Извън контрол

13.Понеделник сутрин

Атмосферата на закуска изобщо не беше нормална. Докато вземаше сутрешния си душ, Марша си бе обещала да се държи все едно нищо не се е случило, но сега това и се струваше невъзможно. Когато Ви Джей се появи в кухнята с петнайсетина минути по-късно, тя му каза, че е добре да побърза, защото е учебен ден. Знаеше, че се заяжда с него, но не можеше да се спре.

— Сега, когато тайната е разкрита — каза Ви Джей, — ми се струва направо абсурдно да ходя на училище и да се преструвам, че ми е интересно.

— Но аз мисля, че е важно да поддържаме анонимността ти — настоя Марша.

Ви Джей погледна към баща си за подкрепа, но Виктор спокойно пиеше кафето си и не участваше в разговора.

— В този смисъл ходенето или неходенето на училище няма да се отрази по никакъв начин на моята анонимност — произнесе студено Ви Джей.

— Според закона ти си длъжен да ходиш на училище — каза Марша.

— Има по-висши закони — отговори и Ви Джей.

Марша нямаше намерение да се опълчва.

— Каквото и да решите двамата с баща ти, аз съм съгласна — каза тя и излезе за работа, преди да е разбрала какво ще реши Виктор.

— Тя ще ни създава неприятности — предупреди Ви Джей, когато вратата след нея се хлопна.

— Трябва и още време. Но ти можеш да направиш някакъв компромис с училището.

— Не виждам защо. Това няма да ми помогне в работата ми, по-скоро ще ми попречи. Не са ли по-важни резултатите?

— Важни са — съгласи се баща му, — но те не са всичко. А сега как мислиш да стигнеш до „Каймера“? Искаш ли да те закарам?

— Не, разбира се. Ще дойда в лабораторията ти преди обяд. Трябват ми подробности за имплантатния протеин за пред юридическия отдел, за да започнем действия по патентоването. Освен това искам да видя и останалата част от лабораторията. — Той не спомена случката с Рамирес през нощта.

— Чудесно. Само внимавай на идване. Не искам други посетители.

Петнайсет минути по-късно Ви Джей се спусна по Станхоуп стрийт, а вятърът свиреше покрай ушите му. Плътно зад него се носеше Филип с велосипеда на Виктор, а зад него бе Педро в своя Форд Таурус.

Ви Джей каза на двамата мъже да го изчакат отвън, преди да влезе в банката с раницата си. За щастие, господин Скот бе зает с друг клиент и Ви Джей можа да използва сейфа си, без да се налага да изслушва поредната дълга лекция.

Пътуването на Виктор никак не беше безгрижно. Макар да се опитваше да мисли за други неща, съзнанието му непрекъснато се връщаше към думите на Марша: „За такъв рядък вид рак на черния дроб изглежда необичайно толкова много хора да се разболели от него. Хора, чиито пътища са се пресекли с този на Ви Джей.“ Той се запита как ли би се чувствал, ако Марша също се разболее. Както и как Ви Джей се канеше да се справи с неприятностите, които очакваше тя да му създава. Въпреки опасенията си, той бе изпълнен с ентусиазъм от новия проект. Беше се заел с изтощителните административни задачи, от които се бе натрупало солидно количество в ранната понеделнишка сутрин, с много по-малко раздразнение от обикновено. Беше доволен, защото работата не позволяваше на мозъка му да се отклонява. Колийн влезе при него с купчина съобщения и с въпроси, които изискваха вниманието му. Накара я да ги прегледа набързо, преди да вземе каквито и да е решения, надявайки се донякъде да открие някакви заплахи или шантаж относно проекта за ФНР, но нямаше нищо такова.

Най-голямо удовлетворение му донесе разрешението на въпроса дали да повдигне обвинение срещу Шарън Карвър. Той каза на секретарката да уведоми тъжителите, че е готов да оттегли обвиненията си, ако безпочвеното дело за сексуален тормоз също бъде прекъснато.

Последното, което помоли Колийн да направи, беше да насрочи среща с Роналд, така че да може да се изправи срещу него заради проблемите, свързани с работата по ФНР. Ако не излезеше нищо от това, което той не очакваше да стане, щеше да се срещне с Хърст, Хърст трябваше да бъде виновният; всъщност, Виктор беше много любопитен. Повече от всичко друго му се искаше да открие някакво категорично доказателство, което да сложи пред Марша и да каже: виждаш ли, Ви Джей няма нищо общо с това.

