Извън контрол

14.Понеделник следобед

Марша трябваше да подтичва, за да е в крак с Виктор, който се движеше към реката. Двамата скоро отминаха ремонтираната част на комплекса. На ярката слънчева светлина изоставените сгради не изглеждаха чак толкова зловещи.

Влизайки във входа, Виктор се насочи право към капака в пода и почука няколко пъти.

След минута-две капакът се вдигна. Мъж в униформата на охранител от „Каймера“ ги изгледа изучаващо, след което им махна да слизат.

Виктор тръгна пръв и когато Марша бе долу на последното стъпало, той вече заобикаляше гребното колело и се насочваше към всяващата страх метална врата, която препречваше входа към неизследваната част от лабораторията на Ви Джей. За Марша самата лаборатория си оставаше забранена точно толкова, колкото при последното и идване тук. Тя знаеше, че плодовете от научното изследване могат да бъдат използвани за добро или зло, но нещо в мрачното подземие създаваше в нея чувството, че изследванията, които се провеждат тук не бяха с благородна цел.

— Хей! — изкрещя един от гардовете, когато видя Виктор да се приближава към забранената врата. Скочи и само с няколко крачки се озова пред него, хвана ръцете му и го блъсна назад. — Никой няма право да влиза тук — каза той със силен испански акцент.

За изненада на Марша, Виктор размаха юмрук пред лицето на мъжа и замахна. Това явно се оказа изненадващо и за непознатия, защото той падна на коляно, но продължаваше да държи ръкава на Виктор. Виктор рязко се дръпна, за да се освободи и отново тръгна към металната врата.

Охранителят извади нож от ботуша си и го отвори със замах. Наточеното острие проблесна.

— Виктор! — извика Марша. Той се обърна при вика и. Охранителят вървеше срещу него и държеше ножа пред себе си като миниатюрна рапира. Виктор го отклони, но онзи не го изпускаше. Ножът се вдигна нагоре заплашително.

— Спри! — извика Ви Джей, когато изскочи от вратата, към която бе тръгнал баща му. Останалите двама охранители се опитваха да ги усмирят. — Пусни баща ми да влезе — нареди Ви Джей.

— Той искаше да влезе в задната лаборатория — извика мъжа с ножа.

— Пусни го да влезе — изкомандва Ви Джей още по строго.

Виктор залитна, опитвайки се да запази равновесие. Ви Джей го хвана за ръката в момента, когато той се канеше да натисне вратата.

— Сигурен ли си, че си готов за това? — попита Ви Джей.

— Искам да видя всичко — отвърна той.

— Спомняш ли си за Дървото на познанието?

— За Доброто и Злото? — погледна го баща му. — Не можеш да ме разубедиш.

Ви Джей дръпна ръката си:

— Сам решаваш, но може и да не харесаш последиците.

Виктор погледна към Марша, но тя му кимна окуражаващо и той натисна отново бравата. Отвътре нахлу неясна синя светлина. Той прекрачи прага и тя го последва. Ви Джей затвори вратата след тях. Помещението беше около петдесет стъпки дълго и доста тясно. На дълга пейка от грубо дърво бяха сложени четири петдесетгалонови стъклени резервоара. Стените им бяха съединени със силикон. Резервоарите се осветяваха от горещи лампи и излъчваха тайнствена синя светлина, която се пречупваше от течността в тях. Марша усети, че зъбите и започват да тракат от ужас, когато осъзна какво има в резервоарите. Във всеки от тях, обвит в прозрачна мембрана се намираше по един ембрион, по всяка вероятност на осем месеца, който плуваше в изкуствената утроба. Те гледаха Марша, с широко отворените си сини очи когато тя се дръпна встрани. Жестикулираха, усмихваха се, дори се прозяваха.

Небрежно, но с известна арогантна гордост, Ви Джей обясни как действа системата. Във всеки резервоар плацентите бяха прикрепени върху плексигласова скара към мембранна торбичка, свързана с нещо като машина, имитираща връзката бял дроб — сърце. Всяка машина притежаваше свой компютър, който на свой ред бе свързан към протеинов синтезатор. Течната повърхност на всеки резервоар бе покрита с пластмасови топки, за да възпрепятства изпаряването. Нито Марша, нито Виктор бяха в състояние да кажат нещо, ужасени от гледката с неродените деца. Въпреки, че се бяха опитали да се подготвят за неочакваното, това се оказа шок, който не можеха да понесат.

