Кинг Конг

Глава VI

Мъглата се сгъстяваше през цялата нощ. Няколко часа преди разсъмване „Скитникът“, насочван от капитан Енгелхорн към тайнствения остров на норвежеца, беше намалил твърде чувствително скоростта си. С настъпване на утрото, той още пълзеше всред жълтеникавата полупрозрачна омара, която се простираше на няколко мили околовръст.

Срещу тази проникваща влага никакви дрехи не помагаха. Облеклата на екипажа висяха като накиснати във вода парцали. Вода капеше отвсякъде: от стените, от въжетата, от брезентите и се стичаше на малки вадички по краищата на палубата.

На разстояние от няколко метра хората и предметите приличаха на неясни, едва очертаващи се видения. Ако разстоянието беше по-голямо, те напълно се скриваха в меката, бяложълтеникава мъгла. Денхам, Енгелхорн, Дрискъл и Анна, които бяха на капитанското мостче, не можеха да видят нито моряка на наблюдателницата, който се мъчеше да прониже с поглед мъглата, нито стария Лъмпи, който влачеше по палубата един сандък, пълен с насмолени въжета.

Шумът от влаченето обаче достигаше ясно до слуха им. Благодарение на някаква особеност на обкръжаващата ги атмосфера, гласовете им долитаха до мостчето много по-силно, отколкото през ясен слънчев ден.

— Ах, проклета мъгла! — продума Денхам и се закашля. Той едва можеше да говори от вълнение. Цялото му същество се намираше в едно очакване и очите му нито минута не се отклоняваха от югозапад.

— Сигурен ли сте в посоката, капитане?

— Съвсем! — избъбри спокойно Енгелхорн и взе ново количество тютюн. — Миналата нощ, преди тази проклета мъгла да се яви, направих лични изчисления.

— Джек! — прошепна Анна, като се хвана по-здраво за ръката му. — Ако скоро не стигнем острова, ще полудея. Никога през живота си не съм била толкова развълнувана.

— Не се тревожи — поиска да я успокои Дрискъл. — Всичко ще излезе благополучно. Само не прави неща, които биха могли да ме развълнуват.

— Ако изчисленията ви са верни, капитане — заяви Денхам, — трябва да наближаваме острова.

— Отговарям за тях. Но ако мъглата не се вдигне, не ще бъде чудно да минем покрай самия нос на острова, или пък — додаде той, — да се блъснем в него.

Високият остър глас на моряка, който измерваше с въже дълбочината на дъното, ненадейно долетя до тях.

— Дълбочината е по-голяма от тридесет фатома.

— Безсъмнено — обади се Дрискъл почти с радост.

— Вашият норвежец е правил само предположения относно месторазположението. Как ще познаем, че островът е този, който търсим.

— Нали ви казах — почти изкрещя Денхам. — Ето планината. — Той се мъчеше да прониже с поглед гъстата мъгла.

— Бях забравила — извини се Анна. — Искате да кажете планината, която има форма на череп?

— Дъно! — Строгият глас на моряка ги накара да се схванат на мястото си. — Дъно на двадесет фатома.

— Знаех това — Енгелхорн дъвчеше спокойно. — Дълбочината ще намалее твърде бързо. Най-малка скорост, мистър Дрискъл. Съобщете им.

Дрискъл се отправи към капитанската кабина и чрез тръбата предаде заповедта в помещението на машините. В отговор се чу дрънкането на звънци и „Скитникът“ значително намали хода си.

— Вижте! — извика Анна. — Мъглата става по-рядка!

— Шестнадесет! — долетя отново гласът на моряка.

— Шестнадесет фатома!

Този път вече и спокойният Енгелхорн започна да се ослушва, като се вгледа напред.

— Слушайте! — прошепна Анна.

— Какво чувате? — запита Денхам все така шепнешком.

Анна тръсна глава и тримата се ослушаха. Ненадейно нервният глас на Джими, моряка в наблюдателницата, достигна до тях.

— Крайбрежни скали!

— В каква посока? — изкрещя Дрискъл.

— Точно срещу нас?

