Извън контрол

8.Четвъртък сутринта

Заобиколен отвсякъде от безкрайни редици едва пъплещи коли в претоварения трафик на един типичен бостънски час-пик, Виктор се запита как ли другите хора понасят това всекидневно мъчение.

След като най-после излезе на Стороу драйв и пое на запад, движението стана малко по-нормално, забавяйки се отново близо до Фенуей. Минаваше девет часът, когато влезе в оживената Детска болница. Насочи се директно към патологията.

— Д-р Шрайек, ако обичате — каза той.

Секретарката го погледна и без да сваля слушалките върху ушите си, посочи към дъното на коридора. Виктор тръгна натам, като четеше пътьом табелките с имената.

— Извинете ме. Търся д-р Шрайек. — Виктор пристъпи през отворената врата. Един мъж с изключително младежки вид надигна глава от микроскопа.

— Аз съм д-р Франк — представи се Виктор. — Спомняте ли си, когато присъствах по време на аутопсията на детето на Хобс?

— Разбира се — кимна д-р Шрайек. Той се изправи и протегна ръка. — Приятно ми е да се срещнем при по-приятни обстоятелства. Наричайте ме Стивън.

Виктор стисна ръката му.

— Боя се, че все още нямаме определена диагноза — поклати глава Стивън, — ако сте дошли за това. Продължаваме да изследваме пробите.

— Това, разбира се, ме интересува. Но причината да намина е да ви помоля за друга услуга. Любопитен съм дали имате практика да вземате течни проби?

— Абсолютно — отвърна Стивън. — Винаги правим токсикология, най-малко на екран.

— Възможно ли е да получа малко от пробата? — попита Виктор.

— Впечатлен съм от интереса ви. Повечето интернисти на драго сърце ни отстъпват цялата работа. Елате да видим с какво разполагаме.

Двамата мъже излязоха от офиса и тръгнаха надолу по коридора. В просторната лаборатория Стивън се спря и заговори жена на средна възраст, облечена в строг костюм. Разговорът трая не повече от минута. Жената кимна и посочи противоположния край на помещението. Пресякоха лабораторията и влязоха в странична зала.

— Мисля, че имаме късмет. — Стивън отвори вратата към огромен охладител на отсрещната стена и започна да търси сред стотиците запушени с тапи ерленмайерови колби. Намери тази, която търсеше и я подаде на Виктор. Скоро откри още три.

Виктор забеляза, че двете са с кръв, а другите две — с урина.

— Какво количество ви е нужно? — попита го Стивън.

— Съвсем малко.

Шрайек изля по малко от всичките четири колби в епруветки, които бяха подредени най-отгоре на близкия рафт. Затвори ги, сложи етикетчета и ги надписа с червен молив.

— Нещо друго? — попита той и ги подаде на Виктор.

— Наистина, неудобно ми е да се възползвам от великодушието ви…

— Какво говорите, всичко е наред — прекъсна го Стивън.

— Преди пет години синът ми почина от много рядка форма рак на черния дроб — започна Виктор.

— Много съжалявам.

— Беше лекуван тук. Тогава лекарите ни казаха, че има само няколко подобни случая в литературата. Смяташе се, че ракът е възникнал от Купферовите клетки, така че той реално е бил рак на ретикулоендотелиалната система.

Стивън кимна.

— Мисля, че четох нещо за този случай. Всъщност, сигурен съм, че съм чел.

— Тъй като туморът е от много рядък вид — продължи Виктор, — смятате ли, че е бил запазен материал от него?

— Има вероятност. Да отидем в офиса.

Когато Стивън седна пред монитора, попита за пълните имена на Дейвид и за рожденната му дата. След което получи болничния номер на момчето и намери доклада от патологията. С пръст върху екрана, той прочете информацията. Най-накрая произнесе:

— Изглежда окуражаващо. Тук има номер на спесимена. Сега ще проверим.

Този път слязоха с Виктор до мазето.

— Държим материалите за по-дълго съхранение в подземието — обясни мъжът.

Излязоха от асансьора в слабо осветен коридор, който се разклоняваше в различни посоки. По тавана се виждаха тръбопроводи от всякакъв размер, подът беше гол бетон.

— Не слизаме тук много често — продължи той, докато го превеждаше през лабиринта. Най-сетне спряха пред тежка метална врата. Виктор му помогна да я отворят и Стивън натисна ключа за осветление. Беше огромно, зле осветено помещение, с разположени на голямо разстояние направо върху тавана електрически крушки. Въздухът беше студен и влажен. Десетките метални рафтове от стена до стена стигаха до самия таван.

Стивън погледна номера, който бе записал на парче хартия и спря пред един от рафтовете. Виктор го последва, взрян в надписите. Изведнъж усети, че застива — от мястото, на което бе застанал в него се взираше цяла детска глава в голям стъклен контейнер, потопена в някакъв консервиращ препарат. Устата бе отворена, сякаш застинала в безкраен вик. Виктор отмести очи към другите стъклени контейнери. Всеки съдържаше някакво ужасяващо, съхранено завещание от минало страдание. Той потрепери, после осъзна, че Стивън бе изчезнал от полезрението му. Докато се оглеждаше неспокойно наоколо, чу гласа му:

— Елате насам!

Забърза по посока на гласа, като се опитваше да не гледа съдържанието на рафтовете. Когато наближи ъгъла, видя, че патологът се протяга нагоре, размествайки шумно подредените контейнери.

— Еврика! — извика той. Държеше скромен по размер стъклен буркан, в който се виждаше издут черен дроб, плуващ в прозрачна течност. — Имате късмет!

По-късно, по пътя нагоре с асансьора, той попита Виктор защо му е нужна чернодробна тъкан.

— Любопитен съм. Когато Дейвид умря, мъката ми беше толкова непоносима, че не попитах нищо. Сега, след толкова години искам да знам повече за причините на смъртта му.

Марша закара Ви Джей и Филип до „Каймера“. По време на пътуването Ви Джей бърбореше за новата видеокасета с Пак Мен, както всяко друго десетгодишно момче.

— Благодаря ти, че ни докара, мамо — каза той и изскочи навън.

