Излъжи ме два пъти

6. Моето алиби

Най-напред се обадих на Чарли Ригс, но телефонният секретар ме уведоми, че е отишъл на риболов и желае на всички свои приятели „Vive valeque“8. Трябваше да се досетя, че е още на островите. Баба нито веднъж не се е оплакала, когато си тръгна по-рано и оставя Чарли да й прави компания. Май отец Андрю Грили бе установил с помощта на „Галъп“, че най-добрият секс идвал след шейсетата година. Няма що, старостта си има предимства.

Баба отговори още на второто позвъняване и аз си представих как се преобръща в леглото и подава слушалката на моя стар приятел. Чарли каза, че ще пристигне след час и петнайсет минути, ако вехтият шевролет не му погоди някой номер.

След това се обадих на отдел „Убийства“ в местното полицейско управление, където ме познават, но не изпитват особено топли чувства към мен. Млада жена с лек кубински акцент прие съобщението, най-спокойно ме накара да повторя и потретя адреса, после любезно помоли да остана на място. Говореше тъй, сякаш съм си поръчал пица с аншоа, но какво да се прави, такива са полицаите, особено в град, където има почти толкова убийства, колкото и комари. После позвъних на Ейб Соколов. Инак ченгетата щяха да му се обадят преди мен, а Ейб е от онези, които не забравят нито една дреболия.

Отначало се мъчех да не докосвам нищо — знаех от телевизионните сериали, че може да залича нечии отпечатъци. Случва се веднъж на стотина години да заловят неизвестен убиец по отпечатъците. Но най-често те само допълват онова, което вече се знае — например трима свидетели от магазина разпознават грабителя, а експертите потвърждават, че отпечатъците по пистолета са негови.

После си спомних, че Кип още чака в колата. Не исках да вижда повторно трупа, затова домъкнах табуретка от кухнята, изкатерих се върху нея и застанах лице срещу лице с мъртвеца. Парче медна тел бе омотано около шията му и закачено за вентилатора. Но това не беше причината за смъртта. Шареният плат се оказа вносна копринена вратовръзка, вързана от човек, който явно не знаеше как се прави „двоен уиндзър“. Възелът потъваше дълбоко в плътта точно под адамовата ябълка.

Вратовръзката беше нашарена с оранжеви и сини петна и би стояла великолепно на тъмен костюм и бяла памучна риза. Дори и сега изглеждаше великолепно.

Знаех си. Беше моята вратовръзка.

Слязох, минах в кухнята и намерих ножа, с който чистя риба. После се изкатерих отново, само че този път подпрях покойника под брадичката и почнах да стържа медната тел. След малко той рухна на пода като чувал с картофи. Слязох пак, метнах върху трупа една вехта плажна кърпа и отидох при колата.

Въведох Кип, казах му, че е бил прав, извиних се за недоверието и го уверих, че вече всичко е наред и полицаите скоро ще дойдат. Пуснах телевизора, за да отвлека вниманието му от безжизнената камара в ъгъла, но вероятно за пръв път в живота си той не прояви никакъв интерес към екрана. След някакви си деветдесет секунди страхът му се изпари напълно. Разбъбри се оживено, отрупа ме с въпроси и прояви желание да помогне. Обясни колко страхотно било да си имаме убийство вкъщи, а после попита често ли ми се случва и дали някой не иска да ме накисне, както направил Джин Хекман с Кевин Костнър в „Без изход“, който, ако случайно не знам, бил римейк на „Големият часовник“ с Чарлс Лоутън и Рей Миланд. Случайно не знаех. След това се заинтересува дали не можем да задържим трупа за малко, както направили в „Уикенд при Бърни“. Казах му да си затваря устата, но той продължи да дърдори и накрая разбрах, че за него цялата тази история е нереална. Приемаше я просто като поредния филм.

