Излъжи ме два пъти

1. В сянката на тирбушона

Луис Баросо по прякор Шушумигата се въртеше тревожно на стола и ме дърпаше за ръкава с безмълвна молба да сторя нещо. Каквото и да било.

Такива са клиентите. Всеки път щом обвинението спечели точка, очакват от теб да скочиш на крака с язвителен отговор или гениално възражение. А това представлява сериозно душевно и физическо напрежение, понякога е направо като да дриблираш по тренировъчното игрище и същевременно да рецитираш „Хамлет“.

Най-напред трябва да бутнеш стола назад и да станеш, без да разсипеш папките си на пода. При това е желателно да си със закопчан панталон. Сетне трябва да изобразиш добре разиграна смес от искреност и праведно възмущение. И накрая да кажеш нещо интелигентно, но не чак толкова, че да затрудни един слабоумен съдия, назначен по политическа линия. Лично за мен най-трудното е да изрева „Възразявам“, докато скачам на крака и същевременно закопчавам сакото си. Понякога бъркам илика, от което заприличвам на инвалид и гледката навярно разсейва съдебните заседатели.

Шушумигата ме гледаше умолително. Хайде, направи нещо.

Какво можех да сторя?

Потупах го по ръката и се усмихнах успокоително. Капитанът на „Хинденбург“ сигурно е изглеждал също тъй безметежен, преди дирижабълът му да лумне в пламъци.

— Кротувай и престани да се въртиш — прошепнах аз, продължавайки да се усмихвам, но вече към съдебните заседатели. — Ще дойде и нашият ред.

Шушумигата наду пухкавите си бузи, от което заприлича на рибата фугу. После въздъхна, отпусна се на стола и извърна очи към Ейб Соколов, който се пъчеше пред заседателската ложа и разказваше за измами, алчност, подкупи и коварство. Или по-точно описваше житейския път на Баросо Шушумигата.

— Този човек — заяви Соколов, насочвайки показалеца си като рапира право към носа на Шушумигата — е злоупотребявал с доверието, което му оказвали честните хора. Взимал пари под различни предлози, без никакво намерение да изпълни каквото е обещал. Ограбвал онези, чиято единствена вина е била, че се доверявали на неговите коварни и хитри кроежи. — Соколов помълча за момент, колкото да си поеме дъх или да потърси нови прилагателни. — Какви деяния на този човек е доказала прокуратурата?

Пръстът отново посочи моя злощастен клиент и изпод ръкава на сакото се подаде маншетът на бялата риза, украсен със сребърно копче във формата на миниатюрни белезници. В прокурорските кръгове това се смяташе за връх на шика.

— Прокуратурата доказа, че Луи Баросо е изпечен лъжец и мошеник — отговори си сам Соколов, както правят повечето юристи. — Луи Баросо е безчестен, алчен, безсъвестен социопат, който изпитва върховно удоволствие, когато мами невинните хора.

Стори ми се, че чух Шушумигата да стене. Вярно, Соколов вече беше на път да прекрачи границата на допустимото. Аз обаче премълчах. С едно възражение само щях да покажа на заседателите, че прокурорът ни е засегнал. Но пък от друга страна мълчанието ми би го окуражило да продължава в същия дух.

— Обвиняемият е тъй дълбоко покварен и с тъй безнадеждно изкривени морални принципи, че може спокойно да се укрие в сянката на тирбушон — заяви Соколов със злобна усмивка.

— Възразявам! — скочих аз, като се мъчех едновременно да закопчая сакото и да проверя ципа на панталона си. — Тия обидни нападки нямат нищо общо с доказателствата на обвинението.

— Подкрепя се — рече съдията и махна на Соколов да продължава.

Без изобщо да се смути, Соколов отново стрелна ръкав към нас, опипа миниатюрните белезници и сниши глас, сякаш разкриваше епохална тайна:

— Крадец, затворник и пладнешки разбойник, ето какво ни разкриват доказателствата. Мистър Баросо и другият обвиняем по делото мистър Хорнбак са виновни за всяко едно от безчестните деяния, които сега ще ви изброя.

И той се зае да изброява.

Доколкото знам, пределът на вниманието ми е някъде около дванайсет минути — малко повече от това на средния съдебен заседател и доста по-ниско, отколкото при Нобеловите лауреати. Разбирах какво върши Ейб. С присъщата си упорита целенасоченост щеше да изложи доказателствата, като през цялото време тласка праведния си гняв все по-нагоре, за да го доведе едва ли не до истерия. Слушах с половин ухо и много внимавах да не го гледам, за да покажа на съдебните заседатели, че приказките му изобщо не ме интересуват. Но същевременно драсках в жълтия бележник записки за собствената си реч.

