Излъжи ме два пъти

4. Сладко и отровно

Ловяхме риба из солените плитчини край Кий Ларго и се пържехме в жегата на ясното юнско утро. Или по-точно само баба Ласитър ловеше риба. Доктор Чарли Ригс се беше отдал на спомени; едно мършаво русоляво хлапе, чието име не успях да разбера, гледаше нацупено целия свят, а аз тласках с прът лодката, обливах се в пот и си докарвах едновременно главоболие и изгаряне.

— Джейк, изглеждаш ми малко позеленял около хрилете — подметна баба. — Да не си хванал грип?

Изръмжах отрицателно и баба заяви:

— Това момче вечно се разболява когато не трябва. Веднъж заради него изтървах конкурса по риболов.

— Бях на осем години, бабо. Не съм го направил нарочно.

Чарли Ригс се изкашля.

— Разправял ли съм ви за случая с отровния спрей против хрема?

— Наскоро не си — казах аз.

— Я млъквай, Джейк — скастри ме баба. — Предпочитам да слушам неговите истории, отколкото да ми разправяш колко престъпници си измъкнал на свобода.

Ха така! Какво им става напоследък на всички, та се заяждат с мен? Последвах примера на хлапето и се нацупих.

Чарли захапи изгасналата си лула, изчаквайки да приключим семейната разправия. Двайсет и пет години беше работил като областен съдебен лекар, а след пенсията интересите му се прехвърлиха от труповете буквално към всички нормални области на човешкото познание, та дори и към някои ненормални. Доктор Ригс беше нисък, кривокрак, брадат и бузест, с лъскави кафяви очи зад очилата, които висяха малко накриво, вероятно защото на едната им дръжка имаше рибарска кукичка вместо винтче. Беше облечен с рязани панталони от зелен док, армейска тениска в маскировъчен цвят и каскетче с емблемата на някакъв спортен отбор.

— Стига бе, Чарли — рекох аз. — Само се шегувах. Каква е тая история?

Чарли ми хвърли поглед през рамо.

— Поуката в нея идва още от Хораций, който е казал: „Ira furor brevis est“.

— Да, Хораций знае как да подбира думите — съгласих се аз.

— „Гневът е краткотрайна лудост“ — преведе Чарли. — Между двама биолози в една изследователска лаборатория имало жестоко съперничество и когато единият получил държавна субсидия, а другият не, професионалната завист се превърнала в…

— Отровен спрей против хрема — подхвърлих аз, като забих пръта в дъното и безшумно тласнах лодката напред из плитчините.

— Точно така. Единият биолог инжектирал бета-пропиолактон в спрея, с който другият си лекувал синузита. Лекарството е много ефикасно за стерилизиране на органи преди трансплантация, но не бих посъветвал никого да го гълта. В старата морга цял ден правихме тестове, преди да разберем с какво си имаме работа. Помниш ли старата морга, Джейк?

— Как да не я помня. Беше преди кметството да построи онази сегашна чудесия на Боб Хоуп Роуд.

Не преувеличавах. Днес нещастните жертви на престрелки или бой с ножове — повечето от които бяха живели в мизерия и нищета — прекарваха подир смъртта си няколко дни във великолепна тухлена сграда с всички удобства на един приличен хотел.

— Хайде, Чарли, казвай за спрея — подканих го аз. — Успя ли онзи тип да убие съперника си?

— Не, Dei gratia, тоест слава богу. Химикалите в спрея промениха свойствата на бета-пропиолактона. Адски лютеше, но не предизвика трайни увреждания. Междувременно виновникът изпадна в психическа криза и вместо присъда го пратиха на лечение.

— Тази история ми хареса — каза баба. — Поне веднъж никого да не убият и всичко свършва както се полага.

— Сигурно я е измислил — обадих се аз.

Доктор Ригс изсумтя презрително, после метна въдицата и се впусна в подробно и цветисто описание на метода за определяне времето на смъртта според растежа на червеите в трупа. Изглежда, от тая история баба ми огладня, защото измъкна от торбата парче сушено пилешко по ямайски.

Напоследък не се срещам с баба толкова често, колкото някога. Огледах я — костелива старица с бежови шорти, брезентова шапка и тениска с надпис „Изяж ги сурови“ (последното е девиз на едно ресторантче за стриди в Кий Уест). Загорелите й крака бяха придобили цвета и здравината на махагон. Докато слушаше безконечните истории на Чарли Ригс, баба примигваше срещу утринното слънце, оглеждаше водата и ме насочваше с въдицата натам, накъдето я влечеше инстинктът или слабото старческо зрение. Тя отново размаха пръта, навъси се и остави кордата да се влачи из спокойната вода.

