Извън контрол

6.Вторник сутринта

Качиха се в отделни коли до Бостън, тъй като Виктор искаше да се върне директно в „Каймера“. Ви Джей избра да пътува с Марша.

Пътуването мина спокойно. Марша се опита да накара Ви Джей да се разприказва, но той отговаряше на всичките и въпроси само с кратко „да“ или „не“. Тя се предаде и мълча, докато наближиха Детската болница.

— Имал ли си някакво главоболие? — наруши тя дългото мълчание.

— Не — отвърна момчето. — Казах ти, че съм добре. Защо е тази внезапна тревога за здравето ми?

— Идеята е на баща ти — каза Марша. Не смяташе, че има някаква причина да не му казва истината. — Нарича го превантивна медицина.

— Струва ми се загуба на време — промърмори той.

— Да имаш някаква промяна в паметта? — продължи Марша.

— Казах ти — извика Ви Джей. — Напълно нормален съм!

— Добре, добре. Няма защо да се ядосваш. Радваме се, че си здрав и искаме да си останеш здрав. — Тя се запита какво ли би си помислило момчето, ако му бяха казали, че има животински гени в хромозомите си. — Спомняш ли си, когато беше тригодишен и внезапно престана да можеш да четеш? — погледна го Марша.

— Разбира се — отвърна той. — Никога не сме говорили повече за този момент. Момчето извърна лице към прозореца.

— Мамо, моля те, не се прави на психиатър пред мен. Разбира се, че това ме безпокоеше. Беше разстройващо да не мога да правя нещо, което вече съм правил. Но се научих да го правя отново и съм добре.

— Ако някога поискаш да говорим за това, аз съм на разположение — каза Марша. — Това, че не повдигам въпрос за онова време не означава, че не ме е грижа. Трябва да знаеш, че това беше стресов период и за мен. Като майка се ужасих, че си болен. Веднага щом стана ясно, че всичко е наред, се опитах да не мисля за това.

Ви Джей само кимна.

Срещнаха се всички в чакалнята на д-р Клифърд Ръдок, началник на неврологичното отделение. Виктор ги беше изпреварил с петнайсет минути. Още щом Ви Джей седна на пейката със списание в ръка, Виктор дръпна Марша настрана:

— Говорих с д-р Ръдок веднага след като пристигнах. Съгласен е да сравни сегашния му неврологичен статус със статуса, който установи по времето, когато интелигентността му падна. Но е малко подозрителен за причините, по които сме тук. Със сигурност не знае нищо за ФНР-гена и нямам намерение да го уведомявам.

— Естествено — кимна Марша.

Виктор я погледна.

— Надявам се, че ще ми съдействаш.

— Възнамерявам да направя много повече от това. Веднага щом свърши прегледът тук, ще заведа Ви Джей в моя офис и ще проведа няколко психологически теста.

— За какво ти е това, по дяволите? — не се сдържа Виктор. — Фактът, че се налага да питаш означава, че аз вероятно не мога да ти го обясня.

Д-р Ръдок, висок, строен мъж с прошарена коса, ги извика в кабинета си няколко минути преди да започне с изследванията. Попита дали момчето го помни. Ви Джей отговори, че го помни, особено мирисът му. Виктор и Марша се усмихнаха нервно.

— Запомних одеколона ви — каза Ви Джей. — Бяхте си сложили афтършейв „Хермес“.

Смутен до известна степен от споменаването на нещо толкова лично, д-р Ръдок ги представи на д-р Крис Стивънс, негов колега, детски невролог.

Д-р Стивънс се зае с прегледа. Уважавайки факта, че двамата родители са лекари, той им позволи да останат в стаята. Беше пълно неврологично изследване, на каквото нито единият, нито другият бяха присъствали някога. След около час всяка страна от нервната система на Ви Джей бе изразена в цифри и се установи, че всичко е напълно нормално.

После д-р Стивънс се зае с лабораторните анализи. Той взе кръв за рутинните изследвания и Виктор поиска да му замразят няколко епруветки с кръв, за да ги вземе в „Каймера“. След това Ви Джей беше подложен на два прегледа със скенер.

Първата процедура представляваше инжектиране на безвредни радиоактивни вещества, които излъчваха позитрони в ръката на Ви Джей, докато главата му се намираше в голям апарат с пръстеновидна форма. Позитроните се сблъскваха с електроните в мозъка на Ви Джей. При всеки сблъсък се освобождаваше голямо количество енергия във вид на гама-лъчи. Кристалите в специалния скенер отчитаха гама-лъчите и един компютър проследяваше пътя на радиацията, като създаваше образ.

