Извън контрол

10.Събота сутрин

Времето все още беше дъждовно и ветровито, когато Виктор отиде в гаража и се качи в колата си. Беше закусил, минал през банята, беше се избръснал и облякъл, а останалите още спяха. На бележката, която им остави преди да излезе пишеше, че ще прекара по-голямата част от деня в лабораторията.

Все пак той не потегли направо към лабораторията. Вместо това пое на запад по междущатска магистрала 93 и продължи на юг към Бостън. В Бостън се отклони от Стороу драйв през изхода за Чарлз стрийт и Гавърмънт сентър. Оттам беше лесно да навлезе в територията на Масачузетс Дженеръл Хоспитъл и да паркира в многоетажния гараж. Десет минути по-късно се намираше в отделението по патология. Тъй като беше рано сутринта в събота, никой от патолозите не беше тук, Виктор трябваше да се задоволи само със стажантката второкурсничка Анджела Сайрън. Обясни и че иска да вземе туморни проби от пациенти, които са починали преди четири години.

— Боя се, че не е възможно — отвърна Анджела. — Ние не пазим…

Виктор учтиво я прекъсна, обяснявайки, че става дума за много рядък вид тумори.

— Това е нещо по-различно — кимна стажантката. Най-трудно се оказа намирането на картоните на Джанис, тъй като Виктор не знаеше рождената и дата. Рождените дати бяха главният принцип, по който се подреждаха болничните картони. Но упорството си струваше и Анджела успя да намери както номерата на картоните, така също и резултатите от патологията. Каза му също, че има запазени проби.

— Но не мога да ви дам нищо — завърши накрая момичето след всичките положени усилия дотук. — Един от членовете на персонала е горе — когато дойде ще поискаме разрешение от него.

Виктор не се отказа и започна да и разказва за редкия вид тумор, от който бе починал синът му, и за това, че иска да изследва раковите клетки на Джанис. А когато поискаше, той наистина можеше да бъде очарователен. Само след няколко минути успя да убеди младата стажантка да му помогне.

— Какво количество ви е необходимо? — предаде се тя накрая.

— Едно малко парченце.

— Предполагам, че няма да навреди.

Петнайсетина минути по-късно Виктор слизаше надолу с асансьора с друго малко бурканче в книжната торба. Знаеше, че би могъл да изчака да дойде някой от персонала, но така не губеше време и щеше да свърши работата по-бързо. Той се качи в колата си и се насочи на север към Лоурънс.

Още с пристигането си в „Каймера“ звънна в „Ейбъл протекшън“. Но се включи телефонен секретар — все пак беше събота — затова се задоволи да остави телефонния номер и името си. След това потърси Робърт. Намери го потънал в проекта, който Виктор бе започнал предишната нощ, отделянето на онази секция на ДНК от тумора на Дейвид, която се различаваше от нормалната му ДНК.

— Сигурно ще ме намразиш — каза Виктор, — но нося още една проба. — Той извади бурканчето, което бе взел от Масачузетската болница. — Искам да направиш същите анализи на ДНК.

— Не се безпокойте за мен — отговори Робърт. — Обичам да се занимавам с такава работа. Лошото е само, че изоставих доста редовните си задължения.

— Разбирам те. Но за момента този проект е приоритетен.

Той взе пробите от плъховете, които беше приготвил предишната нощ, но реши първо да се обади в „Ейбъл протекшън“. Отговори му същият дълбок глас, с който се беше свързал по-рано.

— Първо бих искал да изкажа задоволството си от работата на господин Норуел — започна Виктор. — Той свърши наистина страхотна работа миналата нощ.

— Оценяваме похвалата — дойде от другия край на жицата.

— Второ — продължи Виктор, — имам нужда от допълнителна временна охрана. Но става дума за много специален човек. Искам някой да е със сина ми Ви Джей от 6 сутринта до 6 вечерта. И когато казвам, че искам някой да е с него, имам предвид да е с него непрекъснато.

— Не мисля, че има проблем — отвърна мъжът. — Кога искате да започнем?

— Веднага, щом можете да изпратите някого. Ако е възможно, още тази сутрин. Синът ми си е вкъщи.

— Няма проблем. Разполагам с подходящ човек. Казва се Педро Гонзалес и ще ви го изпратя още сега.

Виктор затвори и звънна на Марша.

— Как си успял да се измъкнеш, без да ме събудиш тази сутрин? — попита тя.

— Изобщо не си легнах, след всичките тези вълнения. Ви Джей там ли е?

— Той и Филип още спят.

— Току що ангажирах охранител, който да е с Ви Джей през целия ден. Казва се Педро Гонзалес. Скоро ще е вкъщи.

— Защо? — попита Марша, явно изненадана.

— Просто, за да сме сто процента сигурни за неговата безопасност.

— Не си ми казал нищо — обвини го тя. — Искам да знам какво става.

— Просто искам да съм сигурен в безопасността му — повтори той. — Ще говорим за това по-късно, когато се прибера. Обещавам.

Виктор остави слушалката върху вилката. Не искаше да разстройва жена си, най-малкото с последните си подозрения: че децата на Хобс и Мърей може би бяха убити умишлено. И че Ви Джей можеше да бъде убит по същия начин, ако някой вкараше цефалоклор в организма му. С тези мисли той се върна към пробите от плъховете и започна да ги изследва под микроскоп. Както очакваше, те изглеждаха много подобни на пробите от мозъците на децата. Сега вече нямаше никакви съмнения, че децата бяха умрели наистина от цефалоклор в кръвта. Въпросът беше как го бяха получили.

Той взе пробите и се върна при Робърт. Присъедини се към него, за да му помага и така работиха доста време, без да разменят и дума.

