Излъжи ме два пъти

29. Дружбата си е дружба

— Разправял ли съм ви за случая с общинския съветник от Хаялеа, който една сутрин излязъл да си прибере пощата, а от кутията му се озъбил човешки череп?

Чарли Ригс е цар на интересните уводи.

— Наскоро не си, Чарли — казах аз.

— Млъквай, Джейк — скастри ме баба. — Слушай доктора и може да научиш нещо. А пък като стана дума, не режи октопода толкова едро. Такава примамка става само за кит.

— Косатка или Моби Дик? — попита Кип.

Бяхме закотвили на дълбокото близо до Спениш Харбър Кий, малко на юг от големия мост. През зимата мястото е добро за лов на жълтоперки, които, за разлика от своите братовчедки червеноперките, по-лесно кълват на блесна и по-рядко се крият из дупките. Чарли Ригс ни докара с пикапа — същия, с който едва не прегазил човека от прокуратурата. На минаване през Исламорада закачихме бабината каравана с моторницата отгоре и продължихме през Лоуър Матакумбе Кий, Конч Кий и Бърнт Пойнт, пийнахме по една студена бира в Маратон, после хванахме моста за Баия Хонда Кий, където пуснахме лодката на вода и едва не вкарахме пикапа след нея.

Знам, че около нашите островчета се вдига страхотна реклама, знам, че са пренаселени и не можеш да минеш километър по шосе номер едно, без да срещнеш лъскав търговски център със задължителни щандове за тениски и сувенири, но все пак те са си нашите островчета, където слънцето изгрява от Атлантика и залязва в Мексиканския залив, където понякога можеш да си побъбриш с пеликан или да зърнеш как елен пробягва през магистралата. Бродът на дядо Господ — тъй ги беше нарекъл веднъж местният спортен журналист Едуин Поуп, и на мен ми харесва.

— Та, казвам ви — продължи Чарли, — излиза съветникът и заварва в кутията онзи череп, разцепен кокосов орех, обезглавено пиле и четиринайсет цента, завити в бяло платно.

— Дар от някой спонсор за изборите — обадих се аз. — Малко необичайно, но може пък тъй да го правят в Хаялеа. А и сигурно нарушава пощенския правилник.

— Някоя смахната секта — предположи баба.

— На мен ми прилича на „Черната меса“ с Борис Карлов — каза Кип.

Чарли закрепи на кордата трийсет грама олово и пусна въдицата към дъното. Не си падаше много по риболова, но страшно обичаше да разказва.

— В известен смисъл всички сте прави. Беше церемония на сантерийската секта — удивителна комбинация от африкански ритуали и католицизъм. Те смятат едно от своите божества, Бабалу-Ай, за въплъщение на свети Лазар, Огун е свети Петър и тъй нататък. Чрез черната магия искали да урочасат съветника, който гласувал да се забранят животинските жертвоприношения в рамките на града.

— Сега си спомням — казах аз. — По-късно Върховният съд реши, че щом Кей Еф Си може да коли пилета, значи и църквата има същото право. Ами човешкият череп?

— Уместен въпрос, всъщност единственият въпрос, който тревожеше властите, тъй като законът не забранява да урочасваш противника си.

— Напомни ми го, когато пак имам дело срещу Ейб Соколов.

Чарли се изкашля и продължи:

— Както и да е, твърде много човешки кости и черепи взеха да се мяркат по сантерийските церемонии и полицията заподозря най-лошото.

— Човешки жертвоприношения — казах аз и се помъчих да заметна въдицата странично. Другояче не можех с незаздравялата рана на рамото. По едно време бях опитал да мятам с лява ръка и едва не извадих окото на баба.

— Така подозираха отначало местните полицаи, защото нямаха опит в тия работи. Оказа се, че колят доста пилета и кози, но не закачат хората. Крадяха човешки кости от гробищата.

— Еха-а, „Нощта на живите мъртъвци“ — обади се Кип.

— Постоянно ни пращаха в моргата пакети с етикет „неидентифицирани човешки останки“. Разпознахме някои и ги върнахме по ковчези и гробници. Крайно неприятно за роднините.

— Да, сигурно не е много весело да видиш пищяла на чичо си Хари във вещерския казан.

Всички се позамислихме, после аз метнах зад борда буца замразена примамка с надеждата да подмамя плахите червеноперки от техните скривалища.

