортиран като първа въздушнодесантна бойна единица и така битката за Крит беше спечелена от Германия“. Цената на победата се оказва много по-висока от тази, която са предвиждали авторите на плана — отчасти защото британските войски на острова са били три пъти повече, отколкото се е предполагало, а също и поради понесените германски загуби. „Много от загубите се дължаха на неудачен избор на място за десант — в Крит имаше много малко подходящи места, а вятърът духаше от вътрешността към морето. От страх да не хвърлят войниците в морето пилотите започнаха да ги спускат доста навътре в острова, а някои — фактически направо върху британските позиции. Контейнерите с оръжие често падаха далеч от войниците, което беше друг недостатък, причинил големите ни загуби. В началото на-миращите се там малко британски танкове здравата ни разтърсиха — имахме късмет, че не бяха повече от две дузини. Пехотата, състояща се най-вече от новозеландци, оказа яростна съпротива, въпреки че беше изненадана, Фюрерът беше много разстроен от тежките загуби, които понесоха парашутните части и стигна до заключението, че тяхната стойност като изненада вече не е толкова голяма. След това често ми казваше: «Времето на парашутистите отмина…»

Когато убедих Хитлер да приеме плана за Кипър, предложих също да го продължим, като превземем Кипър пак от въздуха, а след това от Кипър да се прехвърлим, за да завладеем Суецкия канал. Хитлер не се възпротиви на идея-та, но не се ангажира категорично с проекта — мислите му бяха съсредоточени върху предстоящото нахлуване в Русия, След шока от тежките загуби в Крит той отказа да се прави друг опит за голяма операция с въздушнодесантни части. Неколкократно се опитвах да го убедя да се съгласи, но не успях“. Така британските, австралийските и новозеландските загуби в Крит не остават без компенсации. Проектът на Щудент за завладяване на Суецкия канал вероятно е нямало да може да бъде реализиран, освен ако не се е предпремело също значително подсилване на танковите части на Ромел в Африка, обаче завладяването на Малта може би е било по-лесно. Хитлер бива убеден да се заеме с това година по-късно, но после променя решението си и го отменя. Щудент заявява: „Той предполагаше, че ако британският флот се появи на сцената, всички италиански кораби ще побягнат към пристанищата си и ще изоставят на брега германските въздушнодесантни части“.

Дванайсета главаХитлер се насочва към Русия

Цялата картина на войната рязко се променя, когато Хитлер напада Русия на 22 юни 1941 г. — един ден преди годишнината от нахлуването на Наполеон през 1812 г. Тази стъпка се оказва толкова съдбоносна за него, колкото и за неговия предшественик, въпреки че краят не настъпва толкова бързо.

Наполеон е принуден да се изтегли от Русия преди края на годината, а руснаците влизат в столицата му през април на следващата година от неговото нахлуване. Хитлер е изгонен от Русия едва след три години и руснаците влизат в столицата му през април на четвъртата година. Той прониква два пъти по-навътре в Русия, отколкото Наполеон, въпреки че не успява да повтори илюзорния му успех да влезе в Москва. По-дълбокото му проникване се дължи на по-съвършените средства за придвижване. Но те не са достатъчни за постигане на целта му. Разстоянията са първата причина за осуетяването на плановете му, а след това — и за неговото поражение.

Историята се повтаря и при второстепенния резултат от самоубийствената стъпка на агресора. Тя спасява Великобритания от ситуация, която изглежда безнадеждна в очите на повечето хора извън островните й граници. За тях е очевидно колко отчайващо е положението на един малък остров на края на враждебен континент, който го обгражда по-плътно, отколкото по времето на Наполеон. Стойността на морското препятствие е намалена от развитието на авиацията. Индустриализацията на острова го прави зависим от вноса, който е застрашен от подводниците. Като отказва да обсъжда каквото и да било предложение за мир, британското правителство обрича страната на курс, който при тези обстоятелства логично трябва да доведе чрез нарастващо изтощение до евентуална капитулация — дори ако Хитлер се въздържа от опити за бързо завладяване чрез нападение. Безкомпромисният курс е равен на бавно самоубийство. Съединените щати може и да напомпват „въздух“, за да държат Велико-британия на повърхността, но това би било достатъчно само за да се продължи процесът, но не и да се избегне краят. А и времето на това облекчение е ограничено от решението на Чърчил в средата на лятото да бомбардира Германия с пялата си крайно недостатъчна въздушна мощ. Ефектът от тези бомбардировки не е по-голям от убождане с игла, но те са съществена пречка за Хитлер да насочи вниманието си другаде.

Англичаните не се съобразяват твърде много с реалното си положение Те са упорити по природа и не разбират нищо от стратегия. Вдъхновяващите речи на Чърчил помагат да се излекува депресията от Дюнкерк и са тонизиращото средство, нужно на островитяните. Те са ободрени от предизвикателния му тон и не им идва на ум да се запитат дали той е стратегически оправдан. Още по-силен е ефектът от въздействието на Хитлер. Никое предишно доказателство за неговата тирания и агресивност не ги настройва така, както завладяването на Франция и приближаването му до техните брегове. Те реагират още веднъж така, както са научени — на всяка цена да впият зъби в тялото на Хитлер. Никога досега техният характер на булдог не е бил така ясно демонстриран и оправдан в цялата му безподобна глупост. Още веднъж един завоевател на Запада е изправен срещу хора, които „не си дават сметка, че са победени“. Както се вижда от „Майн кампф“, Хитлер ги разбира по-добре от Наполеон и затова полага необикновени усилия да не нарани гордостта им. Той разчита обаче на практичността им и е озадачен, че те не могат да видят безнадеждността на перспективата и не разбират, че предвид на обстоятелствата условията в предложението му за мир са изключително леки. В това объркано състояние той се колебае каква да бъде следващата му стъпка, и се обръща в същата посока като Наполеон — да завладее Русия като прелюдия към окончателното разрешаване на проблема с Великобритания.

Това му хрумване не е внезапно, той стига до него постепенно. То е също толкова сложно за разбиране — по-сложно, отколкото при Наполеон, и не може да бъде обяснено само с един-единствен фактор или причина.

Тежките загуби на Луфтвафе над Южна Англия не са толкова решаващи от стратегическа гледна точка, въпреки че от тактическа са по-важни, отколкото поражението на френския флот при нос Финистер през 1805 г. тъй като поражението на Гьоринг няма такъв незабавен ефект върху Хитлер, както отстъплението на Вилньов върху Наполеон. В този момент Хитлер продължава усилията си да пречупи волята на британците и само сменя формата на натиска — от опит за унищожаване на въздушната му мощ преминава към нощни бомбардировки на индустриалните центрове. Освен на атмосферните условия временното отслабване на натиска се дължи и на колебливостта му. Изглежда, той не желае да стига до крайности срещу Великобритания, ако би могъл да я накара да приеме мир, и продължава да се вкопчва в тази идея, докато неумело преследва целта. Междувременно мислите му се насочват все повече в други посоки под влияние на икономическите му нужди и настраховете, умножени от предубежденията му. Въпреки че договорът със Сталин му проправя пътя за победа на Запад, завоеванията му там до голяма степен са плод на обстоятелствата, докато той винаги е искал да разгроми Съветска Русия. За него тази идея е повече от въпрос на преследване на амби-ция, антиболшевизмът е най-дълбокото му емоционално убеждение.

Този импулс в източна посока е силно повлиян от съпротивата на Вели-кобритания, но зараждането му започва, преди тя да отхвърли предложението му за мир. В началото на юни 1940 г., докато Хитлер все още е ангажиран с френската офанзива Сталин се възползва от възможността да окупира Литва, Естония и Латвия. Хитлер е дал съгласието си балтийските държави да останат в съветската сфера на влияние, а не да бъдат окупирани и по тази причина се смята изигран от своя партньор. Същевременно повечето от съветниците му реалистично преценяват, че руското навлизане в балтийските държави е естествена предпазна мярка срещу възможни действия на фюрера след побе-дата на Запад. Дълбокото недоверие на Хитлер в Русия личи от факта, че през цялото време на кампанията на Запад той се безпокои, че е оставил само 10 дивизии на Изток, изправени срещу 100 руски дивизии.

На 16 юни, отново без да уведоми партньора си, Русия поставя ултиматум на Румъния, настоявайки незабавно да й върне Бесарабия и да й предаде Буковина като „малка компенсация“ за начина, по който през 1918 г. тази бивша нейна провинция й е била „открадната“. На румънското правителство са дадени само 24 часа за отговор и когато то отстъпва пред заплахата, руските войски веднага нахлуват по суша и по въздух. За Хитлер това е по-лошо от „плесница в лицето“, защото опасно приближава руснаците до румънските петролни залежи, на които той разчита сега, когато пътищата му за доставки от други източници в чужбина са отрязани. През следващите седмици Хитлер се чувства все по-изнервен от този риск и от евентуалното му отражение върху въздушната офанзива срещу Великобритания. Това го кара да става все по-подозрителен към намеренията на Сталин. На 29 юли той разговаря с Йодъл за възможността да води война с Русия, ако тя се опита да завладее румънските петролни залежи. Няколко седмици по-късно като контрамярка Хитлер започва да прехвърля 2 танкови и 10 пехотни дивизии в Полша. В директива от 6 септември до службата за контраразузнаване се казва: „През следващите седмици източната територия ще бъде по-силно защитена. Тези прегрупирания не бива да създават впечатление в Русия, че се готвим за настъпление на Изток“. Размерът на германските сили трябва да се прикрива с честите смени на района. „От друга страна. Русия ще разбере, че на разположение на генералното правителство в източните провинции и в протектората има добре обучени германски войници. Тя вероятно ще стигне до заключението, че при руска окупация сме готови да защитим нашите интереси, особено на Балканите, с големи сили“.

Директивата има подчертано отбранителен тон. Тя показва по-скоро желание да се търси възпиращ фактор срещу евентуална руска агресия, отколкото да се тълкува като предизвестие за възможна германска агресия. Но поради отдалечеността на неговия фронт от петролните залежи Хитлер не може да разчита, че ще бъде в състояние да ги защити открито, и затова е принуден да мисли за евентуална отвличаща вниманието офанзива на полския фронт. Идеята за такава отвличаща маневра скоро се превръща в намерение за голяма офанзива — за да бъдат предотвратени евентуалните по-големи рискове.

В средата на септември пристигат сведения, че руската пропаганда води антигерманска кампания в редовете на Червената армия. Това е показателно за руските подозрения и реакция на първото увеличаване на германските вой-ски на Изток, както и за това, че руснаците бързат да подготвят своите войски за евентуален руско-германски конфликт. Обаче за Хитлер това е доказател-ство за техните планове за нападение. Той започва да мисли, че не може да си позволи да чака да се разправи с Русия, след като приключи и затвърди побе-дата си на Запад. Страховете, амбициите и предубежденията му го подтикват към нов завой в разсъжденията. В това състояние е лесно да бъдат засилени подозренията му. Озадачен от това, че англичаните очевидно не си дават сметка за безнадеждното си положение, той подозира, че причината е в Русия. Ме-сеците минават, а Хитлер продължава да говори пред Йодл и др., че Вели-кобритания сигурно се надявала на руска намеса, защото в противен случай би отстъпила. Вероятно вече имало някакво тайно споразумение. Изпращането на сър Стафърд Крипс в Москва и разговорите му със Сталин били потвърждение за това. Германия скоро трябвало да нападне или щяла да бъде задушена. Хитлер не си представя, че руснаците също се страхуват от германска агресия.

Планът за нападението срещу Русия, в общи линии, вече е готов, когато генерал Паулус (станал известен по-късно като командващ армията, попаднала в руски капан при Сталинград) става заместник-началник на Генералния щаб в началото на септември. Той е инструктиран да „проучи неговите възмож-ности“. Поставените цели са, първо, да бъдат разгромени руските армии в Западна Русия, а след това, за да бъде предпазена Германия от въздушни на-падения от Изток — да се навлезе достатъчно дълбоко в руска територия и да се стигне до линията Архангелск-Волга.

До началото на ноември планът е завършен в детайли и след това изпитан в две военни учения. Сега Хитлер вече не се безпокои толкова от руска офанзива, а е по-склонен сам да нападне Русия. Подготовката и обсъждането на големи стратегически планове винаги са го въодушевявали. Съмненията, изразени от генералите му, когато им разкрива намеренията си, само го каратда бъде по-настоятелен. Нима не се е оказал прав за всичко, в чийто успех те са се съмнявали? Той трябва отново да докаже, че не са били прави. Най-изненадващото е, че те все още изпитват към него силно недоверие като към аматьор. Освен това адмиралите и генералите му са обезпокоени и от едно друго действие, насочено срещу Великобритания, а при това положение той не би могъл да остане безучастен. Хитлер пристъпва към действия през Испания срещу Гибралтар, за да затвори западния край на Средиземно море, но това е твърде малка операция, за да задоволи гигантските му амбиции. В края на октомври върху решението му повлиява едно ново събитие, което засилва резултата от него. Това е нахлуването в Гърция, което предприема Мусолини, без да се допита до него. Хитлер е вбесен, че младшият му партньор не е зачел водещата му роля. Вбесен е най-вече от това, че то обърква програмата му, както и от възможността италианците да попречат на намеренията му в този район. Последната опасност скоро отпада поради италианските военни неуспехи, а инициативата на Мусолини подтиква Хитлер да ускори действията си на Балканите. Той възнамерява да се разправи с Русия след това и да остави проблема с англичаните за по-късно. Макар това все още да не е пълно категорично решение, то заема централно място в съзнанието на Хитлер.

На 10 ноември Молотов пристига в Берлин за обсъждане на широк кръг въпроси включително германското предложение Русия категорично да се присъедини към Оста. В края на разговорите е публикувано общо комюнике, в което се казва: „Разменени бяха идеи в атмосфера на взаимно доверие, която доведе до взаимно разбирателство по всички важни въпроси, интересуващи Германия и Съветския съюз“. В неофициални разговори германските участ-ници в преговорите изразяват също задоволство от резултатите, които на 16 ноември са резюмирани така: „Към момента няма да има фиксиран договор. Русия изглежда склонна да се присъедини към Тристранния пакт, след като бъдат изяснени още няколко въпроса… Молотов е уведомен за замисляните германски действия на Балканите в подкрепа на Италия и няма възражения. Той предлага да бъдат създадени подходящи условия за руско влияние в Бълга-рия подобно на германското влияние в Румъния, но германците не проявяват желание да обсъждат това предложение. Германия изразява незаинтересова-ността си от доминирането на Турция над Дарданелите и разбиране към же-ланието на Русия да има бази там…“

Но „взаимното доверие“ липсва напълно и този дипломатически израз никога не е бил толкова лишен от съдържание. В директива на Хитлер от 12 ноември се казва: „Политическите разговори бяха започнати с цел да се получи ясна представа за позицията на Русия в момента. Всички вече издадени устно заповеди по подготовката за кампания на Изток ще бъдат продължени независимо от резултатите от тези разговори“.

Докато дипломатите разговарят, подготовката в съответствие с военните планове напредва. За разлика от някои други Хитлер не намира резултатите от разговорите за толкова задоволителни и гледа на допълнителните въпроси, които Русия има относно Третия райх, като на чисто измъкване. Той се чувства подвластен на все по-силното си желание да започне офанзивата срещу нея. Редер, който се среща с него на 14 ноември, отбелязва, че „лидерът все още е склонен да разпали конфликта с Русия“. След като Молотов си тръгва, Хитлер се среща с няколко от главните си помощници и им дава ясно да разберат, че ще нападне Русия. Опитите им да го разубедят са напразни. Когато те твърдят, че това означава война на два фронта — ситуация, оказала се фатална за Германия през Първата световна война, той отвръща, че не може да се разчита Русия да остане безучастна, докато съпротивата на Великобритания не бъде сломена. За да се победи Великобритания, е нужно да се увеличат военновъздушните сили и флотът, което означава да се намалят сухопътните войски, но подобно намаление не е уместно, докато съществува заплахата от Русия. Поведението на Русия спрямо балканските държави е показало, че на нея не може да се разчита, затова операция „Морски лъв“ трябва да бъде отложена.

На 15 декември Хитлер получава доклад от Халдер във връзка с подготовката на източния план и на 18 декември издава Директива № 21 — план „Барбароса“. Тя започва с категорична декларация: „Германските въоръжени сили трябва да са готови да смажат Съветска Русия в една бърза офанзива преди края на войната срещу Великобритания. За тази цел в армията трябва да бъдат ангажирани всички налични части, като същевременно се вземат мерки за защита на окупираните страни от внезапни нападения. Основните усилия на флота остават категорично насочени срещу Англия!

Ако се появи повод, ще наредя съсредоточаване на войските за действия срещу Съветска Русия осем седмици преди фактическото започване на операциите. Приготовленията, изискващи повече време — ако вече не са извършени, — трябва да започнат незабавно и да завършат на 15 май 1941 г. (Това се смята за най-ранната дата, когато атмосферните условия ще бъдат подходящи.) Трябва да бъдат взети големи предпазни мерки, за да не се разбере за подготвяното нападение…

Основната част от руската армия в Западна Русия трябва да бъде разбита с решителни операции, като се направят четири дълбоки танкови вклинявания, за да се попречи на боеспособните сили на противника да отстъпят навътре в Русия“.

В директивата се казва също, че ако резултатите не са достатъчни за разгрома на Русия, нейната последна индустриална област в Урал трябва да бъде унищожена от Луфтвафе. Червеният флот ще бъде парализиран с превземане на базите му в Балтийско море. Румъния ще помогне за приковаване на руските сили на юг и ще окаже допълнителна помощ на ариергарда. През ноември Хитлер се договаря с новия румънски диктатор генерал Антонеску за участие на страната в намалението срещу Русия.

Във фразата „ако се появи повод“ има известна неопределеност, но въпреки това няма съмнение в твърдите намерения на Хитлер. Употребата на този израз може би се обяснява от последния пасаж на директивата: „Всички заповеди, които ще бъдат издадени от Върховното командване в съответствие с тази инструкция, трябва да бъдат облечени в такива фрази, че да могат да се възприемат като предпазни мерки, в случай че Русия промени сегашното си отношение към нас“. Планът трябва да бъде прикрит чрез сложна заблужда-ваща програма и ръководната роля на Хитлер в това отношение е съвсем естествена.

Освен врага трябва да бъде заблуден и собственият народ. Твърде много от хората, които Хитлер е започнал с проекта си. са обезпокоени от рисковете на нападението срещу Русия, особено заради това, че означава война на два фронта. По тази причина той смята, че е разумно да представя нещата така, сякаш не е взел окончателно решение, за да им даде време да свикнат с про-мяната на вятъра и същевременно да му позволи ла представи по-убедителни доказателства за враждебните намерения на Русия. Особено силно изразяват такива съмнения неговите генерали, затова той е обезпокоен от ефекта от липсата им на ентусиазъм. Макар с клетвата си за вярност към него той да може да разчита, че те ще продължат да му се подчиняват, това не е достатъчно, за да бъдат убедени в успеха на начинанието. Понеже са му нужни като професионални изпълнители, наложително е да ги убеди, На 10 януари 1941 г. с Русия е подписан нов договор, който включва резултатите от водените през ноември разговори с Молотов за границата и по икономически въпроси. Така на пръв поглед всичко изглежда спокойно. Обаче личното мнение на Хитлер е изразено в забележката му, че Сталин е „хладнокръвен като лед изнудвач“. Същевременно продължават да пристигат обезпокоителни сведения от Румъния и от България за руската активност в тези страни.

На 19 януари Хитлер посещава Мусолини и на тази среща говори за труд-ностите, които има с Русия. Той не разкрива плановете си за нападение, но многозначително намеква, че е получил остър протест от Русия във връзка със съсредоточаването на германски войски в Румъния. Допълнителна светлина върху начина му на мислене се съдържа в следната забележка: „По-рано Русия не би представлявала опасност за нас, тъй като не би била в състояние да ни застраши, но сега във века на военновъздушната мощ румънските петролни инсталации могат да бъдат превърнати в димящи развалини чрез въздушни нападения от Русия и Средиземно морието, а животът на Оста зависи от тях“. Това е и неговият аргумент пред генералите му, които твърдят, че дори ако руснаците имат намерение да нападнат, срещу тази опасност могат да бъдат взети адекватни мерки чрез засилване на отбранителната мощ на германските въоръжени сили зад граница, вместо да се напада Русия.

На 3 февруари Хитлер одобрява окончателния текст на план „Барбароса“ след съвещание в Берхтесгаден със своите командири, на което са разкрити основните точки на плана. Генерал Кайтел твърди, че руските сили в Западна Русия възлизат приблизително на 100 пехотни, 25 моторизирани и 30 меха-низирани дивизии. Преценката е близка до реалното положение, защото, ко-гато нападението започва, руснаците разполагат на запад с 88 пехотни, 7 мо-торизирани и 54 танкови и механизирани дивизии. Тогава Кайтел заявява, че германските сили няма да бъдат толкова големи, но че „имат качествено превъзходство“. В действителност нападащите армии се състоят от 116 пе-хотни (от тях 14 моторизирани), 1 кавалерийска и 19 танкови плюс 9 свързочни дивизии. Оценката на войските няма за цел да внесе безпокойство сред гене-ралите, защото показва, че при една голяма офанзива в неблагоприятно по-ложение ще бъде поставена противниковата страна — заради съотношението на бронетанковите сили. Очевидно е, че планиращите разчитат най-вече на качественото превъзходство.

