Извън контрол

4.Понеделник, късно сутринта

Малката аларма върху бюрото на Марша иззвъня, оповестявайки края на петдесетминутния сеанс с Джаспър Люис, сърдито петнайсетгодишно момче с едва наболи брада и мустаци. То се беше отпуснало в стола срещу Марша с отегчена физиономия. Проблемът беше, че детето беше на път да загази здраво.

— Това, за което още не сме поговорили, е хоспитализацията ти — каза тя. Беше разтворила досието му пред себе си.

Джаспър провря палец през кукичката на якето си.

— Мисля, че камбанката означава, че сеансът е свършил.

— Означава, че е почти свършил — поправи го Марша. — Какво мислиш за трите месеца в болницата сега, когато се прибираш вкъщи? — Впечатлението на Марша беше, че момчето ще има повече полза, ако напусне болничното обкръжение, но и се искаше да разбере неговото мнение.

— Добре беше — отвърна то.

— Просто „добре“? — опита се да го окуражи тя. Беше толкова трудно да го накара да говори.

— Е, да речем чудесно — вдигна рамене той. — Сама знаете, вътре човек няма с какво да се занимава.

Явно и беше нужно повече старание, за да измъкне някакво мнение от момчето. Тя си отбеляза в полето на листа да започне следващия им сеанс с този въпрос. След това затвори папката и потърси очите му.

— Беше ми приятно да се видим — каза тя. — До другата седмица.

— Да, разбира се — произнесе той, избягвайки погледа и, докато ставаше. После неловко напусна стаята.

Марша се върна отново на бюрото, за да издиктува бележките си, но погледът и попадна върху резюмето, което бе написала преди приемането му в болницата. Джаспър беше имал поведенчески разстройства от най-ранна детска възраст. След навършване на единайсет, диагнозата се бе променила на „антисоциални поведенчески разстройства“. И като капак на всичко, на Марша и се струваше, че проявява шизоидно разстройство на личността.

Преглеждайки отново характерните моменти от историята на болестта му, тя забеляза честите му лъжи, боя в училище, отмъстителното му поведение и фантазии. Очите и се спряха на изречението: Не може да проявява привързаност и да показва чувства. В съзнанието и мигновено изникна Ви Джей, който отблъсква прегръдката и, гледайки я със сините си, студени като планински езера, очи. Тя се насили да погледне отново към листа. Избира усамотени дейности, не проявява желание за близки отношения, няма близки приятели.

Пулсът и се ускори. Резюме за сина си ли четеше? Препречете с тревога обзора върху личността на Джаспър. Имаше безброй корелации, които не и харесваха. Изпита истинско облекчение, когато ходът на мислите и беше прекъснат от медицинската сестра и нейна секретарка, Джийн Колбърт, педантична, благовъзпитана стара мома от Нова Англия с кестенява коса. Когато вдигаше поглед към нея, очите и уловиха едно изречение, което беше подчертала с червено: Джаспър всъщност е бил отгледан от леля, понеже майка му е работила на две места, за да изхранва семейството.

— Готова ли сте за следващия пациент? — попита Джийн.

Марша си пое дълбоко дъх.

— Спомняте ли си онези статии, които запазих — за детските градини и техния психологически ефект? — попита тя.

— Разбира се — кимна секретарката. — Прибрала съм ги в хранилището.

— Какво ще кажете да ми ги донесете? — опита се Марша да прикрие безпокойството си.

— Няма проблеми. — Секретарката помълча известно време, след което попита: — Добре ли сте?

— Добре съм, добре съм — отвърна тя, вдигайки следващия лист. Докато преглеждаше последните си бележки, двайсетгодишната Нанси Тревърс влезе в стаята и се изгуби в един от столовете. Главата и потъна в раменете като на гургулица.

Марша се приближи и седна на стола срещу нея. Опита се да си спомни къде момичето беше спряло при предишното си посещение, когато описваше сексуалните си набези.