За втория тест Ви Джей беше преместен в двуметров цилиндър, заобиколен от големи магнити, свръхохладени с течен хелий. Резултантното магнитно поле, шейсет хиляди пъти по-силно от земното, подреждаше в права линия ядрата на водородните атоми във водните молекули в организма на Ви Джей. Когато радиовълна със специфична честота нарушеше това подреждане, ядрата отскачаха обратно, излъчвайки собствен слаб радиосигнал, който биваше приет от радио-сензорите на скенера и компютърно трансформиран в образ.

След като всички тестове бяха приключени, д-р Ръдок извика Виктор и Марша обратно в кабинета си. Ви Джей остана да ги чака в чакалнята. Естествено, Виктор беше нервен, непрекъснато прекарваше ръце през косата си. По време на тестването нито д-р Стивънс, нито техникът, бяха направили коментар. Към края Виктор беше почти парализиран от напрежение.

— Е — започна д-р Ръдок, посочвайки някои от компютърно-генерираните образи, — не всички резултати са готови, и по-специално кръвните изследвания, но вече открихме нещо.

Сърцето на Марша пропусна един такт.

— Резултатите и от двата теста са извън нормата — обясни д-р Ръдок. Той държеше една от многоцветните графики от първия тест в лявата си ръка. В дясната стискаше писалка Монблан. Като посочваше педантично отделни участъци, той рече: — Наблюдава се подчертано увеличена, но не локализирана нужда от глюкоза в мозъчните полукълба. Той остави листа и избра друг цветен образ. — Вторият скенер показа кухините съвсем ясно.

С ускорен пулс, Марша се наведе напред, за да вижда по-добре.

— Тук се вижда достатъчно ясно — продължи д-р Ръдок, — че тези кухини са значително по-малки от нормалното.

— Какво означава това? — попита Марша плахо.

Д-р Ръдок сви рамене:

— Вероятно нищо. Неврологичното изследване на детето е напълно нормално според д-р Стивънс. А това, което открихме, въпреки, че е интересно, най-вероятно не оказва никакъв ефект върху дейността на мозъка. Единственото, което ми хрумва е, че щом неговият мозък използва много повече глюкоза, може би трябва да му давате сладко, когато се замисли повече. — Д-р Ръдок се засмя сърдечно на собствената си шега.

За миг Виктор и Марша останаха безмълвни, опитвайки се да направят прехода от лошата новина, която бяха очаквали, към добрата, която току що бяха получили. Виктор пръв се окопити.

— Със сигурност ще се вслушаме в съвета ви — каза той и се ухили. — Какъв да е сладкишът?

Д-р Ръдок се засмя отново, доволен, че приеха така добре шегата му.

— „Сникърс“ е лекарството, което препоръчвам!

Марша му благодари и излезе. Като сграбчи нищо неподозиращия Ви Джей, тя го притисна силно към гърдите си, преди да е успял да се измъкне.

— Всичко е наред — прошепна тя на ухото му. — Ти си добре.

Момчето се изтръгна от ръцете и:

— Знаех, че съм добре и преди да дойдем. Сега можем ли да си тръгваме?

Виктор потупа Марша по рамото:

— Имам още малко работа тук, след което отивам направо в службата. Ще се видим вкъщи, нали?

— Ще имаме специална вечеря — обяви Марша, като се обърна отново към Ви Джей. — Можем да си тръгваме, но с тебе, млади човече, още не сме свършили. Отиваме в моя кабинет. Ще направим няколко теста.

— О, мамо! — проплака Ви Джей.

Тя се усмихна. Прозвуча и като всяко друго десетгодишно момче.

— Не отказвай на майка си — каза Виктор и добави: — Ще се видим по-късно. — Той целуна Марша по бузата и разроши косата на сина си.

Виктор влезе в сградата на болницата и взе асансьора към патологията. Намери лесно кабинета на д-р Бъргхофън. Секретарката му беше изчезнала някъде и никой не го видя, че влиза. Бъргхофън печаташе нещо. Виктор почука на стъклото на вратата.

— Влизайте, влизайте — махна с ръка мъжът и продължи да трака с два пръста по клавиатурата още известно време, след което въздъхна и спря: — Нямам друго обяснение, че правя това, освен, че секретарката ми се обажда през ден да ми каже, че е болна, с което почти ме принуждава да я уволня. Управлението на това отделение ще ме довърши.

Виктор се засмя, като си отбеляза наум да си напомни, че академичната работа също има своите ограничения, следващия път, когато му дойде до гуша от административните проблеми в „Каймера“.

— Чудех се дали сте привършили аутопсиите на двете деца, които починаха от церебрална едема — каза той.

Д-р Бъргхофън обходи с поглед претрупаното си бюро.

— Къде ли се е дянала проклетата папка? — измърмори той. Завъртя се около стола си и накрая откри това, което търсеше, на полицата точно зад себе си. — Да видим — запрелиства той страниците. — Ето ги тук — Морис Хобс и Марк Мърей. Тези ли са?

