Кинг Конг

Глава XIV

Тревата, която растеше на поляната около олтара, закриваше до кръста едва движещия се Денхам. На места, където ставаше по-висока или когато филмовият директор се превиваше поради страшната умора, тя напълно го закриваше от погледа. Нощта отдавна беше настъпила. Много неща му помагаха да остане незабелязан. От стената обаче околността внимателно се наблюдаваше. Светлината на няколко факли при подножието й показваше мястото, където стояха група моряци, готови всеки момент да разтворят широко грамадната врата. Един от тези часовои забеляза самотната превита фигура, още преди последната да стигне до осветените земи около олтара.

— Хей! Денхам!

Това беше Енгелхорн. Бялата му шапка широко се размаха в знак на приветствие. Факлите се умножиха.

— Хей! Всички тук!

Намиращите се върху стената се присъединиха към другите. Вратата беше широко отворена и моряците се спуснаха напред. През това време Денхам беше успял да се дотътри до олтара. Тогава виковете спряха така внезапно, както се бяха появили. Цялата група при вратата стоеше неподвижна и смаяна, тъй като зад Денхам никакви други фигури не се появиха.

Енгелхорн се съвзе пръв. Той хвърли факлата и след секунда се намери пред приятеля си, като го хвана под мишниците.

— Най-сетне се върнахте — промърмори той и го заведе до една скамейка от вътрешната страна на вратата.

— Къде са другите? — запита един моряк.

— Това не е важно сега! — продума отсечено Енгелхорн. — Донесете уиски и храна и затворете вратата.

— Не! — продума Денхам. — Нека остане отворена. Ако Дрискъл се върне, той ще бъде преследван и трябва веднага да влезе.

— Къде е Дрискъл?

— Къде е госпожица Анна? — додаде Лъмпи.

— Казах, че тези въпроси ще оставим за после — натърти Енгелхорн. — Къде е уискито?

Докато Денхам жадно надигаше бутилката, капитанът и останалите зад него наблюдаваха изпокъсаните му дрехи, изранено тяло и посивяло лице. Те с трепет очакваха започването на страховитата история, която щяха да чуят.

Енгелхорн махна шишето чак след като Денхам напълно го пресуши. След това избърса с длан устата си, силно потрепери и се облегна на рамото на капитана.

— Умирам от глад — продума той.

Енгелхорн кимна с глава и даде знак на един от подчинените си. Морякът неохотно се отправи да изпълни поръчката. Той се спря, когато останалите се натрупаха около директора, но острият глас на Енгелхорн го накара да продължи.

Денхам се изправи и по лицето му, благодарение на спирта, заигра руменина.

— И тъй — започна той, — всички, с изключение на Дрискъл, са загубени. В тяхното число можем да поставим и Анна. А сега искам да зная, дали някой ще ме последва, за да ги освободим.

Слушателите останаха неподвижни, недоумяващи.

— Как загубени? — запита един.

— Значи нещо се е случило?

— Ето какво искам да кажа. — Думите заседнаха в гърлото на Денхам и той се спря, за да преглътне. — Почакайте, докато чуете какво преживяхме. Черният космат звяр, който видяхте при олтара, съвсем не е най-голямата опасност, която крие в себе си този дяволски остров.

Той се спря, за да си отдъхне и след това с няколко думи им предаде перипетиите и страхотиите, през които беше преминала групата. Той описа подробно трагедията, която се разигра на моста над дълбокия дол.

— Искам да ви е ясно какво може да очаквате, преди да се решите да ме последвате.

— Страхувам се, че не мога всичко да схвана — каза един от моряците. — Как… — той се запъна и спря.

— Искаш да знаеш, как се спасих? — запита Денхам.

— Това ли е? Как Дрискъл и аз останахме невредими?

Той спокойно и търпеливо започна да обяснява по каква случайност двамата можаха да се отзоват на безопасно място, без да са в състояние да помогнат на намиращите се по средата на моста моряци.

— Не желая да ви убеждавам в думите си — подчерта той. — Ако сам се грижех за бомбите, всички, включително и мис Дароу, щяха да се спасят. Но само защото исках да оставя другите първи да преминат моста, останах на брега и не бях сполетян от общата участ. А колкото се отнася до Дрискъл, като премина пръв от другата страна, той се изложи на много по-голяма опасност, отколкото останалите на брега.

Морякът, който бе задал въпроса, бавно кимна с глава и другите сториха същото, в знак, че бяха напълно съгласни с думите на началника си.

— Явно е, че не сте били в състояние да им помогнете — каза Енгелхорн.

— Никога не ще си простя, че аз съм единственият виновник за трагедията — додаде Денхам. — Ала никой не може да каже, че не съм се опитал да ги спася. Нека сега се опитаме да спасим единствените двама останали живи.

