Излъжи ме два пъти

24. Кой кого заряза

— Откога познавате обвиняемия? — попита Марк Макбейн.

— От години — каза Ейб Соколов. — Откакто започна адвокатска практика. Той беше служебен защитник, а аз помощник на щатския прокурор.

— Добре ли го познавате?

— Да.

— Както в съда, така и в личния живот?

— Да.

— Свободно ли разговаряте помежду си?

— Надявам се да е така.

— Кажете ни, мистър Соколов, имали ли сте възможност да разговаряте с обвиняемия за мистър Симарон?

— Да. Преди около шест месеца двамата имаха остър спор в Маями.

— Ако обичате, разкажете на съдебните заседатели какво казахте на обвиняемия и какво отговори той.

Соколов въздъхна и ме погледна. Не искаше да е тук. И двамата не си бяхме на мястото — той като свидетел, аз като клиент. Отдавна се борехме един срещу друг, но помежду ни винаги имаше уважение. Сега го караха да доносничи. Дългата му, кокалеста фигура се приведе напред. Лицето му изглеждаше по-жълтеникаво от обикновено. Май не бе успял да заспи снощи. Добре, значи ставахме двама.

— Джейк… мистър Ласитър искаше да предяви обвинение срещу мистър Симарон във връзка с побой в дома на Хосефина Баросо. Мистър Ласитър дори подаде клетвена декларация, за да можем да арестуваме мистър Симарон за нападение и телесни повреди. Свързах се с мистър Симарон, който заяви, че е готов…

— Протестирам, сведения от втора ръка!

Аз дръпнах Патерсън за ръкава.

— Не! Остави го да отговори.

— Защо?

— Довери ми се.

Съдията се прокашля многозначително и ни изгледа със същото весело недоумение, с което човек гледа в цирка как от една кола се измъкват петнайсетина клоуни.

— Оттегляме протеста, Ваша Светлост — каза любезно Патерсън.

— Продължавайте, мистър Соколов — каза съдията.

— Мистър Симарон заяви, че е готов да дойде в Маями и да отговаря за телесни повреди, или пък ако мистър Ласитър иска, да изкарат още два-три рунда.

Неколцина заседатели трепнаха от изненада и аз намигнах на Патерсън.

— А какво отговори мистър Ласитър?

— Той каза: „Майната му. Другия път направо ще го гръмна в коляното“.

По дяволите, това го бях забравил.

Учителката ахна. Съдията поклати глава. Журналистът от местното вестниче трескаво драскаше в бележника си. Патерсън се завъртя, закри с длан лице от заседателите и ми прати изпепеляващ поглед.

— В коляното — повтори Макбейн, като че един път не му стигаше.

— Да, така каза.

— Известно ли ви е да има и други устни заплахи от страна на обвиняемия?

— Да. Около две седмици преди нашия разговор той е казал на доктор Чарлс Ригс…

Патерсън се понадигна от стола.

— Възразявам, сведения от втора ръка. Всъщност дори от трета и четвърта ръка.

— Не е така — възрази Макбейн. — Мистър Ласитър е тук и ако желае, може да оспори твърдението. Ако не е съгласен, може и да призове доктор Ригс за свидетел.

— И двамата се оплетохте като пиле в кълчища — рече съдията. — Обявявам кратка почивка за съдебните заседатели.

Приставът отведе заседателите в тяхната стая и съдията се обърна към Макбейн.

— Твоят свидетел вероятно щеше да каже, че е узнал от доктора за заплахи на мистър Ласитър срещу мистър Симарон.

— Точно така, Ваша Светлост. Опитахме се да връчим призовка на доктор Ригс, но той не пожела да изпълни гражданския си дълг. Едва не прегазил с камионетката си един наш служител и през цялото време крещял нечленоразделни думи.

Нечленоразделни за теб, тъпако. Било е на латински.