Кайтел продължава: „Руските оперативни намерения са неизвестни. По границата няма силни части. Може да извършат само малко отстъпление, тъй като балтийските държави и Украйна са от жизнено значение за снабдяването на руснаците“. По онова време има известна логика в това, но впоследствие се оказва прекалено оптимистично предположение.

Нападащите войски трябва да бъдат разделени в три армейски групировки, които имат определени оперативни задачи. Северната (под командването на Лееб) трябва да нападне от Източна Прусия през балтийските държави към Ленинград. Централната (командвана от Бок) трябва да нанесе удар от района на Варшава по посока Минск и Смоленск и да настъпи по шосето към Москва. Южната (под командването на Рундщет) трябва да нападне южно от Припятските блата, да се спусне към Румъния в посока Днепър и Киев. Главната тежест трябва да бъде изнесена от групата армии „Център“ и затова тази групировка е по-мощна от останалите. Предвижда се Северната да има при-близително същата мощ, докато Южната да е по-слаба.

В направения от него обзор Кайтел отбелязва, че позицията на Унгария е все още съмнителна, и подчертава, че от съображения за секретност със страните, които могат да сътрудничат с Германия, могат да бъдат сключени спо-разумения в последния момент. Румъния обаче трябва да бъде изключена от това правило, защото нейното сътрудничество е от жизненоважно значение. (Малко преди това Хитлер се е срещал отново с Антонеску и е поискал от него разрешение за преминаване на германски войски, които да помогнат на италианците в Гърция, но Антонеску се е колебаел, твърдейки, че такава стъпка може да стане повод за руско нахлуване и Румъния. На третата им среща Хитлер му обещава не само връщането на Бесарабия и на Северна Буковина, но и присъединяването на територия от Южна Русия, „до Днепър“ към Румъния като отплата за румънската помощ при нападението.)

Кайтел добавя, че операцията в Гибралтар вече не е възможна, тъй като основното ядро от германската артилерия е изпратено на Изток. Операция „Морски лъв“ също е отложена, но трябва да се прави всичко възможно, за да се поддържа впечатление сред германските войски, че подготовката за нахлу-ването във Великобритания продължава. За да се затвърди това впечатление, някои райони по брега на Ламанша и в Норвегия трябва да бъдат незабавно затворени, а за двойна заблуда съсредоточаването на войски на Изток трябва да се представя като отвличаща вниманието маневра заради десант в Англия.

Военният план е придружен от широкомащабен икономически план „Ол-денбург“ за експлоатация на завладяната съветска територия. Създаден е ико-номическн щаб, който е напълно отделен от Генералния щаб. Един доклад от 2 май, посветен на проучването на проблема, започва с думите: „Войната може да бъде продължена само ако през третата година от започването и всички въоръжени сили се изхранват от Русия. Няма съмнение, че милиони хора ще умрат от глад в Русия, ако отнемем на страната това, което ни е нужно“. Не е ясно дали това е безпристрастна научна декларация или предупреждение срещу поставянето на крайни цели и искания. В доклада се казва още, че „от основно значение са заграбването и прехвърлянето на слънчогледово семе и слънчогледови пити, а това на пшеница е на втори план“. В по-предишен доклад генерал Томаш, шеф на икономическия отдел при Генералния щаб на въоръжените сили изтъква, че завладяването на цялата европейска част на Русия може да облекчи проблема с изхранването на Германия, ако бъде решен транспортният проблем, но други важни икономически проблеми, като снабдяването с „индийски каучук, волфрам, мед, платина, калай, азбест и манилски коноп, ще останат неразрешени, ако не бъдат осигурени ко-муникации с Далечния изток“. Хитлер не обръща внимание на подобни пре-дупреждения. Но едно друго заключение, че „снабдяването с кавказко гориво е от изключителна важност за експлоатацията на окупираните територии“, му повлиява толкова силно, че го подтиква да разшири настъплението си до степен, която може напълно да наруши планираното равновесие.

Планът „Барбароса“ страда от объркване още в предварителното му изготвяне, което се отразява дълготрайно върху изпълнението му. Това се дължи на психологическия ефект втрху Хитлер от двойния дипломатически отказ, който получава от Гърция и Югославия, подкрепяни от Великобритания.

Преди да нападне Русия. Хитлер иска десният му фланг да бъде свободен от британска намеса. Той се надява да си осигури контрол върху Балканите без сериозни битки, чрез оръжията на дипломацията. Убеден е, че след военните му успехи на Запад тя би трябвало да успее по-лесно от когато и да било. С влизането в Бесарабия Русия е проправила пътя си към Румъния; така Румъния пада в ръцете на Хитлер. Следващата стъпка също се оказва лесна. На 1 март българското правителство се оставя да бъде подкупено и се обвързва с договор, съгласно който на германските войски е позволено да преминат през неговата територия, за да заемат позиции на гръцката граница. Съветското правителство обявява по радиото своето неодобрение на това отклонение от неутралитета, но въздържането му от по-категорични стъпки кара Хитлер да се чувства по-сигурен, че Русия не е готова за война. Гръцкото правителство не е толкова сговорчиво пред дипломатическите ходове на Хитлер, което е естествено, след като Гърция е нападната от негов партньор в Оста. То не отстъпва и пред заплахите. Духът на гръцкия народ е повдигнат от успеха, с който отблъсква нападението на Мусолини. През февруари е постигната договореност за подпомагане на гърците от британски войски и няколко дни след влизането на германците в България те започват да пристигат. Предизвикателството кара Хитлер месец по-късно да започне атака срещу Гърция. Това е едно ненужно отклонение от главния му път, защото войските, които Великобритания изпраща, не са достатъчно големи и предизвикат само лек сърбеж в дясното му рамо, а гърците са напълно ангажирани в борбата с италианците.

Отрицателното отражение върху руския му план е подсилено и от събитията в Югославия. Там началото на дипломатическите действия е обещаващо. Под германски натиск югославското правителство се съгласява да се обвърже с Оста на компромисна основа, която го освобождава от военни ангажименти, но с тайното условие железопътната линия Белград — Ниш, която води към гръцката граница, да бъде на разположение на германските войски. Югославските представители подписват договора на 25 март. Два дни по-късно в Белград е извършен военен преврат от генерал Симович, командващ юго-славските военновъздушни сили и група млади офицери. Те установяват кон-трол над радиото и телефонната палата, свалят правителството и установяват ново правителство, оглавявано от Симович, след което отхвърлят германските искания. Заговорът е осъществен с помощта на британски агенти и когато новинита за успеха му стига до Лондон, Чърчил съобщава в реч в парламента: „Имам голяма новина за вас и за цялата страна. Рано тази сутрин Югославия намери себе си“. По-нататък той обявява, че новото правителство ще получи „всякаква възможна помощ и подкрепа“ от Великобритания. Превратът създава революционна ситуация на Балканите. Хитлер не може да търпи подобно предизвикателство, а задоволството на Чърчил го вбесява. Той решава веднага да нападне Югославия и Гърция. Необходимите стъпки са направени толкова бързо, че той е готов да нанесе удара след десет дни — на 6 април.

Резултатите от това предизвикателство на Балканите са печални. Югославия е превзета за една седмица и столицата й е опустошена от първото въздушно нападение. Гърция е завладяна само за три седмици, а британските войски са натоварени бързо на корабите след продължително отстъпление, по време на което оказват малка съпротива. Във всеки етап от кампанията в Гърция те са разигравани от маневрите на германците. Всичко това се отразява върху оценката както за Чърчил, така и за онези, които го подкрепят и са предричали успешна военна намеса на Балканите. То води не само до загуба на престиж за Великобритания, но и до тежки страдания за народите на Югославия и Гърция. Чувството, че са били излъгани, остава дълго време. Нещо повече, една от ирониите в историята е, че тъкмо инициативата на Чърчил става причина за превръщането на Югославия в страна, враждебна на всичко, което той представлява.

Преките последици от този епизод са от изключително важно значение и са показателни за преценката на Хитлер. Сраженията дори с толкова минимални сили, макар качеството им значително да превишава количеството, не му позволяват да води боеве в Югославия и Гърция едновременно е нахлуване в Русия. Особено го затруднява фактът, че при такава ситуация би имал по-малко танкове от руснаците. Бързото завладяване на Балканите зависи от участието на танковите дивизии и той се нуждае от всички, които може да събере, преди да дръзне да нападне Русия. Така че на 1 април планът „Барбароса“ е отложен от средата на май за втората половина на юни.

Фактът, че Хитлер успява да завладее две страни толкова бързо, че да може да спази насрочената нова дата за нахлуването в Русия, си остава изключително военно постижение. Неговите генерали са на мнение, че ако англчаните успеят да задържат Гърция, „Барбароса“ няма да може да се осъществи. Отлагането обаче е само пет седмици, но то е фактор за провала на шансовете му да победи Русия, за което допринасят и превратът в Югославия, едно непредвидено забавяне през август, причинено от нерешителност, както и ранното настъпване на зимата през тази година.

До 1 май англичаните успяват да се евакуират от крайбрежието на Южна Гърция, с изключение на онези, чийто път за отстъпление е отрязан и те попадат в плен. Точно в този ден Хитлер определя датата за „Барбароса“. В директивата му накратко се посочват ангажираните в него войски, а след това се добавя:

„Прогноза за хода на операциите: Вероятни ожесточени сражения по гра-ниците, които ще продължат до четири седмици. При по-нататъшния развой се очаква по-слаба съпротива. Руснакът ще се бие на определеното му място до последния си дъх“.

На 6 юни Кайтел издава подробно разписание за начинанието. Освен че изброява частите, които ще бъдат ангажирани в нахлуването, то показва, че срещу Великобритания на Запад са оставени 46 пехотни дивизии, въпреки че само една е моторизирана и има само една танкова бригада. Операция „Атила“ ( за завладяване на Френска Северна Африка) и „Изабела“ (за противодей-ствие на възможно британско настъпление в Португалия) „могат все още да бъдат изпълнени с предизвестие от десет дни, но не и едновременно“. 2-ри въздушен флот е изтеглен и прехвърлен на Изток, докато 3-ти флот поема цялата отговорност за въздушната война срещу Великобритания. В тези заповеди се намеква, че на 25 май са започнати преговори с финландския Генерален щаб за осигуряване на финландско сътрудничество в нападение-то. Румънците чието участие е вече осигурено, трябва да бъдат информирани за последните договорености на 15 юни. На 16 юни на унгарците трябва да бъде намекнато да увеличат охраната по границите си. На следващия ден всички училища в Източна Германия трябва да бъдат затворени. Германските търговски кораби трябва да напуснат Русия, без да привличат вниманието, и по-нататъшни-те плавания дотам да бъдат прекратени. От 18 юни „намеренията за нападение вече могат да не се прикриват“. Тогава вече ще бъде твърде късно за руснаците да вземат кавито и да било широкомащабни мерки за подсилване на войските по границите. 13.00 часа на 21 юни е последният възможен срок за отмяна на офанзивата; паролата за това е „Алтона“, а за началото на нападението — „Дортмунд“. Часът определен за преминаване на границата, е 3,30 на 22 юни. Въпреки предпазните мерки, взети от германците, британското разузнава-не получава много по-рано забележително добра информация за намеренията на Хитлер. То дори определя точно датата на нападението — една седмица преди тя да бъде фиксирана. Неговите многократни предупреждения обаче се приемат с недоверие за разлика от доверието в съветско-германския пакт, което озадачава англичаните и ги вбесява. Те усещат, че руснаците наистина не вярват на предупрежденията. Това усещане прозира в изявлението на Чърчил по радиото, когато пристига новината за нападението на Хитлер и за първите поражения на Червената армия, които руснаците обясняват отчасти с това, че са били изненадани. Едно проучване на руската преса и радиопредавания едва ли би подкрепило това впечатление. От април нататък те съдържат значими индикации за превантивни мерки и изразяват безпокойство от придвижването на германските войски. Същевременно се пише много и за стриктното спазване на условията на договора от страна на Германия, като същевременно се осъждат британските и американските опити да предизвикат разногласия между Русия и Германия, особено чрез разпространяването на слухове за германски приготовления за нападение срещу Русия. В едно радиопредаване в този дух от 13 юни в типичния за Сталин стил се отбелязва, че „изпращането на германски войски в източните и североизточните райони на Германия трябва да се възприема като дължащо се на мотиви, които нямат връзка с Русия“ — твърдение, което може би е накарало Хитлер да заключи, че неговата програма за заблуждаване е успяла да създаде нужното внушение. На двойния блъфможе също да се отговори по два начина. В същото радиопредаване се дава отговор на съобщенията в чужбина за мобилизирането на руските запасняци като се обяснява, че това е само учение за предстоящите редовни летни военни маневри. На 20 юни московското радио съобщава подробно за военните учения, които се извършват близо до Припятските блата, което може и да е било с цел да се укрепи доверието вътре в страната. В него се съобщава също, че противовъздушната гражданска отбрана ще бъде изпитана „в реални условия“ в неделя, 22 юни. Въпреки това чуждестранните съобщения за предстоящо германско нахлуване отново са описани като „зле скалъпени измислици от сили, враждебни на Русия“.

Германците са информирани за британските усилия да бъдат предупредени руснаците. На 24 април техният военноморски аташе в Москва докладва: „Британският постник предрича 22 юни като ден за избухването на война“. Това обаче не задължава Хитлер да промени датата. Той може би разчита на факта, че руснаците отхвърлят всички съобщения, идващи от британска страна или пък с решил, че самата дата вече няма особено значение.

Трудно е да се каже доколко Хитлер е вярвал, че руснаците не са подготвени за удара, защото той често е скривал от хората от собственото си обкръжение това, което наистина мисли. Още от пролетта в сведенията, изпращани от неговите наблюдатели в Москва, се говори за пасивност на съветското пра-вителство, продиктувана от опасения, и за желанието да умилостиви Хитлер; за това че няма опасност Русия да нападне Германия, докато Сталин е жив. На 7 юни германският посланик там докладва: „Всички наблюдения показват, че Сталин и Молотов, които единствени отговарят за руската външна политика, правят всичко възможно да избегнат конфликт с Германия“. Това твърдение се потвърждава не само от продължаването на руските доставки съгласно сключеното търговско споразумение, но и от отстъпките на Русия пред Хитлер във връзка с оттеглянето на дипломатическото признаване за Югославия, Белгия и Норвегия.

От друга страна, Хитлер често заявява, че нацистките дипломати в Москва най-зле информираните в света. Той снабдява генералите си и с информации от напълно противоположен характер — че руснаците се готвят за нападение, което е наложително да бъде изпреварено. По този въпрос той може би умишлено ги заблуждава, макар сам да не вярва на тези съобщения, защото трудностите, които има с генералите си, продължават и те все още изтъкват аргументи за въздържане от нападение. А може би едно закъсняло разбиране, че руснаците не са толкова неподготвени, както се е надявал, го е подтикнало като ответна реакция да реши, че намеренията им са подобни на неговите. След като преминават границата, генералите не виждат признаци за подготовка на руско нападение близо до фронта и така разбират, че Хитлер ги е подвел.

Тринайсета главаНахлуването в Русия

Успехът на кампанията в Русия зависи по-малко от стратегията и тактиката, отколкото от пространството, логистиката и техниката. Въпреки че някои оперативни решения са от голяма важност, те не са толкова решаващи, колкото недостигът на техника, съчетан с огромното пространство, и ефектът от тях трябва да бъде измерван с оглед на тези основни фактори. Пространственият фактор лесно да бъде разбран, като се погледне картата на Русия, но техническият фактор изисква повече обяснения. Един предварителен негов анализе важен за разбиране на събитията. Подобно на предишните инвазии, предприети от Хитлер, всичко зависи от механизираните части, въпреки че те съставляват само малка част от общите въоръжени сили. Наличните 19 танкови дивизии представляват само една десета от общия брой германски дивизии и тези на страните сателити. В останалата огромна част има само 14 моторизирани дивизии, които са в състояние да следват плътно танковите авангарди.

През 1941 г. германската армия притежава 21 танкови дивизии срещу 10 през 1940 г. Това видимо удвояване на танковата мощ обаче е илюзорно. То е постигнато главно чрез намаляване на танковете в дивизиите. По време на кампанията на Запад основното ядро на всяка дивизия е една танкова бригада, която се състои от два полка, всеки от които има по 150 бойни танка. Преди нахлуването в Русия всяка дивизия е изваден по един танков полк и от всяко такова „ребро“ е създадена нова дивизия. Някои от най-добрите танкови експерти се обявяват против това решение, като изтъкват че реално само се умножава броят на щабовете и на спомагателните войски в т.нар. бронетанкови части, като самите танкови войски ос-тават непроменени и така се намалява ударната мощ на всяка дивизия. Сега от нейните общо 17 000 души само 2600 са танкисти. Но Хитлер настоява на своето. Пред огромните пространства на Русия той иска да чувства, че има по-голям брой дивизии, които да нанесат удар дълбоко в нейната територия, и разчита, че техническата изостаналост на руските въоръжени сили ще компенсира разреждането. Той подчертава и факта, че благодарение иа увеличе-ното производство на последните модели Т-III и T-IV две трети от танковата мощ на всяка дивизия сега ще се състои от средни танкове — с по-големи оръдия и двойно по-дебела броня, докато по време на кампанията на Запад две трети са били леки танкове. По такъв начин ударната мощ на дивизията е увеличена, въпреки че съставът й е намален наполовина. Този аргумент е добър само до известна степен и за момента.

Намаляването на броя на танковете подчертава главния недостатък на гер-манската танкова дивизия, а именно че основната й част е пехотна и и липсва мобилност при пресечен терен. Най-същественият нов елемент, който танкът внася във войната — по-важен дори от подновеното използване на бронята, е способността му да се движи встрани от шосетата, да не зависи от предвари-телно подготвени гладки и твърди повърхности. Докато колесните превозни средства само увеличават скоростта на придвижване и постигат в по-гъвкава форма ефекта от използването на железопътните линии, танкът революцио-низира мобилността. Като си проправя собствен път по време на движението си, той не е длъжен да следва определен, предварително подготвен път и така заменя едноизмерното движение с двуизмерно.

Значението на този потенциал първоначално се разбира от британските привърженици на механизираната война. В края на Първата световна война те предлагат в рамките на бронетанковите сили всички превозни средства, включително тези, които пренасят боеприпаси, да бъдат снабдени с вериги, за да могат да преминават през труден терен. Това тяхно разбиране не е реа-лизирано дори и в германската армия, която прави повече от другите, за да се възползва от него. В преустроената танкова дивизия от 1941 г. има всичко на всичко не повече от 300 гъсенични превозни средства, докато останалите по-чти 3000 са на колела и повечето от тях са годни за използване само по пъти-ща. Голямото изобилие от такива превозни средства не се отразява на кампа-нията на Запад, където една зле разположена отбрана търпи разгром с далечни последици и атакуващият се възползва от мрежа от добре павирани пътища. Но на Изток, където добрите пътища са рядкост, с течение на времето това се оказва решаваща пречка. Там германците са наказани за това, че са изостанали с 20 години от теорията, на която дължат основния си успех.

Това, че успяват да постигнат известен напредък, се дължи на факта, че противниците им са изостанали още повече в това отношение, тъй като, макар руснаците да имат голямо числено превъзходство в танкове, общото ко-личество на моторните им средства е толкова ограничено, че дори бронетан-ковите части не разполагат с достатъчен моторизиран транспорт. Това се оказ-ва изключителен проблем за маневрирането и за възпирането на германските танкови пробиви.

В тази офанзива германските танкови части наброяват общо 3550 танкакоито са само с 800 повече, отколкото при нахлуването на Запад. (През август руснаците обаче твърдят, че са унищожили 8000.) Общата танкова мощ на Червената армия според телеграма на Сталин до Рузвелт, изпратена на 30 юли 1941 г., сочи 24 000, повече от половината от които се намират в Западна Русия. Рано сутринта в неделя на 22 юни германският поток се излива през границата в три големи успоредни пробива между Балтийско море и Карпатите. Отляво групата армии „Север“ под командването на Лееб пресича границата на Източна Прусия и навлиза в окупираната от руснаците Литва. Вляво от центъра източно от Варшава групата армии „Център“ под командването на Бок започва масирано настъпление срещу двата фланга на дъгата, която руският фронт оформя в Северна Полша. Вдясно от центъра остава спокойна зона от 100 км, където германският поток се отклонява от западния край на Припятската блатиста местност. Вдясно групата армии „Юг“ под командването на Рундщет се втурва напред откъм северната страна на Лвовската дъга, образуване от руския фронт в Галиция, близо до Карпатите.