— Кажи на Колийн къде ще играеш — напомни му Марша. — И искам да стоиш по-далеч от реката. Видя я от моста колко е придошла.

Филип се измъкна от задната седалка.

— Нищо няма да се случи на Ви Джей — каза той.

— Сигурен ли си, че няма да е по-добре да отидеш при приятеля си Рики? — попита Марша.

— Добре ми е тук — успокои я Ви Джей. — Не се тревожи за мен, става ли?

Той се отдалечи и Марша видя как Филип се спусна да го хване.

Каква двойка само — помисли си тя, опитвайки се да не позволява на паниката да я обхване отново.

Паркира колата и тръгна към дневната детска градина. Докато влизаше в сградата, чу тупането на ракета за тенис. Игрищата се намираха на горния етаж, във фитнес центъра.

Марша завари Полин Сполдинг коленичила върху пода да дава наставления на група деца, които рисуваха с пръсти. Тя се надигна при вида на гостенката. Фигурата и беше доказателство за всичките години, прекарани като инструктор по аеробика.

Когато Марша я помоли да и отдели няколко минути, жената отиде да потърси някой да я замести и се върна с млада, светлокоса учителка. След това двете се отправиха към една стая, пълна с кошарки и детски креватчета.

— Тук ще сме на спокойствие — каза Полин и се усмихна смутено. Големите и елипсовидни очи гледаха неспокойно към посетителката. Очевидно бе решила, че Марша е дошла по официална работа, изпратена от съпруга си.

— Не съм тук като съпруга на един от партньорите — опита се тя да успокои учителката.

— Да — въздъхна дълбоко Полин и се усмихна. — Помислих си, че има някакво оплакване.

— Тъкмо напротив. Искам да поговоря с вас за сина си.

— Чудесно момче! Предполагам знаете, че той идва тук отвреме-навреме и ни помага. Всъщност, посети ни точно миналия уикенд.

— Не знаех, че детската градина е отворена през почивните дни.

— Седем дни седмично — произнесе Полин с гордост. — Много от служителите в „Каймера“ работят всеки ден. Мисля, че това е, което се разбира под израза „да се посветиш на нещо“.

Марша не беше сигурна, че самата тя би го нарекла посвещаване, но се запита до какъв ли стрес в семейния живот би довела такава прекомерна преданост. Вместо това попита дали Полин си спомня деня, когато интелигентността на Ви Джей рязко бе паднала.

— Разбира се, че си спомням. Фактът, че това се случи тук ме е карал винаги да се чувствам някак си отговорна за това.

— Моля ви, това е абсурдно — прекъсна я Марша с усмивка. — Това, което исках да ви попитам е за поведението на сина ми след това.

Полин наведе очи, явно се опитваше да си спомни. След няколко минути тя вдигна глава:

— Онова, което ми направи най-силно впечатление беше, че той се промени — от инициатор във всичко, което правехме, се превърна в наблюдател. Преди нямаше търпение да опита всичко. А после сякаш изпитваше някаква досада и трябваше да го караме насила да участва. Освен това избягваше всякакви състезания. Сякаш се бе превърнал в съвсем различно момче. Не го насилвахме; по-скоро се притеснявахме. Във всеки случай виждахме го много по-малко след този случай.

— Какво имате предвид? — попита Марша. — След като минахме през медицинските прегледи тогава, той продължи да идва всеки следобед след предучилищната занималия.

— Не, не идваше — поклати глава Полин. — Започна да прекарва много повече време в лабораторията на баща си.

— Наистина ли? Не знаех, че го е правил, преди да тръгне на училище. Но какво ли мога да знам, аз съм само една майка!

Полин се усмихна.

— А как стоеше въпросът с приятелите? — попита Марша.

— Това никога не е била силната страна на Ви Джей — опита се да бъде дипломатична учителката. — Той винаги се е разбирал по-добре с персонала, отколкото с децата. След онзи случай предпочиташе да е сам. Всъщност, връщам си думите назад. Той изглежда се радваше на компанията на онзи умствено изостанал служител.

— Имате предвид Филип?

— Да, той му беше приятел.

Марша се изправи, поблагодари на Полин и те заедно се насочиха към изхода.

— Ви Джей може да не е толкова умен, колкото беше — каза учителката на вратата, — но той е едно чудесно момче. Ние оценяваме присъствието му тук, в детската градина.

Марша забърза към колата. Не беше научила много, но изглежда Ви Джей е бил много по-самотен, отколкото тя беше предполагала.

Виктор знаеше, че трябва да отиде в офиса си в момента, в който пристигне в „Каймера“. Колийн без никакво съмнение бе споменала за спешен случай. Но вместо това, с последните проби от Детската болница в ръка, той се насочи към лабораторията си. Дори пътьом се отби в компютърния център.

Потърси Луис Каспуиц около повредения хардуер, но проблемът очевидно беше разрешен. Машината се бе върнала обратно в строя. Един от облечените в бяло техници каза, че Луис е в офиса си — беше се появила засечка в една от изчислителните програми.

Когато техникът видя Виктор, той отмести настрани дебелата папка, над която се бе привел и измъкна дългите листи със записи на влизанията в компютъра, които бе запазил, за да му ги покаже.

— Проверих последните шест месеца — каза мъжът и ги обърна така, че Виктор да ги вижда, — и подчертах часовете, в които хакерът се е логвал. Изглежда хлапакът е влизал всеки петък вечер около осем. Поне петдесет процента от времето е стоял достатъчно дълго, за да може да бъде проследен.

— Как ви хрумна да кажете, че е хлапак? — попита Виктор и се изправи.

— Просто така се изразих — отвърна Луис. — Човек, който влиза в частна компютърна система може да е на всякаква възраст.

— Например наш конкурент? — попита Виктор.

— Именно, но практиката е показала, че много от тийнейджърите го правят заради самото предизвикателство. За тях то е нещо като компютърна игра.

— Кога можем да се опитаме да го проследим?

— Колкото е възможно по-скоро — отвърна техникът. — Ужасява ме мисълта, че това трае от толкова дълго. Нямам представа какви поражения може да е нанесъл този мошеник. Както и да е, говорих с телефонната компания да изпрати тук няколко техници да наблюдават тази вечер, ако вие нямате нищо против.

