Извън контрол

12.Неделя сутринта

В четири и половина сутринта Марша се събуди и се изправи рязко. Нямаше представа какво я бе събудило и няколко минути остана неподвижна, заслушана в нощните шумове на къщата. Не чу нищо особено. Отпусна се отново върху възглавницата си и се опита да заспи, но нищо не се получи. Продължаваше да вижда мрачната лаборатория на Ви Джей с целия и контраст между старо и ново. След това в съзнанието и изникна странното лице на мъжа със спуснатия клепач.

Тя се измъкна от завивката и седна на крайчеца на леглото, провесила крака. Внимателно, да не събуди Виктор, тя се изправи, нахлузи чехлите си и наметна халата. Отвори тихо вратата на спалнята и пак така тихо я затвори след себе си.

Остана за миг в коридора, колебаейки се накъде да тръгне. Сякаш тласкана от невидима сила, тръгна решително към стаята на Ви Джей. Вратата беше леко открехната.

Побутна я, за да се отвори по-широко. През прозореца влизаше мека светлина от уличните лампи покрай алеята. За нейно облекчение Ви Джей беше заспал бързо. Той лежеше на една страна, обърнат с лице към нея. Приличаше на ангел. Възможно ли беше скъпото и дете наистина да има пръст в мрачните събития в „Каймера“? Тя не можеше да спре да мисли за Джанис и за Дейвид, първородния си син. И за неин ужас призракът на Дейвид в последните му земни дни с пожълтяла от болестта кожа, я връхлетя.

Марша сподави вика си. Внезапно се видя в съзнанието си как взема една възглавница, как я притиска надолу върху умиротвореното лице на Ви Джей и го задушава. Ужасена, тя отстъпи назад и се разтрепера. После излезе тихо в коридора, бягайки от себе си.

Спря до вратата на стаята за гости, в която временно се бе настанил Филип и натисна безшумно бравата. На фона на белите чаршафи ясно се виждаше едрата му глава. След миг колебание тя се вмъкна вътре и застана до леглото. Мъжът хъркаше дълбоко, а когато издишваше се чуваше леко посвирване. Марша се наведе и леко го побутна по рамото.

— Филип — извика го тя тихо. — Филип!

Той се размърда и близко разположените му очи примигаха и се отвориха. Той рязко се надигна. През лицето му премина мигновена сянка на страх, преди да я разпознае. После се усмихна, разкривайки квадратните си, раздалечени един от друг зъби.

— Съжалявам, че те събудих — прошепна тя. — Но трябва да поговоря с теб.

— Окей — произнесе замаяно Филип и се облегна назад върху лакътя си. Марша придърпа един стол до леглото, светна нощната лампа и седна.

— Исках да ти благодаря, че си толкова добър приятел на Ви Джей — каза тя.

Лицето на мъжа се разля в широка усмивка, докато той примигваше от светлината. — Сигурна съм, че си помагал много при създаването на лабораторията — продължи Марша. Филип кимна. — Кой друг помагаше? Усмивката му угасна. Той се огледа неспокойно.

— Не бива да казвам.

— Хей, аз съм майката на Ви Джей — напомни му тя. — Няма нищо лошо, ако ми кажеш.

Филип се размърда неспокойно. Марша изчака, но той не каза нищо.

— Д-р Джефърд помагаше ли ви?

Той кимна.

— Но после господин Джефърд загази. Беше ли ядосан на Ви Джей?

— О, да! — каза Филип. — Ядоса му се много, а после и Ви Джей се ядоса. Но Ви Джей говори с господин Мартинес.

— Как е първото име на господин Мартинес?

— Орландо — отвърна Филип.

— Господин Мартинес също ли работи в „Каймера“?

Тревогата на Филип отново започна да се връща.

— Не — отвърна той. — Работи в Матапан.

— В град Матапан? — попита Марша. — Южно от Бостън?

Филип кимна.

