Извън контрол

2.19 март, 1989 г.Неделя привечер

Д-р Уйлям Хобс гледаше през шахматната дъска сина си, удивлявайки му се, както всеки ден в последно време, когато внезапно момчето подбели ярките си сини очи и падна назад от стола. Уйлям не го видя как се удря в пода, но чу противното тупване.

— Шийла! — извика той, скачайки и заобиколи дъската. За негов ужас видя, че Морис размахва бясно ръце и крака. Силният гърч показваше, че пристъпът не е безобиден.

Уйлям не беше сигурен какво трябва да направи. Смътно си спомни нещо за предпазване езика на жертвата от прехапване като се сложи нещо между зъбите, но нямаше нищо подходящо под ръка.

Той коленичи край момчето, което след няколко дни щеше да навърши три години и извика отново жена си. Малкото телце се извиваше с невероятна сила и дори на самия него му бе трудно да го удържа, без сам да се нарани.

Шийла замръзна при гледката. Този път Морис бе прехапал езика си лошо и главата му се люшкаше нагоре надолу. Върху килима се виждаше тънка струйка кръв.

— Обади се за линейка — извика Уйлям. Шийла излезе от вцепенението си и се втурна към телефона в кухнята. Морис не се чувстваше добре от момента, в който тя го беше взела от детската градина в „Каймера“. Беше се оплакал от туптящи болки в главата, подобно на мигрена. Разбира се, повечето тригодишни деца не биха описали главоболието по този начин, но Морис не беше като повечето тригодишни. Той беше истинско чудо, гений. Беше се научил да говори на осем месеца, да чете на тринайсет, а сега биеше баща си на обичайната вечерна партия шах.

— Имаме нужда от линейка — извика Шийла в телефонната слушалка, когато най-сетне някой отсреща вдигна. Тя издиктува адреса им и помоли регистраторката да побързат. После се върна в дневната.

Гърчовете бяха спрели. Момчето лежеше на кушетката, където Уйлям го бе пренесъл. Беше повърнало вечерята си заедно с голямо количество яркочервена кръв. Отвратителната каша беше омазала русата му коса и ъгълчетата на устата му.

— Какво да направя? — изплака Уйлям в безсилието си. Добре поне че детето все още дишаше и цветът му от синкав се бе върнал отново към нормалния.

— Какво стана? — попита Шийла.

— Нищо — отвърна Уйлям. — Печелеше, както обикновено. После изведнъж подбели очи и падна назад. Безпокоя се, че си удари главата доста силно в пода.

— О, Господи! — прошепна Шийла, изтривайки устата на момчета с края на престилката си. — Може би не трябваше да настояваш да играете шах тази вечер с това негово главоболие.

— Той искаше — произнесе Уйлям оправдателно. Но това не беше съвсем истина. Морис беше останал безразличен към идеята. Просто Уйлям не можеше да устои на възможността да наблюдава как детето използва феноменалния си мозък. Морис беше неговата гордост и радост.

Той и Шийла бяха женени осем години, преди да се осмелят да признаят, че не могат да заченат. Тъй като „Каймера“ имаше свой собствен фертилен център, „Фертилити инкорпорейтид“, а Уйлям работеше в „Каймера“, той и Шийла бяха отишли там безплатно. Това не беше просто. Трябваше да приемат факта, че и двамата са безплодни, но накрая чрез износваща майка и ин-витро оплождане, те получиха дългоочакваното дете — Морис, тяхното чудесно бебе с коефициент на интелигентност, който не съществуваше в таблиците и разбиваше всички рекорди.

— Ще донеса една кърпа и ще го изчистя — каза Шийла и се насочи към кухнята. Но Уйлям я хвана за ръката:

— Може би не трябва да го мърдаме.

Седнаха край детето и го загледаха безпомощно. След малко чуха линейката, която се задаваше по улицата. Шийла побърза да отвори на лекарите.

Няколко минути по-късно Уйлям се поклащаше напред-назад върху задната седалка на линейката, а Шийла ги следваше отзад в семейната кола. Когато пристигнаха в „Лоуъл Дженеръл Хоспитъл“, двамата останаха да чакат в коридора, изпълнени с тревога, докато лекарите се заеха да преглеждат детето и не обявиха, че е стабилизирано и може да бъде преместено. Уйлям искаше да го закарат в Детската болница в Бостън, която беше на половин час път. Нещо му подсказваше, че синът му е смъртно болен. Може би те прекалено се гордееха с неговата феноменалност. Може би сега Господ ги караше да си платят.