— Добре — кимна Виктор и се насочи към лабораторията си.

Робърт все още се занимаваше с ДНК анализ на нуклеотидните последователности на вмъкнатите гени.

— Имам работа, която не търпи отлагане — каза Виктор забързано. — Ако се налага, помоли някой от лаборантите да ти помага, но искам ти лично да отговаряш за тази задача.

— Ще взема Хари, ако има нужда — каза Робърт. — За какво става дума?

Виктор отвори кафявата хартиена торба и извади малко бурканче. Подаде го на лаборанта. Ръката му трепереше.

— Това е парче от черния дроб на сина ми.

— На Ви Джей? — Робърт изглеждаше шокиран. Очите му сякаш изпъкнаха още повече на сухото му, изпито лице.

— Не, не, на Дейвид. Спомняш ли си, че правихме ДНК-анализ за идентификация на всички от семейството ни?

Мъжът кимна.

— Е, сега искам такъв анализ на тумора — каза Виктор. — Искам освен това хромозомни изследвания.

— И за какво ви е всичко това?

— Просто го направи — каза Виктор остро.

— Добре. — Робърт сведе очи надолу. — Не ви питах за мотивите ви. Просто си помислих, че ако търсите нещо специфично, мога да хвърля едно око.

Виктор прокара ръка през косата си.

— Съжалявам, че ти се сопнах — въздъхна той. — Но съм под голямо напрежение.

— Не е необходимо да се извинявате — каза Робърт. — Веднага се заемам със задачата.

— Чакай, има още нещо. — Виктор извади четирите затворени с тапи епруветки. — Взех проби от кръв и урина, трябва да ги изследвам за цефалоспоринов антибиотик, цефалоклор.

Лаборантът взе епруветките, наклони ги, за да види съдържанието им, след което огледа етикетите върху тях.

— Ще накарам Хари да започне да ги работи. Ще бъде направено както трябва.

— А как излязоха нуклеотидните последователности?

— Еднообразни, както обикновено.

— Някакви мутации?

— Нито една — отговори Робърт. — И от начина, по който сондите вземат фрагментите съдя, че гените са били напълно устойчиви.

— Това е истинско нещастие — каза Виктор.

— Мислех, че ще сте доволен от тази информация.

— При нормални обстоятелства щях да бъда. — Той не се впусна в повече подробности. Щеше да му бъде доста трудно да обясни, че се бе надявал да открие конкретно доказателство, че факторът на ускорения растеж у починалите деца е различен от този на Ви Джей.

— А, значи сте били тук! — сепна го познат глас. Двамата мъже се обърнаха и видяха Колийн, която стоеше на вратата с ръце на хълбоците. — Една от секретарките ми каза, че ви е видяла да се навъртате насам — каза тя и смигна весело.

— Тъкмо тръгвах към офиса — отвърна оправдателно Виктор.

— Да бе, сигурно. Аз пък спечелих от лотарията. — Колийн се засмя.

— Предполагам, че в офиса е пълна лудница.

— Виждаш ли го, вече си мисли, че е незаменим — пошегува се младата жена. — Всъщност, нещата не са чак толкова зле. Справих се с повечето от задачите, които дойдоха. Но има нещо, което трябва да разберете веднага.

— Какво е то? — попита той внезапно разтревожен.

— Може би трябва да поговорим насаме. — Тя се усмихна на Робърт извинително.

— Разбира се. — Виктор кимна сковано. Прекоси лабораторията и спря до пейките. Колийн го последва.

— Става въпрос за Джефърд — започна тя. — Дарил Уебстър, който отговаря за разследването, цял ден се опитва да се свърже с вас. Накрая ми каза за какво се отнася. Изглежда е разкрил доста нередности. Докато Джефърд е отговарял за снабдяването на „Каймера“ е изчезнала голяма част от лабораторното оборудване.

— Например? — попита Виктор.

— Скъпи неща — отвърна Колийн. — Уред за течна хроматография за разделяне на белтъци, мас-спектрометри, такива работи.

— Мили боже!

— Дарил смята, че трябва да знаете — добави тя.

— Открил ли е фалшиви поръчки?

— Не. И точно това е странното. Оборудването е пристигало. Но никога не е стигало до отделите, за които се предполага, че са го поръчвали. А въпросните отдели не са се оплакали, защото не са давали поръчката.

— Значи Джефърд го е покрил — каза Виктор изумен. — Нищо чудно, че адвокатът му толкова много искаше да сключим сделка. Знаел е какво ще открием.

Ядосан, той си спомни бележката, прикрепена към тухлата, в която се споменаваше за някаква договорка. По всяка вероятност зад всичко това стоеше Джефърд.

— Предполагам, имаме телефонния номер на копелето — каза той злобно.

— Мисля, че да. Трябва да е в досието му.

— Искам да звънна на Джефърд.

— Досега се опитвах да говоря чрез адвоката му.

По пътя към административната сграда Колийн трябваше да подтичва, за да не изостава от Виктор. Никога досега не го бе виждала толкова ядосан.

Той продължи да беснее, докато набираше телефонния номер, като даде знак на секретарката си да остане в стаята, за да бъде свидетел на онова, което щеше да каже. Но телефонът звънеше и никой отсреща не вдигаше.

— По дяволите! — изруга Виктор. — Кучият му син или не си е в къщи, или не отговаря. — Какъв е адресът му?

Колийн намери номера на улицата в Лоурънс, не далече от „Каймера“.

— Мисля, че ще спра дотук и ще го посетя на домашния му адрес на път за дома. Имам чувството, че е бил вкъщи. Време е да му върна визитата.

Когато един от пациентите на Марша и звънна да и каже, че е зле, тя реши да използва свободния час и да посети Академия Пенделтън, частното училище, което Ви Джей посещаваше след детската градина.

Сградите на комплекса бяха красиви, въпреки че дърветата все още бяха голи, а тревата — кафява. Каменните постройки бяха обвити от бръшлян, което им придаваше старинен университетски вид.