— Сигурен съм, че се питате какво е всичко това — каза Ви Джей, приближи се към една от стъклениците и хвърли поглед към един от многобройните дисплеи. Удари го с юмрук и индикиращата стрелка мина в оцветената в зелено нормална зона. — Ранната ми работа върху имплантацията представляваше моделиране на утроба с тъканна култура. Разрешаването на проблема с имплантацията доведе до разкриване на необходимостта от утроба.

— На каква възраст са тези деца? — попита Марша.

— На осем и половина месеца — каза Ви Джей. — Ще ги държа в това положение по-дълго от нормалните девет месеца. Колкото по-дълго останат тук, толкова по лесно ще пораснат.

— Откъде взе зиготите? — попита Виктор, макар вече да знаеше отговора.

— Щастлив съм да ви кажа, че те са мои братя и сестри.

Марша премести невярващ поглед от ембрионите към Ви Джей. Той се засмя на изражението и.

— Хайде, това не би могло да е чак такава изненада. Взех зиготите от фризера в татковата лаборатория. Нямаше смисъл да ги оставям да се хабят или пък да оставя татко да ги имплантира в други хора.

— Те бяха пет — обади се Виктор. — Къде е петата?

— Добра памет — похвали го Ви Джей. — За съжаление, похабих я при един от ранните тестове. Но четири са предостатъчни за статистическа екстраполация, поне за първата група.

Марша отново се извърна към децата. Те бяха нейни!

— Не се изненадвайте толкова — каза Ви Джей. — Знаехте, че тази технология беше на път. Аз просто я ускорих.

Виктор се приближи към един от компютрите, когато екранът оживя и избълва половин страница данни. Веднага щом принтирането приключи, протеиновият синтезатор се включи и започна да произвежда протеин.

— Системата усеща необходимостта да се добави някакъв фактор на растежа — обясни Ви Джей. Виктор погледна отпечатаните копия. Те съдържаха жизнените показатели, химията и кръвните стойности на децата. Той беше удивен от сложността на системата. Знаеше, че Ви Джей трябваше да е удвоил невероятно сложното взаимодействие на силите, необходимо за да превърне оплодената яйцеклетка в цял организъм. Това беше свидетелство за качествен скок в биотехнологията. Радикално нова и успешна имплантатна технология беше едно, но това тук бе съвършено друго нещо. Виктор настръхна при мисълта за дяволския потенциал на онова, което собственото му творение бе създало.

Марша боязливо се приближи към един от резервоарите и се взря в момченцето отблизо. Детето отвърна на погледа и, сякаш се нуждаеше от нея; то допря малката си длан в стъклото. Марша протегна ръка и направи същото. Сега ги отделяше единствено прозрачната стена. Но тя изведнъж дръпна ръка отвратена.

— Главите им! — извика тя.

Виктор застана до нея и се наведе напред.

— Какво им има на главите?

— Погледни веждите им! Главите им се скосяват, те нямат чела!

— Мутирали са — обясни Ви Джей небрежно. — Отстраних добавения от Виктор сегмент, след което унищожих някои от нормалните локуси на ФНР-гена. Исках да постигна ниво на интелигентност, подобна на тази на Филип. Той ми помагаше във всичките ми усилия повече от всеки друг.

Марша потръпна и хвана ръката на Виктор така, че Ви Джей да не забележи, но той не и обърна внимание, а посочи към вратата в дъното на стаята.

— Какво има зад тази врата?

— Не видя ли вече достатъчно?

— Искам да видя всичко — каза Виктор. Той остави Марша и тръгна нататък. Тя за миг се взря в мъничкото момченце с изпъкнало чело и сплескана глава. Сякаш човешката еволюция се бе върнала с петстотин хиляди години назад. Как Ви Джей бе могъл да причини съвсем съзнателно това на своите братя и сестри — да спре тяхното развитие? Макиавелисткият му рационализъм я накара да изтръпне.