Сеансът започна и времето съвсем забави ход. Марша се опитваше да се концентрира, но страховете за Ви Джей се връщаха отново и отново в съзнанието и заедно с чувството за вина, че беше тръгнала на работа, когато той беше съвсем малък. Не че бе имал нещо против, когато го остави. Но, както Марша добре знаеше, самото това също би могло да е симптом за психопатология.

След като Хобс си тръгна, Виктор се опита да се заеме с кореспонденцията, отчасти, за да избегне лабораторията, отчасти, за да отклони съзнанието си от ужасните новини, които току що бе научил. Но мислите му продължаваха да се връщат отново и отново към обстоятелствата около смъртта на момчето. Оток на мозъка, означаващ остро възпаление на мозъка, беше непосредствената причина. Но какво би могло да го предизвика? Искаше му се да знае повече подробности. Липсата на точна диагноза само подклаждаше спотаените му страхове.

— По дяволите! — изруга той и стовари дланите си върху бюрото. Изправи се рязко и се загледа отвън през прозореца. От кабинета му се откриваше хубава гледка към часовниковата кула. Стрелките бяха замръзнали отдавна на два и петнайсет.

Трябва да науча нещо повече, помисли си той и стовари десния си юмрук върху разперената длан на лявата си ръка с такава сила, че и двете му ръце изтръпнаха. Смъртта на сина на Хобс беше събудила всички тревоги, които Виктор беше имал за Ви Джей — тревоги, които накрая беше загърбил. Докато Марша се измъчваше заради психологическото състояние на момчето, то неговите безпокойства бяха повече от физическо естество. Когато коефициентът на интелигентност на Ви Джей спадна, но се запази на едно все още изключително ниво, Виктор изпита ужас. Отне му години, докато преодолее страховете си и се успокои. Но внезапната смърт на детето на Хобс накара тези страхове да се надигнат отново. Той се обезпокои, тъй като паралелите между Ви Джей и починалото дете не спираха с метода на тяхното зачеване. Виктор разбра, че както Ви Джей, синът на Хобс беше дете-чудо. Виктор не изпускаше от поглед развитието на детето. Беше му любопитно дали момчето ще изпита същия рязък спад в интелектуалното си ниво, което се бе случило с Ви Джей. Но сега искаше единствено да научи подробностите около трагичната смърт на детето.

Включи компютъра и извика личния си файл за бебето Хобс. Не търсеше нищо специално, просто мислеше, че ако разгледа данните, може да му хрумне някакво обяснение за смъртта на детето. Мониторът остана тъмен повече време от обичайното. Объркан, Виктор натисна отново клавиша „Execute“. В резултат на това в долния десен ъгъл на екрана примигна думата „Searching“. После, за негова изненада, компютърът му съобщи, че няма такъв файл.

— Какво става, по дяволите? — промърмори той. Помисли си, че сигурно е направил грешка и опита отново, напечатвайки без да бърза „Бебе Хобс“. Натисна клавиша „Execute“ и след малка пауза, докато компютърът претърсваше всички директории, излезе същият отговор: „Файлът не е намерен“.

Виктор изключи компютъра и се запита какво може да се е случило с информацията. Наистина, от известно време не я бе търсил, но това не трябваше да е проблем. Барабанейки с пръсти по бюрото срещу клавиатурата, той размисли за миг, след което отново поиска достъп. Този път напечата думите „Бебе Мърей“.

Последва същата пауза, както при предишния файл и в крайна сметка се появи познатият надпис: „Файлът не е намерен“.

Вратата на кабинета се отвори и той се обърна. На прага стоеше Колийн.

— Това не е ден за бащи — каза тя, без да изпуска бравата. — Търси ви господин Мърей от счетоводството. Както изглежда, и неговото бебе не е добре.

— Не вярвам — едва успя да произнесе Виктор. Времето съвпадаше изненадващо.