Марша се приближи и излезе от колата. Не беше запозната с училището, както се предполагаше, че трябва да бъде. Въпреки че с Виктор редовно посещаваха Деня на родителите, беше срещала директора Пери Ремингтън само два пъти. Надяваше се, че сега ще я познае.

Когато влезе, завари десетки служители, които работеха усърдно по бюрата си. Персоналът очевидно не беше в седмична ваканция. Господин Ремингтън се намираше в офиса си и прие Марша след няколко минути.

Беше едър мъж с гъста, добре поддържана брада. Рунтавите му вежди стърчаха над очилата с рогови рамки.

— Винаги се радваме, когато родителите идват — каза господин Ремингтън, предлагайки и стол. Тя седна, кръстоса крака и се опита да задържи върху коленете си папката от кафява хартия. — Какво ви интересува?

— Става въпрос за сина ми, Ви Джей — започна тя. — Аз съм психиатър и за да съм честна, ще ви кажа, че съм малко разтревожена за него. Знам, че оценките му са отлични, но ме интересува как се справя той като цяло. — Марша направи пауза. Не искаше тя да дава квалификации вместо директора.

Мъжът прочисти гърлото си.

— Когато секретарката ме уведоми, че искате да се срещнем, прелистих набързо досието на момчето — каза той и потупа папката пред себе си. — Всъщност, ако сега не се бяхте отбили, се канех да ви се обадя да дойдете след ваканцията. Учителите на Ви Джей са също разтревожени. Въпреки отличния успех, синът ви изглежда има проблеми с вниманието. Преподавателите му казват, че много често изглежда така, сякаш сънува денем или пребивава в някакъв свой свят, макар да признават, че ако го вдигнат, той винаги отговаря правилно.

— Тогава какво ги тревожи? — попита Марша.

— Предполагам, че е заради сбиванията.

— Сбивания! — възкликна тя. — Никога не съм чувала и дума за сбиване.

— Само тази година са четири или пет.

— Защо не сте ме уведомили? — възмути се тя.

— Не се свързахме с вас, защото Ви Джей специално ни помоли да не го правим.

— Но това е абсурдно! — Гласът на Марша се извиси. — Защо изпълнявате заповедите на Ви Джей?

— Момент, момент, д-р Франк — прекъсна я господин Ремингтън. — Във всеки инцидент е било очевидно за персонала, че синът ви е бил жестоко провокиран и е използвал юмруците си като последно средство. Един от добре познатите ни побойници е реагирал детински на… ъ-ъ-ъ… уникалността на вашия син.

— Но е можело да бъде наранен — каза Марша и седна отново.

— Това е другото нещо, което е доста изненадващо. За момче, което не тренира атлетика, Ви Джей се справя възхитително. Едно от другите момчета си тръгна със счупен нос.

— Явно доста работи ще науча за сина си тези дни. А какво ще кажете за приятелите му?

— Той определено е самотник. Не контактува с другите ученици. Обикновено не е настроен враждебно. Просто се занимава със „своите си работи“.

Точно това не и се искаше да чуе. Надяваше се, че синът и е по-общителен в училище, отколкото вкъщи.

— Бихте ли описали Ви Джей като щастливо дете? — попита внезапно тя.

— Това е труден въпрос — отвърна господин Ремингтън. — Нямам чувството, че е нещастен, но Ви Джей не проявява много емоции.

Марша се намръщи. Това и прозвуча като шизоидна реакция. Картината ставаше по-лоша, а не по-добра.

— Един от учителите ни по математика, Реймънд Кавендиш — продължи директорът, — прояви специален интерес към сина ви. Той положи огромно усилие да проникне в „личния свят“ — както той го нарече — на Ви Джей.

Марша се наведе напред.

— Наистина ли? И успя ли?

— За съжаление не — поклати глава господин Ремингтън. — Но причината, заради която го споменах беше стремежът на Реймънд да го включи в някаква извънкласна дейност, например спорт. Ви Джей не се интересуваше особено, въпреки че бе показал вроден усет към баскетбола и футбола. Но аз съм съгласен с мнението на господин Кавендиш: Ви Джей изпитва необходимост да развива други интереси.

— Какво първоначално е заинтересувало господин Кавендиш в моя син?

— Отначало е бил впечатлен от дарбата на сина ви в математиката. Той премести Ви Джей в клас за надарени деца, в който има ученици от различни класове. На всекиго се е позволявало да се развива със свои темпове. Веднъж, когато е помагал на някакви ученици от гимназията за задачи по алгебра, той забелязал, че Ви Джей мечтае. Извикал името му, за да го накара да се върне към възложеното задание. Ви Джей помислил, че трябва да отговори и за удивление на всички предложил решението на задачата на гимназистите.

— Това е невероятно — възкликна Марша. — Може ли да говоря с господин Кавендиш?

Господин Ремингтън поклати глава.

— Боя се, че не. Господин Кавендиш умря преди няколко години.

— О, много съжалявам — прошепна Марша.

— Беше голяма загуба за училището ни — съгласи се директорът.

Разговорът секна. Марша тъкмо се канеше да се извини, когато той каза:

— Ако ви интересува мнението ми, смятам, че за Ви Джей ще е само от полза, ако прекарва повече време тук в училище.

— Имате предвид лятно училище?

— Не, не редовната учебна година. Съпругът ви често изпраща бележки, че синът ви ще прекара деня в изследователската му лаборатория. Вижте, нямам нищо против алтернативна образователна среда, но Ви Джей има нужда от повече участие, особено в извънкласните мероприятия. Според мен…

— Само за секунда — прекъсна го Марша. — Да не би да ми казвате, че синът ми отсъства от училище, за да прекарва това време в лабораторията?

— Да — кимна директорът. — Често.

— Това е нещо ново за мен — призна тя. — Знам, че Ви Джей прекарва доста време при баща си, но не съм знаела, че отсъства от занятия.

— Ако трябва да съм откровен, момчето прекарва повече време в лабораторията, отколкото тук. И ако сте съгласна с мен, би трябвало да поговорите със съпруга си.

— Ще го сторя. — Марша стана рязко. — Можете да бъдете сигурен.