Марша едва издържаше. Колкото и да се опитваше, не можеше да съсредоточи вниманието си върху терапевтичните сеанси. Без всякакво обяснение каза на Джийн да отмени останалите срещи за деня. Секретарката кимна, но не изглеждаше очарована.

Веднага щом приключи с пациентите, които вече бяха тук, тя излезе през задния вход и бързо се качи в колата си. Пое по шосе 495 към 93 и зави към Бостън. Но не спря в Бостън, а продължи на югоизток до Ни-понсет, а после до Матапан.

Отвреме-навреме хвърляше поглед към седалката до себе си, където бе листчето с адреса на „Мартинес Ентърпрайсиз“. Обкръжението не изглеждаше приятно. Повечето сгради бяха с изгнила, на места прогорена дървения.

„Мартинес Ентърпрайсиз“ се оказа стар склад без прозорци. Без да се колебае, Марша отби встрани и излезе от колата. Нямаше звънец, затова почука — отначало плахо, но след като никой не отговори — по-силно. Отвътре не се показваше никой.

Тя отстъпи и започна да оглежда вратата и фасадата. Изведнъж подскочи — в левия ъгъл на сградата стоеше мъж в тъмен костюм и бяла вратовръзка и я гледаше. Насочи се към него леко объркана. Между пръстите му висеше цигара. Когато забеляза, че го е видяла, той заговори на испански.

— Не говоря испански — поклати глава тя.

— Какво желаете? — попита я той със силен испански акцент.

— Искам да говоря с Орландо Мартинес.

В първия момент мъжът не каза нищо. Всмукна дълбоко от цигарата, след което я хвърли в канавката.

— Елате с мен — произнесе той кратко и изчезна от погледа и.

Тя се приближи и видя задръстения от боклуци коридор. Поколеба се за миг. Разумът и казваше да се върне веднага в колата си, но желанието и да влезе надделя. Тя последва мъжа. Малко по-навътре имаше втора врата. Беше леко открехната.

Отвътре сградата изглеждаше по същия начин, както отвън. Единствената разлика беше, че вътре се носеше задушлива миризма на пръст. Стените представляваха неизмазан бетон, от тавана светеха голи крушки. Близо до задната част на пещерообразното помещение стоеше бюро, заобиколено от неподходящи, износени кушетки. Вътре имаше десетина мъже, отпуснати в различни пози, но всички облечени в черни костюми като човека, който я бе въвел тук. Единственият, облечен различно, беше мъжът, който седеше зад бюрото. Беше с тънка бяла риза, извадена над панталоните.

— Какво желаете? — попита я той. Имаше същия испански акцент, но не толкова силен, колкото на онзи отвън.

— Търся Орландо Мартинес — отговори Марша и тръгна към бюрото.

— За какво?

— Разтревожена съм за сина си. Името му е Ви Джей, казаха ми, че е свързан по някакъв начин с Орландо Мартинес от Матапан.

Тя усети развижване сред мъжете на кушетката. Погледна ги, после извърна лице отново към човека зад бюрото.

— Вие ли сте Орландо Мартинес?

— Може и да съм.

Марша присви очи. Мъжът наближаваше четирийсетте, с тъмна кожа, тъмни очи и почти черна коса. Беше окичен със злато, носеше диамантени копчета за ръкавели.

— Исках да ви попитам каква работа имате със сина ми?

— Госпожо, мисля, че трябва да ви дам един съвет. Ако бях на ваше място, щях да се прибера вкъщи и да се радвам на живота. Не се бъркайте в нещо, което не разбирате. Това може да причини неприятности на всички. — След тези думи той и подаде ръка и посочи към един от седналите мъже.

— Хосе, покажи на дамата изхода, преди да се е наранила.

Хосе се изправи и леко побутна Марта към вратата. Тя не откъсваше очи от Орландо, като се опитваше да измисли какво друго би могла да каже. Завъртя глава и успя да хване беглия поглед, който и хвърли един от мъжете. Клепачът покриваше едното му око. Позна го веднага. Беше го видяла в лабораторията на Ви Джей, когато Виктор я заведе.

Хосе не каза нищо. Съпроводи я до вратата, след което я затвори пред лицето и. Тя стоеше и гледаше тъмния правоъгълник, без да знае дали да е благодарна или раздразнена.

