Извън контрол

1.19 март, 1989 г.Неделя, късния следобед

Дълги, тънки сенки от голите кленове, очертаващи алеята, пресичаха широкия калдъръмен двор, който отделяше бялата колониална къща от хамбара. На здрачаване задуха вятър и разлюля сенките в плавни вълни, придавайки им вид на огромна паяжина. Въпреки, че официално пролетта бе настъпила, зимата продължаваше да стиска в студения си юмрук северен Андоувър, Масачузетс.

Марша седеше до мивката в голямата селска кухня и се взираше към градината и чезнещата светлина. С периферното си зрение улови движение по алеята и се обърна. Ви Джей се прибираше вкъщи с колелото си.

За секунда усети, че дъхът и спира. Откакто Дейвид бе умрял преди пет години, тя не приемаше семейството си като нещо, което се разбира от само себе си. Никога нямаше да забрави ужасния ден, в който докторът и каза, че жълтеницата на момчето и е преминала в рак. Лицето му, жълто и сбръчкано от болката, се вряза направо в сърцето и. Още усещаше тънкото му телце, което се притискаше в нея точно преди да умре. Беше сигурна, че се опитва да и каже нещо, но единственото, което чу, беше затрудненото му дишане, докато се опитваше да се държи за живота.

След това нищо вече не беше същото. Нещо повече, година по-късно стана дори по-лошо. Прекаленото безпокойство на Марша за Ви Джей произтичаше отчасти от загубата на Дейвид, отчасти от ужасните обстоятелства около смъртта на бавачката само година след неговата. Двамата се бяха разболели от някаква изключително рядка форма на чернодробен рак и въпреки уверенията, че няма начин да е заразно, Марша не можеше да се отърси от страха, че мълнията, ударила два пъти дома им, няма да го направи и трети път. Смъртта на бавачката им беше запомняща се и поради факта, че бе направо ужасна.

Беше през есента, точно след рождения ден на Ви Джей. Листата падаха от дърветата и във въздуха се прокрадваше първият есенен хлад. Още преди да се разболее, Джанис бе започнала да се държи твърде странно. Ядеше единствено храна, приготвена от самата нея и държана в затворени съдове. Проявяваше страстна религиозност, стигаща до фанатизъм. Марша и Виктор сигурно нямаше да я изтърпят, ако не беше станала като член на семейството през многото години, откакто работеше при тях.

По време на последните, критични месеци от живота на Дейвид, тя бе направо божи дар. Но скоро след смъртта му започна да мъкне навсякъде със себе си библията, притиснала я до гърдите си, сякаш това можеше да я предпази от тайнствена болест. Оставяше я единствено, докато шета, и то с неохота. И като връх на всичко стана мрачна и враждебна и започна да се заключва нощем в стаята си.

Но най-лошото бе отношението, което разви към Ви Джей. Внезапно отказа да прави каквото и да било с момчето, което по онова време тъкмо бе навършило пет години. Въпреки, че Виктор Джуниър бе едно изключително самостоятелно дете, все още понякога се налагаше Джанис да му помага, но тя отказваше. Марша бе говорила няколко пъти с нея, но без резултат. Тя настоятелно го отбягваше. Когато започнаха да я увещават, тя забълнува за дявола, който е сред тях и други подобни религиозни безсмислици.

Марша беше на края на търпението си, когато Джанис се разболя. Виктор пръв забеляза, че очите и са пожълтели и обърна внимание на жена си. Тя с ужас осъзна, че очите и бяха придобили същата жълтеникава отсянка, която имаха очите на Дейвид. Виктор побърза да я откара в Бостън, където да преценят състоянието и. Диагнозата дойде като потресаващ шок: тя имаше рак на черния дроб от същия специфичен вирулентен тип, от който синът им бе умрял.

Наличието на два случая на такава рядка форма на рак в едно и също семейство в рамките на година подтикна епидемиолозите към обширни изследвания. Но всички резултати се оказаха отрицателни. Не съществуваше опасност причината да идва от околната среда. Решиха, че двата случая са просто нещастно стечение на обстоятелствата.