Тъкмо понечи да зададе следващия въпрос, когато усети нечие присъствие и по гърба и плъзнаха тръпки. Тя се обърна към вратата. На прага стоеше Ви Джей с ръце на хълбоците и издадена напред брадичка.

— Мисля, че Филип се нуждае от сън — каза той.

Марша се изправи рязко. Отвори уста да се оправдае, но думите не излизаха от устата и. Тя бързо мина покрай Ви Джей и се насочи към стаята си.

През следващия половин час лежа в леглото, ужасена, че той може да се появи в спалнята им. Скачаше при всеки напор на вятъра, при който клоните на дъба се блъскаха в стената на къщата.

Накрая, изтощена от страх и умора, се отпусна по гръб и се опита да заспи, но мозъкът и не спираше да работи. Мислите и се пренесоха към тайнствения Орландо Мартинес. Оттам към Джанис Фей… Към Дейвид… И я обзе познатата тъга. Помисли си за господин Ремингтън и Академията Пенделтън, за учителя, който се бе опитал да подкрепи Ви Джей и за това, че този човек вече не беше жив. Тя се запита от какво ли бе умрял.

Следващото нещо, което знаеше беше, че Виктор я буди, за да и каже, че излизат с Ви Джей.

— Колко е часът? — попита Марша и погледна към часовника. За нейна изненада беше девет и половина.

— Спеше толкова сладко, че не ми даде сърце да те събудя — каза Виктор. — Отиваме с Ви Джей до неговата лаборатория. Ще ми покаже подробностите от работата, която е свършил по имплантата. Защо не дойдеш и ти? Наистина ми се струва, че това ще излезе голяма работа.

Марша поклати глава.

— Ще остана тук. Ти после ще ми разкажеш.

— Сигурна ли си? Ако това нещо е толкова добро, както ми се струва, може би ще се почувстваш по-добре.

— Сигурна съм — отговори Марша, но в тона и се долавяше съмнение.

Виктор я целуна по челото.

— Опитай се да си починеш, става ли? Ще видиш, всичко ще свърши добре. Сигурен съм.

Той тръгна надолу по стъпалата, буквално тръпнейки от въодушевление. Ако имплантацията беше реална, той можеше да изненада с новината останалите членове на Борда на редовната среща в сряда.

— Мама няма ли да дойде? — попита Ви Джей. Беше облякъл вече палтото си и чакаше близо до задната врата. Филип стоеше до него.

— Не, но тази сутрин е по-спокойна — каза Виктор. — Наистина.

— Тя подпитваше Филип, мъчеше се да изкопчи информация посред нощ — настоя Ви Джей. — Това отношение ме тревожи.

Когато колата излезе от алеята, Марша отиде до кабинета на горния етаж и извади телефонния указател за Бостън. Седна на диванчето и потърси фамилията Мартинес. За съжаление, хората с тази фамилия бяха много. Дори тези с първо име Орландо. Но все пак успя да открие един Орландо Мартинес в Матапан. Взе телефона в скута си и набра номера. Отсреща вдигнаха и тъкмо когато се канеше да заговори, осъзна, че това е телефонен секретар.

Безстрастният механичен глас я уведоми, че офисът на „Мартинес Ентърпрайсиз“ работи от понеделник до петък. Тя не остави съобщение, но преписа адреса от телефонния указател.

Взе си душ, облече се, направи си кафе и бъркани яйца и хапна набързо. След това намъкна в движение палтото си и се отправи към колата. Петнайсет минути по-късно се намираше на територията на Академията Пенделтън.

Денят беше бурен, но слънчев и вятърът къдреше повърхността на локвите, останали от дъжда, който бе валял предишния ден. Много от учениците присъстваха на сутрешната служба. Марша се приближи възможно най-близо до малката готическа църква и зачака. Оглеждаше се за директора, господин Ремингтън, надявайки се да го намери тук някъде.

