Излъжи ме два пъти

17. Съвсем издивял

— Объркан съм.

— Защо, вуйчо Джейк?

— Докато идвах насам, си мислех, че Симарон е крадец, убиец или и двете заедно.

— Тъй ли?

— Там е цялата работа. Той се оказа грубиян, при това избухлив грубиян. Но не е разбойник, за какъвто го смятах. Излезе едва ли не джентълмен. И наистина вярва в ония истории за съкровища.

— И какво?

— Ей, чакай! Това чудо наистина ли се люшка?

— Спокойно, вуйчо Джейк. От вятъра е.

— Ето, пак. Дявол да го вземе, а аз дори на скиорския лифт си затварям очите.

Пътувахме към върха на Аспен Маунтийн — или Аякс, ако сте от кореняците — с кабинка на местната въжена линия, наречена „Сребърната кралица“. Да, точно така, не си го измислях след историите на Симарон. Кабинката висеше на цели петнайсет метра над гъстите смърчове, които от своя страна достигаха около двайсет и пет метра височина. Страничните пориви на вятъра ни подмятаха насам-натам. Долу неколцина туристи пъплеха по стръмните скиорски писти, обрасли сега с гъста зелена трева и жълти глухарчета. Зад нас градчето Аспен чезнеше в далечината. Отляво заснежените върхове се изкачваха към Континенталния водораздел.

— Трябваше да тръгнем пеш — казах аз, стискайки парапета с побелели пръсти. — По-здравословно е.

— Вуйчо Джейк, ти да не би да се страхуваш от високото като Джими Стюарт в „Шемет“?

— Не бих казал, че се страхувам. По-скоро съм разтревожен. Тревожа се от високото.

Наближихме станцията на върха и скоростта намаля.

— Има и още нещо. Симарон наистина смята, че съм помогнал на Шушумигата да го измами.

— Откъде знаеш?

— Усещам ги тия работи, Кипърс. Нали с това си изкарвам хляба. Задавам въпроси, слушам отговори и наблюдавам. Да знаеш само как наблюдавам! На този свят има много умели лъжци, а някои хора искрено вярват в измислиците си. Истинска напаст за жените, съдиите и детектора на лъжата. Но този не ме будалкаше, или поне аз не го усетих.

Гондолата хлътна в захващащото устройство, запълзя съвсем бавно и вратата се отвори автоматично. Излязохме, а на наше място се настаниха мъж и жена на средна възраст с дебели якета. Долу в града беше слънчево и температурите се въртяха около двайсет и няколко градуса. Тук също беше слънчево, само че с петнайсет градуса по-студено.

Последвах Кип, който безпогрешно надушва къде има ядене. Отправихме се към бара, където той си поръча сандвич и горещ шоколад. Седнахме на една външна масичка с изглед към долината.

— Отгоре на всичко Симарон или е превъзходен актьор, или наистина вярва, че съм убил Хорнбак.

— Какво от това? Нали не си го убил, вуйчо Джейк?

— Не съм, разбира се. Но това означава, че и Симарон не го е убил.

— Кой е бил тогава? И какво е станало с мистър Баросо?

— Кип, момчето ми, точно това трябва да разберем.

Оставих Кип да си жвака сандвича, намерих телефонен автомат и набрах един познат номер. Когато човекът отсреща излая фамилията си, аз казах:

— Здрасти, Ейб, колко души преби днес, за да си признаят?

— Джейк! Джейк, къде си, по дяволите! Не, остави. Знам къде си. Тормозиш ми свидетеля. Симарон се обади преди по-малко от час. Какво си въобразяваш, а?

— Търся истината, Ейб. Така ме е учил Чарли Ригс.

— Нищо подобно. Измъкваш се от отговорност, бягаш от властите и най-коварно пречиш на правосъдието, след като проявих великодушие. Възпрепятстваш разследването и заплашваш свидетелите.

— Дрън-дрън.

— Кажи тогава, не си ли заплашил днес единствения ми жив свидетел да го насечеш със секира?

— Мисля, че казах „брадва“.

— Мътните да те вземат! Сега какво, охрана ли да му пратя на Симарон?

— Не, той и сам знае как да се пази.

Соколов изсумтя като делфин, който си продухва ноздрата.

— Джейк, знаеш ли, че разполагам с официален обвинителен акт срещу теб за убийството на Кайл Хорнбак?

— Предполагах.

— Мога да го пратя на полицията в Аспен. До една седмица ще те докарат при мен.

— Дай ми два-три дни, Ейб. Ще ти се обадя.

— Какво? Да не мислиш, че това е като да си уговорим вечеря? Мама му стара, обвинен си в предумишлено убийство. Съдебният състав взе решение за има-няма петнайсет минути. Можеш ли да си го набиеш в дебелата тиква?