— Привет, Ви Джей! — извика Виктор. — Какво ще кажеш да поплуваме? — Той чу как гласът му отекна в стените на огромната им къща. Беше строена през осемнайсети век от местен земевладелец. Виктор я беше купил и ремонтирал малко след смъртта на Дейвид. Бизнесът в „Каймера“ бе потръгнал, след като компанията отдели доста време и средства, за да започне да предлага акции на борсата и Виктор чувстваше, че за Марша ще е много по-добре, ако не се налага да влиза в същите стаи, където беше расъл Дейвид. Тя бе понесла смъртта на сина им дори по-тежко от него. — Искаш ли да отидем до басейна? — провикна се Виктор отново. Имаше случаи, като този, например, в които му се искаше да имат интерком.

— Не, благодаря — долетя отговорът от втория етаж.

Виктор остана за миг както бе застанал — с ръка на парапета и с крак върху първото стъпало. Последният му разговор с Марша беше събудил първоначалните му страхове за сина им. Необикновено ранното развитие, невероятната му интелигентност, които го бяха направили майстор-шахматист на тригодишна възраст, резкият спад на интелекта му, преди да е навършил четири; развитието на Ви Джей в никакъв случай не можеше да се нарече стандартно. Виктор бе така налегнат от вина, откак се бе родило детето, че се почувства почти облекчен, след като необикновените му способности изчезнаха. Но сега се питаше дали едно нормално момче нямаше да подскочи от радост при възможността да поплува в новия семеен басейн. Виктор бе решил да добави един басейн за тренировки. Бяха го направили зад къщата в стил зимна градина. Съоръжението беше завършено едва предишния месец.

Свикнал да не приема „не“ за отговор, така, както беше по чорапи, той се понесе нагоре по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж. Промъкна се тихо по дългия коридор, който водеше към спалнята на сина им, която се намираше в предната част на къщата, обърната към алеята. Както винаги, стаята изглеждаше спретната и подредена, с томовете от поредицата на „Енциклопедия Британика“, строени върху рафтовете на едната стена и карта на химичните елементи на отсрещната. Ви Джей лежеше по корем на леглото си, изцяло погълнат от дебела книга.

Виктор се приближи и се опита да види какво чете. Той се надвеси отгоре, но единственото, което можа да различи бяха множество уравнения, далеч не това, което очакваше.

— Хванах те! — дръпна той шеговито сина си за крака.

Ви Джей скочи при докосването и вдигна ръце, готов да се отбранява.

— О! Готвиш се да нападаш или какво? — усмихна се Виктор.

Момчето вдигна нагоре тюркоазените си очи:

— Никога не го прави пак! — каза то.

Виктор усети за миг как го облива вълна на страх пред онова, което бе създал. Ви Джей изпусна една въздишка и се отпусна отново в леглото.

— Какво, по дяволите, четеш? — попита Виктор.

Ви Джей затвори книгата сякаш беше порнография.

— Просто нещо, което открих за черните дупки.

— Яко! — каза Виктор, опитвайки се да звучи в тон с модерния тийнейджърски жаргон.

— Всъщност не е много добро — гъмжи от грешки.

Виктор отново усети студена тръпка. По-късно се беше запитал дали невероятно високото интелектуално ниво на сина му не се бе възвърнало. Опитвайки се да не обръща внимание на притесненията си, той произнесе твърдо:

— Слушай, Ви Джей, отиваме да плуваме, ясно ли е? Той се приближи към гардероба и отдели един чифт плувки, след което ги хвърли към сина си: — Хайде, със сигурност ще те победя в състезанието.

Той се спусна бързо надолу към спалнята, за да извади банския си и отново се провикна към втория етаж. Ви Джей се появи в хола и застана пред баща си. Виктор си отбеляза с гордост, че синът му е изключително добре сложен за десетгодишно момче. И за пръв път си помисли, че Ви Джей би могъл да стане спортист, стига да иска.

Басейнът беше с типичната влажна хлорна миризма. Стъклата, от които се състояха таванът и стените на помещението, отразяваха образите в басейна; зимният пейзаж навън не се виждаше. Виктор хвърли хавлиената си кърпа върху алуминиевия шезлонг, когато Марша се появи на вратата на дневната.