— Искам да ме изчакате в колата — обърна се Виктор към Ви Джей и Филип, когато наближи къщата на Джефърд и протегна глава, за да погледне през предното стъкло. Беше безлична двуетажна сграда с тухлена фасада.

— Завърти копчето, да можем поне да слушаме радио — обади се Ви Джей от съседната седалка.

Филип седеше отзад.

Виктор натисна бутона и купето се изпълни отново с грубата рок музика, която Ви Джей бе избрал преди това. Тя зазвуча още по-силно, когато двигателят се изключи.

— Няма да се бавя — каза той и излезе от колата. Мина му през ума, че може да се стигне до скандал задето е влязъл в собствеността на Джефърд. Къщата беше разположена върху сравнително голям парцел, скрит от очите на съседите от гъсто засадени брези и кленове. Отляво на постройката изпъкваше еркерен прозорец, вероятно на всекидневната. Не се виждаха никакви запалени лампи, макар дневната светлина да бе отстъпила място на вечерна дрезгавина, но в алеята стоеше празен микробус Форд, затова Виктор предположи, че в къщата има някой.

Той се върна обратно до колата си и надникна през прозореца.

— Няма да се бавя.

— Вече го каза. — Ви Джей отмерваше такта на музиката с ръка върху таблото.

Виктор кимна притеснено и се отправи към къщата. Вървейки, той се питаше дали не бе по-добре да си отиде вкъщи и да позвъни. Но след това си спомни липсващото лабораторно оборудване, злоупотребата с чекове на някой нещастен служител и тухлата, хвърлена през прозореца на Ви Джей. Това отново разпали гнева му и вля решителност в стъпките му. Когато приближи достатъчно, той разгледа тухлената фасада и се запита дали онази тухла не беше останала от строежа на къщата на Джефърд. Виктор забеляза еркерния прозорец и изпита внезапен импулс да хвърли един от облите камъни, които служеха като бордюр на пътеката. След това изведнъж се спря.

Примигна, сякаш очите му го лъжеха. Намираше се на десетина метра от прозореца и оттук виждаше, че много от стъклата са счупени. От рамката все още стърчаха остри парчета. Сякаш фантазията за това как си отмъщава изведнъж се бе материализирала.

Той хвърли поглед назад, към колата, където се виждаха силуетите на Ви Джей и Филип и с мъка потисна порива да се върне и да изчезне бързо оттук. Нещо не беше наред. Чувстваше го. Отново обърна очи към строшения прозорец, после към предното стълбище и вратата. Мястото беше твърде тихо, твърде тъмно. Но после се замисли какво би казал на сина си — че твърде много се е уплашил? Щом бе стигнал толкова далече, трябваше да продължи.

Щом се изкачи по стълбите, видя, че вратата не бе напълно затворена.

— Ало! — извика той. — Има ли някой вкъщи? — Разтвори вратата широко и пристъпи вътре.

Викът замръзна на устните му. Кървавата сцена във всекидневната на Джефърд беше най-страшното нещо, което бе виждал някога, дори по време на стажа си в Градската болница на Бостън. Седем трупа, включително и този на Джефърд, бяха разхвърляни гротескно из цялото помещение. Телата бяха надупчени от куршуми и миризмата на кордит висеше тежко в неподвижния въздух.

Убиецът сигурно бе изчезнал съвсем скоро, защото кръвта по раните не бе засъхнала. Освен Джефърд имаше и труп на жена, приблизително на неговите години. Вероятно беше съпругата му. Имаше и по-възрастна двойка, както и три деца. Най-малкото беше около петгодишно. Джефърд бе прострелян толкова много пъти, че горната част на главата му бе отнесена.

Виктор се изправи — беше се навел, за да провери дали последното тяло не показва някакви признаци на живот. Зашеметен, той направи няколко несигурни крачки към телефона, питайки се дали би трябвало да докосва нещо тук. Не губи време да вика линейка, а направо се свърза с полицията, откъдето го увериха, че колата им тръгва веднага.

Той реши, че трябва да изчака, макар да се боеше, че ако остане още малко в къщата, може да повърне.

— Ще се наложи да останем тук още малко — каза Виктор, докато сядаше зад волана на колата. Въздъхна и намали звука на радиото. Картината с всичките онези мъртви хора не излизаше от ума му. — Вътре се е случила неприятност и полицаите са на път за насам.

— Колко ще се забавим? — попита Ви Джей.

— Не знам. Може би час или повече.

— Ще дойдат ли пожарни коли? — попита Филип нетърпеливо.

Пристигнаха четири групи полицаи с коли, сигурно това беше целият полицейски участък на Лоурънс. Виктор не влезе с тях вътре, остана да се върти около предното стълбище. След половин час един от униформените излезе да говори с него.

— Аз съм лейтенант Марк Скъдър — представи се той. — Разрешете да запиша името и адреса ви.

Виктор ги издиктува.

— Лоша работа — въздъхна Скъдър. Той запали една цигара и хвърли кибритената клечка в тревата. — Прилича на някаква наркоманска вендета — такова нещо човек може да очаква да види на юг от Бостън, но не и тук.

— Намерихте ли дрога? — попита Виктор.

— Все още не. — Лейтенантът пое дълбоко дима от цигарата. — Но със сигурност това не е престъпление от страст. Не и с цялата тази артилерия, която са използвали. Може би онези, които са стреляли са били двама или трима.

— Присъствието ми необходимо ли е по-нататък? — попита Виктор. Искаше му се час по-скоро да се махне от това място.

Скъдър поклати глава:

— Разполагаме с името и телефонния ви номер, така че можете да си тръгвате.

В състоянието, в което беше — разтревожена и ядосана — Марша едва успяваше да се концентрира върху пациентите си този следобед. Наложи и се да извика на помощ цялото си търпение, за да покаже интерес към последната си пациентка — самовлюбено двайсетгодишно момиче с гранично личностно разстройство. Мига, в който момичето излезе, тя грабна чантата си и се насочи към колата.