Досега нито веднъж не са ме канили в реномираните университети да водя лекции за съдебните доказателства или за изкуството на адвокатското слово. Адвокатите не прииждат на тумби да слушат заключителните ми речи. Освен това очевидно съм един от малцината юристи в страната, които не бяха поканени да коментират по телевизията процеса срещу О. Дж. Симпсън, макар че навярно съм единственият, който се е опитвал да го повали на футболното поле — безуспешно, признавам — през един снежен ден в Бъфало преди около милион години. Не познавам друга вълшебна тайна за победа във всяко дело, освен да играеш голф със съдиите и да спонсорираш кампаниите за тяхното преизбиране. Не знам какво си мислят заседателите, дори когато съм лепнал ухо на ключалката и слушам глъчката в кабинета им. С две думи казано, далеч не съм най-добрият адвокат на света. Нито дори най-добрият във високата сграда с изглед към Бискайския залив, където изкарвам коравия насъщен залък (е, понякога се случва и да е малко по-мек). Дипломата ми от задочното следване е залепена със скоч у дома в тоалетната. Прикрива пукнатата мазилка и ме кара да разсъждавам за печалното състояние на съдебната система по няколко пъти на ден — понякога и по-често, ако гледам света през мъглата, предизвикана от прекомерна консумация на напитки с висок градус.

Аз съм широкоплещест, рус, синеок и шията ми вечно заплашва да скъса горното копче на ризата. Приличам по-скоро на докер, отколкото на адвокат.

Преди около дванайсет години завърших право с четворка след една доста мижава кариера като защитник в отбора на „Делфините“ от Маями. През тази първа кариера, включваща и времето като спортист в колежа, изтърпях две операции на коляното, три пъти си навехнах рамото; имах счупен нос, китка, глезен и палец на крака — последното беше ужасно, цялото ми стъпало прилича по цвят и форма на патладжан.

През втората кариера ме осмиваха и унижаваха разни адвокати с костюми от „Армани“ и куфарчета от „Гучи“, попадах в затвора за оскърбление на тъпи съдии и от време на време получавах възнаграждение за труда си.

Никога не съм искал да бъда герой и в това отношение преуспявам.

През това влажно юнско утро седях върху тежкия дъбов стол зад масата на защитата, измислях идеи и отхвърлях повечето от тях, а клиентът до мен се въртеше и ме съветваше шепнешком, без изобщо да съм го питал. Привеждаше се толкова близо, че всеки път ми напомняше за бобената супа с чесън, която бе ял на закуска. Аз кимах мъдро, благодарях му за ценната помощ и гледах втренчено надписа над съдията: НИЕ, КОИТО РАБОТИМ ТУК, ДИРИМ ЕДИНСТВЕНО ИСТИНАТА.

Да бе, ако не се брои тлъстичката заплата.

Философите и поетите могат да търсят истината. Адвокатите се интересуват единствено от победата. Аз имам свой собствен кодекс, който няма да откриете в дебелите книги. Не лъжа съдиите, не подкупвам ченгетата и не крада от клиентите. Извън това си позволявам кажи-речи всичко. Но все пак подбирам чий екип ще надяна. Не защитавам наркотърговци и хора, който са причинили зло на деца. Да, знам, всеки има право на защита, а адвокатът не е длъжен да доказва невинността на своя клиент — той просто заставя обвинението да предяви неоспорими доказателства. Разпитвай свидетелите, излагай си тезата, ако имаш такава, пък да става каквото ще.

Дрън-дрън! Когато защитавам някого, трябва да му вляза под кожата, или под лъскавия костюм, да речем. Не съм прост наемник. Губя частица от себе си и взимам на нейно място нещичко от клиента. Това не означава, че защитавам само невинни хора. Ако го правех, щях да пукна от глад. След като завърших право, най-напред се хванах в служебната защита и първите ми клиенти бяха прекалено бедни, за да си позволят адвокат с поне един бял косъм. Много скоро разбрах, че бедността не прави хората благородни, а само зли. Доста неща научих и от срещите с някои редовни клиенти, които познаваха наказателния кодекс далеч по-добре от мен. Почти всички бяха виновни за нещо, макар че прокуратурата невинаги успяваше да го докаже.