— Да.

— Паднаха се на д-р Шрайек. Вероятно в момента се занимава с тях.

— Нещо против да хвърля едно око? — попита Виктор.

— Заповядайте — каза той и надникна в папката. — В трета зала. — Виктор тъкмо се канеше да излезе, когато той измърмори: — Казахте, че сте доктор по медицина, нали?

Виктор кимна.

— Приятно прекарване! — пожела му д-р Бъргхофън и се върна към клавиатурата.

Отделението по патология, както и останалата болница, беше ново, с ултрамодерно оборудване, всичко беше хром и стъкло.

Четирите зали за аутопсия изглеждаха като операционни. Само една се използваше в момента и Виктор влезе право в нея. Масата беше от лъскава неръждаема стомана, както и другите инструменти, които се виждаха. Двамата мъже, които стояха отстрани на масата, вдигнаха глави при влизането му. Пред тях лежеше малко дете, чието тяло беше разрязано като изкормена риба. Зад тях на една количка се намираше малкото покрито тяло на друго дете.

Виктор потрепера. От дълго време не беше гледал аутопсия и бе забравил усещането. Особено, когато режеха дете.

— Можем ли да ви помогнем? — попита докторът отдясно. Носеше маска като на хирург, но вместо хирургическа мантия носеше гумирана престилка.

— Аз съм д-р Франк — представи се Виктор, борейки се да потисне гаденето. Освен ужасната гледка, го атакува и онази зловонна миризма, с която дори модерният климатик не можеше да се справи. — Интересувам се от децата на Хобс и Мърей. Д-р Бъргхофън ме изпрати.

— Можете да гледате оттук, ако желаете — рече патологът, посочвайки на Виктор място със скалпела си.

Виктор колебливо пристъпи в стаята. Опита се да не гледа към дребното изтърбушено телце.

— Вие ли сте д-р Шрайек?

— Самият той. — Патологът имаше приятен младежки глас и блестящи очи. — А това е Самюъл Харкинсън — представи той асистента си. — Тези деца ваши пациенти ли са били?

— Всъщност, не — каза Виктор. — Но съм силно заинтересуван от причината на смъртта им.

— Както и ние — рече д-р Шрайек. — Странна история. Елате тук и вижте този мозък. Виктор преглътна. Скалпът на детето беше разрязан и обърнат върху лицето. Черепът бе отворен по обиколката на главата и теменната част — отстранена. Виктор се улови, че се взира в издутия мозък, който придаваше на детето вид на извънземно. Гънките на мозъчната кора бяха сплескани на местата, където се бяха притискали към вътрешността на черепа.

— Това сигурно е най-тежкият случай на церебрална едема, който някога съм виждал — рече д-р Шрайек. — Поради това ваденето на мозъка става дълга процедура. Половин час ми отне другото дете. — И той посочи към покритото тяло.

— Докато не му хвана цаката — добави Харкинсън с лек кокни акцент.

— Прав си, Самюъл.

Харкинсън държеше главата и натискаше издутия мозък настрани, докато д-р Шрайек прокара ножа между мозъка и основата на черепа, за да прекъсне горната част на гръбначния стълб.

След малко с тъп, разпарящ звук мозъкът се освободи. Харкинсън отряза краниалните нерви и д-р Шрайек взе мозъка и го сложи на блюдото на везната. Стрелката се залюля бясно напред-назад и най-накрая се спря на 3,2 паунда.

— Цял паунд над нормалното — отбеляза д-р Шрайек, като повдигна мозъка с облечените си в ръкавици ръце и го отнесе до мивката с непрестанно течаща вода. Той отми съсирената кръв и другите остатъци от мозъка, след което го сложи върху дървен плот за рязане. Опитните му ръце внимателно го прегледаха за видими патологии.

— Като изключим размера, изглежда нормален. Няма кръвоизливи, няма тумори, няма инфекция. Скенерът пак не ни излъга.

— Чудех се дали мога да ви помоля за услуга — каза Виктор. — Дали ще е възможно да взема проба и да я занеса за изследване в собствената си лаборатория?

Д-р Шрайек сви рамене.

— Предполагам. Но не бих искал да се разчува. Страхотно ще е да влезем в „Бостън Глоуб“ с новината, че раздаваме мозъчна тъкан. Питам се кой тогава ще ни повери аутопсии.

— От мен няма да излезе и звук.

— От кой случай искате проба? — попита д-р Шрайек.

— И от двата, ако нямате нищо против.

— Предполагам, че няма значение дали ви давам една или две проби.

— Огледахте ли вече вътрешните органи? — попита Виктор.

— Още не — каза Шрайек. — Това е следващото в списъка. Искате ли да погледате?