— Какво ще кажеш да поплуваш с нас? — попита я Виктор.

Марша поклати глава:

— Идете, момчета, забавлявайте се. За мен е твърде студено.

— Ще се състезаваме — каза Виктор. — Ела да ни засичаш време.

— Татко — прекъсна го Ви Джей жално, — не искам да се състезавам.

— Разбира се, че искаш. Две дължини. Който изгуби ще изхвърли боклука.

Марша се приближи до шезлонга и взе кърпата, като извъртя съчувствено очи към момчето.

— От вътрешната страна ли искаш да бъдеш, или от външната? — попита го Виктор, надявайки се да го склони.

— Няма значение — отвърна той, докато заставаше до баща си, преценявайки дължината на басейна. Водната повърхност се завихри леко.

— Ти ще обявиш старта — каза Виктор на Марша.

— Застанете по местата си и бъдете готови — извика тя и млъкна за миг, гледайки неустойчивите фигури на мъжа си и сина си отстрани на басейна. — Готови-и-и… Старт!

След като се дръпна назад, за да избегне пръските, Марша се отпусна на един шезлонг. Виктор не беше добър плувец, но дори самата тя се изненада като видя, че Ви Джей изпреварва на първата дължина и връщането. После, на втората дължина, изглежда Ви Джей изоставаше и Виктор спечели с половин дължина.

— Добър опит — каза Виктор триумфиращо, ръсейки вода наоколо. — Добре дошъл при торбите с боклука!

Смутена от онова, на което смяташе, че е станала свидетел, Марша изгледа Ви Джей с любопитство, докато той излизаше от водата. Когато очите им се срещнаха, той примига, обърквайки я още повече.

Взе кърпата си и бързо започна да се попива. Наистина би му харесало да бъде синът, за когото майка му беше копняла, от сорта на Дейвид. Но това не му бе присъщо. Дори в случаите, когато се опитваше да се престори, знаеше, че не се получава много добре. Все пак, ако моменти като този край басейна създаваха у родителите му чувство на семейно щастие, кой беше той, че да им го отказва?

— Мамо, боли ме дори по-силно — каза Марк Мърей на Колет. Той лежеше в спалнята си на третия етаж на градската къща на семейство Мърей на Бийкън Хил. — Всеки път, когато помръдна, чувствам натиск зад очите и в синусите. — Точните термини бяха в поразителен контраст с мъничките длани, с които детето стискаше главата си.

— По-лошо ли е, отколкото беше преди вечеря? — попита Колет, приглаждайки назад гъстата му руса коса. Тя вече не се удивляваше на изключителния му речник. Момчето лежеше в стандартно легло, въпреки, че беше само на две и половина години. Още на тринайсет месеца бе поискало да смъкнат детското креватче в мазето.

— Много по-лошо — прошепна Марк.

— Нека премерим още веднъж температурата — пъхна Колет термометъра в устата му. Тя се разтревожваше все повече, макар да се опитваше да се самоуспокоява, че това е просто началото на настинка или грип. Беше започнало час, след като съпругът и, Хорас, бе довел Марк вкъщи от детската градина към „Каймера“. Момчето и каза, че не е гладно, а това беше нещо наистина необичайно за него.

Следващият симптом беше изпотяването. Започна да се поти, докато седяха и вечеряха. Независимо, че каза на родителите си, че не му е топло, потта се стичаше на вадички по него. Няколко минути по-късно повърна. Това стана, когато Колет го сложи да си легне.

Като счетоводител, който беше толкова гнуслив, че не взе курс по биология в колежа, Хорас беше истински щастлив, че може да излезе от стаята и да остави суетенето около момчето на жена си, не че тя имаше някакъв опит или познания.

Тя беше адвокат и натоварената и практика я принуди да даде Марк на дневна детска градина още, когато той беше само на една година. Тя обожаваше тяхното блестящо единствено дете и това се превърна за нея в изпитание, каквото не беше дори подозирала.

След три години брак тя и Хорас решиха, че е време за дете. Но след година безуспешни опити отидоха на консултация. И тогава научиха горчивата истина — Колет не можеше да има деца. Марк бе резултат от последното средство: ин-витро оплождане и използване на износваща майка.

Колет измъкна термометъра от устните на Марк и завъртя цилиндърчето, вперила очи в живачния стълб. Температурата беше нормална. Тя въздъхна. Губеше се в догадки.