Върна се до колата си като насън, влезе и запали двигателя. На първата пряка видя полицай и отби. Смъкна стъклото:

— Извинете — извика му тя и посочи към склада: — Имате ли представа с какво се занимават хората в онази сграда там?

Полицаят се приведе, за да види къде сочи тя и кимна:

— А, там ли? Не знам точно, но някой ми каза, че група колумбийци са започнали на това място бизнес с мебели.

Веднага щом му се отвори възможност, Виктор телефонира на Чад Нюхауз, директор по охраната и сигурността, и го попита за Рамирес.

— Разбира се, към нас е — отговори Чад. — Води се на ведомост от години. Да не би да има някакъв проблем?

— По нормалните канали ли е нает?

Чад се засмя:

— Да не би да се майтапите с мен, д-р Франк? Наехте го заедно с останалите от онази специална група за икономически шпионаж. На пряк отчет към вас.

Виктор остави слушалката. Трябваше да поговори с Ви Джей за този Рамирес.

След като административната работа бе свършена и срещата с Роналд определена за единадесет и петнадесет, той тръгна към лабораторията на сина си.

Едно почукване — и капакът на пода се вдигна. Виктор се спусна по стълбите. Няколко от охранителите в униформи на „Каймера“ седяха, играеха карти и разглеждаха списания. Ви Джей излезе от вратата на стаята, в която Виктор се бе опитал да влезе при последното си идване, бършейки ръце. Очите му бяха по-блестящи отвсякога.

— Да си идвал в лабораторията миналата нощ? — попита той.

— Идвах — призна Виктор.

— Не искам да го правиш — прекъсна го остро Ви Джей. — Не и докато аз не съм го позволил. Ясно? Нуждая се от известно уважение и уединение.

Виктор наблюдаваше сина си. Няколко мига не можа да каже нищо. Беше планирал да му покаже, че е ядосан от снощния епизод, но внезапно започна да се оправдава.

— Съжалявам — каза той. — Нямах предвид нищо лошо. Любопитен бях каква е останалата апаратура тук.

— Съвсем скоро ще я видиш. — Гласът му поомекна. — Първо искам да ти покажа новата лаборатория.

— Добре. — Виктор изпита облекчение, че лошото чувство се разсея толкова бързо.

Двамата се качиха в колата и напуснаха „Каймера“. Пресякоха моста над Меримак. По едно време Виктор реши да повдигне въпроса за Рамирес.

— Вкарах няколко души охрана във ведомостите на „Каймера“ — обясни Ви Джей. Ако те безпокоят разходите, спомни си само за огромната полза, която ще извлече „Каймера“ от такова нищожно вложение.

— Не ме тревожат разходите — каза Виктор. Всъщност, тревожеше го лекотата, с която Ви Джей бе в състояние да направи всичко, каквото си поиска.

Скоро се озоваха край старата мелница през реката. Пръв от колата изскочи Ви Джей, нетърпелив да покаже творението си.

Сградата се намираше до самата река. Часовниковата кула се виждаше ясно на другия бряг. Но за разлика от предишната, новата лаборатория беше модерна във всяко отношение, включително декорацията. Беше на три етажа и бе най-впечатляващото място, което Виктор бе виждал някога. В мазето имаше помещение за животните, операционни отделения, циклотрон, който произвеждаше радиоактивни субстанции. Най-долу имаше ядрено-магнитен резонанс и цяла микробиологична лаборатория. Вторият етаж представляваше главното лабораторно пространство и там се намираше по-голямата част от сложното оборудване, необходимо за генни манипулации. Третият, най-горен етаж бе зает от компютри, библиотека и административни офиси.

— Е, какво мислиш? — попита Ви Джей гордо, докато стояха в коридора на третия етаж. Трябваше да се местят често, тъй като навсякъде имаше техници, които инсталираха очевидно съвсем скоро доставената апаратура, бояджии и дърводелци, довършващи работата си.

— Както всичко, направено от теб, и това направо ме порази — поклати глава Виктор. — Но е струвало цяло състояние. Откъде си намерил парите?

— Един от страничните ми проекти бе да развия продаваем продукт от рекомбинантна ДНК-технология обясни Ви Джей. — Очевидно съм успял.

— Какъв е продуктът? — попита Виктор нетърпеливо.

Ви Джей се ухили.

— Търговска тайна.

И той отиде до една затворена врата, отвори я леко, надникна, след което се обърна към баща си:

— Имам още много изненади за теб. Тук има някой, с когото искам да се срещнеш.