Празнината между десния фланг на Бок и левия на Рундщет е оставена нарочно, за да бъдат постигнати концентрация на въоръжени сили и максимално най-чист път за настъпление. Така в първата фаза е увеличена бързината на германското настъпление. Но тъй като секторът при Припят остава незавзет, руснаците разполагат със защитена зона, където техните резерви могат да се съберат под прикритие и откъдето в по-късен етап могат да развият серия от флангови контраатаки на юг, което е пречка за настъплението на Рундщет към Киев. Това би имало по-малко значение, ако настъплението на Бок на север от Припятските блата беше постигнало целта си да затвори в капан руските армии около Минск.

Тежестта на германската офанзива е съсредоточена вляво от центъра. Там на Бок е поверена водещата роля, която му е отредена първоначално и при нахлуването на Запад, но впоследствие е прехвърлена от неговата армейска групировка към тази на Рундщет. За решаващата му мисия към него е прида-дена по-голяма част от танковите сили — 2 танкови групи, командвани от Гу-дериан и Хот, докато другите армейски групировки имат по една такава. Бок също има две армии — 4-та и 9-а, всяка от които е с по 3 пехотни корпуса. Всяка от танковите групи (по-късно превърнати в танкови армии) се състои от 4–5 танкови и 3 моторизирани дивизии. Макар всички германски лидери да са съгласни, че всичко зависи от използването на тези танкови групи, появяват се различни мнения, кой е най-добрият начин те да бъдат използвани. Тази „теоретична битка“ има дълготрайнипоследици. Някои висши командири искат да унищожат руските армии в решителна битка чрез класическо обкръжение, до която да се стигне колкотоможе по-скоро след преминаването на границата. Следвайки такъв план, те се придържат към ортодоксалната теория за стратегията, формулирана от Клаузевиц, утвърдена от Молтке и развита от Шлифен. Силната им привърза-ност към нея се дължи и на опасенията им от дълбоко навлизане в Русия, преди руските армии да бъдат разгромени. За успеха на плана те настояват танковите групи да взаимодействат с пехотните корпуси в битката, придвижвайки се напред по фланговете като клещи зал тила на вражеските сили, за да затворят обръча.

Танковите експерти начело с Гудериан са на друго мнение. Те искат танковите групи да навлязат колкото може по-бързо и по-дълбоко, следвайки линията оказала се решаваща във Франция. Гудериан твърди, че неговата група и групата на Хот не трябва да губят време да разширяват пробива си, а трябва да напреднат към Москва, но преди това поне да достигнат Днепър. Колкото по-скоро достигнат тази линия, толкова по-голяма е вероятността руската съпротива да бъде разстроена, както това става във Франция, и по-голяма възможността Днепър да стане същатата наковалня както Ламанш през 1940 г. Според Гудериан обкръжаването на руските части в пространството между двете танкови групировки трябва да бъде оставено на пехотните корпуси подпомагани от сравнително малки формации, които танковите групировки могат да отклонят, докато самите те продължат да се движат бързо напред.

„Теоретичната битка“ е решена в полза на ортодоксалността от Хитлер. Въпреки цялата си смелост той няма достатъчно кураж да заложи всичко на картата, на която дължи предишните си успехи. Неговият компромис с кон-серватизма има по-отрицателен ефект, отколкото през 1940 г. Въпреки че на самите танкови експерти е отредено по-важно място, отколкото през 1940 г. на тях им е отказана възможността да се възползват от това по най-добрия за тях начин. Решението на Хитлер е повлияно не само от съмненията му в техния подход, но и от развинтеното му въображение, което е заето от представата за обкръжаване на главното ядро на Червената армия в гигантски пръстен.

Тази представа се превръща в един блуждаещ огън, който го мами все по-дълбоко и по-дълбоко в Русия, особено след като първите два опита не успя-ват. При третия са взети по-голям брой военнопленници, но той го отвежда отвъд Днепър, при четвъртия падат в плен над четвърт милион руснаци, но зимата се намесва и попречва на германците да се възползват от отворилата се празнина във фронта. Всяка от водените битки отнема време за отварянето и затварянето на клещите, като в резултат се губи стратегическата цел в опити да се постигнат тактически задачи.

Въпросът, дали методът на Гудериан би се оказал по-успешен, остава открит. Но дори и навремето той е бил подкрепян от някои от най-способните членове на германския Генерален щаб, които не принадлежат към школата на танковите теоретици, а впоследствие тяхната преценка се оказва още по-правилна. Като признават трудностите за придвижването на запаси и продовол-свие при дълбокото проникване, те смятат, че те могат да бъдат преодолени чрез пълноценно използване на наличния въздушен транспорт и чрез осво-бождаване на танковите части от това, което ги задържа. Според тях щурмо-вите елементи на авангарда трябва да продължат напред и усилията да бъдатсъсредоточени върху тяхната поддръжка, а спомагателните моторизирани колони трябва да ги следват. Идеята за такова придвижване в стил Шърман обаче противоречи твърде много на конвенционалното схващане в Европа за воденето на войната, за да спечели общо одобрение.

След като „теоретичната битка“ е решена в полза на ортодоксалната стратегия, е изготвен план с цел голямо обкръжение, което да затвори в капан главните руски сили, за да бъдат унищожени, преди да бъде достигнат Днепър. За да се увеличат шансовете му за успех, откъм фронта на Бок планът предвижда къси обходни маневри, извършвани от пехотните корпуси на 4-та и 9-а армия, и по-дълги маневри от външната страна на танковите групи, които трябва да навлизат по-дълбоко, преди да започнат да затварят кръга. Тази телескопична схема се изпълнява до известно време, макар да не достига толкова далеч, че да задоволи вижданията на Гудериан, Бок и Хот.

Оста на настъплението е по протежение на главния път за Минск и Москва. Той преминава през сектора на 4-та армия, командвана от Клуге, към която е прикрепена и танковата групировка на Гудериан. Движението им е възпре-пятствано от крепостта Брест, а река Буг е естествена защитна преграда пред нея. Така първо трябва да се премине реката и да се превземе крепостта, за да може да се исползва шосето и настъплението да набере скорост. При обсъждането на проблема възниква въпросът, дали танковите дивизии трябва да чакат, докато пехотата направи пробив, или трябва да си взаимодействат за пробива заедно с пехотните дивизии. Възприет е вторият вариант, за да се пести време. Пехотните дивизии се използват за превземането на крепостта, а по фланговете им се придвижват по 2 танкови дивизии, които след форсирането на Буг заобикалят Брест и се съединяват на шосето зад крепостта. За бързото извършване на атаката всички части временно са поставени под командването на Гудериан по време на пробива. Когато той е осъществен, танковата група се втурва сама напред като снаряд, изстрелян от оръдие.

Благодарение на ширината на фронта и тактиката на обход и внезапна атака армиите на Бок успяват да направят дълбоки пробиви на много места. На втория ден танковите части на десния му фланг достигат Кобрин, на 60 км след Брест, докато левият фланг завладява крепостта и железопътния център Гродно. Руският клин в Северна Полша, известен като „клина Белосток“, видимо променя формата си, като е прерязан през средата. Това врязване става по-сериозно през следващите дни, след като фланговете се сливат при Барановичи и заплашват да обкръжат всички руски части в предната зона. Разви-тието на маневрата е подпомогнато от неефективността на руските танкови части въпреки численото им превъзходство.

Но настъплението на германците се натъква на изключително упорита съпротива от страна на руснаците. Обикновено германците успяват да над-хитрят с маневри противниците си, но не могат да ги победят. Понякога след продължителна съпротива обкръжените части са принудени да се предадат заради бавната си реакция в стратегически безнадеждни ситуации, но така забавят нападателя и създават сериозни пречки за плановете му. Проблемът се изостря и от крайно недостатъчните комуникации. Този ефект се вижда за първи път при първоначалната атака срещу Брест. Тук гарнизонът на старата цитадела се държи в продължение на седмица въпреки ожесточения артилерийски обстрел и бомбардировки от въздуха, причинявайки тежки загуби на атакуващите войски, преди най-накрая съпротивата им да бъде сломена. Подобно нещо се случва и на други места, а то отваря очите на германците за това, какво ги очаква в бъдеще. Упоритата съпротива, на която се натъкват при много пътни центрове, е спирачка за обходните им маневри, тъй като блокира шосетата, нужни за придвижването на колоните с доставки.

Плановете на нападателите се затрудняват от характера на терена, по който преминава настъплението. Един германски генерал изразява това впечатление по следния начин: „Пространствата бяха безкрайни, а хоризонтите-неясни. Потискаха ни монотонността на пейзажа и огромните пространства, покрити с гори, блата и равнини. Добрите пътища бяха толкова малко, лошите — толкова много, а дъждът бързо превръщаше пясъка и глината по тях в тресавище. Селата изглеждаха окаяни и потискащи с дървените къщи със сламени покриви. Природата беше сурова, а сред нея живееха човешки същества, също толкова сурови и нечувствителни, безразлични към времето, глада, жаждата и почти също толкова безразлични към живота, загубите и болестите. Руският цивилен е корав, а руският войник е още по-корав. Той, изглежда, има безкрайна способност да се подчинява и да търпи“.

Първият опит за обкръжение стига кулминацията си около Слоним, на близо 160 км отвъд първоначалния фронт, където вътрешните клещи почти се затварят около 2 руски армии, събрали се в белостокския клин. Но германците не действат достатъчно бързо при затварянето на обръча и около половината от обкръжените войски успяват да се измъкнат, макар и на малки не-координирани групи. Превесът на немеханизирани части в германската 4-та и 9-а армия е пречка за реализирането на този план.

Главните танкови части по фланговете навлизат над 150 км навътре, пресичат руската граница от 1939 г. и се отправят към Минск, който е превзет на 30 юни, деветия ден от началото на нападението. В тази нощ една от танковите колони на Гудериан достига историческата река Березина26 близо до Боб-руйск на 140 км югоизточно от Минск и на по-малко от 60 км от Днепър. Усилието да бъде затворен кръгът обаче пропада, а след провала и на голямото обкръжение мечтата на Хитлер за бърза решителна победа избледнява. Внезапен дъжд, за какъвто французите са се молили напразно предишното лято, идва на помощ на силно притиснатите руснаци. Той превръща песъчливата почва в кал.

Тя е много по-голяма спънка в Русия, отколкото във Франция, тъй като не само пречи на тактическите маневри, но и задържа придвижването по страте-гическите пътища. Единственият добър асфалтиран път в целия район е новото шосе което минава покрай Минск директно за Москва, но то само частично помага на Хитлеровия план, който предвижда не надпревара за Москва, а широка обходна маневра, в която и по двата фланга трябва да бъдат използ-вани пътища с мека настилка. След дъждовните бури в началото на юли тези „подвижни пясъци“ затрудняват мобилността на нашественика и умножават ефекта от упоритата съпротива, оказвана от многото изолирани групи руски войници в района, превзет от германците. Въпреки че в двойната битка при обкръженията около Белосток и Минск са взети в плен над 300 000 души, приблизително същият брой успяват да се измъкнат, преди да се стегне обръчът около тях. Изтеглянето им е важно за укрепването на следващата защитна линия която минава пред и зад Днепър.

Характерът на терена също е много съществен фактор в този важен етап. Югоизточно от Минск се простират големи гори и блата, а брегът на Березина не е ясно очертан и е прорязан от много потоци, които лъкатушат през черни торфени блата. Германците установяват, че само на два пътя — главното шосе през Орша и шосето за Могильов, има построени мостове, по които могат да преминават тежки товари. По другите пътища има само паянтови дървени конструкции. Въпреки че се придвижват бързо, германците заварват взривени мостовете, които имат най-важно значение. Нашествениците започват да се натъкват за първи път и на минирани пътища, което ги забавя още повече. Березина е също почти толкова ефикасно препятствие за настъплението на Хитлер колкото и за отстъплението на Наполеон. Всички тези фактори затрудняват плановете за затваряне на капана около руснаците в района западно от Днепър.

Осуетяването на голямото обкръжение кара германското командване да напредне отвъд Днепър, нещо, което се е надявало да избегне. Германските войски вече са навлезли над 500 км навътре в Русия. Клещите се отварят отново за да извършат ново обкръжение и да се затворят зад руснаците на линията на Днепър отвъд Смоленск. Първите два дни на юли минават в опити да се затвори капанът при Минск и в придвижването на пехотните корпуси на 4-та и 9-а армия, някои от които изминават по 30 км на ден в продължение на две седмици и половина, за да помогнат за пробива през линията „Сталин“.

Това нападение се оказва по-леко, отколкото германското командване очаква, тъй като отстъпващите руснаци нямат време да реорганизират добре защитата си, нито да подобрят отбранителните си съоръжения, които далеч не са завършени. Най-голямото препятствие е река Днепър, но танковите дивизии на Гудериан го преодоляват с бързи изненадващи щурмове на няколко места встрани от главните бродове. До 12 юли германците извършват пробив в линията „Сталин“ на широк фронт между Рогачов и Витебск и бързо се отправят към Смоленск. Лекотата, с която е извършен пробивът, показва преди всичко, че има повече предимства, отколкото рискове, да се позволи на бро-нетанковите сили да продължат напред, както е искал Гудериан.

Трудният терен, особено след силните дъждове, е по-голяма пречка, отколкото хаотичната съпротива. При тези обстоятелства е платен тежък данък за изгубеното време, защото всеки проливен дъжд временно намалява мо-билността на настъпващите до пълно спиране. От въздуха се вижда странна гледка — колона спрели танкове пресича местността по протежение на 150 и повече километри. Те биха могли да продължат настъплението, но заедно с другите гъсенични превозни средства съставляват само малка част от всяка т.нар. бронетанкова дивизия. Снабдяването им и многобройната пехота към тях се придвижват с колесни превозни средства, които са големи и тежки и не могат да продължат, ако пътят е покрит с кал. Когато слънцето отново изгрее, песъчливите пътища изсъхват бързо и настъплението продължава. Но натрупалото се забавяне е сериозна пречка за изпълнението на стратегическия план.

Отначало това не личи поради сравнително бързото настъпление на танковата група под командването на Гудериан по главното шосе за Смоленск, в който тя влиза на 16 юли. Разстоянието от над 160 км между Днепър и Десна е изминато за седмица. Но танковата група на Хот на северния фланг се забавя при преминаването на блата и заради разразили се дъждовни бури. Бавният й напредък, естествено, се отразява върху изпълнението на плана на Хитлер за обкръжение и дава на руснаците повече време да съберат войските си около Смоленск. В последната фаза начинанието се натъква на упорита съпротива по двата фланга, която е толкова ожесточена, че на германците не им достигат 15 км, за да затворят обръча. Според техните преценки в капана попадат половин милион руснаци. Въпреки че голяма част от тях успяват да се измъкнат, на 5 август са пленени 300 000 души.

Тази непълна победа оставя на германците един неразрешен проблем. Това означава, че пътят им към Москва, до която остават повече от 300 км, продължава да е блокиран от значителни войски, които непрекъснато се увеличават от нови мобилизирани подкрепления. Същевременно възможностите на германците да предприемат нова атака са намалени от трудностите, които срещат с докарването на подкрепления по лошите пътища. Това неизбежно води до забавяне, но то е незначително в сравнение с онова което следва от този момент нататък, защото настъплението към Москва е възобновено едва през октомври. Най-добрите два летни месеца са пропилени, докато армиите на Бок са спрени при Десна. Причините трябва да се търсят в нерешителността на Хитлер, свързана с напредването на армиите на Рундщет южно от Припятските блата.

На южния фронт германците първоначално нямат превъзходство. Наистина те започват настъплението при неблагоприятно за тях съотношение на силите, което на хартия изглежда огромно. Югозападната руска група армии под командването на маршал Будьони се състои от 30 танкови и моторизирани, 5 механизирани и 45 пехотни дивизии в Южна Полша и Украйна, от които 6 танкови и моторизирани, 3 механизирани и 13 пехотни дивизии се намират в Бесарабия срещу румънците. По брой на танковете тази групировка е два пъти по-мощна от силите на маршал Тимошенко, който командва Западната група армии изправени срещу главното направление на германското настъпление. Будьони има общо около 5000 танка от различни видове, докато танковата група на Клайст, която съставлява бронетанковият юмрук на Рундщет, се състои само от 600 танка. Освен това значителна част от тях е ангажирана в гръцката кампания и разполага с малко време да се изтегли, преди да бъде хвърлена в това по-голямо начинание.

Рундщет трябва да разчита на изненадата, скоростта, пространството и на грешките на противниковите командири. Прочутият стар кавалерист и герой от Гражданската война Будьони е описан от един от неговите офицери като „човек с огромни мустаци, но с много малък мозък“. Едни от най-добрите руски командири са ликвидирани в чистките преди войната, а тези, които оцеляват като политически благонадеждни, са ненадеждни във военно отношение. Едва когато негодността на тези прекалено солидни старши офицери е доказана от изпитанията на войната, връх взема едно по-младо поколение.

Главното усилие на Рундщет е съсредоточено върху неговия ляв фланг по брега на река Буг. Планът е съобразен с неговите ограничени сили, но извлича полза от факта, че първоначалната му позиция се намира по-назад от фланга на Лвовската дъга, образувана от руската зона в Галиция. Така нападението се предприема от естествен клин, който само трябва да бъде забит още по-дълбо-ко, преди да започне да застрашава комуникациите на всички руски сили близо до Карпатите. След като 6-а армия на Райхенау форсира бродовете на Буг, танковите части на Клайст се впускат напред през пробива към Луцк и Броди. Изненадата не само помага при началния пробив, но и отстранява потенциалната опасност от контранастъпление на руснаците. Като знае, че имат 25 дивизии по протежение на карпатската граница с Унгария, Рундщет очаква че те могат да се обърнат и да ударят десния му фланг, докато той напредва към Луцк. Вместо това те отстъпват. (Поради тази реакция, както и поради липсата на готовност в руската предна зона Рундщет и другите германски командири започват да се съмняват в аргументите на Хитлер, че е било възможно руснаците първи да нападнат Германия.)

Дори и при този летящ старт войските на Рундщет не могат да напреднат толкова бързо, колкото войските на Бок вляво от центъра. Гудериан настоява, че е важно руснаците да бъдат принудени да продължат да отстъпват, като не им се дава време да се прегрупират. Той е убеден, че ако не се губи време, може да достигне Москва и че такова проникване в невралгичния център на Сталиновата мощ може да парализира съпротивата на Русия. Хот споделя възгледите му, а Бок също ги подкрепя. Но Хитлер се връща към собствената си първоначална идея, съдържаща се в една директива от 19 юли, за следващия етап на операциите. Танковите части са взети от Бок и от центъра са изпратени към фланговете — танковата група на Гудериан трябва да се отправи на юг, за да помогне за разгрома на руските армии, изправени срещу Рундщет в Украйна, докато танковата група на Хот трябва да се насочи на север, за да помогне при атаката на Лееб срещу Ленинград.

Браухич пак се суети, вместо веднага да настоява за друг план. Той твърди че преди да се започнат по-нататъшни операции, на танковите сили трябва да бъде дадена почивка, за да приведат в ред машините си или те да бъдат заменени с нови. Хитлер се съгласява с необходимостта от такава пауза. Междувременно разногласията на високо равнище относно курса, който трябва да се следва, продължават и не спират дори след като танковите войски вече са състояние да подновят настъплението си.

След като се пропиляват няколко седмици в такива дискусии, началникът на Генералния щаб Халдер подтиква Браухич да предложи бързо настъпление към Москва. Хитлер отговаря с нова и по-категорична директива на 21 август, която започва така: „Не съм съгласен с предложенията, направени от армията на 18 август, за воденето на войната на Изток. От първостепенна важност преди настъпването на зимата е не превземането на Москва, а по-скоро окупацията на Крим, на индустриалния и въгледобивния район на Донецкия басейн, прекъсването на руските снабдителни пътища от кавказките петролни полета…“

В съответствие с това той нарежда да се разчисти пътят към тези южни цели, като част от армейската група, командвана от Бок (включително танковите сили на Гудериан), да се насочи на юг и да помогне за разгромяването на руските армии около Киев, които са изправени срещу Рундщет.

Когато тези заповеди са получени, Халдер се опитва да накара Браухич даси подадат заедно оставките. Но Браухич заявява, че това ще е безполезен жест, защото Хитлер просто ще ги отхвърли. Вместо да се аргументира, Хитлер само повтаря отново твърдението си: „Моите генерали не знаят нищо за икономическите аспекти на войната“. Той се съгласява единствено със следното — след като руските армии в района на Киев бъдат унищожени, на Бок да бъде позволено да поднови настъплението си към Москва, а танковите сили на Гудериан да му бъдат върнати за същата цел.

Самото обкръжение на Киев жъне голям успех и предизвиква оптимистични очаквания. Гудериан настъпва надолу през руския тил, докато танковата група на Клайст се отправя нагоре. Двата края на клещите се срещат на 250 км източно от Киев, като затварят капан, в който според германските твърдения попадат над 600 000 руснаци. Битката обаче приключва едва в края на септември когато лошите пътища и дъждовното време забавят скоростта на обходните маневри. Блясъкът на победата е помрачен от сянката на зимата, която хвърля историческата си заплаха над нашествениците на Русия. Двата пропилени месеца от лятото се оказват фатални за перспективите да бъде превзета Москва.

