Кинг Конг

Глава X

Преследването се ръководеше от Денхам. Благодарение на неговата енергия, в едно невероятно късо време, моряците стигнаха до грамадната врата. Но след отварянето на последната, начело на групата, която щеше да преследва Конг, застана Дрискъл.

Само той беше видял ясно чудовището и увисналата върху рамото му глава на Анна. Изстрелът, който накара звяра да удвои крачките си, бе даден от него.

— Сега ще оставите аз да действувам — каза той на Денхам и филмовият директор кимна с глава.

— Добре, Джек, заедно ще го преследваме.

— Трябват ми дванадесет човека. Кой ще дойде с мене?

— Аз — заяви Лъмпи и останалите дадоха съгласието си с вдигане на ръце.

— Остани да наблюдаваш диваците, Лъмпи — каза Дрискъл. — Ще взема тебе — посочи той. — И тебе! И тебе!…

— Къде са бомбите? Ще ни потрябват.

— Ето ги — извика Джими и когато един по-едър от него моряк поиска да ги носи, той бързо се отдръпна.

— Не, мили мой! Мъкнал съм ги дотука, ще ги мъкна и сега.

— Ще оставим капитана да бди над диваците, нали? — каза Дрискъл на Денхам.

Последният кимна с глава. Те прегледаха заедно пушките, амунициите и фенерите.

— Застанете в една редица — заповяда Дрискъл. — Не изгубвайте от погледа си човека, който се намира пред вас. Вървете след мене.

Той тръгна с бърз ход. До него вървеше Денхам. Пред олтара младият човек се спря и измери с поглед височината на двете колони. След това той със смайване погледна към Денхам.

— И вие забелязахте чудовището, нали?

Денхам кимна утвърдително.

— Не мога да повярвам — додаде Дрискъл. — Видях го ясно. Главата му беше на едно ниво с колоните, а те са близо седем метра по-високи от площадката. — Той потрепери. — Да вървим, защото времето лети.

Когато стигнаха дъното на пропастта, откъм лявата им страна достигна шум от течаща вода. Денхам предположи, че през потока ще могат по-лесно да стигнат срещуположното плато, затова всички се отправиха към водата. На това място рекичката се разделяше на две. Единият ръкав отиваше към стената, а другият се губеше в платото.

— Един добър плувец като тебе, Джек, лесно ще намери брод на другия бряг.

Дрискъл кимна с глава и тръгна да изпълни трудната си задача. Едва намери място за преминаване и някой от групата извика:

— Ето следа!

Дрискъл насочи фенера си към отпечатъка от един толкова грамаден крак, че всички възкликнаха от учудване. Той водеше към мястото, избрано от Дрискъл.

— Да вървим — каза последният.

В непрогледната тъмнина напредването ставаше извънредно трудно. На всеки десетина метра някой болезнено възкликваше. Веднъж един моряк се подхлъзна и падна във водата. Едва на няколко десетки метра по-надолу бедният човек можа да излезе на брега.

— Успях да запазя пушката си — продума той запъхтян и усмихнат.

На другата страна на пропастта растителността беше извънредно буйна и гъста: грамадни дървета, в основата, на които се виеха най-разнообразни лиани.

Никъде не се виждаше пътека или следа и за момент всички се спряха, като се колебаеха.

— Потърсете нови следи — заповяда Дрискъл.

— Тук има изпочупени храсти — обади се един. — Нещо голямо е минало през тях.

— А ето и същите следи — извика друг.

Следата водеше към по-високата част на платото. Дрискъл отново поведе групата.

— Чухте ли гласа на тази птица? — продума по едно време Денхам. — Ето и други!

Наистина, тъмнината изведнаж се бе изпълнила с крясъците на безброй птици.

— Започва да се съмва. Скоро ще се ориентираме, Джек.

— Трябва да ускорим хода си — заяви Дрискъл.

За известно време не се забелязваше никаква промяна. Те се движеха все в същата непрогледна тъмнина. След това постепенно започнаха да се различават сенки. Най-после напълно се разсъмна.

Това окуражи моряците. Грамадните следи сега личаха ясно.

— Погледнете тези чудовищни стъпки! — извика Джими и премести товара на другото си рамо. — Животното трябва да представлява цяла планина.

— Ясно е, че е минало оттук — каза Денхам.

— И е следвало посоката, по която се движим и ние — прибави Дрискъл. — Да бързаме.

— Дръжте пушките си готови — напомни им Денхам.

Пред изморените моряци се откри широка равнина. Контузени от дърветата, които се изпречваха на пътя им в тъмнината, избодени от тръни и клони, те с облекчение навлязоха в нея. Вече беше съвсем светло. Въпреки леката синкава мъгла, дърветата, храстите и останалите предмети, които срещаха на пътя си, се виждаха съвсем ясно.

На места тръните се губеха, но не след много пак се появяваха.