Виктор сви рамене.

— Защо не? Така и така съм тук.

По пътя към Лоурънс, Ви Джей беше дори по-мълчалив, отколкото по време на сутрешното пътуване към Бостън. Очевидно беше бесен на цялата случка. И Марша се питаше дали ще е склонен да сътрудничи достатъчно, та да има някакъв смисъл от психологическите тестове.

Паркира срещу офиса си. Изчакаха асансьора, въпреки че се качваха само за един етаж, тъй като вратата към стълбището беше заключена отвътре.

— Знам, че си ядосан — започна Марша. — Но настоявам да направиш няколко психологически теста. Ако обаче не ни помогнеш, не си струва загубата нито на твоето време, нито на това на Джийн. Ясна ли съм?

— Напълно — отговори сухо Ви Джей, фиксирайки Марша със зашеметяващо сините си очи.

— Е, ще ни съдействаш ли? — запита тя отново, когато вратите на асансьора се отвориха.

Момчето кимна студено.

Джийн се зарадва много като ги видя. Доста се беше измъчила да жонглира с всички пациенти на Марша. Но се беше справила по обичайния си блестящ начин.

Що се отнася до Ви Джей, тя беше наистина щастлива да го види, макар и той да я беше поздравил без особен ентусиазъм и да се бе извинил, че отива в тоалетната, почти веднага щом влязоха.

— Не е в настроение — поясни Марша и се зае да разказва за неврологичния преглед и за желанието си да го накара да се подложи на тяхната серия от основни психологически тестове.

— Трудничко ще е да го уредя днес — каза Джийн. — Докато те нямаше сутринта телефонът не спря да звъни.

— Остави секретаря да се оправя с телефона — посъветва я Марша. — Важно е да тествам Ви Джей.

Джийн кимна и веднага заизважда формулярите, после подготви компютъра за отчитане и сравняване на резултатите.

Когато Ви Джей се върна, Джийн го накара да седне пред клавиатурата. Тъй като някои от тестовете му бяха познати, тя го попита кои иска да направи първо.

— Да започнем с тестовете за интелигентност — предложи Ви Джей.

През следващия час и половина проведоха тест, който включваше шест вербални и пет практически подтеста. Опитът показваше, че момчето се справя добре, макар и далеч не толкова впечатляващо, колкото преди седем години. Джийн забеляза, че Ви Джей се колебае преди да отговори на въпрос или да изпълни задача. Сякаш искаше да бъде съвсем сигурен в избора си.

— Много добре! — каза тя, когато завършиха. — Какво ще кажеш сега за един личностен тест?

— За MMPI ли става дума? — попита Ви Джей. — Или за MCMI?

— Впечатлена съм — призна тя. — Изглежда си прочел това-онова.

— Не е трудно, когато единият от родителите ти е психиатър — усмихна се момчето.

— Ще използваме и двата, но нека започнем с MMPI. Нямаш нужда от мен за това. Просто трябва да маркираш един от дадените отговори. Ако имаш някакъв проблем, само повикай.

Джийн го остави в стаята за тестове и се върна на рецепцията. Обади се на секретаря и получи огромната камара съобщения, която се бе натрупала. Зае се с тези, които можеше да поеме сама, а когато пациентът на Марша си тръгна и предаде останалите.

— Как се справи Ви Джей? — попита Марша.

— Не би могло да е по-добре.

— Сътрудничи ли?

— Кротък е като агънце — увери я Джийн. — Всъщност, даже изглежда, че се забавлява.

Марша поклати глава с изумление.

— Сигурно е благодарение на теб. С мен беше в ужасно настроение.

Джийн го прие като комплимент.

— Изкара един тест за интелигентност, в момента прави MMPI. Какви други да му пусна? Един Роршах и един тематичен за аперцепция? Или нещо друго?

Марша потупа с пръст устните си.

— Хайде да му пуснеш тематичния за аперцепция. Другия винаги можем да го направим по-късно.

— Няма проблем да направим и двата — предложи Джийн услужливо.

— Няма нужда — каза Марша и извади следващия картон. — Ви Джей е в добро настроение, но защо да го притискаме? А и може да се окаже интересно да сравним резултатите от тематичния тест за аперцепция с тези от Роршах, ако са правени в различни дни. — Тя позвъни на пациента, чийто картон държеше и изчезна за следващия сеанс.

След като Джийн попривърши с масивната купчина документи, тя се завърна в стаята за тестове. Ви Джей беше потънал в личностния тест.

— Някакви проблеми? — попита го тя.

— Мисля, че въпросите са твърде много — каза той със смях. — Освен това някои от тях нямат подходящ отговор.

— Идеята е да избереш най-добрия възможен.

— Знам. Това и правя.