Дрискъл полетя към кормилото и предавателната тръба. Заповедите му се чуха ясни и отсечени. Почти моментално последва силно сътресение на кораба, което се дължеше на внезапно дадения на машините заден ход.

— Десет фатома! — извика измервачът.

— Хвърлете котва! — изрева Енгелхорн.

— В разредената мъгла се различиха няколко фигури.

След минута се чу силно дрънкане на вериги. Котвата падна във водата. Чуха се нови звънци. „Скитникът“ потрепери и спря. Всеки се ослушваше.

Мъглата почти се беше вдигнала. След едно по-силно духване на вятъра тя се разцепи и разпръсна. Синьото море беше осветено от слънцето, но при все това не беше напълно открито за погледа.

А малко по-напред, на не повече от четвърт миля се издигаше покрит с гори остров, на задната част на който се намираше висока планина, която страшно наподобяваше формата на череп. Нейните склонове достигаха до самия бряг. Последният беше песъчлив, с разхвърляни тук-таме скали.

— Същата планина! — Денхам победоносно протегна ръка напред. — Виждате ли я? И стената! Стената! — Той силно тупна Енгелхорн по рамото. — Ето я там. Сега вярвате ли ми? — Полупиян от вълнение, той скочи от мостчето и се затича към борда. — Лодките! По-скоро свалете лодките! — извика той.

— Джек! — прошепна развълнувано Анна. — Виждали ли сте някога нещо по-красиво? — В погледа на Дрискъл обаче се четеше силно вълнение. Устните му се свиха и лицето му придоби строг израз. Той се отправи към борда, за да направлява свалянето на лодките и натоварването на необходимите принадлежности.

След няколко минути всичко беше готово за слизане.

— И аз ще дойда с вас на брега, нали? — запита тя.

— Разбира се.

Като чу тези няколко думи, Дрискъл веднага остави работата си.

— Разумно ли е да напусна кораба, преди да узнаем, какво има на брега? Какво ни очаква?

— Слушай, Джек! — каза бързо, но при все това засмяно Денхам. — Кой е началникът на тази експедиция? Горчивият опит ме е научил винаги да нося със себе си апаратите за снимане. Как мога да зная кога ще ми потрябват.

— Но, мистър Денхам! — Дрискъл се обърна с гръб към Анна, за да не бъде чут от нея. — Лудост е да се рискува.

— Върши си работата, Джек! — заповяда отсечено Денхам. — Хайде. Извади пушки и муниции! Вземи една дузина газови бомби. И ми изпрати няколко души, за да носят апаратите.

Дрискъл се поколеба, но след минута разтърси безпомощно рамене и като погледна загрижено към Анна, се отдалечи. Денхам поклати глава в знак на безкрайно учудване и многозначително смигна на Анна.

— Накарай някого да донесе кутията с костюмите — каза той. — Ако имаме щастие, ще направим чудесни снимки.

Когато Анна се отправи към кабината си, Денхам отиде на капитанското мостче. Там завари Енгелхорн, който внимателно разглеждаше острова с бинокъла си.

— Виждаш ли нещо, капитане?

— Нищо, освен онези няколко колиби в подножието на планината.

— Аз ги разгледах от борда, но ми се струва, че във вътрешността на гората има по-големи къщи.

— За първи път слизам на остров, чиито обитатели не идват към кораба, за да го разгледат.

— Диваците трябва да са някъде наблизо. Чуваш ли тези тъпани?

Енгелхорн кимна с глава и двамата мъже се ослушаха. Един дълбок мек звук, с особен ритъм, долиташе от острова.

— Интересно, че още не са ни открили.

— И последният дивак трябваше вече да е тук — настоя Енгелхорн.

— Може би са ни видели и чрез този шум ни дават сигнал.

— Зная, че и друг път сте чували сигнали на диваци, мистър Денхам — додаде Енгелхорн тихо. — Безсъмнено, разбирате, че този шум не е сигнал. На острова има някаква церемония, и ми се струва, че тази церемония е от твърде важен характер.

Той слезе от мостчето и се отправи към Дрискъл, който даваше последни нареждания. Лодките се спуснаха и се натовариха. Той ги гледа известно време и след това отправи погледа си към предната част на палубата.