В днешно време се занимавам с отрепки от по-висока класа. Клиентите ми са прекалено хитри, за да пердашат с дръжката на пистолета някой продавач от магазин за напитки заради стотина долара в касата. Но пък могат да представят цапаниците на безименен уличен художник за новооткрити творби на Салвадор Дали, да продават шишенца с разбито кисело мляко вместо сперма от расови бикове, или пък да пробутват прекопирани картички от Мачу Пикчу като тайни карти за откриване на съкровището на инките. Баросо Шушумигата е вършил всичко това. По няколко пъти.

Но да се върнем на етиката. Не ме интересуват адвокатските правила, измислени от разни големи клечки със старомодни костюми, които се събират на конференции по скъпи хотели, за да покажат колко са важни. Техните правила имат една цел — да защитят най-богатите клиенти и корпорации. Също като в добрия стар американски футбол, където напоследък съвсем затегнаха регламента, за да опазят прехвалените играчи. А според мен, ако те е страх от контузии, стой си у дома и гледай мача по телевизията.

Както и да е за момента не усещах някой в съдебна зала 42 да се е втурнал да дири истината. Моят клиент си имаше по-елементарна грижа. Баросо Шушумигата просто се надяваше да го оправдаят („Изкарай ме невинен бе, Джейк!“), за да продължи кариерата си на мошеник, измамник и спекулант.

Съдията Хърман Голд ни зяпаше над стъклата на очилата без рамки и чакаше присъда — все едно каква — та да изиграе една партия хай алай1.

Главният прокурор Ейб Соколов, облечен с погребален черен костюм, искаше да прибави още една бомбастична присъда към своите деветдесет и шест процента ефективност.

Съдебните заседатели не проявяваха признаци за каквито и да било желания, освен заседателка номер пет, шофьорка на автобус — на нея май й се ходеше до тоалетната. Групата в ложата беше съвсем типична за Маями. Освен шофьорката имахме любител на обиците (накичен по ушите, носа и зърната на гърдите), ловец на акули, бракониер на омари, областен инспектор по еврейските ресторанти и една стриптийзьорка (с малката поправка, че не беше тя, а той и изпълняваше номера си в един клуб за травестити).

Заседателите седяха с каменни физиономии (ако не броим изтормозената шофьорка). От време на време потръпваха от студения полъх на климатика, но през повечето време гледаха в пустотата и понякога се усмихваха на остроумията на Соколов. Обикновено съдебните процеси са тъй убийствено скучни, че дори най-бледата проява на чувство за хумор се посреща почти толкова радостно, колкото обедната почивка. Когато бях зелено адвокатче, току-що получило разрешително за съдебна практика (най-вероятно поради някаква компютърна грешка), един съдия попита първия ми клиент дали иска да се изправи пред заседателите или е съгласен на кратката процедура.

— Предпочитам заседателите — заяви моят клиент, макар и не твърде уверено.

— Знаеш ли разликата? — попита съдията.

— Ами да, Ваша Светлост. Шестима некадърници вместо един.

Казват, че от устата на децата често извирала истината. И на мошениците, добавям аз подир онзи случай.

Ейб Соколов все още дуднеше за злодеянията на Баросо Шушумигата, който имаше навика да примигва трикратно, когато беше нервен или лъжеше. През последните дни очите му пърхаха като венециански щори.

— Изслушахте свидетелските показания — каза Соколов, привел над подиума дългата си, костелива фигура. — Луи Баросо и Кайл Хорнбак са чисто и просто мошеници.

Шушумигата се приведе към мен и отново ме лъхна с мирис на недосмляна sopa de frijoles negros2.

— Аз съм Луис, никой не ме нарича Луи — възмутено прошепна той, сякаш можех да използвам това като възражение.

— Тия двама безскрупулни мъже са използвали схемата, известна под името „пирамида“ — продължаваше Соколов. — Като се представяли за разкаяни грешници, те успели да проникнат в живота на почтените енориаши от Баптистката църква на Западен Кендал. Изкопчили от своите жертви стотици хиляди долари, като им обещавали в замяна огромни печалби. Честните хорица били подлъгани да вложат своите спестявания в сделки с диаманти и едва по-късно узнали, че господата Баросо и Хорнбак не са закупили нито един диамант. А къде са отишли парите тогава? В джобовете на Луи Баросо и неговия помощник Кайл Хорнбак.