— Слушай, Ейб. В момента стоя на планински връх, висок над три километра. През зимата тук е една от най-добрите скиорски писти в страната. През лятото е пълно с туристи и планинари. Ейб, виждал ли си някога кандилка?

— Какво?

— Има такова цвете по тия места, викат му още кошничка. Някои са жълти като лютичета. Други са лилави. Планината направо пламти от диви цветя. През зимата пада два метра сняг, а под земята и зиме, и лете, се крият тунели и шахти. Сега съм точно над тях. Десетки, стотици тунели, в тях още има сребро, може да има съкровища и кой знае още какво.

— Джейк, какви ги дрънкаш, по дяволите?

— Не ми се вярва Симарон да е убил Хорнбак.

— И на мен не ми се вярва. Нито пък на двайсет и тримата от съдебния състав. Значи дотук сме единодушни.

— Толкова е заплетено, Ейб. Точно Симарон има мотив. Хорнбак и Шушумигата са го измамили, а човекът е страшно избухлив. Ако не вярваш, ще ти покажа ръката си. Шушумигата го е измамил два пъти, а Симарон ми каза, че за такова нещо убива човек. И още нещо, Ейб. Симарон и Шушумигата взаимно са се застраховали за два милиона долара. Това тъкмо покрива парите, които Симарон смята, че са отмъкнати от Шушумигата.

— Какво намекваш? Че Симарон не е убил Хорнбак, но е очистил Баросо?

— Има мотив да го стори, но не ми се вярва. Просто го усещам, че се смята за жертва, а мен и Шушумигата за измамници. Едва ли е убил някого.

— Не си помагаш с тия приказки. Ако не е Симарон, кой остава?

— Не знам, но трябва да е онзи, който иска да ме накисне…

Нейде из покрайнините на мозъка ми препускаше мисъл. Напрегнах се да й метна ласото.

— … Ейб, откъде е дошла онази вноска на мое име?

— Телеграфен превод от сметката на „Съкровищницата на Скалистите планини“ във „Флорида Садърн Банк“.

— Кой го е пуснал?

— Ти, глупако! И това ти е последният гвоздей в ковчега.

— Не съм аз. Нямам никакви правомощия над тази сметка. Дори не знаех в коя банка е.

— Добър опит, Джейк, но ти си попълнил спесимен при откриването на сметката и подписът върху бланката за превода съвпада напълно.

— Ейб, казвам ти, че не съм подписвал нито спесимен, нито превод, нито каквото и да било. Ако подписите съвпадат, то е само защото са фалшифицирани от един и същ човек. Натопили са ме още при откриването на сметката.

— Вече съвсем фантазираш, Джейк.

— Кой е открил фирмената сметка?

Чух отсреща шумолене на хартии.

— Луис Х. Баросо на деветнайсети декември миналата година.

— Шушумигата. Естествено, кой друг?

— Една седмица по-късно изпратил по пощата документ със спесимени, подписани от теб и Симарон.

— Не, фалшифицирани от Шушумигата.

— Така твърдиш ти. Е, можем да викнем експерт графолог да ги огледа.

Аз все още преследвах неясната идея.

— Все пак им е трябвала и банковата ми сметка.

— Какво?

— Ейб, Кип казваше, че през нощта, когато убиха Хорнбак, някой се качил в моята стая.

— Точно така. Оттам са взели вратовръзката.

— Взели са нещо повече. До прозореца в моята спалня има бюро. В средното чекмедже държа миналогодишните коледни картички и чековата си книжка. Ейб, искам да го изследваш за отпечатъци. Не би трябвало да има други, освен моите.

— Надяваш се да открием мазния пръст на Шушумигата? Сега него ли ще обвиняваш? Доколкото помня, ти сам каза, че не е способен на това.

— Ейб, работата става много заплетена.

— Защото прекаляваш. Стига, Джейк. Само ще стане още по-лошо.

— По-лошо ли? Как?

Телефонната линия тихо бръмчеше.

— Не знам — каза Ейб Соколов, — но съм сигурен, че ще намериш начин.

Слизането от планината ми се стори по-дълго, но когато бързаш винаги е така. Бях оставил колата на Дюрант стрийт, близо до хотел „Литъл Нел“, и изтичах натам, влачейки Кип подир себе си. Гюрукът беше свален и скочихме вътре, без да отваряме вратите.

Подкарах на север по Спринг стрийт до главната улица, завих наляво, отминах съда, стария „Хотел Джероум“, „Сарди Хаус“ и „Кристмас Ин“, свърнах надясно по Трета улица и спрях точно зад музикалната шатра. Цялото пътешествие ни отне по-малко от пет минути — едно от предимствата на малките градчета.

— Какво си намислил? — попита Кип.

