Кинг Конг

Глава VII

Пред очите им се откри голям, широк площад, който се простираше до самата стена. Срещу него се издигаше грамадната дървена врата, която моряците бяха видели още от брега. Вляво от основите на вратата, до горната част на стената, се намираше широка каменна стълба. В средата на площада имаше малка платформа, върху която бе коленичило едно младо момиче.

То беше наистина много красиво. Едва ли би било възможно да се намери между дивите племена из островите на Индийския океан по-привлекателна девойка. Многото цветя, които бяха поставени като диадема върху главата й, усилваха още повече нейния чар. От двете страни на девойката, по стъпалата и в подножието на стълбата, пеещите туземци се клатеха напред и назад, под ритъма на тъпаните. Малко настрана се въртеше с френетична бързина един гърбав и грозен туземец, вероятно докторът или жрецът на племето. Той беше безсъмнено главният виновник за устроената церемония. Вляво от жреца един истински гигант, натруфен с най-разнообразни украшения, наблюдаваше с удивително спокойствие и важност онова, което ставаше пред него. Всички: мъже, жени, деца, жрецът и кралят бяха толкова увлечени в церемонията, че никой не забеляза новите посетители.

— О, Господи! — прошепна Денхам. — Дано продължат още малко! — и той започна да върти дръжката на кинокамерата.

— Какво прави онзи гръблю, който е покрит с пера и листа? — запита ниско Джек.

Жрецът на туземците се приближи до вързаното момиче и започна да прави странни ръкомахания. С бавни и властни движения той тикаше окиченото с цветя момиче към неколцина грамадни танцьори, които изскочиха между туземците. Последните представляваха страшна гледка: главите им бяха скрити в черепи на животни, а телата им бяха целите покрити с животински кожи.

— Горили! — промърмори замислено Денхам. — Изглежда, че тези диваци се мъчат да представят страшилището на джунглите. Като че ли имат намерение да принесат в жертва…

Той погледна Анна и пристъпи напред, за да я закрие напълно от случайния поглед на някой туземец. Като че ли подтикнати от същото желание, всички моряци от екипажа се събраха около младата жена, така че тя трябваше да се повдига на пръсти, за да наблюдава странното тържество.

Когато маймуноподобните същества пристъпиха напред, жрецът се приближи до краля-великан и зачака. Ясно бе, че негово величество трябваше да изпълни нещо. Какво именно щеше да стори той, американците успяха да узнаят много по-късно, тъй като при ставането си погледът му се спря върху Денхам.

— Бадо! — изкрещя той и замахна с ръка. — Бадо! Дама поти вего!

Пеенето, танцуването, всякакъв шум и движение замря. В този момент спокойният, бавен глас на Енгелхорн стигна до ушите на Денхам.

— Имаме щастие — заяви той. — Разбирам говора им. Старият жрец каза да спре, поради присъствието на чужденци.

Всички туземци се бяха обърнали към неканените гости и подозрително ги наблюдаваха. Като че по даден знак, жените и децата постепенно започнаха да се отдръпват назад.

— Вижте! — каза Джек. — Жените им се скриват. По-добре да се махаме, защото може да попаднем в голяма беда.

Той се обърна към брега, с намерение да изпълни думите си, но Денхам го хвана за рамото.

— Спокойствие, Джек! — извика Денхам от мястото си. — Няма защо повече да се крием. Всеки да бъде готов. Придайте си по-войнствен вид.

След дълго размишление като че гигантският крал беше взел някакво решение. С дясната си ръка той махна на двама войници, чийто ръст не бе по-малък от неговия, и така защитен, тръгна бавно към тях. Не се виждаха никакви жени и деца.

— Мистър Денхам! — извика Джек. — Какво е решил да прави този Голиат?

— Стой мирно! — отвърна Денхам, без да свали погледа си от краля. — И аз не знам.

Вождът напредваше с тържествени крачки.

— Джек! — прошепна Анна. — Какво означава изчезването на жените и децата?

— Неприятност за тези диваци, ако разбира се предприемат нещо — успокои я Дрискъл и се засмя.