Скоро камбаните в кулата удариха единадесетия час. Вратата на църквата се отвори и отвътре наизскачаха розовобузи деца. Между тях се виждаха и възрастни от персонала на училището, включително господин Ремингтън. Изсеченият му брадат профил се открояваше ясно сред тълпата.

Марша излезе от колата и изчака. Пътеката щеше да го изведе право при нея. Той вървеше с бавни, отмерени крачки. Когато се приближи, тя го извика по име.

— Д-р Франк! — изненада се възрастният мъж.

— Добро утро — поздрави Марша. — Надявам се, че не ви досаждам.

— Не, разбира се. Какво се е случило?

— Ами-и-и… Исках да ви задам някои въпроси, които може да ви прозвучат малко странно. Надявам се, че няма да ми откажете. Бяхте споменали, че учителят, който е помагал на Ви Джей по математика е починал. От какво почина?

— Бедният човек, почина от рак.

— Точно от това се страхувах — промърмори тя.

— Моля?

Но Марша не тръгна да дава повече обяснения.

— Знаете ли от какъв точно рак? — попита тя.

— Боя се, че не. Не знам дали ви бях казал, че съпругата му все още работи при нас. Казва се Стефани. Стефани Кавендиш.

— Мислите ли, че мога да разговарям днес с нея? — попита Марша.

— Не виждам причина да не можете — усмихна се директорът. — Тя живее в къща на територията на училището и ми е на път. На един хвърлей разстояние е. Ще се радвам да ви представя.

Марша изравни крачка с него. След известно време го попита:

— Бил ли е някой учител близък с големия ми син, Дейвид?

— Повечето от учителите обичаха момчето. То беше популярно. Но ако трябва да посоча някого, бих казал Джо Арнолд. Той е един от най-известните ни учители по история и знам, че беше много близък с Дейвид.

Къщата, за която говореше господин Ремингтън беше невероятна. С белите си стени и покрив, направен да изглежда като от слама, тя приличаше на излязла от вълшебна приказка. Господин Ремингтън натисна входния звънец и след малко вратата им отвори госпожа Кавендиш. Беше слаба, привлекателна жена, вероятно на възрастта на Марша. Оказа се, че завежда училищния факултет по физика.

След като Марша бе поканена вътре, директорът се извини и си тръгна, а двете жени влязоха в кухнята.

— Моля, наричайте ме Стефани — предложи домакинята, докато сядаха. — Е, значи вие сте майката на Ви Джей! Съпругът ми се възхищаваше много от момчето ви. Беше убеден, че е необикновено умно. Наистина беше във възторг от него.

— Същото каза и господин Ремингтън.

— Той обичаше да разказва на всички как Ви Джей е решил една алгебрична задача…

Марша кимна.

— Но Реймънд мислеше, че синът ви има проблеми — продължи Стефани. — Ето защо толкова се стремеше да го направи по-общителен. Рей наистина се опита. Смяташе, че Ви Джей е много самотен и се боеше, че това може да се окаже пагубно. Тревожеше се за момчето. О, не в академично отношение! В социално.

Марша кимна за втори път, без да каже нищо.

— Как е той сега? — попита Стефани. — Не ми се случва да го виждам често.

— Боя се, че продължава да няма приятели. Не е много общителен.

— Съжалявам да го чуя.

Марша събра цялата си смелост:

— Надявам се да не ме сметнете за много дръзка, но ми се иска да ви попитам нещо лично. Господин Ремингтън ми каза, че съпругът ви е починал от рак. Имате ли нещо против да ми кажете какъв точно рак е имал?

— Нямам нищо против — каза Стефани. — Трябваше да мине малко време, преди да мога да говоря за това — призна тя. — Рей почина от рак на черния дроб. Много рядка форма. Лекуваха го в Бостън. Лекарите бяха виждали само няколко подобни случая.

Въпреки, че Марша го бе очаквала, тя се почувства като ударена. Беше точно онова, от което се страхуваше. Колкото се може по-тактично тя завърши разговора, но не и преди да получи с помощта на госпожа Кавендиш покана да посети дома на Джо Арнолд.