Шушумигата прошепна в ухото ми нещо неясно.

— След това чухте показания за измамата с недвижими имоти. Su casa, mi casa. Твоят дом е и мой дом. Чухте как мистър Баросо редовно е посещавал отдела за регистриране на недвижими имоти…

— Това да не е престъпление? — промърмори Баросо.

— … където проучвал документацията на някои от най-скъпите къщи. После мистър Хорнбак, снабден с фалшива шофьорска книжка и подправени документи за имотите, убеждавал банките, че е собственик и получавал ипотека срещу чуждо имущество. А честните граждани научавали с ужас, че върху техните домове е наложена втора и дори трета ипотека.

— Какво толкова, застрахователната компания им плащаше обезщетение — изхленчи Шушумигата. — Собствениците не пострадаха.

От другия край на нашата маса седеше Кайл Хорнбак — красив младеж, чието изящно лице прикриваше цял океан от лукавство. Той трескаво драскаше в бележника си. Ако заседателите погледнеха неговия адвокат Х. Т. Патерсън, щяха да съзрат самодоволна, едва ли не нагла усмивка. Х. Т. имаше достатъчно опит, за да знае първото правило на адвоката: никога не им позволявай да забележат страха ти.

— След малко, когато си седна — продължи Соколов, като свали очилата и стисна връхчето на носа си, — мистър Ласитър ще ви каже, че няма преки доказателства срещу неговия клиент, Луи Баросо. Ще ви каже, че всички жертви са имали работа с търговеца Кайл Хорнбак.

Много обичам противникът сам да ми подготвя заключителната реч.

— Но вие имате право да използвате своя здрав разум. Кой е бил шефът? Чие име се появява на всички фалшифицирани документи? Кой е давал нареждания на Кайл Хорнбак? Знаете кой.

Дали пък не беше кого? Все ги бъркам тия граматически тънкости.

— Луи Баросо, ето кой — обяви Соколов с гръмовен глас.

Точно тогава старинната дървена врата на съда се отвори с обичайното скърцане. Трима заседатели се озърнаха натам, трима останаха неподвижни. Един от резервните също погледна, другият не. Добре, значи половината внимаваха какво се говори. Резултат в рамките на нормалното.

Аз също се завъртях. Една висока млада жена влезе в почти празната зала и тръгна по пътеката между редовете. Седна на първи ред, в края на една от дървените скамейки.

Хосефина Ховита Баросо. Обикновено я наричах Джоу-Джоу, макар че правилното произношение би трябвало да е Хо-Хо. С нея бяхме споделяли и радости, и скърби.

— Какво търси сестра ти тук? — прошепнах аз.

Шушумигата сви рамене.

— Да ми пожелае провал. Може би и на теб. Твърде много минали работи има зад нас.

Минали работи.

Шушумигата имаше право. Колко години бяха минали откакто се срещнахме? Аз все още играех футбол, Шушумигата беше дребен букмейкър и все още не си бе американизирал името, добавяйки едно „с“ отзад, а Джоу-Джоу учеше политология във Флоридския държавен университет. Веднъж Шушумигата ме покани да посрещнем Коледа при майка му на улица Фонсека, само на две пресечки от булевард Понсе де Леон в Малката Хавана. Защо не? Само през последния сезон бях прахосал с негова помощ пет бона, без нито веднъж да заложа на мач с участието на „Делфините“. Нали знаете, падам си старомоден в морално отношение.

Сеньора Баросо печеше в задния двор цяло прасе, lechon asado, когато Хосефина Ховита мина през портичката от ковано желязо покрай градинската статуя на Дева Мария. Джоу-Джоу мъкнеше учебници и дрехи за пране в зелена войнишка торба и ме гледаше с лъскави, тъмни, безстрашни очи. Седнахме на открито край масичката за пикник и докато пиехме еспресо с плодов пай, аз я попитах иска ли да ме види на мача в неделя, а после може и да я поканя на гости. Тя не отказа.

Минали работи.

Станахме приятели, после любовници. Сега си мисля, че аз държах повече на нея, отколкото тя на мен. За нея бях просто експеримент. Твърде зряла за възрастта си, Джоу-Джоу ме насърчи да кандидатствам право, когато спортната ми кариера взе да залязва. Другите възможности бяха да открия барче или да стана дистрибутор на бира. Избрах правото, тя също. Но тръгнахме по различни пътеки. Аз винаги съм бил на страната на слабите, тъй че беше естествено да стана адвокат. Тя не прощаваше толкова лесно човешките слабости и избра прокуратурата за свой втори дом.

