Излъжи ме два пъти

9. El amor es ciego15

Силвестър Хюстън Конклин задряма пред телевизора, докато гледаше как Клинт Истууд гърми по петима злодеи в някаква закусвалня. Преди това Кип беше изгълтал двойна порция спагети с кюфтета и чаша плодов шейк. Давах му белтъчини и въглехидрати, та да понатрупа маса. Вчера пък бяхме на кафяв ориз, задушена риба и сурови зеленчуци заради целулозата. Аз готвех, той си изяждаше всичко. За награда го черпех по половин бира.

Сега клюмаше на дивана, затова го отнесох горе в гостната, усещайки топлото му телце до гърдите си. Завих го, дръпнах чаршафа до брадичката и отметнах русите кичури от челото му. Изпитвах най-благи вуйчовски, а може би и направо бащински чувства. Кип се размърда, отвори леко очи и попита:

— Ама наистина ли заплаши да натъпчеш бастун в задника на щатския прокурор?

— Признавам.

— Такъв е гадняр…

— Голям гадняр — съгласих се аз. — Да го беше видял как се перчеше с онзи бастун.

— Като Реймънд Бър в „Място под слънцето“ или Евърет Слоун в „Дамата от Шанхай“. — Той се пресегна изпод завивката и стисна ръката ми. — Много ми е хубаво като разказваш разни работи за лека нощ, вуйчо Джейк.

— А пък на мен ми е много хубаво, че си тук. Хайде сега да гасим лампите.

Очите му пак се затваряха. Той насочи показалец насреща ми.

— Ха си мръднал, ха те застрелях.

И моментално заспа. Обиколих из стаята да събера купищата разхвърляни гащета, чорапи и тениски. После се измъкнах на пръсти и безшумно затворих вратата. Метнах дрехите в пералнята и сипах двойна доза от онзи прах, дето уж превръщал и най-страшните петна в хигиенични, лъскави молекули. Явно Кип започваше да постига онова, което не бе успяла да извърши нито една от стотиците умни и привлекателни млади жени — преобразяваше ме в цивилизован човек.

Бях надул вентилатора до дупка и през отворените прозорци подухваше лек ветрец, но в субтропичната ми спалня пак беше непоносимо горещо. Обикновено нощем се унасям от шумоленето на палмови вейки отвън край стените и воя на полицейски сирени из Коконът Гроув оттатък Дъглас Роуд. Сигурно съм последният местен жител без климатик, но така ми харесва. Старата къща от коралова скала на Къмкуот стрийт е обкръжена от няколко улички с прелестни имена. Само на две крачки са Лавър, Авокадо и Какао стрийт. Къщата е разположена сред тясното дворче така, че да поема прохлада от югоизточните ветрове, засенчват я гъстите корони на дъбове, черници и палми, но въпреки всичко летните нощи са горещи и душни.

Лежах гол по гръб, слушах глухото фучене на вентилатора, съпроводено от тропота на пералнята, и усещах как потта се стича по гърдите ми. По някое време задрямах и сънувах наниз от разпокъсани сцени. Брадясал каубой с пончо яздеше черен кон из равнините. Джоу-Джоу Баросо се смееше весело върху черния диван в апартамента на майка си, но смехът изведнъж стана зловещ и внезапно насреща ми се ухили Ейб Соколов с целия си чар на доберман пинчер.

Някой каза нещо, само че кой? Някой се оплакваше. Трябва да направиш нещо с тая врата, Джейк. Добре де, добре. Преобърнах се на другата страна и опитах да догоня сънищата. Някой запали цигара. Я виж ти, вече сънувах и миризми.

Изведнъж се разсъмна. Или може би не. Зората не те блъска изведнъж със сто и петдесет вата право в лицето. Замижах.

— Трябва да си заключваш вратата — рече гласът. Лампата щракна и изгасна. — Извинявай, че те будя, но излизам само нощем.

— Шушумига! Ти ли си?

На фона на съседските луминесцентни лампи се очерта облак цигарен дим с неясен силует в него.

— Не е Дракула, ако това питаш — отговори Баросо Шушумигата.

— Ах ти, копеле — възкликнах аз. — Неблагодарно, егоистично копеле. След всичко, което съм сторил за теб…

— Нали ти се извиних. Хайде, заспивай.

— Нямам нищо против да ме будиш. Ама за какъв дявол си ми използвал името в оная планинска компания?

— Божичко, Джейк, за тая дреболия ли се ядосваш? — изхленчи той. Както повечето мошеници, Шушумигата умееше да внушава на своите жертви, че са го наскърбили жестоко. — И това ли ще ми натякваш сега? А пък аз си мислех, че ще те зарадвам.