Той не беше от онзи консервативен тип историци, който бе очаквала да види. Топлите му кафяви очи блестяха дружелюбно, когато отвори и я покани да влезе. Както и Стефани Кавендиш, мъжът беше приблизително на нейната възраст. Красивото смугло лице, изразителните очи и раздърпаните дрехи заблуждаваха. Нямаше съмнение, че той беше превъзходен учител; от онези, етусиазираните, подир които учениците се увличат. Нищо чудно, че Дейвид е бил привлечен от него.

— Радвам се да ви видя, госпожо Франк. Моля, заповядайте вътре. — Мъжът отвори още по-широко вратата и я покани в отрупания с книги кабинет.

Тя се огледа с възхищение.

— Дейвид прекарваше много от следобедите точно тук.

Тя усети, че в очите и напират сълзи. Изпита тъга при мисълта колко малко неща е знаела за живота на Дейвид. Пое си дъх да се успокои и поблагодари на Джо, че толкова бързо се е съгласил да я приеме. След кратко колебание го попита дали някога Дейвид е обсъждал с него брат си Ви Джей.

— Няколко пъти — отвърна учителят. — Дейвид призна пред мен, че е имал проблеми с Ви Джей от първия ден, когато с Ви Джей сте се върнали от родилното отделение. Това е нормално, но да ви кажа честно, имах чувството, че това е нещо повече от съперничеството между двама братя. Опитах се да го предразположа да поговорим за това, но той не каза нищо повече. Връзката между нас беше силна, сигурен съм, но момчето никога не пожела да говорим откровено по този въпрос.

— Искате да кажете, че никога не е казал нещо повече за чувствата си и за това какви неприятности има?

— Ами веднъж спомена, че се страхува от брат си.

— Каза ли защо?

— Останах с впечатлението, че Ви Джей го заплашва — каза Джо. — Това е всичко, което мога да кажа. Знам, че на тази възраст може да се появи озлобление между двама братя. Но откровено казано, усещах, че има нещо странно около неприятностите на Дейвид с Ви Джей. Дейвид изглеждаше наистина ужасен — страхуваше се да говори за това. Накрая дори настоях да отиде при училищната психоложка.

— И отиде ли? — попита Марша. Никога не беше чула за това и усети вина.

— Разбира се — отвърна Джо. — Не исках да оставя нещата така. Дейвид беше много специален… — Мъжът се задави от вълнение. — Съжалявам.

Марша беше трогната от явната привързаност на този човек към сина и.

— Психоложката още ли работи тук?

— Медлин Зинзър? О, да. Тя е направо институция. Работила е тук по-дълго от всеки друг. Марша се възползва от гостоприемството на учителя по история и си уреди визита в дома на психоложката. После се сбогува.

— Винаги на ваше разположение — погледна я Джо. — Наистина винаги.

Медлин Зинзър наистина изглеждаше като институция. Беше едра жена, над сто килограмова. Сивата и коса беше накъдрена на ситни къдрици. Тя въведе Марша в просторната дневна с красив изглед от прозореца, който гледаше към парка на училището.

— Една от ползите да си дългогодишен служител тук — каза Медлин, проследявайки погледа на гостенката си. — Накрая получих правото да се преместя в едно от най-хубавите преподавателски жилища.

— Надявам се нямате нямате нищо против отбиването ми тук в неделя — започна Марша.

— Изобщо не.

— Искам да ви попитам нещо за моите деца, с което може би ще ми помогнете.

— Това спомена и Джо Арнолд — каза Медлин. — Боя се само, че не помня чак толкова добре сина ви Дейвид, колкото той. Но имам папка, която прегледах, след като Джо ми се обади. Какво точно ви интересува?

— Дейвид казал на Джо, че по-малкият му брат, Ви Джей, го е заплашвал, но не пожелал да каже нищо повече. Вие знаете ли нещо?