Тя се дръпна от стъклениците и последва Виктор. Трябваше да види всичко със собствените си очи. Можеше ли наистина да има нещо по-лошо от това, което вече бе видяла?

В съседната стая имаше стоманени контейнери, подредени в редица. Приличаха на гигантски котли, каквито беше виждала в пивоварни като тийнейджърка. Тук беше по-топло и по-влажно. Няколко мъже без работни престилки се суетяха около един от тях, прибавяха вътре някакви съставки. Когато ги видяха, те спряха и погледнаха към Марша и Ви Джей.

— Какви са тези резервоари? — попита Марша.

Виктор знаеше отговора.

— Това са ферментатори за отглеждане на микроорганизми. — Той се обърна към Ви Джей: — Какво има вътре?

— Е-коли бактерии — отговори момчето. — Работилниците за получаване на рекомбинантна ДНК.

— Какво правят всъщност? — попита Виктор.

— Не ми се иска да отговарям — поклати глава момчето. — Не мислиш ли, че това, което видя за днес ти стига?

— Искам да знам всичко. Да сложим всички карти на масата.

— Е, щом настояваш… Ами, правят пари — усмихна се Ви Джей.

— Не съм в настроение за шеги — каза Виктор.

Ви Джей го погледна.

— Нуждаех се от големи капиталовложения за новата лаборатория. Очевидно е, че нямаше как да започна да предлагам акции на борсата. Вместо това внесох малко растения кока от Южна Америка и екстрахирах съответните гени. След което включих тези гени в лактозния оперон на бактерията Е-коли, използвах плазмид, който носи резистентност към тетрациклин и вложих всичко това отново в бактерията. Продуктът е изумителен. Дори Е-коли бактериите го обожават.

— За какво говори той? — Марша погледна недоумяващо към Виктор.

— Казва, че тези ферментатори произвеждат кокаин — отвърна той. — Това обяснява връзката с „Мартинес Ентърпрайсиз“.

— Но тази производствена линия е само временна — намеси се Ви Джей. — И изключително подходяща за получаване на бърз капитал. Съвсем скоро новата лаборатория ще може да работи без всякаква необходимост от контрабанда. „Мартинес Ентърпрайсиз“ е временен партньор. Всъщност, можем да спретнем цяла малка армия от такива партньори в случай на нужда. Засега доста от тях се водят по ведомост в „Каймера“.

Виктор се насочи към ферментаторите. Степента на сложност на тези апарати го порази. Още от пръв поглед можеше да каже, че те далеч превъзхождат онези, които се използваха в „Каймера“. Той се върна отново при Ви Джей и Марша.

— Е, вече видяхте всичко — каза Ви Джей. — И е време да поговорим сериозно.

Той се обърна и мина в главното помещение, следван от Виктор и Марша. В стъклените резервоари ембрионите отново се движеха. Изглеждаха сякаш копнеят за човешка кампания. Ако Ви Джей го бе забелязал, той не го показа.

Преведе ги мълчаливо до жилищното отделение и Виктор осъзна, че дори тук не всичко бе видял. Имаше една по-малка стая извън главната зона. Ако се съдеше по обзавеждането и списанията, това сигурно беше кабинетът на Ви Джей. Виждаха се легло, както и масичка със сгъваеми столове, огромна библиотека, пълна с периодични издания и стол за четене. Ви Джей бутна напред масичката и седна. Виктор и Марша измъкнаха по един стол и също седнаха. Ви Джей местеше очи от единия върху другия, пронизващите му сини очи блестяха като сапфири.

— Трябва да знам какво планирате да правите с всичко това. Бях честен с вас, време е и вие да ми кажете честно мнението си.

Виктор и Марша се спогледаха. Когато видя, че Виктор не се кани да говори, Марша започна:

— Трябва да знам истината за Дейвид, Джанис и господин Кавендиш.

— В момента не ме интересуват никакви периферни въпроси — каза Ви Джей. — Искам да разговаряме за величината на моите проекти. Надявам се, че сте оценили значимостта на тези експерименти. Научната им стойност надминава всички теми, които при други обстоятелства биха били важни.

— Боя се, че трябва да разбера истината за тези хора, преди да мога да съдя — произнесе хладно Марша.

Ви Джей погледна към Виктор.

— И ти ли мислиш така?