След като си направи втора чаша кафе, Марша седна край масата и се загледа през прозореца. Навън продължаваха да се събират тежки облаци и дъждът не спираше да вали. Добре, че не се налагаше да ходи на работа, макар да трябваше да направи визитация на пациентите си в болницата. Запита си дали би трябвало да се тревожи за това, че Виктор бе наел бодигард за Ви Джей. Това определено звучеше злокобно. В същото време идеята и се струваше добра. Беше сигурна обаче, че Виктор крие някои факти от нея.

По стълбището се чуха стъпки и след малко Ви Джей и Филип слязоха долу. Поздравиха Марша, но като че ли повече ги интересуваше хладилника, защото се насочиха право към него — извадиха прясно мляко и боровинки за мюслите.

— Какво мислите да правите днес? — попита Марша, докато двамата сядаха около масата.

— Да отидем в лабораторията — отвърна Ви Джей. — Татко там ли е?

— Да — кимна Марша. — А какво става с идеята да отидете някой ден в Бостън с Рики Блекмор?

— Нищо не излезе — отговори Ви Джей и побутна боровинките към Филип.

— Жалко.

— Няма значение.

— Има нещо, за което искам да поговорим — погледна го Марша. — Вчера говорих с Валъри Медокс. Помниш ли я?

Ви Джей остави лъжицата в купичката си.

— Не ми харесва накъде биеш. Помня я. Тя е психиатърката, чийто кабинет е на етажа над теб. Тя е госпожата с устата, която изглежда така, сякаш е готова във всеки момент да целуне някого.

Филип се изсмя шумно, пръскайки мюсли наоколо. Той избърса устата си смутено, опитвайки се да потисне смеха си. Ви Джей също се засмя като го гледаше как се криви.

— Много мило — каза Марша. — Тя е чудесна жена и е много талантлива. Говорихме за теб.

— Започва да звучи дори по-лошо — каза Ви Джей.

— Тя предложи да се срещнете и аз мисля, че това е добра идея. Може би два пъти седмично след училище.

— О, мамо! — простена Ви Джей и върху лицето му се изписа безкрайно отвращение.

— Искам да помислиш за това — настоя тя. — Пак ще говорим. Това е нещо, което може да ти помогне, докато растеш.

— Твърде съм зает за такива работи — оплака се Ви Джей и тръсна глава.

Марша се засмя вътрешно на коментара му.

— Все пак помисли за това — каза тя. — И още нещо: току що говорих с баща ти. Казвал ли ти е нещо, което да се отнася до безопасността ти?

— Не много — отвърна Ви Джей. — Искаше да стоя по-далеч от Бийкман и Хърст. Но аз тези хора никога не съм ги виждал.

— Както изглежда, той все още се безпокои. Преди малко ми каза, че е наел човек, който да е с теб през целия ден. Казва се Педро и е вече на път за насам.

— О, не! — почти проплака Ви Джей. — Това вече е прекалено.

След като свърши визитацията си, Марша пое по междущатско шосе 495 и се насочи към Лоуъл. Отклони се, след като бе отминала само три изхода, и с помощта на упътванията, които си бе записала на гърба на една рецепта, заобиколи по малък селски път, докато стигна до Мепъллийф № 714, зле поддържана къща във викториански стил, боядисана в мръсно сиво, с бели первази. В някакъв момент в миналото явно е бил надстроен и втори етаж. Семейство Фей живееха на първия. Марша натисна входния звънец и зачака.

Беше се обадила от болницата, така че знаеха за пристигането и. Въпреки факта, че дъщеря им бе работила за Марша и Виктор в продължение на единадесет години, Марша бе срещала майката и бащата на Джанис само веднъж — на погребението и. Джанис беше починала преди четири години. Почувства се странно, докато стоеше тук, на прага на родителите и, и чакаше да и отворят. Познавайки Джанис толкова отблизо и в продължение на толкова години, Марша бе стигнала до извода, че в семейството и е имало някакви големи емоционални сътресения, но представа нямаше какви може да са били. За тези неща Джанис изобщо не искаше да говори.

— Моля, заповядайте — покани я госпожа Фей, след като отвори вратата. Беше белокоса, приятна жена, но с болнав вид. Изглеждаше към шейсетте. Марша забеляза, че жената избягва да я погледне в очите.

Вътре къщата изглеждаше още по-западнала, отколкото отвън. Мебелировката беше стара и изтъркана. Но това, което правеше мястото неприятно, беше мръсотията. Кошчето за отпадъци преливаше от празни бирени кутии и опаковки от Макдоналдс. По ъглите близо до тавана се виждаше дори паяжина.

— Ще предупредя Хари, че сте тук — каза домакинята.

До слуха на Марша достигнаха звуците от спортните новини по телевизията, които идваха някъде отзад. Тя седна на крайчеца на дивана. Не искаше да се докосва до нищо.

— Добре, добре — произнесе дрезгав глас. — Крайно време беше тази докторка да ни удостои с визитата си, това е всичко, което мога да кажа.

Марша се обърна и видя в стаята да влиза едър мъж с огромен корем, облечен в потник. Той тръгна право към нея и подаде грубата си ръка да я здрависа. Косата му беше подстригана късо, по военному. Върху лицето му изпъкваше едър, подут нос, набразден от червени капиляри.

— Искате ли бира или нещо друго? — попита той.

— Не благодаря.

Хари Фей се отпусна в протрития фотьойл.

— Е, на какво дължим посещението ви? — попита той. Оригна се шумно и се извини.

— Исках да поговорим за Джанис.

— Надявам се да не ви е разправяла някакви лъжи за мен — каза Хари. — Цял живот съм се бъхтил. Кръстосал съм с тира тая държава толкова пъти, че им загубих броя.

— Сигурна съм, че това е бил тежък труд — каза Марша, питайки се дали изобщо е трябвало да идва.

— И още как — избоботи Хари.

— Това, което се чудех е дали Джанис ви е говорила някога за моите момчета, Дейвид и Ви Джей.

— Много пъти — отговори веднага Хари. — Нали, Мери?