Психоложката сключи пръсти и се облегна назад в стола си. После прочисти гърлото си.

— Няколко пъти имах случай да се срещна с Дейвид — започна тя. — След един дълъг разговор си съставих мнение, че Дейвид използва защитния механизъм на проекцията. Имах чувството, че той проецира своите собствени чувства на съперничество и неприязън върху Ви Джей.

— Значи заплахата не е била конкретна?

— Не казах това — възрази Мадлин. — Както изглежда, имало е конкретна заплаха.

— За какво става дума?

— Момчешки работи — завъртя глава възрастната жена. — Ви Джей имал някакво скривалище, за което Дейвид разбрал. Нещо безобидно.

— Би ли могло това да е лаборатория, а не скривалище?

— Би могло — каза Мадлин. — Дейвид може и да е казал „лаборатория“, но аз съм записала в папката „скривалище“.

— Говорили ли сте някога с Ви Джей?

— Веднъж. Мислех си, че ще е от полза да усетя реалните им взаимоотношения. Ви Джей беше изключително прям. Каза ми, че брат му Дейвид ревнува от него от първия ден, в който Ви Джей се прибрал от болницата. — И Мадлин се усмихна. — Ви Джей ми каза, че си спомня пристигането си у дома след раждането си. Това ме развесели.

— Дейвид каза ли ви каква е била заплахата?

— О, да — кимна психоложката. — Каза ми, че Ви Джей заплашва да го убие.

От академията Пенделтън Марша пое към Бостън. Колкото и да се съпротивляваше да свърже в едно отделните парчета на мозайката, накрая все пак трябваше да го стори. Продължаваше да си повтаря, че всичко, което е чула е странично, случайно съвпадение на обстоятелствата, безобидно. Вече бе загубила едно дете. И въпреки това нямаше да се успокои, докато не разбере истината.

Бе изкарала стажа си по психиатрия в Масачузетс Дженеръл Хоспитъл и всеки път, когато идваше тук все едно се връщаше у дома. Но сега не отиде в психиатричното отделение. Вместо това се насочи право към патологията и намери д-р Престън.

— Разбира се, че мога да го направя — каза Престън. — Но тъй като не знаете рождената дата, ще ми отнеме малко повече време, но в края на краищата нищо не става веднага, нали?

Марша го последва и след малко те вече седяха пред болничния компютър. В системата имаше няколко души, записани под името Реймънд Кавендиш, но знаейки приблизителната година на смъртта, успяха да открият Реймънд Кавендиш от Боксфорд, Масачузетс.

— Готово — каза Престън. — Ей сега ще видим какво е записано. — Екранът се изпълни с болничните данни на мъжа. — Той продължи нататък. — Ето и резултатите от биопсията. Диагнозата е чернодробен рак на Купферовите клетки с ретикулоендотелиален произход — подсвирна той. — И таз добра! Не съм и чувал за подобно нещо.

— Бихте ли ми казали дали в болницата ви са лекувани други подобни случаи? — попита Марша. Получаването на отговора отне само няколко минути. Името светна на екрана:

— В нашата болница е имало един-единствен такъв случай — каза Престън. — Името на пациентката е Джанис Фей.

Виктор завъртя копчето на радиото в колата на станцията, която пускаше стари, но хубави парчета и започна да си припява заедно с една група от петдесетте години — времето, когато беше гимназист. Прибираше се към къщи в страхотно настроение. Беше прекарал деня тотално погълнат и запленен от изумителния капацитет на тайната лаборатория на Ви Джей. Беше станало точно така, както Ви Джей му бе казал: всичко надминаваше и най-дръзките му мечти.

В момента, когато завиваше по алеята, от радиото зазвуча песен от края на шестдесетте и той отпусна глас заедно с Нийл Дайъмънд. Вкара колата в гаража, без да престава да пее, чак докато изгаси двигателя. После се измъкна бързо, заобиколи колата на Марша и се насочи към къщата.