— Нека дойде първият механик! — заповяда той.

Един нисък пълен моряк бързо се приближи.

— Този човек, заедно с други четиринадесет души, ще останат на кораба — каза Енгелхорн на Дрискъл. — Избери тези четиринадесет. Всички останали ще слязат с нас на брега.

Дрискъл кимна с глава в знак на съгласие и отиде да избере хората. Пръв той избра Лъмпи, който посрещна избора със силно недоволство.

— Кой ще се грижи за газовите бомби? — запита Денхам.

— Вземи ги ти, Джими — заповяда Дрискъл.

Джими се наведе над кутията, повдигна я малко, но разбра, че е твърде тежка. Въпреки това, той я нарами и се запъти към борда.

— Вярвам, че ще дойдеш, капитане? — попита Денхам.

— Няма защо да се съмнявате в това — отвърна Енгелхорн. — Никога досега не съм изпускал случай да надникна в островите или полуостровите, които съм посещавал.

— Радвам се, защото ще бъдеш от голяма помощ. Сигурно ще разговаряш с туземците. Техният говор едва ли прилича на езиците и наречията, които знам.

— Готово — заяви Дрискъл. — И двете лодки са натоварени.

Енгелхорн и Денхам слязоха в първата лодка и гребците се заловиха за веслата. Дрискъл направи знак на втората лодка да почака. На палубата се показа Анна. Той мълчаливо й помогна да се настани в лодката и след това се дръпна.

— По-добре напълнете пушките си — обърна се той към кормчията. — А не ще бъде зле да направите няколко зигзага преди да стигнете брега.

След един последен поглед той скочи в лодката до момичето.

— Едва сега виждам целия екипаж заедно — каза Анна. — Не предполагах, че е толкова голям.

— Двадесет човека във всяка лодка — осветли я Дрискъл. И добави замислено:

— Ще имаме нужда от тях.

— Глупости! Сигурно туземците ще се отнесат твърде любезно към нас.

— Не вярвам. Чуваш ли тези тъпани? Капитанът и Денхам смятат, че негрите чествуват някакъв празник. Много бих желал да зная, какво е това празненство.

— Може би чествуват годежа на някое хубаво момиче.

Дрискъл я погледна. Златистата й коса падаше около зачервеното й развълнувано лице.

— Щом говорим за годежи на хубави момичета — подзе той и погледна нагоре към наблюдателницата на кораба.

С приближаването им към брега, шумът от тъпаните се усилваше все повече и повече; ритъмът ставаше все по-ясен. И както Енгелхорн беше казал, звучеше много тържествено и не изглеждаше като обикновен сигнал.

Лодката на Енгелхорн беше стигнала брега и Денхам поставяше вече апарата върху статива. Той натовари един моряк с готовия за снимане апарат, даде на друг кутията с филми, а трети накара да вземе гардеробчето с костюмите. През това време Енгелхорн разпределяше между останалите предназначените за размяна стоки. С изкривено от усилие лице, Джим вдигна на рамо газовите бомби.

— Стой близо до мене, Джими — даде му наставление Денхам. — И внимавай къде стъпваш. Има достатъчно трихлорид в тях, за да приспи цяло стадо носорози.

— Ще срещнем ли подобни животни? — запита Джим.

— Нещо много по-интересно! Къде е Дрискъл?

Дрискъл се приближи тичешком, последван от Анна. Неговата лодка току-що бе стигнала брега. Постави въоръжени хора при всяка лодка.

— Всичко е готово.

— Стойте до мене, Анна.

— Аз ще се грижа за нея — бързо заяви Дрискъл.

Денхам се ухили. Голямото вълнение, което го бе обхванало при наближаване на острова, беше изчезнало. Той беше пак спокоен, непоколебим и бърз в решенията си.

— Добре, Джек. Готово ли е всичко, капитане?

Енгелхорн кимна с глава. Той и Дрискъл дадоха знак и моряците от двете лодки се строиха в две колони. Денхам се отправи към разпръснатите колиби, които се виждаха доста ясно. Зад него вървяха носачите на филмовите принадлежности, следвани от Енгелхорн, Дрискъл и Анна.