— Повярвайте ми — погледна го съчувстващо Колийн. — На втора линия.

Напълно зашеметен, Виктор се обърна към телефона. Светлинката мигаше непрекъснато и всеки проблясък причиняваше в главата му болезнено усещане. Това не би трябвало да се случи, не и след като всичко вървеше толкова добре от толкова време. Насили се да вдигне слушалката.

— Съжалявам, че ви безпокоя — успя да каже гласът отсреща, — но вие бяхте толкова отзивчив, когато се опитвахме да се сдобием с бебе. Помислих си, че бихте искали да знаете. Закарахме Марк в Детската болница. Той умира. Лекарите ми казаха, че не могат да направят нищо.

— Какво стана? — попита Виктор и усети как изстива.

— Изглежда никой не знае — отвърна Хорас. — Започна с главоболие…

— Да не би да си е ударил главата или нещо подобно?

— Не знаем за такова нещо.

— Имате ли нещо против да намина? — попита Виктор.

Половин час по-късно той паркира колата си в гаража срещу болницата. Влезе в сградата и се приближи до гишето за информация. Жената на рецепцията му каза, че Марк Мърей е в хирургическото интензивно отделение и го насочи към чакалнята. Виктор завари Хорас и Колет обезумели от тревога и безсъние. Когато го видя, Хорас се изправи.

— Някаква промяна? — попита Виктор с надежда.

Мъжът поклати глава.

— Сега е на респиратор.

Виктор изрази съжаленията си. Семейство Мърей изглеждаха трогнати, че е отделил време да дойде в болницата, макар че никога не бяха общували.

— Той беше толкова специално дете — каза Хорас. — Толкова изключителен, толкова интелигентен… Той поклати глава. Жена му скри лице в дланите си и раменете и се разтресоха. Хорас седна отново и я прегърна.

— Как се казва лекарят, който се грижи за Марк? — попита Виктор.

— Накано — отвърна тихо Хорас. — Д-р Накано.

Виктор се извини, остави сакото си при семейство Мърей и излезе от чакалнята. Насочи се към Педиатричното хирургическо интензивно отделение, което се намираше в дъното на коридора, зад двойка електронни врати. Когато стъпи върху гумираната повърхност срещу вратите, те автоматично се отвориха.

Стаята отвътре му беше позната от дните му като стажант. Обичайното изобилие от електронна апаратура и суетящи се сестри. Постоянното съскане на респираторите и пиукането на мониторите за сърдечна дейност създаваха аура на напрежение. Животът тук беше на везната.

Тъй като Виктор се движеше със спокойна увереност, никой не го попита защо е тук, въпреки, че не беше облечен като лекарите в интензивното. Той се приближи към гишето и попита дали може да разговаря с д-р Накано.

— Току-що беше тук — отговори му наперена млада жена. Тя се поизправи и се наведе напред, за да види дали не е някъде наблизо. После седна и вдигна телефона. Миг по-късно информационната система добави името на д-р Накано към безконечния списък, който звучеше по високоговорителите от тавана. Разхождайки се напред-назад, Виктор се опита да разбере къде е Марк, но по-голямата част от децата бяха с респиратори, които закриваха лицата им. Той се върна до гишето точно когато охранителят вдигаше телефона. Като го видя, мъжът му каза, че д-р Накано е на път към отделението. Пет минути по-късно Виктор бе въведен при красив, доста мургав японоамериканец. Виктор обясни, че е интернист и е приятел на семейство Мърей, и че се надява да разбере какво все пак се е случило на сина им.

— Положението не е добро — беше откровен докторът. — Детето умира. Не е нещо, което казваме често, но в този случай проблемът не реагира на никакво лечение.

— Имате ли някаква представа за това какво става? — попита Виктор.

— Знаем какво става — отвърна д-р Накано, — но това, което не знаем е какво го е предизвикало. Елате, ще ви покажа.