— Мистър Соколов — каза съдията, — присъстваше ли обвиняемият, когато докторът ви разказа за неговите заплахи?

— Не, Ваша Светлост. Аз обаче повторих пред него какво съм научил.

— И той отрече ли да е отправял заплахи?

— Не, Ваша Светлост, не отрече.

Патерсън подскачаше пред съдийския подиум. Едно споменаване на заплахите беше повече от достатъчно и той го знаеше много добре. Опитните адвокати усещат кога трябва да се сражават, а сега моментът бе точно такъв.

— Ваша Светлост, всеки човек има правото да погледне в очите своите обвинители — заяви Патерсън, — а при сведения от втора ръка това право му се отнема. Показанията на мистър Соколов са изключително предубедени, подстрекателски и ако ми разрешите да го спомена, при една евентуална присъда биха дали основания за обжалване.

Съдията Уидърспуун присви очи срещу моя маломерен адвокат. Досега не съм срещал съдия, който да не се дразни от намеци за своята уязвимост.

— Затова си имаме апелативни съдилища, мистър Патерсън. Моля, обжалвайте колкото си искате и както си искате.

— Ваша Светлост — започна Макбейн, — показанията не са сведения от втора ръка…

— Напротив, от втора ръка са — отсече съдията. — Но когато се дават пред обвиняемия и свидетелят е на разположение за кръстосан разпит, а обвиняемият не ги отхвърли, имаме изключение от правилото за втора ръка. Твърдението се приема поради премълчаване на защитата. Доведете съдебните заседатели.

Аз се смъкнах още по-ниско на стола, а Патерсън бавно се върна към масата на защитата. За пръв път го виждах тъй оклюмал в съдебната зала. Обикновено се полага адвокатът да ободрява своя клиент, но в момента сам той се нуждаеше от няколко топли думи. Бяхме хвърлили много усилия да укрием какво съм казал и заседателите го знаеха. След като загубихме, дванайсетте достопочтени граждани несъмнено изпитваха жив интерес да чуят какво точно не сме искали да узнаят.

Съдията се завъртя към стенографката — млада жена с дънков костюм и каубойски ботуши.

— Моля ви, прочетете последния въпрос на мистър Макбейн.

Стенографката се разрови из нагънатата като хармоника хартиена лента и прочете:

— „Известно ли ви е да има и други устни заплахи от страна на обвиняемия?“

Соколов кимна.

— Около две седмици преди разговора, който описах, той е беседвал с Чарлс Ригс, пенсиониран съдебен лекар. Аз не присъствах на този разговор, но доктор Ригс ми го преразказа, като спомена, че се тревожи от странното поведение на Джейк. Попитах го какво има предвид, а той отговори, че Джейк е бесен на мистър Симарон и заплашва да го смели на кайма.

— Да го смели на кайма — повтори Макбейн и печално поклати глава. — Това ли бяха точните думи?

— Не знам дали са били точните думи на мистър Ласитър, но предавам буквално каквото чух от доктор Ригс.

— Повторихте ли твърдението на доктор Ригс пред обвиняемия?

— Да, в разговора, за който споменах преди малко.

— Същият, при който обвиняемият заплаши да простреля мистър Симарон в коляното? — попита Макбейн за в случай, че заседателите са забравили.

— Да.

— А обвиняемият отрече ли, че е заплашвал да смели мистър Симарон на кайма?

— Не, не отрече.

— Каза ли, че е било само шега?

— Не, не каза.

— Какво каза?

— Първо спомена, че са го гонили от игрището за грубо поведение. След това каза, че мрази мистър Симарон.

— Ясно. Значи в хода на разговора обвиняемият заплаши да простреля мистър Симарон в коляното, а когато му напомнихте за предишната заплаха да смели мистър Симарон на кайма, той само потвърди, че го мрази.

— Да, в общи линии това беше разговорът.

— А какво му казахте вие?