— Друг път недей да ме радваш.

— Канех се да ти кажа, Джейк, наистина се канех. Трябваше малко да разкрасим документите. Просто взех назаем доброто ти име, това е.

— Добре, сега искам да си ми го върнеш.

— Стига де, Джейк, ще поправим документите. Чудо голямо!

— Ти може така да си мислиш, но в адвокатското дружество ще са на друго мнение. Да не говорим за Ейб Соколов.

Той смачка цигарата в един декоративен пепелник и седна на ръба на леглото ми.

— Джейк, нуждая се от помощ.

— Аз също. Соколов смята, че съм убил Кайл Хорнбак по твоя поръчка или по собствена инициатива. Направо не го разбирам тоя човек.

— Шегуваш се.

— Не се шегувам, а Ейб няма чувство за хумор.

— Божичко, искаш да кажеш, че съм под подозрение.

Както винаги Шушумигата се тревожеше предимно за себе си.

— Обикновено става така, когато човек избяга от мястото на убийство — казах аз. — Какво си търсил снощи при мен, по дяволите?

— Опитах се да пристигна преди да тръгнеш за плажа. Предполагах, че подслушват телефона ми, значи щяха да ни търсят на Оушън Драйв. Потеглих нататък, после направих обратен завой и подкарах насам, но когато пристигнах, вече те нямаше.

— Кой те подслушва? Каква е тази история?

— Не знам, но преди да убият Хорнбак, някой ме следеше. Сигурен съм.

Усетих го, че трепери в тъмното.

— Както и да е, блъснах вратата с рамо и влязох — продължи той. — Беше тъмно, но забелязах нещо да се върти. Не разбрах какво е, затова включих лампата. Jesus Cristo16, едва не припаднах. Без малко да се издрайфам. Никога не бях виждал такава страхотия. Изгасих лампата и избягах. Боях се, че убиецът е в къщата и ще ме подгони. Прибрах се у дома, грабнах малко багаж и изчезнах. Снощи спах в колата на едно от островчетата.

Той се приведе към мен. Лъхна ме мирис на цигари и пот.

— Джейк, кой би сторил подобно нещо? Чакай малко! Дай да върнем назад. Какво търсеше Кайл тук?

— Нямам представа. Може да е убит другаде и да са го подхвърлили, за да ни натопят.

— Не. Една съседка го е видяла да пристига с такси. Убиецът най-напред го упоил с барбитурати, после го удушил и накрая го закачил горе.

Станах от леглото и нахлузих чифт избелели спортни гащета с емблемата на Пенсилванския университет. После пристъпих до прозореца и вдъхнах нощния въздух. Тежкият аромат на жасмин беше много приятен след миризмите на Шушумигата.

— Какво търсеше Кайл тук? — повторих аз. — С теб ли трябваше да се срещне, или с мен? Знаеше ли, че ще си тук и кой още знаеше?

— Много въпроси задаваш.

— И най-важното: кой искаше да го убие?

— Освен мен ли? — тихо попита Шушумигата.

Позамислих се, след това отговорих:

— Не, да започнем от теб.

— Е, вярно, мислех си да го претрепя, но разбира се това бяха само фантазии.

— Разбира се.

— Така де, той се канеше да ме изпорти. Знаеш ли, че за днес имаше среща със Соколов?

— Аз знам, но ти откъде разбра?

— Кайл ми каза.

Аха!

— Кога?

— Вчера сутринта.

Шушумигата понечи да каже още нещо, но изведнъж млъкна. Може би искаше да му вадя думите с ченгел.

— Вчера сутринта — повторих аз. Понякога повторенията действат стимулиращо на свидетелите. Сякаш натискаш бутона на помпата и изведнъж плисва поток от думи.

— Да — каза Шушумигата. — Седях си у дома и четях неделния вестник, когато той позвъни. Каза ми, че днес рано сутрин ще иде право при Соколов, ако не получи от мен компенсация.

— В долари ли трябваше да е компенсацията?

— Mucho17 долари. Петстотин хиляди.

Подсвирнах.

— А ти какво отговори?

— Попитах го дали ще приеме чек. После му рекох: „Chingate! Начукай си го и на теб, и на коня, дето те е докарал“. След като се успокоих, казах, че ще му се обадя с контрапредложение, но първо искам да пообмисля нещата.

— И да поговориш с адвоката си — допълних аз.

— Да.

— И му каза, че вечерта имаш среща с мен.

Шушумигата се поколеба, после кимна. Измъкна отнякъде цигара и я запали.

— Да, казах му. Но не казах къде. И не съм го канил тук на еспресо и pastelitos18.