Вождът продължаваше да се приближава. Някои от моряците свалиха пушките си и поставиха пръсти върху спусъците им. Денхам, който като че имаше и на гърба си очи, ги предупреди:

— Спокойно, момчета! Няма защо да се безпокоите!

— Правилно — обърна се Джек към момичето, като се стараеше да му вдъхне кураж. — Всичко това е блъф. Вождът им иска да види, дали няма да се изплашим. Най-обикновен блъф.

Кралят се спря на около двадесетина разкрача от Денхам и зачака.

— Хайде, капитане — обърна се последният към Енгелхорн. — Ако разбираш езика, кажи им няколко приятелски думи.

Старият морски вълк направи опит да се приближи, но главатарят го предупреди с ръка.

— Ватю! Там да? Тамади?

— Приятелски поздрави! — отвърна Енгелхорн със спокоен глас. — Ние сме твои приятели. Бала! Бала! Приятели! Приятели!

— Бала рери! — извика с презрение кралят. — Таско! Таско!

— Какво казва, капитане? — запита полуусмихнато Денхам.

— Заявява, че не желае приятели. Кара ни да се махнем оттук.

— Не му обръщай внимание — заповяда Денхам. — Запитай го какво представлява тази церемония.

Енгелхорн заговори повторно с бавен и помирителен тон и посочи към украсеното с цветя момиче.

— Ани саба Конг! — отвърна неохотно кралят. — И от устата на всички туземци с благоговение се изтръгнаха думите: „Саба Конг!“

— Казва, че момичето е жена на Конг!

— Конг! — извика развълнувано Денхам. — Не ви ли казах?

В този момент жрецът, който дотогава стоеше встрани, изскочи напред. Очите му изпускаха мълнии.

— Дома си вего, Пюина. Пюина бас!

— Какво иска пък този? — сърдито запита Денхам.

— Според него, церемонията била опорочена от нашето присъствие.

— Чакай, аз да се разправя с него — каза самоуверено Денхам. — Каква е думата за „приятел“?

— Бала.

Денхам изпъчи гърди, разтвори широко ръце и се усмихна дружелюбно.

— Бала! — високо произнесе той. — Бала! Бала! — След това последователно посочи себе си, краля и жреца. — Бала! Бала! Бала!

Кралят се колебаеше, но старият магьосник беше сигурен в онова, което щеше да последва. Бръчката между веждите му беше застрашителна. Ръката му се вдигна в знак на закана.

— Таско! — изкрещя той.

Кралят също изрева: „Таско!“ Двамата му телохранители вдигнаха копията си в отбранително положение. Въоръжената маса бавно започна да пристъпва.

Любопитството надделя у Анна и тя се надигна на пръсти, за да види по-добре туземците. Слънчевият отблясък от буйната й златиста коса попадна в очите на краля. Той мигновено спря дивия си рев и се втренчи в Анна, а след минута погледна жреца, като че ли търсеше неговото одобрение.

— Малем ма накено! — със заекване измърмори той.

— Сита! — Ръката му сграби рамото на жреца. — Малем! Малем ма накено!

Виковете на туземния доктор също престанаха. Въоръжените диваци бързо свалиха копията си.

— Какво стана? — запита Денхам, като въздъхна с известно облекчение.

— Той каза — обясни Енгелхорн: — „Вижте! Златната жена!“

— Блондинки твърде рядко се срещат по тези места — ухили се Денхам.

Гласът на краля се издигна високо; в него се четеше възторг. „Конг! Малем ма накено! Конг во биза. Коу биза пара Конг“.

Старият магьосник поклати глава в знак, че е напълно съгласен с думите на краля.

Енгелхорн бързо преведе:

— Златната жена. Подаръкът за Конг! Подаръкът за Конг!

— Боже мой — запротестира Денхам.

Кралят и магьосникът още повече се приближиха, и първият простря с царствена тържественост ръката си.

— Дама! — каза той. — Тебе молен на хи!

