Кинг Конг

Глава XI

Всички работеха трескаво, ала най-много Дрискъл. Той не искаше да загубят нито минута от скъпоценното време.

Салът скоро беше завършен. Паднали дървета и лиани имаше в изобилие.

— Колко ли е дълбока водата на това място? — запита Дрискъл.

— Не повече от два-три метра — заяви Денхам. — Но от начина, по който растителността се изгубва в центъра и от спокойствието на водата, може да се допусне, че там дълбочината е грамадна.

Обвити в леката мъгла, моряците внимателно се качиха на сала, като всеки от тях държеше по един дълъг прът. Салът едва ги побра.

— Не мокрете пушките — предупреди Денхам.

— Готово ли е всичко? — запита Дрискъл.

— Да.

— Дръж предпазливо бомбите, Джими!

— Напред.

От силния тласък салът бързо се отдели от брега и тези, които се намираха по краищата му, се преметнаха във водата. Благодарение на прътите всички се спасиха, но този път напредването продължи по-внимателно.

Всички бяха много загрижени. Мъглата, срещата с гигантския звяр, а най-вече мисълта за опасността, която грозеше Анна, потискаше ума не само на Дрискъл, но и на моряците и усилваше мрачното настроение. Салът не беше твърде добър и това още повече понижаваше духа им.

— Спокойствие! — каза Денхам. — Гледайте само да се запази равновесие.

В същата минута единият край на сала се наклони.

— Съберете се към средата — извика предупредително Дрискъл.

Бяха стигнали средата на езерцето и прътовете не опираха на дъното. Трябваше да ги употребяват като гребла и това увеличи опасността от преобръщане. При всяко по-силно загребване салът застрашително се клатеше.

— Струва ми се, че виждам пред себе си тръстика — извика Дрискъл. — Сигурно ще намерим дъно. Какво е това?

Кормилото на сала бе опряло в някакъв предмет.

— Дърво? Корените на водно растение?

— Господи! — заекна Джими.

В този момент водата силно се разпени и от нея се показа една грамадна люспеста глава и част от едно чудовище.

— Динозавър! — извика Денхам. — Честна дума! Динозавър! — В гласа му се четеше вълнение, примесено с радост от откритието.

Страшното чудовище хвърли моряците в паника. Прътовете лудо се раздвижиха. Само приближаването до плитко дъно спаси сала. Даже и тогава последният се залюля и един човек падна от него. За щастие той успя да се хване за един прът и беше измъкнат.

Грамадната глава се гмурна във водата. На повърхността се показа широк люлеещ се гръб, който също изчезна.

— Ах! — възкликна бързо Дрискъл. — Сигурно иска да отиде под сала. На работа! По-живо!

С последни усилия моряците наблегнаха върху прътовете си. Чудовището обаче се движеше с ужасна бързина. Те се намираха на десетина метра от брега. Салът силно се заклати.

— Бомбите, Джими — изкрещя Денхам.

Джими едва можеше да се спаси. Всички паднаха във водата. Салът се разпадна на съставните си части. Една от тях удари моряка при кормилото по главата. Той потъна и повече не се появи.

Другите заплуваха бързо към брега.

Най-отпред плуваше Дрискъл. Той се движеше към онази част на брега, където смяташе, че е отишло животното. Денхам също не оставаше назад. Вляво от него плуваше Джими, който вече не носеше скъпоценния си товар.

Динозавърът още се движеше между частите на сала. Страшният удар, който бе нанесъл, мъглата и многото падащи върху гърба му греди за момент го бяха объркали. Ако не беше това, много малко от хората щяха да се спасят. Ала сега всички, без един, стигнаха до брега. Животното обаче забеляза изоставения моряк и се спусна към него.

Дрискъл се спря до брега, подаде ръка на Денхам и на други двама моряци, извика на останалите и започна да се изкачва по стръмния бряг.

Дрискъл и Денхам стигнаха до едно място, където земята пак се спускаше надолу към една мочурлива равнина. След кратко мълчание Денхам извика:

— Асфалт! Асфалтено поле, което съществува от преди появяването на което и да било животно. Ако ще пресичаме, Джек, трябва много да внимаваме, защото можем лесно да потънем в кашата.

Дрискъл кимна с глава, обърна се и започна да вика.

От мъглата започнаха да се подават фигури, които с мъка се катериха по склона. Той започна да ги брои.

— Вижте! — извика Денхам.

Като проследиха посоката на ръката му, моряците забелязаха в подножието на склона една малка фигура, която с всички сили тичаше между дърветата. Това беше изостаналият моряк. Той беше се заблудил и зад него тичаше едно грамадно животно.

— Стойте на място! — предупреди Денхам, когато Дрискъл направи движение да се впусне напред. — Никой не може да стигне навреме — додаде той.

Нещастникът успя да се добере до едно дърво и със свръхчовешки усилия се покатери до най-долните му клони. Динозавърът се спря долу и протегна устата си.

— Няма ли някой пушка? — възбудено запита Денхам.

— Всички лежат на дъното на езерото — промълви Дрискъл.

— Ако имахме поне една бомба — извика един моряк — можехме да се върнем и да направим нещо.