Подновеното настъпление започва на 30 септември. Перспективите изглеждат обнадеждаващи, когато армиите на Бок извършват голямо обкръжение около Вязма където са пленени още около 600 000 руснаци. Това моментално отваря почти чист път на германците към Москва. Но битката при Вязма завършва едва в края на октомври, германските войски са уморени, с влошаването на времето теренът се превръща в тресавище, а пред Москва се появяват свежи руски части.

Повечето германски генерали искат да прекъснат настъплението и да заемат удобни позиции за зимата. Те помнят какво е станало с армията на Наполеон. Много от тях започват да препрочитат мрачния разказ на Коленкур за случилото се през 1812 г. На по-високо ниво преобладава обаче друго мнение. Този път то не се дължи само на Хитлер, който едновременно е впечатлен и депресиран както от увеличаващите се трудности, така и от зимните условия. На 8 ноември той мрачно отбелязва: „Признанието, че никоя от силите не е в състояние да унищожи другата ще доведе до компромисен мир“. Бок настоява обаче германското настъпление да продължи. Браухич и Халдер са съгласни с него. На съвещание на висшия команден състав на 12 ноември Халдер казва, че има основателни причини да се вярва, че руската съпротива е на път да се сгромоляса.

Браухич и Халдер, както и Бок, естествено, не са склонни да наредят спиране на офанзивата поради предишната им борба да накарат Хитлер да приеме аргументите им в полза на превземането на Москва, вместо да се преследват цели на юг. Така че настъплението към Москва е възобновено на 15 ноември, когато настъпва временно подобрение на времето. Обачеслед продължила две седмици борба в калта и снега то е спряно на 30 км от Москва.

Дори Бок започва да се съмнява дали има смисъл да се продължава, макар току-що да е заявил: „Въпросът ще бъде решен от последния батальон“. Браухич, който по това време е болен и командва отдалеч в тила, продължава обаче да настоява офанзивата да продължи на всяка цена. Той ужасно се страхува от гнева на Хитлер заради лошите резултати.

На 2 декември е направено още едно усилие и някои подразделения проникват в предградията на Москва, обаче настъплението като цяло е спряно в горите около столицата. Това е сигнал за руска широкомащабна контраофанзива, подготвена и ръководена от Жуков. Тя отблъсква изтощените германци, обхожда фланговете им и ситуацията става критична. От генералите до низ-шите чинове нашествениците са изпълнени с мрачни мисли за отстъплението на Наполеон от Москва. В този критичен момент Хитлер забранява всякакво отстъпление освен кратки локални изтегляния и в тази ситуация той е прав. Неговото решение подлага войските му на предните позиции пред Москва на ужасни страдания, защото те нямат нито нужното облекло, нито екипировка за зимна кампания в Русия, но ако веднъж започнат генерално отстъпление, то бързо може да се превърне в паническо бягство.

Хитлер губи шанса да превземе Москва заради решението си от август да спре настъплението в тази посока и да отклони войски за настъпление в Южна Русия. Цената, платена при Москва, не може да бъде компенсирана от това, което армиите му постигат на юг. След голямото обкръжение при Киев Рунд-щет превзема Крим и Донецкия басейн, но без танковете на Гудериан не може да достигне петролните полета на Кавказ. Войските му успяват да стигнат до Ростов на Дон, но са много изтощени и скоро са отблъснати от руснаците. Тогава той иска да се изтегли на добре защитими позиции на брега на река Миус, но Хитлер не му разрешава. Рундщет отговаря, че не може да се под-чини на такава заповед, и моли да бъде освободен от командването. Хитлер бързо го заменя, обаче веднага след това фронтът е пробит и фюрерът е при-нуден да се съгласи с необходимостта от отстъпление. Това става през първата седмица на декември — едновременно с отблъскването на германците при Москва.

През същата седмица Браухич моли да бъде освободен от поста поради болест. На следващата седмица Бок прави същото, а малко по-късно Лееб подава оставка, когато Хитлер отхвърля предложението му за отстъпление на северния фронт близо до Ленинград. Така четиримата най-висши командири си отиват.

Хитлер не назначава приемник на Браухич, а се възползва от възможността да стане сам пряк главнокомандващ въоръжените сили. До Коледа той успява да се избави от Гудериан, който има главната заслуга за предишните победи, защото е изтеглил изтощените си войници без негово разрешение.

Основен фактор за провала на офанзивата е погрешната преценка на на-стъпващите за резервите, които Сталин може да събере от вътрешността на Русия. В това отношение Генералният щаб и неговото разузнаване са също толкова заблудени, колкото и Хитлер. Фаталната грешка е резюмирана на-кратко с едно изречение в дневника на Халдер от средата на август: „Ние подценихме Русия: смятахме, че имаме работа с 200 дивизии, но сега устано-вяваме че те са 360“.

Това до голяма степен намалява чудесния успех в началото. Вместо да имат път освободен от защитници, сега на германците се налага да си имат работа със свежи армии, които пристигат на бойното поле. Масовата съветска мобилизационна система успява да продължи да действа далеч от обсега на германските армии и от зимата на 1941 г. нататък руснаците винаги имат числено превъзходство над германците на руския фронт. Благодарение на своята превъзхождаща техника и по-добра подготовка германците успяват да разгромят тези армии в няколко последователни обходни сражения, обаче тогава затъват в есенната кал. Докато с настъпването на зимния студ руснаците отново събират нови армии, които застават на пътя на нашествениците, а те вече са изтощени.

Наред с погрешната преценка за руските възможности най-фаталният фактор е пропиляването на месец август от Хитлер и неговите висши генерали в спорове каква да бъде следващата стъпка. В германското командване се забелязва изумителна неспособност да се мисли трезво на най-високо равнище. На по-ниско ниво, особено Гудериан, има ясно виждане, какво би искал да направи — да настъпи към Москва колкото може по-бързо, оставяйки пехотните армии да се справят с разпокъсаните части, през които е преминал. През 1940 г. по този начин той печели битката за Франция. Това би означавало да се поемат големи рискове, но Москва е можело да бъде превзета, преди руските армии от втората линия да бъдат готови да я защитят. Следваният курс довежда до далеч по-големи рискове, които се оказват съдбоносни. Оказва се че Русия дължи оцеляването си повече на своята примитивност, отколкото на техническото си развитие, постигнато след съветската революция. Това се отнася не само за нейния корав народ и нейните корави войници, но и за способността им да издържат на трудности и лишения, които биха парализирали западните народи и западните армии. Още по-голямо предимство се оказват примитивните руски пътища. Повечето от тях не са нищо друго освен коловози, покрити с песъчлива почва. Когато вали, те се превръщат в бездънна кал и това допринася повече за спирането на германското настъпление, отколкото всички героични жертви на Червената армия. Ако съветският режим беше дал на Русия шосейна мрежа, сравнима с шосейнатамрежа на западните държави, тя щеше да бъде превзета почти толкова бързо, колкото Франция. Обаче това заключение има и обратна страна. Хитлер за-губва шанса си за победа, тъй като мобилността на армията му се основава на колелата, а не на веригите. Колесният транспорт затъва в калта, а танковете са в състояние да продължат. Ако танковите части бяха обслужвани от гъсеничен транспорт, те биха могли да стигнат до жизненоважните центрове на Русия до есента въпреки калта.

Четиринайсета главаНавлизането на Ромел в Африка

През 1941 г. ходът на войната в Африка преминава през поредица от изненад-ващи обрати които последователно объркват плановете на всяка от страните, но нямат решаващ характер. Това е война с бързи придвижвания, но те са колебливи, с чести смени на настъпленията с отстъпления. Годината започва с изтласкването на италианците от Киренайка от англичаните, но след това на бойното поле пристигат германски части, водени от генерал Ервин Ромел. Само след два месеца англичаните са изгонени от Киренайка, като се изключи една незчителна територия, която те успяват да задържат при малкото пристанище Тобрук. На свой ред Ромел е отблъснат при две последователни атаки срещу Тобрук, обаче след това англичаните търпят неуспех в два последователни опита да помогнат на обсадения гарнизон. След петмесечно затишие за набиране на сили те правят по-голямо усилие през ноември, от което се стига до война на настъпления и отстъпления, продължила един месец, като везните се накланят ту на едната, ту на другата страна, преди изтощените останки на противниковата армия да бъдат принудени да се оттеглят отново към западната граница на Киренайка. Но дори и тогава Ромел нанася бърз контраудар в последната седмица на годината, която се оказва предвестник на нов драматичен обрат в настъплението на англичаните.

Първоначалната атака на Ромел в края на март 1941 г. и разширяването и са твърде изненадващи, тъй като британската страна изключва възможността за скорошно настъпление на противника. В една оценка на ситуацията, която изпраща до Съвета на началник-щабовете в Лондон на 2 март след предупредително съобщение, че в Триполи са започнали да пристигат гер-мански части, Уейвъл изтъква, че те ще трябва да съберат най-малко две дивизии преди да направят опит за сериозна атака. Той стига до заключението, че поради съществуващите трудности не е вероятно подобно настъпление да започне преди края на лятото. За разлика от тази преценка в изпращаните от Чърчил телеграми се изразяват опасения, че германците няма да изчакат нужното за случая струпване на сили, и се акцентира върху необходимостта от нападателни контрадействия, въпреки че той е прекалено опти-мистично настроен за реалните възможности на британските сили. На 26 март Чърчил изпраща следната телеграма на Уейвъл: „Естествено, сме обезпокоени от бързото германско настъпление към Агейла. Те са свикнали да продължават да настъпват, ако не им се оказва съпротива. Предполагам, че вие само чакате костенурката да си покаже достатъчно главата, за да я отрежете. Струва ми се изключително важно да им покажем нашето качество още от самото начало“.

Качеството не е достатъчно обаче нито в техническо, нито в тактическо отношение. Въпреки че изтощената 2-ра танкова дивизия, която е разположена на предни позиции, все още има три танкови поделения срещу две на Ромел и числено превъзходство във въоръжените с оръдия танкове, голяма част от тях са пленени италиански танкове М-135. На тях са качени британски екипажи, за да се компенсира недостигът на британски тежки танкове но почти всички са в лошо състояние. Възможностите на тази зле окомплектувана сила са намалени и от нарежданията на Уейвъл, „ако бъде нападната“, „да отстъпи с бой“. Като изоставя позицията си в дефиле източно от Агейла при първата атака на Ромел на 31 март, тя му открива път за навлизане в широко пространство в пустинята, където му се откриват разнообразни възможности за придвижване и различни обекти за нападение. Това обърква още повече англичаните, тъй като не са в състояние да извършват толкова трудни маневри. През следващите дни Ромел не им позволява да си поемат дъх. Англичаните загубват повечето от танковете си, и то не в сражение, а поради повреди или недостиг на гориво при продължителните и некоординирани отстъпления.

За по-малко от седмица те отстъпват повече от 300 км от позициите си по западната граница на Киренайка. За по-малко от две седмици отстъпват 600 км по източната граница на Киренайка и западната граница на Египет като се изключи частта, разположена при Тобрук. Решението да се задържи това малко пристанище и запазването му като „трън в задника на врага“ имат дълготрайно въздействие върху развоя на войната в Африка през следващите дванайсет месеца.

Бързо разпростиращият се разгром, естествено, разклаща увереността на британските командири и войници и ги кара да преувеличават силата на напа-дателите. Отдалеч е по-лесно да се държи реална сметка за ограничените сили на врага и за стратегическите препятствия пред него. След като прави това от Лондон, на 7 април Чърчил телеграфира на Уейвъл: „Трябва със сигурност да задържим Тобрук с неговите трайни италиански отбранителни съоръжения поне докато или ако противникът докара мощни артилерийски сили. Трудно е да се повярва, че той може да направи това до няколко седмици. Ще рискува много, ако подмине Тобрук и напредне към Египет, като има предвид, че ниеможем да изпратим там подкрепления по море и можем да застрашим кому-никациите му. Затова трябва да се бием за Тобрук до смърт, без да мислим за отстъпление. Ще се радвам да узная какви са Вашите намерения“.

Уейвъл вече е решил, ако е възможно, да задържи Тобрук, но когато на 8 април пристига там със самолет от Кайро, съобщава, че ситуацията значително се е влошила, и изразява съмнение за възможностите да го защитава. Това кара Чърчил в съгласие с началник-щабовете да подготви едно много по-настоятелно послание, в което заявява, че „е немислимо крепостта Тобрук да бъде изоставена“. Но преди посланието да бъде изпратено, от Уейвъл идва съобщение, че е решил засега да продължи да се държи там и да събере една мобилна част на границата, за да отклони вниманието на врага и да отслаби натиска, като същевременно се опита да реализира стария план за защита на района Марса Матрух — на 300 км по-назад. Благодарение на упоритата от-брана на Тобрук не се стига до по-нататъшно отстъпление, въпреки че изми-нават почти осем месеца до облекчаване на положението. Главната част от гарнизона се състои от 9-а австралийска дивизия, командвана от генерал Морсхед, която е успяла да се завърне невредима от района на Бенгази. В допълнение по море пристига 18-а пехотна бригада (на 7-а австралийска дивизия), последвана от подразделение на 1-ви и 7-и кралски танков полк, с чиято помощ е събрана малка танкова група от 50 танка.

Атаката на Ромел започва на Разпети петък — 11 април, с проучващи удари. Главното настъпление започва рано в понеделник на Великден срещу средата на ивицата земя в южната част на периметъра от 50 км, на около 14 км от пристанището. Германците пробиват тънката защитна линия и водещият танков батальон прониква на 3 км на север, но е спрян там от артилерията на защитниците, а след това успява да се измъкне от тесния обръч, който е успял да направи като губи 16 от участвалите общо 38 танка — а това показва колко ограничени са силите на Ромел. На 16 април италианците се опитват да атаку-ват, но начинанието им бързо се проваля и близо 1000 от тях се предават, когато ги контраатакува един австралийски батальон. Италианското Върховно командване в Рим, което вече е обезпокоено от дълбокото проникване на Ромел, моли германското Върховно командване да се ограничи в това риско-вано начинание и съобщава за намерението си да навлезе в Египет. Начал-никът на Генералния щаб Халдер също е склонен да ограничи каквито и да било действия отвъд континента, които могат да наложат да се изпратят под-крепления там за сметка на германските сили на главния театър на военните действия, които сега се готвят да нападнат Русия. Освен това той поначало не одобрява склонността на Хитлер да подкрепя енергични пълководци, като Ромел, които не се подчиняват на Генералния щаб. Затова заместникът на Халдер — генерал Паулус, е изпратен в Африка, „за да озапти този абсолютно побъркал се воин“, както язвително се изразява Халдер в дневника си. Паулуспристига, запознава се с положението и спира настъплението, но едва след като сам дава разрешение за нова атака срещу Тобрук.

Тя е предприета на 30 април, а дотогава някои предни подразделения на 15-а танкова дивизия, но не и нейният танков полк, пристигат от Европа за да подсилят 5-а лека дивизия. Този път ударът е насочен към югозападния ъгъл на защитата и е нанесен под прикритието на нощта. До разсъмване на 1 май германската пехота прави пробив, широк около километър, а водещите атаката танкове настъпват към Тобрук. Обаче след като изминават около 2 км, те неочаквано се натъкват на минно поле и 17 от общо 40 танка са повредени, въпреки че всички, с изключение на пет, които са вдигнати във въздуха, успя-ват да се върнат обратно, след като веригите им са поправени под обстрел. Втората вълна от танкове и пехота се насочва на югоизток покрай задната част на периметъра на отбраната. След закъсняло настъпление от близо 5 км накрая те са спрени от огъня на артилерията, разположена зад минното поле, от контраатака на 20 британски танка и продължаващата съпротива на няколко австралийски поста, които не успяват да превземат. Що се отнася до под-крепящите ги италиански подразделения, те проявяват забележителна мудност в настъпление и голяма бързина в отстъпление. На следващия ден само 35 германски танка от общо 70 все още са годни за действие и атаката е прекратена. През нощта на 3 май Морсхед предприема контранастъпление със своята резервна пехотна бригада, но и той на свой ред не успява и двете страни са еднакво разочаровани. Югозападният ъгъл на фронта остава в ръцете на Ромел, но е очевидно, че силите му са недостатъчни, за да превземе Тобрук, и преди да се завърне у дома Паулус, налага вето върху всякакви опити за подновяване на атаката. Така се стига до обсада, която продължава докъм края на годината след два опита на Уейвъл да изтласка обратно Ромел и да облекчи положението на гарнизона. Първият от тях е предприет в средата на май и е твърде колеблив, за което говори и кодовото му наименование — операция „Бревити“ („Краткотрайност“). По-големи надежди се възлагат на следващата операция — „Бетълекс“ („Бойна секира“), предприета в средата на юни. Постигнатият от нея резултат е слаба компенсация за поетите големи рискове по инициатива на Чърчил, за да се осигури нейният успех — за Египет са изпратени големи танкови подкрепления в момент, когато силите, защитаващи Англия, са все още зле снаряжени и когато Хитлер още не се е обърнал за нападение срещу Русия. Другият риск е изпращането на тези подкрепления през Средиземно море, крето е открито предизвикателство за противниковата авиация.

Дръзката решимост на Чърчил да поема подобни двойни рискове в стремежа си да постигне успех в Африка и да запази британските позиции в Египет е в рязък контраст с позицията на Хитлер и Халдер, които са единодушнив опитите си да ограничават германската ангажираност в средиземноморския театър на военните действия. През октомври, когато е изпратен да се запознае с положението в Киренайка, генерал Фон Тома докладва, че за успеха на нахлуването в Египет ще бъде достатъчна сила от 4 танкови дивизии. Мусо-лини прояваява обаче също толкова голямо нежелание да се съгласи с изпра-щането на такава помощ от германците, колкото Хитлер. Малката част на Ромел състояща се от 2 дивизии, е изпратена там след поражението на ита-лианците като опит да се запази Триполи. Дори когато той показва как може да се справи с толкова малки танкови сили, Хитлер и Халдер все още не са склонни да изпратят дори сравнително малки подкрепления, които по всяка вероятност биха могли да решат въпроса. С този отказ те провалят възмож-ността за завладяване на Египет и за изгонване на британците от Средизем-номорието в момент, когато те са слаби. Впоследствие те са принудени да поемат много по-големи ангажименти и да дадат много повече жертви. През април във Великобритания въпреки скромните й възможности вече е събран конвой с големи танкови подкрепления за изпращане в Египет. Той се кани да отплава когато на 20 април пристига телеграма от Уейвъл, в която се изтъкват сериозността на положението и спешната нужда от повече танкове. Чърчил веднага предлага27 и убеждава началник-щабовете да се съгласят на изток през Гибралтар да се насочат 5 бързи кораба, натоварени с танкове, и да преминат по късия път към Средиземно море, с което ще се спестят шест седмици за пристигането им. Той настоява също размерът на изпращаната сила да бъде увеличен и да бъдат включени 100 от най-новите тежки танкове, въпреки че началникът на Имперския генерален щаб генерал Дитл се противопоставя на такова намаляване на не особено големите налични вътрешни сили, които трябва да посрещнат възможно германско нахлуване през пролетта. Операция „Тайгър“ („Тигър“) е първият опит за преминаване на конвой през Средиземно море, откакто през януари там действа Луфтвафе. Подпомогнат от мъгливото време, конвоят преминава успешно, без да понесе загуби от въздуха въпреки че един от корабите с 57 танка на борда е потопен от мина при преминаване през Сицилианския пролив. Останалите 4 кораба достигат невредими Александрия на 12 май с 238 танка („Матилда“ — 135, тежки — 82 и леки — 21), което е четири пъти повече от танковете, които Уейвъл успява да събере за защитата на Египет.

Без да чака това голямо подкрепление, Уейвъл решава да се възползва от неуспеха на Ромел при Тобрук, съобразявайки се и със сведенията, че той изпитва силен недостиг на гориво, като се опита да нанесе удар със със събраните сили близо до границата, командвани от генерал Гот. Това е операция „Бревити“. Първоначалната цел на Уейвъл е да си възвърне позициите по границата близо до крайбрежието, за които има сведения, че не са силно защитени, и да се разправи с гарнизоните им, преди противникът да е изпратил там подкрепления. Той се надява да направи нещо повече и в телеграма до Чърчил от 13 май заявява: „При успех ще обмисля възможността за незабавни координирани действия на силите на Гот с гарнизона в Тобрук за изгонване на врага западно от Тобрук“

Докарани са две танкови групи, за да подсилят ударната мощ на силите на Гот — 2-ри кралски танков полк, въоръжен с 29 стари тежки танка, които са модернизирани, и 4-ти кралски танков полк с 26 танка „Матилда“, които са с дебела броня, движат се сравнително бавно и официално се водят като „пе-хотни танкове. С подкрепата на отряд моторизирана пехота и артилерия“ 2-ри танков полк трябва да заобиколи фланга в пустинята на укрепените позиции при Сиди Азиз и да блокира пътя на противника за получаване на подкрепле-ния и за отстъпление. Начело на директната атака на 22-ра моторизирана бри-гада трябва да застане 4-ти танков полк.