— Казах му, че искам да дойде в кабинета ми след заседанието на съдебния състав…

Патерсън блъсна масата толкова силно, че събуди дремещия пристав.

— Протестирам! Ваша Светлост, този въпрос беше решен след нашето предложение за ограничаване на съдебното дирене.

Съдията свика двамата адвокати при себе си. Вече бе дал съгласие да не се споменава, че в Маями има заведено дело срещу мен за убийството на Кайл Хорнбак. Не чух какво си шушукат, но след малко двамата адвокати, стенографката и съдията отново пристъпиха към работа.

— Мистър Соколов — каза Макбейн, — кажете ни, без да се впускате в излишни подробности, дадохте ли на мистър Ласитър някакъв съвет относно мистър Симарон?

— Да. Вероятно може да се нарече и съвет. Казах му да стои настрани от мистър Симарон.

— Нещо друго?

— Посъветвах го да не напуска щата поради някои… ъ-ъ-ъ… евентуални съдебни формалности в Маями.

— Той вслуша ли се в съвета ви?

— Очевидно не.

— Благодаря, мистър Соколов. Предоставям свидетеля на защитата.

Х. Т. Патерсън беше закъсал здравата. Ако изтъкнеше взаимното уважение между мен и Соколов, щеше донякъде да изчисти опетнената ми репутация. Но същевременно щеше да покаже на заседателите, че добрият, почтен щатски прокурор Соколов вижда доколко е затънал в порока неговият стар приятел и с болка на сърце дава показания срещу него.

Патерсън застана на почтително разстояние от свидетелското място.

— Кажете, мистър Соколов, смятахте ли наистина, че мистър Ласитър възнамерява да простреля мистър Симарон в коляното?

— Не, сър.

— А да го смели на кайма?

— Не, сър.

— Смятате ли, че понякога всички ние в изблик на чувства говорим неща, които всъщност не мислим?

— Да, сър.

— Беше ли мистър Ласитър развълнуван по време на своите изявления?

— Така изглеждаше.

— Истина ли е, че по онова време все още се възстановяваше от раните, които му бе нанесъл мистър Симарон?

— Да, така е.

— При сбиване, предизвикано от мистър Симарон?

— Така твърдеше мистър Ласитър. Мистър Симарон беше на друго мнение.

— А мис Баросо?

— Мистър Ласитър поиска от нея да подкрепи обвиненията срещу мистър Симарон. Тя отказа. Да си призная, просто не знам кой какво е вършил през онази нощ.

— Но мистър Ласитър имаше тежки наранявания, нали?

— Да, мисля, че си беше счупил китката, имаше доста синини и драскотини. Нещо от този сорт.

— Вие познавате Джейк Ласитър от доста време. Чували ли сте някога да е предизвикал побой?

Соколов сбръчка високото си чело. Не му се искаше да отговори.

— Не знам какво точно имате предвид. На едно дело той предизвика свидетеля да го нападне, но това беше само уловка, адвокатска хитрина, за да разкрие склонността му към насилие.

— В Маями май не работят както по нашия край — каза съдията и двама от заседателите се ухилиха.

Х. Т. Патерсън бе чул каквото искаше и си седна.

— Нямам повече въпроси.

— Обвинението? — попита съдията.

Макбейн стана и закопча сакото си.

— Мистър Соколов, твърдите ли, че не приехте сериозно заплахите на мистър Ласитър?

— Не го твърдя, сър.

— А какво твърдите?

— Не ги приех буквално. Не вярвах, че възнамерява да простреля мистър Симарон в коляното или да го смели на кайма.

— Вероятно сте прав — каза Макбейн, отстъпвайки към стола си. — Вероятно е възнамерявал просто да го простреля с пирон в мозъка.

— Протестирам! — изрева Патерсън.

— Оттеглям въпроса — рече Макбейн и си седна.