Отметнах глава и отправих към него изпитателен, може би дори обвинителен поглед.

— Честна дума, Джейк. За какво да го каня? Исках да поговоря с теб. Дявол да го вземе, очаквах при следващата ни среща Кайл да се домъкне с микрофон под ризата. Ако се опитах да го подкупя, щяха да ми лепнат подстрекателство, подкуп или възпрепятстване на разследването. Трябваше ми съвет, преди да говоря с него.

Двамата помълчахме и аз се замислих. Кой искаше да убие Хорнбак? Освен Шушумигата. И кой искаше да накисне Шушумигата, а може би и мен? Вентилаторът продължаваше безконечните си обиколки, разсичайки като със сабя струйките цигарен дим. Пералнята отдавна бе млъкнала, а в храстите зад прозореца присмехулникът пееше сутрешните си песни.

— Кой е Кит Карсън Симарон? — попитах аз.

Шушумигата се усмихна печално в металносивите лъчи на идващата зора.

— Виж, това е дълга история.

Докато минавахме в кухнята, над източния хоризонт се разля розово сияние. Направих на Шушумигата cafe con leche19, а за себе си изстисках пресен сок от грейпфрут. Той ме помоли да изпържа четири яйца, но аз отговорих, че секретар-ковчежниците не вършат такива работи. Препекох му няколко филийки ръжен хляб и той ги излапа със сирене и бурканче от бабиното сладко от гуава. Аз пък си стоплих в микровълновата печка малко от снощните спагети.

— Кит Карсън Симарон — изрече Шушумигата с пълна уста. Името сякаш му доставяше удоволствие. — Нали си спомняш как би шута на Хосефина?

— Прекаляваш — рекох аз. — Просто се разделихме, това е.

— Ти я разкара. Всичко помня, нали и аз бях там. Заряза я като лош навик. Не те упреквам, имай предвид. След това беше вкисната цяла година.

— Добре де, няма да споря. Какво общо има това със Симарон?

— По-добре питай Хоси.

— Тя познава ли го? Когато Соколов спомена за Симарон, Джоу-Джоу дори не мигна.

— Е, едва ли би си признала, че без малко не стана мисис Симарон от област Питкин, щат Колорадо.

— Какво?

— Той я заряза пред олтара, или по-точно в хамбара, защото щяха да се женят в неговото ранчо. Разби й сърцето, Джейк, или по-точно щеше да го разбие, ако тя имаше такъв орган. Знаеш ли, само двама мъже съм запознал със сестра си — теб и Симарон. И от двама ви не получи нищо друго, освен болка.

— Това ми прилича на нейна приказка.

— Verdad20. Цитирам нейните думи.

— Разкажи ми за него.

— Той беше богат, но през осемдесетте години затъна чак до каубойската шапка в заеми за издирване на нефт и газ. Когато пазарът се продъни, загуби всичко, освен ранчото в Колорадо. Така или иначе, по онова време вече беше зарязал сестра ми и оттогава насам тя не е погледнала мъж.

— Значи ти си ги запознал?

— С него въртяхме бизнес — продължи Шушумигата, — докато още можеше да изтегли милиони на кредит. Той пое финансирането на подводната ми експедиция край островите. Купи екипировката, плати на водолазите, осигури рекламата. Аз бях мозъкът, той — банката.

Канех се да подхвърля някоя язвителна забележка за ума на банкера, но Шушумигата продължаваше да говори.

— Ех, мама му стара, да можеше да го видиш. Изтърси ми се на Шугарлоуф Кий с ръчно шити каубойски ботуши и десетина кила сребро по колана. По-висок е от теб и носи грамадна черна шапка с перо — с нея сигурно стърчеше доста над двата метра. Свиква той целия екипаж и почва да черпи, а парите вади от дебела пачка в ботуша.

— И Джоу-Джоу си е паднала по такъв тип? — смаях се аз.

— El amor es ciego. Любовта е сляпа, приятелю.

— Заради онази история те дадоха под съд.

— Да, но не ме осъдиха, благодарение на Кит. Той ме отърва.

— Какво стана?

Шушумигата тъжно поклати глава.

— На шелфа край Бахамските острови открихме три галеона, тъпкани догоре с монети и статуетки. Чиста стойност седем милиона след приспадане на разноските.

— Какво лошо има в това?

— Преди да почне операцията, аз взех двайсет процента от акциите, още толкова дадох на Симарон и продадох останалото.

— Пак не разбирам.

— Шейсетте процента, дето ги продадох… ами, продадох ги около четири пъти.

— Мамка му!