След преход от 50 км, изминат през нощта, рано сутринта на 15 май заеманият от италианците укрепен пункт при прохода Халфая е атакуван изненадващо. Пленени са неколкостотин души, обаче 7 танка „Матилда“ са поразени от артилерията на защитниците, докато напредват. Други два укрепени пункта — Бир Уаид и Мусаид, също са превзети бързо, но още преди да стигнат форт Капуцо, атакуващите вече не могат да разчитат на изненада. След намесата на германска бойна част с контраатаки по фланга действията на настъпващите британски части стават некоординирани. Междувременно обходната маневра при Сиди Азиз е осуетена от заплахата за контраатака. Командвашият противниковите части по границата обаче е толкова впечатлен от явната мощ на атаката, че е принуден да започне отстъпление.

До падането на нощта и двете страни отстъпват. Но докато германско-ита-лианското изтегляне бързо е спряно от Ромел, който изпраща от Тобрук един танков батальон на полесражението, Гот решава да се изтегли до Халфая и войските вече са се отправили натам, преди да го настигне бърза заповед от далечното по-висше командване да спре. На разсъмване германците установя-ват с голямо облекчение, че бойното поле е празно — идващият им на помощ танков батальон все още е далеч, а те не могат да се придвижват, тъй като горивото им е свършило, а нови количества пристигат по-късно през през деня.

Англичаните не спират отстъплението си при Халфая, а оставят там само малък гарнизон. Германците бързо се възползват от недостатъчно защитените му позиции и на 27 май завладяват отново прохода с внезапен концентриран удар от няколко страни. За тях повторното му превземане е ценна придобивка, защото сериозно се възпрепятства следващата, по-масирана британска настъптелна операция под кодовото наименование „Бетълекс“. Освен това през цялото време Ромел залага капани за британските танкове при Халфая и при други предни постове, като поставя окопани батареи с 88-милиметрови зенитни оръдия, които използва срещу танкове.

Тази извънредна мярка се оказва от голямо значение за изхода на предсто-ящата битка. По това време близо две трети от германските противотанкови оръдия все още са старите 37-милиметрови, разработени пет години преди войната, и са много по-несъвършени от британските танкови и противотанкови 40-милиметрови оръдия. Те оказват слабо противодействие срещу британските тежки танкове и са безпомощни срещу танковете „Матилда“. Дори новото 50-мм противотанково оръдие, от което Ромел разполага с 50 бройки, може да пробие дебелата броня на „Матилда“ само от много близко разстояние. Но колесните 88-милиметрови оръдия пробиват предната броня на „Матилда“ (дебела 77 мм) от 2000 м. Ромел има само 12 такива оръдия, обаче разполага една батарея (от 4 оръдия) при Халфая, а друга — при хребета Хафид, две позиции, които англичаните са си поставили за цел да завладеят още в началото на атаката. Това улеснява Ромел, защото, когато нападението започва, в много отношения той е в неизгодна позиция, особено по брой на танковете — основ-ното оръжие в тези битки в пустинята. От Германия не пристигат повече подкрепления и когато сражението започва, той разполага само със 100 въоръжени с оръдия танка, повече от половината от които са при частите, обкръжили Тобрук на 130 км по-назад. От друга страна, пристигането на конвоя „Тайгър“ позволява на англичаните да хвърлят в боя 200 въоръжени с оръдия танка, което в началната фаза им дава превъзходство в съотношение 4:1. Много зависи от това, дали те биха могли да се възползват от преимуществото си, за да разгромят противниковите сили в района на границата, преди Ромел да успее да докара останалите си танкове (5-и танков полк) от далечния Тобрук. За тяхно нещастие шансовете им са намалени от планираната „по пехотен маниер“ офанзива. Тази тенденция се дължи на събраните различни видове танкове и като последица води до пропиляване на цифровото превъзходство. С пристигането на конвоя „Тайгър“ Уейвъл има възможност да реорганизира 2 танкови бригади за новата офанзива, но след неуспешната атака „Бревити“ в средата на май са останали толкова малко танкове, че общият им брой е достатъчен да бъдат окомплектувани само 2 от 3-те полка във всякабригада28. Така че конвоят минава през нос Добра Надежда и стига Суецкия канал едва в средата на юли. Освен това броят на пристигналите нови тежки танкове стига само за окомплектуването на един полк, а от предишните тежки танкове има достатъчно само за втори полк. Двата полка на другата бригада са окомплектувани с танкове „Матилда“, т.е. „пехотни танкове“, което силно повлиява върху решението на командването да използва тази бригада в нача-лото на атаката, за да помогне на пехотата във фронталното нападение на укрепените вражески позиции, вместо да концентрира цялата налична танкова мощ, за да смаже противниковите танкови сили на предни позиции. После-диците от това решение фатално разстройват атаката.

Целите на операция „Бойна секира“ са амбициозни. Както са поставени от Чърчил, тя трябва да удържи „решителна победа“ в Северна Африка и „да уни-щожи силите на Ромел“. Уейвъл изразява предпазливо съмнения относно възможността за такъв пълен успех, но казва, че се надява атаката да „успее да изтласка противника назад западно от Тобрук“. Това е целта, посочена в опера-тивните инструкции, които той дава на генерал Бересфърд-Пиърс, кйто ко-мандва частите в Западната пустиня и който трябва да ръководи офанзивата.

Планът на атаката се състои от три етапа и започва с нападение срещу укрепения район Халфая-Солум-Капуцо от 4-та индийска дивизия, подпо-магана от 4-та танкова бригада (която разполага с танкове „Матилда“), докато останалата част от 7-а танкова дивизия покрива пустинния фланг. През втория етап 7-а танкова дивизия трябва да настъпи към Тобрук с двете си танкови бригади. През третия етап тази дивизия заедно с гарнизона на Тобрук трябва да настъпи на запад. Това е план, който съдържа семената на собствения си провал. Като се отделя половината от танковете да помагат на пехотата в първия етап, намаляват с повече от половина шансовете да бъде разгромен танковият полк на противника на предните позиции, преди той да получи помощ от другия танков полк от Тобрук, и така много намаляват възможно-стите за осъществяване на втория и третия етап.

За да стигнат до противниковите позиции по границата, атакуващите сили трябва да изминат 50-километров преход, който започва на 14 юни следобед Последната, 13-километрова отсечка е измината на лунна светлина в ранните часове на 15 юни и битката започва с атака по десния фланг срещу вражеските позиции при прохода Халфая. Защитниците обаче са по-добре подготвени, отколкото през май, а възможностите за изненада са провалени от решението танковете да не започват атака, преди да стане достатъчно светло, за да стреля артилерията. Това решение се оказва още по-неудачно, тъй като едната батарея, придадена за подкрепа на нападението срещу Халфая, затъва в пясъците. Денят вече е настъпил, когато отрядът от танкове „Матилда“, който е начело на атаката, започва последния етап от настъплението. Първите новини, които идват от там по радиото, са от командира: „Те разкъсват танковете ми на парчета“. Това е последното му съобщение. От 30-те танка „Матилда“ само един се спасява от „танковия капан“ на четирите 88-милиметрови оръдия, които Ромел е поставил при „прохода на адския огън“, както е наречен от британските войници.

Междувременно централната колона продължава да напредва през пустинното плато към форт Капуцо, водена от цял полк танкове „Матилда“. На пътя и няма 88-милиметрови оръдия и съпротивата на гарнизона е сломена от тази масирана атака. Фортът е превзет, а двете контраатаки по-късно през деня са отблъснати. Бригадата от тежки танкове, водещи лявата колона, която трябва да заобиколи вражеския фланг, се натъква на танковия капан, поставен от Ромел на хребета Хафид, и там е спряна. Когато подновява настъплението в късния следобед, тя само влиза още по-дълбоко в капана, понасяйки още по-тежки загуби. През това време основното ядро на предния танков полк стига до мястото на сражението и заплашва с контраатака по фланга, което принуждава останалите британски танкове да отстъпят бавно към граничната линия. До падането на нощта през първия ден англичаните са загубили над поло-вината си танкове главно в двата противотанкови капана, докато танковите сили на Ромел са почти непокътнати и с пристигането на другия му танков полк от Тобрук равновесието на силите се променя в негова полза. На втория ден Ромел поема инициативата, като използва цялата си 5-а лека дивизия от Тобрук, за да обкръжи британския ляв фланг в пустинята в съчетание със силна контраатака при Капуцо от 15-а танкова дивизия. Контраатаката при Капуцо е отблъсната. Тук англичаните се възползват от преимушеството, което им дават добре подбраните и прикрити отбранителни позиции. Но комбинираният ефект от фронталната и фланговата заплаха осуетяват британския план за подновяване на настъпателната офанзива в този ден и до падането на нощта обходната маневра на германците придобива заплашителни размери.

Възползвайки се от това преимущество, в ранните часове на третия ден Ромел прехвърля всичките си мобилни сили на фланга в пустинята с цел да отсече като с коса прохода Халфая и да прекъсне пътя на англичаните за отстъпление. Когато в по-късните сутрешни часове опасността става очевидна, след бързи консултации британските командващи издават заповеди за стрем-главо отстъпление на разпокъсаните сили. Намиращите се на предни позиции при Капуцо се измъкват на косъм, а упоритата съпротива на останалите там британски танкове дава възможност за измъкване на пехотата с камиони и до сутринта на четвъртия ден британските сили са отново 50 км по-назад на позицията, от която са тръгнали.

Човешките загуби през трите дни на операция „Бойна секира“ са малки — по-малко от 1000 убити, ранени и безследно изчезнали от британска страна, а загубите на другата страна са приблизително същите. Англичаните обаче за-губват 91 танка, а германците — само 12. След като стават господари на бой-ното поле, германците имат възможност да поправят повечето от повредените си танкове, докато при бързото си отсгъпление англичаните трябва да изо-ставят много свои танкове, които не са в движение поради механични повреди и биха могли да бъдат поправени, ако има време. Тези несъразмерни танкови загуби още повече подчертават провала на офанзивата, на големите надежди и далечните цели, с които тя е била започната.

Тобрук, „Бревити“ и „Бетълекс“ бележат нов завой в тактическото развитие на войната, която до този момент е почти пълно повторение на дефанзивната тактика, която преобладава през Първата световна война и през предишния половин век. От септември 1939 г. офанзивната тактика постига толкова много успехи във всеки театър на военните действия, когато е извършена с бързодви-жещи се танкови сили, че променя както общественото, така и военноексперт-ното мнение — на дефанзивната тактика започва да се гледа като на ненадежден прийом и да смята, че всяка атака може да се увенчае с успех. Обаче „Бойна секира“ показва, а Тобрук и „Бревити“ предсказват колко ефикасна може да бъде една отбрана дори на такъв открит терен, като северноафриканската пус-тиня, ако е извършена с вещина и се основава на разбирането за възможности-те на съвременната техника. От този момент нататък в хода на войната расте и опитът и става все по-очевидно, че защитната тактика в по-мобилна форма си връща отново предимството, което е имала през Първата световна война. Тя може да бъде преодоляна само с голямо силово превъзходство или с изключи-телно умение, за да разстрои равновесието на опонента.

Уроците от „Бойна секира“ или не са били взети под внимание, или не са били разбрани, което се отразява на перспективите за следващия британски опит да бъде разгромен Ромел и да бъде освободена Северна Африка. Най-важният момент, който пропуска британското Върховно командване в заключенията си, е онази част, която се отнася до ролята на 88-милиметровите оръдия в защита. То не обръща внимание на докладите, че тези тежки зенитни оръдия са били използвани като противотанкови. Когато през есента със закъснение установява този факт след още тежки танкови загуби, причинени от техния огън, то продължава упорито да смята, че такова голямо оръдие можеда бъде използвано само ако е окопано. Така то не успява да предвиди и да приложи тактики за противодействие на следващия етап в отбранителната тактика на Ромел — използването на мобилни 88-милиметрови оръдия. Друг важен момент, пропуснат от британските бойни части и от техните по-висши командири, е все по-честото смело използване на нормални противотанкови оръдия от противника в комбинация с танкове не само в защита, но и в атака. В следващите битки тази комбинация става решаващ фактор, който оказва дори по-голямо влияние от 88-милиметровите оръдия. Анализът показва, че главната причина за несъразмерно тежките британски загуби в танкове се дължи на това че германските 50-милиметрови противотанкови оръдия, които са сравнително малки и по-маневрени, са изнесени в окопи пред германските танкове. Не осъзнавайки това, екипажите на британските танкове не могат да разберат дали бронята им е била пробита от танково или от противотанково оръдие, и, естествено са склонни да винят за това по-ясно видимия противник. Впослед-ствие това грешно заключение води до грешното убеждение, че собствените им танкове и противотанкови оръдия са по-малко ефикасни от противниковите, което от своя страна е причина за растящата неувереност.

Освен пропуските при оценката на хода на лятната кампания има още един важен момент който не е разбран и който се отразява сериозно на британския план за следващата офанзива. В телеграма, изпратена почти три месеца след операция „Бойна секира“, Уейвъл стига до заключението, че основната „причина за нашия неуспех без съмнение беше трудността при съчетаването на действията на тежките и на пехотните танкове…“ В действителност тази комбинация изобщо не е била изпитана и нейните възможности не са били проверени. Двата полка с танкове „Матилда“ са били отделени от танковата дивизия и предадени на разположение на командира на пехотната дивизия още в началото на операцията, а той се вкопчва в тях през цялата битка, вместо да ги освободи след първата фаза, както е било предвидено в плана. При едно по-интелигентно комбиниране пехотните танкове биха могли да играят ценна роля в танковата битка, действайки като силна опора за маневриране на тежките танкове. Между танковете „Матилда“ и тежките танкове А10 има само малка разлика в скоростта и те взаимодействат добре с най-бързите тежки танкове в първата либийска кампания и в самата операция „Бойна секира“. Както тогава, така и по-късно германците успяват да комбинират по-успешно видове танкове, чиито различия в скоростта са същите както при британските тежки танкове и танковете „Матилда“.

За съжаление непровереното предположение, че подобна комбинация е прекалено трудна, води до пълното отделяне на танковите бригади, въоръжени с тежки, от танковите бригади, въоръжени с пехотни танкове, в следващата британска офанзива, която се превръща в битка, водена от англичаните с две отделни несвързани помежду си танкови групи.

Петнайсета главаОперация „Крусейдър“

Осуетяването на усилието от средата на лятото на 1941 г. да бъде удържана решителна победа в Африка и да бъде изгонен врагът от континента кара Чърчил да стане още по-настоятелен за постигането на тази цел. Той е решен да поднови опитите колкото може по-скоро и с по-големи сили. За тази цел изпраща нови попълнения в Египет и не обръща внимание на напомнянията на своите военни съветници за отдавна взетото решение, че защитата на Далечния изток и особено на Сингапур отстъпва по важност само на отбраната на самата Великобритания и е по-важна от отбраната на Близкия изток. Началникът на Имперския генерален щаб сър Джон Дил се опитва да припомни и рисковете, но е твърде кротък човек и твърде почтителен по природа, за да спори и да отстоява позицията си пред такава силна личност, като Чърчил.

Но опасността в Далечния изток става все по-очевидна, а британските сили там са отчайващо слаби. Въпреки че до този момент Япония е извън войната, стъпките, предприети от Рузвелт и Чърчил през юли за прекъсване на иконо-мическите й ресурси, я принуждават да отвърне по единствения възможен за нея начин — със силата на оръжието. Колебливостта й дава на Америка и на Великобритания над четири месеца гратисен период, за да разгърнат отбраната си в Тихоокеанския район, но те не се възползват от него. При Великобритания тази небрежност се дължи до голяма степен на факта, че интересите и усилията на Чърчил са съсредоточени в Северна Африка. Така Ромел косвено става причина за падането на Сингапур както с впечатлението, което прави на министър-председателя, който обръща голямо внимание на личностите, така и с потенциалната заплаха, която германецът представлява за долината на Нил и Суецкия канал.

За подновяването на офанзивата в Африка, която получава кодовото наи-менование „Крусейдър“ („Кръстоносец“), британските сили са значително увеличени и добре снаряжени. Четирите танкови подразделения са увеличени на 14, което позволява като ударна сила да бъдат окомплектувани 4 изцяло попълнени танкови бригади (всяка с по 3 подразделения), а гарнизонът в Тобрук) получава една бригада (от 2 танкови подразделения и един допълнителен танков отряд изпратен но море), която да използва, за да се съедини с атаку-ващите британски сили. Основното ядро на бригадите е съставено от новите тежки танкове „Крусейдър“ или от новите американски танкове „Стюарт“ — най-бързите на бойното поле, но има и 4 подразделения пехотни танкове от типа „Матилда“ или „Валънтайн“. Допълнително са докарани още 3 моторизирани пехотни дивизии, като общо стават 4, плюс една дивизия в Тобрук, където британската 70-а заменя австралийската 9-а, понесла най-много от несгодите на обсадата.

За разлика от британците Ромел получава малко подкрепления от Германия и е оставен без допълнителни танкови части, които да подсилят неговия фронт. 5-а лека дивизия е преименувана 21-ва танкова, обаче не са й дадени допълнителни танкове и всичко, което той успява да направи, за да увеличи силите си, е да подобри немоторизираната пехотна дивизия (първоначално тя се нарича дивизия „Африка“, а по-късно 90-а лека) с помощта на допълнителна артилерия и пехотни батальони. Италианските сили, състоящи се от 3 дивизии (една танкова), са подсилени с още 3 малки пехотни дивизии, но приносът им до голяма степен е намален от остарялото снаряжение и липсата на моторен транспорт, затова те могат да бъдат използвани само в статично положение и са стратегически неудобни за свободно маневриране за Ромел.

Британцитете имат голямо превъзходство и във въздуха. Техните сили възли-зат общо на 700 самолета, които могат веднага да бъдат използвани за под-крепа на офанзивата, срещу 120 германски самолета и 200 италиански. При танковете британското превъзходство е още по-голямо. Когато офанзивата започва, англичаните имат над 710 въоръжени с оръдия танка (от тях около 200 са пехотни), докато противникът-само 174 германски танка, въоръжени с оръдия и 146 италиански, които са остарели като модели и ползата от тях е малка. Така британците превъзхождат повече от два пъти противника като цяло и повече от четири пъти — германците, чиито 2 танкови дивизии с по 2 танкови подразделения във всяка британският главнокомандващ смята за „гръбнака на противниковата армия“. Освен това Ромел няма танкове в резерв, с изключение на няколко, които се ремонтират, докато британците разполагат с около 500 в резерв или на път да пристигнат. Така те са много по-подготвени да водят продължителна битка. В крайна сметка тъкмо този резерв решава хода на сражението29.

Главният коз на Ромел, който той е в състояние да извади срещу превъзход-ството на противника по броя на танковете, е, че до есента две трети от про-тивотанковите му оръдия са от новите дългоцевни 50-милиметрови, чиято ефикасност е със 70 % по-висока при пробиване на танковата броня, отколкото на старите 37-милиметрови оръдия, и е с 25 % по-висока в сравнение с британското 40-милиметрово оръдие. Така неговата отбрана вече не е зависима от малкото на брой 88-милиметрови зенитни оръдия както през лятото.

Освен че изпраща големи подкрепления в Египет и най-новото британско снаряжение, Чърчил назначава нови командири на бойните части. Четири дни след провала на операция „Бойна секира“ Уейвъл е отстранен от командването и скоро след това е заменен от сър Клод Окинлек, главнокомандващ войските в Индия. Скоро след това са заменени и командващият ударните части, както и командващият бронетанковата дивизия. Чърчил е все по-недоволен от предпазливостта на Уейвъл и разочарованието му от неуспеха на операция „Бойна секира“ окончателно затвърждава решението му да назначи нов глав-нокомандващ. Той с раздразнение установява, че Окинлек твърдо се противо-поставя на натиска му за по-скорошно подновяване на настъплението и на-стоява да се изчака, докато стане напълно готов и достатъчно силен, за да може да постигне решителен успех. Така следващото настъпление — операция „Кръстоносец“ не може да започне преди средата на ноември, пет месеца след „Бойна секира“.

Междувременно значително увеличената сила е преименувана 8-а армия и командването й е поверено на генерал-лейтенант сър Алън Кънингъм, който ръководи операцията по изтласкването на италианците от Сомалия и пос-ледвалото настъпление от юг в Етиопия, благодарение на което се стига до изгонването на италианците. Новата армия е разделена на 13-и корпус, ко-мандван от генерал-лейтенант А. Р. Годуин-Остин, и 30-и танков корпус, ко-командването на генерал-лейтенант С.М. Нори. С изключение на Нори, който е танкист, никой от новите командири няма опит с танковете и не е запознат с борбата срещу бронетанковите части. Той е назначен на мястото на предишния командващ бронетанковия корпус, експерт по танковете, който загива в самолетна катастрофа малко преди началото на настъплението.