Съдията обяви крайно наложителната обедна почивка. Соколов мина покрай нашата маса, потупа ме по рамото и излезе, без да обели дума. Заседателите се изнизаха навън, след тях съдията и зрителите. Прокурорът и неговите помощници станаха, загащиха се и също излязоха.

Останахме само аз и Патерсън.

— Х. Т. — рекох аз, — ти комай малко си се пищисал.

— Какво?

— Виждаш ми се пребледнял.

— Невъзможно е, уверявам те.

— Добре де, тогава изглеждаш потиснат. Хей, все още сме към средата на първото полувреме. Не е дошъл нашият ред.

Той се усмихна насила, но очите му си оставаха изцъклени и унесени.

— Х. Т., мисля, че ти трябва малко течна храна.

— Не се лекуват моите мъки с йо-хо-хо и бутилка ром.

— Нищо ти няма, мой човек, само си малко сдъвкан.

Той ме погледна със скръбни очи.

— Ужасно е да защитаваш приятел, Джейк. С непознат е лесно — прибираш пачката и правиш каквото можеш. Печелиш ли, губиш ли, утре е нов ден. Дявол да го вземе, на нас дори не ни плащат, за да печелим, нали така? Иска се само да принудим прокуратурата да докаже обвинението. Ала сега, с теб, взимам нещата присърце. Искам да спечеля, но не знам как. Избием ли на самозащита, ще се издъним, а не мога да лепна вината върху Джоу-Джоу или някой друг. Нощем не спя, все се мъча да измисля някоя теория и нищо не ми идва на ум. О, мога да размотавам свидетелите додето снегът се стопи, но щом прокуратурата обяви, че е приключила, ще трябва да изложим позицията си, а главата ми кънти на кухо.

— Добре, разбрах те. Трябват ни нови идеи. Само кажи как да помогна.

В усмивката му се криеше неземна тъга.

— Донеси ми кафявите панталони, Фриц.

Сержант Кимбърли Кроуфорд работеше в отдел „Семейно насилие“. Тя бе изслушала третата серия показания на Хосефина Баросо, докато я карала към участъка, след като заместник-шериф Клейтън Добсън и детектив Бърни Раклин се хванали да си вършат работата. Адвокатите обичат да разпитват прокурорските свидетели по сто пъти, за да им намерят противоречия. Имахме копия от показанията и на тримата, но всичко съвпадаше дума по дума.

Сержант Кроуфорд фотографирала синините по бедрата и ребрата на Джоу-Джоу, както и посинялото й око. Както се полага в такива случаи, Джоу-Джоу изглеждала отчаяна, безпомощна и измъчена.

Да, мис Баросо плачела и стенела.

Не, не заради побоя. Горкият Сими е мъртъв. Горкият Сими е мъртъв. Все това повтаряла и се люшкала напред-назад на стола в полицейското управление — тук долу, на партера.

Снимките бяха представени на заседателите, които се разстроиха много повече заради посинялото око на Хосефина, отколкото от сивото мозъчно вещество на Симарон, пръснато по сламата.

След петнайсет минути полицайката напусна свидетелския подиум и съдията подкани обвинението да призове следващия си свидетел. Макбейн се ухили невероятно самодоволно и пропя.

— Обвинението призовава Хосефина Баросо.

Приставът се изтътри до коридора и подвикна нейното име. Заседателите отдавна очакваха този момент. Макбейн не беше глупак. Мнозина прокурори биха започнали делото си от нея. Тя щеше да разкаже историята по ред, а това винаги облекчава съдебните заседатели. Освен това всеки иска да създаде отначало добро впечатление, а Джоу-Джоу ги умееше тия работи. Но ако си хитър и коварен, най-тънкият номер е да си спестиш главния свидетел. Разпалваш интереса на заседателите с намеци и изпуснати приказки, а после ги оставяш да тънат в догадки. Каква е тази жена, та да разпали толкова страсти? Как изглежда? Струва ли си да умре човек за нея?