Хосефина Ховита Баросо бе привлекателна, умна и войнствена — изглежда, харесваше еднакво тези си три качества. Спорехме за политиката, религията, спорта и за брат й. Вечно бяхме на различни мнения, освен ако ставаше дума за достойнствата на солетите и студената бира. Тя твърдо гласуваше за републиканците и както повечето кубинци си представяше Роналд Рейгън като нещо средно между Хосе Марти и Теди Рузвелт. Аз пък винаги си го представям като полузащитник от „Нотр Дам“, а никога не съм харесвал този отбор.

Накрая скъсахме. Добре де, по-точно аз скъсах, но нямаше бури и гръмотевици, просто всеки си тръгна по пътя. Шушумигата редовно ме осведомяваше за по-съществените събития в живота й. Така научих, че докато карала ски през една зимна ваканция, Джоу-Джоу срещнала красив мъж и се влюбила пламенно. Взела си неплатен отпуск от прокуратурата и заминала за Колорадо, където останала шест месеца в ранчото на хубавеца, но накрая се върнала сама. При редките ни срещи тя никога не споменаваше за тази връзка. И до ден-днешен не знам какво се е случило, макар според Шушумигата да е съвсем ясно: „Чисто и просто го е направила на маймуна, както прави с теб, с мен и с всички останали. Никой не може да се мери с нашата Хоси“.

Още веднъж я погледнах през рамо. Беше облечена с бежова памучна рокля мъничко над коляното. Черната й коса, пристегната отзад на опашка, подчертаваше още повече силната, волева структура на лицето. Не беше облечена като за процес, а и едва ли идваше да помага на Соколов, тъй като все пак ставаше дума за брат й.

Сигурно се бях вторачил в нея, защото Шушумигата усети мислите ми и прошепна:

— Направо да не повярваш, че ми е сестра, нали?

Пак погледнах Хосефина Баросо, после се озърнах към брат й. Моят клиент приличаше на наденица, натъпкана в италиански копринен костюм. При това зелен копринен костюм, който искреше под луминесцентните лампи в залата. Джоу-Джоу беше висока, стройна и в някогашните времена биха я нарекли елегантна.

Насочих вниманието си към Ейб Соколов, който обясняваше колко позорно е да мамиш почтените хора. Той напомни на съдебните заседатели за свидетелите, които вече бяха дали показания — пенсиониран авиомеханик, търговец, овдовяла учителка. Ейб страшно обичаше да отрупва заседателите със свидетелски показания. Както казва старият съдебен лекар Чарли Ригс, „Testis unus, testis nullus“. — Един свидетел не е свидетел.

Когато жертвите са симпатични, прокурорът няма проблеми. Изкарва ги пред съда, пуска една-две сълзи, праща виновника зад решетките и всички се прибират навреме за телевизионния сериал.

Соколов почваше да се насочва към приключване.

— Вие, дами и господа, подпомагате правителството при изпълнението на неговата свещена функция. — Соколов не беше особено надарен оратор, но сега отиваше към патриотарската част и речта му звучеше твърде добре. — Както са предвиждали основателите на тази държава, не някакви си съдии с перуки и тоги, а именно вие, хората от общината, ще решите кое е истина и кое лъжа, кой е виновен и кой невинен. И когато погледнете този човек… — Той отново посочи Шушумигата. — Какво виждате?

Не се удържах и стрелнах очи към своя клиент едновременно със съдебните заседатели.

— Виждате един крадец, измамник, грабител — уточни Соколов, за в случай, че някой не е разбрал досега.

Адски му се искаше да спомене полицейското досие на Баросо, но нямаше как, защото не разреших на Шушумигата да даде показания. Предишните присъди могат да се използват само при оспорване на свидетелската благонадеждност и това бе достатъчна причина да държа Шушумигата плътно до мен. А и никак не ми се искаше да вземе да мига срещу заседателите — от това придобиваше вид на патологичен лъжец.

— Затова от името на гражданите на щата Флорида…

Ама всичките ли, помислих си аз.

— … ви призовавам да признаете и двамата обвиняеми за виновни в кражба, измама, изнудване и заговор. Благодаря и Бог да ви благослови.