Когато групата постепенно се заизкачва по слабото възвишение, стената започна да изпъква все по-ясно, макар че се намираше на голямо разстояние. Тя беше грамадна. Скицата на норвежеца даваше много слаба представа за гигантската преграда, която се разпростираше до двата края на полуострова. В подножието й растяха храсталаци. Тук-там имаше даже и дървета. Ала върховете и на най-високите се намираха много по-ниско от горната част на стената. Величината й не се намаляваше и от дълбоката пропаст под нея.

Стената беше направена от истински дървета. На едно място обаче се виждаше нещо подобно на врата, крепена от масивни каменни колони, каквито се срещаха по цялото й протежение през всеки десет метра.

Шумът от тъпаните ставаше все по-силен и по-ясен, ала никакви хора не се показаха от колибите, към които се приближиха. Никой не се появи, даже когато групата навлезе в селото. Числеността на къщите позволяваше да се предположи, че жителите наброяваха няколкостотин души. Постройките бяха твърде обширни и разположени на големи разстояния една от друга. Всяка една от тях имаше врата, полузатулена от гъстата растителност. Тесни пътеки под дърветата представляваха улиците на селото. Всички те обаче водеха към място, отъпкано от много боси крака — вероятно площадът. Едно нещо отличаваше селото от всички други, които Енгелхорн или Денхам бяха виждали. Това бяха разхвърляните тук-там каменни колони и части от стени, които поразяваха с майсторските си украшения. Те се срещаха почти край всяка къща, но повечето бяха пръснати около стената.

— Предполагам — заяви Денхам, като посочи към стената — че някога тя е била външна ограда на голям град. Не е ли грамадна?

— Великанска — съгласи се Енгелхорн.

— Прилича много на египетска постройка — додаде Денхам замислено.

— Кои, според вас, са я построили? — запита почти със страхопочитание Анна.

— Никой не може да отговори на този въпрос — намеси се Дрискъл.

— Какъв шанс! — възкликна ненадейно Денхам. — Каква картина!

Между това никой още не се бе появил. Ала в този момент звукът от тъпаните замря и до групата достигнаха пеещите или по-скоро крещящи гласове на много хора. Дрискъл се спря и протегна ръка в знак за мълчание. Анна се хвана за рамото му, а моряците се спогледаха изпитателно. Звукът от пеенето идеше откъм стената. Денхам бутна Енгелхорн и му посочи една необикновено голяма къща пред тях.

— Ако отидем зад нея, непременно ще ги видим.

— Чувате ли какво пеят — прошепна Анна на ухото на Дрискъл. — Те викат: „Конг! Конг!“

— Денхам — обърна се Дрискъл към режисьора.

— Чувате ли? Безсъмнено това е някакво голямо празненство.

— Да, разбирам! — отвърна Денхам. — Да вървим?

Тръгнаха предпазливо напред. Той се приближи до Енгелхорн.

— Мислиш ли, че можеш да говориш на наречието им?

— Още не мога да чуя техни думи. — Енгелхорн се ослуша внимателно. — Прилича ми обаче на езика на туземците от Ния. — Какво щастие, ако това е така.

Групата вече стигна до голямата къща и Денхам с движение на ръката си даде знак за спиране. След това съвсем бавно се приближи до ъгъла на постройката.

— Тихо сега! — каза той шепнешком. — Стойте там, докато видя какво става! — След момент той изчезна.

Дрискъл изгледа моряците, за да види дали са готови. Енгелхорн взе нова порция тютюн. След една минута Денхам се върна.

— Религиозно тържество — прошепна той. — Енгелхорн, Дрискъл! Елате и вижте. Но пазете тишина.

Самият Денхам беше толкова развълнуван, че пристъпваше на пръсти. Той вдигна апарата си и се отправи към ъгъла на къщата, с намерение да снима. През време на неговите операции тъпаните продължаваха да издават мек звук. Над последния се издигаха страшните викове на много гласове. Рядко, но страшно зрелище! Наблюдаващите изпитваха най-разнообразни чувства. Несъзнателно привлечени, Анна и моряците се приближиха до ъгъла и се вгледаха в пеещите туземци.