Виктор бавно кимна.

— Точно от това се страхувах — промърмори Ви Джей. Той ги изгледа сурово, сякаш бе техен родител, а те — негови деца, които се бяха провинили. Най-сетне проговори отново: — Добре, ще отговоря на въпросите ви. Ще ви кажа всичко, което искате да знаете. Тримата души, които споменахте, вероятно щяха да ме издадат. Това щеше да бъде опустошително за цялата ми работа. Опитвах се да не им позволявам да научат нещо повече за лабораторията и експериментите ми, но те бяха неотстъпчиви. Трябваше да оставя природата да се справи с тях.

— Какво означава това? — попита Виктор.

— В процеса на изследванията ми върху фактора на растежа, свързани с разрешаването на проблема за изкуствена утроба, открих определени протеини, които действат като силен ускорител за прото-онкогените.

Пакетирах ги в мехчетата на червените кръвни клетки и оставих природата да продължи нататък.

— Имаш предвид, че си ги инжектирал? — изгледа го Виктор.

— Разбира се, че ги инжектирах! — сопна се Ви Джей. — Това не е нещо, което можеш да им дадеш през устата.

Марша се опита да запази самообладание.

— Казваш ми, че си убил брат си? И не чувстваш нищо?

— Бях просто посредник. Дейвид умря от рак. Молех го да ме остави сам, но той непрекъснато се влачеше подире ми, мислеше, че може да ме спре. Не аз, неговата ревност го уби.

— А останалите две деца? — попита Марша.

— Не може ли да говорим за наистина важните неща? — изрече с досада Ви Джей и чукна с юмрук по масата.

— Попита ни какво се каним да правим с всичко това — продължи Марша. — Първо трябва да разберем фактите. Какво стана с децата?

Ви Джей забарабани с пръсти по лъскавата повърхност на масичката. Търпението му се бе изчерпало.

— Бяха станали твърде умни. Бяха започнали да реализират потенциала си. Нямах намерение да се съревновавам. Малко цефалоклор в млякото им в детската градина свърши работа. Сигурен съм, че това беше добре за повечето от децата.

— А как се почувства, когато умряха?

— Облекчен.

— Никакво съжаление или тъга, или поне нещо… — не успя да довърши Марша.

— Това не е терапевтичен сеанс, майко — сопна и се Ви Джей. — Моите чувства нямат никакво значение. Е, сега знаете всички тъмни тайни. Ваш ред е да бъдете честни с мен. Трябва да знам какви са намеренията ви.

Марша погледна Виктор, надявайки се, че той ще осъди демоничните действия на сина им, но той само стоеше и гледаше объркано, твърде изумен, за да говори.

Тя взе мълчанието му за съгласие. Можеше ли Виктор да е до такава степен омаян от постиженията на Ви Джей, че да отмине с лека ръка смъртта на петима души? Смъртта на собственото им малко момче? Е, във всеки случай тя нямаше намерение да мълчи. По дяволите Виктор!

— Е? — погледна ги Ви Джей.

Тя изви лице към него. Немигащите му очи я гледаха с хладно очакване. Кристалният им син цвят, толкова впечатляващ от самото му раждане и ангелската му руса коса я докараха до сълзи. Той също беше нейно дете, нали? И ако вършеше такива ужасни неща, негова ли бе наистина вината? Той беше извращение на науката. Защото, каквото и да бе постигнал Виктор, за да го превърне в гений, изглежда то го бе лишило от морал. Ако Ви Джей бе виновен, то Виктор бе виновен в същата степен. Марша почувства, че я залива вълна на жал към момчето.

— Ви Джей — започна тя. — Не вярвам, че баща ти е осъзнал резултатите от своя експеримент с ФНР…

Но Ви Джей я прекъсна.

— Тъкмо напротив — каза той. — Татко е знаел съвършено точно какво иска да постигне. И сега може да ме погледне — мен, и онова, което аз съм постигнал, и да се увери, че в края на краищата е успял. Аз съм точно това, което е желал и на което се е надявал; аз съм това, което той самият е искал да бъде. Аз съм това, което науката може да бъде. Аз съм бъдещето. — Ви Джей се усмихна. — По-добре свиквай с мен.