По обяд прекъснаха да хапнат и отидоха в кафенето на болницата. Марша и Джийн си взеха сандвичи със салата от риба тон, а Ви Джей си избра хамбургер и шейк. Марша с радост забеляза, че държанието му се бе променило. Тя започна да си мисли, че се е тревожила напразно. Тестовете, които правеше, сигурно щяха да покажат психологически портрет на здраво дете. Умираше да попита Джийн за резултатите дотук, но знаеше, че не трябва да го прави пред сина си. След половин час всички се върнаха и подновиха заниманията си. Час по-късно Джийн остави отново телефона на секретар и се върна в стаята за тестове. Тъкмо затваряше вратата зад себе си, когато Ви Джей се обади:

— Ето — рече той, маркирайки отговора на последния въпрос. — Готов съм.

— Много добре — каза Джийн впечатлена. Той се беше справил с всичките петстотин и петдесет въпроса за половината от обичайното време. — Би ли искал да си починеш преди следващия тест?

— По-добре да свършим наведнъж — отвърна момчето.

В продължение на деветдесет минути Джийн му показваше картите на теста за аперцепция. На всяка беше изобразена черно-бяла рисунка на хора в ситуации, които предизвикваха отговор с психологически оттенък. Ви Джей трябваше да опише какво си представя че става на всяка от картинките и как се чувстват хората на тях. Целта бе момчето да проектира своите фантазии, чувства, модели на общуване, нужди и конфликти.

С някои пациенти не беше лесно да се проведе този тест. Но с Ви Джей Джийн се наслаждаваше на процеса. Момчето не се затрудняваше да дава интересни обяснения, а отговорите му бяха и логични, и нормални. До края на теста Джийн бе почувствала, че Ви Джей е емоционално стабилен, добре приспособен и зрял за възрастта си.

Когато Марша приключи с последния си пациент, Джийн влезе в кабинета и връчи компютърните разпечатки. MMPI-тестът щеше да бъде изпратен за оценяване от програма с по-голяма база данни. Но техният компютър им бе дал първоначален отчет.

Марша започна да преглежда разпечатките, а Джийн даде своята позитивна клинична оценка.

— Мисля, че е направо дете за пример! Наистина не мога да си представя защо се тревожиш за него.

— Това звучи успокояващо — отбеляза Марша, докато проучваше резултатите от теста за интелигентност. Общият резултат беше 128. Това беше една вариация само с две точки по-малка от миналия път, когато го бяха тествали преди няколко години. Значи коефициентът на интелигентност на Ви Джей не се бе променил и това беше един добър, солиден и окуражителен резултат, определено доста над средния. Но имаше едно несъответствие, което тревожеше Марша: петнайсетте точки разлика между вербалните и практическите секции, като вербалният резултат беше по-нисък от практическия. Това предполагаше когнитивен проблем, свързан с езикова неспособност. Като се имаше предвид колко бързо научи френски, това нямаше смисъл.

— И аз го забелязах — каза Джийн, когато Марша повдигна въпроса. — Но тъй като общият резултат беше така добър, не му отдадох голямо значение. А ти?

— Не знам — отвърна Марша. — Съмнявам се, че друг път съм виждала такъв резултат. Но както и да е, да преминем към MMPI-теста.

Тя сложи пред себе си резултатите. Внезапно нещо в първата част на теста отново привлече вниманието и. Две от стълбчетата в графиките бяха повишени и достигаха горната граница на това, което се считаше за нормално. Марша погледна колежката си.

— Но все пак са в нормата — настоя Джийн.

— Вярно е, но не трябва да забравяме, че всичко това е относително. Каква би могла да е причината графиката почти да излиза извън нормалните стойност?

— Той бързо направи теста — рече Джийн. — Може би е бил малко разсеян.

— Ви Джей никога не е разсеян — поклати глава Марша. — Не мога да си го обясня, но нека продължим.

Втората част представляваше клинична оценка и Марша не откри нищо неестествено. Особено се зарадва като видя, че скала четири и скала осем са съвсем в нормалните граници. Тези две скали се отнасяха съответно до психоматични отклонения и шизофренично поведение. Марша въздъхна с облекчение, тъй като тези скали имаха висока степен на корелация с клиничната реалност и тя се страхуваше, че ще бъдат повишени, като се има предвид историята на Ви Джей.

Но изведнъж забеляза, че скала номер три беше във високите стойности на нормалното. Това означаваше, че момчето е склонно към истерии, че постоянно търси привързаност и внимание. Това определено не се връзваше с опита и.

— Сигурна ли си, че Ви Джей ти е сътрудничил в този тест?

— Напълно!

— Предполагам, че би трябвало да се радвам на тези резултати — въздъхна Марша, докато събираше листовете в равна купчинка.