Жената кимна, но не каза нищо.

— Дали някога е забелязвала нещо необичайно, свързано с тях? — Имаше определени въпроси, които можеше да зададе, но предпочиташе да не ръководи разговора.

— Да, разбира се — погледна я Хари. — Дори преди да откачи съвсем и да започне да дрънка тези религиозни глупости ни каза, че Ви Джей е убил брат си. Каза ни дори, че се е опитала да ви предупреди, но вие не сте искали да слушате.

— Джанис никога не се е опитвала да ме предупреждава. — Марша усети, че цялата се изчервява. — Освен това трябва да ви кажа, че синът ми Дейвид почина от рак.

— Това със сигурност е по-различно от онова, което Джанис ни разправяше — каза Хари. — Каза ни, че момчето било отровено. Дрогирано и отровено.

— Това е повече от абсурдно — поклати глава Марша.

— Какво означава това, по дяволите? — извика Хари.

Тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои. Осъзна, че се опитва да оправдае себе си и семейството си пред този противен човек. Знаеше, че не това беше причината, за да дойде тук.

— Исках да кажа, че няма начин синът ми Дейвид да е бил отровен. Той умря от рак точно както и дъщеря ви.

— Знаем само това, което тя ни е казала. Нали така, Мери?

Мери кимна покорно.

— Всъщност — продължи Хари, — Джанис ни каза, че тя веднъж също е била дрогирана. И че не е казала на никого, защото знаела, че никой няма да и повярва. Както и това, че от тогава много внимавала какво яде.

Марша не каза нищо. Тя си спомни промяната у бавачката им. Малко преди да умре Джанис беше станала безкрайно придирчива към онова, което яде. Марша винаги се беше питала какво бе предизвикало тази промяна. Очевидно това се дължеше на заблудата, че е била дрогирана или отровена.

— Всъщност, не вярвахме много на онова, което Джанис ни разправяше — призна Хари. — Нещо стана в главата и когато се превърна в такава религиозна фанатичка. Стигна даже дотам, че ни разправяше, че момчето ви, Ви Джей, или както там се казва, бил същинско зло. И че правел нещо с дявола.

— Мога да ви уверя, че няма нищо такова — обади се Марша и се изправи. Беше и дошло в повече.

— Странно е, че синът ви и нашата дъщеря умряха от един и същ вид рак — каза Хари. Той стана и лицето му почервеня от усилието.

— Било е случайно стечение на обстоятелствата — съгласи се Марша. — Всъщност, на времето това ни причини доста тревоги. Безпокояхме се дали не е свързано с околната среда. Изследваха къщата ни основно. И мога да ви уверя, че става дума просто за трагично съвпадение.

— Лош късмет, предполагам — поклати глава Хари.

— Много лош късмет — съгласи се отново Марша. — И Джанис ни липсва така, както ни липсва синът ни.

— Тя беше добре — каза Хари. — Беше много добро момиче. Но лъжеше. Лъжеше много за мен.

— Нищо не ни е казвала за вас — каза Марша. — След кратко ръкостискане тя си тръгна.

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против? — попита Виктор Луис Каспуиц. Той му беше позвънил вкъщи, за да го попита за хард диска на компютъра си.

— Ни най-малко — каза Луис. — Ако хард дискът ви няма свободна памет, значи че наличната памет е запълнена с данни. Няма друго обяснение.

— Погледнах във файловата директория — възрази Виктор. — Там имаше само файлове на операционните системи.

— Трябва да има още файлове, повярвайте ми.

— Би ми било неприятно да ти разваля съботния следобед, ако се окаже нещо глупаво.

— Вижте, д-р Франк — започна Луис, — нямам нищо против. Всъщност, в дъждовен ден като този ще приема това като оправдание да се измъкна от къщи.

— Благодаря ти — рече Виктор.

— Само ми дайте адреса и ще се срещнем там.

Виктор му издиктува името на улицата и номера на къщата, а след това се отправи към главната лаборатория, за да съобщи на Робърт, че излиза, но вероятно ще се върне пак. Попита го кога смята да приключи работата тук. Той отвърна, че жена му го е предупредила, че вечерята ще е в шест, затова ще си тръгне към пет и половина.

Когато Виктор стигна до дома си, Луис вече беше там.

— Извинявай, че те накарах да чакаш — каза той, докато търсеше ключа.

— Няма проблем — жизнерадостно отвърна мъжът. — Имате наистина красива къща — добави той и изтри обувките си в изтривалката.

— Благодаря. Виктор го поведе нагоре по стълбите към компютъра. — Ето го — рече той и се протегна, за да го включи.

Луис хвърли бърз поглед към машината. След това сложи куфарчето си върху бюрото и го отвори. Вътре, опакована в стиропор, лежеше впечатляваща колекция от инструменти.

Той седна пред компютъра и изчака програмата да тръгне. Повтори това, което Виктор бе направил тази сутрин, и стигна до същия резултат.

— Прав бяхте. Няма много свободна памет в този Уинчестър. — Той се протегна към куфарчето си, извади отвътре флопи диск и го зареди.

— За щастие, имам специално приспособление за локализиране на скрити файлове — ухили се той.

— Какво имаш предвид под „скрити файлове“? — запита Виктор.

Луис бе зает с информацията, която течеше върху екрана. Отговори му, без да го поглежда.

— Съществува начин да се запазват файлове, така че да не се появяват в никоя директория — обясни той. Сякаш по чудо, на монитора се заредиха данни.

— Готово! — каза Луис и се наклони на една страна, така че Виктор да вижда по-добре. — Разбирате ли нещо от това?

Виктор се взря.

— Да — отвърна той. — Това са съкращения на азотните бази в ДНК-молекулата. — Екранът се бе изпълнил с вертикални колони от буквите АТ, ТА, ГЦ и ЦГ. — А е за аденин, Т е за тимин, Г — за гуанин, а Ц — за цитозин — поясни Виктор.