— Марша! — провикна се той, когато влезе вътре. Знаеше, че тя е тук, защото колата и бе в гаража, но кой знае защо лампите не бяха светнати. — Марша! — извика повторно, но викът спря в гърлото му. Жена му седеше на десетина крачки от него в сгъстяващия се мрак на стаята. — Значи тук си била — отдъхна си той.

— Къде е Ви Джей? — попита тя. Звучеше уморено.

— Настоя да се поразходи с велосипеда си. Но не се страхувай, Педро е с него.

— Не се страхувам за Ви Джей. Може би трябва да се страхуваме за мъжа, който го охранява.

Виктор запали осветлението и тя закри очите си с ръка.

— Моля те, загаси лампата.

Той се застави да изпълни молбата и насила. Беше се надявал, че докато се прибере вкъщи, тя вече ще е в по-добро настроение, но очевидно не беше така. Той седна и се впусна да и разказва с всички подробности за работата на Ви Джей и за изумителните му постижения. Каза и, че имплантирания протеин наистина работи. Доказателствата бяха безспорни. Че това отваря вратите към мистерията на целия процес на диференциация.

— Ако Ви Джей не настояваше толкова на секретността — каза Виктор, — би могъл да се състезава за Нобелова награда. Убеден съм в това. Иска аз да получа всички кредити, а „Каймера“ да се възползва от цялата икономическа изгода. Ти какво мислиш? Звучи ли ти като личностно разстройство? Защото на мен ми звучи като нещо много благородно и великодушно.

Марша не му отговори и той изгуби желание да и разказва. След кратко мълчание тя каза:

— Неприятно ми е да ти развалям деня, но се боя, че научих много обезпокоителни неща за Ви Джей.

Виктор завъртя очи и прокара пръсти през косата си. Не това бяха думите, които беше очаквал да чуе.

— Един от учителите в академията Пенделтън, който е положил много усилия да се сближи с Ви Джей, е починал преди няколко години.

— Съжалявам.

— Починал е от рак.

— Добре, починал е от рак — кимна Виктор. — Той усети, че пулсът му се ускорява.

— Рак на черния дроб.

— Ох — въздъхна той. Не му харесваше насоката на разговора.

— Бил е същият рядък вид рак на черния дроб, от който умряха и Дейвид, и Джанис — каза Марша.

Помежду им надвисна тежка тишина. Хладилникът се включи с тихо изщракване. Виктор не искаше да слуша подобни неща. Искаше му се да говорят за технологията на имплантиране и какво ще означава това за всичките онези бездетни семейни двойки.

— За такъв изключително рядък вид рак на черния дроб изглежда необичайно толкова много хора да се разболеят от него. Хора, чиито пътища са се пресекли с Ви Джей. Разговарях със съпругата на господин Кавендиш. По-точно с вдовицата му. Много мила жена. Тя също е преподавателка в Пенделтън. Говорих и с господин Арнолд. Оказа се, че е бил близък с Дейвид. Знаел ли си, че Ви Джей е заплашвал Дейвид?

— За бога, Марша! Децата непрекъснато се заплашват едно друго. И аз като малък заплаших по-големия си брат, когато разруши снежния замък, който бях построил.

— Ви Джей е заплашвал да убие Дейвид, Виктор! И не в спор или караница. — Марша бе на ръба да се разплаче. — Събуди се, Виктор!

— Не искам да говорим повече за това — каза той гневно. — Поне не сега. — Той все още бе под влиянието на посещението на лабораторията на Ви Джей. Имаше ли тъмна страна геният на сина му? Не че и той не бе имал преди своите подозрения, но те бързо се бяха разсеяли. Ви Джей беше просто идеалното дете. Но сега Марша изказваше същите съмнения и го караше да се чувства отвратително. Възможно ли беше малкото момче, което го разведе из лабораторията, геният, който стоеше зад новия процес за имплантация да направи подобно нещо? Да убие онези деца, Джанис Фей и сина му Дейвид? Виктор не можеше да мисли за ужаса на подобно деяние. Той прогони тези мисли. Това беше невъзможно. Някой в лабораторията беше убил децата.

