Кинг Конг

Глава III

Анна се събуди в удобния си креват и през първата секунда не можа да се сети как бе попаднала на това място. Онова, което можа да разбере беше, че за първи път от седмици насам не се събуждаше гладна. Чудейки се къде се беше изгубил глада, тя си спомни снощната странна среща и се изправи. Не можа да не се засмее, когато забеляза до леглото си една кошничка с ябълки.

Денхам ги бе донесъл в последния момент и увеличил и без това грамадния куп от кутии с обуща, шапки, пакети с облекла, който се намираше в таксито.

Така, те бяха пристигнали тържествено след полунощ на борда на „Скитникът“, след като преминаха покрай смаяния стар пазач на митницата и единствения часовой на кораба.

С ябълките в ръце тя бе последвала на пръсти Денхам в един полутъмен коридор.

— Това ще бъде вашата кабина — беше казал той. — Вътре ще намерите ключ. Там ли е? Добре! Лека нощ, приятни сънища и гледайте да не се събудите рано. Ако ви забележа навън преди обяд, ще накарам капитана да ви постави в окови.

Анна вчеса назад буйната си златиста коса и погледна миниатюрния часовник, който се намираше на масата. Беше почти осем часа. Тя бе спала следователно около пет-шест часа. Намръщи се и отново се засмя.

На нейно място друго момиче едва ли би могло да заспи. И тъй като не беше много вероятно, че скоро ще се успокои, тя реши да рискува да бъде окована и да излезе на палубата.

Този, който щеше да изпълни наказанието, сигурно бе капитан Енгелхорн — стар и мълчалив, но приятен мъж. Дрискъл, първият офицер, бе млад и буен, й беше казал Денхам, но също добър човек.

Тя отвори полека вратата и излезе. Изглеждаше, че Денхам бе изпълнил решението си, защото Ню-Йорк вече не се виждаше. В далечината земята се виждаше като тънка черна ивица. Но встрани от кораба и пред него се простираше само водната шир.

Снегът от миналата нощ се беше стопил и заедно с него бе изчезнала и опасността от бурно време. Температурата се беше покачила толкова, че макар и да нямаше върху себе си нищо друго, освен пижамата си, Анна не почувствува почти никакъв студ.

Тя закопча дрехата си и се усмихна.

— Купи каквото пожелаеш, сестро — й бе казал Денхам, — колкото и да похарчиш, пак ще остана да ти дължа петорно и десеторно повече. Бъди спокойна.

Като имаше предвид, че ще бъде далече от всякакви магазини в продължение на месеци, Анна беше изпълнила съвестно съвета му. Пижами, долни дрехи, рокли, палта, шапки и накрая достатъчно женски дреболии, за да отвори магазин със специалитети за разхубавяване. И всичките тези покупки стояха в един грамаден куп, в стаята й.

Тя реши да отвори само една кутия. Когато отново излезе от кабината, минаваше девет и половина.

Под новото си манто Анна носеше старите си изтъркани дрехи, понеже не искаше да помисли, че не може да се въздържи да не се възползува от новото си богатство. Ала под облеклото си тя чувствуваше мекия допир на коприната, която я караше да потръпва от удоволствие.

— Наистина — помисли си тя, като се изкачи на палубата, — жалко, че няма автомобили на кораба. Сега е точно време за една малка разходка, а също и за една катастрофа, която да ме изпрати на онзи свят. Там обаче с удоволствие бих отишла, след като прекарах тези приятни часове.

На палубата не се виждаше почти никакъв човек. Сигурно екипажът бе зает с работа в долната част на кораба. Само един възстар моряк се занимаваше с немирна маймунка. Старецът имаше почти кафяв цвят на лицето, поради горещото тропическо слънце, което го бе пекло с години; главата му беше плешива, само на тила му личеше снопче коса.