Баба запуши нос и подвикна:

— Уа-а-а! Какво си сложил в това, да не са от онези пилета и кози?

— Тайна рецепта, бабо, никому не я казвам.

— И с право. Олеле, божке, мирише ми на отрова или на радиация.

— Радиацията не мирише — осведоми я Кип.

Чарли изтегли празна въдица и каза:

— Нямам нищо против миризмата.

— Естествено — сопна се баба. — След десет хиляди аутопсии и рибешките черва ти се виждат като рози.

— Ама наистина, какво си сложил? — попита Чарли, душейки въздуха.

Предадох се и разкрих тайната.

— Равни части делфийски черва, глави от скумрия и миди, всичко това събрано от кофите около рибния пазар. Накълцва се на каша, както прави баба с боровинковия пълнеж, после се замразява в кутии от мляко.

— Как го кълцаш? — попита баба. — Пак ли си ми използвал миксера?

Не отговорих.

— Мътните да те вземат, момче, с тоя миксер си правя коктейли. Нали знаеш, че месомелачката е в килера?

— Знам, но е по-бавно и ме боли рамото.

— Женчо — каза тя. — Знаеш ли, докторе, туй момче хич не издържа на болка…

— Бабо!

— И на жени.

— Стига де.

— И на истински труд.

Позаяждахме се така още малко, после заговорихме за риболов. Баба заяви, че само преди седмица хванала точно тук грамадна жълтоперка, значи сигурно моята примамка пъди рибата към Омаха или някое друго място. Засега не бяхме хванали нищо, но се наслаждавахме на топлото зимно слънце. Небето беше дълбоко и синьо. Не чак като в Колорадо, а по-скоро с мек тюркоазен оттенък. Подухваше лек ветрец, температурата беше точно двайсет и пет градуса. Аз бях бос и по рязани джинси. Рамото ми почваше да се оправя, репутацията ми също.

Баба ме изгледа с присвити очи.

— Тая сутрин, докато ти преглеждаше лодката, позвъни онзи перкурор.

— Соколов, бабо, и се казва „прокурор“.

— Все тая.

— Какво каза?

— Искал да знаеш, че е кастрирал обвинението срещу теб за убийството на онзи мошеник.

— „Касирал“ — поправих я аз, но тя не ми обърна внимание.

— После, все едно че се бяха наговорили, само след десет минути звънна перкурорът от Колорадо.

— Макбейн.

— Същият. Оттеглил всички тамошни обвинения и заръча непременно да ти предам, че щял да разнулира всички сведения за арестуването ти.

— „Анулира“ — казах аз.

— Да де.

Успешна седмица по линия на кастрирането и разнулирането. Освен това получих от Талахаси справка, че вече нямат намерение да ми отнемат адвокатските права, а съдията Т. Боун Колридж позвъни да каже, че е спрял делото за лоши грижи към Кип и да си побъбрим за току-що отминалото студентско първенство. И тъй, след разчистването на досиетата в Колорадо, можех пак да повтарям с чисто сърце старата песен. Не съм лишаван от адвокатски права, не съм осъждан, не съм уличаван в недостойни постъпки, а единственият ми арест беше поради сбъркана самоличност — откъде да знам, че онзи, дето го цапардосах, бил полицай. А оттук изведнъж се сетих за Хосефина Ховита Баросо — тя много мразеше да й се хваля с това.

— Винаги съм си мислила, че има нещо странно в това момиче — изрече печално баба.

Странна работа, често си мислиш за нещо, а някой друг вземе да ти го каже. Естествено, баба ме е отгледала от парче месо, както казва самата тя, и често сме настроени на една вълна. Чудя се дали при семейните е същото и дали някога ще имам възможността да узная.

— Не казвам, че съм я смятала за убийца — продължи баба, — но все долавях в нея нещо студено. Сега ме побиват тръпки, като си помисля.

Метнах зад борда още една буца примамка и нарязах малко октопод. Кип бе зарязал въдицата и дремеше на кърмата. Чарли беше затворил очи и шайката от зелени палмови вейки провисваше пред лицето му. Водата успокоява, или както казва баба, умиротворява.

— Кой би си помислил, че момичето ще излезе… как му викаха? Сериен убиец.

— Доколкото знам, за това звание трябват поне три убийства — казах аз.

— Третият щеше да си ти.