А другите смъртни случаи бяха плод на случайно стечение на обстоятелствата. Марша наистина бе отишла твърде далеч. Но тогава излизаше, че е в истерия откакто бяха умрели децата на Хобс и Мърей. И ако страховете и бяха основателни, тогава какво трябваше да направи той? Как би могъл да подкрепя Ви Джей в научните му усилия? А ако беше истина, ако Ви Джей бе наполовина феноменален, наполовина чудовище, какво говореше това за него, неговия създател?

Марша сигурно щеше да каже още нещо, но точно тогава Ви Джей се прибра. Той влезе по същия начин, както в неделя вечер преди седмица, с раница на гърба. Погледна Марша, сините му очи бяха по-студени от всякога. Тя потрепера. Не можеше да издържи този поглед. Страхът и от него се покачваше.

Виктор крачеше из кабинета си, захапал края на химикалката. Вратата беше затворена и къщата бе тиха. Доколкото знаеше, всички отдавна си бяха легнали. Беше една напрегната вечер, след като Марша се бе затворила в спалнята, когато той отказа да обсъжда повече Ви Джей.

Бе решил да прекара нощта в работа по представянето на имплантатния метод на срещата на Борда в сряда. Но не можеше да се концентрира. Думите на Марша продължаваха да го измъчват. Колкото и да се мъчеше, не можеше да ги избие от главата си. Е, и какво ако Ви Джей бе заплашвал Дейвид? Момчетата са си момчета.

Но мисълта за още един случай на редкия рак на черния дроб не спираше да го яде отвътре; особено като се вземеше фактът, че туморите на Джанис и Дейвид съдържаха онази допълнителна частица ДНК. Това трябваше да бъде обяснено. Съвсем целенасочено бе пазил в тайна разкритието си от Марша. Беше достатъчно лошо, че той самият трябва да мисли за това. Ако не можеше да и спести болката от евентуалната отвратителна истина, поне и бе спестил всяка малка подробност около тази истина. А после дойде и въпросът на Марша какво друго е правил Ви Джей зад заключените врати на лабораторията си. Момчето бе толкова изобретателно и разполагаше с пълното оборудване да прави почти всичко в областта на експерименталната биология. Като се изключи имплантатния метод, до какво друго бе стигнал? Дори по време на обстойната обиколка Виктор не можеше да се освободи от чувството, че Ви Джей не го допуска до всичко.

— Може би трябва да хвърля един поглед — произнесе той гласно и хвърли химикалката върху бюрото. Беше два и петнайсет след полунощ, но какво от това!

Той надраска набързо една бележка, в случай, че Марша или Ви Джей се появят тук да го търсят. След това облече палтото си, изкара колата от гаража и затвори вратата с дистанционното. Вече в края на алеята намали и погледна към къщата. Не светеха никакви лампи; никой не бе усетил.

На служебния вход на „Каймера“ охраната светна фенерче и го насочи в лицето му.

— Извинете, д-р Франк — каза мъжът и се върна в офиса, за да вдигне бариерата.

Виктор го похвали за старанието му и се насочи към сградата, в която се намираше лабораторията му. Паркира точно срещу входа. Когато се увери, че никой не го наблюдава, той затича към реката. Изкушаваше се да използва фенерчето си, но се страхуваше да го направи. Не искаше някой друг да разбере за съществуването на лабораторията на Ви Джей.

Когато наближи брега, бученето от водопадите му се стори дори още по-оглушително, отколкото през деня. Вятърът се спускаше с внезапни пориви над алеите и вдигаше нагоре прах и пясък, принуждавайки го да навежда глава. Най-после стигна до часовниковата кула.