Мъчех се да събера мисли, да проумея какво става, но Кип упорито ми разправяше филм подир филм, затова накрая го отмъкнах в кухнята, отворих хладилника и щракнах порцелановата запушалка на бутилка „Гролш“. Намерих две чаши, огледах дали няма заразни бацили по тях и ги напълних догоре.

— Какво ще речеш да пийнем по бира, Кип? — попитах аз и му подадох едната.

— Еха-а, страшно си готин, вуйчо Джейк — възкликна той.

Възприех това като знак, че имам талант на възпитател.

Изпразних чашата на един дъх, а Кип отпи малко от своята и се намръщи. После изпих още една бира, седнал на табуретка до кухненския плот, и усетих как пулсът ми се успокоява. Трябваше да си размърдам мозъка, да обмисля какво знам и какво не знам. Имах стотици въпроси, но всички те в крайна сметка се свеждаха до два.

Какво търсеше Кайл Хорнбак в моята къща и кой го беше убил?

За да намеря отговора, трябваше най-напред да обмисля онова, което Чарли Ригс нарича ключов въпрос при всяко неразкрито престъпление. Cui bono? Кому е изгодно? Ако не стигнех самичък до отговора, Ейб Соколов непременно щеше да ми го каже. Само че най-напред щеше да ме попита за нещо, над което си блъсках главата откакто свалих трупа.

Къде, по дяволите, беше Баросо Шушумигата?

Първи пристигнаха детективите — един бял майор на пенсионна възраст и един млад латиноамериканец, който не спомена какъв чин има. По-старият имаше уморени очи, кафяв летен костюм и лъснати черни обувки. Младокът беше с бяла спортна риза и кървавочервена вратовръзка. С грамадните си ръчища и скосените рамене приличаше на щангист. Познавах майора от времето, когато работех като служебен защитник, но досега не бяхме имали общ случай. Младока го виждах за пръв път.

Ейб Соколов довтаса пет минути по-късно. След като се увериха, че не става дума за естествена смърт, викнаха щастливеца, комуто се бе паднало да е дежурен съдебен лекар в неделя вечер. През следващите десетина минути Соколов ми три сол на главата задето съм разбъркал уликите. После младият детектив разкърши мускули и се обади в участъка да пратят момчетата от екипа, които всъщност се оказаха две жени — негърка и азиатка. Те пристигнаха, подмятайки фотоапарати, рулетки, шишенца с прахчета и прочее технологически джунджурии. Кип тръгна подир тях с широко разтворени очи и затворена уста, само веднъж попита защо истинските полицаи носят пистолети „Глок“, а Мел Гибсън в „Смъртоносно оръжие“ използва „Берета“.

Аз се бях настанил на продънения диван, а двамата детективи седяха на разнокалибрени столове от двете ми страни. Ейб Соколов крачеше напред-назад. Носеше задължителното си облекло — черен костюм, бяла риза и черна вратовръзка, но по случай неделната вечер вратовръзката беше леко разхлабена.

Както се полага, майорът взе да задава въпроси, а аз нямах отговори за тях. Не, не съм чакал Кайл Хорнбак да ме навести. Да, винаги оставям вратата отключена; по-добре крадците да влязат кротко и мирно, отколкото да разбият цялата къща. Освен това вратата е толкова изкорубена от влагата, че само аз знам къде да я блъсна с рамо.

Къде съм бил тази вечер? На Саут Бийч. Да, оставил съм момчето самичко.

Жените пропъдиха Кип, за да фотографират тялото на спокойствие. Момчето дойде до мен на дивана и аз го прегърнах през рамото. Въпреки вентилатора температурата в къщата беше около двайсет и седем градуса, тъй че не ми се вярваше Кип да е настръхнал от студ. Може би най-сетне започваше да проумява, че всичко е истина.

Майорът попита Кип какво знае и той повтори историята. Стъпки, някой отваря и затваря вратата, после влиза в моята спалня…

— Сигурно тогава е взел вратовръзката — обадих се аз.