— Никога вече няма да ги видим — продума с глух глас Лъмпи.

— Не е вярно! — извика Денхам и се изправи. — И двамата ще бъдат спасени. Бързо! Капитане! Трябва ми една кутия с бомби. Тръгвам веднага. Кой ще дойде с мене? — повтори той предишния си въпрос.

Позволете ми да ви придружа, мистър Денхам — помоли се Лъмпи.

— Ако не намеря по-силни и млади хора, непременно ще те взема — с откровеност му отговори Денхам. Той се обърна наоколо. — Никой ли не желае?

Цялата група пристъпи напред, едни с готовност, други почти с безразличие, с трети с известен страх, според това, как всеки реагираше срещу опасностите, които щяха да се явят.

— Аз съм съгласен.

— По дяволите! Защо не?

— Нищо няма да изгубя.

— С удоволствие.

— Мисля, че дължа нещо на офицера си.

— Веднаж мис Анна заши копчета на палтото ми.

След като се изказаха, моряците се поуспокоиха. Те мислеха за препятствията, които трябваше да преодолеят.

Енгелхорн и упоритият Лъмпи се намираха между доброволците, но Денхам им направи знак с ръка да се отстранят.

— Има достатъчно доброволци — обърна се той към Лъмпи, — а ти, капитане, ще останеш, за да пазиш вратата.

— Аз съм по-добър от тебе — опита се да го убеди Енгелхорн.

— Но само аз зная пътя.

— Можеш да ми начертаеш плана.

— Капитане! На никаква цена не бих се съгласил да отстъпя мястото си — даже и на най-бодрия човек в целия Индийски океан — разпалено отвърна филмовият директор.

— И аз бих постъпил така, ако бях на твое място — завърши кратко спора Енгелхорн. — Разбирам чувствата ти.

— Донесете ми една пушка — заповяда той, — и пълен патронташ. Всеки да се снабди със същото оръжие. Също и по една кама. Освен това, всеки да вземе по две газови бомби. И запомнете! Всички нещастия с първата група се дължат на лекотата, с която се отнесохме към запазването на тези бомби. По никакъв начин не се разделяйте с тях.

— Мислите ли, че с тях ще успеем да спрем някой от грамадните зверове, които ни описахте? — запита един от доброволците.

Другите с вълнение очакваха отговора.

— Да го спрем? — засмя се Денхам. — Само една бомба е достатъчна да спре и най-голямото животно на острова. Даже и Конг. — И за доказателство, той с най-малки подробности описа как се бяха справили с първия неприятел.

— Кога мислите да тръгнете? — поиска да се осведоми Енгелхорн.

— Още сега.

— Малко прибързано, мистър Денхам — промърмори капитанът.

След първия момент на възбуда, той пак бе започнал вечното си дъвчене на тютюн.

— Размислете по-добре, Денхам. Ако тръгнете сега, ще стигнете пропастта в пълна тъмнина и ще трябва да бездействувате чак до сутринта, тъй като следите на Дрискъл няма да се забележат.

Денхам бързо разпредели маршрута и трябваше, макар и неохотно, да се съгласи с думите на приятеля си.

— Но как мога да стоя в бездействие в продължение на толкова часове!

— Извикайте онзи малък чер дявол, магьосника — злобно продума Лъмпи. — Той е в състояние да ни даде някои сведения. Ако не иска, аз зная начин да го заставя да стори това.

— Къде е той?

— Повалих вожда им с дръжката на собственото му копие, когато ти и Дрискъл се спуснахте след Конг — обясни спокойно Енгелхорн, — защото той направи движение да ви последва. Като го свалих, цялото племе се разпръсна и се изгуби от очите ми.

— Чудно, къде са се скрили? — каза замислено Денхам.

— Мисля, че много от жените са в колибите си. От време на време се чуваха звуци. А колкото за мъжете, според мене, те се спотайват из високата трева и храсти, които се срещат навсякъде из околността.

— Мислиш ли, че готвят някаква изненада?

— Не, доколкото познавам диваците от островите на тази част от океана — с увереност отвърна капитанът. — Вярвам, че доста добре съм ги опознал. В действителност, те не мислят, че имат нужда сами да ни нападнат, тъй като са сигурни, че Конг ще се разправи с нас. А бедните диваци се стараят да бъдат по възможност далече от божеството си.

— Те имат право — продума тихо Денхам. — Конг ще се върне, или по-скоро ще бъде заставен да се върне.

— Можем да се доверим на Джек — каза с увереност Денхам. Той погледна часовника си. — Какво не бих дал, за да ускоря приближаването на утрото.