Луис премина нататък. Списъците продължаваха. Той прехвърли още няколко страници. Колонките сякаш нямаха край.

— Какво трябва да е това? — недоумяваше той.

— ДНК-молекула или генна последователност — каза Виктор, а очите му шареха нагоре-надолу по бързо сменящите се букви, сякаш гледаше игра на пинг понг.

— Е, достатъчно ли видяхте от този файл?

Той кимна.

Луис натисна няколко клавиша. Появи се нов файл, но и той беше подобен на първия.

— Може и целият хард диск да е задръстен с това чудо — предположи той. — Не си ли спомняте да сте запазвали този масив данни тук?

— Аз не съм вкарвал тези данни в компютъра — отвърна Виктор, без да задълбава. Знаеше, че Луис умира от любопитство да го попита откъде тогава са се взели и кой е човекът, който проникна в системата на „Каймера“ миналата нощ. Виктор бе благодарен, че Луис сдържаше любопитството си. През следващия половин час Луис бързо преминаваше от файл на файл. Всички те изглеждаха като първия. Сякаш цяла библиотека от ДНК-молекули беше запазена в компютъра. Внезапно това се промени.

— 0-оу! — възкликна той и се принуди да спре препускането през скритите файлове. Онова, което се бе появило на екрана беше файл на отдел „Личен състав“. Луис прелисти няколко страници. — Този го знам, тъй като аз съм го форматирал. Това е файл от „Личен състав“ на „Каймера“.

Мъжът вдигна поглед към Виктор, който не каза нищо. След това отново се обърна към компютъра и продължи със следващия файл. Беше на Джордж Джефърд.

— Тази информация е била изтеглена директно от системата — отбеляза Луис. Тъй като Виктор продължаваше да мълчи, той премина към следващия файл, а после към по-следващия. Имаше осемнайсет такива файла. Следваше серия от счетоводни файлове. — Тези не са ми познати — каза Луис и погледна отново към Виктор. — А на вас?

Виктор поклати глава потресен. Луис отново съсредоточи вниманието си върху компютърния екран.

— Откъдето и да се е появило всичко това, то говори за много пари. Доста хитро направено. Чудя се каква програма е била използвана. Не бих имал нищо против да си сваля едно копие от нея.

Продължиха нататък. Следващият файл беше съвкупност от борсови ценни книжа на няколко малки компании, всяка от които притежаваше дял от „Каймера“. Като цяло това представляваше доста голяма част от акции на компанията, които не бяха притежание на никой от тримата съдружници или на техните семейства.

— Как смятате, какво е това? — попита Луис.

— Нямам ни най-малка представа — отвърна Виктор. Но имаше нещо, за което той имаше много ясна представа. Непременно щеше да проведе още един разговор с Ви Джей, що се отнася до използването на компютъра. Ако всичко, което виждаше, беше истина, а не част от някаква сложна компютърна игра, то изводите бяха много мрачни. На всичкото отгоре оставаше въпросът за изтритите файлове на Хобс и Мърей.

— Ето пак тези ДНК-поредици — каза Луис, когато екранът отново се запълни със списъците с азотни бази. — Искате ли да продължа?

— Не мисля, че ще е необходимо. Видяхме достатъчно. Имаш ли нещо против да ми оставиш този флопи диск, който използва, за да извадиш тези файлове на бял свят? Ще ти го донеса в „Каймера“ в понеделник.

— Няма проблем. Всъщност, това е само копие, можете да го задържите, ако пожелаете. Оригиналът е вкъщи.

Виктор изпрати Луис и остана на вратата, докато мъжът се качи в микробуса си и потегли. Той му махна с ръка и заключи. Качи се по стълбите и огледа наоколо, за да се увери, че Ви Джей не е там. После се върна в кабинета и позвъни в офиса на Марша, но му отговори дежурната секретарка. Не знаели къде е, въпреки че била ходила в болницата по-рано през деня.

Виктор остави слушалката. Хрумна му да се обади на „Ейбъл протекшън“. Може би те щяха да се свържат с техния служител. Така той щеше да разбере къде е Ви Джей.

Но щом набра номера на охранителната фирма, чу само запис. Наложи му се да остави името и телефона си с молба да бъде потърсен колкото е възможно по-скоро.

Следващия половин час той крачеше напред назад в кабинета си. За нищо на света не можеше да разбере какво става.

Телефонът иззвъня и той бързо го вдигна. Чу се дрезгавият глас на мъжа от охранителната фирма. Виктор го попита дали е възможно да се свържат с човека, който придружаваше Ви Джей.

— Хората ни носят пейджъри.

— Искам да знам къде е синът ми — каза Виктор.

— Ще ви позвъня отново след малко. — С тези думи мъжът затвори. Пет минути по-късно се обади отново. — Синът ви е в „Каймера“. В момента Педро се намира на входа на охраната, в случай че искате да говорите с него.

Виктор благодари и затвори. След това слезе долу и взе палтото си. Няколко минути по-късно потегли към „Каймера“ със свистене на гумите.

Скоро се озова до комплекса на фирмата и спря рязко на сантиметри от входа. Забарабани с пръсти по волана, чакайки охраната да вдигне боядисаната в черни и бели ивици бариера. Вместо това мъжът излезе от офиса независимо от дъжда и се наведе към прозореца на колата. Без да крие раздразнението си от бавенето, Виктор смъкна стъклото.

— Добър ден, д-р Франк — поздрави гардът и докосна периферията на шапката си. — Ако търсите мъжа от специалната охрана на сина ви, той е тук.

— Имате предвид човека от „Ейбъл протекшън“? — попита Виктор.

— Не знам откъде е. — Той се изправи. — Хей, Педро, от „Ейбъл протекшън“ ли си?