— Ще те образовам културно, момчето ми.

Шатрата беше запълнена горе-долу наполовина — имаше около осемстотин души. Настанихме се най-отзад, Кип само спря за момент да си натъпче джоба с бонбони против кашлица, които раздаваха на входа.

— Какво е това? — попита той.

Погледнах сцената и дадох изчерпателно обяснение:

— Две жени свирят на цигулки.

— Цигулка и виола — прошепна човекът до мен. Имаше посребрена коса, мустак в същия цвят и вълнено спортно сако с кожени кръпки на лактите. Беше затворил очи и полюшваше глава в такт с музиката.

— Точно това исках да кажа — отговорих аз шепнешком. — Изтървахме ли нещо?

Той помълча, докато музиката свърши, хората почнаха да ръкопляскат и цигуларките (или едната май беше виоларка?) леко се поклониха.

— Изтървахте — каза човекът, вече с отворени очи. — Целия Моцарт, опус 423. Беше просто вълшебно, с виртуозни контрапункта, подчертани от паузите, истинско съвършенство и връх на цигуларското майсторство.

— Едно от любимите ми парчета — кимнах аз.

— Е, тогава сигурно ще ви хареса и опус 424 в си бемол. Сега идва негов ред.

След малко двете засвириха отново и според моето авторитетно мнение никак не беше зле. Тръгнах по пътеката между редовете, минах пред сцената и излязох на другата пътека. Няколко души ми метнаха свирепи погледи, но повечето изглеждаха напълно унесени. Най-сетне я открих на един от средните редове отдясно.

Джоу-Джоу Баросо беше облечена с джинси, зелена памучна блуза с дълъг ръкав и червено мексиканско серапе. Не носеше грим, а черната й коса бе изпъната право назад. Би изглеждала осемнайсетгодишна, ако под очите й не тъмнееха сини кръгове. Дори и в спокойния унес лицето й изразяваше дълбока печал.

Настаних се на съседния стол.

— Страшно си падам по виолите, а ти?

Тя се разтърси цялата. Посегна към заздравялата ми ръка и я притисна към бузата си, която бе прохладна и гладка. Просто държеше ръката ми и лекичко галеше лицето си с нея. След малко по гранитните й скули се търкулнаха две сълзи. Тя отпусна ръката ми, приведе глава и нежно ме целуна по бузата.

— О, Джейк — прошепна Джоу-Джоу, като ме хвана отново за китката, този път с две ръце. — Страх ме е. Стават толкова много неща. Сими е превъртял. Просто не знам какво да правя.

— Върни се с мен у дома. Помогни ми да докажа, че не съм убил никого.

— Това ли е всичко?

— Не. Остани с мен.

— Искам го… или поне си мисля, че искам.

Отзад някой шумно изшътка.

— Върви си, моля те — прошепна тя. — По-късно ще ти позвъня и ще ти разкажа всичко.

— Защо просто не се срещнем някъде?

— Не, Сими ме дебне като орел. Всяка вечер излизам да пояздя. По мръкнало ще ти позвъня от обора. Вярвай ми, моля те.

Казах й къде сме отседнали и обещах да чакам в стаята. После отидох да прибера Кип, който дремеше кротко под виртуозните контрапункта и паузи на виолата.

Седях в малкото бунгало и чаках.

Мислех.

Тревожех се.

Стори ми се, че чух стъпалото вън да скърца. Отворих вратата и надникнах.

Нищо.

Май и аз почвах да се побърквам.

Подвикнах на Кип, който стоеше в ливадата оттатък пътя с две дечурлига от съседното бунгало. Въртеше видеокамерата с надеждата да заснеме златния орел. Той ми махна с типично хлапашки жест: забавлявам се, не съм гладен, остави ме на мира.

Прибрах се и седнах на продъненото легло. Нещо не ми даваше мира. Нещо друго, освен факта, че ме обвиняваха в предумишлено убийство и бях прехвърлил отвъд щатската граница един малолетен престъпник. Като сърбеж, който не можех да почеша, или като безформен, неопределен страх.

Бях сбъркал с Баросо Шушумигата. Бях се сближил с него, забравяйки, че е просто клиент и — нека си го кажем направо — неудачник по рождение. Бях свалил гарда само защото беше брат на Джоу-Джоу.

Жалка работа.

Толкова калпава преценка.

Джоу-Джоу бе права за него от самото начало. А сигурно и за мен. С какво помагах на обществото, като пречех на съда да вкарва подобна паплач в затвора? И каква отплата получих? Обвинение в убийство.

Луис Х. Баросо. Какъв житейски провал. Можеше да преуспее в нормалния бизнес, но за него в това нямаше тръпка. Да рискува изцяло и да губи — такъв бе стилът на Шушумигата. Досущ като онзи играч на ротативки, който мразел да печели, защото после губел сума ти време, додето проиграе печалбата.