Той отвори вратата и направи жест към баща си да влезе вътре. Младата жена, наведена над бюрото, се изправи бързо:

— Д-р Франк! Каква изненада!

В първия момент Виктор не можа да каже нищо. Наистина не беше очаквал да я види: Мери Милман, заместващата майка, жената, която бе износила Ви Джей.

Ви Джей се наслаждаваше на шока на баща си.

— Имах нужда от добра секретарка — обясни той, — ето защо я извиках от Детройт. Трябва да призная, че бях любопитен да видя жената, която ме е родила.

Виктор стисна ръката на Мери.

— Радвам се да ви видя отново — каза той смаяно.

— Аз също.

— Ами — засмя се Ви Джей, — аз трябва да се връщам обратно в моята лаборатория.

Виктор смутено погледна часовника си.

— А аз трябва да се връщам в моята.

Срещата с Роналд Бийкман се оказа чиста загуба на време. Виктор се опитваше да го предизвика с проекта за ФНР, за да разбере дали Роналд знае нещо за него. Но той не казваше нито „да“, нито „не“, очевидно схващайки, че уклончивостта може да му даде преднина. Когато Виктор му напомни, че при последната им среща го е заплашил да направи живота му невъзможен, Роналд просто го подмина, все едно че беше някаква метафора. Така че Виктор излезе от офиса му без да е научил нищо повече, отколкото когато влезе.

Единствената потенциална облага от срещата беше, че Роналд прояви определен интерес към имплантатния проект и Виктор му бе обещал да му подбере някои неща за четене.

Той тръгна към офиса си. Трябваше веднага да помоли Колийн да уреди среща с Хърст. Не че изгаряше от нетърпение.

— Робърт Граймс се обади от лабораторията ви — каза тя още щом го видя на прага. — Каза, че имал нещо много интересно за вас. Иска да му се обадите веднага.

Той се отпусна тежко на стола. При нормални обстоятелства подобно съобщение щеше да го накара да изтръпне от нетърпение. Би могло да се отнася до някакъв пробив в експериментите. Но в този момент сигурно беше нещо друго. Вероятно ставаше дума за специалната задача, която бе възложил на Робърт и не бе много сигурен дали му се иска да чуе това интересно нещо.

Като се окуражаваше, той набра телефонния номер и зачака отсреща да вдигнат. През това време си помисли за собствените си експерименти и осъзна, че сега те не го интересуват особено. Ви Джей бе разрешил повече от въпросите, които го вълнуваха. Беше му унизително да крета някъде далеч зад десетгодишния си син, но добрата страна беше, че те двамата биха могли да доведат нещата докрай. Това наистина бе вълнуващо.

— Д-р Франк! — произнесе внезапно Робърт в слушалката и откъсна Виктор от размишленията му. — Радвам се, че ви намерих. Успях да определя нуклеотидните последователности в ДНК-то на двата тумора и исках да се уверя, че желаете да продължа и да ги репродуцирам чрез рекомбинантни технологии. Ще ми отнеме известно време, но това е единственият начин да се уверим какво точно кодират.

— Имаш ли представа какво кодират? — колебливо попита Виктор.

— О, да — отвърна лаборантьт. — Това несъмнено е някакъв уникален вид фактор за полипептиден растеж.

— Значи не е ретро вирус — каза Виктор с лъч надежда, мислейки си, че един ретро вирус би могъл да е изкуствено разпространена инфекциозна частица.

— Не, съвсем определено не е ретровирус — отговори Робърт. — Всъщност, това е изкуствено създаден ген — добави със смях той. — Би трябвало да го нарека „Каймера-ген“. Измежду нуклеотидните последователности има вътрешен промотор, който самият аз съм използвал неведнъж. Той е извлечен от маймунския вирус 8У40. Но останалата част от гена явно идва от някакъв друг микроорганизъм, или бактерия, или вирус.

Последва пауза.

— Все още ли сте на телефона, д-р Франк? — попита Робърт, решил, че връзката се е разпаднала.

— Сигурен ли си? — попита Виктор с колеблив глас.

Изводите започваха да се натрапват.

— Напълно — потвърди мъжът. — Самият аз бях изненадан. Никога не съм чувал за подобно нещо. Първоначалното ми предположение беше, че в кръвта на тези хора е попаднал някакъв ДНК вектор. Това изглеждаше толкова странно, че се замислих. Единственият възможен механизъм, с който можах да си го обясня е, че мехчетата на червените кръвни телца са пълни с този заразен ген. Веднага щом Купферовите клетки в черния дроб са ги поели, инфекциозните частици са се включили в клетъчния геном. След това новите гени са превърнали протоонкогенезата в онкогенеза и бинго! — рак на черния дроб. Само че в този сценарий има един проблем. Знаете ли какъв е той?