На вратата на караулното помещение се изправи красив млад мъж. Косата му беше гарвановочерна, а над горната му устна се кипреха тънки мустачки. Изглеждаше двайсетинагодишен.

— Кой се интересува? — попита той.

— Шефът ти е тук, д-р Франк.

Педро излезе и се приближи към колата. Подаде ръка.

— Радвам се да се запознаем, д-р Франк. Аз съм Педро Гонзалес от „Ейбъл протекшън“.

Виктор подаде ръка, но не изглеждаше доволен.

— Защо не сте със сина ми? — попита той рязко.

— Бях — обясни Педро, — но когато пристигнахме тук, той ми каза, че е в безопасност в комплекса на „Каймера“ и че трябва да го чакам в офиса на охраната.

— Мисля, че нареждането да сте през цялото време с момчето беше пределно ясно — произнесе Виктор.

— Да, сър. — Мъжът бе осъзнал, че е допуснал грешка. Той се изкашля смутено: — Няма да се повтори повече. Но синът ви беше много убедителен. Каза ми, че вие сте искали да бъде така. Съжалявам.

— Къде е той? — Виктор не се опитваше да скрие недоволството си.

— Това не мога да кажа — отвърна Педро. — Той и Филип са някъде тук. Не са напускали комплекса, ако това е, което ви безпокои.

— Не това ме безпокои — сопна се Виктор. — Безпокои ме, че наех „Ейбъл протекшън“ да следи за него, а — работата не е свършена.

— Разбирам.

Виктор погледна зад него.

— Шелдън днес на работа ли е?

— Хей, Шелдън — провикна се единият мъж от охраната.

Шелдън се появи на прага. Виктор го попита дали има представа къде може да е Ви Джей.

— Не — беше краткият му отговор. — Но когато дойде тази сутрин, двамата с Филип тръгнаха нататък. — И той посочи на запад.

— Към реката? — попита Виктор.

— Може и натам да е — отвърна Шелдън. — А може и да са отишли в кафенето.

— Искате ли да дойда с вас и да го потърсим? — попита Педро.

Виктор поклати глава отрицателно, докато включваше на скорост.

— Изчакайте тук, докато го намеря. — После се обърна към охранителя, който объркан слушаше разговора: — Ще съм ви благодарен, ако вдигнете бариерата, преди да съм минал през нея.

Мъжът се завъртя и влезе в помещението, за да включи механизма.

Виктор прелетя през входа и се понесе към паркинга, но се отказа да паркира на запазеното за колата му място. Вместо това продължи до сградата, където се намираше лабораторията му и спря пред входа. Имаше забранителен знак, но изобщо не го беше грижа. Вдигна яката на палтото си нагоре, сви глава между раменете и се втурна към вратата. Завари само Робърт. Беше зает както винаги, работеше с апарата за електрофореза. Тук парченцата от разрязаното ДНК бяха отделени.

— Да си виждал Ви Джей? — попита Виктор и изтръска водата от палтото си.

— Не съм го виждал — отвърна лаборантът и разтърка очи. — Но искам да ви покажа нещо. — Той взе две плаки, на които тъмните ивици се намираха на едно и също място, и му ги подаде. — Втората туморна проба, която ми дадохте има същото допълнително парче ДНК като на сина ви. Но пробите бяха от различни хора.

— Тя беше от бавачката на сина ми — отвърна Виктор, забравяйки за миг за Ви Джей.

— Предполагах, че ще се заинтересувате — гордо завърши лаборантът. — Това е откритието, което открай време изследователите на рака търсят. Може дори да се окаже дългоочакваният пробив в медицината.

— Трябва да му направиш анализ на нуклеотидната последователност — каза Виктор нетърпеливо. — Незабавно.

— Точно това правя. Имам да свърша още някои неща с уреда, след което ги пускам през компютъра.

— И ако се окаже, че е ретро вирус или нещо подобно… — каза Виктор и гласът му секна по средата на изречението. Това бе още едно неочаквано откритие, което трябваше да се добави в нарастващия списък. — Ако Ви Джей се появи, кажи му, че съм го търсил. — И той излезе от лабораторията.

В кафенето се насочи право към управителя.

— Да си виждал сина ми?

— Беше тук рано преди обяд. Беше с Филип и един от охраната.

— Един от охраната? — вдигна вежди Виктор. Запита се защо Шелдън не му бе споменал за това и помоли управителя да звънне в лабораторията и да попита дали Ви Джей се бе появил. В библиотеката имаше само няколко души. Повечето от тях четяха, а имаше и заспали. Библиотекарят увери Виктор, че Ви Джей не се е мяркал наоколо.

Същият отговор получи във фитнес залата, както и в детската градина. Освен в кафенето, никой не беше виждал момчето през целия ден.

Виктор си взе чадъра от колата и тръгна към реката. Движеше се на север и попадна в средата на комплекса на „Каймера“. Зави на запад и продължи по гранитния кей. Все още никоя от постройките покрай реката не беше ремонтирана от „Каймера“, но бяха идеални за бъдещото разширение. Виктор възнамеряваше да премести административния си офис някъде тук. Ако трябваше да прекарва цялото си време, зает с административни задачи, поне да имаше хубав изглед.

Докато крачеше, той се взираше надолу към реката. В дъжда бялата вода изглеждаше дори още по-бурна, отколкото предишния ден. Гледайки срещу язовира, той едва виждаше очертанията му през ситните пръски от падащата с грохот вода.

Докато отминаваше празните сгради, осъзна, че наоколо има стотици кътчета, където едно момче може да намери забавление. Тук беше райско място за игра на криеница, например. Но такава игра изискваше повече деца. Като се изключи Филип, Ви Джей беше винаги сам.