Страшната диагноза помогна най-малкото да се обясни странното поведение на Джанис. Лекарите допуснаха, че е възможно вече да е страдала от метастази в мозъка. След като я диагностицираха, състоянието и тръгна надолу безмилостно бързо. Тя рязко отслабна въпреки терапията, за две седмици стана кожа и кости. Но последният ден, преди да отиде да умре в болницата, беше особено травмиращ.

Виктор тъкмо се бе прибрал вкъщи и бе влязъл в банята. Марша приготвяше вечеря в кухнята, когато в къщата проеча смразяващ кръвта вик. Виктор изскочи полуоблечен:

— Какво става, за бога?

— Дойде откъм стаята на Джанис — отвърна Марша, която бе пребледняла като платно.

Те размениха бързи, разбиращи погледи. После се втурнаха навън към гаража и изкачиха светкавично тесните стълби, водещи към малкото апартаментче на бавачката.

Преди да са стигнали до стаята и, втори вик разкъса тишината. Стори им се, че от силата му стъклата на прозорците задрънчават.

Виктор пръв се добра до вратата.

Джанис стоеше в средата на леглото си, притиснала Библията към себе си. Изглеждаше ужасно. Косата и стърчеше във всички посоки, придавайки и демоничен облик. Лицето и имаше измъчен вид, сякаш бе хлътнало навътре, а пожълтялата, отпусната кожа не бе в състояние да прикрие костите. Очите и приличаха на жълти неонови светлини, които направо пронизваха.

За миг Марша се закова като хипнотизирана. После проследи погледа на жената. В коридора към задния вход на стаята стоеше Ви Джей. Той дори не мигна, само спокойно отвърна на погледа на Джанис.

Марша почти веднага съобрази какво се бе случило: Виктор Джуниър се бе изкачил по задното стълбище и без да подозира, я бе изплашил до смърт. Кой знае какво бе съзряло болното и съзнание, което я бе накарало да издаде онзи нечовешки писък.

— Той е дяволът! — озъби се Джанис. — Той е убиец! Отведете го далеч от мен!

— Опитай се да я успокоиш — извика Марша и се втурна към шестгодишното момче. Грабна го на ръце и се спусна надолу по стълбите. Пое си дъх едва когато се озоваха в дневната и тя затръшна с крак вратата зад себе си. Притисна Ви Джей към себе си и погледна в кристалните му очи.

— Джанис не го мисли наистина — каза тя. Надяваше се този отвратителен случай да не остави трайни следи върху него.

— Знам — кимна удивително зряло момчето. — Тя е много болна. Не знае какво говори.

От този ден нататък Марша никога не можа да се отпусне и да се радва на живота си така, както преди. Боеше се, че ако го направи, Бог ще я накаже отново, а ако нещо се случеше с Ви Джей, тя не би могла да го преживее.

Като детски психиатър знаеше, че не може да очаква детето и да се развива по точно определен начин, но често се улавяше, че и се иска Ви Джей да проявява по-открито привързаността си. Още от съвсем малък той бе неестествено самостоятелен и независим. Случваше се отвреме-навреме да и позволи да го прегърне, но понякога тя копнееше да го вземе на ръце и да го притисне към себе си по начина, по който прегръщаше Дейвид.

Докато го гледаше сега как слиза от колелото си, тя се запита дали Ви Джей е толкова погълнат в себе си, както изглеждаше. Тя махна с ръка, за да привлече вниманието му, но той не погледна нататък — разкопча чантите от колелото, оставяйки ги да паднат върху калдъръма и хлътна във вратата на хамбара, за да паркира колелото за през нощта. След малко се появи, и без да спира, вдигна чантите от земята с една ръка и се насочи към къщата. Марша помаха отново с ръка, но въпреки, че се движеше право срещу нея, той не отвърна. Беше притиснал брадичка надолу в яката си, бранейки се от студения вятър, който духаше в двора непрестанно.

Тя почука по стъклото на прозореца, после отпусна ръка. Напоследък имаше ужасното предчувствие, че с момчето става нещо лошо. Господ знае, че не би го обичала повече, ако сама го бе износила, но понякога се страхуваше, че то е неестествено студено и нечувствително. Генетично беше неин собствен син, но не притежаваше нищо от топлотата и веселостта, които тя самата бе имала като дете. Преди да заспи нощем, често я измъчваше мисълта, че заченат в епруветка, той като че ли е предопределен да бъде крайно сдържан в емоциите си. Знаеше, че тази идея е абсурдна, но тя продължаваше да се връща отново и отново.