— Сеното се слага там, където ще го намерят козите. Джейк, виждаш ли някоя рибка да размахва опашка?

— Виждам само червени кръгове, бабо — отвърнах аз.

— Снощи май прекалихме с бабиното ти уиски — уведоми ме Чарли, сякаш не бях присъствал. — До довечера всички ще ослепеем.

Баба Ласитър всъщност не ми беше истинска баба, а просто роднина по бащина линия. Трета братовчедка, пралеля или нещо такова. Тя ме отгледа, след като баща ми, рибар от Кий Уест, загина в кръчмарска свада, а майка ми замина за Оклахома с някакъв дървеняк. Наричах я „бабо“ както всички нейни познати. Е, почти всички. Веднъж в една кръчма някакъв моряк я нарече „дърт скункс“ заради самотния бял кичур в черната й коса. Само че не успя да повтори — един удар с харпун през глезена го накара да забрави прякора веднъж завинаги.

Чарли разправяше как мирисът на разложение привличал мухите месарки. Било направо като покана да дойдат и да колонизират трупа. Баба продължаваше да дъвче парчето сушено пилешко и пиеше бира. Аз размахвах пръта, наблюдавах за риба и от време на време се озъртах към русолявото хлапе, което бе довела баба. Тя много обича да храни улични котки и малки момченца.

— Ами ти, синко? — попитах аз. — Опита ли снощи бабината скоросмъртница?

— Не съм ти син — отвърна хлапето небрежно и съвсем отчетливо.

— За наша всеобща радост — добавих аз. Обикновено успявам да надделея в словесни двубои с единайсетгодишни хлапета, макар че не ми се случва много често.

— Кип направо се наду от млечния шейк с манго, дето го беше направила баба ти — каза Чарли. — Излязоха му жълти мустачки.

Кип. Точно така. На два-три пъти бях чул баба да подвиква „Кипърс“, но мислех, че й се привиждат кипариси.

— Mangifera indica, прекрасен плод — продължаваше Чарли. — Макар че има вкус на кръстоска между праскова и ананас, мангото всъщност е роднина на кашуто и, да ме прощавате, на отровния бръшлян. Странно, нали — такава връзка между сладост и отрова.

— Досущ като жените, подир които търчи Джейк от години насам — каза баба. — Ако не броим оная, дето стана съдийка, всичките са библейски блудници с миниполи.

— Non semper ea sunt quae videntur — възрази Чарли. — Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

И той се впусна във философски разсъждения за растенията, животните и хорските съдбини. Аз зяпах хлапето, което продължаваше да се цупи. Накрая му подвикнах дружелюбно:

— Кип, защо не се включиш в риболова? Искаш ли да метнеш на рибките една въдица?

— Мразя риболова — отвърна хлапето.

— Добре де, а не искаш ли да поплуваш? Мога да те бутна зад борда и да повикам акулите.

— Джейк! — обади се баба със строг глас.

— Също като в „Спасителна лодка“ — рече небрежно Кип.

— А? — сепнах се аз.

Кип ме погледна с типичното високомерие на хлапе към възрастен, който изобщо не познава правилата на детските игри.

— Има такъв филм, „Спасителна лодка“. След корабокрушение в лодката няма място за всички. И хвърлят няколко души зад борда, за да оцелеят останалите.

— Звучи ми като пазарлък с прокурора в дело с няколко обвиняеми — казах аз.

— Филмът е заснет по време на Втората световна война — продължи Кип — и представлява алегория на събитията в Европа.

— Алегория — повторих аз с уважение.

— Да, това означава, че можеш да го приемеш не само буквално, но и…

— Знам какво означава, хлапе.

— Джейк, не досаждай на Кипърс — нареди баба, без да откъсва очи от водата. — Филмите са много важни за него.

Аз се обърнах отново към нацупения невръстен мъдрец.

— Бас държа, че знаеш и кой е режисьорът на „Спасителна лодка“.

Русолявото хлапе ми хвърли поредния презрителен поглед.

— Всички знаят, че е Хичкок.

Баба метна въдицата си край валмо плаващи водорасли.

— Кипърс по цял ден само седи и гледа филми по кабела. Понякога ми идва да грабна чифтето и да надупча оная гадна сателитна чиния. — Тя се завъртя и ме изгледа изпод брезентовата шапка. — Надявах се да му създадеш интерес към игрите на чист въздух.

— Нека дойде да ми оплеви задния двор — предложих великодушно аз.

Баба изтегли въдицата и я очисти от полепналите водорасли.

— Не това имах предвид. Може да поиграете футбол. Казах му, че си бил защитник в „Делфините“.

— Проверих дали те има в спортния албум — обади се хлапето.