Това ме накара да се замисля.

— Ама наистина, какво я беше прихванало? — не мирясваше баба.

Не беше способна на чувствата, които изпитват повечето от нас — обясних аз. — Дори брат й, един изпечен престъпник, не можеше да убие човек. За Джоу-Джоу хората бяха просто предмети, като масата или стола.

— Социопатична личност — долетя глас изпод палмовите вейки. А пък аз го мислех за задрямал. — По-рано използваха термина „морална имбецилност“, под което се подразбира антиобществено и морално безотговорно поведение. Съществуват нормалните чувства на сладострастие, гняв и алчност, но липсва удържащата юзда на съвестта.

— Алчност — повтори баба и поклати глава.

— Именно — каза Чарли. — Както е попитал Вергилий, „Quid non mortalia pectora cogis, auri sacra fames?“

— Уместен въпрос — съгласих се аз.

— Към какво ли не тласка сърцето човешко проклетата жажда за злато? — преведе Чарли.

— А, тъкмо се сетих — казах аз. — Като ми заздравее рамото, ще отскоча за малко до Колорадо.

— На ски ли? — попита баба.

— Не съвсем.

— Да се катериш по ледниците? — предположи Чарли.

— Не, стар съм вече за тия работи.

Мълчанието увисна като албатрос, който се рее по вятъра.

— И от къде на къде жаждата за злато ще ти напомня, че трябва да ходиш до Колорадо? — попита подозрително баба.

— В мината, когато Сребърната кралица рухна, аз скочих от нея точно преди експлозията.

— Знам — каза баба. — Вече ми го разказа почти толкова пъти, колкото онази история на доктора как крабовете откраднали пръстен от един труп в крайбрежните гъсталаци.

— Когато паднах, посегнах да се подпра, ръката ми хлътна в главата на кралицата и докосна нещо… не знам, нещо лепкаво и гъбесто.

— И какво?

— Ами… и Симарон, и Шушумигата разправяха, че главата и горната част на тялото са изваяни от онази масивна буца чисто сребро. Една година преди изработването на статуята група миньори изкопали от мината „Моли Гибсън“ в Смъглър Маунтийн парче — всъщност цяла канара — самородно сребро с тегло деветстотин седемдесет и шест килограма. Най-чистото сребро, най-голямото самородно парче, откривано някога. Цял век мълвата разказва, че статуята била изваяна от това парче, но ако беше вярно, главата нямаше да е куха.

Баба вдигна тъмните очила на челото си и ме огледа строго.

— Продължавам да слушам, но не разбирам какво общо има това с ходенето ти в Колорадо.

— Когато ме изписаха от болницата, проверих това-онова. В библиотеката всички стари вестници потвърждават каквото ви казах: един тон чисто сребро, статуята и тъй нататък. Но в градското историческо дружество има съхранени записки от занаятчиите, които изработили Сребърната кралица, а те си водели сметка за всички използвани материали, включително сто и седемдесет килограма папиемаше.

— И какво? — попита баба.

— Точно в това ми хлътна ръката. Натъпкали са онази хубавица с папиемаше, а отгоре са сложили тънък слой сребро!

— Ами вземи да напишеш статия за „Нешънъл Джиографик“. Какво общо има това с теб?

— От онази грамадна буца сребро няма и помен. Прерових всички архиви. Всяко голямо събитие в мините се отразявало най-съвестно. Щеше да бъде изключителна новина, ако среброто е било претопено, продадено или изложено в някой музей, но то просто изчезнало от лицето на земята.

— Или обратно в нечия мина — обади се Чарли.

— Точно така. Може би същият онзи човек, който задигнал от музея Сребърната кралица, е прибрал и буцата в мината. А може да е в „Моли Гибсън“ или кой знае къде.

Баба издърпа въдицата си и откри, че парчето октопод липсва.

— Само не ми казвай, че ще го търсиш. Не и след всичко, което преживя.

— Имам карти, планове, стари миньорски дневници — казах аз.

— Че откъде?

— Купих ги. Всъщност купих акциите на Симарон.

— Ама че глупава…

— Не, чуй ме, бабо. Съдът разпредели парите на компанията между акционерите, паднаха им се по трийсет цента за долар. Акциите на Симарон бяха наследени от Джоу-Джоу и тя ги притежаваше в момента на своята смърт.

