Излъжи ме два пъти

2. Мошеник, закрилник и стройна брюнетка

Всички си имаме дребни ритуали. В утрото преди последния ден на процеса винаги добавям към закуската си по резенче манго и папая, после пъхвам в куфарчето някое криминално романче. Не се знае колко време могат да разсъждават заседателите, а четивото ми пречи да си припомням как е протекло делото, да измислям закъснели решения и да се ругая, че отидох да следвам право, вместо да сторя нещо разумно — например да се натъпча със стероиди и да стана борец тежка категория.

Един час след като заседателите се оттеглиха в своя зловещ кабинет, аз и Баросо Шушумигата се отправихме към „Гаслайт лаундж“, където безброй адвокати са давили спомените си за съдии и заседатели в реки от леден джин. Заведението беше сумрачно, с високи табуретки от червена изкуствена кожа. Нямаше много клиенти, но въпреки това из въздуха се носеше приятният звън на лед във високи чаши.

Не обичам да разсъждавам, докато заседателите обмислят решението си. Просто седнах, поръчах бира и разгърнах „Златният бряг“ от Нелсън Демил — история за честен адвокат, компрометиран от чаровен мафиот. Шушумигата както винаги не спираше да дърдори.

Някои клиенти се стягат в очакване на присъдата. Пребледняват и се затварят в себе си. Може би поднасят безмълвни извинения към Всевишния и обещават да се поправят, ако получат втори (а може би пети или шести) шанс. На други клиенти не можеш да им запушиш устата.

Нерви.

Изчервен от вълнение, Баросо размахваше пухкавите си ръце и ме разсейваше с шумен монолог, описващ множеството етапи на неговия престъпен живот. Кацнал върху табуретката, той ампутираше с пиличка за нокти филтрите на цигарите „Марлборо“, които пушеше една подир друга, без да забелязва, че ръси пепел в скука си. От време на време прекъсваше историята, за да попита: „Нали така, Джейк?“. Вероятно проверяваше дали го слушам.

— Може би трябва да ида в Русия — заяви Шушумигата, пускайки облак цигарен дим. — У нас вече няма място за частната инициатива. Прекалено много контролни органи. Прекалено много закони. Спомням си как започнах да продавам крайбрежни терени. Цели осемнайсет месеца ринахме парите с лопата. А после дойдоха ония дръвници от Талахаси с евтините летни костюми. Какви ли документи не бяха домъкнали само и само да ни спрат работата. Божичко, цялата ми печалба отиде по съдилищата. Нали така, Джейк?

Аз допих бирата и бутнах книгата настрани.

— Терените не бяха крайбрежни, Шушумига. Бяха си направо под водата. Ти продаваше парцели от блатата в Евърглейдс.

Ясно, значи наистина слушах. Той небрежно махна с ръка и едрият диамант върху пръстена му проблесна въпреки полумрака. Изглежда не бях във форма. Правило номер едно за всеки съдебен процес: никакви лъскави пръстени, ланци, тъмни очила и тъй нататък. Номерът е да представиш разбойника за божа кравичка.

Поръчах си още една бира, а Шушумигата взе да се жалва за провала на бизнеса със скъпоценни метали.

— Кой би повярвал, че можеш да продаваш злато по телефона? Кой, по дяволите, би си помислил, че само с едно обаждане разни фермери от Айова най-охотно ще съобщят номерата на кредитните си карти? Джейк, всичко беше направо разкошно. Мама му стара, ами че световният център на корпорация „Милион долар минералс“ беше само на две крачки — в Лодърдейл, представяш ли си? Ех, да го беше видял, Джейк. Трийсет търговски сътрудници, по две хиляди и петстотин обаждания на ден.

Всъщност бях успял да видя въпросния център — в деня, когато властите му удариха ключа. Цялото начинание на Шушумигата си беше чиста пирамида. Продаваха на наивниците хартийки с уверение, че притежават скъпоценни метали. Шушумигата се кълне, че щял да достави златото, ако не го продавал с двайсет долара по-евтино, отколкото струвало на пазара. Открай време има два лоши навика — пуши и никога не изпълнява обещаното.

— Пазарът тъкмо беше почнал да се оправя. Ако онези гадни бюрократи ми бяха дали още мъничко време, сигурно щях да изплувам. Нали така, Джейк?

Преди да отговоря, усетих нечие присъствие зад гърба си. Отначало помислих, че деветдесетгодишният астматик, приставът Ърни Картрайт, е дошъл да ни викне за присъдата, но ще има време да го черпя едно питие. После ми хрумна, че Ърни Картрайт едва ли ползва парфюм „Пума“.

— Бре-бре, гледай ти — изрече нашата посетителка с нескрита злоба. — Мошеникът и неговият закрилник.