Соколов събра записките си, прибра цветните диаграми, с които бе обяснил някои подробности от измамата и тържествено се завърна зад масата на обвинението. Аз станах, изкашлях се и благодарих на заседателите за вниманието към делото, но се въздържах да замеся и името божие. След това посочих американското знаме зад съдията Голд и заговорих за Конституцията и нашите скъпи национални традиции. Нямах никакво намерение да отстъпвам на Ейб по тази линия.

— Нашата славна демокрация зависи от граждани като вас, готови да изоставят своя дом, своята работа, своето скъпо семейство, за да бъдат последен бастион в защитата на съгражданите си…

Винаги гледам да представя заседателите като безстрашни морски пехотинци.

— Ние имаме най-съвършената правна система на този свят…

Освен Божия съд през средновековието, разбира се. Там поне са се налагали с мечове.

— Ние с мистър Соколов имаме и други дела, чакат ни и други мошеници…

Други мошеници? Наистина ли го казах? Понякога устата ми е по-бърза от мозъка.

— Но Луис Баросо има само едно дело…

В момента, искам да кажа.

— Нещата се решават тук и сега. Това е делото на Луис Баросо. Неговият живот, и неговата съдба са в ръцете ви.

Хвърлих поглед към своя клиент. Той примига. Трикратно.

— Нашата Конституция осигурява определени правила, които да защитават хората, обвинени в престъпления. Всеки обвиняем се смята за невинен до доказване на противното — невинен, докато вие кажете нещо друго; докато се запознаете с всички доказателства и решите благодарение на своята съвест, чест, разсъдък и опит, че прокурорът е доказал неговата вина без ни най-малко съмнение. Не е работа на съдебните заседатели да допускат съществуването на доказателства, когато няма такива. Не е ваша работа да предполагате, да допълвате и да вярвате в някакви незнайни доказателства само защото обвинителят твърди, че ги има. Ние не пращаме хора в затвора само заради догадки. Не ги хвърляме зад решетките заради някакви си предположения. Не, съдебните заседатели са длъжни да огледат доказателствата и да се запитат: „Доказа ли прокуратурата своята теза без ни най-малко съмнение?“.

Известно време продължих да им обяснявам въпроса за доказателствата. Така се прави, когато нямаш друг начин да защитиш клиента. Имам ли убедителни аргументи, не пропускам да ги използвам. Направо ги развявам като знаме и козирувам. Нямам ли аргументи, подскачам около доказателствата на обвинението и твърдя, че не са достатъчни.

— Според мистър Соколов от доказателствата се подразбирало, че мистър Баросо е бил съучастник на мистър Хорнбак. Доказателствата подсказвали, че мистър Баросо е имал полза от деянията на мистър Хорнбак. Според доказателствата излизало, че мистър Баросо е знаел какво става. Е, този вид доказателства имат определено название и всички вие сте го чували. Наричат се косвени доказателства…

Съдебните заседатели кимнаха единодушно. Добре, значи гледаха юридическите предавания по телевизията.

— … и аз ще ви разкажа една приказка за косвените доказателства. Майката е изпекла пай с боровинки и го слага да изстине върху бюфета. Заръчва на момченцето си да не пипа сладкиша, но щом остава само, то се изкатерва горе и подхваща горещия пай. Но ето че чува как майка му се задава към кухнята. Тогава грабва котката и натрива муцуната й с боровинки. Майката влиза и виква бащата. Бащата отнася котката зад хамбара, после бум! Отеква изстрел. А момченцето седи в кухнята, ближе си пръстите и казва: „Горката Кити. Още една жертва на косвените доказателства“.

Изчаках заседателите да се разсмеят. После станах сериозен и продължих малко по-тихо:

— Моля ви да не позволите Луис Баросо да стане поредната жертва на косвените доказателства.

Този път кимнаха само двама от заседателите, при това единият май заспиваше. Приключих с призив да проявят прославената почтеност на американските граждани, после си седнах. Шушумигата стисна ръката ми и ме потупа по рамото.

Отново се озърнах назад към Джоу-Джоу Баросо, но тя не пожела да ме погледне.

— Никога не сме били близки с нея — каза Шушумигата. — Докато тя правеше пясъчни питки, аз вече отмъквах коли. Винаги се е смятала за нещо повече от мен.

И всеки човек с капка здрав разум би смятал същото.

— Тогава какво търси тук? — запитах повторно аз.

— Мрази ме — отговори Шушумигата, сякаш това обясняваше всичко.

Сега, когато си спомням онзи момент, разбирам, че далеч не е било само това.