— Искаш да кажеш, че е убила мъжа си и получава имуществото му? — попита баба с праведен гняв.

— Получи го и не й беше отнето, защото изобщо не я обвиниха в убийството на Симарон. Съдът в Колорадо обяви акциите за продан. Никой не ги искаше и аз ги купих — седемдесет на сто от компанията — за сто долара. Преди това вече имах още десет на сто.

— Не говориш сериозно, Джейкъб. За какво ти е тая компания? Над нея тегне проклятие.

Баба ме нарича с цялото име само когато е разстроена.

— Чакай сега, не става въпрос за парите. То е като игра, като лов на съкровища. Намираш стари карти и дневници отпреди сто години и знаеш, че нейде под земята лежи съкровище. И някак изведнъж те прихваща.

— Аха — каза тя с нескрито съмнение.

— Та си рекох, може пък и Кип да дойде с мен. Тамошното училище му хареса. Кой знае, може и да намерим онова парче сребро, както Симарон намери Сребърната кралица.

Баба и Чарли дълго мислиха. Накрая баба каза:

— Безполезно е да разубеждаваш Джейкъб за каквото и да било. Голям инат има туй момче, един господ знае на кого се е метнало.

Чарли свали шапката, изкашля се и извади лула от джоба на рибарския си елек. Натъпка я и се помъчи да запали срещу вятъра.

— Ами останалите двайсет процента?

— Това е делът на Шушумигата — обясних аз. — В момента са под опека на съда, докато бъде обявен за мъртъв. Нямаше начин да изровят трупа изпод камъните.

— Аха…

Когато мозъчните клетки на Чарли се поразмърдат, той обикновено млъква. Далече зад нас един морски орел се спусна като пикиращ бомбардировач близо до рифовете и пак излетя с риба-папагал в ноктите.

След малко Чарли каза:

— Ако не броим Кип, сам ли ще търсиш това съкровище?

— Може и да потърся помощ.

— От кого?

— Мислех да си намеря човек с малко опит.

— Нещо не си ни казал.

Изгледах го най-невинно.

— Какво например?

— Къде е Баросо?

Баба изръмжа недоволно.

— Мъртъв е, нали така? Щом е бил прострелян в крака, няма как да се измъкне от пещерата. А и да успее, не може да се изкачи чак догоре. Така ли е, Джейк?

— Така си го мисля — казах аз.

Баба кимна доволно.

— Освен ако е използвал асансьора — добавих аз.

Двамата ме погледнаха втренчено.

— Шушумигата беше нагласил един стар асансьор да работи с два акумулатора по дванайсет волта. На влизане го подминах, но на връщане го видях малко преди да стигна до стъпалата. Така се изкачих горе.

— Това го премълча.

— А, казах го на ченгетата. Така обясних кръвта.

Пак ми отправиха същите погледи.

— В асансьорната клетка имаше капки прясна кръв. И още накапа от рамото ми. Ченгетата нямаха повод да я изследват, защото мислеха, че е само моя. А пък аз им казах чистата истина: за последен път видях Шушумигата в пещерата, а две секунди по-късно тя се превърна в гробница.

Чарли зацъка с език.

— Значи подведе властите? Изненадваш ме.

— Не съм ги подвеждал. Просто не си дадох зор да им помогна.

— Къде е отишъл? — попита баба. — Как се е измъкнал?

— Когато излязох от тунела, пикапът на Джоу-Джоу си беше там, но от джипа нямаше и помен.

— Значи той се е свързал с теб — подкани ме баба.

— В известен смисъл — казах аз.

— Джейкъб, не го усуквай.

— Когато се върнах при колата, малко остана да не го забележа, но някой беше изписал две-три думи върху заснеженото предно стъкло.

— Божичко, продължавай! — викна развълнувано баба.

— Да, моля те — присъедини се Чарли.

Не отговорих.

— Джейкъб! — повиши глас баба.

Пак не отговорих.

Кип се включи в общия хор.

— Хайде бе, вуйчо Джейк. Какво беше? Бас държа, че не е било „То“ с кървави букви.

— Знаете ли, вие тримата сте единствените хора на този свят, които обичам от все сърце — казах аз.

— И какво? — попита баба.

— Затова много съжалявам.

— Туй пък какво беше, пъклото да те вземе?

— Адвокатска тайна — казах аз и усетих как нещо клъвна на въдицата.