— Остави ме на мира, Хоси — отвърна Шушумигата и блъвна облак дим към сестра си.

Тя стоеше само на педя от мен с леко склонена глава и предизвикателно изпъчен хълбок. Много пъти съм я виждал такава, но отдавна не бях надниквал тъй отблизо в черните й очи. Аз седях, а тя стоеше, тъй че можеше да ме гледа отвисоко както в географско, така и в морално отношение. Отвърнах на погледа с лукава усмивка, която би прелъстила цял автобус клакьорки, стюардеси и зъболекарки.

Тя тръсна глава, сякаш реши, че не заслужавам внимание. После се обърна към брат си и заяви:

— Благодарение на сладкодумното ти приятелче са те оставяли на мира по-дълго, отколкото заслужаваш.

— Я стига, Джоу-Джоу — обадих се аз. — Наричай ме просто Джейк. „Сладкодумно приятелче“ звучи някак безлично.

Тя ме стрелна с очи и цялото й мургаво лице сякаш пламна. Хосефина Ховита Баросо беше самоуверена млада жена, надарена с чевръст ум, както би казала баба ми. Напомняше ми за един израз на Дашиъл Хамет: „стройна брюнетка с хищна челюст“.

— Добре изглеждаш, Джоу-Джоу — рекох аз.

— Не сменяй темата — отсече тя.

— Не знаех, че има такава. Мислех, че по навик изброяваш личните ми недостатъци.

Шушумигата ме сръчка с лакът.

— И с мен е същото. На тоя свят само Хоси е съвършена.

Тя ме огледа с присвити очи. Надявах се да е само от зловонния цигарен дим.

— Пак я карате както навремето, нали? Щом Луис загази, Джейк тича на помощ.

— Знам, че не е толкова престижно, колкото да храниш гладуващи дечица или дори да преследваш джебчии, но такава ми е професията. И ако искаш да знаеш, с брат ти сме приятели.

Без да чака покана, Джоу-Джоу намести бедро на съседната табуретка и се усмихна сдържано. Много сдържано.

— Брат ми — отвърна тя, търкаляйки думите по езика си, сякаш се мъчеше да ги опита на вкус, — е позор за човечеството. Брат ми е мързелив, малодушен престъпник, а ти си негов глашатай.

Опитах се да защитя клиента.

— Шушумигата не е мързелив.

— Няма да слушам клевети — заяви Шушумигата и се смъкна от табуретката. — Отивам да пусна една вода.

Насочих вниманието си към Хосефина. Тя имаше овално лице с изпъкнали скули и едри, сочни устни.

— Виж какви, Джоу-Джоу, мога да ти надрънкам стандартните глупости, че всеки клиент има право на най-добрата защита. Но няма да го направя. Няма и да се извинявам, че защитавам брат ти, защото той ми харесва. Още повече ще ми харесва, ако стане честен човек. Някой ден може и това да се случи. Веднъж го уредих да продава обзаведени апартаменти в Сарасота.

— Знам цялата история. Като не му потръгна с продажбите, отмъкна всичко — от микровълновите печки и телевизорите до електрическите проводници.

— Не е доказано — възразих аз тъй фалшиво, че веднага ме досрамя. — Дори не го обвиниха.

— Благодарение на теб — уточни тя с нескрито огорчение. — Слушай, Джейк, може и да не ми повярваш, но нямам нищо против теб лично.

— Тъй ли? Значи щом зърнеш адвокат, почваш да му триеш сол на главата? Или те интересуват само младите, с които си спала?

За разлика от брат си тя не примига.

— Това беше недостойно за теб, Джейк. Невинаги си бил такъв, но навярно така става, като киснеш години наред из съдебните зали в компанията на разни съмнителни личности.

— А, има и свестни съдии.

— Не е смешно, Джейк. Поне за мен не е. Ти си просто един застаряващ спортист, който така и не е пораснал.

— И това ли не беше лично?

Тя въздъхна.

— Добре, имаш право. Разочарована съм от теб. Ти имаше огромни възможности, но дори не ги опозна. Изобщо не погледна нагоре. Ти беше калпав играч, но сигурно не си могъл да постигнеш повече. Постъпи в калпав колеж и вероятно това също не е зависело от теб. Но сега се занимаваш с калпава клиентела и изглеждаш напълно доволен. Ето това ме разочарова. Вече не полагаш усилия. Гордееш се с отрицателните си качества, все повтаряш: не съм бил това, не съм бил онова…

— Вярно. Не съм бил лишаван от адвокатски права, не съм бил осъждан или уличаван в неморални постъпки, а единственият ми арест беше чиста грешка. Откъде да знам, че онзи, дето го фраснах, бил полицай?