Със забързаните стъпки на много зает човек, д-р Накано се насочи към задната част на интензивното отделение. Спря отвъд една преграда, отделена от главното крило.

— Взехме предохранителни мерки — обясни той. — Няма данни за инфекция, но за всеки случай… — И той подаде на Виктор халат, шапка и маска. Двамата мъже надянаха предпазните облекла и влязоха в малка стая.

Марк Мърей се намираше в центъра на голямо легло с високи странични прегради. Главата му беше омотана с бинт. Д-р Накано обясни, че са се опитали да декомпресират, надявайки се, че това ще помогне, но не се бе получило.

— Погледнете — подаде му той офталмоскопа. Виктор се наведе над пострадалото двегодишно дете, повдигна клепача му и се взря в разширената, изцъклена зеница. Очният нерв беше издут, сякаш някой го натискаше отвътре. Той се изправи.

— Твърде впечатляващо, а? — вдигна вежди д-р Накано. Той взе офталмоскопа от Виктор и сам надникна. Запази мълчание известно време, след което бързо се изправи. — Най-разочароващото е, че нещата се влошават прогресивно. Мозъкът е все още с оток. Изненадвам се, че не е започнал да излиза от ушите. Нищо не помогна; нито декомпресията, нито стероидите, нито манитолът. Страхувам се, че ще се наложи да се предадем. Виктор беше забелязал, че няма никаква обслужваща сестра.

— Някакви хемораги или следи от травми? — попита той.

— Никакви — отвърна д-р Накано. — Освен отокът, детето е чисто. Няма менингит, както казах и по-рано. Просто не разбираме. Вече всичко е в ръцете на онзи, горе. — И той посочи към небето.

Сякаш в отговор на ужасното му предсказание, мониторът, следящ сърдечната дейност, издаде кратък сигнал, който показваше, че сърцето на Марк е спряло. Пулсът му бе станал неравномерен. Аларменият сигнал прозвуча отново.

Д-р Накано не помръдна.

— Случи се по-рано — каза той. — Но на този етап това не променя нищо. — После, като оправдание, добави: — Родителите не виждат смисъл да го поддържаме жив, ако мозъкът не функционира.

Виктор кимна и в този момент алармата се включи, но не спря както преди. Сърцето на Марк бе фибрилирало. Отсреща, на регистратурата, не отговори никой. След малко неравната, прескачаща линия върху екрана на монитора стана равна.

— Това е, свърши — произнесе д-р Накано. Прозвуча безсърдечно, но Виктор знаеше, че това е породено повече от безсилие, отколкото от безчувственост. Спомняше си много добре времето, когато беше стажант.

Двамата мъже се върнаха на гишето за информация, където Накано съобщи на секретарката, че детето на семейство Мърей е починало. С напълно дезинтересиран вид тя вдигна телефона и поиска нужните документи. Виктор си каза, че не можеш да работиш тук, ако се разстройваш всеки път, когато умира болен.

— Миналата нощ е имало подобен случай — каза Виктор. — У семейство Хобс. Запознат ли сте?

— Чух за това — каза докторът неопределено. — Но случаят не е мой. Разбрах, че много от симптомите са били същите.

— Така изглежда — кимна Виктор. — Ще правите ли аутопсия?

— Задължително. Това трябва да е работа на медицинските инспектори, но ни прехвърлят обратно повечето случаи. В центъра са твърде заети, особено за неща от този род. Вие ли ще съобщите на родителите, или искате аз да го сторя?

Рязката смяна в посоката на разговора раздразни Виктор.

— Аз ще им кажа — въздъхна той след малко. — Благодаря ви, че ми отделихте от времето си.

— Няма проблеми — каза д-р Накано, но не го погледна. Вече бе затънал в друг проблем.