— Да си гладен или пък жаден? — попита го тя.

Той завъртя глава:

— Започнах да не виждам много добре.

— Какво искаш да кажеш с това „Не виждам много добре“? — разтревожи се тя още повече и започна да закрива едно след друго очите му. — Можеш ли да виждаш с двете очи?

— Да — отвърна Марк. — Но всичко е замъглено. Не е на фокус.

— Добре, лежи тук и си почивай — погали го тя по бузата. — Отивам да поговоря с баща ти.

Тя остави детето и слезе по стълбите. Хорас се бе скрил в кабинета и гледаше баскетболен мач на малкото телевизорче.

Когато я видя изправена в рамката на вратата, той виновно го изключи.

— „Селтикс“ — произнесе оправдателно.

Колет пренебрегна заливащото я чувство на раздразнение.

— Той е много по-зле — произнесе тя дрезгаво. — Тревожа се. Казва, че не може да вижда добре. Мисля, че трябва да извикаме лекар.

— Сигурна ли си? — вдигна вежди Хорас. — Неделя вечер е.

— Аз не мога да помогна — каза остро тя.

Оглушителен вик откъм горния етаж ги накара да се втурнат по стълбите.

За техен ужас завариха Марк да се гърчи в леглото, притиснал глава с две ръце, в ужасна агония. Викаше с цяло гърло. Хорас го хвана за раменете и се опита да го удържи, докато Колет отиде да телефонира.

Хорас беше изненадан от силата на момчето. Той едва успяваше да го задържи да не падне долу. После, така внезапно, както бяха започнали, виковете секнаха. За миг Марк остана да лежи тихо, стиснал здраво клепачи, а малките му ръчички продължаваха да стискат слепоочията.

— Марк? — прошепна Хорас.

Детето отпусна ръце. Отвори сините си очи и погледна баща си. Но от израза им не пролича да го е разпознало и когато отвори уста, от нея излязоха пълни безсмислици.

Седнала пред тоалетката, Марша решеше косата си и наблюдаваше Виктор в огледалото. Той беше до мивката, миеше зъбите си с бързи, енергични движения. Ви Джей отдавна си бе легнал. Марша го бе проверила, когато се бе качила по стълбите преди петнайсет минути. Загледана в ангелското му лице, тя отново се замисли за очевидния му „номер“ в басейна.

— Виктор — извика тя внезапно.

Той се обърна рязко, разпенената паста за зъби потече по брадичката му. Беше го стреснала.

— Схвана ли, че Ви Джей нарочно те остави да победиш в басейна?

Виктор изплю пяната шумно в мивката.

— Чакай малко, чакай. Може да е било почти равностойно, но аз спечелих състезанието честно и недвусмислено.

— Ви Джей водеше през по-голямата част — каза Марша. — Той преднамерено забави, за да те остави да победиш.

— Това са глупости — произнесе Виктор с негодувание.

— Не, не е така. Той прави неща, които не могат и да хрумнат на един десетгодишен. Както когато на две и половина години започна да играе шах. На теб това ти харесваше, но мен ме тревожеше. Всъщност, плашеше ме. Успокоих се, когато интелектът му спадна, най-малкото, след като се установи на нормалното за възрастта. Просто исках едно щастливо, нормално дете. — Внезапно очите и се напълниха със сълзи. — Като Дейвид — добави тя и се извърна.

Виктор избърса бързо лицето си, хвърли кърпата настрана и се приближи към Марша. Обгърна я с ръце:

— Тревожиш се напразно. Ви Джей е чудесно момче.

— Може би реагира странно, защото го оставях с Джанис доста време, когато беше бебе — каза Марша, борейки се със сълзите. — Не си бях достатъчно време вкъщи. Трябваше да си взема отпуск от работата.

— Определено имаш склонност да се самообвиняваш — каза Виктор, — дори когато няма нищо нередно.

— Добре — кимна тя, — но все пак има нещо странно в поведението му. Ако беше един случаен епизод, би било чудесно. Но не е така. Той не се държи като нормален десетгодишен. Твърде тайнствен е, има реакции на възрастен. — Тя се разрида. — Понякога направо ме плаши.

Докато се навеждаше да успокои жена си, Виктор си спомни ужаса, който бе изпитал, когато Ви Джей се роди. Беше очаквал сина му да е изключителен, но не и по някакъв неестествен начин.