Тя не се разсмя. Дори не се усмихна.

— Не те упреквам, че си такъв, Джейк. Израснал си без семейство и това те е направило самотник. Стигне ли се до човешки връзки, ставаш напълно нефункционален.

— Хей, мразя ги тия измислени думи. „Нефункционален“ ми звучи по-тъпо от „приоритетизация“. И освен това не съм израснал без семейство. Имам си баба.

— Точно това имах предвид. Израснал си с брътвежите на една старица, която е наполовина loco3. Без родители, без братя или сестри и това ти личи. Къде се мотаеш най-често? Из моргата! Dios mio!4 Кой ти е най-добрият приятел? Един пенсиониран съдебен лекар, който още прави аутопсии за развлечение! Когато идваше да излезем нейде в събота вечер, цял вонеше на формалин.

Джоу-Джоу поклати глава. Изглежда я бях натъжил дълбоко. После тя се пресегна и отпи от моята бира, оставяйки върху чашата бледи следи от червило. От години насам не бе споделяла с мен толкова интимен жест.

— Знаеш ли какво казва за теб Ейб Соколов? — попита тя, докато връщаше бирата на място.

Не бях сигурен дали искам да знам.

— Че не си чак толкова лош, колкото другите адвокати. С това ли искаш да те запомнят?

— Ейб е свестен човек. Малко тесногръд, високомерен и самонадеян, но кой прокурор не е такъв?

Усмихнах се и вдигнах насреща й поизпразнената си чаша.

— Имаш предвид и мен, нали? Смяташ ме за тесногръда и високомерна.

— И самонадеяна — добавих аз за в случай, че е забравила.

Тя леко сбръчка чело и се замисли. Ако не беше толкова враждебно настроена и ако не бях тъй добре възпитан мъж от деветдесетте години, сигурно щях да кажа, че изглеждаше просто прелестно.

— Може и да си прав — призна тя. — И тия черти може да не са чак толкова лоши.

— Вярно. Нито един палач не може без тях.

— Ами ти? Какво ще кажеш за своя характер, Джейк?

Гласът й омекна. Струваше ли ми се, или наистина долавях в него печални нотки?

— Аз ли? Аз съм скромен, честен и привлекателен, бих казал дори секси.

Тя не клъвна на въдицата. След малко каза:

— Между нас можеше да се получи нещо, Джейк. Наистина можеше.

— Ако бях малко по-друг, нали?

— Все това ми натякваш, Джейк. Казваш, че не съм права да искам от теб нещо повече.

— Никой не може да промени другия. Аз не мога да превърна брат ти в Алберт Швайцер, а ти не можеш да ме превърнеш… в каквото искаш. Просто няма начин да се издигна до висините на детинските ти мечти.

— Значи смяташ всичко това за детински мечти?

— Да. Ако те бях срещнал малко по-късно, може би в теб щеше да има повече реализъм и по-малко идеализъм.

— Никога няма да разбереш какво изпитвах към теб — прошепна тя.

— Мисля си, че разбирах. Точно какво изпитваше.

— Пак се подиграваш, нали? Е, не си прав. Някога те обичах.

Защо ли това някога звучеше тъй отминало и недостъпно?

Имах много неща за казване и разполагах с двайсетина минути, тъй че бих могъл да отговоря нещо мъдро и смислено. А вместо това станах и краката ми трепереха като на новородено теле. Но нямаше къде да вървя, затова пак седнах. Чувствах се като последен глупак. Не казах нищо и след малко барманът Мики Кумельо попита мис Хосефина Ховита Баросо — юрист, прокурор, съдия и жена — дали няма да си поръча едно питие.

— Водка „Абсолют Цитрон“ с лед и съвсем мъничко сода — каза тя.

— Нямаме „Цитрон“ — отговори любезно Мики. Той беше барман от старата школа: бяла риза, черна папийонка, гладко сресана коса и чиста бяла кърпа, преметната през рамото. — Имаме „Абсолют“ и мога да капна малко лимонов сок.

Джоу-Джоу присви устни.

— А „Сан Пелегрино“ без лед?

— Да ви предложа един сироп, бива ли? — попита Мики и завъртя поглед към мен. И двамата знаехме, че има „Сан Пелегрино“, но понякога и барманите се шегуват.

Тя поклати глава.

— Не близвам такова нещо.

Трудни моменти има в този живот.

Тя реши да поръча чаша шардоне, а аз все още обмислях какво ли да отговоря на нейните закъснели излияния, когато вратата се отвори и в полумрака нахлу сноп слънчева светлина. Престарелият пристав Ърни Картрайт застана на прага, присви очи и извика моето име.