Аз изсумтях одобрително. Момчетиите много се впечатляват от спортистите.

— Твоята снимка струва само двайсет и седем цента.

— Не думай!

— Това е минимумът — уточни Кип.

— Звучи ми като добра инвестиция — подметна Чарли, без някой да го е питал.

После той се впусна в разсъждения за упадъка на международната търговия с произведения на изкуството поради икономическите проблеми в Япония. Хлапето обаче го прекъсна:

— Повечето филми за футбола са гола вода.

— Гола вода? — повторих аз.

— „Най-дългият двор“ си го биваше. Нали разбираш, Бърт Рейнолдс се представи доста добре. Знаеш ли, че той е играл в отбора на Флоридския университет?

Знаех.

— После му дадоха ролята на защитник в „Герой наполовина“. Леле, че беше скапан! А пък във „Всички за Америка“ Денис Куейд беше толкова кльощав, че изобщо не приличаше на футболист.

И аз така мислех.

— Виж, „Северен Далас четирийсет“ беше приличен филм, макар и малко мрачен — каза Кип. Той като че се позамисли, но от провисналата дълга коса не можах да видя дали е сбръчкал чело. — Давам му три точки. — Хлапакът засенчи очите си с длан и ме огледа. — Знаеш ли, малко приличаш на Ник Нолти.

— Благодаря.

— Само че той е по-хубав.

Отново ме заболя глава.

— Ей, бабо — подвикнах аз. — Носиш ли нещо за обяд, или ще ядем пътниците?

— Също като в „Зелената пустош“… — не пропусна да се изфука Кип.

— Бабо, как му се изключва звукът на това чудо?

— … най-новият филм на Едуард Робинсън — довърши хлапето и най-сетне се усмихна.

Отново бяхме в бабиния дом на остров Исламорада, откъм Мексиканския залив. Някога и аз бях живял в тази стара къща със стени от кедрови дъски, тенекиен покрив, бъчви под водосточните тръби и стабилна дървена веранда с люлка, навес и люлеещ се стол. Чарли дремеше на верандата, хлапето гледаше телевизия в хола, а аз правех компания на баба в кухнята. Тя изстискваше лимонов сок върху филето от прясна риба.

— Какво ти е, Джейк. Откакто дойде тук, не те свърта на едно място.

— Нищо ми няма.

— Аха…

Отвън над залива се трупаха тумбести сиви облаци. Температурата спадаше и из въздуха се носеше мирис на дъжд.

— Бабо, мислиш ли, че съм сладкодумен измамник?

— Не си сладкодумен — отвърна тя, доказвайки още веднъж, че сарказмът е наш семеен талант.

Баба поръси филето с брашно и сипа олио в тигана. Тя беше от старата школа и не можеше да понася задушена риба.

— Пак ли ти е скапано на душата? — попита тя.

— Не съвсем. — Взех резенче лимон, засмуках го и веднага се просълзих. — Помниш ли Баросо Шушумигата?

— Едно дебело момче, дето продава чужди вещи.

— Същият.

— Виж, той наистина е сладкодумен.

— Тия дни го отървах от обвинение в измама и сега… нали знаеш, взех да се чудя какво представлявам всъщност.

Вятърът се засили и палмовите вейки заплющяха по стените на къщата. Откъм покрива долетяха звънките удари на дъждовни капки. Някога заспивах под техния шум в стаичката вдясно от коридора.

— Не си сторил нещо непочтено, нали? — попита баба.

Аз поклатих глава.

— Просто си свърших работата.

— Какъв е проблемът тогава? Ти си адвокат, значи помагаш на онзи, който те е наел. Не можеш да вършиш работата на съдията и заседателите.

— Знам. И аз си повтарям същото, но звучи като измислено оправдание за работата ми, която, нека си го кажем открито, не носи никаква полза на обществото.

Тя пусна едно от филетата в кипящото олио.

— Полза на обществото, а? Ти ли си същият онзи Джейкъб Ласитър, дето бягаше от училище, за да лови жаби в Евърглейдс? Ти ли си онова хлапе, дето беше готово на всичко, само и само да не учи за матура?

— Недей така, бабо. Вече съм голям човек.

Тя ме изгледа скептично.

— Това да не е някаква женска история?

— Какво искаш да кажеш? — рекох аз. И най-тъпият свидетел знае, че понякога е добре да отговориш на въпроса с въпрос.

— По принцип мъжете рядко задълбават в постъпките си, ако някой не ги критикува. Доколкото знам, единствените хора, на чието мнение дължиш, сме аз и Чарли, но ние си те обичаме каквото и да направиш. Значи трябва да е замесена жена.

— Сега пък се правиш на психолог.

Това е друг съдебен трик — да отклониш противника от опасната тема.