На входа спря и за миг се поколеба. По природа не беше страхлив, но мястото бе толкова изолирано и тъмно, че той почувства лек страх. Отново му се прииска да включи фенерчето, но за втори път отклони тази мисъл, страхувайки се някой да не забележи светлината.

Тръгна в тъмното, като първо опипваше с крак, преди да пристъпи. Беше още на първия етаж, съвсем близо до скрития вход, когато усети пърхане на криле срещу лицето си. Извика от изненада, но бързо осъзна, че бе нарушил спокойствието на ято гълъби.

Пое дълбоко дъх и продължи. Протегна се с облекчение към капака в пода, но осъзна, че изобщо не знае как да го вдигне. Опита от различни положения, но нищо не се получаваше.

В отчаянието си включи фенерчето, за да огледа обстановката. Нямаше избор. Върху пода, сред боклуците, забеляза къса метална пръчка. Взе я и се върна отново. Без да се бави повече, той я подпъхна отдолу, използвайки я като лост и усети, че капакът помръдва. След малко се вдигна нагоре без усилие.

Виктор бързо се спусна надолу по стълбите и капакът изтрополя над главата му. В лабораторията беше тъмно, единствената светлина идваше от фенерчето. Той потърси с очи таблото за осветление. Откри го под стълбите и натисна копчето. Едва когато помещението се изпълни с флуоресцентна светлина, си отдъхна.

Реши първо да огледа онази част от лабораторията, която Ви Джей не му бе показал, дори и след като Виктор го бе помолил. Беше на петнайсетина крачки от вратата, когато тя се отвори рязко и отвътре му се озъби едно голямо куче. Виктор се дръпна назад, вдигайки ръце, за да предпази лицето си. Затвори очи в очакване на нападението.

Но такова не последва и той предпазливо погледна. Злобното куче бе придърпано за веригата от гард на „Каймера“.

— Слава богу! — извика Виктор. — Добре, че бяхте вие!

— Вие кой сте? — попита мъжът с подчертано испански акцент.

— Виктор Франк. Един от ръководителите на „Каймера“. Изненадан съм, че не ме познавате. Освен това съм баща на Ви Джей.

— Окей — кимна гардът.

Кучето изръмжа.

— А вие как се казвате? — попита Виктор.

— Рамирес.

— Не съм ви срещал. Но съм доволен, че бяхте от другата страна на веригата. — И той тръгна към вратата. Рамирес го хвана за ръката, за да го спре. Изненадан от това, Виктор изви очи към него.

— Току що ви казах кой съм. Ще бъдете ли така любезен да ме пуснете вътре? — Опитваше се да звучи твърдо, но усещаше, че Рамирес е този, който контролира ситуацията. Кучето отново изръмжа. Оголените му зъби се намираха на няколко инча от Виктор.

— Съжалявам — произнесе Рамирес без капка съжаление. — Но никой няма право да влиза вътре, докато Ви Джей не позволи.

Виктор се вгледа в лицето на мъжа срещу себе си. Нямаше никакво съмнение, че този човек разбира какво казва. Запита се какво би трябвало да направи в тази объркана ситуация.

— Може би трябва да се обадим на прекия ви началник, господин Рамирес? — каза най-сетне Виктор.

— Това е нощната смяна. Аз съм началникът.

Няколко мига останаха с вперени един в друг очи. Виктор бе убеден в непреклонността на мъжа и в способността на кучето да убеждава.

— Добре — кимна той. Онзи отхлаби хватката около ръката му и отблъсна кучето.

— В такъв случай си тръгвам — каза Виктор, без да отмества очи от песа. Реши, че може да дойде да говори с Рамирес утре сутринта. Но първо трябваше да се разбере с Ви Джей. Скоро беше на изхода с колата си. Спря на бариерата и се провикна към гарда:

— От колко време Рамирес е в охраната?

— Рамирес? — изгледа го въпросително мъжът. — При нас няма никакъв Рамирес.