Тръсна глава, за да се отърси от мислите си и извика на Виктор, който четеше край пукащия огън в дневната:

— Ви Джей се прибра.

Виктор изсумтя, но не вдигна глава.

Трясъкът на задната врата възвести влизането на сина им. Марша го чу, че сваля якето и обувките си в коридора. След миг се появи на вратата на кухнята. Беше красиво момче, високо към пет стъпки, доста едро за десетгодишната си възраст. Златната му руса коса не потъмня, както бе потъмняла косата на Марша, и лицето му запази ангелския си облик. И точно както и в деня на неговото раждане, най-характерното в него си оставаха ледено-сините му очи. За херувимче, каквото изглеждаше, тези наситени очи загатваха за ум много по-дълбок от годините му.

— Е, млади човече — смъмри го с престорено раздразнение Марша. — Добре знаеш, че по тъмно не бива да си навън с колелото.

— Но още не се е стъмнило — каза оправдателно Ви Джей с чистия си сопранов глас. Но после осъзна, че майка му се шегува. — Бях у Рики — добави той. Пусна чантите на пода и отиде до мивката.

— Това е чудесно — усмихна се Марша, явно доволна. — Защо не се обади по телефона? Можеше да останеш, докогато искаш. Щях да дойда и да те взема.

— И без това исках да се прибера — промърмори той, взе си един морков и отхапа от него звучно.

Марша обви ръце около него и го прегърна, усещайки съпротивлението на силното му младо тяло.

— Тъй като не си на училище тази седмица, мислех, че ще искаш да си повече време с Рики и да се забавлявате.

— Не-е — каза той и се измъкна по обичая си от ръцете и.

— Пак ли тревожиш майка си? — попита Виктор Старши, застанал на прага на дневната с научно списание в ръце и с очила за четене, кацнали несигурно на върха на носа му.

Без да му обръща внимание, Марша попита:

— Какво се каниш да правиш тази седмица? Имате ли някакви планове с Рики?

— Не. Мисля да прекарам седмицата с татко в лабораторията. Става ли, татко? — премести той очи върху баща си.

— На мен ще ми е приятно, както винаги — сви рамене Виктор.

— Защо, за бога, толкова искаш да ходиш в лабораторията? — попита Марша. Но това бе риторичен въпрос. Момчето ходеше в лабораторията с баща си още от съвсем малко. В началото, за да се възползват от предимствата на прекрасната дневна забавачка, която предлагаше „Каймера инкорпорейтид“, а по-късно — за да си играе сам в лабораторията. Това се бе превърнало в нещо обичайно, още повече след смъртта на Джанис. — Защо не се обадиш на някой от приятелите си от училище и с Рики и цялата група да направите нещо интересно?

— Остави го — прекъсна я Виктор, притичвайки се на помощ на сина им. — Щом иска да е с мен, нека дойде, няма проблеми.

— Добре, добре — съгласи се Марша, виждайки, че не може да се бори с тях. — Вечерята ще е готова в осем — каза тя на Ви Джей и го потупа шеговито по дупето.

Ви Джей вдигна чантите от пода и се насочи към задните стълби. Старите дървени стъпала изскърцаха под краката му. Той се насочи право към кабинета на втория етаж. Това беше уютна стая, с махагонова ламперия. Сядайки пред компютъра на баща си, той го включи. За миг напрегна слух, за да се увери, че родителите му все още си говорят в кухнята и едва след това извика файла, който бе нарекъл „Статус“. Екранът примига, след което се изпълни с данни. Той отвори една подир друга чантите, които бе домъкнал тук, надникна във всяка от тях и след като установи какво съдържат, направи някакви бързи изчисления, след което въведе серия цифри в компютъра. Това му отне само няколко минути.

След като завърши записването, Ви Джей излезе от „Статус“, дръпна циповете на чантите и зареди Пак-Мен. Тънка усмивка заигра по лицето му, когато жълтата топчица мина през лабиринта, поглъщайки бързо жертвата си.