— Да, наложи се да дам на инвеститорите нашите дялове, а освен това Симарон покри недостига от осемстотин бона, за да не идем в затвора. — Шушумигата се разсмя, очевидно смаян от собствения си лош късмет. — Откъде да знам, че ще намерим нещо? За пръв път ми се случваше далаверата да проработи.

— Също като в „Продуцентите“ — обади се иззад мен нечий глас.

Обърнах се. На прага стоеше Кип по гащета, с подпухнала от сън физиономия.

— Зиро Мостъл организира премиерата на една пиеса и беше сигурен, че ще се провали, затова я продаде на продуцентите няколко пъти и когато дойде успехът, онези му го нашибаха.

— Не казвай „нашибаха“ — скастрих го аз.

— Точно така — подкрепи ме Шушумигата. — Казвай „начукаха“. „Шибам“ не звучи изискано, а за да успееш в бизнеса, моето момче, трябва да бъдеш изискан.

— Все тая — каза Кип. — Мостъл се издъни и рече на Джин Уайлдър: „Толкова внимавах. Подбрах калпава пиеса, калпав режисьор, калпави артисти. Къде не можах да сбъркам?“.

— Страхотно — възкликна Шушумигата. — Това момче е артист по рождение. Мога да му уредя кариерата.

Кип грабна от лавицата кутия царевични пръчици, седна зад масата и наостри уши. Ако слушаше както трябва, като нищо щеше да се научи на бизнес.

— Всъщност „Съкровищницата на Скалистите планини“ беше идея на Симарон — каза Шушумигата. — В добрите си времена той беше закупил концесии за издирване на минерали из цяло Колорадо.

— Но как смяташе да ги финансира? Нали казваш, че бил разорен.

— Така е. Затова обикалям да продавам дялове. Инвеститорите ще финансират проучванията. Но слушай, Джейк, това не е геоложко дружество. По дяволите, при днешните цени на среброто и златото добивът просто не покрива разноските. Пък и еколозите има да ни мотаят години наред, додето направим първата копка. Но ние търсим друго. Вече добито злато и сребро. То е там, Джейк, складирано в стари галерии, укрито из пещери, заровено под планините. Имаме карти. Имаме сателитни снимки, които могат да се закупят от правителството. Имаме чувствителни прибори, най-модерна апаратура, тъй че каквото и да се случи, няма как да загубим.

— Каквото и да се случи ли?

— Ако открием нещо, всички печелят, и то здравата. Ако ли не, ние със Симарон все пак получаваме възнаграждение за труда от инвеститорите. И най-хубавото е, че всичко върви по закон.

Аз гледах как Кип внимателно срязва един портокал на четвъртинки и започва да ги смуче.

— Аха…

— Добре де, малко пораздухме приказките около теб и може да не сме били съвсем точни относно моята биография, но ти казвам, бизнесът е съвсем реален. Честна дума, Джейк. Повярвай ми.

Искаше ми се да му повярвам, но не беше толкова лесно. Понякога ми се случва да имам работа с прокурорски свидетел, на когото са обещали амнистия. За да предупредя съдебните заседатели да внимават, в заключителната си реч им разказвам приказката за селянина, който посред зима намерил замръзнала гърмяща змия. — „Моля те, не ме убивай — рекла змията. — Почти съм умряла от студ. Прибери ме и ми спаси живота.“ Но селянинът се боял. „Ако те стопля, ще ме ухапеш.“ Змията поклатила глава и отвърнала: „Обещавам да не те хапя“. Тогава селянинът отнесъл змията в дома си, затоплил я и не щеш ли, тя го ухапала. Умирайки, селянинът изпъшкал: „Как можа да ми сториш това? Нали обеща…“.

На това място млъквам за миг и поглеждам втренчено заседателите. „Да — рекла змията, — но когато дадох това обещание, ти знаеше, че съм змия.“ Сега гледах по същия начин своя клиент.

— Стига бе, Джейк, не ми ли вярваш?

— Вярвам ти — казах аз и много ми се искаше да е така. — Тогава с какво те заплашваше Хорнбак? Какво щеше да каже на Соколов?

— Това си беше чист блъф. И друг път е продавал мои акции, затова предполагаше, че има някаква шашма. По дяволите, какво друго да мисли? Както и да е, заплашваше да пропее, но всъщност не разполагаше с нищо.

— Знаеш ли ако някой пропее, какво го правя? — попита Кип и по невинното му младежко лице плъзна зловеща усмивка.

— Ъ? — сепна се Шушумигата.

Кип хищно оголи зъби.

— Пускам му един куршум в корема, та дълго да лежи и да си спомня.

— Какви са тия шибани приказки?

— На Ричард Уидмарк от „Смъртоносна целувка“ — обясни Кип. — И не се казва „шибани“.