— Може би в научно отношение наистина си това, което баща ти е възнамерявал — продължи Марша твърдо. — Но мисля, че не е предвидил личността, която създава. Ви Джей, това, което се опитвам да ти кажа е, че ако си извършил тези убийства, ако произвеждаш кокаин… и не си в състояние да видиш моралното противопоставяне на тези действия, ами… значи вината не е твоя.

— Майко — каза Ви Джей вбесен, — ти винаги тълкуваш нещата превратно. Чувства, симптоми, личност. Разкрих ти най-голямото постижение в биологията за всички времена, а ти сигурно искаш да ме подложиш на поредния психологически тест. Това е абсурд.

— Науката не е най-върховното нещо — поклати глава Марша. — Моралът е този, който води. Не можеш ли да разбереш?

— Точно тук се заблуждаваш — каза Ви Джей. — И татко е показал, че също слага науката над морала със самия акт на създаването ми. Според общоприетите морални предписания той не би трябвало да започва експеримента с ФНР, но все пак го е направил. Той е герой.

— Това, което е направил, създавайки те, е било породено от глупаво високомерие. Не се е спрял да помисли за възможните последици; бил е толкова обсебен от средствата, които ще го доведат до целта. Науката губи своя смисъл, когато се отърси от връзката си с морала.

Ви Джей цъкна с език в знак на несъгласие. След това впери пламналите си от страст сини очи в Марша.

— Моралът не може да бъде научно правило, защото той е нещо относително и затова — променливо. А науката не е. Моралът е базиран върху човека и неговото общество, които се променят през годините в зависимост от културата. Което е заклеймявано от едни, е обожавано от други. А в науката няма място за прищевки. Единственото неизменно нещо в този свят са законите на природата, които управляват сегашната вселена. Разумът е крайният арбитър, не моралният каприз.

— Ви Джей, ти не си виновен — произнесе Марша, клатейки глава тъжно. С него не можеше да се разбере. — Твоята свръхинтелигентност те е изолирала и те е направила човек, на когото липсват човешките качества жал, съпричастност, дори обич. Чувстваш, че нямаш граници. Но имаш. Никога не си развил съвест. Но не можеш да го видиш. То е като да обясняваш концепцията за цветовете на човек, сляп по рождение.

Ви Джей скочи от стола с възмущение.

— С цялото ми уважение — каза той, — но нямам време за софистика. Чака ме работа. Трябва да знам какви са намеренията ви.

— Ще поговорим с баща ти. — Марша избегна погледа му.

— Хайде отивайте, говорете — каза Ви Джей и сложи ръце на кръста си.

— Ще говорим, но не в присъствието на деца.

Той сви устни раздразнено. Дишането му се учести, в очите му играеха зли пламъчета. Накрая се обърна и излезе от стаята. Вратата след него се захлопна и прещрака. Беше ги заключил. Марша погледна Виктор. Той поклати глава в безпомощно отчаяние.

— Имаш ли някакви съмнения за това, което правим? — попита тя.

Той отново поклати глава.

— Добре — каза Марша. — А сега да решим какво трябва да предприемем.

— Никога не съм допускал, че може да се стигне дотук. — Той най-сетне се реши да я погледне. — Марша, трябва да ми повярваш. Само ако знаех… — Гласът му секна. Нуждаеше се от подкрепата и, от разбирането и. Но дори той самият не разбираше степента на грешката си. Не беше сигурен, че ако оцелееха след всичко това, би могъл да се понася. Как можеше да очаква, че Марша ще го понася? Той притисна ръце към лицето си.

Марша го докосна и сякаш едва сега разумът му се върна.

— Трябва да решим какво да правим — произнесе тя нежно.

Той стана от стола, внезапно окуражен.

— Аз единствен съм отговорен. Ти си напълно права за Ви Джей. Нямаше да е такъв, какъвто е сега, ако не бях аз с моите научни фантазии. — Той погледна уморено жена си. — Първото, което трябва да направим, е да излезем оттук.

Марша го погледна замислено.

— Мислиш ли, че Ви Джей ще ни остави да се измъкнем оттук? Бъди разумен. Спомняш ли си как се е справял с неприятностите си преди? Дейвид, Джанис, онзи нещастен учител, двете деца, а сега — заядливите му родители.