Анна се приближи тихо. Тъй като се чувствуваше много щастлива, а лицето на моряка излъчваше благородство и доброта, тя се изправи внезапно пред стария човек и извика:

— Как сте, моряче?

— Добре! — отвърна морякът тихо. От веселото изражение, което се четеше в погледа му, личеше, че той беше усетил приближаването й отдавна. От тихия му говор тя разбра, че вестта за нейното пристигане е била разпространена от нощния пазач. — Разбира се! Но най-напред да се запознаем. Наричам се Лъмпи. А това е Игнац.

— А аз се казвам Анна Дароу.

Анна взе въжето, с което бе вързана маймунката и се загледа в зеленикавото, спокойно море.

— О, Лъмпи — въздъхна тя, — не е ли чудесно да наблюдаваш морето!

— То ми е омръзнало! — заяви Лъмпи откровено.

— Да, разбира се — съгласи се Анна. — Невинаги е тъй приятно. Предполагам, че когато морето е бурно, съществуват не по-малко опасности.

В този момент се чу остро изсвирване и Лъмпи скочи бързо.

Тя остана на палубата заедно с Игнац. Когато звукът от сирената замря, от няколко места на палубата се появиха моряци и от коридорчето, от което бе излязла Анна, се показа причинителят на шума. Това беше млад човек, който беше така задълбочен в работата си, щото не забеляза новия пътник.

При появяването на младежа интересът на Анна към онова, що ставаше наоколо й значително се увеличи. Неговото дълго, мускулесто тяло, решителното, загоряло лице и авторитетното му държане я заинтригува, но по начин, който съвсем не й беше неприятен.

Тя предположи, че това е Дрискъл и когато той застана така, че се виждаше само широкия му красив гръб, тя се подигна на пръсти, за да вижда по-добре.

Дрискъл носеше на главата си офицерска шапка и беше облечен във великолепна черна вълнена риза, която едва ли би могъл да си купи с моряшката си заплата. По останалата част на облеклото обаче той не се различаваше много от хората, които бързо изпълняваха заповедите му.

В какво се състоеше работата, що вършеха моряците, Анна не разбираше особено. Те сновяха около една макара, една грамадна кутия и един наистина напълно замотан топ въжета. Всичко това изглеждаше толкова интересно, че тя се премести малко по-напред от старото си място, за да може да наблюдава по-добре.

През това време Дрискъл продължаваше да издава бързи наредби. Един от моряците изпусна на земята топа с въжета, но не се наведе да го вдигне.

— Не, не така! — извика Дрискъл. — Занеси го зад онзи сандък.

Отстъпвайки назад, за да определи на моряка по-добре мястото, той се приближи толкова до Анна, че последната с едно протягане на ръката си можеше да го хване за рамото.

— Хайде по-скоро. Занеси го там. — Ръката му направи светкавичен полукръг назад и пръстите му удариха Анна точно през лицето. Тя се залюля и замалко щеше да падне. Игнац започна жалко да скимти.

— Кой дявол… — Като се обърна и забеляза Анна, Дрискъл се спря. — Какво търсите тука? Сега трябваше да бъдете в леглото си.

— Исках само да видя — обясни Анна. Тя говореше смирено, понеже разбираше, че грешката бе нейна.

— Е, добре, съжалявам. — Дрискъл погледна със стеснение пръстите си. — Надявам се, че не съм ви причинил силна болка.

— Съвсем не — извика Анна и то така настойчиво, че и двамата се засмяха.

— Значи така! — продума Дрискъл след малка пауза. — Вие сте момичето, което Денхам е намерил в последната минута.

Анна отново се усмихна.

— Просто не мога да повярвам. Никога преди не съм пътувала на параход.

— И аз — отвърна Дрискъл с мек глас, — никога не съм пътувал с жена по море.

— Предполагам, че не мислите много за жени, когато сте на кораба.

— Не твърде, особено ако не ми се бъркат в работата.

Анна се зачерви слабо.

— Друг път ще бъда по-внимателна.

