Кинг Конг

Глава V

Дрискъл хвана Анна за ръка и двамата се отправиха тичешком към главната мачта. След няколко минути те се намериха на наблюдателницата, която бе построена на една височина от двадесетина метра над палубата на кораба. Тук вятърът беше по-силен и те с наслада изложиха лицата си на приятния му лъх. От тази височина океанът изглеждаше по-ослепително син, отколкото от палубата. На десетки мили на юг се простираше някаква тъмна ивица, чиито краища изчезваха в далечината. Тя изглеждаше не по-висока от широчината на една човешка длан, но на места се издигаше доста нависоко.

По безоблачното синьо небе се забелязваше само едно живо създание. Грамаден албатрос се носеше лениво на няколко метра над водата. Той приличаше на малък аероплан, който върши всевъзможни фокуси.

— Колко е красиво! — извика възхитена Анна. — Защо по-рано не сте ми посочили това място. Усещам, че ме обземат същите чувства, които изпитва изследователят при наближаването на някоя нова земя.

— Чакайте да видим — каза Дрискъл. — Изследовател е онзи човек, който пристига на мястото първи. Тогава и вие сте изследователка. Вие сте първата жена, която ще стъпи на този остров.

— И така също, ние отиваме към острова, върху който досега бял човек не е слизал. Това страшно ме вълнува.

— След колко време смятате да пристигнем там? — Анна вдигна към Дрискъл поглед, в който се четеше силен интерес.

— Хм, ако наблизо съществува подобен остров, трябва да го намерим след двадесет и четири часа — заяви Дрискъл с известна загриженост.

— Мистър Денхам е толкова развълнуван, че не е в състояние да стои на едно място. Мисля, че през цялата нощ не е мигнал.

— И аз не съм по-спокоен — призна Дрискъл, като се загледа към югозапад.

Анна се обърна към него и го изгледа заканително.

— Вие? Но струва ми се вие даже не вярвате в съществуването на подобен остров.

— Дано всичко това да се окаже измислица — каза замислено младият човек.

— И вие сте човекът, който като момче е избягал от къщи, за да търси приключения? Срам, господин офицер!

В гласа й звучеше предизвикателство. Ако тя обаче подозираше причината за неговия страх от пътуването им до тайнствения остров, с нищо не даваше да се разбере това. Дрискъл внимателно я изгледа.

— Знаете ли, защо се тревожа, Анна? Не разбирате ли, че се страхувам само за вас. Денхам не се спира пред никакви рискове. Какво ще иска от вас?

— След онова, което той направи за мене, Джек, съгласна съм да сторя всичко, каквото пожелае. Вярвам, че и вие сте съгласни с мене.

— Да, имате право, Анна. Ала Денхам не знае граница на благоразумието, когато има възможност да снима някоя хубава сцена. Докато не успее в задачата си, той не взима предвид онова, което би могло да се случи. Да, познавам го! Зная, че ще кажете, че никога няма да иска от нас да извършим онова, което сам не би сторил. Съгласен съм с това. Но не е така и за вас. Не трябва да се излагате на опасности.

— Е добре, но поне засега няма защо да се безпокоите.

— Не мога да постъпя другояче. Ако се случи нещо с вас! Анна, погледнете ме!

Вместо да стори това, Анна се извърна така, че само една част от малкото й ухо остана да се вижда.

— Анна, вие знаете, че ви обичам.

Но Анна продължаваше да стои в същото положение. Само видимата част от ухото й се зачерви.

Дрискъл внимателно я хвана за раменете и я привлече към себе си.

За момент Анна не се възпротиви. След малко обаче се отдръпна, за да хване ненадейно изскочилия отнякъде Игнац.

— Джеймс! Той пак се е освободил.

— Анна, погледнете ме!

Ала младата жена беше твърде заета с пищящото животно. То скочи върху раменете й и я прегърна през врата.

Дрискъл вдигна маймунчето от врата на момичето.

— Анна! — почти извика той. — Разполагаме с толкова малко време. Моля ви се, Анна, аз се страхувам за вас. И толкова много ви обичам.

Най-сетне Анна го погледна право в очите и без по-нататъшни заобикалки се намери в обятията му. Устните на младия човек се допряха до косата и до зачервеното й ухо и след това се впиха в розовите малки устни.

Слънцето се канеше да залезе. Ясносиният цвят на небосклона беше започнал да се прилива в най-фантастични краски, чиито основен тон бе червеният.

В тази изпълнена с някаква особена трептяща омара атмосфера, албатросът почти се изгуби от погледа.

На юг черната тъмна ивица се бе превърнала в едва забележима ниска мъглява преграда, която бавно се приближаваше към кораба.

Обаче никой от тези, които се намираха на наблюдателницата, не я забеляза.