— Допускаш ли, че се кани да ни държи тук до безкрайност? — попита Виктор.

— Нямам и най-отдалечена идея какви са намеренията му. Просто не смятам, че ще е лесно да излезем оттук. Сигурно изпитва нещо към нас. Иначе не би си дал труда да ни обяснява и не би се интересувал от мненията и плановете ни. Със сигурност не възнамерява да ни остави тук, докато е убеден, че няма да представляваме проблем за него.

Известно време останаха мълчаливи. След това Марша продължи:

— Може би е възможно да сключим някаква сделка с него. Да го убедим да пусне единия от нас, докато другият стои тук.

— Като заложник?

Марша кимна.

— Ако се съгласи, мисля, че ще е добре ти да излезеш — каза Виктор.

— Не — поклати глава тя. — Ако се стигне до това, ти излизаш. Трябва да разбереш как можеш да го спреш.

— Сигурен съм, че ти трябва да излезеш. Аз мога да се справя с Ви Джей по-добре, отколкото ти в този момент.

— Струва ми се, че никой не може да се справи с него — усмихна се горчиво Марша. — Той живее в свой собствен свят, в който няма забрани, няма съвест. Но аз съм убедена, че няма да ми причини нищо лошо, поне не и докато е сигурен, че нямам намерение да му създавам неприятности. Наистина мисля, че на теб вярва повече, отколкото на мен. В този смисъл ти можеш да се договориш с него по-добре, отколкото аз. Ви Джей се стреми непрекъснато към твоето одобрение. Иска да се гордееш с него. Както всяко друго дете.

— Но какво да направя? — каза Виктор, крачейки напред-назад. — Не съм сигурен, че полицията би помогнала кой знае колко. Предполагам, че най-уязвимото му място е въвличането в наркобизнеса.

Марша само кимна. От очите и се стичаха сълзи. Не можеше да повярва, че това им се случва. Беше и трудно да мисли за Ви Джей по друг начин, освен като за малкото си момче. Но нямаше съмнение: генната манипулация бе направила от него чудовище.

— Можем ли да го изпратим в психиатрична болница? — попита Виктор.

— Трудно ще е, без да показва психотично поведение, което както знаеш, той не демонстрира или без да е обвинен в убийство поради невменяемост. Съмнявам се дори че може да бъде привлечен под отговорност. Убедена съм, че не е оставил никакви улики, особено при такова хай-тек престъпление. Той има личностно разстройство, но не е луд. Трябва да измислим нещо по добро от това. Само че не знам какво да бъде.

— Ще измисля нещо — увери я Виктор. Той прокара пръсти през косата си, пое си дълбоко дъх и се опита да отвори вратата. Беше заключена. Почука с юмрук няколко пъти.

След малко ключалката щракна и на прага застана Ви Джей с няколко южноамериканци зад гърба си.

— Готов съм да разговаряме — каза Виктор.

Ви Джей премести поглед от него към Марша. Тя се опита да избегне студените му очи.

— Сам — добави Виктор.

Ви Джей кимна и му направи място да излезе. Виктор тръгна право към главната лаборатория, когато чу ключът да се превърта отново в ключалката. Беше ясно, че той и Марша наистина бяха затворници, държани от собствения си син.

— Тя наистина е разстроена — каза Виктор. — Да убиеш Дейвид… Това е непростимо.

— Нямах никакъв избор.

— Една майка трудно свиква с такова нещо — продължи Виктор, но Ви Джей дори не мигна.

— Знаех си, че не трябва да и казваме за лабораторията — изсумтя той. — Тя няма същото уважение към науката, както ние.

— Сигурно си прав за това. Беше ужасена от изкуствените утроби. Аз бях очарован. Наясно съм какво научно постижение са. Въздействието, което ще окажат върху научната общност ще е поразително. А и търговският им потенциал е огромен.

— Разчитам печалбата да ми осигури възможност да ликвидирам кокаиновата връзка — каза Ви Джей.

— Идеята е добра. Но си изложил на сериозен риск работата си, свързвайки се с наркобизнеса.

— От известно време го обмислям. Разполагам с няколко резервни плана в случай на беда.

— Сигурен съм, че имаш.