Добре, кой можеше да го е убил? Ако наистина беше убит. Според Соколов кръвта в ровъра съвпадала с тази на Шушумигата, но не открили нито труп, нито някаква друга улика. Сърфистите нищо не знаели. Шушумигата просто беше изчезнал — може би окървавен, но невидим.

А сега аз се мъчех да разгадая тази история, но излизах от разсъжденията с празни ръце и неясно лошо предчувствие.

Телефонът ме стресна. Едва на втория сигнал осъзнах какъв е този звук. Овладей се, момко!

Гласът на Джоу-Джоу беше отчаян.

— О, Джейк! Слава богу, че те намерих.

— Какво има? Какво се е случило?

— Той ме удари. О, боже, точно както по-рано. Беше почнал да ме удря, Джейк. Толкова гняв имаше в него. Мислех си, че вината е моя и накрая не издържах. Затова го напуснах, но мислех, че сега се е променил.

Яростта започна да се надига в стомаха ми като огнена топка, стегна гърдите, запуши гърлото. Едва можех да говоря.

— Нарани ли те?

— Не. Прави го само за да причини болка, да ме унижи. Ако наистина се отпусне, няма да оцелея.

— Къде си?

— В обора. Някой ни е видял на концерта. Или пък е поръчал да ме следят, защото знаеше, че те целунах. Направо побесня. Метна ме до другия край на обора. Джейк, сигурно съм прелетяла десетина метра. После ме вдигна и ме зашлеви веднъж, след това още веднъж и…

— Идвам. Чакай ме там.

— Не! Моля те, Джейк! Не искам да ме виждаш такава. Лицето ми е подуто и съм… и съм толкова мръсна.

— Какво?

— О, скъпи, не исках да ти казвам. Той ме изнасили. Смъкна ми дрехите, просто ги разкъса на парцалчета. Беше обезумял, гледаше като бесен звяр. Облада ме и ме заряза тук, мръсна, гола и замръзнала. — Тя понечи да каже още нещо, но избухна в ридания. Аз чаках. Жегата се разля по тила ми, изби ме пот. — О, Джейк, чувствам се толкова глупава. Толкова ме е срам.

— Чакай там. Не мърдай. Пристигам веднага.

— Не, недей!

— Джоу-Джоу, кълна ти се, че ще го разкъсам на парчета, а след като лекарите го закърпят, ще заведем дело.

— Не, Джейк! Ти не разбираш. Всичко е много по-сложно, отколкото си представяш.

— Знам. Каза го и преди. Че не си ми казала всичко, че съжаляваш задето Шушумигата ме е замесил в тая история и се надяваш да ти простя. Когато пристигна, ще ми разправиш.

— Ще ти кажа още сега, скъпи, само се успокой. Нищо ми няма. Не бива да идваш тук. Сими е в къщата. Ако той…

— Не мърдай — повторих аз. — Чакай ме.

Изхвръкнах навън и се втурнах към колата. Кип снимаше как някакво мършаво псе вдига крак до едно дърво. Не знам как изглеждах, но Кип се завъртя озадачен и видях как го обзема страх. Той заряза кучето и хукна към колата.

— Вуйчо Джейк, какво има? Лицето ти е съвсем издивяло.

— А?

— Така казва баба. Че си сладък като майчино мляко, но когато съвсем издивееш, по-добре да не ти се мярка човек.

Откъм съседното бунгало се зададе бащата на двете хлапета, подръпвайки тирантите на карираните си бермуди.

— Кип, бързам и нямам време за обяснения. Стой тук.

Скочих в колата, но докато палех мотора, Кип метна вътре камерата и прескочи вратата, точно както съм го учил.

— Не на мен тия, мой човек — рече той. — Баба казва още, че като издивееш, преставаш да мислиш. Ще вземеш да направиш някоя глупост, тъй че съм длъжен да те пазя.

— Стига, Кип, марш навън! Работата е сериозна.

Колата потегли и Кип си сложи колана.

— Не те пускам сам в индианския лагер. Ще яздя зад теб, вуйчо Джейк.

Усетих, че онзи с бермудите ни гледа как спорим.

— Кип, това не е кино. Казвам ти за последен път, марш навън!

Посегнах да разкопчея колана.

— Ще викна, че ме тормозиш — заяви Кип. — Потегляй, преди онзи с голите пищялки да е застанал пред колата.

— Кип!

— Ти обеща вече никога да не ме оставяш сам. Последния път…

— Помня — казах аз и натиснах педала.

Вдигнахме облак прах и се понесохме към ранчото Ред Кениън. Твърдо бях решил това да ми е третата и последна среща с единствения жив свидетел.