Той продължи да се движи нагоре срещу течението, докато стигна онази част от часовниковата кула, която се поддържаше от конзола над язовира и част от воденичното езеро. За да мине отвъд, Виктор трябваше да заобиколи кулата, след което да се приближи към реката от западния и бряг. Там пътят му се пресичаше от десетфутов шлюз, който се отделяше от воденичното езеро и водеше към тунел. Някога, в дните, когато водната сила е задвижвала цялата мелница, шлюзът е внасял вода в подземната част на кулата. Там бурната вода е обръщала система големи колела, които са снабдявали с електричество хиляди тъкачни станове и шевни машини, както и самия часовник на кулата.

Застанал на входа на тунела, Виктор оглеждаше дъното на шлюза. С изключение на една вадичка вода, в него нямаше нищо друго, освен боклуци, главно счупени бутилки и празни бирени кутийки. Той се взря в спойката, която държеше шлюза затворен. Навремето две тежки стоманени врати бяха регулирали водния поток, но сега всичко бе потънало в дебел слой ръжда. Виктор се чудеше как те все още успяват да удържат чудовищната сила, която водата упражняваше върху тях. Реката практически бе на нивото на горния ръб на вратите.

Той заобиколи шлюза и продължи да върви на запад. Дъждът спря и той сви чадъра си. Скоро стигна до последната сграда от комплекса „Каймера“. Тя също бе надвесена над водата. Отвъд нея се простираше улица. Виктор се обърна и тръгна назад.

Той не повика Ви Джей, както бе направил миналия път. Само се оглеждаше внимателно и се вслушваше. Когато стигна отново до часовниковата кула, се насочи към обновената и използвана част на комплекса. Намина през лабораторията, но Робърт му каза, че Ви Джей не се е мяркал.

Като се чудеше какво да прави, Виктор се върна в кафенето.

— Още не се е появил — рече управителят, преди Виктор да го е попитал.

— Така си и мислех — кимна той. — Дойдох да изпия едно кафе.

Тъй като беше мокър от дъжда, бе измръзнал здравата по време на „разходката“ край реката. Усещаше се, че температурата отново е паднала след края на бурята.

Щом допи кафето си и почувства как топлината плъзва по тялото му, Виктор се протегна за влажното си палто. Отново напомни на управителя да звънне в лабораторията, ако Ви Джей се появи. След това се върна в офиса на охраната. Топлината там беше добре дошла, въпреки тежкия мирис на цигари. Педро редеше пасианс, седнал на ниската кушетка в задната стаичка. Той се изправи, когато го видя да влиза. Шелдън седеше зад бюрото си.

— Някой да е виждал сина ми? — рязко попита Виктор.

— Тъкмо говорих с Хол преди няма и две минути — отвърна Шелдън. — Специално го попитах, но той отговори, че не е виждал Ви Джей цял ден.

— Управителят на кафенето ми каза, че Ви Джей е обядвал с един от вас днес — погледна го Виктор. — Защо не сте ми казали?

— Не съм бил аз — каза Шелдън с ръка на гърдите. — Със сигурност не е бил и Хол. Той обядва с мен. Взехме си яденето за тук. Хей, Фред!

Фред подаде глава от будката, от която контролираше входа и изхода. Шелдън го попита дали е обядвал с Ви Джей.

— Определено не — поклати глава той. — Обядвах навън. Шелдън вдигна рамене и се обърна към Виктор: — Само ние тримата сме на смяна днес.

— Но управителят каза… — започна Виктор, но се спря. Нямаше смисъл да влиза в спор за това кой е ял с Ви Джей и кой не. Важното беше къде по дяволите, е синът му в момента. Почувства любопитство, примесено с малко тревога. Марша се бе питала, а сега се питаше и той, с какво всъщност Ви Джей си запълва времето в „Каймера“. До този момент никога не беше се замислял сериозно за това.

Щом излезе от офиса на охраната, той се запъти към лабораторията си. Бяха свършили идеите му за това къде може да търси сина си.

— Управителят на кафенето тъкмо звъня — каза Робърт веднага щом го видя на прага. — Ви Джей се е появил.

Виктор взе най-близкия телефон и набра кафенето.

— Той е тук в момента — отговори управителят.

— Сам ли е?

— Не. Филип е с него.

— Казахте ли му, че го търся? — попита Виктор.

— Не съм. Вие казахте просто да ви се обадя. Не сте нареждали да му предавам нещо.

— Чудесно — отвърна Виктор. — Не му казвайте. Тръгвам към вас.

Отивайки към сградата, където се намираха и кафенето, и библиотеката, Виктор реши да не влиза през главния вход на кафенето. Вместо това избра един страничен вход, качи се до втория етаж и чак тогава влезе в балконската част на кафенето. Отиде до парапета, погледна надолу и видя Ви Джей и Филип да ядат сладолед.

Стараейки се да остане незабелязан, Виктор ги изчака да завършат следобедната си закуска. Не след дълго те станаха и изпразниха подносите си. Докато излизаха, Виктор се спусна по стълбите, като се придържаше плътно до стената. Чу как вратата се затваря след тях. Той ускори крачка и стигна до вратата тъкмо навреме, за да види как завиват на запад по алеята.

— Нещо не е наред ли? — запита управителят.

— Не, всичко е окей — отвърна Виктор с небрежен тон. Последното, което искаше, бе за него да тръгнат клюки из компанията. — Просто съм любопитен с какво се занимава синът ми. Казвал съм му хиляда пъти да не ходи до реката, когато е бурна като сега. Но се боя, че изобщо не ме слуша.

— Момчетата са си момчета — вдигна рамене мъжът. Виктор се отдалечи от кафенето и видя как Ви Джей и Филип завиват надясно отвъд сградата, в която се намираше лабораторията му. Очевидно се движеха към реката. Преминавайки в лек тръс, Виктор ги последва до мястото, където бяха свили. Все още ги виждаше пред себе си на около петдесет ярда. Изчака да поемат наляво непосредствено преди реката и да изчезнат от поглед. След това се втурна по алеята.