— Млъквай, Джейк — сряза ме Соколов, продължавайки да кръстосва напред-назад.

Кип продължи. Гласове долу, шум от разместени мебели, външната врата се затваря. Той пропълзява до стълбището, вижда как трупът се върти, хвърляйки сенки из стаята, тогава се връща обратно и излиза през прозореца. Точно както го разказа и на мен, без никакви допълнения.

— Добър опит, Ейб — казах аз, — но не вярвам момчето да го е убило, макар че няма алиби.

— Ами ти, Джейк? Имаш ли си алиби?

— Какво означава това?

— Слушай, Джейк, дай да се разберем от самото начало. Това тук е разследване на убийство и въпросите…

— … ги задавам аз — прекъсна го Кип. — Ако не ти се харесва, можем да продължим в участъка.

Усмирих хлапето със строг поглед.

— Давай, Ейб. Питай каквото ще питаш.

— Къде е твоят клиент? — попита Ейб Соколов.

— Кой точно? Нали знаеш, в момента имам поне двама-трима.

— Джейк, не ме баламосвай. Къде е Луи Баросо?

— Не знам — отговорих чистосърдечно аз.

— Кога го видя за последен път?

— Преди три дни.

Бих могъл да добавя „в кабинета си“, но въпросът беше кога, не къде, а аз съветвам клиентите си да отговарят каквото ги питат и нищо повече.

— Къде? — попита Соколов.

— В кабинета си.

— Каква работа имаше той в кабинета ти?

— Както обикновено — да тръска пепел по килима и да флиртува със секретарката.

Соколов ме изгледа кръвнишки.

— Споменавал ли е за Кайл Хорнбак?

— Да, попита ме дали може да убие Кайл в моята къща и евентуално да го прибави към мебелировката в хола.

Мускулестият млад детектив надигна глава.

— Наистина ли го каза?

Майорът разтърка чело, като че страдаше от главоболие, а Ейб престана да крачи и впи поглед в мен.

— Джейк, не се гъбаркай с мен, разбра ли?

— Да бе — изрече Кип със застрашителен глас, доколкото може да е застрашителен тенорът на единайсетгодишно хлапе. — Можем да го свършим по лесния или по трудния начин, тъй че решавай сам, мой човек.

— Какво ви става на вас двамата? — навъси се Соколов.

Точно тогава Кип изпъна врат и ми прошушна нещо. Аз го потупах по настръхналата ръка и отговорих също тъй шепнешком. Черните очи на Соколов ме стрелнаха въпросително, затова отговорих:

— Той казва, че приличаш на Франк Синатра в „Първият смъртен грях“.

— Аха.

— А пък аз му казах, че Синатра има по-свястна перука.

— Аз не нося перука.

— Тъй ли? Не ти личи.

Майорът се изкашля.

— Мистър Ласитър, очаквахте ли посетители тази вечер?

— Не — тихо отвърнах аз.

— Защо напуснахте къщата?

— Както вече ви казах, имах среща с един човек.

Когато е възможно, предпочитам да казвам на ченгетата истината.

— С един човек значи?

— Наречете го интимна среща, ако желаете.

Добре де, не съм длъжен да казвам цялата истина и нищо друго освен истината.

— Как се нарича дамата?

— Не съм я нарекъл дама.

Съвършено вярно. Толкова по-зле за тях, ако са ме разбрали в женски род. Соколов не издържа.

— Джейк, казвай коя е, дявол да те вземе. Знаеш, че трябва да установим къде си бил.

— Притеснявам се да спомена името — казах аз.

И това беше истина. Ако бях бойскаут, сигурно щях да спечеля награда за честност.

— Защо? Омъжена ли е?

Ухилих се сладострастно насреща му.

— Ти го каза, Ейб, не съм аз.