Зашеметен, Виктор напусна интензивното, оценявайки тишината, когато електронната врата се затвори след него. Той се върна в чакалнята, където Мърей се бяха вече досетили за лошата новина, преди той да им я е казал. Подкрепяйки се един друг, те благодариха на Виктор, че е дошъл. Той промърмори съболезнованията си. Но дори когато говореше, ужасният образ не излизаше от съзнанието му. Представи си Ви Джей пребледнял, със свързан към него респиратор в леглото, където сега лежеше Марк.

Изтръпнал от ужас, той продължи към патологията и се представи на шефа на отделението, д-р Уорън Бъргхофън. Мъжът го увери, че ще направят всичко, което могат, за да поемат двете аутопсии, колкото се може по-бързо.

— Определено трябва да разберем какво става — каза Бъргхофън. — Със сигурност не искаме да се развихри някаква епидемия от идиопатична церебрална едема в града.

Виктор се отправи с бавни крачки към колата си. Беше наясно, че това няма нищо общо с никаква епидемия. Той единствен знаеше броя на децата в риск. Бяха три.

Още щом се върна в офиса си, той помоли Колийн да се свърже с Луис Каспуиц, шефът на отдела за компютърно обработване на данни, и да го накара да дойде незабавно.

Луис беше нисък, набит мъж с лъскава, плешива глава, със склонност към внезапни, непредсказуеми действия. Беше изключително стеснителен и рядко поглеждаше някого в очите, но въпреки странностите си, беше страхотен в това, което върши. „Каймера“ зависеше от неговите компютърни експертизи в почти всички области — от изследванията, през продукцията до плащанията.

— Имам проблем — започна Виктор направо, привеждайки се над бюрото, с кръстосани пред гърдите ръце. — Не мога да открия два от персоналните си файлове. Да имаш представа какво може да е станало?

— Причините могат да са много — каза Луис. — Обикновено се дължи на това, че потребителят е забравил какво име е дал.

— Проверих директорията си. Не са там.

— Може би са в директорията на някой друг? — допусна мъжът.

— Това не ми хрумна. Но добре си спомням, че съм ги използвал и никога не ми се е налагало да посочвам друга команда, за да ги извикам.

— Добре, не мога да кажа нищо, докато не погледна — каза Луис. — Какви бяха имената, които сте дали на файловете?

— Искам обаче това да остане конфиденциално — наблегна Виктор.

— Разбира се.

Той му даде имената и Луис седна пред екрана.

— Май нямаш късмет? — попита Виктор след няколко минути, виждайки, че екранът остава празен.

— Не изглежда така. Но като се върна в офиса си, мога да го погледна, като накарам компютъра да търси чрез логовете. Сигурен ли си, че това са имената на файловете?

— Напълно сигурен — отвърна Виктор.

— Веднага ще се заема с това, ако е важно.

— Важно е.

След като Луис излезе, Виктор застана пред монитора. Беше му хрумнала идея. Внимателно, без да бърза, набра името на друг файл: „Бебе Франк“. Поколеба се за миг, уплашен от това какво ще излезе — или може би няма да излезе. Най-после се престраши и натисна „Execute“. Затаи дъх. За нещастие страховете му се потвърдиха: файлът на Ви Джей го нямаше!

Той седна тежко в стола си и усети, че започва да се поти. Три свързани, но без отпратки един към друг файла, не биха изчезнали просто така, по някакво случайно стечение на обстоятелствата. Внезапно в съзнанието му изникна налятото с кръв лице на Хърст и той си спомни заплахата му: „Съвсем не си белият рицар, за който искаш да минеш пред нас… Не си имунизиран.“

Виктор стана и отиде до прозореца. От изток се носеха облаци. Скоро щеше да завали или дъжд, или сняг. Той остана неподвижен няколко минути, питайки се дали Хърст няма нещо общо с липсващите файлове. Дали беше възможно да е той? Може би на това се крепяха неясните му заплахи. Виктор поклати глава. Нямаше начин Хърст да знае за файловете. Никой не знаеше за тях. Никой!