13-и корпус включва новозеландската и 4-та индийска дивизия плюс една бригада пехотни танкове. 30-и корпус включва 7-а бронетанкова дивизия с 2 танкови бригади (7-а и 22-ра), 4-та танкова и 22-ра мотострелкова бригада, както и 1-ва южноафриканска дивизия. 2-ра южноафриканска дивизия е оста-вена в резерв.

Основните цели на плана за настъпление са 13-и корпус да прикове силите на врага, заели позиции по границата, а 30-и корпус да извърши обходна маневра на тези укрепени позиции, за да „открие и да унищожи“ танковите сили на Ромел и след това да се свърже с гарнизона в Тобрук, намиращ се на 110 км след границата, който трябва да пробие обкръжението. Така двата корпуса и прилежащите им бронетанкови части трябва да действат в значително отда-лечени един от друг райони, вместо да взаимодействат за постигане на ком-биниран ефект. На най-мощната част от британските танкови сили, бригадата от танкове „Матилда“ и „Валънтайн“, не са възложени задачи в танковата битка а само участие в зони с малък периметър, за да взаимодействат с пехотата. Когато настъплението започва, тези отдалечени части се разпръскват съвсем и последиците от това са отслабване на позициите навсякъде. Освен това британците не се възползват от първоначалното си преимущество, което печелят от стратегическата обходна маневра, която изненадва противника и временно го обърква. Британската атака става некоординирана и това до голяма степен е причина за нейното разстройване. Ромел язвително заявява: „Какво значение има, че разполагате с два танка срещу един мой, когато ги разпръснете и ми позволите да ги унищожа поотделно? Вие изправихте срещу мен една след друга три бригади“.

Коренът на злото трябва да се търси в остарялата максима, която отдавна се втълпява на всяко официално военно ръководство, а и в щабния колеж, че „основната цел е разгромът на главните танкови сили на противника на бойното поле“ и че тя е единствената разумна стъпка за всеки военен командир. Между двете войни командири с манталитет на пехотинци прилагат тази максима изключително ревностно, когато трябва да решават как да използват предоставените им танкове. Всички те са склонни да кажат: „Първо да уни-щожим противниковите танкове, а след това ще продължим битката“. Запаз-ването на този стар начин на мислене съвсем ясно личи от дадените инструк-ции на 8-а армия и на нейния танков корпус: „Вашата непосредствена цел е да унищожите противниковите танкови сили“.

Обаче само една танкова сила не е подходяща за непосредствена цел, защото тя е гъвкава бойна единица, която не може лесно да бъде прикована на едно място. Това може да стане при пехотните формации. По-вероятно е целта за унищожаването й да се постигне косвено, като бъде принудена да защити или отстъпи някои важни позиции. Опитът да бъдат „унищожени“ твърде маневрените танкови сили на Ромел е прекалено директен подход. Британските танкови части не само са разпилени в много широк периметър, но и твърде лесно попадат в капаните, в които са заели позиции противотанковите оръдия.

Британският танков корпус преминава границата рано сутринта на 18 ноември и завива надясно към намиращия се на 150 км Тобрук. Настъплението се поддържа от „въздушен чадър“, обаче тази защита срещу възможността то да бъде открито и пресечено не е наложителна, тъй като поради жестоката буря през нощта летищата на противника са се превърнали в блата и неговите самолети не могат да излетят. По същата причина не е от съществено значение, че настъплението не се развива бързо. Ромел няма представа за „стома-нената буря“, която е на път да се стовари върху него. Вниманието му е съсре-доточено върху подготовката на планираното нападение срещу Тобрук и не-говата ударна сила е преместена там, въпреки че е оставил силна прикриваща част на юг в пустинята, която да попречи на евентуална вражеска намеса. До нощта на 18 ноември британските танкови колони преминават през Триг ел Абд и на следващата сутрин продължават да настъпват на север. При изтласкването на прикриващите сили на Ромел техният фронт от 50 се разширява на 80 км. Скоро идват неблагоприятните последици от това прекалено разширяване.

В центъра двата водещи полка на 7-а танкова бригада достигат и превземат противниковото летище, което се намира върху укрепения склон при Сиди Резег — само на 20 км от отбранителната линия около Тобрук. Останалата част от бригадата и тиловата част на дивизията пристигат едва на следващата сутрин, на 20 ноември, а дотогава Ромел успява бързо да прехвърли част от дивизията „Африка“ с голям брой противотанкови оръдия, за да задържат края на укрепения склон и да блокират пътя на настъплението. В подкрепа на намиращите се там британски части не успяват да пристигнат допълнителни сили, защото другите две танкови бригади се натъкват на неприятности, едната далеч на запад, а другата — далеч на изток, а 1-ва южноафриканска дивизия е отклонена на запад. На западния фланг 22-ра танкова бригада среща италиански танкове и в опита си да ги отблъсне е принудена да нападне укре-пена италианска позиция близо до Бир ел Губи. 22-ра бригада е съставена от териториални доброволчески полкове, които не са се качвали на танкове и отскоро участват в сражения в пустинята. При една твърде самоотвержена атака, извършена в безсмъртния дух на нападението на леката бригада при Балаклава, те са сериозно възпрепятствани от окопаните италиански оръдия и загубват над 40 от своите 160 танка. Останал с впечатлението, че атаката се развива добре, командващият корпуса отклонява южноафриканците да оку-пират Бир ел Губи.

На източния фланг 4-та бронетанкова бригада, която е увлечена в преследване на германски разузнавателен отряд и се проточва в колона от 40 км, внезапно е изненадана от появата на силна германска танкова част близо до тила й. Британската част, разположена в края на ариергарда, понася тежки загуби, преди една от другите части да се върне, за да й помогне да отблъсне противника. Този удар е последица от първото противодействие на Ромел и е нанесен от силна щурмова група, включваща 2 танкови подразделения на 21-ва танкова дивизия, която е изпратена на юг, за да разузнае обстановката. Британската танкова част на този фланг има късмет, че следващата сутрин не й се налага да отблъсква концентриран удар на целия корпус „Африка“. Тази кратка почивка се дължи на заблуждаващото съобщение, полученоот неговия командир Крувел, което го кара да предположи, че най-опасното британско настъпление ще бъде извършено по посока на Капуцо. Затова той прехвърля към Капуцо и двете си танкови дивизии, но намира района празен. Без въздушно разузнаване германците трябва да се прегрупират пипнешком в „мъглата на бойното поле“. Нещата се влошават още повече, тъй като след придвижването на изток 21-ва танкова дивизия остава без гориво и се налага временно да спре. В този ден успява да се върне само 15-а танкова дивизия и следобед тя атакува все още изолираната 4-та танкова бригада при Габр Салех. Така за втори пореден ден тази бригада поема върху себе си германския контраудар и търпи нови тежки загуби. Въпреки че по-висшето британско командване разполага с добра информация за придвижването на противника, то не се възползва своевременно от краткия отдих и появилата се възможност от временното напускане на полесражението от корпуса „Африка“. Не се вземат незабавни мерки за съсредоточаване на разпръснатите на широк фронт танкови бригади. Около обед, когато опасността, заплашваща 4-та танкова бригада става очевидна, 22-ра е изпратена на изток, за да я подсили, вместо да продължи напред, за да се съедини със 7-а при Сиди Резег, както е планирано предварително. Обаче 22-ра трябва да измине дълъг път, за да се прехвърли на другия фланг, и пристига едва през нощта. Тя идва твърде късно, за да помогне в битката.

През това време новозеландската дивизия и съставената от пехотни танкове бригада на 13-и корпус се намира само на 18 км разстояние при Бир Гибни, задъхвайки се от бързане, за да се притече на помощ. Но предложението и да помогне е отхвърлено и тя не взема участие в танковото сражение. В тази битка е изумително до каква степен командването се придържа към идеята за разделяне на британските сили на две главни части. Когато настъпва утрото на 21 ноември, британската танкова бригада при Габр Салех установява, че противникът пред нея е изчезнал. Този път обаче това не е случайно, защото междувременно Ромел е добил ясна представа за разположението на британските войски и е наредил на Крувел да нанесе контраудар с двете танкови дивизии срещу настъпващите британски сили при Сиди Резег. Нори току-що е наредил на своите части да настъпят към Тобрук, а гарнизонът в Тобрук да започне атака с цел да пробие противниковото обкръжение. Настъплението е спряно още преди да започне. В 8,00 часа сутринта двете германски танкови колони са забелязани да се приближават от юг и от изток. Две от трите британски танкови подразделения при Сиди Резег са отклонени бързо за да ги посрещнат. Така остава само един (6-и танков) полк да води настъплението към Тобрук и той скоро е разбит от заелите добри позиции противотанкови оръдия на противника, които успяват да съсредоточат цялата си огнева мощ върху една-единствена част. Междувременно другите 2 танкови подразделения са нападнати с цялата мощ на корпус „Африка“. Едното от тях, 7-и хусарски полк, е разгромен и почти напълно унищожен от 21-ва танкова дивизия. Другото, 2-ри кралски танков полк, атакува 15-а танкова дивизия така дръзко и успешно благодарение на по-доброто си умение да стреля от движение, че противникът е принуден да отстъпи.

Германците нападат отново следобед и умело прилагат своята нова тактика, като изнасят противотанковите си оръдия пред танковете, заобикаляйки противниковите флангове. Така те нанасят такива тежки загуби на британците, че бързо стопяващите се останки от 7-а танкова бригада са спасени от пълно унищожение само благодарение на дългоочакваното и закъсняло пристигане на 22-ра танкова бригада от Габр Салех, а 4-та се появява едва на следващия ден. Що се отнася до атаката за пробив от Тобрук, тя успява да се вклини на 6 км навътре в германско-италианското обкръжение. Но поради загубите, които търпи 30-и корпус, участващите в нея части са принудени да спрат и така остават на неудобни позиции върху дълга и тясна ивица.

На разсъмване на петия ден корпус „Африка“ отново изчезва, този път само за да попълни запасите си от гориво и муниции. Дори това кратко затишие не е по вкуса на Ромел и около обед той пристига в щаба на 21-ва танкова дивизия, който се намира близо до полесражението, и нарежда да се извършат обходна маневра и нова атака. Като се отправя на запад по долината северно от Сиди Резег, един танков полк се обръща рязко и атакува западния фланг на намиращите се там британски позиции. Изкачвайки се бързо по склона, той превзема летището и преодолява съпротивата на част от британския спома-гателен отряд, преди останалите 2 британски танкови бригади да могат да се намесят. Закъснелите контраатаки не са съгласувани и с настъпването на мрака завършват с пълно объркване. Но това не е краят на този лош ден, защото 15-а танкова дивизия, която се завръща в района на сраженията при здрачаване, след като си е взела един ден „почивка“, атакува щаба и резервните сили на 4-та танкова бригада — 8-и хусарски полк. Поради изненадата по-голямата част от личния състав, танковете и радиовръзките са пленени от противника. Коман-дирът на бригадата се намира по това време в Сиди Резег, за да ръководи контраатаката там, и така се спасява от плен. Сутринта на 23 ноември той установява, че е останал с една осакатена и разпръсната бригада, без да може да ръководи и да събере останалите си сили. Това окончателно парализира действията му.

Същата сутрин като закъсняла компенсация същата съдба сполетява и щаба на корпус „Африка“. Това става благодарение на факта, че Кънингъм най-после издава заповед 13-и корпус да започне, макар и ограничено, насъпление. Новозеландците превземат Капуцо на 22 ноември и на 6-а бригада е наредено да продължи да настъпва към Сиди Резег. Скоро след разсъмване на 23 ноември тя завзема щаба на корпус „Африка“. Крувел се спасява от пленсамо защото току-що е заминал, за да ръководи следващата фаза на битката. Проблемът от загубата на оперативния щаб и радиовръзките става обаче твърде сериозен през следващите дни, но британците все още не са в състояние да осъзнаят това, тъй като вниманието им е съсредоточено върху собствените им беди и растящи загуби.

23 ноември е неделя. В Англия е известен като Неделята преди Коледните пости, а в Германия — като Тотензонтаг (Неделята на мъртвите). С оглед на случилото се в пустинята в този ден не е чудно, че германците наричат със същото име последвалото сражение.

През нощта британските сили при Сиди Резег се оттеглят малко по на юг, за да изчакат подкрепления от пристигналата 1-ва южноафриканска дивизия. Но срещата между двете части така и не се осъществява, защото появата на двете танкови дивизии в утринната мъгла заварва британците и южноафриканците неподготвени и ги разделя. Германските танкове преминават през транспортния им лагер и предизвикват хаос. Последиците са могли да бъдат и по-тежки, ако Крувел, който няма пълна представа за ситуацията и иска да се свърже с италианската дивизия „Ариете“, преди да нанесе решителен удар, не дава сигнал на танковите дивизии да се оттеглят. Обаче италианците напредват твърде предпазливо и Крувел предприема едва следобед атаката си от юг срещу главните напредващи сили на Нори — намиращите се в изолация 5-а южноафриканска бригада и 22-ра танкова бригада. В този интервал някои от по-малките подразделения успяват да се измъкнат от капана. В промеждутъка преди нанасянето на удара британците успяват да организират добра защита. С концентрираната атака, която предприема, Крувел все пак успява да превземе позициите на защитниците и 3000 души падат в плен или са убити. Корпус „Африка“ губи 70 от своите 160 танка.

Танковите загуби в тази фронтална атака срещу защитена позиция до голяма степен заличават материалните придобивки, извоювани благодарение на умелото маневриране през предишните дни. Последиците от този тактически успех са още по-тежки в стратегическо отношение за германците от всичко останало в хода на операция „Кръстоносец“. Въпреки че 30-и корпус търпи много по-големи загуби и е останал само със 70 годни за действие от общо 500-те танка, с които започва операцията, британците разполагат с голям резерв който да възстановят танковата си мощ, докато Ромел е без резерви.

На 24 ноември сражението търпи друг драматичен развой, защото Ромел се опитва с всичките си мобилни сили да доразвие успеха си чрез дълбоко проникване през границата в района, в който се намира ариергардът на 8-а армия. Без да чака британците да се прегрупират, той настъпва с 21-ва танкова дивизия веднага след като тя е готова да се придвижи, и лично поема ко-мандването, като нарежда на 15-а да го последва и получава обещание отиталианския мобилен корпус (танкова дивизия „Ариете“ и мотострелкова дивизия „Триест“), че ще подкрепи германските дивизии, за да затворят обръча около британските войски.

Първоначалното му намерение, както личи от доклада, който той изпраща същата нощ в Берлин и Рим, е да се възползва от разпръсването на британските сили и да облекчи положението на германско-италианските грнизони по границата. През нощта тази цел е разширена според показания на офицери от главния му щаб. Те се съдържат във военния дневник на щаба и в тях пише следното: „Командващият реши да преследва противника с бронетаковите си дивизии, за да възстанови положението на фронта при Солум, като съще-временно напредне срещу ариергардните комуникации на британците в района на Сиди Омар… Това означава, че те скоро ще бъдат принудени да прекратят борбата“.

Ромел се опитва да провали намеренията на противниковия командващ и да нанесе удар в тила на вражеските сили и тяхното снабдяване. В момента тази атака е много по-обещаваща, отколкото самият Ромел си представя. Предишния ден, след катастрофалния резултат от танковата битка, Кънингъм решава да отстъпи през границата, но е спрян от Окинлек, който пристига със самолет от Кайро и настоява за продължаване на съпротивата. Настъплението на Ромел към границата обаче предизвиква хаос сред тези, които са изправени на пътя му, и, естествено, е повод за още по-голяма тревога в щаба на 8-а армия.

В 4 часа следобед Ромел достига границата при Бир Шеферзен, след като е изминал 100 км в 5-часов поход през пустинята. С пристигането си той веднага изпраща бойна група през границата на североизток към прохода Халфая, за да установи контрол върху пътя на 8-а армия за отстъпление и снабдяване, като продължава да заплашва тила й. След като известно време лично води настъплението на бойната група, Ромел се връща обратно, но е принуден да спре в пустинята заради повреда на двигателя на колата му. За негов късмет Крувел преминава оттам със собствената си командирска кола и го взема. Обаче пада нощта и те не могат да намерят пролука в телените заграждения по границата. Така двамата командващи заедно с техните началник-щабове прекарват нощта между английските и индийските войски, като разчитат за спасението си само на естествения инстинкт на своите ординарци, които убеждават генералите си да поспят. Тъй като колата на Крувел е английска, взета като трофей, те успяват да се измъкнат незабелязано на разсъмване и да се върнат в щаба на 21-ва танкова дивизия.

Когато пристигат там след 12-часово забавяне, Ромел установява, че 15-а танкова дивизия още не е пристигнала при границата, а дивизия „Ариете“ е спряла още в началния етап на своето настъпление, срещайки на пътя си 1-ва южноафриканска бригада. Транспортните колони, които трябва да докаратгориво, също не са успели да пристигнат. Тези забавяния не само пречат, но и ограничават разгръщането на контраатаката на Ромел. Той не може да осъ-ществи плана си да изпрати бойна група на изток към Хабата, главния желе-зопътен възел за снабдяване на британците, за да блокира както спусканетоим по склона, така и главния път към Египет. Той се отказва и от идеята си да изпрати друга бойна група на юг към оазиса Джарабуб по пътя, минаващ покрай форт Мадалена, където се намира щабът на 8-а армия. Тази стъпка би увеличила още повече настъпилото объркване и паника там. Дори в граничната зона денят минава, без да бъдат извършени повече полезни действия, като се изключи една неуспешна и скъпо струваща атака срещу Сиди Омар от вече отслабения танков полк на 21-ва танкова дивизия. Когато по-мощната 15-а танкова дивизия се появява със закъснение на сцената, с настъплението си на север откъм по-близката страна с границата тя постига само унищожаването на един полеви ремонтен парк, където се намират 16 британски танка. Този твърде незадоволителен развой на толкова голямата заплаха, очертала се предишния ден, позволява на британците да си поемат дъх и да се прегрупират. Освен това на третия ден, 26-и ноември, Кънингъм е заменен като командващ 8-а армия от Нейл Ричи — заместник-началник на Генералния щаб на Окинлек. Той спешно е поставен на този пост, за да вземе мерки битката да продължи без повече рискове. Британците имат голям късмет, че при настъплението си противникът пропуска два големи продоволствени склада южно от Триг ел Абд, които са от голямо значение за продължаването на битката и възобновяването на настъплението. Придвижването на танковите дивизии на югоизток от Сиди Резег преминава северно от складовете, но ако италианците бяха продължили настъплението си, те биха стигнали по-близо до тях.

Въпреки че пробивът на Ромел губи първоначалния устрем, на 26 ноември сутринта положението на британците продължава да е много несигурно. 30-и корпус е понесъл толкова тежки загуби, че през деня бездейства, за да предотврати противниковата заплаха срещу ариергардните части на 13-и кор-пус, които, освен че са отдалечени на твърде големи разстояния помежду си, са изолирани поради прекъсване на радиовръзката.

Германците също имат проблеми с вътрешните си комуникации поради загуба на радиовръзката и за тях последиците от това са по-тежки. Настъплението им зависи от бързината и координацията, с която заплашват британския тил, а най-доброто нещо, което британските войски могат да направят там, е да стоят твърдо на позициите си при границата, докато предните части на 13-и корпус продължават да настъпват на запад, за да се свържат със силите в Тобрук и така да заплашат тила на Ромел. Тази опасност е повод за поредица сигнали от щаба на танковата група, намиращ се в Ел Адем, който настоява за връщане на танковите дивизии, за да отслабят натиска на противника. Тези обезпокоителни сигнали от ариергарда, съчетани с прекъсванията на радиовръзката и недостига на гориво в предната зона, пречат на контраатаката на Ромел. Сутринта на 26 ноември той нарежда на Крувел бързо да прочисти фронта при Солум с едновременна атака на 15-а танкова дивизия, от една страна, и на 21-ва, от друга. Но с голяма изненада установява, че 15-а дивизия се е върнала към Бардия рано сутринта, за да попълни запаситте си от гориво и муниции, а точно когато тя се връща на бойното поле, 21-ва се е оттеглила от Халфая, тълкувайки погрешно една заповед, и също се връща, за да попълни запасите си при Бардия. Така в този ден не са предприети никакви действия и вечерта Ромел е принуден въпреки желанието си да позволи на 21-ва танкова дивизия да продължи обратния си път до Тобрук. На следващия ден той заповядва 15-а танкова дивизия да я последва след една атака рано сутринта, в която тя успява да превземе щаба и спомагателните елементи, намиращи се в най-дълбокия тил на новозеландската бригада. Това е последното плахо усилие на германското контранастъпление, започнало толкова обещаващо.