Ви Джей погледна баща си изпитателно.

— Мисля, че е по-добре да ми кажеш какви са намеренията ти относно лабораторията и работата ми.

— Първата ми задача е да се споразумея с Марша — каза Виктор. — Но мисля, че ще склони, щом веднъж шокът отмине.

— Как смяташ да се споразумееш с нея?

— Ще я убедя във важността на работата ти. Ще се чувства различно, след като разбере, че ти си направил повече от всеки друг в историята на биологията, и при това си само на десет години.

Ви Джей се наду от гордост. Марша беше права: като всяко друго дете и той търсеше одобрението на баща си. Само ако наистина беше като всяко друго дете, помисли си Виктор със съжаление. Но никога няма да е, благодарение на мен. Той продължи:

— Искам да видя колкото е възможно по-скоро списъка на протеиновите фактори на растежа, които участват в изкуствената утроба.

— Те са над петстотин — каза Ви Джей. — Ще ти дам едно принтирано копие, но разбира се, не е предназначено за публикация.

— Разбирам — кимна Виктор. Той погледна сина си и се усмихна. — Добре, връщам се да работя, а съм сигурен, че и Марша я чакат пациенти. Мисля, че е време да тръгваме. Ще се видим вкъщи.

Ви Джей поклати глава.

— Според мен е още твърде рано да тръгваш. Бях планирал да останеш тук още няколко дни. Има телефон и можеш да си вършиш работата по телефона. Мама пък може да насрочи нови часове за пациентите си. Тук ще се чувствате достатъчно удобно.

Виктор се засмя глухо на това предположение.

— Шегуваш се, разбира се. Не можем да останем. Майка ти може и да насрочи нови часове за сеанси, но „Каймера“ не може да чака. Имам страшно много работа. Освен това всички знаят, че съм тук някъде. Рано или късно ще започнат да ме търсят.

Личеше, че Ви Джей обмисля ситуацията.

— Добре — каза той накрая. — Но мама трябва да остане. Виктор бе впечатлен от това колко точно бе предвидила Марша всичко.

— Ще съм с нея през цялото време — каза Виктор, опитвайки се да измъкне и двамата.

— Или единия, или другия. — Ви Джей беше категоричен. — Няма място за дискусии.

— Добре, щом настояваш — кимна Виктор. — Ще кажа на Марша. Връщам се веднага.

Той тръгна към жилищните помещения. Един от охранителите го придружи и отключи вратата. Виктор влезе и прошепна на Марша:

— Съгласи се да пусне единия от нас. Сигурна ли си, че не искаш ти да излезеш?

Тя завъртя глава.

— Моля те, свържи се с Джийн и и кажи, че няма да съм на работа известно време. Да отпраща спешните случаи към д-р Медокс.

Виктор кимна. Целуна я по бузата, благодарен, че този път тя не се дръпна. В главната лаборатория Ви Джей даваше инструкции на двама от гардовете.

— Това е Хорхе — каза той, представяйки Виктор на един усмихнат южноамериканец. Беше същият, който по-рано се бе опитал да го намушка с нож. Както изглежда, не питаеше неприязън към него, защото заедно с усмивката той подаде на Виктор ръка. — На Хорхе се пада честта да ти прави компания — каза Ви Джей.

— Нямам нужда от бавачка — едва успя да потисне гнева си Виктор.

Като се усмихваше безмилостно, Ви Джей каза:

— Мисля, че не разбираш. Нямаш избор. Хорхе ще е с теб, за да ти напомня да не се изкушаваш да говориш с никого, който може да ми навлече неприятности. Той ще ти напомня още, че Марша е тук с приятелите му. — Ви Джей остави заплахата неизречена.

— Но аз нямам нужда някой да ме пази. И как да му обяснявам? Наистина, Ви Джей, не очаквах това от теб.

— Абсолютно сигурен съм, че ще намериш начин да му обясниш — изгледа го момчето. — Така ще спим по спокойно. И нека те предупредя: неприятностите с полицията или други власти ще създадат само проблеми и ще забавят програмата, но няма да я спрат. Не ме разочаровай, татко. Заедно с теб ще революционизираме биотехнологичната индустрия.

Виктор преглътна с усилие. Устата му беше пресъхнала.