— Най-добре ще бъде да стоите на долния етаж — додаде сериозно Дрискъл.

— Какво? През цялото пътуване? — извика Анна уплашено.

Очите на офицера се вгледаха в тези на младата жена и после се отправиха към водната шир.

— Можете да излизате от време на време — съгласи се той, като се мъчеше да потисне една усмивка. — Кажете ми, чувствувате ли още болка от удара?

— Почти ми премина, това не ми се случва за първи път.

Гласът на Анна бе станал изведнаж горчив и Дрискъл се вгледа по-внимателно в нея.

— Ако наистина е така, ще се опитаме да ви помогнем по някакъв начин. Чуйте. Можете да идвате на палубата, когато пожелаете.

Очите им се срещнаха повторно и Анна, слабо поруменяла, се наведе, за да вдигне немирния Игнац, точно когато Денхам се упъти към тях.

— Струва ми се, че ви заповядах да спите до обяд? — извика той.

— Не можах! Бях твърде развълнувана и сънят бягаше от мене.

— Виждам, че вече сте се запознали с част от екипажа.

— Да! Според мене първият офицер е твърде избухлив. Но Игнац е мирен и се отнася дружелюбно.

Денхам се обърна към Анна.

— Тъй като сте станали, да пристъпим към работа. Искам да направя няколко пробни снимки. Идете долу в кабините. Капитан Енгелхорн ще ви покаже костюмите. Изберете си един, който ви харесва. Докато се облечете и гримирате, светлината ще бъде достатъчна за апарата.

Анна постави Игнац на пода.

— Надявам се, че познавате грима за външни снимки? — запита Денхам.

— Мисля, че да — отвърна Анна, като се мъчеше да прикрие слабата си нервност. — Няма да се бавя дълго.

Когато тя си отиде, Дрискъл се обърна към своя началник със слабо свити вежди:

— Изглежда отлично момиче.

— Сигурен съм в това, Джек!

— Не прилича на жените, които пътуват по параходите.

— Да, имаш пълно право.

— Аз… струва ми се, че не трябваше да я взимаме в това пътуване.

Денхам втренчи в офицера поглед, в който се четяха учудване и заинтересованост.

— Хайде — продума той най-после, — помогни ми да нагласим апарата.

Те се заловиха за работа, а екипажът продължи да пренася товара, който бе оставил, поради нанесения на Анна удар. Всичко беше привършено, когато Анна отново се изкачи на палубата.

Тя бе намерила костюмите. Носеше облекло много по-различно от онова, с което дойде на кораба. Нещо непретрупано, съчетание на мека синя коприна и черно кадифе. Там, където тялото й не бе покрито, великолепният матов цвят на кожата чудно контрастираше с тъмносиньото облекло.

— Прилича на някоя чудна младоженка — промърмори Дрискъл.

Денхам изглеждаше извънредно доволен от забележката на помощника си.

— Така ли мислиш, Джек? Съгласен съм с теб!

— Това е най-прелестният костюм, който съм виждала — извика Анна като се приближи.

— Вярно! — извика Денхам. — Застанете там!

— Много съм нервна, мистър Денхам. Ами ако не подхождам за вашите снимки?

— Не съществува подобна опасност, сестричке. Ако не бях сигурен в това, днес нямаше да се намирате на този кораб. Няма защо да се безпокоите.

Анна се усмихна ободрена и се отправи към посочената й от директора посока. Дрискъл й направи мълчаливо знак, че няма защо да се безпокои. Лъмпи и половин дузина моряци в късо време се приближиха до мястото, където щяха да се правят снимките. Игнац, сгушен в ръцете на Лъмпи, издаваше от време на време слаби чудновати звукове. Най-после се появи и мустакатият Енгелхорн, който хвърли на младата жена окуражителна усмивка.