През целия път към къщи тя продължаваше да превърта в ума си разговора с Ремингтън. Или Виктор лъжеше за времето, което Ви Джей прекарва в лабораторията, или Ви Джей бе фалшифицирал извинителните бележки. И двете възможности бяха еднакво обезпокоителни и Марша осъзна, че не може да се справи с чувствата си към Виктор и безумния му експеримент, докато не разбере до каква степен е бил засегнат Ви Джей. Откритието за кръшкането му от училище добави още тревоги; това беше също класически симптом за поведенческо разстройство, което можеше да доведе до антисоциални личностни прояви.

Марша зави по алеята към къщата и ускори леко по наклона. Беше почти мръкнало и тя запали фаровете. Заобиколи къщата и спря пред вратата на гаража, която се отваряше автоматично, когато снопът лъчи освети нещо върху вратата. Не можа да види какво е, затова приближи още напред — беше някаква бяла повърхност, която светеше ярко. Закрила с ръка очите си, тя излезе от колата и се вгледа в предмета, който приличаше на парцалена топка.

— Мили боже! — извика тя, когато разбра какво е. Потискайки пристъпа на гадене, тя се реши да погледне още веднъж. Котката беше удушена и прикована с пирони върху вратата като разпятие.

Опита се да не гледа изпъкналите очи и изплезения език и зачете напечатаната бележка, завързана за опашката на животното: „По-добре оправи нещата“.

Марша остави колата там, където я беше спряла, но изключи фаровете и двигателя и бързо влезе в къщата, залоствайки вратата. Трепереща, със смесица от отвращение, гняв и страх, тя съблече шлифера си и отиде да намери Рамона, домашната прислужница. Жената оправяше дневната. Марша я попита дали не е чула някакви странни шумове.

— Чух някакво странно блъскане скоро — отвърна прислужницата — и отворих входната врата, но нямаше никой.

— Някакви коли или ванове? — попита Марша.

— Не — поклати глава Рамона.

Марша я остави да си довърши работата и отиде да телефонира на Виктор, но когато се свърза я уведомиха, че той вече си е тръгнал. Почуди се дали да се обади в полицията, но си помисли, че сигурно Виктор ще се прибере всеки момент. Реши да си налее чаша бяло вино. Тъкмо отпи глътка и видя светлините на фаровете, които осветяваха хамбара.

— По дяволите! — изруга Виктор, когато видя, че колата на Марша е блокирала входа към гаража. — Защо ли го е направила майка ти? Би трябвало да паркира на мястото си.

Той дръпна колата до задния вход на къщата и изключи фаровете и двигателя. Беше кълбо от нерви след онова, което бе видял у Джефърд. Ви Джей и Филип нямаха представа какво се е разиграло там и не се наложи да дава обяснения, въпреки, че трябваше да чакат в колата доста време.

Виктор излезе бавно и ги последва към входа. Още щом затвори вратата зад себе си, разбра, че жена му е в едно от нейните гадни настроения. То прозираше в тона и когато нареждаше на Ви Джей и на Филип да събуят обувките си, да се качат на горния етаж и да се измият за вечеря. Виктор закачи якето си и влезе в кухнята.

— И ти! — обърна се Марша към него. — Предполагам не си видял малкия подарък на вратата на гаража?

— За какво говориш? — изгледа я той, изненадан от заядливия и тон.

— Не мога да разбера как си го пропуснал — продължи тя все така раздразнено и остави чашата си на масата. Запали лампите навън и му се сопна: — Ела с мен!

Той се поколеба за миг, но я последва. Тя го преведе през дневната и се насочи към задния вход.

— Марша! — извика Виктор и ускори крачка да се изравни с нея.

Тя спря пред колата си.

— Какво ти става… — започна той, но спря по средата на изречението, вперил очи в жестоката картина на разпънатата върху вратата котка.

Марша стоеше, подпряла ръце на хълбоците си и гледаше Виктор.

— Мислех си, че ще ти бъде интересно да видиш как си „оправил нещата“ с проблемните ти служители.

Той се извърна. Не беше в състояние да гледа мъртвото, измъчено животно, нито пък жена си.

— Искам да знам какво възнамеряваш да направиш, за да спре всичко това. И не си въобразявай, че ще се измъкнеш просто с „ще оправя нещата“. Искам да ми кажеш какви стъпки ще предприемеш, и то сега. Просто вече не издържам… — Гласът и секна.

Самият той не знаеше още колко може да издържи. Марша се държеше с него така, сякаш го обвиняваше, сякаш той бе виновният. А може и да беше, кой знае. Проклет да беше, ако знаеше кой стои зад всичко това. Беше слисан точно толкова, колкото и Марша.

Той бавно извърна поглед към гаражната врата. Едва сега забеляза бележката. Не знаеше дали да се ядосва или да се отвращава. Кой, по дяволите, правеше всичко това? Ако беше работа на Джефърд, поне нямаше да ги безпокои вече.

— Тръгнахме от телефонен разговор, минахме през разбит прозорец и стигнахме до убито животно — каза Марша. — Какво е следващото?

— Ще се обадя в полицията — въздъхна Виктор.

— Понеже ни помогнаха много последния път.

— Не знам какво очакваш да направя — каза Виктор, възвръщайки си самообладанието. — Говорих с тримата, които подозирах, че могат да са замесени в тая работа. Междувременно списъкът със заподозрените е редуциран до двама.

— Какво означава това? — изгледа го Марша.

— Тази вечер на път към къщи се отбих до Джордж Джефърд — каза Виктор. — И човекът беше…

— Гадост! — извика Ви Джей с израз на отвращение.

Виктор и Марша се стреснаха от внезапната поява на сина си. Марша се надяваше да му спести гледката с мъртвата котка. Тя застана между него и гаражната врата и се опита да закрие жестоката картина. — Виж и езика — каза Ви Джей и се огледа.

— Влизай вътре! — Марша се опита да го побутне към къщи. Никога нямаше да прости това на мъжа си. Но Ви Джей изобщо не се впечатли. Изглежда твърдо бе решил да види. Интересът му и се стори патологичен; случаят беше почти клиничен. Тя бавно осъзна, че в реакцията му нямаше никаква скръб — друг шизоиден симптом.