Последвалите коментари за резултатите от него, естествено, са повлияни от неуспеха му. Критици с манталитет по-скоро на тактици, отколкото на стратези, защитават възгледа, че Ромел е трябвало да съсредоточи усилията си върху по-ограничено доразвиване на успеха при Сиди Резег — да приключи с остатъците от 30-и корпус или да разгроми предните позиции на новозеландската дивизия, или да превземе Тобрук, като по такъв начин освободи фланга си и пътя за снабдяване. Но никоя от тези тактически разработки не предлага големи възможности за постигане на решителни стратегически резултати срещу британците, а същевременно излагат Ромел на риска да загуби повече време и значително да отслаби силите си в безплодни атаки. Съотношението на силите, изразено в цифри, е много неблагоприятно за Ромел още от самото начало и в една продължителна битка той рано или късно е щял да бъде победен. Ако се бе опитал да унищожи остатъците от танковете на 30-и корпус, те винаги биха могли да избегнат сражението, тъй като са по-бързи от неговите. Другите разработки предлагат да се атакуват добре защитени позиции на пехотата и артилерията. Тъй като Ромел не е можел да си позволи да води изтощителни битки, би било погрешно да следва който и да било от тези тактически планове, ако е имал по-добра перспектива. Такава перспектива дава единствено възприетият от него курс на дълбоко стратегическо настъпление с всички мобилни сили. Възможностите му се увеличават и от факта, че той най-после успява да убеди Мусолини да постави италианския мобилен корпус под негово командване.

След края му настъплението на Ромел се критикува като безразсъдно. Но военната история показва, че подобен удар много пъти е успявал, особено ефекта си върху духа на противниковите войници и още повече — на командирите им. Важен за хода на настъплението е и опитът на Ромел. Два пъти преди това — през април и юни, той е застрашавал британците. В първия случай постига успех с подобно стратегическо проникване, извършено с по-малки сили, което не застрашава толкова много противника. Два месеца по-късно — през януари 1942 г., той нанася друго поражение на врага с четвърта атака в дълбочина (въпреки че не стига толкова далеч, колкото през ноември) в опита си да прекъсне пътя за отстъпление на британците. При това, когато пред-приема настъплението през ноември, противниковите сили са по-разпръснати, отколкото при предишните случаи, когато негови стратегически ходове се оказват успешни.

Причините за неговия последен неуспех личат ясно от хронологията на тези решаващи дни — забавянето на 15-а танкова дивизия и мудността на ита-лианския мобилен корпус да подкрепят настъпателните действия на 21-ва танкова дивизия на Ромел; последвалата загуба на инициативата и възможност-та да се излече полза от така наречената ударна вълна; несигурните и неефи-касни действия по границата, дължащи се отчасти на липсата на точна инфор-мация, прекъсване на радиовръзките и погрешно изтълкувани заповеди, както и на създадената от британците заплаха за тила на противника им; твърдото решение на Окинлек да продължи битката и да организира контразаплаха, вместо да се оттегли; замяната на командващия 8-а армия в критичен момент. Назначеният при тези обстоятелства негов заместник е бил принуден да продължи битката независимо от рисковете и това се оказва добро решение, въпреки че би могло да бъде фатално (два месеца по-късно реакцията му на много по-малка заплаха е подобна на тази на предшественика му през но-ември).

Във всички военни анализи и поуки от епизода заслужава внимание и под-чертаване и един друг фактор — решението да се продължи битката би било напразно и би довело само до повече загуби, ако паниката, предизвикана от Ромел, се бе разпространила още повече. Но повечето от остатъците от 30-и корпус, които не са били непосредствено на пътя му, са останали на същите или близо до предишните си позиции, макар и изолирани. Така постъпват и тези от 13-и корпус. Поради голямото разделение, а в случая с 30-и корпус и поради загубите от предишните дни разпръснатите части не се опитват да отстъпват към базите си. В този случай противникът навлиза зад тях толкова дълбоко на изток в настъплението си, че за тях е по-сигурно „да останат в края на водовъртежа“, въпреки че снабдяването им става твърде несигурно.

Когато стратегическото контранастъпление на Ромел не постига целта си, първият въпрос, който се задава, е дали той може да се възстанови от този неуспех, а вторият — дали отново би могъл да има надмощие. Изненадващото е, че въпреки отслабналите си сили той успява да отговори положително и на двата въпроса, обаче не е в състояние да извлече полза от възстановените сипозиции и в крайна сметка е принуден да отстъпва поради засилващия се ефект на изтощението. Това показва, че той е бил прав да се опита да извърши дълбо-ко и на пръв поглед прекалено дръзко стратегическо контранастъпление на 24 ноември като единствена стъпка, предлагаща му добра възможност да наклони решително везните в своя полза.

Когато корпус „Африка“ тръгва обратно на запад с останалите си 60 танка (от които една трета са леки), възможностите му да си възвърне позициите при Тобрук изглеждат твърде мъгляви, а собственото му положение — много несигурно. През нощта на 26 ноември настъпващата на запад новозеландска дивизия, подкрепяна от близо 90 танка „Матилда“ и „Валънтайн“, пробива обкръжението на Ромел и се свързва с британските сили в Тобрук, които раз-полагат с над 70 танка (между които 20 леки). Междувременно пристигналите от базата свежи подкрепления увеличават броя на танковете на 7-а танкова дивизия на близо 130, така че сега британците имат превъзходство в съотно-шеиие 5 : 1 по брой на танковете (7 : 1 при въоръжените с оръдия танкове). Ако цялата тази сила е била използвана за масиран удар, перспективите на корпус „Африка“ да оцелее са щели значително да отслабнат и дори 7-а танкова дивизия би могла сама да го разгроми.

В първия етап на отстъплението си корпус „Африка“ е изложен на опасност и поради това, че 21-ва танкова дивизия е забавена от блокираща пътя и позиция и не може да окаже помощ на 15-а танкова дивизия, когато тя е пресрещната от танкова дивизия, която има три пъти повече танкове от нея. Пътят й е препречен от една бригада (22-ра), а друга (4-та) атакува придвижващата се колона във фланг и предизвиква хаос в транспорта. Въпреки че след няколко критични часа германците успяват да отблъснат нападателите, придвижването им на запад по пътя от Капуцо е спряно. С настъпването на вечерта британските танкове се оттеглят на юг в пустинята, за да заемат отбранителни позиции за през нощта, което е обичайната им практика. Това позволява на германците да продължат да се придвижват на запад под прикритието на мра-ка. На другия ден британските танкови бригади подновяват атаката, но са задържани на разстояние от преградния огън на германските противотанкови оръдия. Когато настъпва нощта, германците пак продължават необезпокоявани пътя си.

Така на сутринта на 29 ноември корпус „Африка“ се свързва с останалите войски на Ромел и поема от натиска, на който са подложени. На следващия ден Ромел насочва вниманието си срещу изолираната 6-а новозеландска бригада, заела позиции на хребета Сиди Резег, като използва дивизия „Ариете“ да прикрива фланга и атаката на войските му от намесата на британските танкове, които се намират на юг. Неговите танкове, които са заобиколили най-далечния край на британските позиции, ги атакуват от запад, докато пехотата му напада от юг. До вечерта 6-а новозеландска бригада е прогонена от позициите и на хребета, обаче част от нея успява да се съедини с главните сили на дивизията, намиращи се долу в долината близо до Белхамед. Въпреки че са попълнени с нови подкрепления от танкове и са включени към 4-та танкова бригада, силите на британската танкова част не правят сериозни усилия да пробият германските позиции и да се притекат на помощ. Командирите са били подмамвани толкова често в капани и толкова много са си патили от умелото противниково комбиниране на танкове с противотанкови оръдия, че сега са изключително предпазливи.

Рано сутринта на 1 декември силите на Ромел затварят кръга около ново-зеландците при Белхамед, прекъсвайки коридора между тях и гарнизона в Тобрук. В 4,30 сутринта на 4-та танкова бригада е наредено да се отправи още на разсъмване „с най-голяма бързина“ на север и „на всяка цена“ да пресрещне противниковите танкове. Тя тръгва около 7 часа сутринта, стига до летището в 9 часа, след като се спуска по склона, и се свързва с новозеландците. След това е планирана контраатака срещу противниковите танкове, за които се смята че са около 40. Междувременно част от позициите на новозеландците са превзети и е издадена заповед за общо отстъпление. Това, което е останало от новозеландските дивизии, отстъпва на изток към Заафран (а след това през нощта към границата), докато 4-та танкова бригада се изтегля на 40 км на юг до Бир Беранеб.

Изходът от тази трета фаза на битката е изключително постижение за гер-манските войски, които са изправени срещу противник, който в началото на сражението има числено превъзходство в танкове в съотношение 7 : 1, а при прекратяване на боя продължава да е 4 : 1. Окинлек отново пристига със самолет в щаба на 8-а армия. Правилно преценява по-ограничените сили на Ромел и решава да продължи битката, тъй като има нови подкрепления и танкове в резерв, които би могъл да използва. На границата 4-та индийска дивизия е заменена с 2-ра южноафриканска и е изпратена на запад да се съедини със 7-а танкова дивизия, като извърши обходна маневра с цел да прекъсне пътя на Ромел за снабдяване и отстъпление. Като научава за за тази нова, сериозна заплаха, Ромел решава да се изтегли на запад и да съсредоточи останалите си танкове за удар, който да осуети обходната маневра на британците. Така през нощта на 4 декември корпус „Африка“ се измъква незабелязано на запад, като изоставя обсадата на Тобрук.

На сутринта челната бригада на 4-та индийска дивизия атакува италианските позиции при Бир ел Губи (на 40 км южно от Сиди Резег), но противниковият огън спира нападателите. Атаката е подновена на следващата сутрин, но отново е отблъсната. По време на тези операции британските танкове прикриват северния фланг на атакуващите от евентуална намеса на Ромел, но за нещастие следобед на 5 декември те се изтеглят, за да опитат нова система на обсада. В 5.30 часа следобед танковите сили на Ромел внезапно се появяватна сцената при Бир ел Губи и разгромяват част от незащитената индийска бригада. Останалите успяват да се спасят с настъпването на нощта.

След този неуспех командирът на 30-и корпус Нори решава да отложи пла-нираното настъпление по фланга при Акрома — отлагане, което възможността да бъде отрязан пътят на Ромел за отстъпление. На 4-та танкова бригада е наредено да открие и да унищожи противниковите танкове и да направи нов опит за настъпление. Но целта не е постигната и проучването на архивите съдържа малко доказателства за опити в това отношение, въпреки че с пристигането на ново подкрепление от 40 танка общият им брой в бригадата става 136 — почти три пъти повече от танковете, с които разполага корпус „Аф-рика“. Бригадата прекарва следващите два дни на позиция близо до Бир ел Губи, като извършва кратки набези, напразно надявайки се да накара противни-ка да застане под прекия обстрел на оръдията на 4-та индийска бригада.

На 7 декември Ромел решава да се изтегли на позиции при Ел Газал, след като му е съобщено, че няма вероятност да получи подкрепления преди края на годината. Същата нощ корпус „Африка“ започва да се оттегля от полесра-жението. Британците не схващат веднага какво става, и едва на 9 декември танковете им се отправят към Найтсбридж (Рицарския мост), както наричат пътното кръстовище южно от Акрома. Те са спрени от вражеския ариегард на 13 км от кръстовището и са загрижени повече за собствената си защита отколкото да хванат противника в капан. На 11 декември силите на Ромел успяват безпрепятствено да стигнат до Ел Газал, където като резервен фронт предварително е подготвена отбранителна позиция.

На 13 декември 13-и корпус на Годуин-Остин, който е натоварен с пре-следването, атакува германците при Ел Газал. Фронталната атака е спряна, но италианският мобилен корпус, който прикрива фланга на Ромел, бързо от-стъпва пред натиска и лявото крило на британските сили стига до Сиди Бре-гиск, на 25 км зад отбранителните позиции на германците при Ел Газал. След една контраатака обходната маневра е спряна.

На 14 декември, преди да поднови настъплението, Годуин-Остин изпраща 4-та танкова бригада да извърши по-широка обходна маневра по фланга до Халег Елеба — голямо кръстовище по средата между Ел Газал и Мечили. Маневрата, с която се цели да се излезе в тила на Ромел, започва в 2.30 следобед. След като изминава 30 км на юг, бригадата се разполага на лагер за през нощта. Тя тръгва отново в 7 часа сутринта, за да измине останалите 100 км, но е забавена от трудности по пътя и успява да стигне до Халег Елеба едва в 3 часа следобед — четири часа по-късно от предвиденото време и твърде късно за да помогне на главната атака, отклонявайки танковите резерви на Ромел, както е било планирано. Така тя не прави нищо и противникът не забелязва присъствието й до следващата сутрин. Главната атака на британците на 15 декември завършва с провал. Нападащите близо до крайбрежието части успяват да се вклинят в позициите близо до Ел Газал, но опитът им за обходна маневра е осуетен от танков контраудар по обед, който откъсва от останалите един преден отряд на атакуващите.

По-висшестоящото британско командване все още се надява силната танкова бригада която е изпратило в тила на противника, да постигне решителни резултати. Но сутринта на 16 декември, след като изминава при пълна секретност 30 км на юг, за да зареди с гориво, бригадата е спряна от преград-ния огън на противниковите противотанкови оръдия и се оттегля отново на юг за през нощта. Тук води престрелка от голямо разстояние, но не понася загуби Анализаторът остава с впечатлението, че най-голямото желание на британците е да видят, че врагът си тръгва и той го прави по оставения му открит път за преминаване.

Дори и малки, загубите, причинени от успешната танкова контраатака на 15 декември оставят корпус „Африка“ само с около 30 танка, докато британците имат на полесражението близо 200. Като преценява ситуацията, Ромел разбира че е невъзможно да задържи дълго позициите при Ел Газал, и решава да направи по-голяма крачка назад, за да се отдалечи от британците, докато чака подкрепления. Той се връща до дефилето при Марса Брега на границата с Триполитания — идеална позиция за отбрана. Тя е била изходен пункт и за първата му офанзива и отново му служи за такава цел. През нощта на 16 декември той нарежда изтегляне, като „Африка“ и италианският мобилен корпус се движат през пустинята, докато италианските пехотни дивизии ми-нават по крайбрежния път.

Преследвачите им не реагират бързо, 4-та танкова бригада тръгва едва в 1 часа следобед на следващия ден, а два часа по-късно спира, за да прекара нощта на 20 км от предишните си позиции при Халег Елеба, където се подготвя за по-нататъшното настъпление. На 18 декември тя поема по пътя през пустинята до една точка южно от Мечили и като завива на север, замалко се разминава с възможността да засече ариергарда на отстъпващите противникови колони. Междувременно 4-та индийска дивизия, натоварена на камиони и придружавана от пехотни танкове, продължава да се придвижва покрай брега през хълмистия район при Джебел Акдар. На 19 декември британците превземат Дерна, но в това време основната част от пешата вражеска колона вече е успяла да премине през теснината. Опитът да бъде пресечен пътят й по на запад е осуетен от трудния терен и липсата на гориво, така че едва малка част от германските сили е застигната. Повечето от преследващите британски войски спират поради липса на гориво. Преследването през пустинята по хордата на големия завой при Бенгази се осъществява от моторизирана пехота.

След като стига до Антелат на 22 декември, тя намира противниковите бронетанкови сили (30 танка) на позиции близо до Беда Фом, които прикриватотстъплението на придвижващите се пеш по крайбрежието италиански части. Там британците са задържани до 26 декември, когато ариергардът на Ромел отстъпва с още 50 км до Агедабия. По същото време 22-ра танкова бригада пристига, за да помогне на преследващите сили. Преследвайки ариегарда на противника, една британска бригада атакува фронтално Агедабия и я превзема, а 22-ра танкова бригада прави завой на 50 км по-навътре в пустинята през Ел Хасеят. Тя неочаквано е спряна, тъй като на 27 декември група германски танкове внезапно атакуват нейния фланг и в последвалите тридневни сражения го обкръжават. Въпреки че 30 британски танка успяват да се измъкнат, 65 са загубени. За този си успех Ромел се възползва от пристигането на две нови танкови роти (30 танка), които дебаркират на 19 декември в Бенгази малко преди евакуацията на пристанището. Това е първото подкрепление, достигнало при него, от началото на операция „Кръстоносец“.

Британският неуспех при Ел Хасеят е разочароващ завършек на дългото преследване — студен душ за опиянението от общия успех на сражението около Тобрук. От бързото отстъпление на Ромел британците все пак получават значителни предимства, защото то оставя германско-италиански гарнизони по границата в изолация и без каквато и да било надежда. Бардия се предава на 2 януари, а останалите два гранични поста — на 17 януари. Така общият брой на пленниците, заловени по границата, достига 20 000 души, включително пленените по-рано при Сиди Омар, като общият брой на загубите на силите на Оста е 33 000 срещу едва 18 000 души от британска страна. Близо две трети от загубите на Оста са италианци, а от 13 000 германци значителна част са административен персонал. Същевременно основната част на британските загуби в продължилите шест седмици сражения са боеспособни войници, сред които има много опитни ветерани от битките в пустинята и те трудно могат да бъдат заменени.

Неизгодното положение да се разчита на неопитни войници, особено в пустинята, скоро проличава в следващата битка. Тя започва през третата сед-мица на януари, когато Ромел, за когото англичаните предполагат, че вече е с изчерпани възможности, нанася нови неочаквани удари, резултатите от които са подобни на резултатите от първата му контраатака през 1941 г.

Шестнайсета главаНадигане на вълната в Далечния изток

От 1931 г. нататък Япония непрекъснато разширява позициите си на Азиатският континент за сметка на Китай, който е отслабен от вътрешен конфликт, и в ущърб на американските и британските интереси в този регион. През тази година те нахлуват в Манджурия и я превръщат в свой сателит. През 1932 г. проникват в Китай и от 1937 г. нататък полагат непрекъснати усилия да установят контрол над тази огромна територия, но се оплитат в мрежата на партизанската война и след време търсят разрешение на проблема чрез нови експанзионистки стъпки на юг, имащи за цел да откъснат Китай от външните му източници на снабдяване.

След като Хитлер завладява Франция и страните от Бенилюкс през 1940 г., японците се възползват от безпомощността на Франция и чрез заплахи я принуждават да се съгласи с тяхната „превантивна окупация“ на Френски Индокитай.

В отговор на 24 юли 1941 г. президентът Рузвелт настоява японските войски да се изтеглят от Индокитай и на 26 юли издава заповеди за замразяване на всички японски авоари в Съединените щати и налагане на ембарго върху петролните доставки за Япония. В същото време Чърчил предприема подобни действия, а два дни по-късно намиращото се в изгнание в Лондон холандско правителство е принудено да го последва. Това означава, че, както сам Чърчил отбелязва, „Япония с един удар бе лишена от жизненоважните й петролни доставки“.

В дискусиите, започнали още през 1931 г., винаги се е признавало, че такъв парализиращ удар ще принуди японците да се бият, тъй като другата възмож-ност е да отстъпят и да се откажат от политиката си. Забележителното е, че Япония забавя удара си повече от четири месеца, докато се опитва да прего-варя за вдигане на петролното ембарго. Правителството на Съединените щати отказва да го направи, докато японците не се изтеглят не само от Индокитай, но и от Китай. Никое правителство, още по-малко японското, не би преглътнало такива унизителни условия и такава загуба на престиж. Така че от последнага седмица на юли нататък са налице всички основания във всеки момент да се очаква война в Тихия океан. При тези обстоятелства американците и британците имат късмет, че им е даден четиримесечен гратисен период, преди японците да нападнат. Но този малък интервал не е използван за подготовка на отбраната.

На 7 декември 1941 г. сутринта японски военноморски сили с 6 самолето-носача нанасят унищожителен удар от въздуха върху Пърл Харбър — амери-канската военноморска база на Хавайските острови. Нападението е извършено, преди официално да е обявена война, както и нападението на Порт Артур през 1904 г., което е първото японско нападение срещу Русия.

До началото на 1941 г. японският план, изготвен в случай на война срещу Съединените щати, предвижда използването на главния японски флот в юж-ната част на Тихия океан в съчетание с нападение на Филипинските острови, за да бъде спряно американско настъпление през океана в помощ на намиращия се там гарнизон. Американците очакват точно такава стъпка и очакванията им са подсилени от неотдавнашната японска окупация на Индокитай.

Междувременно адмирал Ямамото съставя нов план — внезапна атака срещу Пърл Харбър. Ударната сила извършва много голям обход през Курилските острови и необезпокоявана връхлита от север върху незащитените Хавайски острови, като предприема атака преди разсъмване с 360 самолета от позиции, намиращи се на близо 500 км от Пърл Харбър. Четири от 8-те американски линейни кораба са потопени, един е изхвърлен на брега, а другите са тежко повредени. За малко повече от час японците установяват контрол в Тихия океан.

С тази атака е разчистен пътят за безпрепятствено настъпление по море срещу американските, британските и холандските територии в Тихия океан. Докато главната японска ударна сила се носи с пълна пара към Хавайските острови, други военноморски части ескортират транспортните конвои в югозападната част на Тихия океан. Почти едновременно с въздушното нападение на Пърл Харбър започват десанти на Малайския полуостров и Филипините.