— Застанете в профил! — изкомандува Денхам. Апаратът бе готов. — Сега! Когато отворя обектива, останете за минута неподвижна. След това се обърнете бавно към мен. Погледнете ме! Дайте изражение на изненада. После се усмихнете слабо. Тогава се ослушайте. След това се засмейте. Разбрано, нали? Внимание!

Анна изпълни дадените й нареждания. Беше по-лесно, отколкото очакваше. Същото нещо я бяха карали да прави във филмовата къща Форт Яло. Моряците започнаха отново да коментират.

— Беше великолепно — каза Денхам и даде позволение за почивка. — Сега ще опитаме нещо друго.

— Винаги ли снимате сам? — запита Анна, когато той започна бързо и изкусно да сменя лентите.

— Да, след последния си филм в Африка. Имахме великолепен случай да снемем един разбеснял се носорог, ала операторът се изплаши и остави снимките. Глупак! А аз бях само на няколко крачки от него, с карабина в ръка. Не ми се довери да убия звяра, преди последният да убие него. От тогава лично извършвам всички снимки.

Енгелхорн, който до този момент дъвчеше спокойно вечния си тютюн, се приближи до Дрискъл.

— Защо си се начумерил, приятелю? Какво има?

— Започвам да се безпокоя — отвърна офицерът. — Цялата тази мистерия…

— Той ни води вече в две опасни пътувания — успокои го Енгелхорн. — И този път ще ни изведе на добър край.

— Ала сега имаме със себе си жена.

— Това е негова работа — отвърна Енгелхорн с твърд глас.

— Да продължим, Анна! — изкомандува отново Денхам. — Застанете хей там! Когато отворя обектива, вдигнете бавно главата си. Бъдете напълно спокойна. Не очаквате да видите никого. Готово! Започваме!

Силно вълнение обхвана всичките наблюдатели, когато Денхам започна да върти дръжката на апарата. Той се стараеше да предаде на младата жена своето настроение.

— Погледнете нагоре. Бавно, бавно. Вие сте съвсем спокойна. Още нищо не виждате. Вдигнете си главата. По-високо. Така! Сега го виждате. Вземете изражение на смайване. Не можете да повярвате, че това е истина. Очите ви се разширяват. Още повече! Изпитвате ужас. Но сте прикована на едно място. Не можете да си отместите погледа. Не можете да бягате. Вие сте безпомощна, Анна! Никаква надежда. Какво можете да сторите? Къде ще избягате? Вие сте безпомощна, напълно безпомощна. Но сте запазили способността да викате! Тази е единствената ви надежда. Все пак, не можете да сторите това. Гърлото ви е свито. Опитайте се да изпискате, Анна. Може би, ако не го гледате, ще успеете. Ако погледът ви се отклони от тази гледка. Нямате сила да го отклоните, но можете да закриете очите си с ръце, Анна. Приближете длани до очите си, Анна. Сега изпискайте! Изпискайте, Анна, за да спасите живота си!

С очи скрити в ръце, свита на кълбо, Анна изпищя.

Дивият й пронизителен писък се понесе от лекия вятър към морската шир. Това беше вик, предизвикан от истински ужас. Денхам бе сполучил в първия си опит. Анна не се мъчеше да изглежда изплашена. Тя беше наистина ужасена. Сцената бе толкова сполучлива, че в знак на състрадание, Игнац се хвърли към господаря си и завря малката си главичка в ръцете му.

— Грандиозно! — извика Денхам и избърса изпотеното си чело. — Изиграхте всичко това великолепно.

Дрискъл хвана Енгелхорн за рамото.

— Честна дума — прошепна той. — Трябва да науча нещо по-съществено за цялата работа. За какво взема тази жена с нас? Какво мисли той, че тя в действителност ще види?

— По-спокойно! — отвърна шепнешком Енгелхорн. Челюстите му не преставаха да дъвчат равномерно тютюна. — Мисля, че можем да му се доверим. Мисля даже, че сме длъжни да му се доверим.