Щом стигна до мястото, където двамата бяха завили, той отново ги видя близо до часовниковата кула. Изкачиха няколко стъпала и влязоха в изоставената сграда през зеещата врата.

Какво, за бога, правят тук, запита се Виктор. Като внимаваше да остане незабелязан, той се промъкна до входа, след това спря и се ослуша. Не се чуваше нищо, освен рева на водопадите.

Смутен, той ги последва. Изчака, докато очите му привикнат към мъждивата светлина. Щом зрението му се адаптира, той откри точно това, което можеше да се очаква в една изоставена сграда — на пода нямаше къде да се стъпи от боклуци и мръсотия.

Първият етаж бе зает от голяма стая, чиито прозорци гледаха към воденичното езеро. Всички стъкла отдавна бяха изпочупени. Дори рамките не бяха останали. В средата на помещението имаше купчина отпадъци, свидетелство за клошарите, които бяха нощували тук, преди „Каймера“ да купи комплекса и да го огради. Над цялото място властваше натрапчивата миризма на гниещо дърво, плат и картон.

Прокрадвайки се внимателно към средата, Виктор отново се ослуша, но шумът на водопадите тук беше дори по-оглушителен, отколкото отвън. Не можеше да се чуе никакъв друг звук.

Край отсрещната стена се виждаха редица врати, които водеха към по-малки стаи. Виктор реши да започне от първата. Всички се оказаха запуснати и мръсни. Във всеки край, както и в средата на сградата имаше стълбища, които водеха към двата горни етажа. Той се отправи към централното стълбище и бавно се изкачи. На всеки етаж претърсваше помещенията, които се редяха от двете страни на дълъг коридор. Всички бяха еднакво прашни и вероятно пълни с плъхове. Озадачен, Виктор се върна на първия етаж. След миг колебание отиде до един от предните прозорци и обгърна с поглед реката, язовира, езерото, а накрая и празния шлюз, който затваряше реката с ръждясалите си врати.

Тъкмо тогава си спомни, че часовниковата кула бе свързана с други сгради чрез сложна тунелна система, за да се разпределя ротационната механична сила на воденичните колела. Очевидно в момента Ви Джей не се намираше в часовниковата кула. Виктор се питаше дали синът му не се бе натъкнал именно на тази система.

Извърна се рязко с настръхнала коса. Стори му се, че чу нещо през рева на водопадите, или че почувства нещо; не беше сигурен кое от двете. Очите му бързо пробягаха през стаята, но тя бе празна. И когато напрегна слух, долови единствено шума на реката.

Вървейки от едно стълбище към друго, той търсеше входа към сутерена, но не можеше да го открие. Повтори търсенето си. Отново без резултат. Нямаше стъпала, които да водят надолу. Надниквайки през един прозорец от южната страна на сградата, той се опита да види дали има вход към сутерена отвън. Но такъв нямаше. Като че ли не съществуваше начин да се слезе в мазето.

Виктор излезе от часовниковата кула и се върна в използвана част на комплекса. Запъти се право към отдел „Сгради и площи“. Използва специалния си ключ, влезе и включи лампите. Незабавно се отправи към архива. От един голям метален шкаф извади архитектурните планове на всички съществуващи обекти, намиращи се върху територията на „Каймера“. Прелисти ги бързо и скоро откри плана на часовниковата кула.

Първият чертеж беше на сутерена. Виждаше се къде водния тунел навлиза в сградата. В сутерена водата течеше през обшит с талпи улей, където задвижваше серия колела, разположени както хоризонтално, така и вертикално. Самият сутерен бе разделен на едно централно помещение, в което се намираха всички колела, и редица по-малки стаи. Тунелната система тръгваше от една от стаите в източния край.

След това прегледа плана на първия етаж. Лесно откри стълбището, което водеше към мазето. То се намираше непосредствено от дясната страна на централните стълби. Не можеше да си представи как го е пропуснал.

За да е напълно сигурен, той направи копие на плановете на сутерена и първия етаж, като използва специалния ксерокс, който „Каймера“ притежаваше за тази цел. Намали копията до формат А4 и въоръжен с тях се завърна в часовниковата кула, решен да проучи какво има отдолу.

Проправи си път през боклуците по пода и се приближи към стълбището в центъра. Застанал пред него, погледна надясно. Дори извади копието на плана и свери с него, за да е сигурен, че не греши.

Не можеше да разбере къде бърка. Нямаше никакви стъпала към сутерена. Дори заобиколи стълбището от другата му страна, в случай, че скиците са сгрешени. Но и оттук не се виждаше нищо.

Като се върна обратно на мястото, където според плана се намираше стълбата, Виктор забеляза, че там липсват боклуците, които покриваха останалата част от пода. Това му се видя странно, затова се наведе и откри още нещо — дъските на това място от пода бяха по-широки от останалите в другите помещения. И дървото беше по-ново.

Той се сепна от някакъв звук, който дойде иззад гърба му. Обърна се, но там сякаш нямаше нищо. Все пак чувстваше нечие присъствие в полумрака. Нечие много близко присъствие. Ужасен, Виктор се заоглежда. Отново чу шум зад гърба си, слаби вибрации. Нямаше съмнение. Стъпки. Обърна се, но беше твърде късно. Успя само да види сенчестия силует на фигура, която вдигаше някакъв предмет нагоре. Той се опита да надигне ръце, за да се предпази, но ударът се оказа прекалено силен. Съзнанието му потъна в черна бездна.

След като напусна Лоуъл, Марша спря на една отбивка от пътя и телефонира на семейство Блекмор. Чувстваше се малко неловко, но се самопокани у тях за кратка визита. Отне и час и половина, за да стигне до дома им в Уест Боксфорд на Плъм Айлънд Роуд 479. По това време вече бе спряло да вали, но когато излезе от колата, съжали, че не е облякла сако под палтото си. Температурата рязко бе паднала.