— Ви Джей! — извика Марша остро. — Искам да се прибереш вътре веднага!

— Как мислиш, дали е била мъртва, преди да я разпънат на вратата? — попита той хладнокръвно, опитвайки се да види още веднъж котката, докато Марша го изблъскваше към къщата.

Когато се прибраха вътре, Виктор тръгна към телефона, за да се обади в полицията, а Марша се опита да разговаря с Ви Джей. Вероятно изпитваше нещо към бедното животно. Виктор се свърза с участъка на Северен Андоувър. Дежурният го увери, че веднага ще изпратят патрулна кола.

Той сложи слушалката обратно и се насочи към стаята. Ви Джей се изкачваше по задното стълбище, вземайки по две стъпала наведнъж. Марша седеше на кушетката, стиснала гневно ръце. Беше ясно, че е много по-разстроена сега, когато Ви Джей бе видял котката.

— Ще наема някаква временна охрана, докато излезем от тази каша — каза Виктор. — Да наблюдават къщата през нощта.

— Мисля, че трябваше да го направим от самото начало — произнесе с неприкрита неприязън Марша.

Виктор вдигна рамене мълчаливо. Отпусна се на кушетката и внезапно усети, че е безкрайно уморен. — Знаеш ли какво ми каза Ви Джей, когато се опитах да разговарям с него за чувствата му? — попита Марша. — Каза, че можем да си вземем друга котка.

— Това звучи зряло — погледна я Виктор. — Поне може да разсъждава рационално.

— Виктор, тази котка я има от години. Би могъл да покаже поне малко емоция, някаква скръб за загубата. — Тя преглътна с усилие. — Мисля, че това е студено и безсърдечно. — Смяташе, че може да запази спокойствие, докато обсъждаха поведението на сина им, но сълзите бликнаха от очите и, независимо от усилията да не го допусне.

Виктор отново вдигна рамене и не каза нищо. Определено не му се навлизаше в психологически разговори. Момчето си беше наред.

— Неуместната емоция не е добър знак — отбеляза Марша, надявайки се, че Виктор ще се съгласи поне с това. Но той отново си замълча. — Какво мислиш? — не издържа тя.

— Да ти кажа истината — каза Виктор, — в момента вниманието ми е заето от друго. Малко преди да се появи Ви Джей, ти говорех за Джефърд. По пътя за вкъщи минах да го посетя у дома му и връхлетях на неописуема сцена — просто не можеш да си представиш. Джефърд и цялото му семейство днес са били убити. Някой ги е застрелял в дневната им следобеда. Истинско клане. — Той прокара нервно пръсти през косата си. — Аз бях човекът, който извика полицията.

— Господи, колко ужасно! — извика тя. — Мили боже, какво става? — Тя погледна Виктор. Той преди всичко и беше съпруг, мъжът, когото бе обичала през всичките тези години. — Добре ли си? — попита го със свито сърце.

— О, не се изплаших — отвърна той, но в тона му липсваше убедителност.

— Ви Джей с теб ли беше?

— Беше в колата.

— Значи нищо не е видял?

Виктор поклати глава.

— Слава богу! — въздъхна Марша. — Полицията има ли някакви предположения за убийството?

— Смятат, че е наркоманска вендета.

— Какво ужасно нещо! — възкликна тя, все още потресена. — Да ти дам ли нещо да пийнеш? Чаша вино?

— Мисля, че ми трябва нещо по-силно, например скоч — каза Виктор.

— Стой тук. — Марша отиде до бара и му наля напитка. Може би беше твърде рязка с него, но трябваше да насочи вниманието му към сина им. Тя реши да върне отново разговора към Ви Джей. Подаде чашата на Виктор и започна. — Днес разбрах нещо обезпокоително. Ходих в училището на Ви Джей, за да се срещна с директора.

Виктор отпи.

Марша му разказа за разговора си с господин Ремингтън, завършвайки с въпроса защо не е обсъдил с нея решението си синът им да отсъства толкова често от занятия.

— Никога не съм вземал подобно решение — изгледа я неразбиращо той.

— Писал ли си бележки да го освободят от часове, за да прекарва времето си в лабораторията ти?

— Разбира се, че не.

— Точно от това се страхувах — каза Марша. — Мисля, че наистина имаме проблем. Подобно кръшкане е сериозен симптом.

— Виждах, че се навърта често край мен, но когато го попитах, Ви Джей ми каза, че от училище са го изпратили да прави някакви практически експерименти. И тъй като оценките му са отлични, не задавах повече въпроси.

— Полин Сполдинг също ми каза, че Ви Джей прекарва по-голямата част от времето си в лабораторията ти — каза Марша.

— Ви Джей винаги е прекарвал много време в лабораторията — съгласи се Виктор. — Започна да прави основни химически проби, да използва микроскопа, да играе компютърни игри, с които го зареждах. Не знам. Мотаеше се наоколо. Всички го познават. Обичат го. Винаги е умеел да се забавлява сам.

Веригата на входната врата издрънча и Марша и Виктор излязоха в предното антре да отворят на полицаите.

— Сержант Сируло — представи се едрият униформен полицай. Имаше дребни черти, събрани в средата на топчестото лице. — А това е полицай Худ. Съжалявам за котката ви. Опитахме се да наблюдаваме къщата ви по-добре след идването на Уидиком, но е трудно, мястото е отдалечено от пътя.

Сержант Сируло извади тефтер и молив, както беше направил Уидиком в четвъртък през нощта. Виктор поведе двамата полицаи навън към гаража. Те направиха няколко снимки на котката, след това огледаха района. Виктор изпита облекчение, когато Худ предложи да смъкнат бедното животно и дори му помогна да изкопаят гроб до брезовите дръвчета.

По обратния път към къщата Виктор попита двамата полицаи дали познават някого, на когото той да се обади и да наеме за охрана на къщата. Те му дадоха имената на няколко местни фирми.

— Имате ли някаква представа кой може да иска да причини на котката ви такова нещо? — попита сержант Сируло.