Още преди да я видя, аз прошепнах на Патерсън:

— Залагам десет срещу едно, че ще е облечена в черно…

В собствените си дела Джоу-Джоу обличаше свидетелите така, че да извлече максимално съчувствие. Там му е цаката — да разкъсаш сърцата на заседателите със скърбяща вдовица и куп сирачета. Когато свидетелите й отиваха да обядват в съдебното кафене, сбирката заприличваше на италианско погребение.

Тежката врата се отвори и Хосефина Ховита Баросо влезе в съдебната зала. Беше облякла клоширана черна вълнена рокля със златни копчета от затворената яка чак до долния ръб, който минаваше по средата на високите черни ботуши. Роклята прикриваше женствените извивки на тялото й, а това, заедно с изящно изтеглената назад коса, изправената стойка и съвсем леката употреба на грим и червило, говореше многозначително каква е или по-точно каква изглежда. В тъмните й очи пламтеше интелигентност. Тя изобщо не ме погледна, докато вървеше с широка крачка към свидетелския подиум. Кимна на заседателите, положи клетва, гледайки секретарката право в очите, приглади роклята си и седна.

Приковах очи в нея. Пред нас стоеше стопроцентова жена. Жена, която е била изнасилена, станала е свидетелка на дивашко престъпление и е готова да стори необходимото, за да възтържествува правдата. Беше привлекателна, но не и съблазнителна. Целенасочена, но не и нахална. Идваше не от жажда за мъст, а за да търси справедливост. С две думи — идеалната свидетелка. Именно онзи образ, за който бе хвърлила толкова усилия. Джоу-Джоу съобщи името, адреса и професията си.

— Значи с вас сме колеги? — попита Макбейн.

— Да — отговори тя.

Съюзява се със свидетелката, казва на заседателите: ако харесвате мен, ще харесате и нея.

Макбейн я накара да опише най-подробно житието на многострадалната Джоу-Джоу Баросо, започвайки от момента, когато семейството й напуснало комунистическия остров на Кастро, докато тя още била невръстно детенце. Баща й загубил всичко в Куба, а към живота в Щатите така и не привикнал. Отдал се на комар и пиянство, сетне напуснал майка й, която сам-самичка отгледала син и дъщеря. Хосефина срещнала обвиняемия, докато все още учела в колежа, а той бил професионален футболист.

Да, имала романтично увлечение по обвиняемия.

— Бях толкова млада тогава — призна свенливо Джоу-Джоу.

Да си помислят хората, че налитам на пеленачета.

— Как приключи връзката ви? — попита Макбейн.

— Не беше добре — каза тя. — Аз вечно подтиквах Джейк да стане по-добър, да осмисли живота си.

Вярно, вярно.

— Той постъпи да учи право и ми се иска да вярвам, че поне малко съм допринесла…

Добре де, без теб сигурно цял живот щях да продавам застраховки.

— Но аз винаги съм вярвала, че човек трябва да служи на обществото. Исках да се отплатя на тази страна за онова, което ми даде — дом, свобода…

И на всяка маса печено пиле. Ама че маже!

— И не вярвам, че Джейк споделяше тези разбирания, той имаше толкова много, всичко му се удаваше толкова лесно.

Чакай малко, по дяволите! Ако искаш да знаеш, в тая история аз съм сирачето.

— Исках да стори нещо смислено в своя живот, но той предпочиташе да дружи с измамници и престъпници, между които, уви, беше и брат ми Луи, или Луис, както предпочита да се нарича днес. Със съвместни усилия двамата мамеха хората, а когато нещата тръгнеха зле, Джейк го измъкваше. Бях безкрайно отчаяна, че моят брат и моят… моят любовник вършат постъпки, противоречащи на всичко, в което вярвах. Затова се откъснах от тях. Това бе най-тежкото решение в моя живот.

— Значи прекъснахте връзката си с обвиняемия?

— Да, зарязах го.