— Трябваше да се освободя от тях, за да не потъна — оправда се Джими.

— Във всеки случай можеше да спасим няколко — каза Денхам.

— Но и вие загубихте пушката си.

Освен камите, които някои моряци носеха, нямаше никакво друго оръжие.

Всички отново се загледаха в подножието на хълма. През мъглата безформената глава на динозавъра се бе протегнала толкова нагоре, че само няколко сантиметра я деляха от тялото на нещастника. Слаб далечен шум долетя до моряците. Всички инстинктивно се притискаха един до друг. Един моряк се разтрепера и падна на земята. Друг в луда ярост се опита да отиде при чудовището, но Денхам го хвана за рамото.

— Ще се движим всички заедно — каза Дрискъл и се обърна да разгледа асфалтеното блато. — Разпръснете се момчета — заповяда той — потърсете следите.

Самият той трепна при мисълта колко от тях щяха да загинат, докато стигнат Конг и дали изобщо някои щяха да се върнат при кораба. Като мислеше за животното — бог, той си спомни картината, която бе видял при излизането си от вратата на грамадната стена. Представата бе толкова ясна, че отначало, когато погледна към асфалтеното поле, той помисли, че онова, което видя, е само въображение. Виковете на другите обаче му доказаха, че има грешка.

Чудовището — божество бавно се приближаваше към тях от средата на блатото. То бе грамадно, извън всякакво описание, космато като зверовете на африканските джунгли, на които приличаше.

Правеше голямо впечатление предпазливостта, с която то носеше Анна. Неговият примитивен ум ценеше това бяло малко същество по причини, които и то не разбираше. Подобно на праисторическата жена, която люлее детето си, то носеше до гърдите си неподвижното тяло на момичето. Моряците даже можеха да се закълнат, че грамадният гръб на чудовището нарочно бе приведен над пленничката, за да служи като защита от многото зверове, които с мъка се движеха зад него.

Това без съмнение бяха други останали от предисторическия период животни. Те бяха истински четириноги животни, с дебели къси вратове и къси тежки глави с рогове. На всяка глава имаше по три дълги заострени рога, които застрашително се насочваха към Конг.

Както Конг и неговите преследвачи бяха толкова увлечени в преследването си, че не забелязаха присъствието на моряците.

— Долу! — изкомандува Дрискъл. — Долу!

Всички налягаха зад близките храсти.

— Да бяха бомбите с нас? — простена Денхам.

— Какви са тези зверове? — запита Дрискъл.

— Три… трицератопи.

— Що за същества са те?

— Едни от ненужните произведения на природата, Джек. Нещо подобно на динозавър. Имената си са получили от трите рога на главата си.

Конг се беше приближил. Сега той стоеше върху парче твърда почва, всред асфалтеното поле. Той беше поставил Анна на земята зад себе си, на най-отдалечената част от трицератопите. Две чудовища успяха да се доберат до твърдата почва, сега вече уверени, че ще постигнат целта си.

Конг започна борбата с далечен „огън“. Грамадни парчета засъхнал асфалт излитаха от лапите му и със страшна сила падаха върху неприятелите му.

— Не! — продума Денхам, като наблюдаваше. — Не мога да повярвам. Никога не е съществувало по-силно животно от това.

Буците асфалт излитаха с такава сила, че една от тях счупи един от трите рога на единия трицератоп.

Последният се заклати и Конг удвои нападението си. Второто животно изпусна глух рев и отстъпи към мястото, където бяха скрити моряците. Раненият звяр се опита да последва примера му, но втора буца го удари по челото и той падна. Конг победоносно изрева и се удари по гърдите.

— Ще трябва да се измъкнем оттук — каза Дрискъл. — Лазете под храстите.

Вдясно, през една група дървета, се виждаше скалистият бряг.

Наблизо имаше едно паднало дърво, по което можеше да се мине в безопасност на другата страна. Дрискъл го посочи и всички запълзяха нататък.

Имаше и друга причина, която караше Дрискъл да отиде към Конг, който продължаваше победоносния си рев. Той беше вдигнал Анна и продължил пътя си.

Само ако минеха по мостчето, можеха да се движат наравно със звяра.

Отначало изглеждаше, че оцелелият трицератоп ще ги отмине, тъй като беше доста далеч от тях. Той също бе пострадал от снарядите на Конг и засега гледаше само да се прибере в безопасност.

— Не се повдигайте! — Денхам повторно предупреди Дрискъл.

Те бяха приближили към дърветата.

Внезапно, без всякаква очевидна причина, трицератопът зави под прав ъгъл и се упъти право срещу тях. Не можеха да останат в бездействие, само с надеждата, че животното отново ще измени посоката си. Всички скочиха на крака и хукнаха.

И сега, както при случая с динозавъра, цялата група, освен най-бавният, успя да се спаси. Като погледна уплашено назад, нещастникът се хвана за един нисък клон. Последният обаче се счупи и морякът падна на земята, изправи се, но беше вече късно. Тогава той се опита да се скрие зад едно малко дърво, но атакуващият трицератоп връхлетя върху дървото и го повали заедно с човека. След момент моряците видяха, как звярът се изправи на краката си, потърси със средния рог жертвата си и смъртоносно я промуши.