— Добре де, щом не ти се говори…

Баба не довърши и се приведе над печката. Когато филетата станаха златисти, тя ги извади от тигана, прецеди олиото и сипа в него малко брашно, лимонов сок, доматена салца, чесън, пипер, мащерка, чер пипер и щипка сол. Отвън над залива припламваха светкавици и пороят се сипеше косо над плажа.

— Е, дано поне онзи нехранимайко да ти е платил.

— Нали ми знаеш принципа, бабо. Плащането в аванс.

— Тъй ли?

Без да обръщам внимание на съмнението в гласа й, аз продължих:

— Ако не вземеш парите в аванс и загубиш, няма да видиш и пукнат цент. Клиентът казва: „Каква полза от теб? Можеха да си ме осъдят и без адвокат“. А ако спечелиш, казва: „Какво толкова си направил? Аз бях невинен“.

— Значи взе парите в аванс, така ли?

— Не съвсем — признах аз.

— А после?

— Донякъде.

— Дано да не си приел чек от онзи мошеник. Той използва имена на банки, дето са фалирали още през двайсет и девета година.

— Не беше чек.

— В брой значи? Да не е излязло, че банкнотите са с еднакви номера?

— Не беше и в брой.

— Какво ти е дал тогава?

— Акции.

— Какво?

— Шушумигата ми даде сто акции от корпорация „Съкровищница на Скалистите планини“. Регистрирана е в Колорадо и има разрешително за финансови операции във Флорида.

Баба ме гледаше тъй, сякаш се питаше дали не е отгледала идиот.

— И какво те кара да мислиш, че тая корпорация не е поредната пирамида? — попита тя.

— Сигурно това, че Шушумигата е неин основател, президент и единствен управител.

— И ти е пробутал акциите вместо хонорар?

— Беше останал без пукната пара. Слушай, бабо, знам какво си мислиш, но ако на този свят има човек, когото Шушумигата не би преметнал, това съм аз. Е, може от корпорацията да не излезе нищо и акциите да се окажат само хартийки. Знам го. Но поне веднъж цялата работа е напълно законна.

— И с какво се занимава тая корпорация?

— С някакви геоложки проучвания — измънках аз.

— Мини ли копаят?

— Не съвсем.

— Изплюй камъчето, Джейк.

— Търсят разни неща.

— Какви неща?

— Заровени съкровища — признах най-сетне аз и се загледах през прозореца към оловносивите вълни на залива.

— Божичко, Джейк. Донеси дамаджаната. Трябва да пийна.

— Виж какво, мнозина адвокати приемат да им се плаща с акции. Представи си, че преди десет години бях работил за „Майкрософт“.

— „Майкрософт“ не пробутва бетон от съборени сгради като парчета от Берлинската стена.

Вярно, имаше и такава история. Ненадейно някой изрече зад мен:

— Грегъри Пек би взел зеленчуци вместо някакви си хартийки.

Завъртях се. На прага стоеше Кип — бос, със скъсани джинси и избеляла тениска.

— Зеленчуци ли? — рекох аз.

— Във филма „Да убиеш присмехулник“ адвокатът приема бедняците да му плащат със зелки. Те поне стават за ядене.

— Благодаря за съвета, хлапе. Я виж дали по телевизията не са пуснали „Нюрнбергският процес“. Ще си имаш занимание за три часа и половина.

Хлапакът се нацупи и излезе от кухнята. След малко го чух да прещраква каналите. Баба ме изгледа сърдито.

— Джейк, искам да се държиш по-мило с Кипърс.

— Добре де, добре.

— И да се погрижиш за интересите му.

— Адвокат ли си търси? Какво, някой да не му е откраднал седмичната телевизионна програма?

— Има някакъв дребен проблем в съда за непълнолетни. Но по-добре сам да ти каже.

— Нека си наеме Грегъри Пек. Ще му излезе по-евтино.

— Джейк!

Бръкнах с пръст в кипящата лимоно-доматена смес и се опарих.

— Пъклото да го вземе! — изтърсих аз ругатнята, която съм усвоил от баба още в най-ранна възраст. Лапнах пострадалия пръст и намалих газта. След малко казах: — Добре де, ще отърва тоя малолетен престъпник, дори ако е пробутал отровен спрей на цялото училищно настоятелство.

Баба се усмихна. Всичките й зъби си бяха на място, макар че от петдесет години ги ползва вместо отварачка. После взе дървената лъжица, която е по-стара от мен, и започна да бърка соса.

— Добре. Но обещай, че ще му помагаш като на роднина.

— Като на роднина ли? Защо?

— Защото ти е племенник — каза баба Ласитър, без да откъсва очи от къкрещия сос.