— Не. Какъв е?

— Има само един начин мембранните мехчета на еритроцитите да попаднат в нечий кръвен поток — продължи Робърт, очевидно, без да забелязва ефекта, който всичко това упражняваше върху Виктор. — Трябва да са били инжектирани. Знам, че…

Той така и не успя да си довърши изречението. Виктор бе затворил. Натрупаните доказателства бяха неопровержими. Не можеше да се отрече: Дейвид и Джанис бяха умрели от рак на черния дроб, причинен от частица чужда ДНК, която се е включила в техните хромозоми. И като капак на всичко от същото заболяване бе умрял и учителят от Академията Пенделтън, за който Марша му бе казала. Всички тези хора са били близки с Ви Джей. А Ви Джей бе гений в науката и разполагаше със собствена ултрамодерна лаборатория.

Колийн надникна.

— Чаках да свършите телефонния разговор — каза тя с лъчезарна усмивка. — Съпругата ви е тук. Да я изпратя ли да влезе?

Виктор кимна. Внезапно се почувства уморен. Марша влезе в стаята и затвори вратата енергично. От течението листовете по бюрото му се разпиляха, но той не се помръдна. Марша се насочи към него и се наведе, гледайки го право в очите.

— Знам, че предпочиташ да не правиш нищо — каза тя. — Знам, че не искаш да тревожиш Ви Джей; знам също, че си възхитен от неговите постижения, но се налага да погледнеш реалността в очите и да признаеш, че момчето не играе по правилата. Нека ти кажа последното, което научих. Ви Джей се е забъркал с група колумбийци, за които се предполага, че се занимават с мебелен бизнес в Матапан. Срещнах се с тези хора и нека ти кажа: никак не ми приличат на търговци на мебели.

Марша спря рязко. Виктор не реагираше.

— Виктор? — погледна го тя въпросително. Очите му изразяваха смайване и объркване.

— Марша, седни — каза той, поклащайки глава с тъга. Стисна главата си с ръце и се приведе напред, подпрял лакти на бюрото. Остана неподвижен известно време, после прокара нервно пръсти през косата си и се изправи. Марша се отпусна на стола срещу него, като се опитваше да разбере какво се кани да прави. Пулсът и се учести.

— Току що научих нещо много лошо — каза Виктор. — Преди няколко дни взех проби от тумора на Дейвид и Джанис. Робърт трябваше да им направи анализ. Преди да влезеш ми телефонира, за да ми каже, че болестта им е предизвикана по изкуствен начин. Чужд, причиняващ рак ген е бил включен в кръвообращението им.

Марша извика и притисна с ръка устата си потресена. Въпреки, че бе започнала да подозира нещо напоследък, потвърждението беше толкова ужасно, сякаш идваше като гръм от ясно небе. Това, че го чуваше от Виктор, който се бе противопоставял със зъби и нокти на страховете и опасенията и, правеше всичко още по-жестоко. Прехапа долната си устна, разтреперана от гняв, мъка и страх.

— Трябва да е бил Ви Джей! — прошепна тя.

Виктор удари с юмрук по бюрото и останалите листове се разхвърчаха.

— Не го знаем със сигурност! — извика той.

— Всички тези хора са го познавали отблизо — възрази Марша, повтаряйки на глас собствените му мисли. — И той е искал да ги премахне от пътя си.

Виктор поклати глава с мрачно примирение. До каква степен вината беше негова и до каква — на Ви Джей? Той бе човекът, който даде на момчето този невероятен ум. Но спря ли, за да помисли поне за миг какво слага в ръцете му? Ако Дейвид, Джанис и онзи учител бяха умрели от ръката на Ви Джей, той не бе сигурен, че би могъл да живее с тази мисъл.

Марша започна колебливо, но обвинението я правеше убедителна.

— Мисля, че трябва да разберем какво точно прави Ви Джей в останалата част от лабораторията си.

Виктор остави ръцете си да паднат безжизнено край тялото му и се взря през прозореца. Впери поглед към часовниковата кула и си помисли, че там в момента работи Ви Джей. Той се обърна към Марша:

— Да отидем и да разберем.