— И аз така мисля — усмихна се Джийн окуражаващо.

Марша ги защипа с кламер и ги бутна в куфарчето си.

— И все пак някои от тях са малко неестествени. Е, може би „неочаквани“ е по-точната дума. Бих предпочела да бяха съвършено нормални. Между другото, как отговори Ви Джей на картата с човека, наведен над детето с вдигната ръка?

— Каза, че му дава урок.

— Мъжът или детето? — засмя се Марша.

— Определено мъжът.

— Някаква враждебност към този образ?

— Никаква.

— Защо е вдигната ръката на мъжа според него?

— Защото говори за тенис и обяснява на момчето как да сервира — отвърна Джийн.

— Тенис?! Ви Джей никога не е играл тенис.

Когато Виктор наближи „Каймера“, забеляза, че от снега, който бе валял миналата нощ не бе останало нищо. Все още бе облачно, но температурата се покачи до 5–6 градуса над нулата.

Той паркира колата си на обичайното място, но вместо да се насочи директно към административната сграда, взе кафявата книжна торба от предната седалка на колата и тръгна към лабораторията.

— Имам една много спешна задача за теб — каза той на главния лаборант, Робърт Граймс.

Робърт бе болезнено слаб, напрегнат мъж, който носеше ризи с обиколка около врата много по-голяма от подходящата за него. Това само подчертаваше мършавостта му. Очите му имаха опуления израз на постоянна изненада.

Виктор извади замразените епруветки с кръв на Ви Джей и пробите, съдържащи частици от мозъците на починалите деца.

— Искам да направиш изследване на хромозомите в тези проби.

Лаборантът взе епруветките с кръв, разклати ги, след което огледа пробите с мозъчна тъкан.

— Карате ме да оставя другата работа и да се заема с това?

— Точно така — кимна Виктор. — И искам да стане колкото е възможно по-бързо. Освен това искам няколко стандартни теста с багрила за невроните на мозъчните срезове.

— Ще трябва да изоставя работата по маточните имплантати.

— Имаш разрешението ми.

Виктор напусна лабораторията и се насочи към следващата сграда, в която се намираше централният компютър. Беше разположена в геометричния център на двора, идеално място за лесен достъп до всички други апаратури. Главният офис беше на първия етаж и той бързо откри Луис Каспуиц. Имаше някакъв проблем с хардуера и Луис надзираваше неколцина техници, които бяха отворили огромната машина, сякаш се канеха да я оперират.

— Някаква информация за мен? — попита го Виктор. Луис кимна, каза на техниците да продължават да работят и двамата тръгнаха към кабинета му, където той извади един тефтер със спирала, в който бяха вписани влизанията в компютъра.

— Разбрах защо не можеш да извикаш онези файлове — каза Луис и започна да прелиства страниците на компютърния дневник.

— И защо?

Очевидно не намирайки онова, което търсеше, Луис се изправи и огледа кабинета си.

— А! — възкликна той, като съзря един свободен лист върху бюрото. — Не можеш да извикаш файловете за децата на Хобс и Мърей, защото те са били изтрити на 18-ти ноември. — И той размаха листа под носа на Виктор.

— Изтрити?

— Боя се, че да — кимна Луис. — Това е компютърният запис за 18 ноември и той ясно показва, че файловете са били изтрити.

— Това е много странно — промърмори Виктор. — Предполагам, че можеш да разбереш кой ги е изтрил, нали?

— Разбира се. Чрез паролата на потребителя.

— Можеш ли да го направиш?

— Да — кимна Луис.

— Е, добре, кой е бил? — попита Виктор раздразнено. Струваше му се, че Луис нарочно се бави.

Мъжът го погледна, след което се извърна.

— Вие, д-р Франк.

— Аз? — не сдържа изненадата си Виктор. Това беше последното нещо, което бе очаквал да чуе. Спомняше си, че си е мислил да изтрие тези файлове, дори може би планираше да го направи по някое време, но не можеше да си спомни да го е правил.

— Съжалявам — каза Луис и пристъпи от крак на крак. Чувстваше се наистина неудобно.

— Всичко е наред — кимна Виктор. — Благодаря ти, че ми отдели от времето си.

— Няма защо.

Виктор напусна компютърния център, озадачен от тази нова информация. Беше истина, че напоследък бе станал разсеян, но чак пък да изтрие файловете и дори да забрави за това? Можеше ли да е станало случайно? Запита се какво беше правил на 18-ти ноември.

Междувременно стигна до административната сграда и бавно изкачи стълбите. Докато се движеше по коридора на втория етаж към задния вход на офиса си, той реши да погледне в календара си. Съблече сакото си, окачи го и отиде да говори с Колийн.