Марша изтръска водата от ръцете си и ги избърса с кърпата, закачена на дръжката на хладилника. Не можеше да изкара от ума си нарастващото безпокойство за Ви Джей. Той не беше трудно дете; не бяха получавали никакви оплаквания от учителите в училището и въпреки, че нямаше никакви доказателства, тя беше убедена, че нещо не е наред. Беше време да повдигне въпроса. Като вдигна Киса, руската им котка, която правеше осморки около краката и, тя влезе в дневната. Виктор се беше излегнал на кушетката и четеше последните списания по обичайния си навик след работа.

— Може ли да поговорим за малко? — попита тя.

Мъжът и отпусна внимателно списанието, поглеждайки я над очилата. На четирийсет и три, той продължаваше да е строен, жилав мъж с тъмна, вълниста, по университетски разрошена коса и остри черти. Навремето в колежа беше доста добър играч на скуош и все още играеше три пъти седмично. „Каймера“ имаше собствено игрище за скуош, благодарение на Виктор.

— Притеснявам се за Ви Джей — каза Марша, докато сядаше на стола близо до кушетката. Котката се сви доволно в ръцете и и притвори сънливо очи.

— О? — каза Виктор някак изненадано. — Да не би нещо да не е наред?

— Не точно — поклати глава Марша. — Цял куп дребни неща. Като например това, че има толкова малко приятели. Когато преди малко спомена, че е бил с това момче, Рики, толкова се зарадвах, сякаш е кой знае какво постижение. Но после каза, че не иска изобщо да прекарва с него повече време през пролетната ваканция. Момче на неговата възраст има нужда да бъде с други деца. Това е важна част от развитието на човека.

Виктор и хвърли един от неговите погледи. Тя знаеше, че той мрази ужасно психологически дискусии от този род, макар че психиатрията беше нейната област. Той нямаше търпението за това. Пък и разговорите за каквито и да са проблеми, свързани с развитието на Ви Джей, изглежда че подклаждаха безпокойства, които Виктор предпочиташе да не запалва. Той въздъхна, но не отговори.

— Теб това не те ли притеснява? — настоя Марша, когато стана ясно, че съпругът и не се кани да каже нищо. Тя погали котката, която прие вниманието и като досада.

Виктор тръсна глава:

— Не. Мисля, че Ви Джей е едно от най-адаптивните деца, които някога съм виждал. Какво има за вечеря?

— Виктор! — произнесе остро Марша. — Това е важно.

— Добре, добре! — Той затвори списанието.

— Струва ми се, че той се разбира чудесно с възрастните — продължи тя, — но никога не иска да е с деца на неговата възраст.

— Той е с деца на неговата възраст по цял ден в училище — възрази и Виктор.

— Знам — призна тя. — Но това е нещо съвсем различно.

— Нека си кажем истината — каза Виктор, знаейки, че постъпва преднамерено жестоко, но като се имаше предвид неговото собствено безпокойство относно Ви Джей — безпокойство много различно от това на жена му — той не можеше да понесе да остане на темата: — Струва ми се, че ставаш невротичка. Ви Джей е страхотно дете. И с него не става нищо лошо. Мисля, че това е просто реакция на смъртта на Дейвид. — И той потрепери вътрешно, докато изричаше тези думи. Знаеше отлично, че най-добрата защита е нападението.

Коментарът му сякаш удари Марша през лицето. В душата и се надигнаха подтисканите чувства, но тя преглътна сълзите си и се насили да продължи:

— Има и други неща, освен липсата му на приятели. Той никога няма нужда от никого и от нищо. Когато донесохме Киса, казахме му, че това ще е неговата котка, но той не я и погледна втори път. Откакто ти съобщи за смъртта на Дейвид, той нито веднъж не спомена името му. Това нормално ли ти се вижда? Когато му каза за Дейвид той се държа така, сякаш става дума за непознат.

— Марша, та той беше само на пет години. Мисля, че ти си единствената, която се тревожиш. Пет години са дълъг срок, за да скърби човек. Може би трябва да отидеш на психиатър.

Марша прехапа устни. Виктор обикновено беше мил човек, но всеки път, когато тя искаше да поговорят за Ви Джей, той просто я срязваше.

— Добре, просто исках да ти кажа какво мисля — каза тя и се изправи. Беше време да се връща в кухнята и да довърши вечерята. Чувайки познатите звуци на Пак-Мен от горния етаж, тя се почувства малко по-спокойна.

Виктор се надигна от кушетката, протегна се и я последва в кухнята.