Къщата на Блекмор представляваше уютна постройка, напомняща за къщите в Кейп Код. Прозорците бяха разделени от вертикална колона през средата, боядисана в бяло. Арките над входа бяха от ромбовидно стъкло с дървена решетка. Марша изкачи няколкото стъпала и позвъни на вратата.

Отвори госпожа Блекмор, Беше набита жена на годините на Марша с къса коса, с подвити нагоре краища.

— Заповядайте вътре — каза тя и изгледа посетителката с любопитство. — Аз съм Едит Блекмор.

Марша усети втренчения и поглед и се запита дали нямаше нещо нередно във вида и. Може би бе останало някое парченце от плода, който току що бе изяла или пък нещо друго… И тя прокара език по зъбите си, за да се увери.

Отвътре къщата беше точно толкова прекрасна, колкото и отвън. Мебелите бяха ранно американски антики, покрити с кретонени покривки дивани и люлеещи се столове. Върху чамовия под имаше малки килимчета.

— Ще се съблечете ли? — попита Едит. — Нещо за пиене, например чай или кафе?

— Един чай ще ми дойде добре — усмихна се Марша и последва домакинята в дневната.

Господин Блекмор, който седеше с вестник край камината, се изправи при влизането и.

— Аз съм Карл Блекмор — представи се той, протягайки ръка. Беше едър мъж с пергаментова кожа и мрачни черти. Марша стисна ръката му.

— Седнете, чувствайте се като у дома си — каза той и посочи към дивана. След като тя седна, той се върна на мястото си и пусна вестника на пода, близо до стола. Лицето му се раздвижи и устните му се разтегнаха в любезна усмивка. Едит изчезна в кухнята. — Интересно време — кимна той, подновявайки разговора.

Марша не можеше да се освободи от неловкото чувство, което бе предизвикал у нея първия поглед на Едит. Имаше нещо сковано и неестествено у тези хора, но тя не можеше да разбере какво е.

От горния етаж слезе момче на възрастта на Ви Джей, но по-едро и по-набито, със сламеноруса коса. Приликата между него и господин Блекмор беше поразителна.

— Здравейте — кимна то и протегна вежливо ръка към нея.

— Ти сигурно си Рики — каза Марша, здрависвайки се. — Аз съм майката на Ви Джей. Слушала съм много за теб. — Тя усети, че малко преувеличение няма да е излишно.

— Наистина ли? — попита Рики със съмнение в гласа.

— Да — усмихна се Марша. — И колкото повече слушах, толкова повече исках да се запозная с теб. Защо не дойдеш някой път у дома? Предполагам, Ви Джей ти е казал, че имаме плувен басейн.

— Никога не ми е казвал, че имате басейн — отвърна момчето и седна до камината, след което я погледна така, че тя се почувства още по-неудобно.

— Не знам защо не го е направил — каза Марша и погледна към Карл. — Човек никога не знае какво се върти в главите на тези деца. — Усмивката и излезе малко насилена.

— Предполагам, че е така — сви рамене той. Настъпи неловка тишина.

Тя се запита какво става.

— Мляко или лимон? — В стаята влезе Едит и наруши мълчанието. Носеше поднос, който остави на масичката за кафе.

— Лимон — отвърна Марша. Взе чашата и я вдигна, за да налее Едит горещата течност. После изстиска малко лимон. Когато свърши, тя се облегна назад и забеляза, че останалите нямат намерение да се присъединят към нея. Просто седяха и я гледаха. — Никой друг ли няма да пие чай? — попита тя с нарастващо чувство за неудобство.

— Не се притеснявайте — произнесе Едит.

Марша отпи. Чаят беше горещ и тя го остави на масичката и прочисти гърлото си.

— Съжалявам, че ви се натрапих по такъв начин.

— Няма защо — кимна домакинята. — В дъждовен ден като този няма какво толкова да правим, освен да седим и да си почиваме край камината.

— Исках да се срещна с вас от доста време насам. Били сте толкова мили с Ви Джей и ми се искаше да ви върна жеста.

— Какво точно имате предвид? — погледна я Едит.

— Ами, например това — да поканя Рики да пренощува у дома. Стига да иска, разбира си. Искаш ли, Рики?

Момчето само сви рамене.

— Защо искате Рики да пренощува у вас? — поинтересува се Карл.

— За да ви върна жеста, разбира се — отговори Марша. — След като синът ми толкова пъти е нощувал у вас, струва ми се съвсем естествено и Рики да ни погостува за малко.

Карл и Едит се спогледаха. Едит не се сдържа:

— Вашият син никога не е нощувал у нас. Страхувам се, че не разбирам за какво говорите.

Марша местеше очи от един на друг и объркването и растеше.

— Ви Джей никога не е нощувал тук? — попита тя невярващо.

— Никога — потвърди Карл.

Като гледаше към Рики, Марша произнесе тихо:

— А миналата неделя? Не бяхте ли двамата с Ви Джей?

— Не — поклати глава момчето.

— Тогава… предполагам, че трябва да ви се извиня за изгубеното време — каза Марша смутено и се изправи. Едит и Карл направиха същото.

— Помислихме, че идвате да говорим за сбиването — каза Карл.

— Какво сбиване?

— Както изглежда, Ви Джей и нашият син са имали малко спречкване — продължи мъжът. — Наложи се Рики да прекара нощта в болницата със счупен нос.

— О, ужасно съжалявам — каза Марша. — Ще трябва да поговоря с Ви Джей.

Тя се сбогува бързо и напусна къщата на Блекмор. Когато влезе в колата си беше бясна. Определено трябваше да поговори с Ви Джей. Нещата бяха много по-лоши, отколкото си мислеше. Как се бяха изплъзнали от вниманието и толкова много неща? Излизаше, че синът и има свой отделен живот, напълно различен от онзи, който показваше. Такава хладнокръвна измама беше повече от ненормална! Какво се бе случило с нейното малко момче?