— Д-р Франк, изплашихте ме! — възкликна тя, когато той я потупа по рамото. Тя печаташе нещо, сложила слушалки на ушите си. — Нямах представа, че сте тук!

Виктор се извини и и каза, че е минал през задния вход.

— Как мина посещението в болницата? — попита Колийн. Беше и звъннал рано тази сутрин, за да и обясни защо няма да е в офиса си до обяд. — Надявам се, че Ви Джей е добре.

— Добре е — усмихна се Виктор. Резултатите са нормални. Разбира се, още чакаме кръвните проби. Но съм убеден, че и те ще са добри.

— Слава богу! — каза Колийн. — Изплашихте ме тази сутрин: пълен неврологичен преглед звучи наистина сериозно.

— Самият аз бях малко разтревожен — призна той.

— Предполагам, че искате телефонните съобщения — усмихна се младата жена и надзърна под купчината листи върху иначе подреденото си бюро. — Тук са някъде.

— Остави за малко съобщенията — спря я Виктор. — Би ли извадила календара за 1988-а? Интересува ме по специално 18-ти ноември.

— Разбира се. — Тя се отблъсна от диктофона и се насочи към папките.

Виктор се върна в кабинета си. Докато чакаше, си спомни за обезпокоителното телефонно обаждане, получено, за съжаление, от Ви Джей и се запита какво трябваше да направи. Осъзна с нежелание, че не може да направи почти нищо. Ако попиташе някои от хората дали имат нещо общо с проблема, те със сигурност щяха да отрекат.

Колийн влезе с календара в ръка, отворен на 18-ти ноември, и го тикна под носа му. Той хвърли бърз поглед върху графика. Това беше един средно натоварен ден. Но нямаше нищо, което да е и най-слабо свързано с липсващите файлове. Последната точка отбелязваше, че е завел Марша в Бостън да хапнат в „Друг сезон“, след което са отишли на симфоничен концерт.

Марша съблече халата си и се пъхна в приятно затопленото легло. Завъртя копчето за регулиране на електрическото одеяло от най-висока степен на три. Виктор се бе отдръпнал в самия край на леглото, избягвайки топлината колкото е възможно. От неговата страна електрическото одеяло не се използваше никога. Беше си легнал преди повече от половин час и четеше съсредоточено научните си списания.

Тя се обърна на една страна и се вгледа в профила му. Рязката линия на носа, леко издутите бузи, тънките устни и бяха толкова близки. А сега той и изглеждаше като непознат. Тя все още не разбираше напълно какво беше сторил на Ви Джей, люлеейки се между неверието, гнева и страха, като страхът вземаше връх над всичките и чувства.

— Смяташ ли, че онези резултати означават, че Ви Джей е наистина добре? — запита тя внезапно.

— Повече от сигурен съм — погледна Виктор над ръба на списанието, което четеше. — Ти изглеждаше също доста щастлива в кабинета на д-р Ръдок.

Марша се обърна по гръб.

— Беше непосредствено облекчение, че няма нищо очевидно, като мозъчен тумор, например. — Тя отново погледна към Виктор. — Но все още няма обяснение за драматичното спадане на нивото му на интелигентност.

— Но това беше преди шест и половина години.

— Продължавам да се тревожа, че този процес ще стартира отново.

— Успокой се!

— Виктор! — каза Марша. — Можеш ли да оставиш настрана това, което четеш, и да поговорим?

Той пусна отвореното списание:

— Ние вече говорим.

— Благодаря — въздъхна тя. — Разбира се, радвам се, че резултатите са нормални. Но с психологическите тестове не е така. Те са неочаквани и малко противоречиви. — Тя се зае да му обяснява какво е открила, завършвайки с относително високите показатели в графиката за истерия.

— Ви Джей не е емоционален — погледна я Виктор.

— Точно това е въпросът — каза Марша.

— На мен ми се струва, че резултатът е твърде показателен за стойността на психологическите тестове. Сигурно не са точни.

— Напротив. Тези тестове се считат за много надеждни. Но не знам как да ги тълкувам. За съжаление те само увеличават безпокойството ми. Не мога да спра да мисля, че ще се случи нещо ужасно.

— Слушай — прекъсна я Виктор. — Взех проба от кръвта на Ви Джей и я занесох в моята лаборатория. Имам намерение да изолирам хромозома 6. Ако тя не е променена, ще съм безкрайно доволен. Ти също. — И той се пресегна да я погали по бедрото, но тя се дръпна. Ръката му се отпусна върху леглото. — Ако Ви Джей има някакви безобидни психологически проблеми, добре, това е нещо друго и аз съм готов да го подложим на подходяща терапия, става ли? — Искаше му се да и каже още нещо успокоително, но не знаеше какво да бъде. Със сигурност нямаше да спомене изчезналите файлове.

Марша си пое дълбоко дъх.