— Съмнявам се в двама души — отвърна Виктор. — Шарън Карвър и Уйлям Хърст. Сируло грижливо си записа имената. Виктор не спомена Джефърд. Нито пък Роналд Бекман. Нямаше начин Роналд да се унижи чак дотам.

След като изпрати полицаите, той звънна и на двете препоръчани фирми. Както изглежда, работният им ден бе приключил; единственото, което можеше да направи бе да остави името и телефона си на телефонния секретар.

— Искам двамата с теб да поговорим с Ви Джей — предложи Марша.

Виктор разбра по тона и че нямаше начин да се измъкне. Той само кимна и я последва нагоре по стълбите. Вратата на Ви Джей беше открехната и те влязоха без да чукат.

Момчето затвори класьора с марки и го остави на етажерката над бюрото си.

Марша погледна изучаващо сина си. Той изгледа нея и баща си очаквателно, почти виновно, сякаш го бяха заварили да прави нещо безполезно. Разглеждането на марки определено не беше нещо, от което трябва да се безпокои.

— Искаме да поговорим с теб — започна Марша.

— Добре — съгласи се Ви Джей. — За какво?

Марша внезапно видя в него десетгодишното момче, каквото всъщност беше. Изглеждаше толкова уязвим, че тя едва се сдържа да не се наведе към него и да го притисне към себе си. Но моментът беше такъв, че трябваше да бъде твърда.

— Днес бях в училището ти и говорих с директора. Той ми каза, че си предавал бележки от баща ти с молба да те освободят от училище, за да ходиш в „Каймера“. Вярно ли е?

От професионалния опит, който имаше, Марша очакваше Ви Джей да започне да отрича първоначално и когато види, че е невъзможно да докаже правотата си, да използва някакви тийнейджърски обяснения. Но той не направи нищо такова.

— Да, вярно е — отговори той категорично. — Съжалявам за лъжата. И се извинявам за неудобството, което съм ви причинил. Не беше нарочно.

За миг Марша се почувства като в безтегловност. Как изобщо можа да допусне, че той ще започне да отрича по детински. Дори в този случай Ви Джей се отклоняваше от нормата. Тя погледна Виктор. Той вдигна вежди, но не каза нищо.

— Единственото ми извинение е, че оценките ми в училище са отлични — каза Ви Джей. — Смятах, че това е най-важното.

— Предполага се, че училището те променя — каза Виктор, очаквайки, че Марша ще е объркана от хладнокръвния му отговор. — Ако в училище ти е толкова лесно, би могъл да учиш по програмата за по-горните класове. Има случаи, когато деца на твоите години са приети за студенти в колежи.

— Да, но всички се държат с тях като с ненормални. Освен това не ме интересуват колежи и университети. Достатъчно научих в лабораторията, много повече, отколкото в училище. Искам да бъда изследовател.

— Но защо не дойде при мен да поговорим? — попита Виктор.

— Помислих си, че така ще бъде по-лесно — каза Ви Джей. — Страхувах се, че ако те попитам дали мога да прекарвам повече време в лабораторията, ти ще ми кажеш „не“.

— Това, че си бил сигурен в моя отговор не би трябвало да те спира да говориш с мен.

Момчето кимна.

Виктор погледна към Марша, за да види дали няма да каже нещо. Тя бе прехапала устните си. Изглеждаше дълбоко замислена, но усети, че той я гледа и отвърна на погледа му. Той сви рамене. Тя направи същото, но не произнесе и дума.

— Е, добре, ще поговорим пак — кимна Виктор и пое дълбоко дъх. — Той и Марша излязоха от стаята и тръгнаха надолу по стълбите.

Беше тихо. Под краката им изскърцаха няколко стъпала, сякаш да подсилят тишината.

— Е, поне не излъга. — Виктор се опита да прозвучи оптимистично.

— Не разбирам. Бях сигурна, че ще отрече. — Тя напълни отново чашата си с вино и се отпусна на един от столовете около кухненската маса. — Трудно е да предвидиш реакциите му.

— Не е ли добър знак, че не излъга? — запита Виктор и се облегна на плота.

— Откровено казано — не. При тези обстоятелства, за дете на неговата възраст, това изобщо не е нормално. И — да, не излъга, но не показа и най-слаби признаци на разкаяние. Това направи ли ти впечатление?

Виктор завъртя очи.

— Ти никога не преставаш, нали? Е, аз пък не съм толкова убеден, че това е толкова важно. Когато бях гимназист, и аз пропуснах няколко дни училище. Мисля, че единствената разлика беше, че мен никога не ме хванаха.

— Не е същото — отбеляза Марша. — Типично е за един тийнейджър да се бунтува. Затова си бягал от училище чак в гимназията. А Ви Джей е едва в пети клас!

— Не смятам, че подправянето на няколко бележки, особено като се има предвид, че се справя отлично в клас, означава, че момчето ще се превърне в престъпник. Той е дете-чудо, за бога! Пропуска училище, за да бъде в лабораторията. Като те гледа човек как реагираш, ще си каже, че току що сме открили, че е на крек.

— Нямаше да съм притеснена, ако беше само това. Но има цял комплекс качества, които не са такива, каквито трябва да бъдат у сина ни. Просто не мога да повярвам, че не виждаш… Силен трясък отвън прекъсна Марша по средата на изречението.

— Сега пък какво? — скочи Виктор.

— Стори ми се, че идва откъм гаража.

Виктор влетя в дневната и изключи лампата. Извади малко фенерче на батерии от шкафа и се приближи към прозореца, който гледаше към двора. Марша го последва.

— Виждаш ли нещо? — попита тя.

— Оттук — не. — Той се отправи към вратата.

— Не отиваш навън, нали?

— Ще разбера кой е навън — отвърна той, без да се обръща.

— Виктор, не искам да ходиш там самичък.

Без да и обръща внимание, той прекоси верандата на пръсти. Чувстваше, че Марша е плътно зад него. Чу се скърцащ звук откъм гаражната врата. Виктор насочи фенерчето натам и го включи.

Попаднали в кръга ярка светлина, две лъскави черни очички погледнаха стреснато Виктор и Марша, след което изчезнаха в мрака.

— Миеща мечка — въздъхна той с облекчение.