— Чужденецо! Продай тази жена на нас. — Енгелхорн превеждаше със светкавична бързина и очите му питаха Денхам, какво да отговори.

— Диа малем — бързо додаде кралят.

— Шест девойки! — каза Енгелхорн. — Иска да даде шест момичета за твоята златна жена.

Анна трепна, но се опита да се усмихне.

— Вие сте виновни за тази беда, Денхам — извика Дрискъл. — Какво ще правим сега?

Денхам за момент се усмихна и със спокойно движение повика при себе си Джими.

— Кажи му, колкото можеш по-учтиво — обърна се той към Енгелхорн, — че не можем да се съгласим. — С края на устата си той прошепна на Анна: — Днес не съм в настроение да търгувам, сестричке!

— Тида! — отвърна Енгелхорн, като се мъчеше да се покаже по-натъжен. — Не! Малем оти рота ини. Нашата жена ни носи щастие и не смеем да се разделим с нея.

Щом като чу отказа, старият дявол изкрещя:

— Ватю! Там биза гаро Конг ди ана та!

— По никакъв начин не искат да се откажат от подаръка на Конг.

— Това е достатъчно! — изръмжа Дрискъл, след като Енгелхорн преведе последните думи. — Още сега ще отведа Анна на парахода.

— По-добре всички да се махнем оттук — каза предупредително Енгелхорн на Денхам — преди старият дявол да изпрати група, която да отреже пътя ни към лодките.

— И аз мисля така! — отвърна със съжаление Денхам, с всичката увереност на белия изследовател в своето превъзходство. Но нека не оставяме жреца им в такова разгневено състояние, капитане. Кажи му, че утре ще се върнем, за да се разберем и се сприятелим.

— Дула! — обеща Енгелхорн на краля и доктора. Групата беше започнала бързо да отстъпва. — Утре! Хай те го на. Ще се върнем.

— Ан малме? — настоя вождът. — Малем ма накено?

— Златната жена?

— Тръгвайте бързо — заповяда Денхам на хората, които прикриваха отстъплението на групата. — Анна, ти се усмихвай. Не виждаш ли, че кралят ти прави нечуван комплимент? Шест за една! — усмихна се Денхам.

— Дула! Бала — успокои Енгелхорн диваците. — Утре, приятели!

Отстъплението се засили; но не прекалено бързо. Нямаше разтакане, но нямаше и ненужна бързина. Само едно спокойно безгрижно отстъпване. Най-напред вървяха шест моряка, между които се намираше Анна. Следваше ги Дрискъл. После вървеше цялата група с пушки, готови за действие. Шествието завършваше с Енгелхорн и Денхам.

В знак на последно сбогом, филмовият директор вдигна ръка и направи един рицарски замах към стария магьосник. Със същата ръка той накриви шапката си, хвана небрежно пистолета и засвири някаква весела мелодия. Докато туземците стояха смаяни от учудване, той закрачи бързо и се изгуби от очите им зад ъгъла на къщата.

След няколко минути екипажът на „Скитникът“ стигна края на изпразненото село.

— Не ме уверявайте, че в къщите няма никой — изсумтя Джими, като премести кутията с бомбите на другото си рамо. — Чух как изпищя едно дете.

Полууспокоен, Дрискъл погледна Анна и се усмихна. — Просто невероятно е — продума той, като се извърна назад — но никой не ни преследва! Ала кой знае дали това не означава някаква изненада.

Енгелхорн и Денхам се приближиха до тях.

— Сигурно — каза усмихнато Анна и погледна Денхам — сте разбрали, че не съм много войнствена. Но при това, за нищо на света не бих пропуснала едно така интересно зрелище.

Тя важно кимна с глава и с престорена гордост започна да прибира златистата си коса, която бе възбудила такова възхищение.

Дрискъл я гледаше с учудване: в погледа му обаче се четеше възторг от нейния кураж.

Енгелхорн си взе нова порция тютюн и покани с ръка събеседниците си към лодките.

— Утре — заяви той, — ще свалим стоката. Според мен, мистър Денхам, няколко подаръка ще успокоят религиозното негодувание на стария жрец.