Усетих как Кип стисна ръката ми, но не трепна, не обели нито дума. Какъв юнак беше това хлапе и какъв великолепен пример откриваше в лицето на стария си вуйчо Джейк. Само за няколко часа се научи да шофира безупречно, стана свидетел на зловещо убийство, изпи първата си бира и видя своя скъп роднина да баламосва ченгетата. А горката баба се тревожеше за някакви жалки драскулки по стената. Ако хлапето останеше с мен още малко, сигурно до пубертета вече щеше да обира камиони по магистралата.

Ейб Соколов отново премина в атака.

— Когато Баросо е посетил кабинета ти в четвъртък…

Соколов не довърши, но ако се надяваше да подхвана някаква интересна история, имаше много да чака. След малко той продължи:

— … за какво разговаряхте?

— Я стига, Ейб. Много добре знаеш, че това е адвокатска тайна.

— Не и ако Баросо е споменал за намеренията си да убие Кайл Хорнбак.

— Хей, Ейб. С теб се знаем отдавна. Ако имаше нещо такова, не мислиш ли, че щях да му попреча по един или друг начин?

— Да, иска ми се да мисля така.

— Освен това Баросо Шушумигата не е убиец. Дори да иска, няма физическата възможност за… — Аз махнах с ръка към ъгъла, където двете полицайки измерваха температурата на трупа. — Хорнбак сигурно тежи към осемдесет килограма. Шушумигата не може и франзела да счупи, камо ли да удуши тоя тип и да го вдигне чак до тавана. Трябва ви някой по-едър и по-силен, с много здрави ръце.

— Прав си — тихо каза Соколов. — Някой като теб.

Направих кафе за гостите, докато чакаха идването на младшия съдебен лекар, който или се беше загубил, или работеше с други клиенти. Според по-младия детектив преди нашето убийство имало още три.

Междувременно полицайките пушеха цигари и разговаряха за извънредните часове и за началниците, които им викали „мацета“. Детективите драскаха в бележниците и си шушукаха. Ейб Соколов се беше навъсил както винаги и за разнообразие ми хвърляше по някой свиреп поглед от време на време.

— Вероятно си знаел, че Хорнбак искаше да сключим споразумение — каза той.

Предполагах.

— Утре трябваше да дойде при мен с адвоката си. Имаше да предложи нещо за твоя клиент. Нещо, което щеше да предизвика далеч по-шумен съдебен процес, може би дори да заинтересува федералните власти.

— А-ха.

— Какво знаеш за това, Джейк?

— Нищо — отговорих аз и този път бях пределно откровен. — Чух как Хорнбак и Баросо си размениха няколко остри думи в съдебната зала след делото, това е всичко. Шушумигата върти нова дейност нейде на запад, но не знам подробности, а и да знаех, нямаше да ти кажа. Освен това той ме увери, че всичко е напълно законно.

— И ти му повярва?

От години се мъча да го вкарам в правия път.

— Знам, Джейк. Във всички тия отрепки виждаш искрицата добрина. Там ти е грешката, там ти е слабото място. Не можеш ли да си набиеш в главата веднъж завинаги, че от хитреца не става почтен гражданин? Няма как да промениш навици, трупани цял живот. Божичко, работата като служебен защитник би трябвало да ти вдъхне поне малко цинизъм.

— Вдъхна ми. Станах циничен спрямо ченгетата, съдиите, прокурорите, адвокатите и обвиняемите. Престанах да вярвам в системата и всички нейни представители. Но съм циник с надежда.

— Аз също — каза след малко той. — Надявам се на по-големи затвори, по-дълги присъди и по-малко пуснати под гаранция.

Бях готов да изкарам още един-два рунда с Ейб, но вниманието ми се отклони. Някой бъхтеше с всичка сила по предната врата. Тя се разтърси, изпука и накрая се разтвори с трясък. Ченгетата развълнувано вдигнаха глави, сякаш бяха помислили, че убиецът идва да се предаде.

— Deus miseratur!9 — провикна се Чарли Ригс. — Ама къде е corpus delicti10?