Дрискъл вече тичаше. Внезапно Денхам извика. Младият човек се обърна към мястото, което началникът му посочи. Моряците се развикаха изплашено:

— Конг! — изкрещя някой. — Ала това не беше Конг!

От джунглите излизаше едно грамадно животно. Огромно туловище, дълга дебела опашка и малка глава, наподобяваща главата на боа2.

То се движеше бавно и с мъка със своите дебели като диреци задни крака. Предните стояха високо вдигнати и приличаха по-скоро на лапи.

Моряците уплашено наблюдаваха страшния горски обитател, ала Денхам и Дрискъл твърде скоро се съвзеха от обхваналото ги вълнение.

— Джими — извика Денхам, — къде са бомбите?

Той грабна една, когато животното се упъти към тях.

— Когато хвърля — извика той — всеки да легне на земята и да се прилепи плътно до нея.

Още неизлязъл напълно от гората, звярът разшири ноздрите си, за да поеме странната миризма, която идеше от неканените гости. След момент той се спусна бавно към тях.

Моряците се разпръснаха. Само Денхам и Дрискъл останаха на местата си. Последният даде два изстрела срещу главата на чудовището, без обаче да постигне някакъв резултат.

Денхам търпеливо очакваше приближаването на прицела си.

— Когато легнеш на земята — каза бавно той — дръж се близо до мене и не ставай, преди аз да сторя това.

Тогава той хвърли бомбата.

Последната падна точно пред краката на звяра. След момент гигантското животно се изгуби в част от синкав пушек.

— Долу! — изкрещя Денхам и се хвърли на земята.

Когато Дрискъл легна, началникът му тури ръката си върху устата му, за да се увери, дали беше изпълнено нареждането му.

Дрискъл дишаше с лице зарито в една дупка. Сокът на един корен, който минаваше оттам, залютя на устните му.

Някъде пред него земята се разтресе от строполяването на голяма тежест. Той се опита да стане, но Денхам го задържа. След няколко минути той се освободи и се изправи.

Едва на три разкрача от него лежеше, проснато в цялата си дължина, тялото на чудовището.

— Боже мой! — възкликна той. — Как е могло да се движи цели десет метра след удара.

— Ала все пак го спрях — продума победоносно Денхам. — Нали ви казах, че мога да спра всичко, което се изпречи на пътя ми.

— Умряло ли е?

— Не — отвърна филмовият директор. — Но това не е важно. — Той вдигна пушката си, приближи се до падналото животно, напипа сърцето му и даде изстрел. Грамадното тяло конвулсивно потрепери и след това остана неподвижно. Денхам се поколеба; после за по-голяма сигурност изпрати и един куршум в главата.

Той се върна при Дрискъл и сега по лицето му се изписа учудване.

— Допотопно животно! — заяви той, обърна се към младия човек и додаде: — Изглежда, че платото е пълно с такива зверове.

Дрискъл погледна пушката си, за да се увери, че в цевта не бе паднал прах и извика на моряците, които вече се бяха приближили.

— Търсете следи! — заповяда той.

— Струва ми се, че платото изобилствува с подобни животни и съм сигурен, че те ще ни безпокоят двойно повече, отколкото предполагате.

През деня беше лесно да се намерят търсените следи и скоро посоката бе определена.

— Мъглата се сгъстява — обади се Джими.

— Сгъстява се! — каза Денхам — гледайте там!

Пред тях се намираше голяма дупка, в която се виждаше рекичката, а там, където падината ставаше най-дълбока, утринната мъгла бе станала неимоверно гъста. В този момент нещо тежко плисна във водата.

— Дали е той? — запита Денхам.

— Сега ще разберем — възбудено извика младият човек и се спусна напред.

Той нетърпеливо чакаше при края на падината, когато другите го настигнаха. Край него ясно личеше огромният отпечатък, още неизпълнен с вода, макар че последната бързо се втичаше във всяка дупка.

— Преминал е отсреща — каза той и посочи с ръка към потока, който се вливаше в падината, като образуваше нещо като малко езеро. — Иде, трябва да преплуваме.

— Невъзможно — каза Денхам. — Не можем да плуваме с пушки и бомби в ръце.

— Тогава ще сторим нещо по-хубаво — отвърна младият човек и посочи две паднали дървета. — Ще построим сал.

— Добре — съгласи се Денхам. — Хайде момчета — обърна се той към моряците. — На работа.

Преди всички да се разпръснат да дирят дървета, Дрискъл ги повика обратно.

— Искам да ви кажа нещо, което трябва да знаете — заяви той и им обясни възможността да се срещнат с чудовища, много по-опасни и страшни от онова, което бяха убили. — Това не влиза в нашия договор — завърши той. — Ако някой иска да се върне, може веднага да стори това.

Мъжете се спогледаха. Най-после Джими зададе един въпрос:

— Искате да кажете, че може да се върнем поради опасността от среща с други подобни животни?

Дрискъл кимна с глава.

— Добре — отвърна морякът и погледна бомбите. — Лесно не ще се разправят с нас. Мисля, че никой няма да се върне.