Десантите на Малайския полуостров са насочени срещу британската во-енноморска база в Сингапур, но не откъм морето, за каквото нападение е подготвена отбраната. Подходът съвсем не е директен. Извършен е десант при Кота Бару на североизточното крайбрежие на Малайския полуостров, за да бъдат превзети летищата и да се отвлече вниманието, а главните сили де-баркират в Сиамската теснина на полуострова на около 800 км северно от Сингапур. От тези отдалечени на североизток места японските сили нахлуват от западното крайбрежие на полуострова на юг, извършвайки успешни обходни маневри по фланговете, където британските войски се опитват да ги спрат.

Японците се възползват не само от изненадата от избора на такъв труден маршрут, но и от възможностите за незабелязано промъкване, които им дава гъстата растителност. След почти непрекъснатоотстъпление в подължение нашест седмици британските части са принудени в края на януари да се оттеглят от континентана остров Сингапур. През нощта на 8 февруари японците предприемат атака през широкияоколо километър проток, слизатна няколко места на брега и извършват нови пробиви на широкфронт. На 15 февруари защитниците се предават и с това губят ключа към югозападниярайон на Тихия океан.

При една по-малка операция японците извършват нападение срещу бри-танската база в Хонконг, което започва на 8 декември, и на Коледа принужда-ват колонията с нейния гарнизон да се предаде. Първият десант срещу главния филипински остров Лусон е извършен северно от Манила и е последван бързо от десант откъм гърба на столицата. При тази объркваща маневра и заплаха от обкръжение американските части изоставят по-голямата част от острова и преди края на декември се изтеглят на малкия полуостров Батаан.

Там те са изложени само на атаки, идващи от тесен участък, и успяват да се задържат до април, когато съпротивата им е сломена.

Много преди това и дори преди падането на Сингапур японската завоевателна вълна се разлива върху Малайския архипелаг. На 11 януари японците изършват дессант на Борнео и Целебес, последван от още по-мощен десант на 24 януари. След пет седмици, на 1 март, те нападат Ява — центъра на Холандска Източна Индия, след като островът е изолиран чрез атаки по фланговете. За по-малко от седмица цяла Ява пада в ръцете им като зрял плод.

Като че ли непосредствена заплаха заплашва Австралия, но изведнъж главните японски усилия са насочени в противоположна посока, на запад, за зав-ладяването на Бирма. Фронталното, разгърнато в широк фронт настъпление от Тайланд към Рангун е заобиколен път към главната им цел на Азиатския континент — парализирането на съпротивата на Китай. През пристанището на Рангун пристигат британско-американските доставки на оръжие и военна тех-ника за Китай през Бирма. Същевременно с тази стъпка предвидливо е планирано да завърши завладяването на западната врата към Тихия океан и тя изгражда здрава бариера върху главните пътища за евентуална британско-американска офанзива по суша. На 8 март пада Рангун, а след още два месеца британските войски са прогонени от Бирма през планините обратно в Индия.

Така японците си осигуряват една толкова естествено защитима прикриваща позиция, че всеки опит тя да бъде отново превзета би се сблъскал със сериозни трудности.

Минава доста време, докато съюзниците съберат достатъчно сили, за да се опитат да си върнат завоюваните от Япония територии, започвайки от югоиз-точния край. Те се възползват от преимуществата на Австралия като просторна база, разположена близо до веригата от предни японски постове.

Япония е единствената развита индустриална страна извън Европа и Северна Америка благодарение на бързата модернизация, започнала през епохата мейджи през 1868 г. Но в същността си японското общество си остава „феодално“, където на почит е воинът, а не индустриалецът или търговецът. На императора се гледа като на божество и управляващата класа е всесилна. Освен това влиянието на военните е огромно. Пламенни патриоти и често пъти враждебно настроени срещу чужденците, те се надяват да установят до-миниращо положение на своята страна над цяла Източна Азия и особено над Китай. След 1930 г. чрез заплахи и убийства военните поемат контрола на японската политика.

Японската позиция по политически и стратегически проблеми е повлияна много от факта, че страната не е търпяла поражение от началото на модерни-зацията. Вярата на народа й в японската непобедимост се укрепва след войната с Русия през 1904–1905 г., когато по суша и по море японските войски демонстрират превъзходство и показват, че господството на европейците над останалите народи по света може да бъде оспорено.

Като съюзник на Великобритания от 1902 г. Япония завзема през август 1914 г. Цинтао и Шандун — германските концесии в Китай заедно с Маршаловите, Марианските и Каролинските островни групи в Тихия океан, които са германски колонии. Тези придобивки са затвърдени в края на Първата све-товна война през 1919 г. от Версайския договор, който утвърждава Япония като доминираща сила в западната част на Тихия океан. Въпреки това японците не са доволни от придобитото по време на войната и остават с чувството, че са пренебрегната сила като Италия. Затова смятат, че имат нещо общо с Италия и Германия. Това недоволство вероятно се засилва от неуспешния опит на Япония да установи контрол над Китай през 1915 г., когато нейните „21 искания“ са отхвърлени благодарение на американския протест. Показателно е, че още от Китайско-японската война през 1895 г. Китай винаги е бил основна цел за японската армия. Въпреки че в края на Първата световна война ръководството на военноморските сили, което провежда имперската политика в областта на отбраната, сочи Съединените щати като основния по-тенциален противник, според мнението на сухопътните сили армията винаги се е страхувала повече от Съветска Русия, чиито големи сухопътни войски в Далечния изток са били смятани за много по-голяма заплаха за японските намерения спрямо Азиатския континент.

През периода 1921–1924 г. японците са подложени на редица унижения.

Първо, британците любезно отказват да подновят съюза си с Япония. Това скъсване до известна степен е предизвикано от сигналите за японските екс-панзионистични планове в Тихия океан, но конкретното решение е взето под силен американски натиск. Японците го приемат като обида и знак, че бялата раса се съюзява против тях. Възмущението им е подсилено от поредица аме-рикански юридически стъпки за ограничаване на японската имиграция, чиято кулминация е законът от 1924 г. Тази двойна загуба на престиж се приема твърде болезнено.

Междувремнно британците обявяват плановете си за изграждане на да-лекоизточна вонноморска база в Сингапур, подходяща за големи военни кораби. Тази стъпка очевидно е насочена срещу Япония и се възприема от японците като предизвикателство.

Всичко това е в ущърб на авторитета на японските политически лидери, които са подложени на засилващи се атаки за това, че съгласно Вашингтонския договор от 1921 г. за ограничаване на военноморските сили са се съгласили да приемат съотношение 3 : 5 : 5 на пределния тонаж на бойния флот в полза на американския и британския военен флот. Друг повод за недоволство е това, че те се съгласяват да върнат провинция Шандун на Китай и по-късно подписват договора на деветте държави от 1922 г., гарантиращ целостта на Китай.

В действителност договорът от Вашингтон улеснява последвалите японски експанзионистични стъпки, тъй като е слаба бариера пред тях в Тихия океан. Изграждането на защитни американски и британски военноморски бази там или е отложено, или е твърде недостатъчно. През 13-те години, преди открито да анулира договора, за Япония е по-лесно да избегне конкретните ограничения, отнасящи се до калибъра на оръдията и до тонажа.

По-либерално настроените политически лидери в Япония също стават жертва на световната икономическа криза през 1929 г., тъй като страната е особено силно засегната от нея, което води до увеличаване на недоволството.

От него се възползват милитаристите, за да наложат аргументите си в полза на експанзията като решение на икономически проблеми.

През септември 1931 г. „мукденският инцидент“ дава на местните японски военни лидери претекст и възможност да нахлуят в Манджурия и да я превърнат в своята марионетна държава Манджоу-Го. Техните войници, които съгласно договора пазят южноманджурската железопътна линия, нападат и обезоръжават китайските гарнизони в Мукден и съседните градове под пре-текст за самоотбрана срещу заплаха от нападение. Фактите са неясни и са представени още по-объркани, което е удобен мотив за японците да завземат през следващите няколко месеца цяла Манджурия. Въпреки че окупацията не е призната от Обществото на народите и САЩ, протестите и многобройните критики са повод японците да се оттеглят от Обществото на народите през 1933 г. Три години по-късно те се обединяват с нацистка Германия и фашистка Италия в антикоминтерновски пакт. През 1937 г. сблъсък при моста Марко Поло — още един много подозрителен „инцидент“, води до нахлуването наяпонската квантунска армия в Северен Китай. През следващите две години това нахлуване е продължено и разширено, обаче японците затъват все повече в блатото на борбата срещу китайските националистически сили, ръководени от Чан Кайши, а нападението им срещу Шанхай през лятото на 1937 г. е отблъснато. Но след време това се превръща в тяхно предимство, тъй като ги кара да коригират тактическите си грешки и прекалената си самоувереност, датираща още от Руско-японската война. Това става едва след като получават още един урок от съветската армия при сблъсък заради границата на Западна Манджурия. Там през август 1939 г. в района на Номонхан японските сили наброяващи 15 000 души, са обкръжени и над 11 000 загиват, когато руснаците докарват 5 механизирани бригади с 3 пехотни дивизии.

През същия месец неочакваната новина за нацистко-съветския пакт става причина за отдръпване и за връщане на по-умерени японски политически кръгове в правителството. Обаче това продължава само докато Хитлер завладява Западна Европа през 1940 г. През юли 1940 г. армията докарва на власт правителството на принц Коное, което се обявява за съюз с Оста. Тогава японската експанзия в Китай се засилва, а в края на септември Япония подписва Тристранния пакт с Германия и Италия, съгласно който тези три държави поемат задължението да се обявят срещу всяка страна, която се присъедини към съюзниците — пакт насочен главно срещу намесата на Америка.

През април 1941 г. те закрепват още повече положението си с Пакта за неутралит със Съветска Русия. Той дава възможност да бъдат освободени японски сили за нови експанзионистични операции на юг, въпреки че дори и тогава подозренията към Русия и нейните планове карат японците да предви-дят само 11 дивизии за такива операции, а продължават да държат други 13 в Манджурия и 22 — в Китай.

На 24 юли японците с не особено ентусиазираното съгласие на правителството във Виши завладяват Френски Индокитай. Два дни по-късно президентът Рузвелт „замразява“ всички японски авоари, действие, което е последвано бързо от подобни стъпки на правителствата на Великобритания и Холандия. Така търговията с Япония, особено с петрол, спира. В мирно време Япония внася 88 % от употребявания от нея петрол. В момента на обявяването на ембаргото тя има запаси за три години при нормални обстоятелства, или за половината от това време при потребление във война. Освен това една оценка, извършена от японското Министерство на войната, показва, че запасите ще бъдат изчерпани, преди да изминат трите години, смятани за достатъчни за приключване на войната в Китай, така че победата там става още по-важна. Единственият останал достъпен източник са петролните полета на Холандска Източна Индия и се преценява, че макар да има вероятност холандците да унищожат инсталациите си там, преди да бъдат завзети, те могат да бъдат поправени и да влязат в употреба, преди вътрешните запаси да бъдатизчерпани. Петролът от Ява и Суматра може да спаси положението и да даде възможност да бъде завършено завладяването на Китай.

Завоюването на региона, включително на Малайския полуостров, би оз-начавало японците да сложат ръка и на четири пети от световното производ-ство на каучук, както и на две трети от производството на калай. Това не само би била много ценна придобивка за Япония, но и би засегнала по-сериозно противниците й, отколкото загубата на петрола.

Това са главните фактори, които японските лидери отчитат, когато са из-правени пред търговското ембарго. Ако Америка не бъде принудена да го отмени, те трябва да избират: или да се откажат от амбициите си и тогава в страната може да последва военен преврат, или да сложат ръка върху петрола и да водят битка с белите сили. Друга възможност няма. Ако продължат кампанията в Китай, но се оттеглят от Индокитай и прекратят експанзията си на юг, може би ще успеят да смекчат условията на ембаргото, но Япония ще се окаже по-слаба и по-неспособна да се противопостави на по-нататъшни искания на Съединените щати.

Естественото колебание да се избере „всичко или нищо“ обяснява защо японците толкова отлагат решението в продължение на четири месеца и се бавят с нападението. Освен това генералите инстинктивно желаят да разполо-лагат с повече време за подготовка, както и за по-продължителни дебати върху това, каква стратегия да бъде възприета. Някои оптимисти дори се надяват и настояват, че Америка може да продължи да стои настрана, ако Япония се ограничи само със завладяването на холандски и британски територии.

На 6 август Япония моли Съединените щати да отменят ембаргото. През същия месец е взето и американското решение в случай на война да бъдат завзети Филипинските острови, а японците отправят молба да бъде прекратено прехвърлянето на американски подкрепления там. Японската молба е от-хвърлена решително и японците са предупредени да прекратят по-нататъшната агресия.

След два месеца, минали във вътрешни спорове, правителството на принц Коное е заменено с правителство на генерал Хидеки Тоджо — събитие, което може би предрешава нещата. Въпреки това дискусиите продължават и реше-нието за започване на война е взето едва на 25 ноември. Факторът, който ускорява вземането на решение, е съобщението, че в периода от април до септември петролните запаси са намалели с едва четвърт.

Дори тогава командващият обединения японски флот адмирал Ямамото получава в същия ден заповед, че атаката срещу Пърл Харбър трябва да бъде отменена, ако продължаващите преговори с Вашингтон се окажат успешни. Съотношението на военноморските сили в Тихия океан през декември 1941 г. личи от следната таблица:

Главното, което трябва да се отбележи, е, че макар до голяма степен да има равенство в силите на двете страни, японците имат голямо превъзходство по брой самолетоносачи, което е от решаващо значение. Това, което тази таблица не показва, са качествените разлики. Японските сили са компактни и добре обучени особено да водят бой през нощта. Те нямат проблеми с командването или езикови различия, каквито има при съюзниците. Освен това двете главни бази на съюзниците — Пърл Харбър и Сингапур, са разделени от 11 000 км. По отношение на морските съдове японският флот е в по-добро състояние. Той разполага с много новопостроени кораби, като повечето от тях са по-добре въоръжени и по-бързи. От съюзническите линейни кораби само британският „Принс оф Уелс“ може да се сравнява по тези показатели с по-добрите японски линейни кораби.

Японците разполагат само с 11 дивизии от общо 51 за сухопътни операции в югозападната част на Тихия океан. Това означава по-малко от четвърт милион бойци, които заедно с административния персонал вероятно възлизат общо на около 400 000 души.

Данните за съюзническите сили са по-неясни. Когато вземат решение за нападението, японците преценяват, че британците имат 11 000 души в Хон-конг, 88 000 — на Малайския полуостров и 35 000 — в Бирма, или общо 134 000 души. Американците имат 31 000 на Филипините заедно със 110 000 филипински войници, а холандците разполагат с 25 000 редовни войници и 40 000 в опълчение.

На пръв поглед, да се предприеме голяма офанзива с толкова малобройни сили, може да изглежда твърде рисковано. Но в действителност това е един добре пресметнат риск, тъй като надмощието на японците по море и във въздуха им дава предимство, което се умножава от по-доброто им обучение, особено за извършване на морски десанти, водене на война в джунглата и нощни атаки.

Японците използват само 700 от общо 1500-те самолета от своята фронтова авиация, обаче те са подсилени от 480 самолета на военноморските им сили от 11-и въздушен флот на база във Формоза (Тайван), както и от 360 самолета, предназначени да участват в нападението срещу Пърл Харбър. Първоначално самолетоносачите са определени да осигуряват подкрепа от въздуха за операциите на юг. Обаче през ноември, четири седмици от началото на войната, радиусът на действие на изтребителите „Зеро“, които превъзхождат технически изтребителите на съюзниците, е увеличен, за да може да покрият разстоянието от 720 км от Формоза до Филипините и обратно. Така самолетоносачите са освободени за нападението срещу Пърл Харбър. Срещу тези мощни японски ВВС са изправени 307 американски бойни самолета във Филипините, включително 35 бомбардировача с далечен обхват В-17, които обаче са с по-лоши качества, 158 щурмови британски самолета на Малайския полуостров — повечето остарели видове, и 144 холандски — в Холандска Източна Индия. По това време англичаните имат в Бирма само 37 изтребителя. Японското превъзходство освен в количествено е и в качествено отношение, особено на изтребителите „Зеро“.

Японците са много по-подготвени за амфибийни бойни действия в район, изобилстващ от острови и заливи. Тяхна сериозна слабост е сравнително мал-кият размер на търговския им флот, който едва надхвърля 6 млн. т, но това се превръща в решаващ недостатък едва по-късно.

Накратко казано, японците започват войната с голямо общо преимущество, особено по отношение на качеството. В началната фаза единствената опасност за тях е възможността от бърза намеса на американския Тихоокеански флот, но те предотвратяват тази опасност с нападението срещу Пърл Харбър.

Допълнителен фактор, който значително влияе върху съотношението на силите, е разузнаването. По принцип японците са добри в това отношение, което се дължи на продължителното и внимателно предварително проучване на районите. Съюзниците обаче имат едно голямо преимущество и то е, че американците са дешифрирали японския дипломатически шифър през лятото на 1940 г. (заслуга на полковник Уилям Ф. Фридман). От този момент нататък всички секретни съобщения на японското външно министерство и на командването са достъпни за американците и по време на преговорите преди войната те знаят какви са последните предложения на Токио още преди да им ги представят. Само точната дата и оперативните подробности на нападението не са съобщени на японския посланик в САЩ. Въпреки че америкаците са заварени неподготвени в Пърл Харбър, фактът, че са запознати с японския шифър, е голямо предимство и то става още по-значително, когато се научават да го използват по-добре.

Японската стратегия се определя от двойна цел — отбранителна и нападателна, която трябва да й осигури нужните количества петрол да победи Китай и да го лиши от нужните му за продължаване на съпротивата доставки. Японските лидери поемат риска да предизвикат Америка — сила с много по-голям потенциал, окуражени от развоя на събитията в Европа, където Оста вече доминира почти над целия континент, а Съветска Русия е така притисната от нападението на Хитлер, че едва ли би могла да се намеси в Далечния изток. Японпите смятат, че ако осъществят мечтата си да изградят отбранителен пръстен около Алеутските острови на север и около Бирма на юг, САЩ, след като напразно полагат усилия да го пробият, ще се примирят с японските завоевания и с установяването на тяхната Голяма източноазиатска сфера на просперитет.

Планът, в общи линии, наподобява идеята на Хитлер за установяване на отбранително-нападателна бариера от Архангелск до Астрахан, която да зат-варя и да пази азиатската граница.

Първоначално японският план предвижда да се завладеят Филипините, след което да се изчака американският опит за връщането им, който е вероятно да бъде извършен през островните територии, докато те съсредоточат собстве-ните си сили, за да го отблъснат. (Според триетапния военен план японците планират да завършат завладяването на Филипините за 50 дни, на Малайзия — за 100 дни и на цялата Холандска Източна Индия — за 150 дни.) Обаче през август 1939 г. адмирал Ямамото, страстен поклонник на самолетоносачите, е назначен за командващ японския флот. Той прозорливо предвижда необходимостта от незабавна и изненадваща атака, която да парализира Тихоокеанския флот на Съединените щати, който определя като „кама, насочена към гърлото на Япония“, и да забави контрадействията на американците. В щаба на японските военноморски сили се съгласяват с известни съмнения и неохотно с този аргумент. Проблемът за началото на атаката се усложнява от разликите във времето (когато в Хавай е неделя, 7 декември, в Малая е понеделник, 8 декември). Обаче е постигната договореност всички главни операции да започнат между 17,15 и 19,00 часа по Гринуич и всички да бъдат извършени рано сутринта местно време.

От американска страна отдавна се смята за политически неизгодно да бъдат изоставени Филипините, но надделяват доводите на военните, че е невъзможно тези острови, които се намират на 8000 км от Пърл Харбър на Хавай, да се защитават успешно. Затова планът предвижда да се поддържа само военно присъствие на укрепения полуостров Батаан, на остров Лусон, близо до сто-лицата Манила. Обаче през август 1941 г. планът е променен и е взето решение да се задържат всичките Филипински острови.

Един от факторите за тази промяна е натискът, оказван от генерал Дъглас Макартър, който е военен съветник на филипинското правителство от 1935 г., а в края на юли 1941 г. е отзован от активна служба в американската армия и е назначен за общ командващ в Далечния изток. Високото мнение на президента Рузвелт за преценките на Макартър личи от факта, че той продължава четиригодишния мандат на Макартър като началник на щаба на американската армия с още една година. Друг фактор е убеждението на президента Руз-велт, че тъй като Германия е ангажирана във войната с Русия, той може да си позволи да възприеме по-твърда линия спрямо Япония, като наложи петрол-ното ембарго. Третият фактор са оптимизмът, подхранван от големия обсег на бомбардировачите В-17, и надеждата, че те ще нанесат ефикасен удар не само върху Формоза, но и срещу самата Япония. Преди обаче многобройните бомбардировачи В-17 да подсилят въздушните сили във Филипините, Япония нанася своя удар. Освен това в американския Съвет на началник-щабовете не гледат сериозно на възможността японците да нападнат Пърл Харбър.

Седемнайсета главаЯпонската завоевателна вълна