Ало, кой кого заряза?

— А прекратихте ли всякакви други отношения с обвиняемия?

— Да, за няколко години. Е, виждах го от време на време в съда как спасява от справедлива присъда поредната отрепка, но не се поздравявахме. Сетне се сблъсках с него, докато защитаваше брат ми от обвинение в измама. След процеса узнах, че двамата са подлъгали Сими… мистър Симарон да ги включи във финансовото си начинание.

— Имате предвид корпорация „Съкровищница на Скалистите планини“?

— Да. Това бе мечтата на Сими. Изгубени съкровища. Знам, че звучи наивно, но то бе част от неговата любов към стария Запад. Той знаеше, че повечето легенди не са нищо друго, освен измислица, но вярваше, че в някои от тях има зрънце истина и искаше да ги проучи. Беше преровил безброй стари карти и дневници и можеше да говори за тях часове наред. Моят брат му подхвърлил идеята да събере средства чрез акционерно дружество. За жалост Луис и Джейк задигнали всички събрани пари.

— Възразявам! — ревна гръмогласно Патерсън. — Няма основания за подобен извод. Твърдението е предубедено, подстрекателско и трябва да отпадне от протокола.

— Приема се. Заседателите да не обръщат внимание на последните думи на свидетелката.

Да бе. Опитай се, ако можеш.

— Какво ви каза мистър Симарон относно продажбата на акциите и участието на мистър Ласитър?

— Протестирам, сведения от втора ръка!

— Нищо подобно, Ваша Светлост — отвърна Макбейн. — Не става въпрос дали твърдението е вярно, или не. Може мистър Симарон да е сбъркал относно мистър Ласитър. Няма значение. Обвинението възнамерява да изясни в какво е вярвал мистър Симарон, а след като тези негови убеждения са били съобщени на мистър Ласитър, те имат връзка с намерението на мистър Ласитър да извърши убийство.

— При цялото ми уважение, Ваша Светлост — възрази Патерсън, — тук не обсъждаме душевното състояние на мистър Симарон. Не е важно дали той…

— Отхвърля се. Смятам да дам известна свобода на обвинението.

— Сими каза, че Джейк откраднал от него седемдесет и пет хиляди долара и което е по-лошо, помогнал на брат ми в машинацията с акциите. Те измамили акционерите и застрашили съществуването на компанията.

— Присъствахте ли на разговор по този въпрос между мистър Симарон и мистър Ласитър?

— Да, през месец юни у дома, в Маями.

Ако това беше „разговор“, Мохамед Али и Джо Фрейзър са пили чай с дребни сладки.

— И какво стана?

— Сими и Джейк размениха по няколко остри думи…

За юмруците да не говорим.

— Сими обвини Джейк в кражба. Джейк го удари, но Сими е… тоест, беше… едър и много силен. Онзи път той надделя над Джейк.

Тя изрече задавено последните думи и очите й се навлажниха.

Съдията Уидърспуун гледаше часовника си, а Макбейн прелистваше записките. До шест оставаха броени минути, а денят беше тежък, поне за мен.

— Може би моментът е подходящ за приключване на заседанието — каза съдията. — Свидетелката може да продължи утре в девет.

— Само още един въпрос, Ваша Светлост.

Прокурор, който обещава да зададе само един въпрос, е точно като дете, което обещава да изяде само един бонбон.

Съдията кимна и Макбейн пристъпи по-близо до свидетелския подиум.

— Мис Баросо, аз като че пропуснах да попитам нещо. Каква точно бе вашата връзка с покойния?

Гласът й прозвуча тихо като падаща снежинка.

— Той ми беше съ…

Чудна работа. За малко да си помисля, че нашия Кит й бил…

— Моля ви, малко по-високо, за да чуят съдебните заседатели.

— Кит Карсън Симарон ми беше съпруг — изрече тя високо и гордо. — Аз съм негова вдовица.