— Добре — каза тя. — Прав си. Ще се опитам да се отпусна. Ще ми кажеш за ДНК-резултатите веднага щом станат готови, нали?

— Естествено — кимна Виктор и и се усмихна. Тя се опита да му върне усмивката, но се получи нещо измъчено.

Той вдигна списанието си и се опита да продължи да чете. Но не преставаше да мисли за злощастните файлове. Дали наистина ги беше изтрил? Възможно беше. И тъй като нямаха препратки един към друг нямаше начин някой друг да изтрие и трите едновременно.

— Разбра ли каква е причината за смъртта на онези бедни деца? — попита Марша.

Виктор за втори път пусна списанието.

— Все още не. Аутопсиите не са завършени. Микроскопският анализ не е направен.

— Може ли да е било рак? — попита Марша тревожно, спомняйки си деня, в който Дейвид се бе разболял. Това беше дата, която никога нямаше да забрави: 17 юни, 1984-а година. Дейвид беше десетгодишен, Ви Джей — на пет. Училището беше свършило от няколко седмици и Джанис планираше да заведе децата на Касъл Бийч. Марша беше в кабинета си, вземаше си нещата, готова да тръгне за офиса, когато Дейвид се появи на прага. Слабите му ръце висяха отпуснато около тялото.

— Мамо, нещо не съм добре — каза той.

В първия момент тя не вдигна поглед. Опитваше се да намери една папка, която предишния ден бе донесла от офиса си.

— И какво ти се струва, че не е наред? — попита Марша, затваряйки едно чекмедже и отваряйки друго. Вечерта, преди да си легне, Дейвид се бе оплакал от болки в корема, но пепто-бисмолът се бе погрижил.

— Изглеждам странно.

— Мисля, че си красиво момче — каза Марша и се наведе да провери купчината листи зад бюрото си.

— Прежълтял съм — каза Дейвид.

Марша спря да рови и се обърна да види сина си, който изтича към нея и се сгуши в прегръдките и. Беше чувствително дете.

— Какво те кара да мислиш, че си прежълтял? — попита тя и усети първите вълни на страха. — Я да те видя? — И тя се опита да отдалечи момчето от себе си. Надяваше се то да се е излъгало и да има някакво невинно обяснение за тревогата си.

— Очите ми — произнесе Дейвид и гласът му прозвуча глухо в прегръдките и. — И езика.

— Езикът ти може да е жълт от лимоновите бонбони — възрази Марша. — Хайде, дай ми да видя.

Светлината в кабинета беше оскъдна, затова преминаха в антрето и тя огледа очите и езика на момчето на светлината на прозореца. Дъхът и спря. Нямаше никакво съмнение. Момчето определено имаше жълтеница.

По-късно същия ден скенерът показа дифузен тумор на черния дроб. Това беше един изключително агресивен вид рак, който съсипа черния дроб на детето буквално за няколко дни след поставянето на диагнозата.

— Нито едно от децата изглежда няма рак — каза Виктор, изтръгвайки Марша от нейната замисленост. — Общите изследвания не показаха злокачествени образувания.

Марша се опита да се отърси от призрачния образ на пожълтелите очи на Дейвид, които я гледаха от измършавялото му лице. Дори кожата му бързо бе пожълтяла. Тя се прокашля:

— Каква според теб е вероятността смъртта на тези деца да е била предизвикана от чуждите гени, които си имплантирал?

Виктор не отговори веднага.

— Иска ми се да мисля, че проблемът няма нищо общо с моите действия. Все пак нито един от стотиците тестове върху животни не създаде здравни смущения.

— Но не можеш да си сигурен? — запита Марша.

— Не мога — призна Виктор.

— Ами другите пет зиготи?

— Какво имаш предвид? Те се съхраняват в хладилника.

— Нормални ли са или и тях мутира?

— Всички съдържат ФНР-гена — рече той.

— Искам да ги унищожиш.

— Защо?

— Каза, че съжаляваш за това, което си направил — възкликна Марша гневно. — А сега ме питаш защо трябва да ги унищожиш?!

— Няма да ги имплантирам. Това ти го обещавам. Но може да са ми нужни, за да разбера какво всъщност се е случило с децата на Хобс и Мърей. Не забравяй, че зиготите и на двамата бяха замразени. Тази беше единствената разлика между тях и Ви Джей.

Марша се взря в лицето му. Ужасно беше да осъзнае, че не е сигурна дали му вярва. Никак не и харесваше мисълта, че тези зиготи са потенциално жизнеспособни.

Преди да успее да възрази, се чу страшен трясък. Звукът от счупено стъкло още не бе затихнал, когато в стаята на Ви Джей отекна висок писък. Марша и Виктор скочиха от леглото и хукнаха натам.